Кен Фолет
Долината на лъвовете (8)

Осма глава

Момчето умря.

Мъртво беше още час преди Джейн да пристигне — сгорещена, покрита с прах и уморена до припадък. Бащата я чакаше при входа на пещерата — безмълвен, обвиняващ. От примирената му поза и вглъбените кафяви очи разбра, че всичко е свършило. Не й продума. Тя влезе в пещерата и погледна момчето. Обхвана я тежко разочарование — прекадено уморена беше, за да може да изпита гняв. Жан-Пиер бе далеч, а Захара — в траур, тъй че нямаше с кого да сподели мъката си.

Сълзите дойдоха по-късно, когато си легна с Шантал на мъничкото дюшече до нея на покрива на бакалската къща; от време на време момиченцето издаваше доволни звуци в съня си. Плака колкото заради мъртвото момче, толкова и заради баща му. Като нея самата и той бе направил свръхчовешки усилия, за да спаси сина си. Колко ли по-тъжен трябва да е сега… От сълзите звездите над нея изглеждаха замъглени, най-сетне се унесе в сън.

Сънува, че Мохамед идва в леглото й и я люби пред очите на цялото село, а после й казва, че Жан-Пиер имал връзка със Симон, съпругата на дебелия журналист Раул Клермон, и че двамата любовници се срещали в Кобак, когато Жан-Пиер ужким ходел там на прегледи.

На следващия ден всичко я болеше, защото беше взела почти тичешком дългото разстояние до малката каменна хижа. Какъв късмет, мислеше си тя, че Жан-Пиер беше спрял — за да си почине най-вероятно — в малкия каменен заслон и така й даде възможност да го настигне. Тъй й олекна, като видя Маги, вързана отпред, и като намери Жан-Пиер в хижата заедно е онзи дребен узбек. Когато влезе, двамата направо си изкараха акъла. Почти комично се получи. За първи път видя афганистанец да става на крака при влизането на жена.

Тя се изкачи по планинския склон, понесла медицинския куфар, и отвори здравната служба в пещерата. Докато се грижеше за обичайните случаи на недохранване, малария, инфектирани рани и чревни паразити, премисляше вчерашното премеждие. Никога преди не беше чувала за алергичен шок. Без съмнение хората, които поставят инжекции с пеницилин, обикновено предварително ги запознават подробно с веществото, но нейното обучение беше толкова претупано, че за повечето неща не остана време. Всъщност почти изцяло пропуснаха медицинските тънкости, разчитайки на това, че Жан-Пиер е напълно квалифициран доктор и винаги ще бъде покрай нея, за да й казва какво да прави.

Какъв напрегнат период беше тогава: да седи в класната стая — някой път със сестри стажантки, някой път сама, опитвайки се да смели всичките правила и процедури на медицината и на здравната просвета, чудейки се какво ли я очаква в Афганистан. Някои от уроците съвсем я стреснаха. Първата й задача — така каза учителката — трябвало да бъде да си изкопае яма за тоалетна. Защо? Защото най-бързият начин да се подобри здравето на хората в развиващите се страни било да се прекрати практиката на използване реките и потоците като септични ями, а най̀ щяло да ги впечатли, ако им се даде личен пример. Учителката й Стефани — една яка „маминка“ с очила, дънков гащеризон и сандали — освен това бе подчертала опасността от прекалено щедрото предписване на лекарства. Повечето болести и дребни наранявания биха се оправили и без медицинска помощ, но нецивилизованите хора (а и не само те) не спирали да искат хапчета и сиропи и за най-дребното. Джейн си спомни, че дребничкият узбек питаше Жан-Пиер за мехлем за мазоли. Сигурно цял живот е трамбовал огромни разстояния, без да гъкне, но в момента, в който срещна доктор, изведнъж реши, че го болят краката. Проблемът при прекалено честото предписване на медикаментозно лечение — освен разхищението на лекарства — беше, че ако дадено лекарство се предписва за незначителни заболявалия, това може да причини резистентност у пациента, така че когато той наистина сериозно заболее, същият медикамент да не действа. Стефани беше посъветвала Джейн и да се опита да работи заедно с местните селски знахари — не против тях. В това тя успя с Рабия, „бабата“, но не и с моллата Абдула.

Научаването на езика се беше оказало най-лесно от всичко. В Париж, преди още да е знаела изобщо, че ще ходи в Афганистан, тя беше учила фарси, персийския език, с цел да повиши квалификацията си като преводач, фарси и простолюдният персийски всъщност бяха диалекти на един и същи език. Другият основен език в Афганистан беше пущунски, езикът на пущуните, но персийският се говореше от таджиките, а Долината на Петте лъва беше в таджикските земи. Малкото афганистанци, които пътуват — номадите например, — обикновено говореха и пущунски, и персийски. Ако случайно знаят и някакъв европейски език, той бе английски или френски. Узбекът в каменния заслон говореше с Жан-Пиер на френски. От него Джейн за първи път чу френски с узбекски акцент. Прозвуча й досущ като руския акцент.

През целия ден съзнанието й не спираше да се връща към този узбек. Мисълта за него не я оставяше на мира. Същото чувство изпитваше понякога, когато знаеше, че има да върши нещо важно, но не може да си спомни какво точно. Сигурно нещо у него трябва да й се е сторило странно…

По пладне затвори здравната служба, нахрани и подмени Шантал, а после сготви обяд от ориз и месен бульон, който изядоха двете с Фара. Девойчето следваше Джейн като сянка, готово беше да направи всичко, за да я зарадва, а вечер не искаше да се прибира при родителите си. Джейн се опитваше да се държи с нея повече като с равна, но това явно само увеличаваше обожанието на малката.

В най-голямата жега следобед Джейн остави Шантал на грижите на Фара и слезе до тайното си местенце — слънчевата скална тераса, скрита под естествена козирка в планинския склон. Там тя направи следродилните си упражнения — твърдо беше решила да възвърне фигурата си. Докато стягаше и разпущаше мускулите на малкия таз, тя непрекъснато си представяше узбека — как става на крика там, в малката каменна хижа, и смаяното изражение на ориенталското му лице. По някаква необяснима причина не можеше да се отърве от чувството за надвиснала трагедия.

Когато осъзна истината, това стана не като внезапно просветление, а по-скоро като лавина: започна от едно зрънце, сетне нарастваше безспирно — докато погълна всичко…

Никой афганистанец не би седнал да се оплаква от мазоли по краката, даже и на шега, защото тукашните просто не знаеха какво е това мазол — също толкова невероятно беше, колкото, да речем, английски фермер от Глостършър да заяви, че е прихванал болестта бери-бери. Освен това нито един афганец — без значение колко е изненадан — не би реагирал със ставане на крака, когато влезе жена. Ако не е афганистанец, какъв е тогава? Акцентът му й подсказа отговора, макар малко хора да биха го разпознали: откри го единствено защото се занимаваше с езици — говореше и руски, и френски, — и разбра, че той говори френски с руски акцент.

Значи Жан-Пиер се бе срещнал с руснак, дегизиран като узбек, в каменна хижа в безлюдна местност.

Дали е било случайно? Макар неголяма, съществуваше и такава възможност — но тя си припомни лицето на мъжа си, когато го свари в хижата, и сега можеше да разтълкува изражението, което тогава не беше забелязала: виновно.

Не, това не бе случайна среща — всичко е било уговорено. И може би не за първи път… Жан-Пиер постоянно пътуваше за прегледи до отдалечени села, наистина беше ненужно педантичен да пристига винаги навреме — глупаво настояване в една държава, където няма календари и дневници, но не чак толкова глупаво, когато го чакат и други задължения — тези незнайно как уговорени тайни срещи.

И защо се среща той с руснаците? Това също беше съвсем близко до ума и очите й се напълниха със сълзи, когато осъзна, че целта му трябва да е била предателство. Той им предава информация, разбира се. Казва им за конвоите. Винаги знае маршрутите, защото Мохамед използва неговите карти. Знае и приблизително времето на пристигане, защото вижда кога мъжете тръгват от Банда и от останалите села в Долината на Петте лъва. Съвсем явно е, че той предава тази информация на руснаците, ето защо руснаците толкова успешно нападала конвои през последната година, ето защо сега в Долината има толкова жалеещи вдовици и осиротели деца.

„Какво ми има на мене? — мислеше си тя, изведнъж обхваната от самосъжаление, и по бузите й се затъркаляха нови сълзи. — Първо Елис, сега Жан-Пиер — как все попадам на такива копелета? Дали потайни типове като тях не ме привличат по някакъв извратен начин? Дали не е заради предизвикателството да вляза под кожата точно на такъв мъж? Побъркана ли съм?“

Сега си стомни: Жан-Пиер твърдеше, че съветското нахлуване в Афганистан било оправдано. После в един момент промени мнението си — тогава тя си помисли: „Успях да го убедя, че не е прав.“ Очевидно тази промяна е била само театрална поза. Когато е решил да дойде в Афганистан, за да шпионира в полза на руснаците, той просто е възприел антисъветската позиция като част от маскировката.

Дали и любовта му е само театър?

Самият въпрос бе достатъчен, за да разбие сърцето й. Зарови лице в дланите си. Немислима история! Влюби се в него, стана му съпруга; целуваше киселата физиономия на майка му; наложи си да свикне с начина, по който я люби; преживя първия им сериозен скандал; бори се, за да излезе нещо от съвместния им живот; в страх и болка роди неговото дете — дали беше сторила всичко това в името на някаква празна илюзия, на някакъв си безчувствен идол, на човек, който не дава пет пари за нея? Също като да преминеш пеша, тичешком даже, толкова много километри, за да попиташ как да излекуваш едно осемнайсетгодишно момче, а после да се върнеш и да разбереш, че вече е мъртво… Дори и по-лошо от това. По-скоро — както се е чувствал бащата, който бе носил на ръце сина си цели два дни само за да го види как умира.

Изведнъж почувства някакво напрежение в гърдите и осъзна, че е дошло време за кърменето на Шантал. Облече си дрехите, изтри с ръкав лицето си и потегли обратно нагоре по склона.

Първоначалната покруса отмина и тя започна да мисли по-ясно; стори й се, че е изпитвала някакво смътно недоволство през цялата първа година от брака им, а едва сега разбира каква е дълбоката причина. Някак през цялото време е усещала измамата на Жан-Пиер. Заради тази преграда помежду им те не си бяха станали истински близки.

Когато се добра до пещерата, Шантал вече хленчеше, а Фара я люлееше на ръце. Джейн вдигна бебето и го сложи на гърдата си. Шантал засука. Джейн усети първоначалното неприятно чувство в корема си, като стягане на мускул, а после — гъделичкане в гърдата си, което беше приятно и доста еротично.

Искаше да остане сама. Каза на Фара да отиде да поспи следобед в пещерата на майка си.

Кърменето на Шантал я успокояваше. Предателството на Жан-Пиер вече не й изглеждаше чак толкова катастрофално събитие. Чувстваше се сигурна, че любовта му към нея не е била само постановка. Какъв смисъл би имано такова нещо? Защо ще я доведе тук? Тя не му помага в шпионската му дейност… Трябва да е било, защото я обича.

А ако той я обича, всички останали проблеми могат да се решат. Ще трябва да спре да работи за руснаците, разбира се. За момента поне тя не можеше съвсем да си представи как ще се изправи срещу него — не вървеше да каже например: „Всичко вече е разкрито!“ Не. Но когато й потрябват, думите сами ще дойдат. И тогава той ще трябва да ги върне двете с Шантал обратно в Европа…

Обратно в Европа. Когато осъзна, че ще трябва да се върнат у дома, изведнъж я заля вълна от облекчение. Това я изненада. Ако някой би я попитал как и харесва Афганистан, тя би отвърнала, че това, което прави, е вълнуващо и достойно; че се справя даже много добре и й харесва. Но сега, когато пред нея бе перспективата да се върне в цивилизацията, упорството й се срина и тя призна сама на себе си, че суровият пейзаж, свирепите зими, чуждите хора, бомбардировките и безкрайният поток от осакатени и обезобразени мъже и момчета всъщност са опънали нервите й до скъсване.

„Истината е — помисли тя, — че тук си е направо ужасно.“

Шантал спря да суче и заспа в обятията и. Джейн я остави на пода, подмени я, занесе я до нейното дюшече — всичко това, без да я събуди. Голям късмет извадиха с такова спокойно бебе. Спеше при всякакви кризи и непредвидени обстоятелства — никакъв шум и никакво движение не бяха в състояние да я събудят, ако е нахранена и сука. Същевременно обаче беше чувствителна към настроението на Джейн и често се будеше, когато Джейн е притеснена, даже и да няма много шум.

Джейн седна по турски на дюшека, загледана в спящото си бебе, и се замисли за Жан-Пиер. Щеше й се да е тук сега, за да може веднага да говори с него. Чудеше се защо не му е още по-ядосана — да не кажем бясна, — задето е предавал муджахидините на руснаците. Дали защото беше преглътнала мисълта, че всички мъже са лъжци? Дали не бе стигнала до извода, че единствените невинни в тази война са майките, съпругите и дъщерите — и от двете страни? Дали това, че самата тя е съпруга и майка, тъй я бе променило вътрешно, че предателството вече не бе в състояние да я вбеси? Или просто всичко иде оттам, че обича Жан-Пиер? Тя не знаеше отговора.

Но време беше да се мисли за бъдещето, не за миналото. Ще се върнат в Париж, където има пощальони, книжарници и питейна вода от кранчето. Шантал ще има хубави дрешки, количка и памперси. Тримата ще живеят в малък апартамент в някой интересен квартал, където единствената истинска опасност за човешкия живот биха били таксиметровите шофьори. Джейн и Жан-Пиер ще теглят чертата, ще започнат отначало и този път наистина ще си станат близки. Двамата ще работят, за да направят света по-добър чрез постепенни и законни мерки, не чрез интриги и предателство. Опитът им от Афганистан ще им помогне да си намерят работа в организации за подпомагане на страните от Третия свят, може би в Световната здравна организация например. Семейният живот ще стане това, което си бе представяла преди — тримата ще добруват, ще бъдат щастливи и в безопасност.

Влезе Фара. Времето за следобедна почивка беше минало. Тя почтително поздрави Джейн, погледна Шантал, а после, като видя, че бебето спи, седна по турски на пода в очакване да й заръчат нещо. Тя бе дъщеря на най-големия син на Рабия, Исмаел Гул, който в момента не беше тук, тръгнал беше с конвоя…

Джейн смаяно си пое дъх. Фара и хвърли любопитен поглед. Джейн направи някакъв извинителен жест с ръка и Фара отклони очи.

Баща й е с конвоя, помисли си Джейн.

Жан-Пиер беше предал този конвой на руснаците. Бащата на Фара ще умре при нападението — освен ако Джейн не стори нещо, за да го предотврати. Но какво? Можеше да се изпрати бързоходец да посрещне конвоя при Хайберския проход и да го отклони към друг маршрут. Мохамед може да уреди това. Но Джейн ще трябва да му каже как е разбрала, че конвоят ще бъде нападнат — и тогава Мохамед без съмнение ще убие Жан-Пиер, сигурно даже с голи ръце ще го убие.

„Ако един от двамата трябва да умре, нека да е Исмаел, а не Жан-Пиер“, помисли си Джейн.

После се сети за всички останали тридесетина мъже от Долината, които пътуват с конвоя, и една мисъл се заби в мозъка й: те всичките ли трябва да умрат, за да спасят моя съпруг — Камир Хан с острата брадичка, старият Шахазай Гул с големия белег и Юсуф Гул, който толкова хубаво пее, и Шер Кадор — козарчето, и щърбият Абдур Мохамед, и Али Ганим, който има четиринайсет деца?

Трябва да има друг начин да ги спаси.

Отиде до отвора на пещерата и застана, загледана навън. Сега, когато времето за следобеден сън отмина, децата наизлизаха от пещерите и подхванаха оставените одеве игри между камънаците и трънливите шубраци. Ето го деветгодишния Муса, единствения син на Мохамед — даже още по-разглезен сега, когато има само една ръка, — фука се до небесата е новия нож, който любящият му татко бе купил. Видя майката на Фара с мъка да драпа нагоре по склона, на главата й наръч дърва за огрев. Ето я и жената на моллата, пере ризата на Абдула. Не можа обаче да види Мохамед или жена му Халима. Знаеше, че е тук, в Банда, защото сутринта го бе срещнала. Сигурно е ял с жена си и дечурлигата в тяхната пещера — повечето семейства си имаха своя собствена. Сега трябва да е там, но на Джейн не й се щеше така открито да тръгне да го търси, защото това ще скандализира цялото село, а трябваше всичко да уреди много дискретно.

„Какво ще му кажа?“, питаше се тя.

Помисли дали да не започне направо с молба: Направи го заради мен, защото аз те моля. Този номер би минал с всеки европеец, влюбен в нея, но мюсюлманите като че ли нямаха особено романтична идея за любовта — това, което Мохамед изпитваше към нея, по-скоро бе някакъв нежен вариант на плътска страст. И съвсем не значеше, че трябва безропотно да й се подчинява. Освен това не беше сигурна дали още го мъчи онази тръпка… Какво тогава? Той нищо не й дължеше. Никога не беше лекувала него или жена му. Но бе лекувала Муса — тя спаси живота на момчето! Мохамед имаше да й връща един „дълг на честта“.

Направи го заради мен, защото аз спасих сина ти. Това може да мине.

Но Мохамед ще попита защо.

Наизлизаха все повече жени — да носят вода или да метат пред пещерите, да се грижат за животните и да приготвят ядене. Джейн знаеше, че съвсем скоро ще види и Мохамед.

Какво ще му каже?

Руснаците знаят маршрута на конвоя.

„Как са разбрали?“

Не знам, Мохамед.

„Ами тогава защо си толкова сигурна?“

Не мога да ти кажа. Дочух един разговор. Получих послание от британските тайни служби. Имам някакво предчувствие. Гледах си на карти и го видях. Яви ми се нещо насън.

Точно така: насън!

Видя го. Той излезе от пещерата си — хубав и висок, облечен като за път: кръглия читралски калпак, като онзи на Масуд, с каквито се гиздеха повечето муджахидини; пату със землист цвят, което служеше едновременно за наметало; кърпа, одеяло и камуфлажен костюм; и високите до коляно кожени ботуши, които беше свалил от трупа на убит руски войник. Той прекоси малкото скално площадче с походката на човек, който има да извърви преди заник-слънце доста път. Пое по пътеката надолу по склона към изоставеното село.

Джейн го проследи, докато високата му фигура се изгуби от погледа й. „Сега или никога“, помисли си тя и го последва. Отпърво вървеше бавно — да не личи, че е тръгнала подир Мохамед; после, когато вече не се виждаше от пещерите, тя хукна да бяга. Препъваше се и се хлъзгаше по сипеите на прашливата пътека и си мислеше: „Какво ли ще стане с вътрешностите ми след това бягане?“ Когато видя Мохамед напред по пътеката, тя го извика. Той се спря, обърна се и я изчака.

— Селям алейкум, Мохамед Хан — каза тя, когато го настигна.

— Алейкум селям, Джейн Дюбо — учтиво отвърна той.

Тя спря и се опита да нормализира дишането си. Той я наблюдаваше с израз на весела доброжелателност.

— Как е Муса? — попита тя.

— Жив и здрав е и се учи да използва лявата си ръка. Ще убива с нея руснаци някой ден.

Това беше малка шега: по тези места лявата ръка традиционно се използваше за „мръсни“ работи, а дясната — за ядене. Джейн се усмихна, за да покаже, че е оценила остроумието му, а после рече:

— Много се радвам, че успяхме да спасим живота му.

Ако на него тези думи му се сториха не особено деликатни, поне не го показа. Отвърна:

— Аз цял живот ще ти бъда длъжник.

Точно натам се стараеше да насочи разговора тя.

— Има нещо, което можеш да направиш за мен — подхвана Джейн.

Изражението му бе непроницаемо.

— Ако е по силите ми…

Тя се огледа наоколо за място, където да седнат. Стояха близо до една бомбардирана къща. Камъни и кирпич от предната стена се бяха разпилели по пътеката и в сградата всичко се виждаше — единствената покъщнина, оставена от стопаните, беше някакво пукнато гърне и (какъв абсурд само!) цветна картинка с автомобил кадилак, закрепена на стената. Джейн седна върху развалините. След минута колебание Мохамед се настани до нея.

— По силите ти е, да — рече тя. — Но ще ти причини малко неприятности.

— За какво става дума?

— Може да ти се стори прищявка на една глупава жена.

— Може би.

— Ще се полакомиш да ме измамиш, като се съгласиш с искането ми и после „забравиш“ да го изпълниш.

— Не.

— Моля те да бъдеш честен с мен, независимо дали ще откажеш или не.

— Така и ще сторя.

„Толкова с предисловията“, помисли си тя.

— Искам да изпратиш бърз вестоносец при конвоя и да им наредиш да променят маршрута си на път за дома.

Той доста се стресна — сигурно беше очаквал някаква дребна, домашна молба.

— Но защо? — попита я.

— Ти вярваш ли в сънищата, Мохамед Хан?

Той сви рамене.

— Сънищата са си сънища — отвърна уклончиво.

„Може би този подход е грешен“, помисли си тя: видение като че ли би свършило повече работа.

— Докато лежах самичка в пещерата по пладне, като че ли видях бял гълъб.

Той изведнъж наостри уши и тя разбра, че е казала каквото трябва: афганците имаха поверие, че белите гълъби понякога са обладани от духове.

Джейн продължи нататък:

— Но трябва да съм сънувала, защото птицата се опита да ми проговори.

— А!

Той прие това като знак, че й се е явило видение, а не сън, помисли си Джейн. После продължи:

— Не можах да разбера какво ми казва, макар че цялата бях слух. Мисля, че говореше на пущунски.

Мохамед я погледна с широко отворени очи.

— Пратеник от пущунските земи.

— И тогава ми се яви Исмаел Гул, синът на Рабия, бащата на Фара, и той стоеше зад гълъба. — Тя сложи длан върху ръката на Мохамед, погледна го право в очите и си рече наум: „Като прахан мога да те накарам да пламнеш, суетни, глупави човече.“ — В сърцето му имаше нож и той плачеше с кървави сълзи. Посочи ми към дръжката на ножа, като че искаше да го издърпам от гърдите му. Дръжката беше украсена със скъпоценни камъни. — Някъде в дъното на съзнанието си тя мислеше: „Това пък откъде ми дойде наум?“ — Аз станах от леглото и тръгнах към него. Страх ме беше, но трябваше да спася живота му. И тогава, когато посегнах да хвана ножа…

— Какво?

— Той изчезна. Като че тогава се събудих.

Мохамед затвори уста, зяпнала досега от напрежение, застана пак в достойна поза и важно се намръщи, даващ вид, че внимателно обмисля как да се тълкува такъв един сън. „Сега е време малко да погъделичкам самочувствието му“, съобрази тя.

— Може да са само глупости — рече и направи невинна физиономия като малко упорито момиченце, уж всеки момент готова да се съгласи с меродавната му мъжка преценка. — Затова и те помолих да го направиш заради мен — заради жената, която спаси живота на сина ти. Инак няма да имам мира.

Той веднага прие малко високомерна поза:

— Няма нужда да се моли повторно, за да платя един дълг на честта.

— Значи ли това, че ще го направиш?

Той отвърна с въпрос:

— Какви скъпоценни камъни имаше на дръжката на ножа?

„О, боже — притесни се тя, — сега пък какъв ли е правилният отговор?“ Помисли си дали да не каже „нефрит“, но те се свързваха с Долината на Петте лъва и това би могло да се тълкува, че Исмаел е убит от някой предател от Долината.

— Рубини.

Той бавно кимна.

— Исмаел проговори ли ти?

— Като че се опитваше да ми проговори, но не успя.

Той пак кимна, а Джейн мислено го подканяше: „Хайде, решавай, дявол те взел!“ Най-накрая чу думите му:

— Предзнаменованието е ясно. Конвоят трябва да се отклони.

„Ох, слава богу!“, рече си Джейн.

— Отдъхнах си — искрено му каза тя. — Не знаех как да постъпя. Сега мога да съм сигурна, че Ахмед ще бъде спасен. — Зачуди се какво би могла да направи, за да притисне Мохамед допълнително и той да няма как да промени решението си. Можеше да го накара да й се закълне. Почуди се дали да не му стисне ръката. Най-накрая реши да скрепи обещанието с един още по-древен жест: наведе се към него и го целуна по устата — бързо, но нежно, без да му даде възможност да откаже или да реагира по някакъв начин. — Благодаря ти! — каза. — Знам, че си човек с тежка дума. — После се изправи. Като го остави седнал, все още малко замаян, се обърна и закрачи по пътеката нагоре към пещерите.

На върха на сипея се спря и погледна назад. Мохамед крачеше надолу, вече на доста разстояние от бомбардираната къща, вдигнал високо глава, юнашки разлюлял ръце. „Като че ли криле му поникнаха след тази целувка — помисли си Джейн. — Би трябвало да се засрамя. Злоупотребих, възползвайки се от неговото суеверие, суета и мъжка похот. Като феминистка би трябвало да не се възползвам от набитите в главата му криви схващания — жената ясновидка, жената, готова подчинено да сведе глава, жената кокетна, — за да го манипулирам. Но пък свърши работа! Свърши работа!“

Продължи по пътя нагоре. Сега трябваше да се справи и с Жан-Пиер. Ще се прибере у дома привечер — сигурно ще изчака да превали следобедът, когато слънцето вече не пече така жарко, преди да поеме пътя назад, точно както бе сторил и Мохамед. Чувстваше, че с Жан-Пиер ще й е по-лесно да се оправи, отколкото с Мохамед. Първо, на него можеше да говори направо истината. И второ, той беше виновната страна.

Стигна до пещерите. Малкият лагер сега кипеше от живот. Една ескадрила руски самолети изрева през небето над тях. Всички спряха работа, за да ги погледат, макар че бяха твърде високо и прекадено далеч за бомбардировка. Като отминаха, момчетиите разпериха ръце като криле и затичаха наоколо, бръмчейки като реактивни самолети. „Кого ли бомбардират в тези въображаеми полети?“, помисли си Джейн.

Влезе в пещерата, погледна Шантал, усмихна се на Фара и извади дневника. И двамата с Жан-Пиер пишеха там почти всеки ден. Започнаха го предимно с медицинска цел и щяха да го отнесат със себе си в Европа, за да помогнат така на други, които ще ги последват в Афганистан. Бяха ги помолили да пишат и за личните си чувства и проблеми, тъй че следващите да знаят какво биха могли да очакват. Затова Джейн беше вписала доста подробни бележки за бременността си и за раждането на Шантал; записките за емоционалния й живот обаче бяха свирепо цензурирани, преди да влязат в дневника.

Седна, облегната на стената, с книгата на коляно, и записа историята на осемнайсетгодишното момче, което беше починало от алергичен шок. От това се почувства тъжна, но не и потисната — здравословна реакция, рече си тя.

Добави и кратички подробности за днешните по-незначителни случаи, а после разсеяно заразгръща подвързаната тетрадка на по-предни страници. Записките с бързия, неравен почерк на Жан-Пиер бяха изключително съкратени, състояха се почти изцяло от симптоми, диагнози, назначени лечения и резултати: Глисти, пишеше той например, или Малария; а после — Излекуван или Стабилизиран, или някой път — Починал. Джейн бе по-склонна да пише изречения, като: Тя се чувстваше по-добре тази сутрин или Майката има туберкулоза. Прочете за първите дни на бременността си: болезнените зърна на гърдите, наедрелите бедра и гаденето сутрин. Стана й интересно, като видя, че преди почти година беше вписала: Страх ме е от Абдула. Това беше изскочило от ума й.

Тя прибра пак дневника. Заедно с Фара прекараха следващите два часа в чистене и подреждане на здравната служба в пещерата; после дойде време да се приберат обратно в селото и да се приготвят за нощуване. Докато се спущаше надолу по склона, а после докато шеташе из къщи, Джейн си мислеше как да подхване разговора с Жан-Пиер. Знаеше какво да направи — ще го заведе на разходка, така реши, но не беше съвсем сигурна какво точно да каже.

Още не беше наумила, нищо конкретно, когато той пристигна след няколко минути. Тя изтри прахта от лицето му с навлажнена хавлия и му сервира зелен чай в порцеланова чаша. Беше просто приятно уморен, не изтощен до смърт — знаеше, че той е в състояние да извървява пеша много по-дълги разстояния от нея. Седя с него, докато той пиеше чая си, насилваше се да не го гледа втренчено и през цялото време в главата й се въртеше: Ти ме излъга. Жан-Пиер си поотпочина и тя каза:

— Хайде да излезем навън, както едно време.

Той бе малко изненадан.

— Къде искаш да идем?

— Където и да е. Не си ли спомняш миналото лято как излизахме на разходка просто за да се порадваме на вечерта.

Той се усмихна.

— Да, помня. — Обичаше го, като се усмихва така. После рече: — Ще вземем ли Шантал?

— Не. — Джейн не искаше нищо да отвлича вниманието й. — Тя си е добре с Фара.

— Добре — съгласи се той, леко зачуден.

Джейн помоли Фара да приготви вечерята им — чай, хляб и кисело мляко, а после двамата с Жан-Пиер излязоха от къщата. Дневната светлина гаснеше вече и ги обгърна вечерният въздух, мек и ароматен. Лятно време това беше най-хубавата част от деня. Докато крачеха през нивите към реката, тя си спомни как се беше чувствала, вървейки по същата тази пътека миналото лято: притеснена, объркана, развълнувана и твърдо решена да успее. Гордееше се, че толкова добре се справи, но същевременно бе доволна, че приключението е към своя край.

Усети се напрегната, тъй като моментът на противопоставянето ставаше все по-близък, макар да продължаваше да си повтаря, че тя няма какво да крие, няма за какво да се чувства виновна, няма от какво да се страхува. Прегазиха реката на едно място, където тя се разстилаше — широка и плитка — над една скална плоскост, а после се изкачиха по стръмната, виеща се пътека право нагоре по канарата на отвъдния бряг. Като стигнаха на върха, те седнаха на земята и провесиха крака над пропастта. На тридесетина метра под тях Реката на Петте лъва бързаше по пътя си, мяташе се по едрите камъни и яростно се пенеше през бързеите. Джейн погледна към Долината. Обработваемата земя беше изцяло насечена с напоителни канали и каменни стени. Ярките зелени и златни цветове на зреещата реколта правеха нивите да изглеждат разпръснати шарени стъкълца от строшена играчка. Тук-там картината се разваляше от пораженията на бомбите — паднали стени, задръстени канали, кални кратери посред развените жита. Мяркащите се тук-там калпаци и тъмни чалми сочеха, че някои от мъжете вече са се заловили за работа — да ожънат хляба, докато руснаците приземяват реактивните си самолети и прибират бомбите за през нощта. Увитите с шамии глави и по-дребните фигурки бяха жени и поотраснали дечурлига, които идваха да помогнат, додето още е светло. В далечния край на Долината селскостопанската земя се бореше да изкачи по-ниските склонове на планината, но скоро се предаваше, преминавайки в прашни скали. От групата къщи вляво димът на няколко открити огнища се издигаше като прав конец нагоре, докато лекият бриз го поразсее. Същият ветрец донесе и неразбираеми откъслечни разговори между жените, които се къпеха покрай завоя на реката нагоре по течението. Гласовете им звучаха глухи и премалели, не се чуваше вече сърцатият смях на Захара, която беше в траур. И всичко това — заради Жан-Пиер…

Тази мисъл вдъхна смелост на Джейн.

— Искам да ме върнеш у дома — изведнъж каза тя.

Отначало не я разбра правилно.

— Ама ние току-що дойдохме тук! — раздразнено изрече той, после я погледна и намръщената му физиономия се проясни. — О, това ли било?

Нещо непоклатимо имаше в гласа му, когато изрече последните думи — това се стори на Джейн като тъмен знак и тя осъзна, че едва ли ще надвие на своето без дълга борба.

— Да — твърдо отвърна тя, — у дома.

Той я прегърна.

— В тази страна човек понякога се отчайва — започна той. Не гледаше към нея, а към забързаната река далеч долу под краката им. — А ти си особено податлива на депресии в момента, точно след раждането. След няколко седмици ще разбереш, че…

— Не се дръж покровителствено! — отряза го тя. Нямаше намерение да го оставя да се измъкне с подобни глупости. — Остави докторските си маниери за пациентите.

— Добре. — Той отдръпна ръката си от нея. — Преди да дойдем, решихме, че ще останем тук две години. Кратките пътувалия не вършат работа — с това и двамата бяхме съгласни — заради всичкото време и пари, които отиват на вятъра за обучение, пътуване и установяване. Бяхме решили да направим нещо истинско, да променим нещо, така че се обвързахме да останем две години…

— А после си родихме бебе.

— Това не беше мое хрумване!

— Тъй или иначе аз промених решението си.

— Ти нямаш право да променяш решението си.

— Не си ми господар! — ядосано каза тя.

— И дума не може да става. Да спрем разговорите на тази тема!

— Ние едва сега я подхванахме — продължи тя. Отношението му я вбесяваше. Разговорът се беше обърнал в спор относно правата й като човешка личност и някак си тя не искаше да го надвие просто като му каже, че знае за шпионската му дейност, поне засега не искаше. Бореше се той да признае, че е свободна сама да взема решения. — Нямаш никакво право да ме пренебрегваш и да не изпълняваш желанията ми — каза тя. — Искам да си тръгна това лято.

— Отговорът е „не“.

Сметна, че си заслужава опитът кротко да му обясни.

— Тук сме вече от година. Ние наистина направихме нещо важно. Освен това направихме значителни жертви — повече, отколкото предполагахме в началото. Не сме ли сторили достатъчно?

— Уговорката беше за две години — запъна се той.

— Това беше преди много време, преди да си родим Шантал.

— Тогава вие двете можете да заминете и да ме оставите тук.

Джейн се замисли за момент върху предложението. Да пътува с конвой до Пакистан, понесла бебето на ръце, бе опасно и трудно. Без съпруг — направо ще бъде кошмар. Но не беше невъзможно. Това обаче означаваше да остави Жан-Пиер тук. Той ще може да продължи да предава конвоите и на всеки няколко седмици ще умират още мъже и синове от Долината. Имаше и друга причина, поради която не искаше да го остави тук сам — това би разрушило брака им.

— Не — каза тя, — не мога да тръгна сама. И ти трябва да дойдеш.

— Не, няма! — ядосано отвърна Жан-Пиер. — Не, няма да дойда.

Ето сега вече се налагаше да се изправи срещу него с това, което знае. Пое си дълбоко дъх.

— Просто ще трябва — започна тя.

— Няма да трябва — прекъсна я той. Вдигна показалец към нея и като го погледна в очите, тя видя там нещо, което я уплаши. — Не можеш да ме принудиш. Не се опитвай даже!

— Но аз мога…

— Съветвам те да не го правиш — каза той и гласът му прозвуча ужасяващо леден.

Изведнъж й се стори като непознат, като мъж, когото за първи път вижда. Помълча за момент, обмисляйки всичко. Проследи как един гълъб се вдигна от селото и полетя към нея. Кацна до гнездото си на отвесната канара малко под краката й „Аз съвсем не го познавам! — паникьосана си мислеше тя. — След цяла година с него аз още не знам кой е той!“

— Обичаш ли ме? — попита го Джейн.

— Любовта не означава, че трябва да изпълнявам всичко, което поискаш.

— Това за „да“ ли да го приема?

Той втренчено се взря в нея. Посрещна този поглед, без да мигне дори. Много бавно упоритият, див блясък изчезна от очите му и Жан-Пиер се отпусна. Най-после се усмихна.

— Да, приеми го за „да“ — отвърна. Тя се наведе към него, а той отново я прегърна. — Да, обичам те! — изговори нежно. Целуна я по косата.

Тя облегна буза на гърдите му и погледна надолу. Гълъбът, който бе проследила одеве, пак отлетя. Беше бял гълъб, като онзи в измисленото видение. Той се понесе леко, с разтворени криле, надолу към другия бряг на реката. Джейн си помисли: „Боже мой, а сега какво ще правя?“

 

 

Точно синът на Мохамед, Муса, сега известен повече като Лявата ръка, първи забеляза завръщащия се конвой. Той притича запъхтян на откритото пространство пред пещерите, крещейки колкото му глас държи: „Те се върнаха! Върнаха се!“. Никой нямаше защо да пита кои са „те“.

Беше към десет сутринта и Жан-Пиер и Джейн бяха в пещерата, която служеше за здравна служба. Тя го погледна. През лицето му мина лека, озадачена гримаса: чудеше се защо руснаците не са се възползвали от неговите сведения, за да нападнат конвоя. Джейн се извърна, тъй че той да не успее да види тържествуващата й усмивка. Спасила бе живота им! Юсуф ще запее тази вечер, Шер Кадор ще преброй козите, Али Ганим ще целуне поред всичките си четиринайсет дечица. Юсуф е един от синовете на Рабия; спасявайки живота му, тя се отблагодаряваше на Рабия, че изнесе Шантал на белия свят. Всичките майки и дъщери, които инак щяха да са в жалейка, сега ще се радват от все сърце.

Почуди се как ли се чувства Жан-Пиер. Дали е ядосан, раздразнен или разочарован? Трудно бе да си представи някой да бъде разочарован от това, че хора не са били убити. Крадешком погледна към него, но лицето му беше безизразно. „Как ми се ще да знам какво става в главата му“, помисли си тя.

Пациентите им се разпиляха само за минути — всеки тръгна надолу към селото да каже „добре дошли“ На пътниците.

— Ще слезем ли и ние? — попита Джейн.

— Ти отивай — отвърна Жан-Пиер. — Аз ще приключа тук и ще те последвам.

— Добре — съгласи се тя. „Трябва му време да възвърне самообладанието си, за да може да се преструва, че се радва на успешното им завръщане“, помисли си.

Тя гушна Шантал и потегли по стръмната пътека към селото. През тънките подметки на сандалите си усещаше напечените скали.

Все още не беше говорила очи в очи с Жан-Пиер. Това обаче не можеше да продължава до безкрайност. Рано или късно той ще научи, че Мохамед е пращал вестоносец, за да отклони конвоя от предварително уговорения маршрут. Естествено тогава ще попита Мохамед защо го е сторил и Мохамед ще му разправи за „видението“ на Джейн. Но Жан-Пиер знаеше, че жена му не вярва във видения…

„Защо ме е страх? — питаше се тя. — Не съм аз виновната, той е виновен. И въпреки това се чувствам така, все едно от неговата тайна трябва да се срамувам аз самата. Трябваше да говоря с него за това веднага, още онази вечер, когато се качихме на канарата. Като тая всичко у себе си толкова време, аз също ставам измамница! Може би заради това се страхувам. Или заради особения поглед в очите му понякога…“

Не беше се отказала от твърдото си решение да се прибере у дома, но досега не беше успяла да измисли някакъв начин да убеди Жан-Пиер да тръгне с нея. Премислила беше вече десетки какви ли не планове — от това да изпрати фалшиво съобщение, че майка му е на смъртно легло, до мисълта да сложи в киселото му мляко някаква отрова, която ще предизвика симптоми на болест, нуждаеща се от лечение в Европа. Най-простичката, най-лесно осъществима идея беше да го заплаши, че ще издаде на Мохамед, че е шпионин. Никога не би го направила в действителност, разбира се, защото да го разкрие бе равносилно на убийство. Но дали Жан-Пиер ще си помисли, че тя може да изпълни заканата? Вероятно не. Само един суров, безмилостен човек със сърце от камък би могъл да повярва, че е в състояние да убие съпруга си, и ако Жан-Пиер се окаже тъй суров и безмилостен, ако сърцето му е наистина от камък — тогава той би могъл да убие Джейн, а не тя него.

Потрепера въпреки жегата. „Тези приказки за убийства са направо гротескни. Когато двама души тъй се наслаждават взаимно на телата си като нас двамата, то как тогава биха могли да тръгнат с насилие един срещу друг?“

Наближавайки селото, започна да чува откъслечните, победни изстрели, които винаги съпровождаха празниците в Афганистан. Тя тръгна към джамията — тук всичко ставаше в джамията. Конвоят беше в двора: мъже, коне и денкове с багаж, обградени от усмихнати жени и пищящи от радост дечурлига. Джейн застана покрай тази весела блъсканица да ги погледа. Струваше си, помисли тя. Струваха си притесненията и страховете, струваше си да прилъже Мохамед по този недостоен начин само за да види как мъжете се връщат живи и здрави при своите жени и майки, синове и щерки.

Това, което се случи в следващия момент, бе вероятно най-големият шок в живота й.

Там, сред тълпата, помежду калпаците и чалмите, се появи руса къдрокоса глава. Отпърво тя не се сети чия е, макар че от познатия вид нещо в сърцето й трепна. После тя някак се открои в тълпата и Джейн видя лицето, скрито зад една невероятно рунтава руса брада: лицето на Елис Талер.

Коленете й изведнъж се подкосиха. Елис? Тук? Невъзможно!

Той се запъти към нея. Беше облечен в афганистанските памучни одежди, които най приличаха на пижама, и с мръсно одеяло край широките рамене. Малкото, което се виждаше от лицето му над брадата, беше силно загоряло, тъй че небесносините очи бяха по-поразителни от всякога, като цъфнали метличини в поле кехлибарена пшеница.

Джейн загуби ума и дума.

Елис застана пред нея със сериозно-тържествено изражение на лицето.

— Здравей, Джейн.

Тя осъзна, че вече не го мрази. Само преди месец би го проклела, задето я измами и шпионираше приятелите й, но сега ядът си бе отишъл. Никога не би могла пак да го харесва, но можеше поне да го понася. Освен това й бе приятно да чуе английска реч за първи път от година насам.

— Елис — с отслабнал глас изрече тя, — какво, за бога, правиш тук?

— Същото като теб — отвърна той.

Какво искаше да каже? Шпионира? Не, Елис не знае с какво се занимава Жан-Пиер.

Елис видя обърканата й физиономия и додаде:

— Искам да кажа, че съм тук да помагам на муджахидините.

„Дали ще разбере за Жан-Пиер?“ Джейн изведнъж се уплаши за съпруга си. Елис би могъл да го убие.

— Чие е бебето? — попита той.

— Мое. И на Жан-Пиер. Името й е Шантал. — Джейн видя, че Елис изведнъж сякаш помръкна. Осъзна, че сигурно се е надявал да я свари нещастна със съпруга си. „О, господи — мина й през ум, — мисля, че още е влюбен в мен.“ Опита се да промени разговора. — Как ще помагаш на бунтовниците?

Елис вдигна чантата си. Беше огромно нещо, продълговато като суджук, от жълтокафеникав брезент — като войнишките мешки от едно време.

— Ще ги уча как да взривяват пътища и мостове — каза той. — Така че виждаш — в тази война с теб сме на една и съща страна.

„Но не сме на една и съща страна с Жан-Пиер“, помисли си тя. Какво ще стане сега? Афганците и за момент дори не бяха заподозрели Жан-Пиер, но Елис е обучаван специално как да открива измамите. Рано или късно ще се досети какво става.

— Колко ще останеш по тези места? — заинтересува се тя. Ако ще е за малко, може да няма време, за да заподозре нещо.

— За през лятото — неопределено отвърна той.

Може би няма да е много близо до Жан-Пиер.

— Къде ще живееш? — попита го.

— В това село.

— О!

Чу разочарованието в гласа й и горчиво се усмихна.

— Е, не биваше да се надявам дори, че ще се зарадваш да ме видиш.

Мислите на Джейн трескаво препускаха една през друга. Ако успее да накара Жан-Пиер да се откаже, той вече няма да бъде в опасност. Изведнъж усети, че вече е в състояние да се изправи срещу него открито. „Това пък защо? — чудеше се тя. — Защото вече не ме е страх от него. А защо не ме е страх? Защото Елис е тук. Не знаех досега, че съм се страхувала от мъжа си.“

— Напротив — обърна се тя към Елис и през ума й мина: „Колко съм хладнокръвна само!“ — Щастлива съм, че дойде.

Последва мълчание. Елис очевидно не знаеше как да разбира реакцията на Джейн. След малко каза:

— Имам доста експлозиви и такива работи, някъде там са, в тарапаната. Май трябва да се добера до тях.

Джейн кимна.

— Добре.

Елис се извърна и изчезна в блъсканицата. Джейн бавно мина през двора; още беше леко замаяна, Елис е тук, в Долината на Петте лъва, и очевидно още я обича.

Когато стигна до бившата къща на бакалина, Жан-Пиер тъкмо излизаше. Беше се отбил там на път към джамията, вероятно за да остави медицинската си чанта. Джейн не беше съвсем сигурна какво трябва да му каже.

— С конвоя пристигна един човек, когото познаваш — започна тя.

— Европеец?

— Да.

— Е, кой?

— Иди да видиш. Ще останеш изненадан.

Той забърза нататък. Джейн влезе вътре. „Какво ли ще направи Жан-Пиер с Елис? — питаше се тя. — Ами ще иска да съобщи на руснаците. А руснаците ще искат да убият Елис.“

Тази мисъл я разгневи.

— Няма да позволя никакви убийства повече! — на глас изрече тя. — Няма да позволя! — Гласът й накара Шантал да се разплаче. Джейн я залюля и тя се умири.

„А какво мога да направя? — Помисли си. — Трябва да спра контакта му с руснаците. Как? Свръзката му не може да се среща с него тук, в селото. Значи единствено трябва да успея да задържа Жан-Пиер тук. Ще му кажа: «Трябва да ми обещаеш, че няма да напускаш селото. Ако откажеш, ще кажа на Елис, че си шпионин и тогава той ще се погрижи да не напускаш селото.» Ами ако Жан-Пиер обещае, а после се отметне? Ще разбера, че е излизал от селото, ще разбера, че се е срещал със свръзката си и тогава ще мога да предупредя Елис. Има ли той друг някакъв начин за комуникация с руснаците? Трябва да има някакво средство, за да се свърже с тях при спешен случай. Но тук няма телефони, няма поща, няма куриерска служба, няма пощенски гълъби… Сигурно има радиопредавател. Ако има такава техника, по никакъв начин не мога да го спра.“

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че той има радиостанция: Трябваше му начин, за да си урежда тези срещи в каменните хижи. На теория те може всичките да са били планувани още преди тръгването му от Париж, но на практика това беше почти невъзможно: какво ще стане, ако му се наложи да не отиде на среща или ако закъснее, или когато му се наложи спешно да говори със свръзката си? „Трябва да има апарат, инак не може. Какво мога да сторя, ако го има? Мога да му го отнема.“

Тя остави Шантал в люлката и огледа къщата. Мина в предната стая. Там, върху покрития с плочки тезгях, по средата на помещението, което едно време е било дюкян, стоеше медицинската чанта на Жан-Пиер.

Това беше най-вероятното място. На никого не се позволяваше да отваря чантата, освен на Джейн, а тя никога нямаше защо да го прави.

Отвори закопчалката и прегледа съдържанието й, като извади всичко едно по едно.

Нямаше радио.

Не ще да е толкова лесно.

„Трябва да има такава техника — помисли си тя — и аз трябва да я намеря. Ако не успея — или Елис ще го убие, или той ще убие Елис.“

Реши да претърси къщата.

Прерови кутиите с медикаменти по полиците в бившия дюкян, надникна във всички кашони и пакети, които вече бяха отваряни, бързаше от страх да не се прибере той, преди да е приключила. Нищо не намери.

Мина в спалнята. Прерови дрехите му, после зимните завивки, които беше подредила в един ъгъл. Нищо. Още по-забързана, тя изтича във всекидневната и паникьосано се заоглежда за възможни скривалища. Раклата с картите! Отвори я. Там бяха само картите. Затвори с трясък капака. Шантал се размърда, но не заплака, макар че почти бе време за кърмене. „Добричко бебче си — помисли си Джейн, — и слава богу!“ Погледна зад долапа с храната и вдигна килима, в случай че може да е скрито в някоя дупка на пода.

Нищо.

Тук някъде трябва да е. Не можеше да си представи, че той е поел риска да го скрие вън от къщата, защото там щеше да съществува ужасната опасност някой случайно да го открие.

Върна се обратно в помещението на дюкяна. Ако можеше само да намери радиостанцията, всичко ще се оправи — няма да има друг избор, освен да се откаже.

Чантата пак й се стори най-вероятното място, защото той я носеше навсякъде със себе си. Вдигна я. Тежеше. Пак опипа вътрешността. Дъното беше дебело.

Изведнъж се сети нещо. Чантата може да има второ дъно. Опипа го с пръсти. „Тук трябва да е — помисли си тя, — точно тук!“

Мушна пръсти покрай дъното отвътре в чантата и дръпна нагоре, фалшивото дъно съвсем лесно се отдели. С прималяло сърце надникна вътре. Там, в скритото отделение, имаше черна пластмасова кутия. Извади я.

„Ето това е — помисли си, — обажда им се по този малък апарат. Защо тогава се среща с тях? Може би не може да им казва разни тайни по него от страх някой да не го подслушва. Може би служи само за да си определят срещи и за спешни случаи. Например ако не може да излезе от селото.“

Чу някой да отваря задната врата. Ужасена, изтърва радиостанцията на пода и се завъртя, взирайки се към всекидневната. Беше просто Фара с метлата.

— Ох, божичко! — на глас изрече тя. Пак се обърна, но сърцето й все така бясно тупаше.

Трябва да се отърве от радиото, преди да се върне Жан-Пиер.

Но как? Не може да го изхвърли — някой ще го открие.

Трябва да го строши.

С какво?

Няма чук в къщата. Тогава с камък.

Забърза през всекидневната към сайванта. Стената на сайванта беше изградена от груби камъни, скрепени с песъчлив хоросан. Пресегна се нагоре и опита да размърда един от камъните на последния ред. Изглеждаше здрав на мястото си. Опита следващия, а после и този до него. Четвъртият камък й се стори малко хлабав. Протегна ръце и дръпна здраво. Поддаде малко.

— Хайде де, хайде де! — Извика тя. Дръпна с всички сили.

Грубият камък се заби в кожата на дланите й. Затегли яростно и камъкът се отдели. Отскочи назад, когато той тупна на земята. Беше почти с големината на консервена кутия — точно колкото трябва. Взе го с две ръце и забърза обратно към къщата.

Влезе в предната стая. Вдигна черния пластмасов радиопредавател от пода и го сложи върху покрития с плочки тезгях. После вдигна камъка над главата си и го стовари върху черната кутия с цялата си сила. Пластмасовата обвивка се пукна.

Трябваше да удари още по-силно.

Вдигна отново камъка и пак го стовари. Този път кутията се строши и отдолу се видяха вътрешностите на уреда: електронна схема, малка тонколона и две батерии с надпис на руски върху тях. Тя извади батериите и ги захвърли на пода, после продължи систематично да разбива устройството.

Някой внезапно я сграбчи отзад и гласът на Жан-Пиер изкрещя:

— Какво правиш?

Тя се опита да се освободи от хватката му, успя за момент и пак удари малкия радиопредавател.

Той стисна раменете й и я метна настрани. Тя се препъна и падна на пода. Приземи се доста непохватно и лошо изви китката си.

Той втренчи поглед в предавателя.

— Отишъл е! — продума. — Не може да се поправи! — Сграбчи я за ризата и я вдигна на крака. — Не знаеш въобще какво стори! — Очите му мятаха искри на отчаяние и истински бяс.

— Пусни ме! — извика му тя. Нямаше право да се държи така, когато той я бе излъгал, а не обратното. — Как смееш да ми посягаш!

— Как смея ли? — Той пусна ризата й, дръпна назад ръката си и силно я удари с юмрук. Ударът попадна в средата на корема й. За частица от секундата тя просто остана парализирана от шока. После дойде болката, дълбоко там вътре, където още бе разранена от раждането на Шантал. Извика и се преви, притиснала корема си с ръце.

Очите й бяха стиснати, тъй че не можа да види следващия удар.

Този път юмрукът му уцели право в устата й. Тя изпищя. Направо не можеше да повярва, че постъпва така с нея. Отвори очи и го погледна — ужасена, че може да я удари пак.

— Как смея ли? — истерично крещеше той. — Как смея ли?

Тя падна на колене върху пръстения под и се разтресе от нещастни ридания заради болката и шока. Устата тъй я болеше, че едва можеше да говори.

— Моля те, не ме удряй! — успя да промълви. — Не ме удряй. — И сложи ръка пред лицето си да се защити.

Той коленичи до нея, дръпна ръката й настрани и навря лице в нейното. Изсъска:

— От колко време знаеш?

Тя облиза устни. Вече бяха почнали да се подуват. Попи ги с ръкав и после видя, че той е кървав. Отвърна:

— Откакто те видях в каменната хижа… на път за Кобак.

— Но ти нищо не видя!

— Той говореше с руски акцент и каза, че имал мазоли. Оттам се досетих.

Последва мълчание, докато той смели чутото.

— Защо сега? — попита я. — Защо не счупи апарата по-рано?

— Не смеех.

— А сега?

— Елис е тук.

— Е, и?

Джейн събра малкото кураж, който й беше останал.

— Ако не спреш да… шпионираш… ще кажа на Елис и той ще те накара да спреш.

Той я сграбчи за гърлото.

— А какво ще стане, ако те удуша сега, кучка такава!?

— Ако нещо се случи с мен… Елис ще иска да знае защо. Той още ме обича.

Тя го погледна дръзко. В очите му гореше омраза.

— Сега никога няма да го пипна! — просъска той. Тя се почуди кого ли има предвид. Елис? Не. Масуд? Дали е възможно крайната цел на Жан-Пиер да е била да убие Масуд? Ръцете му още бяха на гърлото й. Тя усети, че хватката му се затяга. Уплашено наблюдаваше лицето му.

Тогава Шантал се разплака.

Изражението на Жан-Пиер се смени драматично. Враждебността изчезна от очите му; втренченият, напрегнат, гневен поглед се стопи; и най-накрая, за невероятна изненада на Джейн, той захлупи лицето си с длани и заплака.

Тя се взираше в него, неспособна да повярва на очите си. Усети, че изпитва съжаление към него, и си помисли: „Не бъди такава глупачка, това копеле току-що те преби!“ Но някак пряко волята си се развълнува от тези сълзи.

— Не плачи — изрече тихо. Гласът й бе учудващо нежен. Докосна бузата му.

— Съжалявам! — каза той. — Съжалявам за това, което ти сторих. Делото на живота ми… всичко отиде на вятъра.

Смаяна и някак отвратена от самата себе си, че вече не му е ядосана — въпреки подутите устни и продължаващата болка в корема, тя се поддаде на обзелото я чувство и го прегърна, тупайки го по гърба, все едно че успокоява дете.

— Само заради акцента на Анатолий — промълви той. — Само заради това.

— Забрави Анатолий — каза тя — Ще се махнем от Афганистан и ще се върнем в Европа. Ще тръгнем със следващия конвой.

Той свали ръце от лицето си и я погледна.

— Като се върнем в Париж…

— Да?

— Когато сме си у дома… аз още искам да сме заедно. Можеш ли да ми простиш? Аз те обичам наистина, винаги съм те обичал. И сме женени. И имаме Шантал. Моля те, Джейн, моля те, не ме напускай! Моля те!

За своя изненада тя не се поколеба и миг. Тук е мъжът, когото, обича, съпругът й, бащата на детето й — и той е в беда и моли за помощ.

— Никъде няма да ходя — отвърна тя.

— Обещай — каза той. — Обещай, че няма да ме напуснеш.

Усмихна му се с разкървавени устни.

— Обичам те! — призна тя. — Обещавам, че няма да те напусна.