Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Прости меня…, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Савка Чехларова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Анатолий Алексин
Заглавие: Прости ми
Преводач: Савка Чехларова; Маргарита Митовска; Яню Стоевски; Владимир Попов; Радка Петкова
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: руски
Издание: Първо
Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: Повести и разкази
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Найденов“, Велико Търново
Излязла от печат: 27.VII.1980
Редактор: Весела Сарандева
Художествен редактор: Димитър Чаушов
Технически редактор: Гинка Григорова
Художник: Александър Стефанов
Художник на илюстрациите: Иван Димов
Коректор: Ива Данева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3267
История
- — Добавяне
2
Знаех, че човек започва да цени хубавото много по-силно, когато то си отива. И че нашите придобивки стават хиляди пъти по-скъпи, когато се превръщат в загуби или спомени. По-рано тази истина ми се струваше ясна като бял ден, следователно не много мъдра.
Но като се люшках на нара, под покрива на товарния вагон, където имах много време за размишления, разбрах, че първият признак на мъдрата мисъл е нейната точност: всичко, което доскоро беше всекидневие и нещо най-обикновено, започна да ми се струва нереално, невъзвратимо. А неприятностите и грижите, които толкова ме вълнуваха преди, сега не бих могъл да съзра под нито един микроскоп.
С нежност си спомнях за нашия учител по физкултура, който никога не ми бе писал друго освен три минус, и за съседите, които казваха, че много силно тръшкам вратата и не се съобразявам с никого. „Цениш, когато губиш“ — тази истина войната ми вдълбаваше в сърцето и в главата все по-упорито, с жестока последователност.
Татко предварително ни беше обяснил каква флора и фауна ще ни посрещнат на Урал — той беше биолог. Но ни посрещна само един нисък, неестествено широк в раменете човек, който приличаше на куб, увит в брезентово наметало с качулка. От качулката до нас стигна пресипнало съобщение, че „коли, колкото има, ето ги тук и повече няма“.
Пътуването с влак по-рано за мен винаги е било празник. „Гаранцията, че ще се върнем — ето кое е било най-приятно в пътуването!“ — разбрах аз после, след много години.
— Какво става с Москва? — чу се в тъмнината гласът на Николай Евдокимович. Прецапахме през локвите още няколко крачки. — Нима…
— Не може да бъде! — Мама се спря точно така, както по-рано рязко ставаше от стола.
И тръгна нататък. Закрачихме и ние.
— Аз съм сигурен… Абсолютно сигурен! Но цял ден не сме слушали съобщение от Информбюро.
На всяка гара Подхвърления скачаше от вагона на траверсите, после на мократа земя и тичаше към будката за вестници или към високоговорителя, ако нямаше будка. Узнал, че „след упорити боеве нашите войски са напуснали“ някой град, той го казваше само ако го попитаха! И то много тихо!
И поглеждаше със страх към наровете, на които лежахме ние с мама: не искаше да ни тревожи.
Никой не ни съобщаваше дълъг ли ще бъде престоят на влака на тази гара, никой не знаеше кога ще се ударят глухо един о друг и кога ще заскърцат чугунените буфери, кога ще потеглим нататък.
— Ще остане… Някъде ще остане! — безпокоеше се мама. И аз се боях много от това.
За две седмици, прекарани в път, ние с мама излизахме на перона само на големите градове. Тя не ми пускаше ръката нито за миг. Търсехме някогашните ресторанти по гарите, за да получим срещу купоните си някаква чорба и парче хляб.
„Да не се загубим, да не останем, да не се разделим…“ — войната ни заобикаляше от всички страни с такава опасност. Но мама най-много се страхуваше да се отделям от нея. Тя дори обясняваше, че тъй като съм едва на единадесет години, спокойно мога да ходя с нея и в тоалетната. Аз се възпротивих… И тя почна да ме пуска там на големите гари с Николай Евдокимович.
Ако ние с него се забавехме, мама, леко открехвайки вратата, като гледаше някъде встрани, изплашено питаше:
— Тук ли сте?
Той отговаряше:
— Тук сме.
„Да… каква любов може да има на тая възраст?“ — потвърждавах аз някогашното си мнение.
Човекът куб извика прегракнало от качулката като през рупор:
— По-бързо! Колите няма да чакат.
Мама още по-здраво стисна лакътя ми.
Девет или десет покрити камиона бяха спрели в края на площада. Бяха се струпали на едно място като стадо мълчаливи животни, докарано на водопой.
— Сгъстете се още, другари! — изкомандва качулката.
Подхвърления протегна ръка на мама от дъното на камиона, но тя му подаде първо мен.
А зад нас се катереха и „сгъстяваха“ все нови и нови пътници от ешелона.
Във влака от наровете почти не се чуваха гласове. Не поради тракането на колелата, а защото объркаността и неизвестността някак бяха сковали хората.
И в камиона царуваше напрегната тишина.
— По-внимателно, тук има дете! — предупреди мама.
Не й възразиха. Но и никой не можеше да изпълни молбата й. Притискаха ме и ме „сгъстяваха“ на общо основание: в покрития камион нямаше места за пътници с деца.
Помислих си, че ще трябва просто да забравя възрастта си. Да взема и да забравя…