— Сега не си. Но ще огладнееш — ще мине цял час, докато дойда при теб, после още един, докато пристигнем в ресторанта и ни обслужат — Картър замълча и се смръщи. — Нещо увърташ, Джесика. Изплюй камъчето.

— Честно ти казвам. Наистина предпочитам тази вечер да си остана вкъщи.

— Добре тогава. Ще си стоим вкъщи.

Знаеше, че няма да е лесно да го отпрати, и това я отчайваше.

— Не, искам да съм сама.

— А, без тия! Просто си се уплашила от случилото се нощес, наистина бе неочаквано и много силно.

— Не съм се уплашила — възрази тя. — Обаче ми трябва време, Картър.

— Трябвало й време! — изруга той и тръшна телефона.

След четирийсет минути спря като хала пред къщата и удари рязко спирачките. За нула време изскочи от колата, изкачи стълбите по две наведнъж и сигурно щеше да заблъска като обезумял по вратата, ако Джесика не бе наблизо и не отвори още след първото яростно позвъняване.

— Нямаш право да ми се изтърсваш така — извика тя, побързала да премине преди него в настъпление. Беше облечена в джинси и риза и изглеждаше възможно най-делнично. Едвам се сдържаше от гняв. — Това тук е моята къща! Моят живот! Казах ти вече, че искам да съм сама.

Картър бе сложил ръце ниско на хълбоците си.

— Но защо? — попита той, без да губи самообладание. — Посочи ми поне една причина да стоиш сама.

— Не съм длъжна да ти посочвам причини. Мога да ти казвам само „да“ или „не“.

— Но сутринта ми каза „да“. Какво толкова се е случило, че си променила мнението си?

— Нищо.

— Какво се е случило, Джесика?

— Нищо!

Черните му очи се присвиха.

— Седнала си да умуваш, нали? Седнала си да си измисляш какви ли не причини, за да си докажеш, че не мога да изпитвам онова, което ти казах, че изпитвам към теб. Върнала си се тук и най-неочаквано предната нощ ти се е сторила грешка. Издънка. Лъжа. Не, не беше лъжа, Джесика. Не е лъжа. Обичах те и тогава, обичам те и сега и каквито и глупости и небивалици да говориш, няма да се отметна от думите си.

— Тогава си глупак. Просто не искам да се обвързвам.

— На друг ги разправяй тези! — тросна се той и впи в нея пламнали очи. — Искаш да се омъжиш, искаш да имаш деца. Твоя воля, ако искаш, се преструвай, че не е така, преди сигурно някой ти е вярвал, сега обаче няма кой да ти повярва. Защото, искаш или не, вече си обвързана. Няма как да забравиш какво се случи нощес.

— Виж го ти колко е нагъл!

— Не съм нагъл. Реалист съм. А и е взаимно. Аз също не мога да го забравя. И искам да го правя пак.

— Ти си сексуален маниак.

— Сексът няма нищо общо с онова, което изживяхме — възрази Картър вече по-остро — търпението му бе на привършване. — Ние с теб, Джесика, се любихме. Правихме любов, защото сме влюбени. Ако не искаш да го признаеш, твоя работа. Мога и да почакам. Но ще го повтарям, когато си искам. Обичам те.

— Не ме обичаш — изсумтя тя и вдигна с пръст очилата си.

— Обичам те.

— Може и да си въобразяваш, че ме обичаш, ала ще мине малко време и ще си възвърнеш здравия разум. Ти не ме обичаш. Просто е невъзможно да ме обичаш.

— Но защо? — възкликна той. Пристъпи крачка към нея и изрече страховито: — Защото не си хубава ли? Защото лежиш в леглото ми като чувал с картофи ли? Защото си книжен плъх ли?

— Обичаш не мен, а „Крослин Райз“.

Картър я погледна така, сякаш бе полудяла.

— Чуваш ли се какво говориш! „Крослин Райз“ не е нищо повече от парче земя и къща на нея. В имението няма топла плът и кръв.

— Ала ти го обичаш, свързваш го с мен и оттам си си въобразил, че обичаш и мен.

— Блестящо заключение, няма що! Каквото подобава на една университетска преподавателка. Но ти грешиш. Губиш „Крослин Райз“. Ако наистина исках „Крослин Райз“, няма причини да се обвързвам с теб.

Джесика обаче си знаеше своето.

— Тогава ламтиш за парите. Ако проектът бъде осъществен, ще прибереш доста тлъста сума. Затова и смесваш нещата. Домогваш се до парите, а оттам искаш да си и с мен.

— Не съм опрял до тези пари — изсмя се той. — Ако беше някоя несретница, нямаше да легна в леглото ти за всичките пари на този свят.

— Говориш глупости!

— Говоря ти истината. И би трябвало да разбереш какви са чувствата ми към теб. Нощес се любихме повече пъти, отколкото съм го правил някога през живота си. Мускулите ме болят непоносимо. И въпреки това пак те желая. Сетя ли се за теб, и се възбуждам.

Тя запуши уши с длани, защото се възбуждаше само от думите му. Едва след като Картър млъкна, Джесика отпусна ръце и пророни съвсем бавно:

— Отмъщението наистина възбужда много.

— Отмъщение ли! Какви ги дрънкаш?

Тя отметна глава.

— Така ми отмъщаваш веднъж завинаги, нали? За всички години, когато съм имала онова, за което ти само си мечтал.

— Сериозно ли говориш? — попита той и за пръв път в гласа му прозвуча едва доловима мъка. — Толкова ли не чу какво ти казах нощес? Толкова ли не проумя какво съм изживял с родителите си, какво ми е минало през главата във Виетнам? С никого досега не съм споделял тези неща. Явно само съм си хвърлял думите на вятъра.

— Не е така.

— Ала както гледам, не си разбрала нищо. Попита ме защо съм се променил с годините и аз ти казах, явно обаче не е трябвало да го правя — Картър замълча, в миг мъката му бе изместена от внезапно просветление. — Или може би тъкмо това те е уплашило най-много, защото за пръв път си се убедила, че наистина съм се променил? — възкликна той и пристъпи към нея. — Прав ли съм? За пръв път, дори и да не ти се иска, трябва да признаеш, че вероятно съм мъжът, с когото ти се ще да прекараш остатъка от живота си, и това те плаши — Картър се приближи още повече, но и Джесика отстъпи крачка назад. — Кажи, де! — подкани я той. — Прав ли съм?

— Не, не си прав. Не искам да прекарам остатъка от живота си с който и да било мъж.

— Заради бившия ти съпруг ли? Заради онова, което ти е причинил?

Тя отстъпи още крачка назад.

— Ние с Том сме разведени. Било, каквото било.

— Ала още не можеш да се отърсиш от болката.

— Не чак дотам, че това да предопределя бъдещето ми — възрази Джесика и продължи да отстъпва.

— Но на мен ми нямаш вяра. И това е най-страшното. Не ми вярваш, че съм друг и за нищо на света няма да те обиждам, както те е обиждал онзи себичен негодник. По дяволите, Джесика, щом не го проумяваш сама, и аз не знам как да ти докажа, че съм искрен в думите си.

— Не искам да ми доказваш нищо — тросна се тя.

Вече бе стигнала най-долното стъпало на стълбището. Когато Картър продължи да се приближава към нея, Джесика просто седна на стъпалата.

— Добре, де — рече той и сложи ръка до нея на стъпалото. — Така си е, всичко стана много бързо. Ако ти трябва време, ще ти го дам. Няма да настоявам още сега да предприемаш нещо, още повече такава важна стъпка като женитбата — Картър отпусна и другата си ръка до хълбока й и, впил очи в устата й, каза тихо: — Обаче няма и да си кротувам вкъщи. Не мога да го направя. Изпитвам нужда да те виждам. Да бъда с теб.

Тя понечи да му възрази, ала от близостта му бе като замаяна и почти не можеше да мисли. Виждаше наболата брада, която Картър не бе имал време да обръсне, усещаше топлината на снажното му тяло, долавяше миризмата му с дъх на мускус, каквато имаше само и единствено той. Изглеждаше искрен. Говореше искрено. Искаше й се да му повярва… Ужасно й се искаше.

Картър допря устни до нейните и тя съвсем се обърка. Като вихрушка от усещания я връхлетя споменът за предната нощ, който сякаш я понесе в шеметното си въртене. Джесика обви ръце около кръста му, та да се хване за нещо реално, и сега вече бе упоена не от спомена, а от чувствените му устни, впити в нейните.

Той я целуваше и целуваше, оспорваше си с устните й надмощието точно както преди малко и с думите, макар че на тях им бе все едно кой ще надделее, защото победители всъщност бяха и двамата. Очилата й се замъглиха, Картър ги свали и ги сложи встрани. Притисна я към стъпалата, замилва я по гърдите, сетне плъзна пръсти между копчетата на ризата, за да усети кожата й. Но и това не утоли копнежа му, той разкопча ризата и сутиена й, ала още щом се докосна до голата й плът, тя го замилва с длан по издутия панталон.

— О, скъпа — застена Картър.

Плъзна голяма длан по бедрото й, наведе се и я притисна до себе си. След миг отново я целуваше и се опитваше да разкопчае джинсите й.

— Картър — прошепна тя задъхано. — Какво…

— Искам те — рече той и смъкна ципа й.

— Сега?

— Да.

— Тук?

— Където и да е. Помогни ми, Джес.

Беше се заел с колана си, който нещо не се разкопчаваше. Джесика направи, каквото можа, но ръцете й трепереха. Сега вече й се струваше, че най-важното бе да смъкне и от себе си джинсите, които й пречеха като пранги.

Ала не успя да съблече и тях. Беше ги смъкнала едва до коленете, когато Картър отново я притисна към стъпалата. Облада я само с един мощен тласък. Тя направо полудя от движението на хълбоците му и съвсем забрави, че бяха във вестибюла, че бяха полусъблечени, а призраците на „Крослин Райз“ ги наблюдаваха с руменина, избила под мъртвешката им бледност. Мислеше си само едно — как да изживее до дъно това пълно сливане с Картър.

Тази събота и неделя бяха най-щастливите, които Джесика бе изживявала някога, защото Картър почти не се отделяше от нея. Любеше я, когато и където му се приискаше. А тя неизменно бе готова за милувките му. И колкото и да бе невероятно, колкото повече се любеха, толкова по-ненаситна ставаше Джесика за него.

Докато той бе до нея, нямаше от какво да се притеснява. Докато бе до нея, тя вярваше в обясненията му в любов, вярваше, че както твърдеше Картър, пламъкът можеше да бъде поддържан жив през годините, вярваше, че той никога нямаше да погледне друга жена.

Но когато в понеделник сутринта Картър отиде на работа, Джесика започна да си мисли със свито сърце какво ли прави той в кабинета си, в ресторантите, с клиентите. Тя също отиде във факултета и както винаги, бе ведра и прилежна.

Ако хората я бяха погледнали озадачено, сигурно щеше да се почувства по-различна. Ала срещнеха ли я, колегите само й кимаха и й се усмихваха както обикновено. Никой не я изпроводи с поглед, както предния четвъртък, когато си бе облякла за театралното представление новата рокля. Явно никой не се досещаше каква събота и неделя бе изживяла.

И Джесика не знаеше какво очаква. Ако не се смяташе това, че мускулите я наболяваха, на външен вид не бе по-различна от всеки друг път. Но никой не знаеше за мускулите. Никой не знаеше за Картър Малой. Никой не знаеше за канапето в библиотеката, за килима в хола и кушетката в таванското помещение.

Затова пък тя го знаеше и докато другите я гледаха, страховете й за нейната връзка с Картър ставаха все по-силни.

Докато вечерта не го видя. Тогава съмненията й се разсеяха, превърнаха се в сапунени мехури и Джесика направо разцъфна в обятията му.

Това продължи и следващите няколко седмици. Дните й бяха изпълнени със съмнения, нощите — с наслада. Дипломирането на студентите последен курс дойде и отмина, започнаха летните курсове, а тя за пръв път през живота си имаше нещо като край на работното време — то приключваше, когато дойдеше Картър. По този повод той я взимаше на подбив, дори я подканяше да почете или да се подготви за лекциите в случаите, когато също си носеше работа вкъщи, ала Джесика все не можеше да се съсредоточи, ако Картър бе наблизо. Докато той работеше, тя разтваряше някоя книга, но мислите й бягаха от страницата — в главата й все се въртеше как изглежда Картър, какво прави, какво са правили заедно преди минути, часове, дни.

Беше влюбена. Признаваше го, ала не и пред него. Струваше й се, че изрази ли го с думи, щеше да стане съвсем уязвима — знаеше, че на него му се искаше много да го чуе, но не можеше да събере смелост и да му се обясни в любов. Имаше усещането, че кара по тесен планински път и най-малкото невнимание ще я запрати в бездната. Щеше й се да е готова за мига, когато Картър вече няма да проявява интерес към нея.

И колкото и да я заболи, да запази поне мъничко своята гордост.

Ала той продължаваше да проявява интерес и към нея, и към „Крослин Райз“. Непрекъснато правеше скици, които почти не се различаваха, но искаше да изпипа всичко до най-малките подробности. Една вечер двамата с Джесика вечеряха с Нина Стоун, за да чуят мнението й какво предпочитат хората, купуващи жилища, а после решиха да предложат апартаменти с шест варианта на разположение на стаите — два с по две спални, два с три и два с четири.

След тази вечер Джесика се убеди, че Картър не проявяваше интерес към приятелката й. По-скоро обратното, Нина направо се прехласна по него и не откъсваше очи от красивото му лице; когато отидоха с Джесика до дамската тоалетна, тя изобщо не скри впечатлението си.

— Това се казва мъж! Ако случайно се разделите, нали ще ми кажеш?

Джесика бе изненадана, задето приятелката й се бе досетила, че между нея и Картър има нещо.

— Как разбра? — попита я, ала не се престраши да я погледне в очите.

— Между вас прелитат искри. Освен това непрекъснато го фиксирам, а той изобщо не ми обръща внимание. Здравата е хлътнал по теб, миличка.

— А, няма такова нещо — възрази Джесика, но все пак й стана приятно. — Просто се опознаваме наново.

И то доста отблизо, помисли си, ала не го изрече на глас, за да не се чувства унизена, щом всичко свърши.

Но по нищо не личеше, че този момент е близо. След онази вечер Картър спомена Нина само няколко пъти, и то само във връзка с работата.

— Не мислиш ли, че е хубава? — попита най-накрая Джесика.

— Кой, Нина ли? — вдигна той рамене. — Да, хубава е, ала не е толкова нежна и миловидна като теб, а и до теб си е доста скучна.

Сякаш за да й го докаже, разговаряше с нея часове наред. Обсъждаха икономиката, отношенията във факултета, една книга, която бе чел и бе препоръчал и на нея. Наистина проявяваше искрено любопитство какво мисли тя за едно или друго.

Колкото до „Крослин Райз“, почти не предприемаше нищо, без да се допита до нея. Колкото до архитектурните му хрумвания, мнението й не бе професионално, затова пък бе много реалистично. Ако нещо не й харесваше, Джесика винаги изтъкваше основателни причини. Картър я изслушваше и макар невинаги да се съгласяваше, по-често отстъпваше. Личните им интереси се уравновесяваха до съвършенство — когато той се увличаше прекалено много по дизайна, за да мисли практично, тя му го напомняше, а ако Джесика се инатеше духът на „Крослин Райз“ да бъде запазен и не искаше да приеме някое негово архитектурно решение, бе негов ред да я върне на земята.

В средата на юли вече бяха готови да покажат проекта на Гордън. Тя бе въодушевена не по-малко от Картър и се обади на банкера, за да си уговорят среща. Двамата отидоха заедно при него и застанали един до друг, загледаха съсредоточено как ще посрещне проекта.

Гордън го хареса, но преди това им рече най-малко три пъти за десет минути:

— Двамата сте си лика-прилика.

Джесика се запита дали и той не се бе досетил. Беше се старала да не гледа Картър, а когато той я хвана за ръката, бе сигурна, че Гордън не ги е видял.

Вероятно бе усетил същите искри, за които й бе споменала и Нина, макар че банкерът не й приличаше на човек, открояващ се с особена интуиция. Накрая реши, че двамата с Картър са се издали с някои дребни нещица, например с това, че той, вместо да си приписва заслугите за някои хрумвания, хвали нея за тях, и дори с простия факт, че не се караха като куче и котка.

Всъщност последната причина бе най-правдоподобна. Джесика се сети как бе избухнала първия път, когато Гордън й бе споменал името на Картър. Спомни си онзи ден, спомни си ужаса и болката, които бе изживяла. Даде си сметка, че междувременно не бе останала и следа от онази болка и обида. Сега те бяха изместени от обич, привързаност и разбиране към Картър Малой, който навремето бе сърдит на целия свят, а и на себе си, и я бе наскърбявал непоносимо. Тя вече не се връщаше към тези спомени. Той й бе дарил нови, които от начало до край бяха прелестни.

— Джес! — извика я Картър и нежният му глас я откъсна от унеса.

Тя го погледна изненадано и, осъзнала колко бе разсеяна, се подсмихна засрамено. Той й показа с ръка да седне на един от столовете. Поруменяла, Джесика се отпусна на него.

— Добре ли си? — попита я Гордън.

— Да, нищо ми няма.

— Такива са си учените — пошегува се със снизходителна усмивка Картър. — Вечно се реят някъде.

Тя се изчерви още повече, ала все пак успя да попита смутено:

— Пропуснах ли нещо?

— Само одобрението на Гордън. Няма да е зле да пипна още малко проекта, но той е съгласен, че можем да действаме.

Джесика премести поглед към Гордън.

— Да привлечем инвеститори ли?

Банкерът кимна и отвори папката, оставена в единия край на писалището. Извади от нея някакви прихванати с кламери листове, подаде една част от тях на Джесика, а друга — на Картър, остави няколко и пред себе си.

— Малко изпреварих събитията, ала си казах, че така и така ще се наложи да го свърша и няма да е зле да се подготвя предварително. Това са имената и кратките биографии на неколцина потенциални инвеститори — срещу името на всекиго съм посочил с какви средства разполага и колко, горе-долу, би могъл да вложи в проекта. Можете да пропуснете първата страница — за теб е, Джесика, а също и втората, тя пък е за теб, Картър. Следват Уилям Нолън, Бенджамин Хеви и Закари Гулд. Нали познаваш Бен, Картър?

— Разбира се. Преди две години работихме заедно, правихме сграда в Норт Андоувър. От петнайсет години се занимава с недвижими имоти — обясни той на Джесика. — Пада си кон с капаци, но инак е честен. Внимава много къде си влага парите, ала захване ли се с нещо, успехът му е в кърпа вързан — Картър погледна Гордън. — Проявява ли интерес?

— Да, след като му споменах твоето име. Не исках да му обяснявам надълго и нашироко, докато окончателният проект не бъде готов, но наскоро е спечелил добри пари от строежа на малък търговски център в Лин и разполага със свободни средства. Същото важи и за Нолън и Гулд.

Джесика се опита да прегледа набързо листовете, ала бе прочела първия лист — за Бенджамин Хеви, едва до средата, когато банкерът започна да обяснява за другите в своя списък.

— Нолън и Гулд? — възкликна тя и се върна една страница назад, за да види какво пише за Нолън, после още една, където бе справката за Гулд.

— Имената познати ли са ти? — попита Гордън.

— Не — отвърна Джесика и го погледна предпазливо. — Трябва ли да са ми познати?

— Само ако четеш икономическия раздел на вестниците — усмихна се Картър — знаеше, че тя изобщо не го разлиства, тъй като предната неделя на шега му бе метнала икономическите страници в замяна на уводните статии.

— Бил Нолън е от семейство, което притежава фабрики за хартия — обясни Гордън. — Започнал е в Северен Мейн, но разпростира дейността си все по на юг. Проект като този сигурно ще го заинтересува.

Картър се съгласи.

— Доколкото съм чувал, не е от предприемачите, които все гонят големите удари, а за нас това е само добре дошло, тъй като строежът в „Крослин Райз“ в никакъв случай не е от сделките, причислявани към големите удари. Затова пък му е гарантирано, че ще си върне от щедро по-щедро вложените пари. Сигурен съм, че на драго сърце ще се включи — Картър прехвърли няколко страници и помоли Гордън: — Я ми кажи нещо повече за Гулд. Името ми е познато, ала не се сещам откъде.

— Зак Гулд ми е конкурент.

— Значи е банкер? — попита Джесика.

— Пенсиониран, макар и още да не е навършил шейсет. Навремето основа банка „Пилгрим“, дълги години бе неин директор. Преди две години получи сърдечен удар и тъй като бе материално обезпечен, се вслуша в съвета на лекаря и се пенсионира, за да избегне натоварването. От време на време участва като инвеститор в различни проекти. От хората е, които всяка сутрин ще ходят на строежа, за да проверяват как вървят нещата. Симпатяга е. Самотник. Преди няколко години жена му го напусна, а децата му вече са големи. Сигурен съм, че нашата идея ще го заинтересува.

Джесика кимна. Реши да прочете по-внимателно справките по-късно, на спокойствие, и отгърна следващата страница.

— Джон Сойър?

— Ето че стигнахме до хората, които наричам авантюристи — поясни банкерът. — Трима са. За разлика от предишните трима и от теб и Картър, те не могат да вложат много пари, обаче всеки от тих си има основателна причина не само да се включи, но и да направи всичко възможно начинанието да успее — банкерът замълча и изчака Картър да намери страницата със сведенията за човека, за когото говореше. — Джон Сойър живее тук, в града. Собственик е на малка книжарничка на „Шор Драйв“. Няма начин да не си ходила в нея, Джесика.

Тя се усмихна.

— Ами да, ходила съм. Много е хубава. Макар и малка, е добре заредена. Ала не помня да съм виждала в нея мъж. Когато съм влизала, винаги ме е обслужвала Мина Ларкен.

Гордън кимна.

— Вероятно ходиш сутрин или в ранния следобед. Тогава Джон си стои вкъщи и се грижи за сина си. Ходи на работа след два и половина, когато идват няколко гимназистки, които гледат детето.

— На колко години е момчето? — поинтересува се Картър.

— На три. Догодина ще тръгне на детска градина. Ако всичко е наред — добави Гордън някак предпазливо.

Джесика трепна.

— Какво му има?

— Недочува, зле е и със зрението. Джон опита да го води на детска градина, но момчето се нуждае от по-особени грижи. Ще му е доста трудно с другите деца в държавната детска градина. Има едно училище за деца с такива проблеми, ала таксата е доста висока.

— Значи Джон е закъсал за пари и иска да участва в нещо, от което ще спечели. Но разполага ли със средства, които да вложи?

Банкерът кимна.

— Жена му почина малко след раждането на детето. Имала е застраховка „Живот“. Джон смяташе да я държи в банката и да я пази за следването на момчето, ала ако не се вземат мерки, то никога няма да стигне до университета.

— Какъв ужас! — пророни Джесика и погледна безпомощно първо Гордън, сетне и Картър. — Сигурно е била съвсем младичка. Как е починала?

— Не знам. Джон никога не говори за това. По онова време са живеели в Средния запад. Малко след смъртта й е дошъл тук. Много свястно момче, умно, но и затворено. В доста отношения човек може да разчита повече на него, отколкото на някои от другите. Напоследък ме пита в какво да вложи парите, а от месеци не е имало по-изгоден проект.

— Обаче дали ще си върне бързо средствата? — попита Картър. — Ако всичко върви добре, бихме могли да започнем строежа още тази есен. При повечко късмет сигурно ще продадем предварително някои от жилищата, ала ще сме в състояние да предложим за продан повечето апартаменти една следващата пролет или лято, когато вече ще трябва да изплащаме кредитите, теглени от банката. Според мен никой от нас няма да види до година и половина-две пари в брой. Ако Джон закъса за пари по-рано…

— Според мен разполага с пари да плаща таксата за училището първите една-две години. Но разбра, че обучението на детето ще глътне доста големи средства, и си даде сметка, че трябва да предприеме още нещо.

— Накарай го да се включи в проекта — настоя Джесика и насочи вниманието си към следващата страница. — Гидиън Лоу — прочете тя и погледна Картър. — Май си ми говорил за него.

— Да, и на теб, и на Гордън. Свърза ли се с него? — обърна се той към банкера.

— Да, колкото да поразпитам. Казах му, че го търся по твое настояване. Смята те за много талантлив.

— Той е още по-талантлив и от мен. Гордее се с работата си, което не мога да кажа за някои други строители. Искат ти луди пари и за най-дребното нещо, придават си важности, стават все по-нагли. И мързеливи. Не искат и да чуят да работят в студено време. Или ако вали. А пекне ли слънце, още в дванайсет часа зарязват обекта и хукват да играят голф.

— Значи Гидиън Лоу не играе голф — отбеляза Джесика.

— Не е по голфа — потвърди Картър с многозначителна усмивка. — Ще умре от скука, ако го накарат да се разхожда напред-назад по игрището за голф. Прелива от енергия. Дай му по-бързи игри.

— Като скуоша ли? — поинтересува се тя, защото това бе предпочитаната игра на Картър — именно заради бързината, както недвусмислено й бе казал веднъж.

— Като баскетбола. В гимназията е бил републикански шампион, насмалко да влезе в университета със стипендия, отпускана от баскетболния отбор, ала е бил принуден да работи, за да издържа семейството си.

Очите на Джесика се разшириха.

— Жената и децата си ли?

— Майка си и сестрите си. Майка му вече е починала, сега сестрите му печелят добре, но той е твърде стар, за да играе в баскетболния отбор на университета. Затова спортува само в събота и неделя. А през лятото — вечер — Картър си спомни няколкото мача с Лоу, които бе гледал, и поклати бавно глава. — Движи се по игрището като фурия.

— И е от хората, на които не им липсва ентусиазъм — вметна Гордън. — Накара ме да му обещая, че ще му се обадя веднага щом имам новини за „Крослин Райз“.

— Значи трябва да му се обадиш още утре — отбеляза Джесика — препоръката на Картър й бе повече от достатъчна. Отгърна последната страница от списъка и очите й отново се разшириха. — Нина Стоун ли? — ахна тя и погледна озадачено Гордън.

— Да, госпожица Стоун ме потърси — обясни банкерът, като понатърти на местоимението. — Споменала си й какво възнамеряваш да правиш и тя, общо взето, е в течение. Знае, че търся инвеститори. Иска да включа и нея, разполагала с достатъчно пари.

Джесика го погледна гузно.

— Настояваше ли много?

— Би могло да се каже и така.

— Съвсем в неин стил, Гордън. Някои го наричат самочувствие, а доколкото разбирам, благодарение на него Нина Стоун преуспява в покупко-продажбите на недвижими имоти. Ала понякога и ти действа потискащо, както вероятно е било в твоя случай, Гордън, особено пък по телефона. Но чакай само да я видиш. Същинско кълбо от енергия — допълни Джесика и покрай тези думи й хрумна нещо. Тя каза вече на Картър: — Обзалагам се, че ще си паснат много добре с Гидиън. Доколкото разбрах, той не е женен.

— Не е, ала мен ако питаш, няма да излезе нищо. И двамата са много силни характери. На първия ден ще се хванат за гушите. Освен това — допълни той и се подсмихна закачливо — външно изобщо не си отиват. Тя е прекалено дребничка, той пък е цяла канара. Ще им е трудно да… Е, знаеш какво имам предвид.

Джесика знаеше, естествено, но не й се говореше за това пред Гордън, както всъщност и на Картър. Изчерви се като рак — единствената й утеха бе, че Картър също бе поруменял.

За щастие това не му попречи да мисли. Той бързо си възвърна самообладанието и каза:

— Щом Нина разполага с парите, не виждам причина да не я включим сред инвеститорите. Какви са подбудите й? — обърна се Картър към Джесика.

— Иска да регистрира своя фирма. И да е сигурна, че сама си е господарка. А Гидиън?

— И той държи цял свят да разбере, че сам си е господар. Много иска всички да го уважават.

— А сега уважават ли го?

— Като строителен предприемач — да. Като човек, който печели с двете си ръце — да. Ала не и като човек, който има ум в главата си. А той определено е умен и именно затова преуспя в строителния бизнес. Но хората невинаги възприемат нещата в такава светлина. Ето защо Гидиън си е наумил да заеме достойно място и сред хората с безупречно скроени сака и вратовръзки.

За Джесика бе ясно защо Картър бе в състояние да влезе в положението на Гидиън. И той бе постигнал всичко с много труд.

— Ако Гидиън вложи средства, това изключва ли го като потенциален изпълнител на проекта?

— Надявам се, че не — отвърна Картър и погледна Гордън.

— Няма причини — потвърди и банкерът. — Инвеститорите ще сключат помежду си договор. Дори и Гидиън да се кандидатира за изпълнител на проекта, ала бъде изместен от друг, по-добър свой конкурент, положението му в консорциума ще си остане непроменено.

— Няма ли да се получи сблъсък на интересите?

— Изключено. Все пак обектът е частен — поясни банкерът и въпросително вдигнал вежда, погледна Джесика. — На теория би могла още сега да определиш изпълнителя и чак тогава да разговаряме с другите.

— Не знам кого да избера — отвърна тя първото, което й хрумна, после се сети, че се бе заканила именно тя да има решаващ глас при взимането на всички важни решения. Окопити се бързо и каза на Гордън: — Както изтъкна и ти, би трябвало да се вслушвам и в мнението на другите, особено ако те са по-наясно от мен с нещата. Картър ще ми помогне да избера изпълнителя. Нали нямаш нищо против?

— Кой? Аз ли? Не, разбира се.

Нещо в тона му накара Джесика да попита отново:

— Сигурен ли си?

Банкерът се смръщи, кимна към списъка с имената пред него и я погледна в очите.

— Вероятно не ми е работа — поде той тактично и премести поглед към Картър, — но не очаквах, че вие двамата сте се сближили толкова.

— Наистина сме се сближили много — потвърди Картър и поизправи гръб. — Стига да не ни мине котка път, скоро ще се оженим.

— Картър! — извика Джесика и се обърна към Гордън. — Не го слушай! Понякога се увлича. Нали знаеш, през пролетта на мъжете им става нещо.

— Вече е лято — напомни й Картър, — така че имай предвид, ще разполагаш само с няколко седмици между летните курсове и есенния семестър, през които да заминем на меден месец.

— Картър! — повтори до немай-къде притеснена Джесика. — Много те моля, Гордън! Не му обръщай внимание.

Колкото и да й беше неприятно обаче, Гордън определено бе във възторг от новината.

— Аз мога и да не му обръщам внимание, ала за другите не съм толкова сигурен. Затова и повдигам въпроса — обясни банкерът и добави вече не така весело: — Още в мига, когато влязохте в кабинета ми, надуших, че между вас има нещо. И според мен трябва да си изясните какво е то, преди да се изправите пред останалите инвеститори. Последното нещо, което желаят те, е да станат заложници на отношенията ви.

— Това е изключено! — отсече Джесика.

— Сигурна ли си?

— Повече от сигурна. Все пак сме се събрали да вършим работа. Каквито и да са или да не са отношенията ми с Картър, ще направя всичко възможно те да не пречат. В края на краищата, най-важно е имението — допълни тя и стрелна с поглед Картър. — А имението е мое.

Към следващата част или към съдържанието

Барбара Делински Споделена страст (9)

Метаданни

Данни

Споделена страст

Информация

История

Сваляне / Връзки

Девета глава

Барбара Делински
Споделена страст (9)