Арнолт Бронен
Езоп (17)

III

Пшеница отглеждах, почитах на жетвата бога, и всеки ден поздрав от Нил получавах.

Не страдаше никой от жажда и глад — че храната бе много.

Живееха в мир всички люде във мойта държава, докато царувах — затова ме обичаха.

Това са най-старите стихове в страната Хам, Страната на чернозема, наричана от нас Египет. Написал ги онзи Пер-О^[1] — Големия дом, тъй назовават египтяните царя си, — който носел името Аменемхет и писал такива стихове в своя престолен град Итави, което ще рече „Завоевател на двете земи“. Видях стиховете, ала не и града. Стиховете разяждаха камъка на един потънал храм, градът бе разяден от Нил и от пясъка.

Бях пристигнала там, защото столицата на Египет, Ноф, която ние наричаме Мемфис, се намираше малко на север от Итави.

Тук Нил беше най-широк. На север се простираше делтата с петте си огромни ръкава, а на юг, както казваха египтяните, се стигаше до края на света. Там имаше пристани, по-големи от всички пристани, които бях виждала дотогава, там плуваха десет пъти повече кораби, отколкото в целия останал свят, а в град Мемфис живееха десет пъти повече хора, отколкото в Сарди, Самос и Аморион, взети заедно.

През целия ден, преди да пристигнем, до мене долиташе глъчката на Мемфис. Трийсет и два дни бе продължило пътуването, осем от тях непрекъснато по Нил и срещу течението на Нил. Нямаше много жени на борда, заедно с мен бяха девет. А точно двеста души мъже бях преброила, освен гребците и екипажа. Тия войници непрекъснато ни заглеждаха, по цял ден пееха и пиеха, нощем хъркаха страхотно. Чувах ги — отначало с яд, сетне с отвращение и накрая с отчаяние, но ги чувах, защото от мъка не можех да спя.

Сега, тъй далече от Самос, още по-далече от Фригия, сърцето ми се свиваше от копнеж. Не, аз не исках да назовавам с име тоя копнеж, не исках да му давам образ, не исках да го свързвам с никакъв човек. Ала това не помагаше. Той се превърна в звук, в образ, в чувство, прие лицето на единствения човек, когото бях срещала досега. Тоя копнеж все още се проявяваше в свян, в стеснение, все още ме караше да извръщам поглед встрани, да забивам очи в земята. Ала сетне, внезапно, сърцето ми се домогна до нещо, неподозирано дотогава — тоя копнеж се наричаше „Езоп“.

Две от жените бяха напълно наясно по това, което ни очакваше. И двете бяха вече около тридесетгодишни, едната се наричаше Дориха и твърдеше, че произхождала от Тракия, другата се казваше Архидика и на времето била една от коринтските хиеродули^[2].

И двете имаха много накити и много опитност. Дориха имаше склонност към авантюри, обичаше да подлудява мъжете, обичаше и бързите промени, „Много да видиш и много да преживееш — ето кое е най-важното“ — казваше тя. Беше злобна, устата, имаше остър език, така че въпреки красотата й нейният бивш господар на драго сърце я беше продал на египтяните. Архидика бе тиха, лукава и алчна за пари. Разказваше за обилните доходи, които можели да си докарват робините, обречени на бог Аполон. Търговци и корабопритежатели обичали да ходят при хиеродулите, защото смятали, че по тоя начин угаждат както на бога, така и на себе си; пък и известно било, че жреците много държат на чистотата.

Ксантес, син на Алкифрон, и неговият помощник Клеобул, както и двамата египтяни, които очевидно бяха господари на кораба, имаха свои собствени палатки на предната палуба на триерата. Там беше особено опасно за нас и ние, които лежахме върху завивки и кожи по средата на кораба, винаги поглеждахме нататък с чувство на страх и трепет.

Дориха и Архидика ходеха там още от първия ден като у дома си. И двете умееха да пеят и да танцуват. Когато танцуваха, те излизаха пред палатката на египтяните, вдигаха голям шум и силно се кълчеха. Египтяните стояха наоколо, гледаха и клатеха глави, за да покажат с това презрението си. Дориха пък им показваше езика си.

Водачът на египтяните бе още много млад. Казваше се Амозе. Ксантес го наричаше Амазис и обичаше да се закача с него. Амазис отговаряше на закачките му, но скоро започна да ми се струва, че той проявява презрение и към Ксантес. Въпреки това всички гръцки военачалници и войници обичаха Амазис. Той плащаше добре, плащаше навреме и очевидно на гърците в Египет не им липсваше нищо. „Хубаво е — тъй казваха всички — да бъдеш войник в Египет.“ Египтяните не обичали да водят войни, а когато се виждали принудени да го сторят, оставяли други да воюват заради тях. „В Гърция — казваше някакъв войник — хоплитът влиза за една година в десет сражения; в Египет — за десет години в едно сражение.“ При това по границите се провеждали достатъчно наказателни и усмирителни акции, така че от време на време падала добра плячка.

Ксантес бързо се насити на Дориха и Архидика и се залови да изпробва и другите. Вътрешно бях подготвена за това, че ще стана негова жертва, макар че съвсем иначе си бях представяла първата си любовна нощ.

Една вечер той посегна към мене. Престорих се, че не зная кой ме докосва и изподрасках с дългите си нокти до кръв китката на ръката му. Той ме пусна изненадан, хвана друга и се отдалечи с нея. Едва на следния ден разбра как го бях наредила, ала тогава бе вече късно за наказанието, което инак ми се полагаше. Другите гърци му се присмиваха, той злобно поглеждаше към мен и аз реших да бъда нащрек.

До тоя ден все още виждахме непрекъснато суша, плувахме от остров до остров, от пристан до пристан, докато най-сетне напуснахме и Хиерапетра на големия остров Крит. Изведнъж ни заобиколи само безкрайната водна шир. Неспокойно стана морето, бури разтърсваха високия кораб. Често вълните връхлитаха всички ни тъй, че поваляха и палатките на предната палуба.

Сега Ксантес нямаше нито желание, нито време за любовни похождения нощем, пък и всички ние се чувствувахме отвратително зле. Тъй продължи цели десет дни, защото дори когато бурята поутихна, морето не се усмири напълно, а още по-малко се усмирихме ние — обхванал ни беше силен копнеж по сушата.

Останалите момичета се молеха и молитвата им бе чута. Далече на юг се показа земя — с хълмове и с палми; морето сияеше гладко пред нея.

Сега, когато денем и нощем плувахме все на изток по тая яркосиня гладка повърхност, прилична на огромна копринена кърпа, Ксантес поднови своите нощни похождения. Белезите от одраскването бяха зарасли съвсем, когато помощникът му ме отведе пред неговата палатка. Ксантес ухилено каза на Клеобул: — Най-напред й отрежи ноктите!

Гледах го упорито и стисках зад гърба си пестници. Двамата прихнаха, почнаха да се шегуват, да ме щипят, ала никой от тях не успя да разтвори юмруците ми.

Все още всичко изглеждаше шега. Но когато Ксантес ме притисна до себе си, зърнах злобно, жестоко пламъче в зелените му зеници. Исках да отстъпя, но не можех. Всичко в мен се бунтуваше, не ми позволяваше да дам онова, което не биваше да отдавам доброволно.

Клеобул се смееше високо и гръмко — високо над мен, гръмко над Ксантес и безполезните му усилия. Това съвсем разяри Ксантес. Той ме блъсна с всички сили отстрани, така че неговия удар и едно леко полюшване на кораба ме събориха точно пред палатката на Амазис. Сляпото ми око се удари в някакво колче; не болеше, ала потече силно кръв. Тя пролази на тънка струйка в палатката на египтянина.

Амазис отметна платнището пред отвора на палатката си, излезе и ме видя просната на пода. Той измери с поглед двамата ухилени гърци, поколеба се, сетне заповяда на войниците си да ме вдигнат.

Веднага дойде и египетски лекар. Те имат много добри лекари и знаят лекарства срещу всякакви болести и всякакви рани. Лекарят спря кръвта и ми даде да пия някакъв черен сок, който вля в мене необичайна бодрост. Сетне египтяните ми сложиха пред палатката си стол и поведоха разговор с мене; като нечестива чужденка не биваше да влизам в палатката.

Ксантес и Клеобул наблюдаваха това отначало с любопитство, сетне с все по-голям яд. Опитаха се да подвикнат няколко иронични забележки.

Бързо се спусна нощ. Тънкият лунен сърп изплува на запад и заблестя, хилядократно огледан в пенливите ивици от сто и петдесетте гребла. А под нас, до самите стени на кораба, върху три реда пейки, разположени една над друга от двете ни страни, робите — гребци денонощно пъшкаха над тежките, твърди гребла. Техният тласък бе равномерен, могъщ, караше целия кораб да се издига, да се стрелва напред като чайка.

Удоволствие беше за мен да разговарям с Амазис, който бе млад, весел и добродушен. Той знаеше много приказки и дори една за фригийците — разказа я, когато му споменах, че съм фригийка.

Египтяните много почитат старостта; всеки по-млад става на крака пред по-възрастния и му прави място; ето защо египтяните, които смятали своя народ за най-древен, искали от другите народи да им правят място и известно време — преди около четири хиляди години — владели над цялата земя. Но преди сто години в Египет нахлули асирийците. Те твърдели, че техният народ бил по-стар от египетския и че поради това имал по-стари права. Египтяните не им повярвали и ги прогонили от страната си заедно с жестокия им цар Асурбанипал. Ала от тия страни не преставали да идват стратези и посланици и да представят нови и нови доказателства, че са потомци на най-древния народ в света.

Решил тогава фараонът Хафър да изясни веднъж завинаги този въпрос, та никой вече да не идва в Египет и да твърди, че произхожда от по-древен народ. Наредил да проводят две малки момчета при един ням пастир в една местност, дето имало само кози и трева. Децата израсли там, без да чуят нито една човешка дума. Когато станали десетгодишни, Хафър наредил да ги доведат и да ги затворят в едно помещение и зачакал да кажат нещо. А двете момчета завикали: „Бекос! Бекос!“

— Бекос! — извиках и аз заедно с Амазис — Та това е фригийски! На нашия език това значи хляб!

Амазис почна да ми се смее. Колко жалко, че не съм била още по онова време в Египет, много усилия съм щяла да им спестя. Дълго търсили и разпитвали, докато най-сетне се добрали до това, което аз съм казала толкова бързо и лесно. Оттогава египтяните признали, че фригийците са по-древен народ и от тях; но от всички останали народи египтяните били най-древният.

Удоволствие бе за мен да беседвам с него. Неволно се сетих за Езоп, който също така винаги знаеше разни истории и на драго сърце ги разказваше, и неговите очи блестяха по същия начин, когато разказваше.

Колкото повече утихваше нашият разговор, толкова по-шумно ставаше пред другата палатка. Ксантес бе заповядал да му доведат двете хетери. Сега Дориха и Архидика тананикаха весели песни и си акомпанираха на китара. Едната от тия песни трябваше да се изпълни по коринтски:

Атридите и Кадъм желаех да възпея, но слушай сам: китарата

любовни песни лее.

Тогава взимам лира, запявам с порив нов — умът ми мисли:

Херкулес, устата пей: любов.

Героите оставям и лирата си струнна, че тя мечтае да звучи,

а аз — да те целуна.

Много такива леки и закачливи песни пяха оттатък. Друг път Амазис винаги се бе радвал особено много на подобни песни. Ала сега той се навъси и стана сериозен. Дълго ме гледа, сетне каза:

— Сега пей ти!

Не можех да пея толкова хубаво, колкото Архидика, която бе учила при жреците как да диша и как да стои при пеенето. Но трябваше да пея. Освен моите, фригийските песни, знаех само песните на Сафо. Изпях тази:

Кораби бойни и конни отреди, и бляскава стража — има ли в тоя свят нещо по-хубаво? — Други ще кажат: Има! Дълбоко в сърцето човешко заровен копнежът любовен.

Горда бе Спарта. Могъща — край нея стената; като спартанците дръзко издигнала ръст в небесата. Ала сред тях не намери избраник Елена,

от Парис пленена.

Всичко забрави тя: мило дете и съпруг, и родина. Скочи във кораба чужд и към чуждата Троя замина, че засияла на морската шир над

вълните бе Афродита!

Лесно сърцата човешки в любов изменяват — трудно привикват към вярност дълбока и здрава. Мисля за теб, Анактория, в края далечен

с порив сърдечен.

Как бих желала да можех да зърна отново твойта походка, ликът ти

тъй мил и чаровен. Любят ли хората — те са красиви; и грозни

изглеждат с бойни одежди.

Амазис ме погледна тъй, сякаш никога дотогава не ме беше виждал. Навярно бе чувал от гърците досега само маршови песни, може да бе чувал и по-леки и двусмислени. Мрачно пламъче блесна в странните му бадемови очи. Той заповяда да дойдат четирима египтяни; двама от тях носеха малки арфи, двама имаха флейти, подобни на нашите, фригийските. Каза им песента и те настроиха инструментите си.

Сетне Амазис запя:

Аз първата песен запявам сега, сърдечна радост възпявам.

От всички жени най-красива е тя — прекрасна моя любима,

сияе подобно на ярка звезда, изгряла пред Нова година^[3] в нощта

едничка в света, несравнима.

Със своите бистри и прями очи тя цяла блести в добродетел —

ликът й е светъл, и кротък, и чист, с омайния глас и със поглед

лъчист пленява дори боговете.

Високо над стройната шия и гръд сапфир украсява челото,

окичени с него, косите блестят, блестят и ръцете — седефена плът,

със пръсти — цветчета на лотос.

Бедрата изящни и тънкият стан, снагата на нежно момиче,

осанката горда, ликът замечтан и сякаш от най-чисто злато излян

сърцето ми клето отвличат.

Извиват мъжете след нея глави със скрити, потайни копнежи,

а тя с благородна походка върви и онзи, когото със поздрав дари,

е пръв сред мъже и младежи.

Дълбоко почитам аз тая жена и нейното име прославям.

Четиримата изсвириха още много други египетски песни, които чувах тогава за пръв път. Изсвириха „Веселите песни“ и „Овчарските песни“, „Песните за седемте хатори“ и „Песните на арфистите“. Звуците ми разкриха нов свят, израснал от най-древни корени. Замечтах се и се замислих за Самос.

Много късно бе станало. Почнах да се безпокоя. Потърсих блестящите очи на Амазис. Него го нямаше. Навярно се беше прибрал в палатката си, без аз да усетя.

Музикантите изчезнаха. Погледнах скритом към гърците. Пронизващите очи на Ксантес не се откъсваха от мене. Чувствувах страх и скованост, които почти ме душеха. Та нима можех да седя цяла нощ тук, пред палатката на Амазис? Но станех ли от мястото си, щях да се превърна в лесна плячка за всекиго.

Тогава при мен дойде Амени, адютантът на Амазис. Усмихна се.

— Вярно е, че моят господар се казва Амозе, а това значи Родения от луната, но утре сутрин, още с изгрева на слънцето, при него ще дойде писарят му и сега той трябва да обмисли какво ще диктува. Затова извини го. Натоварен съм да те придружа до твоето място.

Отдъхнах си. Не бяха много крачки дотам, но толкова тъмно беше! Над целия грамаден, скърцащ кораб витаеше нещо злокобно. Запридвижвахме се пипнешком по леко разлюляната палуба към задната част на триерата.

Изведнъж долових зад себе си предпазливи стъпки, възбудено дишане; дъх от винени пари ме задави. Извърнах се, хванах се за Амени. Не беше Ксантес, бе Клеобул. Той посегна към мен с груба закачка. Нададох лек вик, побягнах няколко крачки. Амени застана между мене и Клеобул, заповяда му да се върне. Тихо, само със съскане, между двамата се завърза словесна борба.

Беше настъпила полунощ. Високо над мен блещукаше сияйното небесно око Сириус. Нямаше омраза, нямаше и любов в блещукането му — ала от него се излъчваше някаква възбуда и с всеки удар на сърцето ми тя все повече нарастваше и набъбваше.

Глухо потракваха вериги дълбоко в търбуха на кораба. Тоя шум увеличаваше вцепенението и същевременно вълнението ми; винаги по това време сменяха една трета от гребците. С оковани крака, приведени под свистящите камшици, тия уморено потракващи сенки се мъкнеха бавно, теглени от коравите пестници на надзиратели със затъпели лица; пристъпваха от дъска на дъска, през междинната палуба, чак до самото дъно на кораба, дето се просваха върху влажните парцали, за да поспят няколко часа.

Заплашително се надигна отдолу глухо, недоволно ръмжене. Докато едните падаха като подкосени на пода, надзирателите разтърсваха други, вдигаха ги от техния непробуден сън, за да ги изкарат тук, горе, да ги оковат в здравите железни халки на пейките при греблата и да ги заставят с плющящите си камшици отново да загребат.

Тежките вериги, чието дрънчене непрестанно се чуваше при нас, на междинната палуба, бяха стегнати здраво около глезените на гребците. Денонощно ги носеха — и когато бяха будни, и когато спяха, при всичко, което вършеха или от което страдаха. Освобождаваше ги от тия вериги само акулата, когато откъснеше крака от трупа им.

Задрънчаваха ли среднощ, пъплейки пипнешком край високите корабни стени, тия призраци винаги будеха страх в гърдите ми. При това ожесточеното спречкване между Амени и Клеобул ме беше принудило да отстъпя още повече към задната част на кораба. Внезапно се чуха удари, желязо звънна в желязо; Амени и Клеобул бяха изтеглили мечовете си, яростно налитаха един срещу друг. Тяхната настървеност в борбата им пречеше да погледнат наоколо си. Трябваше да побягна от искрящите им мечове. Корабът беше тесен, имах само една възможност: уплашено се втурнах към долната му палуба.

В това време двамата бяха изпуснали мечовете си; неуспели да ги намерят в мрака, те се бяха вчепкали с голи ръце един в друг — задъхани, ожесточени; кръв струеше от многобройните им рани. Борбата се водеше заради мен.

В този миг от търбуха на кораба почна да излиза смяната на гребците. Надзирателят, който теглеше веригата им, вървеше доста далеч пред тях, тъпо, сънливо, истинско животно сред животни. Блъсна се в двамата борещи се мъже, злобно им изфуча. Двамата не чуха нищо, не отвърнаха нищо; бяха се вчепкали един в друг като петли.

Гребците спряха — морни, мръсни, зловещи сенки; и при това огромни, с необуздана сила в ръцете, в пръстите, в раменете, същински изгладнели зверове.

Бях гледала само напред, не бях и помислила дори какво става зад мене. Сега почувствувах тежкия дъх на вкиснала пот, който се носеше откъм тях. Чувствувах някаква смътна заплаха. Чувствувах как в гърлото ми се надигаше вик.

Понечих да отскоча. Ала в момента, когато скачах, корабът ме залюля и отхвърли назад. Залитнах покрай редицата страшни мъже. Последният, най-силният от тях, ме сграбчи. С огромните си пестници, твърди като греблото, което беше размахвал цял живот, той ме привлече към себе си, сякаш бях лека дъсчица; притисна ме плътно към тялото си.

Надзирателят се вцепени. Вцепениха се и двамината, които допреди миг се бореха. Между тях и мен се намираха деветима мъже. Девет огромни звяра. Заплашително ръмжене проехтя глухо от гърлата им.

А десетият ме повали на палубата. Тъй за пръв път бях обладана от мъж.