Има един прекрасен разказ на Николай Хайтов, където една сентенция е станала пословична сред българите: „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш!“ На мен тя много ми хареса и затова сега си задавам въпроса: „Дали това, което исках, съм успял да го направя?“ Още не съм си отговорил на тоя важен за мен въпрос, затова и реших да комплектувам следващия си сборник с разкази и да ви го представя за четене. Как ли ще ви хареса, драги читатели? Не зная. Дано съм успял!
Отново ще се позова на моя приятел, Красимир Бачков: „Не е важно как и какво пишеш, важното е да продължаваш да пишеш.“ Къде повече, къде по-малко, къде добре, къде не толкова добре… продължих да пиша. Вие сами ще прецените дали съм успял.
В последните дни се запознах с поезията на един много добър и не съвсем популярен поет, г-н Валери Станков. Поезията му така ми хареса, че реших да се пробвам и с писане на стихове. Чудех се как да озаглавя сборника, но след като написах първото си стихотворение от 40 години насам, реших да го озаглавя като стихотворението.
Премислях стиха цяла една нощ, но на сутринта нищо не можах да си спомня от онова, което мислех. „Карай!“ — казах си и започнах отначало. Важна беше идеята за стихотворението. Не след дълго си го прочетох на глас и възкликнах: „Получи се!“
„Хей, Алекс, ето че стана вече и поет! Глупости на търкалета, аз и поет! Няма такова нещо! Има само разкази, с които ще те помнят хората.“ Тая мисъл обаче не ме съблазни да сменя името на сборника. И то си остана така, поетическо.
Желая ви приятно четене, драги приятели!
Като дете дядо ми често разказваше приказки или разни истории, които сполучливо съчиняваше или беше чул от други хора. Запомнил съм една, която по онова време ме беше силно впечатлила. И досега я помня като ярък пример на човешкото геройство и твърдост. Ще се опитам да предам думите му, а ако не успея, то моля да ме извините, защото доста години минаха.
Той започваше своите разкази бавно, замислено, с кадифен благ глас. Пъстрите му зелени очи се заглеждаха някъде далеч, сякаш отвъд времето и пространството. Забравяше, че има слушател край себе си и разказваше, разказваше, докато историята добиеше своя логичен завършек.
„Мъжете от моя род не бяха ловджии. Аз също не разбирам нищо от лов. Станах обущар, защото нашите нямаха пари да ме изучат за друго, по-добро и по-престижно. Баща ми също не беше ловджия. Дядо ми обаче се славеше с много ловни подвизи и ловът сякаш е бил в кръвта му. Той е имал по-малък брат — ерген, също запален и голям ловец. При тоя лов, за който ще ти разкажа, дядо ми загива нелепо и от оня момент баба ми успяла да внуши на баща ми никога да не се захваща с лов. Тая повеля се предала и на мен, така че ловът си останал любимо занимание в нашия род само в онези далечни времена.
Било е още през турско. Дядо ми и брат му живеели в турската махала, над река Лева. Занимавали се с търговия на коне и добитък. Тогава това бил много печеливш занаят. Закупували живата стока — коне, катъри, магарета и всякакъв добитък от района на Орхание и го препродавали из врачанския вилает. Били много уважавани хора, дори сред турците. Търсели ги отвсякъде. На лов ходели, когато продадели стоката, без да се съобразяват с времето, дали е лято, есен или зима. Излизали със собствените си коне, няколко ловни кучета и със старите ловни кремъклийки, за които имали разрешение за притежаване от турските власти.
Било люта зима. Студът сковавал земя, къщи и хора. Падналият сняг затрупал пътища и друмища. От Балкана се спуснали глутници гладни вълци, които започнали да вилнеят по села, махали и паланки. Когато залезело слънцето и се спуснел мрак, никой човек не смеел да излезе извън дома си. Седели край огнищата и се заслушвали във вълчия вой. На сутринта излизали, за да видят дали има останала жива стока, коза, овца или говедо. В повечето случаи вълците се престрашавали и прескачали оградите на дворове и къшли. Издушвали де що видят и изчезвали. Хората пропищели от мъка и безсилие. Властта, в лицето на турската полиция, не можела да се справи с тая напаст. В близките села имало случаи на изядени деца и откъснати ръце на жени.
Българите почти нямали оръжие, но турците организирали ловни хайки и започнали да отстрелват по-големите глутници. Имало обаче един случай, при който били безсилни. Появил се някакъв свиреп звяр, вълк с огромна сила, хитрост и ловкост, който бил неуловим. Той така наплашил населението, че започнали да разказват легенди за набезите и делата му. Сякаш бил неуязвим за куршум. Появявал се изневиделица, разкъсвал де що види и внезапно изчезвал. Всявал страх и ужас у хората, които го видят, сякаш парализирал ума и волята им. Ловните групи насочили усилията си към него, но той все им се изплъзвал.
Един ден, в средата на същата зима, каймакаминът получил писмо от съседната западна околия с молба за помощ. Молбата била да се изпратят ловци по тамошните места, за да убият страховития вълк.
Каймакаминът познавал всички ловци във Враца и след кратък размисъл пратил да повикат дядо ми и неговия брат. Те отишли в конака, седнали на широките миндери, изпили по три горчиви кафета и се съгласили с предложението на турския управник да помогнат за убийството на опасния звяр. Било им обещано, ако се справят със задачата, да получат по 50 сребърни меджидии и султански ферман с разрешение за носене на оръжие до тяхната смърт. Последното било голямо благоволение за гяурите и те се съгласили.
Една сутрин яхнали силните си коне, взели със себе си ловните кучета и новите, подарени им от каймакамина, австрийски ловни карабини. Тръгнали по засипаните със сняг пътища на запад в посока към Мътница, там, където разправяли, че за последно бил видян легендарният звяр.
По онова време горите и долищата около Мътница били стари и непроходими. Нямало я по-късната сеч и онези места били удобно място за развъждане на диви зверове. Привечер стигнали едно турско село. Хората били известени за тях и ги посрещнали, както подобава. Нагостили ги с турски манджи и сладки вкуснотии, приготвили им постелки и след като преспали нощта, ги изпроводили с молитви към Аллах за успех в лова. Придружавала ги малка турска дружинка, но тя била само колкото да ги насочва, за да не се лутат и губят.
Срещнали две глутници вълци. Успели да изтребят голяма част от тях, а привечер тръгнали обратно. Търсеният страховит вълк обаче не бил между другите вълци в глутниците. Оказало се, че бил вълк единак. Започнало да мръква. Наближили горната махала и турските ловци се пръснали по домовете си. Преди да влязат в селото трябвало да минат през един дълбок дол. Останали само двамата, дядо ми и неговият брат.
Изведнъж единият от конете изпръхтял и започнал да рита. Другият се изправил на задните си крака и зацвилил уплашено с оцъклени очи. Явно конете усетили присъствието на голям звяр. Двамата братя били големи и силни хора, буйни, с яки ръце и едри туловища. Те само това чакали. Успокоили конете, после заредили карабините, извикали яростно, като да ги чуе глухият дявол, и препуснали по ръба на дола, в посока, където предполагали, че се крие хищникът.
Неочаквано пред тях се мярнал дебел клон на стар дъб. Дядо ми не успял да го види и си блъснал челото с голяма сила в него. Главата му се сцепила и той рухнал от коня. По-младият му брат спрял. Навел се, повдигнал го, но оня вече бил издъхнал. От главата му останало червено петно от кръв и мозък.
Разревал се от мъка и ярост братът. Прегръщал го, зовял го, но дядо ми не помръдвал. Тогава изгряла луната. На фона на близка скала пред него се появил силният звяр. Очите му светели със зелена светлина. От озъбената му разпенена паст святкали едри бели зъби. Три от ловните кучета го били обиколили. Хвърляли се на него, но напразно, той изщраквал със зъби и те отстъпвали панически назад. Едрият вълк имал ужасяващ вид.
Братът вдигнал глава, втренчил се в животното, захвърлил карабината, изревал нечовешки и се хвърлил напред.
Двете силни същества, човекът и вълкът, се срещнали лице в лице. Човекът бил с голи ръце и ревял от ярост. Вълкът, озъбил хищна паст, налетял устремно и мълчаливо. Сблъскали се, счепкали се и се запремятали в смъртоносна хватка из дебелия сняг. Мъжът успял да докопа вълчия врат. Стиснал го като с клещи. Животното се мятало, хапело де що докопа, ръка, крак, хълбоци. Човекът не усещал болка, стискал и стискал, колкото имал сила.
В един момент усетил как едрото сиво тяло се отпуска в ръцете му, зелените очи се размътили, а розовият език се изплезил от разпенената уста.
Вълкът умирал удушен. Накрая човекът отпуснал хватката и легнал изнемощял на снега. В крайната махала турците чули шума от боя, запалили факли и тръгнали към мястото. Когато пристигнали, заварили брат да прегръща брата, да го милва и да плаче сърцераздирателно. До тях лежал бездиханният звяр с оцъклени очи. Помогнали на брата да качи на коня умрелия. Завързали вълка на един дебел клон и го повлекли към селото.
Така завършила тая трагична история. Човешката ярост и гняв се събудили и умножили многократно от неочаквано настъпилата скъпа загуба. Не е имало сила, която да ги спре, дори стръвният вълк единак.
Турците от селото дали на брата една волска кола, за да закара загиналия до Враца. Там каймакаминът устроил пищно погребение на дядо ми, при което били поканени трима български попове от старата черквица. Присъствали и турци. Накрая техният ходжа изпял и турската молитва, което било голяма чест за българин. Да, турците много уважавали храбростта и смелостта на човека. Отдали своето уважение за вечен покой на храбреца.“
Така завърши разказа си моят дядо. Той вероятно бе чул за тая случка от своя баща, а той от вуйчо си, братът на дядо му. Баба му обаче плакала и скърбяла кратко време. Тя била мъдра жена, знаела, че при един лов винаги се таи и някакъв лош шанс за ловеца. Нещастието, без да го очакват, дошло.
После прегърнала сина си и го заклела никога да не хваща пушка и да не тръгва да гони дивеч. Разпродала и кучетата.
Оставила само едно, Белушко, което доживяло до дълбока старост. То било жив свидетел на трагедията. До края на дните си Белушко мразел вълците.
Щом ги усетел през някоя тъмна зимна нощ, завивал неистово и правел отчаяни опити да се освободи от каишката, с която бил вързан. Приличал на истински зъл вълк. Така си и умрял. Никой не го бил чул да лае, само виел и виел.
Автобусът пристигна по-рано от очакваното. Изпих набързо кафето, а тя — минералната вода и се качихме, за да заемем удобно за пътуване място. Отрано се усещаше горещината. Беше Преображение, но сякаш жаркото лято не желаеше да си иде. Бяхме тръгнали за минералните бани. Те са само на някакви си трийсетина километра от града, но в тая горещина ни се искаше да сме вече там и да се потопим в бълбукащата прохладна вода на реката или да се скрием в парка под гъстата сянка на огромните борови и смърчови дървета.
Обявен бе оранжев код за цялата страна, което значеше, че дневните температури щяха да достигнат до 40 градуса по Целзий. Защо ли тръгнахме в тая силна горещина? Нямаше начин. Исках да почина на хладинка и спокойствие, а тя, уморена от ежедневните грижи, търсеше отмора и цяр в лековитата минерална вода.
Какво ли ни чакаше? Тръгнахме наслука. Нямах ясна представа как ще ни се наредят нещата с квартира и балнеоложка карта. Все пак, това откъсване от делника го бяхме планували месеци напред и сега го изпълнявахме.
— Да става каквото ще — казваше тя. — Ако нищо не се уреди в санаториума, все ще намерим някаква евтина квартира и ще караме на сиренце и домати, а може и на супичка, нали? — Кимнах одобрително, но си мислех, че късметът тоя път няма да ни изостави.
Бяхме две уморени от живота и проблемите същества, търсещи спокойствие и тишина, а може би и отдавна изгубените си младежки пориви, две уморени, стъпили на прага на старостта деца.
Автобусът се носеше леко по новата магистрала, прекосяваше малки селца, спираше за кратко и продължаваше нататък към далечната синьо-зелена планинска верига, която в маранята мамеше погледа и пораждаше обещание за хлад и красота.
Дивно хубава е природата на тоя край. Винаги ми е било приятно да го посещавам, но с годините и безпаричието почти го бях забравил. Ето сега е моментът да си спомня отдавна отминалите младежки радости, да опитам да ги изживея отново с приятна компания и да заредя със здраве изтощеното си и изнурено тяло…
В стария семеен албум пазех една бледа и овехтяла снимка. На нея бях аз, четири или петгодишен — уплашено момченце, хванато за ръка от млад и красив мъж в униформа на летец. Край нас бяха майка ми и двете ми лели, хубавички млади моми.
Вероятно ни беше снимал местен фотограф под каменния мост на реката. Малък водопад се пенеше в краката ни. Било е много отдавна, преди почти 50 години. Майка ми е била хубава стройна жена, облечена в лятна басмена рокля. Усмихваше се радостно, а лелите ми бяха устремили поглед към младия униформен мъж с усмивка и тайна завист. Харесвали са го. Вероятно са го ревнували една от друга.
Спомените ми от онова време бяха много неясни. Помня, че военният ме водеше в гората за малини, черпеше ме с фъстъци и сладолед, радваше ми се като на свое дете. Помня и името му. Казваше се Марко. И май от спомените бе останало само това…
От всички хора на тая стара снимка сега сме живи само двама. Едната ми леля и аз. Другите си отидоха неусетно от тоя свят.
— Пък да потърсиш тоя Марко! — заръчваше ми на тръгване лелята. Опитай да го откриеш. Разпитай, няма начин да не го познават. Беше красив и хубав човек.
Поглеждах я скрито. Замечтаният й поглед и мисъл се рееха някъде назад във времето. Разбирах, че тоя човек е бил моминският й мерак. Обещах й.
— Поне спомняш ли си фамилията му?
— Не, не помня, но май ми беше набор. Сега трябва да е старец, ако е жив, разбира се. Опитай да се срещнеш с него. Разговаряйте! Искам да науча нещо за него. Ще имаш възможност да го издириш.
Обещах й. Щях да потърся тоя Марко.
Тя успя да се уреди в санаториума, а аз отседнах на квартира в края на курортното градче. Кварталът бе разположен на горист хълм, осян с малки вили и китни градинки. Изкачвах стръмната улица запъхтян. Спирах за кратко да почина, да изтрия потта от оросеното си чело. Не бях свикнал да ходя по такава стръмнина.
На следващия ден се разходихме в боровия парк. Търсехме хладинка. Паркът се намираше много близо до моята квартира. Минаваше се по едно мостче и се излизаше на полянка, от която започваха няколко улици.
Тя поиска да види квартирата. Предложих й да минем напряко, за да избегнем изгарящите слънчеви лъчи.
Прекият път се оказа къса уличка, асфалтирана и добре почистена. Китни дворчета, засадени с цветя и доматени лехи, радваха окото отляво и отдясно. Пред една бяла и новичка двуетажна вила спряхме да починем.
Загледах се в дървото пред входната врата. На него бе закован некролог, увит в прозрачен полиетиленов плик. Така хората запазваха некролозите от влага за по-дълго време.
Бях любопитен да го погледна. Напоследък, след кончината на майка ми, все в некролози се заглеждах. Снимката бе на хубав петдесетгодишен мъж. Гледаше спокойно с бистър синеок поглед. На брадичката му личеше малка трапчинка.
Нещо трепна в мен. Видя ми се познато лице. Зачетох се…
… Марко Ненов Ценков… Изминали са петнайсет години от кончината му. Било е в края на юли…
Нещо стегна сърцето ми. Дали е оня Марко, за когото пазех смътни спомени и за когото разпитваше моята леля? Не знаех. Трябваше да питам някого.
Загледах се навътре в двора и съзрях една възрастна жена да полива градината с маркуч. Повиках я. Дойде. Представих се, защото не знаех какво би помислила за мен, когато й задам интересуващите ме въпроси. Беше словоохотлива.
Оказа се, че е съседката на Марковото семейство. Познавала ги добре. Марко наистина бе човекът, когото търсех. Слушах я със затаен дъх, без да я прекъсвам. Само от време на време задавах кратки въпроси, колкото да поддържам разговора.
Пенсионирал се млад. Бил пилот във военната авиация, на летище Узунджово. Пенсионирали го с чин полковник. Имал син и две внучки. Живял само шест години след пенсия. Страдал от високо кръвно налягане. Пропуснал да си пие лекарствата и получил инсулт. Летенето обаче му подронило здравето. То така е с военните летци при високите ускорения. На човек му се износват кръвоносните съдове и… Млад си е отишъл от тоя свят, едва навършил шейсетте. Много жалко, защото бил добър и грижовен човек. Помнели го с хубаво в целия квартал…
Замълчах. Замислих се. Съседката продължи да разказва.
Жена му била жива и идвала със сина и внучките всеки месец. Предишната седмица били тук. Ако искам да науча нещо повече, трябва да се видя с племенницата му. Работела в санаториума. Била дъщеря на сестра му.
— Тая негова сестра е била съученичка и приятелка на майка ми! — казах. — Жива ли е?
— Не, почина след него. Почина от сърце…
Тъжно е да се чуят такива думи за хора, с които някой е бил близък приятел и с които е делил радости и младежки изживявания.
— Ще я потърся… — отвърнах тихо.
Погледнах спътницата си. Щеше да ми помогне, нали я настаниха в същия санаториум?!
Разделихме се със съседката. Помолих я да предаде на жена му моите съболезнования, но тя едва ли ни познаваше. Събитията от снимката са предшествали техния брак. Молбата ми беше безсмислена…
Продължихме към моята квартира. На следващия ден успях да се видя с племенницата на Марко. Беше пълничка, на средна възраст жена, леко побеляла, с уморен от работа поглед.
Разказа ми много неща за него. Имали са доста снимки от онова време. Предложих да размножа и да й дам снимката, но отказа. Разделихме се като приятели.
Сега оставаше най-тежкото — да се обадя на лелята и да й съобщя новината. Как ли ще й подейства?
Набрах номера на телефона. Тя чакаше с нетърпение това мое обаждане.
— Открих Марко, лельо! — бяха встъпителните ми думи.
Тя се зарадва. Гласът й стана звънък като камбанка. Усещах, че няма да мога да продължа…
— Починал е, лельо… Преди петнайсет години… Починал е…
Отсреща се замълча. Тя въздъхна и заподсмърча. Вероятно плачеше. Беше много чувствителна. Беше си спомнила младостта и онова време, прекарано с тоя хубав човек. Какво ли можеше да я утеши при такава новина?…
— Като се върна, ще ти разкажа подробности.
Сега не бе удобно по телефона.
— Много ми се искаше да е жив…
— И на мен лельо, но се е случило. Всеки си има съдба. На снимката от некролога изглежда като от онова време. Хубав човек е бил Марко, лельо…
Хлипането по телефона стана задавено. Трябваше да свършвам с тоя разговор.
Погледнах спътницата си. Тя изтри една немирна сълза и ми се усмихна някак тъжно. Новината за тоя непознат за нея човек беше развълнувала и нея.
Не зная защо съдбата понякога решава да раздели двама човека, когато са наумили да идат заедно на почивка. Така стана с мен и моята спътница. Трябваше да изчакаме да свършат лечебните й процедури, за да се видим и то по време, когато горещината бе най-силна.
Имахме си едно място за среща близо до моста. Беше под рядката сянка на старо акациево дърво в съседство с новичка чешма. От никеловото й топче бликаше топла минерална вода. Водата се стичаше по бял улей и падаше в каменно корито, в единия край на което клечеше голяма каменна жаба. Жабата бе ококорила очи и гледаше възмутено към струйката падаща вода. Вероятно си мислеше защо капе пред нея, а не върху нея.
И аз гледах тая струйка, седнал на стара разнебитена пейка. От време на време ставах, намокрях лице с топлата вода, пийвах няколко глътки и отново сядах.
Едва изтрайвах, защото жегата бе непоносима. Сякаш се намирах в пещ, в която бавно се изпичаха всичките части на тялото ми. Казват, че овнешкият гювеч се пече така — бавно, за да стане по-вкусен. Мисълта ми витаеше мудно и все повтаряше едно и също: „Дано не се забави! Дано!“
Загледах се към моста. Въпреки горещината, по него минаваха на групи млади и стари курортисти, кой по шорти, кой обут с леки бански джапанки. Идваха откъм спортните площадки и открития минерален басейн.
Минаха и три циганета, две момичета и едно малко момче. Момчето се отдели от групата и надзърна в кофата за боклук досами парапета на моста. Бръкна в нея и извади някаква тестена закуска.
„Палачинка!“ — весело възкликна то и я подаде на едното от момичетата. То му се сопна сърдито и момчето, щастливо от отказа, я задъвка апетитно с изгладнял поглед. Бяха слаби и тримата. Вероятно гладуваха и си търсеха нещо за хапване.
Откъм баните се зададе десетина годишно момиче, слабичко и русо, теглещо с каишка черно дребно куче. Кучето, оплезило език, оцъклило жаден поглед, тътреше уморени лапи.
Спряха до чешмата. Момичето се наведе и пи дълго вода. Кучето го погледа тъжно, после прекрачи с лапи и влезе в каменното корито. Започна да лочи жадно. Пръхтеше уморено, задъхано, спираше, а после пак започваше.
Явно не можеше да утоли жаждата си. Вероятно черната козина го бе прегряла, защото най-накрая легна в коритото и задиша тежко. Пошляпваше радостно с опашка и ме гледаше с приятелски, любопитен поглед.
— Как му е името? — попитах.
— Джоана…
— А аз мислех, че е мъжко.
— Не, женско е…
Момичето леко заекваше и се смущаваше да ми отговаря. Аз обаче продължих да питам за кучето и то неволно проронваше по няколко думи.
— Възрастна е. Б-баща ми я извеждаше, н-но сега си има работа в градината и ми каза а-аз да я разходя.
Джоана слушаше внимателно разговора ни, след това неочаквано полегна на десния си хълбок и се затъркаля във водата на коритото. Спираше, поглеждаше ме с усмихната муцуна и изплезен език, а после продължаваше да се въргаля. Явно й беше много добре във водата, нищо че бе топла. Пошляпваше с мокра опашка и пръскаше момичето. Тая импровизирана баня си беше истинско кучешко удоволствие.
Засмяхме се и двамата. Не го очаквахме.
— В тая жега не се издържа. Остави я да се въргаля, а след това я разходи на хлад под сянката на боровете. Там ще я духне ветрец и ще й бъде много добре. Едно куче, момиченце, трябва да се храни веднъж на ден, но с вода трябва да се пои често, иначе заболява. И с човека е така. С какво я храните?
— Яде к-каквото ядем и ние, к-кокали, манджи, изк-куствена храна.
— Че имате ли толкова пари да й купувате изкуствена храна?
— Т-тати рядко к-купува, но когато изяждаме нашата, няма к-какво друго да й дадем. Хайде, Джоана! — задърпа то кучето.
Джоана обаче не искаше да стане. Лежеше и гледаше младата си стопанка тъжно и недоволно.
— Остави я, де! Нека полежи! Не виждаш ли, че тая черна козина я е прегряла? Тя сама ще си стане, като се охлади. Остави я на спокойствие. Не ти ли е жал?
— Д-добре. Нека полежи!
Момичето се наведе и отпи от водата, после се скри под сянката на акацията. В тая жега наистина не се издържаше на слънце. Беше три часа след обяд. Преди два дни бе Преображение, но климатични промени въобще не се усещаха. Жаркото лято си бе в силата.
— Е, хайде! Вече можете да ходите. Езикът й се скри. Това показва, че се е охладила.
Момичето внимателно дръпна каишката на кучето и то се подчини. Надигна се и предпазливо прекрачи ниския парапет на чешмяното корито.
— Внимавай, че сега ще се отърси от водата — казах предупредително.
Май закъснях със забележката си, защото Джоана енергично завъртя тяло, при което около нея се разхвърчаха дребни пръски топла вода. Беше опръскала момичето по лицето.
— Не го ли очакваше? — попитах.
— Оч-чаквах го, н-но… — то отново запелтечи и смутено се отдалечи към моста.
Проследих ги с поглед. Двете кривнаха надясно и се скриха под гъстата сянка на боровата гора.
Обърнах поглед към сградата на банята. Оттам се задаваше моята спътница. Бързаше да се скрие на сянка. Наближи и ме запита:
— Не ти ли е горещо?
— Горещо ми е, и то как!
— Забавих ли се много?
— Не-е-е. Гледах Джоана.
— Коя?
— Джоана…
Спътницата ми ме погледна със сериозен ревнив поглед, сякаш очакваше да обясня думите си. Аз, разбира се, ги обясних.
— Джоана е едно дребно черно куче, на което му е много по-горещо и от нас. Досега се къпа в коритото на чешмата. Изпусна голямото шоу…
— Ха, ха-а-а… Пък аз си помислих, че си гледал някоя италианка по бански!
Тоя път аз се засмях.
Това курортно градче е прекрасно място за почивка и лечение. Всяка сутрин паркът го почистваха и измитаха. Парковите градинки ги поливаха обилно с вода. Цветята, окъпани от хладните водни струи, ухаеха и пръскаха свеж аромат навсякъде наоколо.
Зад малкия каменен мост започваха няколко пътеки, които отвеждаха в гъста борова гора. Навлизайки в нея, се усещаше омайната миризма на чам и борова смола. Гъсти къпинови храсталаци покриваха останалото пространство между дърветата. Няколко алеи отвеждаха до широка слънчева поляна, добре поддържана, засадена с различни декоративни растения. Тук-там имаше изградени новички беседки, а до тях, наподобявайки шезлонги, се мъдреха сковани от чамови дъски нарове за плаж.
С моята спътница много обичахме да ходим към тая поляна, защото от нея се откриваше приказна природна гледка към планинските върхове и масиви. Пийвахме вода от каменната чешма и полягахме на дървените нари. Умълчавахме се и се заслушвахме в жуженето на пчелите, в единичните изсвирвания на щурците, в далечното ехо и шума на курортния град.
Ето и сега. Силната горещина е отминала. Вечерните сенки на дърветата леко се удължават. Небето се обсипва от ято лястовици, политнали да ловят вечерната си храна от насекоми.
— Колко е хубаво! — възкликна спътницата ми. — И небето е едно такова синьо и бездънно. Виж! Виж само облаците, какви фигури са изваяли! Ето там! Не ти ли се струва, че това е делфин? А по-нататък… Виж! Май прилича на кит!…
— Небето ми прилича на снимката от отворен Уиндоус. Не е ли така?
— Но това е кит! Ето главата му! Ето там е опашката му… Нали е кит?
Гледам натам, накъдето ми сочи с ръка, и се опитвам да си представя фигурата на кита. Явно не успявам.
— Много развито въображение имаш! Всяко скупчване на облаци ти прилича на морско животно.
— А онова там ми прилича на скорпион… В мазето имаме много скорпиони.
— Не хапят ли ви?
— Не, безобидни са. Не са като африканските и американски скорпиони.
— Абе, аз зная, че хапне ли те скорпион, ти отича мястото и трябва да се третира с противоотрова.
— Мен ме е страх повече от влечуги.
— Познаваш ли ги?
— Боже опази! Много ме е страх от змии…
— И мен, но от туризма свикнах да ги срещам и да се пазя. Важното е да не ги изненадаш. Всяко изненадано животно също го е страх от теб и се задейства инстинктът му за съхранение. Пуска се и хапе… Защо ли не мога да различа тоя кит?
— Защото вероятно нямаш въображение!
— Как? Нямам въображение? Ако кажеш, че и аз нямам въображение… Понякога ме плаши това мое въображение. Кара ме да виждам неща, които нормален човек не може да види.
— Хайде де! Пошегувах се. И ти имаш въображение!
Обръщам се към спътницата си и я поглеждам. Умората е оставила следи на лицето й. А малко време е минало, откакто сме дошли тук заедно. Ситни бръчици браздят ъгълчетата на очите й. Притворила ги е леко и гледа в небето, търси фигури, оформени от облаците.
— Виж! Ето и самолет! Колко е далече! Накъде ли лети?
— Вероятно към Унгария или Австрия. Посоката е на северозапад. Не чуваш ли щурците? Настъпва вечерта и се разсвириха. Слушай! Слушай само как свирят! Имате ли при вас толкова много щурци?
— Имаме и още как! И комари имаме. Нали живеем до река?
— А аз живея в града и не чувам и един щурец да свирне. Не е ли хубаво да се спи на щурчова песен? Как ми липсва тая природна благодат!… Слушам само вой на форсирани автомобили и караници на пияни индивиди.
— Нали за това сме дошли тук?! Да избягаме от тях… Да поживеем и ние нормален живот сред природа и красота.
— Да. Права си. Много си права! Не ми се иска да ставам, а трябва да тръгваме вече. Стъмва, а ни чака поне половин час лутане в гъстата борова гора.
— Трябва… Трябва…
— Видях го! Ето го! Нали е това?
— Кое?
— Китът! Огромен е! Голям океански син кит! Плува в небето и маха плавно с опашка.
— Чак пък маха с опашка…
Протягам се и хващам ръката на жената. Гледаме се. Усмихваме се. Радостно ни е… но вече трябва да тръгваме.
Преди заминаване някой ми бе казал, че отиваме на празник. Курортното градче си било устроило празнична седмица. По-рано нямаше такова нещо. Българинът, колкото и да няма пари, все обича да празнува.
Първата вечер слушахме интересен рецитал. Имаше и концерт на симфоничен оркестър. Това събитие беше малко необичайно, защото в нашето време на чалга култура симфоничният концерт си е истинска рядкост.
Уговорихме се да идем и да видим откриването на празника. Беше пълно с народ. Трибуната бе осветена с разноцветни прожектори. Мощни тонколони и един диджей с коса на конска опашка озвучаваха събитието. На няколко пейки бяха насядали по-възрастните и онези, които бяха дошли по-рано. Ние стояхме на крак. Край нас тичаха дребни циганета, гонеха се, кряскаха.
Спътницата ми прегърна дамската си чанта с притеснение, че ще я оберат. Разбира се, такова нещо не се случи.
Празника откри кметът на курортното градче. Говори кратко и емоционално, а народът ръкопляскаше, та се скъсваше. Групичка от „официални лица“ стоеше край него. Някакъв свещеник без калимявка завършваше редицата. Загледах се в него. Не беше ли много дебел тоя поп? Споделих наблюденията си с жената до мен, а тя с набожен поглед ме укори. Как можело да се вглеждам в шкембето на светиня му? Било много неприлично! Да бе! Ами, като плюска толкова много, как няма да прави впечатление? Нека мине на хляб, сирене и домати като мен, пък ще видим…
Онова, което последва обаче, няма да го забравя. Обичам да слушам хората на Дико Илиев. Просто слабост ми е. Имах преди време един колега, който бе настроил клетъчния си телефон да повиква с дунавското хоро. Колчем запяваше оня ми ти телефон, все спирах работа и започвах да си тананикам любимото хоро. Така и не можах да кача тая мелодия на моя телефон. И досега съжалявам за това.
Но да не се откъсвам от разказа си.
На трибуната излезе младежки духов оркестър. Беше оркестърът на местното училище. Момчета и момичета на различна възраст подгряваха с инструментите си. Възрастен учител по музика им говореше и ги съветваше.
В един момент той махна с ръка и оркестърът засвири. Народът примря, а мен ме засърбяха нозете да скоча и да заиграя живото хоро. Децата свиреха с чувство, енергично и в пълен синхрон. Всички бяха облечени с еднакви спретнати униформи. Барабанчикът, дребно цигане, удряше барабанчето до скъсване. Ръцете му не се виждаха, както играеха с палките. Сякаш някаква въртележка ги бе грабнала и завъртяла.
— Виж, виж! Виж басиста! — развълнувано ми посочи спътницата.
Височко момче, с обърната назад козирка на бейзболната си шапка, надуваше огромен бас. То беше едро, но инструментът бе по-голям от него. Свиреше много емоционално. Тактуваше си с единия крак, след това се завърташе, подклякваше и отново надуваше тръбата. Просто нямаше как оркестърът да мине без него.
Народът заръкопляска. Група мажоретки встрани от трибуната заизвиха кръшно хоро. След малко редицата от играещи нарасна. Някои от гостите също се хванаха на хорото. Идваше ми и аз да се включа, но пустото високо кръвно!… Затраях си благоразумно.
След това децата засвириха любимото ми Дунавско… Ех, не мога да ви опиша как се почувствах. Дори циганетата спряха да тичат и се загледаха в оркестъра.
Някакъв бездомен пес с подчертано безразличие към събитието се промъкна към диджея. Диджеят ръфаше студена баничка и въртеше разни копчета по усилвателната уредба. Погледна песа, отчупи парче от баничката и му го хвърли. Прегладнялото животно улови храната още във въздуха.
— Няма ли да оглушее тоя пес от силната музика? Застанал е точно до тонколоните — опитах се да коментирам наблюдението си с жената до мен.
Тя обаче не ме чу. Бе прехласната от гледката на трибуната и пляскаше в такт с изпълнението. В паузата между две хора успя да ми каже, че след това щели да пеят „Диана Експрес“…
— Каква ти Диана?! Какъв ти Експрес?! Тези деца заслужават да ги покажат на цяла България. Едва ли има в момента така добре организиран оркестър с такъв богат репертоар.
— Ако напишеш в сайта на Слави Трифонов за тях, може и да им направят реклама… Шоуменът вероятно не е чувал за тях.
— Надали ще рекламира тъкмо тях. Та това е истинска българска народна музика! Напоследък за такава няма рекламно място по медиите.
Наближаваше времето за естрадния състав, прославил се в миналото с няколко запомнящи се песни. Децата свършиха изпълнението, наредиха се в колона и слязоха от трибуната. Набързо инсталираха микрофони и нови инструменти и нашумялата в миналото група засвири своя репертоар.
Не зная защо, но когато решат да се покаже нещо, което много държат да рекламират, се вдигат децибелите. Така и стана. Гръмнаха хилядите ватове на озвучителната уредба, а сърцата на присъстващите заподскачаха с инфарктна честота. Вече не можех да издържам. Дръпнах спътницата си за ръка и се отдалечихме на безопасно за ушите място.
— Ще свирят „Джулай морнинг“! — осведоми ме тя.
— Да бе, и аз обичам да я слушам, но няма да я дочакам. Не би ли искала да се поразходим малко?
— Идеята ти е добра — съгласи се тя и тръгнахме към санаториума.
Тъмнината беше прихлупила курортното градче. Небето, кадифено, ясно и дълбоко, се изпълни със звезди. Погледнах към тях, но не можах да си спомня никое познато съзвездие. Откакто бях учил астрономия, бе изминало невероятно много време. Бяхме се хванали за ръце. Преплели пръсти, вървяхме умълчани, всеки със своите мисли и чувства. Оставаха два-три дни от нашата курортна почивка. Хубавите броени дни бяха бързо отминали. Не ни се тръгваше обратно, но нямаше как.
Бяхме се отдалечили достатъчно от празничния спектакъл, когато чухме и любимата песен. Тя се лееше на вълни сред омайния хор на свирещи щурци. Август е, но не ни омръзваше да я слушаме. Ех, тоя горещ август!
— Никъде не съм слушал толкова много щурци, както тук — казах. — Има река, местността е гориста и се въдят на рояци, но е хубаво да ги слушаш, а нощем е просто омайващо.
— Защо не си уловиш един и не го заселиш в някоя цветна саксия на терасата? Ще ти бъде домашен щурец и ще те приспива.
— Това е идея, но ако се окаже див и не пожелае да остане? Ха съм отворил прозореца, ха е изчезнал…
— Е, това е въпрос на педагогически подход…
Засмях се. Усетих, че ръката й стисна силно моята. Беше ми хубаво, беше ми толкоз хубаво…
Имам си една слабост. Не мога да гледам спокойно как някой човек се мъчи. Съществуват хора, на които това често срещано явление не им прави впечатление. С мен обаче не е така. Милостта и съчувствието си е някак вградено в душата ми. Ето например случаят с баба Мара.
Работех на едно място, където, как да се изразя, бях служебно задължен да върша инкасаторско-контролна дейност. Шефът не ме харесваше много и поради това с удоволствие ме поставяше в конфликтни ситуации с хората, които по някакъв начин бяха зависими от мен. Ако се появеше спор с някого, той ми нареждаше да върша неща, които ме смразяваха с човека. Такъв си беше, началстваше и изискваше да го слушат и горко на онези, които не му бяха приятни…
Моя задача беше един път месечно да обхождам ведомствените жилища, да инкасирам ток и вода и да изчислявам дълговите сметки на наемателите.
Ще кажете — нищо сложно! Да, наистина работата не беше никак тежка и сложна, но пък отношенията с наемателите бяха повече от сложни, защото понякога бедните хорица получаваха сметки доста надвишаващи тези на нормалните граждани. Ведомството, към което се числях, по някакъв начин завишаваше тарифите и прибираше за себе си процент от парите за консумираните ресурси. Това го знаех, затова трябваше търпеливо и аргументирано да обяснявам на хората ситуацията, която за тях си беше скандална, а за мен повече от нервна.
Баба Мара беше една много симпатична и кротка старица. Ходеше с бастун, движеше се бавно и говореше мъдро. Живееше със сина си в две малки северни стаички в разнебитено ведомствено жилище.
Беше пенсионерка с малка пенсия и един куп болести, все животозастрашаващи. Пенсията не й стигаше за нищо, защото синът й боледуваше сериозно и беше безработен. За плащане на лекарства, сметки за ток, вода и наем не оставаха пари. Знаех го, знаеше го и моят началник.
Тая жена ми беше особено симпатична, признавам си го, и правех за нея всичко, което ми бе по силите, да й облекча живота. Често я срещах сутрин да тътри крака към съседната бакалия за хляб и най-нужните продукти. Поздравявах я вежливо, заговарях я весело, така че да й стане приятно.
Тя бе много словоохотлива. Споделяше грижите си, болките, ежедневните проблеми. Така разбрах за болестта на сина й, за машинациите на ТЕЛК комисията, за евтините хапчета, които пие за кръвно.
През есента на същата година шефът ми реши да „стегне“ финансовата дисциплина на ведомствените наематели. Извика ме в кабинета си, подаде ми някакви списъци и каза намръщено:
— Това ми дойде от счетоводството. Тези хора са с големи дългове. Не плащат нито ток, нито вода, нито наем. Искам да поемеш твоето перо и да чуя, че са се издължили. Вилето ще поеме наемите. Действай! И за ден-два да има резултат!
— Ама… аз не съм полицай, че да ги заставя! Задълженията ми са да инкасирам и изчислявам.
— Не ме интересува! Вземаш клещите и започваш да режеш жици! Ако се прикачат сами, без да платят, им начисляваш глоби. Измисли там някаква сума… Вземи Вальо със себе си да им спре водата… Действай!
— Не може да режа без предупреждение…
— Ами, предупреди ги! Писмено!…
Погледнах го. Някаква зла усмивчица се бе загнездила в ъгълчето на устата му. Наблюдаваше ме с интерес.
Зачетох се в списъка. Поне трябваше да дам някакво свое мнение, каквото и да е. Би трябвало да се съобрази с него, макар и да се съмнявах, че ще го стори.
— Гледам дълга на баба Мара. Не е голям. Да й дадем отсрочка, поне до пенсия? Иде зима, а старата жена без ток и вода ще умре…
— Който консумира, трябва да плаща! Аз също си плащам тока и водата. Ти също. В края на месеца трябва да ти дам заплата, не е ли така? Ако не събера дълговете, от какво ще ви дам пари?
Млъкнах и излязох. Оставаше ми година до пенсиониране, а от опит знаех, че шефът не обичаше да му се противоречи.
Още същия следобед минахме с Вальо и приложихме директорските санкции.
Като влязохме в бедната стаичка на баба Мара, ми се сви гърлото. Тя ме гледаше неразбиращо с избелелите си сини старчески очи. Преглъщаше с мъка и нареждаше тихичко. Знаеше какво следва.
— Не може ли малко да ме изчака? След три дни ще взема пенсия и ще си платя част от дълга. Момчето ми се хвана да слугува в една бензиностанция, но още не са му дали пари… Не е добре… със здравето…
— Бабо Маро, нищо не мога да направя по твоя въпрос. Опитах, но… Иди лично при него, помоли му се, дано се смили и да ти даде отсрочка. Виждам, че и наема не си платила. След мен ще дойде Вилето, колежката ми, и ще те предупреди за напускане на жилището…
— Боже мой!… Господи мили!… Къде ще идем с момчето, пред идване на зимата!?…
Същия ден узнах, че баба Мара била ходила до шефа ми и се бе молила. Беше се съгласил да не я гони от ведомственото жилище, но за тока и водата бил непреклонен. Искал да плати.
Малко преди Коледа Баба Мара и още 5–6 наематели останаха без ток и вода. Шефът държеше да минавам периодично и да следя дали някой не е счупил пломбите и нарушил забраната.
В края на декември стегна лют студ. Трябваше да мина, за да контролирам „мероприятието“. Почуках на вратата на баба Мара. Чух едно слабичко „влез“. Тя се бе свила в леглото, увита в стар юрган. На главата си бе нахлупила шапка с пискюл. На лицето й проблясваха големи очила със силни диоптри. Беше си сварила на газовия котлон липов чай, който изстиваше на масичката до нея.
Една десетлитрова туба с вода стоеше в ъгъла. Вероятно някой от съседите й беше позволил да си налее жизненоважната течност.
— Момчето ми е на работа, няма го… Мен нещо ме тресе, та си сварих чай. Как ще бъде тая зима, не зная… Какво прави майка ти?
— Не е добре, бабо Маро. По-болна е от тебе, но поне има топло у нас, а тук…
— Господ ще го накаже тоя твой директор, да знаеш. Милост няма! При Живков не помня такова нещо да е имало…
— И аз не помня, бабо Маро, но Живков го няма. Имаш ли захар за чая?
— И тя се свърши, само половин хляб остана и няколко глави лук.
— Вземи, винаги си нося от тях, срещу кръвното… И аз вдигам кръвно като теб.
Бръкнах в джоба и извадих един ментов бонбон. Сложих го до порцелановата чаша с чай и излязох. Нямаше какво друго да кажа за успокоение на тая бедна стара жена.
Минах още няколко пъти на проверка през тая зима. Баба Мара се държеше за живота с един удивителен оптимизъм и твърдост. Беше преживяла много. Държеше се със зъби и нокти. Съчувствах й, но едновременно с това й се възхищавах.
Зимата свърши, дойде пролетта. Баба Мара се съживи и започна да излиза навън. Сядаше на една грубо скована пейчица до жилището. Поздравяваше ме, въпреки всичко. Разбираше, че вината за страданията й не е моя. Не беше се озлобила.
Един ден видях на стената до входа на ведомственото жилище пресен некролог. Зачетох се, беше починал синът й. Момчето, страдащо от тежка болест, си беше отишло от тоя свят. Не бе успяло да издържи на студа и гладорията.
След няколко дни, виждайки старицата, се спрях и изказах съболезнованията си. Тя се разплака. Забърса с длан избелелите си сини очи и ме помилва по бузата.
— Ти си добро момче, синко… Добрите хора добро не виждат…
Нещо ме стегна за гърлото. Преглътнах, стиснах съчувствено ръката й и продължих.
След един месец баба Мара беше изгонена от жилището си.
Пролетта настъпваше, мека и влажна. Няколко сливи бяха разцъфнали весело пред занемареното ведомствено жилище. Пъстра котка беше легнала на прага. Вероятно се чудеше, че няма кой да я нахрани. Бяла лепенка белееше върху заключената с катинар врата. Прозорецът тъмнееше. Нямаше го бялото перденце. Съседите и те се бяха нещо умълчали. Вероятно се страхуваха от изненадващи санкции.
Същата година се пенсионирах. Покрай вълненията от събитието, майка ми се влоши и почина. Останах сам на тоя свят.
Често си спомнях за баба Мара. Къде ли е тая жена? Жива ли е?
Веднъж я видях да пресича оживената магистрала тъкмо пред нашата кооперация, потропвайки с бастунчето. Горката, нямаше сили да мине през подлеза, затова вървеше напряко. Спрях, за да се уверя, че ще мине безпрепятствено през потока от автомобили. Успя! Видях я, че влиза в един от входовете на ведомствените жилища на текстилния комбинат. Вероятно бе намерила квартира при по-либерални условия от тези на нашето ведомство. Отдъхнах си.
Тая сутрин бе доста студено. Мъгла бе паднала до земята. Беше началото на януари. Новогодишните празници едва-що бяха отминали.
Беше събота. Бях си наумил да ида до гробища. Споменът за майка ми не ми даваше мира.
Вървях бавно по тротоара на магистралното шосе. Стигнах спирката на тролея. В същия миг се появи и возилото. Спря край мен и от отворената врата слезе един-единствен пътник… баба Мара.
Движенията й бяха като на забавен кадър от стар черно-бял филм. Носеше големите си очила със силни диоптри. Беше нахлупила голямата вълнена шапка с пискюл. Бе обула някакъв замърсен сив анцуг и облякла черната мъжка шуба на сина си.
Баба Мара изглеждаше същата, каквато я помнех. Надеждата и коравата й душа я крепяха, въпреки загубата на сина й. Едната й буза се бе издула от ментов бонбон. Преди време я уверявах, че ментовите бонбони пазят човека от грип. Явно го бе запомнила.
Повиках я. Не ме чу. Продължи нататък, тътрейки бавно крака в гъстата мъгла… Беше ми много мила на сърцето тая възрастна жена. Не исках да я спирам. Знаех, че нямаше да се сдържа и ще се разплача… Не можех тъкмо днес и тъкмо сега да го направя. Гробът на майка ми ме чакаше…
С умиление си спомням годините на моето детство. Бяха трудни години, гладни, изпълнени с много емоции и невероятно красиви моменти. Казват, че първите седем години на човека са най-важните за възпитанието му. Мъчех се да си ги спомня онези мои първи моменти от възпитанието и откривах почти избледнели от времето, но вълнуващи събития, които, огрени от светлината на днешния ми поглед върху нещата, не изглеждаха кой знае какво.
Тогава обаче те искряха в яркия млад душевен огън на пробуждащото ми се съзнание като нещо непознато и шокиращо, защото именно те бяха първите, неизживените досега и непознати изненади на заобикалящия ме свят. Кой от нас не ги е изпитал? Кой не е изплакал първите си сълзи от бодливите методи на възпитанието?
В моя случай важният инструмент за възпитание беше жилавата върбова пръчка, а средството, многократно прилагано — едно-единствено: Боят. Пиша го с главна буква, защото според баща ми той беше най-ефикасният и най-резултатният от целия му познат набор психофизически средства. Сега, след толкова години, бих поспорил с него, но родителят ми отдавна вече го няма на тоя свят и спорът би бил само един тъжен разговор със себе си и нищо повече.
През онези ранни години бях едно слабичко, полугладно и впечатлително хлапе. Било е някъде в средата на 50-те, когато усетих първите опити за възпитание върху собствената си персона. Приложи ги началната ми учителка, другарката Павлова, с любимата си жилава, добре одялана и изгладена пръчка. Потупваше ме с нея доста често и за да засили ефекта, стискаше жестоко едното ми ухо. Лошото е, че стискаше само дясното, така че то и досега си е малко сплескано.
Тупаше ме за какво ли не, за невъзможността да запомня стихотворенията за другаря Сталин, за другаря Димитров и за партията. Тупаше ме, че ходех с баба ми на черква и биех камбаната вместо клисаря. Тупаше ме също и за честите ми и разсеяни обаждания в час, за дърпане на плитките на съученичките ми и т.н.
Най-лошото бе, че след всяко провинение пишеше в бележника с червен молив, за да информира родителите ми за сторените от мен „лошотии“. Баща ми, след прочитане на посланията, тутакси оформяше следващия етап на възпитанието. В повечето случаи това беше отново Бой с дървения шивашки линеал по задника. А ако му се стореше слабо наказанието, хвърляше ръбатия инструмент и продължаваше с шамарите. Майка ми ни гледаше с прехапани устни и само повтаряше с измъчен глас: „Не по главата, Митко! Не по главата!“ Беше много нервен тоя мой баща и затова тя реши, че от време на време се налага да ме „командирова“ при баба ми.
Бабата пък, Бог да я прости, беше много набожна жена. Целта на нейното възпитание бе да ме научи на християнската молитва, но не и на Десетте Божи заповеди, които трудно помнеше и много рядко спазваше. Да си призная, назубрих молитвата, но и досега не мога да си я спомня, защото нещо научено без практическо приложение бързо се забравя.
По-често си спомням жилавата й пръчка, но не поради незнание на молитвата, а поради тормоза ми над кокошките. „Тормоз“ е силно казано, защото моето любопитство се състоеше в това да узная какво си говореха тези интересни пернати животни.
Приближавах ги, заслушвах се, а после се опитвах да разбера как ще си говорят, когато ги хвана изневиделица. Те обаче се разкрякваха, което, да си призная, ми доставяше върховно удоволствие, а баба ми долиташе отнякъде с жилавата си пръчка. И пак се повтаряше Боят, но вече в истеричен и креслив вариант. Разбира се, истерията бе на баба ми, а моя милост ревеше, та се късаше.
Дядо ми беше човек с много милостиво сърце. И нали бях първият му внук, обичаше ме от сърце и не даваше никой да ме мъчи и бие. Овикваше набързо бабата, хващаше ме за ръка и ме повеждаше към малката стаичка, където в ъгъла бумтеше старата печка, напълнена със сухи цепеници. Слагаше на нея почернял тиган, гребваше бучка мас и ми изпържваше две невероятно вкусни яйца „на очи“. После ги наръсваше обилно с червен пипер, туряше тигана на малката масичка, отчупваше парче черен хляб и ми казваше:
— Хайде, чедо, хайде да хапнеш еченца от нашите кокошки. Пресни са. Баба ти сутринта ги е взела от полозите. Да видиш тия кокошки, дето скубеш за опашките, какви благи еченца носят, пък да не ги мъчиш повече, чедо.
Тия негови думи ми въздействаха по-силно, отколкото жилавата пръчка на баба ми. Загубвах за известно време интереса си към кокошките, по-точно до следващата ми „командировка“. Бях доста разсеяно хлапе и бързо забравях „лошотиите“, които вършех. Така си беше…
Другият възпитателен фактор, който си спомням от онова време, беше улицата. Родителите ми ходеха на работа и аз, като си подготвех уроците и напишех домашните, „изхвърчах“ с нетърпение от малкото жилище и се смесвах със сюрията дечурлига от махалата. На улицата се учех на невероятни неща, най-вече на псувни, на които въобще не разбирах смисъла.
Случваше се, особено през лятото, вечер цялата компания да идем на лятно кино. Прекосявахме целия град, защото киното се намираше в подножието на гористия хълм в крайния южен бедняшки квартал. Беше новопостроено и затова там винаги бе препълнено с хора. Билетите бяха непосилно скъпи за детските ни джобове, затова ние по правило сядахме „на балкона“. Това място се намираше в рядка акациева горичка до сами оградата, където за гледане на кино пари не се вземаха.
Преди това минавахме покрай павилиончето за семки на дядо Боре. Купувахме по фунийка печен слънчоглед (цената му беше 6 стотинки) и заемахме най-добрите места за гледане.
По онова време най-популярни бяха индийските филми от рода на „Бродяга“ и „Господин 420“. Да си призная, детското ни предпочитание бяха любовните филми, забранявани от родители и учители. Забранените неща са най-сладки, нали?
Сядахме направо на тревата и започвахме усилено да чоплим семки. Плюехме по главите на другите под нас и се кикотехме в моментите, когато героите във филма започнеха да се целуват. Някой извикваше едно продължително, „Ш-ъ-ъ-т!“, което, разбира се, беше излишно, защото поради голямото разстояние до екрана, звук не се чуваше. Така си беше, гледахме образ, без да чуваме звук, но когато нямаш пари за билет и това е добре, нали?
Филмът по правило свършваше късно, а това водеше до закъснение вкъщи, доста след вечерния час (тогава имаше такъв). Резултатът беше нов Бой от страна на моя баща, защото всяко възпитано дете трябвало да се прибира навреме у дома. Имало, представи си, торбалани, които крадели деца. Дрън-дрън! Абе, възпитанието с тоя физически метод — Боят, при мен се оказваше почти ежедневие…
Историята, която ще разкажа, си беше повече от възпитателна, без да се стига до наложения популярен физически метод. Беше някак нестандартна за ония времена, съвсем необичайна за мен и поради това запомняща се. Да, ясно помня тая история и до днес, но рядко я разправям. Тук обаче ще направя едно изключение.
Седяхме си с Гаргата, моят най-добър приятел по онова време, на тротоара и дъвчехме кисели джанки. Бяхме напълнили джобовете си от сливата на баба Мица. Те бяха току-що узрели, но не достатъчно. Беряхме ги като единствения витаминозен плод за бедните деца и дъвчехме с усилие и мъка. Плюехме костилките на паважа, а сетне отново протягахме ръка към джоба.
— Лепка, знаеш ли, че черешата в двора на енергото е узряла? — каза между другото Гаргата.
— Бъзикаш се!
— Няма бъзикане, бе! Мозъка ги е опитвал!…
— Абе, тоя Мозък си го знам какви ги дрънка. Нямам му вяра.
— Лепка, а на мен вярваш ли?
— На теб, да!
— Ами, минах преди малко от там и ги видях. Почервенели са…
— Искаш да кажеш?…
— Да! Точно така, да идем и да си наберем, дояло ми се е… С тия джанки ми се вкисели джигера.
— Добре, ама… Те са в двора и могат да ни хванат лесно.
— Не бой се, бе! Сега е обяд и всичко е отишло да яде. Кой ще ни види?
Спогледахме се още веднъж, намигнахме си съучастнически. Изпразнихме джобовете от киселите джанки, скочихме на крака и се затичахме към примамливата цел.
Енергото се намираше близо до нашата кооперация, има-няма триста метра. Минаваше се по улица „Дунав“, завиваше се наляво и хоп — готово.
Стигнахме за пет минути. Огледахме се наоколо. Беше пусто. Вратата на двора беше широко отворена и сякаш ни подканяше да влезем. Не се мяркаха никакви хора. Черешите наистина бяха добре узрели. Едрите плодове мамеха погледите ни и ние с нетърпение се закатерихме по гладкото стъбло. Качихме се и започнахме да пълним бързичко джобовете. Не смеехме да ядем, защото се бояхме, че ще се забавим и ще ни хванат.
Тъкмо напълних единия джоб, когато под нас се чу глас:
— Така-а-а… Имаме си крадливи гости. Хайде сега да видим кой от вас ще носи повече на бой?…
Краката ми изтръпнаха. Душицата ми се сви, като ядката на малък и незрял лешник. Гаргата беше в подобно положение.
— Ама докога ще ви чакам?! Слизайте бързо бе, хайдуци!
Слязохме разтреперани. Човекът ни хвана за по едно ухо и ни въведе в сградата.
Там, седнали край дълга маса, група работници ни гледаха мълчаливо и с интерес. Бяха сложили храна и обядваха.
— Началник, какво ще ги правим тия юнаци? Ще има ли бой?
— Не, няма да има бой! Сещам се за нещо по-добро, което ще го запомнят, докато са живи. Кире, я дай кутията със зелена боя и тясната четка. Пешо ти ще пишеш, че си краснописец.
Пешо взе четката, топна я в боята и написа на моето чело една-единствена дума: „крадец“. Моя милост през това време беше пуснал в ход единственото си защитно средство — рева. Гаргата също се бе разревал яко. Накараха ни да постоим така с надписи на челата известно време, колкото да засъхне боята.
— Хайде сега, синковци, прибирайте се у дома и да не забравите да кажете на бащите си за какво е тоя надпис. Пък следващия път, преди да крадете, попитайте…
Пуснаха ни. Триехме енергично зелената боя по челата, но тя била бързо засъхваща и думата „крадец“ си личеше, със или без триене. Затичахме се по „Дунав“, ревейки на два гласа.
Влязох у нас. Нашите обядваха. Като ме видяха в какво състояние съм, залъците им заседнаха на гърлата. Баща ми се изправи, протегна ръка към шивашкия линеал, хвана ме за ухото и каза:
— Хайде сега, сине майчин, разправяй! — стискаше ми ухото и едва криеше усмивката си.
— Ама тате, ядяха ни се череши и ние си откъснахме само малко…
— Не по главата, Митко! — успя да каже обичайните си думи майка ми.
Разказах им историята, както си беше. Последва порядъчен Бой, по всичките правила на родителския закон. Още го помня. След туй се досещате, че „командировката“ у баба ми беше вързана в кърпа.
Запомнил съм и още нещо. Когато дойдеше лятото и зазрееха черешите, майка ми винаги успяваше да купи с мизерната си заплата по един килограм червени череши. Измиваше ги в една купа и ми казваше:
— Хайде, черешаря, хапвай и не се страхувай, че ще те бият!
Аз грабвах купата, сядах на шевната машина, която бе досами прозореца, подавах глава и гледайки околната панорама, хрупках череша след череша. Много обичах тези черешови моменти. Ако ли пък се появеше отнякъде Гаргата, виквах му ликуващо, показвах му грозд от череши, лапвах един плод и плювах колкото се може по-далече костилката. Той се опитваше да покаже равнодушие, но сигурен бях, че вътрешно си умираше от яд. И двамата още помнехме срамния случай и не можехме да си го простим един на друг.
Ако ме попита някой откъде обичам толкова много череши, бъдете сигурни, че няма да започна да му обяснявам. А ако се опита пък да спори за детското възпитание, ще му кажа, че Боят не е единственото средство за него. Има си и други начини, много по-силни и ефикасни.
Не помня дали оня началник от енергото, който разпореди какво да бъде наказанието, не се казваше Христо. Сигурен съм обаче, че с постъпката си направи така, че аз и моят приятел да помним осмата божа заповед, докато сме живи на тоя свят. А тя е съвсем простичка и ясна: „Не кради!“
Нека най-напред да ви са прѐдстава.
Приятно ми е, Ангел, но сички ма викат Ачо! Циганин сам, на шеесѐ и пет лазарника. Градско чедо сам, от Медковец, най-убавио квартал на Враца. Убав е, защото е близо до балкано, баце.
Макя ми, Гизда, умре преди шес го̀дин, а сестра ми Тота са загуби некаде из Франциа. Забегна с един авер от маала̀та и вече са не връна̀. Като дете, сички ми вѝкаа Шабан Мортезин. И я не знам що, ама така си беше. Не съм учил млого, само до трето отделение, обаче са научих да чѐта весници. Работил сам цел живот. За такива като мене са намираше насекаде работа — ту кенефи ша мия, ту пазаро ша мѐта, ту лайна ша рѝна на крави у Краводер, баце.
Работил сам и у завод. И там бех метач. Бех, бех, ама шантава главоо, защо са не ожѐних, като имаше толку млого женски бе, баце? Глѐдаа ми цвето на кожата и усмивкята. Все ми намираа маана̀ тия женски, па и ония, от мо̀ата боя.
Сега сам пенционер, с пенция, колко да не умра о̀тглади. Кьоам са по градо̀, заплесвам са и си дира късмето, дека го нема никаде. У дом си седа малко. Кво да праа там, стана̀ студ и са не седи до ръждивата печка „циганска либоф“. По-добре да са скитосвам по улиците и да събирам впечатления. Пък кой знаа, булките се по улиците одат, нали така, бе баце?…
Имам си проблем и сос здравето. Чат-пат сръце ма стегне и не мо̀о да ода добре по малката нужда. Дофторо ми е изписал пет вида апчета да пия, ама пита ли ма, имам ли пари да ги купа? Купувам само едно, за сръцето и тва̀а, а като ида ду клузето си преливам с едно канче во̀да, за да си свърша работата. Сиромах човек — жив гявол, нали?
Та̀а за̀ран минах по една улица близо до назе и гледам… Събориле една къща и пра̀ат църква… Уж църква пра̀ат, ама не прилича на наште църкви. Заплеснах са у строежо и кой да вида?… — Киро, дека о̀дееме за риба кат дечорлѝа. Изправил са нашио и крепи един дирек. До него друг като мене забива у диреко голем пирон.
— Кире бе, наборе бе, кво праиш тука бе, баце? — викам му. А он ми отвраща:
— Аче-е, бачкам, та пушак са дига! Ама ти още си приказваш с тоа навик?
— Кой? — питам.
— Да „бацкаш“ като пръчо на Юбен Мекията.
— Навик бе, баце! Оги, знаеш ли го, оня, от ДПС-то? Нали написа един речник — „Речнико на Баце“. Като мина̀х веднаж по главната, ма спре и ми го подари. „На ти!“ — вика. „За да моо да са упра̀аш с врачанскио диалект.“
„Ама я си са упра̀ам, щото сам врачанин.“
„Дръж бе, момче, нема лошо да ти на̀праа, чети го и пращай приятеле да купуват, че нещо с бизнес дистрибуцията му не връви…“ Зех я речнико, зачетох са и млого ми ареса. Кофти е, че откак го прочетох, та̀а приказка „Баце“ ми са лепна за езико като гербова марка на розав плик и са не отлепи и досега.
— Я отлепвам такива приказки след почерпка с три криводолски ракии и кило домашно вино.
— Е-е, млого ти е скапо отлепваньето бе, баце… Колку ти плащат тук за бачканьето?
— Не плаща много чорбаджията. По три кебапчета с четвърт леб и шише „Каменица“ на обед, а вечер сме на салам „кучешка радос“ и малка гроздовица. Добрее, добрее, че за некои и тва нема.
— Таа черква нещо ми не мяза на нашите черкви бе, Кире?
— Католическаа, американец плаща парата.
— Стига, бе! У Америка католици нема, само протестанти…
— Ти шъ ка̀аш!
— Ами я шъ каа, щото нали знааш, че моо да чета весници. Там си пише, че у Америка има само протестанти бе, баце.
— Ей, нема да спора с тебе, че ма чека млогу работа. Я виж колку пиронье има да забиваме с аверо…
— Жив и здрав, баце! Като имаш да забиваш — забивай! А като ти отмалнеат ръце ми свирни, да дода и язе да забивам.
— Кво ти е на сурато? Кви са тия лепенки от артия?
— Нема да ти разпра̀ам, че си имаш работа, айде чао!
Не че не ми се приказваше с Киро… Беше ма срам да му обяснявам за лепенките от вестник по сурато. Нали все си немам пари да си купа ново бръснарско ношче! Онова, дека имам, го пробва̀х на комшийскио прозорец. Нали съм си услужлив циганин…
— Боядисва̀х джамовете и не знам как да ма̀ана боята от них… — вика ми комшията.
— Я ша а ма̀ана! — думам му. Свалих ношчето от брасначо и оп у них. Изчегрътах с него боята от прозорците, ама после като рекох да са о̀бръсна и целио са заклах. Швирна она̀а кръв от сурато ми, та едва я спрех със сол и лепенки от весници. Пет парчета от вестник сега са ми на сурато и ма̀а срам да ода из градо бе, баце.
Даа, ама требва да реша жизненио проблем.
Ша питаш кой? Оня проблем с булката! То на моата възрас, кой ти гледа мома? Они, момите, само бамбоне сакат да им купиш и да ги либиш през час. Откаде тиа пари и та̀а сила бе, баце? Така че, сега гледам само по булките. Разведена ли е, вдовица ли е… Те ти ортаклък за Ачо!
Не ми са живее сам бе, баце, не врави само̀. Не е до парите, а до самочуствието. Да ти са̀а случва̀ло да са врънеш у домо̀ си, да седнеш до угасналата „циганска либоф“ и да нема кой да ти каже една думица, да нема кой да ти зашие копче, кой да ти сготви бобо или изпѐре риза. За това ми е приказката бе, баце.
Я съм си много директен циганин. Кво си ми е на сръцето — тва ми е и на устата. И с жените сам така. Помна, кога работех у заводо, са заплесвах у едно Лиле. Имаше големи цици, горката. Беше за̀фатно булче, дал й Господ атрибути. Като минех с метлата покрай нейнио склад, са запра, заплесна и почна да цъкам.
— Леле, Лиле, какви си ги оперила, пиле…
А она, като ма чуе, фърли по мене празни кутии от транзисторе. Хитра беше та̀а булка. Знаеше, че нема да ми стане нищо, ако ма улучи с них. Обичаше да слуша приказките ми и тва си е.
Оня ден я видех на спирката на тролею. По-точно она ма виде и ми викна̀.
— Ти ли си бе, Ачо? Кво праиш? Стига ли ти пенцията?
Зарадвах са язе, спрех, загледах я, ама очето ми все у циците.
— Не остави си адето бе, Ачо! Маани ги тиа цици, баба сам вече, унуци имам… — улези са она, ама нещо не й беше на кеф.
— Що ти е ма, Лиле? Що не си радосна?
— Пенцията ми е по-мънинка и от твоята бе, Ачо… Мъжо ми си замина при свети Петър преди петнаасе годин. Ода по Гръция, за да изкарам за лебо. Налѐгнаа ма болести, ама не ми са мре о̀тглади тука у та̀а Враца…
— Лиленце-пиленце, така сме вече сички пенционере. Не стигат и не стигат. Оди, пиленце, докато мо̀ош, а като са врънеш тука, ми са обади. Жѝвеа до заводо, нали знаеш? Не сам са местил никаде, там сам си. Имам нещо предвид.
Де да станеше… Ох, мамо маа… С такава булка и на дръвник гла̀ва ша турна! И она го знаеше, ама дали ша ми ареса боята? Те това не моо прѐдвида. Оно ша си покаже, я сам тръпеливо момче.
Днеска обаче млогу не ми връве. Работата не е до късмето, а до езико ми. Оно не требе така. Моо да ти са дрънка, да ти са плямпа, ама требе да мислиш и за последствията.
Та връва си язе по площаду около Билата и гледам три булки мъкнат тежки чанти. Излѝзаа от магазину и нещо си приказваа. Около них подрипваше един хърбав бел пес с черни петна по гърбо̀. Подрипваше и надничаше в торбите им. Може би беше гладен като мене, ама песовете не си крият желанията. Кой ли ма гявол накара да му реча следната приказка:
— Кво обикаляш булките бе, курварин?
Чуа ма они, па като ма почна̀а. Какво ли ми не рекоа и го рекоа толкуз силно, че ги чу целио площад. Они жените не тръпат такива приказки на обществено место.
Имаше един образ, който теглеше пари от банкомато. Спре завалията, ококили са и са обръна да види кой е то̀а, дека го овикват?
Потънах, баце, от срам, ша знаиш. Сичкио народ сѐ мене гледаше. Свих уши и леко, леко си тръгнах към домо̀.
Като наближих площад Благоев, у блоко с гаражите, гледам окичиле едни кожени якета. Язе си ода с моето протрито от не знам кое си време. Загледах са у якетата, а един арапин ма дръпа за ръкаво и пита на развален блъгарски:
— Ша купуваш ли или само ша гледаш. Ако само ша гледаш — кини!
Мамка им на тия арапе, довлекоа са от своата Сирия или Ливан и сега цицат държавата за помощи и въртат търговия. Разтрепера ми са душата, затова продължих по другио тротоар. А там, що да вида — едни голееми плакате окичили клубо на партия ГЕРБ.
Е, те сега не издържах, щото веднага са сетих за Симьон Дянков. Напнах са добре и теглих една дъълга попържня по негов адрес и по адресо на партията му, та чак ми олекна на душата. Не видех обаче, че вратата са отвори и излезна, кой мислите — Йошко мелиционеро! Сега не е мелиционер, защото мелиция нема, ама те сичките бивши мелиционере си беха напраили своя партия — ГЕРБ.
За уточнение ша обясна, че Йошко живееше навремето у нашта маала. Като деца ни пребиваше от бой, а докато биеше, ни караше да викаме „Ураа!“. Беше едър, оял са, щото и баща му бе мелиционер. После, като стана и той като баща си, пак биеше ората, ама у участъко. Дали ги е карал да викат „Ураа!“, не знам.
Не бех го видел, обаче он ма виде, чу и изрева:
— Ти моата партия ли ша псуваш бе, мангал?
Не можах да реагирам своевременно. Зама̀ана към сурато ми, така че ми отфръкна долното чене заедно сас зъбо, който го крепеше. Немаше начин, требеше да са спасявам с бегство бе, баце.
Сега съм си у назе. Седа до печлето „циганска либоф“ и трѐпера на лис от студ. Нема дръва, нема жега — нема либоф! Гледам през прозорецо към балкано, попивам кръвта от счупенио зъб и си мисла за сериозността на положението. Вервайте ми, стана млогу зле, ама от зле по-зле. Требват пари за ваденье на зъбо, за лепенье на чене, за апчета, за леп, за лъганье на булка и за какво ли не. Айде за дръва ша ида у балкано, ама моите братовчеде сигурно са ма превариле и са обрале сичко, що може да са обере за топленье.
Мааму стара, се на мен ли да са случи така бе, баце?
Някои употребени думи от врачанския диалект:
кьоам — мотая се, шляя се
кофти — лошо
кааш — казваш
сурат — лице
швирна — потече
разпраам — разказвам
адет — навик
ортаклък — съюзяване
завалия — нещастник
зафатно — закръглено, хубавичко
них — тях
унук — внук
улези — усмихна
ококили — опули
кини — махай се, разкарай се
маана — кусур
За да го има утрешният ден — хора, бдете!
Зад тъмните върхове на планината се показа бледият диск на луната. От запад духаше лек прохладен вятър. Перестите облаци светлееха, като ту покриваха, ту показваха далечните проблясващи звезди. Беше минало полунощ. Над магистрала Е79 от време на време прелиташе ято прилепи, внезапно изникнали от боровата гора, правеше широк кръг и отлиташе към скалите, където в малките пещери гнездяха мишите им колонии.
Колона от тежки автомобили се нижеше бавно по магистралата. Бяха към десетина на брой, със загасени фарове, в разрез с правилника за движение. Кметът на областния град спеше тежък мъчителен сън. Будеше се няколко пъти, ставаше да изпие чаша сода и пак лягаше. Напоследък тия банкети му дойдоха много. Все имаше за какво да се събират, я за предизборно събрание, я за рождения ден на местния депутат. Трудно носеше вече на пиене. Кръвното му беше високо и алкохолът заплашваше да го умори. Внезапно клетъчният му телефон звънна. Стресна го. Протегна ръка към нощната масичка, взе дразнещата го вещ и включи бутона за разговор.
— Ангелов, извинявай, че те будя, но се налага спешно да решиш един важен проблем. Преди един час пристигна пратката от Франция. Премиерът нареди да се погребе в твоя район. Бях те подготвил, реши ли къде ще бъде? И още нещо, звънни на Кочев и му нареди да прати полицейски ескорт. Поне три коли да бъдат. Ако се случи да се разчуе за това, ти ще отговаряш.
— Ех, Малинов, нали знаеш на какъв огън ме насаждаш. Това е опасен товар. Ако контейнерите протекат, ще се зарази целият областен град и районът в радиус поне петдесет километра. Ще изгине народът, хей! Мислил ли си по въпроса?
— Абе аз съм мислил, но сега трябва да мислиш ти. Няма да има контейнери. Всичко е насипно, а това е още по-опасно, защото може да се разсее по пътя. Никой не бива да разбере за това. Тия, зелените, все ровят, ровят, имат информатори навсякъде.
— Ти пак ме насади на пачи яйца. Ще изгния в затвора, ако нещо се разчуе.
— Няма да има затвор, нашата партия не забравя верните си хора. Нали си получи твоя дял, не си ли доволен? Уредих и твоя човек в парламента… Сега е моментът да благодариш и да си свършиш твоята част от работата. Хайде, действай и не ми играй по нервите!…
— Добре, добре, ще звънна на Кочев да прати ескорт. След колко време ще дойде колоната?
— Тя трябва вече да е при теб. Води я един капитан от разузнаването, ще го познаеш. Тия лесно се познават. Измисли ли мястото, а?
— Измислил съм го, не ме притискай повече, де. Ще го спуснем в старите галерии на закритата мина. Тя е на два часа път от града. Ще сложим ограда със забрана за минаване, ще набучим табели за туристите. Там е най-добре, не мога да се сетя за друго място сега. В планината има много пещери, но може да се замърсят водите и да пламне целият район.
— Добре, ти си знаеш. А утре ми се обади по някое време, когато всичко е свършило, за да докладвам на премиера. Иска лично да знае, че няма издънка.
* * *
В местния клуб на Зелената партия още светеше. Виденов чукаше по клавиатурата на стария компютър и се опитваше да завърши отчетния доклад за годишното събрание. Спеше му се, очите му се премрежваха, гърбът го болеше. Трябваше да го завърши и утре да замине за София. Тая местна управа все се издънваше по екологията. Нищо не можеше да й повлияе. Партийните хора са недосегаеми, а откакто дойде на власт тройната коалиция, станаха съвсем безотговорни.
Телефонът му звънна. Кой ли беше? Не очакваше да го търсят в тоя нощен час.
— Виденов, обаждам ти се за нещо много важно — беше председателят на партията. — Имаме сведение, че през южната ни граница е минала пратка с радиоактивни отпадъци. Правителството е поело мръсен ангажимент да ги съхрани на наша територия. Пратката идва от Франция. Взели са някакъв голям валутен заем от Катар. Цялата работа е една далавера, в която всеки е получил своята тлъста комисионна. Ще ни затрият тия гадове, да знаеш. Сведенията ни са, че отпадъците ще дойдат в твоя район. Събери бързо информаторите и ги подготви. Постарайте се да разберете къде ще ги скрият. Не бива да се случва това, разбираш ли? Трябва да алармираме пресата, комисията по ядрена безопасност и други международни организации. Трябва ни обаче точна информация с фотографии. Действай бързо, че може да ги изпуснем. Тоя път не бива да им го позволим. Народът ни ще се поболее, приятел…
* * *
Колоната спря край старата медна мина. Галериите бяха затворени с дървени плоскости и греди. Разсъмваше. Над близката борова гора просветля. Запяха птици. Работници товарачи слязоха от камионите, отвориха три от галериите и се приготвиха за разтоварването. Облякоха някакви бели костюми, надянаха шлемове и започнаха да свалят сини бидони с някаква шлака. Хвърляха ги направо в шахтите. Трите полицейски автомобила бяха спрели на двайсетина метра. Полицаите бяха слезли и наблюдаваха сънливо. За около час всичко приключи. Един цивилен капитан приближи до полицаите и им каза:
— Не е нужно да ви обяснявам, че трябва да си държите устата затворена. Това е секретна операция на правителството. Не бива да се разчува. А сега идете там до извора и си измийте ръцете и лицето. След малко тръгваме надолу. Пътят е изровен, не е добър. Карайте бавно, да не спукате гума. Хей, вие там, свършихте ли? Хайде, бързо по камионите. Заковахте ли добре гредите? Не бива да се виждат следи от работа. Край на операцията! Свършихме, тръгвайте!
Колоната се проточи по тесния изровен път към оредялата гора. Вековните дървета бяха подложени на безмилостна сеч и сега в настъпващото утро светли полета и попадали дънери се виждаха вляво и вдясно. На места бяха складирани грубо хвърляни дървесни трупи, чакащи извозване. Старата букова гора си отиваше. След няколко десетки дъждове тук щяха да се появят изровени урви и оголени варовити скали.
* * *
Клошарят Ристо влачеше крака по измития от нощния дъжд асфалтов път. Беше се запътил към близкия извор, за да утоли жаждата си и да почине на тучната морава, преди да слезе към града. Малката рекичка ромолеше сънливо в ранния час.
Но какво е това? Погледът му се втренчи в близкия речен вир. Няколко малки мрени бяха изплували на повърхността с обърнати кореми. Това не беше виждал от години. Като млад идваше понякога на това място да си налови риба, без да се набива в очите на контрольорите. Докато работеше флотационната фабрика под мината, в реката нямаше риба. Оловно-цинковата мътилка я тровеше. Няколко години след затварянето на фабриката рибата пак се появи. Но сега какво ли се бе случило?
Той слезе близо до вира, свали скъсаните си обувки и нагази бос във водата. Протегна ръце и извади пет-шест риби. Седна на полянката, извади някакви изпокъсани вестници, събра съчки и запали малък огън. Трябваше да изчака да се появи жар. През това време изкорми рибата с малкото си джобно ножче, осоли я с останалата в кутийката сол и я набучи на тънки пръчки. Започна да я пече. Беше гладен. Хлябът в торбата му бе свършил. Можеше да изяде рибата и без хляб. Напоследък често му се случваше. Изваждаше някаква развалена храна от контейнерите с боклук и бавно я изяждаше без никакъв хляб. Стана му навик да го прави. По-добре да е така, отколкото да умира от глад.
Ето, готова е. Изпече се добре. Разчупи първата рибка, отдели гръбнака и изяде с голям апетит бялото крехко месо. Беше много вкусна. Отдавна не бе ял прясна риба, печена на жар. Като утоли глада си, той отиде до извора, наведе се и пи дълго от студената вода. После легна тежко до чувала с боклуците. Задряма.
Не след дълго някак му се зави свят. Догади му се. Изправи се и тръгна към реката. Вътре в него червата му се обръщаха с мъчителна болка. Още не стигнал потока, нещо го преряза изведнъж, наведе се и повърна. Краката му омекнаха и се пльосна на тревата. След няколко минути повърна отново. В повръщаното забеляза следи от алена кръв. Какво става с него? Имаше чувството, че се е отровил. Падна на влажната трева и повече не можа да се изправи. Наблизо нямаше никой, за да повика помощ…
* * *
— Ваньо, ела да закусиш, мама. Младата госпожа Колева беше нахранила кокошките и сега правеше попара на шестгодишния си син. Мъжът й се готвеше да тръгва за работа. Автобусът щеше да тръгне от селската спирка всеки момент.
Момчето играеше вяло с някакви моливи и хартиени листа.
— Мамо, боли ме вратлето…
— Какво, миличко? Я покажи къде те боли… — да виждам, тук нещо се е подуло. Пенко, чакай малко… я ела да видиш детето. Не ми харесва тая бучка на врата му.
— Да, наистина, може да е заушка. Ще го заведем на лекар. Ще се обадя до работа, че ще закъснея. Хайде, обличай го и да хванем автобуса.
След двайсетина минути детският лекар, опивайки врата на детето, каза:
— Ще трябва да му вземем кръвни проби и да го пратя на скенер. Почакайте тук, изследването няма да се забави…
Родителите се погледнаха разтревожено. Тонът на лекаря не им хареса. Седнаха на столове в коридора и зачакаха. Появи се медицинската сестра, която водеше детето.
— Не се притеснявайте, момчето ви трябва да влезе в отделението за детска онкология. Има някакъв съмнителен израстък, който е желателно да се изследва детайлно. Но спокойно, де! Няма нищо страшно. Това е млад организъм и малкият бързо ще се оправи.
Тези думи обаче не успокоиха родителите. Те се хванаха за ръце и се погледнаха в очите. Какво ли става с детето им?…
* * *
Виденов въртеше телефоните за София. Беше стресиран и много притеснен. Преди няколко дни получи сведение, че в онкологичния диспансер непрекъснато прииждат хора с всякакви форми на рак. Дали пък ония с радиоактивните отпадъци не бяха успели? Не можаха да установят дали е имало складиране или не. Ако е имало, къде ли са ги скрили? Ще трябва да доставят гайгерови броячи и да тръгнат с тях по планинските пътеки. Радиацията не може да се скрие. Рано или късно щеше да излезе наяве. Дано не стане късно. Трябва да се изследват почвата, въздуха, изворите и реките. Правителствените органи по всякакъв начин ще ги спъват, медиите ще мълчат, а хората ще се разболяват и мрат. Трябва да се действа и то много бързо.
След като проведе няколко разговора, той излезе от стаята и се загледа към планината. Къде ли са заровили отровата?
Някъде над далечните върхове на планината се рееше широк жълт облак. Тъмни дъждовни облаци се събираха откъм запад. Всеки момент щеше да завали.
Той се хвана за главата, въздъхна тежко и си спомни 86-та година. Тогава Чернобилската АЕЦ се бе взривила и всички партийни и държавни органи мълчаха гузно и престъпно за опасността, която грозеше населението. И тогава валя дъжд, радиоактивен дъжд, а хората, не подозирайки нищо, режеха салати и ядяха отровните марули и лук. Ако са го сторили, както предполагаше, тук ще стане още по-страшно. Сигурен беше, че тези престъпници отново щяха подло и мръсно да мълчат. Вероятно бяха сложили в джоб тлъста сумичка пари и си бяха продали апартаментите. За тях, хората с пари и възможности, нямаше пречка да се заселят, където пожелаят. Населението обаче, хората, които оставаха, нямаха никакъв избор…
Заваля топъл летен дъжд. Капките тежко падаха по листата на дърветата, по птичите пера на чирикащите край локвите врабци, по човешките глави и никой, никой от тях не знаеше какво им носеха…
Седим си с адаша край масата с отворената кръстословица и се наслаждаваме на топлата струя, насочена към нас от новия му климатик. Навън е снежна буря, а вътре е приятно, топло и уютно. Той е захапал поредната цигара, подръпва жадно от нея с една върховна наслада, позната само на заклетите пушачи, и обмисля поредната тема за разговор. Те, неговите теми, са безкрайни, защото мъж на 78 години винаги има интересни преживявания, които би могъл да сподели в момент на откровение.
— Сигурно знаеш, че навремето бях технически ръководител в Стройкомбината… Пращаха ме по обекти и организирах работата на две строителни бригади. Наложи се да разширим административната сграда на Врачанския Винпром. Тя се помещаваше в едноетажна постройка до портала. Надградихме още два етажа и дадохме възможност на Коло Мочора да увеличи персонала си.
Мочора тогава беше директор на винения завод, а същевременно и мой личен приятел. Като завършихме сградата, той ме извика и ми поръча да направим още една метална входна врата, широка и висока, като за строго охраняван затвор. „Това ще е за хайдуците! Много взеха да крадат, а като вържа кучето до вратата, няма да посмеят да изнасят крадена продукция.“
Това беше „железен“ аргумент и ние с колегата нямаше как да не се съгласим. Направихме му вратата и аз предложих: „Дай сега да му напишем една калкулация за вратата така, както ние си знаем. Той има пари и ще плати, колкото и да му поискаме ще плати. Предлагам крайната цена да бъде 10 000 лв. Шефът ще ни даде премии за тоя финал, нали?“
Колегата се съгласи и двамата седнахме, изтипосахме калкулацията и я занесохме на Мочора.
Той я взе в ръка, намести очила, погледна я, после ме огледа над очилата, усмихна се и каза: „Виж сега какво ще ти кажа, приятел. Вземи си тая калкулация и напиши нова, за толкова пари, колкото реално струва вратата. С тая няма да те огрее.“
Поех от него калкулацията и отново седнахме да смятаме. Новата я натъкмихме на 8 000 лв. Носим я повторно на Мочора, а той клати глава: „Ще имате много здраве от арменския поп! Искам цена, която е реална, иначе не плащам!“ Турих в чантата новата калкулация, върнахме се в отдела и отново започнахме да смятаме. Тоя път вписах реалните цени за материали и труд.
За трети път Мочора я погледна, усмихна се и рече: „Ха така, момчета! Започнахте да ми харесвате. Гино-о — провикна се към главната счетоводителка, — оправи тия момчета с платежни и да свършваме с тоя досаден Стройкомбинат. А сега, момчета, кажете с какво да ви почерпя за добре свършената работа?“
Аз обаче, очаквайки тоя момент, се бях предварително подготвил. Знаех, че Мочора си има едно специално буре за гостите от София и за елита от местния градски комитет на БКП, с което се отсрамваше и същевременно ползваше за особени производствени цели.
— Абе, Мочор, нищо не искаме, но ще ми сипнеш да опитаме от онова буренце с №289. Черпил си ме от него и знам, че пак ще почерпиш.
Това буренце, адаш, да ти кажа, съдържаше 500 литра от едно много специално вино. Беше от сорта „Врачански мискет“, отлежал и толкова гъст, че имаше вкус на истински еликсир. От него отсипваха и правеха едно перфектно ликьорно вино за ЦК на БКП и за износ в Съветския съюз.
Мочора звънна на някакъв технолог, нареди му нещо и оня донесе трилитрова туба с кехлибарена течност, която бе пазена за „боговете“. Нямаш си на представа, адаш, какво значи ликьорно вино! Пиеш го, а то само си влиза в теб и те кара на песен.
Седнахме тогава аз, партийният секретар, профпредседателят, шефът и колегата и го започнахме. Не помня какво беше мезето, но помня, че след третата глътка ни се отвори гласец за песен, омаен и сладък. Кой какъвто репертоар имаше, го изреди по три пъти. Аз си знам, че пея фалшиво, но партийният секретар, имаше глас за милиони. Извиваше човекът, а ние слушахме и си представяхме, че сме на спектакъл на „Риголето“ в софийската опера… Много подготвени хора бяха тогава партийните секретари, адаш… мно-о-ого подготвени!
Не зная защо, но историите на д-р Мони Шонев винаги разведрят някак човека, който го слуша. Това вероятно е и един от методите му на психотерапия с повечето пациенти. Умее да наблюдава, умее да изслушва и умее да разказва. Доста пъти съм му казвал, че е сбъркал професията си. Би станал много добър писател хуморист или актьор. Той ме слуша и се усмихва.
Ето го и сега, пуска нещо на принтера и подхваща новата си хумористична история.
— Представи си, брат ми, хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година!
Мони прави един артистичен жест с ръката, като че да насочи съзнанието ти към оня отминал щастлив за него период от време.
— Тогава бях студент втори курс по хуманна медицина. София в онова време си беше едно голямо село. Тичах на лекции, тичах по студентските столове и нямаше умора за краката. Адреналинът думкаше яко във вените ми. С мацки нямаше време да се занимавам, защото медицината, брат ми, ако не я учиш, те изхвърля и „дофтор“ не ставаш. А мацките, освен че ти ядат парите, ядат ти и времето, нали?
Кимвам утвърдително и Мони, уверил се в моето съпричастие, продължава:
— Беше през зимата. Нямаше кой знае какъв сняг, но си беше студено. Прехвърчаха едни такива едри снежинки… — и той разперва шепи, за да покаже колко едри били снежинките.
— Тогава знаеш, че нямаше джиесеми, а всички разговори се извършваха от централната поща с предварителна заявка. Получаваш съобщението от куриер, отиваш до съответното гише в разговорния салон и служителката провлечено ти казва: „Иимате разговор с провинцеатаа в девета кабинаа. Мооля влезте и говоретее…“
Та през същата зима на 74-та ми се обади баща ми.
„Сине — каза той. — Излезе ми вноската за лека кола «Москвич». Идвай си бързо, да го приберем от склада. Трябва да изберем цвета, пък аз без тебе не мога.“
Като изрече тия думи, на мен сърцето ми подскочи, та ще се пръсне от радост. Не беше малка работа по онова време да имаш лека кола „Москвич“. Случи се в четвъртък. Зарязах четенето, стегнах чантето и хоп с трамвая за гарата. Купих билет за нощния варненски влак (видинския бях изпуснал) и се качих в един от първите вагони. Вътре нямаше грам отопление, но кой ли ти гледаше тогава тия подробности, когато е на 22 години.
Пристигнахме в Мездра. Небето се бе оцъклило от студ. Връзката за Враца я нямаше, а и не се знаеше кога ще дойде. Чаках, чаках, пък сърце юнашко не трае… Давай, ще ходя до Враца пешком! Тутакси го реших, без да се замисля. Сега не бих го направил, да ме пребиеш, но тогава…
— Чакай бе, Мони! Та това са 16 километра! Казваш, че е било януари, нощем? Така ли?
— Да бе, така беше…
— Ти си луд за връзване бе, човек. Та теб вълци ще те изядат…
— Така щеше да стане, но адреналинът, брат ми… не дава мира… Кой ли му е мислил за вълци? В ума ми се въртеше все оня „Москвич“ и щастливите думи на баща ми.
Кофти беше другото, че си забравих ушанката в София. В такъв студ без шапка наистина е лудост да тръгнеш. Носех в чантата един стар вестник „Поглед“.
Стъкмих набързо една хартиена шапка, като тия, дето носеха зидарите, нахлупих я на глава и тръгнах. Няма да ти обяснявам как, но още на първия километър едрите снежинки разкиснаха шапката и тя се превърна в раздърпан мокър парцал.
Тиквата ми започна да се заледява. Вървях обаче и гледах да не се отклонявам от шосето, защото в тъмницата лесно бих могъл да се объркам. Тогава я нямаше тая сегашна магистрала, а си беше оня стар тесен път, който криволичеше, както си поиска.
Вървях аз и се оглеждах за коли. Ние студентите се бяхме научили да пътуваме на автостоп. Нали все нямахме пари за влак и автобус. Оглеждах се, но… Няма-а-а… Студ, тъмница и едни едри прехвърчащи снежинки, големи колкото дланта ти…
Тъкмо отминах отклонението за село Моравица и на билото нещо се мярна. Спрях да почина и се загледах. Две едри вълчи парчета, не знам какви бяха на цвят, се стрелнаха и застинаха обърнати с муцуни към мен. В тоя момент се чу едно тънко и протяжно, „Ау-у-у-у!“.
Сърцето, брат ми, моментално падна в петите. Опипах се за джобното ножче, но и него бях забравил. Друго оръжие нямах. „Хей сега си е---а мамата!“ — казах си и в лютия студ се изпотих за секунди.
Точно в тоя момент съзрях, че откъм Мездра наближава лека кола. Светваше и примигваше с фаровете съобразно дупките по асфалта. Застанах аз по средата на пътя, разкрачих крака, разперих ръце и като стрелочниците започнах да махам на кръст. Стоях и не мърдах. От време на време се провиквах като Боримечката: „Ехе-е-е-й!“. По-добре беше да ме сгази кола, отколкото да ме изядат вълците.
Слава богу, забелязаха ме, пък и нямаше начин, нали иначе щяха да ме прегазят. Колата спря. Беше червен „Москвич“. Взеха ме, макар че аз бях осмият вътре. Нали си представяш, какви осем души могат да се набутат в тесния „Москвич“ по това време на денонощието? Всичките бяхме студенти, шофьорът — също.
Наместих се аз, колкото можах, на задната седалка. Един ми дишаше във врата, друг ме пресоваше с лакът, а незнайно откъде едно младо моме се изсули и ми седна в скута. Нямаше къде другаде, брат ми…
Седна си спокойно, сякаш си бяхме гаджета, и си затананика. Не помня обаче какво тананикаше тя, брат ми, нали се сещаш, тогава бях на 22 години и адреналинът в мен кипеше като катрана в дяволския казан. Оная ми работа взе да се надига, а дъхът ми стана на пресекулки. По едно време гледам — момето се умълча и укроти. Теснотия, брат ми, та чак до безумие! Не смее момчето да мръдне, а гледам, че и момето не смее…
— И какво стана по-нататък?…
В тоя момент вратата на кабинета се отвори и влезе един търговец на хартия. Видял чалъм човекът да ходи по лекарските кабинети и да продава дефицитна хартия за ЕКГ апарати.
Мони спря разказа и заинтересовано огледа така търсената стока.
— Ти от къде си бе, брат ми? — попита той търговеца.
— От видинско съм.
— О-о-о, ами аз съм от Арчар… Значи сме земляци!
— Така излиза.
— Ами дай да ти направим тогава оборот… Ще купя две ролки. За толкова ще ми стигнат парите, нали пустата здравна каса ми състави акт, та сега съм без пари.
— Нямаш проблем, земляк. В началото на другия месец ще мина пак.
— Окей! Мерси много, земляк!
Чудех се защо ли не си размениха телефоните или визитките? Бях сигурен, че предприемчивият търговец нямаше да пропусне да навести повторно Мони.
Човекът затвори вратата, а моето джипи пъхна ролките в дъното на стария шкаф, седна и се замисли.
— Щеше да довършиш разказа за пътуването до Враца?
— А-а-а, да. Та пристигнахме в моя и твоя роден град и спряхме на площада. Едва успях да сляза. Бях се одървил отвсякъде. Стиснахме си ръце с колегите, взехме си сбогом, пожелахме си „Лека нощ!“ и се пръснахме.
— А какво стана с мацето, дето ти седеше в скута?
— С мацето ли? Ами повече не го видях, дори не го попитах за името му и каква специалност следва. Абе, като млад си бях балък. Има хора, дето при такава ситуация си хващат веднага нова любовница. Тогава обаче си мислех само за москвича, който на другия ден щяхме да купуваме с тате. Е, така си беше, няма да си кривя душата. Сега, на тия години и с тоя акъл, бих действал другояче, но тогава…
Мони ме погледна престорено сериозно, после се усмихна и попита:
— На теб не са ли ти се случвали подобни ситуации, а?
— Не! Точно такава — не. Е, имал си късмет, че не са те изяли вълците и си станал доктор.
— „Дофтор“, така ме наричаше баба ми, бог да я прости. Е-е-е, брат ми, какви още истории имам да ти разказвам, но ми свършва работното време. Ще пийнеш ли едно кафенце? Аз черпя бе, човек.
— Окей! Вземи ми един чай, кафето съм го спрял.
— Грешка правиш! Няма по-лековита напитка от кафето, мене слушай, „дофтора“. Започни да го пиеш и ще ти минат всички болести, пък може да смениш и гаджето…
— Надявай се, нали и двамата сме пенсионери! Хубавите гаджета си останаха в онова далечно време, когато си пътувал на нонстоп от Мездра за Враца.
— Прав си, брат ми. Много си прав!…
Гелето, моят братовчед, е много принципен човек. Като каже нещо и думата му има сила на закон, който спазва, и от който не се отклонява нито на милиметър. Днес ми заяви, че… от жена шофьор не ставало и беше толкова категоричен в това си твърдение, че не търпеше никакви възражения.
— Слушай, адаш, какво ще ти разкажа и си направи извод.
Сладкодумецът запали поредната цигара, смукна жадно и започна:
— Преди много години, когато още ползвах синята „Шкода“, жена ми заяви, че иска да става шофьор. Никакви убеждения от моя страна не помогнаха. Беше инат и трябваше да се съглася с нея, иначе нямаше живот… Дадох й пари и тя се записа в любителските шофьорски курсове при един приятел, Стефанов се казваше.
Изкара ги, но като започнаха изпитите и йок! Късаха я на всеки изпит. Идваше си умърлушена, спря да готви, да чисти и да прави любов с мен. Видях се в чудо. Позвъних на Стефанов за информация, а той ми казва: „Приятел, от тая твоята шофьор няма да стане. От мен го запомни. Ако я пуснеш да кара или теб ще пребие, или нея си. Послушай ме!“
Стефанов обаче не знаеше каква е ситуацията у дома и затова трябваше да му звънна втори път и да го убеждавам по-твърдо. Накрая се съгласи и попълни документите й за шофьорска книжка. Моята се успокои и нещата у нас си тръгнаха постарому, тоест щастие и радост отвсякъде.
Един ден ни се наложи да посетим дъщерята, която живее в Плевен. На връщане минахме през Кнежа, Бяла Слатина и излязохме на оная отсечка, която по Тошово време беше правена за аварийно кацане на самолети. Видя жена ми широка магистрала и настоя да хване кормилото. Пуснах я да кара.
Гледах я как шофира и започнаха да ме ловят нервите. Беше се закротила зад един товарен камион и караше с неговата скорост, тоест с 50 км/час.
„Давай, ма, какво чакаш!? Така няма да стигнем във Враца и до утре.“
Реши се тя да изпреварва, завъртя волана, обаче не погледна какво идваше насреща й. А идваше един голям тир…
Видя го в последния момент. Зави рязко волана, колата се завъртя и влезе в канавката. Едва спряхме. Слязох аз да видя какво се е случило, а то… Маркучът на спирачната система се беше спукал от зор. Нямаше друг да го сменя. Освен това и радиаторът се бе пробил, та капеше вода. „Брех! — казах си. — Ами сега?“
Седнах зад волана и полека-лека криво-ляво стигнахме до Борован. Карах едва-едва, защото знаех, че нямам спирачки. Там случайно видях един познат, който ми помогна с маркуч, и така се прибрахме. Дадох колата на ремонт да оправят радиатора. Платих половин заплата и се зарекох повече да не я пускам да сяда зад волана.
Да, ама не… След месец тръгнахме на гости при роднините й в с. Чирен. Сигурно не знаеш, но нейният род е оттам. Отминахме Деривол, завихме наляво, отвори се едно гладко шосе да ти е кеф да шофираш. Видя жената ситуацията, усмихна се и се изрепчи отново да я пусна да кара. Отстъпих, прецених, че поне тук нямаше да има инциденти, защото нямаше никакво движение.
Отминахме местността „Понора“ и що да видиш… Отдясно работниците бяха нахвърлили купчини със сипица — баластра за ремонт на пътя. Жената, като ги видя, забрави за широкия път и се насочи към една купчина. Какво й стана, не знам. Не караше по правия и гладък път, а търсеше препятствие, че да се забие в него. Уплаши ли се, какво ли, но налетя на първата купчина.
Фрасна колата, изкриви предната броня, спука предна дясна гума и за божие чудо спря.
— К’во правиш ма, булка? Искаш да ни утрепеш ли?
Мълчеше гузно тя, трепереше от страх и си дъвчеше устните. Повече не посмя да сяда зад волана. Наистина се уплаши, а на мен ми олекна. Оттогава ми е едно ведро и спокойно, защото знам, че шофьорката се нашофира и се укроти. Та така, братовчед, от жена шофьор не става!
Тоя път трябваше да се съглася с него. Пресегнах се, взех запалката и я щракнах пред лицето му. Гелето бе забол нова цигара в края на устните си и се чудеше какво да прави с нея.
— Мерси, адаш! Ще пиеш ли едно кафе?
Съгласих се, защото знаех, че кафетата ги правеше мераклийски, като познавач.
„Хубава работа, ама… циганска!“ Тая поговорка все по-често чувам около себе си. Понякога даже се питам: „Защо и от какъв зор някакъв българин ще се жени за циганка?“ Тоя въпрос най-често ми изниква, когато сутрин спра пред близкия павилион за закуски и си поръчвам кафе на един винаги усмихнат българин, който още с появата си зад малката купчинка от банички и кифли тутакси предизвикваше в ума ми асоциацията и думичката, с която съм озаглавил разказа.
Той явно харесваше това обръщение, защото при моята молба — „едно много дълго, та чак продълговато“, напълваше догоре пластмасовата чашка със силно и ароматно кафе.
Друг бе случаят, ако зад закуските се мъдреше жена му — циганката Цуца. Тя също правеше дълго кафе, но с добавка на хинин и толкова разредено, че ти идваше да плиснеш с удоволствие течността в лицето й.
Спомням си момента, когато през времето на развития социализъм минех край „кривия блок“ в центъра на града и погледнех към витрината на гастронома. Там винаги закичваха снимки на заловени джебчийки. Такава беше системата — да се окачват снимките на дребните престъпнички с цел възпитание на гражданството в социалистически морал.
Честичко виждах снимките на Муца и Цуца — майка и дъщеря, уловени в прегрешение, тоест в бъркане из нечий джоб. Гледаха от снимките невчесани, нацупени и недоволни.
Всъщност Муца беше родила Цуца на 12 години, затова на снимките изглеждаха почти като две сестри. Така беше при социализма. Двете циганки крадяха яко и не им хрумваше да вършат друго, макар че тогава държавата се грижеше всеки, дори и циганин, да бъде осигурен с подходяща работа.
Смяната на социалната система обаче даде една интересна идея на двете циганки и те решиха да сложат точка на старата си дейност.
Най-напред Муца успя да си намери за съпруг някакъв дългун, сополив и развлечен. Дългунът си беше чистокръвен българин, но явно беше омаян от природните или други дадености на Муца. Няколко месеца по-късно Цуца пък успя да излъже друг българин, чиято слабост към алкохола му бе вързала очите и той, явно в пияно състояние или след кръшен кючек, бе решил да се ожени за закръглената Цуца.
По-нататък животът на двете циганки се разви като в някакъв индийски сапунен сериал. Те нямаха никакво образование, но усетът им към човешките слабости и някаква вродена предприемчивост ги подтикна да се заемат с легална търговска дейност, която доби популярност с името — бизнес.
Муца и дългунът наеха някакъв склад в северната част на града и всеки петък пътуваха с камион за Първомай. Там пълнеха камиона с най-евтина и скапана зеленчукова и плодова стока. Докарваха я и я продаваха на сергия на много ниски цени в току-що създадения стоков пазар. Беднотията, разбирай безработни и пенсионери, започнаха да се трупат и купуват, като не виждали никога, скапаната циганска стока.
Това бе твърде приятно събитие за Муца, което така я зарадва и насърчи, че тя тутакси отвори магазин на Стария пазар. За продавачка назначи една дебела и мърлява пенсионерка, на която почти не плащаше заплата или ако й плащаше, беше с много препирни и кандърми.
Цуца пък нае едно малко помещение до магазина на майка си и го превърна в павилион за закуски и кафе. Закуските приготвяше собственоръчно с помощта на мъжа си и още една братовчедка. Кафето й естествено бе от най-лошо качество, подправено с горчиви химикали, за да му придаде желания „прекрасен“ вкус.
Отново ще повторя моята сентенция: „Хубава работа, ама циганска!“
Да-а-а, ама това си беше „бизнес“! А моя милост, поради безработицата, си броеше стотинките дори за това хининово циганско кафе. На всичкото отгоре, ако се случеше да ме обслужи Цуца, трябваше да й давам бели стотинки. Дребните жълти тя не приемаше или ги вземаше с петминутно мрънкане. Хайде холан! Самочувствието и надменността й към българите бяха приели нахално и дразнещо изражение.
Мъжът й обаче, Началника, беше хрисим човечец. Тя го бе отучила да пие алкохол и той, за да затвърди наученото, непрекъснато смучеше ментов бонбон или дъвчеше филтъра на цигара. И нея не смееше да запали, защото Цуца не можеше да търпи тютюнев дим… Брей! Има ли циганка, която да не търпи цигари? Та това си беше един наистина невероятен феномен.
Веднъж при Началника бяха дошли някакви образи, големи бъзикачи. Като ме чуха с това обръщение в уста, си умряха от смях.
— Какъв „началник“ е тоя шматарок бе, пич? Та той не разпознава пика от спатия и вместо да натисне спирачка — подава газ.
При тия думи Началника изписа на лице една интересна физиономия или както обичаме да казваме ние врачаните, скумроса се.
Така е! За да те запомнят хората, трябва да им привлечеш вниманието с особена дума или реплика, която по някакъв начин им повдига самочувствието. От оня благословен момент на възхитителното обръщение, моя милост започна да пие най-доброто кафе в квартала и да получава най-препечената баничка, точно както ги обичаше на вид и вкус. Умението да станеш симпатичен на един човек си е цяло изкуство.
За разлика от другите павилиони на Стария пазар, павилионът на Цуца работеше и в неделен ден. Тогава тя си почиваше, а зад щанда дремеше Началника. Той обикновено четеше някакъв жълт вестник или решаваше кръстословица. Баничките и кифлите, престояли едно денонощие, добиваха напълно складов вид, тоест втвърдяваха се до степен, опасна за чупене на пенсионерска протеза.
Моя милост беше напълно осведомен за тези неща, затова в ранната неделна утрин подхвърляше невинно към дремещия следния подвеждащ въпрос:
— Може ли една закуска? — въпросът естествено изискваше уточнение.
— Каква?
— Ами, най-вкусната и най-прясната…
— Значи, вафла „Мура“. С тези банички мога да ти счупя главата.
Това му харесвам на Началника. Беше искрен и директен — по български. Ако се случеше да продава Цуца, щеше да ме попита дали да претопли баничката на микровълновата печка и да ми я хвърли, за да си троша зъбната протеза. Отвратителни тестени банички майстореше хитрата му циганка и по удивителен начин мамеше хората.
Обикновено в неделен ден пред павилиона се събираше малка групичка от безделници. Те сядаха на бетонните стъпала и започваха да задяват Началника. За него това бе добре дошло. Неделната скука се оказваше така силна, че рискуваше да заспи на стола.
Той разпечатваше нов пакет цигари, черпеше ги, усмихваше им се и тръгваха едни майтапи, каквито само скучаещи образи могат да измислят.
— Откога ти излезе тоя прякор бе, Методи?
— Кой?
— Ами, Началник.
— Един учен от махалата ми го лепна. Човекът си купува кафе само от мене, защото съм му симпатичен. Аз, значи, на свой ред се престаравам и той е доволен.
— Ама ти наистина ли се мислиш за началник? Май Цуца е истинският началник у вас.
— Няма такова нещо! Как?! Аз да се дам на жена?! Ни-ко-га!
— Айде, бе!
— Да, бе!
— Ами кой насади цветята зад павилиона? Цуца ли ги насади?
— Аз! Имаше отпадък от кафе, та решихме да видим как ще подейства като тор на едни красиви градински цветя.
— Е, виждаш ли? Цуца свирне и ти ще се пребиеш да изпълняваш.
— Няма такова нещо!
— Няма, няма… Ами защо в неделя работиш само ти? Да не си наказан?
— Наказан? Вадиш ми дума…
— Хвана ли плъха?
— Плъха ли? Не можах! Изпояде баничките, пустинякът му!
— Ако знаят хората, че плъх ти яде баничките, никой няма да пристъпи и да купи закуска.
— Няма да има вече плъх! Я чуй!
Някакво неясно мяукане се проточи отвътре.
— Какво е това? Да не си донесъл мачок?
— Ихтиандър се казва. Мяучи на дебело и на изтребление…
— И какво е изтребил досега?…
— Да си призная, имам си само ядове с него.
— Защо?
— Пристрасти се към поничките. Нали ги правим с шоколад, а той е като малко дете. Дай му шоколад и го пусни. Сега е ред и на вафлите „Мура“, само дето още не се е научил да разопакова целофана.
Бях неволен свидетел на тоя така задушевен разговор, когато изведнъж креслив глас се разнесе зад Началника.
— Ме-то-ди-и-и!!!
— Какво си се развикала, ма?
— Ихтиандър яде от поничките, бе, пустиняко!
— Така ли?
— Така бе, шемето!
— Е, нека си яде… Кой ли ще ти ги купи днес тия корави понички?
— Така ли се прави бизнес, бе, упалнико? Аз се пребивам да ги пържа, да ги пълня с крем в пет часа сутринта, а ти дремеш като пуяк!
— Мя-я-я-у-у!
— Преби момченцето, ма!
— Ще ви пребия и двамата, така да знаеш! Ще ми станете на момченца всичките, дето сте тук!
Тайфата от безделници леко се изниза пред клетвите на ядосаната циганка. Моя милост също побърза да си обере крушите.
Остана само Началника да гълта буци и един ненаситен и яшен котарак, който така и не разбра как бе хванат и бе елегантно запокитен през отвореното прозорче на павилиона. Той описа във въздуха красива парабола и както всички събратя от котешкия род, успя да се приземи на четирите си лапи.
Муцунката и мустачките му бяха целите омазани с шоколад.
Тежко е, много тежко и неприятно е, когато в най-вкусния момент от живота, някоя ненормалница ти развали хатъра.
През деня валя поредният майски дъжд. Не спираше да вали вече цяла седмица. В новините съобщаваха за проливни дъждове в Сърбия и Босна. Съобщаваха за жертви и незапомнени наводнения. И тук валеше, но не така силно.
Свечеряваше. Валеше кротко, тихо, унасящо. Затова Гелето, като прегледа метеорологичните новини в интернет, се прехвърли и на други сайтове. Незнайно как попадна на сайта за баба Ванга. Пророчицата си беше заминала преди 18 години от тоя свят, но споменът за нея беше останал жив. В сайта бяха качени два интересни разказа. Прочете ги набързо и разтри очи. Спеше му се. Напоследък го мъчеше безсъние и сега, за да компенсира, реши да си легне по-рано. Към три часа обаче отвори очи и сънят отлетя от съзнанието му като муха от кравешко лайно, тежко и с нежелание. Колкото и да се опитваше да заспи, така и не можа.
Стана, сипа си десетина валерианови капки в чашата, като я допълни с малко вода. Изпи популярния народен лек и не след дълго отново заспа. Заспа и засънува интересен сън. Яви му се починалата майка. Сънят беше жив и впечатляващ. Много обичаше майка си, така че съновидението го разтърси до дъно. Тя го молеше да я нахрани. Заведе я в някакво бистро, поръча й купичка таратор и една бяла питка. Жената беше доволна. Усмихна му се, гребна с лъжицата от таратора и тогава той внезапно се събуди.
Развиделяваше. Дъждът беше спрял. Под бледите лъчи на залязващата луна локвите блестяха с мътна сребриста светлина. За продължаване на съня не можеше да става и дума. Гелето се протегна, разтри лице и седна в леглото. Какво ли има в хладилника за закуска? Май нямаше нищо, освен хляб и малко кашкавал. В килера висеше на един пирон пълна торба с липов цвят. Ами да, ще хапне най-популярната казармена закуска — чай с кашкавал.
Стана, сложи джезвето на котлона и пусна една стиска ухаещ липов цвят в него. Наряза три тънки филии типов хляб, покри ги с парченца кашкавал и ги запече на парти грила. Бързата закуска бе готова.
— Я да видим коя дата сме? Леле-е, не може да бъде!
Червеният маркер показваше датата, на която бе починала майка му… Ето защо я е сънувал! Явно го е подсетила за себе си. Ами, поне да й набере цветя и да запали една свещ в черква. Да, тя много обичаше храстовидното бяло венче. Дори навремето си откри фирма с това име. Вчера мина покрай кварталната поликлиника и видя един разцъфтял храст от хубавото бяло цвете. Ще хапне и ще иде да набере за вазата, а после ще занесе малко и на черква.
Тръгна. Краката неволно го поведоха по познатия път край текстилния техникум. Улицата беше идеално измита от нощния дъжд. Водата в локвите бе бистра на сълза. В тоя ранен час не се виждаха никакви минувачи, пък и как ще ги има в неделния ден? Всичко спи и сънува по-добро бъдеще. Само тук-там прехвърчаха ранобудни гълъби, гукаха и търсеха някаква случайна храна, за да утолят глада си.
Загледа се натам, където свършваше улицата. Като че ли съзря позната фигура. Да, наистина! Това беше Цено, старият му приятел и колега, ерген. Разхождаше рижавокафявата си кучка Буба. Наближи ги. Цено се усмихна весело, а Буба завъртя приятелски опашка и тръгна край оградата на техникума. Вървеше някак криво, накуцваше. Гелето знаеше, че има контузен болен крак, който трябваше да се оперира. Цено обаче нямаше пари, защото пенсията му не стигаше за подобна операция. Бяха говорили по тоя въпрос неведнъж. Така че Буба си куцаше без изгледи за подобрение. Би трябвало обаче да се радва, че има за стопанин стария ерген Цено. Той я хранеше добре, къпеше я и това си личеше по стройното й загладено тяло. Сега животното махаше весело с опашка и душеше някакъв заблуден охлюв край оградата на техникума. Не й беше до ядене. Само искаше да си поиграе.
Цено спря, заговори усмихнат и темата за наводненията в Сърбия изникна по нормалния логичен начин. После прехвърлиха разговора към новото американско оръжие за изменение на климата и неусетно приятелят му се нервира. Лицето му пламна, очите засвяткаха, а ръката започна да отмерва резки движения. Много бързо се палеше тоя човек, ама много, знаеше го.
Неочаквано Цено се намръщи, сви очи, потри чело и се втурна към оградата на техникума. Всичко стана много неочаквано, толкова неочаквано, че Гелето се стресна. Какво ли му има на тоя човек? Цено се затича, после неочаквано се спъна и се пльосна с цялото си тяло на асфалта. Беше едър и тромав човек. Падна тежко и изохка силно.
Гелето се пресегна да го вдигне, той обаче не му позволи. Беше си ударил коляното. Охкаше и се хващаше за лицето.
— Какво ти стана бе, човек?
— Ох, зави ми се свят. Причерня ми. Исках да се хвана за оградата, че щях да припадна.
— Но защо тичаш? Да беше ми казал да те заведа. Защо направи така?
— Ставам, ставам. Помогни ми да ида до оная пейка да седна.
— Хайде, леко, лекичко…
Гелето поведе приятеля си към пейката. Уплашеното куче се чудеше какво да прави. Обикаляше двамата приятели и скимтеше тъничко. Беше разбрало, че се е случило нещо извънредно.
Цено седна на пейката и притвори очи. Лицето му беше бледо и оросено с пот. Гелето извади ментов бонбон от джоба си и му го подаде. Разбра, че не е закусвал. Бонбонът беше разопакован припряно и засмукан с надежда, че ще повлияе успокояващо и лечебно.
— Я дай да ти премеря пулса! — каза Гелето и му хвана китката.
Пулсът беше слаб и неравномерен. Би трябвало да има ниско кръвно, още повече че не беше закусвал. Той изказа наблюденията си и му предложи:
— Да ида и да ти взема едно кафе от близкия кафе автомат?
— Добре, вземи ми едно дълго с повече захар.
Гелето припна към автомата и се върна с пълна чашка от ароматната течност. Цено го изпи на един дъх и облегна глава на оградата. Затвори отново очи.
— След малко ще ми се разкара. И друг път ми е ставало така.
Мина известно време, но бледото лице на Цено не придобиваше нормалния си цвят. Явно не беше добре. Как ли ще се добере до дома?
В тоя момент мина един тъмносин автомобил. Гелето се загледа в него и разпозна колата на братовчед си. Той беше наел цех в стария Хлебозавод и бързаше да приготви закуските за понеделник. Колата му беше спряла пред портала.
Гелето забърза, свирна му и оня се огледа. Гелето наближи, обясни ситуацията и го помоли да откара приятеля му до дома. Цено явно нямаше да може да ходи. Качиха се, настаниха и Буба, която сякаш за пръв път се качваше на лека кола. Беше много интересно да я гледаш, но неприятната ситуация не позволяваше шеги по неин адрес.
Цено живееше наблизо. Стигнаха. Братовчедът си замина на работа, а двамата приятели се качиха до апартамента и влязоха.
— Трябва да ти премерим кръвното, може да е високо — предложи Гелето.
— Добре, имам апарат за кръвно. Вземи и мери, аз няма да мога, треперят ми ръцете, не ми е добре.
Цено си разхвърли дрехите. Беше му горещо. Фланелката му тъмнееше от пот. Виждаше се, че не е добре.
— Хей, знаеш ли колко ти е кръвното?
— ?
— Не мога да хвана горната граница. Над двеста е, а долната минава сто. Зле си, човече! Не биваше да ти взимам това кафе. Я лягай, ще ида до нас за хлофадон. Ти нямаш нищо под ръка за високо кръвно, нали?
— Не пия лекарства!
— Идвам след малко, ще донеса и моя апарат за кръвно. Цифров е и мери много точно.
След десетина минути Гелето отново мереше кръвното на Цено, но апаратът показваше все грешка. Най-после успя да го измери и цифрите показаха ужасяващата стойност 210 на 120.
— Леле, ти ще умреш бе, човек! С такова кръвно се прави инсулт. Ето ти половин таблетка хлофадон. Изпий я и лягай!
Цено изпи таблетката, после изстена нервно, явно уплашен от ситуацията.
— Виж какво! Я ме остави да легна и да се успокоя. Ти си иди, а аз ще ти се обадя, като се оправя.
Колкото и Гелето да настояваше да остане, Цено не се съгласяваше.
Гелето стана и си тръгна. Остави му блистера с хлофадон и го помоли да му звънне, като се почувства по-добре.
Прибра се у дома, обаче мисълта за това кръвно не му даваше мира. Трябваше да му помогне с нещо. Поне да му извика спешна помощ. Реши се, макар и да знаеше, че щеше да си навлече неприятен укор. Позвъни на телефон 112 и от централата го увериха, че идват.
Излезе отново и зачака линейката пред входа на Ценовата кооперация. След няколко минути колата наистина пристигна. Слязоха трима души. Поведе ги към апартамента. Влязоха. Кучето се разлая. Медиците се развикаха и излязоха извън жилището като категорично отказаха да влязат.
Гелето надникна в хола, потупа приятеля си по рамо и оня с нежелание се надигна. Трябваше да минат в другата стая, за да се успокои кучето. То обаче продължаваше да лае. Явно не бе свикнало да вижда чужди хора в жилището.
Лекарят премери кръвното на Цено и възкликна:
— От месец не съм виждал подобно кръвно — 240 на 140. Хей, човече, ти знаеш ли до какво ще те докара това кръвно? Още десетина минути и инсултът ти е готов. Няма да ставаш от леглото. Какво лекарство изпи? А-а, хлофадон! Добре! Сега ще ти направим една инжекция. Лекуваш ли кръвното с нещо? С нищо? Е, защо така? Ще ти се разсипе сърцето. Виж, че и нозете ти се подуват, значи то не работи добре. И пулсът ти е неравномерен. Готов си за рая бе, момче, а си толкова млад…
— На 67 съм, каква младост е това?
— Младост е, младост е… — усмихваше се лекарят и го гледаше внимателно. — Утре отиваш при личния лекар и му искаш талон за кардиолог. Трябва веднага да започнеш да пиеш лекарства, иначе зле ти се пише.
Цено мълчеше и гледаше безпомощно. Въздъхна, понечи да каже нещо, но се въздържа. Само кимаше в потвърждение и разбиране.
— А Вие ще минете довечера пак, ще му измерите кръвното и ще му дадете цяла таблетка хлофадон. Разбрахме ли се?
Гелето кимна утвърдително, благодари, изпрати медиците и след малко си тръгна. Обеща да мине отново. Болният преглътна, въздъхна и легна изнемощял. Буба спря да лае, сви се в краката му и жално заскимтя.
— Ех, ето какво е показвал тоя мой сън. Майка ми ме е предупредила да се срещна с Цено. Знаеше, че ми е приятел и че не е добре. Как да не повярваш на задгробни сили? Ще набера цветя и ще ида на черква. Трябва да ида!
Така и стори. След около един час Гелето се кръстеше пред иконата на Света Богородица в близката черква и слагаше малка китка здравец. После мина през аптеката, за да докупи хлофадон, че неговият беше останал при Цено. Накрая нозете му, без да иска, го поведоха към кварталната поликлиника, край която цъфтеше храстът с белите цветове. Набра два малки букета от любимото майчино цвете.
Телефонът в джоба му припряно зазвъня. Търсеше го леля му Гинче, сестрата на майка му. Като разбра за случката, тя го захока:
— Трябва да купиш баничка, кака много обичаше банички. Била е гладна и затова си я сънувал. Ще разделиш баничката на три части и ще дадеш на трима човека. Ще ги помолиш да кажат: „Бог да я прости!“ Така се казва, не знаеш ли? Добре че не е изяла таратора, който си й купил… Тоя човек е щял да умре, ако го е направила… Ей, неграмотна главо! Все те уча, какво да правиш…
Гелето изпълни заръката точно. Купи баничка с ябълки от дежурната бакалия до гарата. По пътя за дома срещна по-възрастния си приятел, Жоро Стойков. Оня се чудеше защо го черпи баничка? Бил сготвил жив петкилограмов петел и щял да си развали яденето. Трябваше да му обяснява подробно и с аргументи. Накрая го убеди, макар че баничка, наръсена с пудра захар, била вредно ядене за диабетно болни…
Остана една трета от баничката. Краката на Гелето уверено го поведоха към по-възрастния му братовчед и адаш, Гелето старши. Наближаваше обяд. Старши имаше навика да обядва в дванадесет нула нула. Никой не можеше да го разубеди да закъснее и с минута. Железните навици са си железни, кой каквото иска да си казва.
Гелето старши примига, повъртя баничката в ръка и заяви:
— Сега няма да може. Ще я ям утре на закуска!
— Важното е да кажеш: „Бог да я прости!“ Разбрахме ли се?
— Ясно! Ще я уважим кака, щом си я сънувал, няма начин. Имам една новина обаче?
— ?
— Обади ми се дъщерята…
— И какво?
— Нали виждаш, че съм сакат и едва стоя на крак. Вече ми е трудно да се обслужвам сам. Обади ми се, че ще ме прибере при нея, за да ме гледа. Дъщеря й, моята внучка, скоро ще ражда, та не зная къде ще ме сложи, абе, става кофти, много кофти. Я се видим скоро, я не… Аз в Плевен, ти във Враца… Ще стане много весело… — пророни Гелето старши и една немирна сълза блесна на левия му клепач.
Тая новина тресна Гелето като с мълния. Той така беше свикнал с кръстника си, че не можеше да си представи липсата му дори един-единствен ден. Светът се променя и то не за добро.
— Ех, маааму стара, ех, мааму стара…
Стана. Взеха си сбогом, уговориха ден за изпращане и младши се запъти към дома. Майското слънце се беше показало зад черните дъждовни облаци. Като че ли пак ще вали. Сякаш потоп се задава.
— Какво става с тая природа? Каква бе тая пролет бе, мааму стара. Дъжд след дъжд, ще ни издави за тая си хубост, млади и зелени.
Гелето понамести шарената си бейзболна шапка, опита да си подсвирне, но така и не му се удаде. Свирката някак заседна на гърлото му. Откъм Видин по мократа магистрала се зададе опашка от тирове. Трябваше да ги изчака да минат, защото походката му съвсем не беше сигурна.
— Абе, май нямам краставица за таратора, а мамето щях да я черпя с таратор. Я да скокна до Нонстопа за една краставичка. Кисело мляко има, олио — тоже, намира се и глава чесън. А тараторът без ракийка не върви. О-о-о, да, останала е от Коледа. Чудя се защо ли още не съм я изпил? Явно й е дошло времето… Пю-пю-пю.
Тоя път мелодията тръгна плавно и някак тъжно от устата му. Заизвива се край поръждавялата от дъждове железопътна линия, проточи се в натежалия от влага въздух и подгони ято гладни врабци, цвърчащи в буйната свежа трева. Първите дъждовни капки чукнаха по изпотеното му чело. Забърза. Беше забравил да си вземе чадъра.
На входа на Враца, там, дето казват, че свършвал законът, се намира една четириетажна бяла сграда. Това е сградата на градската поликлиника или както „учените“ хора са я кръстили — ДКЦ-1.
Когато за пръв път прочетох това съкращение, много се чудих, докато не ми обясниха значението му. Сега пак продължавам да се чудя на единицата, защото ДКЦ-2 отдавна я няма, поради финансови съображения, но номерът си остана. Вероятно общинарите се гордеят с цифрата, затова и не са я махнали от регистрите си с надеждата, че все пак ще се появят в бъдеще още ДКЦ-та.
Та в тая красива социалистическа сграда се помещават кабинетите на една част от врачанските медицински светила. Като се загледа човек в нея, веднага ще му направи впечатление, че всички прозорци са затворени, с изключение на един. Това е прозорецът, зад който се помещава кабинетът на моя стар познат и понастоящем личен лекар д-р Мони Шонев. За разлика от колегите си, той не обича тежките болнични миризми и предприема всякакви възможни мерки, за да ги премахне.
В тая ранна понеделнишка сутрин ми се случи да ида до него. Пациентите си, пък и гостите, той посреща задължително със здрависване, нещото, което колегите му отдавна са изхвърлили от употреба. Посреща ги с някаква кратка приветствена реч, задължително на руски език, и човек тутакси се чувства като на екскурзия в бившия Съветски съюз.
Ето ме, седнал край отсрещното бяло бюро, предназначено за медицинската сестра, изчаквайки продължението на руския поздрав, вече на български: „Как я караш?“
— Ти не си нае и досега медицинска сестра? — отговорих на въпроса с въпрос.
— Сам съм, други няма! Помниш ли кой бе казал тия думи?
— ?
— Васил Петлешков го е казал, когато го арестували турците и започнали да го разпитват за членовете на въстаническия комитет.
Усмихнах се, защото тая подробност от историята на Априлското въстание ми бе убягнала. Мони обаче бе чел много и я помнеше. Беше си я избрал за девиз.
— Виж бе, брат ми, виж какво става!? — оплака се той и ми посочи някакви листа. — Здравната каса пак ме глоби. Това са актове. Пита ли ме някой колко изкарвам на ден и колко плащам за наем на тая стая? Не знаят ли тия тъпунгери, че моя милост е работил в Африка? Кой от тия, дето седят по цял ден край бюрата, е прекрачвал държавната граница? Ни-кой! А мен са ме гонили туареги с хей такива дълги ножове…
— Туареги?
— Да бе, не вярваш ли? Това е дълга история, но кариерата ми в Либия завърши именно така. Аз затова се прибрах в България. Западняците там се скатават по големите градища, а алчните за пари българчета от моя сорт са готови да лекуват и човекоядци.
Чул един техен вожд, че имало добър бял лекар, и проводи бодигардите си при мен. Жена му я свила жлъчката. Нямаше кой тогава да ми каже, че хванеш ли се с тях — отърваване няма. Ако се покажеш добър специалист, те арестуват и те оставят в харема, а ако не си — ти режат главата, без да им мигне окото. Така или иначе, оставаш до пенсия техен роб. Не го знаех, но мен господ си ме пази. Успях да избягам и да се прибера — завърши той и се прекръсти набожно.
Така неусетно минахме и на моите здравни проблеми. Писа той що писа рецепти, даде ми нужните съвети, а после продължи:
— Чакай да ти разкажа за един образ от моето следване. Бяхме му измислили прякора Златния Хипократ. Знаеш, че това е награда, която дават на завършилите с отличие медици. Рожденото му име на моя състудент беше Игнат. Дойде в София от някаква забутана северозападна провинция. Имаше неугледен селски вид — дребен, с остра рошава коса, малки кръгли оченца зад очила с осем диоптъра. Панталонът му винаги бе намачкан, не беше гладен, откакто бе купен. Ще ме питаш, защо „златен“? Ами, въпреки неугледния си вид, това човече притежаваше феноменалните способности да помни информация. Ако му кажеш едно изречение, той ще ти го повтори в обратен ред, нещо, което нормален човек не може да направи. Всички се скъсвахме да учим, а той само с един прочит взимаше изпит и то с отличен успех. Чудехме се на ума и способностите му. Имаше си и друга слабост. Пишеше стихове, но не от онези за цветята, красотата или духа, а от другите — за сексуалните си желания и мечти. Четеше ги на всички и ние мислехме, че Игнат е голям любовчия. Всъщност той нямаше никакъв опит с жените и това се вижда от историята, която ще ти разкажа. Веднъж бяхме седнали на по бутилка бира в кръчмето зад факултета, когато Златния Хипократ влетя като хала и на всеослушание заяви: „Колеги, аз ще се женя!“
„Ами?! Ти се шегуваш бе, Златния…“
„Няма майтап, ще се женя!“
„А от къде е момичето?“
„От тук е, от квартал Коньовица. Има си и брат — боксьор, но родителите са разведени.“
„Дай да я видим бе, Хипократе!“
„Готово, но всички не можете да дойдете. Ще дойде Мони, че е от моя край, а пък ми е и близък приятел.“
„Готово!“, заявих от своя страна и уговорихме деня и часа на срещата. Същия ден се играеше емблематичният мач между „Левски“ и ЦСКА. Разбрахме се да се видим преди мача, а след това всички да идем и да се навикаме и насвиркаме на централния стадион. Срещнахме се в една малка сладкарничка близо до мястото на спортното събитие. Момичето на Хипократа беше дребничко, с малки кръгли кафяви очи, играещи на всички страни. Братът пък беше по-едър, мускулест, с една нагла и мазна усмивка. Запозна ни Хипократа, стиснахме си ръце, а братът ни в клин, ни в ръкав каза: „Хайде сега ще оженим тия двамата, пък след това ще те уредим и тебе с мома. Ванчето има един куп приятелки, все красавици като нея.“ Разпалено ме потупа по рамото и ми намигна. На мен ми стана някак неудобно и неловко. На онези обаче хич не им пукаше за моите чувства. Как така ще ме сгодяват, когато едва-що сме се запознали? Тези за какво се мислят, та ще ме сватосват, сякаш това си е обикновен пазарлък. Това им поведение ми се стори много подозрително. Момето се хилеше и току се завираше в Хипократа. Той пък беше на върха на щастието. Бузите му пламтяха, очите святкаха зад силните лещи. Моят колега беше яко хлътнал. Отидохме на мач. Левски успя да победи с един гол. Навикахме се на воля, а после се разделихме с уговорката за следваща среща. Като се прибрахме в кръчмето, всички дружно завикаха и заразпитваха как е минала срещата. Хипократа се усмихваше свенливо и ме побутваше да разказвам. В мен обаче се бе загнездила една мисъл, която пищеше от съмнение. Пресегнах се, хванах го за ръката и му казах: „Хей Златния, ще ме послушаш ли за акъл?“ Той ме гледа и се чуди какво ли ми е хрумнало. „Защо не почакаш още два-три месеца, пък после прави каквото щеш. Жени се, създавай дечурлига, учи, действай както ти хрумне.“ Той примигна и видях, че наистина не можеше да схване мисълта ми. Послуша ме обаче. Отложиха сватбата. След три месеца Хипократ дойде в квартирата ми невероятно развълнуван и притеснен. Извади носна кърпа, забърса потта от челото си и някак набързо издекламира: „Ванчето влезе в болницата, за да ражда. Ще ставам баща!“ Като чух тия думи, го плеснах по тиквата и му ревнах: „Главо шашава, ти нали си учил гинекология, бе. Не можеш ли да броиш. Колко месеца се износва едно дете? Кога го правихте, брои ли ги месеците?“
„Малее, Мони, ти си прав, бе! Това дете не е от мене! Това е чуждо дете и тая иска да ме прекара, за да има детето баща.“
„Ами че тук вече си много прав. Точно това иска да направи твоето Ванче.“
„Дай да ти целувам ръка, брат ми! Ти си ми като Господ! Ти ми спаси живота! Иначе какво щеше да стане с мен? Оная мутра брат й, ако не се оженя за нея, щеше да ме смели от бой, а сега имам твърд мотив и няма да смее.“
„Те са го измислили двамата заедно. Измислили са го, за да те впримчат в брак, иначе момичето ще срамува пред хората, че отглежда копеле.“
„Прав си, брат ми! Мнооого ти благодаря!“
— Та такава беше случката със Златния Хипократ. Умен, умен, ама шашав, що се отнася до жените.
Мони погледна часовника си. Наближаваше краят на работното му време. Понечи да затвори прозореца, но спря и се загледа в него. Една заблудена пчела се шмугна край ухото му, закръжи над олисялото му теме и като не намери цветче да го опраши, кацна на ръба на лаптопа.
— Трябва да се подсетя да донеса едно бирено шише с вода.
— За какво ти е пък това?
— Край входа на поликлиниката е цъфнало ябълково дръвче. Ще откърша едно цветно клонче и ще го сложа в биреното шише. Така ами, като рече да влезе някоя пчела като тая, няма да се суети и да скучае, а ще има къде да кацне и да смукне цветен прашец. И тя е душичка, нали?
Аз го загледах умно и се зачудих дали не му е захлопала някоя дъска от много четене и работа.
— Какво ме гледаш и се хилиш? Да не ме мислиш, че съм като Златния Хипократ?
— Ни най-малко! Пчеличките ще ти бъдат само благодарни и ще станат най-редовни твои пациенти…
— Хайде ма, трудолюбивата! Хайде излитай, че ще затварям прозореца и ще си ходя!
Пчелата сякаш чу подканата, подхвръкна, засуети се малко из стаята, а после се шмугна през отворения прозорец и се изгуби някъде в свежата пролетна вечер.
— Как ти се виждат тия протести? — въпросът ми е отправен към Дончо, моя съученик и приятел. — Дали ще се промени нещо в живота на българина? Такава беднотия не помня, откакто съм прогледнал на тоя свят.
Бяхме седнали на „нашата“ маса в онова, модерното градско кафене, където цената на кафето летеше стремглаво към горната граница на чорбаджийското въображение. Много пъти съм питал Дончо защо при тая малка пенсия си позволява такова скъпо кафе. Обясняваше ми го по следния начин: „Кафето трябва да е истинско, независимо от цената, а тук го правят точно такова. Пия го с удоволствие, а като ми подадат сметката, ги псувам с още по-голямо удоволствие.“
— Едва ли ще бъде лесно. Народният гняв прелива и ако не се стигне до кръв, голям късмет ще е. Помня, че и през 97-ма беше същото, но тогава хората все още имаха по някой и друг спестен лев. Повечето ходеха на работа, а сега виждаш какво става — безработица и непрекъснато растящи цени и такси. Лоената държавна администрация не знае мярка на крадливите си напъни. Дори президентът не си мърда пръста, а вече няма правителство и народното събрание е разпуснато. Големите акули са се настървили тоя път на БДЖ и ще го глътнат, да знаеш. Но нека ти разкажа нещо, на което бях свидетел преди дванадесет години, когато Симеон Сакскобургготски пристигна от Испания. Аз нали съм си малко монархист, та се мъчех да му осигуря гласове за тогавашните избори.
— Сега вече не си ли негов фен?
— Не-е-е, видях му апетитите и целите. Не искам и да чуя, но тогава беше друго. Не познавахме тая личност, която историята беше записала да бъде цар на българите.
— Ти не беше ли в листата за депутати от нашия град?
— Бях, но не пожелах да стана, а тези, които станаха, си напълниха гушите с пари и изкупиха де що има имоти и заведения в тоя западнал наш градец. Лъснаха истинските им помисли и желания. Политиката е идеален инструмент за грабеж, ако попадне в нечисти ръце, така да знаеш, приятел.
— Е, аз защо не се бутам в нея… Нямам дарбата да се бутам с лакти между бездарници и некадърници.
— И правилно, но тогава на практика видях как се нареждат и оправят нещата отвътре. Обикаляхме окръга, правехме събрания във всяко село, набирахме привърженици и съидейници, които да гласуват за Симеон. Видях, че власт не се взима лесно, а с упорита борба и хитрини. Помня едно събрание в читалището на Боровци. Искахме да убедим селяните да гласуват за нашия кандидат за кмет — Пеши Бецински. Всъщност тамошната власт винаги е била на БСП, а нейният лидер, Гоци Нонински, беше несменяем кмет в селската община. Ще ме питаш кой е тоя Гоци? Ами той е просто един откачен и краен фанатик. Беше наплашил съселяните си, че ако не гласуват за БСП, ще настане апокалипсис, нещо като всемирния потоп. Трябваше по някакъв начин да убедим тия хора по човешки, че има и други партии, които ще защитават имота и делата им. Събранието в общината бе насрочено да се проведе в делничен ден, една седмица преди местните избори. Обадих се на Гоци по телефона, че е нужно да изчета предизборната агитационна реч по местната радиоуредба. Той от своя страна ми заяви, че трябвало предварително да му я дам, за да „види“ онова, което ще чета. Това си беше чиста цензура от негова страна, затова реших да му подготвя една изненада. Написах две различни речи, една за Гоци и друга — истинската, която щях да прочета на събранието. Разбираш, че двете се различаваха коренно по дух и съдържание. Около обяд се събрахме в читалището, за да представим нашия кандидат и да видим онези от другите партии. Беше много интересна сценка. Край една маса, застлана с червена покривка, се бяха наредили кандидат-кметовете на всички партии от селото. Когато влязох и приближих, Гоци ми ги представи: „Това е Боно от СДС, това е Личо от ДПС, това е Мръньо от ВМРО. Мен ме знаеш, нали?“ При тия думи Гоци даде знак с ръка и в залата на читалището гръмна военният съветски химн „Ставай, страна огромная…“ Бях наистина много изненадан от тоя човек. Хората, които ми представи, бяха посочени само с малките им имена. Нямаше презиме, нито фамилия. Никъде не правеха така. Когато седнах до нашия кандидат, той ми прошепна на ухо: „Не му се връзвай на тоя! Тия, дето виждаш, че са от различни партии, са до един негови хора. Ето Мръньо например му е първи братовчед по майчина линия. Личо му е кум, а Боно му е втори братовчед по бащина линия. Понеже си външен, иска да те заблуди, затова и не ти каза фамилиите им, защото някои от тях носят неговата. Ние си му знаем обаче номерата, ама го търпим, защото е нагъл и безкомпромисен. Ще ни направи черен живота, стига да се нарече. Когото и да изберат за кмет, пак ще бъде той на власт и ще се слуша думата му.“
„И за такива има чалъм, трай си“ — казах му тихичко. Вече бях дал на Гоци моята фалшива агитационна реч и той се бе съгласил да я прочета. Ако беше погледнал, наборе, в нея, щеше да кажеш: „Защо още си пия кафето с тоя върл комунист?“ Смей се, смей се ти, ама на мен тогава не ми беше до смях. Исках да убедя хората да гласуват за нашия кандидат. Всяка предизборна реч, четена в салона, се излъчваше и по радиоточката на селото. Така че цялото село беше наясно какво се случва там. Станах аз, доближих се до микрофона, пък като започнах… давай, давай, както аз си знаех. Салонът се умълча, хората занемяха, все едно че бе паднала бомба. Никой досега в тяхното село не бе слушал подобна реч за българския цар. Бяха надъхани срещу него и го смятаха за първия враг на нацията. Сега слушаха потресени и не можеха да повярват на очите и ушите си. В един момент погледнах към Гоци и видях нещо, което очаквах. Лицето на мастития бесепарски кмет беше почервеняло като ибрик. Беше се опулил, та чак пяна бе излязла на устата му. Див рев клокочеше в гърдите му. Разбра, че бяха го измамили, и не можеше да го понесе. Някой от седящите до него извади кутийка и му подаде валидол. Друг от братовчедите му наля чаша с вода. Имах чувството, че тоя човек, ако останех насаме с него, щеше да ме застреля от упор. Разправяха се легенди, че в кабинета си държал пушка от войната, опряна до сами бюрото. Всеки, който влизал при него, я гледал и не смеел да му противоречи… Стана, както обичаше да казва професор Вучков: „Гледам и не вярвам на ушите си!“ Завърших речта си аз, усмихнах се на присъстващите, пожелах им успех на изборите и си тръгнах. Никой не ми ръкопляска — не посмяха да го направят. Последва ме и нашият кандидат. Не смееше да остане сам сред тая „червена“ аудитория.
— Абе, Дончо, тия спомени да не са от синьото ти тефтерче? Нали в него пазеше архив с бележити събития от твоя живот?
— Позна! Не мога да го намеря обаче. Някъде съм го забутал и се чудя къде е. Възможно е и внукът да го е докопал. Голям хитрец е. Паднал се е на дядо си.
— Язък! Щях да ти го поискам за деликатен прочит.
— Съжалявам, приятел, това е положението…
Вратата на кафенето се отвори и през нея влезе една прегърбена, добре облечена възрастна жена. Приближи към нашата маса, погледна ни със сините си воднисти очи и с репетиран глас проплака:
— Дайте меня, дабрие люди, маленка стотинки! Пенсия маленкая! Неть для лекарства!
— О-о-о, я ми се разкарай от главата! — пропъди я Дончо.
Бабката изсъска с уста и го прокле на руски.
— Помниш ли я тая? Късаше билети в кварталното кино. Тогава беше млада, разведена, фуклива и надменна. А ние бяхме деца, палави и шумни. Като ни видеше, че се блъскаме, изкрещяваше нещо на руски и замахваше да ни пляска. Беше зла и вероятно затова мъжът й я напусна. Сега е остаряла и е закъсала за пари. За четиридесет години не е научила и една българска дума. Как да й дам пари, като я помня каква беше.
— Абе, на изпаднал човек се помага, така знам аз. Помня я. Такава беше.
Станахме и се запътихме към изхода. По булеварда се точеше поток от млади хора. Носеха български знамена и плакати, написани набързо. Скандираха:
— Ма-фи-я! Съд за политиците, разорили България! Вън, ЕРД-та! Достоен живот за българина!
Спряхме, за да изчакаме преминаването на множеството. Колоната бе обиколена от кордон полицаи. Те вдигаха портативните си радиостанции и говореха нещо, вероятно докладваха на своите началници.
— Как ти се вижда, наборе? Накъде вървим?
— Вижда ми се на революция. Не е на добре това. Слушах по „Дарик“ радио, че се готвел някакъв преврат, за да се потушат безредиците. Щял да го ръководи външен генерал. Нашите генерали не смеели да се месят. Може и да са слухове, но дано не се стигне дотам, че наистина ще се лее кръв. Ония безумци, които ни доведоха дотук, за да запазят милионите си са готови на всичко. Това е новото поколение, наборе. То не е търпеливо като нас. Но има и друго… ножът вече май е опрял до кокала, не ти ли се струва?
— Струва ми се. Като гледам по цената на кафето… Скоро и пенсията няма да ми стигне, за да си купя и изпия едно хубаво кафе.
Беше ми домъчняло за моя приятел, д-р Мони Шонев. Като го видя, тутакси — не, моментално — ми се вдигаше настроението. Той бе така сладкодумен, че ми беше просто удоволствие да го слушам. Познавахме се от млади, дори бяхме лежали заедно в болница — легло до легло.
По ония времена и двамата бяхме студенти, той по медицина, а аз по инженерство. По-късно ми стана участъков лекар. Беше добре, че ми знаеше здравословните проблеми и бързо ме оправяше при нужда.
Някъде в началото на демокрацията Мони изчезна. Чух случайно, че бил заминал за Либия заедно с медицинската си сестра. Просто се бяха сработили като екип. Сестрата се поболяла в тая гореща и пустинна страна и починала, а той едва се прибрал след доста премеждия и опасности. Разказваше ми, че го пленили туареги — хора на пустинята, и го ползвали за какво ли не. По една щастлива случайност и благодарение на личната си смелост успял да избяга.
В началото на новото хилядолетие се прибрал в България, но закъснял с регистрацията за личен лекар. Сега си хапеше палците и се тюхкаше с малкото на брой пациенти, все с тежко здравословно състояние.
Когато ходех до моята лична лекарка, имах навика да се отбивам и до него. Кабинетите им бяха на един етаж, врата срещу врата. Знаех, че обичаше да пие капучино и то само от един кафе автомат, закътан в краен ъгъл на третия етаж на поликлиниката. Какво ли му имаше на тоя автомат, че правеше такова специално кафе, не зная. Опитах го и аз. Да, беше много добро, но си беше кафе от автомат.
Ето ме сега, нося чашката към неговия кабинет, отварям с лакът вратата, а с другата крепя някаква пазарска чанта, пълна с картофи. Мони беше вътре. Размахваше надянат на пластмасова дръжка мокър парцал и миеше пода.
— О-о-о, кой се появи?!… Влизай, влизай, ама ще минеш оттук, че виждаш ли какви стъпки остават!
— Ако всичките доктори бяха като теб, тая поликлиника щеше да заприлича на аптеката „Койчев“. Помниш ли я?
— Че как иначе? Беше най-личната аптека във Враца, преди… колко беше… м-м-м… 45 години. Сядай де, сядай…
— Сам ли работиш? Нямаш ли медицинска сестра?
— И сам воинът е воин!
— Като те гледам с това шкембенце, не ми приличаш на воин, но няма да го уточняваме.
— А да ти приличам на изповедник?
— ?
— Станах точно такъв — каза и широко усмихнат пое чашката с капучино. — Нали го направи на оня автомат от третия етаж?
— Да бе, точно там го правих, пий го спокойно.
Не зная какво свойство има кафето от „оня“ автомат, но след три юнашки глътки от ароматната течност Мони така се оживи, че тутакси подхвана с ентусиазъм една комична история.
— Между другото, ти защо не взе за себе си кафе?
— На диета съм!
— Абе диета… диета… кафето е най-големият еликсир на света! Мене слушай и се не бой. Щом ти го казва доктор, значи трябва да му вярваш. Но да ти разкажа една история, за да се посмееш като за добре дошъл…
Заслушах се със затаен дъх, защото очаквах нещо оригинално и много комично. Умееше да разказва като актьор, пустият му Мони.
— Дойде, брат ми, веднъж при мен един Тошо. Няма да ти го описвам на външен вид, но си представи един рошав немит българин с манталитет на мангал. Работата му била да рине тор по цял ден в кравеферма на едно врачанско село. Като влезе в кабинета, моментално ми се догади. Побързах да отворя прозореца. От него се носеше такъв смрад, че не ти е истина… Погледна ме жално Тошо и с плачлив гласец пророни: „Дофторе, не съм дошъл да ма лекуваш, а да ми дадеш един съвет.“
„Давай, да видим дали ще мога, Тоше!“
„Моята Кина ма остави и избѐга с друг! Дзвъна й язе, ама она не дига! Отидѐ при един орунгел, дека мяза на кьорав бивол. Сабаа̀ле пак й дзвънех, ама на тилифоню съ обади оню, орунгело де, и ми вика: «Що ми пречиш на е---аньето, бе?!» Блъсна̀ ма гла̀ва от та̀а приказка, е-ѐй!“
„И после? Ти какво му отговори?“
„Какво… казах му да ми я даде да са чуем. Даде ми я… Че като занизах язе, замолих, че като заревах… «Кине ма, мъко моя ма, що така ма, агънце вакло? Що избѐга от мене, ма?» «Тоше, стига рева, бе! Я не сум избегала от тебе, ама тоа ма прелъга… Женско сръце, нали знаа̀ш? Лабаво си е!» — Кажи, дофторе, сега, думай ми. Как да си върна Кина?“
„Проста работа, Тоше. Купуваш едни обеци, една тава с реванета и работата е готова. Те жените много обичат да се кичат и да ядат сладко.“
Мони сръбна от капучиното, погледна към мен, колкото да констатира дали ми е привлякъл вниманието. Нямаше начин, слушах го с полуотворена уста, захилена в една идиотска усмивка. Историята ми харесваше и следях с напрегнато внимание развръзката й.
— След два дена дойде пак Тошо и ми изложи следващата глава от патилата си: „Шъ знаиш дофторе, пробва̀х! Това с обеците и реването де…“
„И какво стана?“
„Тилифоньо пак го дигна̀ оня, орунгело. «Дай да са видим — вика — у кръчмето, при Пешо. Да видим, дали ша моо да са разбѐрем?!» Отидѐх я у кръчмето, гледам народ, народ, та нема къде ѝгла да фърлиш. Като ни видѐа, сички са изнѝзаа до един. Май разбра̀а, че ша има бой. Лъгал съм са, обаче. После Пешо ми рече, че излѐзнале от миризмата. И двамата с орунгело си миришееме на пръчове. Гледаме са с орунгело, стиснаа̀ме си ръ̀це, а он ми вѝка: «Нашио, чѐкай сѐга да съ разбѐрем. Ша ти върна Кина, ама она не та щѐ. Смръдиш й, вика, на ла---на. Чекай, пак ша я питам… Кино-о-о ма, тоа твойо ти е зел тава с реванета, ма. Вика, че сичкото-о за тебе, ма. Са̀каш ли да са врънеш при него, ма?» Чувам я язе, че цвили нещо по тилифоньо, па му викам: «Кажи й, че и обици съм й зел.» Пак чух, че са разцвили она̀а. А орунгело ми вика: «Съгласна-а да си доде при тебе… Сага обаче сме я затворили с бракята ми у едно къще до Табашкио мост. Даваме й само во̀да и сух лѐбец, че е млогу люта. Ша ти я дадеме, казано е. Вѐрвай ми!»“
Мони се хилеше заразително, аз също. После той финализира историята с едно култово изречение:
— Не съм вярвал, че една жена може да направи такъв голям и як мъж на пихтия. То жените какви ли не тактики си имат и умеят да въртят мъжа на малкия си пръст. Реве Тошо, нарежда и знаеш ли как завършиха обясненията му?
„Дофторе, не ма̀-а жал, че ония, бракята де, ша я е---ът, жал ма̀-а, че горкото Кине е затворено у къщето до Табашкия мост и са го оста̀виле на сух лебец и гола водица… моето Кине, дофторе, престави си!“
Вече и двамата се превивахме от смях. Мончо беше станал на крака. Бе грабнал парцала с пластмасовата дръжка и заличаваше старателно калните следи от маратонки, които бях оставил. Явно тоя човек си имаше мания за чистота.
— Искаш ли едно бонбонче? — сети се да ме почерпи той. Подаде ми едно дребно розово бонбонче, увито в прозрачен целофан, което развих с вещина и засмуках с удоволствие.
— Чакай бе, брат ми! Ти нямаше ли диабет? — попита ме притеснено.
— Не бой се, историята си го заслужава. Та значи си станал изповедник?
— Да бе, само дето нямам расо. Кой и откъде дойде и започва. Ако си водя записки, ще напиша бестселър.
— Ами пиши, имаш професионален поглед към хорската психика. Трябвало е да специализираш психология, а не за общопрактикуващ лекар.
В тоя момент на вратата се почука. Влезе висока, добре облечена жена. Мони я покани да седне. Стисна ми ръката за довиждане и двамата отново се закикотихме в синхрон.
— Щяла да умре от глад в къщето до Табашкия мост — хилеше се той. — И тоя Тошо е, как да се изразя, мъж е, та дрънка…
Аз му пригласях в кикотенето, а току-що влязлата пациентка ни гледаше стреснато и вероятно ни се чудеше на акъла.
Имаше един момент в живота на Олимпи Гюров, когато не мислеше въобще за болести, за доктори и за лекарства. Тоя момент отдавна отмина, още когато едва навършил четиридесет години усети, че се задъхва при изкачване на стъпала. Много го учуди и фактът, че колежката му Буба веднъж подметна:
— Абе, Олимп, какво дишаш така тежко, като ми гледаш циците… Да не би? А-а?…
— Не-е, въобразяваш си. Така си дишам…
— Чуй ме, колега, я иди на доктор да те види, че още не си престарил свят, за да ти палим свещи…
Олимп я послуша и отиде при една руса, руса, та чак сламена млада докторка, която отговаряше за неговия квартал. Тогава, по времето на соца, беше така. Всеки квартал си имаше доктор, сега обаче го промениха. Всеки пишман българин и българка си имат вече свой частен доверен и любим медик, който едва ли ги лекува, защото те, докторите, май забравиха да лекуват. Само пишат, пишат до замайване.
Та младото русо чудо прегледа Олимпи, преслуша го, усмихна му се и мило каза:
— Имаш една малка хипертонийка. Ще я оправим бързо с едно хапченце и ще станеш момък за чудо и приказ — усмихна му се и това бе повод и Олимпи да се усмихне. Как обаче това сламеното разбра, че е ерген? Не беше си изповядвал жизнения статус. Тия млади докторки май ги учат да четат мисли… Каза му и друго нещо — че ще следи състоянието му и той трябва да я посещава поне веднъж месечно, за да му мери кръвното…
„Хайде-е-е, каква беше тя, а каква стана?…“ — каза си Олимпи и стриктно изпълни нареждането.
При следващото посещение узна, че въпросното хапченце трябвало да се пие цял живот.
„Ле-ле-ма-мале! Да живее с хапчета?! Ега си!“
Точно това не очакваше. Няма да стане! Каза го на ум и си тръгна. Не пи три дни хапчето и отново започна да се задъхва.
„Тц, тц, загазихме млади и зелени!“
Постепенно свикна с положението. Опита се да спортува, да не се нервира, да ходи по зелени тревисти поляни и иглолистни гори, обаче не се получи желаният резултат. Високото кръвно не се оправяше. Купи си дори и билкова книга. Чете, чете, докато му се премрежиха очите. Научи се да разпознава и да бере един куп лечебни треволяци. Експериментираше с тях върху себе си. Сменяше ги, дозираше ги, докато един ден получи бъбречна криза. Прегледа го пак онова сламеното чудо и го попита:
— Какво си пил бе, човек? Ти си се отровил!
Беше го срам да си признае, че изучава и употребява билки. Страхуваше се, че ще го подиграе. Докторето обаче му смени хапчето. Старото било слабо и престанало да му действа.
Мина още една година. Русото чудо се омъжи и изчезна някъде в столицата. Същевременно „социализъма“ го сринаха неговите най-верни привърженици и в милата му родина се появи „капитализъма“.
Питай лудия защо е луд и той няма да може да ти отговори. Здравната система я реформираха така, че хората, като се разболееха, не знаеха къде да идат и колко пари да платят на все по-замогващите се медици. Изразът „Мре като муха“ стана много популярен. Далавери, корупция, измами и какви ли още не вредни за обществото отношения навлязоха в житие-битието на българския социален субект.
Олимпи, добре осведомен за същината на артериалната хипертония, стриктно спазваше предписанията на новите, тъй наречени вече „лични“ лекари. Лекарствата ги сменяха непрекъснато, а тяхното количество и цена растеше в аритметична прогресия. Към артериалната хипертония се добавиха още заболявания, за които въобще не беше чувал. За тях пиеше нови лекарства, докато накрая една сутрин се събуди извънредно замаян и с големи усилия успя да стане на крака.
„Ега си! Разказа ми се играта! Ами сега?“
Последните думи каза с едно забързано темпо, защото нещо в корема му взе да къркори и да се бунтува. Притича до тоалетната и с мъка успя да се изходи. Гадеше му се, виеше му се свят, трепереха му коленете.
За зла съдба личната му лекарка бе също болна. Отиде в кабинета, попита, но сестрата му отговори, че няма да я има месеци наред…
„Кофти, много кофти! Няма да ходя при друг лекар — точка!“ — реши той и си забърка една чаша сода бикарбонат. Започна едно самолечение с билки, които беше изучавал и брал преди години.
Мина месец, мина втори, страданието му се усили. Започна да усеща остри болки в корема и да стене на сън. Всъщност сън въобще нямаше. Единственото хубаво нещо бе, че успя да си уреди пенсиониране. Впрочем в такова състояние за работа не можеше и да се мисли.
Наближаваше Коледа. По стар обичай всяко нормално българче се запасяваше с мръвки и алкохолни питиета. Олимпи не остана по-назад. Купи си малко кайма, една-две пилешки пържоли и бутилка червено вино. С това финансовите възможности на пенсията му се изчерпиха.
Дойде и светлият празник. По улиците на крайния квартал загърмяха пиратки, засвири се чалга, като че идваше краят на света. Тук-там по терасите на старите кооперации светнаха и задимяха скари. Християните от различни етноси се веселяха.
В тоя хубав и специален момент Олимпи получи нова криза. Вися половин час в тоалетната, а после с последни сили си сготви една постна картофена чорбица. Така посрещна Коледа и Нова година — с бистра чорбица и минерална водица.
„Край! Ще търся нов личен доктор! Моята може да отсъства още една година, ама болките не се търпят.“
Речено-сторено! Отиде до градската поликлиника и без много лутане откри един стар познат лекар. Здрависаха се, казаха си каквото имаше да си казват и бързо оформиха процедурата по прехвърлянето.
— Виж сега, приятелю! — каза му лекарят и го погледна сериозно в очите. — В целия Северозапад, като започнеш от Видин, та стигнеш до Враца, няма свестен гастроентеролог, който да ти излекува диарията. Пиша ти сега едно направление и заминаваш за София. Ще идеш там и там, в еди-кой си кабинет, ще попиташ за тоя и тоя доктор и ще ти накъдрят лечение с хапчета и диета. Това е столица, е-е-й!
В един мрачен и студен януарски понеделник Олимпи замина за София. Отиде на точното място, видя точния човек и си уреди точната консултация.
Стойността на лекарствата обаче се оказа в размер, колкото половината му пенсия. Купи ги и се прибра. Започна едно много професионално и люто, столично лечение.
„Да, ама не!“ — както обичаше да казва навремето журналистът Петко Бочаров. Всичко си остана постарому. Замина отново…
— Ще трябва да лежиш в болница ни, приятел — убеждаваше го доктор консултантката. — Има си клинични пътеки. Ще те подхвана с една пътека и ще те оправя за нула време. Така, с иди ми, дойди ми, няма да стане. Вземи си направление и идвай да лежиш в нашата болница…
След два дни Олимпи се озова в съответната болница, където консултантката ръководеше цял медицински екип.
— Ще те започнем със стомаха. Трябва да видим дали нямаш язва.
— Ама аз патя от черва, а не от стомах…
— Всичко е свързано, приятел, от стомаха може да са се увредили и червата…
Съседът му по легло, като чу тези думи, каза:
— Абе ти вчерашен ли си?! Тук няма да ти лекуват това, което те боли, ами ще лекуват друго, което се плаща най-скъпо от здравната каса. Тарикати са и печалбари, не си ли чул за подобни далавери? Те затова са те прибрали в частната си болница. Такива риби от провинцията са им добре дошли.
На следващия ден вкараха Олимпи в една малка зала и му натикаха дебел маркуч в устата. Ококоли се той, задъха се, защото не очакваше подобна интервенция. Накрая повърна кръв и експериментът, наречен „клинична пътека“, завърши.
— Тук има нещо неясно, но не е опасно. Нямаш рак, не бой се! — произнесе се консултантката.
— Ама аз си знам, че нямам рак, докторке. Мъчи ме само упорита диария.
— То нищо не се знае. Ти идваш от район с повишена радиация, така че нищо не се знае… Утре ще минеш още една клинична пътека, но ще трябва да си доплатиш за нея малко повече. Ще бъркаме в дупето…
— Мерси, докторке! Мисля, че ме излекувахте. Имам желание да си вървя…
— Ама защо? Ако ви се случи нещо във влака? Ето, повърнахте кръв…
— Нищо няма да ми се случи. Отивам си!
Съседът му по легло го изслуша и заяви:
— Много правилно. Изчезвай, докато си още жив, защото не се знае, като те упоят, какво ще ти направят. Могат да отрежат и бъбрек, а после да кажат, че се е налагало.
Олимпи си тръгна с един от последните пътнически влакове. Беше навалял дълбок сняг. На слизане от влака се подхлъзна и така си удари коляното, че сълзи му излязоха на очите.
„Сега остава да счупя става и съм готов отново за болница!“
На другия ден посети личния си доктор. Разказа за „лечението“ и заключи:
— Раздразниха ми стомаха, но разстройството си остана.
— Няма страшно! Ще ядеш препечени филийки на всяко ядене. Ето ти рецепта, да пиеш едни прахчета. Дядо ми ги даваше навремето на кокошките, като се продрискат.
Олимпи си имаше едно колкото добро, толкова и вредно качество. Изпълняваше всичко, каквото му наредят, просто на юнашко доверие, без да се замисли и проверява.
На всяко ядене започна да препича филии и да пие прахче. Получи се обаче обратният ефект. Разстройството му премина в упорит запек. Висеше по цели часове в тоалетната и подсвиркваше на червата си с надежда, че случката ще се случи. Да, и тя се случи, но с кървави следи. Уплаши се. Звънна на личния лекар, а той със строг глас го посъветва:
— Веднага звъниш на бърза помощ и оставаш в болница. Ще ти изтече кръвта и ще умреш.
Колкото беше уплашен, думите на доктора допълнително го уплашиха. Звънна на бърза помощ, а те не се церемониха много с него. Направиха му една система и го хвърлиха да лежи в болницата.
Там изкара нова клинична пътека, тоя път с бъркане в дупето и с поредица от системи за кръвоспиране. Изписаха го отслабнал, залинял, с тъмни кръгове под очите от безсъние и притеснения.
— Нямаш рак! — обясни му лекарят при изписването. — От това се бояхме най-много.
— Защо ми говорите само за рак?
— Ами, това е най-модерната болест в момента. Всички колеги най-напред мислим за нея.
На следващия ден Олимпи посети отново личния си лекар. Оня прочете епикризата и пророни облекчено: „Чудесно! Нямаш рак!“
— Нямам рак, но от тези кръвоспиращи системи започна да ме боли глава и да вдигам кръвно. Хапчетата, които пия, не ми действат. Какво да правя?
— Виж сега приятел, аз нямам вече направления за теб, затова ще ти изпиша един стар илач, с който съм лекувал бабичките навремето. Евтин е, може да си го купиш и без рецепта, но аз ще ти я напиша. Пий го известно време и ми се обади пак…
Олимпи купи лекарството и започна лечение на кръвното си налягане. След няколко изпити хапчета усети, че главата му ще се сцепи от болка. Сънят му отиде на кино. Спеше по един час на нощ и ставаше с върховни усилия. Сега вече напълно я закъса. Нервите му се опънаха на струна. Ходеше и залиташе. Не можеше да върви дълго пеша, все гледаше да седне на някоя пейка. В някои моменти го хващаше невероятен страх.
Отиде отново до личния си лекар…
— Докторе, ти ме довърши окончателно. Вече не мога и да спя. Адски ме боли глава от твоето лекарство. Какво да правя?
— Ще го пиеш! То е най-безвредно и най-леко за хипертоници. Не можеш да спиш ли? Сега ще те оправим!
Протегна се, извади един кочан със зелени рецепти и започна да пише нещо. После го подаде на Олимпи и го попита:
— Искаш ли да те изпратя на психиатър? За него ще измисля едно направление. Ще ти изпише нещо, от което ще ти бъде така хубаво, хубаво…
Олимпи погледна рецептата. В горния й ляв ъгъл пишеше: „Внимание, медикаментът е наркотично вещество и предразполага към пристрастяване. Да се взема с повишено внимание и под контрол на лекар!“
Косата му се изправи.
„Тоя е решил да ме направи наркоман. Ще ми лекува кръвното и безсънието с лекарство за луди. Я да си ходя, докато съм още жив…“
Стана и се запъти към вратата. Лекарят го погледна, усмихна му се и започна пламенно да рецитира:
— Хей другарю, ти какво решил си с чука, с тоя пламък и искри… Знаеш ли от кого е това стихотворение? От Смирненски, приятел, „Каменарче“ се казва. Виждаш ли какви стихотворения е писал тоя човек на времето?
Олимпи не му отговори. Затвори леко и тихичко вратата. Оня отвътре продължаваше да си рецитира, въпреки че нямаше слушатели.
Излезе, виеше му се свят, олюляваше се. На спирката на тролея едва позна стария си колега от завода. Като го видя в това състояние, той го попита:
— С какво те е лекувал твоят лекар? Я да видя?… Леле-е-е. Ами че аз съм го опитвал това. Жив да си приятелю, не го купувай! От него започнах да халюцинирам. Виждаха ми се привидения, умрели близки и т.н. Няма да знаеш на кой свят си. Ще откачиш, запомни! Не го пий!
— Ами че аз откачих, бе. Напълно откачих!
— Виждам, че още не си, ами иди и се наспи. Зарежи всички доктори и боклуците им. Те могат да сторят само едно с теб. Да те уморят и да си идеш от тоя свят със или без духова музика.
— Това и мисля да направя.
Откъм Химкомбината се зададе празният тролей. Спирачките му въздъхнаха със свистене и спря. Малката група хора се качи без блъскане. Бяха някак вяли, унили, с посърнали лица. Всички те идваха от поликлиниката, където бяха посетили личните си лекари или други медицински специалисти. В джобовете стискаха рецепти, а в сърцата таяха надежда, че някога, в някакъв неопределен момент, ще се събудят здрави. Ще погледнат слънцето и ще се усмихнат. Някои от тях ще възкликнат: „Ех, колко хубав е животът!“ Другите обаче…
На изтерзаните жители от град Мизия.
Тая вечер на Цвета й беше някак много тъжно и самотно. Преди няколко месеца бе починала майка й. Вярно е, че беше много болна, но загубата на родител винаги разтърсва, колкото и да сме подготвени за нея.
Ето, прихлупваше здрач. Дъждът вече трети ден не спираше да вали. Това лято не беше като никое от предишните — дъжд, дъжд, кал… Корените на доматите в градината изгниха от влага. На всичкото отгоре в дъжда се примеси някаква кисела съставка, която изгори листата на асмата и на дърветата. Отчаяние и покруса налегнаха самотната жена. Смеските за кокошките свършваха и трябваше да иде и купи нови. Но къде ти, с тая мижава пенсия, за какво по-напред?
Кучето Рижко и то гладуваше. Поради безпаричие. Бе отвикнала да готви месо, а то все пак обираше остатъците от ястията. Виеше на умряло по цели нощи. Беше гладно.
Мъжът й се помина преди няколко години и я остави сама. Дъщеря й се омъжи някъде по Русенско и много рядко я посещаваше. Цвета си живееше сама с малката земеделска пенсия, с малкото домашни животни, с нерадостните чувства на самотницата. Единствената й утеха беше по-младата й сестра, също вдовица, която живееше в горния край на града.
Жената извади твърдия ненарязан хляб, отчупи един къшей, рязна парче сирене и задъвка. Сухите залъци трудно се преглъщаха. Електрическата лампа започна да примигва. Нещо ставаше с това електричество.
Звънна телефонът. Беше сестра й. Гласът й трепереше от напрежение и уплаха.
— Како Цвето, идва голям порой откъм Крушовица. Обади ми се една приятелка. Нещо невиждано е. Потопило е половината село. Тръгнало е и към нас. Взимай най-нужното и идвай при мен. Ние сме на високо и реката, ако прелее, няма да може да ни засегне, а ти си в най-ниското. Страх ме е за тебе, како, бързо идвай! Зарежи всичко!
Цвета пребледня. Само това оставаше, да ги залее пороят… Бутна хляба и сиренето, стана и се запъти към гардероба. Извади личните си документи, малкото пари, които бяха останали от пенсията, изключи хладилника и телевизора, наметна една стара шуба на мъжа си и излезе на двора.
Рижко виеше като на умряло. Дърпаше се на синджира и скимтеше след всеки вой. Отвърза го. Той замята опашка, замота се около краката й и я последва. За кокошките забрави. Те бяха заспали и нищо не можеше да ги събуди.
Забърза по стръмната улица към центъра. Имаше излезли доста хора. Бяха дочули нещо тревожно и коментираха оживено. Всеки чукаше бутоните на джиесема и говореше с познати. Ставаше нещо, но едва ли беше ясно какво.
Стигна къщата на сестра си. Тя бе отворила входната врата, спусна се, прегърна я и заплака.
— Дъщеря ми е някъде там, долу. Не мога да я чуя. С детето са заедно. А зетят го няма никакъв. Къде ли е сега? Много ми е тревожно, како… Ето, най-после вдигна… Милке, мамо, събирайте най-нужното и идвайте при мен, мамо. От дъждовете се е направила голяма вълна и се движи към нас. Обадиха ми се от Крушовица. Идвайте бързо, да сме всички заедно тук, на високото. Реката може да прелее, да ви залее и издави, но тук няма да стигне.
Тя изхлипа, после забърса оросено чело и се защура из къщата.
Цвета стоеше на двора и се взираше на запад, където залязваше слънцето. Дъждът беше спрял. Вероятно беше временно. Дворът, градината, пътеките, всичко беше удавено във вода. Земята, подгизнала от дъждовете, не можеше да я поеме и тя се събираше на малки локви, които постепенно се уголемяваха и се сливаха. Прасето грухтеше уплашено в кочината, двете кучета лаеха тревожно, козите блееха, явно усещаха нещо, което хората не можеха да доловят.
Неочаквано тя чу някакъв глух тътен, който се усилваше и се превръщаше в бучене. Хората от долната махала закрещяха, завикаха. В полумрака съзря, че улицата започна да се запълва постепенно с вода, идваща на талази, все по-големи и все по-упорити. Светлините на града постепенно угаснаха. Изключваха тока по квартали. Светеше само в техния квартал…
Тинка, сестра й, се появи неочаквано, хвана я за ръката и й я стисна.
— Како, виж какво става. Спряха тока почти на целия град. Чуваш ли? Чуваш ли викове? Божке-е-е, ето, ето я и Милка, и внучката ми! Идат! Зетят обаче го няма. Защо не е с тях? Елате, елате, чедо…
— Мамо, града го залива вода… Голяма вода, мамо… Потопи нашия квартал, целия… и нашата къща потопи, мамо… Едва успяхме да избягаме. Стефчо обаче се изгуби някъде… Не ми се обажда… Хората… видях, че се качват по покривите, защото водата заливаше къщите им. Давят се животни, падат паянтови постройки… Ужасни неща стават в града, мамо…
Слънцето се скри зад хоризонта. Мракът похлупи града и скри ужаса и трагедията на стотиците му бедни жители.
Пуснаха радиото. Вървяха вечерните новини. После се появи извънредно съобщение. Говореха за техния град. Съветваха хората какво да правят. Правеха прогнози, но всичко беше някак нереално и изкуствено. Никой всъщност не знаеше какво се случва тук. Не знаеха и те — четирите жени на различна възраст, събрани в тревожната къща.
След половин час дойдоха няколко момчета и се помолиха да останат, защото къщите им били потопени във вода. Те бяха приятели на Тинкиния син. Приеха ги. Нямаше начин. Бяха в беда. Къде можеха да идат сега в тая тъмнина?
Нощта мина тревожно за всички. Над удавения град се носеха отчаяни викове на хора в беда. Чуваше се неистов кучешки лай. От време на време глух тътен, придружен със скърцане и трясък, се разнасяше едва на стотина метра под тях. Срутваха се къщи, навярно от силната водна вълна. Не можеше да бъде друго. А хората? Какво ли ставаше с хората? Чуваха ужасените викове, зовът им за помощ. Сигурно някои се давеха и никой не можеше да им помогне. Бедствието беше всеобщо.
Някъде в небето блесна светлина. Чу се бумтене на мотор. Като че ли бяха изпратили хеликоптер. Да, и то не само един. Някой някъде бе дал сигнал за случващото се, сигнал, че в техния град се давят хора. Бяха изпратили помощ. Машините прелитаха ниско. Осветяваха с прожекторите си квартал след квартал. Някъде спираха. Спускаха въжена стълба и хора на гроздове пълзяха нагоре. После се скриваха зад хълма, кацаха, разтоварваха и пак се връщаха.
На сутринта леко ръмеше. Слънцето се бе скрило зад сивите дъждовни облаци.
Цвета, Тинка и всички около тях излязоха на двора, за да видят какво се бе случило.
Ръждивокафявата вода беше стигнала на трийсетина метра от входната врата и бе спряла. Надолу, докъдето погледът им стигаше, всичко бе потънало във вода. Къщите като самотни острови стърчаха от нея. На покривите им се бяха скупчили хора, успели в последния момент да се спасят. Те се провикваха към съседите си тревожно. Питаха, къде смислено, къде безсмислено, за онова, което се беше случило през нощта. Някъде плачеха жени, вайкаха се за дома си, за близките си, които не бяха успели да чуят и видят.
Милка непрекъснато набираше някакъв номер на телефона. Търсеше мъжа си, който от вечерта не се бе обадил. В един момент изхлипа:
— Стефчо, къде си бе, човек? Къде изчезна?
Мъжът й бе успял да избяга от водната вълна. Беше се изкачил в последния момент на крайградския хълм. Батерията на телефона му била паднала, та се обаждал от друг телефон.
Милка се разплака, сълзите й течаха непрекъснато по страните. Беше жив! Беше се спасил! Оставаше да оплаква потопения им дом. Нямаше вече къде да идат. Тинка я прегърна, заплака с нея. Тя не беше добре със здравето, но какво да прави, беше майка и искаше поне малко да я утеши.
Цвета бе притихнала. Тя също нямаше къде да иде. И нейният дом беше под водата. Стана й тъжно и безутешно за нея самата, за жестоката съдба на близките й и за бедните хорица от родния й град.
Рижко сновеше около нея. Той явно разбираше какво се случва, защото не махаше както обикновено с опашка. Гледаше хората, после изскимтяваше, потичваше из калния двор и пак се връщаше. Цялото му изражение, целият му тревожен поглед говореше едно и също. Задаваше си въпроса, който всички хора около него си задаваха:
„А сега, къде да ида?“
Богати сме на спомени
Живели
Тъй дълго в тоя тъй невзрачен свят
И бедни сме на радости
Препълнени с копнеж
И пориви безчет
Усмивка на дете
Е най-вълшебна гледка
Поглед лъчезарен
И гукащо гласче
Подай ръка
И погали го нежно
Усмихни се
Че това е твое детство
Изживяно
Преди толкова лета
Протегни ръка и погали душата
Която в ярост си ранил
Погали я нежно
За да усетиш топлота
И да стопиш леда там
Че иначе е трудно
Не се живее
С товара тежък
Виж, гълъб литва към небето
Трепти и пърха твоята душа
Тя иска да се скрие
Там в малкото сърце
И да политне към простора
Към тихата лазурна синева
Да зърне там отгоре
Онези, невидяните места
Които си мечтал да видиш
Но животът не е стигнал
Вървиш по пътя
А колко има още
Кой ли казва?
Създателят мълчи
Върви, не спирай
И бори се
До сетен дъх
До сетна радост
Тя мисията в теб е
Кодирана и крайна
Ще разбереш, когато свърши
Полетът на гълъба