Кен Фолет
Долината на лъвовете (6)

Шеста глава

Реката на Петте лъва никога не беше топла, но сега като че водата не беше чак толкоз режеща — заради мекия вечерен въздух към края на един прашен ден, когато жените слизаха да се къпят към тяхното си запазено място край брега. Джейн стисна зъби, за да посрещне студената вода, и нагази заедно с другите, като вдигаше кафтана сантиметър по сантиметър, навлизайки на дълбокото, додето стигна до кръста й. Тогава започна да се мие, след дългата практика беше овладяла това типично афганско умение — да се измие от глава допети, без да се съблича.

Като свърши, излезе от реката, разтреперана, и застана до Захара, която миеше косата си в един вир, като пръскаше и шляпаше наоколо и в същото време сварваше да води изключително оживен разговор. Захара топна глава във водата за последен път, после посегна за пешкира си. Заопипва своята яма в песъчливата земя, но пешкирът не беше там.

— Къде ми е пешкирът? — провикна се тя. — Сложих го в тази дупка. Кой го е откраднал?

Джейн вдигна пешкира иззад Захара и каза:

— Ето го. Турила си го в другата дупка.

— Така казала и жената на нашия молла! — рече Захара, а останалите прихнаха.

Сега селските жени приемаха Джейн като една от тях. Последните остатъци от резервираност и недоверие бяха се стопили с раждането на Шантал, което явно бе потвърдило, че и Джейн е жена като всички останали. Разговорите край реката бяха изненадващо искрени — може би защото оставяха децата в селото на грижите на каки и баби, но още по-вероятно — заради присъствието на Захара. Силният й глас, искрометните очи и кръшният гърлест смях се усещаха навсякъде. Без съмнение тя бе толкова буйна тук, тъй като й се налагаше да потиска личните си чувства през останалата част от деня. Имаше мръсничко чувство за хумор, на каквото Джейн не беше попадала сред тукашните, независимо дали са жени или мъже, и дръзките забележки на Захара, както и двусмислените й шеги, често откриваха пътя за сериозни разговори. По този начин Джейн имаше понякога възможност да превърне вечерното къпане в импровизирана школа по здравна просвета. Семейното планиране беше сред най-вълнуващите теми, макар че жените от Банда повече се интересуваха как да си осигурят забременяване, отколкото как да го предотвратят. Прокрадваше се обаче известно съгласие с идеята, която Джейн се опитваше да популяризира, че жената много по-добре може да храни и да се грижи за децата си, ако са родени през две години, а не през дванайсет-петнайсет месеца. Вчера бяха говорили за менструалния цикъл и стана ясно, че според афганските жени плодородният период е точно преди и точно след свършването на цикъла. Джейн им каза, че всъщност става дума за времето от дванайсетия ден до шестнайсетия, и те като че приеха това, но остана с неприятното подозрение, че си мислят как тя греши, но просто са твърде учтиви, за да й го кажат в лицето.

Днес всички бяха много развълнувани. Последният конвой от Пакистан трябваше да се върне. Мъжете щяха да донесат разни луксозни подаръчета: шамия, малко портокали, пластмасови гривни, заедно с най-важното — автомати, амуниции и експлозиви за войната.

Мъжът на Захара, Ахмед Гул, един от синовете на „бабата“ Рабия, беше водач на конвоя и Захара съвсем видимо се вълнуваше от предстоящата им среща. Когато бяха заедно, те изглеждаха като всички афгански семейни двойки: тя — мълчалива и покорна, той — по господарски наперен. Но Джейн отгатваше от начина, по който се гледат един друг, че двамата са влюбени, а от приказките на Захара ставаше съвсем ясно, че любовта им е до огромна степен основана на чувственост. Днес тя едва се сдържаше на едно място, пламнала от желание — сушеше си косата, като я триеше със свирепа, дива енергия. Джейн много добре я разбираше — самата тя някой път бе се чувствала така. Несъмнено тя и Захара станаха приятелки, защото всяка разпознаваше у другата сродна душа.

Кожата на Джейн изсъхна почти на секундата от топлия прашен въздух. Сега бе разцветът на лятото; всеки ден бе дълъг, сух и горещ. Хубавото време щеше да продължи още месец-два, а после до края на годината ги чакаше жесток студ.

Захара още се вълнуваше от вчерашната тема на разговор. Спря за малко да търка косата си и рече:

— Кой каквото ще да разправя, ама ако искаш да забременееш, трябва да го правиш всеки ден.

С това се съгласи Халима, намръщената тъмнокоса съпруга на Мохамед Хан:

— А единственият начин да не забременееш, е никога да не го правиш. — Тя имаше четири деца, но само едно от тях — Муса — беше момче, и бе разочарована, като разбра, че Джейн не знае никакви начини да се увеличат шансовете за мъжко.

Захара каза:

— Хубаво де, но какво да кажеш на мъжа си, като се връща у дома след шест седмици с конвоя?

Джейн отвърна:

— Речи му: „Направи като жената на моллата и го тури в тури в друга дупка!“

Захара прихна. Джейн се усмихна. Това бе една от техниките за семейно планиране, която не беше спомената по време на ускорените курсове в Париж, но вече беше ясно, че съвременните методи няма да стигнат в Долината на Петте лъва още много години напред, тъй че традиционните похвати ще трябва да продължат да се използват — подпомогнати може би от малко повече просвета.

Разговорът се обърна към реколтата. Долината бе заприличала на море от златна пшеница и осилест ечемик, но по-голямата част от зърното щеше да изгние по нивята, защото младежите повечето време бяха надалеч, в сражения, а по-старите бавно се справяха, като жънеха само на лунна светлина. Към края на лятото всички семейства ще съберат на едно място торбите с брашно и кошниците със сушени плодове, ще поогледат пилетата и козите, ще преброят последните грошове, ще заговорят пак за предстоящата оскъдица на яйца и месо и ще се опитат да пресметнат колко ли ще струват тази зима оризът и киселото мляко, а някои от тях ще турят в денкове това-онова по-ценно от покъщнината и ще поемат по дългия път през планините — да устроят нов дом в бежанските лагери в Пакистан, както беше сторил бакалинът наред с милиони още афганци.

Джейн се боеше, че руснаците ще направят своя редовна политика от тази евакуация; като не могат да разгромят муджахидините, ще се опитат да унищожат техните селища, както бяха направили американците във Виетнам, обсипвайки с бомби цели околии села, и най-сетне Долината на Петте лъва ще стане необитаема пустош, а Мохамед, Захара и Рабия ще идат в бежанските лагери — бездомни, без своя държава, без цел в живота. Муджахидините не биха могли да се опълчат срещу една светкавична война от въздуха, защото на практика нямаха противовъздушни оръдия.

Стъмняваше се. Жените на тумби се запътиха обратно към селото. Джейн вървеше заедно със Захара, като надаваше половин ухо на разговора и в същото време си мислеше за Шантал. Чувствата й към бебето бяха преминали през няколко етапа. Веднага след раждането бе на седмото небе от облекчение, тържество и радост, задето е произвела живо, идеално оформено бебе. След това я навали тежка депресия. Никога не беше се учила как да гледа бебе и независимо от широко разпространеното схващане, не усети и никакво инстинктивно „знание“ как да постъпва. Страх я беше от малкото. В сърцето й не се събуди прилив на майчина обич. Вместо това всяка вечер я мъчеха извратени и ужасяващи сънища и фантазии, в които бебето й умира — пада в реката или го убива бомба, или през нощта го отнася планински тигър. Още не беше казала на Жан-Пиер за тези си мисли, защото се боеше, че ще я помисли за луда.

Имаше и няколко конфликта с „бабата“, Рабия Гул. Тя каза, че жените не трябвало да кърмят първите три дни, защото това, което излизало, не било мляко. Джейн сметна за идиотска мисълта, че природата би накарала гърдите на жената да произвеждат нещо, което е зловредно за едно новородено бебе, и не изпълни съвета на старицата. Рабия, освен това наставляваше, че бебето не бивало да се къпе четиридесет дни, но Шантал минаваше през коритото всеки ден като всички родени на Запад деца. После Джейн беше заловила Рабия да дава на Шантал масло, смесено със захар, което буташе в устичката й с върха на сбръчкания си стар показалец, и тогава Джейн й се разсърди. Следващия ден Рабия отиде да се погрижи за някаква друга родилка и изпрати една от многото си внучки, тринайсетгодишно момиче на име Фара, да помага на Джейн. Това беше голямо облекчение, Фара нямаше никакви предубеждения за това как се гледат деца и просто правеше каквото й се каже. Не искаше да й се плаща: работеше за храната си, която бе по-добра в дома на Джейн, отколкото у родителите й — и заради привилегията да научи разни неща за бебетата, подготвяйки се така за собствената си женитба, която сигурно щеше да я споходи след година-две. Освен това Джейн си помисли, че Рабия може би подготвя Фара за бъдеща „баба“ и в такъв случай момичето щеше да има добро име, задето е помагало на западна медицинска сестра да си гледа бебето.

Когато Рабия се оттегли от сцената, Жан-Пиер пое нещата в свои ръце. Той беше нежен, но уверен с Шантал, загрижен и любвеобилен към Джейн. Именно той предложи, и то с доста решителен тон, на Шантал да й се дава варено козе мляко, когато се буди през нощта. Сам импровизира бутилка с биберон от флакон и отрязана хирургическа ръкавица, за да може той да става да я храни. Разбира се, Джейн винаги се събуждаше, когато Шантал се разплачеше, и стоеше будна, докато Жан-Пиер приключи с храненето, но това съвсем не я уморяваше толкова и поне се отърва от чувството на пълно, отчайващо изтощение, което тъй я потискаше напоследък.

Най-сетне, макар още да беше притеснена и не особено уверена, тя намери известно търпение, което не бе подозирала, че притежава, и това чувство — макар да не бе дълбокото инстинктивно знание и сигурност, за което се бе надявала — все пак й даде възможност да се справя прилично с ежедневните проблеми. „Даже и сега — помисли си тя — вече близо час не съм при Шантал, а не ми е притеснено.“

Групата жени стигна до няколкото къщи, които оформяха центъра на селото, и една по една започнаха да изчезват зад кирпичените стени. Джейн разгони ято пилета и избута настрани една кльощава крава, за да може да влезе в собствения си дом. Свари Фара да пее на Шантал под светлината на лампата. Бебето беше наострило слух и отворило широко очета, явно очаровано от звуците на момичешката песен. Беше приспивна песен с простички думи и сложна ориенталска мелодия. „Такова хубаво бебе е тя — помисли си Джейн, — с дебелите бузки и малкото носле, и тези сини, сини очи.“

Изпрати Фара да направи чай. Момичето беше ужасно срамежливо и отначало пристигна уплашено, разтреперано от това, че ще работи за чужденците, но нервността вече се уталожваше и първоначалният й ужас от Джейн постепенно се превръщаше в нещо, което повече напомняше вярност, примесена с възхищение.

Няколко минути по-късно влезе Жан-Пиер. Широките му памучни панталони и ризата бяха мръсни, с кървави петна по тях, а в дългата кестенява коса и тъмната брада имаше набит прах. Изглеждаше уморен. Беше ходил до Хенж, село на петнайсетина километра надолу по долината, да се погрижи за оцелелите от една бомбардировка. Джейн се изправи на пръсти, за да го целуне.

— Как беше? — попита го тя на френски.

— Зле. — Жан-Пиер стисна мило ръката й, а после отиде и се надвеси над Шантал. — Здрасти, мъничко! — Той се усмихна, а Шантал изгука.

— Какво стана? — попита го Джейн.

— Беше семейство, чиято къща е на разстояние от останалата част на селото, и те си мислили, че са в безопасност. — Жан-Пиер сви рамене. — После донесоха и неколцина ранени муджахидини от престрелка малко по на юг. Затова толкова закъснях. — Той седна върху купчина възглавници. — Има ли чай?

— Ей сега ще стане — отвърна Джейн. — Каква престрелка имаш предвид?

Той затвори очи.

— Обикновената история. Руските сили пристигнали с хеликоптери и окупирали цяло село по причини, които само руснаците могат да ти обяснят. Селяните избягали. Мъжете се групирали, получили подкрепление и почнали да изтикват руснаците от околните скатове. Убити — и от двете страни. Муджахидините най-накрая останали без амуниции и се оттеглили.

Джейн кимна. Мъчно й беше за Жан-Пиер: потискаща задача е да се грижиш за жертвите на безсмислени сражения. Банда не беше бомбардирана отдавна, но Джейн живееше в непрестанен страх — сънуваше кошмар, в който бяга, бяга с Шантал, вкопчена до нея, докато хеликоптерните перки завихрят въздуха над главата й, а куршумите от картечниците тупкат в прашната земя край нозете й.

Фара внесе горещ зелен чай, парче от безквасния хляб, който тук наричаха „нан“, и една каменна копаня с току-що бито масло. Джейн и Жан-Пиер започнаха да се хранят. Маслото беше рядък деликатес. Вечерната им порция „нан“ обикновено просто се топеше в кисело мляко, извара или олио. На обяд в повечето случаи ядяха ориз с бульон, в който може да е имало, а може и да е нямало истинско месо. Веднъж на седмица ядяха пилешко или козе месо. Джейн, която все още ядеше за двама, си позволяваше лукса да хапва по едно яйце всеки ден. По това време на годината имаше много пресни плодове — кайсии, сливи, ябълки и черници, цели торби черници — за десерт. Джейн се чувстваше здравословно много добре на тази диета, макар че повечето англичани биха я нарекли „недохранване — като при купонна система“, а някои французи направо биха я приели като повод за самоубийство. Тя се усмихна на съпруга си:

— Още мъничко сос „Беарнез“ за пържолата на мосю?

— Не, благодаря. — Той подаде чашата си. — Но може би още капчица само от онова „Шато Швал Блан“. — Джейн му сипа още чай и той се престори, че го опитва, все едно е вино, премлясквайки и преглъщайки съвсем бавно. — Виното от реколта хиляда деветстотин шейсет и втора често бива подценявано, тъй като има нещастието да последва незабравимото съкровище от шейсет и първа, но аз винаги съм твърдял, че неговата относителна мекота и безупречно изисканият му вкус носят почти толкова удоволствие, колкото и прекрасната елегантност, която представлява високата летва, поставена от високомерния му предшественик.

Джейн се усмихна весело. Той явно вече идваше на себе си.

Шантал изплака и Джейн веднага усети познатата напрегнатост в гърдите си в отговор на този звук. Взе бебето и започна да го кърми. Жан-Пиер продължи с вечерята. Джейн каза:

— Остави малко масло и за Фара.

— Окей.

Той изнесе остатъците от вечерята и се върна с купа черници. Джейн си хапваше от тях, докато Шантал суче. Скоро малката заспа, но Джейн знаеше, че ще се събуди след няколко минути да иска още.

Жан-Пиер бутна купата настрани и каза:

— Пак получих оплакване от теб днес.

— От кого? — рязко попита Джейн.

Жан-Пиер звучеше, все едно се оправдава, но явно се бе заинатил.

— Мохамед Хан.

— Но той не ти е говорил от свое име.

Може би не е.

— Какво каза?

— Че си учила жените от селото как да стават ялови.

— Джейн въздъхна. Не я дразнеше само глупостта на мъжете от селото, но и съглашателското отношение на Жан-Пиер към техните оплаквания. Тя искаше от него да я защитава, не да се подмазва на обвинителите й.

— Зад всичко стои Абдула Харим, разбира се — каза тя.

Жената на селския молла често идваше на реката и без съмнение е докладвала на мъжа си всичко, което чуе.

— Може да ти се наложи да престанеш — каза Жан-Пиер.

— Какво да престана? — Джейн чу опасни нотки в собствения си глас.

— Да им обясняваш как да се предпазят от бременност.

Това не беше много справедливо описание на нещата, на които Джейн учеше жените, но в момента нямаше желание да се защитава или извинява.

— Защо трябва да спра? — попита тя.

— Създава трудности — отвърна Жан-Пиер с търпелив тон, който вбеси Джейн. — Ако обидим сериозно моллата, може да се наложи да напуснем Афганистан. А още по-важно е, че това ще създаде лоша репутация на организацията Médecins pour la liberté^[1] и муджахидините може да откажат да приемат други доктори. Това е джихад, свещена война. Напи разбираш — духовното здраве се смята за по-важно от телесното. Може да решат да се справят и без нас.

Съществуваха и други организации, които изпращат млади френски доктори идеалисти в Афганистан, но Джейн реши да не отваря дума. Единствено с равен тон го засече:

— Просто ще се наложи да поемем този риск.

— Тъй ли? — попита той още по-ядосан, както й се стори. — И защо, моля те?

— Защото има всъщност едно-едничко нещо, което не губи своята стойност и което бихме могли да дадем на тези хора — и това е информация. Хубаво е, дето им кърпим раните и им даваме лекарства, за да се борим с бактериите, но те никога няма да имат нито достатъчно на брой хирурзи, нито достатъчно лекарства. Ние можем да подобрим здравето им за постоянно, като ги научим на елементарни грижи за храненето, хигиената и здравето. По-добре да обидя Абдула, отколкото да спра да върша това.

— И все пак ми се ще да не беше създала наш враг в лицето на този човек.

— Но той ме цапардоса с бастуна си! — вбесена, изкрещя Джейн. Шантал се разплака, Джейн се насили да се успокои. Полюля малко Шантал в прегръдките си, после започна да я кърми. Защо не може Жан-Пиер да види какъв пъзльо изглежда отстрани, като говори по този начин? Как може да се страхува толкова много, че ще го експулсират от тази забравена от Бога страна? Джейн въздъхна. Шантал извърна лице от гърдата и захленчи. Преди да успеят да продължат спора си, отдалеч се чуха викове.

Жан-Пиер се намръщи, заслушан, после се изправи. От сайванта се чу мъжки глас. Жан-Пиер вдигна един шал и го метна край раменете на Джейн. Тя го посъбра отпред, тъй че да се закрие. Това беше компромис: не беше съвсем достатъчно като прикритие според афганските стандарти, но открито бе отказала да се втурва презглава от стаята като лишена от граждански права. Щом в дома й влезе мъж, докато кърми, всеки, който има нещо против — бе обявила тя на всеослушание, — по-добре да не идва на прегледи.

Жан-Пиер извика на персийски:

— Влез!

Беше Мохамед Хан. Джейн тъкмо бе в подходящо настроение да му каже какво мисли за него и за всички останали мъже от селото, но се поколеба, като видя колко напрегнато е хубавото му лице. За първи път той почти не я погледна.

— Нападнаха конвоя от засада — без всяко предисловие започна той, — загубихме двайсет и седем мъже и всичките провизии.

Джейн стисна очи, покрусена. Беше пътувала точно с такъв конвой, за да дойде в Долината на Петте лъва, и затова съвсем ясно си представи нападението: осветената от лунни лъчи редица мургави мъже и дръгливи коне, която се точи на неравни интервали по каменистата пътека през тясната сенчеста долина; ударите на хеликоптерни перки, които изведнъж достигат до кресчендо; сигналните ракети, гранатите, картечните откоси; паниката, докато мъжете се лутат да намерят укритие по голите скатове; безнадеждните изстрели по недосегаемите от куршум хеликоптери; и накрая — виковете на ранените и писъците на онези, които умират.

Изведнъж се сети за Захара — съпругът й беше с конвоя.

— Какво стана с Ахмед Гул?

— Върна се.

— О, слава богу! — изрече тя.

— Но е ранен.

— Кой от това село е загинал?

— Никой. Банда имаше късмет. Брат ми Матулла е добре, също както и Алишан Карим, братът на моллата. Има още трима оцелели — двама от тях са ранени.

Жан-Пиер каза:

— Идвам веднага. — Той пристъпи към предната стая на къщата онази, която едно време е била дюкян, а после — клиника и в момента се използваше за медицински склад.

Джейн остави Шантал в саморъчно направената люлка в ъгъла и бързо се приведе в приличен вид. Жан-Пиер ще има нужда от помощ, а даже и да не е така, Захара със сигурност ще има нужда от нейното съчувствие.

Мохамед каза:

— Нямаме почти никакви амуниции.

Джейн не изпита съжаление при тази новина. Отвратена бе от войната и не би заронила сълзи, ако на муджахидините им се наложи за известно време да спрат да убиват горките, нещастни, мъчени от носталгия седемнайсетгодишни руски войничета.

Мохамед продължи:

— За една година загубихме четири конвоя. Само три преминаха.

— Как ги откриват руснаците? — попита Джейн.

Жан-Пиер, който слушаше от другата стая, заговори през отворената врата:

— Трябва да са усилили наблюдението на проходите с нисколетящи хеликоптери или използват сателитни фотографии.

Мохамед тръсна глава.

— Пущуните ни предават.

Джейн си помисли, че това е възможно. Някой път в селата, през които минаваха, конвоите бяха смятани като магнит за руски атаки и беше съвсем близко до ума, че някои от селяните могат да си откупят сигурността, като кажат къде са конвоите — макар на Джейн да не й беше много ясно по какъв точно начин биха предали информацията на руснаците.

Помисли си за това, което се бе надявала да получи от нападнатия конвой. Беше помолила за повече антибиотици, малко спринцовки и голямо количество стерилни превръзки. Жан-Пиер беше, изписал дълъг ферман с нужни лекарства. Организацията Médecins pour la Liberté имаше свой човек за свръзка в Пешавар, града в Северозападен Пакистан, откъдето партизаните си купуваха оръжието. Основните медикаменти може би ги набавяха от самия Пакистан, но лекарствата със сигурност пристигаха по въздуха от Западна Европа. Каква загуба само! Може да минат месеци, преди да пристигнат нови. Според Джейн тази загуба беше много по-важна от амунициите.

Жан-Пиер се върна в стаята с чантата си в ръка. Тримата излязоха навън под сайванта. Беше тъмно. Джейн поспря, за да обясни на Фара как да подмени Шантал, а после забърза след двамата мъже.

Настигна ги, когато наближаваха вече джамията, която не беше бог знае колко забележителна. Нямаше ги разкошните цветове и изтънчените украси, познати от сладникавите албумчета с ислямско изкуство. От едната страна на сградата липсваше стена, а рогозеният покрив се подпираше на каменни колони. На Джейн й мина през ума, че тя най-много прилича на тачена като храм автобусна спирка или може би на веранда на разрушено колониално имение. Една аркада през средата на сградата водеше към двор с високи дувари. Селяните не се отнасяха с особено страхопочитание към това място. Там се молеха, но освен това го използваха като заседателна зала, като пазарище, като училищна стая или като подслон за гости. А тази вечер то щеше да бъде болница.

Зехтинови светилници висяха на куки по каменните колони и мятаха пламъци към джамията. Селяните се бяха стълпили вляво под аркадата. Всички мълчаха. Няколко жени хълцаха приглушено, чуваха се и гласовете на двама мъже: единият задаваше въпроси, другият отговаряше. Тълпата се раздели, за да пропусне Жан-Пиер, Мохамед и Джейн.

Шестимата оцелели от нападението се бяха сгушили един до друг на пръстения под. Тримата ранени бяха клекнали в кръг, още с кръглите читралски калпаци, и изглеждаха мръсни, обезверени и пребити от умора. Джейн разпозна Матулла Хан — същия като брат си Мохамед, но по-млад, и Алишан Карим, по-слаб от брат си, моллата, но със също такъв злобен поглед. Двама от ранените седяха на пода, облегнали гръб на стената — единият с дрипава, кървава превръзка на главата; ръката на другия беше провесена през набързо направена превръзка през врата. Джейн не познаваше нито един от тях. Тя автоматично прецени раните им — на пръв поглед изглеждаха леки.

Третият ранен, Ахмед Гул, лежеше, проснат на носилка, направена от две тояги и одеяло. Очите му бяха затворени, а кожата — посивяла. Жена му Захара беше клекнала до него, прегърнала главата му в скута си, милваше косата му и тихо хлипаше: Джейн не можа да види раните, но беше сигурна, че са сериозни.

Жан-Пиер помоли за маса, гореща вода и пешкири, а после коленичи до Ахмед. След миг вдигна глава към другите партизани и попита на персийски:

— От експлозия ли е пострадал?

— Хеликоптерите имаха ракети — отвърна един от ранените. — Една гръмна точно до него.

Жан-Пиер обърна на френски и каза на Джейн:

— Той е зле. Направо е чудо, че е издържал на пътуването.

Джейн видя кървавите петна по брадата на Ахмед: кашлял е кървави храчки, което значи, че има вътрешни рани.

Захара отправи молещ поглед към Джейн.

— Как е той? — промълви тя на персийски.

— Съжалявам, приятелко — отвърна Джейн колкото можа по-внимателно. — Зле е.

Захара кимна сдържано: тя се беше досетила сама, но като чу потвърждението, нови сълзи рукнаха по хубавото й лице.

Жан-Пиер нареди на Джейн:

— Прегледай другите вместо мен, не искам да губя и минутка тук!

Джейн прегледа останалите двама ранени.

— Раната на главата е само едно одраскване — докладва тя след малко.

— Оправи се с нея — каза Жан-Пиер. Той в момента наглеждаше как преместват Ахмед върху масата.

Тя погледна към мъжа, чиято ръка висеше, вързана към врата. Той беше по-сериозно пострадал — изглежда, че куршумът беше раздробил костта.

— Трябва много да те е боляло — обърна се тя към муджахидина на персийски. Той се ухили и занима. Тези мъже бяха направени от ковано желязо. — Куршумът е строшил костта — каза тя на Жан-Пиер.

Жан-Пиер не вдигна глава от Ахмед.

— Дай му локален анестетик, почисти раната, извади парчетата и му сложи чиста превръзка. Ще наместя костта по-късно.

Тя започна да приготвя инжекцията. Ако на Жан-Пиер му дотрябва нейната помощ, той ще я извика. Очертаваше се дълга, предълга нощ.

 

 

Ахмед умря няколко минути след полунощ и Жан-Пиер беше готов да се разплаче — не от мъка, защото почти не познаваше Ахмед, а от чисто безсилие, защото знаеше, че щеше да успее да спаси живота на този човек само ако имаше анестезиолог, електричество и операционна зала.

Покри лицето на мъртвеца, после погледна към съпругата, която беше стояла неподвижна, втренчена в ръцете му, в продължение на няколко часа.

— Съжалявам — каза й той.

Тя кимна. Доволен беше, че е толкова спокойна. Някой път го обвиняваха, че не е направил всичко — изглежда, мислеха си, че той знае толкова много, та няма болест, която да не може да лекува, и на него му се искаше да им изкрещи: „Не съм Господ!“ Тази жена обаче явно разбираше.

Извърна очи от трупа. Чувстваше се уморен до смърт. Цял ден беше се привеждал над осакатени тела, но това беше първият пациент, когото загуби. Хората, които го бяха наблюдавали, повечето от тях — роднини на починалия, се приближиха сега, за да се погрижат за тялото. Вдовицата зави на умряло и Джейн я отведе.

Жан-Пиер почувства една ръка на рамото си. Обърна се и видя Мохамед, муджахидина, който организира всичките конвои. Преряза го чувство на вина.

Мохамед рече:

— Такава е волята на Аллах.

Жан-Пиер кимна. Мохамед извади пакет пакистански цигари и запали. Жан-Пиер започна да събира инструментите си и да ги слага в чантата. Без да гледа към Мохамед, той каза:

— Какво ще правите сега?

— Ще изпратим още един конвой незабавно — отвърна Мохамед. — Амунициите ни трябват.

Жан-Пиер изведнъж застана нащрек въпреки умората си.

— Искаш ли да погледнеш картите?

— Да.

Жан-Пиер затвори чантата и двамата мъже се отдалечиха от джамията. Звездите осветяваха пътя им през селото до къщата на бакалина. Във всекидневната Фара беше заспала на килима до люлката на Шантал. Тя моментално се събуди и скочи.

— Сега можеш да си отиваш у дома — каза й Жан-Пиер. Тя си тръгна, без да пророни и дума.

Жан-Пиер сложи чантата си на пода, а после вдигна внимателно люлката и я отнесе в спалнята. Шантал спеше, докато той остави люлката, а после се разрева.

— Сега какво има? — промърмори той. Погледна часовника си и разбра, че сигурно иска да суче. — Мама си идва след минутка — каза й. Това не доведе до никакъв ефект. Извади я от люлката и я залюля в скута си. После я отнесе обратно във всекидневната.

Мохамед чакаше изправен. Жан-Пиер каза:

— Знаеш къде са.

Мохамед кимна и отвори изрисуваната дървена ракла. Извади дебел вързоп сгънати карти, избра няколко и ги разстла на пода. Жан-Пиер люшкаше Шантал и надникна през рамото на Мохамед.

— Къде стана нападението? — попита той.

Мохамед му посочи място недалече от град Джалалабад.

Пътеките, които използваха конвоите на Мохамед, не бяха обозначени на тези или на които и да е други карти. Географските карти на Жан-Пиер показваха обаче някои долини, плата и пресъхващи през лятото потоци, където можеше да има пътеки. Някой път Мохамед по памет се ориентираше кой е пътят, по който са минали. Друг път му се налагаше да се досеща и той обсъждаше с Жан-Пиер точния прочит на контурни линии и по-неясни особености на терена, като морени например.

Жан-Пиер предложи:

— Може да извиете още малко по на север покрай Джалалабад.

Над равнината, в която беше разположен самият град, имаше цял лабиринт от долини, които се разстилаха като паяжина между реките Конар и Нуристан.

Мохамед запали още една цигара — като повечето партизани, и той беше върл пушач — и със съмнение поклати глава, докато издишваше дима.

— Много нападения станаха в онзи район — каза. — Ако още не са почнали да ни предават на руснаците, то скоро ще започнат. Не, следващият конвой ще свие на юг, покрай Джалалабад.

Жан-Пиер се намръщи.

— Не виждам да е възможно. На юг няма нищо друго, освен открита равнина чак от Хайберския проход. Ще ви забележат.

— Няма да минем през Хайберския проход — каза Мохамед. Той сложи пръст на картата, после проследи афгано-пакистанската граница на юг. — Ще прекосим границата при Теременгал. — Пръстът му стигна до града, който бе назовал, а после проследи маршрута до Долината на Петте лъва.

Жан-Пиер кимна, успешно прикривайки тържеството си в момента.

— Много смислено. Кога ще тръгне оттук следващият конвой?

Мохамед започна да сгъва картите.

— Вдругиден. Нямаме време за губене. — Той остави картите обратно в изрисуваната ракла, после тръгна към вратата.

Джейн влезе точно когато той вече излизаше. Мохамед й каза „лека нощ“ доста разсеяно. Жан-Пиер бе доволен, че хубавият партизанин вече не е луд по жена му, след като тя забременя. Определено беше прекалено страстна според Жан-Пиер и можеше да се остави да я прелъстят, а пък евентуална нейна връзка с афганец би довела до безкрайни проблеми.

Медицинската чанта на Жан-Пиер беше на пода, където я остави, и Джейн се наведе да я вдигне. Сърцето му застина. Той бързо взе чантата от нея. Тя изненадано се взря в него.

— Аз ще прибера това — рече той. — Ти се погрижи за Шантал. Иска да суче. — И й подаде бебето.

Отнесе чантата и една карта в предната стая, докато Джейн се настани да кърми Шантал. Кашоните с медикаменти бяха струпани върху пръстения под. Отворените вече кутии бяха подредени по грубо скованите полици на бившия дюкян. Жан-Пиер сложи медицинската си чанта върху покрития със сини фаянсови плочки тезгях и извади черен пластмасов предмет, наподобяващ преносим телефон. Сложи го в джоба си.

Изпразни чантата, слагайки инструментите за стерилизация на една страна, и върна неизползваните медикаменти по полиците.

Върна се във всекидневната.

— Ще сляза до реката да се изкъпя — каза той на Джейн. — Не мога да си легна толкова мръсен.

Тя го погледна с онази замечтана, доволна усмивка, която често се появяваше на лицето й, когато кърми.

— Да се върнеш бързо — каза му.

Той излезе.

Селото най-сетне заспиваше. В няколко къщи още горяха светилници и той чу от един прозорец горчивото хлипане на някаква жена, но повечето домове бяха тихи и потънали в тъмнина. Като подминаваше крайната къща на селото, чу женски глас, който се извисяваше в оплаквачка, пълна с мъка, и за момент усети на гърдите си смазващата тежест на всичката смърт, която бе причинил; после прогони тази мисъл от главата си.

Последва каменистата пътека между две ечемични ниви, като непрестанно се озърташе и се ослушваше внимателно; мъжете от селото сигурно работеха сега. В една нива чу съскането на косите, а на една тясна скална тераса видя двама мъже да скубят плевелите под светлината на лампа. Не ги заговори.

Стигна до реката, прекоси брода и изкатери криволичещата пътека нагоре към отсрещната канара. Знаеше, че опасност почти няма, и все пак се чувстваше все по-напрегнат, докато се качваше по стръмната пътека под оскъдната светлина.

След десет минути достигна високата точка, която търсеше. Извади черния предмет от джоба на панталона си и разпъна антената. Това беше най-последният модел, най-добрият малък предавател, с който работеше КГБ, но въпреки това теренът тук беше толкова неподатлив на радиопредаване, че руснаците бяха построили специална релейна станция на едно възвишение в територията, която контролираха, за да улавя неговите сигнали и да ги предава нататък.

Натисна бутона и заговори кодирано на английски:

— Тук е Симплекс. Свържете се, моля.

Изчака, после отново се обади.

След третия опит се дочу с прашене някакъв глас със силен акцент:

— Тук е икономът. Слушам, Симплекс.

— Организираното тържество пожъна голям успех.

— Повтарям: организираното тържество пожъна голям успех — чу се отговорът.

— Присъстваха двадесет и седем души, а по-късно пристигна още един.

— Повтарям: двадесет и седем присъствали и един пристигнал по-късно.

— В подготовка за следващото тържество ще ми трябват три камили. — Разкодирано, това означаваше „Ще се срещнем след три дни, броено от днес.“

— Повтарям: трябват ви три камили.

— Ще се видим в джамията. — Това също беше код — „джамията“ беше една местност на няколко километра оттук, където се събираха три долини.

— Повтарям: при джамията.

— Днес е неделя. — Това не беше код: беше просто предпазна мярка, в случай че тъпакът, който записва всичко това, може да не обърне внимание, че вече е след полунощ, и свръзката на Жан-Пиер да пристигне един ден по-рано на срещата.

— Повтарям: днес е неделя.

— Свършвам и изключвам.

Жан-Пиер прибра антената и напъха предавателя в джоба на панталона си, после се заспуска надолу по канарата към речния бряг.

Бързо съблече всичките си дрехи. От джоба на ризата си извади четка за ръце и малко парче сапун. Сапунът беше много дефицитна стока, но като доктор той се ползваше с предимство.

Предпазливо пристъпи в Реката на Петте лъва, коленичи и се наплиска целият с леденостудена вода. Насапуниса тялото и косата си, после взе четката и започна да се търка: краката, корема, гърдите, лицето, раменете и ръцете. Особено много се постара за ръцете, като ги сапуниса няколко пъти. Коленичил в плитчината, гол и цял разтреперан под звездите, той се търкаше и търкаше, като че нямаше намерение изобщо да спре.