А. С. Серафимович
Железният поток (31)

XXXI

— Колко са?

— Петима.

Пустинно и знойно струеха гората, небето, далечните планини.

— Наред ли е?

— Наред…

Кубанецът от разезда, с потно лице, легнал върху гривата на коня, не довърши — конят, с мокри хълбоци, бранейки се енергично от мухите, въртеше глава, като се мъчеше да изтръгне от ръцете му поводите.

Кожух седеше в бричката с каруцаря и адютанта — бяха мътночервени, запарени като след баня. Наоколо беше безлюдно.

— Далеч ли е от шосето?

Кубанецът показа с камшика наляво:

— Към десетина — петнайсет версти, отвъд горичката.

— Шосето има ли завой нататък?

— Има.

— Казаци не се ли виждат?

— Не-е, няма. Нашите минаха към двайсет версти напред и няма помен от казаци. По махалите разправят, че казаците копаят окопи близо на трийсет версти отвъд рекичката.

Кожух поигра с дъвкачите на своето станало изведнъж спокойно, жълто лице, като че то не беше преди това прилично на варено месо.

— Да се задържи главата на армията, да се отбие на завоя, да се пропуснат да минат покрай тях всички полкове, бежанци, обози!

Кубанецът се наведе леко над лъка и внимателно, за да не бъде прието това за нарушение на дисциплината, рече:

— Извивката е голяма… хората падат… пек… не са яли.

Малките очички на Кожух се впиха в знойно трепкащата далечина, станаха сиви. Трето денонощие…

Лицата хлътнаха, гладен блясък в очите. Трето денонощие не са яли. Планините са, вече назад, но трябва да вървят с всички сили, да излязат от пустинните предпланини, да се доберат до станиците, да нахранят хората и конете. И трябва да бързат, да не дадат на казаците да се укрепят отпред. Не трябва да губят нито минута, не трябва да губят тези десет — петнадесет версти в извивката.

Той погледна младото, почерняло от глад и пек лице на кубанеца. Очите му светнаха стоманено и като процеди през зъби думите, каза:

— Да се отбие армията на завоя, да се пропуснат покрай нея!

— Слушам.

Оправи на главата си кръглата, овча, мокра от пот шапка, шибна с бича в нищо невинния кон и той веднага се развесели, сякаш нямаше непоносимо трептящ зной, облаци стършели и мухи, затанцува, обърна се и весело препусна към шосето. Но нямаше шосе, а безкрайно се точеха виещи се на кълба сивкавобели облаци прах, които се издигаха по-високо от върховете на дърветата и необозримо се губеха назад в планините. И в тези кълбящи се облаци — чувствуваше се — се движат хиляди гладни.

Бричката на Кожух, до дървените части на която човек не можеше да се допре, потегли и след нея потегли нетърпимо знойно-звънтящо дрънчене. Иззад седалището надничаше парещата картечница.

Кубанецът влезе в непрогледно вълнуващите се задушливи облаци. Нищо не можеше да се разбере, но се чуваше — уморено, безредно и разбъркано вървят разстроените редици, вървят конници, скрибуцат обози. Чернообгорените лица лъщят мътно от капещата пот.

Нито говор, нито смях — тежко, плуващо заедно с всички мълчание. И в него, в това жарко, напрегнато мълчание, пак същите отпаднали, омекнали, безредни крачки, тракане на копита, скрибуцане на оси.

Омърлушено пристъпват конете с безсилно клюмнали уши.

Главичките на децата се въргалят от една страна на друга в колите и оголените зъби мътно се белеят.

— Во-да… во-да…

Плува задушна, белезникава, всичко покриваща мъгла, а в нея невидимо вървят редици, яздят конници, със скърцане се точат обози. А може би това не е зной, не е плуваща белезникава мъгла, а пълно отчаяние и няма надежда, няма мисъл, има само една неизбежност. Онова, което желязно ги спои, когато влязоха в тясната дупка между морето и планините и през цялото време вървеше спотаено заедно с тях, сега погледна страшно със своя край: гладни, боси, изнурени, в дрипи — и слънцето ги довършва. А отпред жадно чакат ситите, подготвили се, окопали се казашки полкове, хищните генерали.

Кубанецът яздеше в тези мълчаливо-скърцащи задушливи облаци и само по виковете се оправяше къде коя част е.

От време на време сивата мъгла се разкъсваше и в просвета вълнисто трепкаха очертания на хълмове, тръпнеше гора, струеше се синьо небе, а слънцето жестоко гледаше във възпалените лица на войниците. И отново бавно запълзяваше, като заглушаваше всичко с нестройния шум на крачките, с разнообразните звуци на копитата, със скърцащата музика на обозите, с безнадеждността. От двете страни на пътя, неясно очертани сред плаващите облаци, седяха и лежаха омаломощени, отметнали глави хора, а изсъхналите им отворени уста се чернееха и над тях се виеха мухи.

Като се блъскаше в хора и коне, кубанецът стигна до челния отряд, наведе се леко от седлото и заговори с командира. Командирът се навъси, погледна неясно вървящите, всяка минута показващи се и изчезващи войници, спря се и с чужд, неприличащ на неговия, дрезгав глас изкомандува:

— По-олк, стой!…

Задушната мъгла тутакси като памук погълна неговите думи, но, изглежда, че дето беше нужно, ги чуха и като се отдалечаваха все повече и все повече, отслабваха, чуваха се викове на различни гласове:

— Батальон, стой!… Ро-ота… стой!

И някъде съвсем далеч, едва доловимо се позадържа и меко угасна:

— … Сто-о-ой!…

Шумът от стъпките в челната колона замлъкна и все по-далеч и по-далеч се простря замирането на движението и в спрялата мътно-гореща мъгла за секунда настъпи не само мълчание, но и тишина, великата тишина на безкрайната умора, на безпощадния зной. После изведнъж се изпълни с многобройно секнене; храчеха набилия се прах; споменаваха майките; свиваха от листа и трева цигари — и бавно улягащият прах откриваше лица, конски муцуни, коли.

Седяха от двете страни на пътя, в шосейните канавки, държейки между коленете си щиковете. Лежаха неподвижно под палещото слънце изтегнати по гръб.

Безсилни стояха конете, оклюмали муцуни, без да пъдят гъстите облаци лепнещи мухи.

— Ста-ва-ай!… Ей, става-а-ай!…

Никой не мръдна, не се вдигна: все така беше неподвижно шосето с хората, конете, колите. Като че нямаше сила, която да вдигне хората, като купчина камъни, налени със зной.

— Ставайте де… да ви се не види макар… Какво ви взеха дяволите!

Като осъдени се изправяха по един, по двама и без да се строяват, и без да дочакат команда, вървяха, както им дойде, турили на рамо тегнещите пушки, гледайки с възпалените си очи.

Вървяха пръснато по шосето, от двете страни на пътя, по склоновете. Заскрибуцаха коли и облаци безбройни мухи се понесоха.

Овъглени лица, святкащи очи. Под страшното слънце на главите вместо шапки — листа от репей, клонки, снопчета насукана слама. Крачат боси, с напукани, почернели крака. Някой като арап се чернее с голото си тяло и само като ресни се мотаят парцали около срамното място. Сухите мускули едва се очертават под почернялата кожа. Крачат отметнали назад глава, с пушки на рамо, силно зажумели с очи, отворили пресъхнали уста. Дрипава, изпокъсана, почерняла, гола, скрибуцаща орда, а след нея върви зноят, след нея вървят гладът и отчаянието. Отново по неволя изнемощяло се издигат бели облаци и от самите планини пълзи към степта безкрайно, кълбящо прах шосе.

Изведнъж неочаквано и странно:

— Дясното рамо напред?

И всеки път, щом се приближи нова част, в недоумение се чува:

— Дясното рамо… дясното… дясното!…

Отначало учудено, после на шумяща група се спускат по междуселския път. Той е каменист, без прах и се вижда как бързо завиват частите, спускат се конниците и слизат обозите и двуколките със скърцане и като се поклащат тежко. Откриват се далечини горички, сини планини. Все така тръпнещо-знойно трепка лудото слънце. Мухите на черни пълчища също завиват. Бавно улегващите облаци прах и задушното мълчание остават на шосето, а междуселският път се оживява, от гласове, възклицания, смях.

— Ама накъде ни водят?

— Май че в гората ще ни отведат, малко да си понаквасим гърлото, че много е пресъхнало.

— Главо!… В гората кокошка са ти сготвили, отпущай каиша.

— Па и банички с каймак са опекли.

— С масло…

— Със сметана…

— С мед…

— Па и студен пъпеш…

Високият кокалест войник в изподран, мокър от пот фрак и с мръсни парчета от дантели, през които всичко му се виждаше, сърдито плювна гъста плюнка:

— Та сплескайте се, песове… млъкнете!…

Злобно притегна ремъка си, прибра корема си под самите ребра и свирепо премести от едното рамо на другото натежалата пушка.

Смях люшна гъстия облак от носещи се мухи.

— Опанасе, ама защо ти си прикрил задника си, а отпред всичко ти е на показ? Обърни гащите със задното напред, иначе в станицата жените няма да ти дадат вареники — мутрите си ще въртят, като те видят.

— Хо-хо-хо… Хе-хе-хе…

— Момчета, ей богу, трябва да има денувка.

— Та тук никакви станици няма, аз знам.

— Какво лаеш. Виж от шосето стълбове се отделят, телеграф. А къде ще водят, ако не в станица?

— Хей, кавалерия, защо даром хляба ядете — я запейте.

От коня, върху който се люшкаше прикрепеният върху денка грамофон, се разнесе пресипнало:

„Къ-де, къ-де-е-е, пш… пш… из-чез-нах-те…

пш… пш… на про-лет-та…“

Понесе се сред зноя, сред черните люлеещи се облаци мухи, сред измъчените, но весело крачещи, потънали в пот и бяло брашно, изпокъсани, голи хора, а слънцето гледаше с жестоко равнодушие. Като с горещо олово палени, едва пристъпващи крака, а нечий отпаднал висок тенор започна:

„А-а стопан-ка-та си зна-е…“

Но се прекъсна — пресипнало му беше от сухота гърлото. Други, също такива пресипнали от зноя гласове подеха:

„… Що вой-ни-кът ди-ри.

Само си тръбата ча-ка,

ко-га ще зас-ви-ри…“

Почернелите лица се развеселиха и на различни места, макар и хрипкаво, ала дружно подхванаха тънки и дебели гласове:

„Щом тръ-ба-та тя до-ча-ка,

«Слава те-бе, бо-же!»

Па си ду-ма на вой-ни-ка:

«Ва-ре-ни-ки, може?»

Че под-ско-чи чак вой-ника,

туй ли ча-ка ту-ка:

«Лав-ренни-ки, лав-ренни-ки!»

И на-вън-ка хук-на…“

И дълго, разбъркано, нестройно, прегракнало се носеше над тълпата:

„… Вареники!… Вареники!…

Къ-ъ-де, къ-ъ-де сте… на мо-я-та про-лет

дни злат-ни-и…“

— Я-я, виж: таткото!

Като минаваха, всички извръщаха глави и гледаха: да, той е, все същият си е: нисък, набит, гъба с клюмнала сламена шапка. Стои, гледа ги. И косматите му гърди гледат от скъсаната, пропита с пот, с увиснала яка рубашка. Висят отрепки и надничат през скъсаните му ботуши напуканите му крака.

— Момчета, ама нашият татко съвсем на бандит прилича: в гората да го срещнеш — ще побегнеш от него.

Гледат го с любов и се смеят.

Той пропуска минаващите покрай него нестройни, лениви, бавно бръмчащи тълпи и пронизва с мъничките си остри очички, които са станали сини на желязното му лице.

„Да… орда, разбойническа орда — мисли Кожух, — срещнат ли ни сега казаците, всичко е пропаднало… Орда!…“

„Къ-де-е… къ-де-е… из-чез-нах-те… пшш… пшш…

… Ва-ре-ни-ки!… Ва-ре-ни-ки!…“

— Какво е туй? Какво е туй? — понесе се по тълпите, като заглуши и „къде, къде…“ и „вареники…“.

Настана гробно мълчание, изпълнено с шума на стъпките, и всички глави се обърнаха, всички очи се устремиха в една посока — в онази посока, дето като нишка потъваха в далечината телеграфните стълбове, като ставаха все по-малки и по-малки и изчезваха в трепкащия зной като тънички моливи. На близките четири стълба неподвижно висяха четири голи човешки тела. На черни облаци гъмжаха летящи мухи. Главите наведени, като да притискаха с младите си бради пристегналите ги примки; оголени зъби; черни ями на мястото на изкълваните очи. От прокълваните кореми висяха лигавозелените им вътрешности. Припичаше слънцето. Кожата, черно насечена от шомполите, беше напукана. Враните се вдигнаха, накацаха по върховете на стълбовете и поглеждаха накриво надолу.

Четирима, а петата… а на петия стълб — девойка с изрязани гърди, гола и почерняла.

— Полк, сто-ой!…

На първия стълб се белееше прикована хартийка.

— Батальон, сто-ой!… Рота, сто-ой!…

Така се понесе по колоната, като замираше.

От тези петима лъхаше безмълвие и сладникав, неприятен смрад.

Кожух свали изпокъсаната си, клепнала шапка. И всички, които имаха шапки, ги свалиха. А които нямаха, свалиха сложената на главата си слама, трева, клонки.

Прежуряше слънцето.

И смрад, сладникав смрад.

— Другари, дайте я тук.

Адютантът откъсна белееща се на стълба до мъртвеца книжка и я подаде. Кожух стисна челюсти и през зъбите му се провряха думите:

— Другари — и показа книжката, която ослепително се открои на слънцето с белотата си, — от генерала до вас. Генерал Покровски пише: „Такова жестоко наказание, както на тези петима мръсници от Майкопския завод, ще сполети всички, които бъдат забелязани и в най-малко отношение с болшевиките.“ — И стисна челюсти. Помълча, добави: — Ваши братя и… сестра.

И пак стисна челюсти, без да може да говори — нямаше за какво да говори.

Хиляди бляскащи очи гледаха, без да мигнат. Туптеше едно нечовешки огромно сърце.

От очните ями капеха черни капки. Лъхаше смрад.

Угасна в безмълвието звънтящият зной, тънкото бръмчене на рояците мухи. Само гробно мълчание и остър смрад. Капеха капки.

— Ми-ир-но!… Ходом марш!…

Шумът на тежките стъпки отведнъж разкъса тишината, еднакво и отмерено изпълни зноя, сякаш вървеше един човек с невиждан ръст, с нечувана тежест и биеше едно огромно, нечовешки огромно сърце.

Вървят и без да забелязват това, все повече ускоряват тежко кънтяща стъпка, вървят с все по-широка крачка. Безумно гледа слънцето.

В първи взвод войникът от десния фланг с черничките мустачки се олюля, изтърва пушката, сгромоляса се. Зачервеното му лице се поду, изопнаха се жилите на шията и очите му, червени като месо, се обърнаха. Жестоко гледа слънцето.

Никой не трепна, не се спря — отминаваха с още по-широка крачка, още по-припряно, като бързаха и гледаха напред с блестящи очи, гледаха в знойно трептящата далечина.

— Санитар!

Приближи се двуколка, вдигнаха го, сложиха го — слънцето го беше убило.

Повървяха не много, повали се още един, после двама.

— Двуколката!

Команда:

— Покрий се!

Ония, които имаха, покриха глави с шапки. Едни отвориха дамски чадъри. Които нямаха, вървешком късаха суха трева и я навиваха около темето си. Вървешком късаха от себе си потните, просмукани с пот дрипи, смъкваха гащите си, раздираха ги на парчета, покриваха се по женски с кърпи и вървяха шумно, тежко, с широка крачка, като размахваха крака и гълтаха отминаващото под краката им шосе.

Кожух иска да настигне с бричката челната част. Коларят, опулил рачешки от жегата очи, удря и оставя потни ивици по задниците на конете. Потънали в пяна, конете тичат, но никак не могат да достигнат главата — все по-бързо, с все по-широка крачка вървят тежките редици.

— Какво правят, побъркали ли са се?… Като зайци тичат…

И отново удря и подкарва преуморените коне.

„Добре, момчета, добре… — поглежда Кожух изпод надвесения над очите череп, а очите му — синя стомана. — Така по седемдесет версти ще изминаваме на денонощие…“

Той слиза и върви, като се напряга да не изостане, и се губи в бързо, безкрайно, тежко вървящите редици.

Стълбовете чезнат в далечината голи, самотни. Главата на колоната завива надясно. И когато се изкачва на пустинното шосе, отново неизбежно се издигат и обвиват всичко душни облаци. Нищо не се вижда. Само тежкият шум от стъпките, еднакъв, отмерен, изпълва грамадата на вълнуващите се задушни облаци, които бързо се търкалят напред.

А към изостаналите стълбове прииждат част след част, спират се.

Като мъгла нахълтва и угасва звуците гробна тишина. Командирът чете бележката на генерала. Хиляди блестящи очи гледат, без да мигнат, и тупка с едно туптение сърцето, тупти едно невиждано огромно сърце.

Все тъй неподвижни са петимата. Под примките се е разкапало почернялото месо, бялнали са се костите.

По върховете на стълбовете са накацали враните и поглеждат накриво с бляскаво око надолу. Носи се силен, сладникав до повдигане мирис на печено месо.

След това с равномерен шум удрят все по-бързо крак; без сами да забележат, без команда, постепенно се изравняват в стройни гъсти редици. И вървят забравили всичко, с оголени глави, без да виждат нито губещите се в далечината като нишка стълбове, нито страшно късите, тъмни, почти черни пладнешки сенки, като впиват искрящите си, мъчително зажумели очи в далечната знойна мараня.

И команда:

— Покрий се!…

Вървят все по-бързо, с все по-широка крачка в гъсти стройни редици, като завиват надясно, вливат се в шосето, а облаците ги поглъщат и се търкалят заедно с тях.

Преминават хиляди, десетки хиляди хора. Вече няма взводове, няма роти, батальони, няма полкове — има едно неизразимо, грамадно, единно цяло. С безбройни стъпки върви, с безбройни очи гледа, с множество сърца тупти едно необятно сърце.

И всички като един, без да откъсват поглед, са се взрели в знойната далечина.

Легнаха дълги полегати сенки. Синкаво се замъглиха назад планините. Залезе зад хоризонта отслабналото, уморено, станало по-добро слънце. Тежко се точат каруци, коли с деца, с ранени.

Спират ги за минутка и им казват:

— Ваши братя… Генералски работи…

След това продължават по-нататък и само скърцането на колелетата се чува. И дечурлигата изплашено шушукат:

— Мамо, ами умрелите няма ли да дойдат при нас през нощта?

Жените се кръстят, секнат се в полите си, избърсват очи:

— Горкички вие наши…

Старците вървят тревожно до колите. И всичко става неразбираемо. Няма ги вече стълбовете, а в тъмнината се издигат грамади, които подпират небето. И цялото небе трепка от безбройни звезди, ала оттова не става по-светло. И като че планини се чернеят наоколо, а излиза, че това са склонове; а нощта отдавна е забулила планините и наоколо е непозната, тайнствена, неясна равнина, на която всичко е възможно.

Разнася се такъв тъжен женски писък, че трепкащите звезди се люшнаха на една страна.

— Ай-ай-ай… какво са сторили с тях!… Ама че зверове… Ама че проклетници. Помогнете, добри хора… Я ги погледнете!…

Тя се хваща за стълба, прегръща студените крака, като се притиска с младежките си разчорлени коси.

Яки ръце с мъка я откопчват от стълба и влачат към колата. Тя се изплъзва като змия, отново се хвърля, прегръща стълба и отново самото изплашено затрепкало небе безумно лети:

— … Та де е вашата майка? Де са вашите сестри?! Не сте ли искали да живеете… Де са вашите очи ясни, де е вашата сила, де е вашата мила дума?… Ой, горките! Ой, нещастните! Няма кой да ви оплаче, няма кой да ви пожали… няма кой сълзи над вас да пролее…

Отново я хващат, тя се изплъзва ловко и отново в безумната нощ полита:

— Какво направиха те!… Сина ми изядоха, Степана изядоха, вас изядоха. Тогава изяжте всички ни до един, с кръвта, с месото, яжте, дано се задавите, дано натъпчете утробата си с човешко месо, с кости, с очи, с мозъци…

— Тю-у!! Та опомни се, де…

Колите не стоят, скрибуцат по-нататък. Отмина и нейната кола. Други я хващат, тя се изтръгва и отново не викове, а като бясна се раздира тъмнината, лети безумната нощ.

Едва ариергардът, като минаваше, я отдели насила. Вързаха я на последната кола. Отминаха.

И беше безлюдно, и се разнасяше смрад.