Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (29)

XXIX

Една нощ, докато госпожица Кора спеше в обятията ми, се изплаших, ама наистина се изплаших, защото осъзнах, че ще ми е по-лесно да я удуша, докато е щастлива, отколкото да я зарежа. Трябваше само да я натисна по-силно и вече нямаше да й причинявам болка.

Облякох се набързо. Преди да изляза се обърнах, за да се уверя, че не съм го сторил, ама не, тя си спеше спокойно. Беше три часа заранта. Не можех да отида и да събудя цар Соломон, за да се позова на пословичната му мъдрост и да му поискам съвет. През цялото време в съзнанието ми изникваше образът на затъналия албатрос в Бретан и вече дори не знаех дали това беше госпожица Кора, или аз. Кръжах в нощта с моя велосипед. После си казах, като толкова други неудачници, които витаят в нощта, ще взема да се обадя в SOS. Спрях пред пицария „Миа“ в Монмартър, която винаги е отворена, слязох в приземния етаж и се обадих.

Не ми отговориха веднага, понеже повечето сигнали идват към два, три часа.

— SOS Доброволци.

Мамка му. Беше господин Соломон. Трябваше да се досетя, знаех, че се будеше през нощта, за да поема сам централата и да раздава своята благодетелност, тъй като нощем се чувства най-изтерзан, а когато е най-самотен, изпитва най-голяма нужда от някой, който да има нужда от него.

— Ало, SOS ви слуша.

— Господин Соломон, аз съм.

— Жано! Случило ли се е нещо?

— Господин Соломон, предпочитам да ви го кажа отдалече и от дистанция, но аз изчуках госпожица Кора, за да я задържа…

Той изобщо не беше изненадан. Дори ми се стори, честна дума, че го чух откровено да се смее. Но е възможно и да съм си го внушил от страх. После ме попита от научен интерес:

— Да я задържите ли? Как точно да я задържите, драги?

— Ами всичко е заради госпожица Арлети, която казала във вестника, че е „жалко да отхвърлиш напълно миналото, без да задържиш поне частица от него…“.

Господин Соломон потъна в мълчание. Дори си помислих, че е затворил от вълнение.

— Господин Соломон! Там ли сте? Господин Соломон!

— Тук съм — чу се гласът на господин Соломон, помрачен и от нощта. — Добре съм, тук съм, още не съм умрял, каквото и да казват. Изглеждате ми много изтерзан, млади приятелю.

Идваше ми да му кажа, че тъкмо той ме е заразил със своите терзания, но нямаше смисъл да влизаме в спор за това кой е започнал пръв, явлението сигурно ще да е предшествало и двама ни.

— Млади момко — рече той, като никога досега не го бях усещал толкова развълнуван, там, където беше, на другия край на жицата, надвесен над нас от августейшите си висоти.

— Да, господин Соломон. Какво да правя? Обичам друга. Не обичам госпожица Кора и поради това я обичам още повече. Всъщност обичам я, но по принцип. Разбирате ли? Господин Соломон! Още ли сте там? Господин Соломон!

— По дяволите! — изрева господин Соломон и кожата ми настръхна. — Още съм тук, нямам никакво намерение да не бъда тук и ще продължа да стоя тук колкото си искам, ако ще и никой вече да не го вярва!

Пак замлъкна и този път го изчаках, без да го прекъсвам.

— Та как точно го беше казала госпожица Арлети?

— „Жалко е да отхвърлиш напълно миналото, без да задържиш поне частица от него…“

Цар Соломон мълчеше на другия край, а после долових дълбока въздишка.

— Много вярно, много точно…

И внезапно пак се разсърди и се развика:

— Да не съм аз виновен, че тая глупачка…

Той спря и се покашля:

— Извинете ме. Всъщност направих, каквото можах. Но тя е с пачи мозък и…

Мисля, че говореше за госпожица Кора, но пак се спря.

— Та значи я… Как го казахте?

— Изчуках я.

— А, да. Така си и знаех. На вас ви приляга.

— Не ми е това специалността, господин Соломон, ако се опитвате да ме изкарате сводник.

— Ни най-малко, ни най-малко. Исках само да кажа, че сте от типа, който нямаше как да не й хареса и да не й завърти главата. Няма лошо.

— Да, ама какво да правя, за да се измъкна?

Господин Соломон поразмисли и изръси нещо огромно:

— Ами, може би ще се влюби в някой друг.

Тогава направо ми кипна. Гавреше се с мен посред нощ.

— Подигравате ми се, господин Соломон. Никак не е учтиво от ваша страна, пък аз винаги съм ви уважавал, за което вие не сте в неведение.

— Оставете френския език на мира, Жано. Не се опитвайте и него да изчукате. От това не ще се пръкне рожба, уверявам ви. Най-големите писатели са се опитвали, знаете, и всичките са покойници, досущ като последните невежи. Няма начин да минеш метър. Граматиката е неумолима, пунктуацията също. Накрая госпожица Кора може би ще си намери някой друг, и то недотам млад. Лека нощ.

И взе, че ми захлопна слушалката, което никога не се прави в SOS, винаги оставяш да затвори този, който се е обадил, иначе могат да те уволнят.

Аз послушах някое време телефонния сигнал, все беше по-добре от нищо. Прибрах се и заварих Алин будна. Нямаше смисъл да разговаряме. Тя го съзнаваше. Направи ни кафе. Постояхме, без да си продумаме, но все едно че се разбирахме. Накрая Алин се усмихна.

— Тя го предчувства, да знаеш. Сигурно усеща, че това няма да продължи дълго, че не е…

Не довърши и отпи глътка кафе. Продължих мисълта й:

— … че не е естествено? — рекох.

— Ами да, не е естествено.

— Да, и това й е най-отвратителното на природата.

— Може би, но не можеш да промениш природата.

— Защо? Защо да не мога да я променя, тая курва? Достатъчно дълго се отнася с нас като с нищожества. Ами ако природата нещо не е на кеф? Трябва ли да й се оставяме да ни цака?

— Виж какво, обърни се към твоя приятел господин Соломон, царят на панталона, и го помоли да ни издялка една природа по поръчка, а не тая от прет-а-портето. Или пък се обърни към другия, по-висшестоящ цар Соломон, който не е тук и на който се молим от няколко хилядолетия вече. Окей?

— Давам си сметка, че нищо не мога да направя. Има такава песен на господин Жан Риктюс.

— Върви да говориш с госпожица Кора. Това е по нейната част. Нали сам ми каза, че било в репертоара й.

— Репертоари за разбити сърца колкото щеш. Ами ако постъпи като в реалистичните песни и вземе, че се хвърли в Сена?

Алин се ядоса.

— Я стига. Всъщност не я познавам, но… Слушай, трябва да разбереш, че не го правя заради себе си, Жано. Все ми е тая дали спиш с нея. Пука ми! Но ти не можеш да й дадеш тъкмо това, от което има нужда. Не е честно нито за нея… нито по принцип.

— За жените по принцип ли?

— Дай да не се задълбаваме, Жано. Има ситуации, когато добрината става милостиня. Предполагам, че и ти самият го чувстваш и че може би при нея е различно. — После добави, усмихвайки се: — Не ти ли е хрумвало, например че тя те е забърсала поради липса на по-добро?

Изгледах я, но не ми мигна окото. Изплаших се внезапно да не би и Алин да ме е забърсала поради липса на по-добро. Да не би всичко да е поради липса на по-добро. Да не би всички да сме поради липса на по-добро. Мамка му, отпих от кафето и си замълчах, по-добре така.

— Че може да те е забърсала поради липса на по-добро и най-вече защото е имала нужда от спокойствие, от компания, от край на самотата?

Може пък и да беше вярно. Може и да бях някоя залъгалка за госпожица Кора.

Изведнъж ми олекна. Уф.