Ромен Гари
Големият дрешник (23)

VIII

Бавно изкачвам стълбите на улица „Мадам“ и отключвам вратата с ключа си. Едва стоя на крака, дрехите лепнат по тялото ми, студени, чужди като кожата на някой друг. Очите ме болят, имам чувството, че са се впили в орбитите и от време на време погледът ми се замъглява и всичко започва да се върти. Опитвам се да се овладея, не искам да се разболявам като последния път, изправям се, смъквам малко шапката върху очите си, стискам здраво цигарата между устните си и се отправям към вратата на големия салон, където виждам да свети. Рапсоди, с подпряна на коленете брадичка, с отворена уста и прибрани в ръкавите на палтото си ръце спи облечен върху канапето в стил Луи XV; хърка, свалил обувки, за да не цапа копринената тапицерия, а синьорът му акомпанира с кратки и остри свирукания. Настанил се е в един фотьойл, изпъчил е корем, щръкналият му мустак прилича на черна пеперуда, кацнала под носа му. Вероятно добре са пийнали и хапнали, тенорът още държи чиния на корема си, клечка за зъби в ръка, извадили са сребърни и кристални съдове, сложили са прибори за двама — интимна вечеря между сводници. Подът под краката ми скърца и Рапсоди се събужда; вдига глава, оглежда се наоколо със слисан поглед, оригва се, събужда се окончателно и скача в обувките си.

— Къде е нашият приятел? — пита. — Къде е великият човек? Имам добра новина за него… Този път — успех…

Погледът му среща моя и жълтата усмивка изчезва от устните му; той потъва изведнъж, истинско корабокрушение, паника превзема лицето му, но той продължава, като добре навит грамофон:

— Аз… аз току-що открих лек срещу… туберкулозата…

Гласът му преминава в шепот и дюдюлът остава с отворена уста и с прибрани в износеното си палто ръце. Синьорът вече се е изправил.

— Полицията? — казва. — Нито дума!

Бързо прекосява салона на пръсти, като балерина, отваря вратата, обръща се:

— Аз изчезвам — казва — изчезвам! Синьори…

Театрално отдава чест. Вече излиза, но пътьом погледът му се спъва в нещо. Връща се бързо, откача от стената една картина, покланя се още веднъж:

— Тази първобитна работа… Ще ми позволите ли?

Изчезва с картината под ръка и Рапсоди тръгва след него с големи крачки, джобовете му дрънчат, задигнал е сребърните прибори, чувам го да дрънчи във вестибюла, в трапезарията, в спалнята, виждам го да минава още веднъж с огромен вързоп на гърба, с тревожно лице, раздвоен между желанието да плячкосва и това да офейка. Вратата се затръшва и аз оставам сам. Забелязвам, че ръката ми стиска нещо: панталонът; гледам го глупаво, после го хвърлям на земята. Дрехите ми са лепкави, залепват по тялото ми, хлъзгат се, бърчат се по кожата ми, треската бучи в ушите ми, отново ще ме повали, „не забравяйте, млади момко, че имате… хм! болнава чувствителност!“. Отивам в стаята си, събличам се, но треската продължава да ме мъчи, пропъжда ме от леглото, ставам и бродя от стая в стая, безцелно, флип-флоп, правят пантофите ми, флип-флоп… Вземам доларите, които Плъхчето ми остави, това е моят дял, опитвам се да ги преброя, но цифрите се объркват, банкнотите танцуват пред мен, разстилам ги на масата в трапезарията, оставям ги там, на бруталната светлина, пред празните столове и продължавам да бродя, флип-флоп, правят пантофите ми, флип-флоп… Телефонът иззвънява и аз се завличам във вестибюла, вдигам.

— Изчакайте, търсят ви от Бур-Ла-Ромен…

Чакам и хремавият глас от другия край казва:

— Вие ли сте, млади момко? Аз съм… аз съм в провинцията. Обаждам се да ви питам дали мога да се прибера?

— Можете да се приберете — казах.

— Сигурен ли сте? Всичко… добре ли мина?

— Да — казах му — много добре, но убиха Леонс.

Чувам сподавен вик, тишина, после хремавият глас мънка:

— Но тогава, може би е по-добре да остана тук?

Затварям. Две минути по-късно телефонът отново звъни, аз не вдигам, но старият настоява, виждам го на другия край с треперещи, настръхнали мустаци и обезумял поглед, който подскача във всички посоки да види дали не идват… Предавам се.

— Наистина ли мислите, че мога да се прибера, млади момко? Мислите, че е разумно? Става напечено, става напечено!

— Можете да се приберете в дупката си. Не рискувате нищо.

— Почакайте, почакайте, не се сърдете… Длъжен съм да внимавам, вие добре знаете. Слушайте, да се договорим така: ще наема една стаичка на площад „Контрескарп“… „Отел де Пренс“… Ще поживея там известно време под името Андре. Елате там да се видим… Ще ви чакам. Ей? Ало, ало, не затваряйте!

Затварям и ето ме, пак бродя из апартамента, неспирно, безцелно, опитвам се единствено да не мисля, да не се предавам, да издържа, флип-флоп… Изведнъж ми хрумва, че вероятно съм заприличал на Вандерпуте, че вече имам неспокойното му поведение, приведения му гръб, бягащия му поглед. Поглеждам се в огледалото: мъртвешки бледо лице, зачервени, подути очи, липсват ми само торбичките под очите, двете дълбоки бръчки от носа до устата, малкото кръгло коремче и Жестар-Фелюш… И това ще се случи — казах си — въпрос на време, достатъчно е да остана съвсем сам, достатъчно е да продължа така. Студено ми е, при всеки удар на сърцето ми ме побиват тръпки. Отивам в стаята на стария и намятам едно от старите му сака, гледам пощенските картички по стените, закачените навсякъде дрехи, зейналите празни ръкави, празните шапки, гледам пружинките на масата, парченцата панделки, копчетата от панталони, ръждясали, счупени, изкривени ключове, изтърбушени будилници, нащърбени гребени — всички тези непотребни останки, които търпеливо чакат… Бързо се махам оттам; влача се от стая в стая, флип-флоп, флип-флоп, тялото ми е пребито, нищо около мен не стои на едно място, всичко бавно се движи, гримасничи, подиграва ми се, сочи ме с пръст: „Вандерпуте! Вандерпуте!“ — скърца паркетът. Не, това е невъзможно, аз съм още млад, само на седемнайсет съм, все още мога да тръгна в друга посока, още нищо не е загубено… Връщам се пред огледалото и се гледам ужасен: мустаците ми са тъжни, увиснали, яката на жилетката ми — смачкана; на раменете ми — шотландско наметало, флип-флоп, правят пантофите ми, флип-флоп… Прегърбен съм, погледът ми постоянно бяга, ръцете ми треперят, живял съм цели петдесет години и сега съм само стар, почупен предмет, чиито пружини скърцат… Пред себе си виждам лицето на млад мъж, който ме наблюдава внимателно, тази възраст няма милост и аз вдигам пръст и му казвам:

— Самотата, млади момко, самотата… Не ви я препоръчвам!

Чувам гласа си, хремав, жален и усещам сърцето си изстинало и мускулите си сковани, пресилват всяко мое движение и правят вървежа ми потаен, мисълта за това е болезнена. Но младият мъж продължавала ме наблюдава, не му убягва нито една подробност, гледа дрехите ми, следи жестовете ми, чува всяка моя дума и аз накрая се вбесявам и му крещя:

— Забранявам ви да ме гледате така, вие там! Не съм тук, за да ме гледат!

Успокоявам се незабавно, не трябва да се ядосвам, емоциите са лошо нещо на моята възраст и при моето здравословно състояние и аз му казвам престорено добродушно:

— Да, знам, знам… Не съм обнадеждаваща картинка. Но невинаги е било така. Ето, мога да ви покажа снимки…

Ровя трескаво в джобовете си, искам да му докажа, че това просто е въпрос на възраст и че той също ще тръгне по този път. Но не мога да намеря снимките, вероятно не са в това сако, намирам само парченца канап, чудно крива пружинка от часовник, рядко парче! Конник без глава — изгубена шахматна фигурка и ръката на една счупена кукла, която намерих в Люксембургската градина и взех, без никой да ме види. Трябва да се крия да не ме видят, иначе ще помислят, че съм някой стар маниак, те не разбират, че аз все пак имам нужда от компания и че съм принуден да се задоволявам с онова, което намирам. Вероятно си казват, че вече не съм човек и ме наблюдават с насмешка, и без съмнение си мислят, че аз не забелязвам. Не съм чак толкова стар, все пак шейсет и седем години не са толкова много, човек все още може да изпита удоволствие, да бъде щастлив. Впрочем, сигурен съм, че щастието виси над главата ми и съвсем скоро ще ме споходи. Всичко, което искам, е една хубава къща на брега, рекичка, която лъкатуши, промушва се между склоновете… и, естествено, малко слънце. Обичам слънцето, имам нужда от топлина заради онова тежко нещо, което бавно изстива в гърдите ми. То се калцира, вкаменява се, тежи като камък върху артериите и после ще кажат, че вече нямам сърце, че съм противен, егоистичен старец, че не съм способен да изпитвам чувства, много хубаво звучи, но за да се развълнуваш, трябва да имаш заложби… Как искате да се развълнувам аз? Имам сърце колкото да се влача по улиците, в краен случай да се кача по стълбите, но да се вълнувам? Не си го и помисляйте! Затътрям се към кухнята с късите си крака и си правя малко чай от лайка, който шумно сърбам заради запушения си нос: при мен това е хронично, в това отношение няма никаква надежда. Пия с удоволствие, отразява ми се добре, животът все още поднася такива неща, за компенсация, все още си струва да се живее, да се продължи напред, млади момко, запомнете го още отсега. После вземам клечка и внимателно си почиствам ушите; гъделичка приятно, не е много изискано, разбира се, но е хубаво, удоволствието не е за изпускане. Но ето че пак ми става студено, топлият чай не е достатъчен, чувствам се неспокоен, бързам към кухнята със ситни крачки, пълня си грейката с вряла вода, после се връщам и сядам в големия салон, с наметалото на раменете, с грейката на корема, топлината с труд си проправя път през тялото ми, но постепенно успява и това е добре. Не знам колко време оставам така, на топло, подремвам малко, нямам много ясна представа за времето, прекалено стар съм, много неща съм преживял… Но се стряскам и се събуждам, изправям се във фотьойла, оглеждам се ужасен наоколо: не знам какво, но съм сигурен, че нещо ще се случи, сърцето в гърдите ми предвещава беда! Тези младежи ще ми докарат неприятности, хич не внимават, много се изхвърлят, Господи, пет часа сутринта е, а те още не са се прибрали, сигурно са паднали в ръцете на властта, ще ме приберат! Ставам бързо-бързо, място не мога да си намеря из апартамента; току вадя големия часовник от джобчето си и гледам часа, туй то, сгащили са ги, ще дойдат, ще арестуват и мен, естествено, на моята възраст и при моето здравословно състояние аз ще призная всичко. Чувам шум по стълбите, скърцането на паркета, ето идват, сгащен съм като плъх в капан… не, за щастие тревогата е фалшива, но вече няма и минута за губене, да не губим самообладание, да не изпадаме в ужас, но да побързаме, да побързаме: да избягаме в провинцията, приближава нещастие, очевидно е. Малкото ни куфарче е готово, само го грабваме, мятаме шал на шията — все още е хладно сутрин, преди всичко — да не забравим парите, лекарствата също, да заключим стаята, ето, с малко късмет ще се измъкнем, няма да ни е за първи път. Спускам се с изтръпнали крака по стълбите, внимателно, за да не изглеждаме като бегълци, пред вратата има камион и двама мъже, но те са дошли за боклука, не за мен. Уф! Успях да се измъкна. Бягам с куфар в ръка по улицата, не знам какво ми става, но погледът ми се замъглява, къщите се накланят, после се залюляват, кръвта бучи в ушите ми, Господи, нали все пак няма да умра, отказвам, решително отказвам! Сядам на една пейка, поемам си малко дъх, нищо ми няма, свежият въздух ми се отразява така, не съм свикнал. Ставам, взимам куфарчето си и хуквам пак. Улиците са все още пусти, само няколко котарака ровят в кофите, но не ми обръщат внимание, въпреки това аз не се чувствам спокоен, предчувствам беда, предчувствам беда! Хвърлям поглед назад и изведнъж разбирам: Париж е по петите ми, безмълвен. При всяка моя стъпка къщите подскачат, скупчват се около мен, опитват се да ме заобиколят. Тогава обезумявам и се втурвам да бягам, събирам всички сили, промъквам се близо до стените, а Париж се втурва след мен, тича по петите ми, изпреварва ме, препречва ми пътя, застава пред мен, отваря улиците си и се опитва да ме притисне. Тогава се изплъзвам настрани с шеметна бързина, тичам, тичам, тичам и ето че градът започва да се уморява, къщите се задъхват, градинките изостават, от време на време някое авеню или площад все още ми се изпречват, но лесно се оставят да бъдат надминати. Париж прави още едно усилие, събира последните си къщи, още един път ги хвърля пред мен, прави се, че все още съществува, показва някоя бакалница, някое бистро, завод с дълъг комин; но последната спирка на някоя автобусна линия го издава и обезвереният град изостава, вече дори не се чува, обръщам се, виждам само крайчеца на ухото му, газостанция, видяна отдалеч — това е всичко. Уф! Потта се стича по тялото ми, чувствам се толкова болен, че ще пукна, слънцето ме удря в лицето и ме ослепява, прахта от автомобилите лепне по мокрото ми чело, устните ми мърдат, трябва да говоря на глас, езикът и гърлото ми са пресъхнали и продрани. Спирам пред едно бистро, на табелата пише „О Рутие“, има градина с беседка, кокошки, които кудкудякат, колебая се малко, коленете ми треперят, не мога повече, бутам вратата, влизам в бистрото и си поръчвам бира. Зад тезгяха стои дебела жена, която учудено ме зяпа, вътре има също един тлъст фокстериер, който си ближе задника и мъж с посивяла брада и купчина вестници под мишница, който пие бяло вино. Жената ми говори, но аз не разбирам какво ми казва, гледам тъпо как си мърда устните, правя усилие и отдалеч чувам гласа й да казва, че изглеждам уморен и че ако отивам в Париж, мъжът й щял да пътува за града следобед и би могъл да ме закара; докато чакам, тя може да ми даде стая да си полегна, ако искам. Наблюдавам я недоверчиво, това сигурно е капан, тя вероятно ме е разпознала, знае, че съм участвал в обира, ще ме сложи да си легна, ще ме заключи, ще повика полицията. Отлепвам устни и й казвам нещо, не знам какво и жената ме гледа с безпокойство, така е, тя знае кой съм, страх я е от мен. Ровя в джоба си и хвърлям една банкнота на масата, жената я взима, върти я в ръце, после вдига очи към мен, устните й мърдат, но чувам само една дума, „долар“, обръщам й гръб и с клатушкане излизам от кафенето като я оставям слисана, с петдесетдоларова банкнота в ръце. Отново съм на пътя, тръгвам пак, но почти веднага чувам стъпки зад себе си, обръщам се: продавачът на вестници е, той също спира. Обръщам му гръб и отново тръгвам, но всеки път, щом се обърна, виждам мъжа с вестниците под ръка, който ме следва. Едва се държа на крака, земята се върти, издига се и се спуска, усещам, че ще припадна, но мисълта, че този мръсен дюдюл ще дойде да рови в куфара ми и ще ме обере ме държи прав; от време на време спирам, за да изкрещя нещо обидно, да хвърля някой камък, но той продължава да върви след мен, предпазливо, на петдесетина метра, спира, когато аз спирам и пак тръгва, щом тръгна. Струва ми се, че са минали часове, откакто съм излязъл от бистрото, но този дюдюл е все още тук, по петите ми, на разумно разстояние. Накрая се сгромолясвам в канавката, още веднъж се опитвам да стана, но силите ми ме напускат, успявам само донякъде да запазя смътно съзнание, точно колкото да видя как над канавката се подава сиво, брадясало лице, наблюдава ме в продължение на няколко секунди, допушвайки фаса си, после предпазливо приближава, побутва ме с крак, аз не помръдвам, тогава приближава, опитвам се да вдигна ръка, но напразно, виждам как се навежда да вземе куфара ми, после усещам ръката му, която ме пребърква, изтръгва часовника ми от ръката, очите ми се затварят, все още виждам лицето му близо до моето, ухилено, после някой ме удря силно по лицето и оттам насетне нищо не помня.