Стивън Кинг
Сблъсък (5)

2.

От градския плаж на Оугънкуит, щата Мейн, започваше дълъг каменен вълнолом, който се врязваше далече навътре във вълните на Атлантическия океан. Днес той напомняше укоризнено размахан показалец и когато спря колата си на паркинга, Франи Голдсмит забеляза, че Джес е седнал на самия му край — дребна фигурка под лъчите на следобедното слънце. Чайките кръжаха с крясъци над него като в типичен пейзаж от Нова Англия и Франи се запита дали някоя от тях би дръзнала да изпорти всичко, като цвъкне грамадно бяло петно върху безукорно чистата риза от синя коприна. Едва ли би посмяла, в края на краищата той беше всепризнат поет.

Знаеше, че е Джес, защото спортният му велосипед беше привързан с верига за железния парапет около паркинга, точно зад кабинката на надзирателя. Оплешивяващият, шишкав Гюс излезе да я посрещне. Таксата за туристи беше един долар, но той знаеше, че е тукашна, без дори да погледне лепенката МЕСТЕН ЖИТЕЛ върху предното стъкло на волвото. Фран често отскачаше насам.

„Така си е — помисли тя. — Даже забременях точно тук, само три-четири метра над линията на прилива. Скъпо чадо, знай, че си било заченато върху живописното крайбрежие на Мейн, четири метра над приливната линия и двайсет метра източно от вълнолома. На картата е отбелязано с кръстче.“

Гюс приветствено вдигна ръка, разперил пръсти в знака на мира.

— Вашето момче е там, на вълнолома, мис Голдсмит.

— Благодаря, Гюс. Как е бизнесът?

Той се усмихна и махна към паркинга. Имаше само двайсетина коли и върху стъклата на повечето се мъдреше синьо-бялата лепенка МЕСТЕН ЖИТЕЛ.

— Рано е, та няма много работа — поясни Гюс. Беше 17 юни. — Изчакай още две седмици и ще докараме нещичко за градската хазна.

— Сигурно. Само да не духнеш нанякъде с парите.

Гюс се разсмя и се прибра в кабинката.

Франи се подпря с длан върху топлия покрив на колата, свали мокасините и си обу джапанки. Беше висока, с дълга кестенява коса, която се спускаше по гърба до средата на леката бежова блуза. Имаше хубава фигура. Дългите й бедра често привличаха одобрителни погледи. „Парче за милиони“, май това беше подходящият израз според момчешкия жаргон! Глей-глей-глей кой идва бе. Мис Колеж’90.

Мисълта я разсмя, но в смеха се таеше и мъничко вина. „Носиш дете“ — каза си тя, сякаш това беше новина номер едно за целия свят. Глава шеста: Хестър Прайн съобщава вестта за предстоящото радостно събитие на отец Димсдейл. Само че таткото не е отец Димсдейл, а Джес Райдър, на двайсет и една — с една година по-млад от нашата добродетелна героиня, малката Фран. Публикуващ поет и незавършил студент. Личи си по идеално изгладената му копринена риза.

Когато нагази в пясъка, тя спря за момент, усещайки приятната му топлина през гумените подметки. Дребната фигурка в края на вълнолома хвърляше камъчета по вълните. Мина й забавна и в същото време някак противна мисъл: „Той знае как изглежда отдалече. Лорд Байрон — самотен, но несломим. Седи в гордо уединение и наблюдава как вълните бягат надалече към родната Англия. О, аз изгнаник, може нивга…“

Ама че тъпотия!

Разтревожи я не толкова самата мисъл, колкото настроението, което се криеше зад нея. Отсреща седеше младежът, когото навярно обичаше, а тя му се подиграваше зад гърба. Пристъпвайки с изящна предпазливост над пукнатините между камъните, тя се запъти напред по вълнолома. Някога го бяха използвали за пристан, но сега всички платноходки бяха привързани на юг от града — там имаше три морски клуба и седем мотела, които през целия сезон се пукаха по шевовете от посетители.

Вървеше бавно и отчаяно се мъчеше да прогони мисълта, че може да се е влюбила точно през тия единайсет дни, откакто знаеше, че е „малко бременна“ според израза на Ейми Лодър. Добре де, той я бе забъркал в тази каша, нали така? Но не само той, това също бе сигурно. А уж гълташе хапчета. Беше толкова лесно. Отиде в поликлиниката, каза на лекаря, че има болезнена менструация и неприятни кожни обриви и той веднага написа рецептата. Даже й даде една безплатна опаковка.

Тя спря отново. Вече беше навлязла навътре и от двете й страни вълните бягаха назад, към плажа. Мина й мисълта, че докторите от поликлиниката навярно се сблъскват с тази история за болезнен мензис и неприятни пъпки също тъй често, както аптекарите се срещат с другата басня — че пакетът презервативи е за по-големия брат. А в днешно време може би и по-често. Със същия успех би могла да заяви: „Трябват ми хапчета. Ще се чукам.“ Нали беше пълнолетна. Защо да се превзема? Тя погледна гърба на Джес и въздъхна. Защото превземките постепенно се превръщат в част от живота. Поклати глава и продължи напред.

Така или иначе, хапчетата не помогнаха. В добрата стара фабрика за Оврил някой контрольор бе дрямал, вместо да си гледа работата. Или пък Фран несъзнателно бе забравила да вземе някое хапче.

Тихичко се прокрадна зад Джес и положи длани върху раменете му.

Както държеше шепа камъчета и ги хвърляше в океана, той изведнъж извика и скочи на крака. Разсипа камъчетата, блъсна Франи и едва не я събори от кея. Без малко и сам щеше да се преметне във вълните.

Сетне гневно се обърна. Беше добре сложен, с права черна коса, очила с позлатени рамки и правилни, но твърде обикновени черти, които за негово дълбоко разочарование изобщо не отразяваха богатия му душевен мир. Като го зърна толкова ядосан, Франи неволно се разкиска и отстъпи назад, прикривайки устата си с длан.

— Щеше да ме побъркаш от страх! — изрева той.

— О, Джес — кикотеше се младата жена. — О, Джес, извинявай, ама беше толкова смешно, честна дума.

— Едва не паднахме във водата — тросна се той и пристъпи към нея. Франи направи крачка назад, препъна се в някакъв камък и тупна по дупе. Челюстите й щракнаха от двете страни на езика — непоносима болка! — и смехът секна като прерязан с нож. Само по себе си внезапното млъкване — аз съм радио, иключи ме — беше още по-смешно и тя пак се разкиска, макар езикът й кървеше и от очите й бликаха сълзи.

Джес тревожно приклекна до нея.

— Добре ли си, Франи?

„Наистина го обичам“ — помисли тя с облекчение. Чудесно.

— Удари ли се, Фран?

— Не, само гордостта ми пострада — каза младата жена, докато се изправяше с негова помощ. — И си прехапах езика, Виж.

Изплези се, очаквайки да бъде възнаградена с усмивка но Джес се навъси.

— Божичко, Фран, наистина кърви.

Измъкна от задния си джоб кърпичка и я огледа. После пак я прибра.

Изведнъж Франи си представи как натъпква кърпичката в устата си и двамата млади влюбени тръгват ръка за ръка към паркинга под топлите слънчеви лъчи. Когато усмихнатият надзирател излиза от кабинката, тя му кимва и казва „Хлаходаря, Гюх.“

Отново се разкиска, макар че езикът я болеше и в устата си усещаше противния вкус на кръв. Сетне свенливо каза:

— Обърни се. Няма да съм за гледане.

Леко усмихнат, той театрално закри очите си с длани. Като се подпря на лакът, Франи приведе глава отвъд ръба на кея и плю — слюнката беше яркочервена. Фу! Още веднъж. И още веднъж. Най-сетне устата й като че се поизчисти и тя извърна глава тъкмо навреме, за да види, че Джес наднича през пръсти. Втренчи се в него и промълви:

— Извинявай. Аз съм ужасна глупачка.

— Не — възрази той, но очевидно мислеше точно обратното.

— Яде ли ти се сладолед? — запита Франи. — Ти возиш, аз черпя.

— Дадено

Джес се изправи и й помогна да стане. Тя плю още веднъж във водата — пак беше яркочервено. Поуплаши се и попита:

— Да не би да съм отхапала нещо?

— Не знам — ухили се Джес. — Случайно да ти е заседнала бучка на гърлото?

Тя възмутено закри устата си с длан.

— Не е смешно.

— Права си. Извинявай. Само си го прехапала, Франи.

— Има ли артерии в езика?

Хванати ръка за ръка, двамата тръгнаха обратно по кея. От време на време Франи спираше, за да плюе във водата. Все яркочервено. Нямаше намерение да преглъща, не, в никакъв случай.

— Никакви артерии.

— Добре — Тя стисна ръката му и се помъчи да го успокои с усмивка. — Бременна съм.

— Тъй ли? Чудесно. Знаеш ли кого срещнах в Порт…

Той спря внезапно и се вгледа в нея. Лицето му беше изопнато и безкрайно недоверчиво. Сърцето й се сви, като го видя тъй настръхнал.

— Какво каза?

— Бременна съм. — Усмихна се лъчезарно и плю настрани. Яркочервено.

— Голям майтап, Франи — колебливо изрече той.

— Не е майтап.

Джес продължаваше да я гледа. След малко продължиха пътя си. Когато наближиха паркинга, Гюс излезе от кабинката и махна с ръка. Франи отвърна на поздрава. Джес също.

* * *

По магистралата отскочиха до „Млечната кралица“. Джес си взе кока. кола и замислено се подпря на волана на волвото, от време на време отпивайки по малка глътка. Фран си бе поръчала бананова мелба и сега седеше облегната на вратата, разбърквайки с лъжичката ядки, ананасов сироп и нискомаслен сладолед. Делеше ги половин метър празна седалка.

— Знаеш ли — каза тя, — тукашният сладолед всъщност е млечна пяна Само въздух и толкоз. Повечето хора дори не подозират.

Джес я погледна мълчаливо.

— Вярно — настоя тя. — Тия машини за сладолед всъщност само разбиват млякото на пяна. Затова го продават толкова евтино. Веднъж обсъждахме въпроса в час по теория на бизнеса. Има хиляди начини да ти хвърлят прах в очите.

Джес продължаваше да я гледа мълчаливо.

— Ако искаш истински сладолед, трябва да идеш в някоя стара сладкарница като „Елените“, защото там…

Тя се разрида.

Джес веднага се плъзна по празната седалка и я прегърна през раменете.

— Франи, недей. Моля те.

— Окапах се със сладолед — изхлипа тя.

Джес отново извади кърпата си и избърса петното. Риданията бавно затихваха.

— Бананова мелба с кървав сос — рече тя и го изгледа със зачервени очи. — Май не ми се яде вече. Извинявай, Джес Ще го изхвърлиш ли?

— Разбира се — глухо отвърна той. Взе сладоледа и излезе да го хвърли в кофата. Франи забеляза, че крачи странно сякаш някой го бе ритнал долу по онова, момчешкото място.

В известен смисъл май ставаше дума тъкмо за това. Но погледнато от друг ъгъл… е, точно така вървеше и тя, след като загуби девствеността си на плажа. Болеше я като след тежък пристъп на разстройство. Само че от разстройството боли малко по-отзад.

Джес се върна и седна в колата, сетне рязко запита:

— Истина ли е, Фран.

— Истина е.

— Как е могло да стане? Нали ми каза, че взимаш хапчета.

— Ами… има три възможности. Първо — в добрата стара фабрика за Оврил някой контрольор е задрямал тъкмо когато моята опаковка е минавала на конвейера. Второ — в столовата на студентското общежитие ви пробутват нещо за засилване на спермата. Или трето — без да искам, съм пропуснала някое хапче.

И го озари с храбра, оптимистична усмивка, която накара Джес да се отдръпне като ударен.

— Защо се ядосваш, Франи? Само питам.

— Добре, ако искаш да отговоря на въпроса ти по друг начин, в една топла априлска нощ, трябва да е било на дванайсети, тринайсети или четиринайсети, ти вкара пениса си в моята вагина и стигна до оргазъм, след който милиони сперматозоиди…

— Престани — кресна той. — Трябва ли да си толкова…

— Толкова какво?

Макар че външно изглеждаше непоклатима, в гърдите й се надигаше отчаяние. Беше си представяла безброй варианти на разговора, но нито един не приличаше на този.

— Толкова сърдита — унило промърмори Джес. — Нямам намерение да те зарежа.

— Да — каза тя малко по-спокойно.

В този миг би могла да дръпне ръката му от волана, да я стисне и да сложи край на разпрата. Но нямаше сили да го стори. В момента не му се полагаше утешение, независимо дали изказваше гласно желанието си за това, или оставяше да се подразбира. Изведнъж Франи осъзна, че каквото и да се случи, времето на веселбите е свършило. Отново й се доплака, но мрачно удържа сълзите. Франи Голдсмит, дъщеря Питър Голдсмит, нямаше да плаче като глупачка насред паркинга на „Млечната кралица“ в Оугънкуит.

— Какво смяташ да правим? — запита Джес, вадейки пакет цигари.

— А ти какво смяташ да правиш?

Той драсна клечка кибрит и докато цигареният дим се разсейваше, Франи зърна как върху лицето му се борят израженията на малко момче и зрял мъж.

— Дявол да го вземе — въздъхна Джес.

— Ето избора, както го виждам — каза тя. — Можем да се оженим и да задържим детето. Можем да се оженим и да махнем детето. Да не се оженим и да задържа детето. Или…

— Франи!

— Или да не се оженим и да махна детето. Да направя аборт. Изчерпах ли всичко? Нещо да съм пропуснала?

— Франи, не може ли просто да поговорим…

— Че нали точно това правим! — сряза го тя. — Имаше възможност да говориш и каза: „Дявол да го вземе“. Цитирам буквално. Изложих ти всички възможности. Е, вярно, имах малко повече време за обмисляне на дневния ред.

— Искаш ли цигара?

— Не. Вредно е за бебето.

— По дяволите, Франи!

— Защо крещиш? — тихо запита тя.

— Защото май си решила да ме вбесиш на всяка цена — разпалено възкликна Джес. После се овладя. — Извинявай. Просто не мога да възприема, че всичко е по моя вина.

— Не можеш ли? — Тя повдигна вежди. — Значи непорочно зачатие, а?

— Непременно ли трябва да се правиш на смахната? Сама ми каза, че взимаш хапчета. Повярвах ти. Какво съм сбъркал?

— Нищо. Не си сбъркал. Но това не променя положението.

— Май имаш право — мрачно промърмори той и загаси недопушената цигара. — Е, какво ще правим сега?

— Все това питаш, Джес. Току-що ти изложих възможностите, както ги виждам. Пропуснах самоубийството, но засега го изключвам. Тъй че избери каквото ти харесва и ще поговорим.

— Да се оженим — предложи той с внезапно укрепнал глас.

Приличаше на човек, който току-що е съобразил, че гордиевият възел не се развързва, а трябва да бъде разсечен с меч. Вдигнете всички платна, а който се бои от бурята, си стои в трюма.

— Не. Не искам да се омъжа за теб.

Досега лицето му сякаш бе придържано от хиляди невидими винтчета и изведнъж всяко от тях се бе разхлабило оборот и половина. Чертите му се изкривиха. Сцената беше тъй непоносимо смешна, че Франи трябваше да разтърка наранения си език в небцето, за да не се разкиска отново. Не искаше да се смее на Джес.

— Защо не? Фран…

— Тепърва ще трябва да реша защо. Не искам да ме въвличаш в спор за мотивите, защото в момента сама не ги разбирам.

— Не ме обичаш — жално въздъхна той.

— В повечето случаи любовта и бракът взаимно се изключват ват. Измисли нещо друго.

Той помълча. Извади нова цигара, но не я запали. Накрая каза:

— Не мога да измисля друго, Франи, защото ти не искаш да обсъждаме положението. Искаш да печелиш точки за моя сметка.

Това я жегна. Тя кимна.

— Може и да си прав. През последните седмици загубих доста точки. Обаче ти, Джес, си книжна душа. Ако някой грабител ти опре нож в гърлото, ще настояваш да организирате семинар по въпроса.

— О, за Бога!

— Избирай.

— Не. Ти вече си подредила всички „за“ и „против“. Може би и аз се нуждая от мъничко време за размисъл.

— Добре. Би ли потеглил обратно към паркинга? Ще те оставя там и отивам да пазарувам.

Той я изгледа смаяно.

— Франи, въртял съм педалите чак от Портланд. Наех стая в един мотел край градчето. Мислех, че ще прекараме заедно почивните дни.

— В твоята стая значи. Не, Джес. Положението се промени Качвай си се на колелото, заминавай за Портланд и като поразмислиш, завърти един телефон. Не е спешно.

— Престани да ми бъркаш в здравето, Франи.

— Не, скъпи, ти си по бъркането, само че на друго място отвърна тя, пламнала от внезапен гняв и точно в този момент Джес я зашлеви лекичко по бузата. Сетне се втренчи в нея, слисан от собствената си постъпка.

— Извинявай, Фран.

— Няма нищо — безизразно рече тя. — Карай.

* * *

По обратния път към паркинга не размениха нито дума. Тя седеше с кръстосани в скута ръце и гледаше как между вилите западно от вълнолома се мяркат късчета океан. Помисли си, че тия вили приличат на бедняшки бараки. Кои ли собственици ги бяха изоставили с плътно залостени прозорци срещу горещините на лятото, което по календар започваше след по-малко от седмица? Професори от Масачузетския технологичен институт. Бостънски лекари. Адвокати от Ню Йорк. Тия вили нямаха нищо общо с курортните имения на големите клечки, дето си изчисляват годишния доход в седем и осем цифри. Но когато собствениците им пристигнат, най-ниският коефициент на интелигентност по крайбрежието ще бъде на Гюс от паркинга. Хлапетата ще карат спортни велосипеди с десет скорости като този на Джес. Ще придружават родителите си със скучаещи физиономии в местния игрален дом или на вечеря с омари в някой ресторант. В топлите летни вечери пришълците ще се разхождат лениво по главната улица и ще се преструват на кореняци. Гледайки великолепната синева, проблясваща между сбутаните една до друга къщурки, Франи усети как сълзите отново я заслепяват. Разплакано бяло облаче…

Спряха на паркинга и Гюс им махна с ръка. Отвърнаха на поздрава.

— Извинявай, че те ударих, Франи — виновно изрече Джес. — Не исках.

— Знам. В Портланд ли се връщаш?

— Тази нощ оставам тук, утре сутрин ще ти позвъня. Но решението е твое, Фран. Ако сметнеш, че трябва да направиш аборт, нали разбираш, все ще намеря пари.

— Да ме засегнеш ли искаш?

— Не. В никакъв случай. — Той се преплъзна по седалката и лекичко я целуна по бузата. — Обичам те, Фран.

„Не ти вярвам — помисли тя. — Изведнъж престанах да вярвам… но ще се държа възпитано. Поне това мога да сторя.“ А на глас тихо изрече:

— Добре.

— Аз съм в мотел „Фар“. Обади се, ако искаш.

— О’кей.

Докато сядаше зад волана, младата жена изведнъж почувства безкрайно уморена. Прехапаното болеше непоносимо.

Джес пресече паркинга към железния парапет и се върна с велосипеда.

— Ще ми се да позвъниш, Фран. Тя се усмихна насила.

— Ще видим. Довиждане, Джес.

Тя превключи на скорост, направи завой и подкара волвото през паркинга към крайбрежния път. Видя как Джес продължава да стои с колелото на фона на океана и за втори път през деня го обвини мислено, че има пределно ясна представа как изглежда отстрани. Подкара напред и се запита дали някога океанът ще й изглежда отново такъв, какъвто го виждаше, преди да се случи всичко това. Езикът я болеше ужасно. Тя отвори страничното прозорче и плю навън. Този път всичко беше бяло, както се полага. В гърдите й като горчиви сълзи нахлу мощният солен мирис на океана.