Джулиан Маклийн
Бунтовникът

13 ноември, 1715

Околността Шерифмюър, шест мили североизточно от замъка Стърлинг

При звука на гайдите и яростната команда на своя леърд, Алекс Маклийн извади меч и готов за нападение препусна към северната част на хълма.

Във вените му кипеше дива ярост и желание за кръв, които изпълваха тялото му със свирепа сила и решителност, докато заедно с мъжете от неговия клан атакуваха левия фланг на Аргил. На вражеската линия се срещнаха в тежък сблъсък на тела и оръжия и внезапно Алекс се озова в море от кървав хаос. Мъжете крещяха и се хвърляха един върху друг, стреляха се отблизо, режеха крайници и се кълцаха на парчета. Лицето му се опръска с кръв, когато завъртя меча си към един от войниците, а след това към друг. Инстинктите му се водеха от адреналина. Яростта бе заслепяваща. Мускулите му се опъваха с всеки премерен тласък и удар.

Съзнаващ какво се случваше около него, Кийнли повдигна щита си, за да отблъсне острието на един щик. Падна на коляно и разпори корема на нападналия го британски войник.

Не след дълго в далечината, отвъд делириума на битката, драгуните започнаха да бягат, да отстъпват през собствената си пехота. Бесният шотландски гняв им бе дошъл в повече. Алекс вдигна меча си.

— Напред! — провикна се с дълбок, гръмогласен шотландски акцент. — За шотландската корона!

Останалите мъже извикаха триумфално и се втурнаха стремително към разпадащите се вражески редици, докато якобитската кавалерия препусна светкавично да преследва хановерците в стръмната долчинка Пендрийк.

Миговете прелитаха като блестящи светлинни взривове. Битката беше почти спечелена. Британските войници бягаха…

Не след дълго Алекс забави ход и се огледа наоколо, за да добие по-ясна представа за случващото се. Той и още десетки други шотландци бяха разпръснати из цялата долина с достатъчно място помежду си, за да дишат спокойно чистия въздух.

Беше приключило. Враждебният фланг беше сразен. Врагът се бе оттеглил към Дънблейн.

Забивайки меча си в ледената земя, Алекс падна на колене и подпря изтощен челото си на дръжката. Беше се бил сурово и достойно. Баща му щеше да бъде горд.

И тогава един млад британски войник изскочи иззад гранитния камък и го атакува.

— Ааа!

Не беше нищо повече от момче, но щикът му беше също толкова остър, колкото на всички останали.

Алекс се претърколи на земята и хвана щита си с другата ръка, за да отблъсне удара на острието. Оръжието излетя от ръцете на нападателя и падна върху тревата, но преди Алекс да успее да стъпи здраво на крака, към него беше насочена сабя, и той започна да отстъпва отбранително назад, преценявайки евентуалните умения и намерения на противника си.

Чифт сини очи се взряха в неговите и куражът, който видя в дълбините им, го накара да застане нащрек.

Внимателно и прецизно започнаха да пристъпват в кръг.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш, момко? — попита Алекс, давайки на момчето последен шанс да избяга с другите от полка му. — Отнех достатъчно животи тази сутрин. Не ми трябва повече кръв по ръцете. Просто изчезвай.

Но защо се двоумеше? Тъмната ярост от битката все още тлееше дълбоко в него. Каква разлика щеше да има, ако убиеше още един? Всичко, което трябваше да направи, е да пристъпи напред и да замахне. Момчето не можеше да се мери с него. Щеше да го разсече на две само за миг.

— Сигурен съм — отвърна смело момъка, но сабята започна да трепери в ръцете му.

Алекс навлажни устни.

— Просто хвърли сабята и бягай, момче.

— Не.

Шотландецът спря за момент.

— Смелчага си, а? Или просто си глупав.

Изведнъж младият войник нададе страховит боен вик и атакува с маневра отляво, която поряза бедрото на Алекс.

Изумен той погледна надолу към раната си.

Изстрели от мускет проехтяха в далечината. Сутрешният хлад проникна в сетивата му, овладявайки войнствените му инстинкти. В следващия момент той се завъртя и извика войнствено. Замахна с щита си и удари момчето по главата. Младият войник залитна назад, а сабята се изхлузи от ръцете му. Сякаш като в сън шапката му полетя във въздуха и дълги тъмни кичури коса се развяха, а после се увиха около лицето му. Момчето падна на земята и се претърколи по гръб в безсъзнание.

Погледът на Алекс моментално попадна върху нежната кожа и устните с цвят на череши. Всички мисли за войната и триумфа на якобитите изчезнаха от съзнанието му, когато за свой най-голям ужас разбра, че току-що бе ударил жена.

Дванадесет часа по-късно…

Елизабет бавно отвори очи. Замаяна и дезориентирана замига срещу сламения таван срещу нея, докато черепът й пулсираше от болка, която обхващаше цялата страна на лицето й.

Постави ръка върху подутата си челюст и се опита да я раздвижи напред-назад. Не изглеждаше да е счупена, но костта на скулата й определено беше пукната. Стенейки от болка, тя седна в леглото и огледа малката стая. Къде се намираше, дявол да го вземе? Една-единствена свещ гореше върху масата до леглото й, а вълнена сива завеса покриваше вратата към останалата част от къщата. Дали наистина това беше нечий дом, тя нямаше представа. Подът беше направен от пръст, а стените бяха от камък. Съвсем спокойно можеше да бъде обор или затвор.

Отново постави длан върху бузата си и потрепери от болката, заричайки се, че въпреки всичко ще я изтърпи, тъй като трябваше незабавно да напусне това място и да се завърне в лагера на Аргил. Не можеше да остане в Шотландия. Предпочиташе да умре, отколкото да линее тук. Изправи се нестабилно на крака и пое дълбоко въздух. Закуцука към завесата и събра всичката сила и кураж, които щяха да са й нужни, за да излезе оттук и да извърви Бог знае колко дългото разстояние обратно.

О, милостиви боже! Усещаше цялото си тяло натъртено и охлузено. Какво се беше случило на бойното поле? Последното, което си спомняше, бе как порязва крака на шотландеца със сабята си. Какво се беше случило след това? Как така се беше озовала тук?

Премествайки завесата настрани, се зачуди дали някога щеше да разбере отговорите на тези въпроси, когато внезапно се оказа изправена право пред него.

— Отиваш ли някъде, девойче?

Елизабет рязко си пое дъх. Небеса! Беше той! Войнственият шотландец с гарвановочерни коси беше застанал пред нея като грамаден пазител. Беше по-висок, отколкото си спомняше. По-масивен и широк в раменете и гърдите, а очите му горяха с дива и опасна сила.

— Точно така, сър — отвърна решително тя. — Отдръпнете се. Възнамерявам да си тръгна оттук и да се върна при сънародниците си.

Погледна надолу към тежкия меч с две остриета на талията му и мислено отбеляза, че също така имаше кама в ботуша си и пищов с рог за барут, преметнат през гърдите му. Зелените му очи блестяха със странна смесица от веселие и раздразнение, докато оглеждаше от глава до пети войнишката й униформа.

— Ако имаш предвид жалкото стадо от облечени в червени палта овце, които следват германския крал — крал, който не може да обели и дума на английски — тогава, опасявам се, че не мога да те пусне да тръгнеш, жено.

Сърцето й започна да бие лудо, а устата й пресъхна. Хвърли бърз поглед надолу към крака му, любопитна да разбере колко щети му беше нанесла със сабята си, но килта му не разкриваше нито една следа от нараняване. Доколкото можеше да прецени, той изглеждаше в съвършено бойно състояние, докато тя беше готова да падне на земята в мъртвешки пристъп, благодарение на тъпата болка в главата си и неподправеният страх, който я беше обзел от заплашителното му присъствие.

— И какво точно възнамеряваш да правиш с мен? — попита смело тя. — Ще ме задържиш като свой затворник ли?

Той се засмя на думите й. Тя го изгледа със злобна ненавист, но страстта, с която беше смръщила лицето си, й причини ужасна болка. Тя простена и покри страната на лицето си с ръка.

— Милостиви боже, какво си ми сторил? Усещам лицето си така сякаш някой го е блъскал в камък.

Планинецът погледна през рамо, сякаш да провери за любопитни очи и уши, след което се приведе под завесата, за да влезе в малката стая. Елизабет нямаше друг избор, освен да се отмести от пътя му.

Застанала до стената, внезапно се оказа уловена в капан, тъй като той беше застанал пред единствения изход. Завесата се спусна зад него.

— Извинявам се за това — каза той. — Не знаех, че си жена.

Тя повдигна брадичка.

— И каква щеше да е разликата? Опитвах се да те убия.

Поразителните му зелени очи се присвиха леко, сякаш отговорът й го заинтригува, и в този момент тя осъзна, че той беше невероятно красив. Притежаваше лице, което можеше да бъде сътворено единствено от някой художник. Имаше изящно изваяни скули и здрава, квадратна челюст. Устните му бяха влажни и плътни — едва не ги нарече красиви — а тези зелени очи, обрамчени с дълги, тъмни мигли притежаваха такава сияйна сила, че я оставяха без дъх. Не можеше да мисли. Всичко, което можеше да направи, бе да стои пред него като непохватна глупачка и да се опитва да размишлява върху произхода на това божествено физическо съвършенство. И то дарено на планинец. Нямаше ли справедливост на този свят?

— Да, и се би смело — отвърна той. — Но какво правеше на бойното поле, девойче? Това не е място за жени. И не знам защо толкова бързаш да се върнеш там. Не съм чувал за британски офицер, който да приеме добре факта, че една жена носи открадната войнишка униформа.

Елизабет се намръщи.

— Първо ме цапардосваш по главата, а след това ме наричаш крадла?

Той приведе глава към нея.

— Да, изключително безразсъдна при това.

Отдръпна се по-далеч от него и придържайки се близо до стената, прекоси стаичката и седна на леглото.

— Добре де, откраднах я, но се борих за страната си.

Той постави длан върху дръжката на меча си.

— Мисля, че се бореше за нещо по-различно, освен ако не познаваш крал Джордж лично.

— Разбира се, че не.

— Тогава предполагам нещо друго те човърка под корсета, защото не вярвам причината да е толкова проста. На полка ти му беше наредено да отстъпи, но не, ти се появи от нищото и се изправи срещу мен с жажда за мъст в очите.

Тя вдигна поглед към него.

— Така ли ти изглеждаше?

— Да.

Тя кимна с глава, чувствайки се зле при мисълта за жестоките импулси, които я бяха измъчвали на бойното поле и вкопчи пръсти в ръба на матрака.

— Предполагам нямаш нищо, с което да притъпя болката?

За момент той не каза нищо, след което изчезна през завесата и се завърна с бутилка в ръка, чиято коркова тапа отвори със зъби.

— Уиски Монкрийф, най-доброто във високопланинска Шотландия — каза и й подаде бутилката.

— Нямаш ли поне чаша, която да предложиш на една дама?

Той се засмя тихо.

— Такава ли си сега?

Погледите им се бяха сключили и сякаш всичката кръв от тялото й се събра в главата. Грабна бутилката от ръката му, повдигна я към устните си и отпи няколко големи глътки. Алкохолът се стече по гърлото й и остави гореща диря след себе си, която я накара да се задъха.

— Това би трябвало да притъпи болката поне малко — промърмори планинеца под нос, докато вземаше бутилката обратно.

Елизабет изчака алкохолът да се плъзне по тялото й и да успокои съзнанието й.

— Благодаря.

Планинецът не отвърна. За известно време просто стоеше търпеливо пред нея.

— Чувстваш ли се по-добре? — попита той.

— Да. — Елизабет отново вдигна предпазливо поглед и се вгледа в изящните детайли на облеклото му — цветовете и наситеността на килта му, кафявата кожена чантичка, разхлабената му ленена риза и шотландското каре, което беше драпирано през рамото му и захванато с калаена брошка. — Къде точно се намирам? — попита тя. — И кое време през деня е?

В стаята нямаше прозорец, затова нямаше представа дали беше сутрин или вечер.

— Не се притеснявай — отвърна той. — Тук си в безопасност. Къщата принадлежи на един приятел. А вече е почти десет.

— Десет вечерта? — Сърцето й започна да препуска. — Била съм в безсъзнание цял ден?

— Да. Ако трябва да съм честен, не бях сигурен дали ще оцелееш.

— И то по твоя вина — каза тя, като постави отново ръка на бузата си.

— Изпроси си го, моме, самата ти го каза.

Разтривайки врата си, за да премахне част от напрежението, което я беше обзело, на нея не й остана друг избор, освен да приеме истината.

— Предполагам наистина беше така.

Внимателно проследи движенията на планинеца, когато той закрачи напред и седна до нея на леглото. Близостта му караше сетивата й да трептят в оживление.

— Ще ми кажеш ли какво правеше насред бойното поле — попита той. — И как си се сдобила с тази униформа?

Елизабет постави ръце на матрака и въздъхна тежко.

— Беше на брат ми.

— На брат ти… — повтори той недоверчиво.

— Да.

— Къде е той сега?

Изгледа го гневно.

— Къде мислиш?

Планинецът се вторачи в нея, и когато проговори, гласът му беше нисък и тих.

— Съжалявам, моме.

Тя се изсмя подигравателно.

— Еха! Ето го най-накрая нещото, което търсех. Извинение от един шотландец.

— Не съм познавал брат ти, затова не мога да се извиня за нищо. Просто изразих съболезнованията си. А и не мисля, че това, което търсеше, когато се опита да ме намушкаш с щика, беше извинение.

Тя сведе поглед надолу към устните му и не успя да се пребори с тежкото чувство на поражение.

— Не, предполагам, че не търсех това.

— Отмъщението си има цена, нали знаеш.

Елизабет усети как сърцето й се свива. Не беше сигурна как щеше да се чувства, ако в действителност беше убила човек, без значение шотландец или не.

— Не, не знам — отвърна тя. — Допреди последните няколко месеца не знаех нищо за войната, насилието и убийствата, но сега видях повече, отколкото ми се е искало да видя някога.

Той помисли малко, преди да проговори.

— Кога почина брат ти?

— Преди три седмици.

— Беше ли свидетел на смъртта му?

Веждите й се свъсиха в гримаса.

— Да. Бях медицинска сестра, която правеше каквото може за войната. Това някакъв разпит ли е?

— Да.

Тя видя непоколебимата решителност в очите му и усети как всички малки косъмчета по ръцете и краката й настръхват.

— Какво искаш от мен?

— Трябва да знам кои са близките ти, моме.

Елизабет преглътна неспокойно.

— Защо?

— Просто ми кажи.

— Добре де. Баща ми беше пехотинец, но почина преди година. Брат ми искаше да го накара да се гордее с него като в същото време да отмъсти за смъртта му, затова тръгна по стъпките му, за да помогне да се сложи край на този глупав бунт.

— Глупав? Нима мислиш, че шотландците се бием без основателна причина? — Планинецът се взира в очите й известно време, след което повдигна бутилката и отпи.

Когото я подаде на Елизабет, тя я прие с охота.

— Трябва да си починеш — каза той и се изправи. — Тази нощ не можеш да отидеш никъде. Твърде опасно е, особено с тази униформа, а ако някой открие какво се крие под нея, ще бъде още по-зле.

Тя повдигна вежда.

— Изваяната ми фигура ли имаш предвид?

Погледът му обходи заоблените й бедра, след което се обърна, за да си тръгне.

— Лека нощ, девойче.

Елизабет се изправи моментално.

— Чакай! Сами ли сме, или има и други? Пленница ли съм?

Той й отговори, без да се обръща.

— Да, има и други, но засега сме само ти и аз. Наспи се.

— Но аз съм спала цял ден — протестира тя, — а и съм гладна.

Той се спря пред завесата, докато тя притеснено зачака отговора му, искайки й се да знае какво възнамеряваше да прави с нея.

Най-накрая той погледна през рамо и каза:

— Последвай ме тогава. Може да останеш за малко на масата и да вечеряш.

След като изрече това, той мина през завесата и я задържа вдигната във въздуха, докато я чакаше да го последва, като през цялото време очите му не се откъсваха от нейните.

— Как се казваш, планинецо? — попита Елизабет, потръпвайки от болка при опитите си да откъсне със зъби парче месо от сочното пилешко бутче. Налагаше се да дъвче бавно и внимателно, или в противен случай щеше да се озове на пода, превиваща се от болка.

— Как си, девойче? — попита той от отсрещната страна на масата. — Не изглеждаш много добре. Ето, пийни си още малко.

Той отново й подаде бутилката с уиски и тя приветства възможността да прокара храната с напитката. Миг по-късно обаче, трябваше да се бори с внезапните вълни на замаяност и неконтролируем смях. Наистина беше изключително силно и опияняващо питие.

— Да не се опитваш да ме напиеш? — попита тя, като остави бутилката на масата.

— Това ще те накара ли да разкриеш тайните си?

Елизабет избърса устни с опакото на ръката си.

— Уверявам те нямам такива. Вече ти казах всичко.

— Съмнявам се.

Тя откъсна още един залък от крехкото, сочно месо.

— А ти все още не си ми казал името си.

Той я изгледа подозрително.

— Нито пък ти — твоето.

Едно дърво в огнището пропука, карайки малки огнени искри да захвърчат нагоре към комина, докато двамата се взираха предизвикателно един в друг от двата края на масата.

— Аз съм Алекзандър Маклийн — проговори най-накрая той — от остров Мул.

— Замъкът Дуарт?

— Да — отвърна той. — Сега кажи ми твоето.

Тя се облегна назад в стола.

— Аз съм Елизабет Къртис от Портсмут.

Зелените му очи се присвиха.

— Доста си далеч от дома, девойче.

— Нямам дом. Малкото семейство, което ми бе останало, дойде на север, за да се сражава в тази битка, но всички те вече са мъртви — всички, освен един. И така, ето ме тук. Сама и… жадна за мъст, предполагам.

— Кой е този един, за който говориш?

— Моят чичо. Той е търговец на книги в Единбург, но за съжаление не съм го виждала, откакто бях малко дете.

Планинецът се плъзна надолу, отпускайки се мързеливо в стола и погледна към ножа, който й беше дал да използва за вечерята си.

— Винаги ли си била толкова смела? — попита той. — Толкова дръзка?

— Да.

Ъгълчето на устните му се изви нагоре в лека и съблазнително чаровна усмивка.

— Намирам те за изключително интересна, Елизабет Къртис. Никоя жена досега не ме е нападала с такава… страст.

Не можа да спре смеха, който предизвикаха думите му.

— Внимавайте, сър. Казах ви, че съм жадна за мъст и ако въпросите и намеците ви ми дотегнат, може и да реша да ви атакувам отново.

Протягайки ръце напред от двете си страни, той отвърна с широка усмивка:

— Добре си дошла, но не забравяй, че ти спасих живота на бойното поле. Носих те до гората и откраднах един от конете на краля ви заради теб, след което те държах в скута си миля след миля, докато прекосявахме реки и бързеи. Ако не друго, то си ми повече от задължена.

Елизабет го погледна косо.

— Да не би да флиртуваш с мен?

Тогава нещо приятно и непознато сгорещи кръвта във вените й.

Алекс се приведе напред.

— И какво, ако е така? Ще бъде ли достатъчно да те накара да обещаеш да не използваш ножа, който държиш в ръцете си? Или, опазил Господ, онзи остър като бръснач щик?

— Щикът ми не е в мен — отвърна тя, оглеждайки се наоколо за него. — Нямам нищо.

— Не, девойче, това не е вярно. Имаш разум, а и си сравнително приятна за окото.

— Сравнително приятна? — Тя се засмя отново. Явно се дължеше на уискито. — Какъв чаровник си само.

Светлината от огъня се отразяваше в дълбините на зелените му очи, и тя прокара език по устните си, чудейки се как можеше да продължава да се държи по такъв начин с мъжа, който беше неин враг и завоевател.

— Брат ми беше убит от планинец — каза бързо тя, като отново стана сериозна. — Затова, моля те, не ме гледай така.

— Как?

— Сякаш искаш да ме върнеш обратно в онова легло и да направиш нещо дивашко с мен.

Той се засмя.

— Очевидно тази вечер си имала доста непокорни мисли, девойче, но бих те помолил да имаш малко уважение към мен. Нямам никакво намерение да ставам роб на похотливите ти нагони. Не бих допуснал подобно нещо.

Тя се засмя отново.

— Днес ми разби главата! Затова мога да те уверя, че в нея не се въртят никакви похотливи мисли. Нито една даже.

— Защо тогава продължаваш да ги споменаваш?

Трябваше да се почувства обидена. Трябваше да се изправи, да го зашлеви и да се върне в другата стая, но нещо я държеше като в плен. Дори облечен в карираната униформа на врага, с оръжията си, които бяха като мрачно подсещане за вродената му планинска свирепост и за смъртта на брат й, той възбуждаше сетивата й и подпалваше кръвта й. Предполагаше, че се дължи на мощната му мускулатура или озадачаващият факт, че беше спасил живота й, въпреки че се беше опитала да го убие.

— Защо ми помогна? — попита тя. — Можеше просто да ме оставиш да умра.

За момент той се вгледа в нея в притихналата нощ, докато пламъците танцуваха диво в огнището, след което най-накрая проговори.

— Защото беше най-красивото видение, което някога съм имал.

Стомахът й се сви от вълнение, когато изведнъж вратата се отвори рязко и двама брадати планинци нахлуха в стаята с мускети, насочени към главата й.

Елизабет скочи на крака, събаряйки стола си, и се притисна към най-отдалечената стена.

Бавно и спокойно, Алекс се изправи и се обърна към тях.

— Свалете оръжията — каза, като протегна ръце напред в опит да успокои внезапното напрежение в стаята. — Не е въоръжена. Просто е гладна.

— Ако питаш мен, може да умре от глад — каза по-високият.

— Да — добави другият, — по-лошо е, отколкото мислехме, Алекс. Не победихме в битката.

— Какво искаш да кажеш с това, че не сме победили? — попита той. — Видях как английските офицери наредиха отстъпление. Преследвахме ги чак до Дънблейн.

— Да, сразихме ги с десния си фланг, но левият ни се пречупи. Кавалерията на Аргил поведе стотици в река Алън. Много от тях се удавиха и той обяви крал Джордж за победител.

Без да сваля оръжието си, по-високият отмести косата от лицето си.

— Мар се оттегля от Пърт и на сутринта, въпреки победата ни, Аргил ще се провъзгласи за повелител на бойното поле.

Алекс сведе глава и стисна върха на носа си с пръсти.

— Всичката тази смърт, всички тези седмици в бродене през блата и скитане под ледените дъждовни капки… бяха за какво? Все още сме без крал, без управа. Без свобода.

Елизабет не смееше да продума — не и докато другите двама шотландци кипяха от гняв и я държаха на мушка със заредените си мускети.

— Каза ли ти нещо? — попита високият, оглеждайки я заплашително през дългата цев на оръжието си.

Алекс погледна към нея.

— Каза ми достатъчно и прецених, че не представлява заплаха за нас.

— Не вярвам. Попита ли я за съобщението?

Горещите огньове на паниката избухнаха във вътрешността на Елизабет.

— Обяснете, сър — настоя тя. — Какво съобщение? Не знам за какво говорите.

Алекс й хвърли извинителен поглед.

— Щях да те питам за това веднага щом приключеше с вечерята, девойче. Ела тук.

Помаха й с ръка да се приближи към масата, след което даде знак на другия шотландец да подаде малкия пергамент.

— Намерихме това в таен джоб в палтото ти — обясни той с нисък глас. — Виждала ли си го?

Тя го взе от ръката му и прочете написаното.

— Това е бележка за Аргил, в която се обяснява, че цял отряд бунтовници са на път към Дъмфърлин. Препоръчват му да изпрати кавалерията си, за да ги срази.

Алекс кимна.

— Брат ти ли е предал тази информация?

Тя вдигна поглед.

— Как бих могла да знам?

— Значи казваш, че не знаеш нищо за това? — Той й хвърли поглед, окуражавайки я да кимне в съгласие.

— Разбира се, че не знам нищо. Свалих униформата от тялото му, след като го убиха.

— Но защо ти беше да го правиш, девойче? — попита високият. — Смяташе да шпионираш ли?

— Разбира се, че не — тросна се тя, — исках единствено да се бия.

Той й се намръщи.

— Това е странно желание за една жена. Как да сме сигурни, че казваш истината?

— Истина е — настоя Алекс. — Казах ти, че вече я разпитах, и съм готов да заложа живота си, че тя не е шпионин.

Елизабет го погледна в очите и въпреки че не разбираше защо го прави, му беше изключително благодарна, че я защитава.

Той върна вниманието си върху двамата шотландци.

— Сега свалете оръжията, момчета, и се нахранете. Утре ще яздите до Пърт и ще откриете какъв ще е следващия ход на Мар.

Неохотно те освободиха спусъците на оръжията си и се преместиха по-близо до огъня.

— Ами жената? — попита тихо ниският. — Какво ще правиш с нея тази вечер?

Зелените очи на Алекс обходиха тялото й, а сърцето й заби лудо в гърдите.

— Все още не съм решил — отвърна той.

 

 

Мъждукащото пламъче на единствената свещ изпълваше стаята с мека, златна светлина, докато Елизабет придърпваше завивките до брадичката си.

— Спи спокойно, девойче — каза Алекс, като се приближи и застана до леглото. — Няма да допусна нищо да ти се случи в тази нощ.

Можеше да чуе как мъжете от другата страна на завесата разговаряха тихо, докато вечеряха.

— Защо си толкова мил с мен? — прошепна тя. — След всичко, което се случи между нас тази сутрин…

Той седна на ръба на леглото.

— Срещнахме се на бойното поле, на което воювахме за двете противоположни страни. Не мога да те виня, задето се изправи срещу мен. В замяна и аз се бих сурово срещу теб.

Тя докосна бузата си с длан.

— Определено го направи.

Той се загледа в нея в продължение на един дълъг и изпълнен с тишина момент, докато мислите в главата й започваха да натежават.

— Съжалявам, че те нараних — каза той. — Бих върнал времето назад, ако можех.

— Защото съм жена ли?

— Една от многото причини.

— Като например?

Пламъкът се отразяваше в очите му като малки огнени искри.

— Вярвам, че си страдала предостатъчно, моме.

Внезапно се сети за брат си; как се беше опитала да го разубеди да воюва в тази война и как не беше постигнала целта си. Затова го беше последвала.

— Сещаш се за брат си — прошепна Алекс.

— Да, как позна?

— Мога да го видя в очите ти.

Благодарение на успокоителното присъствие на планинеца я обзе странен и приятен уют. Вероятно беше заради интуицията му и ясната проницателност за нейната печал. Или може би всичко се дължеше на войнствената му сила, тъй като тя не се и съмняваше, че тази нощ той щеше да я опази.

— Понякога се чувствам така, сякаш светът се е разпаднал. — Загледа се в силните черти на лицето му и линията на рамото му под тартана. — Разбираш ли за какво ти говоря? Губил ли си някога някой?

— Да, губил съм. Брат като твоя. Беше твърде млад, за да се бие, но инатливо настояваше да ме последва, затова му позволих. Мислех си, че ще мога да го предпазя, но оттогава разбрах, че Господ има своите планове. Всичко, което можем да направим, е да продължим да живеем живота, който ни е отреден, и да се справяме с болката.

Елизабет се замисли за мъдростта в думите му.

— Иска се сила и кураж, за да направиш подобно нещо.

— Да, а ти си много смела. Доказа го тази сутрин, затова съм сигурен, че ще преодолееш всичко това.

Елизабет се размърда в леглото.

— Но нямам никакво семейство, освен чичо ми, който ми е напълно непознат. Съвсем сама съм.

— Вярвам, че скоро това ще се промени — отвърна той. — Един ден ще срещнеш някой добър мъж, ще се омъжиш за него и ще си направите много деца, а всичко това ще бъде само един далечен спомен. — Той дръпна завивката и зави раменете й. — Сега заспивай, девойче. Ще те събудя на сутринта.

Елизабет се събуди от звуците на развълнувани, гневни гласове и ударите на вратата върху стената отвън.

Сърцето й задумка в гърдите от тревога и тя преметна завивките, скочи от леглото и дръпна завесата към предната стая. Алекс стоеше отвън с пищов, насочен към някакъв друг мъж, който беше възседнал кон. Огромният звяр пристъпваше неспокойно наоколо.

— Това тя ли е? — попита непознатият, насочвайки ножа си към Елизабет, която спря точно зад Алекс.

— Да — отвърна той, — но това не те засяга, Ангъс Макдоналд. Ще съм ти признателен, ако продължиш по пътя си.

Ездачът беше преметнал тартана си през глава като качулка. Можеше да види дъха му в мразовитата сутрин.

— Чух, че си държал тук шпионин — изръмжа той. — И че те е омагьосала, за да я оставиш жива. Предай ми я, Алекс, и ще я заведа до Пърт. Там ще знаят какво да правят с нея.

— Няма да правя нищо подобно, Ангъс. Дамата е под моя закрила. Сега се прибирай вкъщи и забрави за нея.

Закачуленият ездач я погледна зловещо.

— Не е никаква дама, щом е носила съобщения за Аргил.

— Тя няма нищо общо с това — каза му Алекс. — Облечена е с открадната униформа.

Планинецът се намръщи към Алекс, след което погледна със заплашителните си сини очи към Елизабет. За момент се загледа в нея замислено.

— Виждам защо си бил така омагьосан. Определено е красавица, дори в тази униформа. Защо не ме пуснеш да вляза и да поговорим за това. Искам сам да разбера колко дружелюбна може да бъде.

Алекс килна пищова настрани и направи една убедителна крачка напред.

— Тръгвай си, Ангъс, преди да съм те прострелял в сърцето.

Седящият на коня планинец вдигна ръцете си отбранително във въздуха.

— Успокой се, приятелю. Няма да ти навлизам в територията. Щом вече си я обявил за своя…

— Нищо не съм обявявал, нито ти ще го правиш — не и докато дишам. А сега си тръгвай.

Ангъс го изгледа хладно.

— Същият си като баща си — каза с нисък и дрезгав глас. — Лесно се покоряваш от едно красиво лице.

Той цъкна с език и пришпори коня си далеч от къщичката и изчезна в гората като фантом, а Елизабет си отдъхна.

— Да приема ли, че ти е приятел?

— Не, не приятел — отвърна Алекс. — Той е безскрупулен войн с ледено сърце. — Обърна и се взря в нея. — Слагай си палтото, девойче, и си събирай оръжията. Трябва да тръгваме. Незабавно.

— Защо? Мислиш ли, че ще се върне?

— Не мога да съм сигурен, но щом знае, че си тук, може и други да са разбрали. Не мога да ти обещая, че ще си в безопасност. Трябва да те заведа при чичо ти в Единбург.

Елизабет не се нуждаеше от повече убеждение. Влезе вътре и побърза да облече палтото на брат си.

 

 

Цяла сутрин яздиха заедно през гъсти гори и стръмни долини, отправяйки се право на юг към Единбург. По обяд спряха да починат в една скрита долчинка и да хапнат от сиренето и овесените питки, докато конят пасеше прясна зелена трева и пиеше вода от едно плитко поточе.

Докато седяха един до друг върху едно паднало дърво, разговаряха за много неща — политиката на бунта, семействата им, смъртта на родителите на Елизабет. Зарадва се да научи, че майката и бащата на Алекс все още бяха живи и лудо влюбени един в друг, както са били и на сватбата им.

Алекс бил най-големият от девет деца и обожавал всичките си братя и сестри. Изгубил бе само един близък — по-малкият му брат, който го последвал в опасността.

Беше й невъзможно да си представи как човек можеше да бъде толкова благословен в такова време на войни и бунтове. Алекс беше късметлия, тъй като животът му беше изпълнен с изобилие от любов, каквото в нейния не бе имало.

 

 

Същата нощ, под светлината на пълната луна, Алекс и Елизабет стигнаха до къщичката на един земеделец, намираща се на брега на една буйна река на няколко мили югоизточно от Фалкрик. Едно черно-бяло овчарско куче започна да лае по тях, когато излязоха от гората и прекосиха поляната, но веднага започна да върти опашка, когато домакините им ги посрещнаха в двора пред конюшнята. Мери и Скот Макгрегър бяха верни приятели на Алекзандър още от детство, наскоро се бяха оженили и очакваха първото си дете наесен.

Алекс ги прегърна сърдечно и им представи Елизабет, уверявайки ги, че войнишката й униформа не бива да ги притеснява. Изглежда му имаха пълно доверие, тъй като я поканиха в дома си без колебание.

Не след дълго всички бяха седнали около масата пред огъня и се наслаждаваха на обилната вечеря от задушено заешко и кнедли. Алекс сключи сделка с младото семейство: униформата на Елизабет в замяна на една обикновена домашна пола, тънка риза и корсет. Преди края на вечерта тя не се отличаваше по нищо от шотландските девойки, родени и израснали в планините. Ако държеше устата си затворена, никой нямаше да предположи даже, че е родена в Англия, и че преди по-малко от няколко седмици беше прекосила шотландската граница като медицинска сестра на британската армия, носейки в сърцето си тъмният облак на отмъщението.

 

 

— Утре ще стигнем ли Единбург? — попита Елизабет с тих шепот, когато Алекс я приближи, за да й пожелае лека нощ. Той щеше да спи в конюшнята, докато тя щеше да се наслаждава на мекия сламеник до огнището.

— Да — отвърна той, — ще пристигнем в книжарницата на чичо ти късно следобед.

— Но аз нямам представа къде точно се намира.

Той се засмя.

— Колко магазинчета за книги може да има в Единбург, девойче? Предполагам не повече от един-два.

Очите му блестяха с жизненост на светлината на огнището, а косата му падаше на гъсти, лъскави кичури върху широките му рамене. Чувстваше се като опиянена от кавалерството му. Колко удивително бе, че се бяха срещнали едва преди два дни и то на бойното поле, където се опитваха да се убият. Изглеждаше й невъзможно да си го представи човек, тъй като през всичките незабравими моменти оттогава, Алекзандър Маклийн се беше държал като истински джентълмен. Никога досега не се бе чувствала толкова защитена.

Изведнъж осъзна, че всичко, в което някога бе вярвала за Шотландия и нейните свирепи планински войни, вече не беше от значение. Единственото, което виждаше пред себе си, беше един смел и достоен мъж, който обичаше семейството си и желаеше да живее почтено.

Мъж, който запалваше кръвта й с опиянително желание и копнеж.

Тя се загледа учудено в красивата брошка, закачена за тартана на рамото му и протегна ръка, за да я докосне. Как изобщо щеше да се сбогува с него? Не беше готова за подобно нещо.

— Приятни сънища — каза той, след което се наведе и я целуна леко по устните.

Изумителното чувство от устните му върху нейните я омагьоса, и това, което започна като нежна целувка за лека нощ, избухна в мощен прилив на неочаквана страст. Тя разтвори устни, а той прокара език в устата й, изпращайки вълни на удоволствие чак до пръстите на краката й. Ръката му се плъзна ниско около кръста й, придърпа я грубо към себе си и притискайки гърдите й към своите, простена дрезгаво, докато я целуваше страстно.

Тя се вкопчи в ризата му с ръце, страхувайки се, че коленете й могат да подадат от замайващата атака на емоциите й. Никога досега не я бяха целували така и тя нямаше представа как да се справи със случващото се.

Не след дълго той прекрати целувката внимателно и отстъпи крачка назад. Вторачиха се един в друг със замаяно недоумение. Господ да й е на помощ, не знаеше какво да каже. Беше останала без думи.

— Това беше… неочаквано — прошепна той.

Сърцето й препусна. Какво се случваше между тях? Започваше да губи благоприличие и искаше да го придърпа към себе си и да го просне на пода. Искаше да усети тежестта на тялото му върху своето. Желаеше го с такава животинска страст, че не можеше даже да го опише.

Преглъщайки смутено, тя разхлаби хватката си и отпусна ръце отстрани на тялото си.

— Съжалявам — промърмори.

Той се засмя.

— Няма нужда да се извиняваш, девойче. В продължение на години не съм опитвал нещо по-сладко от устните ти.

Тя се изчерви и сведе поглед.

— Не съм срещал жена като теб — продължи той. — И заради това трябва да те оставя сега, защото изглеждаш твърде красива в тази рокля, а и ухаеш твърде приятно. Страхувам се, че ако не отстъпя веднага, ще направя нещо много по-лошо от това да те целуна за лека нощ.

Елизабет потръпна от копнеж.

— Толкова ли ще е потресаващо?

Той й се усмихна и се заигра с едно кичурче коса над ухото й, изпращайки вълни от страст по цялото й тяло. Тя извъртя глава, положи бузата си в топлата му длан и затвори очи. Всички несгоди сякаш отлетяха като прах, понесен от летния бриз, когато помириса мускусният аромат на кожата му…

— Наистина трябва да тръгвам вече — прошепна той дрезгаво с шотландски акцент.

Тя не се опита да го спре, тъй като от всичко най-много харесваше морала му и не искаше да го изкуши да направи нещо, за което по-късно щеше да съжалява.

— Лека нощ — каза тя.

Той спря на вратата и заговори с тих и дрезгав глас.

— Лека нощ, Елизабет.

Тя издаде тих стон на зашеметен възторг, след което него вече го нямаше. После, все още възбудена от случилото се, Елизабет седна на сламеника, придърпа завивките до раменете си и дълго се взира в пламъците на огъня, преди най-накрая да заспи.

Тази нощ сънува единствено красивото, огряно от огнената светлина лице на Алекзандър Маклийн и неустоимото вълшебство на допира му.

Бяха изминали почти десет години, откакто Елизабет беше видяла за последно чичо си Чарлс и не беше сигурна дали щеше да я познае, когато влезе в книжарницата му. През десетте години, откакто бе починала майка й, си бяха разменили само няколко писма, тъй като той и баща й не се разбираха особено. Чичо й бе имал „дързостта“ да се ожени за жена от шотландските низини и поради тази причина двамата с баща й не споделяха еднакви политически възгледи. Това беше и причината отношенията им през годините да охладнеят, докато най-накрая не изгубиха връзка. Ако трябваше да бъде честна, нямаше никаква представа дали изобщо все още беше жив.

Беше късен следобед, когато навлязоха в претъпканите улици на Единбург. Докато яздеха в тръс през тълпата от хора и покрай уличните търговци, които се провикваха, за да предлагат стоката си, ужасната миризма на застоял боклук стигна до носа на Елизабет. Алекс разпитваше за книжарницата и им се наложи да попитат четирима души, преди един възрастен мъж с очила и триъгълна шапка да ги насочи в правилната посока.

Изтощена и несигурна относно бъдещето си, Елизабет сключи ръце около кръста на Алекс и положи глава на рамото му. С безмълвна увереност той ги поведе през тесните, извити улички.

Най-накрая стигнаха до малка книжарничка на една оживена улица, на която имаше табела „Книги Морисън“. Знаеше, че трябва да са на правилното място, тъй като това бе моминското име на майка й.

— Е, май стигнахме. — Елизабет слезе от коня и застана на улицата за момент, поглеждайки към книгите на витрината.

Алекс завърза животното за една стойка и застана до нея.

— Давам ти думата си, че няма да те оставя — изрече той, — докато не се убедя, че си в добри ръце.

Малко момченце пробяга в паника покрай тях, стискайки една кокошка в ръцете си. Елизабет подскочи и откри, че и самата тя бе притеснена. Погледна към Алекс и усети остра болка в корема си, защото все още не беше готова да го остави.

Въпреки че студеният ноемврийски вятър отмяташе косата му от покритите с тартана рамене, той не каза нищо. От друга страна Елизабет се тресеше от студ.

— Време е да влезем вътре — най-накрая каза той, след което направи крачка напред и отвори вратата.

 

 

— Елизабет! Милостиви боже, наистина ли си ти? — Чичо й Чарлз заподскача надолу по една скърцаща стълба с отворена книга в ръце. — Какво правиш тук?

Все още беше толкова висок и слаб какъвто си го спомняше, но се беше състарил от последния път, в който го беше видяла. Косата му бе снежнобяла и прибрана назад в опашка, кожата му се беше набръчкала, а на носа си носеше очила.

Той внимателно си проправи път покрай масите, отрупани с дебели, прашасали книги и я приближи.

— Толкова много приличаш на майка си!

Сърцето на Елизабет се изпълни със смесица от тъга и радост, когато чичо й я придърпа в обятията си и я прегърна.

— Така се радвам да те видя — възкликна той.

— И аз теб — отвърна тя, ридаейки и смеейки се едновременно.

Не след дълго той отстъпи назад.

— Разбрах, че баща ти е починал — каза той, — сражавайки се за крал Джордж. Много съжалявам, Елизабет.

— Благодаря ти, но се опасявам, че нося още лоши новини. Преди три седмици и Джеймс беше убит. Аз съм единствената останала от нашето семейство — съвсем сама съм.

Чарлз постави ръка на рамото й и поклати глава.

— Не, Елизабет. Не си сама. Тук имаш семейство.

Тя не откъсваше очи от уверения му поглед. Той потупа върха на носа й с показалец, както правеше, когато беше малка, след което погледна към вратата, където Алекс чакаше.

— Кой е този мъж? — попита чичо й. — И защо влиза в книжарницата ми с този голям меч?

Алекс пристъпи напред.

— Простете, сър. Аз съм Алекзандър Маклийн от замъка Дуарт и се сражавах в битката при Шерифмюър. Там срещнах вашата племенница.

— Той е моят пазител, чичо — побърза да обясни тя. — Бях изгубена и самотна след смъртта на Джеймс. Алекс ме откри на бойното поле и спаси живота ми. Доведе ме безопасно чак дотук и аз съм му ужасно задължена.

— Както и аз, изглежда. — Чарлз протегна ръка, за да се здрависа с Алекс. — Благодаря ти, че доведе племенницата ми у дома. Бих искал да ти се отплатя по някакъв начин.

Алекс поклати глава.

— Няма нужда, сър.

— Жена ми е горе и се грижи за децата — отвърна Чарлс. — Ще останете ли поне за вечеря?

Сърцето на Елизабет започна да блъска диво в гърдите й, тъй като знаеше какъв щеше да бъде отговорът му. Беше дошло време. Сега щеше да я остави и тя трябваше да се сбогува с него.

Но не беше готова. Не искаше той да си тръгва…

Алекс спря за момент.

— Страхувам се, че трябва да се завърна в Пърт възможно най-скоро.

Не й стигаше въздух. Коленете й омекнаха под тежестта на болката й.

Очите му се взряха в нейните и сякаш цяла вечност никой не пророни и дума. Той постави длан на меча си, а тя навлажни устни, чувствайки се така, сякаш някой бавно изтръгваше сърцето й. Трябваше да каже нещо. Трябваше да го умолява да остане поне още една нощ…

— Желая ви всичко хубаво. — Алекс се поклони леко, след което се обърна и закрачи към вратата. Отвори я, карайки звънчето да зазвъни, и преди Елизабет да успее да реши какво да направи, него вече го нямаше. Целият свят притихна, чуваше само туптенето на сърцето в ушите си като гръмотевица, която се стоварва отгоре й.

Не…

Повдигайки полите си, тя се втурна покрай отрупаните с книги маси и рязко отвори вратата. Изскочи на улицата и започна да се оглежда трескаво на всички страни. Конят му го нямаше. Тълпата от хора и карети закриваха гледката й в двете посоки. Къде беше той? И защо не му беше казала как се чувства? Как можеше да го остави да си замине?

— Алекс! — Тя се затича надолу по улицата, избутвайки с лакти всеки, който й се изпречеше на пътя. Когато стигна ъгъла, се повдигна на пръсти и извика: — Алекс!

Но от него нямаше и следа. Беше тръгнал към дома си в планините и никога повече нямаше да го види.

Постави ръката си на сградата до нея, допря челото си и затвори очи. Сети се за първия път, в който го бе видяла на бойното поле, за звука от сблъсъка на остриетата им и яростта в очите му, преди да я удари с щита си…

Никога, дори в най-смелите си мечти, не бе предполагала, че битката й щеше да приключи по този начин. Не беше очаквала да се предаде така изцяло на врага — със сърце, тяло и душа.

Пет месеца по-късно

Беше сравнително влажна есен в планинска Шотландия и към края на април целият Единбург беше станал кален.

Елизабет бе прекарала зимата в скърбене по смъртта на брат й, докато помагаше на чичо си в книжарницата, като обслужваше клиенти и подреждаше склада с книги. Братовчедите й — две момчета и едно момиче, всички под десетгодишна възраст — повдигаха духа й със смях и игри, но всяка вечер, след като им прочетеше историите за лека нощ, се завръщаше в покоите си и шептеше тиха молитва за безопасността и щастието на планинеца, който я беше избавил от жаждата й за мъст. Той никога не напускаше мислите й и често се чудеше какво ли правеше във всеки един момент от деня. Дали и той съзерцаваше нощното небе някъде от остров Мул, докато тя се взираше през прозореца в звездите и луната?

Обичаше да си го представя как язди коня през буйната зелена трева на някоя долина, как вятърът развява тъмната му коса, с тартана прихванат на рамото му, с прелестната брошка, на която някога се беше възхищавала.

В последствие беше започнала да си мисли, че идеализира спомена за него, превръщайки го в някакъв божествен, митически герой, затова се насили да го избие от главата си.

Когато в един спокоен следобеден ден в края на април, докато стоеше на едно столче и почистваше праха от книгите на най-високия рафт, вратата на книжарницата се отвори и затвори. Закачените звънчета издрънчаха с познатия приглушен звук и както обикновено тя дочу леки стъпки по дъсчения под, но не отмести поглед от заниманието си, тъй като чичо й беше на щанда.

Нещо обаче — нещо, което не можеше да обясни — накара сърцето й да забие по-бързо, а малките косъмчета по ръцете й да настръхнат.

Спускайки кърпата за прах встрани от тялото си, тя слезе от столчето и надникна иззад високия рафт за книги. Един тъмнокос планинец стоеше с гръб към нея и разговаряше с чичо й. Беше облечен в килт, а от едната си страна носеше меч.

Беше ли Алекс? Горещо кълбо от вълнение се сви в корема й и тя си пое дъх, за да се успокои.

Не бъди глупава, Елизабет. Отново сънуваш. Със сигурност няма как да бъде…

В този миг той се обърна и срещна погледа й, а сърцето й щеше да се пръсне от щастие. Беше той!

Нейният красив, храбър планинец!

Какво правеше тук? За какво беше дошъл?

Опитвайки се да сдържи тръпките, които танцуваха надолу по гръбнака й, тя преглътна притеснено и приглади полите си, след което направи няколко колебливи крачки напред, за да го поздрави.

Срещнаха се в средата на книжарницата, където слънчевата светлина проникваше от прозорците, създавайки един блестящ, замъглен лъч, приличащ на видение.

— Алекс.

Не можеше да се сети какво друго да каже.

Очите му се озариха от радост.

— Ах, девойче. Радвам се да видя, че не си ме забравила.

Елизабет се изсмя гласно.

— Да те забравя? Да не си полудял?

Погледнаха се с привързаност и познато чувство на спокойствие.

С ъгъла на очите си Елизабет видя как чичо й изчезна тихо нагоре по стълбите.

— Какво правиш тук? — попита тя внимателно, за да не се надява напразно. Може би просто беше влязъл в книжарничката, за да си купи книга.

— Не можеш ли да ме погледнеш добре и да си отговориш сама?

В изражението му имаше такава надежда. Беше толкова заразно, че изпита диво и неукротимо желание да се хвърли в обятията му, да увие ръце около врата му и да затанцуват из стаята.

— Дошъл си да ме видиш?

Ах, колко абсурдно бе да говори с такава небрежна изисканост, докато сърцето й буквално щеше да изхвърчи от гърдите!

Той се усмихна широко, заслепявайки я така сякаш беше оглупяла, след което постави ръка от едната страна на врата й и погали нежната кожа зад ухото й. Допирът от голямата му, груба ръка изпрати поток от желание по цялото й тяло.

— Разбира се, че дойдох да те видя, девойче — отвърна той. — Цяла зима не съм мислил за нищо друго, освен за красивото ти лице и огнения ти дух. Не можех повече да живея и ден без теб. Трябваше да те видя отново.

— Това ли е всичко? — попита тя. — Просто дойде да ме видиш? Да кажеш здрасти? А след това да се сбогуваш отново?

Той прокара палеца си по разтворените й устни и поклати глава.

— Упорита както винаги. Не можеш ли просто да приемеш, че те обичам и че съм дошъл да те попитам дали ще ми станеш съпруга?

Всички мисли в главата й изчезнаха като истинско бедствие в колосални размери.

— Аз… ъ, какво искаш да кажеш? — беше останала без дъх.

Той се засмя.

— Не ми се прави на невинна, девойче. Много добре знаеш какво имам предвид. Това е предложение. Но ако мислиш, че е прибързано, съм съгласен да те ухажвам за известно време, поне докато решиш дали искаш да ме обичаш, или не.

Копнежът й по него избухна заедно с радостта в сърцето й.

— Разбира се, че искам да те обичам. Та аз те обичам от момента, в който се изправих пред теб на бойното поле.

— Това „да“ ли е? — попита той.

С радостен вик тя се хвърли в ръцете му, почти събаряйки го по гръб върху една купчина книги, които бяха паднали от масата. Във въздуха около тях се издигна гъст облак прах.

— Разбира се, че е „да“! — каза с усмивка, като притисна устните си към неговите и вкуси парче от рая с целувката му. — Толкова съм щастлива.

Той я притисна близо до себе си и зарови лице в шията й.

— Както и аз, девойче. Сърцето ми е твое и обещавам да те обичам и да те правя щастлива до края на живота си. Ще те закрилям и ще ти дам всичко що е мое.

Тя го прегърна силно, като знаеше без съмнение, че ще удържи на думата си.

— И аз ти се заклевам в същото.

Най-накрая устните му покриха нейните и светът внезапно стана чудесен, спокоен и великолепен.