Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (22)

XXII

Отвън пак ми стана кофти и имаше защо. Бях се открил в речника. Не го бях споделил с девойката, не търсех да ме разбере, а се страхувах и да не я обезкуража. Но се бях намерил в речника и се бях запомнил наизуст, за да се разпозная следващия път. „Любов: предразположение да желаеш щастието на другия повече от своето собствено и да му се посветиш…“ Изведнъж така се сговних, че сякаш сам на себе си бях станал обществен враг номер едно. Освен това имах допълнително определение. При мен нещата не опираха само до „предразположение да желаеш щастието на другия повече от своето собствено и да му се посветиш…“, което и така е прекомерно, да не кажа невъзможно, като си помисля само за кой да е кит, който дори не познавам, за Бенгалските кралски тигри, за албатросите в Бретан или за госпожица Кора, да не говорим за господин Соломон, в състояние на неизвестност и тревожно очакване. Но имаше и допълнително определение, което ме връхлетя като едра шарка поп. „Любов: дълбока и безкористна привързаност към определена ценност…“

Бързо се върнах в книжарницата, защото ценността не трае. Нужна ми беше веднага. При щателно търсене със сигурност щях да намеря нещо на близо две хилядите страници от а до я.

— Забравих малкия Робер.

— Ще го вземете ли?

— Да. Трябва да предприема издирвания. Може би е по-добре да взема най-големия, в дванайсет тома, където е сигурно, че ще намериш всичко, стига да искаш. Само че много бързам и ми е направо мъка, така че взимам малкия в очакване на по-добро.

— Да — продума тя. — Разбирам. Има куп неща, които убягват на погледа ни и тогава един речник винаги е от полза, припомня ти за съществуването им.

Изпроводи ме до касата. Походката й радваше окото. Жалко, че си беше подстригала косата толкова късо. Колкото по-женствено, толкова по-добре, наместо да кълцаш, но подкъсената коса пък откриваше шията, а нейната много ми харесваше, а то не може да имаш всичко наведнъж.

— И да не забравите, сряда в осем и половина.

— Осем и половина, на спагети, но ако решите да разкарате приятелите си, няма да ви се разсърдя.

Двамата пак се разсмяхме, за да изглежда като шега.

Оттук яхнах „Солекс“-а и се запътих директно към дома на цар Соломон, за да проверя дали още бе там. Сигурно всяко събуждане сутрин за него е истинска изненада. Питам се на каква ли възраст човек започва наистина да брои. Стисках речника под мишница и описвах с колелото ми „Солекс“ спагетообразни арабески, мислейки за сряда вечер.

Нямах късмет, господин Тапю минаваше с прахосмукачка по стълбището и веднага забелязах, че тоя ден беше на кеф. За последен път го видях толкова щастлив, когато левицата спечели изборите и, както винаги е казвал, трябваше да се стигне дотук, сега бяхме загубени и така ни се падало. Отначало нищо не ми каза, ликуваше тихомълком, за да ме остави да си въобразя най-лошото. Бях чул сутринта в таксито, че палестинците и евреите пак бяха дали стотици жертви и това, ако се съди по физиономията на господин Тапю, беше най-доброто, което можеше да им се случи. Но това бяха само презумпции. Съвсем инстинктивно заех отбранителна позиция, прибрах глава между раменете, понеже човек никога не знае откъде ще го халоса глупостта.

— Вижте това…

Извади от джоба си грижливо сгъната вестникарска страница и ми я подаде.

— Той го е изпуснал в асансьора…

Додаде той, като че ли нямаше други наематели в сградата.

— Кой т’ва?

— Царят на евреите, кой друг, само той може да си го позволи!

Разгънах листа. Бяха лични обяви. На две страници. „Млада блондинка търси трайно приятелство… Кой честен, щедър, образован мъж мечтае за мен, без да ме познава? Около четирийсет, четирийсет и пет годишен…“ Някои бяха подчертани с червен молив. „Млада красива жена и нищо повече мечтае за крепка десница в своята. Млада жена, обича книгите, музиката, пътешествията… На трийсет и пет години съм и минавам за красива, спокойни гледки и пастелни цветове, търся запознанство с улегнал мъж за съвместно плаване в тихи води.“

Не вдявах.

— Е, и?

Тапю така зяпваше, че отвътре прозираха черните му дълбини.

— Представяте ли си? Че той е на осемдесет и четири години, вашият цар Соломон! А още търси сродна душа. Иска му се… хо! хо! хо! Е, не, това е много силно! Улегнал мъж за съвместно плаване в тихи води! О, не! Не издържам повече!

— Нито пък той.

— Ама вие като че ли не разбирате! Той си търси сродна душа!

— Вие пък какво разбирате? Може да ги чете само от…

Щях да кажа „от любов“, но той нямаше да разбере, нито пък аз, не разбирах, освен ако не четеше всичко това, за да ме предизвика, а за да се изплюе над невъзможното и да се успокои, защото винаги е успокояващо да знаеш, че не си самотен в самотата си. Във вестника имаше мъже с по петдесет години по-млади от него, изпаднали дотам, че да пускат малки обяви, малки обяви, които виеха като рог. „Коя млада, мила жена, умееща да брои само до две, ще сподели живота на един самотник, ненавиждащ самотата… Ще ми се усмихне ли отново животът през очите на млада жена, надарена с бъдеще? Къдрокоса стройна брюнетка… крехък пристан, уморен от прибоя, търси прибежище…“

— Може да ги чете само от симпатия, да му се не види!

— Симпатия ли? Казвам ви, че още си търси! Има няколко, които е подчертал!

И вярно. Старателно, с червен молив по крайчеца.

— Можете ли да си представите? Може ли само да си го представите? Какво си въобразява тоя? Направо не е за вярване на неговите години! Че даже има предпочитания. Номерирал ги е!

Тоя негодник Тапю не само че ме водеше по точки, той направо ме нокаутира. Защото нямаше никакво съмнение. Господин Соломон наистина ги беше номерирал по реда на предпочитанията си. „Номер 1“: беше го написал собственоръчно. „Разведена, без деца, трийсет и пет годишна, търси да съгради наново живота си с петдесет, петдесет и пет годишен мъж, който също да мечтае за нов живот…“

Тапю се беше надвесил над рамото ми, размахвайки пръст.

— И си въобразява, че ще мине за петдесет, петдесет и пет годишен мъж, опитва се да излъже, както винаги го е правил в бизнеса! Иска да я изпързаля, това му е в кръвта. Силата на навика! Ама той какво, не знае ли, че е с единия крак в гроба, или се подиграва с всинца ни?

Номер две беше на трийсет и пет години, със засмени очи и пленителен смях.

Всички подчертани бяха между трийсет и трийсет и девет години. Цар Соломон не се беше спрял на нито една над четирийсетте. Очевидно при разлика във възрастта по-малка от четирийсет и четири години между него и нея не искаше да се обвързва. Все пак беше направил едно изключение, но с известно колебание. Не го бе номерирал, нито подчертал. „Признавам петдесет години, въпреки че никой няма да ми ги даде. Кой истински пораснал мъж ще поеме със здрава ръка кормилото?“ Накрая имаше въпросителна. Господин Соломон също беше сложил въпросителна отстрани.

— Гледай я пък тая!

Господин Тапю изтръгна листа от ръцете ми. Затърси, душейки като куче, преди да се изпикае, и ми го навря под очите, забождайки пръста си в една старателно заградена с червено обява, в средата на страницата:

— „Млада независима жена, трийсет и седем години, активна, обича духовните неща и Оверн през есента, търси нежен мъж с интересни занимания, за да посрещат заедно живота до края на земния си път. Фалократите не са желани.“

„Фалократите не са желани“ беше подчертано три пъти с червен молив…

— Фалократите не са желани, виждате ли? Виждате ли, много ви се моля? Подчертал си го, да не би да го пропусне! Фалократите не са желани! Видно е, че на неговите години не рискува да го вдигне! И ето че веднага е съзрял сгоден случай! Не е ли така? Казвам ви, че още си въобразява!

Хванал се бях в мрежата, но отказвах да се предам.

— Това е, за да се посмее — казах аз. — Прави го за забавление.

— Да бе, знаем го еврейското чувство за хумор! — изцвили господин Тапю.

— Не смятате ли, че е позволено все пак на един стар човек да чете сантиментални обяви в здрача на живота си, заради спомена! — изревах аз. — Сяда във фотьойла, пали си пурата, чете сантиментални обяви на сродни души, които се търсят, и се усмихва, промърморвайки, ех, тази младеж! или нещо от тоя род. Човек винаги се чувства по-спокоен, когато види, че още има такива, на които им се живее! Добре е за вътрешния му покой, да го вземат дяволите!

Ала Тапю сякаш набиваше крак отгоре ми, така ме смазваше.

— Аз пък ще ви кажа, че тоя май вярва в дядо Коледа, вашият цар на евреите! И похотливец, на всичкото отгоре! Нали виждате, че е подчертал все младички парчета! Направо момичета! Не го ли е срам, на неговите години!

Той даже се изплю на собствените си стълби. Изтръгнах листа от лапите му и се затворих в асансьора. Бях бесен, докато се качвах, че не бях съумял да защитя господин Соломон, който само надничаше над всички човешки случаи и подчертаваше с червено онези, които му се струваха най-интригуващи и които най-много заслужаваха да се сбъднат. И ако ги номерираше, то не беше, защото все още се занимаваше със себе си и имаше претенцията да си уреди живота на осемдесет и четири години и да срещне любовта, ами защото в малките обяви имаше изключително вълнуващи случаи, които заслужаваха цялата човечност, която човек може да им посвети. Мисля, че Чък се заблуждаваше в цинизма си, когато твърдеше, че господин Соломон се подиграва на себе си чрез раздвоение на личността и че е много повече цар на иронията, отколкото на панталона, и че ако не беше цар на иронията, нямаше да се провъзгласи за цар на панталона по витрините си, защото за да се наречеш така, трябваше да си много врял и кипял в суетата, иронията и прахът библейски. Чък твърди, че господин Соломон си служи с безсмислието и смехотворността, за да омаловажи неизбежното. Не мога да повярвам, че господин Соломон, с неговия достолепен вид, какъвто рядко се среща в прет-а-портето, и който въобще не се свързва с панталона, а със заслужили люде като покойния Шарл де Гол или Карл Велики, когато са били на неговите години, може да бъде според скапания Чък някакъв си „иронист“. Първо това няма да му свърши работа като средство за самоотбрана, защото бойните изкуства си имат предел. Достатъчно е да се види Брус Ли, който беше най-силният, но и той не можа да се спаси от смъртта. Чък нали все знае повече от всички, та той казва, че стоицизмът винаги е бил голямата мечта на човечеството.

За всеки случай спрях асансьора на междуетажието и отворих речника на „стоицизъм“. Господин Соломон е живял толкова дълго, че може пък наистина да е намерил нещо, на което да се опре, особено в неговото състояние. Открих: „Стоицизъм: смелост да понасяш болката, нещастието, лишенията с привидно безразличие. Доктрина, която проповядва безразличието пред проявите на чувствителност“. Тутакси забравих господин Соломон, защото е вярно, че при мен чувствителността е враг на човешкия род и ако можехме да се отървем от нея, щяхме най-сетне да намерим покой.