Ромен Гари
Големият дрешник (8)

VIII

От последвалите няколко месеца днес помня само чувството за безкраен безпорядък. Смисълът на онова, което вършех, напълно ми убягваше, животът ми беше живот на механична играчка, която възрастните бяха сглобили и от време на време навиваха. Спомням си, например, с големи подробности една от първите ми „продажби“. Виждам се как влизам с голям пакет под мишница в една малка аптека с табела „Ден и нощ“, зад операта. В аптеката нямаше никой. Натрупани върху полиците до стените, стигащи чак до тавана, всички тези епруветки, шишенца, бурканчета, многоцветни капсули и хапове с цвят на йод създаваха усещането, че светът е болен до смърт. От дъното на магазина, иззад един тезгях, се чуваше много разпален разговор.

— Хората — каза един мрачен глас, който много добре подхождаше на всички тези епруветки, сякаш излизаше от тях — хората са това, от което се възхищават, а цивилизациите — това, което предлагат за възхищение. Нашата…

— Забранявам ви да ме замесвате в тая история. Говорете само за себе си!

— Позволете, позволете, драги приятелю — каза първият глас, очевидно в лошо настроение — атомната бомба или гениалния баща на народите; все пак разрешено е и да не се избира!

Вторият глас, остър и оглупял от възмущение, изкрещя:

— Моля, моля, не се измъквайте! Призовавам ви да изберете!

— Драги приятелю, виждате колко съм затруднен… Впрочем, мисля, че чух камбанката на вратата. Вероятно някой клиент чака.

— Ще почака. Да пукне, ако иска. Дютийон, ако вие откажете да направите вашия избор, аз се отказвам от вас! Отказвам да поддържам приятелски отношения с един хладен, неутрален, безразличен човек. Един кретен, един несретник, един жалък тип — да, но един безразличен човек, това никога! Вземете нечия страна. Действайте. Изберете. Още сега.

Настъпи тишина. Тогава тънкият глас се извиси до точката, при която бурканчетата и епруветките започнаха да треперят, а на мен ми се стори, че зад тезгяха нещо избухна сред шум от счупени стъкла.

— Дютийон, вие ме отвращавате! Колкото до мен, аз направих своя избор. Избирам атомната бомба. Тихо, дума да не чувам! Заставам на страната на прогреса, на страната на Запада. Ще отида и по-далеч, слушайте. Ще взема атомната бомба, ще я запратя върху Москва, ще я запратя върху Ню Йорк, ще я захвърля върху Калкута, ще я захвърля върху Нанкен!

Всяка дума бе подчертана със страшен удар с юмрук по тезгяха и шишенцата с лекарства трепереха все по-силно.

— Атила — меко каза първият глас. — Там има един клиент, който иска вазелин за сто су.

— Аз избирам атомната бомба, чудесно! Защото най-сетне, нека бъдем разумни. Аз не съм имал разправии с руснаците и американците ми излизат през носа. Но аз съм за индивида. Не искам да бъда задушен от масите. В ролята си на индивид, в ролята си на наследник на четирийсет крале, които създаваха Франция в продължение на хиляда години, в ролята си на Пинет, Ролан Пинет, аз съм за изтънчения, за спретнатия, за завършения човек ръчно производство: с една дума, Дютийон, аз съм за индивида, за индивида homo sapiens, по дяволите! И тъй, за пръв път в историята индивидът най-сетне държи в ръка фантастичен шанс. Точно в момента, в който масите заплашваха да го завладеят, да го унищожат, да го изтрият от лицето на земята като грешка, индивидът направи едно чудотворно откритие и най-сетне ще може да се защити, да разруши на свой ред масите, да ги сравни със земята, да ги изтрие, да се отърве от тях с един замах на вълшебната пръчица. Вие, естествено, разбирате демографския аспект на въпроса?

— Разбирам го.

— Разбиването на демографския фактор най-сетне ще бъде спряно. Царството на зайците за разплод ще свърши. Разумът ще тържествува над животинското, светът най-сетне ще е вън от опасност и на свобода, няма съмнение, Дютийон, атомната бомба ще върне на индивида неговата плодовитост!

Внезапно той се показа иззад голямата купчина лекарства. Беше дребен, плешив мъж, около шейсетгодишен, който ситнеше с потайната бързина на мишка. Носеше избеляла вратовръзка и бяла престилка, имаше малки, черни мустачки, очевидно боядисани, под тях стърчеше угаснал фас. Той повтори, като ме гледаше предизвикателно:

— Аз избирам атомната бомба, чудесно! Какво желаете, млади човече?

— Дали не бихте имали нужда от петстотин оригинални американски презерватива? — изрецитирах аз на един дъх, следвайки точно инструкциите на Вандерпуте.

— Прекрасно, искам да ме обесят! — каза аптекарят.

Той се обърна към тезгяха. Кръстоса ръце на гърдите.

Успя дори да разпали отново угарката си и от устата му излязоха две-три хубави струйки дим.

— Вижте добре, Дютийон — каза със задоволство той — пълната гнилоч, в която сме затънали до гуша. Погледнете внимателно, моля ви, моралното разложение на нашата младеж, на нашите нрави, на нашето общество.

Той радостно потри ръце.

— И така, на колко години сте, млади човече?

— Това не ви засяга.

— Тук, пред мен, стои едно дванайсетгодишно дете, което се опитва да ми пробута петстотин презерватива, които е откраднало от американците.

— Не съм ги откраднал.

— О, времена, о, нрави! — каза аптекарят, очевидно развеселен. — Като си помисля, че двайсет века славна история току-що издъхнаха в краката ми, иска ми се да емигрирам, иска ми се да бъда унищожен заедно с цивилизацията, която ме заобикаля. Дванайсетгодишно дете, което…

Той потриваше ръце и изглеждаше извънредно радостен.

— Ако маршал Петен го знаеше, щеше да умре от мъка. Искам да живея в Бразилия. По колко ги продаваш? — попита внезапно.

— Четири хиляди стоте.

— Ти луд ли си? Искам да ме застрелят! Срамувам се от страната си. Искам да се разтопя. Давам ти две хиляди за кутия.

— Три хиляди — настоях. — Найлонови са.

— Найлонови?

— Найлонови.

— Покажи.

Той огледа внимателно стоката; изглеждаше убеден. Плати ми, като мърмореше и броеше парите на висок глас, предъвквайки угарката си на всяка дума.

— Две хиляди и деветстотин… три хиляди. Какви времена!

Той взе кутията и се отправи към тезгяха, откъдето незабавно поде речта си оттам, където я беше прекъснал:

— Чудесно, драги, аз избирам атомната бомба!

И изчезна, отнасяйки тържествено кутията със себе си. По-късно сключих страхотни сделки с него. Продадох му сулфамиди за около сто хиляди франка във времена, когато не се намираха никъде. Той ме приемаше в аптеката си като стар приятел.

— Какво ми носите днес, млади човече?

— Пеницилин.

— Виж ти, виж ти… поне пресен ли е?

Показвах му шишенцата. Той ги опипваше с безпокойство.

— Нещастно момче! Не знаете ли, че пеницилинът трябва да се съхранява при определена температура, иначе не струва нищо? Е, ще трябва да намалите цената… Хората съвсем са се поболели.

Той нямаше семейство, нито деца и мисля, че по този начин си отмъщаваше за самотата, за магазина, за живота, който би могъл да има и който не бе имал… Такива бяха първите ми стъпки, първите ми контакти с градските мишоци… Бях твърде млад, за да мога да различа доброто от лошото, когато поведението им приемаше такива дяволски, сложни форми. Но не бях щастлив. Нощем, преди да заспя, дълго мислех за това, което ми се случва, търсех някаква причина, някакъв смисъл, някакво обяснение… Милвах Роксана, с която споделях леглото си — пред нея отново намирах детското си лице. Роксана беше единствената ми връзка с миналото и понякога ми се искаше да я попитам какво мисли за всичко това, дали одобрява поведението ми. Чувствах се виновен, но не знаех за какво, не знаех кои са човешките закони, които бях престъпил. Бях се оставил на заобикалящия ме свят да ме води, защото не виждах друг. Просто правех това, което правеха градските мишоци, следвах техния път, усвоявах навиците им. Нямаше съмнение, че не се чувствах щастлив така, но си казвах, че не бива да оставам сам и че великият закон на градските мишоци бе никой да не се чувства щастлив…

— Не е нормално да живеем така — казах веднъж плахо на Леонс.

— Със сигурност не е нормално. Само животните живеят нормално.

Той се изплю с презрение.

— Знаеш ли… дюдюлите са мръсна порода.

Дюдюл беше дума, която неизменно присъстваше в разговорите ни. „Срещнах един дюдюл, който ми обеща дванайсет чисто нови гуми срещу дрога.“ „Не отивай в Clamsy’s, собственикът е мръсен дюдюл, работи за ченгетата.“ „Вчера един мръсен дюдюл ме приближи на Рон Поен, на Шанз-Елизе, и ми направи предложение.“ Така и не разбрах какво точно означава „дюдюл“, мисля, че беше изкривено от думата „възрастен“^[1] и в най-общ смисъл означаваше: всички хора, цялото човечество. Тази дума присъстваше неизменно в разговорите ни, произнасяна с невероятно много злоба. Заради нас, около нас съществуваше един враждебен свят, този на всички дюдюли, и се опитваше да ни унищожи. Дюдюлите бяха безкрайно по-силни и въпреки това се бояха от нас и ние го знаехме. Тази увереност ни изпълваше с гордост, тя поддържаше спортния ни дух. Бяхме застрашено малцинство. Най-важното за нас беше да издържим, да преминем опасната граница — бяхме петнайсет-, шестнайсет-, седемнайсетгодишни, трябваше да се доберем до двайсет и една, за да бъдем приети най-сетне в средите на една съучастническа общност. Ние бяхме авангард. Трябваше да дочакаме основната войскова част, за да сме на сигурно място. Нужно ни беше прикритие, за да се доберем незабелязано до зрялата възраст: това бе едно от правилата на играта, а ние разбирахме добре тези правила. За да се скрием по-добре, имитирахме поведението и облеклото на възрастните, техния език, стойката им — само лицата ни издаваха. Леонс ме бе снабдил с фалшиви документи на името Етиен Роже, продавач, двайсет и една годишен; бяха чудесно изработени от един стар търговец на марки, който се бе специализирал в занаята по време на окупацията и така бе спасил живота на стотици хора, а сега не можеше да се откаже от заниманието си. Можеше перфектно да фалшифицира какъвто и да е документ, от купоните за храна до смъртните актове. Така правеше чудеса: фалшифицираше хора, които бяха вече изцяло фалшиви; както казваше Вандерпуте: „ето един човек с вкус към автентичното…“. Все по-често обаче се будех нощем, обзет от дълбоко безпокойство, от ужасни, макар и неясни угризения. Когато, седнал в леглото, се опитвах да си припомня какво ме бе изтръгнало от съня, виждах баща си; беше дошъл в стаята ми, беше се навел над мен и ме гледаше в очите, сякаш за да ме събуди. Защо бе заминал, защо ме бе оставил с празни ръце? Понякога обаче ми се струваше, че баща ми не ме е изоставил, че през цялото време е бил тук и е идвал нощем да ми даде ключа, който най-сетне щеше да отвори света за мен. Тогава си пожелавах пак да го видя, надявах се, че някоя нощ той ще прекрачи забранената граница и ще повтори паролата с висок и ясен глас. Но той не проговаряше никога. Стоеше неподвижен като статуя, леко разкрачен, облегнат на пушката си, със спокойно лице. Това лице бе младо, но аз не знаех на колко години е той, никога не се бях сещал да го попитам, а сега беше много късно. Опитвах се да съхраня завинаги в паметта си всяка черта от лицето му, формата на раменете му, силата на ръцете му, но започнех ли да се взирам прекалено внимателно в него, аз се събуждах. Опитвах се също да си припомня гласа му, с надеждата, че така ще си спомня и думите, които бе казал. Защото той вероятно можеше да ми даде някакво обяснение, някакво оправдание: той със сигурно бе умрял заради нещо и може би грешката не беше негова, но на хората, дошли след него. Със сигурност не беше умрял заради Вандерпуте, нито заради този неразбираем свят около мен. Той беше учител — мислех — със сигурност е знаел какво прави; отказвах да приема, че е заминал, без да каже нищо, отнасяйки със себе си ключа от този свят и оставяйки ме в трудно положение. Тогава с всички сили се опитвах да си припомня отговора на загадката, да го извадя от забравата, в която вероятно по невнимание го бях захвърлил и понякога ми се струваше, че той е на върха на езика ми, още едно усилие, още едно усилие… Но не, безуспешно. Понякога отварях куфара си и внимателно се вглеждах в останалите лични вещи на баща ми: няколко лули, портфейл с фалшиви документи, малкото подвързано томче „Мисли“ на Паскал. Върху заглавната му страница баща ми бе започнал да пише нещо: „Аз защитавам… — можеше да се прочете там, а по-долу: Партизанско движение Везиер, ноември 1943“. За нещастие не беше довършил изречението, написаното нямаше смисъл. Имаше и други изречения, цели параграфи, надраскани в полето. „Невъзможно е човек да се промени сам. Лицето си можем да променим само докато отразяваме променените лица на другите…“ И на другата страница: „Нужна е много любов, за да съществува предател, много протегнати ръце, за да съществува предателство“. Всичко това не ми казваше нищо. Оглеждах внимателно малкото томче за някой скришен джоб, скривалище, където баща ми можеше да е оставил бележка, завещание, пълен списък на тайнствените неща, които е защитавал. Но не намирах нищо. Това беше просто книга, книга като всички други, без скривалище, без тайни. Преобръщах я в ръцете си хиляди пъти и дори се опитвах да я чета, но беше прекалено сложно, не ми беше интересно. Въпреки това повече не се разделих с тази книга, която ръцете на баща ми толкова пъти бяха разлиствали; носех я със себе си винаги, а когато имах да свърша някоя особено деликатна или опасна „работа“, аз пъхах ръка в джоба си и докосвах книгата като талисман. Чувствах се все така изгубен, търсех изход, нечии стъпки, които бих могъл да следвам. Продължавах да ровя из паметта си, да призовавам миналото, фермата на Везиер, мириса на прясно отрязано дърво, шума от отлитането на пъдпъдъците, леденостудената вода сутрин, посещенията на баща ми с камиона, който ме учеше да карам и смътно се надявах, че някоя от тези сцени някой ден ще ми разкрие забравен детайл, знак, следа, случайно произнесени думи, чието значение и значимост тогава не съм доловил. Вторачвах се в миналото както във филмите, които гледах — полицаят Дик Марлоу се навеждаше над издъхващата жертва с надеждата, че с последния си дъх тя ще му предаде името на убиеца; с последния си дъх, обаче, човек явно няма желание да предава. Просто се опитва още веднъж да си поеме въздух, с още малко да продължи живота си, още веднъж да види гората, небето, някоя прелитаща птица, нечие лице; сигурно така умира човек, сигурно така бе умрял баща ми. Понякога, обаче, по време на тези мои гмуркания в миналото, аз успявах да извадя на повърхността някоя изгубена дума. Така си припомних един есенен ден на 1942, баща ми бе дошъл във фермата да ме види и няколко часа по-късно дойдоха да го предупредят: в селото имало немски патрул, запътил се бил към къщи. Беше по обяд, жената готвеше и селянинът каза — още си спомням гневния му глас: „Готвим супа, но не знаем кой ще се гости с нея“. По-късно, със спасената супа пред нас и с Роксана, чиято кална козина изпускаше пара пред огъня, аз попитах баща си: „Какво ще стане с мене, ако те убият?“, а баща ми отвърна спокойно: „Ще ти останат всички други“. Всички други. В продължение на дни носих тези думи в себе си, повтарях си ги наум, вглеждах се с ново любопитство във всяко срещнато лице, сякаш не бях виждал човешки лица никога преди това. Всички други. Наистина ли никой не трябваше да бъде изключен от това странно братство, в което баща ми очевидно вярваше и което, въпреки всичко, не бе го спасило от смъртта? Днес знам, че братството се осъществява само в една посока, че общността е дарба, а не обмен. Днес го знам, но тогава не го знаех. Вярвах във върховната невъзможност да живееш само за себе си, за свое собствено удоволствие, както се казва. Продължавах да бродя из лабиринта и не успявах да стигна края на нишката, която бе подхвърлил баща ми, за да ме води. Но въпросът, който за първи път си поставях да узная какъв е смисълът, каква е целта, кой е ключът, който отваря този враждебен свят — този ням разпит, това безпокойство не ме оставяха на мира. Едно коварно животинче, гризач, унищожително насекомо, бе изпълзяло от мрака и вече не искаше да се прибере под земята. То стържеше, стържеше, стържеше…