Ромен Гари
Европейско възпитание (5)

5

На другия ден той взе револвера, няколко картофа, сол, дебелия том „Винету, червенокожият джентълмен“ и излезе от дупката си. Тръгваше да търси партизани, както му беше казал баща му. Не знаеше къде да иде. Освен това не знаеше твърде добре какво ще рече „партизани“. По какво можеше да ги познае? Носеха ли униформи? Как трябваше да им говори? Къде трябваше да ги търси? Бродеше из гората наслуки, а вечер се връщаше в бърлогата си. Много дни не срещна никого. Но една сутрин, когато пресичаше някаква поляна, двама мъже изскочиха от храстите и му препречиха пътя. Той се спря. Не го беше страх. Двамата мъже имаха жалък вид, не изглеждаха опасни. По-младият бе омотал главата си с шал като селянка. Едното му око нервно примигваше, без да спре. По-възрастният имаше огромни сиви мустаци. Изглеждаше по-лош от другия. Той се доближи до Янек и го претърси. Веднага намери револвера.

— Откъде го имаш?

Янек не разбра веднага. Трябваше да направи усилие, за да разбере. Това не беше полски език. Не беше също и руски. Янек никак не знаеше какво може да бъде това.

— Той те пита — започна по-младият от двамата мъже.

— Остави ме да го разпитам! — изръмжа по-възрастният.

— Той не разбира украински.

— Аз говоря полски! — заяви старият с яд.

Той се обърна към Янек.

— Откъде го имаш?

— Баща ми ми го даде.

— Къде е баща ти?

— Не зная.

— Чу ли, Черв? — триумфиращо възкликна старият. — Той не знае къде е баща му!

— Чух. Не съм глух.

— Но може би той знае, а? Може би той просто не иска да ни каже, а?

— Оставете го на мира, Савели Лвович — възпротиви се неговият другар с израз на досада. — Аз го познавам. Това е синът на доктор Твардовски от Сухарки. Баща му ме е лекувал.

— Сухарки, а? — повтори старият. — Сухарки…

Той погледна Янек накриво.

— Тогава мога да ти кажа какво е станало с твоя баща…

— Какво е станало с него?

— Затворете си муцуната, Савели Лвович! — ядоса се внезапно неговият другар. — Затворете си мръсната муцуна, ако обичате!

— А? — учуди се старият. — Но аз нищо не съм казал!

Той взе дебелата книга, погледна заглавието.

— Винету — трудно просрича той — червено… кожият… джентълмен… А?

Шумно затвори книгата. Погледна Янек. Изруга с някакво отчаяние:

— Kurwa ich mác! Kurwa ich mác^[1]!

— Не псувайте така, Савели Лвович. Вече съм ви казал: не е красиво на вашата възраст!

— Какво е станало с баща ми? — повтори Янек.

— А? — каза старият. — Не зная какво е станало с твоя баща. Дявол знае какво е станало!

Той почти изхлипа:

— Винету, червенокожият джентълмен… Ой, ой!

— Не се нервирайте, Савели Лвович.

— Не се нервирам. Никога не се нервирам!

Върна книгата на Янек.

— Какво правиш в гората, бледолик?

— Живея в нея.

— А?

— Живея в нея.

— Чуваш ли, Черв? Той живее в нея!

— Търся партизаните — каза Янек срамежливо.

— Какво? — подскочи старият. — Дявол да го вземе… Чу ли, Черв? Той търси партизаните!

— Чух.

— Какви партизани? — запита изведнъж старият с интерес.

— Не зная.

— Той не знае! — тържествуваше старият. — Чу ли, Черв, той не…

— Затворете лайнената си уста, ако обичате, Савели Лвович.

За момент той погледна сериозно Янек.

— Можеш да дойдеш с нас — каза той.

— Кой дава заповедите тук? — ядоса се старият.

— Никой. Никой не дава заповеди тук. Аз познавам баща му и той може да дойде с нас. Това е всичко.

— Да съм казвал някога, че не може да дойде с нас? Може би нямам сърце. Всичко, което имам, е една голяма муцуна, а?

— Със сигурност имате голяма муцуна, Савели Лвович.

— Зная — каза гордо старият. — Ти можеш да дойдеш с нас, бледолики! Бъди добре дошъл в нашето иглу…

— Вигвам — промърмори Янек.

— А?

— Вигвам при червенокожите. Иглу е при ескимосите.

— Дявол знае при кого е! — изсумтя старият.

Той им обърна гръб и бързо закрачи.

— Как се нарича той? — попита Янек.

— Криленко. Той е украинец. Ругае много, но не е лош.

— Зная — каза Янек.