Ромен Гари
Големият дрешник (22)

VII

Стояхме на стълбището на петия етаж, прозорецът гледаше към улица „Кюжас“. Беше отворен, наляво се виждаше фонтанът Медичи и първите дървета на Люксембургската градина.

— Пролет е — каза Леонс.

На перваза имаше врабчета. Те отлитаха, гонеха се, кацаха отново на прозореца, хвръкваха пак с радостни крясъци.

— Гледай — каза засмян Леонс. — За всичко живо е пролет!

Стълбището беше старо и прашно, миришеше на канцеларии и бумаги, но парижката пролет успяваше да му предаде нещо от сияйната си радост, небето влизаше през прозореца, небе шумно, пълно с живот; облаци плуваха в безпорядък. Вятърът донасяше мирис на дървета — слаб и едва доловим мирис — и на мен ми се стори, че този далечен аромат идваше от миналото, че се бе качил до петия етаж на тази стара къща единствено заради мен. Усещах в лявата си ръка малкото подвързано томче, с което не се разделях никога, този допир ме успокояваше и усмиряваше биенето на сърцето ми. Гледах небето, което ставаше ту бяло, ту синьо и злобата ми стихваше, превръщаше се в тъга и аз мислех за всичко онова, което ме бе довело дотук, до петия етаж на улица „Кюжас“.

— За какво мислиш? — попита Леонс.

Наблюдаваше ме, облегнат на стената, дъвчеше дъвка и се усмихваше.

— О, за нищо… Опитвам се да разбера.

— Какво да разбереш, хлапе?

Направих неясен, безпомощен жест:

— Всичко това.

Леонс погледна небето.

— Ясно. Само виж, хлапе, за да разбереш всичко това… — той повтори жеста ми — трябва най-напред да научиш латински. Това е всеизвестно. Именно затова всичко върви зле във Франция: хората не отделят достатъчно време за латинския. Вече съвсем, ама съвсем нищо не разбират. Това е.

Засмях се.

— Ама не, не се шегувам — разсърди се Леонс. — Който знае латински, успява. Има стил. Заповядва. Притежава атомната бомба, пеницилина и всичко. Изглежда във Франция има само двеста особи, които знаят латински. Това са тръстовете. Те се гаврят с другите. Това е известно на всички.

Той дъвчеше дъвката си и гледаше плуващото небе. Наведох се през прозореца: долу видях паркираната до тротоара кола и Плъхчето, облегнат до вратата. Видя ме и едва забележимо ми кимна. Представих си барона, седнал отпред — опнат и изискан, с карамфил на бутониерата. Извадих цигара и я запалих; нервно поех дима, после хвърлих цигарата през прозореца.

— Закъсняват — каза Леонс.

Чух клаксона отдолу. Две дълги изсвирвания, едно кратко. Ръката ми в джоба стисна малкото томче. Наведох се: Плъхчето беше запалил колата. Виждах пушека, който излизаше през ауспуха. Казах със стиснато гърло на Леонс:

— Тръгваме ли?

— Имаме време — каза Леонс. — Имат да изкачат три етажа, а ние — да слезем два. Надявам се този път да ни провърви.

Не казах нищо. Леонс се наведе през перилото. Вече чувахме стъпките да отекват глухо по дървените стълби.

— Добре, да тръгваме полека.

Заслизахме. Чувах само кухия шум, който се качваше, засилваше се — тежък, несръчен… Виждах изтривалките пред вратите и белите табели на търговските къщи: „Дружество…“, „Счетоводна къща…“, „Агенция по електроснабдяване…“, „Обменно бюро“. Бяха трима, както очаквахме. Единият бъркаше в джоба си за ключа. Другият носеше на рамо зелена платнена чанта с надпис „R. F.^[1]“ До него — един по-млад дюдюл, който веднага ни видя и пръв вдигна ръце. Ченге — помислих.

— Хайде, побързайте — каза Леонс.

Двамата дюдюли едновременно вдигнаха ръце. Инспекторът се опитваше да запомни лицата ни, но ние бяхме свикнали: всички правеха така, сякаш ни казваха: „Почакайте малко, пак ще се видим“.

— Мръдни малко напред, ти, стария, с чантата!

Той се отмести напред. Държеше ръцете си вдигнати право нагоре, изпънати, със стиснати юмруци. Ръкавите на якето му се бяха смъкнали до лактите и откриваха стара, износена риза: вероятно я обличаше за работа. Имаше физиономия на счетоводител, който никога не е допускал грешка. Тази му беше първата.

— Не изпъвайте толкова ръцете, татенце — казах му — ще се уморите. Сгънете ги малко в лактите, ето така…

— Извинете — изписка той — не съм свикнал…

Облиза устни с побелелия си език.

— Ако ви бях баща…

— Да, знам — казах.

Кротко му взех сака.

— Ще платите за това — изръмжа ченгето. — Банда малки сополанковци…

— Обърни се, куко.

Той се обърна към стената, вдигнал ръце, с изкривено лице. Приближих до него, разкопчах презрамките му и му смъкнах панталона. Носеше бели гащи до коленете. Гащите му трепереха. Смъкнах и тях с един замах.

— Хайде, тъмнокос хубавецо, излизай от панталоните.

Той направи крачка встрани. Вдигнах панталона. В този момент третият дюдюл, който до момента стоеше неподвижен, с отворена уста и ръце във въздуха, изведнъж се наведе. Беше стар и зле облечен, от джоба на палтото му се подаваше закуска. Вероятно служител от бюрото. Започна да се смее.

— Хе-хе-хе! — врещеше. — Хе-хе-хе!

Превиваше се от смях. Едновременно с това правеше усилия да държи ръцете си вдигнати.

— Хе-хе хе-хе-хе!

Леонс ги изгледа с вид на познавач.

— Би трябвало да ги вземем с нас — каза. — Тъкмо ще попълнят колекцията.

Докато слизахме заднешком, видях пак злобния рибешки профил на ченгето, което още веднъж извърна поглед към лицата ни, и служителя от бюрото, който се превиваше от смях, вдигнал юмруци във въздуха.

— Хе-хе-хе!

Хукнахме по стълбите и скочихме в колата. Плъхчето седеше на волана, а баронът се бе настанил до него, изпънат, със засмян поглед, със съвсем ново бомбе на главата, с огромна пура, забодена в устата.

— Давай, карай — каза Леонс. — Всичко е ОК!

Колата подскочи и изведнъж настъпи тишина. Ново похъркване на двигателя, безжизнено, уморено… Отново тишина. В ушите си чувах само ударите на сърцето.

— Аки — каза баронът.

… Опитах се да се скоча от колата, но всичко пред очите ми се замъгли, нищо не стоеше на краката си, нито едно лице не бе съвсем човешко, нито един предмет съвсем неподвижен. Затворих очи. „Саша Дарлингтън, закриляй ме!“; треперех, свит във вълненото си палто, с празен стомах, неспособен да помръдна, глупаво притиснал панталона на ченгето до сърцето си. Ново похъркване на двигателя… Много отдалеч чух гласа на Леонс, който казваше:

— Не се шашкайте, хлапета, аз ще остана, а вие се измитайте оттук… Не тичайте, не е нужно, аз оставам тук, ОК?

— Господи, ами баронът? — заекна Плъхчето. — Той не може да тича. Не мога да го оставя тук, не го заслужава…

Леонс вече бе излязъл от колата. Стоеше на тротоара с ръка в джоба. Двигателят заработи, отново угасна… Колата бе паркирана точно пред входа и аз виждах зейналото стълбище, потънало в мрак. Улицата се къпеше в светлина.

— Аки! — настоя баронът с капризен глас.

Усетих трептенето на колата, умерените, последователни пулсации…

— Тръгваме! — изкрещя Плъхчето.

Хвърлих се към вратата.

— Леонс, готово!

Видях ченгето да се появява на стълбището. Прескачаше стълбите по четири. Бе облякъл палтото на служителя и палтото бе прекалено голямо за него: ръката му не се виждаше, само револверът стърчеше от ръкава. Като забеляза Леонс той рязко спря и за малко да падне, видях палтото да вдига ръкав, за да се подпре на парапета. Леонс вече се навеждаше към колата.

— Внимавай!

В същия момент палтото стреля. Видях как Леонс се изправи, повдигна се почти на пръсти, завъртя се, хвърли се към стълбите, чух още един изстрел, още един и Леонс бавно заотстъпва, вдигнал едната си ръка, с другата търсеше отзад вратата на автомобила… Поех тялото му с ръце, издърпах го, ревейки, усетих как колата потегли, докато черното палто продължаваше да изпразва пълнителя, без да смее да излезе от входа, спомням си още отворената врата, която се блъскаше, бягащите минувачи, един неподвижен полицай със свирка в уста и виждам лицето на Леонс на коленете ми, отметнато назад, кичури коса, падащи върху отворените очи… Чух свистенето на спирачките и гласа на Плъхчето, който хлипаше, сграбчил волана и последната ми ясна мисъл беше, че плаче, защото го е страх и защото нервите му не издържат вече, а не защото Леонс е мъртъв…

— Свърши се, баста! — ревеше той. — Свърши се, никога вече…

Беше откачил. Вече не караше — тичаше. Увиснал с нокти на волана, Плъхчето бягаше, превил гръб, с хлътнала между раменете глава. Обикаляше в кръг из града, объркваше се, връщаше се по същите улици, изпаднал в ужас, и тичаше все напред. Гласовете още кънтят в главата ми, заедно с паниката:

— Намали! Намали!

— Остави ме на мира!

— Карай към Операта, глупако!

Спирачки, воланът докрай, Плъхчето засилваше в друга посока. Пред мен се люлееше Папски: наляво-надясно, напред-назад — със сивото си бомбе; спомням си, че беше смачкал пурата си о стъклото и че на всеки завой лягаше върху Плъхчето, който го отблъскваше с ругатни… После спомените ми се замъгляват и се смесват. Мисля, че в продължение на часове карахме из улиците, забавили ход, без обаче да смеем да спрем съвсем. Спомням си само едно отчаяно плъхче, стиснало в ръце тялото на друго, умряло плъхче и гласа, който пита:

— Сега какво ще правим?

— Не знам…

— Трябва да го хвърлим някъде.

После колата спира и Плъхчето отвежда барона в храстите. Връща се почти незабавно:

— Има река… Да го хвърлим в нея!

Започва да рови в джобовете му и ми подава разни неща: пари, ключове, снимки на голи жени, на Килиманджаро.

— Това ли е всичко?

— Да, това е всичко.

— Почакай да видя дали няма някой.

Изчезва за минути, после се връща с барона, лицето му е тревожно:

— Тук няма да можем… пълно е с рибари… Да идем по-далеч.

След това си спомням настъпващата нощ и колата, която се влачи по разбит път сред нивите.

— Палтото! — прошепва едно плъхче. — Старото палто!

— Какви ги бръщолевиш — сепва се другото. — Хайде, не плачи, не ти е дотрябвало. Такова нещо не се случва за пръв път на един фриц…

Спомням си също двете плъхчета, които бутат тялото на едно трето в Марна и уплашеният глас, който казва:

— Мислиш ли, че ни видяха?

И по-късно — две плъхчета, запретнали ръкави, които със запалка в ръка ровят отзад в спряната кола:

— Долари — прошепва едното със задоволство — сега сме босове!

И после отново друсането на колата и едно съвсем самотно плъхче, с мокър нос, свряно в ъгъла…

— Аз съм дотук — изпява един глас. — Баста! Тази нощ ще офейкам към Марсилия. Отиваме в Алжир с барона, честна дума! Имам леля вдовица, точно тя ми е нужна. Ще го настаня при нея докато изтрезнее. Представи си каква физиономия ще направи, когато вместо в Рим, се събуди мюсюлманин и баща на пет плъхчета. Това е животът! Mektoub!

И правия, изпънат силует на Папски, който се полюшва пред мен в колата като огромен, ненужен фетиш…