Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (11)

XI

Прибрах се в коптора и се покатерих на леговището си на втория етаж, току над Тонг, който четеше на партера. Бяхме издигнали леглата едно над друго, за да освободим пространство: Чък на горния етаж, аз в средата, Тонг най-долу и Йоко, който си живее другаде.

Аз харесвам Чък, той не е съвсем долен. Когато е там, горе, под тавана, с дългите си кокили, подгънати под брадата, слаб, с очилата и вечно изправените си от терзанията коси на главата, прилича на пораснал прилеп. Той смята, че Льопелтие е прав, оня от SOS, дето твърди, че всички страдаме от излишък от информация относно самите нас, като старите камбоджанци, дето ги убиват с удари с приклад по главите, защото са продоволствено излишни, или пък онази майка във вестника, която затворила двете си деца, за да ги умори от глад, а после, на процеса, разказва как като влязла да види дали са свършили, едното намерило сили да каже „мамо“. На това се вика сантиментализъм. Чък казва, че трябва да се изобрети специално карате за чувствителността с оглед защитното й загрубяване, или пък трябва да се предпазваме чрез трансцендентна медитация и философска откъснатост, което някои народонаселения в Азия наричат също йога. Той казва, че у господин Соломон такова карате за самозащита се явява еврейският хумор. „Хумор: нещо смешно, прикрито под нещо сериозно, което жестоко и горчиво подчертава безсмислието на света“ и „еврейски“, което си върви в комплект с първото.

Чувствах се потиснат както винаги в моменти на безсилие. Не биваше даже да опитвам, от това се поражда фрустрация. „Фрустрация: състояние на индивид, чиято склонност или фундаментална необходимост не е била задоволена.“ Чък казва, че трябвало да създадем Комитет за обществено спасение воглаве с цар Соломон, за да хванем живота в ръце и да го подменим с друг, като вселим навред надежда. Надеждата е най-важното нещо, когато си млад, а като остарееш също трябва да си спомняш за нея. Можеш всичко да загубиш: двете ръце, двата крака, зрението, речта, но ако си запазил надеждата, нищо не е загубено, можеш да продължиш напред.

Стана ми весело, дощя ми се да видя един филм на братя Маркс, за да си заредя батериите, ама вече не го даваха. Казвах си, че май трябваше да се занимавам само с ръчни поправки, отопление, водопровод, материални блага, все неща, които можеш да поправиш и наредиш с ръцете си, наместо да се оставям да ме завладеят терзанията на цар Соломон и неговия благосклонен стремеж да поправи непоправимото. „Непоправимо — нещо, което е невъзможно да се спаси, нито да се поправи.“

Чък се появи, точно когато се питах дали ще се намери една-единствена личност, за предпочитане жена, за която да се грижа и да й дам всичко, наместо да се щурам наляво-надясно в опити да подпомогна хора, които не познавам нито от Ева, нито от Адам. Той захвърли книгите си и се възкачи на горното леговище, току над мен, защото на него му харесва да е над нещата. Главата ми беше между маратонките му.

— Смърдят ти краката.

— Такъв е животът.

— По дяволите.

— Какво пак ти става? Намусил си се като…

— Госпожица Кора, сещаш ли се? Някогашната певица? Дето господин Соломон горещо ми препоръча?

— Да бе, е та?

— Наложи се да я поканя да излезем заедно.

— Нищо не те е задължавало да го правиш.

— Все някой трябва да е задължен. Иначе сме на северния полюс.

— На какъв северен полюс?

— Ледници, пустота и минус сто градуса, това е.

— Това, мой човек, си е твой проблем.

— Всички така казват, за да обърнат гръб. Когато й занесох цветя, тя се изчерви като момиченце. На шейсет и пет лазарника, представяш ли си! Помисли си, че са от мое име.

— А от него ли бяха?

— От него. Пословичната му доброта.

— Ега ти волята за мощ има тоя… Ще му се да е Господ, няма съмнение. Добре де, поканил си я да излезете, е и?

— Ами, нищо. Само дето чатнах нещо, което ми се губеше досега.

— Виж ти. И може ли да разберем какво конкретно не си чаткал, като се изключи всичко останало?

— Виж, Чък, зарежи духовитостите, те и така не липсват. Не бях чатнал, че може да бъдеш стар, а в мислите си да си останал на двайсет години.

— Ама, моето момче, та това се нарича „младо сърце“ на езика на клишетата! Направо се питам какво четеш, когато се влачиш по обществените библиотеки.

— Разкарай се. Благодарение на теб разбирам нещата. Достатъчно е човек да те слуша и да възприеме обратното. Със сигурност няма да сбърка. Ти с твоето карате сте като камили в пустинята, няма жива душа, нищо. Аз не поканих госпожица Кора, а нейните двайсет години. В известен смисъл тя продължава да е на толкова. Не си прав.

Чък пръдна, а Тонг скочи от леглото, втурна се да отвори прозореца и се разкрещя. Този пич няма да спре да ме изненадва, след всичко, което е преживял в Камбоджа, все още намира сили да се възмущава от една пръдня.

— Сбъркал си, като си я поканил, човече. Събудил си надежди. Какво ще й отговориш, ако пожелае да преспите заедно?

Юмруците ми инстинктивно се свиха.

— Защо го казваш? Защо, бе, защо? Как така все ти хрумват невъзможни неща? Госпожица Кора е дама, която е имала много успехи като жена и все още желае да бъде възприемана като такава и толкоз. Сигурно ти е ясно, че отдавна са й минали онези мераци!

— Ти пък откъде знаеш?

— Абе ти с всичкия си ли си? Просто си помислих, че ще й е приятно да си спомни за себе си, защото какво му остава на човек, ако забрави себе си?

Тогава се включи и Тонг.

— Не знам на вас, западняците, какво ви остава, но ние, когато не ни остава нищо друго, търсим убежище в източната си мъдрост — рече той.

Като се има предвид, че го казваше човек, чието семейство беше изтребено, а с него и дядо му, пребит с пръти поради безполезност в Пном Пен, щях да се напикая от смях. Скочих от леговището си и отидох да потърся „мъдрост“ в речника на Чък. Открих „познание, вдъхновено от божиите и човешките дела“. Прочетох им го, а те се разсмяха, и Тонг с тях. Имаше също „съвършено познание на нещата, които човек може да знае“, което също си го биваше. Освен това: „качество, поведение на мъдрец, върховно спокойствие, почиващо на познанието“. Отдавна не се бях кефил така, както при прочита на тези неща. Даже ги преписах за господин Соломон, който се нуждаеше от всичкото върховно спокойствие, което можеше да се намери.