Ромен Гари
Големият дрешник (27)

III

Купето беше зле осветено и опушено; вътре имаше една млада жена, която спеше, един дребен мъж, който ядеше подлучен салам, като го режеше на колелца и момче на моята възраст, с шуба. Старият хвърли уплашен поглед около себе си и се свря в един ъгъл, с ръка на бузата. По едно време стана и изгаси светлината, но младият мъж с шубата отново я запали. Старият взе в ръце куфарчето си и го притисна към себе си, сякаш внезапно бе осъзнал, че е заобиколен от крадци. Всички го гледаха.

— Е, какво толкова? — каза страхливо старият. — Няма ли човек право да остане в сянка?

Той извърна глава, опита се да се скрие от погледите, от светлината, несръчно кръстосвайки ръце пред лицето си като дете, което се пази от плесници. Виждах излъсканите маншети на Жестар-Фелюш… Човекът със салама внезапно се наведе към него.

— Извинявайте, че ви гледам — каза — но не сме ли се срещали някъде?

Погледът му внимателно проучваше лицето на Вандерпуте. Старият мълчеше.

— Казвам се Бувие — каза човекът — от Бордо съм, улица „Сен-Пол“. Не сте ли идвали на улица „Сен-Пол“ в Бордо?

— Не — каза Вандерпуте — изобщо.

— Моето лице нищо ли не ви говори?

— Нищо — рече високо старият.

— Странно. Бих се обзаложил…

От джоба му стърчеше вестник.

— Не работите ли случайно в пасмантерията? — каза човекът.

— Не.

Човекът въздъхна.

— Все пак жалко. Сега няма да мога да мигна цяла нощ. Такъв съм си. Трябва на всяка цена да си спомня къде съм ви виждал. Ще ме човърка, ще ме човърка докато не се сетя. Винаги се сещам, обаче. Оная нощ, например, до пет сутринта се опитвах да си спомня едно име и щом си спомних, тутакси заспах. Вие не се притеснявайте, спете спокойно. Накрая ще си спомня…

— Ама вие ми досаждате — изкрещя Вандерпуте. — Защо ви е толкова зор да си спомните! Нали ви казвам, че не се познаваме, физиономия като вашата не се забравя лесно! И освен това не обичам да ме гледат! Не съм тук, за да ме гледате.

Той се сви в ъгъла си, разтреперан от гняв и от страх. Оня продължаваше да го гледа. След известно време се наведе към мен и започна да ми разказва. Работел като търговски пътник в пасмантерията, връщаше се в Швейцария да види жена си, която била болна. Лекарят давал надежди, макар че щяло да продължи дълго… Докато говореше, той обръщаше от време на време глава и поглеждаше към Вандерпуте: това го човъркаше. Накрая станах и изгасих лампата. Той млъкна и ме остави на мира. Влакът се клатеше в нощта и ни подрусваше. Унесъл съм се. Когато се събудих, беше един сутринта. Вандерпуте стенеше в своя ъгъл. Наведох се към него и видях, че лицето му беше отекло като билярдна топка.

— Боли — оплака се той.

Младата жена и младият мъж с шубата си бяха отишли. Търговският пътник в пасмантерията седеше неподвижен на мястото си, кръстосал ръце на гърдите си. Влакът се придвижваше по релсите с монотонен шум.

— Тоя зъболекар беше мошеник!

— Опитайте се да поспите.

— Спах малко. Но много ме боли, от това се събудих…

Засмях се. Мисълта, че само зъбоболът бе причината да не може да заспи ми се стори изведнъж непоносима.

— Какво ви прихваща? — възмути се старият. — Няма нищо смешно.

— Не се смея на вас, а на всички нас.

— Само да не ме болеше толкова — изохка той — щях да бъда оптимист!

Търговският пътник в пасмантерията помръдна на седалката си: несъмнено ни наблюдаваше скришом, опитвайки се да си спомни… Слушах как влакът поскърцва в нощта, как приглушено стене Вандерпуте, на когото единствено зъбоболът пречеше да бъде оптимист. После стенанията спряха. Беше задрямал. Станах, приближих се до него, отвързах обувките му и ги свалих. Така щеше да спи по-добре. Едва виждах лицето му. Тъмнината, която трябваше да го скрива, му придаваше по-младежки вид. Преминаващите зад стъклото светлини хвърляха върху него краткотрайни отблясъци. Мислех за това, че лицето на човека е като повърхността на вода; тя отразява небето и другите хора, и всички животни, които идват да пият от нея… Излязох в коридора. Дълго стоях, опрял чело на черното стъкло, с приковани в нощта очи. Малко по-нататък двама пътници си говореха и пушеха.

— Липсва ни един истински човек…

Влязохме в тунел. Планината закънтя около нас.

— Това не може да продължава така…

Смачках цигарата си и се върнах в купето. Човекът, чиято жена в Швейцария бе болна, държеше клечка кибрит в ръка и наведен над заспалия Вандерпуте, го гледаше алчно в лицето.

— Ей, вие, оставете го на мира.

Той се хвана за ръката ми.

— Какво искате, не мога да заспя. Всъщност, не съм любопитен, все едно ми е. Но това е по-силно от мен. Познавате ли го?

— Това е баща ми.

— А, това е господин баща ви? И с кого имам честта?

— Дюран — отвърнах — Дюран баща и син.

Човекът вече беше запалил друга клечка. Духнах я.

— Ние искаме да спим — казах му.

— Идиотска работа, не мога да си спомня… Сигурен съм, че съм виждал тая мутра — ах, извинете ме — това лице някъде.

— Мислете за жена си — казах му. — Тя може би умира. Така може би ще успеете да заспите. Поне ще мислите за други неща.

— Не е любезно това, което ми казвате. Не, не е любезно.

Той се свря в ъгъла си и замря. Усещах, че е напрегнат, бдителен, усещах очите му. При това не беше ченге. Но по призвание със сигурност беше такъв. Или може би просто беше много нещастен… Дебнех го, но после съм заспал. Нещо ме събуди и заварих нашия човек наведен над Вандерпуте, с клечка в ръка.

— Ще му подпалите мустаците — казах.

Може би той просто се опитваше да забрави жена си и искаше да изиграе паметта си: не искаше да се откъсне от лицето на Вандерпуте, за да може да забрави другото лице… Все пак го разтърсих малко и го хвърлих на мястото му. Той не протестира, очевидно се чувстваше виновен. Запалих цигара, за да не заспя. Мислех си, че всичко е напразно, тъй като всеки момент щеше да се съмне и лицето на Вандерпуте щеше да бъде изложено на всички погледи. Вероятно съм бил много уморен, защото пак съм заспал. Бях събуден отново от нашия човек, който се блъсна в мен, докато се промъкваше към Вандерпуте с клечка в ръка; той рязко се извърна към мен.

— П… позволете… вашата ц… цигара е угаснала.

Ръката му трепереше. Запалих цигарата си.

— Все още ли не успявате?

Той се захили идиотски.

— Няма начин — каза. — Смешно, нали?

— И двата дроба ли са засегнати? — попитах.

Той си изгори пръстите, хвърли клечката.

— И двата — каза. — Тя изкара вече един пневмоторакс, но вярвахме, че е излекувана. Сега са засегнати и двата дроба. Не, благодаря, не пуша.

Стоеше все така прав пред мен, хванат за багажната мрежа.

— Не можете да си представите колко се промени лицето й за шест седмици.

— Може би всичко ще се оправи.

Той се въодушеви:

— О, знаете ли, аз съм оптимист. Впрочем, сега четох във вестника… някакъв лекар от Монте Карло открил серум от костенурка срещу туберкулозата… Сензационно. Ето, ще ви покажа, ако ви интересува, в тазвечерния вестник е…

Видях ръката му да се насочва към джоба.

— Не, не ме интересува — казах му. — Никой от близките ми не е болен.

Ръката му стоеше върху вестника… Той ми обърна гръб и седна на мястото си. Влакът все така бягаше, а аз имах чувството, че този грохот идва от моето сърце… Все пак съм заспал. Когато внезапно се събудих, видях човека с клечка кибрит в едната ръка и вестника в другата да сравнява снимката с лицето на Вандерпуте… Опитах се да му препреча пътя, но той се оказа по-бърз от мен. С един скок вече беше извън купето. Видях го да бяга по коридора, блъскайки се в стените, с вестник в ръка. Хвърлих се към Вандерпуте, разтърсих го.

— Бързо. Елате.

Той не се събуждаше. Загубих най-малко половин минута. Той взе куфарчето си и аз го изблъсках в коридора.

— Господи — каза той изумено — бях забравил за всичко!

Изблъсках го към вратата, която отворих. Той се прозяваше, беше чорлав, с разкопчана яка, застанала накриво на набръчканата му шия; стоеше и се прозяваше с оглупял вид, с ръка на бузата. Развиделяваше се.

— Какво се е случило?

— Нищо — казах му. — Само вашият приятел ви разпозна и отиде да търси помощ.

Той потрепери от студения въздух, който нахлуваше от отворената врата, и се облегна на ръката ми, за да не загуби равновесие.

— Все пак нали не искате да скоча? Ще си разбия мутрата!

Блъснах го. Чух едно ужасено „ах“ и после той изчезна. Слязох на стълбичката, затворих вратата след себе си и на свой ред скочих. Не бях премерил добре скока си и изведнъж ми се стори, че нещо раздира лицето ми. Седнах в пясъка и прокарах ръка по кървящото си лице. Е добре, помислих, сега поне мен също ме боли. Вече не е единственият, който страда. Най-сетне нещо ни свързваше. Успокоих се малко и видях Вандерпуте седнал в пясъка с разтворени крака, недалеч от мен. Видях също, че не бе забравил куфарчето си, бе скочил с него и не го бе изпуснал, докато пада. Станах и приближих до него. Лицето му изразяваше смайване. Той гледаше краката си.

— Виж ти — повтаряше той — виж ти…

Той вдигна глава.

— Къде ли са ми обувките?

Господи, помислих, нали аз му ги свалих, докато спеше. Сега те се отдалечаваха с петдесет километра в час. Как щеше да върви бос?

— Нямате ли друг чифт в куфара?

— Не.

— Опитайте моите.

Бяха му малки. Съмваше се, невъзможно бе да останем дълго до железопътната линия. Нашият приятел вероятно вече бе спрял влака и скоро всички местни жители щяха да са по петите ни. Имахме около час, за да намерим скривалище. Огледах се. Намирахме се в лозарски район. Нощта се оттегляше, появяваха се хълмове, покрити с лозя и борове. Планините и границата вероятно бяха все още далеч. Гледах лозята и се питах: можеха ли местните жители да изпият достатъчно от собственото си вино, за да проявят състрадание? Вероятно виното по цялата земя нямаше да стигне за това… дърпах Вандерпуте по склона и се опитвах да го накарам да върви. Почти веднага се натъкнахме на поток и когато се наведох да пия, видях подпухналото си лице. Поизмих се и накарах Вандерпуте да стори същото. Отворих куфарчето му. Намерих вътре сапун, бръснач.

— Обръснете си мустаците.

Той се дърпаше. Не разбираше защо да не може да мине границата с мустаци. Изглежда почти бе забравил зъбобола си и разпалено спореше.

— Вижте, уверявам ви, че без мустаците си бих се почувствал смален…

Наложи се двамата да изиграем един малко банален спектакъл. Прав, на брега на потока, в ранното утро, посред глухото поле, където само от време на време отдалеч се чуваше кукуригане на петел, един възрастен мъж, със смачкана яка, с черно сако и раиран панталон, но без обувки, с подута буза, с вдигната пред лицето ръка и един решителен млад мъж с бръснач в ръка.

— Ако имам нещастието да ме арестуват и осъдят, без мустаци ще съм като без достойнство…

Хванах единия им край и го отрязах. Той замръзна на място и остана така вцепенен до края на операцията. Само лявото му око примигваше, влажно, синьо, изпълнено с упрек. Отокът на бузата затваряше почти напълно дясното му око.

— Готово — казах и отстъпих назад.

Той прокара пръсти над устните си. После погледна в краката си. След това извади кърпичка от джоба си и коленичи. Разстла кърпичката на земята и грижливо събра мустаците си в снопче. Натопи ги в потока, избърса ги с ръкав, зави ги в кърпичката и ги прибра в джоба си. Стана.

— Хайде, да тръгваме.

Вървяхме през лозята, избягвайки да приближаваме пробуждащите се ферми: от комините излизаше пушек и се издигаше към бледото небе, в което прехвърчаха първите птички. Вандерпуте се влачеше след мен. Бос, с щръкнала яка, с Жестар-Фелюш и куфарчето си, имаше вид на полудял търговски пътник. Аспиринът, който бе погълнал предната вечер, не облекчаваше болката му, но я притъпяваше.

— Далече ли е? — заекна той.

Краката му се разраняваха и той спираше да вади заболите се тръни. Не вярвах, че ще може да върви дълго. Исках просто да се отдалечим възможно най-много от мястото, където бяхме скочили от влака, да намерим скривалище и там да прекараме деня; след това да вървим цяла нощ и да почиваме през деня. Но все така не виждах никакво скришно място наблизо, никаква дупка в земята, а небето бързо побеляваше; полската работа щеше да започне, нивите щяха да се оживят и щеше да е трудно да вървим, без да ни забележат. И въпреки всичко, това обляно в светлина родно поле, покрито с лозя, ми вдъхваше странно спокойствие, чувствах, че можем да му се доверим, имаше гостоприемен и разбиращ вид; огряно от снизходителност и от утринна благост, то пораждаше у мен дълбоко чувство на доверие и на сигурност. Но като повървяхме още половин час стана ясно, че Вандерпуте не може повече да продължи. Дясното му око напълно се бе затворило. Изглежда, че свежият въздух и вървежът бяха увеличили многократно болката му, унищожавайки напълно ефекта от лекарството. Чорапите му бяха на парцали, стъпалата му кървяха. От време на време започваше да тича в кръг, да подмята гнусни обиди, несвързани изречения:

— Мръсна гадост — повтаряше — мръсна гадна гадост! Ох, ох!

Понякога се свличаше на земята и отказваше да продължи. Трябваше да намерим скривалище. Отчаяно преобръщах полето с поглед; вдясно от мен се простираше хубаво лозе и леко се изкачваше по склона, чак до голямата ферма с червен керемиден покрив, която се издигаше на високото. Над зелените дървета зад фермата видях да се издига камбанария и в същия момент чух да бият камбаните. Биели са несъмнено и преди това, но гласът им не достигаше до мен докато погледът ми, търсещ убежище, не се спря върху тях. Камбаните звъняха и сърцето ми шумно заби в отговор и си спомням, че в продължение на няколко секунди не можах да разбера дали камбаната бие така или сърцето ми. Побутнах Вандерпуте.

— Елате, бързо.

Втурнах се. Но Вандерпуте не успяваше да ме следва, ранените му крака го спъваха на всяка крачка, той се клатушкаше и размахваше ръце в прозрачния утринен въздух; на този стръмен терен, изложен отвсякъде, вероятно се виждаше от мили разстояние. Нужни ни бяха петнайсет минути, за да прекосим лозето и да стигнем до фермата. През отворената врата зърнах брадат монах, застанал със запретнати ръкави сред ято бели пилета, на които хвърляше зърна. Заобиколих сградата и се намерих пред параклиса, отделен с мрежа от фермата; вдясно, зад брястовете, видях голяма бяла сграда. Поколебах се; камбаните мълчаха сега. Чувах сърцето си и пилетата в задния двор; петлите кукуригаха; кравите мучаха; все още се колебаех. В този миг вратите на параклиса се отвориха и монасите започнаха да излизат един по един. Бяха облечени в бяло и си спомням, че си помислих за белия цвят на пилетата, които току-що бях видял в задния двор. По лицата на някои все още се четеше вълнение от молитвата, ръцете на други все още бяха сключени, но погледите им вече не изразяваха нищо; някои дори се шегуваха, а няма нищо по-трудно от това да си представиш на какво може да се смее монах, който току-що се е молил; един след друг те се спуснаха по алеята, гледах ги, наблюдавах лицата им, опитвах се да избера едно от тях. Но един от тях вече ме беше забелязал. Не бях го видял, беше излязъл последен от параклиса и докато аз дебнех другите с поглед, той несъмнено бе наблюдавал мен. Беше човек с красиво и фино лице, черни очи и посивели, късо подстригани коси; имаше изящна шия, която придаваше малко предвзета грация на движенията на главата. Той приближи бързо до мрежата и се хвана за нея.

— Търсите ли нещо?

— Бих искал да говоря с някой.

Забелязах, че гледа Вандерпуте. Старият седеше на земята и стенеше, хванал бузата си с ръка.

— Искате ли да видите отчето?

— Да, ако обичате.

Стори ми се, че се колебае. За пръв път говорех с монах.

— Влезте. Вратата е в дъното, при оня бряст. Домът ни е отсреща.

Той сякаш искаше да добави още нещо. По лицето му се четеше почти детско любопитство.

— Ще повикам преподобното отче.

За мое учудване той хукна. Може би те вече знаят — помислих. Бяха минали вече два часа, откакто скочихме от влака.

— Може би имат зъболекар — заекна Вандерпуте.

— Обикновено имат всякакви.

Жестар-Фелюш изтри с ръкав сълзите, които се стичаха по пожълтялото, опустошено лице.

— Не издържам повече.

Намерихме портата затворена. Над решетката имаше камбанка и висеше верига, но ми се струваше, че ако ги докосна ще вдигна по тревога цялото мирно поле. Домът се намираше точно срещу мен, отвъд стар, празен басейн, над който се издигаше циферблатът на слънчев часовник; докато се колебаех, вратата се отвори и един висок, слаб монах с връзка ключове в ръка излезе и приближи с широки крачки. Беше сух, кокалест, с бяла брада и вероятно беше на годините на Вандерпуте. Той не ни погледна, не ни поздрави, но отвори портата и я държа отворена, докато влезем; забелязах, че не я затвори след нас, но я остави да зее. Тръгна пред нас, без да каже нищо, въведе ни в къщата и пак остави вратата отворена. Озовахме се в мрачен коридор, който минаваше през цялата къща; беше хладно, тихо, чуваше се само съскащото дишане на Вандерпуте и шум на вода: по средата на коридора имаше чешма с паница за пиене, окачена на верига; коридорът водеше към една градина: от другия му край нахлуваше светлина, един монах, целият в бяло, държеше ножица в ръка и се навеждаше над розов храст. Вандерпуте се приближи до чешмата и лакомо и шумно пи. Монахът избърза по коридора пред нас, отвори една врата; намерихме се в голяма мрачна библиотека; на една от стените видях голямо разпятие, гравюри, които се губеха в полумрака. Две големи, светли петна падаха върху паркета през отворените прозорци, през които се виждаше тръпнеща и сияйна зеленина; чух тишината и птиците, жужене на пчела, която се удари в главата ми, после пак тишина и мирис на пролет. Един бял силует в ъгъла стана и приближи; имаше маса, купчина листи, натрупани като записки на доставчик, отворена писалка; забелязах също един остарял телефон. Отворих уста и направих усилие да проговоря: трудно ми беше да кажа тези толкова прости думи, вероятно им придавах прекалено голямо значение, за да мога да ги произнеса автоматично:

— Добър ден, отче.

— Добър ден.

Беше хубав глас, респектиращ, който правеше тишината наоколо още по-дълбока. Гърбът му закриваше светлината. Виждах само бялото му расо и бледото му лице, очилата, но не и очите, тънките му стиснати устни и около главата му — блестящата зеленина отвън. Понечих да кажа нещо: той вдигна ръка.

— Знам кои сте.

Помислих за външната порта, която монахът не бе заключил, за вратата на къщата, която също беше оставил отворена.

— Обадиха ни се точно преди службата… Така можахме да се помолим и за вас.

Той заговори с известна доза надутост.

— Обадиха ни се от кметството, естествено. Мислят, че бихте поискали да се скриете тук. Естествено, за тях сме първите заподозрени.

Дали ми се беше сторило или той наистина бе повдигнал рамене?

— Знаете, целият район бе вдигнат по тревога. Знаят, че сте скочили от влака някъде близо до Фуйак, преди два часа. Търсят ви. Няма да стигнете далеч.

— Знам. Точно затова дойдохме тук.

Гласът му стана по-строг. Ръкавите му полетяха.

— Виж, малкия, това е невъзможно. Ще ни докарате същите неприятности, които сполетяха някои домове след Освобождението, за това че са укривали… нека Господ ме прости, сътрудници на фашистите. Пресата съсипа най-беззащитните от тези свети места…

Нов полет на ръкавите.

— Невъзможно ми е да обясня каква висока отговорност бих поел при такава авантюра. Дълбоко съжалявам. При други обстоятелства…

Още веднъж махна с белите си крила и не продължи, само въздъхна.

— Молим ви само за един ден — казах. — През нощта ще продължим пътя си.

— Бъдете разумни, мойто момче, намирате се на триста километра от границата в Пиренеите. По време на войната партизанското движение в района е било много силно и жителите все още…

Не казах повече нищо. Слушах благоразумните му доказателства. Гласът му малко трепереше, тонът му бе станал по-остър, ръкавите му летяха и не знам дали това беше от раздразнение или от страх, или от неспокойна съвест.

— Невъзможно е да ви подслоня тук. За нещастие политическата територия, на която се намираме, е много… бурна. Вече два или три пъти сме били жертва на… провокации. Най-сетне, не е моя работа да говоря така. Искам да кажа, че сме длъжни много да внимаваме. При други времена… Знаете ли, че следващата неделя има общински избори. Страстите са разбунени. И най-дребният необмислен жест от наша страна…

Вече не го слушах. Слушах птиците отвън в небето, гледах голямото разпятие на стената, още една гипсова статуя. Гледах ръкавите му, които летяха, летяха и красивото му бяло расо — още една износена дреха за дрешника. Зад себе си чух острия глас на Вандерпуте:

— Все пак, нали няма да ме изгоните? Навсякъде е пълно с ченгета! А и не виждате ли в какво състояние съм? Шайка тиловаци! Тиловаци, ето какви сте! Само се скатавате, покривате се! Би трябвало все пак да има лекар сред вас, или вие се грижите само за цветята?

Той наистина изглеждаше ужасно, дясното му око бе затворено, лицето му — огромно, изкривено, косата му лепнеше по слепоочията и по челото. Лявото му око, облещено, изскочило от орбитите си, говореше за две и плачеше от гняв, от възмущение: единствената човешка следа сред този лунен пейзаж. Отчето приближи до него.

— Какво ви е?

— Боли ме зъб!

Напушваше ме смях.

— Наистина имаме лекар, но той е на обиколка. Почакайте, все пак.

Той каза нещо на стария монах, който ни беше отворил портата. Същият доби смаян вид, заклати силно глава и се прекръсти. Отчето направи нетърпелив жест и излезе. Монахът остана на място, с ключове в ръка и ни гледаше с ужас, облещил очи. Окъпаната в слънце зеленина все така блестеше зад прозорците, птичките не млъкваха, въздухът беше свеж и напоен със сладост, но аз вече знаех, че сенчестото спокойствие, което цареше тук, беше светотатствено и че на земята нямаше по-голям грях от това откраднато спокойствие. Чух шум от криле: отчето се връщаше.

— Вземете тези хапчета. На всеки два часа, с малко вода, ще ви облекчи.

Вероятно съм се изкикотил, защото той се извърна към мен. Вандерпуте го гледаше неразбиращо, с ръка на отеклата си буза. Взех лекарството. Зачаках, стиснал зъби. Зачаках последната дума. Чаках да ми каже: ще се моля за вас. Но той не каза повече нищо, стоеше на плочите под хладната сянка, сключил дългите си, набръчкани пръсти и белите му ръкави се свличаха по голите му ръце. Изблъсках Вандерпуте към вратата, бях нетърпелив да се махна от тези вечни снегове, недостъпни за каквато и да било топлина. Бяхме на две крачки от оградата, когато чух стъпки по чакъла зад нас. Старият монах, който ни беше посрещнал тичаше към нас, запретнал расото, и размахваше ръце като вятърна мелница.

— Какво има?

Той спря до нас, положил ключове на сърцето, пое си дъх.

— Взехте ли този… аспирин?

— Защо, какво? Отровен ли е?

Държах още лекарството в ръка. По лицето на стария се изписа паника, настоятелна молба. Той стисна ключовете с дългите си пръсти.

— Не му давайте от него! — каза тихо, умоляващо.

Той се обърна към Вандерпуте, размаха ключовете:

— Нещастни човече, не разбирате ли! Господ ви изпраща това нищожно физическо страдание, за да ви облекчи. Изпраща ви го, за да забравите другото, много по-ужасно страдание! Не е искал да ви подложи на угризенията! А това значи, че вече ви е простил, че ви е помилвал. Радвай се братко, Бог ти е простил!

Той рязко се обърна, наново запретна бялото си расо и се отдалечи с големи крачки.

— Той подиграва ли ми се? — простена Вандерпуте.

Вече гълташе аспирина.

— Вижда се, че този никога не е страдал от зъбобол.

Изкривеното му лице жалко се гърчеше на слънцето.

Внезапно той се обърна към мен, размахал юмрук.

— Е, аз пък ще направя всичко, за да не страдам — изрева той. — Чувате ли ме? Всичко! Ако трябва да започна отначало, ще започна отначало, ще ги продам всичките! Всичките четирийсет милиона бих продал, само да ме боли по-малко! Бих продал всичко, което имам, само да не страдам повече!

С широк жест той помете цялото поле, цялото небе. За пръв път от часове насам реагира по човешки — казах си. Засмях се — мислех за кюрето, не беше предвидил това. Бяхме далече от вечните снегове.