Метаданни
Данни
- Серия
- Остап Бендер (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Двенадцать стульев, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Д. Загоров, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 50 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (2009 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2010 г.)
Издание:
Иля Илф, Евгений Петров. Дванадесетте стола
Трето издание
Преводач: Д. Загоров
Редактор: Д. Станкова
Редактор на издателството: М. Драгостинова
Художник: Ж. Станкулов
Художествен редактор: П. Мутафчиев
Коректори: А. Панайотова, А. Славова
Дадена за набор: ноември 1980 г.
Подписана за печат: септември 1981 г.
Излязла от печат: януари 1983 г.
Издателство на Отечествения фронт
Государственное издательство художественной литературы
Москва, 1956
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Konstantin Babalievski)
- — Корекция на маркери
Статия
По-долу е показана статията за Дванадесетте стола от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Дванадесетте стола | |
| Двенадцать стульев | |
 | |
| Автор | Иля Илф и Евгений Петров |
|---|---|
| Създаване | |
| Първо издание | 1928 г. |
| Оригинален език | руски |
| Вид | роман |
| Следваща | „Златният телец“ (1931) |
| Преводач | Димитър Загоров |
| Начало | В уездном городе N было так много парикмахерских заведений и бюро похоронных процессий, что, казалось, жители города рождаются лишь затем, чтобы побриться, остричься, освежить голову вежеталем и сразу же умереть. |
| Край | Великолепное осеннее утро скатилось с мокрых крыш на улицы Москвы. Город двинулся в будничный свой поход. |
| Дванадесетте стола в Общомедия | |
„Дванадесетте стола“, издаван и като „12-те стола“ и „Дванайсетте стола“ (на руски: „Двенадцать стульев“), е роман на Иля Илф и Евгений Петров. Написан е през 1927 г. и е първата им съвместна творба. През 1928 г. е публикуван в сп. „Тридесет дни“ (№ 1–7); същата година излиза и като отделна книга. Сюжетът се основава на търсенето на диаманти, скрити в един от дванадесет стола, но историята, разказана в творбата, не се ограничава до приключенския жанр – според изследователите тя съдържа „глобален образ на епохата“.
Литературната общност от 20-те години посреща появата на романа доста сдържано. Подкрепят го писателят Юрий Олеша, политикът Николай Бухарин, критикът Анатолий Тарасенков и някои други. От 1949 г. до средата на 50-те години „Дванадесетте стола“ и следващият роман на съавторите – „Златният телец“ (1931), са забранени за публикуване след проектопостановление на Секретариата на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – „За грубата политическа грешка на издателство „Съветски писател“ от 14 декември 1948 г.“, публикувало двата романа в тираж от 75 000 екземпляра.
Първото издание на български е през 1937 г. Творбата е филмирана многократно.
История на създаването
За създаването на романа разказват както самите съавтори, така и братът на Евгений Петров – Валентин Катаев. Според литературните критици Давид Фелдман и Михаил Одески на определен етап е станало трудно да се отдели легендата от реалните събития.[1]
Според мемоарите на Евгений Петров темата на творбата е предложена от Валентин Катаев, който през август 1927 г. заявява, че иска да стане „съветския Дюма-баща“ и, избирайки него и Илф за „литературни негри“, им препоръча да напишат приключенски роман за пари, скрити в столове, обещавайки впоследствие да мине с майсторската си ръка по черновата им. Илф и Петров възприемат сериозно идеята, решавайки (по предложение на Иля Илф) да пишат заедно. „Започнахме да импровизираме. Бързо се съгласихме, че сюжетът за стола не трябва да бъде основата на романа, а само причината, повод да се покаже живота“.[2]
Основната работа по романа е извършена през септември-декември 1927 г.[3] След като написват първата част за един месец, съавторите занасят ръкописа на Катаев. Той решава, че те не се нуждаят от наставничество, тъй като вижда почерк на напълно оформени писатели.[4] В същото време той – „Дюма-баща“, им поставя две условия: романът да бъде посветен на него като инициатор на проекта и след получаване на първия хонорар съавторите да му подарят златна табакера.[5][6] Според Фелдман и Одески в подобна интерпретация на събитията има пародийна препратка към „игра на литературен баща“.[7]
Персонажи
- Главни герои
- Остап Бендер – великият комбинатор;
- Иполит Воробянинов (Писе) – „предводител на дворянството“, „отец“ (баща) на руската демокрация;
- Отец Фьодор – свещеник, главният конкурент.
- Второстепенни герои
- Людоедката Елочка (за разговор ѝ стигат тридесет думи)
- Никифор Ляпис-Трубецки (автор на Гаврилиадата)
- Членове на клуб „Съюз на меча и ралото“: Виктор Михайлович Полесов (гениален шлосер-интелигент), Кислярски (артелчик на „Московские баранки“), Елена Станиславовна Боур (бивша красавица-прокурорша), Дядев (собственик на „Бързоопак“), Максим Петрович Чарушников (бивш председател на градския съвет, а сега по невероятен начин превърнал се в съветски работник)
- Мадам Грицацуева (вдовица на инвалид от империалистическата война, съпруга на Остап Бендер)
Сюжет
През целия роман двойката Остап Бендер и Киса Воробянинов търси съкровищата на тъщата, мадам Петухова – диаманти, скрити в един от 12-те стола от изящна гарнитура на майстор Гамбс. Мадам Петухова ги е скрила, опасявайки се от обиск, но не искала да го каже на зет си – Иполит Матвеич, защото той бил пройдоха и вече е изхарчил зестрата на жена си. Едва когато идва смъртният ѝ час, тя му споделя тайната си, но това подслушва изповедникът Отец Фьодор. Иполит Матвеич се втурва да търси диамантите, но тъй като авантюристичните му наклонности са слабички (както и организационните), той се доверява на младеж, носещ моряшко шалче (но нямащ чорапи) и назоваващ се Остап Бендер. Всички се завъртат във водовъртежа на търсене, неудачи, опити и вълнуващи авантюри.
Издания на български език
Първото издание на романа в България е през 1937 г. През 1983 г. издателство на Отечествения фронт преиздава творбата.
Екранизации
- Първият филм по мотиви от романа, произведен през 1933 г.: „Dwanaście krzeseł“ (полска версия) или „Dvanáct křesel“ (чешка версия).
- В Германия през 1938 г. е излъчен филмът „Тринадесетте стола“. Сюжетът обаче се развива в Австрия, героите са с други имена.
- Американската екранизация на Мел Брукс под името The Twelve Chairs излиза през 1970 г. – година по-рано от съветската екранизация.
- През 1971 г. излиза филмът „12-те стола“, режисиран от Леонид Гайдай.
- През 1976 г. излиза още една екранизация – „12-те стола“, сериен филм-мюзикъл на Марк Захаров. В главната роля е Андрей Миронов.
- През 2004 г. се появява още един филм-музикална комедия: „Дванайсетте стола“ по музика на М. Дунаевски.
- По данни от IMDb[8] по романа са направени още следните филми: 12 + 1 (1969)[9], Doce sillas, Las (1962)[10], Treze Cadeiras (1957)[11], Sju svarta be-hå (1954)[6], It's in the Bag! (1945)[12]
Бележки
- ↑ Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. Москва, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 5.
- ↑ Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 146–147.
- ↑ Яновская, Л. М. Почему вы пишете смешно? Об И. Ильфе и Е. Петрове, их жизни и их юморе. Москва, Наука, 1969. с. 32.
- ↑ Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148.
- ↑ Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148, 152.
- 1 2 imdb.com
- ↑ Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. М.: Вагриус, 1999. ISBN 5-7027-0652-8. Моссква, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 8.
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
Външни препратки
- „Дванайсетте стола“ на сайта
„Моята библиотека“
  |
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Двенадцать стульев“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
Глава VI
Брилянтовият мираж
Иполит Матвеевич свали омазнената си касторена шапка, разчеса мустаците си, от които при докосване на гребенчето излетя ято електрически искри, и след като се изкашля решително, разказа на Остап Бендер, първия срещнат мошеник, всичко, което знаеше за брилянтите от умиращата си тъща.
Докато той разказваше, Остап на няколко пъти подскача и обърнат към желязната печка, възторжено извикваше:
— Ледът се пука, господа съдебни заседатели! Ледът се пука!
А след час двамата седяха до разклатената масичка и опрели един до друг глави, четяха дългия списък на скъпоценностите, украсявали някога пръстите, шията, ушите, гърдите и косите на тъщата.
Иполит Матвеевич произнасяше натъртено, като току наместваше на носа си пенснето, което се клатеше:
— Три наниза бисери… Много добре помня. Два по четиридесет зърна и един голям — сто и десет. Брилянтно колие… Клавдия Ивановна казваше, че струва четири хиляди, старинна работа…
Следваха пръстените: не венчални пръстени, груби, просташки и евтини, а фини, изящни, с чисти, прозрачни брилянти; тежки, ослепително блестящи обеци, отсеняващи върху нежното женско ухо разноцветни светлини; гривни във формата на змии с изумрудени люспички; огърлица-браслет, за която сигурно е отишла реколтата от пет хиляди декара; бисерно колие, достойно само за някоя знаменита оперетна примадона; венец на всичко бе диадемата за четиридесет хиляди рубли.
Иполит Матвеевич се огледа. По тъмните ъгли на молепсаната вратарска стая пламваше и трептеше изумрудена пролетна светлина. Брилянтен дим плуваше до тавана. Бисерни зърна се търкаляха по масата и скачаха по пода. Мираж от скъпоценности омагьосваше стаята.
Развълнуваният Иполит Матвеевич дойде на себе си едва от звука на Остаповия глас.
— Изборът не е лош. Виждам, камъните са подбрани с вкус. Колко струваше цялата тая музика?
— Около седемдесет — седемдесет и пет хиляди.
— М-да… Сега струва, значи, сто и петдесет хиляди.
— Нима толкова много? — запита зарадван Воробянинов.
— Не по-малко. Само че вие, скъпи другарю от Париж, плюйте на всичко това.
— Как да плюя?
— Със слюнка — отвърна Остап, — както плюваха до епохата на историческия материализъм. Нищо няма да излезе.
— Как така?
— Ами тъй. Колко стола бяха?
— Една дузина. Цяла гарнитура за гостна.
— Отдавна май е изгоряла в печките вашата гарнитура.
Воробянинов така се изплаши, че дори скочи от мястото си.
— Спокойно, спокойно. За тая работа се залавям аз. Заседанието продължава. Впрочем ние с вас трябва да сключим малко договорче.
Задъхан, Иполит Матвеевич даде съгласието си с кимване на глава. Тогава Остап Бендер започна да оформя условията.
— В случай на реализиране на съкровището, аз, като непосредствен участник в концесията и технически ръководител на работата, получавам шестдесет процента, а вноските за обществено осигуряване за мене може да не плащате. Все едно ми е.
Иполит Матвеевич побледня.
— Това е пладнешки обир.
— А вие колко смятахте да ми предложите?
— Е-е-е, пет процента, хайде, да речем, десет. Ама разберете, петнадесет хиляди рубли са това!
— Повече нищо ли не искате?
— Н-не.
— А може би искате да работя без пари, а освен това да ви дам и ключа от квартирата, където държа парите си?
— В такъв случай прощавайте — каза Воробянинов под носа си. — Имам всички основания да мисля, че и сам ще мога да се справя с работата си.
— Аха! В такъв случай прощавайте — възрази великолепният Остап, — имам не по-малко основания, както казваше Ънди Такър, да предполагам, че и аз сам мога да се справя с вашата работа.
— Мошеник! — изкрещя Иполит Матвеевич, целият разтреперан. Остап остана равнодушен.
— Слушайте, господине от Париж, трябва да знаете, че вашите брилянти са почти в джоба ми! И вие ме интересувате само дотолкова, доколкото желая да осигуря старините ви.
Едва сега Иполит Матвеевич разбра какви железни лапи са го стиснали за гърлото.
— Двадесет процента — рече той навъсено.
— И моите разходи ли? — запита с насмешка Остап.
— Двадесет и пет.
— И ключът от квартирата?
— Та това са тридесет и седем хиляди и петстотин!
— Гледай ти, какви тънки сметки! Е, хайде, от мене да мине — петдесет процента. Половината — за вас, половината — за мене.
Пазарлъкът продължаваше. Остап отстъпи още. От уважение към личността на Воробянинов той се съгласяваше да работи за четиридесет процента.
— Шестдесет хиляди! — крещеше Воробянинов.
— Много долен човек сте вие — възразяваше Бендер, — обичате парите повече, отколкото трябва.
— А вие не ги ли обичате? — изви глас като флейта Иполит Матвеевич.
— Не ги обичам.
— Защо са ви тогава шестдесет хиляди?
— Заради принципа!
Иполит Матвеевич едва си пое дъх.
— Ледът се пука, а? — настояваше на своето Остап.
Воробянинов изпъшка и покорно рече:
— Пука се.
— Хайде, дайте си ръката, околийски предводителю на команчите! Ледът се пука! Пука се ледът, господа съдебни заседатели!
И след като Иполит Матвеевич, обиден от прякора „предводител на команчите“, поиска да му се извини и Остап, произнасяйки извинително слово, го нарече фелдмаршал — пристъпиха към изработването на диспозицията.
В полунощ вратарят Тихон, като се хващаше за всяко дръвче по пътя и дълго се подпираше о стълбовете, се домъкна до своята дупка. За негово нещастие бе новолуние.
— А! Пролетарий на умствения труд! Труженик на метлата! — възкликна Остап, когато съгледа свития на кълбо вратар.
Вратарят измуча с гърлен и възбуден глас, точно както понякога внезапно в среднощната тишина разпалено и настойчиво започва да боботи клозетът.
— Това е конгениално — каза Остап на Иполит Матвеевич, — а вашият вратар все пак е голям дръвник. Може ли да се напива така човек с една рубла?
— М-може — рече неочаквано вратарят.
— Слушай, Тихон — започна Иполит Матвеевич, — не знаеш ли ти, приятелю, какво стана с моите мебели?
Остап внимателно придържаше Тихон, за да може речта свободно да се лее от широко отворената му уста. Иполит Матвеевич чакаше напрегнато. Но от устата на вратаря, в която зъбите растяха не подред, а през един, се изтръгна оглушителен рев:
— Вевевеселиии дни бяяяяха…
Вратарската стая загърмя и закънтя. Вратарят изпълняваше прилежно и старателно песента, без да пропуска нито дума. Той ревеше и обикаляше стаята, като ту се пъхаше несъзнателно под масата, ту удряше с фуражката си медната цилиндрична гира на часовника, ту клякаше на едно коляно. Беше му страшно весело.
Иполит Матвеевич съвсем се обърка.
— Ще трябва да отложим разпита на свидетелите за сутринта — каза Остап. — А сега да спим.
Вратаря, тежък в съня си като скрин, пренесоха на скамейката.
Воробянинов и Остап решиха да легнат заедно на кревата на вратаря. Оказа се, че под сакото си Остап носи ковбойска риза на черни и червени квадрати. А под ковбойката нямаше нищо друго. Затова пък под известната на читателя бледожълта жилетка Иполит Матвеевич носеше още една — вълнена, светлосиня.
— Жилетка само за продан — със завист рече Бендер, — тъкмо за мене. Продайте ми я!
На Иполит Матвеевич му бе неудобно да отказва на новия си съдружник и непосредствен участник в концесията. Въсейки се, той се съгласи да продаде жилетката на костуема цена — осем рубли.
— Парите — след реализиране на нашето съкровище — заяви Бендер, като поемаше от Воробянинов още топлата жилетка.
— Не, така не мога — каза Иполит Матвеевич, изчервявайки се. — Дайте обратно жилетката.
Деликатната натура на Остап се възмути.
— Какви са тия сметки на дребно? — викна той. — Започвате работа за сто и петдесет хиляди рубли, а правите въпрос за някакви си осем! Научете се да живеете нашироко!
Иполит Матвеевич се изчерви още повече, извади малко бележниче и записа с красив почерк:
Остап надзърна в бележничето.
— Охо! Щом вече ми откривате лична сметка, то поне водете я правилно. Запишете дебит, запишете и кредит. Не забравяйте да впишете в дебита шестдесет хиляди рубли, които ми дължите, а в кредита — жилетката. Салдото е в моя полза — петдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и две рубли. Може още да си поживее човек.
След това Остап потъна в тих детски сън. А Иполит Матвеевич махна от ръцете си вълнените ръкавели, събу баронските ботуши и останал по закърпеното егерово бельо, сумтейки, се пъхна под юргана. Бе му много неудобно. Откъм външната му страна юрганът не стигаше и му беше студено, а от другата го пареше младото, пълно е трепетни идеи тяло на великия комбинатор.
И тримата сънуваха.
Сънищата на Воробянинов бяха страшни: микроби, агенти на криминалната милиция, кадифени дълги рубашки и майсторът на ковчези Безенчук в смокинг, но небръснат.
На Остап се присъни вулканът Фуджияма, завеждащият маслоцентъра и Тарас Булба, продаващ картички с изгледи от Днепрострой.
А вратарят сънуваше, че конят е излязъл от конюшнята. Насън той го търси до сутринта, но не го намери и се събуди съсипан и навъсен. Дълго се чуди на спящите в неговото легло хора и без да е проумял нещо, взе метлата и излезе на улицата да изпълнява преките си задължения: да подмита конските фъшкии и да вика подир питомките на старопиталището.