Ромен Гари
Европейско възпитание (22)

22

В една петъчна вечер Янкел Цукер почисти ботушите си, изми брадата си, обви копринения си талес около книгата си с молитви и тръгна. Партизаните доброжелателно го гледаха как се отдалечава. Само Махорка промърмори:

— Евреинът не обича да се моли сам. Страх го е да остава насаме със своя Бог.

Янкел вървеше бързо: беше закъснял. Всяка петъчна вечер той се впускаше така чак до предградието на Вилнюс — Антокол, вмъкваше се в развалините на старата фабрика за барут… В случая тази стара фабрика за барут служеше за синагога и място за събиране на евреите, които се криеха в гората. Руските части бяха я вдигнали във въздуха по време на отстъплението си през четирийсет и първа, но много сутеренни помещения бяха останали почти незасегнати. Достъпът до тях беше труден и никой никога не отиваше там, с изключение на вярващите, оцелели от погромите. Те не бяха много и техният девиз беше: „Предпазливост“. Най-напред Цимес безделникът се вмъкваше сред развалините, оглеждаше местата — обикновено имаше само прилепи и изгладнели плъхове — после изсвирваше пронизително. Тогава вярващите се промъкваха в барутната фабрика един по един, мълчаливи и боязливи… Янкел дойде с малко закъснение. В подземието Цимес тържествено бе поставил ветроупорен фенер, откраднат предния ден от централната гара на Вилнюс. Вече се бяха събрали десетина мъже, слаби и нервни, с резки движения и дълги, трагично провесени ръце. Сьома Капелюшник, старият търговец на каскети от улица „Немецка“, играеше ролята на псалт. С шапка над очите, той се биеше по гърдите, олюляваше се, устните му мърдаха, от време на време гласът му се извисяваше в продължителен напевен стон, после отново се снишаваше и само устните му продължаваха мълчаливо да помръдват… Очите му никога не гледаха молитвената книга, поставена пред него. Погледът му бегло пробягваше навсякъде, пълен с ужас: по лицата на вярващите, из мрачните ъгли, по каменните стени. При най-малкия шум се стряскаше, после рязко застиваше на място и слушаше: само побелелите му устни продължаваха да шепнат, а юмрукът му, увиснал за миг във въздуха, се отпускаше и блъсваше хлътналите му гърди с движение на автомат. Евреите се молеха — дълго, продължително мърморене с равен тембър — а след това внезапно от нечии гърди се изтръгваше продължителен вопъл, наполовина изпят, наполовина изговорен, нещо като отчаян въпрос, осъден завинаги да остане без отговор. Тогава другите вярващи извисяваха глас, за да бъде чут този трагичен въпрос, този трептящ вопъл, после гласовете притихнаха и отново се превръщаха в шепот.

— Lchou nraouno Iadonaïnorïo itsour echeïnou^[1]! — изхлипа Сьома. — Chma izraël adonaï… Кой, кой остана навън да наблюдава?

— Цимес — каза бързо един от вярващите, с очи, приковани в Книгата, като се биеше в гърдите. — Цимес остана… Chma izraël adonaïeloheïnou, adonaïecho!

— Boruch, chein, kweit, malchuze, loeilem, hoet — набожно измрънка гласът на Цимес. — Аз съм тук, ребѐ. Искам да се моля както всички!

— Arboïm chono okout bdoïr vooïmar! — напевно произнесе псалтът, като се полюшваше. — Тогава кой е останал навън да пази?

— Arboïm chono okout bdoïr vooïmar! — проплака също Цимес, без да се злепоставя.

— Adonaïechot! — изрева псалтът, отпускайки края на своя талес и удряйки се диво по гърдите. — Никой не е останал да пази навън. Arboïm chono okout… Казвам, че това не е добре. Трябва някой да иде навън, за да пази! Arboïm chono okout…

— Вече три пъти го изпяхте, ребѐ! — намеси се невъзпитано младият Цимес.

— Bdoïr vooïmar! — завърши Сьома. — Няма нужда да ми казват какво правя!

— Ние да се молим ли сме дошли тук, или да спорим? — намеси се дребен рижав евреин с яростен вид.

— Няма нужда да ми се напомня защо сме дошли! — излая псалтът. — Chiroum ladonaïchir chodoch!

— Chirou ladonaï!

— Oï, chirou ladonaï! Пейте, пейте новия химн пред Господаря! Камински, върви да застанеш на пост навън.

— Oï, chirou ladonaï! — поде набожно Камински, с очи, изпълнени с екстаз.

Той беше огромен брадат евреин, бивш файтонджия от Вилнюс.

— Ladonaïchir chodoch! — пропя псалтът. — Камински, казах нещо! Казах: върви да застанеш на пост навън!

— La… a… adonaïchir chidoch!

— Камински, аз казах…

— Не ми досаждайте! — измуча неочаквано гигантът, с поглед, излъчващ ярост. — Когато ми досаждат, се ядосвам! А когато се ядосам… Chirou ladonaïchir chodoch!

— Boruch chein kweit malchuse loeilem boet! — изпя бързешком псалтът. — Много ще се смея, когато всички бъдем избити от някой патрул!

— Adonaïechot!

— Ще се смея, когато всички бъдем избити от някой патрул, oï, как ще се смея! Chma izraël adonaï!

— Ще се смея, ще се смея, когато ние… Тфу! — изплю се с гняв Камински. — Объркваш ме, Капелюшник! Не можеш ли да кажеш молитвата си спокойно, не можеш ли?

— Как искате да си кажа спокойно молитвата, когато убийците бродят наоколо, готови да ни изколят, а няма никой, който да отиде да пази навън? Lefneï adonaïki vo michpoït gooret! Как искате?

— Vo michpoït gooretz! Ти виждаш убийци навсякъде! Kivo, Kivo, adonaïkivo… Станете, станете пред Господаря!

— Adonaïkivo; chma izraël adonaï… Какво чух?

— Ребѐ, ти съвсем нищо не си чул!

— Чух нещо. Chma izraël adonaïeloheinou…

— Adonaïechot… Oï… Какво беше това? Не ме плашете, ребѐ… Имам жена, която е в шестия месец, страхът е лошо нещо за бременността. Molchem booïlem boit! Може да я накара да роди преждевременно.

— Може да я накара да ро… тфу, тфу, тфу! — обърка се пак Камински. — Ще полудея! Molchem booïlem boït!

След молитвите евреите се измъкнаха в нощта, разпръснаха се из гората. Янкел намери Камински на изхода.

— Е, и?

— Камионът минава всеки ден по пътя, който следва река Вилейка. Той снабдява отдалечените постове. Видях боеприпаси, оръжие…

— Добре ли е охраняван?

— Обикновено трима души плюс шофьора. Един — отпред, а другите двама — вътре… Не са особено внимателни.

— В колко часа?

— В четири камионът минава по големия завой на Вилейка, там пътят се движи около петстотин метра по един голям наклон. Това е най-доброто място.

Те се разделиха. Янкел потъна в нощта.