Ромен Гари
Големият дрешник (13)

XIII

Ходех често при великия трагик от улица „Юшет“. Той ме очароваше по странен начин, плашеше ме, едновременно ме привличаше и отблъскваше; днес, като се обръщам назад, намирам голяма доза суеверие във всичко това. От другата страна на улица „Мадам“, срещу нашия апартамент, имаше книжарница и на витрината, между книгите по изкуство и археология, се полюшваше една ужасна кукла на конци. Върху етикета на чудовището пишеше: „Талисман, фетиш от Новохебридските острови“. Понякога пресичах улицата специално, за да го погледам. Лицето му, заобиколено с панделки, беше почерняло и обсипано с червени, зелени и сини точки, каменното му тяло бе оцветено в светли тонове; ръцете му, скрити под пъстрите парцалчета, завършваха с подострен дървен накрайник вместо с пръсти и приличаха на две счупени дръжки на метла. Този талисман бе толкова грозен, толкова абсурден, че още преди да съм прочел етикета, аз веднага разбрах, че между него и живота има някаква връзка, някакво дълбоко, тайно съучастничество и че държиш ли в ръце единия, държиш и другия. Затова един ден го купих и го подарих на Жозет, която дълго го гледа, без да каже и дума.

— И това носи щастие? — попита накрая.

— Нали виждаш, там пише.

Тя не се осмели да оспорва такова доказателство и сложи талисмана на леглото си като кукла… Според мен Саша Дарлингтън също приличаше на талисман, на жив талисман, който се криеше в малката стаичка на улица „Юшет“ и тайно играеше игра, която се състоеше в това да дърпа конците, които определят съдбите на хората. Друго обяснение нямах: той бе прекалено грозен и отблъскващ… Бях на петнайсет и имах огромна нужда да вярвам в нещо; в продължение на месеци вярвах в Саша Дарлингтън. Никога не ходех при него с празни ръце, винаги му носех дребни подаръчета, приношения: американски цигари, шоколад, за който той беше винаги ненаситен, дори една златна монета, а нощем, когато малкото глождещо ме насекомо ми пречеше да заспя и когато се опитвах да намеря някакво обяснение за хаоса около мен, аз призовавах бедния Саша, отправях му молитвите си и го умолявах да ме закриля. Старият пискюл вероятно не си даваше сметка колко дълбоко ме бе впечатлил, приемаше всички мои приношения като нещо съвсем нормално, с достойнството на грандама и в крайна сметка започна да става капризен и взе да ми струва скъпо. Несъмнено бе сигурен, че се възхищавам на „великия актьор на нямото кино“; впрочем, постоянно ми говореше за Холивуд и за своите приятели „Еуфрат Коен, великия грък Пападопулос и скъпия Макинтош Файн“, и то толкова убедително, че те редовно се появяваха в сънищата ми, и тримата ниски, плешиви, дебели и с цигари в уста; казах на Саша за този сън и той се провикна, вдигнал високо пръст и оскубаните си вежди:

— Точно така, много добре! Изобщо не са се променили. Не обърнахте ли внимание дали Еуфрат Коен водеше кучето си, както винаги, една хубава датска овчарка, много зла на вид, но със златно сърце? Не, не бях обърнал внимание дали Еуфрат Коен води кучето си, но на следващата нощ пак го сънувах и той наистина водеше куче, наистина беше датска овчарка, което доказваше — ако изобщо бяха нужни доказателства — че великият трагик никога не лъже. На другия ден казах на Саша за новия си сън, но той беше много изненадан и попита: „Какво куче?“, вдигайки високо вежди. Мисля, че наистина го обикнах. Достатъчно ми беше, изкачвайки стълбите, да чуя хубав женски глас да декламира от №16 на третия етаж:

Не вулгарната отрова на мелодрамата уби

херцог Райхщад: а тази на душата му. Уви!

— … за да се почувствам по-малко сам. Саша имаше манията да се дегизира и си измисляше разни ужасни физиономии, с които да впечатли момичетата от дома. Той казваше: „да офейкам“ и изглежда обичаше много тези невинни опити за бягство. Естествено, клиентите, които се готвеха да се отдадат на скромното си удоволствие и срещаха на стълбите едноок пират или някоя мадам Помпадур, се успокояваха само донякъде от обясненията на момичетата, че „няма страшно, това е само един възрастен човек с порочни навици“. Един ден, по обяд, докато се качвах, чух иззад вратата на №16 гласа на кралицата майка да казва:

— Все пак, Саша, можехте и да не четете на масата. Това е единственият момент през деня, когато ви виждам.

Почуках на вратата и след като не получих никакъв отговор, както обикновено, влязох. Распутин седеше пред супата си и четеше Лабиш.

— Добър ден, добър ден — каза приятелски той. — Лабиш е велик актьор — добави. (Настрани: Кой ли го вярва!)

Той се прекръсти и шумно духна в лъжицата супа, половината от която полепна по изкуствената му брада.

— Казахте ли нещо, Ниночка? (Настрани: Тя ме отегчава!)

Ниночка сбърчи вежда, както само тя го можеше, и се усмихна с трепкащата си скромна усмивка на младо момиче. Седеше на стола изправена, кръстосала ръце върху батистената кърпичка пред себе си; само главата й лекичко потреперваше.

— Помолила ви бях също, Саша, да не се показвате повече пред клиентите в този си вид. Ще си изгубя работата.

— Шантаж? (Настрани: Ще сложа цианкалий в супата й.)

— Саша, моля ви…

— Оставете ме на мира. Ако не ме бяхте изтръгнали от изкуството ми преди трийсет години, нямаше да съм принуден да живея на ваш гръб. Провалих живота си заради вас. Чудесно, това обяснява всичко. Няма нужда да се търси надалеч. Най-сетне имам пред себе си човек, който е отговорен, изцяло отговорен за моя провал. Защото, в края на краищата, това си е провал, нали? (Настрани: наистина не знам какво ме задържа още.)

Тя стана и без да каже дума се отправи към вратата, нервно притискайки кърпичката към устните си; плачеше.

— Ето — каза Распутин. — Отмъстих си. Много е удобно да имаш така някой под ръка… (Настрани: Не съм щастлив.)

Той стана и се просна върху дивана. Мълчахме. Знаех, че се бе върнал зад решетките си, в малкото си, тъмно укрепление.

— Четохте ли вестниците?

— Не.

Той внезапно се изправи и седна.

— Обезпокоен съм. Новините са лоши. Питам се дали наистина Западът… Виждате ли, аз съм преди всичко западняк. Имам съзнанието, че принадлежа на определена култура, на определена традиция. Ето защо, макар и либерал, дълбоко в себе си винаги съм смятал рухването на Германия за истинско бедствие. Става дума не само за мен, но за целия Запад. Болшевиките ще бъдат тук всеки момент и нищо не може да ги спре. Атомната бомба? Ха, ха, ха, оставете ме да се посмея. Вие изобщо не познавате човешкия фактор. Казвам ви: те ще бъдат тук. Естествено, бих могъл да се приспособя… Макар че, запознат ли сте с директивите на Жданов относно артистичната дейност? Нечувано!

Той стана и направи малка разходка от канапето до бидето.

— Има все пак някои дисциплини, които не мога да приема. Все пак не мога да предам изкуството си… Всичко, което поискате от мен, но не и изкуството ми. От друга страна, привързаността ми към руската аристокрация е известна на всички.

Той се спря пред тоалетната масичка, взе ножицата и отряза набързо стърчащите от носа си косъмчета.

— От друга страна… един велик френски писател го е казал: марксизмът връща на индивида неговата плодовитост. Това ще бъде чудесно, чудесно! На шейсет години ще започна да раждам плодове като младо ябълково дръвче…

Той се погледна внимателно в огледалото, сякаш да види дали вече не е цъфнал…

— Всъщност, марксизмът, а? Той е като една голяма пролет за цялата земя. Много примамливо… Топенето на снеговете. На всички снегове, забележете: включително и вечните…

Като се посочи:

— Говоря за себе си.

Саша размишляваше върху много и неопределени философски идеи. Спомням си добре една от тях, която той наричаше „теория на симетрията“. „Страхотно, драги, истинска революция, употребявам тази дума съвсем съзнателно, защото Господ знае колко ме отвращава!“ Според тази теория всеки от нас живееше едновременно в два свята и всеки път, когато извършеше някакво действие в единия свят, извършваше точно обратното действие в другия. Така бялото в този свят ставаше черно в другия „и обратното“ — казваше Саша и ми намигаше съучастнически. На няколко пъти го чух да излага теорията си в бара, сред момичетата, с които обичаше да се събира вечер, „след представлението“. Главното предимство на неговата теория се състоеше очевидно в това, че бе достатъчно да си убиец или неудачник „тук“, за да се превърнеш автоматично в ангел или светец „оттатък“. Беше наистина много удобно. Както правилно бе отбелязало едно от момичетата „това поощряваше консумацията“.

— Да предположим — викаше Саша, вдигнал високо показалеца си — че в този живот, който е пред очите ви, аз се държа като човешко същество — само една хипотеза! — че водя нормален, спокоен, бих казал дори — щастлив живот!… Ужасно! Давате ли си сметка за последствията? Автоматично „оттатък“ аз се превръщам в отрепка, в боклук, измет, знам ли какво още? Хомосексуалист! А? Ужасно! Следите мисълта ми, нали? Аз провалям живота си отсреща. Но ако, напълно съзнателно, се търкалям тук в калта и низостта и предумишлено прахосвам живота си, отсреща ще имам колосален, безпрецедентен успех. Следите ли мисълта ми? Ако тук съм беден актьор, несретник, отсреща може би играя Хамлет пред президента на републиката, навсякъде цветя и какви овации, чуйте! Президентът излиза от ложата си и казва: „Прекланям се!“ — и лепва на гърдите ми кръста на Почетния легион! „На всекиму заслуженото!“ — казва той и после отиваме на вечеря в Елисейския дворец. Забележително! Всичко се развива с шеметна бързина! Навсякъде раци, хайвер, червен плюш, прислуга с бели перуки и по средата аз, на дивана, с чаша шампанско в едната ръка и череп в другата, играя Хамлет за президента на републиката! Нечувано! Такава минута струва много в живота на един трагик. И вие искате да се лиша от това — защо? В името на някакво мъгляво благоприличие, на някакво човешко достойнство — това на вас познато ли ви е? — морал, който между другото бих пожертвал с удоволствие, всичко това само заради някакъв мъгляв провинциален успех!

Беше се опитал да убеди момичетата от дома в теорията си и беше успял. Спомням си лучената супа, която ядохме късно една вечер с момичетата и надутата пледоария на стария пискюл.

— С две думи — заключи едно от момичетата, което се казваше Джени — когато правя оная работа с някой клиент тук, значи оттатък се омъжвам?

— Точно така! — възкликна Саша, с парче хляб в едната ръка и с лъжица в другата. — В църква, цялата в бяло! Навсякъде портокалов цвят!

— Добре — каза бавно момичето. — А какво се случва оттатък, ако тук оправям по четирийсет клиенти на ден?

Великият трагик отвори уста, но не намери какво да отговори и напъха парче хляб в устата си. После изломоти, че ще „поработи по въпроса“. Дояде супата си много бързо и се измъкна, без да ни пожелае лека нощ, отправил язвителен поглед към Джени.