Кен Фолет
Третият близнак (13)

12.

— Татко ли? — учудено запита Берингтън.

Джийни прехапа език. Това бе най-тъпото нещо, което можеше да произнесе: Кога излезе от затвора, татко? Само минути преди това Берингтън бе нарекъл хората зад решетките „утайка на обществото“.

Почувства се като убита — шефът й бе разбрал, че баща й е професионален крадец. Но още по-лошо бе, че се налагаше Берингтън да се запознае с него. Брадясалото му лице бе изподраскано от падане, дрехите му бяха мръсни, от тях се носеше лека, но неприятна миризма. Джийни изпитваше такъв срам, че не смееше да погледне Берингтън.

Преди много години тя не се срамуваше от баща си. Точно обратното — с държането си той правеше родителите на другите момичета да изглеждат скучни и безинтересни. Беше хубав и обичаше забавленията — често се връщаше вкъщи с нов костюм, с джобове, пълни с пари. Водеше я на кино, вземаше й нови рокли, сладолед, а мама си купуваше хубава нощница и започваше диета. Но той винаги изчезваше и когато тя стана на около девет години, разбра защо. Тами Фонтен й каза. Никога нямаше да забрави разговора.

— Роклята ти е ужасна — каза Тами.

— Носът ти е ужасен — отвърна Джийни остроумно и другите момичета се разсмяха.

— Твоята майка ти купува дрехи, които са отвратителни.

— А твоята майка е дебела.

— Твоят баща е в затвора.

— Не е.

— Там е.

— НЕ Е!

— Чух татко да казва на мама, докато четеше вестника: Стараят Пит Ферами май е пак в затвора.

— Който лъже — на въже, който лъже — на въже! — започна да скандира Джийни, но дълбоко в сърцето си повярва на Тами. Това обясняваше всичко — внезапното богатство и внезапните изчезвания задълго.

Джийни никога повече не повтори онзи детски разговор. Всеки би могъл да й затвори устата само като спомене за баща й. На девет годишна възраст това означаваше да бъдеш осакатен за цял живот. Винаги когато от училище изчезваше нещо, й се струваше, че всички погледи са насочени към нея. Никога не можа да се отърси от чувството за вина. Ако някоя жена погледнеше в чантичката си и писнеше: „По дяволите, мислех, че тук някъде имаше една десет доларова банкнота“, бузите на Джийни пламваха в яркочервено. Да бъде болезнено честна за нея се превърна в идея фикс — изминаваше цяла миля пеш, за да върне евтина химикалка, ужасена, че ако случайно я види у нея, собственикът й може да каже, че е крадла като баща си.

И така, ето го сега, застанал пред шефа й — мръсен, небръснат и вероятно без пукнат цент.

— Това е професор Берингтън Джоунс — каза тя. — Бери, запознай се с баща ми, Пит Ферами.

Берингтън обаче бе дружелюбно настроен и стисна ръката на баща й.

— Много ми е приятно да се запознаем, господин Ферами — каза той. — Дъщеря ви е чудесна жена.

— Не е ли т’ва самата истина? — наду се баща й и се ухили.

— Е, Бери, вече знаеш семейната тайна — каза тя примирено. — Татко бе осъден и вкаран в затвора за трети път точно в деня, в който се дипломирах от Принстън. Последните осем години прекара там.

— Можеха да бъдат петнайсет — обади се баща й. — Бяхме въоръжени.

— Благодаря ти, че го сподели с нас, татко. Това сигурно ще впечатли шефа ми.

Таткото прие обидено изражение и въпреки неловкото положение, в което я бе поставил, тя почувства жал. Слабостта му вредеше колкото на него, толкова и на семейството му. Той бе една от грешките на природата. Великата система, която възпроизвеждаше човешката раса — извънредно сложният ДНК механизъм, който Джийни изучаваше, — бе програмирана да прави всеки човек малко по-различен от другия. Беше нещо подобно на копирмашина с предварително въведена грешка. Понякога резултатите бяха добри — Айнщайн, Луис Армстронг, Андрю Карнеги. Но понякога излизаше и Пит Ферами.

Джийни трябваше бързо да се отърве от Берингтън.

— Ако искаш да се обадиш. Бери, можеш да ползваш телефона в спалнята.

— О, не, ще мина и без обаждане — отвърна той.

Слава богу! — облекчено помисли тя.

— Е, благодаря ти за чудесната вечер. — Джийни протегна ръка.

— За мен бе удоволствие. Лека нощ. — Той непохватно стисна ръката й и излезе.

Джийни се обърна към баща си.

— Какво стана?

— Излязох по-рано за добро поведение. Сега съм свободен. И естествено първото нещо, което ми се прииска да видя, бе малкото ми момиченце.

— Но не и преди да изкараш един тридневен запой.

Бе толкова очебийно неискрен, че чак я заболя. Усети познатото чувство на надигащия се в нея гняв. Защо, по дяволите, нямаше баща като всички останали?

— Хайде, бъди добричка — помоли я той.

Гневът й се оттече в тъга. Никога не бе имала истински баща и никога нямаше да има.

— Дай тази бутилка — каза тя. — Ще направя кафе.

Той неохотно й подаде водката и тя я сложи обратно в хладилника. После наля вода в кафеварката и я включи.

— Изглеждаш ми по-възрастна — изтърси невинно той. — Виждам бели косъмчета в косата ти.

— Много ти благодаря. — Тя сложи чаши, сметана и захар.

— И майка ти рано побеля.

— Винаги съм мислела, че причината за това си бил ти.

— Ходих при нея — въздъхна той, леко възмутен. — Но тя вече не живее там.

— Сега е в „Бела Виста“.

— Така ми каза и съседката, госпожа Мендоса. Тя ми даде и твоя адрес. Не ми харесва, че майка ти се намира на такова място.

— Тогава изкарай я оттам! — избухна Джийни. — Тя все още е твоя жена. Намери си работа, наеми някой поносим апартамент и започвай да се грижиш за нея.

— Знаеш, че не мога да го направя. И никога не съм могъл.

— Тогава не ме критикувай!

— Нищо не съм казал за теб, сладка моя — заоправдава се той. — Просто споменах, че не ми е приятно майка ти да се намира в такава институция, това е.

— И на мен не ми е приятно, а също и на Пати. Опитваме се да съберем пари, за да я измъкнем оттам. — Джийни усети внезапен прилив на безсилие и с мъка сдържа сълзите си. — По дяволите, татко, положението е достатъчно сериозно и без твоето мрънкане.

— Добре де, добре — каза примирително той.

Джийни преглътна с усилие. Не трябваше да му позволявам да подхожда към мен по този начин. И промени темата.

— А сега какво ще правиш? Имаш ли някакви планове?

— Ще се поогледам малко наоколо.

Искаше да каже, че ще поразузнае дали няма някое място за ограбване. Джийни не отвърна нищо. Той беше крадец и тя не можеше да го промени.

— Може би ще отделиш някой и друг кинт като за начало? — Баща й се изкашля.

Това отново я ядоса.

— Ще ти кажа какво ще направя — каза тя с твърд глас. — Ще ти дам възможност да се изкъпеш и избръснеш, а през това време ще хвърля дрехите ти в пералнята. Ако държиш ръцете си далеч от водката, ще ти забъркам и яйца. Можеш да заемеш от мен някоя пижама и ще спиш на дивана. Но няма да ти дам нито цент в брой. Мъча се като грешник да намеря парите, за да платим и да преместим мама на някое друго място, където ще се държат с нея като с човешко същество, така че не разполагам с нито един излишен долар.

— Добре, сладурчето ми — каза той, заемайки мъченическа поза. — Разбирам.

Тя го погледна. След като бъркотията, гневът и съжалението преминаха, у нея остана само копнеж. С цялото си сърце й се искаше той да се грижи сам за себе си, да остане на едно място повече от няколко седмици, да си намери нормална работа, да бъде любящ, грижовен и стабилен. Цялото й същество копнееше за истински баща. А знаеше, че желанието й никога, никога нямаше да се сбъдне. В сърцето й имаше място за татко, но то щеше да си остане празно завинаги.

Телефонът иззвъня.

Джийни го вдигна.

— Ало?

Беше Лайза, гласът й бе разстроен.

— Джийни, това беше той!

— Кой? Какво?

— Оня, дето го арестуваха с теб. Посочих го в редицата за разпознаване. Той е, който ме изнасили. Стивън Логън.

— Той те е изнасилил! — възкликна Джийни смаяно. — Сигурна ли си?

— Няма никакво съмнение, Джийни — отговори Лайза. — О, божичко, беше ужасно отново да го погледна в лицето. Отначало не казах нищо, защото той изглеждаше по-различно без шапка. После ченгетата накараха всички да си сложат бейзболни шапки и тогава разбрах, че това със сигурност е той.

— Лайза, не може да бъде — паникьоса се Джийни.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичките му тестове сочат обратното. Освен това прекарах доста време с него, а имам добра интуиция.

— Но аз го познах. — Гласът на Лайза прозвуча раздразнено.

— Смаяна съм. Не мога да разбера какво става.

— Това разбива теорията ти, нали? На теб ти беше необходимо единият близнак да е добър, а другият — лош.

— Да, но едно изключение не може да разбие цяла теория.

— Съжалявам, че проектът ти е заплашен.

— Това не е причината, която ме кара да твърдя, че не е той — въздъхна Джийни. — О, по дяволите, може би точно тази е. Вече не знам. Къде се намираш в момента?

— У дома.

— Добре ли си?

— Да, след като съм сигурна, че оня е в затвора.

— Изглеждаше толкова приятен.

— Миш ми разкри, че те били най-лошите. Изглеждали съвършено нормални външно, били най-умни, най-безскрупулни и изпитвали голяма наслада от страданията на жените.

— Божичко!

— Аз си лягам, защото съм капнала. Просто исках да ти кажа. Как мина вечерта ти?

— Горе-долу. Утре ще ти разкажа.

— Все още искам да дойда с теб до Ричмънд.

Джийни имаше намерение да вземе Лайза със себе си, за да й помогне при тестовете с Денис Пинкър.

— Мислиш ли, че ще можеш?

— Да, ще ми се да продължа да живея нормално. Не съм болна и нямам нужда от възстановяване.

— Денис Пинкър сигурно ще е точен двойник на Стивън Логън.

— Знам, ще го преживея.

— Е, щом си толкова сигурна…

— Утре ще ти се обадя рано.

— Добре. Лека нощ.

Джийни седна тежко на дивана. Възможно ли е приятният характер на Стивън да е само една маска? Ако е така, изобщо не ме бива да преценявам хората, укори се тя. А сигурно и за учен не ставам — може би всички еднояйчни близнаци ще се окажат и еднакви престъпници. Въздъхна.

Престъпният елемент от собственото й семейство седна до нея.

— Тоя професор е готин пич, но е сигурно по-стар от мен! — каза бащата. — Имаш ли си нещо с него?

— Банята се намира там, татко — прекъсна го Джийни, бърчейки нос.