Кен Фолет
Долината на лъвовете (16)

Шестнадесета глава

Потеглиха половин час преди изгрев-слънце. Един по един хеликоптерите се вдигаха от бетонната площадка и изчезваха в нощното небе, там, където не стигаше светлината на прожекторите. На свой ред „Хинд“-ът, в който бяха Жан-Пиер и Анатолий, се издигна тежко във въздуха като някаква тромава птица и се присъедини към останалите. Скоро светлините на въздушната база се загубиха от погледа им и още веднъж Жан-Пиер и Анатолий полетяха над планинските върхове към Долината на Петте лъва.

Анатолий беше сътворил истински чудеса. За по-малко от двадесет и четири часа беше организирал вероятно най-мащабната операция в историята на афганистанската война и здраво държеше командването.

Прекара по-голямата част от вчерашния ден в телефонни разговори с Москва. Наложи му се да размърда дремещите бюрократи в Съветската армия, като обяснява — първо на шефовете си в КГБ, а после и на безкрайна редица военни големци — колко важно е да се залови Елис Талер. Жан-Пиер го слушаше как говори — не разбираше думите, но остана възхитен от точната комбинация на властен тон, спокойствие и настоятелност в гласа му.

Официалното разрешение се получи късно следобед и тогава пред Анатолий се изправи проблемът да задвижи всичко на практика. За да получи толкова хеликоптери, колкото му трябваха, той молеше за лични услуги, позоваваше се на стари дългове и раздаваше заплахи и обещания по всички бази от Джалалабад до Москва. Когато един генерал в Кабул му отказа да отпусне машини без писмено нареждане, Анатолий се обади на КГБ в Москва и успя да убеди свой стар приятел да надникне в личната папка на въпросния генерал, след това му звънна и го заплаши, че ще спре пратките му с детска порнография от Германия…

СССР имаше шестстотин хеликоптера в Афганистан: до три сутринта петстотин от тях вече бяха на пистата в Баграм под командването на Анатолий.

Жан-Пиер и Анатолий бяха прекарали последния един час, приведени над карти, като решаваха къде точно трябва да отиде всеки от хеликоптерите, и даваха съответните команди на безкраен поток офицери. Дислокациите бяха съвсем точни благодарение на прецизното внимание на Анатолий към всички дребни детайли и на това, че Жан-Пиер познаваше съвсем отблизо терена.

Макар Елис и Джейн да не бяха в селото вчера, когато Жан-Пиер и Анатолий отидоха да ги търсят, те почти със сигурност трябва да са чули за рейда и да са тръгнали да се крият. Няма да са в Банда. Може да са отседнали в джамията на някое друго село — гостите, дошли за малко, обикновено спяха в джамиите — или, ако решат, че в селата е опасно, може да са се настанили в някой от малките каменни заслони, разпръснати из цялата област. Може да са където и да е из Долината или пък в една от множеството странични долинки.

Анатолий се беше погрижил да проверят всички възможности.

Хеликоптери щяха да кацнат във всяко малко селце в Долината и във всяка паланка из страничните долини. Пилотите щяха да облетят всички пътеки и коларски пътища. На войниците — повече от хиляда души — бе наредено да претърсят всяка сграда и да гледат под големи дървета и из пещерите. Анатолий твърдо бе решил да не допусне втори провал. Днес ще намерят Елис, какаото ще да става.

А също и Джейн.

Хеликоптерът отвътре беше претъпкан с какво ли не и много неуютен. В пасажерското отделение нямаше нищо друго, освен една пейка, прикрепена към фюзелажа точно срещу вратата. Жан-Пиер седна там с Анатолий. От мястото се виждаше пилотската кабина. Седалката на пилота беше издигната на петдесетина сантиметра от пода, с едно стъпало до нея, за да може да се седне там. Всички пари бяха употребени за машинарията — въоръжението, скоростта и маневреността на хеликоптера — и нищо не бе отделено за удобства.

Докато летяха на север, из главата на Жан-Пиер се завъртяха негови си мисли. Елис се беше преструвал, че е негов приятел, докато през цялото време е работил за американците. Той беше провалил плана на Жан-Пиер за залавяне на Масуд и така унищожи плодовете на упорита едногодишна работа. „И най-накрая — помисли си Жан-Пиер — прелъсти и жена ми.“

Мислите му се въртяха в кръг и винаги се завръщаха към това прелъстяване. Взираше се в тъмнината, следейки с поглед светлините на другите хеликоптери, и си представяше дамата любовници, както трябва да са били миналата нощ — легнали на одеяло под звездите в някоя нива, наслаждавайки се взаимно на телата си, шепнейки си любовни думи. Дали Елис го бива в леглото? Беше питал преди Джейн кой от двамата е по-добър любовник, но тя каза, че нито единият не бил по-добър, просто били различни. Дали така е казала и на Елис? Или е простенала в ухото му: „Ти си най-добрият, мили, най-най-добрият!“? Жан-Пиер започваше да мрази и нея. Как можа изобщо да се върне, при мъж, който е девет години по-стар от нея, някакъв си недодялан американец, и шпионин от ЦРУ на всичкото отгоре?

Жан-Пиер погледна към Анатолий. Руснакът седеше неподвижен, с безизразно лице, като каменна статуя на китайски мандарин. Съвсем малко сън му се беше събрал за последните четиридесет и осем часа, но не изглеждаше уморен, само потиснат. Жан-Пиер виждаше сега нова страна от характера на този човек. При срещите им през последната една година Анатолий беше винаги отпуснат и дружелюбен, но сега беше стегнат, сдържан и неуморим, не даваше и минутка мира на себе си и на своите колеги. Като че ли го беше обхванала някаква тиха лудост.

Когато се пукна зората, вече виждаха и другите хеликоптери. Гледката беше зловеща: приличаха на голям облак огромни пчели, литнали над планините. Шумът от бръмченето им сигурно се чуваше оглушително на земята.

След като наближиха Долината, започнаха да се разделят на по-малки групи. Жан-Пиер и Анатоли бяха с онези, тръгнали за Комар, най-северното село на Долината. При последния участък от пътуването се движеха по протежение на реката. Бързо увеличаващата се сутрешна светлина разкри подредени купчини снопи по пшеничните ниви: бомбардировките не бяха спрели напълно полската работа в горната част на Долината.

Слънцето светеше право в очите им, когато се спуснаха над Комар. Селото представляваше купчина къщурки, надничащи над тежката стена на планинския склон: то напомни на Жан-Пиер за накацалите по хълмовете селца в Южна Франция и изведнъж го обхвана пристъп на носталгия. Колко ще е хубаво само да се прибере у дома, да чуе нормален френски, да яде пресен хляб и вкусна храна или да се качи на такси и да отиде на кино!

Промени позата си върху твърдата седалка. Точно в момента би било хубаво просто да излезе от този хеликоптер. Почти не бяха спирали адските болки, откакто го пребиха. Но по-лош и от бойката бе споменът за унижението, за това как беше крещял и молил за милост: всеки път като си помислеше за това, той видимо потреперваше и му се щеше да потъне вдън земя. Искаше да си отмъсти за това. Чувстваше, че никога няма да може да заспи спокоен сън, докато не изравни резултата. Искаше да види Елис, пребит по същия начин и от същите брутални войници, докато също се разридае, започне да крещи и да се моли за милост, но с една важна добавка: Джейн ще бъде там и ще гледа.

До средата на следобеда отново се оказаха изправени пред пълен провал.

Претърсили бяха село Комар, всички паланки около него, всички странични долини в района и до една изолираните селски къщи из яловите землища на север от селото. Анатолий постоянно поддържаше връзка с командирите на останалите отряди по радиото. Те бяха провели също така цялостни претърсвания из цялата Долина. Бяха намерили складирани оръжия в няколко пещери и къщи, бяха влезли в престрелки с няколко дружини от мъже, най-вероятно бунтовници, особено в хълмистите райони около Саниз, но тези сражения бяха забележителни единствено с по-големи от обикновено загуби от страна на руснаците заради новопридобития опит на бунтовниците с експлозиви. Разкрили бяха лицата на всички забулени жени и бяха проверили цвета на кожата на всички малки бебета — и въпреки това не бяха намерили нито Елис, нито Джейн, нито Шантал.

Жан-Пиер и Анатолий стигнаха накрая до една станция за смяна на коне сред хълмовете над Комар. Селището нямаше име: представляваше само шепа голи каменни къщи и прашна ливада, където няколко дръгливи кранти подръпваха малкото останала трева. Единственият жител от мъжки пол явно беше конярят — босоног старец, облечен в дълга джелаба с огромна качулка, която го пазеше от мухите. Освен това имаше две млади жени и купчина уплашени хлапета. Очевидно мъжете бяха бунтовници и бяха се покрили някъде с Масуд. Претърсването на паланката не им отне много време. Като свършиха, Анатолий седна в прахта, облегнат на каменната стена — изглеждаше притеснен. Жан-Пиер седна до него.

Отвъд възвишенията се виждаше далечният бял връх на Месмер, почти шест хиляди метра висок, който в доброто старо време често привличаше европейски алпинисти. Анатолий каза:

— Виж дали можеш да намериш малко чай отнякъде.

Жан-Пиер се огледа и видя стареца с качулката да се мотае наблизо.

— Направи чай! — изкрещя му той на персийски. Човекът забърза да изпълни поръчката. След малко Жан-Пиер го чу да крещи, на свой ред, към жените.

— Чаят пристига — обърна се той към Анатолий на френски.

Хората на Анатолий, като видяха, че явно ще останат тук известно време, загасиха двигателите на хеликоптерите и насядаха наоколо в прахта, готови търпеливо да чакат.

Анатолий се взираше в далечината. Плоското му лице изглеждаше притеснено.

— Загазихме — каза той.

Жан-Пиер реши, че това множествено число е съдбовно предзнаменование.

Анатолий продължи:

— В нашата професия най-мъдрият ход е да се подценява важността на една мисия, докато човек не е сигурен в успеха й, след това започваме пък да превъзнасяме значението й. В този случай аз не следвах обичайната практика. За да успея да осигуря използването на петстотин хеликоптера и хиляда бойци, ми се наложи да убеждавам шефовете си в изключителната важност на това да заловим Елис Талер. Наложи ми се да им изясня много настойчиво опасността, която ще се изправи пред нас, ако той избяга. Успях. И гневът им към мен, задето не съм го заловил, ще бъде още по-голям сега. Твоето бъдеше, разбира се, е вързано към моето.

Жан-Пиер не си беше мислил такива неща досега.

— Какво ще направят?

— Моята кариера просто ще спре. Заплатата ми ще остане същата, но ще загубя всички привилегии. Няма да има повече шотландско уиски, няма да има парфюм „Рив Гош“ за жена ми, няма да има семейни почивки на Черно море, няма да има дънки и плочи на „Ролинг Стоунс“ за децата ми… но аз мога да живея и без тези неща. Това, което няма да мога да понеса, е абсолютната скука в работата, която се възлага на провалилите се в моята професия. Сигурно ще ме пратят в някое забутано градче в Далечния изток, където всъщност няма истинска работа по сигурността. Знам как си прекарват времето и как оправдават съществуването си нашите по такива места. Налага се да се мотаеш сред мърморещите срещу режима местни хора, да ги накараш да ти се доверят и да говорят с теб, да ги подбудиш да правят критични забележки за правителството и партията, а после да ги арестуваш за подривна дейност. Такава загуба на време… — Той явно осъзна, че се отплесна твърде в темата, и замлъкна.

— Ами аз? — попита Жан-Пиер. — Какво ще стане с мен?

— Ти ще станеш господин Никой — каза Анатолий. — Няма да работиш повече за нас. Може да те оставят да живееш в Москва, но най-вероятно ще те върнат обратно във Франция.

— Ако Елис избяга, аз никога не мога да се върна във Франция — ще ме убият.

— Ти не си извършил престъпление във Франция.

— И баща ми не беше, но го убиха.

— Може би ще успееш да идеш в някоя неутрална държава — Никарагуа, да речем, или Египет.

— Мамка му!

— Но нека да не се отказваме от надеждата — с малко по-бодър тон каза Анатолий. — Хората не могат просто да се изпарят яко дим. Нашите бегълци са все някъде.

— Ако не можем да ги заловим с хиляда войници, предполагам, че и с десет хиляди няма да можем — мрачно изрече Жан-Пиер.

— Няма да разполагаме и с хиляда даже, камо ли с десет хиляди — каза Анатолий. — Отсега нататък трябва да си размърдаме мозъците и да използваме минимални ресурси. Кредитът ни изтече. Нека да опитаме един по-различен подход. Помисли: някой трябва да им е помогнал да се скрият. Това значи, че някой знае къде са.

Жан-Пиер се замисли върху това.

— Ако са получили помощ от някого, това сигурно е било от бунтовниците — хората, които последни биха проговорили.

— И други може да знаят.

— Може. Но дали ще ни кажат?

— Нашите бегълци трябва да имат все някакви врагове — настоя Анатолий.

Жан-Пиер поклати глава.

— Елис не е бил тук достатъчно дълго, за да си създаде врагове, а Джейн беше истинска героиня — отнасяха се към нея като към Жана д’Арк. Няма такива, които да не я харесват. А! — Още докато говореше, се сети, че не е вярно.

— Какво?

— Моллата.

— Аха.

— По някаква причина тя го вбесяваше до лудост. Отчасти — може би защото нейните лекове бяха по-ефективни от неговите, но не е само това, защото и моите бяха не по-различни от нейните, а той никога не е изразявал специално лошо отношение към мен.

— Сигурно я е нарекъл „западняшка шафрантия“.

Как се досети?

— Все така правят. Къде живее моллата?

— Абдула живее в Банда, в една къща на около половин километър извън селото.

— Дали ще проговори?

— Сигурно мрази Джейн достатъчно, за да я издаде пред нас — замислено рече Жан-Пиер. — Но никой не бива да го види. Не можем просто да кацнем в селото и да го вземем — всички ще разберат какво е станало и той ще млъкне. Ще трябва някак тайно да го срещнем… — Жан-Пиер се зачуди в каква ли опасност се поставя сам, като прави такива планове. После се сети за унижението, което беше изстрадал — всякакъв риск си струваше, за да получи отмъщение. — Ако ме спуснете някъде близо до селото, мога да отида до пътеката между селото и неговата къща и да се крия там, докато се появи.

— Ами ако не се появи цял ден?

— Да…

— Просто ще трябва да направим така, че да се появи. — Анатолий се намръщи. — Ще приберем всичките селяни в джамията, както направихме миналия път, а после ще ги пуснем. Абдула почти сигурно ще се върне в къщата си.

— Но дали ще бъде сам?

— Хм! Да речем, че пуснем жените първи и им заповядаме да се върнат по къщите си. После, като пуснем и мъжете, те всички ще искат да видят как са жените им. Живее ли някой друг близо до Абдула?

— Не.

— Тогава няма как да не забърза по онази пътека съвсем сам. Ти излизаш иззад някой храст…

— И той ми прерязва гърлото от едното ухо до другото.

— Нож ли носи?

— Ти срещал ли си афганец, който да не носи?

Анатолий сви рамене.

— Можеш да вземеш моя пистолет.

Жан-Пиер се зарадва и малко се изненада, че му гласуват такова голямо доверие, макар че не знаеше как да борави с пистолет.

— Предполагам, че поне като заплаха ще свърши работа — притеснено рече той. — Ще ми трябват и някакви местни дрехи, само в случай че ме види някой друг, освен Абдула. Ами ако срещна някой, който ме познава? Ще трябва да си покрия лицето с шала или нещо такова…

— Това лесно ще се реши — каза Анатолий. Той извика нещо на руски и трима от войниците скочиха на крака. Свърнаха към къщите и след няколко секунди се появиха със стария коняр. — Можеш да вземеш неговите дрехи.

— Добре — рече Жан-Пиер. — Качулката ще скрие лицето ми. — Той премина на персийски и изкрещя на стареца: — Сваляй си дрехите!

Човекът започна да протестира: голотата беше ужасно срамно нещо за афганистанците. Анатолий извика някаква кратка команда на руски и войниците повалиха човека на земята и му свалиха насила джелабата. Всички се запревиваха от смях, като видяха тънките му като клечки крака, които стърчаха изпод одърпаните гащета. Пуснаха го и той се завтече да бяга, прикрил с длани слабините си, което ги накара още по-силно да се засмеят.

Жан-Пиер бе прекалено нервен, за да му се стори ситуацията смешна. Той свали ризата и панталоните си и навлече джелабата на стареца.

Миришеш на конска пикоч — каза Анатолий.

— Отвътре е още по-лошо — отвърна Жан-Пиер.

Качиха се в хеликоптера. Анатолий взе слушалките на пилота и надълго заобяснява нещо на руски по микрофона. Жан-Пиер много се притесняваше от това, което му предстои. Ами ако из шубраците изскочат трима муджахидини и го сварят как заплашва Абдула с пистолет? В Долината го познават буквално всички. Новината, че е ходил в Банда с руснаците, сигурно бързо е обиколила района. Без съмнение повечето хора вече знаят, че е бил шпионин. Сигурно е обществен враг номер едно. Жив ще го разкъсат.

„Може би се правим на прекалено умни — помисли си той. — Може би трябва просто да кацнем там, да дръпнем Абдула и с бой да го накараме да каже истината. Не, опитахме този метод вчера и не свърши работа. Това е единственият начин.“

Анатолий върна слушалките на пилота, който седна на мястото си и започна да загрява двигателите. Докато чакаха, Анатолий извади пистолета си и го показа на Жан-Пиер.

— Това е деветмилиметров Макаров — надвика той шума на двигателите. Дръпна крачето отдолу на дръжката и извади пълнителя. В него имаше осем патрона. Бутна пълнителя обратно. Показа още едно краче от лявата страна на пистолета. — Това е резервният ключ. Когато червената точка е покрита, пистолетът е блокиран. — Като държеше оръжието с лявата ръка, той използва дясната, за да дръпне плъзгача над дръжката. — Така се зарежда пистолетът. — После освободи плъзгача и той се върна обратно в първоначалната си позиция. — Когато стреляш, дръпни здраво спусъка, за да презаредиш пистолета. — И подаде оръжието на Жан-Пиер.

„Наистина ми има доверие“, помисли си Жан-Пиер и за момент обхваналата го радост прогони смразяващия кръвта страх.

Хеликоптерите се издигнаха. Потеглиха по протежението на Реката на Петте лъва към югозапад, спущайки се към Долината. Жан-Пиер си мислеше, че двамата с Анатолий добре се бяха сработили. Анатолий му напомняше за собствения му баща: умен, решителен, смел човек, непоклатимо отдаден на световния комунизъм. „Ако успеем тук, мислеше си Жан-Пиер, сигурно ще можем да работим пак заедно на някой друг фронт.“ Тази мисъл му достави неимоверно удоволствие.

В Дашт-и-Риуат, където започваше ниската част на Долината, хеликоптерът обърна на югоизток, следвайки протока Риуат нагоре по течението му към планинските скатове, за да може да стигне до Банда иззад планината.

Анатолий пак взе слушалките от пилота, а после дойде и изкрещя в ухото на Жан-Пиер:

— Всички вече са в джамията. Колко време ще отнеме на жената да стигне до къщата на моллата?

— Пет-десет минути — извика Жан-Пиер в отговор.

— Къде искаш да те спуснем?

Жан-Пиер се замисли по този въпрос.

— Казваш, че всичките селяни са в джамията, нали така?

— Да.

Провериха ли пещерите?

Анатолий отиде до радиостанцията и попита. Върна се и рече:

— Проверили са и пещерите.

— Окей. Спуснете ме ей там.

— Колко време ти е нужно, за да стигнеш до скривалището си?

— Дайте ми десет минути, после пуснете жените и децата, и чакайте още десет минути, тогава пуснете и мъжете.

— Разбрано.

Хеликоптерът се спусна в сянката на планината. Следобедът преваляше, но имаше още час — час и нещо до мръкване. Приземиха се зад възвишението на няколко метра от пещерите. Анатолий каза на Жан-Пиер:

— Не тръгвай още. Нека пак да проверим пещерите.

През отворената врата Жан-Пиер видя още един „Хинд“ да се приземява. Шестима войника изскочиха оттам и притичаха през възвишението.

— Как ще ви сигнализирам да слезете и да ме вземете след това? — попита Жан-Пиер.

— Ще те чакаме тук.

— Какво ще правите, ако някои от селяните се качат тук, преди да се върна.

— Ще ги застреляме.

Това беше още едно общо нещо между Анатолий и бащата на Жан-Пиер — безмилостността.

Разузнавателната група се появи над възвишението и един от войниците им направи знак с ръце, че всичко е чисто.

— Тръгвай — каза Анатолий.

Жан-Пиер отвори вратата и изскочи от хеликоптера, стиснал пистолета на Анатолий в ръка. Притича с наведена глава под въртящите се перки. Като стигна до височината, се обърна и погледна назад: и двата хеликоптера бяха още там.

Прекоси познатото празно пространство пред пещерата, която бе използвал за клиника, и погледна надолу към селото. Пряко се виждаше дворът на джамията. Не можа да различи нито една от фигурите, които бяха там, но беше възможно някой от тях да погледне нагоре точно когато не трябва и да го види — тяхното зрение може да е по-добро от неговото, — затова дръпна качулката напред, за да прикрие лицето си.

Сърцето му се разтупа, като почна да се отдалечава от безопасната зона покрай руските хеликоптери. Забърза надолу по склона покрай къщата на моллата, долината му се стори странно стихнала, въпреки неспиращия шум от реката и далечния шепот на хеликоптерните перки. После се сети, че е така, защото не се чуват децата.

Свърна зад завоя и откри, че не могат да го видят от къщата на моллата. До пътеката имаше една туфа камилска трева и храсти. Мина над тях и клекна ниско. Беше добре скрит, но ясно виждаше пътеката. Приготви се да чака така.

Мислеше си какво да каже на Абдула. Моллата беше женомразец почти до истерия: би могъл да използва точно това.

Внезапно вдигналите се високи гласове долу в селото му подсказаха, че Анатолий е дал заповед жените и децата да бъдат пуснати от джамията. Селяните сигурно ще се чудят за какво е била цялата операция, но вероятно ще го отдадат на пословичния идиотизъм на военните навсякъде по света.

Няколко минути по-късно жената на моллата се появи на пътеката, понесла бебето си и следвана от трите по-големи деца. Жан-Пиер се стегна: дали наистина е скрит добре тук? Дали децата няма да изтичат от пътеката и да се препънат в храста? Какво унижение ще бъде само: да го спипат точно децата. Спомни си пистолета в ръката си. „Дали мога да стрелям по деца?“, попита сам себе си той.

Те го подминаха и свиха покрай завоя към къщата си.

Скоро след това руските хеликоптери започнаха да се вдигат от пшеничната нива: това значеше, че и мъжете са били пуснати. Точно като по план, Абдула се появи запъхтян нагоре по склона — набита фигура с чалма и английско сако на тънко райе. Сигурно се развива огромна търговия с дрехи втора ръка между Европа и Изтока, реши Жан-Пиер, защото много от тукашните хора носеха дрехи, без съмнение произведени в Париж или Лондон и после изхвърлени — вероятно защото са излезли от мода — дълго преди да бъдат износени. „Ето това е моментът — помисли си Жан-Пиер, когато комичната фигура се изравни с него. — Този клоун със сако на борсов служител държи ключа към бъдещето ми.“ Изправи се на крака и излезе иззад храстите.

Моллата се стресна и извика изненадан. Погледна към Жан-Пиер и го позна.

— Ти! — извика той на персийски. Ръката му се стрелна към пояса. Жан-Пиер му показа пистолета. Абдула, изглежда, се уплаши.

— Не се страхувай — каза Жан-Пиер на персийски. Неравният му глас издаваше нервността му и той се насили да го овладее. — Никой не знае, че съм тук. Жена ти и децата минаха, без да ме видят. Няма страшно.

Абдула го погледна подозрително.

— Какво искаш?

— Жена ми е развратница — рече Жан-Пиер и макар нарочно да преувеличаваше, за да се възползва от предразсъдъците на моллата, гневът му не беше изцяло театрален. — Тя взе детето ми и ме напусна. Тръгнала е да мърсува с онзи американец.

— Знам — рече Абдула и Жан-Пиер видя, че той започна да се изпълва от справедлив гняв.

— Търся я от доста време, за да я върна и да я накажа.

Абдула закима ентусиазирано, а в очите му се появи злоба: много му се хареса идеята да се наказват неверните жени.

— Но двамата проклетници са се скрили някъде. — Жан-Пиер говореше бавно и внимателно: точно в този момент всеки нюанс имаше голямо значение. — Ти си божи човек. Кажи ми къде са. Никой никога няма да знае откъде съм разбрал — освен ти, аз и Аллах.

— Заминаха. — Абдула се изплю и слюнката омокри червено боядисаната му брада.

— Къде? — Жан-Пиер затаи дъх.

— Пръждосаха се от Долината.

— Но къде отидоха?

— Към Пакистан.

Към Пакистан!? Какви ги дрънка старият му глупак?

— Пътищата са затворени! — изкрещя Жан-Пиер, вбесен.

— Не и Пътят на маслото.

— Mon Dieu! — прошепна Жан-Пиер на родния си език. — Пътят на маслото! — Остана поразен от смелостта им, но в същото време — и дълбоко разочарован, защото сега щеше да бъде невъзможно да ги намерят. — Взеха ли и бебето?

— Да.

— Значи никога повече няма да видя дъщеря си.

— Те всички ще умрат в Нуристан — със задоволство каза Абдула. — Жена от Запада с бебе на ръцете никога не би оцеляла по онези високи проходи, а американецът ще умре, опитвайки се да я спаси. Така Аллах наказва тези, които бягат от човешкото правосъдие.

Жан-Пиер осъзна, че трябва да се върне към хеликоптерите колкото може по-бързо.

— Сега се прибирай в къщата си — каза той на Абдула.

— Договорът ще умре с тях, защото документът е у Елис — добави Абдула. — Това е хубаво. Макар че ни трябват американските оръжия, опасно е да се сключват договори с неверници.

— Тръгвай! — заповяда му Жан-Пиер. — Ако не искаш семейството ти да ме види, накарай ги да стоят вътре няколко минути.

Абдула се нацупи за момент, задето му нареждат какво да прави, но явно осъзна, че в момента посоката на пистолетното дуло не сочи в негова полза, затова забърза към дома си.

Жан-Пиер се почуди дали всички ще умрат в Нуристан, както злорадо беше предрекъл Абдула. Не искаше това да стане. Така няма да постигне нито отмъщение, нито удовлетворение. Искаше да си върне дъщерята. Искаше Джейн да е жива и под негова власт. Искаше Елис да бъде наказан — болезнено, унизително.

Даде на Абдула време да влезе в къщата си, след това дръпна качулката над лицето си и потегли нагоре по склона. Като мина край къщата, изви лицето си на другата страна — в случай че някое от децата наднича.

Анатолий го чакаше на празното пространство пред пещерите. Протегна ръка да вземе пистолета и попита:

— Е, какво?

Жан-Пиер му върна оръжието.

— Избягаха ни — рече — Напуснали са Долината.

— Не може да са ни избягали! — гневно каза Анатолий. — Къде са отишли?

— Към Нуристан. — Жан-Пиер посочи към хеликоптерите. — Не е ли по-добре да тръгваме?

— Не можем да говорим в хеликоптерите.

— Но ако селяните дойдат…

— Майната им на селяните! Какво са ти потънали гемиите? Какво правят в Нуристан?

— Потеглили са към Пакистан по маршрут, известен като Пътя на маслото.

— Ако знаем откъде ще минат, можем да ги намерим.

— Не мисля. Посоката е една, но може да се мине от много различни места.

— Ще пратим хеликоптери над всички.

— Не можеш да следиш тези пътеки от въздуха. Почти невъзможно е да ги следиш и от земята, ако нямаш местен водач.

— Можем да използваме картите…

— Какви карти? — попита Жан-Пиер. — Виждал съм твоите карти и те не са по-добри от моите, американските, които са най-добрите съществуващи — и там не са показани тези пътеки и проходи. Не знаеш ли, че има райони в света, които така и не са били картографирани както трябва? Сега се намираш точно в такъв район!

— Знам. Работя за разузнаването — или си забравил? — Анатолий снижи глас. — Твърде лесно губиш кураж, приятелю. Помисли: ако Елис може да намери местен водач, който да му показва маршрута, тогава и аз мога да направя същото.

„Дали е възможно?“, помисли си Жан-Пиер.

— Но може да се мине по много различни пътища.

— Да предположим, че има десет маршрута. Трябват ни десетима местни водачи, които да водят десет хайки.

Ентусиазмът на Жан-Пиер бързо се възвърна, след като разбра, че все още има шанс да си върне Джейн и Шантал и да види как залавят Елис.

— Може би не е чак толкова безнадеждно — оживено изрече той. — Можем просто да разпитваме по пътя. Веднъж да се измъкнем от тази проклета Долина, хората може да са по-разговорливи. Нуристанците не са толкова замесени във войната като тези тук.

— Добре! — рязко рече Анатолий. — Мръква се вече. Много работа ни предстои тази нощ. Можем да тръгнем рано сутринта. Да вървим!