Ромен Гари
Големият дрешник (16)

I

„Тежал съм седем фунта и половина, когато съм се родил“ — каза Вандерпуте. Разхождаше се насам-натам край леглото, забол палци в жилетката си; имаше високомерен вид. „И не забравяйте, че спечелих конкурса за най-хубаво бебе в Остенд през 1877.“ Беше облякъл хубавия си Жестар-Фелюш, наметнал бе шотландското си наметало и бе нахлупил каскета си, но островърхите му ушички, кръглите му очи, мустаците и опашката му, която се влачеше по земята, го издаваха: той беше плъх, добре охранен плъх, най-големият градски плъх, който някога съм виждал. „Е, и после? — каза той. — Ние сме много. Впрочем, мога да попадна в какви ли не ръце. Никога не съм искал да ме снимат за глупости.“ Той спря пред леглото, извади няколко шишенца от джобчето на жилетката си и ми показа хапчето в шепата си. „Глътнете това, млади момко, предписано ми е от лекар. За секунди ще се почувствате добре. Много е добро, вижте, аз също ще си взема…“ Той схруска едно хапче, като мърдаше мустаци. „Вкусно — каза — превъзходно!“ Усетих в устата си горчивия вкус на лекарството. После старият изчезна, около мен имаше само захвърлени по столовете и фотьойлите дрехи; сака и палта ме гледаха, въздишаха, повдигаха рамене, вдигаха празните си ръкави към небето. „Чудесно — казваше Жестар-Фелюш, някога аз бях млад като вас, а някой ден вие ще бъдете едно старо сако като мен.“ „Аз никога няма да стана като вас, никога! — извиках. — Ще направя всичко възможно това да не се случи!“ „И какво трябва да се направи, млади човече?“ — попита лукаво той. „Не знам — смотолевих — не знам“, а Жестар-Фелюш извика победоносно: „Нищо не може да се направи, драги, това е животът, това е животът, това е животът!“ Вандерпуте се появи отново и се разходи пред леглото ми с чиния овесена каша в ръце. Изглеждаше загрижен. „Лоши новини — каза тихо. — Питам се дали наистина Западът… Разбира се, аз съм преди всичко западняк. Имам съзнанието, че принадлежа към определен елит, към определена традиция. Но се питам дали Кул все пак няма право и дали не е по-добре да се присъединя към комунистическата партия. Просто предпазна мярка. Средство за оцеляване. Много добре се виждам като член на комисията по снабдяването. А? Вие какво ще кажете за това, драги приятелю?“ Той хапна малко каша. „Видяхте ли снимките ми?“ Извади от вътрешния джоб на Жестар-Фелюш купчина пощенски картички и ми ги бутна под носа: плъхове с всякакви размери и на всякаква възраст ме гледаха с кръглите си очи. „Шшт — рече Вандерпуте — не казвайте на никого. Разчитам на дискретността ви.“ Огледах се и видях муцуни и мустаци да се подават от всички ъгли; те ми правеха знаци и се скриваха в една дупка. „Мога ли да ви имам доверие?“ — каза Вандерпуте. Погледнах стената пред мен и видях, че хубавият портрет на маршал Петен бе изчезнал от рамката; сега на мястото му имаше един стар плъх с тъжни мустаци. „Е, това е животът, това е животът, това е животът!“ — изкрещя Вандерпуте. Той отново изчезна и аз се видях да излизам от клиниката, да вървя по улицата, залитах, виеше ми се свят насред този голям, безразличен дрешник, сред тези хубави дрехи без никой, който да протегне ръка отвътре; те дори леко се отдръпваха, когато минавах край тях. „Остават ти всички други хора“ — каза един далечен глас и аз сядах в леглото си, но виждах само стари плъхове да се разхождат между старите дрехи. „Покажете ми ги, млади момко — каза той с хремавия си глас — искам само да ги видя.“ Падах пак на възглавницата, виеше ми се свят, чувствах се като повлечен от водовъртеж, бяха ме хвърлили зад борда, бавно потъвах в морето… Когато треската ми мина и за първи път се огледах с нормални очи видях, че лежа в стаята си и че Вандерпуте седи до леглото ми. Той ме погледна накриво, изглежда беше в лошо настроение.

— Е, доволен съм, че поне един от нас двамата е по-добре. Много ме уплашихте, млади момко. Лекарят идва три пъти, всички тези емоции ми причиниха втвърдяване на аортата.

Още не знаех сънувам ли или кошмарът е свършил. Лицето на стария бе по-сиво и по-хлътнало от обичайното. Той дишаше шумно и имаше шал около шията си. Направих усилие да стана.

— Не мърдайте, не ви е позволено — каза Вандерпуте.

— Къде е Леонс?

— Заряза ни — съобщи старият. — След погребението избяга. Отиде да живее в града… в една гарсониера. Дори не ми остави адреса си. Изостави ме — на моята възраст и в моето състояние, след всичко, което направих за него… Всички бягат, погледнете, хората вече нямат никакви чувства.

Той стана, придърпа наметалото на раменете си.

— Ще ида да полегна. Не се чувствам добре. Сърцето ме свива… Но да оставим това, на вас ви е все едно. Починете си. Лекарят ще дойде следобед. Имахте мозъчна треска.

Той ме погледна накриво.

— Навсякъде ви се привиждаха плъхове. Ако имате нужда от нещо, само ме повикайте.

— Точно така. Ще ви повикам и вие незабавно ще избягате в провинцията.

Той въздъхна.

— Грешите като ми се сърдите. Аз съм на шейсет и шест години. Ще ми се да ви видя на тая възраст. На тая възраст, млади момко, инстинктът за самосъхранение… Накратко, това е неизбежно. И толкова лесно хващам хрема…

Чух шляпането на пантофите му, което се отдалечаваше. Затворих очи. Сърцето ми биеше, сякаш бях тичал, задъхвах се и нямах сили да изправя глава. Заспах почти веднага. Лежах няколко дни. Лекарят ми бе разрешил да ставам: „при условие че не се уморявате и не бързате за учебните си занимания. Имате малко… болнава чувствителност, рискувате повторно да се разболеете“. Старият му бе казал, че уча в лицей, „блестящ ученик, блестящ ученик, докторе, аз съм много горд с него, аз самият също бях блестящ ученик някога. При нас това е наследствено“. Но аз нямах желание да ставам, нито смелост да изляза от дупката си. Спуснал пердетата, забил нос във възглавницата аз се опитвах да надхитря мъката, да се гмурна в миналото си и да извадя на повърхността някои от редките радостни мигове, които то ми бе позволило.

— Лъки.

— Yep.

— Очите ти са толкова светли, толкова прозрачни… На човек му се иска да скочи в тях.

— Това от кой филм е?

— Това не е от филм. Филмите не казват такива неща. Казват само „honey“, скъпа, не искам да ме наричат така, много е лепкаво.^[1]

— Honey — прошепвах.

Тя се усмихваше.

— Вярно, с теб не лепне.

— Honey… Honey…

Понякога хитрувах. Вземах я в ръце, обсипвах с целувки лицето й, косите й. Знаех, че нямам право, защото тя не обичаше това. Но бях толкова нещастен… Накрая, когато вече не ми оставаха сълзи, заспивах. Плъхчето идваше всеки ден да ме види. Нахълтваше в стаята ми, сядаше по турски на леглото ми и ме гледаше състрадателно.

— Хайде, хлапе, не плачи — казваше ми. — Това е mektoub, нали знаеш. Inch’Allah.

За да ми повдигне духа, той ми разказваше, жестикулирайки като вятърна мелница, последните подвизи на Лудия Пиеро и Рене Американеца.

— Ще видиш, хлапе — казваше ми — тия дни собственикът ще се върне и ще направим голям удар.

Той се опитваше да ме развлича. Един-два пъти ме завари да чета загадъчната книга, която баща ми ми беше оставил и веднага ме засипа със смешни предупреждения.

— Внимавай, хлапе, внимавай — припяваше — книгите са много опасно нещо. Човек може да полудее, всички го знаят. Никога ли не са ти разказвали историята за продавача, който започнал да чете без каквато и да било причина?

— Не, разкажи.

— Според думите на сина му в началото семейството му нищо не подозирало. Бил малко тъжен и после започнал да чете. Една вечер майката и децата отишли на кино и когато се върнали, намерили го в един ъгъл с книга в ръка. Ернст — казала жената — какво правиш там? Чета, скъпа — казал спокойно той. Естествено, те всички хукнали да му вземат книгата от ръцете. Това се повторило два или три пъти, накрая те се разтревожили и повече не го оставили сам. В началото всичко било наред, но после забелязали, че много дълго се заседява в тоалетната, понякога два-три часа. Трудно било да се узнае какво точно прави. Какво правиш, татко? — питали го. Нищо, тишина, никакъв шум. Най-сетне един ден, тъй като никой не отговарял, те разбили вратата; той седял вътре с книга в ръка. Изгонили го от работа, защото започнал да чете на работното си място. Не успял да си намери друга, всички знаели, че не е нормален и че е под надзора на семейството си. Вкъщи винаги оставал по някой, за да го държи под око, а когато всички излизали, го връзвали за леглото. Това продължило една година, макар че нямали пукнат грош и се наложило по-голямата му дъщеря да започне работа. Била шестнайсетгодишна… малка, закръглена женичка. Естествено, всичко свършило много зле. Една вечер, когато всички били отишли на кино, той се отвързал и взел автомата на сина си изпод възглавницата и когато те се прибрали, застрелял всички, включително клиента на момичето. После взел една книга и чел цяла нощ, а на сутринта се предал.

Аз се смеех, а Плъхчето отместваше черната къдрица, която все падаше на челото му, и изглеждаше очарован.