Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (16)

XVI

Отидох да хапна една пържола, то вече беше станало девет часа и Тонг се бе прибрал, та намерих таксито в гаража. Вместо да приключим в осем, направих още няколко курса до девет и трийсет, а после вдигнах флагчето и се отправих към госпожица Кора. Когато пристигнах, тя беше напълно готова. Донесох и един букет, каквито бе свикнала да получава като млада. Добре е да знаете, че цветята играят важна роля в живота на жените, които ги получават, но още по-важна е ролята им, когато спрат да ги получават, отначало все по-рядко, а после съвсем.

Когато й връчих букета, който цветарката от ул. „Менар“ лично композира, госпожица Кора веднага скри усмивката си в незабравките, а с все още женствената си фигура и лице, потънало в цветята, които вдъхваше, приличаше на някое младо момиче. Носеше тъмнозелена роба с колан в цвят кехлибар и малка брошка със зодиакалния й знак. Риби. Дълго време се любува на аромата на цветята и, повярвайте ми, наистина й доставих удоволствие. Разбира се, щом надигна лицето си, пролича, че животът бе преминал оттам, а аз тутакси я улових за ръката, за да й покажа, че това беше без значение. Не ми дремеше от възрастта й, и през ум не ми минаваше, все тая ми беше, шейсет и три или шейсет и пет, голяма работа. Също като при китовете, големите маймуни и кралските бенгалски тигри, какво значение има възрастта им, надигате глас и протестирате, за да не ги изтребят. Аз съм за защитата на всички видове без изключение, защото взеха много да намаляват.

Само дето ми стана мъка, че госпожица Кора беше попрекалила с грима. Едва ли за да прикрие възрастта си, по-скоро поради театралните си навици, но все пак ми стана неудобно. Беше турила плътен, дебел слой червило, непрестанно облизваше устните си, че и черно, синьо и бяло, най-вече синьото и бялото на клепачите, пък и спиралата на миглите, с всичко това сигурно щеше да заблуди хората относно професията ми. С което доста ме подразни. После си рекох, че трябва да е много мъчително за една жена, дето вече не прилича на себе си и се е превърнала в нещо друго, но някак коварно, малко по малко, до степен, че не си дава сметка и е забравила себе си. Госпожица Кора все още се има за млада и се е понаклепала повечко, то е също както с хората, дето не ги е еня за времето и зиме се обличат като напролет, а после пукват от настинка. Досрамя ме. Не заради госпожица Кора, а защото ме налегна срам. Нейно право си беше да се опита да се защити, а аз бях жалък тип, на който не му стиска да отстоява убежденията си.

Госпожица Кора забеляза удивлението ми и прокара бавно ръка през косите и по шията си с доволна усмивка. Улових двете й ръце и подсвирнах по американски.

— Ама как сте се издокарала, госпожице Кора!

— С тази рокля се показах миналата година по телевизията. Имаше фестивал на реалистичната песен и се сетиха да ме поканят.

Като се замислих, си казах, че радиото май имаше право, като ни съветваше да не се явяваме сами на петролния разлив, а в групи от по трийсет човека.

Тя се огледа още веднъж в огледалото, за да се убеди, че не е забравила нещо.

Попитах се от какво ли се издържаше. Спомените не носят пари. Не бе имала възможност да спестява, предвид положението си. Въпреки това очевидно нищо не й липсваше.

Хрумна й още нещо, отиде до шкафа и уви един кехлибарен на цвят шал около шията си.

— С моята кола ли?

— О, няма нужда. Аз съм с таксито, госпожице Кора.

В колата продължаваше да си спомня. Започнала на шестнайсет години по увеселителни балове. В годините на акордеона. Баща й държал едно бистро до Бастилията. Когато майка й ги зарязала, той го продал.

— Тя обличаше артистите в „Казино дьо Пари“. Постоянно се мотаех зад кулисите, трябва да съм била към десетгодишна. Велика епоха беше, едва ли ще се повтори. Джоузефин Бейкър, Морис Шевалие, Мистенгет…

Изхихика и затананика:

Той е моят мъж…

Знаех, че го прави колкото да ме ограмоти исторически, само дето от време на време ми мяташе погледи, а накрая ме загледа, тъй сякаш й напомнях някого, заради простонародната ми външност. После въздъхна, а аз въобще не знаех какво се казва в подобни случаи. Натиснах газта и започнах да й разправям за петролния разлив в Бретан, за да й отвлека вниманието.

— Това е най-голямата екологична свинщина, която можеше да ни застигне, госпожице Кора. Ужасен удар за живота в морето… Стридите измират като мухи. Там има и резервати за прелетни птици. В резервата, както ви е известно, нищо не може да ви се случи. Да, ама ето че двайсет и пет хиляди са потънали в петролния разлив…

Мислех си, че така ще й помогна да не мисли за себе си.

— Има неизбежни екологични катастрофи, затова трябва да правим всичко необходимо, за да избегнем другите. Понякога е тъкмо така, а не иначе, такъв е животът, нищо не може да се направи, а там поне са могли да го избегнат.

— Да, толкова ми е тъжно за всички тези птичета — поклати глава тя.

— И рибите също.

— Да, и за рибите също.

— Имам един приятел африканец, Йоко, който казва, че никога не се замисляме достатъчно за чуждото нещастие и затова никога не сме щастливи.

Тя се изненада.

— Как така? Нещо не разбирам. Щастливи сме, когато мислим за чуждото нещастие? Никак не ми харесва този ваш приятел. Много низко съждение.

— Не е това. Когато се сетите за всички други застрашени видове, по-слабо усещате собственото си нещастие.

Не изглеждаше никак убедена.

— Доста витиевато разсъждение.

— Витиевато е, разбира се, но човек не бива да се терзае само за себеподобните си, защото така съвсем ще се смахне. Като се замислите за Камбоджа или нещо подобно, си обръщате по-малко внимание. Когато човек не мисли достатъчно за другите, прекалено се вторачва в себе си, госпожице Кора.

Замълчах си и се питах що ли дирех тук, с тази възрастна дама, която мислеше все за себе си и не си даваше сметка за мащаба на бедствието. Затова пуснах кепенците, вперих поглед пред себе си, ама и така не биваше, защото все едно нямахме какво да си кажем. Затова хвърлих един поглед към нея, та да се убедя, че се бяхме разбрали, ала тутакси ми стана ясно, че въобще не се бяхме разбрали, защото госпожица Кора ми се усмихваше тъй лъчезарно и някак празнично, че и аз като че ли се разведрих. Не си бях пропилял времето, макар и да не бях в група с още трийсетима. И двамата се разсмяхме, защото ни беше приятно заедно.

— Е, госпожице Кора?

— Е, мили Жанчо?

Пак се разсмяхме.

— Госпожице Кора, знаете ли защо жеравът, когато стои прав, винаги вдига единия си крак във въздуха?

— Не, защо?

— Защото, ако вдигне и двата, ще падне.

Полудя от смях. Чак се наведе напред и сложи ръка на сърцето си, толкова се смееше.

— А знаете ли защо винаги се замижава с едното око, когато се прицелваш?

Тя поклати глава, защото не можеше да говори, такъв смях предчувстваше.

— Защото, ако замижите и с двете, няма да виждате нищо.

Тогава вече не издържа. Сълзи й потекоха от смях. А пък аз се сетих, че само преди миг си мислех, че нямаме какво да си кажем.