Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (3)

III

Най-често господин Соломон ме изпращаше при възрастни хора. Никога не отивах с празни ръце, а винаги с кошница плодове и поздравителна картичка от господин Соломон, Esq., закарфичена на целофана. Имаше си един специален, луксозен магазин, който ги доставяше, а плодовете никога не се съобразяваха със сезоните и идваха от четирите краища на света, за да доставят удоволствие на някой самотен възрастен човек в някое кьоше на Париж, който никога не си е и представял, че някой бди над него и му изпраща чудно грозде, портокали, банани и екзотични фурми, като едно време, най-вече в Ориента.

Първото ми посещение беше при господин Жофроа дьо Сент Ардалузие, на ул. „Дарн“, по професия автор. Сега-засега нищо не беше публикувал, защото работеше над творбата на своя живот и се налагаше още да почака, преди да я завърши. Беше прехвърлил седемдесет и пет години, но държеше книгата му да е пълна, а тъй като беше още жив и може би му предстоеше да види и преживее туй-онуй, съществуваше един труден за разрешаване проблем. Починеше ли внезапно, творбата щеше да е непълна, но ако я привършеше преди това, нямаше да е съвсем изчерпателна, защото щеше да липсва още един отрязък от живота. Господин Соломон го насърчаваше да приключи творбата си предварително, макар и без последната страница. Аз пък си мисля, че господин Дьо Сент Ардалузие го беше страх да я приключи. Всяка седмица наминавах да го видя, той нямаше никакви близки и за него беше ободряващо да види, че някой се интересува от съдбата му, защото беше атеист. Приличаше на Волтер, дето го даваха по телевизията, и носеше таке, което бе закупил на търга на вещи на Анатол Франс, който също е бил атеист. Беше яростен противник на религията и не спираше да говори за нея, санким не съществуваше нищо друго.

Другата беше госпожа Каен, която наближаваше стотака, а господин Соломон я поддържаше с надежда, защото ако имаше нещо, което го интересуваше, това беше дълголетието. Имаше и много други клетници, така господин Соломон наричаше старите хора, които бяха загубили същността си и вече не чинеха толкова, колкото преди. Господин Соломон ми обясни, че ме е избрал, защото притежавам физика, която излъчва „положителни вибрации“ (така се изразяват в SOS), и те се предават на отпадналите духом. Но по начина, по който ме гледаше, барабанейки умислено с пръсти, с искряща в очите му ирония, започвах да усещам, че вероятно таи друга причина в главата си.

Влязох при една дама в инвалидна количка и й казах, че се явявам от името на господин Соломон, царят на прет-а-портето, който желаеше да се осведоми как се чувства и дали има нужда от нещо. Тъй като тя не познаваше господин Соломон нито от Ева, нито от Адам, удивлението й бе съпроводено с мистерия, а мистерията винаги отваря вратата на надеждата, която е най-необходима, в случай че не е останало нищо друго. Не биваше обаче да пораждам прекалени очаквания. Обясних й, че господин Соломон беше цар само на прет-а-портето и толкоз, та да не вземе да повярва в проявата на някакви по-висши сили. Господин Соломон много държеше на израза прет-а-порте, в неговото съзнание смисълът му се разпростираше от раждането до смъртта. Понякога по този начин сякаш се подиграваше с всяко възможно упование. По̀ подир, когато се сближихме, му зададох въпрос в тази връзка, който беше извън сферата на облеклото. Той не ми отговори веднага, а се поразходи напред-назад по тревисто зеления мокет в кабинета му, а сетне се спря пред мен с израз на печална доброта. Изражението на добротата винаги е малко тъжно, защото само тя си знае какво й е.

— Какво прави новороденото, щом се появи на бял свят? Крещи ли, крещи. Та значи, то крещи, защото започва прет-а-портето… Болката, радостите, страхът, тревогата, да не говорим за мъката… а бе животът и… тъй де, всичко останало. Утехите, надеждите, нещата, които научаваме от книгите и които наричаме философии, в множествено число, и които също са прет-а-порте. Понякога то е много старо и си е все същото, друг път измисляме някое ново, според духа на времето…

После, както често го прави, постави ръка на рамото ми с наставнически жест и замълча, за да ме окуражи, защото понякога най-лошото, което може да се случи на един въпрос, е да получи отговор.

Когато разказах за добрите деяния на цар Соломон за забравените възрастни хора, лишени от радости и удоволствия, Чък ми обясни, че това бил неговият начин да отправи горки упреци към Онзи, чиито добри дела блестяха най-вече с отсъствието си. Чък беше толкова настоятелен и толкова държеше на обяснението си, че започвах да се питам дали самият него не го стягаше там чепикът. Дали пък не му липсваше един истински цар Соломон. Твърдеше също, че това е следствие от терзанията на президента на SOS, който търсеше начин Бог да го забележи, което често се наблюдава у старите евреи, с надеждата да получи в замяна няколко годинки повече. Според Чък вярващите евреи поддържат с Бога лични отношения като с равен, често беседват с него и дори се карат на глас, правят сделки, аз ти давам това, а ти ми даваш онова, ето, аз давам всичко за другите, а ти ме даряваш с добро здраве, дълголетие, а по-късно и с нещо още по-добро. Знае ли човек.

Когато наминавах да нагледам някоя възрастна дама и й връчвах от името на цар Соломон плодове, цветя или радиоапарат, с който ловите целия свят, въпросната жена се трогваше и дори се поуплашваше, сякаш се бе случило нещо свръхестествено. Трябваше да се пазим да не пораждаме твърде силна радост, защото така загубихме господин Иполит Лабил. Господин Соломон му прехвърли права върху една пожизнена рента, но той се спомина от вълнение при новината.