Васил Цонев
Ах, сънища, сънища, детски сънища (1)

Пролог

Отначало всичко беше мрачно:

— Мрачна есен, мрачни дървета, мрачен дъжд.

— Мрачни хора с мрачни дрехи.

— Мрачни къщи с мрачни антени.

— Мрачна гарга мрачно грачи.

— Мрак, мрак — да се спукаш просто.

И изведнъж сред този мрак звънна сияйно цветно личице. Лице като слънце — с блестяща усмивка, руси плитки, сини очи, искреше и хвърляше светлина на купища около себе си.

И в същия миг мрачен глас заграка:

— Ти още ли не спиш?

Усмивката изчезна и мрак покри сияйното лице.

Вратата се тресна.

За миг едно от сините очички се отвори и хвърли сноп искри, но вратата заплашително скръцна и искрите секнаха.

— Га-гаааа — изграчи мрачно мрачната гарга.

Чу се равномерно дишане, което се сля с околния мрак.

И изведнъж — светлина. И още една. И още една. И още една.

Четирите светлинни се втурнаха една към друга, сблъскаха се с трясък и вместо експлозия сред мрака отново засия цветното лице на момичето с русите плитки.

Надавайки писък и викове за помощ, мракът хукна и се изпокри из мазетата. А вместо небе заблестяха ярките цветове на девствената джунгла. Ярки папагали, ярки ягуари, жирафи, лъвове, орхидеи, лиани и ярко зелени змии, които намигаха и се кискаха, та се пръскаха от кискане.

Ах, сънища, сънища — детски сънища!

Чу се глухо мърморене, чупене на трески и сред ярката джунгла се появи мрачното лице на човече с бомбе, което мажеше джунглата с черна боя.

— Ах, вие, глупави детски сънища! — мърмореше то, като чернеше наляво и надясно. — Махнете се, махнете се!

Джунглата запищя от ужас, загърчи се и викна за помощ.

Само момиченцето запази самообладание. Сънят беше неин и можеше да си прави с него каквото си поиска. Затова извади една голяма ножица, изряза измацаната част от джунглата, барабар с човечето, сви я на роло и я сложи в джоба на престилката си.

Животните от джунглата започнаха да ръкопляскат.

Момичето намигна — сега започва най-забавното.

Извади кутийка с цветни моливчета и нарисува на изрязаното място железопътна линия, а по линията — влак. Сетне се качи на локомотива и дрънна камбаната.

Животните това и чакаха — с викове и крясъци се накачулиха по вагоните и извикаха:

— Алееееее, хоп!

И влакът тръгна с песни.

А в това време от джоба на момиченцето се чуваше глухо мърморене:

— Влакове-млакове! Глупости на търкалета. Какъв е тоя влак? Къде му е разписанието? Защо няма семафори? И стрелочници няма, и началник движение няма, и нищо няма!

Момиченцето тупна джоба на престилката и мърморенето секна.

А влакът си фучеше сред викове и песни.

— Знаете ли — каза една жирафа на един хипопотам, — веднъж изпуснах влака за някакви си две секунди…

Момиченцето прихна така силно, че човечето изхвръкна от джоба й, падна от влака и се затича с всичка сила по линията. На един завой то спря, извади ножицата на момичето, която бе откраднало, и изряза дупка сред железопътната линия.

— Хе-хе! — подскочи то, като потриваше ръце. — Ехе-хе-хе!

Миг след това веселият влак изчезна в дупката. Човечето изрева от радост, а сетне седна на земята и зарита с крака.

И изведнъж — я!

Влакът изскочи с трясък и отново затрака по линията.

Човечето зяпна, но момичето вдигна рамене:

— Не си ли виждал тунел?

Човечето свали бомбето си и започна да го гризе от яд. Когато изгриза периферията и вече се канеше да заръфа самото бомбе, зяпна и изрева от радост — влакът летеше с всичка сила към синьото море.

Чу се бълбукане и там, където имаше влак, останаха само кръгчета синя вода.

То беше радост, то бяха викове на тържество! Човечето хвърляше бомбето във въздуха, ловеше го с петите си, въртеше го с палците си, плезеше се, кривеше се и правеше „козя брада“.

Но само за миг, защото момичето и животните изплаваха и закрещяха:

— Ес о ес! Ес о ес!

— Пълна каца с петмез! — отвърна им човечето, като блъскаше юмручетата си едно в друго. — Умряло птиче в кафез! Дебел турчин с фес! Керкенез!

И все такива едни…

Тогава момичето се ядоса, извади кутийката с цветните моливи и на бърза ръка нарисува яхта, лодки, моторници с привързани към тях водни ски.

Малко след това всичко полетя по морето, изпълнено с жирафи, ягуари, слонове и шимпанзета.

Особено приятно бе да се наблюдават фигурите, които един дебел хипопотам правеше, качен на водни ски.

— Веднъж — каза жирафата на едно шимпанзе — се возих на водни ски!

— Глупости! — извика ядосано човечето. — Къде се е видяло жираф на водни ски!

Хукна към морето и заплува към средата му. А там извади един свредел и бързо започна да дълбае.

Образува се дупка, в която изтече цялата вода.

— Бих бил любопитен да видя как ще се измъкнете от това деликатно положение — говореше ехидно човечето, като крачеше край яхтите, лодките и моторниците, заседнали на сухото дъно.

— Много просто — каза момичето.

— А именно?

— Ще се събудя.

И отвори очи.

Мрачен ден, мрачен дъжд, мрачна гарга мрачно грачи…

— И внимавай — каза майката, като изпращаше на вратата момиченцето, — без щуротии.

— Добре, мамо — каза момиченцето и тръгна към училището.

По улиците вървяха мрачни хора, които хвърляха мрачни погледи около себе си.

Отзад вратата се хлопна и в същия миг лицето на момичето стана цветно и засия.

— Какви са тия оригиналничения? — изкрещя човечето с бомбето. — Не виждаш ли, че всичко наоколо е мрачно!

Но момиченцето се усмихна и стана цялото цветно. А около него заподскачаха искрящите от цветове животни на джунглата. Момичето даде тон и те, наредени в индианска нишка, закрачиха след нея с ура и песни.

Човечето нахлупи бомбето до очите си и запищя:

— Милиция! Милиция!

Хукна към един регулировчик, покатери се до ухото му и закрещя, като сочеше момиченцето и животните ги показваше с ръцете си решетки:

— В затвора! В затвора!

Когато индианската нишка стигна до милиционера, той отдаде чест и запита:

— Какъв е тоя карнавал?

— Те са от моите сънища — усмихна се момичето.

— Тогава всичко е наред! — отдаде чест милиционерът и им даде път.

Вбесено, човечето свали полуизгризаното си бомбе и го изгриза докрай.

А момиченцето и животните закрачиха нататък с викове „Ура!“ и песни.

И където минаваха, улиците ставаха цветни, дърветата се покриваха с листа и цветове, хората ставаха приветливи и се усмихваха един на друг, а гаргите отлитаха, надавайки викове за помощ.

Ах, сънища, сънища — детски сънища!