Читателски коментари (за „Позор “ от Дж. М. Кутси)

Може би е излишно, но реших да го напиша. Може пък за някого да е полезно.

Четох Disgrace преди 12 години на английски.

Беше втората книга на Джей Ем Кутси, която прочетох след Youth.

Не бях подготвен и мисля че това е книгата с най-шокиращите, брутални и реалистични сцени, която изобщо съм чел.

Авторът е изключително добър писател.

Сещам се за Disgrace често и за съжаление мисля, че в мен е останала известна неизличима травма. Ако можех да избирам бих предпочел да дам Undo и да не бях я чел.

Книгата е невероятна — ужасна и прекрасна едновременно. Както казва нт, авторът е много, много добър писател. Ако сте свикнали на захаросана литература със задължителен щастлив край, не започвайте. Тук е налице патосът на гръцка трагедия без патос в стила на изразяване. Трябва да се види.

С „В очакване на варварите“ стигнах до състояние на ступор от срещата си с Дж.М.Кутси.Беше в миналия век .Мислех ,че „1984“ и Оруел са връх ,но Кутси е Еверест.Тялото е, общо взето, познато — крак ,ръце …увредите са видими и лечими ,но Духът,с който човекът е от люлката, е нещо ,меко казано,неизвестно .Страданията на Духа -от какво се причиняват и как се лекуват — въпрос -без отговор .Страданията на душата са неизброими и самотата е всемирна .

Кутси е титан. Не стига, че стилистично е един от най-интересните и четими автори ами винаги пълни книгите си с идеи и провокации, които занимават ума ти дълго време след като си затворил книгата.

Книгата е уникална, изчетох я на един дъх.Различна и непредсказуема.Разтърсваща.Много добре написана.За читатели, които бягат от шаблона.Животът може да те постави в неудобна ситуация и публично неодобрение и отхвърляне.Как да пребориш срама и да продължиш напред.

Уникална книга, заслужена Нобелова награда за литература! Авторът прокарва паралел между съдбата на главния герой (университетски преподавател, който от сексуален насилник се превръща в съсипан баща, смазан от насилието над собствената му дъщеря) и житейската реалност в съвременна Южна Африка (в която бившите роби се превръщат в брутални и безнаказани насилници). Книгата се чете със затаен дъх до последния ред, а сцените от нея се запечатват в съзнанието. С майсторство авторът рисува сложни междучовешки отношения, развиващи се както в академичните среди, така и в „дивата“ провинция. Книга за вината, изкуплението и прошката; книга, сурова като самия живот, в който търсим своя личен смисъл за съществуване, но в който доминира чувството за самота и безизходица (никога няма да забравя този простичък и трогателен финал на романа). Съвременна класика, с която идните поколения ще помнят литературата на нашето време. Благодаря на Читанка!

Това е най-шантавата книга, която съм чел. Не знам дали е фантастика или проза. Написана е добре ясно, но на места паднах. Адски динамична и на важни моменти просто скачаш зад случката. Сякаш да те запалят жив и изнасилят дъщеря ти трима черни е да те настъпят по обувката. Шаш! Има доста загадки за мен. Коя 20 годишна красавица ще си легне с разплут папардак. Кой 52 годишен професор ще се занимава с 20 годишна своя ученичка, кой баща ще покани на вечеря със сладка ракия даскала пръч, дръндил дъщеря му в час по литература и прочие, кой пергиш ще посети бащата на осквернено от теб дете. Една аналогия — професор и неуко негърче загазили общ лук по своему. Също тия руси хора имат доста различни родови порядки, непонятни за мен добруджанеца. За черните в ЮАР дума да не става. За нищо на света няма да стъпя в Африка. Чете се бързо. И все пак рядка книга, която раздира с памук. Кутси е много свой.

„Позор“ не е роман за приятно четене, нито за хора, които искат да се почувстват морално превъзходни или интелектуално над другите. Кутси хваща читателя за гърлото още от първата страница и го изправя пред суровата, неудобна истина: интелектът не означава морал, гордостта е крехка като стъкло, а всички тези „добри намерения“, с които човек се гордее, всъщност са фасади на лицемерието му.

Дейвид Лаури е толкова болезнено човешки, толкова грешен и едновременно трагикомичен, че читателят едновременно го съжалява и се отвращава — точно като собствените си слабости, които отрича.

Нападението във фермата е брутално, безпощадно и студено като живота, а постапартейд Южна Африка е рентген на властта, уязвимостта и човешката немощ.

Кутси не утешава, не предлага Instagram-ready урок по морал и не се интересува дали читателят ще хареса героя. Той просто държи огледалото и го кара да се срещне с най-неудобната, сурова и болезнено истинска версия на себе си. И когато затвори книгата, читателят разбира, че темата никога не е била Лаури или Луси, нито дори Южна Африка — темата е самият той. Най-големият позор никога не е героят, нито обстоятелствата. Най-големият позор е самият читател. И ако това го обижда или кара да се чувства неудобно — поздравления. Кутси е постигнал целта си, а читателят току-що получи най-бруталния урок по честност и самоосъзнаване, който литературата може да поднесе.