Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (2)

II

Видяхме се. Апартаментът беше на бул. „Осман“, с изглед към улицата. Сградата не беше първа младост, но все още изглеждаше солидно. Влизаш, без да чукаш и се натъкваш на пет телефонни поста, на които доброволците от асоциацията SOS приемат обажданията. Винаги най-малко един-двама дежуреха, защото най-гадно е в момент на депресия да няма кой да ти се обади или пък да дава заето. Разполагаха с още една стая, кафе и сандвичи. Господин Соломон охолно се разполагаше в останалата част на апартамента. Той не се щадеше и понякога сам заставаше на телефона, най-вече нощем, когато мъката ни е във върхова форма.

Когато влязох за сефте, всички бяха заети да разговарят на слушалките, освен един от тях, едър и риж, с очила, който току-що беше приключил. Като се запознахме, се оказа, че се казва Льопелтие.

— Търсите ли някого?

— Господин Соломон Рубинщайн, Esq.

— Нов ли сте?

Понечих да му обясня, че съм таксиджия и че господин Соломон ме е наел, за да ги карам, ама той не ми даде възможност.

— Доста тежко е, ще се убедите. Всъщност всичко се свежда до изобилие от познание за самите нас. Преди можехме да не се познаваме. Да съхраним илюзиите си. Днес благодарение на медиите, радиото и най-вече на телевизията, светът става много по-прозрачен. Най-голямата революция на модерните времена е тази ослепителна видимост на света. За последните трийсетина години тя ни помогна да научим повече за себе си, отколкото за предходните хилядолетия, което е травматизиращо. Когато най-сетне спрем да си повтаряме, че това не сме ние, че това са нацистите, камбоджанците, или там… знам ли и аз, та тогава най-сетне разбираме, че всъщност всичко опира до нас. Самите нас, навсякъде и във всичко. Оттам и чувството за вина. Току-що разговарях с една млада жена, която имаше намерение да се самозапали в знак на протест. Така и не ми каза срещу какво имаше намерение да протестира. Впрочем, ясно е. Отвращението. Безсилието. Отхвърлянето. Мъката. Възмущението. Станали сме без-ми-лост-но прозрачни за собствения си поглед. Извадили са ни грубо под ярката светлина на прожекторите и това не е много весело. Най-много се опасявам от възможната десенсибилизация, която цели да превъзмогне чувствителността чрез загрубяване или като я убива, за да я преодолее, като Червените бригади. Фашизмът сам по себе си винаги е бил опит за десенсибилизация.

— Прощавайте, но аз не съм дошъл за това — рекох. — Трябва да се срещна с господин Соломон за таксито.

— Насам.

Тогава заобиколих телефоните на пръсти, както се ходи в болницата или покрай покойник, който предполага уважение, и се насочих право към господин Соломон. Всеки ден ми даваше списък с поръчки, подаръци, които разнасях по домовете, тъй като той ежедневно обсипваше с благата си всички хора с проблеми, за които му донасяха, за разлика от един друг, когото не познавам, и който не се себераздава. Не че искам да обидя вярващите, впрочем по телевизията даваха един шофьор, който бил осенен от вярата в шестнайсети район, на ъгъла на ул. „Ивет“ и ул. „Доктор Бланш“.