Хенри Дейвид Торо
Есенни багри (2)

Лилавата трева

Около 20 август вече всичко из горите и блатата ни подсеща за есента — богато изпъстрените с точки папратови листа, завехналите и чернеещи листа на скунксовото зеле, чемериката, както и тъмнеещите вече пирени край реката.

По това време на годината лилавата трева (Eragrostis prectinacea) е в разцвета на своята красота. Още помня кога за първи път забелязах тая трева. От един хълм край Конкордската река видях на разстояние тридесет-четиридесет рода от мен, в покрайнините на гората точно където земята се скосява към една ливада, лилава ивица с дължина около половина дузина рода. Цветът бе наситеноморав като на рексията, макар и не тъй ярък, но затова пък още по-тъмен, като плътно боровинково петно. Отидох да я огледам и се оказа, че цъфти — особен вид трева, не по-висока от един фут, сред която само тук-там се мяркаха зелени стръкчета, с красиво разперени метлички от лилави цветчета трептяща моравееща мъглица наоколо ми. Отблизо лилавото бе тъй бледо, че едва се забелязваше, а откъснеше ли човек едничко стръкче, оставаше удивен колко тъничко и почти безцветно е то. Но гледана отдалеч и при подходяща светлина, тревата преливаше в свежи лилави разцветки, напомняйки голямо, разкрасяващо земята съцветие. Ето как незначителни първопричини се обединяват, за да произведат такъв силен ефект. Удивлението и възторгът ми нараснаха допълнително поради факта, че обикновено багрите на тревите са строги и скромни.

С красивите си лилави метличини тая трева ми напомня преминаващата вече рексия, чието място запълва, превръщайки се в едно от най-интересните явления през август. Най-красиво избуява тя по голите ивици земя в подножията на сухите възвишения, точно където свършват ливадите и алчният косач не се решава да разкривява косата си; пък и това е слаба, хилава трева, която той не забелязва, а възможно е и поради прекомерната й красота изобщо да не знае за нея, понеже погледът, навикнал на тимотейката, е неспособен да я съзре. Косачът внимателно сбира за сено всички по-хранителни треви, които растат по ливадата редом с нея, ала тая красива лилава мъглица оставя като реколта за скиталеца — един вид фураж за склада на въображението му. По-нагоре по хълма навярно растат боровинки, джонсънова трева, както и различни други остри и сухи треви. Колко радостно, че лилавата трева расте тъкмо по такива места, а не сред тревите, които ежегодно окосяват за сено. Така Природата разграничава полезното от красивото. Зная много места, където лилавата трева не пропуска година да обагри земята със свенливото си очарование. Тя расте по полегати склонове било на по-големи петна, било пръсната на малки туфички от по един фут в диаметър, и издържа, додето я порази първият голям студ.

При повечето растения баграта е най-силна във венчето или чашката, поради което тая им част е най-красива; при много други това се отнася до семенната кутийка или плода; при трети, като например червения клен, до листата, докато при четвърти самото стъбло представлява цвят, сиреч цъфтящата част.

Типичен представител на последните е мастилникът, наричан още поук (Phytolacca decandra). Той расте по скалите край нашия град и направо ме удивлява с лилавите си стъбла — било сега, било през септември. Интересува ме също, както и повечето растения, а при това е и един от най-важните плодове на масачузетската есен. Всяка негова част е цвят или плод, същинско багрено великолепие: клонки, стъбла, та дори дръжчиците, разперващи се в лилавите жилки на инак жълтеникавите листица. Цилиндричните, шест-седем инча дълги гроздове от плодчета в различни отсенки от зелено до тъмнолилаво грациозно виснат от всички страни, предлагайки богата гощавка на птиците, а дори и малките дръжчици, от които птиците вече са откъснали плодчетата, ярко алеят в пурпурноогнени отблясъци, които с нищо не могат да се сравнят — всичко лумнало в пламъците на восъчна зрелост. Връз едничко само стръкче едновременно има цветни пъпчици, цветчета, зелени, зрели и тъмнолилави плодчета, както и подобни на цветчета чашелистчета.

Кому не е приятно да види червено сред растителността в умерения пояс! Червеното е цветът на цветовете. Това растение говори на кръвта ни. То иска ярко слънце, за да блесне в цялата си красота, и тъкмо в тоя сезон трябва да бъде видяно. По топлите склонове стръковете му достигат зрелост до към 23 август. Точно на тая дата се разхождах веднъж из цяла една такава чудно красива горичка на височина шест-седем фута, покриваща един склон край Конкорд, където има условия за по-бързо узряване. В основата си стръковете бяха наситено гъмнолилави, а цветовете контрастираха с още яснозелените листа. Да извае такова съвършенство изглеждаше изумително тържество на Природата, като че достатъчно за едно лято. Каква само безупречна зрелост достига това растение! То е символ на успешен живот, завършващ с непреждевременна смърт — живот, който прави чест на Природата. Какво ли щеше да е, ако и ние като него достигахме тъй съвършена зрелост, от корените чак до клонките на съществото ни, цветущи в самия си залез! Признавам, че го гледам с вълнение. Отрязвам си едно за бастун, понеже ми е приятно да се подпирам на него. С удоволствие притискам плодчетата му между пръстите си и гледам как сокът им омастилява ръката ми. Да се разхождаш сред тия виснали на клонки бъчонки лилаво вино, събрало в себе си и разпръскващо блясъка на слънчевия заник, да отпиваш от него с очи, наместо да броиш комините на някой лондонски док — какво предимство! Защото в Природата гроздовата реколта не е предназначена за вяно Нашите поети възпяват виното, произвеждано от чуждоземно растение, което най-често не са виждали, сякаш у нас сокът в плодовете е по-малко, отколкото са певците. Вярно, че някои наричат растението, за което говоря, американско грозде и, макар да вирее само в Америка, сокът му се използва в някои страни за подобряване на цвета на виното; та всъщност стихоплетците се възторгват от достойнствата му, без самите да знаят това. Тук има толкова много плод, че може наново да се оцвети цялото западно небе, а при желание може и вакханалия да се направи. А какви само флейти биха станали от кървавочервените му стъбла, та да пригласят на такава една оргия! Това е наистина царско растение. Прекрасно би било да прекарам цяла вечер сред тия стъбла, унесен в мисли! А може би в тия лилави гъстаци най-сетне ще се роди нова школа във философията или поезията. Това великолепие трае през целия септември.

Същото това време на годината, сиреч краят на август, е времето и на едни особено любопитни за мен треви — тъй наречените брадати треви: Andropogon furcatus, клонеста брадата трева ИЛИ да я назовем пурпурнопръста брадата трева; Andropogon scorparius ИЛИ пурпурна горска трева; и Andropogon (Sorghum) nutans, индианска трева. Първата е много висока и тънкостеблена, достига от три до седем фута на ръст и има четири-пет кръстоподобни, щръкнали нагоре класовидни съцветия. Втората е също доста тънка, расте на туфи с височина два фута и един фут широки, стъблата й често са някак вълнисти, а когато прецъфти, придобива белезникави, неясни очертания. Тия две треви преобладават през есента по сухите и песъчливи поля и склонове. Стъблата и на двете, да не говорим за цветовете им, струят пурпурна багра и допринасят за оповестяването на настъпващата зрелост на годината. Навярно са ми толкова мили и поради това, че фермерите ги презират, както и защото виреят по безплодни, неупотребяеми земи. Те са в наситения цвят на зряло грозде и изразяват зрелост, за каквато пролетта не е дала знак. Само августовското слънце е могло да придаде такъв блясък на тия стъбла и листа. Фермерите отдавна са окосили по-високите места и не биха се принизявали да дойдат с косите при тия най-сетне нацъфтели диви треви — често помежду стръковете им се провижда гол пясък. Ала аз ведър вървя по пясъчните просеки между лилавите туфички горска трева, покрай клонестите церове и се радвам при вида на тия безхитростни свои съвременници. С мисли, замахващи в широк откос, аз ги „прибирам“, с мисли-гребла ги трупам на купи. До префинения слух на поетите навярно достига свистенето на косата ми. Тия два вида треви бяха може би първите, които се научих да различавам, и тъй започнах да разбирам от колко много приятели съм заобиколен — дотогава за мен това бяха чисто и просто треви. Лилавите им стръкове ме вълнуват също като стъблата на американското грозде.

Помислете само каква разтуха от колежанските задължения и изолацията на обществото има тук в края на август! Аз честичко забягвам в лилавите туфички горска трева. А където и да се разхождам през тия августовски следобеди, лилавопръстата трева като пътепоказател насочва мислите ми по пътечки, далеч по-поетични от ония, по които скитам напоследък.

Човек може с години да подминава или стъпква треви на бой колкото него и пак да не знае, че съществуват, па макар да е окосил тонове от тях, да е застлал с тях оборите си и да ги е давал за храна на добитъка си. Но ако поне веднъж внимателно ги загледа, красотата им навярно ще го покори. Всички низвергнати растения или, според както ги наричат, бурени, са тук, за да изразят наши мисли или настроения, ала как често всуе! Толкова пъти през август се бях разхождал из тия просторни поля и тъй и досега не бях забелязал лилавото присъствие из тях. Бях порил с тялото си туфите им, бях стъпвал върху им и ето че сега най-сетне те се изправяха пред мен и ме благославяха. Красота и истинското богатство винаги са били тъй евтини и презрени. Затова и раят може да бъде определен като мястото, което хората отбягват. Нима някой ще възрази, че тия треви, които фермерите не признават, биват донякъде обезщетявани чрез възторга, който будят? Не бях ги съглеждал досега, ала въпреки това, щом обърнах лице към тях, обля ме лилавото им сияние от предишните години: дотолкова, че където и да отида вече, само това виждам — кралството на андропогоните.

Едва ли не и самите пясъци признават зрелостоносното въздействие на августовското слънце, та започват сякаш да отразяват лилавата багра на поклащащите се над тях треви. Дори и самите тия неопурпурени пясъци! Ето следствието от всичката тая слънчева светлина, всмукана в порите на растенията и земята. Мъзга и кръв са сега виненобагри. Най-сетне разполагаме не само с пурпурно море, но и с пурпурна суша.

Кестеновата брадата трева, наричана още индианска, която достига на височина до четири-пет фута и расте тук-там по голите места, ала по-нарядко от преждеспоменатите, е дори още по-красива и в още по-живи разцветки, та неслучайно е привлякла погледа на индианците. Има дълги, тесни, приплеснати и леко приведени класове с ярко лилави и жълти цветчета, сякаш знаменца, развети над тъничките стъбълца. Тия ярки флагове настъпват сега по хълмищата в далечината, ала не на армии, а на отделни отряди, също като червенокожите хора. Възправят те красиви и яркоцветни стъбла, напомняйки расата, по която са именувани, и също като нея най-често остават незабелязани. Тая трева има изражение, което ме преследва цяла седмица, след като за първи път я видях — все едно поглед на човек. Сякаш индиански вожд се прощава с любимите си ловни поля.