Емилио Салгари
Капитан Темпеста (30)

Послеслов

Малко след смъртта на бедния верен роб, се показаха пред къщата галопиращите конници на Мулай-ел-Кадел. Чувайки тропота на копитата, турците се уплашиха и хукнаха да бягат кой където види.

Мулай-ел-Кадел скочи от коня си и с изваден меч, като фурия влезе в къщата. В това време Перпиняно искаше да даде един последен отпор на разярените турци пред покритата с трупове стълба. Той забеляза на вратата влизащия Мулай и Страдиото след него.

— Къде е херцогинята? — Запита разярен Мулай.

— Горе!

С няколко скока той изкачи стълбата и влезе в стаята.

Коленичила, херцогинята държеше в ръцете си главата на умрелия Ел-Кадур и плачеше.

— Тя е жива! — извика турчинът извън себе си от радост и цял почервеня.

— Вие тук, Мулай? — смутена и радостна се обади херцогинята.

— Дойдох тъкмо навреме, за да ви спася, благородна госпожо, и да отмъстя за вас. Къде е Лахчински, този подъл убиец?

— Аз… току-що го промуших в сърцето — промънка смъртно уплашена херцогинята, — … но той ли уби?…

— Да, господарке — отговори Никола. — Аз видях с очите си как той хвърли виконта в морето.

Херцогинята се изправи, побледня и падна като покосена в ръцете на Дамаския лъв.

Набързо бе изкопан гроб в градината на къщата и бе положен в него трупът на верния и неспокоен син на арабската пустиня. Херцогинята беше в пълно безсъзнание и Мулай-ел-Кадел я държеше като дете в ръцете си.

След четвърт час конниците възседнаха, като взеха със себе си, отзад на конете, венециянците и гърците.

Късно през нощна групата стигна залива на Суда. В една приятелска къща на морския бряг занесоха херцогинята, която още беше в безсъзнание. Две седмици храбрата жена се бори между живота и смъртта, докато най-после здравата й природа надделя. През цялото време на болестта Дамаският лъв бе при нея и не напусна къщата.

Никой не се възпротиви от тази служба — нито неговите конници, нито християните; ден и нощ те бяха вярна стража.

И когато един ден херцогинята се почувства добре, пристигна турски конник, който на върха на пиката си бе развял бяло знаме. Той поиска да говори с Мулай. Заведоха го при него. Без дума да проговори, той поднесе на Мулай-ел-Кадел една малка кутийка. Дамаският лъв побледня.

— От Селим, от султана ли е това?

Конникът утвърдително кимна с глава и пришпори коня си.

— Мулай, какво има? — запита херцогинята.

— Гледай тук! — отговори Дамаският лъв.

Той отвори сребърната филигранна кутийка и показа черното копринено въже.

Елеонора извика уплашено. Това бе въжето, което султанът изпращаше на тези, които са изпаднали в немилост. Това бе мълчаливата му заповед, сами да се обесят тези, които го получават.

— И ти… Мулай? — извика херцогинята, цяла тръпнеща от страх и отчаяние.

Дамаският лъв я погледна с широко разтворени зеници, лицето му просветна вдъхновено и каза:

— Животът с теб и при теб е много по-хубав, много по-велик, отколкото да изпълня тази заповед! Отказвам се от вярата на моите предци, взимам твоята вяра — тя е по-велика и по-благородна… Аз съм вече християнин и знам какво значи да обичаш…

Още през същата нощ един кораб, покровителстван от тъмнината, съвсем тихо напусна залива на Суда и се отправи за Италия.