Кен Фолет
Третият близнак (51)

50.

Стив тръпнеше от нетърпение. Ако идеята им успееше, щеше да стане ясно кой е изнасилил Лайза Хокстън, а това означаваше, че ще има възможност да докаже, че е невинен. Ами ако нещо се обърка? Търсенето можеше да не даде резултат, медицинските досиета можеха да са загубени или изтрити от информационните банки. Тия шибани машинки винаги даваха тъпи съобщения от рода: Няма такъв файл. Недостиг на памет или Грешка от общ характер.

Най-накрая обаче компютърът звънна. Стив извърна очи към екрана и видя, че сканирането е приключило. На екрана беше излязъл списък с имена, подредени по двойки, и адресите им. Програмата на Джийни бе свършила работа. Но дали клонингите бяха в този списък?

Той потисна нетърпението си. Първо трябваше да направи копие на списъка.

Намери кутия с нови дискети в едно чекмедже и сложи една в компютъра. После откопира списъка на дискетата, извади я и я пъхна в задния джоб на дънките си.

Чак тогава започна да изучава имената на екрана.

Не позна нито едно от тях. По-лесно щеше да му бъде да ги прегледа, отпечатани върху хартия. Той повика лейтенант Гамбъл.

— Мога ли да разпечатам от компютъра?

— Разбира се — отвърна му тя. — Свързан е с онзи лазерен принтер.

Тя му показа как да стане. Стив се надвеси над принтера и с надежда загледа бавно излизащите листове. Очакваше да види собственото си име заедно с още трима — Денис Пинкър, Уейн Статнър и името на онзи четвъртия, който бе изнасилил Лайза Хокстън. Баща му надничаше през рамото му.

Първата страница съдържаше само имена, групирани по двойки — нямаше групи по трима или четирима.

Името Стивън Логън се появи в края на втората страница. Баща му го видя едновременно с него.

— Ето те къде си — каза той със зле прикрита възбуда.

Но тук май бе станала някаква грешка. Програмата бе групирала твърде много имена. Заедно със Стивън Логън, Денис Пинкър и Уейн Статнър, бяха и Хенри Ъруин Кинг, Пер Ериксън, Мъри Клод, Харви Джон Джоунс и Джордж Дасолт. Радостната възбуда на Стив премина в униние.

Бащата се намръщи.

— Тия пък какви са?

Стив преброи имената.

— Осем души.

— Осем? — прошепна баща му. — Осем!

Тогава и Стив разбра.

— „Дженетико“ са направили толкова — каза той. — Ние сме осем души.

— Осем клонинга — произнесе смаяно баща му. — Какво, по дяволите, са изобретили тия хора?

— Чудя се по какъв ли признак ги е търсила програмата — каза Стив и погледна последната страница, току-що излязла от принтера.

Най-отдолу пишеше: Обща характеристика — електрокардиограма.

— Точно така, спомням си — обади се бащата. — Направиха ти електрокардиограма, когато беше на една седмица. Така и не разбрах защо.

— На всички са ни направили. А еднояйчните близнаци имат почти еднакви сърца.

— Още не мога да повярвам — поклати глава баща му. — На тоя свят има осем момчета, които изглеждат абсолютно еднакви.

— Виж адресите — каза Стив. — Всички са от военни бази.

— Повечето от хората няма да са на същите места. Програмата не, дава ли още някаква информация?

— Не, за да не се нарушава анонимността на хората.

— Тогава как ще ги намерим?

— Питах Джийни, тя каза, че в университета имат всички телефонни указатели, качени на компактдиск. Ако това не помогне, търсят по шофьорски книжки, кредитни карти и някои други източници.

— По дяволите анонимността! — каза баща му. — Ще изтегля пълните медицински досиета на тия хора и ще видя дали няма да открием нещо, което да ни подскаже как да ги намерим.

— Допи ми се кафе — каза Стив. — Има ли нещо подобно тук?

— В Информационния център напитки не се внасят. Компютрите полудяват, ако разлееш нещо върху тях. Зад ъгъла има малка зона за почивка с кафе и кола машина.

— Ще се върна веднага.

Той излезе от Информационния център, кимвайки на охраната. В залата за почивка имаше няколко маси и столове и машини за сода и сладки. Стив изяде два сникърса, изпи чаша кафе и тръгна обратно към Информационния център.

Пред стъклената врата се спря. Вътре бяха влезли още няколко души — един генерал и двама военни полицаи. Генералът спореше нещо с баща му, а полковникът с нарисуваните мустачки му пригласяше. Атмосферата като че ли бе нажежена и това накара Стив да застане нащрек. Той пристъпи вътре и спря до вратата. Инстинктът му подсказа да не привлича вниманието върху себе си.

Чу думите на генерала, отправени към баща му:

— Имам заповед, полковник Логън. Вие сте арестуван.

Стив изстина.

Как, по дяволите, е станало така? Сигурно не беше за това, че са хванали баща му да наднича в чужди медицински досиета. Това наистина бе сериозно нарушение, но едва ли бе повод за арест. Имаше нещо друго тук. Нещо, аранжирано от „Дженетико“.

Какво да прави?

Бащата тъкмо сърдито отвръщаше:

— Нямате право!

— Не ми изнасяйте лекции, по дяволите, за това какво право имам, полковник! — викна генералът.

Нямаше смисъл Стив да се включва в спора. Списъкът с имената бе на дискетата в джоба на дънките му. Баща му бе изпаднал в беда, но той можеше сам да се погрижи за себе си. Стив просто трябваше да се измъкне оттук заедно с информацията.

Обърна се и излезе.

Вървеше с твърда крачка, давайки си вид, че знае накъде. Чувстваше се като беглец. Помъчи се да си спомни как е дошъл дотук през тая плетеница от коридори. Сви зад няколко ъгъла и стигна до проверовъчен пункт.

— Момент, сър — подвикнаха от охраната.

Стив се спря и се обърна с лудо биещо сърце.

— Да? — каза той, опитвайки се да изглежда като зает човек.

— Компютърът трябва да ви отпише, сър. Мога ли да видя документа ви за самоличност?

— Разбира се. — Стив му подаде паспорта си.

Охранникът погледна снимката и въведе името му в компютъра.

— Благодаря ви, сър — каза той и му върна паспорта.

Стив отново закрачи по коридора. Още един пункт и бе навън.

Зад себе си чу гласа на Керълайн Гамбъл:

— Господин Логън! Един момент, моля!

Тя тичаше по коридора след него, запъхтяна и със зачервено лице.

— Мамка му! — изпъшка той.

Спусна се напред, зави зад първия ъгъл и се озова пред стълба. Изтича по нея и слезе на по-долния етаж. В него бяха имената на седем души, които можеха да свалят обвинението му в изнасилване — нямаше да позволи на никой да го спре с информацията, ако ще и цялата американска армия да препречеше пътя му.

За да излезе от сградата, трябваше да стигне до пръстен Е — най-външния. Изтича по един от свързващите коридори и мина през пръстен С. Размина се с голф количка, натоварена с почистваща апаратура. Когато бе на половината път до пръстен D, до него пак долетя гласът на лейтенант Гамбъл:

— Господин Логън!

Тая пък още тичаше след него. И не само това, ами и крещеше подпре му:

— Генералът иска да говори с вас!

Мъж в униформа на военновъздушните сили надникна любопитно през една от вратите. За щастие хора почти нямаше — беше събота вечер. Стив видя стълба пред себе си и изтича пъргаво нагоре. Това би трябвало да поизтощи още малко дебелата лейтенантка.

На по-горния етаж той закрачи с бързи крачки към пръстен D, мина два ъгъла по пръстена и отново слезе долу. От лейтенант Гамбъл вече нямаше и следа. Отървах се от нея, помисли си с облекчение.

Бе почти сигурен, че се намира на нивото на изхода. По посока на часовниковата стрелка мина по пръстен D и стигна до следващия коридор. Мястото му се стори познато — оттук бе влязъл. Продължи по същия коридор и най-сетне стигна до проверовъчния пункт, откъдето бяха дошли с баща му. Беше почти свободен.

Тогава видя лейтенант Гамбъл.

Стоеше до охраната, зачервена и запъхтяна.

Стив изруга. В края на краищата не се бе отървал от нея. Тя просто бе стигнала до изхода преди него.

Той реши да се държи нахално.

Приближи се до пропуска и откачи табелката от ризата си.

— Задръжте това, господин Логън — каза лейтенант Гамбъл. — Генералът иска да говори с вас.

Стив сложи табелката на плота, прикривайки страха си със самоуверен израз.

— Опасявам се, че нямам време. Довиждане, лейтенант, и благодаря за съдействието.

— Налага се да настоявам — твърдо каза тя.

Стив се престори на нетърпелив.

— Аз съм цивилен и не можете да ми заповядвате. Както виждате, в себе си не нося никаква военна собственост. — Надяваше се дискетата отзад в джоба му да не се вижда. — Ще бъде незаконно, ако се опитате да ме задържите.

Тя се обърна към охраната — беше мъж на около трийсет години и със седем-осем сантиметра по-нисък от Стив.

— Не го пускайте! — заповяда му тя.

Стив се усмихна на младия мъж.

— Ако ме докоснеш, войниче, ще го сметна за нападение. Ще ме оправдаят, ако те изхвърля оттук, и повярвай ми, ще го направя.

Лейтенант Гамбъл се огледа за подкрепление, но единствените хора, които се оказаха наблизо, бяха две чистачки и един електротехник, поправящ някакво осветително тяло.

Стив тръгна към изхода.

Лейтенант Гамбъл се разкрещя:

— Спрете го!

Зад себе си чу охраната да вика:

— Спрете или ще стрелям!

Чистачките и електротехникът замръзнаха на място.

Ръцете на войника трепереха, докато насочваше пистолета си към младежа.

Мускулите на Стив се стегнаха и той впери поглед в дулото. С усилие се отърси от обхваналата го парализа. Един пазач от Пентагона не можеше да стреля по невъоръжен цивилен — бе сигурен в това.

— Няма да ме застреляте — каза убедено. — Това ще бъде убийство.

Обърна се и тръгна към изхода.

Бе най-дългото разстояние, което бе изминавал в живота си. До вратата имаше не повече от три-четири метра, но минаха сякаш години, преди да стигне до нея. Кожата му настръхна.

Сложи ръка на дръжката и в този момент въздухът бе разтърсен от изстрел.

Някой изпищя.

През главата на Стив мина мисълта: Той стреля над главата ми, но не се обърна. Изхвърча навън и се спусна по стълбите. Бе паднала нощ и паркингът бе осветен от уличното осветление. Зад себе си чу викове, после прогърмя още един изстрел. Той стигна до края на стълбите и веднага сви встрани в храстите.

После излезе на улицата и продължи да бяга. Намали ход до една автобусна спирка. От спрял автобус слязоха двама войници и се качи една цивилна жена. Стив скочи вътре веднага след нея.

Автобусът тръгна. Шофьорът го изкара от паркинга, свърна към магистралата и Пентагонът остана отзад.