Ромен Гари
Европейско възпитание (33)

33

Погълнатата в ледена белота гора, в която елите понякога изчезваха чак до върха и където мълчанието беше като на края на света, при все това продължаваше да приема новини от всички нелегални фронтове, където се водеше същото ожесточено сражение. От Гърция, от Югославия, от Норвегия, от Франция до тях достигаха хиляди дихания на живот, хиляди туптения на една упорита прикрита надежда. Партизаните откриваха в тези сигнали, дошли от страни, които им се струваха толкова отдалечени, колкото звездите, на които знаеха само имената, ехото на своето собствено решение, на своя собствен твърд отказ да се отчайват: човек би казал, че Партизанин Надежда бе едновременно навсякъде. Отдавна вече Янек не се питаше кой е той. Сега той се усмихваше, когато чуваше някой другар да говори важно за него около огъня, припомняйки легендарните подвизи на този, който ги командваше.

— Изглежда, пак е бомбардирал Берлин миналата нощ: не е останал камък върху камък.

Те със задоволство опъваха от лулите си.

— В Югославия е докарал немците до бяс. Вярно е, че там с всички тия планини е по-лесно, отколкото тук, в тая равна страна.

— И тук добра работа върши.

— Сега е сигурно: той е начело на евреите във Варшава. Изглежда, гетото е въстанало и те се бият като лъвове.

— Идеята ни хрумна преди две години — обясни Добрански, като вървяха с Янек в нощта. — Беше изключително трудно време: почти всичките ни командири бяха паднали в боя или бяха арестувани от немците. За да си възвърнем смелостта и объркаме врага, ние измислихме Партизанин Надежда — един безсмъртен, непобедим командир, когото никаква вража ръка не можеше да стигне и когото нищо не можеше да спре. Това бе един мит, който ние съчинявахме също така, както хората пеят нощем, за да си дадат смелост, но бързо дойде денят, в който той неочаквано придоби реално физическо съществуване, в който той действително започна да съществува сред нас. Изглежда, всеки в действителност се подчиняваше на заповедите на нещо безсмъртно, на нещо, което никаква полиция, никаква окупационна армия, никаква материална сила не можеше да достигне и разколебае.

И всеки път, когато Янек слушаше музика или когато Добрански, отворил ученическата си тетрадка, четеше някоя от своите истории, в които се отразяваше ехото на човешката смелост, го обхващаше някаква веселост, почти безгрижие, като че ли го докосваше дъхът на безсмъртието. Когато държеше Зося в ръцете си и притискаше бузата си до нейната, когато стоеше на пост в забутаната гора, очакващ зората, сам, треперещ, плах, с граната в ръка и усещащ тежестта на нощта върху рамената си, легендарният партизанин внезапно се изправяше до него, прегръщаше го с ръка през рамената и Янек чувстваше около себе си присъствието на една абсолютна сигурност — тази на човешката непобедимост. Сега той знаеше, че баща му не го е излъгал и че нещо значително никога не умира.

Самите немци в края на краищата бяха разбрали кой бе този непобедим неприятел, до който не можеха да се доберат. Те знаеха къде се крие той и колко напразни бяха всичките му усилия да го убият, за да го изтръгнат от милионите сърца, които оживяваше. Строги заповеди, които по-късно бяха цитирани в хода на Нюрнбергския процес, бяха издадени от Берлин, от самия Хитлер до всички щабове на Гестапо в Полша: всички опити да бъде идентифициран и арестуван така нареченият Партизанин Надежда трябваше да бъдат незабавно преустановени… „защото не съществува никакъв вражески агент с това име“. В служебната кореспонденция не трябваше да се появяват вече никакви сведения във връзка с „тази митична личност, измислена от неприятеля за нуждите на пропагандата и психологическата война“. Братята Зборовски успяха да се сдобият с копие от тези заповеди благодарение на един двоен агент, който сега се опитваше да спечели благосклонността на партизаните. Добрански им ги чете, превеждайки циркуляра страница по страница, сред взривове от смях и подигравателни подвиквания: струваше им се повече от комично да виждат усилията на доведената до полуда полицейска бюрокрация да отрече съществуването на нещо, което живееше толкова силно в тях, което изпълваше гърдите им и пееше във всяка молекула на кръвта им.

И все пак, когато присъстваше на четенето заедно с другите партизани и като ги слушаше да се подиграват с тези комични опити на потисниците да изпълнят невъзможното, Янек внезапно се почувства обхванат от тъга и почти отчаян: сега за пръв път той знаеше със сигурност, че баща му е мъртъв. Зося улови сянката на тази тъга по лицето му и стеснително стисна ръката му, а Янек й каза с глас, чиято горчивина нямаше възраст и който носеше белега на неговото преждевременно възпитание и човешки опит, който беше го белязал със зрелост, в която илюзиите бяха изключени:

— Добрански би трябвало да добави няколко думи към своя превод. Когато твърдят, че нищо значително не загива никога, всичко, което това ще рече, е, че един човек е мъртъв или пък ще го убият.

— Ти си ядосан. Не трябва.

— Не съм ядосан, Зося, но все пак в края на краищата разбрах: свършено е с обучението. Бяха ни създали едно добро училище и аз винаги съм бил добър ученик. Получихме прекрасно възпитание. Спомняш ли си Тадек Хмура? Той наричаше това нашето „европейско възпитание“. Не бях разбрал навремето: бях твърде млад. И освен това той знаеше, че ще умре тогава. Той във всичко влагаше ирония. Но сега разбрах. Хмура имаше право. Това европейско възпитание, за което той говореше така подигравателно, е, когато разстрелват баща ви или пък когато самият ти убиваш някого в името на нещо значително, или пък когато умираш от глад, или пък когато унищожаваш един град. Аз ти казах: ти и аз сме били в добро училище, наистина сме били възпитани.

Зося леко изтегли ръката си.

— Ти не ме обичаш вече.

— Как можеш да кажеш това? Защо?

— Защото си нещастен. Когато обичаш някого, нищо не може да те направи нещастен. Виждаш, че и аз също съм научила нещо.

Янек сега беше на петнайсет години. Когато вървеше със „зелените“ през затънтената гора с автомат в ръка или пък когато носеше на гърба си към някой преден пост шашки динамит, прикрити между клони, когато замислено гледаше капсулата цианид, която криеше у себе си като всички партизани, той чувстваше, че наистина не му остава много за научаване и че въпреки младата си възраст е обучен човек. Той жадно очакваше повод да докаже, че е научил урока си и че е равен на тези, с които споделяше живота и опасностите, но които продължаваха понякога да се отнасят към него с превъзходство, като че ли още беше дете. А пулсът на свободата, това подземно и тайно туптене, което се засилваше все повече, което ставаше все по-уловимо от всички краища на Европа и чието ехо стигаше чак до тази загубена гора, го караше да мечтае за героични подвизи, за мъжествена неустрашимост, от които Партизанин Надежда би се чувствал горд с най-младия си набор.

Отделение от десет feldgraus заемаше една съборетина на брега на Вилейка. Това бе един от многобройните постове за контрол и наблюдение, разположени от неприятеля около гората в неговото напразно усилие да обгради и изолира партизаните от външния свят. Дебел лед покриваше реката и feldgraus бяха разчистили снега и направили пързалка, където често ги виждаха да се забавляват весело сред смехове и радостни викове.

Янек старателно изработи своя план, без да казва за него на партизаните. Той започна да пресича реката много пъти седмично, носейки вързопи със съчки на гръб. Излизаше тайно от гората на близо километър по-долу от поста, изкачваше се покрай реката, представяше се на контролния пункт, като че ли идеше от Верки, и искаше разрешение да иде да събере дърва за огрев на другия бряг, там, където започваше гората. Малко по-късно отново пресичаше реката, сгънат под товара си от клони, който понякога смъкваше от рамената си край пързалката, сякаш за да си отдъхне за момент, и гледаше спортните забавления на feldgraus със завистлив вид. Най-после войниците поканиха момчето да дойде да се забавлява с тях. Предложиха му кънки и се отнесоха много вежливо с него, като го поканиха вътре в поста и му предложиха кафе и шоколад.

Feldgraus се чувстваха изолирани от света и скучаеха. Те много бързо приеха малкия поляк, който не показваше никаква враждебност към тях и се оставяше толкова лесно да бъде опитомен. Показаха му снимки на жените си, на децата си, на годениците си и на кучетата си. Понякога, когато беше сред тях, като слушаше смеховете им, като гледаше младите им лица и ядеше от техния порцион, Янек се чувстваше обхванат от угризения и сърцето му се свиваше. Необходимо бе усилие на въображението, за да си припомни, че тези младежи бяха смъртни врагове.

Един ден той пъхна няколко шашки динамит между клоните, натовари дървата на рамо и пое по замръзналата река. Беше много студено, feldgraus бяха вътре в поста, без съмнение сгушени около огъня. Коминът весело пушеше. Само един войник бе на пистата, учеше се да кара кънки. Той се справяше зле, падаше през цялото време в средата на ледения кръг и се смееше от сърце на своята непохватност.

Feldgraus посрещнаха Янек като стар приятел. Войниците пиеха кафе, играеха на карти, спяха. Той хвърли клоните си в един ъгъл, пи чаша горещо кафе, което му предложиха, изяде блокче шоколад, после взе от тях чифт кънки. Не го беше страх, само сърцето му биеше малко по-бързо от обикновено. Но това, което го тревожеше, бе мисълта за всички тези хубави неща, които виждаше и които без съмнение щяха да бъдат унищожени заедно с останалото: всички тези блокчета шоколад, кафето, захарта, кутиите консерви. Толкова би желал да може да прибере всички тези дажби и да ги предложи на Зося, най-вече шоколада.

Той задейства детонатора в джоба си, пъхна го между клоните и динамитните шашки и отиде да се пързаля. Опита се да се отдалечи колкото е възможно по-далеч от поста, но ледът около пързалката бе неравен и покрит с издатини и се наложи да бъде в опасна близост до къщата, чийто комин продължаваше спокойно да пуши. Feldgrau полагаше големи усилия да остане прав на кънките си, но всеки път, като направеше някакво движение, веднага падаше, като ругаеше и се смееше. Между тях и къщата нямаше повече от петдесет метра. Времето минаваше бавно и Янек започваше вече да мисли, че детонаторът не се е задействал, когато най-после експлозията стана. Взривната вълна го блъсна в гърдите и го отхвърли назад, но той веднага стана.

Feldgrau също беше съборен от вълната и сега бе седнал на леда със зяпнала уста, с ококорени и втренчени очи, като гледаше с израз на пълно смайване развалините, от които се издигаха облаци черен дим. Това беше едно здраво момче с атлетическо телосложение, много русо, с розови бузи и сини очи. Той се опита да стане, но не успя и на два пъти падна, преди да застане прав на кънките си. Тогава се опита с движения на давещ се да се придвижи на кънките си към брега, падна и стана още веднъж и именно тогава забеляза револвера в ръката на Янек. Остана вкаменен, с лице, сбръчкано от противоречиви мисли, върху което отказът да повярва на това, което виждаха очите му, бавно отстъпваше място на ужаса и на отчаянието на притиснато до стената животно. Очите му престанаха най-после да гледат оръжието, той се опита да побегне, но веднага се стовари на леда. Янек се чувстваше много удобно на кънките си. Той започна да описва кръг около feldgrau, държейки в ръка револвера, който неговият баща му беше дал. Това беше един броунинг малък калибър, така че трябваше да дойде съвсем близо, за да се прицели добре. За щастие feldgrau беше неспособен да се защитава или да бяга. Докато Янек се въртеше бавно в кръг около него, приближавайки се при всяка обиколка, той остана седнал, като се въртеше на задника си, за да бъде с лице към него. След това направи ново усилие да стане, за да избяга, но падна по гръб, с разперени ръце и разтворени крака, като обърнато по гръб насекомо. След това, изглежда, се примири, изправи се и остана седнал, очаквайки изстрела, като гледаше тъжно револвера в ръката на Янек. Когато Янек описа последния си кръг, идвайки този път съвсем близо, едва на два метра от него, младият войник просто наведе глава и зачака. Той не носеше войнишката си куртка, а само дебел пуловер и шалче с весели цветове, и съвсем не приличаше на войник, както беше седнал там, свел глава, с твърде русите на светлината коси, обгърнал с ръце коленете си. Когато най-после спря и вдигна оръжието си, Янек внезапно изпита чувството, че ще убие един обикновен спортист в затруднение на някаква пързалка. Но той все пак го направи, без да се колебае.

След това изтича на кънките си до брега, свали ги и започна да рови в развалините на къщата. Небето бе милостиво към него: намери целия шоколад невредим — стотина блокчета — и един чувал захар. Можа да прибере кафе и почти всички консерви, най-вече с пушена риба. Премина реката много пъти, като закопаваше в снега, под първите дървета, всичко, което не можеше да вземе със себе си. След това натовари на рамената си един пълен чувал и пое към дълбините на бялата и мълчалива гора, в която само понякога се разнасяше грак на гарвани. Той почувства, че най-после е престанал да бъде дете, че е станал наистина мъж, ловък и решителен партизанин, който можеше успешно да изпълни една патриотична задача и да убива както най-добрите бойци за свобода. Но това чувство на възбуда и мъжествена радост не продължи дълго.

Необходими му бяха пет часа, за да стигне до мястото в тресавищата, където се криеха групите на Криленко, Добрански и Хромада. Без съмнение като резултат от умората или пък като обикновена реакция на нервното напрежение нещо неочаквано се скъса в него и след като даде подробен отчет за своя подвиг и хвърли чувала с провизии в краката на партизаните, вместо да отговори на възбудените им въпроси и да се зарадва на техните приятелски потупвания и на възхищението, с което поклащаха глави, той се разплака за пръв път, откакто беше се присъединил към шумкарите. Сърцето му се изпълни със странна злоба, той ги изгледа втренчено през сълзи, а очите му излъчваха ненавист. На техните смаяни въпроси той само поклащаше глава, а когато те млъкнаха и го оставиха сам, той хвана Зося за ръка и я измъкна навън.

Вървяха дълго по дървеното мостче над замръзналото тресавище, спряха до обхванатата в ледове лодка сред вкаменените тръстики и от всичко, което той искаше да каже, от всичко онова, което искаше да изкрещи, от цялото възмущение, което го задушаваше, остана само това изречение, произнесено с треперещ глас, с глас на дете:

— Искам да бъда музикант, велик композитор. Бих искал да свиря и да слушам музика през целия си живот — през целия си живот…

Той погледна заледения свят около себе си, където нищо не помръдваше, където всичко изглеждаше осъдено да остане без промяна, без да се излюпи, без да се съживи, без да напъпи, без да се възроди чак до нощта на времето; където всичко бе осъдено да бъде като в деня на първото престъпление, осъдено да убива и да умира; където хоризонтът бе едно непрекъснато подновявано минало; където бъдещето бе само едно ново оръжие; където победите означаваха само нови сражения; където любовта беше прах в очите; където омразата сковаваше сърцата, както ледът сковаваше тази лодка с нейните гребла, разперени като немощни ръце; и малката ръчица на Зося в неговата бе вече само мъничка заледена частица от всемирния мраз. Тя обгърна шията му с ръце, притисна се до него и също заплака не защото някаква световна неизлечима тъга бе засегнала сърцето й, а защото той изглеждаше толкова тъжен и толкова безнадежден, а тя не знаеше как да му помогне.

Само Добрански разбираше какво става в сърцето на юношата. На другата сутрин, както вървяха заедно през тръстиките, отивайки да сменят партизаните на пост в окрайнините на тресавището, той му каза:

— Това скоро ще свърши. Може би следващата пролет. И тогава, кълна ти се, няма да има повече омраза, нито избиване. Ти ще видиш. Мира, построяването на един нов свят… Ти ще видиш.

— Той беше седнал на леда — рече Янек — с кънките си и с толкова веселото си шалче около врата — а сигурно майка му или годеницата му са му го изплели — не беше по-възрастен от тебе. Даже не ме погледна. Той беше съгласен, просто бе навел глава и очакваше изстрела. Добре се прицелих и стрелях.

— Не си могъл да направиш нищо друго, Янек. Всичко е по тяхна вина. Именно те развихриха тези ужаси.

— Винаги има някой да ги развихри — отвърна Янек с гняв. — Тадек Хмура имаше право. В Европа имаме най-старите катедрали, най-старите и най-прочутите университети, най-големите книжарници и именно там се получава най-доброто възпитание — изглежда, от всички краища на света идват хора да се обучават в Европа. Но в края на краищата всичко, което това великолепно възпитание ви научава, е как да намерите смелост и много уважителни, съвсем убедителни причини да убиете един човек, който нищо не ви е направил и който е седнал там, на снега, с кънките си, навел глава в очакване това да се случи.

— Ти много си научил — забеляза тъжно Добрански.

Той се спря сред снега, който стигаше до коленете им, вдигна глава и започна да говори. Започна да говори за свободата и за приятелството, за прогреса, за мира и братството, за всеобщата любов; говореше за народите, обединени в труда и в единодушното усилие да открият най-после смисъла и тайната на света; говореше за култура, за изкуство, за музика, за училища, за университети, за катедрали, за книги и за красота… В действителност на Янек внезапно му се стори, че Добрански не говореше, а пееше. Той стоеше там, прав в снега, с черното си кожено палто, разкопчано над военната му куртка, с ремъка през рамо, с тесните си рамена; а очите му блестяха с такава надежда и с такава радост, че озаряваха цялото му красиво лице; вдигнал ръце, той непрекъснато жестикулираше с такова оживление, че контрастът със студената неподвижност на заледените дървета се струваше на Янек белязан с почти подигравателна враждебност. Той не говореше, той пееше. Пееше и цялата сила и красота на безсмъртните песни на човечеството трептяха във вдъхновения му глас. Вече никога няма да има война, американците и руснаците ще обединят братски своите усилия за изграждането на един нов и щастлив свят, свят, от който недоверието и страхът ще бъдат прогонени завинаги. Цяла Европа ще бъде свободна и обединена, в нея ще настъпи едно духовно възраждане, по-плодотворно и по-конструктивно от всичко това, за което в най-вдъхновените си часове човекът някога е мечтал…

„Колко ли славеи — мислеше си Янек — са пели така в нощта през годините? Колко човешки славеи, доверчиви и вдъхновени, са загинали с тази вечна и чудесна песен на уста? Колко други още ще умрат в студ и в страдания, в презрение, омраза и самота, преди обещанието на техните опияняващи гласове най-после да бъде изпълнено? Колко века още? Колко раждания, колко смърти? Колко молитви и мечти, колко славеи? Колко сълзи и песни, колко гласове в нощта? Колко славеи?“

Янек бе само на петнайсет години, десет години по-малък от своя приятел, но някакъв топъл, закрилящ, почти бащински порив го понесе внезапно към студента. Постара се да не изглежда несериозен, въздържа се да не изрази превъзходство и осведоменост. Опита се да не се усмихне, да не свие рамена, да не попита горчиво: колко славеи?

Той постави ръката си на рамото на студента и кротко му каза:

— Ела. Чакат ни, сигурно са започнали да се безпокоят.