Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (12)

Дванадесета глава

Следобед, в деня на третия рожден ден на близнаците, Грета организира чаено парти в детската стая. Заедно с Мървин, Мери, Глин и Ческа прекараха два часа в ядене на сандвичи и шоколадова торта, играха на „Сляпа баба“ и пяха детски песни.

Докато слагаше Глин в креватчето му и го целуваше за лека нощ, на Грета й се стори, че той има лека температура, но отдаде това на превъзбудата на детето и горещината на юлския ден.

По време на вечеря тя спомена за това на Мървин. Той не се притесни и дори изтъкна голямата енергичност, която детето бе проявило по време на празника.

— Обзалагам се, че е от превъзбуда. Ще се почувства по-добре, когато го изведа утре сутринта.

Притеснена за сина си, Грета не можа да заспи. Майчиният инстинкт й подсказваше, че нещо не е наред, затова тя се промъкна в детската стая и видя Глин да се мята в леглото си, изгарящ от температура. Бързо го разсъблече и го изтри с влажна гъба, но това като че ли не помогна срещу треската. Загледа се в него за момент, опитвайки се да овладее обхващащата я паника. Но детето често вдигаше температура и тя не биваше да преувеличава опасността.

След малко се наведе над леглото му и го разтърси нежно, но той не отвори очи, унесен в бълнуване.

— Мървин, повикай доктор Евънс! Глин е болен! — извика Грета, като отвори вратата на спалнята му. Съпругът й се събуди мигновено.

— Какво му е? — попита той и й отправи изпълнен със страх поглед.

— Не знам. — Грета потисна надигналото се в гърлото й ридание. — Струва ми се, че е в безсъзнание. Бързо! Повикай доктор Евънс!

Половин час по-късно докторът вече бе надвесен над креватчето на Глин и слушаше тежкото му, накъсано дишане.

— Какво му има, докторе? — попита Грета.

— Струва ми се, че се касае за тежък бронхит.

— Но ще се оправи, нали? — намеси се Мървин.

— Е, налага се незабавно да го откараме в болницата. Не ми харесват тези хрипове в гърдите му. Той винаги е бил по-слабичък и съществува риск да развие пневмония.

— Господи! — изстена отчаяно Мървин.

— Да не изпадаме в паника. Просто вземам предпазни мерки. Ще докарате ли колата си? Ще бъде по-бързо, отколкото да чакаме линейката. Ще телефонирам в болницата, за да им кажа, че пристигате с Глин, и ще дойда при вас.

Мървин кимна. По пътя, гушнала болния си син до гърдите си, Грета забеляза, че ръцете на съпруга й, стиснали волана на колата, треперят.

 

 

През следващите двадесет и четири часа състоянието на Глин се влоши още повече. Поставиха му диагноза хронична пневмония. Докато слушаше как синът й се бори за всяка глътка въздух, на Грета й се струваше, че сърцето й ще се пръсне от отчаяние.

Без да продума, Мървин стоеше до нея край детското креватче. Никой от двамата не намираше сили у себе си да утеши другия.

Глин издъхна в четири часа сутринта на петото утро след третия си рожден ден.

Двамата се прибраха мълчаливо у дома, прекалено съкрушени, за да разговарят. Грета отиде направо в детската стая, взе Ческа в обятията си и се разрида, скрила лице в косите й.

— О, миличка, миличка… Защо той? Защо той? — стенеше тя отново и отново. Чувстваше се сломена и отчаяна. Част от нея си беше отишла завинаги и тя никога повече нямаше да се възстанови.

По-късно същия ден слезе на долния етаж, за да види Мървин. Той беше в библиотеката, скрил глава в дланите си и с бутилка бренди пред себе си. Разтърсваха го дълбоки, отчаяни ридания.

— Моля те, Мървин, недей, недей! — Грета бързо се приближи до него и обви ръце около раменете му. Обичта им към Глин беше единственото, което ги сближаваше.

— Аз… аз толкова го обичах. Знаех, че не е мой, но още от първия път, когато го взех на ръце, аз… аз го почувствах като свой син.

— И той беше твой син. Той те обожаваше, Мървин. Нито един баща не би могъл да направи повече за детето си.

— Знаеш ли, всичко стана по моя вина. — Мървин вдигна глава и впери в Грета кървясалите си, пълни със сълзи очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Заведох го до потока точно преди рождения му ден и той падна в него. Знаех колко е крехък. Трябваше да го доведа у дома и да го преоблека със сухи дрехи, но той толкова се забавляваше, че аз си помислих… Господи, Грета!

— Мървин, не трябва да се обвиняваш. Доктор Евънс каза, че това е могло да се случи по всяко време. Глин беше толкова слабичък и дробовете му винаги бяха зле. В края на краищата, той изживя краткия си живот щастливо.

— Докато наблюдавах мъките, в които умираше, аз… — Мървин отново скри лице в дланите си и се разрида силно. — Не мога да повярвам, че вече го няма. Защо той? Той още не беше започнал живота си, а ето ме мен, на петдесет и девет години… Трябваше да бъда аз. Трябваше да бъда аз! За какво ще живея оттук нататък?

Грета въздъхна тежко.

— Остава ти Ческа.

Тя се надяваше, че след погребението на Глин животът в къщата ще потече нормално. Само за последните десетина дни Мървин бе остарял сякаш с десет години и Грета трябваше да го подкрепя на гробищата, докато малкият ковчег изчезваше в земята.

Колкото и да беше съкрушена, тя беше длъжна да осигури някакво подобие на нормално съществуване поне за дъщеря си. Ческа не можеше да разбере къде е отишло малкото й братче.

— Къде е Глин? — питаше час по час тя и очите й се пълнеха със сълзи. — Скоро ли ще се върне?

Грета трябваше за хиляден път да поклати отрицателно глава и да й обясни, че Глин е отишъл на небето и сега е ангел, който гледа към тях от голям, пухкав облак.

Но нещата отиваха на зле. Мървин започна да се напива все по-често. Тя долавяше мириса на алкохол в дъха му по време на закуска, а до вечерта той вече не можеше да стои изправен. След първоначалната покруса бе станал мрачен и сприхав. Беше невъзможно да се разговаря разумно с него. Грета нареди да носят храната в стаята й, надявайки се, че след като времето притъпи болката, съпругът й отново ще се съвземе.

Но след няколко месеца разбра, че положението му е безнадеждно.

Една сутрин тя чу викове на коридора и изтича навън, където видя Мери, застанала до вратата на стаята на Мървин с голяма подутина на бузата.

— Какво се е случило? — запита я с тревога.

— Господарят хвърли една книга по мен. Оплака се, че яйцата не са приготвени по негов вкус. Така беше, мис Грета, наистина!

— Слез долу и сложи компрес на бузата си, Мери. Аз ще отида при него.

Грета почука и влезе в стаята.

— Какво искаш? — агресивно я посрещна Мървин. Беше седнал на стола си, а в краката му лежеше Морган. Подносът със закуската стоеше недокоснат, а той си наливаше уиски от една наполовина празна бутилка.

— Не смяташ ли, че е твърде рано за това? — Грета посочи бутилката и забеляза колко отслабнал изглежда той, облечен в пижамата си.

— Гледай си твоята работа, ясно? Не може ли човек да пийне в собствения си дом, ако иска?

— Мери е много разстроена. Има голям оток на бузата си.

Мървин се загледа в далечината, без да обръща внимание на жена си.

— Аз… Виж, не мислиш ли, че трябва да поговорим? Мървин, ти не си добре.

— И? И какво? Разбира се, че съм добре! Донеси ми още малко скоч! — изръмжа той.

— Струва ми се, че за днес ти стига — меко възрази тя и тръгна към него.

— Така ли? А кое ти дава право да се месиш в живота ми?

— Нищо. Аз… просто не искам да те гледам в това състояние, това е.

— Е, за всичко си виновна ти. — Мървин се отпусна тежко върху облегалката на стола. — Ако не се бях оженил за теб и не бях поел грижата за двете ти копелета, нямаше да имам нужда да се напивам, нали така?

— О, Мървин, моля те! Не наричай Глин копеле! Ти го обичаше.

— Така ли? Обичал съм го? — Той се наведе напред и сграбчи китките й. — А защо трябва да съм обичал незаконороденото дете на някакъв янки? А? А? — Започна да я разтърсва все по-силно. Морган залая.

— Спри! Боли ме! Спри!

— Защо? За всичко си виновна ти! — изрева Мървин, пусна ръцете й и я зашлеви силно през лицето. — Ти си само една малка курва, нали? Нали?

— Стига! Стига! — Грета успя да се изправи и бързо застана на безопасно разстояние до вратата, задъхана и с облято от сълзи лице.

Мървин я изгледа с помътнял от алкохола поглед. И тогава започна да се смее. Резкият, жесток смях я накара да се втурне по коридора и да се затвори в спалнята си. Хвърли се върху леглото и отчаяно обхвана главата си с ръце.

Държането на Мървин ставаше все по-лошо. Той рядко биваше трезвен. Присъствието на Грета разпалваше някаква ярост у него и единственият човек, когото допускаше до себе си, беше Мери.

След няколко прояви на физическо насилие Грета позвъни на доктор Евънс, опасявайки се, че скоро положението ще стане съвсем безнадеждно. Лекарят беше прогонен от стаята с крясъци и веднага след него се изсипаха книги, чаши и всякакви други предмети, до които Мървин бе успял да се добере.

— Той има нужда от помощ, мисис Марчмънт. Изпаднал е в депресия след смъртта на Глин и намира утеха в алкохола. Сякаш се опитва да избяга от действителността. Както знаете, едва не загина по време на Първата световна война. Тогава преживя тежък шок. Питам се дали мъката не е отворила старите му рани.

Грета разпери отчаяно ръце.

— Какво мога да направя? Мървин се нахвърля върху мен всеки път, щом ме види, и аз се безпокоя за безопасността на Ческа. Той изобщо не яде, а само изпразва бутилка след бутилка.

— Има ли къде да отидете поне за малко? Някакви роднини? Ако заминете, може да се стресне и да опита да се съвземе.

Грета поклати глава.

— Не. Нямам къде да отида. Освен това не бих могла да го изоставя в това състояние, нали?

— Мери се справя чудесно. Изглежда, тя е единственият човек, който може да се оправи с него. Разбира се, това, което трябва да направим, е да го изпратим някъде, където биха могли да му помогнат, но…

— И след милион години няма да напусне Марчмънт — въздъхна Грета.

— Бих искал да мога да ви помогна. Тревожа се за вас и за Ческа. Помислете дали все пак не бихте могли да заминете някъде. И не се притеснявайте да ми звъните по всяко време, ако имате нужда от помощ или съвет.

— Да, доктор Евънс, благодаря ви.

Нощ след нощ, заслушана в тежкото хъркане, което идваше от спалнята на Мървин, Грета се кълнеше, че на следващата сутрин ще събере багажа си и нещата на Ческа и ще си отиде. Но къде би могла да иде? Нямаше нищо: нито пари, нито дом. Всичко, което притежаваше, беше тук, при Мървин.

Ала накрая онова, което я накара да вземе решение, не беше физическото или психическото насилие, което той упражняваше върху нея.

Един следобед, когато надникна в детската стая, за да нагледа Ческа, тя видя, че малкото креватче е празно.

— Ческа! Ческа! — извика, но не последва отговор.

Затича се по коридора към спалнята на Мървин, когато иззад вратата дочу смеха на дъщеря си. Натисна дръжката възможно най-тихо.

Краката й се подкосиха от онова, което видя вътре. Мървин седеше на стола, а Ческа се бе отпуснала щастлива в скута му, докато той й четеше приказка.

Това бе картина на абсолютно семейно щастие.

Като се изключи фактът, че Ческа бе облечена от главата до петите в дрехите на мъртвия си брат.