Кен Фолет
Долината на лъвовете (5)

Пета глава

Елис Талер взе редовния полет на „Ийстън Еърлайнс“ от Вашингтон до Ню Йорк. От летище „Ла Гуардия“ отиде с такси до хотел „Плаза“ в Ню Йорк Сити. Колата го остави пред входа на хотела откъм Пето Авеню. Елис влезе вътре. Във фоайето той сви вляво и отиде до асансьорите при изхода към 58-а улица. Заедно с него се качиха мъж в делови костюм и жена, понесла пазарска чанта с емблемата на магазини „Сакс“. Мъжът слезе на седмия етаж, Елис — на осмия, а жената продължи нагоре. Елис тръгна по мрачния хотелски коридор съвсем сам и така стигна до асансьорите, водещи към изхода на 59-а улица. Слезе до първия етаж и напусна хотела през изхода откъм 59-а.

Сигурен вече, че никой не го следва, той спря такси на Сентръл Парк Саут, отиде до гара Пен и взе влака до Дъглъстън, квартал Куинс.

Докато пътуваше във влака, в главата му се въртяха строфи от „Приспивно“ на Один:

Времето и бурите изгарят

красотата, със която е дарено

тъжното дете, а гробът сочи,

че детето е създание преходно…

Вече година мина от времето, когато се бе подвизавал в ролята на прохождащ американски творец в Париж, но още не бе загубил слабостта си към поетичното слово.

Продължи да се озърта за „опашка“, защото за това му пътешествие враговете никога не биваше да научат. Слезе на Флашинг и изчака на перона до следващия влак. Никой не остана да чака с него.

Заради всички тези сложни предпазни мерки вече беше пет часът, когато стигна в Дъглъстън. От гарата потегли пеша, с бърза крачка, прехвърляйки през главата си какъв точно подход да избере; думите, които да използва, и различните възможни реакции, които може да очаква.

Стигна до тихата улица в предградията, от която се виждаше провлакът на Лонг Айлънд, и се спря пред малка, спретната къща с колони край портала, имитиращи стила от епохата на Тюдорите, и прозорец с тъмно стъкло на едната стена. В алеята пред къщата беше паркиран малък японски автомобил. Като тръгна по пътеката, входната врата се отвори от русо тринайсетгодишно момиче.

Елис каза:

— Здравей, Петъл.

— Здрасти, татко — отвърна то.

Той се наведе да я целуне и както винаги му се случваше — изпита едновременно прилив на гордост и го прониза остро чувство за вина. Огледа я от главата до петите. Под фланелката с образа на Майкъл Джексън носеше сутиен. Съвсем сигурен беше, че това е нов момент. „Тя става вече жена — помисли си той. — По дяволите!“

— Били искал да влезеш за минутка? — учтиво каза тя.

— Разбира се.

Последва я навътре. Като я гледаше отзад, тя му се стори още по-женствено оформена. Това му напомни първото му гадже. Той беше на петнайсет, а тя трябва да не е била много по-голяма от Петъл… „Не, чакай — сети се той, — тя беше по-малка, беше на дванайсет! А аз й пусках ръка под пуловера. Господ да пази дъщеря ми от петнайсетгодишни батковци.“

Влязоха в малка подредена всекидневна.

— Няма ли да седнеш? — попита Петъл.

Елис седна.

— Да ти донеса ли нещо? — засуети се тя.

— Отпусни се — каза й Елис. — Не е нужно да си чак толкова учтива. Аз съм татко ти.

Тя изглеждаше учудена и несигурна, като да бяха й се скарали за нещо, което не е знаела, че е нередно. След малко каза:

— Трябва да среща косата си. После можем да тръгваме. Извини ме.

— Разбира се — отвърна Елис. Тя излезе. Болно му ставаше от това тъй учтиво държане. Беше знак, че все така го възприема като чужд. Още не беше успял да стане нормален член на семейството й.

Идваше да я види поне веднъж месечно през последната година, още от както се върна от Париж. Някой път прекарваха целия ден заедно, но най-често само я извеждаше някъде да обядват, както днес. За да прекара този един час с нея, той трябваше да предприеме петчасовото пътуване при максимални мерки за сигурност, но тя, разбира се, не знаеше за това. Целта му бе съвсем скромна: да заеме малко, но постоянно място в живота на дъщеря си.

Това беше свързано със смяна на работата. Отказа се от действащото разузнаване. Шефовете му останаха изключително недоволни: прекалено малко бяха добрите тайни агенти (а лошите — стотици). Той също с неохота спря да работи, тъй като чувстваше, че има дълг да използва таланта си. Но не можеше да спечели обичта на дъщеря си, ако се налага през година-две да изчезва в някой далечен край на света, без да може да й каже къде отива или защо, или даже за колко време. А не можеше да рискува да го убият точно сега, когато тя започва да се учи да го обича…

Липсваше му вълнението, опасността, тръпката на преследването; съзнанието, че върши нещо значимо, с което никой друг не би могъл толкова добре да се справи. Но вече от твърде дълго време всичките му емоционални връзки бяха все мимолетни, а след като загуби Джейн, имаше нужда от поне едно същество, чиято любов към него да е постоянна.

Докато чакаше, в стаята влезе Джил. Елис се изправи. Бившата му съпруга изглеждаше сдържана и спокойна, облечена в бяла лятна рокля. Той целуна предложената му буза.

— Как си? — каза тя.

— Както винаги. А ти?

— Невероятно съм заета. — И започна да му обяснява изключително подробно колко неща трябвало да върши и както винаги, Елис изключи. Мила му беше, макар да го отегчаваше до смърт. Странно се чувстваше, като си помислеше, че някога е бил женен за нея. Тя беше най-хубавото момиче в катедрата по английска литература, а той беше най-умното момче, пък и беше 1967-а, когато всичко живо се дрогираше и нямаше невъзможни неща, особено в Калифорния. Венчаха се, облечени в бели роби, към края на първи курс и някой изсвири Сватбения марш на цитра. После Елис се издъни на изпитите и го изхвърлиха от университета и затова го извикаха в армията. Вместо да замине за Канада или за Швеция, той отиде на военната комисия като агнец на заколение и всички зяпнаха от изненада — всички, освен Джил, която вече беше разбрала, че от този брак нищо няма да излезе, и само чакаше да види какво ще измисли Елис, за да се измъкне.

Беше в болницата в Сайгон с рана от куршум в прасеца (Най-често там раняваха пилотите на хеликоптери, защото седалката беше бронирана, но подът на машината — не), когато процедурата по развода окончателно приключи. Някой беше оставил официалното уведомление на леглото му, докато той беше в клозета, и го откри, като се върна, заедно с още един „Дъбов лист“, двайсет и пети поред за него (по онова време медалите ги раздаваха почти на кило). „Току-що се разведох“, рече той тогава, а пък войникът на съседното легло отвърна: „Без майтап? К’во ще кажеш да ударим по едни карти?“

Тя не беше му казала за бебето. Откри го сам няколко години по-късно, когато вече беше станал шпионин и реши да проследи къде е Джил, просто като упражнение, и научи, че е родила дете с особеното име Петъл^[1], без всяко съмнение — име от края на шейсетте години, и имала съпруг Бърнард, който се лекувал от безплодие. „Това, дето не ми каза за Петъл, е единственото наистина гадно изпълнение на Джил“, помисли си той, макар тя все още да твърдеше, че мислела само за неговото добро.

Тогава той настоя да вижда Петъл от време на време и я накара да не нарича Бърнард „тате“. Но не беше се стремил да стане част от живота на семейството, поне допреди една година.

— Искаш ли да вземеш моята кола? — казваше в момента Джил.

— Ако нямаш нищо против.

— Разбра се, че нямам.

— Благодаря.

Унизително беше да му се налага да използва колата на Джил, но пътуването от Вашингтон бе прекадено дълго, а Елис не искаше често да наема коли в този район, защото един ден враговете му можеха да разберат чрез регистрите на агенциите за автомобили под наем или чрез проследяване на кредитните карти и тогава може и да научат за Петъл. Другият начин беше да използва различна самоличност всеки път, когато наема кола, но документите за самоличност бяха скъпи неща, а Агенцията не би си направила труда да ги дава на някакъв си книжен плъх като него. Затова той използваше хондата на Джил или наемаше такси в квартала.

Петъл се върна в стаята, русите й коси се спущаха по раменете. Елис се изправи. Джил каза:

— Ключовете са в колата.

Елис се обърна към Петъл:

— Скачай в колата. Идвам веднага. — Петъл излезе, той се обърна към Джил. — Бих искал да я поканя във Вашингтон за някоя събота и неделя.

Джил се държа мило, но твърдо.

— Ако тя иска да дойде, естествено ще й позволя, но ако не иска, нямам намерение да я карам.

Елис кимна.

— Съвсем справедливо. Ще се видим пак, като я докарам.

Заведе Петъл с колата до един китайски ресторант в Литъл Нек. Знаеше, че обича китайска кухня. Сега, като не бяха вече в къщата, тя като че ли се поотпусна малко. Благодари на Елис, задето й изпратил стихотворение за рождения ден.

— Никоя от приятелките ми не е получавала стихотворение за рождения ден — каза тя.

Той не беше сигурен дали това значи, че се е зарадвала или напротив.

— По-хубаво е от картичка за рожден ден със сладко котенце на нея, надявам се.

— Вярно. — Тя се засмя. — Всичките ми приятелки мислят, че си много романтичен. Учителката ми по английски ме попита дали някога си публикувал неща свое.

— Никога не съм писал нищо чак толкова хубаво — отвърна той. — Още ли така ти харесва английската литература?

— Харесва ми много повече от математиката. Пълен ужас съм по математика.

— Какво учите? Изучавате ли някакви пиеси?

— Не, но някой път учим стихотворения.

— Някое, което да ти е харесало?

Тя се замисли малко.

— Харесва ми онова за нарцисите.

Елис кимна.

— И аз го харесвам.

— Забравих кой го е написал.

— Уилям Уърдсуърт.

— А, вярно.

— Някое друго?

— Ами не. Повече си падам по музиката. Ти харесваш ли Майкъл Джексън?

— Не знам. Не съм сигурен, че съм слушал плочите му.

— Много е сладък. — Тя се закикоти. — Всичките ми приятелки са луди по него.

Вече за трети път споменаваше „всичките ми приятелки“. Явно сега връстниците й бяха най-важната част от живота.

— Бих искал да се срещна с някои от приятелките ти някой път — каза той.

— О, тате! — сгълча го тя. — Няма да ти е приятно — те са просто момичета!

Тъй като се почувства съвсем дискретно отритнат, Елис се съсредоточи върху ястието. От време на време пийваше от чашата бяло вино — бяха му останали навиците от френския период.

Като привърши той каза:

— Слушай, мислех си нещо. Защо не дойдеш във Вашингтон да ми погостуваш за събота и неделя? Само един час е със самолета, а ще си прекараме чудесно.

Тя остана доста изненадана.

— Какво има във Вашингтон?

— Ами можем например да се разходим из Белия дом, където живее президентът. А и във Вашингтон са някои от най-хубавите музеи в целия свят. Пък и никога не си виждала апартамента ми. Имам една допълнителна спалня… — Спря, защото ясно личеше, че тя не проявява интерес.

— Ох, татко, не знам — беше отговорът. — Толкова работи имам за правене в събота и неделя — уроците, разни тържества и пазаруване, освен това школата по танци и какво ли не…

— Елис прикри разочарованието си.

— Не се притеснявай — каза й. — Може би някой път, когато не си толкова заета, ще можеш да дойдеш.

— Да, добре — отвърна тя, видимо успокоена.

— Мога да приготвя допълнителната спалня, тъй че да можеш да дойдеш, когато си поискаш.

— Добре.

— Какъв цвят да я боядисам?

— Не знам.

— Какъв е любимият ти цвят?

— Май че розов.

— Дадено, розов. — Той се насили да се усмихне. — Хайде да трогваме.

В колата по пътя за дома тя го попита дали би имал нещо против, ако си продупчи ушите.

— Не знам — предпазливо отвърна той. — Мама какво казва по въпроса?

— Каза, че тя е съгласна, ако и ти си съгласен.

Дали Джил съзнателно го включва във вземането на решения, или просто му прехвърля неудобната топка?

— Като че ли нещо не ми харесва тази идея — каза Елис. — Май си малка още, за да почнеш да си правиш дупки по тялото за красота.

— Мислиш ли, че съм прекадено малка, за да си имам приятел?

На Елис Му се щеше да каже „да“. Прекалено малка му се струваше още. Но тя растеше — нищо не може да направи срещу това.

— Достатъчно си голяма, за да излизаш с момчета, но не и да ходиш сериозно с някого — сподели той. Хвърли поглед към нея — да я види как ще реагира. „Може би вече не се използва този израз — «да ходиш сериозно»“, помисли си той.

Като стигнаха пред къщата, фордът на Бърнард беше паркиран на алеята. Елис спря хондата зад него и влезе вътре заедно с Петъл. Бърнард беше във всекидневната. Дребничък човек с много къса коса, той беше добродушен и абсолютно лишен от въображение. Петъл с голямо въодушевление го поздрави, прегърна и целуна. На него като че му стана малко неудобно. Той сърдечно се здрависа с Елис и каза:

— Как е правителството, движи ли се още там, във Вашингтон?

— Същата история — отвърна Елис. Те си мислеха, че той работи за Държавния департамент и че работата му се състои в това да чете френските вестници и списания, за да подготвя ежедневната справка за френския отдел.

— Какво ще кажеш за по една бира?

На Елис всъщност не му се пиеше, но прие, за да не обиди домакина. Бърнард тръгна към кухнята да донесе бира. Беше управител на кредитния отдел в един универсален магазин в Ню Йорк Сити. Петъл явно го харесваше и го уважаваше, а и той бе нежно привързан към нея. Двамата с Джил нямаха други деца, явно лечението не бе помогнало.

Върна се с две чаши бира и подаде едната на Елис.

— Иди сега да си учиш уроците — обърна се той към Петъл. — Татко ще мине да ти каже „довиждане“, преди да тръгне.

Тя пак го целуна и изтича от стаята. Сигурен, че е вече прекалено далеч, за да го чуе, Бърнард каза:

— Обикновено не е толкова любвеобилна. Като че ли се престарава, когато ти си тук. Не мога да разбера защо.

Елис даже много добре разбираше защо, но още не му се искаше да си мисли за това.

— Не се притеснявай — успокои го той. — Как върви бизнесът?

— Не е зле. Високите лихви не ни удариха толкова лошо, колкото се страхувахме. Явно хората още имат желание да вземат пари назаем, за да купуват разни неща — поне тук, в Ню Йорк. — Той седна и отпи от бирата си.

Елис винаги имаше чувството, че Бърнард изпитва физически страх от него. Личеше му по начина, по който се движи из стаята — като домашно куче, което по принцип не е допускано вътре в къщата и то все внимава да стои достатъчно далеч, за да не отнесе някой ритник.

Поговориха за икономиката още няколко минути и Елис изпи бирата си колкото можа по-бързо, после се изправи, за да тръгва. Отиде до стълбите и извика нагоре:

— Чао, Петъл!

Тя се появи горе на площадката.

— Какво реши за пробиването на ушите?

— Може ли да ри помисля първо? — попита той.

— Разбира се. Чао!

Джил слезе по стълбите.

— Ще те закарам до летището — каза тя.

Елис остана изненадан.

— Ами добре. Благодаря.

Вече на път в колата, Джил каза:

— Тя ми каза, че не искала да прекара съботата и неделята при теб.

— Точно така.

— Чувстваш се засегнат, нали?

— Личи ли ми?

— Аз те усетих. Все пак бях омъжена за теб едно време. — Замълча за момент. — Съжалявам, Джон.

— Вината си беше моя. Не бях обмислил всичко както трябва. Преди да се появя тук, тя си имаше мама, тате и свой дом, а какво друго му трябва на едно дете? И аз не съм просто някой си, разбираш ли? Като се навъртам наоколо, заплашвам нейното щастие. Аз съм нашественик, дестабилизиращ фактор. Затова така прегръща Бърнард пред мен. Не го прави, за да ме нарани. Прави го, защото се страхува да не загуби него. А причината да се страхува съм аз.

— Тя ще го преодолее — каза Джил. — Америка е пълна с деца, които имат по двама татковци.

— Това не ме оправдава. Издъних се и трябва да си понеса последствията.

Тя пак го изненада, като го потупа по коляното.

— Недей да бъдеш толкова суров към себе си — предупреди го. — Просто не си роден за такъв живот. Разбрах го още първия месец, като се оженихме. На теб не ти трябват къща, постоянна работа, тих живот, деца. Малко си извратен. Затова и се влюбих в теб, затова и с такава готовност те пуснах да си тръгнеш. Обичах те, защото си различен, малко луд, оригинален, вълнуващ. Ти всичко би направил, но за семеен живот не ставаш.

Той седеше мълчаливо, премисляйки думите й, докато тя шофираше. Каза му всичко с най-добро намерение и затова й бе сърдечно благодарен, но дали беше вярно? Като че ли не. „Не искам къща в предградията — мислеше си той, — но бих желал да си имам дом: може би вила в Мароко или тавански апартамент в Гринидж Вилидж, или мезонет в Рим. Не искам съпруга, която да ми гледа къщата, да готви, да чисти, да пазарува по цял ден и да ходи да записва подробно какво казват на родителските срещи. Ще ми се да ми е сродна душа, с която да можем да си говорим за книги, за кино и поезия; да си приказваме през нощта. Даже и деца бих искал да имам и да ги възпитам така, че да знаят и нещо повече, освен за Майкъл Джексън.“

На Джил не каза нищо.

Тя спря колата и той чак тогава видя, че са пристигнали до терминала на източните линии. Погледна часовника си: девет без десет. Ако побърза, ще може да хване редовния в девет часа.

— Благодаря, че ме докара — каза той.

— Трябва ти жена като теб, замесена от същото тесто — рече Джил.

Елис си помисли за Джейн.

— Срещнах веднъж една такава.

— Какво стана?

— Омъжи се за един хубав доктор.

— И докторът ли е луд като теб?

— Не, мисля, че не е.

— Тогава няма да издържат дълго. Кога се омъжи тя?

— Преди около година.

— Аха! — Джил вероятно в момента си мислеше, че Елис точно тогава за постоянно се появи в живота на Петъл, но има доблестта да не заговори за това. — Послушай съвета ми — каза тя. — Намери я пак.

Елис излезе от колата.

— Ще се чуем скоро.

— Чао.

Елис забърза към сградата. Успя да хване полета, даже му останаха минута-две допълнително. Докато самолетът излиташе, той намери списание в джоба на седалката пред себе си и затърси някакъв репортаж от Афганистан.

Следеше развитието на войната там отблизо още откакто чу от Бил в Париж, че Джейн е изпълнила намерението си да замине с Жан-Пиер. Войната вече не беше по първите страници на вестниците: Често даже минаваха седмица-две без вито един ред за действията там. Но сега зимното затишие беше приключило и в пресата се появяваше по нещо поне веднъж седмично.

В това списание бяха публикували анализ за положението на руските сили в Афганистан. Елис започна да чете, отначало — с недоверие, защото знаеше, че много такива статии в списанията идват от ЦРУ: журналистите ги свикват на извънредна пресконференция, за да се запознаят с оценката на ЦРУ за положението там, но всъщност новинарите несъзнателно стават канал за дезинформация, предназначена да заблуди разузнавателната служба на някоя друга държава, и статията, която в крайна сметка се публикува, няма много по-общо с истината от някое писание в „Правда“.

Тази статия обаче изглеждаше съвсем достоверна. В момента, твърдеше се вътре, се извършвало масово дислоциране на руски войски и въоръжение в подготовка на широкомащабна лятна офанзива. Москва смятала това лято за решаващо в конфликта: тази година непременно трябвало да смажат съпротивата или щели да бъдат принудени да търсят някакво споразумение с муджахидините. На Елис това му се стори съвсем вероятно: щеше да провери и какво казват хората на ЦРУ в Москва по въпроса, но имаше предчувствието, че информацията ще съвпадне напълно.

В статията се говореше за долината Панишер като една от вероятните важни мишени за нападение.

Елис си спомни, че Жан-Пиер му говореше за Долината на Петте лъва. Статията, освен това споменаваше и името на Масуд, бунтовническия водач. Елис се сети, че Жан-Пиер му беше говорил и за него.

Погледна през илюминатора да проследи залеза на слънцето. „Няма никакво съмнение — помисли си той, внезапно пронизан от зловещ страх, — че Джейн ще бъде в сериозна опасност това лято.“

Но това не бе негова работа. Сега тя е омъжена за друг, а Елис нищо не можеше да направи, за да й помогне.

Погледна към списанието, прелисти страницата и се зачете в материала за Ел Салвадор. Самолетът с рев летеше към Вашингтон. Слънцето пропадна на запад и над земята се спусна тъмнина.

 

 

Алън Уиндърмън заведе Елис Талер на обяд в ресторант за морски деликатеси, откъдето се откриваше гледка към река Потомак. Беше типичен вашингтонски бюрократ: тъмносив костюм, бяла риза, вратовръзка на райе; елегантен като акула. Тъй като Белият дом плащаше сметката, Елис си поръча раци и чаша бяло вино. Уиндърмън помоли за салата и бутилка минерална вода „Перне“. Всичко у Уиндърмън изглеждаше прекомерно стегнато: вратовръзката, обувките, графикът, самоконтролът.

Елис беше нащрек през цялото време. Не можеше да откаже такава покана от сътрудник на президента, но нещо не му се нравеха подобни дискретни, неофициални обеди; не му се нравеше и самият Алън Уиндърмън.

Уиндърмън веднага премина към деловата работа.

— Искам съвета ви по един въпрос — започна той.

Елис го прекъсна:

— Първо трябва да разбера дали сте информирали Управлението за тази среща.

Ако от Белия дой са запланували някаква тайна операция без знанието на ЦРУ, Елис изобщо нямаше намерение да се забърква в такива неща.

— Разбира се — отвърна Уиндърмън. — Какво знаете за Афганистан?

Елис изведнъж изстина. „Рано или късно Джейн ще бъде намесена в цялата история — помисли си той. — Знаят за нея, разбира се, аз не съм го крил никога. Казах на Бил в Париж, че възнамерявам да й предложа да се омъжи за мен. По-късно му се обадих да разбера дали наистина е заминала за Афганистан. Всичко това е било записано в досието ми. Сега това копеле знае за нея и ще се възползва.“

— Знам това-онова — предпазливо отвърна той. После си спомни една строфа от Киплинг и я изрецитира:

Когато, ранен, изоставен, лежиш в Афганистан

и жените надойдат да ти кълцат месата,

довлечи се до пушката и стреляй в главата,

и яви се пред Господ като мъж, кат’ аслан^[2].

Уиндърмън за първи път като че се почувства неудобно.

— След като две години сте се правили на поет, трябва да сте понаучили доста такива работи.

— Също като самите афганци — отвърна Елис. — Те всичките до един са поети, както всички французи са гастрономи, а всички уелсци — добри певци.

— Така ли?

— Идва оттам, че не могат да четат и да пишат. За тях поезията е изкуство, предавано по устен път — Уиндърмън вече проявяваше явно нетърпение: в напрегнатата му програма нямаше време за поетични излияния. Елис продължи: — Афганците са диви, дрипави, свирепи планинци, почти не са излезли още от Средновековието, Казват, че били изключително, ритуално учтиви, смели като лъвове и безмилостно жестоки. Страната им е сурова, суха и безплодна. А какво знаете вие за тях?

— Не съществува дума като „афганец“ — вметна Уиндърмън. — Има шест милиона пущуни в южната част, три милиона таджики — в западната, един милион узбеки — в северната и още десетина-двайсет народности, които наброяват по-малко от милион. Съвременните гранични разделения почти нищо не значат за тях: таджики има и в Съветския съюз, а в Пакистан има пущуни. Някои от тях са разделени на кланове. Те са също като индианците, които никога не са се смятали за американци, а за апахи, дакота или сиукси. Затова те са почти толкова готови да се избият един друг, колкото и да се бият с руснаците. Нашият проблем е да накараме апахите и сиуксите да се обединят срещу бледоликите.

— Разбирам — кимна Елис. Чудеше се кога ли ще спомене за Джейн. После попита: — Значи главният въпрос е кой ще бъде Големият вожд?

— Това не е толкова сложно. Най-обещаващият от муджахидинските водачи досега поне е Ахмед Шах Масуд, в долината Панишер.

Долината на Петте лъва. „Какво си си наумил, мазно копеле такова?“ Елис внимателно огледа гладко обръснатото лице на Уиндърмън. Физиономията на събеседника му бе абсолютно непроницаема. Елис се заинтересува:

— И какво тъй отделя Масуд от останалите?

— Повечето от бунтовническите водачи се задоволяват само да контролират своите племена, да прибират налозите и да не допускат правителствен достъп до своята територия. Масуд обаче прави повече от това. Той излиза от планинските си укрепления и напада. Намира се на разстояние, достатъчно за нанасяне на удар срещу три стратегически цели: столицата Кабул, тунела Саланг, който е на единствената магистрала от Кабул до СССР, и Баграм — основната военновъздушна база. Има възможност наистина да нанесе големи поразии — това и прави. Изучавал е тактиката за водене на партизанска война, чел е писанията на Мао Цзе Дун. Спокойно може да се нарече най-добрият военен мозък в страната. Освен това има и финансови възможности. В неговата долина се добива нефрит, който продават на Пакистан: Масуд взема десятък върху всичките продажби и използва парите, за да въоръжава армията си. Двайсет и осем годишен е, завладяваща личност — народът го боготвори. И най-накрая — таджик е по народност. Най-голямата етническа група са пущуните и всички оставали ги мразят, затова водачът не може да е пущун. Таджиките са следващите по многочисленост. Има някакъв шанс да се съгласят на обединение под ръководството на един таджик.

— И ние искаме да улесним това?

— Точно така. Колкото по-силни са муджахидините, толкова повече могат да навредят на руснаците. Освен това една победа за американското разузнавателно братство ви била много полезна тази година.

За Уиндърмън и останалите от неговата черга нямаше никакво значение, че афганците се борят за собствената си свобода срещу брутален агресор, помисли си Елис. Моралните въпроси не бяха на мода във Вашингтон, играта за надмощие бе единственото важно нещо. Ако Уиндърмън се беше родил в Ленинград вместо в Лос Анджелис, той щеше да е също тъй доволен, също тъй преуспял и също тъй влиятелен; щеше да използва и абсолютно същата тактика, за да се бие за другата страна…

— Какво искате от мен? — попита го Елис.

— Искам да поразмърдате мозъка си. Има ли начин внедрен агент да помогне, за съюз между различните афгански племена?

— Така предполагам — отвърна Елис. Порцията му пристигна, като с това прекъсна разговора и му даде няколко секунди за размисъл. Когато сервитьорът се отдалечи, той каза: — Трябва да е възможно, при положение че има нещо, което ние да им дадем в замяна — и предполагам, че това ще е оръжие.

— Правилно. — Уиндърмън започна да се храни предпазливо, като човек, който страда от язва. Между две малки хапки той каза: В момента те купуват оръжията си през границата, от Пакистан. Единственото, което могат да вземат оттам, са разни съвременни модели на британски пушки от времето на кралица Виктория или даже, ако не са съвременни модели, съвсем истински екземпляри, стогодишни, но още стрелят. Освен това крадат автомати „Калашников“ от убитите руски войници: Но страшно много им трябва дребна артилерия — противовъздушни установки и преносими ракети „земя-въздух“, за да могат да свалят самолети и хеликоптери.

— А ние искаме ли да им дадем такива оръжия?

— Да. Не директно — ще трябва да прикрием намесата, като ги изпращаме чрез посредници. Това не е проблем. Можем да използваме Саудитска Арабия.

— Окей: — Елис хапна от раците. Много бяха вкусни. — Нека само да кажа каква според мен трябва да е първата стъпка. Във всяка партизанска групировка ще ви трябва по едно ядро от бойци, които познават, разбират и се доверяват на Масуд. После това ядро става група за свръзка при комуникацията с Масуд. Те изграждат ролята си постепенно: първо — обмяна на информация, после — взаимно сътрудничество и най-накрая — координиран план за бойни действия.

— Добре звучи — каза Уиндърмън. — Как може да се нагласи това?

— Ако бях аз, щях да накарам Масуд да започне военно учение в Долината на Петте лъва. Всеки бунтовнически отряд да изпрати няколко младежи, за да се бият заедно с Масуд известно време, да научат методите, които му носят такъв успех. Така те ще се научат да го уважават и да му имат вяра, ако той е толкова добър водач, колкото казвате.

Уиндърмън замислено кимна.

— Това е предложение, което може да се стори приемливо на племенни водачи, които иначе биха се отказали от всеки план, принуждаващ ги да се подчиняват на заповеди от Масуд.

— Знаете ли конкретно името на водач на враждебен клан, чието сътрудничество би било решаващо за какъвто и да е съюз?

— Да. Даже знаем две: Джахан Камил и Амал Азизи, и двамата — пущуни по народност.

— В такъв случай аз бих изпратил внедрения агент с цел да накара тези двамата да седнат на масата за преговори с Масуд. Когато той се върне с всичките три подписа на един документ, ще експедираме първата пратка ракетни установки. Следващите пратки ще зависят от това колко добре вървят общите учения.

Уиндърмън остави вилицата и запали цигара. „Този определено има язва“, помиели си Елис. Уиндърмън каза:

— Аз имах предвид точно нещо такова. — Елис го виждаше, че вече обмисля как да извърти нещата, за да обере лаврите за идеята. Още утре ще разправя наляво и надясно: „Страхотно планче измислихме, докато хапнем.“ А пък в писмения му доклад ще се казва: „Специалисти в тайни разузнавателни операции оцениха моя план като много подходящ.“ — А какви са най-вероятните рискове?

Елис помисли малко.

— Ако руснаците заловят агента, ще направят голям пропаганден удар от цялата история. Те в момента имат, както биха го нарекли от Белия дом, „проблем с имиджа“ в Афганистан. Съюзниците им от Третия свят никак не се радват, като ги гледат как са сложили ботуш на една малка, изостанала държава. Особено пък приятелите им от ислямския свят като че ли са склонни да симпатизират на муджахидините. Понастоящем руснаците тръбят, че тъй наречените бунтовници са просто бандити, финансирани и снабдявани с оръжие от ЦРУ. Направо ще пукнат от радост да го докажат, като хванат истинска, жива „кука“ от ЦРУ в самия Афганистан и го изправят на съд. Погледнато от страна на глобалната политика, предполагам, че това може да ни навлече доста сериозни поразии.

— Какви са шансовете руснаците да заловят нашия човек?

— Слаби. Ако не мотат да хванат Масуд, защо пък да могат да заловят внедрен агент, изпратен да се срещне с Масуд?

— Хубаво Тогава. — Уиндърмън загаси цигарата си в пепелника. — Искам вие да бъдете този агент.

Елис не беше очаквал това. Трябваше да предугади накъде бият нещата, но беше твърде зает да разсъждава по проблема.

— Вече не се занимавам с такива работи — обърна той, но гласът му прозвуча някак дрезгав и не можеше да избие от главата си една-единствена мисъл: „Ще видя Джейн! Ще видя Джейн!“

— Говорих по телефона с шефа ви — каза Уиндърмън. Неговото мнение беше, че една мисия в Афганистан може да ви примами отново в действащото разузнаване.

Значи всичко е било нагласено. В Белия дом искат да постигнат драматично развитие в Афганистан и са поискали ЦРУ да им даде назаем един агент. ЦРУ искат Елис пак да се върне в действащото разузнаване и затова са казали в Белия дом да му предложат тази мисия, тъй като са били наясно или поне са подозирали, че перспективата да се срещне пак с Джейн ще бъде почти неустоима за него.

Елис мразеше да го манипулират, но искаше да отиде в Долината на Петте лъва.

Край масата бе настъпило дълго мълчание. Уиндърмън нетърпеливо каза:

— Ще го направите ли?

— Ще помисля по въпроса — отвърна Елис.

 

 

Бащата на Елис тихо се оригна, извини се и каза:

— Вкусно беше.

Елис побутна настрани чинийката черешов пай с бита сметана. За първи път в живота си трябваше да следи за ненужни килограми.

— Много вкусно, мамо, но не мога да ям повече — опита да се извини той.

— Никой вече не яде като едно време — рече тя. Изправи се и започна да раздига масата. — Защото навсякъде ходят все с тия коли.

Баща му бутна стола назад.

— Трябва да прегледам едни сметки.

— Ти още ли нямаш счетоводител? — попита Блис.

— Никой няма да се грижи за парите ти така, както сам би се погрижил — поучи го баща му. — Ще го разбереш, ако изобщо някога завъртиш пари. — После излезе от стаята и се упъти към кабинета си.

Блис помогна на майка си да разчисти. Семейството му се беше преместило в тази къща с четири спални в Тий Нек, Ню Джърси, когато Блис беше на тринайсет, но си спомняше пристигането тук, все едно бе вчера. Буквално години бяха чакали този момент. Баща му беше построил къщата — първо сам, с двете си ръце, а после — с помощта на работниците от собствената си строителна фирма, която се разрастваше все повече, но той винаги строеше само в периоди на застой и после зарязваше, щом бизнесът потръгнеше. Когато се нанесоха, къщата всъщност не беше довършена: парното не работеше, в кухнята нямаше шкафчета, нищо не беше боядисано. Сдобиха се с бойлер на следващия ден единствено защото майка му заплаши с развод. Най-накрая я довършиха и Блис, братята и сестрите му пораснаха нашироко. Сега тя беше прекалено голяма само за майка му и баща му, но той се надяваше да не я продадат. Нещо уютно, домашно имаше в нея.

Като заредиха съдомиялната машина, той каза:

— Мамо, помниш ли оня куфар, който оставих тук, като се върнах от Азия?

— Разбира се. Той е в килера на малката спалня.

— Благодаря. Исках да погледна нещо в него.

— Отивай тогава. Аз ще привърша тук.

Блис се изкачи по стълбите и влезе в малката спалня на най-горния етаж. Тя рядко се използваше и единственото легло беше заобиколено, с няколко строшени стола, изтърбушен диван и четири-пет големи кашона, пълни с детски книжки и играчки. Блис отвори килера и извади оттам малък черен куфар от изкуствена кожа. Остави го на леглото, избра комбинацията от числата на шифровата заключалка и вдигна капака. Разнесе се миризма на мухъл — от десет години никой не бе го отварял. Всичко беше там: медалите и двата куршума, които извадиха от крака му; „Полеви наръчник на боеца ФМ 5–31“ със заглавието „Скрити капани“; снимка на Елис, изправен до хеликоптер (първия, който му повериха във Виетнам) — изглеждаше млад и — ех, мамка му! — слаб; бележка от Франки Амалфи, в която пишеше: „На копелдака, който ми открадна крака“ — смела шега, защото Елис внимателно беше разхлабил връзките на кубинката на Франки, после бе дръпнал обувката и измъкна заедно с нея стъпалото и половината му крак, прерязан до коляното от дивовъртящите се перки на хеликоптера; после — часовникът на Джими Джоунс, който завинаги беше спрял на пет и половина. Пази го ти, синко! — Така беше казал бащата на Джими със замъглено от алкохола съзнание. — Щото беше негов приятел, пък аз нивгаж не му станах такъв; и накрая — дневникът.

Прехвърли страниците. Само няколко думички му бяха достатъчни да прочете, за да се завърти пред очите му като на лента целият ден, цяла седмица или сражение. Дневникът започваше жизнерадостно, с тръпка към предстоящото приключение и много самонадеяно; постепенно от страниците започваше да личи разочарование, тъмни моменти, после — непрестанно мрачно настроение, отчаяние и накрая — желание за самоубийство. Мрачните фрази върнаха в съзнанието му ярки сцени, все едно че ги вижда на живо: Проклетите виетнамци не щат да слязат от хеликоптера. Ако са толкова примрели да ги спасяваме от комунизма, защо не се бият тогава? По-нататък: Капитан Джонсън винаги е бил п…раст, предполагам, но пък каква смърт само — да те убие граната, хвърлена от собствените ти войници. И още по-нататък: Жените имат автомати под полите, а хлапетата носят гранати в пазвите, така че какво да правим ние тук, мамка му, да се предадем ли? Последното вписано нещо гласеше: Това, което не й е наред на тази война, е, че не се бием на страната, на която трябва. Ние сме лошите. Затова момчетата бягат от служба, затова виетнамците не искат да се бият, затова убиваме жени и деца, затова генералите лъжат политиците, политиците лъжат журналистите, а вестниците ментят обществото. По-нататък мислите му бяха прекадено бунтарски, за да ги напише на хартия; вината, която тежеше на плещите му, бе прекадено голяма, за да се излее само в думи. Струваше му се тогава, че ще трябва да прекара цялата останала част от живота си, като изкупва греховете, които беше натрупал през тази война. И след толкова години все още така смяташе. Даже да събереше на едно място всичките убийци, които беше бутнал в затвора оттогава, всичките похитители на хора и на самолети и всичките атентатори, които беше арестувал, те не бяха нищо, сравнени с тоновете експлозиви, които бе пуснал, и хилядите снаряди, които бе изстрелял във Виетнам, Лаос и Камбоджа.

Това бяха идиотски мисли и той го знаеше. Осъзна го, когато се върна от Париж и известно време прекара в размисъл за това как работата му беше провалила целия му живот. Беше решил да спре с опитите да изкупи греховете на Америка. Но това… това е различно. Тук му се удаваше възможност да се бие за малкия човек, да се бие срещу лъжливите генерали и властимащите типове, и журналистите, които си затварят очите за истината; възможност не само да се бие, не само да внесе и той своя малък принос, но наистина да промени нещата, да смени целия курс на една война, да промени съдбата на една страна и да нанесе удар в полза на свободата, тъй че да се усети по целия свят…

Освен това и Джейн.

Вероятността да я види отново запали страстта му с неподозирана сила. Само преди няколко дни той беше в състояние, след като се сети за нея и за опасността, в която се намира, да изгони тази мисъл от себе си и да обърне следващата страница на списанието. Сега тя не излизаше от главата му и за миг. Чудеше се дали косата й е дълга или къса, дали е напълняла или отслабнала; дали е доволна от това, което върши; дали афганците я харесват и най-важното — дали още обича Жан-Пиер. Послушай съвета ми, беше казала Джил, намери я пак. Умен съвет, Джил.

Най-накрая се замисли и за Петъл. „Опитах се — рече си той, — всичко по силите си направих и като че не се справих много зле, но начинанието от самото начало бе обречено. Джил и Бърнард й дават всичко, от което се нуждае. Няма място и за мен в живота й. Щастлива е без мен.“

Затвори дневника си и го постави пак в куфарчето. След това измъкна от там малка, евтина кутийка за бижута. Вътре имаше две мънички златни обички, с по една перличка в средата. Жената, за която бяха предназначени — момичето с дръпнати очи и малки гърди, което го бе научило, че в любовта няма табу, — бе умряла, убита от пиян войник в бар, преди да успее да й ги даде. Не я беше обичал — просто я харесваше и й беше благодарен. Обеците трябваше да бъдат прощалният му подарък.

Той извади една бяла картичка и химикал от джоба на ризата си. Помисли малко, после написа:

На Петъл

Да, можеш да ги пробиеш.

С много любов: татко