Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (25)

25

Лайла не можеше да помръдне, сякаш всяка нейна става беше гипсирана. Водеше се някакъв разговор, но тя сякаш не участваше в него, а просто подслушваше отдалеч. Тарик говореше, а тя си представяше живота си като изгнило, прокъсано въже с разпадащи се влакна.

Този августовски следобед на 1992 година беше горещ и задушен, а те бяха в дневната у Лайла. Мами цял ден се беше оплаквала от стомашни божи и само преди минути баби я беше завел на лекар въпреки ракетите, които Хекматияр изстрелваше от юг. А сега тук беше Тарик, седеше на дивана до Лайла, забил очи в земята и стиснал ръце между коленете си.

И казваше, че напуска.

Не квартала. Не Кабул. А изобщо страната.

Напуска.

Пред очите й се завъртяха черни кръгове.

— Къде? Къде ще отидеш?

— Най-напред в Пакистан. В Пешавар. После не знам. Може би в Индостан. В Иран.

— Колко време?

— Не знам.

— Питам от колко време знаеш?

— От няколко дни. Исках веднага да ти кажа, Лайла, кълна се, но не посмях. Знаех колко ще се разстроиш.

— Кога?

— Утре.

— Утре?

— Погледни ме, Лайла.

— Утре.

— Заради баща ми. Сърцето му няма да издържи на всичките тези боеве и убийства…

Лайла зарови лице в ръцете си и ужасен страх изпълни гърдите й.

Хрумна й, че е трябвало да го предвиди. Почти всеки, когото познаваше, си беше събрал багажа и беше заминал. Кварталът обезлюдя и сега, само четири месеца, откакто започнаха сраженията между фракциите на муджахидините, тя почти не срещаше познат по улиците. Семейството на Хасина избяга през май в Техеран. През същия месец Уаджма и роднините й се преселиха в Исламабад. Родителите на Гити и близките й заминаха през юни, скоро след като тя бе убита. Лайла не знаеше къде са отишли — носеше се слух, че са тръгнали за Машхад в Иран. След като хората си тръгнеха, домовете им оставаха празни за няколко дни, а после в тях се заселваха хора от милициите или напълно непознати.

Всички напускаха. А сега и Тарик.

— И майка ми вече не е млада — каза той. — Те през цялото време са толкова уплашени. Погледни ме, Лайла.

— Трябваше да ми кажеш.

— Моля те, погледни ме.

От гърлото й се изтръгна стон. После хлипане. А след това вече плачеше и когато той понечи да избърше с палец бузата й, отблъсна ръката му. Беше егоистично и безразсъдно, но беше бясна, че той я изоставя, той, Тарик, който беше като нейно продължение и чиято сянка изникваше зад нея във всеки неин спомен. Как можеше да я остави? Тя го зашлеви. После пак. Вкопчи се в косата му. Наложи се да я стисне за китките и заговори нещо, което тя не можеше да разбере. Продължи кротко, с разумни доводи; неусетно приближиха чело до чело, нос до нос и тя отново усети топлината на дъха му.

А когато неочаквано той се наклони към нея, тя стори същото.

През следващите дни и седмици Лайла щеше да се бори като обезумяла да скъта в паметта си всеки миг от онова, което се случи после. Като почитател на изкуството, бягащ от горящ музей, щеше да грабне каквото може — поглед, шепот, стон, — за да го спаси от изпепеляване, да го съхрани. Ала времето е най-жестокият пожар и в крайна сметка тя не успя да опази всичко. Но все пак имаше нещо: онази първа раздираща болка ниско долу. Косите слънчеви лъчи на килима. Петата й, докосваща студената твърда протеза, откачена припряно и паднала помежду им. Ръцете й около лактите му. Рожденият белег с форма на мандолина под ключицата му. Лицето му над нейното. Черните му къдри, които гъделичкат устните, брадичката й. Ужасът, че ще ги разкрият. Отказът да повярват в собствената си смелост и дързост. Непознатото върховно удоволствие, примесено с болка. И погледът, хилядите погледи, с които я гледаше Тарик — изпълнени със страх, нежност, извинение, неудобство, но най-вече, най-вече на копнеж.

Последва нервно бързане. Трескаво закопчавани копчета и катарами, разресвани с пръсти коси. После седяха прилепени един до друг, душейки пламналите си лица, и двамата занемели, и двамата зашеметени от съдбовността на случилото се. От безумието, което бяха извършили.

Лайла забеляза три капки кръв на килима, нейната кръв, и си представи как по-късно родителите й ще седят на този диван, без да подозират за греха й. Сетне я връхлетяха срамът, чувството за вина, а часовникът на горния етаж тиктакаше и отекваше гръмко в ушите й. Като чукчето на съдия, което не спира да тропа обвинително.

После Тарик каза:

— Ела с мен.

За момент Лайла почти повярва, че е възможно. Тя, Тарик и родителите му заминават заедно. Събират си багажа, качват се на автобус, загърбват цялото това насилие и отиват да намерят блаженство или неволи, но каквото и да бе, щяха да го посрещнат заедно. Нямаше да има тъжна раздяла, нямаше да живее в убийствена самота.

Можеше да отиде с него. Можеха да са заедно.

И щяха да имат повече следобеди като този.

— Искам да се оженя за теб, Лайла.

За пръв път, откакто лежаха на пода, тя вдигна очи към неговите. Мъчеше се да разгадае чувствата му. Този път не видя закачливост. В погледа му имаше убеденост и простодушна, но упорита настойчивост.

— Тарик…

— Позволи ми да се оженя за теб, Лайла. Днес. Можем да се оженим днес.

И той продължи да говори. Как ще отидат в някоя джамия, ще намерят молла, двама свидетели, ще направят бърза никка…

Но Лайла мислеше за мами, неотстъпчива и безкомпромисна като муджахидините, за изражението й, пропито с озлобление и отчаяние. Мислеше за баби, който отдавна се беше предал и си оставаше един тъжен и жалък противник на мами.

„От време на време си казвам, че ти си всичко, което имам, момичето ми.“

Такива бяха обстоятелствата в живота й, неизбежните му истини.

— Ще поискам от кака Хаким ръката ти. Той ще ни благослови, Лайла. Сигурен съм.

Тарик не преставаше да говори. Отначало гласът му беше тих, после висок, умолителен, увещаващ; лицето му бе изпълнено с надежда, сетне съкрушено.

— Не мога — каза Лайла.

— Не говори така. Обичам те.

— Съжалявам.

— Обичам те.

Колко дълго беше чакала да чуе тези думи от него?

Колко пъти бе сънувала, че ги изрича? И ето, че най-сетне ги чу, но по ирония на съдбата те я сломиха.

— Не мога да зарежа баща си — промълви тя. — Аз съм всичко, което му е останало. И неговото сърце няма да издържи.

Тарик го знаеше. Знаеше, че и тя като него не може да загърби задълженията в живота си, но увещанията продължиха — неговите молби и нейните откази, неговите предложения и нейните извинения, неговите и нейните сълзи.

Накрая Лайла го помоли да си тръгне.

На прага го накара да й обещае, че ще замине, без да се сбогува, и затвори. Облегна гръб на вратата, разтрисана от ударите на юмруците му, впила една ръка в корема си и притиснала уста с другата, а той говореше отвън и обещаваше, че ще се върне, че ще се върне за нея. Лайла стоя така, докато Тарик не се измори, докато не се отказа, а после се вслушваше в неравните му стъпки, докато те заглъхнаха, докато всичко утихна освен оръдейната стрелба по хълмовете и блъсъците на сърцето й, разтърсващи корема, слепоочията и костите й.