Кен Фолет
Третият близнак (28)

27.

Джийни запали осветлението в лабораторията и Стив влезе след нея.

— Езикът на генетиката се състои от четири букви — A, C, G и T.

— Защо именно тия четири?

— Аденин, цитозин, гуанин и тимин. Това са така наречените азотни бази, прикрепящи се към централните ивици на ДНК молекулата. Те формират думи и изречения, като например: Постави пет пръста на всеки крак.

— Да, но във всяка ДНК трябва да пише: Постави пет пръста на всеки крак.

— Правилно. Твоята ДНК е много близка до моята и до тази на всички хора по света. Имаме много общи неща дори с животните, защото сме направени от същите протеини, както и те.

— Тогава как правиш разлика между Денисовата ДНК и моята?

— Между думите има части, които не означават нищо, просто безсмислица някаква, нещо като интервали. Наричат се олигонуклеотиди, но всички им викат олиги. В интервала, намиращ се между пет и пръста, може да има едно олиго, което се чете като TATAGAGACCCC, повторено определен брой пъти.

— Всички ли имат TATAGAGACCCC?

— Да, но броят на повторенията при различните хора е различен. Между пет и пръста ти може да имаш трийсет и две олиги, а аз може да имам двеста осемдесет и седем. Няма значение колко олиги имаш, защото те не означават нищо.

— А как сравняваш олигите на Денис с моите?

Тя му показа правоъгълна плочка с размер и форма на книга.

— Намазваме повърхността на тази плоча със специален вазелин, правим прорези по повърхността й и вътре пускаме проби от твоята ДНК и от тази на Денис. После слагаме плочата ето тук. — На масата имаше малък стъклен съд. — Пускаме за два часа ток през вазелина. Той кара ДНК частичките да се промъкват през вазелина на прави ивици. Да, но малките частички се движат по-бързо от дългите. Така че твоите частички с трийсет и две олиги ще свършат далеч пред моите двеста осемдесет и седем. Виждам, че Лайза вече е положила фолиото върху филмовата плака. Мисля, че конфигурацията вече е оформена. Остава ни само да проявим филма.

Стив се опита да види изображението на филма, докато тя го промиваше в някакъв химически разтвор и го плакнеше с вода. На това парченце бе записана цялата му история! Но на него не се виждаше нищо друго, освен непонятна стълбовидна конфигурация. Най-сетне тя го размаха във въздуха да изсъхне и го сложи на светлинното табло.

Стив впери поглед в него. Филмът от горе до долу бе нашарен с прави линии, широки около шест милиметра, приличащи на сиви следи от автомобил. В дъното на филма всяка следа беше номерирана от 1 до 18. Вътре в следите имаше черни чертички, също като тирета. Това нищо не му говореше.

— Черните чертички показват докъде са стигнали частичките ти ДНК по следата — каза Джийни.

— Но във всяка следа има по две чертички.

— Това е, защото имаш две ивици ДНК — една от майка ти и една от баща ти.

— Разбира се, двойната спирала.

— Точно така. И родителите имат различни олиги. — Тя погледна листче с някакви бележки, после вдигна глава. — Сигурен ли си, че си готов за това, какъвто и да е резултатът?

— Да.

— Добре. — Тя отново сведе поглед надолу. — Следа номер три е твоята кръв.

Някъде към средата на следата се виждаха две чертички, на около два сантиметра една от друга.

— Следа номер четири е контролна. Това е или моя, или кръв на Лайза. Чертичките, в сравнение с твоите, трябва да бъдат на две съвсем различни места.

— Точно така са. — Двете чертички от контролната проба бяха, кажи-речи, до долния край на филма, съвсем близко една до друга.

— Следа номер пет е кръвта на Денис Пинкър. Чертичките на същото място като твоите ли са или са на различни места?

— На едно и също място са — отвърна Стив. — Съвпадат абсолютно точно.

Тя извърна поглед към него.

— Стив — каза му, — вие сте близнаци.

На него не му се искаше да повярва.

— Има ли вероятност от грешка?

— Разбира се — отвърна тя. — Едно на сто е два индивида, които нямат нищо общо помежду си, да имат една и съща частица и в майчината, и в бащината ДНК. Обикновено ние тестуваме четири различни частици, използвайки различни олиги и различни сонди. Това намалява вероятността от грешка до едно на сто милиона. Утре Лайза ще направи още три теста — за всеки един от тях ще отиде по половин ден. Но аз знам какъв ще бъде резултатът. И ти също, нали?

— Да — въздъхна Стив. — Май трябва да свиквам с мисълта. Откъде, по дяволите, съм се взел?

Джийни се замисли.

— Нещо, което каза преди малко, ми се върти в главата. Нямам ни брат, ни сестра. От това, което съм чула за майка ти и баща ти, те биха искали да имат къща, пълна с деца — три или четири.

— Права си — каза Стив. — Но мама имала проблеми със зачеването. Била е на трийсет и три и женена за татко от десет години, когато съм се появил аз. Писала е книга за това — Какво да правиш. Когато не можеш да забременееш. Това беше първият й бестселър. С парите тя купи сглобяема вила във Вирджиния.

— А Шарлот Пинкър е родила Денис на трийсет и девет години. Обзалагам се, че те също са имали проблеми със зачеването. Питам се дали това има някакво значение.

— Какво значение би могло да има?

— Не знам. Майка ти подлагала ли се е на някакво лечение?

— Не съм чел книгата й. Да й се обадя ли? И без това е време вече да им кажа за тая мистерия.

Той набра домашния си телефон. Отговори майка му.

— Здрасти, мамо.

— Зарадва ли се, като те видя?

— Отначало не особено. Но все още сме заедно.

— Значи не те мрази?

Стив погледна Джийни.

— Не ме мрази, мамо, но мисли, че съм малък.

— Чува ли те?

— Да, и мисля, че я смущавам, което е плюс. Мамо, намираме се в лабораторията й и имаме една загадка. Моята ДНК се оказа една и съща с ДНК-то на един друг обект, когото тя изследва — Денис Пинкър.

— Не може да бъде същата. В противен случай трябва да сте еднояйчни близнаци.

— А това би могло да е възможно само ако съм осиновен.

— Стив, не си осиновен. И нямаш брат — близнак. Един Бог знае как щях да се оправям с двама като теб.

— А подлагала ли си се на лечение срещу безплодие, преди да се родя аз?

— Да, лекувах се. Лекарят ми препоръча да се обърна към едно място във Филаделфия, където ходили много съпруги на военни. Наричаше се клиника „Авънтайн“. Приложиха ми хормонално лечение.

Стив повтори това на Джийни, която си записа информацията.

Майка му продължи:

— Лечението се оказа успешно и ти се появи на бял свят като резултат от тези усилия. Ти, който в момента си седнал в Балтимор в компанията на красива жена, седем години по-възрастна от теб, вместо да се върнеш тук, във Вашингтон, и да се грижиш за престарялата си и побеляла майка.

Стив се засмя.

— Благодаря, мамо.

— Не закъснявай. Утре трябва да се видиш с адвоката. Хайде първо се измъкни от тия съдебни бъркотии, а после се занимавай с ДНК-то си колкото си искаш.

— Няма да закъснявам. — Той затвори телефона.

— Сега ще се обадя на Шарлот Пинкър — каза Джийни. — Дано да не си е легнала вече. — Потърси номера в бележника на Лайза, вдигна слушалката и го набра. След малко заговори: — Здравейте, госпожо Пинкър, обажда ви се доктор Ферами от „Джоунс Фолс“. Добре съм, благодаря, вие как сте? Надявам се, че нямате нищо против да ви задам един-два въпроса. Много любезно от ваша страна. Да… Преди да забременеете с Денис, ходихте ли някъде да ви лекуват от безплодие? — Последва дълга пауза и лицето на Джийни светна. — Във Филаделфия? Да, чувала съм за нея. Хормонално лечение. Много интересно, страшно ми помогнахте. Благодаря ви още веднъж, довиждане. — Тя затвори. — Бинго! Шарлот е посещавала същата клиника.

— Това е чудесно — каза Стив. — Но какво означава?

— Нямам представа — каза Джийни, вдигна отново слушалката и набра 411. — Как мога да се свържа със „Справки“ във Филаделфия? Благодаря. — Тя затвори и веднага набра отново. — Клиника „Авънтайн“, моля. — Дълга пауза. Вдигна поглед към Стив: — Вероятно вече не работи от доста време.

Той я гледаше като хипнотизиран. Лицето й светеше от възбуда и изглеждаше страхотно. Умът й работеше като добре смазан механизъм. Искаше му се да й бъде по-полезен.

Изведнъж тя грабна молива и бързо надраска някакъв номер.

— Благодаря — каза в слушалката и затвори. — Още работят!

Стив стоеше като закован. Мистерията с гените му може би щеше да се разбуди.

— Картоните — каза той. — Клиниката трябва да има медицинските картони на клиентите си. В тях вероятно ще намерим нещо.

— Трябва да отида дотам — каза Джийни и се замисли. — Имам подписано разрешение от Шарлот Пинкър — молим всеки, когото интервюираме, да подписва такова разрешение — и с него можем да разглеждаме медицинските картони. Ще помолиш ли майка ти да подпише такова разрешение и да ми го изпрати утре по факса тук, в УДФ?

— Готово.

Тя отново набра, трескаво удряйки клавишите.

— Добър вечер. Клиника „Авънтайн“ ли е? Имате ли дежурен управител? Благодаря.

Тропаше нетърпеливо с молив по бюрото, а Стив я гледаше влюбено. Можеше да остане така цяла нощ.

— Добър вечер, господин Рингууд, обажда се доктор Ферами от факултета по психология към университета „Джоунс Фолс“. Два от моите обекти за изследване са посещавали клиниката ви преди двайсет и две години и ще бъде много полезно за мен, ако успея да надникна в медицинските им картони. Имам разрешенията им и мога да ви ги пратя предварително по факса… Това би било чудесно. А може ли утре? Да речем… в два часа следобед? Бяхте много любезен. Така ще направя. Благодаря ви. Довиждане.

— Клиника за лечение от безплодие — каза Стив замислено. — Дали не прочетох в Уолстрийт Джърнъл, че „Дженетико“ притежава такива клиники?

Джийни се втренчи в него.

— О, боже господи! — каза тя с тих глас. — Разбира се, че притежава.

— Питам се дали няма някаква връзка.

— Обзалагам се, че има — убедено каза Джийни.

— Ако има, значи…

— Значи Берингтън Джоунс сигурно знае много повече за теб и Денис, отколкото дава да се разбере.