Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (33) (Японски роман)

Тълпа

Около кмета, двамата плачещи мъже и сомбрерото вече се бяха натрупали хора. Те любопитствуваха какво става, но засега само стояха и гледаха кмета, двамата плачещи мъже и сомбрерото.

Тълпата не шумеше. Само от време на време пробягваше шепот. Човек трудно би си представил, че същите тези хора скоро щяха да съкрушат местната полиция, да отблъснат Националната гвардия, а после да се сражават с парашутни отряди, танкове и бойни хеликоптери. По никакъв начин човек не би допуснал всичко това, погледнеше ли ги в този миг.

Кметът продължаваше опитите си да спре двамата мъже да плачат, за да разчепка до дъно тази история, но мозъците на двамата мъже се давеха във водопади от сълзи и те не бяха в състояние да престанат да плачат, за да обяснят какво им е.

В тълпата започнаха да си шушукат.

— Това сомбреро ли е? — запита шепнешката някой.

— Сомбреро е — отговориха му с шепот.

— Какво търси на улицата?

— Не знам. Току-що пристигнах.

— Чие е?

— Нямам представа.

— Нито пък аз.

— Зная, че не знаете, защото току-що ме попитахте.

— Вярно. Попитах ви. Извинявайте.

— Няма за какво да се извинявате.

— Благодаря.

В другия край на тълпата също зашушукаха.

— Защо плачат?

— Това братовчедът на кмета ли е?

— Да.

— А защо плаче? Никога не съм го виждал да плаче. Дори като малък не беше ревльо. Бяхме съученици в гимназията. Той беше в отбора по бягане. Вземаше стоте метра за 10.3 секунди. Страшен бегач. Никога не е плакал.

— Тихо! Искам да чуя какво говори кметът.

— 10.3 беше превъзходно време в ония дни.

— Добре де, оставете ме да чуя кмета.

— Много ли говоря?

— Да!

Кметът вече беше извън себе си от ярост.

— ПРЕСТАНЕТЕ ДА ЦИВРИТЕ! — крещеше той! — ПРЕСТАНЕТЕ ВЕДНАГА! ЧУВАТЕ ЛИ МЕ? АЗ СЪМ ВАШИЯТ КМЕТ! ЗАПОВЯДВАМ ВИ ДА ПРЕСТАНЕТЕ ДА ПЛАЧЕТЕ!

От виковете на кмета плачът на мъжете не само че не секна, а изригна с още по-голяма сила, ако това бе възможно; оказа се, че е.

Шушукането продължаваше:

— Защо се е разкрещял кметът? Никога досега не съм го чувал да крещи така.

— Не знам. Аз гласувах за другия кандидат. Вие за кмета ли гласувахте?

— Да. За него.

— Какво ме питате тогава защо крещи? Вие сте си гласували за него.

Две жени си шушукаха:

— Срамота!

— Кое е срамота!

— Това.

— Аха.

Деца си шушукаха:

— Я виж как реват ония мъже.

— Ъхъ, по-непослушни са и от нас.

— Когато се разрева така, веднага ме изпъждат в моята стая.

Старци си шушукаха:

— Чу ли за увеличаването на социалните осигуровки?

— Не съм

— 4.1 процента от ноември, ако Конгресът одобри.

— Ами ако не одобри?

— Какво?

— Викам, ако Конгресът не одобри?

Две домакини си шушукаха:

— Закъснява ми с осем дена.

— Искаш да кажеш, че пак си забременяла ли?

— Дано не съм. Три деца ми стигат.

— А помниш ли, като говореше, че ще родиш дузина?

— Трябва да не съм била на себе си.

Шушукането набираше сила.

Тълпата растеше и забръмча.

Шушукането изведнъж зазвуча като жужене на разбунен пчелен кошер.

Гражданите следваха разписанието стъпка по стъпка по оная пътека, която щеше да изведе градеца им във фокуса на световното внимание, а тях до сраженията с федералните войски.

Не оставаше много време.

Беше въпрос само на няколко часа, преди канонадата на картечници и артилерийски огън да екне в ушите им, а целият свят да обърне очи към тях.

Броени дни ги деляха от пристигането в града на президента на Съединените американски щати, за да огледа разрушенията и да ги дари с целителната палмова клонка на утехата и смирението.

Също така президентът щеше да произнесе онази своя знаменита реч, която по-късно щяха да сравняват с речта на Линкълн в Гетисбърг. След години тя щеше да бъде препечатана във всички гимназиални учебници. А в знак на почит към загиналите и като ново посвещаване на живите в каузата на националното единство щеше да бъде обявен още един национален празник.