Ромен Гари
Големият дрешник (10)

X

Сградата на „Обижу“ имаше остъклена врата с решетка; бе висока, на всеки етаж имаше по един прозорец със затворени капаци. Къщата се намираше на мрачна улица, притисната между месарски магазин и бакалница; не бе виждала слънце от векове — откакто между нея и Сена бяха построили плътна редица къщи, която се прекъсваше само на едно място, колкото да остави място на скритата уличка „Ша-ки-пеш“. Отсреща се намираше сградата на фризьорския салон „О пале-дез-ендефризабл“ и фризьорът почти през цялото време седеше пред своя дворец, яхнал един стол, с гребен зад ухото, загледан замечтано в затворените капаци на къщата. Цялата уличка миришеше на влага и на прозорците на всички бакалници — в разстояние от стотина крачки имаше четири запустели къщи и шест бакалници — висяха китки магданоз и на плочите с тебешир бе надраскан носталгичен надпис: „Днес няма стока“.

— Тук е — каза Леонс.

Зад вратата бе тясното коридорче, от което почваше огромна, спираловидна стълба. Вляво имаше остъклена врата, зад която някой каза „Наздраве!“. Вратата се отвори, оттам излезе жена и ни изгледа през очилата си, които държеше на дръжка. За пръв път стъпвах в подобна къща, но съвсем не очаквах да видя вътре такава жена. Беше стара и около шията си носеше черна лента, но си спомням, че въпреки това ми се стори като крехко, младо момиче, преоблечено като старица или пък преждевременно остаряло. Беше късогледа и върху неподвижните й устни бе застинала усмивка: човек имаше чувството, че отдавна е там и отдавна е умряла, без някой да забележи и да я свали. Носеше черна рокля с пайети и батистена кърпичка в ръка; белите й коси имаха странен син отблясък. Гледаше ни през очилата си, които държеше с трепереща ръка.

— Не се притеснявайте — каза Леонс — ние идваме при господин Саша.

Очилата и косите й затрепериха още по-силно.

— Бях ви помолила все пак…

— Носим лекарства.

— Бях ви помолила все пак да не идвате тук. Вие сте малолетен, а аз не мога да си позволя неприятности с полицията. Ако минат на проверка и ви заварят в стаята… Не съм французойка и няма да мога да си намеря работа. Ще си изгубя хляба и тогава какво ще стане с мен? Познавам полицаите, те във всичко виждат престъпление. Обвиняват Саша, че имал някакви си абсурдни навици, каквито той естествено няма. Все пак първа щях да разбера, ако… Той просто обича младите хора, така си припомня младостта. Но хората са толкова злонамерени… във всичко виждат престъпление. Аз лично никога не гледам на нещата така. Вярвам, че хората са много добри и че злото съществува само във въображението ни.

Изведнъж тя като обезумяла размаха батистената си кърпичка.

— Приказвам си, приказвам си, а имам клиенти, които ме чакат. От вас искам само да не идвате повече. Знам добре, че тези лекарства са му нужни, много съм ви благодарна, ще платя каквото трябва. Но ако искате, мога да пращам някого при вас или сама да идвам. Между другото, имаме в града един малък апартамент, исках да му го дам, да се почувства у дома си… но той настоява да остане тук, противно на полицейското постановление. Много добре знам, че е артист, че не може да се превърне в буржоа. Но се опасявам, все пак, че тази атмосфера… той е толкова чувствителен, има толкова деликатна душа…

Прекъсна я един рязък, пресипнал глас, който се обади отгоре:

— Нина Ивановна, къде са лекарствата ми? Какво чакате още? Предупреждавам ви, че ще се хвърля през прозореца!

Тя вдигна очилата си и погледна нагоре. Главата и косите й се разтрепериха.

— Ето ги, Саша, ето ги… Носим ви ги.

Тя ни отправи едва забележима усмивка.

— Нервите му, клетите му нерви! Не стойте много дълго… ще ви платя следващия път.

Леонс сложи дъвка в уста.

— Знаете, че вече ми дължите две доставки.

— Следващия път, следващия път, обещавам ви. Дайте ми още няколко дни, ще измисля нещо. Ще заема от приятели…

Тя изчезна зад вратата; чух един глас да казва: „Той изгуби там един крак и една ръка, истинска епопея беше“.

— Не се учудвай — каза ми Леонс, докато се качвахме по стълбите. — Руснаци. При руснаците е така, винаги има драма. С други думи, отегчават се.

— Мислех, че е англичанин.

— Не е възможно да се разбере какъв е точно, ще видиш сам — каза Леонс.

Стълбите се изкачваха почти вертикално между номерирани врати, в съмнителната интимност на обществен писоар, подсилвана от шума на течаща вода.

— Добър ден, добър ден! Радвам се да ви видя! Тъкмо щях да се хвърля през прозореца… Този тук обаче е затворен. Но да не говорим повече за това. Стръмни са тия стълби, нали? Ето защо не излизам никога. Никога! Стоя тук… Крал на страданието си! Знаете ли, карам кралицата майка да изкачва тези стълби поне трийсет пъти дневно по различни поводи… Отвратително, впрочем. С нейното сърце няма да издържи дълго… Аз съм мръсник. Вие виждате, не се страхувам да изразявам мнение, казвам в очите на хората това, което мисля за тях. Извинете ме за държанието ми… винаги съм се чувствал развратник по душа!

Носеше женски пеньоар от крепдешин, който стигаше до коленете му. Ръкавите му бяха до лактите, раздвижвани от ръце с изпъкнали вени. Около шията си носеше тънко шалче с цвят на зелено стъкло. Имаше гримирано, скулесто лице под сивите, грижливо пригладени коси. Орлов нос, трептящи, алчни ноздри, вежди, оскубани като на Пиеро, които повдигаше високо, бърчейки чело, и това придаваше възмутен вид на лицето му на старо жиголо.

— Нося ви лекарствата, господин Саша — каза Леонс.

Възрастното създание пое пакетчето: ръката му така трепереше, че не успяваше да развърже връвта.

— Най-сетне! — каза той с хубавия си глас на сопрано. — Точно навреме, имах нужда от вдъхновение. Нужно е вдъхновение, за да се живее, господа! За да понесем всичко това…

И той направи широк жест с голата си ръка. В съседната стая някой правеше гаргара; скърцаше легло, влачеха се чехли.

— … от време на време е нужен стимулант. Без него човек може да се удави в този океан от грозота. Моля ви, заповядайте!

Той затвори вратата след нас. Успя най-сетне да развърже пакета, взе щипка от белия прах и го пое дълбоко с треперещите си ноздри.

— Ах! — каза с облекчение той.

Простря се на дивана и се умълча. Изглеждаше така, сякаш чака нещо, загледан в белия пискюл на пантофа, който поклащаше на върха на пръстите си.

— Ето… — каза. — Аз съм пискюл. А? Впрочем, не ми пука.

После изглежда ни забрави и изпадна в мрачно вцепенение. Изтегнат на дивана, с лекомислените си пантофи и пеньоар приличаше на карикатура, на собственото си оскърбление. Присъствието му беше подигравка, обида. Не знам защо, но помислих за баща си и се почувствах унизен, оклеветен. Изпитах желание да си тръгна, да се измъкна от тази дупка, от тази сладникава и парфюмирана атмосфера, пълна с развратни навици.

— Празен — каза той с угаснал глас. — Аз, господа, съм напълно празен. Дори ми се вие свят. Не виждам никакъв изход… Няма начин да се измъкна. Дрогата ли? Да… Очевидно, очевидно.

Стаята беше малка, но претъпкана с мебели и предмети. Освен дивана, имаше пиано, тоалетна масичка с голямо, елипсовидно огледало, плюшен фотьойл, протрит и проскубан като старо куче; близо до прозореца, чиито капаци бяха затворени, имаше параван, криещ вероятно санитарната инсталация, тъй като оттам се чуваше похъркване на недобре затворен кран. На фотьойла бе захвърлено женско бельо, долни дрехи, сутиен. На пода имаше мръсно килимче, чифт копринени чорапи; над дивана — пукнато по средата огледало, което предано отразяваше всичко, което ставаше на леглото. На стената висеше нарисуван с пастели портрет на мадам Помпадур. Върху тоалетната масичка — огледалце с дръжка и масивна сребърна рамка, перуки, изкуствени бради, изкуствени мигли, моливи за вежди. Гола електрическа крушка над тоалетната масичка осветяваше стаята. Саша лежеше по гръб, виждах само зейналите му ноздри и пискюлите на пантофите му. Изведнъж той се вдигна и се погледна в огледалото.

— Притиснат ли, драги? Окончателно притиснат, а, дръж се като плъх, мръснико! Мисля, господа, че кралят на бягството, великият Дарлингтън, този път е… окончателно притиснат натясно.

Той потупа ноздрите си, пое дълбоко въздух.

— Какво да ви кажа, всеки човек е една Бастилия. Не можеш с една фалшива брада да избягаш от себе си, без да бъдеш разпознат. Всъщност, нуждаем се от един знаменит четиринайсети юли…

— А урокът, господин Саша? — плахо попита Леонс.

Господин Саша се оживи.

— Вярно — каза. — Да видим нашия урок. Може би това ще ме разсее. Може би, казвам. Готов ли сте? Да повторим, тогава, да повторим.

Той затвори очи и задекламира:

О Romeo, Romeo! Wherefore

Art thou, Romeo?…

— Я да видим, застанете прави. Не така, изправете се. Дишайте дълбоко, ето така… Хайде сега, издекламирайте двата стиха на един дъх, като въздишка, но нека това бъде, господа, въздишка без прецедент в звездната история на човечеството. Знам много добре, че е извънредно трудно да се изразиш с една въздишка. Тя трябва да се види, да се чуе, да можеш да я докоснеш… Хайде, опитайте!

Ние въздъхнахме.

— Още!

Ние въздъхнахме пак.

— Ама вие не знаете дори да въздишате. А искате да рецитирате Шекспир!

— Но това е само, за да научим английски — опита се да протестира Леонс. — Ние не идваме, за да се научим да се изразяваме с въздишки: справяме се добре и без вас. Ние искаме само да научим английски. По цял ден слушаме английски в киното, но не разбираме нищо. Научете ни най-прости думи: маса, стол…

Господин Саша изпусна две-три примерни въздишки.

— Вижте я, днешната младеж. Маса и стол, колко банално! Каква низост на чувствата! На вашата възраст, господа, аз имах нужда от звезди, които вълнуват, от земя, която трепери, от вулкани, които изригват, а вие… маса и стол!

Той направи широк жест, с който сякаш помете от повърхността на земята всички настоящи, минали и бъдещи столове и маси.

— Не, господа. Не можете да искате това от един актьор.

Все пак той прие — за да изплати дълговете си, уточни — да размени с нас няколко изречения на английски и ние останахме още известно време в компанията му да усъвършенстваме произношението си. „А man“ — казваше той, опирайки пръст в гърдите ми, „а woman“ — и той посочваше стената, зад която се чуваше скърцане на легло, „а leg“ — той повдигаше пеньоара си и гледаше самодоволно крака си. Ние повтаряхме.

— Имате късмет, деца мои, аз без съмнение имам най-доброто произношение в Стратфорд на Ейвън. Вие знаете, естествено, че съм специалист по Шекспир? Някой ден ще ви покажа изрезки от вестниците: напомнете ми, в момента не са ми под ръка. Нечувано! Ако кралицата майка не ме беше изтръгнала от изкуството ми, сега щях да бъда… нечувано! Наистина нечувано!

Сега той изглеждаше в чудесно настроение. Очите му блестяха малко.

— Забележете, аз не й се сърдя: тя ме обича. Ами да, така е. И аз като вас намирам това за учудващо.

Той взе от нощната си масичка една бонбониера и ни я поднесе:

— Вземете си захаросан кестен. Един непознат почитател ми ги прати. Често получавам цветя, шоколади… Кралицата майка сама ми ги носи. Не ме забравят. Малко реклама би стигнала… Ликьор?

Той си сипа в една водна чаша.

— Да, чудесно, тя наистина ме уважава. От много време. Аз не вярвах, но няма съмнение, няма съмнение: тя ме обича. Това продължава вече двайсет и пет години. Това много ме притеснява. Да, мисля, че истинското чувство, за което толкова се е писало, съществува — трайно, реално, разбирате ли — реално, върху него човек може да построи… отвратително, непоносимо, пълен провал. Това разбива цялата ви система. Изправя ви пред нещо солидно, нещо истинско… Естествено, аз се отбранявах. Опитах всичко, за да си докажа, че тя не ме обича истински, че и чувството е фалшиво като всичко останало — фалшива брада, илюзия. Три пъти я разорих, два пъти от които морално. Първият път — в Санкт Петербург през 1908, тя беше на шестнайсет, когато напусна семейството си заради мен — Мурашкини, аристократи, болшевиките взеха всичко. Аз танцувах тогава в едно заведение, не се срамувам да си го призная, началото на артистичната ми кариера беше доста трудно. Отидох в Русия през 1905 с лорд Балмут, който ме изостави, замина с един казак, но това е друга история. Тъжна, впрочем. За втори път я разорих в Шанхай след революцията. Няма да навлизам в подробности, ужасно, всички много добре знаят — болшевиките, моряшките заведения… трябваше да се живее, тя беше хубавичка. Ах, емиграцията, каква тъга…

Той отпи още малко ликьор от водната си чаша.

— Вземете си още един кестен. Питам се какво бих правил без нея, очевидно е, че щях да пукна от глад. Старчески дом за остарели комедианти, какъв ужас! Макар че и сега го изпитвам с тия стълби. Какво да ви кажа, аз държа на свободата си, няма велико изкуство без свобода. Аз имам принципи. Да, принципи, не намирате ли това за изумително? Говорим си по мъжки!

Той седна пред тоалетната масичка, взе огледалцето в ръка, подръпна с пръсти кожата на врата си, увиснала и набръчкана като гуша на пуйка, и остана възхитен от профила си.

— С такъв профил съм достоен да играя Наполеон II — отбеляза. — Не намирате ли? Да, имах трудно начало. Но какъв успех после!

Той се обърна към мен, хвана ме за ръка.

— Елате някой ден да ме видите насаме, ще ви покажа всичките си изрезки от пресата. Джон Баримор ми каза през 1923, след прожекцията на „Последните дни на Помпей“ — аз играех Помпей, разбира се, тога, лира, осанка, Рим гореше…

Той дръпна пердето и посочи с драматичен жест улица „Юшет“, където хората се редяха за скумрия.

— Баримор ми каза: гениално! Вие сте една нова Сара Бернар!

Той заключи тъжно с гласа си на сопрано:

— Но появата на говорещото кино ме уби.

Той спусна отново пердето с театрален жест, сякаш да скрие от очите ни тъжния спектакъл на своя живот след появата на говорещото кино. Потупа си деликатно ноздрите и шумно смръкна.

— Естествено, все още имам връзки. Запазил съм контактите си. В Холивуд са ми останали няколко стабилни приятелства, на които мога да разчитам докрай. Докрай! В някой от близките дни ще избягам, честна дума. Ни лук ял, ни лук мирисал, ще напусна това място, ще изчезна.

С пръст на устните, намигайки, съучастнически:

— Естествено, на кралицата майка нито дума. Тя би направила всичко, за да ми попречи. Но аз съм взел мерки, готов съм.

Той помете въздуха с костеливите си ръце.

— Искате ли да дойдете с мен? Холивуд има нужда от млади таланти. Ще се качим на кораба в Саутхемптън, пътьом ще посадя цветя на гроба на родителите ми…

Той млъкна за миг, разтърка зачервените си клепачи, без съмнение учуден, че е погребал така пътьом родителите си в Саутхемптън. Къде, по дяволите, бяха погребани те? Имал ли бе родители някога? Смътно си спомняше такова нещо. По-късно ми довери, че всъщност пази спомена за едно бедно, мръсно жилище в Уест Енд и за един старшина на кралски войници, който се бъхти над някаква жена. Но в крайна сметка нищо не доказваше, че е бил баща му, може да е бил просто клиент.

— Ще ида да посадя цветя на гроба на родителите си в Саутхемптън — гладиоли, бедната ми майка обожаваше гладиоли. — Ще вземем кораб, „Кралица Елизабет“, естествено. Ще завържем познанства, няма да откажа някое покерче от време на време, най-известните имена са там — Гулд, Голдуин… Уорнър Брос, чудесно! За осем дни сме в Холивуд, ще намеря Сайдмак благодарение на изрезките си: „Ама как, разбира се, старче, роля? Веднага!“. Нещо скромно като за начало, разбира се, силует, просто един силует, колкото да се адаптирам.

Той дълбаеше в нищото с пудриера в ръка; кралят на бягствата се катереше по собствените си решетки, плъзгаше се по пръчките, търсеше къде да стъпи…

— Но това са разходи, трябват пари.

Внезапно, с неочаквана скромност той каза:

— Дали не можете да ми заемете хиляда франка?

Леонс се усмихна и извади портфейла от джоба си.

— Ето. Забавлявайте се.

— Един силует на точното място — това понякога е достатъчно, за да ви лансира веднъж завинаги!

На стълбите попитах Леонс:

— Той защо се облича така?

Леонс снизходително повдигна рамене.

— Той е педал — обясни ми — винаги се облича така. Никога не излиза, стои си винаги в дупката. Понякога, вечер, слиза долу в салона при другите проститутки. Там винаги има пияни войници, арабески или сенегалци. Все се надява да намери някой достатъчно пиян, за да сбърка…

Той се изплю.

— Аз харесвам Саша. Нещастен човек е.

Вървяхме по улица „Юшет“, близо до кея. Стигнахме до Нотр Дам. Спрях да запаля цигара. В ушите ми още кънтеше острият глас на стария трагик и въпреки чистия въздух, въпреки лазурното небе аз все още виждах отвратителното му тяло, пеньоара му, белите пискюлчета на пантофите му… Как беше възможно да съществуват такива мъже в света, заради които бе умрял баща ми? Вдишвах дълбоко дима. Парижката Света Богородица се издигаше с цялата си грамада пред нас и изглеждаше сякаш всеки момент ще отплава с облаците. Не бях влизал никога в църква. Баща ми не беше вярващ, поне така предполагам — никога не бе говорил пред мен за Бог или религия.

— Питам се каква ли е отвътре една църква?

— Никога ли не си виждал църква?

— О, виждал съм куп църкви, разбира се, но само отвън.

— Ела — каза покровителствено Леонс — ще ти покажа.

Влязохме; беше хладно и тъмно, няколко човека бяха коленичили пред олтара. Реших, че това място мирише на нещо отминало, че изобщо не принадлежи на настоящето, имах чувството, че ровя в стари чекмеджета. Хората имаха отсъстващ вид и не помръдваха, сякаш се страхуваха да не прогонят нещо.

— Молят се — обясни Леонс. — Ти католик ли си?

— Не знам. Никога не съм питал баща си какъв съм.

— Той никога ли не ти е казвал?

— Не.

— Виж ти, не може да се каже, че ти е оставил кой знае какво, твоят баща — каза Леонс.

— Не е кой знае какво — признах. — Но пък вината не е негова, не е имал време. Много рано го убиха. Истината е, че го прецакаха.

— И още как! — каза Леонс.

— Но той изобщо не подозираше — въздъхнах. — Когато идваше да ме види, изглеждаше доволен. Имаше вид на човек, който знае какво прави. Не беше глупак, нали разбираш. Беше учител. Но го уцелили с куршум в окото и не е имал време да се обърне. Ако това не се беше случило, със сигурност щеше да ме научи на куп неща.

Замълчахме.

— Именно, не ти е оставил кой знае какво — повтори Леонс.

Той се поколеба.

— Наистина ли вярваш, че всичко е свършило? — попита изведнъж.

— Ей богу! Видях трупа му.

— Не исках да кажа това…

— Тогава какво?

— Накратко, не ти ли се струва странно, че един ден внезапно всичко свършва — прас! — и че си се мъчил за нищо?

— Не е за нищо — чух се да казвам.

— Как така — не е за нищо? И за какво е тогава?

За миг се поколебах. В мен нещо бавно се пробуждаше, някакъв спомен се оживяваше и аз казах, както се произнася фраза, която смътно си спомняме и чийто смисъл ни убягва:

— Заради другите.

— Как заради другите? — възмути се Леонс. — Какво значи това? Подиграваш ли се? Заради другите!

Той понечи да се изплюе, но се спря в последния момент — от уважение към мястото.

— О, не знам — защитих се вяло. — Мисъл на баща ми е.

— Твоят баща е бил по-луд, отколкото предполагах — каза Леонс.

Той изсумтя още няколко пъти, дъвчейки дъвката си. После се успокои и започна да разсъждава.

— Той никога ли не ти обясни какво иска да каже с това?

— Не.

— Какъв глупак все пак!

— Вината не е негова…

— Как не е негова? Може би твоя?

— Недей да викаш.

— По дяволите, трябва все пак да има друго, освен черния пазар и киното. Нещо друго… Не знам какво. Би трябвало някъде да съществува.

— Кое?

— Нещо друго! Нещо друго, разбираш ли? Нещо друго!

— Казвам ти да не викаш.

— Вероятно твоят баща е можел да ти обясни. А вместо това се е оставил да го убият, довиждане и благодаря, хайде, малкия, оправяй се… Принуден ли е бил да го направи? Кажи ми, принуден ли е бил?

— Не знам. Може да е бил принуден.

— Точно така, защитавай го — сумтеше Леонс.

Гледах го учудено: трепереше от гняв. Излязохме от катедралата на слънце, на светлина. Но Леонс не можеше да се успокои.

— Заради другите! — мърмореше, повдигайки рамене, заврял ръце в джобовете. — Обзалагам се на каквото поискаш, че той самият не е знаел много добре какво говори…

Вървяхме по кея към Конкорд. Беше топло. Шапката ми от камилска вълна ми беше твърде голяма и ме притесняваше. Не бях свикнал да нося шапка и се чувствах неудобно. Панталонът ми беше прекалено дълъг и широк, метеше тротоара. Имах чувството, че хората ми се присмиват. Лицето ми едва се виждаше между дебелия жълт шал и шапката, която падаше до очите ми. Пред института чух един накичен с ордени господин да казва на жена си, докато отминаваха: „ексцентрична младеж“ — и още нещо, което не разбрах. Почувствах се много нещастен.

— Искам да съм лекар — каза неочаквано Леонс. — Видях един филм с Гари Купър… Лекарят спасява живота на куп хора. Той е някой.

— Аз по-скоро бих станал учител, като баща си — казах. — Само че няма да се оставя да ме убият в Съпротивата, когато швабите се върнат.

— Мислиш, че ще се върнат ли? — учуди се Леонс.

— О, те винаги се връщат.

— Ама че страна — каза той.

Размишлявахме още малко за това, загледани във водите на Сена.

— Знаеш ли каква идея имам — каза Леонс. — Искам да поговорим сериозно. Лошо започнахме, ние двамата. Трябва да променим нещата. За да станеш някой, не трябва да се занимаваш с трафик, несериозно е. Можеш да се издържаш с това, но то не те прави… личност. Е, разбираш какво искам да кажа.

— Yep.

Вече винаги казвах „Yeah“ или „Yep“ — както във филмите.

— Затова ето какво. Много мислих по въпроса и ще ти кажа. Вместо да работим на дребно, по-добре е да направим един голям удар, истински, а после да се оттеглим. Можем да избягаме в Америка и да започнем отначало, въпрос на мангизи. В Америка има знаменити университети, много известни. Например College Girl. Чудесно! Можем да получим образование, да станем известни. Не е толкова късно. Глупаво ли ти се вижда това, дето ти говоря?

— Не, защо…

— Аз съм почти на шестнайсет, знам, че не е без значение, но все още мога да наваксам, нали?

— Със сигурност.

— Можем да научим още куп неща. Казвам ти, те имат специални университети за „ветерани“. Достатъчно е да платиш и те ще се погрижат за всичко.

— Yep.

— Ще платя каквото трябва, не ми пука. Най-много ми се иска да мога да пиша правилно. Да мога да завъртя едно хубаво писмо на някое момиче. После може би ще стана лекар или главен инженер. Зависи как се чувствам.

— Yep.

— Може да ми се смееш, но искам да стана свестен тип, обществен благодетел. Нали се сещаш, като оня в Америка, дето не спира да прави добрини — болници, разни такива неща…

— Рокфелер.

— Най-сетне, разбираш ме какво искам да кажа. И ти ли мислиш като мен?

— Yep.

— Тогава, предлагам ти да направим един голям удар. Естествено, не веднага. Още не сме възмъжали достатъчно. Изглеждаме прекалено млади. Никого не можем да изплашим. Но какво пък, още година и ще остареем. Няма все да сме на шестнайсет.

— За наш късмет — казах. — За наш късмет.