Дъглас Кенеди
Мъртво сърце (10)

4

За щастие Анджи бързо забрави заплахата си да не ме пуска да стана от леглото седемдесет и два часа. И не превърна „медения ни месец“ в сексуалното състезание, от което се опасявах. Достатъчно беше да се награбваме по три пъти дневно (за предпочитане преди ядене) и тя беше доволна. Това дневно разписание доста ме затрудняваше, но не се опълчих на нито едно нейно попълзновение. Непосредствената ми цел беше да запазя милото й настроение и да установя някаква хармония и доверие помежду ни, преди да избера следващия си ход. И ако това изискваше да се преструвам на страстен любовник три пъти дневно, тъй да бъде. В края на краищата, бях заврян зет. Съпруг заложник. И тъй като засега всички козове бяха у нея, знаех, че няма никакъв смисъл да се боря за свободата си.

Полека те опознавам,

полека узнавам всичко за теб,

полека почвам да те харесвам

и надежди тая, че и ти — мен…

Анджи въртеше това проклето парче постоянно на грамофона през цялата ни затворническа ваканция и на всичкото отгоре припяваше със скърцащия глас на Гъртруд Лорънс^[1] от оригиналната бродуейска постановка на „Кралят и аз“^[2].

— Откъде набара тази колекционерска рядкост? — попитах я, докато вдигаше иглата, за да пусне същата песен за пореден път.

— Подарък за сватбата ни от Гъс. Той има купчини стари плочи у тях. Даде ни тази и „Уестсайдска история“. Хубави песнички има там, ама историята е много тъпа, нали?

— Хм, принципно е по „Ромео и Жулиета“.

— По кой?

— Ромео и Жулиета?

— Не бе, не, влюбените се казват Тони и Мария.

— Да, но прототиповете им са Ромео и Жулиета.

— Тия не ги знам.

Когато съм с теб,

изведнъж всичко грейва в усмивки.

От всички прекрасни и нови неща,

които разкриваш пред мен

ден след ден.

Не само че пускаше това нещо поне по шест пъти на ден, ами обгръщаше врата ми с ръчища като професионална танцьорка и ми изнасяше серенада.

— Това е нашата песен — заяви тя, вкарвайки ме насила в двете стъпки на ритъма.

Докато танцувахме, през цялото време се чудех дали цялата тази влюбена разнеженост не е част от някакъв премерен план да ме умилостиви и подлъже да приема така скроената сватба. Защото по характер Анджи беше мила и нежна като хамалин — едра и шумна мъжкарана, която обичаше да лочи бира и да пърди. Така че защо иначе ще се преобразява в нискокачествена репродукция на перфектната женичка — да ми носи закуски в леглото, да ми прави сладкиши, да ми масажира краката, да ми носи чехлите, да пуска лафове, от които ми настръхва косата („Аз съм твоята секс робиня“), да припява тъпите си мюзикъли и да нарича дома ни „любовно гнездо“.

Не че „гнездото“ излъчваше зашеметяваща романтика. Тъкмо обратното, беше чисто и просто барака. Едно-единствено стайче със стени от талашит и тенекиен покрив, който звучеше като безброй африкански тъпани, когато ненадейно плиснеше дъжд. Подът беше сив бетон — неравна повърхност, толкова груба, че спука всички наизлезли пришки по краката ми. Едно непретенциозно килимче беше проснато пред кораленозеления изкуственяшки диван — същинска сауна за задните части, нагрята от жегата и поради това абсолютно противопоказна за седене.

Единствената друга мебел беше стар фотьойл от онези, които приемат формата на седящия, тапициран с червено памучно кадифе, но преди да отпуснеш глава върху него, трябваше да си подготвен за специфичния му аромат на дърто псе. Зад една завеса от пластмасови лентички се намираше кухня плюс трапезария (мивка, котлон, миниатюрен хладилник, плот за хранене, прибиращ се към стената, и два зелени метални сгъваеми стола). Зад друга такава завеса се спотайваше нашето голямо мешесто легло — което беше удобно, стига някой от двама ни да не се изтърколи в кухината по средата му.

Един чаршаф, закован пред рамка за врата, прикриваше санитарното помещение — душ и химическа тоалетна, която трябваше да се изпразва веднъж седмично. За свободното време бяха предвидени библиотечката на Анджи с шест розови романчета за доктори и сестри, една купчина стари сингли и двата саундтрака. Толкоз.

— Нали е страхотно нашето местенце? — попита Анджи и ме придърпа към себе си, докато продължавахме да танцуваме под кадифените гласове на Юл Бринер^[3] и Гъртруд Лорънс.

— Аха. Много е шик.

— Като се срещнеш с Татенцето, трябва да му кажеш колко много ти харесва. Той го построи за нас двамата — подарък за сватбата.

— За нас двамата?

— Така де, за мен и за съпруга, който си намеря и доведа тук.

— Искаш да кажеш, че пътуваше в търсене на съпруг?

Тя се изопна в ръцете ми.

— Не, много ясно. Просто, когато те срещнах, веднага разбрах, че ти ще си моят съпруг.

— Разбирам.

Резкият ми тон явно я раздразни, защото тя се отскубна от мен и ме изгледа сурово, заплашително.

— Не ми вярваш, така ли?

Опасност, опасност, опасност.

— Вярвам ти, Анджи.

— Тогава няма да ми задаваш такива засукани въпроси.

— Извинявай.

— Това е меденият ни месец и няма да ти позволя да го развалиш.

Перфектната женичка ненадейно се бе преобразила в селяндурката, която познавах и от която се страхувах.

— Да излезем на разходка? — подхвърлих.

— Никакви скапани разходки не ни трябват — просъска тя с вече отчетлив гняв.

— Само предложих.

— Предложил! Много тъпо го предложи!

— Добре, забрави.

— Еба си, като искаш да се разхождаш, ще почакаш, докато ни свърши шибаният меден месец, нещастник такъв, и тогава ще се разхождаш, докато ти увисне гъзът!

Тя вече крещеше и аз се панирах. Това представление в стил Джекил и Хайд ми изкара акъла — колко малко й трябваше, за да й изхвръкне чивията.

— Анджи, моля те… — опитах се да я успокоя. Но тя продължи да снове напред-назад из стаята като побесняла котка.

— Хуй сплескан американски, всичко искаш да развалиш, така ли? Давам ти чуден дом, чуден живот, а ти ще ми се разхождаш! Ще те убия! Ще ти размажа дебелата американска муцуна! Шибан…

Сграбчих я за раменете и здраво я разтърсих.

— Добре, добре, стига! — креснах, но тя вече не се поддаваше на контрол, заблъска ме с ръце и запищя:

— Няма стига, няма стига, няма стига!

И ме удари. Два пъти. Веднъж — в лявото око. Веднъж — в носа. Вторият удар ме запрати във въздуха. Приземих се на дивана, от ноздрите ми върху пластмасовите възглавнички шурна кръв.

В стаята се възцари особена тишина — нереална като тишината след автомобилна катастрофа. Миг по-късно последва потоп от сълзи и угризения.

— Боже мой, боже мой, боже мой, боже мой — захленчи тя, хвърли се върху мен, взе да ме люлее в ръцете си и да ридае на гърдите ми, докато кръвта попиваше по тениската й. Обзе я истинско чувство за вина и тя започна да вие: — Каквонаправихкаквонаправихкаквонаправихкаквонаправих… — повтаряше го, без да спре, сякаш отдадена на някакво налудничаво покаяние.

Последваха извиненията. Около четирийсет на брой, повторени със същото трескаво безумство, което характеризираше мантрата „какво направих“. Веднъж бях чел някъде, че мъжете, които бият жените си често, минават през точно такъв цикъл — цапардосват половинките си в лицето, после падат на колене и молят за прошка. Знаех, че Анджи желае да приема истеричното й извинение, но бях толкова шокиран, че не можех да обеля и дума. Така де, докато не ме заболя.

— Донеси лед — проговорих тихо.

Тя се втурна към хладилника, почти отскубна вратичката и затършува в малката камера. Секунда по-късно се обърна към мен и поклати глава в паника.

— Няма лед — каза.

— Тогава студено месо.

Тя пак се зае да троши хладилника и този път търсенето й се увенча с успех, изразяващ се в голямо парче замразено синьо месо.

— Какво е това? — попитах.

— Стек от кенгуру.

— Стек от кенгуру?

— Да. Пазех го за вечеря.

— Само това ли има?

Тя кимна, тревожно очаквайки указанията ми.

— Дай го тук тогава. И донеси нещо да спра тази кръв.

Тя хукна обратно към мен със стека и с една корава кърпа за чинии, оплескана със засъхнало яйце. Аз се довлачих до червения фотьойл, запуших ноздрите си с краищата на кърпата, после тапицирах физиономията си със замразеното кенгурско. Анджи моментално цъфна до мен и взе главата ми в скута си. Ревливият й пристъп още не беше отшумял.

— Не знам какво да кажа…

— Нищо не казвай.

— Ти никога няма да ми простиш.

Зверски си права, няма. Защото си психо, маце. Психо като за трима. И единственото, което ме спира да ти разкрася мутрата, е цената, която навярно ще трябва да платя за такава телесна повреда. Леглото ти все пак е за предпочитане пред интериора на шибания курник. А дали не мога и да се възползвам от вината ти, за да получа отговор на един-два въпроса.

— Ще ти простя — излъгах.

Лицето й моментално светна.

— Наистина ли? Сериозно ли говориш?

— Да. Но… Трябва да знам някои неща.

— Всичко, което поискаш!

Поех си дълбоко дъх, за да се успокоя.

— Защо съм тук?

Тя ме изгледа озадачено.

— Не разбирам — каза.

— Какво търся тук? С теб. В Уоланъп.

— Ами… Ние се оженихме. Затова си тук.

Внимателно премислих следващите си думи.

— Но… Аз не съм искал да се женя.

— Не е вярно. — Тя цялата настръхна. — Ти ми направи предложение.

Това вече беше новост за мен.

— Кога? — попитах строго.

— В микробуса. След като се скарахме и спах на плажа, помниш ли? Като се върнах сутринта и те попитах дали искаш да си ходя. И ти какво направи?

Цялата сцена изплува отново пред очите ми с неприятна яснота.

— Придърпах те в леглото — отговорих.

— Точно така. Но преди да си легна пак с теб, те попитах дали наистина, ама наистина искаш да си с мен. И ти каза да, каза го много ясно и много твърдо. Затова сега си тук, мой човек.

— Това не беше предложение за женитба — казах аз и в гласа ми се прокрадна нервно отчаяние.

— Какво му викаш тогава?

Всъщност би трябвало да му викам тъпа свалка. Защо, защо не се отказах от това последно чукане?

— Просто не исках нещата да приключат толкова рязко.

— Но ти каза друго. Обеща ми друго.

— Нищо не съм ти обещавал!

— Както аз го разбирам, когато каза, че наистина, ама наистина искаш да си с мен, ти се обвърза. С мен се обвърза. Освен това първия ден като те срещнах, ти каза, че искаш жена, семейство…

— Чакай малко…

— Така беше! Много ясно си спомням. Разказа ми, че родителите ти са мъртви и че нямаш никакви роднини. И аз те попитах: „Би ли искал да си имаш семейство, близки хора?“. И ти погледна такова едно тъжно като малко момченце и каза, че никога не си имал тази възможност.

Погледът на малкото изгубено момченце. Не го бях мислил като молба за осиновяване.

— Слушай, Анджи — казах. — Очевидно е станало едно идиотско недоразумение.

Много лош подбор на думите. По лицето й отново пробяга онова злонамерено изражение.

— Нищо идиотско няма, янки. Искаше семейство, направи ми предложение, аз приех и те доведох тук. Това е всичко, по дяволите.

— Упоила си ме…

— Беше ти зле в Бруми.

— Нищо подобно.

— Беше ти зле, пич! Толкова ти беше зле, че не можеше да се вдигнеш от матрака в микробуса. Така че ти дадох лекарства, ти получи някаква гадна реакция и три дни те нямаше, та трябваше аз да карам чак дотук.

— А сватбата?

— Пристигнахме, на теб още ти беше зле, а всичко вече беше подготвено, затова решихме да не отлагаме.

— Макар че аз бях в безсъзнание?

— Точно така.

Сега беше мой ред да изтрещя.

— Ти вярно ли очакваш да се хвана на тия лайняни лъжи? — ревнах.

— Кротко…

— Отвличаш ме от Бруми, омъжваш се за мен без съгласието ми, а после се оправдаваш с някакви пълни щуротии как съм ти бил предложил, ама по много засукан начин, дявол да го вземе! Исках само да те вкарам в леглото, Анджи. Да ти смъкна гащите и да те изпраскам! Нищо повече, хахава…

Така и не успях да завърша изречението си, защото Анджи ме прекъсна с ново светкавично кроше в носа. Месото отхвърча, а от ноздрите ми наново рукна кръв. Моментално изпаднах в агония. С треперещи ръце Анджи процедира изключително делово. Намери нова кърпа, за да спре кръвта. Помогна ми да се добера до леглото. Намести пак замразеното месо върху подутия ми нос и окото. Даде ми два аспирина и топличка кутия бира. Включи грамофона, пусна плочата с „Кралят и аз“ и взе да припява към „We Kiss in the Shadow“^[4].

И в слънчева целувка

да кажа на небето:

Погледай и повярвай,

погледай как моят любим ме обича.

До края на вечерта не си проговорихме. Изгълтах аспирините, изпих бирата и някак си изтърпях болката, докато най-сетне се унесох в сън.

Когато се събудих рано сутринта на следващия ден, цялата горна част на лицето ми беше парализирана. Но макар че ноздрите ми бяха запушени от съсиреци, обонянието ми явно работеше, защото подуших аромата на пържено, който долиташе от кухнята. Като ме чу да се размърдвам, Анджи пристигна с валсова стъпка и ме млясна сочно по устните.

— Добрутро, миличък — изчурулика тя. В очите й искреше онзи предан булчински блясък. — Как се чувства моето голямо мъжленце тази сутрин?

Решила е да се преструва, че нищо не се е случило. Никакви кавги, никакви юмруци, никаква кръв, нищо общо с произшествията от последните дни. Днес започва твоят нов живот. В Уоланъп. Усмихни се и опитай да се провреш през него невредим.

— Добре. Много добре.

— Искаш ли да ти донеса закусчица, скъпи?

— Разбира се! Какво правиш?

— Стек от кенгуру — каза тя.