Стигате края на разказа „Куклата“. Заставате поразени на вратата на притъмняла стая, в която червенокосата Ребека (да, името би ви подвело малко, ако и вие като мен търсите нещо, което да ви подскаже как да разрешите загадката) е изпаднала в неистова възбуда. Тя е на дивана, а компанията й — кукла в естествени размери на име Джулио, ви се хили с извити и влажни алени устни. Чувствате се смутени, разтревожени, озадачени. Механична кукла? Това ли е имала предвид авторката? Имало ли е изобщо подобни неща през двайсетте години на миналия век? Странно е, плашещо. Или пък не сте разбрали правилно разказа? Препрочитате го и започвате да се чудите що за представи се въртят в главата на младата — съвсем младата тогава — писателка и как й е хрумнала такава чудесия.
Дафни дю Морие е на двайсет години, когато създава „Куклата“. Това е първото произведение, написано от нея във Фоуи, където се е оттеглила, за да не я разсейва семейният живот, потънал в безсъдържателни всекидневни дреболии и в театъра. Разказът представя маниакалността и потиснатите тревоги на младата писателка, които минават през страниците като вино през вода.
Образът на червените влажни устни на Джулио ме озадачаваше, докато, размишлявайки над тези разкази, не прочетох в мемоарите на Дафни дю Морие, озаглавени „Аз като млада“, че първите й целувки, тайничко откраднати от братовчед й Джефри (два пъти женен и двайсет и две години по-голям от нея), приличали на целувките на баща й Джералд. „Странно, но е почти същото като, когато целувам Т[атко]“, отбелязва тя и аз се замислих над името на куклата: „Джулио“ е почти същото име като „Джулиъс“, едноименния баща, изгарящ от кръвосмесителна и унищожителна страст към дъщеря си в най-прочутия роман на Дафни, издаден пет години по-късно, през 1933 година.
Въпросите, които занимават мислите на младата Дю Морие, се спотайват близо до повърхността в много от ранните й разкази, а според мен включените в този сборник са едни от най-интригуващите сред тях. Фанатичната любов на мъж към непостижима жена, сексуалното стеснение и сексуалните търсения, взаимно противоречащите си нужда от самота и нужда от общуване — тук в зародиш можем да открием всички теми от по-късните й велики романи.
Не е чудно, че властно се откроява Джералд дю Морие. Дафни бяга не само от Лондон, когато моли да й позволят да поостане в Корнуол, за да пише, а и от обсебващата обич на баща си, чиито разпалвани от изпитото порто изблици на гняв и обвинения я измъчват. Нещо толкова невинно като детска играчка на тъмно се оказва вулгарно и срамно и вероятно разкрива как се е чувствала писателката, когато открила „нечестивия екстаз“ на секса; неизличимата като петно вина на по-късните й героини, особено на Хеста във втория й роман, „Никога вече няма да бъда млада“, и разбира се, предполагаемата нимфомания на първата госпожа Де Уинтър в „Ребека“.
„Куклата“ не е единственият разказ, в който като скрито течение се долавя темата за дъщерята любимка, чийто баща не желае тя да порасне и да се отдели от него. Може би най-въздействащият разказ е „Източен вятър“, написан, когато авторката е деветнайсетгодишна. И той е за ограбването. В този случай неоскверненият рай е остров, откъснат от света, населен с миролюбиви хора, плод на роднински бракове, които са доволни да живеят „сляпо, блажено като деца“. Гътри и Джейн са „нехайни към желанието“ и всичко е наред, докато вятърът не се променя „като демон, развилнял се на острова“, или като змей, или като първия порив на сексуалността, и не довява от изток платноход, натоварен с моряци и бренди. Разбужда се похотта и когато Джейн усеща „невероятна тръпка“, тя се извръща да провери дали съпругът й е забелязал, „за пръв път обзета от вина“. Разказът завършва с насилие, когато девствената земя се оказва раздирана от опустошителна плътска страст, която не остава ненаказана.
Разбуждането на сексуалността е също толкова неловко и в разказа „Домашен котак“, в който съзрялата девойка, недоумяваща, се оказва лишена от закрилата на майка си, започнала да я възприема като съперница. Този път става дума за Мюриъл дю Морие, майката на Дафни, чието убедително документирано нееднозначно отношение към средната й дъщеря помрачнява мастилото на листа и весело изречената реплика: „С всеки изминал ден все повече заприличваш на майка си. Не е ли чудесно и за двете ви“, всъщност звучи като проклятие.
Много от тези разкази са написани между суровите стени на Канън Хол, семейната къща в Хампстед, където Дафни дю Морие живее до двайсет и втората си година. Дори и след като установява, че единственият лек за неукротимата й енергия е да й позволят да остане във Фоуи да пише, близките й очакват от нея да се върне в Лондон в края на ваканцията. Там тя ще посрещне ограничаването на свободата си с огромно негодувание и както пише в мемоарите си „Аз като млада“, започва да възприема всички като през „мъгла от ненавист“, нахлула в разказите от настоящия сборник толкова осезаемо, че човек почти дочува как гласът на писателката приглушено ругае между редовете (нещо, за което би могъл да свидетелства всеки, помъчил се да пише в лоното на семейството си). „Лека нощ, скъпа“, пожелава героинята в „Болката отшумява“ на своята съкрушена приятелка, „целуна я нежно и потупа подутото и осеяно с червени петна лице, което предизвикваше у нея безумно желание да се разсмее“.
Дафни дю Морие успява да се наложи и да остане във Фоуи, за да пише, едва след двайсет и втория си рожден ден. Тогава първите й два разказа вече са публикувани. И двата са включени в този сборник: „А сега в името на Отца“ описва суетен свещеник празнодумец, който не живее според проповедите си (вероятно по-неопитен предшественик на безнравствения викарий Франсис Дейви от „Странноприемница Ямайка“); „Различен темперамент“ е разказ за мъж, който се нуждае от уединение, и за жена, вкопчена в него, и е показателен пример за способността на авторката да влиза под кожата едновременно на двама герои, така че читателят преживява и казаното, и чутото — специфична дарба, проявена превъзходно от писателката години по-късно в „Паразитите“.
В някои от тези ранни разкази повествованието се води от името на мъжки персонажи, в два — от изморени от живота проститутки, но колкото и авторката да се старае да се маскира с мустаци или с рокли „от черен сатен, възтеснички“, тя не успява да прикрие страданието си заради обсебващото и собственическо поведение на Джералд към нея и примирението на Мюриъл с многобройните му извънбрачни връзки.
„Детето, предопределено да стане писател, е уязвимо за всеки повей на вятъра“, пише Дафни дю Морие в „Аз като млада“, а ранните й разкази от този сборник показват как съзнанието на наблюдателното дете (с толкова ожесточено изгризани нокти, че веднъж дори се налага лекарска намеса) е мъчително тласкано и оформяно от неизменната й бдителност за признаци на задаваща се буря, които по изражението на майка си прочете pas devant les enfants[1], щом надвисне трагедия или опасност. Цинизмът в разкази като „Уикенд“, „А писмата му охладняваха“ и „Болката отшумява“, където безсърдечни мъже и злочести жени налагат извода, че щастлив край не съществува, свидетелства за будно младо съзнание с оскъдна вяра в шансовете за любов и брак. Всичко това би било почти непоносимо мъчително, ако отсъстваха приятни хумористични наблюдения като това на младоженеца в разказа „Безизходица“, който стои пред олтара и гледа булката си така, „все едно е парче шоколад, а той — пекинез“.
Писателката явно още от самото начало притежава способността да доставя на читателите си удоволствието да преживяват миналото и бъдещето като призрачни пластове на настоящето, както установяваме в удивително проникновения разказ „Долината на щастието“, публикуван във в. „Илъстрейтед Лондон Нюз“ през 1932 г. Тук героинята като привидение навестява собственото си бъдеще, долавяме играта на вездесъщност и мечтателна интуиция, а също и напомнящото халюцинация проникновение за това, какво предстои в най-известния роман на Дафни дю Морие и в живота й. Тук за пръв път надникваме в Мандърлей след първите посещения на Дафни дю Морие в Менабили, прототипът на имението. „Защо минало, което никога не е било мое, ме обсебва така изцяло?“, пита героинята, изтерзана душа, която намира покой само докато мечтае за това място и може да опре буза „до гладката бяла стена на къщата, сякаш тя е част от живота й, свързана е с нея, владее я“.
В тези разкази — някои от които добри, други не толкова, но всички очарователни — се натъкваме на основните проблеми, които ще занимават Дафни дю Морие през целия й живот. Тук е психологическото прозрение, което тя впоследствие ще проявява при изграждането на героите на романите си и на биографиите, но много по-открито и по-очевидно насочено към самата нея.
Секс и страст, ръка за ръка със завист и вина, тези неща търсех у Дафни дю Морие, когато подобно на мнозина други посягах към книгите й като нещастна девойка — на възрастта, когато самата тя е започнала да пише. Дали пък тайната на нейната популярност не може да бъде открита между редовете на най-ранните й разкази: онези от потайната бездна на съзнанието като „Куклата“ и „Източен вятър“? Дали у всички нас не се спотайва един ухилен Джулио? Възможно ли е срамът, остър и изтънчен в по-късните й творби, да е по-скоро общ, а не конкретен? Над тези неща размишлявах, докато разлиствах страниците, написани от младата писателка. Авторка, която тъкмо започва да излиза от черупката си, същевременно търсейки място да се скрие, жадуваща за усамотение, за морето и за свободата да пише, на която в крайна сметка ще се наслаждава и благодарение на издаването на тези свои ранни разкази.
Декември 2010 г.
На почти сто мили западно от островите Сили, далеч от основните маршрути на корабите, се намира скалистото островче Сейнт Хилда. Площта му е едва няколко квадратни мили, а мястото е голо и неравно, с високи назъбени скали, които се спускат стръмно към дълбоките води. Пристанището е всичко на всичко тясно заливче, а входът към него прилича на черна дупка, изсечена в скалите. Островът стърчи от морето като чудата и безформена канара, прелестна в своята печална пустош, извърнала и към четирите посоки сивото си лице — сякаш е изхвърлен от дълбините на Атлантика в миг на грамадно вълнение и така си е останал, малък и непокорен земен къс, противящ се неспирно на гнева на морето. Преди век малцина знаеха за съществуването му и многобройните моряци, зърнали черния му силует на хоризонта, го мислеха за самотна скала, възправила се като страж насред океана.
Населението на Сейнт Хилда никога не бе надхвърляло седемдесет човека, до един потомци на първите заселници от островите Сили и от Западна Ирландия. Някога риболовът и земеделието били единствената им прехрана. Днес нещата стоят другояче, тъй като параход на бреговата служба се отбива веднъж месечно и е прокаран телеграф. Обаче в средата на миналия век понякога минавали години без никаква връзка с материка и хората се превърнали в мълчаливи и равнодушни същества — неизбежна последица от браковете между роднини. По онова време нямало книги, нямало вестници и дори малкият параклис, построен от първите заселници, вече пустеел неизползван. Година след година животът оставал неизменен, нито едно ново лице или нова мисъл не нарушавали монотонното всекидневие. Понякога на хоризонта смътно се мяркало платно и хората се взирали удивено, но не след дълго платното се превръщало в далечно петънце и незнайният кораб потъвал в забвение.
Жителите на остров Сейнт Хилда били мирни хорица, създадени за кротко и необезпокоявано съществуване, монотонно като вълните, които се разбивали в техните брегове. Не познавали света извън пределите на острова, най-паметните събития за тях били раждането, смъртта и смяната на сезоните. Животът им оставал недокоснат от големи чувства и големи скърби, желанията им никога не се разпалвали, а оставали пленени в душите им. Живеели сляпо, блажено, като деца, стигало им да се движат опипом в мрака и нито веднъж не потърсили нещо извън собствената си тъма. Някакво вътрешно усещане ги предупреждавало, че в невежеството им се корени сигурност, щастие, което никога не става необуздано и тържествуващо, а е спокойно и кротко. Ходели с прикован към земята поглед, понеже им додеяло да се взират към морето, откъдето никога не се задавал кораб, или да вдигат лице към небето, което рядко се променяло.
Нижели се лета и зими, децата растели и ставали мъже и жени — това бил животът им, нищо повече. Някъде далеч се простирали други земи, обитавани от странни хора, където според мълвата животът бил труден и човек трябвало да се бори за съществуването си. От време на време някой островитянин отплавал, отправял се към материка и обещавал да се върне с вести за широкия свят. Обаче или се давел, или го качвал някой минаващ кораб, не се знаело точно, понеже човекът повече не се връщал. Който и да напуснел острова, изчезвал безследно. Дори корабите, които толкова рядко навестявали Сейнт Хилда, спирали само веднъж и повече не се вясвали.
Все едно това място не съществувало, все едно островът бил видение, призрачно творение на съзнанието на някой моряк, нещо, изникнало от морето посред нощ като предизвикателство към действителността, впоследствие изчезнало в прибоя и мъглата и забравено, полусъзнателно припомнено години по-късно и проблеснало за едничка смаяна секунда в нечие прашно съзнание подобно на мъртва мисъл. Само че за хората на Сейнт Хилда островът си бил съвсем действителен, призрачни били корабите, които пристигали и заминавали.
Съществувал само островът. Отвъд него се намирало смътното, неосезаемото. Истината се криела в извисяващата се канара, в докосването до пръстта, в тътена на вълните, които се разбивали в скалите. Така смятали скромните рибари, които денем хвърляли мрежите си, а вечер си бъбрели до пристанищния зид, без да помислят дори за земята отвъд водната шир. На зазоряване мъжете излизали за риба и когато мрежите им се напълнели, се връщали на острова и плъпвали по стръмните пътечки към нивите си, за да обработват земята с упорито търпение.
Къщурките им били скупчени досами водата и рядко имали повече от една-две стаи за цялото семейство. Вътре жените стояли надвесени над огъня, готвели, кърпели дрехите на мъжете си и кротко си бъбрели от зори до здрач.
Една от къщите се отличавала от другите — била построена високо на канарата и гледала надолу към заливчето. Днес е останало само мястото, а вместо къщата там се издига грозна телеграфна станция, обаче преди шейсет години това бил домът на най-личния рибар на остров Сейнт Хилда. Тук живеел Гътри със съпругата си Джейн — същински деца, предоволни един от друг, нехайни към желанието, непознаващи страданието.
По здрач Гътри заставал на канарата и съзерцавал морето. Долу, на пристанището, рибарските лодки се полюшвали, привързани към пристана за през нощта. Мъжете си бъбрели край пристанищния зид и гласовете им долитали до него, примесени с тъничките викове на децата. Малкият пристан бил хлъзгав от водните пръски, кръвта и люспите на умрели риби. От комините се виел пушек — тънички сини струи, които се усуквали и къдрели във въздуха. На прага на къщата му се показала Джейн и се озърнала за него, заслонила очите си с ръка.
— Слизай долу! — провикнала се тя. — Вечерята е готова още отпреди час. Всичко ще изстине.
Гътри размахал ръце и се обърнал, но преди това хвърлил последен поглед към хоризонта. Небето било осеяно с перести бели облаци, а морето вече не било гладко като през деня, а се диплело на ниски талази покрай пристанището. Водата заливала скалите в източния му край. До ушите на Гътри достигнало тихо бучене — морето набирало сили и хладен ветрец разрошил косата му. Той хукнал надолу към селото и се провикнал към рибарите, застанали до зида:
— Излиза източният вятър — казал им. — Не виждате ли, че небето е като рибешка опашка, а морето се е надигнало като гърбица и залива скалите? Преди полунощ ще се разрази такава буря, че ще ви издуха главите, а морето ще се разяри повече и от самия дявол. Погрижете се за лодките.
Пристанището било закътано от вятъра, но лодките въпреки това били привързани здраво за носа и за кърмата, за да не понесат без посока по водата.
След като се уверил, че всичко е подсигурено за през нощта, Гътри се покатерил по пътеката до къщата си на скалата. Навечерял се мълчаливо. Чувствал се неспокоен и превъзбуден, а притихналата къща му действала потискащо. Заел се да кърпи дупка в рибарската си мрежа, колкото да се занимава с нещо, но не успявал да се съсредоточи над работата си. Току пускал мрежата, обръщал се и се ослушвал. Струвало му се, че в мрака се разнася крясък, но всъщност не се чувало нищо, освен тихото шумолене на вятъра и грохота на вълните, разбиващи се в скалите. Гътри въздъхнал и вперил поглед в огъня, обзет от необяснима тревога и с натежало сърце.
В спалнята Джейн стояла на колене, опряла глава на прозореца, и се вслушвала в морето. Сърцето й странно туптяло, ръцете й треперели, искало й се да се измъкне от къщата, да хукне към скалите и там да усети истинската мощ на вятъра. Той щял да връхлети върху гърдите й, да отметне косата й от лицето, щяла да чуе песента му в ушите си, да помирише солта в пръските, които ще парнат устните и очите й. Обзело я желание да се разкикоти с вятъра, да се разплаче с морето, да разпери широко ръце и да се отдаде на нещо, което ще я обгърне като тъмна наметка и няма да й позволи да стои далеч сред високите треви на самотните скали. Молела се денят да настъпи не плавно, както обикновено, а неистово, слънцето да посипе жар над полето и вятърът да замете бялото разпенено море и да посее разруха. А тя да стои в очакване на брега и да усеща мокрия пясък под босите си нозе.
Чула нечии стъпки пред стаята, потръпнала леко и се извърнала от прозореца. Бил Гътри. Взрял се сериозно в нея и й наредил да пресече шума на вятъра. Двамата тихомълком се съблекли и си легнали един до друг на тясното легло, без да разменят нито дума. Той усещал топлината й, но сърцето му не било при нея. Мислите му напуснали тялото, приковано тук, до нея, и отлетели в нощта. Тя го усетила, че заминава, ала нямала нищо против. Отместила студените му ръце от себе си и се отдала на собствените си сънища, до които той нямал достъп.
Така спали те — уж прегърнати, но разделени, като мъртъвци в гроб с отдавна отлетели и забравени души.
Когато се събудили, зората вече се била разпукнала на небето. Слънцето греело ослепително на синьото небе и обгаряло земята. Грамадни вълни, увенчани с бяла пяна, се разбивали в канарата и плисвали по скалите в пристанището, а през цялото време източният вятър духал, подмятал тревата, пръскал нагорещения бял пясък, тържествуващо си проправял път сред бялата мъгла от пръски и зелените вълни като демон, развилнял се на острова.
Гътри застанал на прозореца и погледнал навън. От устните му се откъснал вик и той изхвърчал от къщата, невярващ на очите си. Джейн го последвала. Хората в другите къщи също били станали, стоели с вперен към пристанището поглед и смаяно вдигнали ръце, а развълнуваните им гласове се извисявали във въздуха, но тутакси заглъхвали, неразличими от воя на вятъра. Защото на пристанището бил закотвен един бриг, който се полюшвал, блъскан от вятъра и от вълните. В сравнение с грамадните му мачти и с опънатите да съхнат по рейките платна рибарските лодчици приличали на джуджета.
Гътри застанала на пристана сред скупчилите се рибари. Всички от Сейнт Хилда се събрали там да посрещнат непознатите от кораба. Високи и смугли били тези мъже, мореплаватели от далечни морета с тесни бадемови очи и бели зъби, които лъщели, когато мъжете се смеели. Говорели на друг език. Гътри и другарите му ги поразпитали, а жените и децата ги наобиколили зяпнали, взирали се в лицата им, пипали дрехите им с плахи и учудени ръце.
— Как изобщо намерихте входа на пристанището — провикнал се Гътри, — след като вятърът и морето така се бяха сдружили против вас? Сигурно самият дявол ви е изпратил тук.
Моряците се смеели и клатели глави. Не разбирали какво изговори той. Погледите им се плъзгали отвъд него и другарите му към жените. Чужденците се усмихвали и си говорели помежду си, доволни от откритието си.
А през цялото време слънцето прежуряло над главите им, източният вятър духал и пърлел въздуха като пъклено дихание. През онзи ден никой не излязъл за риба. Високи като планини вълни с грохот се разбивали на входа на пристанището, затова рибарските лодки останали закотвени, дребни и незначителни до чуждоземния кораб.
Сякаш лудост обзела хората на Сейнт Хилда. Мрежите им лежали незакърпени до вратите на домовете им, нивите и цветните лехи на хълма над селото им останали необгрижени. Хората се интересували единствено от моряците от кораба. Качили се на борда, огледали всяко кътче, пипали дрехите на чужденците с любопитни и развълнувани пръсти. Моряците им се смеели, бъркали в сандъците си и подарявали на мъжете цигари, измъкнали ярки шалове и пъстри кърпи за жените. Гътри ги завел горе на скалите, самодоволно наперен като момче и с цигара в уста.
Рибарите отворили широко вратите на домовете си, кой от кой по-гостоприемни, всеки се стремял да прояви най-голяма любезност. Моряците бързо проучили острова и установили, че е бедно и голо място, което не представлява никакъв интерес. Спуснали се на брега и се разделили на групи по кея, прозявали се, мързелували и се надявали времето да се промени. Нямали какво да правят.
Източният вятър обаче продължавал да духа, да пръска пясък, да превръща пръстта в прах. Слънцето греело ярко на безоблачното небе, грамадните вълни се блъскали в бреговете зелени и пенести, извивали се и се гърчели като живи. Слънцето залязло тревожно и брулено от вятъра, разперило оранжеви пръсти към небето. Настъпила нощ, топла и оживена. Въздухът не знаел покой. Моряците се натъкнали на изоставения параклис в края на селото и се разположили на лагер там, донесли си цигари и бренди от кораба.
Изглежда сред тях царяло безредие. Нямало дисциплина, не се спазвали никакви заповеди. На пост на кораба останали само двамина. Поведението на моряците не озадачавало рибарите — присъствието им на острова било нещо толкова рядко и прекрасно, че нищо друго нямало значение. Местните отишли при гостите в параклиса и за пръв път опитали бренди. Песни и викове заотеквали в нощта. Островът се преобразил изцяло, оказал се изтръгнат от покоя, разлюлян от нещо неизказано и преливащ от странни желания. Гътри седял сред другарите си с пламнали страни, а студените му очи искрели глупаво. В ръката си държал чаша и пресушавал брендито на големи доволни глътки. Хилел се заедно с моряците — дивашки и без всякаква причина. Какво като не разбирал нито думичка! Светлините се люшкали пред очите му, земята се изплъзвала под нозете му, имал чувството, че досега просто не е живял. Вятърът виел, морето ревяло и тътнело, светът го зовял. Отвъд острова се намирали други острови, домът на тези моряци. Там щял да открие живот, красота и невероятни, необикновени приключения. Нямало вече да превива гръб, да обработва безполезната земя. Песните на моряците отеквали в ушите му, тютюневият дим смъдял в очите му, брендито сякаш се примесвало с кръвта във вените му.
Жените танцували с моряците. Отнякъде донесли малък акордеон и цигулка с три струни. Лудешки мелодии се разнесли във въздуха. Жените никога преди не били танцували. Вихрено ги повдигали от земята и фустите им се развявали подире. Моряците се смеели и пеели, и отмервали ритъма с крака. Рибарите глуповато се подпирали на стените — пияни, щастливи, забравили за времето. Един моряк се приближил към Джейн и се усмихнал, протягайки ръце. Тя затанцувала с него поруменяла, развълнувана, обзета от желание да му достави удоволствие. Все по-бързо и по-бързо звучала музиката, все по-бързо и по-бързо летели стъпалата им из стаята. Тя усетила как ръката му обхваща по-здраво талията й и усетила топлината на тялото му, притиснато до своето. Дъхът му докосвал бузата й. Тя вдигнала глава и срещнала погледа му. Той се взрял в очите й, видял я гола и навлажнил устните си с език. Двамата се усмихнали, прочели взаимно мислите си. По тялото й преминала невероятна тръпка, като докосване на студена ръка. Краката й омекнали. Тя свела поглед, съзнавайки желанието си, и се извърнала да провери дали Гътри е забелязал, за пръв път обзета от вина.
А източният вятър се блъскал в църквата, разтърсвал покрива и долу, на брега, вълните се разбивали с грохот.
Следващият ден се очертавал същия — неумолимо горещ.
Вятърът не отслабил силата си, нито пък морето укротило беса си. Бригът продължавал да се люлее на котва между рибарските лодки. Рибарите се облегнали заедно с моряците на пристанищния зид, пиели и пушели без никаква мисъл в главата и без никакъв живец, проклинайки вятъра. Жените се помайвали в кухнята, не похващали да кърпят. Стоели на прага на домовете си, загърнати с нови шалове, пребрадени с алени забрадки, нетърпеливи като деца, неспокойни, в очакване на усмивка.
Така минал този ден и още една нощ, и още един ден. Слънцето греело, морето тръпнело и пенело вълни, вятърът духал. Никой не напускал пристанището да излиза за риба, никой не обработвал земята. На острова нямало ни едно сенчесто място, тревата покафеняла и повехнала, листата висели изсъхнали и безжизнени по малобройните дървета. Отново се спуснала нощ, а вятърът не стихвал. Гътри седял в къщата си, стиснал главата си с ръце и не мислел за нищо. Зле му било, чувствал се изморен и много, много стар. Само едно нещо можело да попречи на вятъра да пищи в ушите му и на слънцето да изгаря очите му. Дробовете му били сухи, гърлото го боляло. Залитайки, излязъл от къщи и заслизал надолу по склона към църквата, където моряците и рибарите били налягали един връз друг на пода и от устите им се стичало бренди. Метнал се сред тях и засмукал жадно, безразсъдно, всеотдайно, за да забрави за морето и за вятъра.
Джейн затворила вратата на къщата зад гърба си и изтичала на скалите. Нагазила до глезените във високата трева, вятърът фучал в косата й. Напявал в ушите й — победоносен призив. Морето се мятало на скалите долу и пръски пяна се разпилявали нагоре към нея. Знаела, че ако изчака, той ще дойде при нея от параклиса. През целия ден я следил с поглед, докато обикаляла сред моряците до пристанищния зид. Само това имало значение. Гътри бил пиян, заспал и забравен, но тук, на скалите, звездите греели над нея и източният вятър духал. Тъмен силует изникнал иззад група дървета. За миг тя се уплашила. Само за миг.
— Кой си ти? — провикнала се, но гласът й избягал с вятъра.
Морякът се приближил към нея. Отметнал дрехите й със сръчни и навикнали пръсти, тя вдигнала ръце да скрие лицето си. Той се засмял и заровил устни в косата й. После тя застанала с протегнати ръце, в очакване, гола и безсрамна като бяло привидение, брулено и кършено от вятъра. Долу, в параклиса, мъжете крещели и пеели. Биели се помежду си, пияни и обезумели от алкохола. Един от рибарите метнал нож и приковал брат си към стената. Той се заизвивал като змия, врещейки от болка.
Гътри се изправил.
— Тихо, псета такива! — провикнал се той. — Не можете ли да се наливате мирно и кротко и да оставите хората да си мечтаят? Така ли чакате вятърът да задуха от другаде?
Възгласи и смях заглушили гласа му. Някой го посочил с треперещ пръст:
— Не ми говори за мирно и кротко, Гътри, слабосилен глупак такъв, че жена ти и сега срами леглото ти с един чужденец. Май ще си имаме свежа кръв на острова.
Разнесъл се дружен смях и хората започнали да го сочат с пръст:
— Ей, Гътри, я иди намери жена си!
Той им се нахвърлил с яростен вик и замахнал да им размаже физиономиите. Но онези били твърде много, изхвърлили го от параклиса, проснали го на твърдия пристан. Той полежал зашеметен за миг, после се отърсил като куче и се изправил. Значи Джейн е развратница. Джейн го е измамила. Спомнил си тялото на жена си, бяло и слабо. Като мъгла го обгърнала лудост, примесена с ненавист и желание. Запрепъвал се в мрака и поел нагоре по склона към къщата си. Нито един прозорец не светел, стаите били празни.
— Джейн! — провикнал се той. — Джейн, къде се криеш с проклетия си любовник?
Никой не отговорил. Гътри се разридал гневно и отскубнал от стената една брадва — голяма и недодялана, за цепене на дърва.
— Джейн — провикнал се отново, — покажи се, чуваш ли?
Гласът му бил безсилен срещу вятъра, който разтърсвал стените на къщата. Гътри приклекнал до вратата и зачакал с брадва в ръце. Часовете се нижели, а той седял вцепенен и чакал жена си да се върне. Тя си дошла преди зазоряване, пребледняла и разтреперана, не на себе си. Той чул стъпките й по пътеката. Клонка изпукала под нозете й. Брадвата се вдигнала.
— Гътри — пропищяла тя. — Гътри, пощади ме, пощади ме!
Разперила ръце умолително, но той ги избутал и стоварил брадвата върху главата й, премазал я, строшил черепа й. Тя рухнала на земята сгърчена, неузнаваема, ужасяваща. Той се привел и се вгледал задъхан в тялото й. Пред очите му се спуснала кървава пелена. Приседнал до жена си с блуждаещи сетива, с празни мисли. Потънал в пиянски сън, положил глава върху възглавето на гърдите й.
Когато се събудил, трезвен, отново на себе си, съзрял мъртвото тяло в краката си. Взрял се в него ужасено, неразбиращо. Брадвата още лежала на земята.
Гътри лежал слисан, отвратен и уплашен, неспособен да помръдне. После се ослушал, сякаш търсейки познат звук. Навсякъде тишина. Имало някаква промяна. Вятърът! Вече не чувал вятъра.
Изправил се на крака, залитайки, и погледнал надолу към острова. Въздухът бил хладен. Докато спал, било валяло. От югозапад духал хладен и постоянен вятър. Морето било сивкаво и спокойно. Далеч на хоризонта се виждала черна точка, а на фона на небето се очертавали бели платна.
Корабът бил отплавал със сутрешния прилив.
Следващите страници са намерени в оръфано джобно тефтерче, просмукано и обезцветено от солената вода, скрито в пукнатините на една скала в… Бей.
Собственикът не е открит, а дори и най-упоритото издирване не успя да установи самоличността му. Клетникът или се е удавил близо до мястото, където е скрил джобното си тефтерче, и тялото му е било отнесено от морето, или все още броди по света и се опитва да забрави себе си и трагедията си.
Някои от страниците в тефтерчето са толкова повредени от действието на природните стихии, че са почти напълно нечетливи, има и много празни места, а голяма част от написаното изглежда непоследователно, включително внезапният и незадоволителен край.
Поставих многоточия между изреченията, където думите или редовете не могат да бъдат разчетени. Никога няма да узнаем дали безумно невероятните моменти от историята са верни, или всичко е просто истерично творение на болен мозък. Единствената причина да публикувам тези страници е да откликна на настойчивите молби на много свои приятели, проявили интерес към моето откритие.
Бей, Южна Англия
Искам да знам дали хората усещат, че са луди. Понякога ми се струва, че мозъкът ми не смогва да съхрани целостта си, че е изпълнен с твърде много ужас, с твърде голямо отчаяние.
А и си нямам никого, досега не съм бил толкова неизразимо сам. Защо това би трябвало да ми помогне да напиша тези редове… да изхвърля отровата от съзнанието си.
Защото наистина съм отровен: не мога да спя, не мога да затворя очи, без да ми се изпречи проклетото му лице…
Само да беше сън, нещо, на което да погледнеш с присмех, болно въображение.
Лесно е да се смееш — кой не би се разкикотил, кой не би се пукнал от смях. Хайде да се смеем, докато от очите ни рукне кръв — дори ще е забавно. Не, всъщност ме боли заради празнотата, заради това, че всичко в мен се разкъсва.
Ако можех да чувствам, бих я последвал до другия край на земята, колкото и да ме умоляваше, колкото и да ме ненавиждаше. Трябваше да й покажа какво е да те обича истински мъж — да, мъж, а неговото гадно сплескано тяло трябваше да изхвърля от прозореца, да го гледам как изчезва завинаги с разкривената си алена уста…
Изпълнило ме е палещо чувство, пълна неспособност да размишлявам.
Освен това се заблуждавам, когато твърдя, че тя щеше да дойде при мен. Не я последвах, понеже знаех, че е безнадеждно. Никога не би ме обикнала — не би обикнала никой мъж.
Понякога размишлявам безстрастно над всичко и я съжалявам. Толкова много пропуски — толкова много — и никой никога няма да узнае истината. Как е живяла, преди да я познавам, как живее сега?
Ребека, Ребека — само като се замисля за теб, за бледото ти сериозно лице, големите ти, широко отворени и фанатични очи като на светица, тясната ти уста с острите и бели като слонова кост зъби и ореола ти от буйна коса, наелектризирана, тъмна, необуздана… Няма по-красиво създание! Кой ще опознае някога сърцето ти, кой ще опознае мислите ти?
Силна, сдържана и бездушна; трябва да си бездушна, за да направиш, каквото стори ти. Притежаваш онази фатална особеност на мълчанието — на строгото потискане, намекващо за таен огън — да, за неугасим пламтящ огън. Какво ли не съм правил с теб насън, Ребека?
Ти си фатална за всеки мъж. Искра, която възпламенява, но самата тя не изгаря, огън, разпалващ други огньове.
Какво ако не твоето безразличие обичах у теб и скритите под него загатнати обещания?
Обичах те прекалено, исках те прекалено, изпитвах прекалено голяма нежност към теб. Сега всичко това се е забило като крив корен в сърцето ми, като смъртоносна отрова в мозъка ми. Ти ме превърна в безумец. Изпълваш ме с ужас, с унищожителна омраза, сходна на любов — глад, предизвикващ гадене. Да можех да се успокоя и да разсъждавам трезво за миг — само за миг…
Искам да съставя план — да подредя всичко по дати.
Струва ми се, че най-напред беше ателието на Олга. Помня, че навън валеше и дъждът оставяше мръсни следи по прозореца. Стаята беше пълна, много хора разговаряха до пианото — Форки беше там и се опитваха да го накарат да пее, а Олга се кикотеше вресливо.
Винаги съм мразел твърдата тънка тръстика на смеха й. Ти седеше… Ребека седеше на табуретка до огъня.
Краката й бяха свити под тялото и тя приличаше на елф, на момченце.
Беше с гръб към мен и носеше смешна кожена шапка. Помня, че позата й ме развесели, че исках да видя лицето й. Повиках Олга да ни запознае.
— Ребека — повика я тя. — Ребека, покажи се… — И отметна шапката й, докато Ребека се обръщаше. Косата й щръкна от главата като на дивачка, очите й се ококориха — и тя ми се усмихна, прехапвайки устната си.
Помня, че седях на пода до нея и говорехме ли говорехме — няма значение какво избъбрах аз, глупости, безсмислици, разбира се, обаче тя говореше задъхано, с овладяно нетърпение. Не каза много, усмихваше се… с очи на прорицателка, на фанатичка — очите й виждаха прекалено много, изискваха прекалено много — човек се изгубваше в тях и ставаше неспособен да се съпротивлява. Все едно потъваш. От мига, в който я зърнах, бях обречен. Оставих я и се махнах, тръгнах по крайбрежната улица като пияница. Лица пелтечеха, извърнати нагоре към мен, рамене се отъркваха в моите, смътно забелязвах приглушените светлини, отразени в мокрите тротоари, и неясното боботене на уличното движение — отвъд всичко съзирах нейните очи, невъзможната й коса и слабото й телце като момчешко… Сега всичко се прояснява, виждам всяко събитие, както се случи, всеки миг от играта. Отново отидох у Олга и тя беше там.
Приближи се право към мен и сериозно, като дете попита: „Обичаш ли музика?“. Защо го каза, не знам, на пианото нямаше никого — отговорих й неопределено и забелязах цвета на кожата й: на светло кафе, прозирна като водата.
Беше облечена в бяло, нещо кадифено, струва ми се, и имаше червен шал на врата.
Шията й беше много дълга и слаба, като на лебед. Помня, че си помислих колко лесно би било да стегна шала и да я удуша. Представях си лицето й, докато умира — леко разтворените устни и въпросителния й поглед, щеше да забели очи, но нямаше да се страхува. Всичко това се случи само за един миг, докато тя ми говореше. Успях да изкопча съвсем малко от нея. Оказа се цигуларка, сирак и живееше сама в Блумсбъри.
Да, беше пътувала много, така каза, и най-вече в Унгария. Беше живяла в Будапеща три години, учила музика. Не й харесвало в Англия, искала да се върне в Будапеща. За нея бил единственият град на света.
— Ребека! — провикна се някой и тя погледна усмихната през рамо. Колко мога да пиша за усмивката на Ребека! Беше толкова ослепителна, толкова жизнерадостна, но и откъсната, неземна, несвързана с нищо, за което говорехме. Очите й се преобразяваха внезапно, като озарени от сребрист лъч светлина.
Този ден тя си тръгна рано и аз прекосих стаята, за да разпитам Олга за нея. Изгарях от мъчително нетърпение да узная всичко. Олга успя да ми каже съвсем малко:
— От Унгария е — каза тя, — никой не знае кои са родителите й, допускам, че са евреи. Форки я доведе. Открил я в Париж, свирела на цигулка в едно от онези руски кафенета. Тя обаче няма нищо общо с него, живее съвсем сама. Форки смята, че е забележително талантлива — само да продължи да свири, никой нямало да може да се мери с нея. Но тя не иска да се потруди, като че не я интересува. Чух я в апартамента на Форки и ме побиха студени тръпки. Стоеше в единия край на стаята като същество от друга планета — косата й беше щръкнала като храст от косми около главата и тя свиреше ли, свиреше. Тоновете бяха странни, натрапчиви, никога не съм чувала подобно нещо, не мога да го опиша.
Отново си тръгнах от ателието на Олга като насън, а лицето на Ребека витаеше пред очите ми. Представях си я как свири на цигулка — как застава изпъната и самоуверена като дете, с широко отворени очи, с раздалечени в усмивка устни.
На следващата вечер щеше да свири в апартамента на Форки и аз отидох да я слушам. Въпреки своята осезаема и плитка неискреност Олга не преувеличаваше. Седях като упоен, неспособен да помръдна. Не знам какво свиреше Ребека, но беше разтърсващо, зашеметяващо. Усещах единствено, че двамата с Ребека сме заедно — далеч от света, откъснати, изгубени, потънали в пълно блаженство. Издигахме се, а после летяхме все по-високо и по-високо.
По едно време цигулката сякаш запротестира, сякаш ме отблъскваше, а аз я преследвах. После шурна поток от звуци, смесица от приемане и отхвърляне, неразбория от тонове, примесили желание и сладост, и непосилна наслада. Усещах как сърцето ми тупти, както пулсира мощна машина, как кръвта бушува в слепоочията ми.
Ребека беше част от мен, тя беше самият мен — беше твърде много, беше възхитително. Бяхме стигнали върха, нататък нямаше накъде, слънцето сякаш се врязваше в очите ми. Вдигнах поглед: Ребека ми се усмихна и цигулката отрони невъобразимо прелестен тон — осъществяването.
Облегнах се на дивана изтощен, със замаяна глава — беше повече от прекрасно, повече от прекрасно. Минаха три минути, докато се съвзема. Имах усещането, че съм потънал в черната бездна на вечността, за да поспя — и отново съм се събудил.
Никой не ме беше забелязал — Форки поднасяше напитки, а Ребека седеше до пианото и прелистваше някакви ноти. Когато я помолиха да посвири отново, тя отказа, била изморена. Умоляваха я настойчиво, затова тя взе цигулката и отново засвири — нещо съвсем кратичко, но много хубаво и чисто, като детска молитва.
По-късно същата вечер се приближи до мен и седна, а аз известно време бях твърде развълнуван, за да продумам. След това се проклех за глупостта, извърнах се и я погледнах в лицето.
— Преживях нещо превъзходно, докато свиреше — казах й. — Беше красиво, опияняващо, никога няма да го забравя. Ти притежаваш рядък — не, много опасен талант.
Тя мълчеше, а после заговори овладяно и задъхано:
— Свирих за теб — каза. — Исках да видя какво е да свириш за мъж.
Думите й ме озадачиха, прозвучаха ми напълно необяснимо. Тя не лъжеше, бе вперила очи право в моите и се усмихваше.
— Какво искаш да кажеш? — попитах я. — Никога ли не си свирила за друг досега? Само за свое удоволствие ли използваш дарбата си? Не разбирам.
— Може би — отговори тя, — може би е така, не мога да го обясня.
— Искам да те видя отново — казах й, — искам да дойда и да се срещнем сами някъде, където ще можем да поговорим, наистина да поговорим. Мисля за теб, откакто те видях в ателието на Олга, знаеш го, нали? Затова свири за мен тази вечер, нали?
Исках да изтръгна отговора от устните й, исках да я принудя да каже „да“. Тя сви рамене, отказа да бъде категорична, беше отчайващо.
— Не знам — отвърна, — не знам.
После я попитах за адреса и тя ми го даде. Била заета, не можела да се види с мен преди края на седмицата. Събирането приключи малко по-късно и тя изчезна.
Следващите дни ми се сториха безкрайни, нямах търпение да я видя отново. Неспирно мислех за нея.
В петък не издържах повече и отидох да я посетя. Настанила се бе в странна къща някъде в Блумсбъри. Беше наела последния етаж. Изглеждаше мрачно и потискащо, зачудих се как изобщо може да живее на такова място.
Отвори ми самата тя и ме въведе в голяма и гола стая, подобна на ателие, в която гореше нафтова печка. Порази ме безрадостният вид на помещението, но тя явно не забелязваше нищо и ме покани да седна в протритото кресло.
— Тук се упражнявам и се храня — каза ми Ребека. — Приятно помещение, не си ли съгласен?
Нищо не отговорих, а после тя отиде до шкафа и извади нещо за пиене и няколко стари бисквити. Самата тя нищо не хапна.
Стори ми се странна, отчуждена — сякаш присъствието ми там я отегчаваше. Разговорът ни беше измъчен и накъсан от паузи. Не съумях да кажа нищо от онова, което възнамерявах. Тя ми посвири малко, но бяха все класически произведения, които ми бяха познати, и съвсем различни от нещата, които свири онази вечер у Форки.
Преди да си тръгна, Ребека ме разведе из апартаментчето си. Имаше килерче, което тя използваше като кухня, тясна баня и собствената й спалня, обзаведена като монашеска килия, просто и оскъдно. До ателието имаше и още едно помещение, но него не ми показа. Явно то беше прилично голямо, съдейки по прозореца, който огледах от улицата после, когато я видях да дърпа тежките завеси…
(Бележка. Тук няколко страници са напълно нечетливи, целите са покрити с мастилени петна и са изсветлели. Разказът изглежда продължава от средата на изречението. Д-р Стронгман)
— … не точно студена — настоя тя. — Помъчих се да ти обясня, че в някои отношения съм странна, не съм срещнала човек, когото да обикна, никога не съм била влюбена. Хората по-скоро ме отблъскват, отколкото ме привличат.
— Това не обяснява музиката ти — прекъснах я нетърпеливо. — Свириш така, сякаш знаеш всичко, всичко.
Безразличието й ме влудяваше, не беше естествено, а преднамерено, тя винаги създаваше у мен впечатлението, че крие нещо. Усещах, че не бива никога да откривам какво е закътано в съзнанието й, дали е като спящо дете, като цвят, преди да се разтвори, или просто ме лъже за всичко и в такъв случай всеки мъж би могъл да е неин любовник, всеки мъж.
Измъчвах се от съмнения и от ревност, мисълта за другите мъже ме влудяваше. А тя изобщо не ме успокои, гледаше ме с големите си светли очи, бистри като водата, докато накрая можех да се закълна, че е недокосната — но все пак, все пак? Един поглед, една усмивка, и всичките ми терзания и нещастия се връщаха. Тя беше невъзможна, винаги отговаряше уклончиво, но въпреки това тъкмо фаталната й сдържаност ме разкъсваше и съсипваше, докато любовта ми към нея не се превърна в мания, в ужасяваща движеща сила.
Разпитвах Олга за нея, разпитвах Форки, разпитвах всеки, който я познаваше. Никой не можеше да ми каже нищо, нищичко.
Докато пиша тези редове, забравям дни и седмици, нищо не ми се изглежда последователно, все едно възкръсвам от мъртвите, все едно се възраждам от прахта и пепелта, за да го преживея отново, да преживея пак целия си прокълнат живот — защото какво представляваше животът ми, преди да обичам Ребека, къде се намирах, кой бях?
Най-добре да опиша онази неделя, неделята, когато настъпи краят, а аз не го знаех и мислех, че е началото. Бях като човек, който се движи в тъмното, не, който се движи на светло и с отворени очи, обаче не вижда нищо, нарочно ослепял.
Неделя, денят на кухо и неуместно щастие. Отидох в апартамента й към девет часа вечерта. Тя ме очакваше. Беше облечена в алено — като Мефистофел, странни и нелепи дрехи, каквито само Ребека можеше да облече. Изглеждаше развълнувана, опиянена — подтичваше из стаята като елф.
После седна в нозете ми, подвила крака под тялото си, и протегна тъничките си мургави ръце към печката. Смееше се и се кискаше детински, напомняше ми за палаво дете, което крои пакост.
Неочаквано се извърна към мен с пребледняло лице и странно блеснали очи.
— Възможно ли е да обичаш някого толкова много, че да ти доставя удоволствие, неизразимо удоволствие да го нараняваш? Имам предвид, да го наказваш с ревност и в същото време да наказваш сам себе си. Наслада и болка, смесването на тези две чувства в равни дози просто като експеримент, като рядко усещане?
Смая ме, но се опитах да й обясня какво означава думата „садизъм“. Ребека като че ли разбра и кимна замислено един-два пъти.
После се надигна, бавно прекоси стаята и се запъти към вратата, която дотогава не бях виждал отворена. Изглеждаше странно бледа, докато стоеше там с щръкнала и дивашки чорлава коса и с ръка върху бравата.
— Искам да те запозная с Джулио — оповести.
Станах от стола и се приближих към нея, нямах никаква представа за какво говори. Тя ме хвана за ръка и отвори вратата. Пред погледа ми се откри дълга овална стая, чиито стени бяха покрити с нещо като плюшени драперии, сякаш за да заглушават шумовете, а прозорецът беше закрит с дълги плътни пердета. В камината беше запален огън, но вече почти догаряше. До нея беше поставен диван с безразборно нахвърляни възглавнички, а единственият източник на светлина беше малка лампа с абажур, поради което помещението тънеше в полумрак.
Вътре имаше един стол и той бе поставен срещу дивана.
На стола седеше нещо. Зловещо студено усещане скова сърцето ми, като че ли стаята бе обитавана от призраци.
— Какво е това? — прошепнах.
Ребека взе лампата и я вдигна над стола.
— Това е Джулио — тихо отвърна тя. Пристъпих по-наблизо и съзрях нещо, което отначало помислих за младеж на около шестнайсет години, облечен със смокинг, риза, жилетка и дълги испански панталони.
Лицето му беше най-зловещото нещо, което съм виждал. Беше пепеляво на цвят, а устата му представляваше алена цепка, чувствена и похотлива. Носът беше тънък и с извити ноздри, а очите му бяха жестоки, блестящи, тесни и озадачаващо неподвижни. Сякаш гледаха през мен — очи на ястреб. Косата му беше лъскава и тъмна, пригладена назад от бялото чело.
Имаше лице на сатир, на ухилен противен сатир.
После изпитах странно разочарование, безпомощно неразбиращо усещане, глупашко неверие.
На стола не седеше никакво момче. Това беше кукла. Да, много приличаше на човек, и имаше характерна мръснишка индивидуалност, но все пак беше кукла.
Само кукла. Очите се взираха в моите непознаващо, устата се хилеше глупаво.
Погледнах към Ребека — тя се взираше в лицето ми.
— Не разбирам — признах. — Какъв е смисълът на всичко това? Откъде намери тази отблъскваща играчка? Шегуваш ли се с мен?
Говорех рязко, чувствах се неловко, хладно. В следващия миг стаята потъна в мрак — тя беше угасила лампата. Усетих ръцете й около шията си, устата й върху своята уста.
— Сега да ти кажа ли, че те обичам — прошепна тя. — Да ти кажа ли?
Заля ме гореща вълна и подът като че се залюля под краката ми. Тя се притисна към мен и ме целуна по шията, усетих пръстите й на тила си. Оставих ръцете й да се плъзнат по тялото ми и тя отново ме целуна. Беше съкрушително, беше лудост, беше като смърт.
Не знам колко време сме стоели там, не помня нищо: нито думи, нито мисли, нито мечти, а само тишината в онази тъмна стая, слабото блещукане на огъня, туптенето на сърцето ми, бученето в ушите ми и Ребека, Ребека… Когато вдигнах поглед над главата й — не знам часове ли бяха минали, или години, — се взрях право в неговите очи, очите на проклетата кукла.
Те сякаш се бяха присвили към мен присмехулно, едната му вежда беше извита нагоре, а ъгълчето на коварните му алени устни беше повдигнато. Идеше ми да скокна и да размажа мерзкото му ухилено лице, да стъпча гнусното му човешко тяло. Луда ли беше Ребека да пази тази играчка, по каква причина го правеше, откъде беше намерила куклата? Тя обаче отказваше да отговори на въпросите ми.
— Ела — издърпа ме от стаята и отново се озовахме насред силната и безмилостна светлина на голото ателие. — Вече трябва да си тръгваш — продума задъхано, — късно е… не обърнах внимание.
Опитах отново да я прегърна, исках да я целувам пак и пак, не можеше да ме отпраща сега.
— Утре — възпря ме тя нетърпеливо, — обещавам ти утре, не сега. Изморена съм и съм объркана, не виждаш ли? Остави ме сама само тази нощ, беше твърде силно, нищичко не разбирам.
Тропна нетърпеливо с крак, изглеждаше зле. Разбрах, че е безнадеждно. Взех си нещата и си тръгнах, вървях ли, вървях, цяла нощ размишлявах.
Наблюдавах как денят се разпуква в Хампстед Хийт, сивкав и без слънце; от оловното небе заваля проливен дъжд.
Тялото ми беше студено, но умът ми гореше. Отново бях сигурен, че Ребека ме е излъгала — в мига, в който ме целуна, разбрах, че ме е излъгала.
Беше имала пет, десет, няма значение колко… двайсет любовници… и аз не бях един от тях.
Не, не бях един от тях. Озовах се близо до Камдън Таун, по улиците боботеха автобуси, продължаваше да вали, край мен забързано се движеха хора с приведени под чадърите фигури.
Някъде хванах такси и се прибрах у дома. Легнах си, без да се събличам, и заспах. Спах с часове. Когато се събудих, отново беше тъмно, сигурно беше към шест часа вечерта. Помня, че механично се измих и отново поех към Блумсбъри.
Пристигнах в апартамента и натиснах звънеца.
Тя безмълвно ме пропусна да вляза, после седна в ателието пред нафтовата печка. Заявих, че ще й стана любовник. Тя не отговори. Около очите й имаше червени кръгове, сякаш беше плакала, а покрай устата й се бяха появили тънки бръчици. Наведох се да я целуна, но тя ме отблъсна.
После заговори бързо:
— Трябва да забравиш случилото се снощи. Днес съзнавам, че е било грешка. Зле ми е, не спах добре. Всичко това сериозно ме притеснява. Трябва да ме оставиш сама.
Понечих да я притисна в прегръдките си, да преодолея желязната й сдържаност. Все едно да блъскаш с чук по желязна стена. Лежеше студена и неподвижна в прегръдките ми. Устните й бяха ледени. Отчаян я пуснах. Последва седмица на съмнения и терзания. Понякога тя седеше далеч от мен, без да обелва нито дума, друг път бях готов да се закълна, че ме обича. Не ми позволяваше да я докосвам, не бита в настроение. Трябвало да почакам да ме пожелае отново. Налагаше се да чакам напрегнато, мъчително. Изобщо не споменаваше Джулио. Повече не влязохме в онази стая. Попитах я какво е правила с него. Исках да узная какво се крие зад всичко това. Тя ми отговаряше уклончиво и сменяше темата. Безполезно беше да я притискам. Влудяваше ме. Беше непоносима.
Въпреки това обаче не можех да се откъсна от нея. Не можех да живея без нея.
Една вечер беше нежна и любяща. Присядаше в краката ми и говореше за музиката си, за плановете си за бъдещето. Постоянно се променяше. Никога не беше същата.
Почувствах се лишен от надежда. Положението ми беше нелепо, но какво можех да направя? Ребека се бе превърнала за мен в лудост, в мания.
Стигам до последната вечер, най-последната. И после срив, празнота, дъното на ада… и безутешност, пълна безутешност.
Нека да поясня… кога се случи, по кое време? В седем-осем може би. Не си спомням. Тръгвах си от апартамента и тя ме изпрати до вратата.
Неочаквано ме прегърна и ме целуна… Някои хора са попадали в горещи пустини, където слънцето дотолкова ги обезобразява, че те се превръщат в ужасяващи развалини — съсухрени, почернели, разкривени и разкъсани. От очите им руква кръв, прехапват език… И после намират вода.
Знам го, понеже съм един от тях.
Смейте се колкото искате на тези сравнения, наречете ме луд, но аз ще се смея последен.
Има всякакви жени — обаче вие не сте целували Ребека, вие нищо не знаете.
Вие сте заспали глупци. Не можете дори да си представите…
(Бележка. Голяма част от написаното тук изглежда напълно неразбираемо, а следващата четвърт страница съдържа само накъсани изречения и недоизказани мисли. После разказът продължава.)
Беше разтърсващо. Тя ми позволи да я целувам отново и отново. Обхванах лицето й с ръце и се взрях в очите й.
— Кои са били любовниците ти? — попитах. — Колко пъти си ги целувала по този начин? Кой те научи да се целуваш така? Кой беше първият, най-първият? Кажи ми.
Яростен вихър се завъртя пред очите ми, ръцете ми се разтресоха.
— Кълна се, че ти си първият мъж, когото целувам. Кълна се, че не е имало никой преди теб. Никога. Никога.
Гледаше ме право в очите. Тонът й беше категоричен. Личеше, че казва истината.
— А сега трябва да си вървиш — каза тя. — Утре ще дойдеш и ще имаме да си кажем толкова много, толкова много.
Усмихна ми се. Провидях отвъд стената на нейната сдържаност, през леда чак до огъня, до скрития пламък.
Помня, че си тръгнах от апартамента и вечерях някъде. Главата ми гореше. Сякаш се намирах сред богове. Невероятно ми се струваше, че Ребека ме обича, невероятно беше, че съм познал такова щастие. Идеше ми да се разкрещя. Идеше ми да се хвърля от някой покрив.
Прибрах се у дома и закрачих из стаята. Не можех да спя, всеки нерв в тялото ми беше изопнат.
И изведнъж в полунощ усетих, че не издържам повече. Трябваше да отида при Ребека, трябваше.
Чувствах, че любовта ми към нея е толкова силна, че тя ще е усетила. И ще ме чака. Ще ме разбере. Ще се наложи да ме разбере.
Не знам как съм стигнал до апартамента й. Секундите летяха неусетно и ето че се оказах на улицата, вдигнал поглед към прозорците.
Убедих нощния портиер да ме пусне — беше полузаспал и ми позволи да се кача по стълбите. Ослушах се пред вратата й — отвътре не се чуваше нито звук. Все едно стоях на входа на гробница.
Сложих ръка на топката на вратата и бавно я завъртях. За моя изненада се оказа отключено — Ребека явно беше забравила да заключи, след като си бях тръгнал.
Пристъпих вътре, всичко тънеше в мрак.
— Ребека — повиках я тихо. — Ребека.
Никакъв отговор.
Вратата на спалнята й беше отворена, но вътре нямаше никого.
Проверих кухнята и банята — и двете бяха празни.
И тогава проумях. Нещо стегна сърцето ми, студен и лепкав страх.
Погледнах към онази стая — неговата стая, стаята на Джулио.
Опипом прекосих помещението и задумках по вратата. Беше заключена. Заритах я и започнах да дера с нокти. Вратата подаде под тежестта ми. Чух как Ребека гневно изкрещя и светна лампата.
О, боже, никога няма да забравя очите й, ужасния блясък… нечестивия екстаз в очите й и нейното пепеляво… пепеляво лице.
Всичко видях: стаята, дивана, всичко разбрах. Обзе ме смъртно отвращение, ужасно отчаяние.
А злобното му, мръснишко лице ме гледаше през цялото време. Очите му не се откъсваха от мен, взираха се с безжизнена стъклена неподвижност. Влажната алена уста се хилеше, лъскавата тъмна коса висеше на кичури върху бузата му. Той беше машина — нещо с бурмички — не беше жив, не беше човек, но беше отблъскващ, зловещ.
Ребека се извърна към мен. Гласът й беше студен, чужд, неземен.
— И очакваш да те обичам? Не виждаш ли, че не мога… не мога? Как бих могла да обичам теб или който и да било човек? Махай се, остави ме. Ненавиждам те. Всички ви ненавиждам. Не се нуждая от вас. Не ви желая.
Нещо се попука в сърцето ми. Извърнах се. Оставих ги. Изтичах на улицата, по лицето ми се стичаха сълзи, разридах се на глас, размахах юмруци към звездите…
Това е всичко, няма какво да добавя, няма повече за разказване. На следващия ден отидох, но тя беше заминала, и двамата бяха заминали. Никой не знаеше къде е. Разпитвах всеки срещнат — никой не можеше да ми каже.
Всичко е неясно, всичко е безполезно. Никога вече няма да видя Ребека — никой няма да я види. Винаги ще си бъдат Ребека и Джулио. Ще се нижат дни и нощи и нищо няма да се промени — те ще ме преследват… Никога вече няма да заспя, прокълнат съм. Не знам какво казвам, какво пиша. Какво ще правя? О! Боже, какво ще правя? Не мога да живея — не мога да се справя…
Преподобният Джеймс Холауей, викарий на църквата „Сейнт Суидин“, на Ъпър Чешам Стрийт, оглеждаше профила си в стъклото. Гледката му беше приятна, до такава степен, че доста се повзира, преди да остави огледалото обратно върху тоалетната масичка.
Видя мъж на около петдесет и пет години, който изглеждаше по-млад, имаше високо чело и великолепна стоманеносива коса, която леко се къдреше на слепоочията.
Носът му беше правилен, устата — тясна и чувствена, за очите му казваха, че са ту закачливи, ту опасни, ту вдъхновени. Беше висок и широкоплещест, главата му беше леко наклонена на една страна, а властната му брадичка беше вирната във въздуха.
Някои смятаха, че точно в това се изразява очарованието му — в този интригуващ и суетен наклон на главата, а според други тайната на огромната му привлекателност се криеше в богатия тембър на неговия вечно различен глас, в силните и сръчни ръце, в бавната полюшваща се походка.
Но всички те бяха нищо в сравнение с обаятелните му обноски, остроумието, дарбата му да накара дори най-стеснителния човек да се почувства непринудено.
Жените го боготворяха: той беше много широко скроен, много толерантен и винаги създаваше у тях впечатлението, че ги познава много по-добре от самите тях. Освен това винаги се държеше така възхитително интимно. Мъжете го намираха за учудващо приятен събеседник, виното му беше превъзходно, самият той никога не говореше за религия и неизменно разполагаше с арсенал от забавни истории. Съчетанието от всички тези качества го превръщаше в най-популярния проповедник в Лондон.
След време със сигурност щеше да стане епископ. „Сейнт Суидин“ се посещаваше от най-личните хора. Беше модерно да отидеш на литургия в неделя сутрин и ако успееш, да получиш покана за обяд в съседната на църквата къща на викария, превъзходно обзаведена в стила от епохата на крал Джордж.
Тук човек неизменно се натъкваше на известни хора: водещ политик, няколко прочути актриси, изгряващ млад художник и разбира се, неколцина благородници.
Всички бяха единодушни, че Джим Холауей е безупречен домакин, а разговорите с него бяха наслада за ума точно както и проповедите му. Той се стараеше да не говори за Бог или за нещо смущаващо, но винаги беше готов да обсъди театралната премиера от предната вечер, най-новата книга, последната мода и дори най-пресния скандал. Перчеше се с изключително модерната си нагласа и освен че беше запален играч на покер и въодушевен танцьор, доставяше удоволствие на по-младото поколение със свободата на изказа си. Имаше нещо много оригинално в представата да те шокира духовник. Разбира се, в църквата той се държеше различно и всички оценяваха това.
Заради високата му фигура, впечатляващия нос и очи и красноречивите жестове цялостното впечатление, което правеше свещеникът, беше удивително. Хората бързо му прощаваха симпатиите му към по-консервативните течения в църквата и факта, че отслужваше литургия, а не обичайната за единайсет часа утринна молитва. Пък и така имаше повече за гледане.
Хората ходеха, за да слушат песнопенията, и понеже така беше редно; жените ходеха заради цветята и запалените свещи, заради приятното усещане от тамяна и най-вече понеже бяха мъничко влюбени във викария.
Когато съберяха достатъчно смелост да отидат на изповед, оставаха покорени от неговата благост, дискретност и най-вече от явното разбиране, което проявяваше. Някои от най-съвестните членове на паството му посещаваха организирания от него чай в четвъртък вечерта.
Тук най-сетне обсъждаха религиозни въпроси, но викарият се стараеше събиранията да бъдат дотолкова лишени от всякаква неловкост, че никой не усещаше никакви ограничения. Викарият превъзходно умееше да утешава изтерзаните души и представяше Бог в много блага светлина, упорито настоявайки, че Той притежава огромна хуманност.
Всички научиха с облекчение, че Бог не само прощава на грешниците, но и ги обича, всъщност той изглежда дори ги предпочиташе пред деветдесет и деветте процента обикновени хора. Разбира се, викарият твърдеше, че всички са само семена в мощния еволюционен растеж и че в даден момент, доста далеч в бъдещето, ще познаят съвършенството и ще съзрат красотата в най-величавото й проявление, обаче дотогава… е дотогава човек просто живее и, разбира се, греши, получава опрощение и отново греши, и живее според собствените си качества и обществено положение.
Човек трябвало да има предвид, че условията днес са много по-различни, отколкото преди две хиляди години. Цялата тази философия беше много утешителна. Освен това, изречена с благия мелодичен глас на викария, ставаше и много свята, а когато свещеникът насочеше красивите си състрадателни очи към всеки енориаш поотделно, хората мислеха, че говори специално на тях и разчита тайните на сърцата им.
По-късно, когато се срещаше с тези хора в непринудена среда на следобедни танци у херцогиня Атълбъро или на предните редове в партера на театрална премиера, викарият им се усмихваше с прелестната си, тревожеща сетивата усмивка, и прошепваше в ушите им някакво забавно описание, но те усещаха, че очите му казват: „Знам, разбирам“.
Разбира се, Холауей не беше женен, но все пак край него витаеше отчаяният и мъчителен копнеж, че може би… Той все още не се бе влюбвал въпреки слуховете, които, пренебрегвайки светостта на свещеническите му одежди, свързваха името му с много красиви и неизменно благородни дами.
Викарият остави огледалото върху тоалетната масичка и прокара ръка през лъскавата си прошарена коса нехайно, дори момчешки според самия него, а после лекичко се подсмихна. Да, беше доста запазен за годините си, все още хубав мъж.
Слезе долу и отиде в кабинета си. Стаята беше голяма и мебелирана със забележителен вкус. На бюрото му беше поставен голям портрет на една от най-красивите английски актриси, имаше надпис: „На Джим с обич, Мона“, а датата беше от лятото преди две години.
Полицата на камината красеше нейна светлост херцогинята на Атълбъро, „Твоя силно любяща те Нора“, а на масичка до прозореца се намираше поразителният етюд на лейди Юстас Кари-Слейтър с енергичния надпис: „Брависимо! От Джейн“. Викарият прегледа писмата си, после звънна на иконома си.
— Има ли съобщения за мен, Уелс? — попита той.
— Да, господине, две дами се обадиха да кажат, че са в ужасно положение и много биха желали да разменят няколко думи с вас. Казах им, че сте зает, и ги насочих към помощника ви.
Викарият кимна одобрително — някои от тези жени бяха голяма досада.
— След това звънна лорд Кранли и помоли за среща с вас по някое време днес сутринта. На него казах да дойде веднага, тъй като не сте ангажиран.
— Правилно, Уелс. Това е всичко, благодаря ти. Донеси ми вестника, ако обичаш.
Този човек беше достоен за възхищение служител.
Докато чакаше посетителя си, погледът на викария се плъзна по списъка с ражданията, браковете и кончините. Дявол да го вземе, Кити Дюран щеше да се жени, а нищичко не му беше казала. Май трябваше да й изпрати подарък и поздравително писмо. „Кити, палаво момиченце, каква е тази работа? Трябва да те напляскам. Само на осемнайсет! Годеникът ти е късметлия и възнамерявам да му го кажа. Бог да ви благослови и двамата.“
Нещо такова щеше да свърши работа, придружено от сервиз за коктейли от „Гудис“.
— Да, Уелс, какво има?
— Лорд Кранли — оповести икономът и затвори вратата зад младеж на около двайсет и две години с руса коса и с приятно слабоволево лице.
— Бих казал, че това е адски любезно от ваша страна, господине. Наистина ли можете да ми отделите малко време?
— Ела и седни, млади приятелю, не бързай — покани го викарият, тутакси възприемайки непринудено и дружеско поведение и побутвайки напред кутия цигари. Седна на бюрото си, кръстоса крака и се приготви да слуша, а младежът се просна в едно кресло.
— Работата е там, господине, че попаднах в дяволска бъркотия — поде той неловко. — Нямах никаква представа към кого да се обърна, но после се сетих за вас. Разбира се, обикновено не бих потърсил съвет от свещеник, но вие сте различен. Да, извинете дързостта ми, но вие сте, ами, имате адски широки възгледи!
Сърцето на викария се стопли от обичайната похвала.
— И аз някога съм бил млад — кимна той съчувствено и очите му се плъзнаха неопределено към различните снимки в стаята. Младежът трябваше да разбере, че не разговаря с неопитен мъж, всъщност…
— Става дума за едно момиче — продължи Кранли. — За едно момиче, с което се запознах в Оксфорд миналия семестър, точно преди дългата ваканция. Не беше нищо особено, нали ме разбирате, просто компаньонка на една възрастна дама. За пръв път я видях, когато се мотаех край реката. Тя беше с приятелка, аз също бях със свой познат, и просто се заговорихме. След това започнахме да се виждаме доста често и аз отчаяно хлътнах по нея. Разбира се, смея да твърдя, че дори не бих я погледнал, ако бяхме в Лондон, но там е различно. Тя също беше луда по мен, нищо че го казвам самият аз, а после… О, боже, опасявам се, че постъпих адски глупаво. Е, господине, една вечер изгубих здрав разум. Не знам как се случи, но се случи — бяхме в една лодка, вечерта беше прелестна и…
— Разбирам — увери го многозначително викарият. — И аз учих в Оксфорд преди повече от двайсет години.
Младежът се усмихна — беше по-лесно, отколкото беше очаквал.
— Е, значи ме разбирате, господине, просто не успях да се въздържа. Малко след това се разделихме и повече не съм я виждал. Миналата седмица получих писмо от нея — беше доста неприятно и ми съобщаваше, че чака дете.
Викарият въздъхна леко.
— И? — попита той.
— Разбира се, уговорих си среща с нея миналия четвъртък вечерта и се оказа абсолютно вярно, господине — ходила на лекар и всичко останало. Изпаднах в ужасно състояние, казах, че ще й дам пари и ще й помогна да замине някъде, обаче — и това е най-ужасната част — тя не иска пари, иска да се оженя за нея.
Викарият изви вежди.
— А ти какво й отговори? — попита той.
— Ами, естествено, отговорих, че това е невъзможно. Как бих могъл да се оженя за нея? Тя е красива и сладка, но не съм сигурен дали изобщо е дама и всъщност не я обичам. Пък и какво, за бога, ще кажат близките ми? След смъртта на стария аз наследявам титлата и трябва да мисля за тези работи, нищо че звучи адски снобско. Чиста лудост е да се оженя за Мери, нали разбирате гледната ми точка?
— Скъпи приятелю, разбирам естествено. Ако питаш мен, за женитба не може да става и дума. А казваш, че е отказала да вземе пари, така ли? — тонът на викария беше станал по-рязък и напрегнат, тон на проницателен светски човек.
— Категорично, господине, цялата пребледня, когато го предложих. Очевидно няма нищо против да роди бебето, казва, че то е смисълът на живота й и че иска да се оженя за нея, за да му дам име. Още е много влюбена в мен и явно не проумява, че аз вече не давам и пет пари. Ако отиде при нашите, ще избухне огромен скандал. Слава богу, че още не е казала на никого. О, господине, главата ми не го побира какво ще правя?
Викарият разсъждаваше бързо. Ако помогнеше на младежа да се измъкне от тази бъркотия, той, естествено, щеше да му бъде много признателен. Семейството му беше богато, а се говореше и че здравето на графа много се е влошило. Замъкът Кранли беше едно от най-прелестните места в Англия, щяха често да го канят: графинята беше много запалена по политиката… Да, всичко щеше да протече относително лесно. Надигна се от стола си, приближи до младежа и положи ръка на рамото му:
— Скъпи приятелю, ако ми се довериш, не се съмнявам, че ще успея да оправя цялата печална история. Няма нужда семейството ти да разбира, трябва да се погрижим за бъдещото ти положение. А що се отнася до момичето, то ще вникне как стоят нещата, когато му обясня тактично. Аз ще се погрижа за нея. Престани да се притесняваш, само ми дай адреса й.
— Мери Уилямс, господине. Отседнала е в пансион в Сейнт Джонс Уд, номерът е в телефонния указател на името Дачет — сестра й, тя е съдържателка на мястото. О, мили боже, вие сте невероятно великодушен човек, не знам как да ви се отблагодаря.
Викарият се усмихна и подаде ръка.
— Само защото прекрасно разбирам какво си преживял — благо го увери той.
Младежът си помисли, че явно навремето викарият е бил голям мъжкар, малко странно за свещеник.
— Ще опитам да замина за известно време, докато всичко се размине, но не забравяйте, че трябва да дойдете в Кранли веднага щом се върна — ще постреляме по птици.
След като младежът си тръгна, викарият се върна в кабинета си и вдигна телефонната слушалка. Обичаше да се заема незабавно със задачите.
Намери телефонния номер в указателя.
— Госпожа Дачет ли е? Може ли да разговарям с госпожица Уилямс? Да. Благодаря ви… Ало? Госпожица Уилямс ли е? Казвам се Холауей, Джеймс Холауей. Викарий съм на църквата „Сейнт Суидин“ на Чешам Стрийт. Близък приятел съм на лорд Кранли. Той току-що беше при мен… Да. Ще имате ли добрината да дойдете у дома довечера в шест часа? Много бих искал да поговорим, да ви помогна. Да, той ми разказа всичко. Не, няма от какво да се плашите. Значи се уговорихме? Чешам Стрийт номер двайсет и две. Благодаря ви. Довиждане.
Затвори и на път за бюрото си хвърли един поглед на в. „Таймс“.
Охо, Джордж Уинързли най-сетне пукнал. Трябва да пише на Лола. Разбира се, тя вече е попрецъфтяла, но все още е прекрасна. Интересно как изведнъж стана религиозна. Сигурно така се бори с критическата. По едно време тя постоянно се мъкнеше в „Сейнт Суидин“; викарият помнеше, че някога… но всичко това вече бе приключило.
Мислено започна да си припомня обичайните утешителни фрази: „неизмеримо скърбим“, „неизразима загуба“ и „Божията утеха“.
Прозя се лекичко и взе писалката си.
„Скъпа моя сестро в Христа“, поде той.
— Холауей, ти винаги си ми талисман, затова няма да крия, че се чувствам много по-сигурен в себе си сега, след като си поговорихме. Искаш ли пура?
Викарият отказа.
— Съжалявам, но нямам време. Аз съм зает човек и след малко трябва да бъда в болницата в покрайнините. Много се радвам, че ви бях полезен, драги ми полковник, прекрасно разбирам какво преживявате.
Тонът му преливаше от най-искрена симпатия.
Обядът в „Карлтън“ пожъна огромен успех. Домакинът му беше полковник Едуард Трейси, кандидат на консерваторите за Уест Сторфорд на допълнителните избори и понеже гласуването щеше да бъде следващия понеделник, полковникът беше притеснен и превъзбуден.
Уест Сторфорд беше важно депутатско място и полковникът беше влиятелен човек; ако спечелеше, щеше да дължи много от гласовете си на Холауей, който беше един от най-разпалените агитатори в негова полза.
А щяха да го изберат, викарият беше напълно сигурен в това. Беше много доволен от себе си.
— Няма ни най-малко съмнение — сърдечно каза той, — мнозинството гласоподаватели от Уест Сторфорд са интелигенти мъже и жени. Веднага разпознават лидера и точно такъв търсят. Няма значение дали е консерватор, либерал или социалист. Скъпи ми полковник, чувал съм речите ви и знам какво говоря. Когато отидете в Камарата, ще накарате онези мързеливци да се сепнат. Прекрасни времена, ей! Само почакайте да станете министър в кабинета! — снижи глас викарият и му намигна многозначително.
Полковникът целият поруменя от удоволствие.
Този свещеник беше забележително свестен човек и когато отидеше в Парламента, полковникът нямаше да пропусне да му изрази признателността си. Помоли за сметката и келнерът донесе бялото листче на един поднос. Викарият дискретно извърна глава и кимна галантно на една манекенка, която напускаше залата. „Красива както винаги“, казваха очите му. После той се надигна от масата.
— Скъпи ми полковник, трябва да ви оставя. Нямах представа, че вече е толкова късно. Беше ми изключително приятно и пръв ще ви поздравя в понеделник вечерта. Не, не си правете труда да ме изпращате.
Бавно прекоси салона, леко наклонил глава на една страна и вирнал брадичката си.
Мнозина се обърнаха да го проследят с поглед, докато минаваше.
Викарият съзнаваше, че предизвиква оживление. При откриването на Кралската академия го бяха взели за изтъкнат актьор.
Подаде половин крона на гардеробиера, после излезе на улицата, където го чакаше неговият автомобил „Улзли“.
— Карай към приюта за инвалиди и парализирани и побързай — поръча той на шофьора.
Облегна се назад се отпусна, докато колата се носеше през Сити. Тези ежеседмични беседи доста го напрягаха. Мъжете нерядко бяха начумерени и слушаха неохотно, но викарият се ласкаеше, че обикновено съумява да ги впечатли. Спомняше си миналата година в Пентънвил, когато едно момче хлътна по него. Цялата история беше доста забавна, той не само… Обаче колата спря пред приюта и прекъсна нишката на мислите му.
Посрещна го усмихната медицинска сестра.
— Опасявахме се, че няма да дойдете, господин Холауей.
— Едва успях да се измъкна, сестро. Наложи се да прекъсна много важен политически обяд за всеобщо раздразнение.
Нямаше смисъл да споменава, че е бил единственият гост на обяда, понеже монахините приемаха всичко за чиста монета.
— Двайсет и петима чакат в голямото отделение, господин Холауей, и ви уверявам колко много се радвам, че ще им отделите един час. Много са потиснати и безжизнени, но не се съмнявам, че ще успеете да ги ободрите.
Викарият обаче се поусъмни, когато влезе в отделението. Четирима мъже лежаха по леглата, проснати на гръб, а останалите бяха в инвалидни колички, подпрени с възглавници.
Дребен лекар забързано се приближи към него.
— Уважаеми, много мило, че дойдохте. Хората очакват с нетърпение и с огромно удоволствие посещението ви. Нямате представа — снижи глас той — колко добре може да им се отразят тези беседи. Вдъхват им нов живот, а на нас помагат повече, отколкото си представяте. Понякога болните ни са много трудни, нали сестро? — обърна се лекарят към сестрата и тя кимна в знак на съгласие.
Викарият я хвана за ръката.
— Прекрасно знам какво преживявате — промърмори той.
След това го оставиха насаме с болните и той се впусна в ролята си на хуморист и на утешител. Бодрият му глас и приятната му личност скоро привлякоха вниманието на малката група хора, обречени до края на живота си да лежат по гръб и да се взират в тавана.
— Понеже съм пастор, няма защо да се стеснявате пред мен, момчета — увери ги той с добре познатия си заразителен смях. — Аз самият много съм преживял, разговарял съм и съм живял с какви ли не хора. Бог да ви благослови, чувствам се точно като вас тук, знам и разбирам всичко, което не споделяте с лекаря или с медицинската сестра. Нямате представа каква радост е за мен да съм тук днес следобед. Напомня ми за едно време във Франция. (О, парижки сенки!
Не след дълго той успя да накара всички да се смеят на историите му, изфабрикувани от всяко кътче на земното кълбо.
Хубав здравословен хумор, така си повтаряше, и постепенно се разпали. Установи, че дори старите анекдоти отпреди четири-пет години са нови за приюта. От тях мина на актуални събития. Коментира конни надбягвания, боксови мачове, крикет и дори политика с по-сериозните пациенти.
От политиката не беше трудно да направи крачка към привидната безпомощност на църквата днес по отношение на държавните дела, а оттам — към религията, за която всъщност беше дошъл да говори.
Разбира се, хората бяха очаквали това, все пак Холауей беше свещеник, и сега, след като се бяха запознали мнението му по другите въпроси, нямаха нищо против да го изслушат мълчаливо и през оставащия половин час.
Този следобед викарият надмина себе си по красноречие — никога досега животът на праведника не беше звучал преизпълнен с толкова добри изгледи, а в сравнение с него животът на грешника никога не беше изглеждал толкова безрадостен.
— Светът днес изобилства с толкова прекрасни възможности — заяви той звучно и убедително, — имаме какви ли не шансове да се усъвършенстваме, да култивираме съзнанието си, да дадем най-доброто в замяна на най-доброто. Радваме се на огромните ресурси, които вече са ни достъпни, обаче смятам, че сме склонни да забравяме кой е Творецът на всичко това.
Мъжете се изчервиха неловко, понеже не бяха сигурни за какво точно говори той. Викарият усети, че леко излиза от техните води, затова се върна към по-безопасни теми:
— Онова, което забравяме — поде той със сияйната си усмивка, — е, че Бог е дошъл на земята човек като самите нас. Той е изпитвал същите болки и страдания като нас. Преживял е тревоги и раздразнения като нашите. И понеже ние вече не помним това, не позволяваме товарът да бъде снет от плещите ни от Онзи, който повече от всеки друг може да ни разбере и да ни помогне. Никой не е толкова човек, колкото Христос. Повече от трийсет години той е човек сред другите хора, беден и отруден човек, син на дърводелец. Какво знаем за ранните му години? На практика нищо. Но сме сигурни, че в тях са се преплитали радости и скърби, каквито сполитат повечето от нас. А в онази част от живота му, която ни разкриват Светите Евангелия (викарият уместно снижи глас) има пълни и изобилни доказателства, че Неговите чувства за били чувства на човек. Начинът, по който той боготвори Девата, обичта му към Лазар, дружбата му с неговите ученици — нима това не са прояви на преславната му човечност? Той обичал животните и децата, разговарял с грешниците. Спомнете си гнева му в Храма и недоверието му към фарисеите — всичко това са човешки качества, скъпи за всички нас. И накрая агонията и смъртта му на кръста, нима последният му вик не е вик на човек?
Викарият замълча, леко задъхан. Слушателите му очевидно бяха впечатлени за пореден път, той отново бе завоювал победа.
И тогава от далечния ъгъл на стаята се обади глас. Беше начумереният старец, който досега не беше участвал в разговора:
— Мислех, че Христос е Божият син — каза той. Възцари се неловко мълчание и за миг викарият леко се смути.
После тихо отвърна:
— Така е, така е.
Но вече бе прекалено късно, магията бе развалена. Излезе от стаята, усещайки вкуса на поражението.
— Ще приемете ли госпожица Уилямс, господине? — попита икономът, когато влезе в кабинета му малко след шест часа.
— О, да, Уелс, покани я. Очаквах я, но съм забравил да те предупредя.
Викарият допи крайно необходимото си уиски със сода и прибра чашата в малък бюфет, изработен специално за целта.
В стаята влезе госпожица Уилямс.
Беше дребна и мургава и макар в момента да не изглеждаше добре, личеше, че е много хубава. Беше облечена спретнато и семпло, а под очите й се виждаха тъмни кръгове.
— Заповядайте, седнете — вежливо я покани той.
Момичето седна покорно и зачака викарият да заговори. Той се прокашля, положението го бе заинтригувало.
— Скъпо дете — поде свещеникът благо, — бих искал да гледаш на мен като на по-голям брат, като човек, който познава света много по-добре от теб и който всеки ден се стреми да даде най-доброто от себе си, колкото и скромно да е то, за жалост, за да облекчи бремето на околните. Освен че те моля да ме възприемаш като брат, не забравяй, че съм и свещеник, и като такъв съм способен да се погрижа както за духовното, така и за светското ти благополучие.
Викарият замълча. Момичето нищо не отговори, а се взираше в него с уплашени очи.
— И така — продължи той, — искам да ми разкажеш със свои думи историята, която лорд Кранли ми разказа днес сутринта, и не премълчавай нито една подробност, колкото и неприятна да ти се струва — додаде той.
Момичето се изчерви и сведе очи.
— Запознах се с Томи през последния семестър — поде тя тихо. — С една приятелка си бяхме наели лодка. Той сигурно вече ви го е казал. По онова време работех като компаньонка на госпожа Грей, която живееше в Оксфорд, но тя замина в чужбина сама, когато започна ваканцията и на университета. През онзи ден Томи и другият младеж ни заговориха, понеже се бяхме подслонили под едно дърво, когато заваля пороен дъжд, и бързо се сприятелихме, започнахме да се шегуваме и да се смеем. Помня, че всички заедно отидохме да пием чай. След това се уговорихме да се видим пак и аз започнах да излизам с Томи винаги когато успявах да се измъкна. Не след дълго той ми каза, че ме обича. Изглежда не биваше да го слушам, но просто не успях да се противопоставя. А когато ме целуна за пръв път, разбрах, че и аз го обичам повече от всичко на света. Чертаехме планове за всички прекрасни неща, които ще правим през ваканцията, и аз си мислех — тогава още не разбирах — мислех си, че той възнамерява да се ожени за мен. С всеки изминал ден се влюбвах по-силно в него и после — през онази нощ на реката — забравих всичко, когато той започна да ме целува. Сигурно ви е разказал… толкова се срамувах… просто не знам как се случи — заекна момичето.
Викарият вдигна ръка пред устата си, за да прикрие усмивката си. Какво банално извинение — не знам как се случи! Очевидно не, иначе нямаше сега да стои тук, пред него.
— Така — промърмори той, затвори очи и въздъхна. — И?
— Ден-два по-късно Томи замина. Госпожа Грей отпътува за чужбина, а аз отседнах при приятели в провинцията. Пишех му всеки ден, но не получавах отговор. Не разбирах защо не ми пише, бях сигурна, че смята да се ожени за мен. Започнах да се чувствам нещастна и потисната, а приятелите ми казваха, че изглеждам бледа. Все още нямах новини от Томи и макар да знаех, че е в Лондон, някъде прочетох, че ходил на танци. После един ден припаднах — за късмет наоколо нямаше никого, — обаче се уплаших и тайно отидох на преглед в Лондон. Лекарят… ми каза какво се е случило. Съзнавам, че е безобразно от моя страна, обаче нямах нищо против. Вече бях сигурна, че Томи ще се ожени за мен. Писах му и отидох при сестра си в Сейнт Джонс Уд. Когато се срещнах с Томи, той ми заяви, че не може да се оженим. Още не проумявам, съзнанието ми отказва да го разбере. Моля ви, господин Холауей, ще ми кажете ли какво е споделил с вас днес сутринта? Разбирате ли, страшно много го обичам и не мога да живея без него… вече.
Викарият усети, че момичето всеки момент ще избухне в порой от безпомощни сълзи.
— Стига, скъпа, не се тревожи, а се помъчи да се успокоиш. Искам да изслушаш съвсем кротичко, докато ти обяснявам всичко. Ще ти помогна и те уверявам, че разбирам по-добре от всеки друг какво преживяваш. Но също така трябва да разбереш, че Бог ни изпраща на този свят, за да познаем и радостта, и болката. Ако радостта ни е била греховна, трябва да заплатим за нея със сълзи и страдание.
— Каквото посееш, такова ще пожънеш.
— Сега плащаш за онази нощ в лодката и дори за случилото се преди това. Някога хрумвало ли ти е, че имаш вина, задето изобщо си се сприятелила с младеж, за когото не знаеш нищо?
— Не съм се замисляла — заекна момичето.
— Разбира се, че не си, и трябва да си платиш за тази небрежност. Може и да не си даваш сметка, но ако хората знаеха за случилото се, щяха да си кажат, че преследваш лорд Кранли, че мечтаеш за богатство, титли и още много други неща.
— Не е вярно, не е вярно! — възкликна тя.
— Може и да не е, обаче ако разкажеш историята си на друг, освен на мен — например на семейството на момчето, — точно така ще си кажат. Може дори да заподозрат, че си момиче с разпуснат нрав и че за да се избавиш от нуждата да проституираш, си обвинила един щедър и импулсивен младеж, че е баща на детето ти, а всъщност не е истина.
— Не, не! Как може да говорите така?
— Казвам само онова, което ще си кажат и хората, а те, опасявам се, са суров съдник. Искам да проумееш в какво положение ще се поставиш, ако потърсиш справедливост от семейството на любовника си. А после искам да си припомниш, че много скоро лорд Кранли ще стане граф Хейвършам. Той ще бъде водеща фигура в обществото, ще има многобройни задължения и отговорности, едно, от които е да се ожени за момиче от също толкова знатно семейство като своето. Твърдиш, че го обичаш. Да не искаш да съсипеш кариерата му? Не проумяваш ли, че най-голямото доказателство за обичта би било незабавно да изчезнеш от живота му, преди да му навредиш още повече?
Момичето вече беше пребледняло и викарият се опасяваше, да не би да припадне.
— Да — бавно отговори тя, — разбирам, че трябва да се откажа от него. Какво ще правя? — Изглеждаше толкова зашеметена, че не можеше дори да мисли.
— Ще се погрижа да бъдеш щедро осигурена — отговори викарият прочувствено и щедро. — Познавам две дами в Уимбълдън, благи и човеколюбиви същества, които ще се погрижат за теб, докато неприятностите отшумят. Сестра ти не бива да знае нищо за това, можеш да й кажеш, че си при приятели. А когато отново си добре, може би ще е най-уместно да заминеш в чужбина. Познавам съпругата на един мисионер в Индия, очарователна и изпълнена със състрадание жена, която ще те приеме за компаньонка.
— А бебето ми? — попита момичето и очите му проблеснаха уплашено.
— Следва, разбира се, да се откажеш и от него. Детето ще бъде отгледано в красив дом в Съри, в чието управително тяло съм и аз. Не се съмнявам, че разбираш нуждата от това.
Момичето се надигна от стола си.
— Благодаря ви, че отделихте от времето си за тези неприятности — тихо каза тя. — Сега по-добре да вървя. Ще ви пиша, ако ми трябва нещо.
Викарият сви рамене. Не му се струваше особено признателна, ама какво повече бе очаквала, зачуди се той.
— Довиждане, дете мое. В такъв случай очаквам новини от теб до няколко дни.
Вратата се затвори зад нея. Разговорът беше труден, но изглежда тя нямаше повече да безпокои Кранли.
Младежът се беше отървал от неприятностите. Следобед беше звъннал на викария да го осведоми, че заминава с нощния влак за Шотландия и че вероятно ще остане там шест седмици. В Шотландия скоро щеше да забрави цялата история. Викарият погледна часовника. Боже, не подозираше, че е толкова късно. Трябваше да отиде на малката вечеря с танци у херцогиня Атълбъро.
— Засрами се, Джеймс, как се осмеляваш да ме принуждаваш да се смея на историите ти. Веднага да се махаш!
Херцогинята избута викария далеч от себе си с палав жест или поне така си представяше тя.
Беше му безрезервно отдадена, но обичаше да се преструва, че той я шокира. Холауей я хвана за ръка и не й позволи да избяга.
— Нора — рече укорително, — как може да си толкова нелюбезна с мен? Нарочно ме слагаш да седна до теб, а после се оплакваш, че се старая да те развличам. Може би предпочиташ да отида да седна до онази крайно очарователна млада дама с розовата рокля, която ни наблюдава?
Момичето, с което се бе запознал сега, на вечерята, чу забележката му и се изчерви. То намираше викария за неустоимо привлекателен.
Херцогинята се засмя снизходително:
— Няма да ви позволя да й кажете нито дума, ако не се държите прилично.
Той прошепна нещо в ухото й и тя звучно се разкикоти.
— Не, не, вие сте безнадежден случай, а очаквате да ви приемам сериозно, когато идвам в „Сейнт Суидин“. Каква ще е темата на утрешната проповед?
— Още не съм решил — нехайно отвърна той.
Обичаше да дава вид, че не подготвя проповедите си предварително. Херцогинята го погледна, поклати глава и малко след това направи знак на гостите си да станат от масата.
— Оркестърът пристигна — оповести тя — и всички трябва да станат и да танцуват, така че давам на мъжете десет минути, не повече.
Мъжете се засмяха и се надигнаха тромаво от столовете си. Щом херцогинята напусна стаята, следвана от група прелестни жени, всички се облегнаха удобно и се заеха да обсъждат домакинята си. Жените, чиито съпрузи не присъстваха, бяха разчепкани до последната подробност във физическо и морално отношение, а придружените от съпрузите бяха удостоени с уместното количество ласкателство и внимание.
Някой направи няколко остроумни забележки във връзка със скандала, който се оформяше около известна в обществото красавица, а друг досади на всички с приказките си за стария порцелан. Още при първите му думи обаче се взе решение мъжете до един да се качат горе, за да танцуват, и досадникът се оказа прекъснат насред изречението.
Няколко жени не танцуваха, а седяха в ъгъла и наблюдаваха останалите. Викарият веднага се запъти към тях и се постара да защити репутацията си като един от най-забавните мъже в Лондон.
Беше ту сериозен, ту остроумен, ту интуитивен, и жените щяха да го задържат при себе си цяла вечер, ако херцогинята не бе дошла да го спаси и да му нареди да танцува.
Той изпълни дълга си към неколцината важни гости и после погледът му се плъзна да потърси момичето в розово. Викарият беше изискан танцьор и макар да се стараеше да следи всички нови стъпки, знаеше, че е най-неотразим във валса. Нещо в енергичния ритъм и воплите на цигулката много му допадаше. Знаеше, че всички погледи следят него и партньорката му, докато се въртят в средата на залата. Представяше си какво говорят: „Каква прекрасна двойка са!“.
Със сигурност шушукаха нещо подобно. Херцогинята ги наблюдаваше от вратата. Превъзходна жена беше Нора, забележителна в редица отношения — познаваше живота, ако това изобщо бе по силите на някого. Той помнеше разговорите си с нея — а също и други неща… О, да, приятелството им беше невероятно. Това детенце беше леко като перце. Когато се оттеглиха в ъгъла, на викария му се стори, че тя леко се обляга на него. Прелестно създание! Той лекичко стисна ръката й и започна да си тананика тихо.
Малко след полунощ викарият си тръгна.
Не обичаше да остава до късно, умът му се изморяваше, ставаше избухлив.
Обаче беше прекарал приятна вечер.
Момичето беше много красиво, а се оказа и забавно; викарият се ласкаеше с мисълта, че й е направил много силно впечатление.
Така или иначе, тя щеше да дойде в „Сейнт Суидин“.
Отпусна се в леглото и си припомни, че помощникът му ще поеме вместо него литургията на словото в осем часа на другия ден.
След като си каза молитвите и призна греховете си за деня, викарият Холауей заспа блажено.
На следващата сутрин, когато стана и слезе в кабинета си, изведнъж се сети, че не е подготвил проповедта си.
Прегледа напосоки неделния вестник с надеждата да открие вдъхновение.
Два абзаца привлякоха вниманието му и го разтревожиха.
Единият материал беше препечатка от социалистически вестник, който отправяше нападки към умните светски дами и ги заклеймяваше чисто и просто като скъпи украшения, които не са работили дори един ден през живота си и обикновено прекарват времето си в леност, безнравственост и порок.
Другият материал беше по-кратък и гласеше следното:
„Тялото на млада жена е извадено от канала на Риджънтс парк снощи, идентифицирана като госпожица Мери Уилямс от Клифтън Роуд номер 32 в Сейнт Джонс Уд, от сестра й, госпожа Дачет, която се разтревожила от отсъствието на момичето. Смята се, че жертвата се спънала в тъмното, паднала на път за къщи и веднага се удавила. Следствието ще се проведе във вторник.“
Викарият постоя мълчаливо известно време с пребледняло лице и блеснали очи.
— Но това е чудовищно несправедливо! — провикна се той. Имаше предвид социалистическата статия.
Църквата „Сейнт Суидин“ винаги беше препълнена за неделната литургия в единайсет часа.
Повечето хора си имаха собствени места по пейките, а онези, които нямаха, трудно намираха къде да седнат. Още в единайсет без двайсет започваха да се образуват големи опашки.
Разбира се, хорът беше прочут и музикантите можеха да изпълнят хорала сами.
Пристъпеше ли прага на църквата, човек тутакси усещаше приятна атмосфера на опиянение, смесица от тежкото ухание на цветя и вълните от тамян във въздуха. После зазвучаваше органът — дълбокото и чувствено туптене, ниско и тихо, а звуците постепенно се усилваха, докато жалостивите тонове не започнеха да отекват из цялата църква, а после глъхнеха до приглушен и неясен шепот между гредите на покрива. Звучните гласове на момченцата от хора трептяха, безмерно високи, сред напевите на тенорите.
След това викарият се изправяше пред олтара сам — далечна и внушителна фигура в църковните си одежди, ограден от малка група момчета в червено, които му се покланяха и размахваха пред лицето му тамян.
Като викарий той осъществяваше призванието си. Чувстваше, че е пастир на души, спасител на човечеството.
Огромната маса хора от паството слушаха гласа му, жадуваха за утехата, която можеше да им даде.
Литургията беше драма, в която той беше главният изпълнител. Всяка молитва беше реч и Холауей се беше научил да влага в нея огромна изразителност, наситен колорит, вселена от значения.
Хорът и органът допълваха гласа му. Когато призоваваше към изповед например с думите: „Който сериозно и искрено се разкайва за греховете си…“, гласът му звучеше като глас на съдник, строг и безпощаден, но самият той безукорен.
След това викарият състрадателно заставаше с лице към паството си и с каква само жал произнасяше опрощението на греховете! А коленичилите хора се изправяха с усещането, че вече всичко е наред.
Разбира се, любимата му част беше литургията.
Думите „Наш подобаващ, уместен и неотменим дълг“ беше една от най-хубавите му фрази, но той знаеше, че триумфът му, мигът на екзалтацията и онова, което групата негови почитатели очакваха най-нетърпеливо, беше: „Затова заедно с ангелите и архангелите, и с всички на Небето ние славим и величаем Твоето славно име, прославяме Те за вечни времена и казваме: Свети, Свети, Свети…“ Момчетата от хора се включваха и гласовете им се извисяваха около неговия.
Беше величаво, беше превъзходно.
Днес обаче той щеше да триумфира на амвона. Изкачи се по стълбите с борбено блеснал поглед.
Проповедта му беше косвена защита на онези красиви жени, които безмилостно бяха изложени на прицел в социалистическата статия.
Текстът му беше превъзходен: „Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат“.
Прикова вниманието на аудиторията още с първите си думи.
Много от обвинените в статията жени бяха пред него и проповедникът по-скоро усети, отколкото видя руменината от удоволствие, плъзнала по бузите им.
Всички се надяваха, че викарият се обръща лично към всяка от тях, и вътрешно си обещаваха да го включат в списъка на най-близките си приятели.
Той го знаеше и ликуваше победоносно.
Никакъв звук не смущаваше силния и богат тембър на този тържествуващ глас, дори въздухът беше застинал.
Дребното кюре седеше с наведена глава. Лекарят му беше казал, че съпругата му трябва да замине за Швейцария, понеже десният й дроб бил сериозно засегнат и ако не отидела на по-благоприятен климат, той не отговарял за живота й. Само че пътуването до Швейцария струваше няколкостотин лири, а кюрето не можеше да си ги позволи.
Не беше мигнал цяла седмица и главата му направо щеше да се пръсне от мисли.
Освен това в момента беше затрупан с работа, понеже викарият му беше поверил цялата организация на разпродажбата в полза на жените в злочесто положение. Само да имаше към кого да се обърне…
Вдигна поглед и приглушен кикот привлече вниманието му към момчетата в хора. Играеха си на морски шах. Изгледа ги свъсено, но те просто грубо впериха поглед в краката му.
Кюрето пламна — знаеше, че подметките на обувките му са изтъркани. Викарият продължаваше проповедта си, без да им обръща никакво внимание. Вече наближаваше края и той се бе развихрил в безподобно красноречие. Към него бе извърнато море от лица, охотните оръдия на неговата амбиция.
Мери Уилямс беше мъртва, той бе забравил за нея… Хората, които познаваше, бяха пред него сега, щяха да му се отплатят за тази благородна защита. Ласкателни слова, възхваляващи слова кипяха в съзнанието му.
Зашеметен, викарият слушаше как пороят от звуци се излива от него.
Целият потъна в красотата на гласа си. Най-сетне направи пауза, приключи с нотка на върховен триумф. Светът беше негов. С последен жест извърна победоносно глава и изрече:
— А сега в името на Отца…
Стоеше облегнат на полицата на камината и нервно подрънкваше с дребните монети в джобовете си. Допускаше, че ще има поредната сцена. Толкова неразумно беше раздразнението й, когато той излизаше сам. Явно тя не схващаше, че понякога той има нужда просто да се измъкне — без конкретна причина, а заради усещането за свобода. Обичаше да затръшне вратата зад гърба си и да се запъти по улицата към спирката на автобуса, размахвайки бастунчето си. Имаше нещо в усещането, че е сам, което не можеше да обясни на никого, дори на нея. Сладостното усещане за пълна безотговорност, за пълна себичност. Фактът, че не се налага да си гледа часовника и да си напомня: „Обещах да се върна в четири“, а в четири да прави нещо съвсем различно, за което тя не подозира. Дори да е съвсем дребничко. Дори да се вози в такси, което тя не е виждала; да се облегне назад и да си пуши цигара, без да усеща присъствието й до себе си. Вечер щеше да се връща у дома и да й разказва, двамата щяха да седят пред огъня и да се смеят, но поне следобедът щеше да си е негов — не техен, а само негов.
Тя обаче точно това мразеше, искаше да участва във всичко. Не можеше да си представи да прави неща без него. Освен това по някакъв обезпокоителен начин умееше да чете мислите му. Ако той си мислеше нещо, лишено от всякаква връзка с нея, тя веднага разбираше. И мислено го преувеличаваше. Тутакси решаваше, че му е омръзнала, че той вече не я харесва. Разбира се, не беше така, изобщо не беше така. Той, естествено, я обичаше повече от всеки друг на света, всъщност за него буквално не съществуваше друг, освен нея. Защо тя не го разбираше, защо не му беше признателна? Защо трябваше да го приковава към себе си, към съзнанието си, към тялото си, към душата си и да не допуска дори частица от него да се отклони поне мъничко? Би трябвало да е наясно, че той никога не би се отдалечил, никога не би се скрил от погледа й — метафорично казано, а само би се покатерил до върха на възвишението, за да погледне какво има отвъд. Не, дори това беше принуден да споделя с нея.
— Не разбираш ли — обясняваше му тя, — че когато видя нещо или направя нещо, не ми е приятно да го тая в себе си? Искам да ти дам всичко. Ако съм сама и видя картина, която ми хареса, или прочета нещо в книга, си казвам: тези неща нямат смисъл, ако не ги знае и той. Ти дотолкова си неотделима част от мен, че остана ли сама, се чувствам онемяла, лишена от реч, лишена от очи. Дърво с окастрени клони, човек без ръце. Животът е безполезен, ако не споделям всичко с теб — красота, грозота, болка. Не бива да има сенки помежду ни, никакви тъмни кътчета в сърцата ни.
Интересно! Да, разбираше какво се опитва да му обясни тя, но той самият не се чувстваше така. Разминаваха се. Бяха като две звезди във вселената: тя се намираше много по-нависоко и светеше с постоянна светлина, обаче той примигваше, блещукаше несигурно, все избързваше и накрая падаше на земята, оставяйки мимолетна диря на небето.
Рязко се извърна към нея.
— Мисля, че в крайна сметка ще е най-добре да изляза и днес да обядвам в града. Обещах на онзи човек да се видим отново, преди да си замине, и не искам да го засегна. Ще се прибера рано, разбира се. — Усмихна се прекалено искрено.
Тя вдигна поглед от писмото, което четеше.
— Мислех, че при последната си среща сте уговорили всичко.
— Да, в общи линии. Но смятам, че трябва да се срещна с него пак, само още веднъж. А днес е подходящо, не мислиш ли? Нищо не сме планирали, понеже ти си заета. — Говореше непринудено, прямо, сякаш и дума не можеше да става тя да има нещо против.
Обаче не успя да я заблуди нито за миг. Защо никога не беше откровен с нея? Защо не признаеше, че вече не му е достатъчно да са заедно, а иска да излиза и да си търси други развлечения? Нараняваше я потайността му, нежеланието му да й каже истината. Като ранено животно тя показа ноктите си, за да се предпази.
— Познаваш го само от три седмици, а компанията му ти е толкова приятна, така ли? — твърдо и металически прозвуча гласът й.
Той познаваше този тон.
— Скъпа, не ставай смешна. Знаеш, че пет пари не давам дали ще се срещна с този тип, или няма.
— Тогава защо отиваш?
Срещу това нямаше аргумент. Той се прозя стеснително и избегна погледа й.
Тя чакаше мълчаливо. Той избухна престорено:
— Казах ти, че не искам да го засегна. Малко е глупаво да водим същия спор всеки път, когато излизам. Мили боже, става дума за няколко часа! Ако зависи от теб, ще ме оставиш без нито един приятел. Ще ревнуваш дори ако заговоря някое куче.
Да ревнува ли? Тя се засмя презрително. Отново не я беше разбрал. Как би могла да ревнува от познатите му? Щеше да е различно, ако срещу нея имаше достоен съперник. Обаче да я зарязва така себично и безгрижно заради първия срещнат, заради някакъв тип, когото може никога повече да не види! Мразеше слабоволието, с което той снемаше отговорността от плещите си.
— Ами добре — сви рамене тя, — след като толкова се измъчваш, да не би да засегнеш почти непознат човек. Радвам се, че ме осведоми. Ще го запомня за в бъдеще. Сигурно си забравил, че миналия понеделник обеща повече да не се случват такива неща. Вече знам, че не мога да разчитам на теб. Каква глупачка съм! Е, няма ли да тръгваш?
Очите й бяха студени. Беше се обвила с броня.
Обърна й гръб и се загледа през прозореца.
— Очарователна сценка без никакво основание — засмя се той небрежно. — Удоволствие е да се живее така, нали? Обстановката у дома е толкова приятна. Не минава нито ден, без да спорим за нещо, нали? — Той се залюля напред-назад на пети, подсвирквайки си някаква мелодия. Знаеше, че всяка дума я прорязва като нож. Доволен беше. Искаше да я нарани. Пет пари не даваше.
Тя седеше напълно неподвижна и се преструваше, че прави някакви сметки на лист хартия. Спокойно, безстрастно се запита защо го обича. Той имаше жесток и себичен нрав, вземаше всичко от нея, а не й даваше нищо в замяна. Само да можеше да проумее, че дори най-незначителното признание от негова страна, най-дребничкият признак, че е готов да се откаже от нещо маловажно заради нея, ще стопли сърцето й! Той не правеше нищичко. Тя усещаше как се отдалечава от него като самотна фигурка във въображаем влак. Сивкава сянка в населен със сенки свят. Нямаше на кого дори да махне за сбогом.
Той я наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Защо винаги парадира със страданието си? Не открито, не с нещо, което би могъл да улови и да запрати обратно в лицето й, а тихомълком, с примирението на мъченица. Сълза се стече по бузата й и тупна върху попивателната. О, по дяволите, нямаше да търпи това! Беше адски себично от нейна страна да съсипва деня му.
— Виж — поде той, все едно нищо не се е случило, — вече е твърде късно да отлагам всичко. Естествено, щях да го направя, ако беше казала по-рано. Обещавам да не се бавя. Ще се върна в ранния следобед.
Разбира се, това беше компромис. Той правеше всичко по силите си да се държи мило с нея. Искаше да види как ще го приеме тя.
— Да не си забравиш палтото, излязъл е студен източен вятър — напомни му тя и продължи да пише.
Той се поколеба за момент, чудейки се как да постъпи. Това означаваше ли, че всичко е наред? Не, познаваше я прекалено добре. Тя щеше да се пържи в ада, докато той не се върне. Щеше да си представя какви ли не нещастия. Мислено щеше да превърта отново и отново сегашната сцена и да й придава несъществуващо значение. Защо не отложеше този глупав обяд и не останеше при нея? Вече изобщо не му се излизаше. Всъщност поначало не му се ходеше никъде.
Още една сълза тупна върху попивателната.
— Дали в крайна сметка да не ходя? — несигурно подметна той, преструвайки се, че не е забелязал сълзата.
Тя направи нетърпелив жест. Да не си въобразяваше, че толкова лесно ще я спечели? Той просто се опитваше да се предпази. Стараеше се да й се реваншира, да се целунат и да се сдобрят като деца, а после да забравят случилото се, докато не се повтори за пореден път. Наистина ли искаше да остане при нея? Даде му още една възможност:
— Направи както смяташ, че е най-добре. Не оставай, ако не искаш. — Тонът й беше хладен, безразличен.
По дяволите, можеше да покаже поне някакви чувства! Беше й предложил да не излиза, а тя да реагира така. Не, нямаше причина постоянно да й отстъпва. Няма да си вземе палтото, та като се разболее от пневмония, да види тя! Представи си как лежи проснат на леглото, кашля и диша тежко. Тя се привежда над него с мъчителен страх в очите. Бори се за живота му, но губи борбата. Твърде късно е. Виждаше я как сади теменужки на гроба му, самотна фигура със сива наметка. Каква ужасна трагедия! Бучка заседна в гърлото му. Мисълта за смъртта дълбоко го разчувства. Трябваше да напише стихотворение.
Скрита зад пердетата, тя го проследи с поглед до края на улицата. Беше сигурна, че вече я е забравил. Престана да се интересува какво прави той. Всичко приключи. Звънна със звънчето и започна да се кара на прислужницата без никаква причина.
Обядът му беше неприятен, а човекът беше досадник — дори не го слушаше какво говори. Пък и му беше зле. Вероятно желанието му щеше да се сбъдне и той наистина да се разболее от пневмония. Какъв безбожен глупак беше, че дойде. Беше напълно безсмислено. Сигурно беше объркал целия си живот заради това. А през цялото време другият тип дърдореше за най-различни глупави хора, които нашият герой не искаше никога повече да вижда. В бъдеще щеше да изхвърли всички останали от живота си, единствено тя имаше значение. Двамата щяха да напуснат тази противна държава и да заминат да живеят в чужбина. Може би когато се прибереше у дома, щеше да установи, че тя го е напуснала. На бюрото щеше да го очаква бележка. И какво ще прави? Не можеше да живее без нея. Щеше да се самоубие, щеше да се хвърли в реката. Тя несъмнено го обича твърде силно, щом се държи така. Представяше си къщата празна и притихнала, роклите изчезнали от гардеробите, бюрото голо. Няма я, заминала е, без да остави адрес. Не, тя не би го направила, не е възможно. Беше жестоко, щеше да го съсипе. Какво дърдореше този идиот, за бога?
— Заявих й направо, че няма да търпя това. Първо, нямам толкова пари, а и трябва да мисля за репутацията си. Как мислите, прав ли съм?
— О, съвсем… абсолютно. — Не беше чул нито дума. Какво изобщо му пукаше за дяволската репутация на този тип!
— Знаете ли, трябва да тръгвам, имам уговорка с издателя си — излъга той.
Някак успя да се измъкне. Какво значение има, че се е държал грубо? Този тип и бездруго бе съсипал живота му. Скочи в едно такси и кресна:
— Карай като вятър!
Не, по-добре да спре — внезапно го обзе желание да й купи нещо. Най-безценния накит, най-великолепната кожа, каквото и да било. Искаше му се да изсипе даровете си в нозете й. Може би нямаше да има време за това. В крайна сметка щеше да се наложи просто да купи цветя. От месеци не й беше поднасял цветя. Колко неприятно от негова страна! Избра една азалия — огромна и с розови накъдрени пъпки.
— Ще трае около месец и повече, ако се полива редовно — увери го жената.
— Наистина ли? — Развълнуван излезе от магазина, стиснал саксията в ръце. Тя щеше да остане доволна. Цял месец! Добра покупка за тази цена. Пъпките бяха дребнички, но с всеки изминал ден щяха да се отварят по малко, да растат и растението да се превърне в малък храст. „Символът на любовта ми“, сантиментално си каза той.
Ами ако тя си беше тръгнала, ако се беше самоубила? Той щеше да обезумее, щеше да поръси тялото й с цветните листенца на азалията, надавайки отчаян и див вик. Доста ефектно изпълнение за последното действие, не е зле да го запомни. Не, божичко, нямаше да напише нито ред повече, щеше да й посвети целия си живот, само на нея. О, как страдаше той! Как да й обясни какво преживява! Сърцето му щеше да се пръсне — на никой друг не се беше случвало подобно нещо. С какво беше заслужил такова страдание? Сигурен беше, че ще завари пред къщата линейка, че ще изнасят бездиханното й тяло на носилка. Представи си как изхвърча от таксито и обсипва бледата й мъртва ръка с целувки. „Любима моя, любима моя!“ Не, улицата беше празна. Къщата му се стори непроменена. Плати на таксито и отвори входната врата — тихо, като крадец. Дебнешком се качи на горния етаж и се ослуша пред вратата. Чу я да се движи вътре. Слава богу! Значи нищо не се беше случило. Идеше му да се разкрещи от радост. Отвори рязко вратата с нелепа усмивка на лицето.
Горкичката, цял ден ли беше писала писма? Лицето й беше бледо и изопнато. Защо изглеждаше толкова нещастна, за бога? Не се ли радваше, че се е върнал?
— Виж — заекна глуповато той, — донесох ти азалия.
Тя не се усмихна, почти не погледна цветето.
— Благодаря — отвърна глухо.
Колко предсказуемо от негова страна, колко безчувствено и безсмислено. Никога ли нямаше да я разбере? Да не си въобразява, че може да излезе и да се забавлява, след като е разбил сърцето й, а после да се прибере и да поднесе това цвете като предложение за примирие? Представяше си какво си е помислил. „А, трябва само да й купя цвете и да я целуна и тя ще забрави случилото се сутринта.“
Само да беше толкова лесно! Отношението му я нараняваше, причиняваше й неизмеримо страдание. Той беше безсърдечен, напълно лишен от деликатност.
— Харесва ли ти? — попита той като разглезено дете.
Защо й беше купил проклетото нещо? Страданието му по време на обяда, мъчителното му нетърпение в таксито не означаваха нищо за нея. Пълен провал.
Азалията изглеждаше глупаво и претенциозно в голямата си саксия. В магазина му се бе сторила съвсем различна. Сега му се присмиваше, цветът беше просташки, твърде наситенорозов. Изобщо, противно цвете. Дори не ухаеше. Щеше му да го стъпче на земята.
— За в бъдеще ще ти стане навик да ми носиш по един спомен за всеки път, когато ме нараниш, така ли? — попита тя.
Ненавиждаше се, мразеше се заради тези думи, страшно й се искаше да беше изрекла нещо друго. Обстановката беше ужасна. Не можеха ли пак да станат, каквито си бяха преди? От него се очакваше само да направи първата крачка. Обаче думите й го жегнаха, тя просто не го слушаше.
— Мили боже! — провикна се той. — Няма да има друг път. Приключвам с тази проклета история, край. Разбираш ли?
Излезе от стаята и напусна къщата. Вратата хлопна зад гърба му.
„Но аз нямах това предвид — помисли си той, — изобщо нямах това предвид.“
Вече седем години беше сгоден за нея и усещаше, че не може да чака повече. Човешката издръжливост беше подложена на изпитание до краен предел. Седем години й беше държал ръката до оградата в полето, но вече започваше да му идва до гуша.
Смяташе, че животът не се свежда само до тези неща.
Да, наистина, имаше време, когато дори само ако я зърнеше от разстояние, седмици наред трепереше трескаво, само да минеше покрай нея на тенис корта, рухваше психически.
Тези безумия бяха останали далеч в миналото. Вече беше на двайсет и четири, не на осемнайсет. Иронично се питаше какво би сторил Наполеон, ако някой му подари кутия с оловни войничета. Струваше му се, че Сюзан Ланглан[2] би се възпротивила, ако навремето я бяха принудили да играе федербал или бадминтон.
Беше сериозен, беше отчаян, беше много влюбен.
Да й пожелава лека нощ в девет и половина вечерта бе съвременното съответствие на страховитите мъчения на испанската инквизиция. В такива мигове краката му се изкривяваха навън, пръстите му дращеха във въздуха и езикът му залепваше за мъжеца.
Тихо стенание се надигна в гърлото му и го обзе желание да се покатери по някоя стена. Явно бракът беше единственото решение… С алено лице, свити на юмруци ръце и стиснати челюсти той направи изявление пред баща й:
— Господине — заяви, — не издържам повече, трябва да се оженя.
Бащата го огледа от глава до пети.
— Вярвам, че е така — отговори, — но това няма нищо общо с мен. За младеж с твоя нрав аз лично съм поддръжник на дългите годежи. Сгоден си вече седем години. Защо не се споразумеем за още седем?
— Господине, не мога да чакам повече. Когато се погледнем, чувстваме…
По-възрастният мъж го прекъсна безцеремонно:
— Изобщо не ме интересува какво чувствате. В състояние ли си да издържаш съпруга?
— Не… да… поне. Ще си намеря работа.
— Умееш ли да правиш нещо?
— Мога да човъркам колите.
— Разбирам. Това достатъчно ли е да я направи щастлива?
— Ами донякъде…
— Смяташ, че ще ощастливиш едно момиче, при положение че нямаш пари, нямаш работа, нямаш квалификация и единственото ти умение е да си служиш с гаечния ключ.
— Господине, аз…
— Прекрасно. Повече нищо няма да кажа. Дъщеря ми е на двайсет и четири, може да постъпва както пожелае. Ще платя сватбата ви, но след това нито един от двамата няма да получи от мен нито пени. Работи! Имам чувството, че бракът ви ще бъде успешен.
— Господине, може ли… ще позволите ли…
— Да, а сега се омитай.
Сватбата беше хубава като всяка друга. Имаше църковни камбани, бяла рокля, було, портокалови цветчета и „Глас се тих разнесе над Едем“[3].
Младоженецът се препъна, замота се несръчно с пръстена, забрави си репликите и гледаше булката така, все едно е парче шоколад, а той — пекинез.
Имаше шампанско, речи и сълзи, а следобедът приключи насред облак от конфети и нечия стара обувка[4]. Булката и младоженецът отпътуваха само с пет лири, няколко куфара и един Остин седем, взет назаем.
Единствената им мебел беше палатката.
— Скъпа моя — призна той, — не мога да си позволя да те заведа в крайморски хотел даже за уикенда. Ще се наложи да спим под звездите.
Булката се оказа по-практична от него:
— Ще отидем до Лондон с наетата кола — отговори тя, — а там ще си намерим квартира и работа. Обаче преди това трябва да имам меден месец. Да го прекараме в палатката, с която ходех на детски лагер.
Той реши, че това е най-романтичната идея, хрумвала някога на човек. Изкиска се странно и размаха ръце:
— С теб ще се чувствам в рая дори в свинарник, обаче ти в палатка…
— Луната ще грее — въздъхна тя, — дърветата ще шумолят и потокът ще ромоли.
— Ще убия някое животно на закуска — провикна се той пресекливо — и ще си го изпечем на бумтящия огън. А ти можеш да се загърнеш с кожата, за да се предпазваш от студа.
— Не забравяй, че е юни — побърза да уточни тя — и ще бъдем просто на общинската мера на Бъркамстед.
— Колко си прекрасна, скъпа!
— Наистина ли?
Остинът заподскача по провинциалните пътища.
Вечерта стигнаха до обширна пустош — нямаше какво друго да бъде, освен тяхното местоназначение.
— Не бива да разпъваме палатката твърде близо до пътя — каза той. — Искам да чувствам, че съм само с теб, на километри от цивилизацията, и че край нас има само преплетен прещип.
— А как колата ще стигне дотам без път? — попита тя.
— Ще я оставим край пътя и ще се отправим пеша ей към онези дървета. Аз ще нося палатката на гръб.
— Приличаш ми на първобитен дивак, страстен и необуздан — каза му тя.
— И така се чувствам, скъпа.
Стъмни се, докато си намерят подходящо място за лагеруване, и имаха мъчнотии при опъването на палатката, която накрая остана леко килната надясно и изглеждаше като реликва от отминала епоха.
— Приличаме на номади — подметна тя неопределено с пълна с консервирано месо уста. Беше студено и й се искаше да има по-топло палто.
— Не е ли прекрасно? — попита той, мъчейки се да строши гърлото на бутилка джинджифилова лимонада. Беше забравил отварачката.
След вечеря седнаха пред плющящата палатка и зачакаха луната, която така и не изгря. Грамадни облаци прелитаха по небето.
— Скъпа — прошепна той, — като си помисля, че седем години чакахме това. Най-сетне сме сами заедно, наистина сами. Не издържах повече.
— Нито пък аз. Преживявал ли си нещо по-романтично?
Поседяха още няколко минути.
— Мисля да вляза в палатката — каза тя.
Хлътна вътре, а той остана да изпуши една цигара.
Краката му се подгъваха и ръцете му трепереха. „Това е най-красивият миг от живота ми“, помисли си той.
Неочакван порив на вятъра разроши косата му. Сред дърветата нещо забоботи и грамадният облак, надвиснал над главите им, сякаш изригна светкавично и безшумно.
— Скъпи — тихо го повика тя. Той влезе на пръсти вътре. Още един порив на вятъра профуча по поляната, следван от дъждовна пелена.
Десет минути по-късно палатката падна.
По небето плъзна сива зора. Прокъсаните остатъци от бяло платно зловещо плющяха на вятъра като разкъсаните дрипи на отдавна починал изследовател. Младият мъж чукаше колчетата с непоколебимото упорство на великите хора.
Дрехите му бяха подгизнали, обувките му се бяха превърнали в безформена маса. Булката му се беше привела под чатала на едно дърво и го наблюдаваше с помръкнал поглед. Най-сетне той призна поражението си, коленичи полузаслонен под един прещип и продължи да си ломоти нещо, което звучеше като монолог от произведение на Джеймс Джойс.
А дъждът си валеше и вятърът духаше. Откъм чатала на дървото се обади спокойно тъничко гласче:
— Скъпи, май все пак щеше да ни е по-хубаво в Бърнмаут.
Две фигури стояха една до друга край пътя за Лондон.
— Казвам ти, тук оставих колата — повтори той за дванайсети път. — Помня ето тези камъни.
— Сигурна съм, че беше по-назад — отговори тя, — имаше един разцепен дънер.
— Е, където и да е била, вече я няма. Откраднали са я, това е.
В гласа му се долавяше остра нотка на раздразнение. Не всеки човек прекарва първата си брачна нощ под клоните на прещип. А сега и колата беше изчезнала заедно с двата им куфара — бяха им останали само дрехите на гърба.
— Може пък тази беда да ни е изпратена като изпитание — предположи тя.
Той нареждаше така и така, така и така…
Тя се огледа бегло наоколо.
— Не виждам как ще ни помогнат — отбеляза. — Пък и няма никого. Не, скъпи, остава ни само да се усмихнем и да проявим смелост. Все пак сме заедно!
— Прости ми, скъпа — каза той.
Тръгнаха по пътя, хванати за ръка.
Надеждата извира неспирно в човешките гърди…
Вървяха с часове, обаче в неправилната посока.
Озоваха се в Тринг. Обядваха и отново поеха. Озоваха се в Уотфорд.
Качваха се на автобуси, качваха се на влакове. Озоваха се в Лондон.
Отново стана девет вечерта. Денят превали бавно, страховито, но въпреки това с неуловима бързина.
Подобно на изгубени в гората деца те се лутаха напред-назад по Юстън Роуд. Раздърпани, немити и целите опръскани от дъжда приличаха на последните участници в гладна стачка.
Не щеш ли копчето на обувката й се скъса. Тя потисна стенанието си и се наведе да оправи каишката.
Обаче в този момент брачната й халка се изхлузи от пръста и се търкулна в шахтата…
Стояха на стълбите пред някакъв пансион.
— Двамата със съпругата ми искаме стая за тази вечер — каза той. — Вчера нощувахме на открито, откраднаха ни колата, а с нея и багажа.
Жената погледна към лявата ръка на момичето.
— Освен това съпругата ми си изгуби пръстена — додаде той.
Жената изсумтя и сви рамене.
— Май сте изгубили доста неща.
— Казваме истината — студено заяви той.
— Не вярвам на нито думичка — заяви жената, — но няма да ви върна посред нощ.
Двамата покорно я последваха нагоре по стълбите.
— Госпожицата може да се настани в тази стая, а господинът — в онази в дъното на коридора. Това е почтен пансион и аз съм почтена жена. — Изгледа ги начумерено с ръце на кръста. — Освен това спя много леко.
Май нямаше какво повече да добави.
Обърна се и ги остави в коридора.
— Мили боже! Нима трябва да се промъквам като крадец до собствената си съпруга? — прошепна той гневно.
— Шшшт, може да ни чуе — прошепна му тя в отговор.
— Скъпа, отиди в стаята си и ме чакай — нареди й. — Аз ще се престоря, че отивам в своята стая, а после ще дойда при теб.
— Ами ако дъските на пода скърцат?
— Ще рискувам. Скъпа, обичам те.
— И аз.
Той започна да се съблича в стаята си. Квартирата може и да беше неудобна, но беше за предпочитане пред храста прещип.
Ама че ужасен ден! Тя обаче се беше държала превъзходно. Друго момиче на нейно място досега да се е върнало при родителите си.
Само като си помисли, че беше чакал седем години…
Отвори прозореца и в този момент вратата на стаята му се захлопна.
Чу как нещо падна на пода. Обърна се и установи, че бравата на вратата е паднала в коридора, а в краката му лежи само безполезната топка…
На следващата сутрин й купи брачна халка от „Улуърт“.
Преместиха се в пансион, чиято съдържателка беше глуха и където вратата на стаята имаше резе и двойна заключалка.
Струваше им се, че светът е техен. Единственият проблем беше, че нямат пари.
Той излизаше сам и си търсеше работа, а веднага щом той се върнеше, тя се измъкваше и отиваше в някоя агенция. Налагаше се и двамата да работят, ако искат да водят що-годе удобно съществуване.
Колко хубаво щяха да си живеят — хапват спокойно, а после се наслаждават на дългата вечер…
След време на пода ще си играят деца.
Срещнаха се в шест и половина — челюстите му бяха стиснати, а в очите му светеше неистов пламък.
— Скъпа, намерих си работа — оповести той.
— Чудесно!
— Само това успях да открия, но е по-добре от нищо. Както и да е, разполагаме с целия утрешен ден.
— О! И аз си намерих работа — осведоми го тя. — Денем ще бъда компаньонка на една дама от Голдърс Грийн. Ще работя от девет до седем.
Той се вторачи в нея, сякаш току-що е получил смъртна присъда.
— Не говориш сериозно!
— Защо? Какво има?
— Моето работно време е точно обратното. От седем до девет.
— Как така?
— Скъпа, ще бъда нощен портиер на една банка в Актън.
Приседнала беше в крайчеца на стола и люлееше крака. Черната й сатенена рокля беше възтясна и къса — когато жената се облегна назад, роклята се вдигна над коленете й и аз зърнах плъпнала по чорапа й бримка, набързо прихваната с увит на възелче конец. Косата й беше неестествено светла и прекалено вълниста, яркочервеното й червило, нацапотено на дебел пласт, се открояваше некрасиво на бледото й лице, покрито с бледоморава пудра. Лачените й обувки бяха евтини и твърде тънки, за да ходи удобно. Носът им беше прекалено тумбест, а токчетата — прекалено високи. Жената беше наметнала черното си палто с изкуствена кожа по яката и маншетите, а миниатюрното плюшено шапче, което се носи килнато на тила, сега лежеше в краката й. На шията й висеше гердан от алени мъниста, които не отиваха на устните й. Лицето й беше слабо, кожата — силно изопната върху скулите, а очите — глупави и куклени, като от син порцелан — се взираха мрачно право напред.
От време на време жената пафкаше цигара, присвивайки детински устните си, и се мъчеше безуспешно да прави кръгчета — проява на ненужна храброст. Щедро се беше напръскала с парфюм, но той не можеше напълно да прикрие миризмата, отличаваща човек, който рядко мие кожата си, рядко почиства дрехите си и има недохранено тяло. Жената ме изгледа през миглите си, после сви рамене, хвърли цигарата си и се насили за усмивка, която никак не отиваше на вида й, а по-скоро принадлежеше на човек, който вероятно бе мъртъв. Най-сетне заговори с груб и метален глас, явно смятайки, че аз не съм човек, а чучело без чувства и с бележник в ръка.
— Вестникарче си, нали? — попита тя. — И ти си принуден да си печелиш прехраната точно като мен. Гадна работа, нали? Когато някой тип напусне жена си заради ново момиче, шефът ти те праща да душиш и да разбереш с кого и защо е станало. Ако трамвай премаже някое хлапе, ти се обаждаш на майката да разбереш колко кръв е изплюл. Сигурно много често ходиш в домове, където нещата са зле. Може би ти доставя удоволствие да ровиш в живота на хората, а? Човек би си казал, че има предостатъчно проблеми и без ти да тъпчеш неща, които е по-добре да си останат на тъмно.
И за какво е всичко това, моля ти се? За да може на господин еди-кой си да усети тръпка и да си каже: „Де да бях на мястото на онзи тип… изневеряващия“, за да може господин еди-кой си да е запита: „Дали пък не може да се случи на мойто дете?“. Не, аз не съм умна, не съм някой мозък. Обаче от време на време сядам да обмисля едно-друго. Е, какво искаш да ти кажа? Нямам тайни, вече не. Никой от приятелите ми не е бил убит, нито е прегазен, нито пък е заминал внезапно или чака бебе. Всъщност нямам никакви приятели. Самичка ми е по-добре. Разбираш ли, мисля, че хората говорят глупости. Като че ли каквото и да кажат, нищо няма да се промени, ако го бяха оставили неизречено. Прогнозата за времето — а, това е различно, от мен да го знаеш. Времето ми е много важно. Разбираш, нали? Мразя дъжда — не мога да си позволя да вали. Мразя и мъглата — мразя зимата — това е лошо време за мен. Обаче на госпожа Загърнатата с кожи и настанена в автомобил не й пука какво е времето. На нея си й е добре. Госпожица Префърцунена, която продава чорапи на щанда, също си е добре. Половината свят не се тревожи, когато вали.
Аз обаче, ако надникна през прозореца и видя, че небето е като прокапала кофа, си казвам: „Дали ще спре до довечера?“ и „Дали обувките ми пак ще пропускат?“. Да, аз и типът, който продава слънчеви очила, ние се тревожим. Хайде, кажи ми, че на света живеят всякакви хора. Така са ме учили в училище. Не разбирам защо искаш да ми задаваш въпроси. Да не би да пишеш статия за вестника си, озаглавена „Изповеди на Великите“? Виждала съм такива неща: „Как станах актриса“ от Флори Флапдудъл или „Първите ми стъпки към църквата“ от архиепископа на Бънк. Харесва ти да ровичкаш в живота на скромни хорица като мен. „Като малък обичах да си играя с трупове“, споделя погребалният агент. Така ли е? Значи искаш да ти го кажа право в очите, с всички пикантерии?
Чуй ме, смешно дребно човече, с този твой бележник и с изцапаните ти с мастило пръсти. Ще ти разкажа една история. Може да е истина, може и да не е. Мисли си каквото искаш и я отпечатай с огромни букви в неделния си парцал: „Каква е причината да се захвана с професията“ от Мейзи.
Разбираш ли, в известен смисъл всичко започна заради някакво суеверие. Винаги съм била луда по суеверията. Да не минавам под стълби, да си прекръствам солницата, да се покланям на луната, да изравям откъси от Библията. Всяка сутрин разгръщам Библията, за да проверя дали през деня ще имам късмет. Присмиваш ли ми се? Казвам ти, сериозно говоря. Една моя позната изрови „Господ ще направи да се залепва за тебе мор“ и след две седмици се разболя. Въобще не й беше смешно. Знаеше само, че не идва от Господ… Ние сме такива, всяка от нас. Вярваме в легенди, вярваме в символи, вярваме в знаци — единственото, в което не вярваме, са вълшебните феи.
Чуй ме, ако не бях суеверна, сега щях да съм домашна прислужница на Парк Лейн. Така е. Щях да нося боне и престилка. Щях да изхвърлям гърнето на някоя преяла дърта графиня. Щях да се срещам с момчето си в четвъртък вечер под някоя улична лампа и щяхме да ходим на кино, за да се натискаме срещу лира и три пенса. А я ме виж — свободна съм, не дължа нищо на никого, сама съм си господарка. Нали си имам моя си стая? Като малка нищо не разбирах. Ходех на служба право от Военния дом за сираци. Кухненска помощница в Кензингтън, такава бях. Не, не съм имала връзки. Не познавам родителите си. Типът, който срещнал майка ми една мъглива вечер, сигурно е носел униформа, иначе нямаше да ме изпратят във Военния дом за сираци. Бях щастлива, понеже бях невежа. Всеки ден се търках със сапун и носех фланелено бельо. Не познавах нищо по-добро. Мислех си, че ако се издигна от второстепенна помощница до главна, може би на петдесет ще съм спестила достатъчно, че да заживея тихо и кротко в провинцията.
Исках и да се омъжа. Въобразявах си, че ако целунеш някое момче, то те води право в църквата. После срещнах Джим. Джим не ме заведе в църквата, а и не ме целуваше много, обаче ме научи на адски много неща, които на домашните прислужници не им трябва да знаят. Изпитвах към Джим онова, което момичетата в книгите изпитват към типовете от кориците на списанията. Нали се сещате, ония с големите очи и къдравата коса. Косата на Джим беше права и беше кривоглед с едното око, но на мен не ми пукаше. Не знам дали си има име онова между мен и Джим. По филмите го наричат любов. Във вестниците го наричат престъпление. Аз не го наричах никак, но ми харесваше. Сърцето ми се свиваше, когато не бях с него. Чаках го в дъжда, не можех да работя както трябва. Мислех си, че той ще ме напусне, ако не изглеждам добре. Затова престанах да се мия и си купих пудра и парфюм, а той каза, че съм хубава. Викаше ми: „Виж сега, Мейзи, не е добре за теб да прислужваш. Твърде умна си“. „Ама защо — питах го, — не умея да правя нищо друго“. „Разбира се, че можеш — отговаряше, — можеш да правиш купища други неща. Слугуването е гадост. Така доникъде няма да стигнеш“. Когато му казах, че някой ден може да стана главна прислужница, той се изсмя.
— Да не смяташ да си пропилееш времето, като планираш каква ще бъдеш на петдесет? — попита ме. — Мислех те за по-разумна.
Отговорих, че е лош, обаче въпреки това се позамислих. Уплаших се, че може да започне да ме презира, ако остана прислужница.
— Ако напусна къщата, ще трябва да ми намериш работа — казах му.
Той ме изгледа странно и нищо не каза, но следващия път, когато се видяхме, ми метна такъв поглед, че бях готова да направя каквото поиска, само и само да не го изгубя.
— Нали се отнасям добре с теб? — попита. — Какво ще кажеш да спечеля малко пари и да те изведа навън да се повеселим?
— Не знам. Ти работиш, нали?
— Да, работя, Мейзи, обаче не така, както си представяш.
— Ами кажи ми как.
Той се засмя хитричко, намигна ми.
— Виж това — каза, извади от джоба си една огърлица и я размаха напред-назад пред очите ми.
— Откъде я взе? — попитах.
— Свалих я от една стара дама — отговори.
Тогава проумях. Джим беше крадец. Уплаших се.
Разплаках се и заявих, че не искам да имам нищо общо с него. Казах му, че съм почтено момиче.
— Добре — съгласи се той, изчезна и не се вясна три седмици.
Даде ми урок. Не можех без него. Писах му, че дори да открадне кралските скъпоценности, няма да имам нищо против, само да се върне. Въобразявах си, че може пък да успея да го променя и някой ден да спестя достатъчно пари, за да го издържам и да купя малка къща в провинцията. Връчих на госпожата в Кензингтън предупреждение, че напускам. Видях във вестника обява за прислужница в къща на Парк Лейн.
Показах му я.
— Ето това е за мен — осведомих го. Той се засмя.
— Няма да го направиш — каза ми. — Ела и забогатей по моя начин.
Прибрах обявата в чантата си.
— Ще отговоря още днес — заявих.
— Ще видим — рече той.
Каза, че ще дойде с мен. Качихме се на метрото и отидохме на Даун Стрийт. Бях объркана и притеснена, чудех се дали постъпвам правилно, като отговарям на тази обява.
— Виж, дай да сключим сделка — предложи Джим. — Или отиваш на Парк Лейн, или се местиш да живееш при мен и да работиш с мен. Не може и двете. Хайде, решавай бързо.
Каза ми го, докато се качвахме на влака. Стиснах здраво очи. Помислих си: „Дано Господ да ми даде знак как да постъпя!“. После отворих очи и погледнах към перона, докато влакът ни отнасяше. И най-неочаквано пред очите ми на светлинното табло просветнаха думите: „Транзит през Даун Стрийт“.
— Добре, ще дойда с теб — казах на Джим.
Да, наречи го суеверие. Всичко ми се случва ей така. И в метрото също. Странно, нали? Никога във въздуха, никога горе, на земята. Все долу, под земята. Бях с Джим около шест месеца. Той ме научи да крада от чантите на жените, без да ме усещат. Беше много лесно. За нула време станах голяма майсторка.
Работехме в метрото. Опознах всяка спирка, всеки ескалатор — цялата мрежа от коридори. Понякога беше вълнуващо и опасно, идеше ми да се разсмея, обаче в повечето случаи беше същински ад. Понякога така се разтрепервах, че щях да припадна. „Стегни се — прошепваше ми Джим, — да не искаш да ни издадеш!“
Понякога той ме караше да ходя сама. Тогава се страхувах. Струваше ми се, че всички ме гледат и че съм съвсем самичка, че наблизо няма никого и че няма къде да се скрия, ако нещо се обърка.
— Не си достатъчно смела — укоряваше ме Джим, — как си въобразяваш, че ще забогатееш, ако се държиш толкова плахо? От чантите не печелим много, освен ако нямаме някое щастливо попадение. Трябва да се научиш да си по-пъргава. Повечето жени днес носят гривни. Защо не опиташ с тях? — все не ми даваше мира той. — Можеш ли да откраднеш гривна? — питаше. Непрекъснато се оплакваше. Измързеливи се. Оставяше мен да върша цялата работа.
Една вечер, след като през деня бях отмъкнала само една чанта, той се озлоби.
— Довечера идвам с теб — заяви — и ще откраднем гривна.
— Не мога — разплаках се. — Не съм сигурна в пръстите си.
— Ще правиш каквото ти кажа, иначе край с нас — заплаши ме той.
Започнахме работа на линията за централен Лондон малко след единайсет. Разчитахме да хванем навалицата след края на театралните спектакли. На Оксфорд Съркъс той забеляза дама с кожено палто да върви към гишето. Купи си билет до Ланкастър Гейт. Джим ме смушка и посочи ръцете й.
На кутрето си жената носеше голям пръстен. Изглеждаше скъп. Ние също си купихме билети до Ланкастър Гейт. Аз цялата треперех и ръцете ми бяха хлъзгави от пот.
— Не мога — прошепнах, — не мога да го направя.
Той толкова силно стисна ръката ми, че едва не изпищях. Не седнахме до нея във вагона. Бяхме в друга част на влака.
Когато слязохме на Ланкастър Гейт, тя вървеше по перона. Имаше малко хора, така че нямаше да е лесно. Нямаше как да се оправдая с блъсканицата.
Жената беше облечена с вечерна рокля. С дълъг шлейф. Не можеше да върви удобно. Помислих си, че ако се спъне, може би… Блъснах се в нея и тя изпусна чантата си. И двете посегнахме да я вдигнем. Чантата се отвори, пудриерата й изпадна отвътре, разпиляха се и разни други дреболии. Аз говорех високо, залъгвах я, преструвах се, че й помагам, а всъщност я бутах в стената — обаче взех пръстена. След това я зарязах и хукнах към асансьора, следвана от Джим.
— Нещо ще се случи — повтарях, — нещо ще се случи…
Виждах се в затвора и не можех да избягам. Ако възрастната дама усетеше в асансьора, че пръстенът й го няма, с мен беше свършено. Зачудих се дали не е по-добре да се обърна и да изляза през другия перон. Усещах, че ако се кача в този асансьор, край. И сякаш като доказателство — като че ли наистина в суеверията има някаква истина — видях надпис: „Стойте на разстояние от вратите“.
Обърнах се към Джим:
— Връщам се — казах му.
— Бързо влизай вътре, малка глупачка такава — грубо ме стисна той за ръката. Но беше изплашен. Личеше си как беше забелил очи. Дръпна ме в асансьора. Видях, че жената тича по перона и размахва ръка:
— Обраха ме! Обраха ме! Спрете това момиче!
Хората се обръщаха да ме гледат. Опитах да се добера до другия край на асансьора, обаче имаше преграда. После започнаха да се скупчват край мен и да ме разпитват.
Нали не искаш да ти разказвам за затвора? Тази информация я измъкни от друг. Има колкото искаш бивши затворници, които с радост ще се появят по вестниците. Нямам какво да кажа… А, да, отнасяха се добре с мен. Така де!
Някаква жена ме посещаваше веднъж седмично и ме питаше дали съм била лошо момиче и дали няма да съм по-щастлива с Исус? Отговарях й, че няма, че колкото и подло да се е държал с мен Джим, ще отида при него и при никой друг. И си беше вярно. Може и да ме беше изоставил, обаче аз бях неговото момиче. Исках единствено да се махна от затвора и да се върна при него. Той твърдеше, че се чувства по същия начин. Дойде ми на свиждане веднъж. Заставаш в едно място цялото с решетки и ти позволяват да говориш с приятелите си.
— Е, Мейзи, изобщо не съм искал да влизаш тук, знаеш го, нали?
— Да, не се съмнявам.
— Нали не ми се сърдиш, Мейзи? Просто така се случи, нищо не можеше да се направи. Опитах да си спася кожата. Нали няма да им кажеш, че сме работили заедно?
Уверих го, че няма за какво да се притеснява.
— Ти си сладко хлапе — твърдеше той. — Много те харесвам. Самотно ми е без теб.
Не каза почти нищо друго и си тръгна. Повече не дойде. Но кой знае защо си представях, че ме чака навън. Допусках, че е безпомощен, ако не му оправям нещата и не съм край него.
Мъжът обича край него да се върти жена, дори и само за да се държи грубо с нея и да я ругае, не си ли съгласен? Доставя му някакво странно удоволствие. А обикне ли някоя жена, мъжът престава да се пита защо се е родил.
Допускам, че поне с Джим е било така. Затова в затвора чертаех планове какво ще правим, когато изляза. Мислех да се кротнем малко, понеже съм излязла от пандиза. Едно от момичетата ми каза, че много зорко те следят. Няма смисъл да се захващаш със старата песен, докато не престанат да те наблюдават. Не исках и Джим да въвличам в неприятности.
Едно хлапе в затвора ме уверяваше, че като я освободят, ще се поправи. Вярваше в нещата, с които й пълнеше главата онази жена, дето ни посещаваше. Аз обаче не се хващах.
— Никога няма да се избавиш от това — убеждавах я, — полепва като кал.
— О, Мейзи! — плачеше тя, беше млада. — Иска ми се да дойдеш с мен и заедно да заминем за колониите.
— Какво? И да се отнасят с мен по-зле, отколкото със слугиня, и да търкам подовете на хората? Тук се натърках на подове за цял живот. Когато изляза навън, ще си живея като принцеса. Момчето ми ме чака.
Освободиха я преди мен.
— Заминавам за Канада да започна начисто — каза ми тя.
Смешното е, че в Бристол я настанили при съпругата на един свещеник, обаче месец по-късно установили, че е започнала да върти старите номера, и й лепнали три години.
Няма отърване, нали?
Излязох през пролетта. Разговаряха с мен, преди да ме освободят от затвора: и гражданската институция, и човечеството, и Бог. Дадоха ми и малко пари. Излязох и си купих чифт долни гащи, обточени с дантела. Исках да съм издокарана за Джим. Неповторим е денят, в който излязох от затвора. Синьо небе и слънце, хората се усмихваха просто така, без причина. Щеше ми да танцувам, да се разпищя от щастие, а хората да ме гледат, обаче в същото време ми се щеше да се завра в някой ъгъл и да се нарева.
Непрекъснато си повтарях: „Скоро ще го видя, скоро“. Понапрегнах се. Разбирате ли, трябваше да е някъде наблизо. Знаех го. Трябваше само да отида и да го намеря, не можеше да е далеч.
Затова вдигнах поглед към небето и се разприказвах като детенце: „Ей, ти да се махаш, нямам полза от теб“, после слязох долу в метрото, където ми беше мястото.
Цял ден го търсих, изморих се и се разстроих. През главата ми минаваха всякакви суеверия: „Може би скоро ще получа знак, за да разбера какво ще се случи“. Да, стана шест часа, викат му час пик за метрото. Допусках, че ако Джим все още работи, по това време ще бъде зает. Купих си билет за Бонд Стрийт. Наложи се да чакам на опашка почти пет минути. Беше горещо, дрехите ми бяха залепнали за тялото, шапката ми се беше смъкнала чак на тила. Идеше ми да легна и да умра.
А тълпата ме притискаше, хората ми дишаха във врата, бутаха се да минат покрай мен, да продължат по пътя си. Качих се на ескалатора и се облегнах на перилото. Смъкваше ни надолу, далеч от светлината, в търбуха на метрото. И в този момент видях Джим. Беше от другата страна на перилата, на същия ескалатор — обаче се качваше нагоре. Приближихме се, изравнихме се — и аз се провикнах към него над преградата, която ни разделяше:
— Джим, тук съм, Джим!
Не ме погледна, не ми проговори. Чу ме, обаче нищо не направи. Изглеждаше по-издокаран, различен и с него имаше момиче — беше се провесило на ръката му. Обърнах се, помъчих се да избутам хората, но зад мен непрекъснато прииждаха още и още, така че просто нямаше смисъл. Повиках го отново:
— Джим… Джим…
Нищичко не можех да направя. Оставих ескалатора да ме отведе, където си поиска — надолу… надолу. А той… за последен път го видях най-горе, притиснат до някакво момиче… как изчезва.
Тя се пресегна през масата и взе шишенце с лак за нокти.
— Това беше знакът, който търсех: той се качваше нагоре по стълбите, а аз слизах надолу. Това те интересуваше, нали? Ще се получи хубава снимка за вестника. Я ми кажи, добре ли ти плащат за такива неща?
Тя наклони стола си и разлюля крака.
— Не си ли доволен? Не ти ли хареса всяка дребна противна подробност? Ще ме попиташ защо не съм се върнала да стана слугиня? Понеже, вестникарче, слугините нямат онова, което искам аз. Защо отново станах крадла? Понеже се страхувах, а исках да имам работа, която се върши лесно. Защо от всички възможности на света избрах да стана такава, каквато съм? Това ли те интересува, за да го сложиш в заглавието?
Тя се засмя и сви рамене, вече не беше Мейзи, която бе разказала историята си, а сегашната Мейзи — грозна, състарена, сурова, фалшива и безчувствена.
— Защото когато стигнах най-долу на онези движещи се стълби — каза тя, — се качих в един влак, слязох на някаква спирка, качих се на друг влак, слязох на друга спирка, а после застанах на перона и горещо се помолих на Господ да ми даде знак. И Той го направи.
Приключи с ноктите си. Напудри лице, сложи си червило на устните. Облече си палтото, нахлупи си шапката и застана готова, с чантата под мишница. Отвори уста и се засмя.
— Какъв знак ли? — каза. — О, идваше право от Бог и беше изписан с големи букви точно над главата ми, с огнени букви в края на перона: „Следвайте червените светлини за Пикадили“.
Трудно й беше да повярва, че най-сетне е пораснала. Беше очаквала този момент през целия си живот и ето че най-сетне бе настъпил. Дребните детински притеснения завинаги бяха останали зад гърба й. Край с френския, край с омразното обикаляне на Лувъра, край с мадмоазел възпитателката, край със седенето около масата в petit salon със скришом подпъхнат английски роман под дебелия учебник по история.
Сега животът в пансиона й се струваше смътен и съвсем нереален. Детето, което заспиваше разплакано, понеже мадмоазел го е погледнала свъсено, вече й беше непознато, превърнало се бе в чезнеща сянка. А бърборенето на момичетата, жестоките дребни случки от ежедневието, някога толкова важни, й изглеждаха смътни спомени, празни и лишени от съдържание. Беше пораснала. Прекрасните неща в живота тепърва я очакваха: да говори каквото си иска, да ходи, където пожелае, да стои на танци до три сутринта, може би дори да пие шампанско. Вече беше позволено до къщи с такси да я отведе младеж, който да опита да я целуне (тя, разбира се, щеше да му откаже), а на следващата сутрин да й изпрати цветя. О, и щеше да има толкова много нови приятели, нови занимания, нови лица. Няма само да ходи на театър и на танци, естествено, знаеше го. По-късно трябваше сериозно да се заеме с музиката си, но за известно време искаше да я изпълни топлият и блажен прилив на вълнение — толкова нов, толкова трепетен, щеше да танцува и да пее като безгрижна, литнала в майска сутрин пеперуда.
„Пораснах! Пораснах!“, отекваха в ушите й думите, а тракането на влака поде темата и я изпълни гръмовно отново и отново. „Пораснах! Пораснах!“
Замисли се за посрещането, което я очакваше. Мама, изискано облечена и по-красива от всякога, по-прелестна, отколкото тя самата можеше да се надява да стане, я прегръща безгрижно и разрошва косата й: „Скъпа, приличаш на пухкаво кутре — върви да си играеш!“. Този път обаче мама няма да може да го каже, понеже тя толкова се беше източила от последната ваканция, а и беше ондулирала косата си и сега лицето й изглеждаше съвсем различно. Освен това имаше нова рокля и съвсем мъничко червило на устните. Мама най-сетне щеше да се гордее с нея. Как щяха да се забавляват, винаги да ходят заедно навсякъде, да правят едно и също, да се срещат с хора. Може би това бе очаквала най-жадно през живота си — да бъде с мама. Щяха да станат близки приятелки. Скъпата мама беше толкова щедра, толкова безнадеждно разточителна, че наистина имаше нужда някой да се грижи за нея. Щяха са бъдат като сестри.
Разбира се, там щеше да бъде и чичо Джон… Вечното присъствие. Всъщност не им беше роднина, но все едно беше. Май се запознаха с него във Фринтън, когато тя беше още малко момиченце и се къпеше с мама на плиткото… Обаче това се случи много отдавна. Чичо Джон вече от години беше част от семейството. Беше полезен в безброй отношения. Чичо Джон отговаряше на писмата вместо мама и спореше с търговците, когато сметките бяха прекалено големи. Чичо Джон осигуряваше билетите за пътуванията и резервираше стаи в хотелите. Макар всъщност да не живееше в къщата, почти винаги се хранеше там, а когато го нямаше на обяд или на вечеря, значи беше завел мама на ресторант или на театър. Тъкмо чичо Джон накара мама да купи толкова много нови коли по различно време, но той, разбира се, шофираше прекрасно.
Да, чичо Джон беше полезен на мама и й бе много скъп — макар да беше доста възрастен, всъщност над четирийсетте. Горкият чичо Джон! Какво каза едно момиче от пансиона за него, когато минаха през Париж през лятото на път за Кан? „Това ли е домашният котак на майка ти?“ Какъв хубав израз! Домашен котак. Може би чичо наистина много приличаше на котарак, на мил, безобиден тигров котарак, който кротичко мърка в ъгъла, никога не вади нокти и блажено лочи мляко от паничката си. Е, той щеше да им носи палтата, да ги води на театър и да им партнира в танците — щяха да са много щастливи тя, мама и чичо Джон.
Вече беше толкова развълнувана, че не я сдържаше на едно място. Няма значение, че беше студено и тъмно и че в спалния вагон беше задушно. Влакът наближаваше гара „Виктория“. Сърцето й биеше до пръсване, вената на слепоочието й пулсираше. Силният и дружелюбен грохот на Лондон, боботенето на автобусите, жълтите светлини на магазините, които направо преливаха от коледна украса — ако това означаваше да пораснеш, значи тя бе по-млада, отколкото когато и да било през живота си, млада заради родената от неопитността надежда, заради онова сияние вътре в нея, ярко като невиждан рай. Когато влакът влезе на гара „Виктория“, настъпи върховният миг, невероятен и ненадминат.
Слезе на перона нетърпелива и поруменяла, с блеснали сини очи и килната на една страна барета.
— Мамо, скъпа мамо! Толкова съм щастлива, страшно съм щастлива да се върна!
Обаче нещо се беше случило, нещо не беше наред. Мама я изгледа удивено, почти невярващо, сякаш беше ядосана, сякаш се уплаши.
— Скъпа, какво за бога… — поде тя, но гласът й заглъхна несигурно, а после тя се засмя прекалено весело, прекалено ведро. — Нещо си променила във външността си, нали? — Внезапно промени тона си и заяви рязко и нехайно: — Сигурно имаш страшно много багаж. Върви да се оправиш с това, Джон. Умирам от студ. Ще чакам в колата.
Момичето я проследи с поглед как се отдалечава, със свито от разочарование сърце, после се обърна към мъжа, който чакаше до нея с шапка в ръка и вперен в лицето й поглед.
— Здравей, чичо Джон!
Ама защо я зяпаше така? Предишното сънливо изражение беше изчезнало и бе заменено от ново, напрегнато, странно.
Оказа се различно от очакванията й. Трепетното очакване, което я оставяше без дъх, беше отлетяло, но вместо него се бе настанило ужасяващо усещане за застоялост, почти за скука. Чувстваше се самотна и се затвори в себе си. Беше заради мама. Мама не се чувстваше добре. Откакто тя се бе върнала от училище, мама се държеше студено, лесно се дразнеше, беше рязка с нея.
А тя толкова се стараеше да зарадва мама. Грижеше се за външния си вид, носеше новата си рокля, която много й отиваше, бъбреше и се смееше с приятелите на мама, все едно „излизаха“ от години. Те се държаха очарователно с нея и много често я канеха на танци, на уикенди, на забави по домовете си, въобще осигуряваха й развлеченията, на които се бе надявала във влака. Обаче всичко се развали, понеже мама не беше доволна.
От самото начало се държеше студено с момичето. Първата сутрин, когато излязоха да купят вечерната рокля, както обикновено придружавани от чичо Джон, тя поиска прелестната рокля от прасковено кадифе с гол гръб.
— Мило дете, не бъди такава глупачка, още си много малка за подобна рокля — пренебрегна мама плахия й въпрос. — Не, Луиз — каза тя на продавачката, — нещо по-семпло, бяло. — А после се обърна към чичо Джон раздразнително: — А ти какво зяпаш? Сигурно умираш от желание да видиш детето издокарано като уличница!
Никога преди не беше чувала мама да говори така. Прошепна бързо и засрамено:
— Да, ще взема бялата, изглежда много хубава. — Всъщност я намрази до мозъка на костите си: коланчето в кръста, дебелите презрамки като на ученичка, обаче беше готова да облече каквото и да е, ако това ще промени изражението на мама — сурово, с бръчки от раздразнение в ъгълчетата на устата.
После, когато мама не ги гледаше, чичо Джон прошепна в ухото й:
— Много жалко, да му се не види! Щеше да изглеждаш прелестно с кадифето, прелестно! — усмихнато я потупа той по ръката, сякаш бяха съюзници, сякаш тайно бе минал на нейна страна, като съучастник. — Ако ти трябва нещо, обръщай се към мен — каза й той по-късно същия ден, като я дръпна в ъгъла и надзърташе през рамо към открехнатата врата. — Не притеснявай майка си, обърни се към мен.
За миг я досмеша — той толкова приличаше на домашен котак, лъскав и охранен, мъркащ тихичко и леко извил гръб.
— Благодаря ти, чичо Джон, голяма душичка си — каза и го целуна импулсивно, но за нейно учудване той целият пламна, поколеба се за миг и също я целуна.
— Ще бъдем приятели, нали, скъпа? — попита той и стисна ръката й.
— Но ние винаги сме били — отговори тя и за пръв път през живота си се почувства неловко и се смути, като че ли той беше някой непознат.
Дните, които би трябвало да са изпълнени с радост и с нови занимания, се влачеха бавно, съвсем като някогашните ваканции от училище, и въпреки промяната тя се чувстваше като дете от пансиона. Мама все намираше някакво извинение, за да отказва на многобройните покани, които получаваха: „Може би по-късно“, увърташе тя, а после отиваше само с чичо Джон, а нея караше да звънне на приятелка от училището и да отиде да похарчи половин крона в „Плаза“.
Коледа прекараха с баба в провинцията както обикновено: обилен обяд, последван от разходка под дъжда следобед, а на следващия ден се разнообразиха с цирка и с посещението на една братовчедка за вечеря.
Обаче седмицата до Нова година се проточи скучно. Нищо ли не можеше да се случи, за да прекрати това? Странното настроение да напусне мама, чичо Джон да си стане същия като преди? В „Савой“ щеше да има голямо тържество само в нейна чест, на което всички щяха да разберат, че вече е пораснала, че вече не е дете. Горещо се молеше тържеството да премине успешно и мама да си стане предишната: безгрижна и любяща, горда с дъщеря си като с по-малка сестра. А тя щеше да облече новата си рокля, нищо че е твърде натруфена, твърде детинска. „Моля те, Господи, дано всичко да бъде наред“, шепнеше тя преди лягане и се олюляваше на колене, отдадена на пламенна вяра. После отиваше до прозореца, дърпаше завесите и виждаше на небето ярка звезда, която блестеше така, както щеше да блесне самата тя в новогодишната нощ — по-ярко от другите.
Мама си легна рано вечерта преди тържеството. Поръча да й занесат вечерята на поднос. Чувствала се изморена, без капчица сила. Надявала се утре да е по-добре, но ако не се оправела, щяло да се наложи да отложат тържеството, дори ако малката ще се разочарова. Било за предпочитане, отколкото цялата къща да се зарази с „грип“. Не било излишно човек да е предпазлив по това време на годината. Дъщеря й я целуна за лека нощ и се оттегли безутешна в салона.
Седна на пианото и засвири тихо, за да не смущава мама. Нямаше да се окаже грип, не и толкова внезапно, не и точно вечерта преди тържеството. Понякога се питаше дали мама не се държи така нарочно и по някаква нелепа и неизвестна причина не желае момиченцето й да бъде щастливо. После вратата се отвори и в стаята влезе чичо Джон. Изглеждаше позачервен и доста превъзбуден — повика я загадъчно.
— Ела — каза той, — не ми отказвай. Когато котката я няма…
Беше ходил на коктейл и дали не бе прекалил с пиенето? Горкичкият чичо Джон.
— Какво има? — попита тя. — Мама си легна, не се чувства добре.
— Знам, разбира се, и точно затова съм тук. Ще те изведа на вечеря.
Тя се втренчи изумено в него, после се усмихна. Всъщност беше много мило от негова страна да я изведе сама. Досещаше се, че Коледа е била провал за нея, и сега идваше да я вземе, издокарана с вечерна рокля и всичко останало, понеже я съжаляваше. Освен това сигурно щеше да му е много скучно, понеже би могъл да излезе с толкова много хора, вместо по принуда да излиза с нея и да понася празното й дърдорене.
— Къде ще отидем? — попита тя внезапно щастлива, внезапно развълнувана. — Може ли да си облека новата рокля? Дали да не отидем на театър?
Хукна горе, но се сети да мине на пръсти пред вратата на мама. Наистина изглеждаше доста добре — помисли си тя, докато се оглеждаше във високото огледало, и с трепереща ръка начерви устните си малко силничко. Чичо Джон, който повече от всякога приличаше на домашен котак, я чакаше в коридора. Определено замърка доволно и подръпна късия си мустак.
— Ах ти, хитрушо! — възкликна той. — Понаучили са те на това-онова в Париж, а? — Същото продължи да й намеква и през цялата вечер, твърдеше, че е научила доста неща, насърчаваше я да му се довери.
— Не, честна дума, никъде не сме ходили — увери го тя за десети път. — През цялото време имахме лекции и уроци.
— О, не ми говори… — възрази той и доля чашата й. — По очите ти познавам, ти си съвсем променена.
Колко глупаво изглеждаше той, ухилен като онзи чешърски котак от „Алиса“! Да му разкаже ли историята за домашния котак? Може би щеше да го засегне, а той се държеше толкова мило, толкова любезно, беше й устроил най-щастливата вечер, откакто се бе прибрала у дома.
В резултат на шампанското тя се разкикоти, разприказва се прекалено, но той явно нямаше нищо против. Смееше се силно, каквото и да му кажеше тя, и все повтаряше: „Знам, разбирам. Красиво момиче като теб иска да се забавлява и защо не? В днешно време момичето може да прави каквото си иска, знаеш го, нали, миличка? И аз ще се погрижа да стане така въпреки…“ Той обаче не довърши изречението си, а млъкна рязко и отклони поглед.
Когато си тръгваха, й се струваше, че всички им се усмихват. Знаеха, че е дъщеря на мама, спираха чичо Джон и го молеха да ги запознае.
— Помня те като мъничка. Каква прекрасна млада жена си станала!
Може и да й се струваше доста смущаващо и прекалено, но все пак беше любезно от тяхна страна, и много мило.
— Приятно ли ти е? — попита я чичо Джон и тя му се усмихна поруменяла и развълнувана.
— Вечерта е прекрасна. Само мама да беше тук!
Той я изгледа глуповато, със зяпнала уста и леко наклонил глава на една страна. После реши, че тя явно се шегува, и избухна в шумен смях.
— Бих казал, че си доста недосетлива за младо момиче, наистина!
Тя обаче не го слушаше, а се оглеждаше, очите й шареха, попиваха новите гледки и звуци, а мислите й вече бяха на километри от него, насаме с някой друг, с някой нов, с някой млад. Колко беше забавно да седи на третия ред в партера, след като за последен път бе гледала представление от тясна ложа заедно с мадмоазел и с други момичета — гледаха „Скъперникът“ и ядяха шоколад, представете си! Колко противно, колко детинско! В сегашната пиеса обаче имаше музика, имаше танци, имаше златокосо момиче, което правеше пируети на фона на звездите, имаше слабичко мургаво момче, което пееше песен за морето, а през всичко това се прокрадваше безумната треперлива мелодия, прошепната от цигулка, която завладяваше паметта упорито и незабравимо.
О, боже, усещаше всичко твърде надълбоко, помисли си тя, не можеше да продължава така — толкова много красота и романтика! Така се зарадва, че двамата се събраха в края на представлението, след онази жестока кавга във второ действие! Сега звучеше „Бог да пази краля“ — скръбно, трогателно. В гърлото й се надигна ридание и тя си каза, че като нищо е готова да умре за страната си. Ала само след минута всичко приключи, беше забравено. Изсипаха се от театъра в едно такси, запроправяха си път през движението на площад „Пикадили“, озарен от електрически надписи и мигащи реклами, а после спряха рязко, когато облеченият с морава униформа портиер на нощния клуб им отвори вратата.
Какво си мърмореше чичо Джон? Май че след Париж тук е много скучно. Ама че е упорит! Направо е досаден. Сигурно заради възрастта. Понеже тя цялата пламна от нетърпение, щом оркестърът засвири песента, която цяла вечер си тананикаше мислено, и сякаш стотици лица засияха към нея от претъпканите с хора маси — голи ръце, сребристи рокли, тъмни очи, бели нагръдници, такова оживление, шумотевица и смях. Ето че най-накрая танцуваха на приглушената светлина, а тя извръщаше глава наляво и надясно и се взираше в лицата на околните двойки.
Един младеж й се усмихна над рамото на партньорката си — заразително, весело. Тя му се усмихна в отговор. Явно и двамата си мислеха едно и също: „Защо не танцуваме заедно?“. Не можеха да откъснат поглед един от друг — той я следваше, помъкнал партньорката си, унесен в мечтание. Тя дори не чу как чичо Джон й прошепна в ухото: „Трябва много да внимаваме, малката, ако тя заподозре, че между нас има нещо…“
Разбира се, рано или късно дойде краят. Тя не знаеше, че е станало три-четири часа — беше изгубила представа за времето и можеше да продължи да танцува вечно. Стоеше в дневната у дома и се сбогуваше с него, твърде доволна, твърде щастлива, за да говори. Той се озадачи от мълчанието й и току й мяташе тревожен поглед.
— Какво има? Сърдиш ли ми се? Разочарована ли си?
Глупавият чичо Джон! Изглеждаше толкова смирен, изпълнен с такова желание да ти угоди, че понякога ставаше направо сантиментален.
— Ти ми подари най-прекрасната вечер, която съм прекарвала през живота си — каза му тя.
Изведнъж горе се затвори врата и на площадката на стълбите се разнесоха стъпки. Чичо Джон се сепна, пребледня, после се извърна и я сграбчи за раменете. Изражението му се промени неузнаваемо. Изчезнаха веселите и загладени бръчки от носа към брадичката, изчезна любезната усмивка, светлината в кръглите подобни на мъниста очички. По изражението му се разля потайност, нещо лукаво и подмолно, устата му се разкриви, очите му се попритвориха. Заприлича на котарак, на лукав и дебнещо притаен котак, приклекнал самичък до тъмна и влажна стена.
— Чула ни е — прошепна той. — Слиза долу. Каквото и да се случи, трябва да я заблудим. Не бива да се досеща за нас, ясно? Трябва да лъжем, та ушите ни да плющят, трябва да съчиним някаква история. Ти мълчи, остави на мен.
Тя го изгледа смаяно.
— Но защо изобщо мама би имала нещо… — започна тя, но той я прекъсна нетърпеливо, вперил поглед към вратата.
— Не ми се прави на толкова невинна, по дяволите. Прекрасно знаеш, че положението е ужасно. О, боже! — Той се извърна и несръчно затършува за цигара с треперещи пръсти.
Момичето чу гласа на майка си пред стаята.
— Ти ли си, Джон? Какво правиш тук, долу? Имах ужасна вечер. Не успях да заспя…
Застана на прага и огледа и двамата: мъжът пафкаше цигарен дим и я наблюдаваше с ъгълчето на очите си, а момичето стискаше детинската си розова вечерна чантичка и я въртеше между пръстите си.
Мама си беше наметнала халат върху нощницата и го придържаше хлабаво с една ръка. Лицето й беше маска от пудра, положена небрежно, твърде набързо. Към устата й се проточваха бръчки, очите й бяха подпухнали. В този момент не бе останала и следа от хубостта й. Беше просто жена на средна възраст, която не беше спала добре. Момичето забеляза това още от пръв поглед и се засрами заради нея, адски неприятно му стана някой да я вижда толкова изнурена и измъчена.
— О, мамо, извинявай! Събудихме ли те?
За миг се възцари мълчание, напрегнато и плашещо, после мама се засмя — изкуствен и ужасен звук, а лицето й пребледня като лицето на чичо Джон.
— Значи съм била права през цялото време — каза тя, — не съм си го въобразявала. Всички тези скришни погледи и шептенето по ъглите. Откога продължава тази история? Откакто се върна от Париж или още от миналото лято? Бързо действаш за дете на твоята възраст, а? Можеше поне да проявиш приличието да отидеш другаде, а не да го правиш в моята къща.
Чичо Джон побърза да се намеси и занарежда на пресекулки:
— Скъпа моя, уверявам те… нищо лошо… попитай малката… умоляваше ме да я изведа, дожаля ми за детето… исках да остана с теб… изобщо не ми е хрумвало… пълен абсурд… — Кратки, плахи, накъсани изречения, напълно неубедителни, звучащи като поредица лъжи дори на момичето, което стоеше до него.
Обаче жената не го слушаше. Не можеше да остави дъщеря си просто така. Малката беше виновна, тя лъжеше, тя действаше срещу нея — мъжът не беше нищо, просто сянка.
— Как смееш! — нахвърли й се тя. — Как смееш да ми се връщаш от Париж и да се държиш като евтин парцал от улицата? Още щом се прибра, се досетих какво се опитваш да направиш: прочетох го в очите ти. О, но ти действаше подмолно, не го правеше показно! Беше твърдо решена да го пипнеш обаче, нали така? Него и никой друг. На всяка цена трябваше да е той. Чувала съм, че така правят момичетата на твоята възраст. Държат да докопат мъжа на друга жена. Да не мислиш, че ще го деля…?
Момичето не отговори. Просто стоеше, вперило поглед в майка си, физически наранено от ужас и срам, а осъзнаването на случилото се прогори съзнанието й като дамга. Мама и чичо Джон. Мама и чичо Джон във Фринтън преди десет, дванайсет години. Мама и чичо Джон в Лондон, Париж, Кан. През всичките тези години, докато той купуваше билети, караше колите, уговаряше се с търговците, плащаше сметките, многократно се хранеше в къщата, ден след ден, нощ след нощ. Мама и чичо Джон.
Този дребничък, пригладен и дундест мъж с неговите мустачки, който им носеше чантите до гарата, подаваше хляба и маслото, докато пиеха чай, вдигаше телефона и актуализираше ангажиментите им, който потриваше доволно ръце, усмихнат, раболепен, смирен — чичо Джон. Вече всичко й се изясни. Мама, изгубила красотата си, уплашена и ревнива жена, която завиждаше на младостта й, а той, сладкодумен и неверен, кроеше планове за нов съюз.
Значи това означава да пораснеш: да се оплетеш в мрежа от долни, сложни и злостни интимни взаимоотношения. Няма красота, няма романтика. Самата тя на свой ред щеше да живее така, да се държи неискрено и сурово, да надене същата маска като майка си. Остана сама в салона. Те се бяха качили горе. Мама говореше високо, пронизително като продавачка на риба, вулгарна за пръв път. Чичо Джон звучеше умолително, протестираше, дърпаше я за рамото с безрезултатни ръце.
— Честита Нова година! Честита Нова година!
Ръце я дърпаха, гласове звучаха в ушите й, оркестърът свиреше силно и весело. Тържеството й беше триумф, същинска гала, невероятен успех. Накъдето и да се обърнеше, се натъкваше на усмихнати лица, каквото и да чуеше, бяха хвалби за нея.
— С всеки изминал ден все повече заприличваш на майка си. Не е ли чудесно и за двете ви — досущ като сестри сте!
Беше почти дванайсет и старата година скоро щеше да издъхне. В ресторанта се разлетяха хартиени лентички: сини, оранжеви и зелени; възрастни мъже с хартиени шапчици замерваха със симпатични малки жълти топки хората на съседната маса; подът беше осеян с цветни хартии, увити около краката на буйните блъскащи се двойки. На пода нямаше празно местенце, тела се притискаха до други тела, разгорещени, потни, подскачащи нагоре-надолу, облегнати на масите, смеещи се през рамо. Шумотевицата беше оглушителна, врявата на Вавилон. Мъжете крещяха и подсвиркваха, жените пищяха истерично. Приличаха на плъхове на потъващ кораб.
— Честита Нова година! Честита Нова година!
— Не е ли прекрасно? Харесва ли ти? — кресна някой в ухото й.
Тя се помъчи да отговори, помъчи се да се усмихне. Ала усещаше, че всяка усмивка е насила и всяко послание — неискрено. Тези хора знаеха, те знаеха за мама и за чичо Джон. Знаеха от години. Кимванията, усмивките, приглушеното мърморене, всичко показваше, че те разбират. А сега очакваха следващия ход в играта: първия завистлив поглед, първите признаци на съперничество.
— Колко прелестна си станала! — А закрили уста с ръка шушнеха: „Разбира се, той е и с двете“.
Стояха в кръг, хванати за ръце: мама, тя и чичо Джон. „За старата любов“ — гласът му се извисяваше над останалите и той се усмихваше на мама, угоднически и мазно, истински домашен котак.
— Честита Нова година, скъпа — каза той. — Честита Нова година. — А после, когато кръгът се разпадна, чичо Джон се обърна към дъщерята: — Всичко е наред. Успокоих я, вече вярва на историята ни. Двамата с теб ще успяваме някак, малката. Но да знаеш, че трябва да я караме бавно, много бавничко…
Мейзи лежеше по гръб и се боеше да помръдне. Защо напоследък сърцето й биеше толкова странно, нито за миг не се успокояваше, не туптеше равномерно, а с едно чудато туп-туп и с кратички удари помежду, дето да се чудиш откъде са се взели? Сигурна беше, че помръдне ли, сърцето й най-неочаквано ще изскочи от тялото и огромен черен облак меко ще затули очите й. Така се случи миналия месец с горката Доли.
Отиде си внезапно, разболя се от грип и скоропостижно умря.
Мейзи си спомни как беше отишла да я види на поклонението. Изглеждаше красива с бледото си лице и тъмната коса върху възглавницата. Мейзи й занесе малък букет маргарити и го положи до нея. Не беше бог знае какво, разбира се, но й се струваше някак безсърдечно да отиде с празни ръце, като да зареже Доли без нито думичка. Не се знае кога ще дойде и твоят ред. Доли беше използвала точно тези думи отново и отново, а после горкичката неусетно си угасна.
През нощта, като пламък на свещ. Чудна работа.
Туп — ето пак, тупти из гърдите й; все едно гърдите й са врата, през която някой се опитва да влезе. Да, точно така, чук-чук, опитва се да влезе. Е, изобщо не си струваше да се поболява от тревога и да се притеснява. Каквото има да става, ще става. Не можеш да спреш онова, което ти е писано да се случи, но все пак какво ще стане, ако тя се разболее наистина тежко нощем, когато е сама, когато до нея няма никого? Ще може ли да извика за помощ така, че да я чуят на долния етаж, или просто ще излезе в тъмното… като Доли? „Е, ако започна да се страхувам — помисли си Мейзи, — няма да има край и всичко ще се обърка. Така че по-добре дори да не си го помислям“.
Тя седна в леглото и се зае да си обува чорапите. Не беше човешко да се чувства толкова изморена сутрин. Огледа се в напуканото огледало на стената. Леле! Ама че лице! Като къс варено овнешко. Излезеше ли така, дори боклукчия не би я погледнал, камо ли някой друг. Ако не внимава, само ще си виси по улиците ден след ден и ще се връща у дома с празно портмоне. Напоследък толкова се уморяваше, че почти не съзнаваше какво върши, ама наистина.
Дори да я попиташ, няма да ти каже кого и какво е пипнала снощи. Помнеше само, че имаше светли мустаци и говореше тихичко. Освен това, сега като се замисли, малко се посдърпаха за цената, но тя не позволи да я прекара, не и тя.
Ама че живот! А, така е по-добре! Сложи си руж на бузите и отгоре посипа дебела маска от пудра. Е, сега лицето й доби по-приличен вид. Внимателно положи черната линия около очите си и намаза устните си с лепкаво и влажно червено.
О, по дяволите, налагаше се да стесни дрехата си още два сантиметра!
Полата висеше от талията й. Засега безопасната щеше да свърши работа, обаче тя определено слабееше с всеки изминал ден. Онази вечер някой я беше наругал, че е „торба с кокали“. Мръсна свиня!
Косата й беше мазна, поизправена. Трябваше да отдели малко пари и пак да се накъдри.
Приключи с обличането, дръпна пердетата и отвори прозореца.
О, беше топло, много топло. Пролет. На улицата играеше дете без горна дрешка. Странно как времето изведнъж се променяше. Вчера беше хапещо мразовито, с отвратителен проклет вятър, който сякаш пълзеше по гръбнака ти, а от сивото небе се сипеха капчици дъжд, които осейваха с пръски копринените ти чорапи.
Днес обаче беше топло и някак весело, а слънцето огряваше отсрещната стая и образуваше голям квадрат върху килима.
Мейзи се наведе през прозореца и подуши въздуха. Тук, нависоко, като че така можеше да забрави за праха и пушека, за предстоящия дълъг ден и за още по-дългата нощ — тук се виждаха само покривите на къщите и синьото небе, осеяно с люспиците на облачетата.
Врабче скокна на рамката и едва не се катурна от изненада, когато я видя. Изчурулика слисано и изпърха с криле.
Тя не успя да сдържи смеха си.
— Нахално просяче, нищо няма да измъкнеш от мен — заяви и огледа пода за някоя трошица.
Мейзи пое по Шафтсбъри Авеню, разглеждайки магазините. Ей богу, същинска мечта. Яркочервена със златни мъниста на талията и с дълга до земята лява страна. Истинска вечерна рокля. Последна мода, няма спор. На лявото рамо се мъдреше голямо цвете, много красиво. Нямаше смисъл да влиза и да пита за цената — това им беше най-лошото на тези магазини, никога не окачваха етикетче с цената на витрината. Влизаш вътре самоуверено и превзето, обаче си принуден да излезеш и да се престориш, че ще се върнеш следобед. Проблемът беше, че ако често минаваш оттам, те запомнят. „Вие се отбихте и онзи ден, нали?“, питат злобничко продавачките, издокарани с черен сатен, и те гледат високомерно, пачаври такива.
Я виж онзи костюм в две части от еластично трико. И подходящ кафяв шал. Три и половина гвинеи. Ето това е хубава цена, честно казано… Облечена така и с накъдрена коса, би могла да прилапа някоя голяма клечка, някой джентълмен, издокаран за театър. Би могла дори да пипне някой обикновен. Боже, ама че надежди! Само да можеше да не става такава, а да приема спокойно всичко, ден след ден, в слънчеви и лоши дни.
— Здрасти, душко, как е животът?
Мейзи се бърна и видя до себе си бледо и парцаливо момиче, толкова слабо, че кокалите му сякаш стърчаха изпод дрехите, а на дребното изпито лице се вдълбаваха големите и празни хлътнатини на очите й.
— Боже — заекна Мейзи, — ама това ти ли си, Нора?
— Да — отговори момичето с отчаян глас, който сякаш идеше от друг свят. — Аз съм си, душко, няма грешка. Май ти се струвам малко парцалива, нали?
— Какво се е случило с теб, Нора?
— Каквото се случва с всички нас рано или късно, скъпа. Исусе! Ако го знаех кой е, щях да му извия проклетия врат. Заповядай, вземи си ментов бонбон, подслажда дъха — протегна тя към нея смачкан хартиен плик. Мейзи лапна няколко зелени бонбончета.
— Горкичката, доста окаяно изглеждаш, право да ти кажа. Какво безобразие! Как се оправяш?
— Ами, отидох при един тип, за който ми каза Моли. Познаваш ли Моли? На нея й се случи миналата зима. Била здрава като камък, ама след няколко дни… При всеки е различно. Казвам ти, Мейзи, много ми е зле — краката ми треперят, не мога да дишам. Ами ако с мен е свършено, ето това се питам. Ако… ако с мен е свършено? Какво ще стане тогава? — докосна тя Мейзи по рамото.
— О, не говори така, да не си посмяла — скастри я Мейзи. — Къде се е чуло и видяло! Ще покротуваш една седмица, ако можеш, а после ще си същата като преди! Дребна работа. На момичетата им се случва всеки ден. Трябва да си по-внимателна.
— Внимателна ли? Какво общо има това с внимаването! Винаги съм много внимателна, бог ми е свидетел, Мейзи. Пък и не мога да не работя една седмица. Откъде ще взема пари? Как ще живея?
— Ами не знам — понечи да се отдръпне Мейзи.
— Не можеш ли да помогнеш мъничко, душко? Тази болест глътна всичко, което си бях заделила.
— О, стига си ми досаждала, Нора. Може и да ти заема нещичко, но в момента бързам. Престани да ревеш, де. Хората взеха да се обръщат. Ето, вземи това и ела утре сутрин. Знаеш къде живея. — Мейзи бръкна в чантата си даде нещичко на Нора. После се обърна и хукна надолу по стълбите към метрото на площад „Пикадили“. „Мразя да ми мрънкат“, промърмори си тя под носа. Но колкото и да се мъчеше, не можеше да прогони Нора от мислите си.
Излезе от метрото. Пое напосоки из улиците. Без значение накъде. „Защо изобщо се мъчеше да ме наплаши? — мислеше си тя. — Не го пипваш, ако внимаваш, не и не.“
Оглеждаше минувачите намусено и гневно. Несъзнателно придърпа изкуствената си кожена наметка нагоре. Струваше й се някак по-мразовито. Ехо! Какво става там, за бога? Защо се е събрала такава тълпа?
— Да не би улицата да е твоя? — ръгна тя с лакът някаква жена в гърба.
А, сватба! В „Сейнт Мартин“ имаше сватба. Да не повярваш! Много забавно!
Проправи си път и застана най-отпред в навалицата в основата на стълбите.
Широките врати бяха отворени, но горе, на стълбите, стоеше някакъв мъж, който не пускаше никого. Ослуша се да чуе органа. Да, ето го, свиреше тихо и меко, сякаш се боеше да не го чуят. Имаше и хор. Музиката се усилваше и гласовете се извисяваха с нея. Мейзи знаеше този химн. Беше го пяла в училище като малка. Да му се не види! Човек се унасяше в спомени. Защо оня тип не отвори вратите широко.
— Толкова й се искаше да влезе в църквата и да седне на задните пейки.
Щеше да вземе някой молитвеник и да пее по-силно от всички. Представяше си църквата, тъмна и прохладна, и пълните с гости пейки — господата в черно, а жените, издокарани и красиви като картинки.
Поприведе се напред и през един процеп във вратата видя дългата пътека, някъде имаше свещи, и цветя, много цветя. Сякаш изпълваха въздуха като ухание — силен парфюм, който струва по една лира за малко шишенце. Амин… Тихо и нежно. Беше красиво, казвам ви. Доплаква ти се… чувстваш се някак… странно.
А сега за миг се възцари тишина. Някой заговори с висок и смешен глас. Сигурно беше свещеникът, който благославяше. О, само да я пуснат да застане тихичко в ъгъла! Не така, че да я забелязват всички, а просто да слуша, да гледа.
— Ей, какво се блъскаш… не може ли да внимаваш? — Тя се обърна и изгледа гневно мъжа, който я ръгаше в гърба. — Някои хора нямат никакви обноски.
Я чуйте… един момент. Органът засвири Сватбения марш. О, какъв размах имаше в тази музика, а и големите камбани забиха, звънът им раздра въздуха… и големите врати се отвориха още по-широко.
— Ето ги, излизат, излизат — разкрещя се тълпата.
— Слава богу, дано все така да ги огрява слънце! — обърна се Мейзи към съседа си, обзета от трепетно вълнение. Булката и младоженецът излязоха на стълбите. Поколебаха се за момент, обзети от стеснение, заслепени от светлината, а после бързо заслизаха към колите, които ги очакваха долу.
Само мимолетно видение в бяло и було, вдигнато над усмихнато лице… младеж с бял карамфил в бутониерата. Шаферки в бяло и с букети от жълти цветя. Хората се провикваха, хората се притискаха един в друг… огромен облак от конфети се посипа върху булката. Мейзи се втурна към ръба на тротоара с блеснали очи, с поруменяло лице.
— Ура! Ура! — викаше тя и махаше с ръка.
По повърхността на водата се носеха цветни петна, накъсано карминено и златисто, които танцуваха и се извиваха под моста Уестминстър. Слънцето залязваше и оранжевото небе мяташе златисти отблясъци по прозорците на Парламента.
Над всичко сякаш беше надвиснала мъгла. Мъгла, създадена отчасти от бледия пушек, виещ се от високите комини на фабриките, а също и от реката — бяло дихание, надигащо се от разкаляното корито под бързото течение. Мейзи се облегна на стената на укрепения речен бряг и се загледа към водата. Смъкна шапката си и вятърът издуха косата й зад ушите.
Стъпалата я боляха от тесните черни обувки, беше изморена, съсипана. Цял ден беше на крак, и то за нищо! Просто обикаляш от място на място, знаете как е, а всъщност сутринта си планирал да прекараш един спокоен ден. Но нещата се случват едно след друго, попадаш на сватба, хапваш нещо на обяд, купуваш си едно друго и преди да се усетиш, пак се е стъмнило.
Ох, толкова беше приятно край водата, спокойно някак. Я виж онзи рояк птици над моста охранени сиви приятелчета, не изглеждаха никак гладни.
Какви са, гълъби ли? Да пукне, ако различава една птица от друга.
Боже! А и онзи кораб ей там, онази чудесия — дългият шлеп насред реката…
Като на снимка, честно! Така й се искаше да е на борда, да седи до смешното кормило и просто да плава нанякъде — покрай всичките складове и пристани, покрай вонящите докове към морето… морето. Въздъхна при тази мисъл. Да, така беше. На края на тази дълга, кафеникава и лъкатушеща река я очакваше морето. Там нямаше кал, нямаше мръсотия — нямаше го отколешния лепкав пушек. До безкрай се ширеше само синя вода и бели вълни, които се плискат в лицето ти. Няма никакво значение накъде пътуваш — просто навеждаш глава отстрани на шлепа и потапяш ръка във водата. Край с влаченето по тротоарите, край с проклетото висене и чакане по улиците. Просто се отпускаш, сърцето ти тупти кротичко и равномерно и ти спиш, спиш много дълго.
— Не се каниш да скачаш, нали?
На Мейзи за малко сърцето й да изскочи.
— Да му се не види, здравата ме стресна! — възкликна тя гневно и изгледа ядосано младия мъж, който я беше заговорил. А после, понеже той й се усмихваше мило и приятелски, не се сдържа и също му се усмихна. — Гледах този глупав стар шлеп и си мислех колко бих искала да съм на борда и блажено да си плавам — край на тревогите, край с всичко. Май мозъкът ми се е размекнал, а?
Младият мъж запали цигара и се облегна на стената до нея.
— И аз съм се чувствал така — увери я той. — Странно е как усещането те връхлита внезапно — копнежът да се махнеш, да се откъснеш от всичко. Понякога ходя на пристанището след полунощ, когато става тъмно като в рог и се вижда само тъмната развълнувана вода и светлините на закотвените кораби. После от тъмното се разнася дългият протяжен вой на сирена, забелязваш червена точица, която се движи, и чуваш звучното пърпорене на перка, и покрай теб се плъзва смътният силует на голям кораб, насред реката, запътил се към открито море.
Нещо се стегна в гърлото на Мейзи.
— Продължавай — прошепна тя.
— Да, точно така — каза той. — Корабът минава покрай теб насред реката, а ти сякаш си чул подрънкването на вериги на палубата и грубите подвиквания на мъжете. Корабът наистина минава посред реката, покрай Гринич и Баркинг, покрай равното зелено блато, покрай Грейвсенд и се отправя към открито море. А ти стоиш в края на пристана, мъничко черно петънце, зарязано на сушата.
— Такива сме ние — тихо се обади Мейзи, — шепа черни петънца, а никой не подозира и не дава пет пари. Странен свят, а?
— Да, странен свят.
За миг се възцари мълчание. Мейзи се взираше в златистите отражения върху водата.
— Как ми се иска, о, как ми се иска да бях богата! — възкликна тя. — Знаеш ли какво бих направила? На гарата ще си купя билет за първа класа и ще се кача на влак, който пътува към едно място, дето съм виждала по плакатите.
— Как се казва?
— Не знам, обаче ако го видя написано, ще си спомня. Там има пясък, златист пясък, и морска шир. Има и мънички лодки с кафяви платна, които можеш да си наемеш за по един шилинг на час, има и магаренца с панделки на ушите, които припкат напред-назад по пясъка… Знаеш ли какво ще направя, ако отида там, знаеш ли? Ще си сваля обувките и чорапите като дете, ще навия полата си нагоре, ще остана във водата колкото си поискам и ще цопам с крака.
Той се засмя.
— Не искаш много, нали? Обзалагам се, че имаш предвид Саутенд.
— Точно така, правилно — едва не падна от вълнение тя. — Ето там ще отида, ако съм богата. И ще си построя малка ферма високо на скалите, с крави и пиленца, много уютна.
Мейзи погледна към реката и този път не видя фабрични комини, а малка бяла къщурка и спретната градинка с трайни цветя. Ще има и хамак между две дървета. О, защо тази представа я накара отново да се почувства страшно изморена, защо главата отново я заболя и старият безсънен дявол в сърцето й отново задумка, туп-туп, в гърдите?
Механично извади пудриерата от чантата си и покри лицето си с бял облак. Намаза устните си с червило.
— Глупава работа, все така става, като се размисля — каза на глас.
Светлината вече бе изчезнала. Реката течеше под моста кафява и набъбнала. Шлепът го нямаше. Небето беше сиво и облачно. И мъжът беше забравил кораба, който излиза от пристана посред нощ и се отправя към открито море.
Сега беше просто някой, който подрънква с монетите в джоба си и се усмихва лениво и фалшиво. Мъж, който отминава… мъж от улицата.
Той докосна рамото на Мейзи.
— Ей, какво ще кажеш? Живея съвсем наблизо…
Беше вечер. Седяха в ъгъла на някакъв ресторант в Сохо. Помещението беше пълно с цигарен дим и с уханието на пикантна храна. Жената на отсрещната маса беше пияна. Червената й коса беше провиснала над едното й око, а самата тя се кикотеше пронизително.
Мъжете доливаха чашата й, смушкваха се един друг в ребрата и си намигаха.
— Хайде, сладурче, само още една чаша, една капка… само капчица.
Мейзи седеше на масата до прозореца. Компания й правеше дебел евреин с пожълтяло лице.
Чинията му беше пълна със спагети и нарязан лук. Хранеше се с наслада, от ъгълчето на устата му към брадата се стичаше слюнка. Вдигна поглед от чинията си и се усмихна на Мейзи, оголвайки големи златни зъби.
— Яж, скъпа, яж. — Отвори уста и облиза пухкавите си влажни устни. Наведе се напред и опипа краката й под масата. Впери поглед в нея, задъхан.
В ресторанта имаше пиано и цигулка. Цигулката врещеше треперливо и пронизително, а пианото думкаше и дрънчеше. Звукът се извисяваше над гласовете на хората, заглушаваше разговорите им, барабанеше в ушите им. Налагаше се двамата да викат, за да се чуват.
Мейзи насила преглътна малко къри. Нямаше смисъл да се замисля колко е изморена, нямаше смисъл да се вслушва как бие сърцето й.
— Няма ли да поръчаш нещо за пиене? — провикна се тя над писъка на цигулката.
Зад нея се разнесе тих монотонен глас. Мейзи се обърна и се загледа през прозореца.
Навън стоеше възрастна жена, мръсна и прокъсана старица с помътен поглед и отпуснати, олигавени устни. Над сбърченото й чело бе паднал кичур прошарена коса. Тя протегна ръка и изстена:
— Дай ми петаче, скъпа, само едно петаче. Цял ден залък не съм хапвала. Гладна съм, скъпа. Имай милост, бъди човек, съжали бедната старица, която си няма кой да се погрижи за нея.
— О, я се разкарай! — сряза я Мейзи.
— Не искам много, скъпа, само петаче да си купя нещо за ядене. Никой вече нищо не ми дава — продължаваше да нарежда ужасният глас. — Някога и аз бях като теб, скъпа… млада и хубава… И господата ме водеха на вечеря, и ми плащаха, така си е. Не беше чак толкова отдавна, скъпа. Ще разбереш какво е някой ден, когато остарееш и погрознееш, тогава ще стоиш тук и ще просиш милостиня точно като мен сега. Само почакай, скъпа, само почакай.
— Махай се — каза й Мейзи, — махай се.
Старицата се помъкна надолу по улицата, загърна се с шала, ругаеше и си бърбореше под носа. Дебелият евреин се надигна от стола си и наля вино на Мейзи.
— Пий, дребно сладурче — подкани я той, обаче Мейзи не го чу.
Мислеше си за Нора на Шафтсбъри Авеню с нейното изпито бяло лице и думите й — „рано или късно“.
Мислеше за оживените улици, пълни с хора, които я бутат, тласкат я насам-натам. Спомни си сватбата и уханието на цветята — усмихнатото момиче, което се качи в чакащия автомобил.
Представи си осеяната със златисти петна по залез река и големия шлеп, който плаваше към открито море… и гласа на мъжа, който шепнеше в ухото й, ръката му, която докосваше рамото й.
Отново чу как старицата проплака: „Ще разбереш какво е някой ден, скъпа“ и после се затътри надолу по улицата, за да се прислони и да потърси убежище до стената на някой театър, обронила глава в скута си. Две капки дъжд тупнаха на тротоара.
Мейзи грабна чашата си с вино и жадно отпи.
По тялото й пробяга тръпка. Музиката виеше, светлината беше ослепителна, евреинът се хилеше.
— Ама защо не изсвирят нещо весело! — провикна се Мейзи. — Келнер! Кажи им да изсвирят нещо живо, нещо бодро…
Тя отвори прозореца, докато се обличаше. Сутринта беше студена, обаче на нея й беше приятно да усеща с лицето си резливия въздух, който я щипна и се разля на вълнички по тялото й. Тя потупа бузи, за да върне цвета на кожата си, и нервите й се оживиха. Освен това си тананикаше, докато се обличаше. Пя и във ваната, а гласът и звучеше богато и мощно, докато водата течеше и се надигаше пара. По-късно пред отворения прозорец тя се навеждаше и се полюшваше, докосваше с пръстите на ръцете тези на краката и изпъваше ръце над главата си.
Позволи си лукса да постели нови чаршафи. Съзнавайки разточителството, извади от чекмеджето под тоалетната си масичка чистата надиплена купчинка, току-що изпрана.
Зелената й рокля беше пристигнала от химическото чистене. Изглеждаше като нова и дължината беше точно каквато трябва, макар да я беше носила и миналата зима. Изряза грозните етикетчета от яката и напръска роклята с парфюм, за да прогони миризмата на химикали.
Почувства се нова-новеничка от глава до пети, а тялото под дрехите й беше топло и щастливо. Косата й беше измита и фризирана предния ден, вчесана бе зад ушите, без да е разделена на път, като на любимата й актриса.
Представяше си изражението му, когато вдигне поглед към нея, смешната му усмивка от едното ухо до ъгълчето на устата и извитите му вежди, после полупритворените очи и протегнатите му ръце: „Скъпа, изглеждаш прекрасно, прекрасно“. Когато се замисли за това, усети особена болка в сърцето, понеже беше прекалено… За миг остана пред прозореца, усмихваше се, дишаше дълбоко, после хукна надолу по стълбите, пеейки с пълно гърло, а канарчето пое песента от клетката си в салона. Тя му подсвирна през смях, даде му сутрешната бучка захар и то заподскача от единия до другия край на пръчицата със своите мънистени очета и с чорлавата си главичка, пухкава и нелепа след миенето.
— Миличкото ми, миличкото ми — каза тя и дръпна завесите, за може слънцето да огрее птичката.
Огледа стаята усмихната, опряла пръст на устните си. Набухна въображаема хлътнатина във възглавницата, изправи картината над камината, перна с пръст миниатюрна прашинка от пианото. От снимката върху бюрото й очите му я следяха из цялата стая и тя се движеше пред него стеснително, сякаш той наистина беше тук, потупваше кичур от косата си, хвърляше по някой поглед към огледалото, тананикаше си някаква мелодия. „Разбира се, да не забравя да напълня стаята с цветя“ — помисли си тя и тутакси си представи цветята, които би желала да купи — нарциси или твърди бледоморави лалета, — и къде ще ги постави.
Телефонът в трапезарията иззвъня. Всъщност това беше същата стая, отделена със завеса, обаче тя й казваше „трапезарията“.
— Ало? Да, аз съм. Не, скъпа. Боя се, че не бих могла. Да, да, той си идва днес. Очаквам го към седем. О, но ти не разбираш, имам да свърша хиляди неща. Бих искала да разполагам с целия ден. Не, не съм глупава, Една. Почакай само да се ожениш и ще видиш. Да, ще отидем на кино другата седмица — ще ти се обадя. Довиждане.
Затвори телефона и сви рамене. Ама наистина, хората са много странни. Като че ли би могла да излезе, при положение че той се прибира в седем. Ами че тя вече две седмици се стараеше да не предвижда нищо за вторник. Той щеше да се върне чак вечерта, обаче какво от това. Днес беше неговият ден.
Тя прекоси нелепото пространство, наричано коридор, и влезе в кухнята. Помъчи се да си придаде важен вид — господарката на къщата, готова да раздава нареждания, обаче усмивката и трапчинката в ъгъла на устата я издаваха.
Седна на кухненската маса, разклати крака, а госпожа Къф застана пред нея с една плоча.
— Госпожо Къф, мислех си… — поде тя, — че той винаги толкова обича да си похапва овнешко филе. Какво ще кажете?
— Да, той обича овнешко, госпожо.
— Ще бъде ли ужасно разточително? Много ли е скъпо филето?
— Е, тази седмица сме много пестеливи, нали така?
— Да, госпожо Къф, така си и мислех. А на обяд може да хапна варено яйце и малко от онзи компот, чудно ще е. Довечера обаче, ако смятате, че може да се справите с едно филе и с малко… каква гарнитура върви с филето? Брюкселско зеле и желе.
— Да, госпожо, би било чудесно.
— И… госпожо Къф, може ли да приготвите и онова руло с пълнеж от сладко, което той обича? Нали разбирате… човек страшно се учудва, когато се натъкне на сладкото.
— Както наредите госпожо.
— Допускам, че той ще е адски гладен, нали? Сигурна съм, че в Берлин е ужасно. Мисля, че това е всичко, а вие? Сякаш го няма не от три месеца, а от три години, нали?
— О, беше много мрачно, госпожо. Къщата ще се промени, когато той се върне.
— Винаги е толкова весел, нали, госпожо Къф? Никога не е потиснат и навъсен като другите хора.
— Моля ви, госпожо, да не забравя… трябва ни още малко полираща паста.
— Май никога не съм го виждала в лошо настроение. Какво казахте, госпожо Къф? Полираща паста ли? Това е нещото, с което се мие посудата, нали?
— Не, госпожо, лъскаме пода.
— Ще се постарая да запомня. Добре значи, яйце за обяд и филе за довечера. — Тя се качи горе да провери дали неговата гардеробна е подредена.
„Някой ден ще те намеря, озарен от лунна светлина…“, запя тя и отвори шкафовете, да не би костюмите, които е оставил тук и може да поиска да облече на следващия ден, да не са изчеткани. Износеното старо кожено палто, което не ставаше за Берлин, още си висеше на закачалката. Тя плъзна пръст по ръкава и притисна нос към мотоциклетната шапка, която миришеше на помадата му за коса.
Нейната снимка висеше накриво, забодена с кабарче на стената, с извити ъгли. Тя се преструваше, че не я забелязва, мъчно й беше, че той така и не си бе направил труда да я сложи в рамка, нито пък я беше взел със себе си в Берлин. „Сигурно мъжете разсъждават различно от жените“, каза си тя, а после най-неочаквано затвори очи и застина съвсем неподвижно, без да помръдва, понеже светкавично като вълна, която я заля от глава до пети, вълна от море и от слънце, невъобразима и необикновена, я връхлетя мисълта, че след по-малко от десет часа той наистина ще е до нея, че отново ще са заедно… а те се обичаха и всичко това беше самата истина.
Беше напълнила две стаи с цветя и дори беше дръпнала завесите, които отделяха трапезарията, така че пространството да изглежда по-обширно. Канарчето продължаваше да пее в клетката си.
— По-силно, сладък, по-силно — и песента му сякаш изпълни къщата — високо и весело цирикане, което извираше право от мъничкото му, преливащо до пръсване сърчице — и се смесваше по неописуем начин с лъча от златист прах, полегнал върху килима — последната останала фигура, очертана от залязващото слънце.
Тя разбута огъня и обра пепелта от решетката, а докато го правеше, си помисли как вечер ще прави същото и ще си припомня този момент. Тогава завесите щяха да бъдат дръпнати, лампите — запалени, птичката щеше да е притихнала в клетката си, а той щеше да се е разположил в креслото до огъня, да е изпружил крака и да я гледа лениво. А когато тя се обърне към него, щеше да й каже усмихнат и с ръка на коляното: „Стига си се суетила и ела тук“. А тя щеше да си помисли: „Днес следобед бях сама, а сега това е само спомен“ и мисълта щеше да е някак сладостна като уличен порок. Тя прегърна коленете си и се загледа в огъня, по детински развълнувана от спомена за голямото и скъпо шише със соли за вана, което беше купила днес сутринта и беше оставила върху тоалетната масичка до вазата с цветята.
Когато телефонът звънна, тя въздъхна със съжаление — никак не й се искаше да се откъсне от огъня, да се дръпне от мястото си, да се раздели със самотното и необикновено удоволствие да мечтае, за да разговаря с някого незначителен, нереален и принудителен.
— Ало? — обади се тя, а от другия край на линията се разнесе тих и задавен глас, жалостивото накъсано дишане на човек, който плаче, който не може да контролира сълзите си.
— Ти ли си? Мей е… Трябваше да ти се обадя. Аз съм… толкова отчайващо нещастна… — После гласът заглъхна задавен, задушен.
— Защо? — попита тя. — Какво има, за бога? Кажи ми веднага, мога ли да направя нещо? Болна ли си?
Изчака малко, после гласът прозвуча отново приглушен и странен:
— Става дума за Фред. Край на всичко, ние приключихме. Той иска да се разведем, не ме обича вече. — После тя чу някакво трептене и рязко поемане на дъх, а накрая се разнесе ридание — ужасно, унизително, неконтролируемо.
— Горкичката ми! — поде тя, слисана и ужасена, — но това е страшно! Не мога да повярвам… Фред… пълен абсурд.
— Моля те, моля те, ела при мен — примоли се гласът. — Струва ми се, че полудявам, не знам какво правя.
— Да, разбира се, веднага идвам.
Докато се обличаше и прогонваше от съзнанието си себичното съжаление, че зарязва огъня и книгата, която четеше, а също и намерението да си препече филийка за чая — все неща, част от прелестното очакване на неговото пристигане, тя насочи мислите си към Мей, съсипана и нещастна, безпомощно разплакана, и цялото щастие я напусна.
Отиде с такси, понеже в крайна сметка Мей беше най-добрата й приятелка, а шилинг и шест пенса не беше толкова много, което пък я подсети, че е забравила пастата за полиране. Е, добре де, не е голяма работа… а и госпожа Къф изглеждаше доволна от овнешкото филе… Дали той пътува в момента, зачуди се тя. Колко ужасно, ако е болен, горкичкото ангелче, милото… Трябваше обаче да мисли за Мей. Разбира се, животът е безмилостен… ето я на вратата, слава богу, само един шилинг, но въпреки това щеше да се прибере с автобус…
Мей лежеше ничком на канапето, заровила глава в една възглавница.
Тя коленичи до нея, потупа я по рамото, промърмори безсмислени утешителни думи.
— Скъпа моя Мей, не бива да плачеш така, това те съсипва, ще се разболееш. Моля те, помъчи се да не плачеш, опитай да се овладееш, скъпа.
Мей вдигна глава и показа лицето си — подуто, разкривено и цялото на петна, толкова съсипано от сълзите, че бе направо шокиращо, нещо, което никой не бива да вижда.
— Не мога да престана — прошепна Мей, — ти не разбираш какво е, раздира ме като нож и не мога да забравя лицето му, когато ми го съобщи — студено и безразлично… изобщо не беше той, беше някой друг.
— Но това е направо невероятно, Мей! Защо на Фред най-внезапно ще му хрумне да ти заяви, че вече не те обича? Сигурно е бил пиян… не може да е истина.
— Истина е. — Мей разкъсваше носната си кърпа на малки парченца и хапеше крайчетата. — И не е внезапно, там е работата, задаваше се от известно време. Никога не съм ти казвала, не съм обелвала и една дума пред никого. Не спирах да се надявам и се молех само да си въобразявам, но през цялото време дълбоко в себе си усещах, че всичко се е объркало.
— О, горкичката ми Мей! Само като си помисля, че не съм знаела…
— Не разбираш ли, че има неща, които човек не може да каже, които са прекалено лични… Страхувах се дори да дишам и се надявах, че ако мълча, няма да се сбъдне.
— Да, да, разбирам…
— А после, един ден, когато вече нямаше агония и съмнение, явно болката и ужасът, които спотайвах в себе си, вече не можеха да си стоят кротко. Трябваше да им дам воля.
— О, Мей! Скъпа, скъпа Мей! — възкликна тя и огледа стаята безнадеждно, сякаш ако станеше и разместеше някакви мебели, щеше да помогне. — Какъв грубиян, какъв звяр!
— О, не е такъв! — възрази Мей с изтощен от плача глас и вперила поглед пред себе си. — Фред просто е мъж като всички останали. Те до един са еднакви, просто е в природата им. Не го виня. Сърдя се само на себе си, задето съм такава глупачка и страдам.
— Откога знаеш?
— Откакто той се върна от Америка.
— Но, Мей, скъпа, това беше преди осем месеца. Не може да си страдала толкова време, таейки всичко в себе си! Невъзможно е!
— О, скъпа, за мен не бяха осем месеца, а цяла вечност! Не знам дали дори за миг осъзнаваш през какъв ад съм минала. Постоянната несигурност, непоносимото смаяно съмнение, преструвката, че всичко е наред. А после унизителното старание да му угодиш, да не забелязваш поведението му, да се превърнеш в нещо като роб с надеждата да се върне при теб. Осем месеца на нещастие и срам…
— Само да можех да ти помогна! — поде тя, а си мислеше: „Но такива неща не се случват на хората, има ги само в пиесите“.
— Помощта е безполезна — отговори Мей, човек трябва да го преживее сам. Убедена съм, че всеки миг е оставил отпечатъка си върху мен, наранил е и е дамгосал сърцето ми — всеки миг, от първия до последния.
— Но, Мей, скъпа, какво се е променило в Америка?
— Пътуването далеч от дома променя мъжете. Разбираш ли, докато Фред не е бил с мен, той е забравил, че иска да е с мен, а след като е забравил това, вече е бил готов да забрави всичко. Различният начин на живот, новите неща, които вижда, новите хора, с които се среща.
— Но въпреки това…
— Още щом си дойде, усетих какво се е случило. Не мога да ти опиша колко беше различно. Не беше ясно изразено и натрапчиво, а някаква странна и почти недоловима промяна. Дребните неща, които казваше, поведението му, дори гласът му — говореше по-силно като човек, който се мъчи да прикрие тайна… разбираш ли? Забелязах го още първия ден след завръщането му и изтиках тази мисъл някъде настрани, обаче ме болеше… и продължава до днес да ме боли… а сега вече знам какво съм се опитвала да скрия.
— Влюбен ли е в друга? — прошепна тя.
— Да… — и гласът й отново секна, а в очите й бликнаха сълзи, — да… разбира се, има и друга жена в цялата история, обаче не е само това. Той вече не иска нашия живот, тази къща, мен… нищо. Иска да скъса с всичко. Не желае обвързаност или дом… говори, че ще се върне в Америка.
— Но такова поведение от страна на Фред… И през цялото време, когато съм ви виждала заедно, не съм забелязала нищичко и у двамата… Горкичката Мей!
Макар да изпитваше състрадание и да притискаше Мей към себе си, мъчейки се да я успокои, усещаше, че всъщност в сърцето си не изпитва никакво истинско съчувствие и че сълзите на Мей дори я дразнят и предизвикват трудно преодолимо презрение, затова си помисли, хвърляйки поглед към часовника: „Сигурно не мога да изпитам тези чувства, понеже знам, че на мен не може да ми се случи“.
— Още не съм обмислила как ще живея — каза Мей, — знам само, че е невъзможно да страдам повече, отколкото изстрадах досега. Всичките ужасни месеци, а после и… днес.
— Не плачи, скъпа — каза тя, а си мислеше: „О, боже, нима ще започне отначало? Наистина е прекалено. Пък и става късно“.
— Не смяташ ли, че едно голямо бренди със сода ще ти се отрази добре? — предложи тя. — Сърцето ти сигурно се пръска. Ако се качиш горе и си легнеш с хубава топла грейка и два аспирина… и се помъчиш да забравиш…
Мей й се усмихна през сълзи.
— Да не мислиш, че това е лек — каза тя. — Не, добре съм… не се тревожи за мен. Пък и трябва да се връщаш… Той се прибира тази вечер, нали? Чак сега се сещам.
— Да — отвърна тя безразлично, опитвайки се да не парадира с радостта си, и като компенсация, стисна ръцете на Мей: — Скъпа, само да знаеш колко много ти съчувствам, само да можех да поема част от болката ти. Какво жестоко и позорно нещо е животът… Бог не бива да допуска да се случват такива неща… какъв ужасен и пълен с нещастие свят, защо изобщо се раждаме… — В нейните очи също бликнаха сълзи и двете се залюляха на канапето, а тя с тръпнещо от нелепа радост сърце и с представата за неговото лице в съзнанието, си каза: „О, боже, толкова съм щастлива!“.
Най-сетне се откъсна от приятелката си. Стрелките на часовника показваха шест и половина.
— Разбира се, ще дойда утре. — А си мислеше, че влакът му може да е подранил, и не проумяваше как изобщо успява да овладее усмивката си пред горката Мей. — Скъпа, сигурна ли си, че ще си добре, ако те оставя самичка? — попита и без да дочака отговора, посегна към палтото и шапката и се огледа за чантата си, разтреперана от вълнение, което вече не бе способна да овладее. — Лека нощ, скъпа — целуна я тя нежно и потупа подутото и осеяно с червени петна лице, което предизвикваше у нея безумното желание да се разсмее. („Колко подло от моя страна“, помисли си). Затърси неистово някаква утешителна фраза на раздяла. И понеже след половин час щеше да е с него, щеше да се притиска към него и да се отдаде на чувствата си, без да дава пет пари за никого, опиянена от абсурдно щастие, тя заяви щастливо и с грейнало лице, застанала на прага: — Всичко е наред, болката отшумява.
За четвърти път разпалваше огъня, разбутваше въглените с машата, разлитаха се искри и се посипваха по килима, но тя не забелязваше. Скокна от стола си и докосна цветята, седна на пианото и изсвири няколко акорда от една мелодия, но после се завтече към прозореца и отмести завесата, понеже й се стори, че е чула такси.
Не беше сигурна как би желала да я завари той. Може би приклекнала пред огъня или изтегната в някое кресло, или как пуска грамофона. Часовникът в трапезарията удари осем. „О, сигурно е напред“, помисли си тя отчаяно и се провикна към кухнята:
— Госпожо Къф, колко точно е часът?
— Минава осем, госпожо, и вечерята се разваля.
— Можете ли да я притоплите?
— Мога, госпожо, обаче месото ще се препече и зеленчуците ще омекнат. Много жалко. Няма много да му хареса.
— Не мога да проумея защо закъснява, госпожо Къф. Звъннах на гарата — влакът е пристигнал точно в шест и четирийсет и пет. Какво може да се е случило?
Запъти се от трапезарията към кухнята, гризейки ноктите си. Гадеше й се. Той несъмнено би я уведомил, ако пристига с по-късен влак.
— Ще бъде толкова прегладнял, че като си дойде, ще излапа всичко, дори да е станало на въглен. — Самата тя не беше гладна; ако хапнеше нещо, щеше да й приседне. „Все витае из облаците — мислеше си, — сигурно изобщо не си дава представа за времето. Това им е най-лошото на темпераментните хора. Но все пак…“
Пусна грамофонна плоча, но игличката стържеше. Гласът на Морис Шевалие зазвуча пронизително и нелепо.
Тя застана пред огледалото. Може пък той да се промъкне неочаквано и да застане зад гърба й, да положи ръце на раменете й и да допре лицето си до нейното.
Тя притвори очи. Скъпи! Това такси ли беше? Не… нищо.
„Не си го представях така“ — помисли си тя. Тръшна се на един стол и се помъчи да чете. Безнадеждна работа, пък и какви глупости пишеха само. Защо му е на човек да се интересува от живота на несъществуващи хора? Отново се приближи към пианото и засвири.
„Някой ден ще те намеря, озарен от лунна светлина“, запя тя, но пръстите й бяха натежали, а гласът й беше окаян шепот, който звучеше равно и не можеше да вземе верния тон. Канарчето в клетката наостри уши. Запя и чуруликането му скоро изпълни стаята, оглуши я, пронизително и нелепо, толкова силно, че тя раздразнена метна покривалото върху клетката.
— Не можеш ли да млъкнеш поне за малко, ужасен дребосък! — възкликна тя. Не беше като сутринта, а докато отново разбутваше огъня, си припомни онзи момент следобед, когато мълчаливо се бе усмихвала и си бе мислела: „Ще запомня този миг“.
Столът си стоеше празен, стаята изглеждаше безжизнена и мрачна, а самата тя приличаше на невръстно момиченце с увиснали ъгълчета на устата, което хапе връхчетата на косата си, мърда неспокойно и прегърбено и подсмърча в носната си кърпа: „Не е честно“.
Скоро щеше да се наложи пак да се качи горе и да оправи лицето си, понеже се беше издокарала за него още в девет и половина. Лицето й се нуждаеше от освежаване. Трябваше да напудри носа си, леко да подсили червилото (което толкова лесно се изтриваше) да среше косата си назад от лицето по новия начин.
Хвърли последен поглед към огледалото и си помисли колко евтино се държи — като всяка друга жена, която чака мъж… жалка като птиците, които се перчат една пред друга… Стори й се, че лицето, което я гледа от огледалото, красиво и усмихнато, всъщност не е лицето на истинската й личност, а е някак пресилено неискрено; всъщност тя беше уплашено момиченце, което не даваше пет пари как изглежда, а с разтуптяно сърце копнееше да изтича на улицата и горещо да помоли мъжа си да се върне у дома при нея…
После тя застина напълно неподвижно, понеже пред входната врата наистина спря такси, в ключалката наистина се завъртя ключ, в коридора наистина отекнаха гласове, тежко се стовариха куфари, госпожа Къф излезе от кухнята и неговият глас…? Не помръдна, сякаш нещо се надигна в гърлото и я задуши, а нещо друго плъзна по краката й и ги парализира — прииска й се бързо да изтича и да се скрие някъде, да се заключи. Сетне вълнението отново я заля като вълна, тя изхвърча от спалнята и застана горе, на стълбите, вперила поглед към него долу, в коридора.
Той се беше привел над куфарите си и се суетеше с ключовете си.
— Може веднага да занесете тези неща горе, госпожо Къф — каза той и после се изправи, когато я чу да слиза по стълбите. Вдигна поглед и рече: — Здравей, скъпа.
Интересно — май беше понапълнял или пък така изглеждаше заради палтото? И явно се бе порязал, докато се бръсне, понеже на брадичката му имаше смешна лепенка.
Тя бавно слезе по стълбите и се помъчи да се усмихне, но се чувстваше някак неловко, срамуваше се.
— Притесних се — каза, — какво се случи? Сигурно си страшно прегладнял.
— О, изпуснах връзката — отговори той. — Допусках, че ще се досетиш. Всичко е наред, госпожо Къф, вечерях във влака.
Вечерял ли? Но тя не го беше планирала така.
Той я целуна набързо и я потупа по рамото, все едно е малко момиченце, а после се засмя и попита:
— Ама какво си направила с косата си, за бога?
Тя също се засмя и се престори, че няма нищо против реакцията му:
— Измих я, не е нищо особено, малко е рошава. — Двамата отидоха в салона. — Ела да се стоплиш — подкани го тя.
Той обаче не седна, ами закрачи лениво, подрънквайки с ключовете си в джоба.
— Естествено, прибирам се и заварвам проклетата мъгла. Боже, каква страна!
— Мъгливо ли е? Не съм забелязала. — Настана кратка пауза, докато тя се взираше в него. Да, наистина беше напълнял, беше някак различен. — Хареса ли ти Берлин? — попита глуповато.
— О, великолепно място! Лондон не може да се сравнява с него. Атмосферата, животът там, хората, всичко. Умеят да живеят. — Той се усмихна и се залюля на пети, припомняйки си. А тя си помисли колко е ужасно, че в момента в съзнанието му се въртят картини, които тя никога няма да види, че той си припомня нещата, които е правил и които тя никога няма да узнае.
— Представям си — каза тя и вече мразеше и Берлин, и хората, и живота там. Не й се слушаше за това, но ако той не й разкажеше и притаеше всичко в себе си, нямаше ли да стане по-лошо?
— О! — възкликна той внезапно и се плесна по челото — глупав и театрален жест, съвсем не импулсивен, а планиран. — Боже, трябва да телефонирам. Съвсем забравих. Едни хора от Берлин са тук.
— Да телефонираш ли? — попита тя със свито сърце. — Но, скъпи, ти току-що пристигна.
— Обаче обещах, много е важно — отговори той и я целуна, сякаш искаше да каже: „Хайде, бъди добро момиче“, но вече бе дръпнал завесите, вдигна слушалката и набра номера. Знаеше го наизуст, отбеляза тя, не се наложи да го погледне в тефтерчето си.
Тя се сгуши пред огъня, понеже кой знае защо се почувства изморена и й стана студено. Усети празнота отвътре — може би защото не беше вечеряла.
Той се свърза с приятелите си — говореше на немски и тя не разбираше. Поток от отблъскващи и глупави думи, а и той не спираше да се смее — чак толкова забавни ли бяха тези приятели? Защо се смее? Струваше й се разговорът никога няма да свърши. А после той се появи зад завесите поруменял и усмихнат.
— Е, разкажи ми новините — подкани я той твърде високо. Може би беше решил, че в крайна сметка вече е неин ред. Тя усети, че се затваря, засрами се, почувства се глупаво. Спомни си за Мей и съпруга й. Не, не можеше да му разкаже за това. Като че ли беше още рано… моментът не беше подходящ.
— Ами, не се сещам — каза тя. — Няма нищо специално за казване.
Той се засмя и смехът му се превърна в прозявка.
— А как е старата птица? — попита той и погледна незаинтересувано към клетката, понеже всъщност не го интересуваше.
— Добре е — отговори тя.
Той се изтегна на един стол, като продължаваше да се прозява с широко отворена уста, и докато го наблюдаваше, тя бе напълно сигурна, че не си въобразява, не си измисля, и че той не само е понапълнял, а въобще е различен… променен, странен… друг.
Той тихо си заподсвирква, зареял поглед в нищото. После каза бавно:
— Боже, интересна работа, само като си помисля, че вчера по това време бях в Берлин.
Тя се усмихна нервно, обзета от огромно желание да му достави удоволствие, но нещо прободе сърцето й като остър нож, завъртя се и се усука в раната, а в съзнанието й отново и отново прозвучаха думите: „Всичко е наред, болката отшумява… болката отшумява“.
Когато поеха с колата през провинцията в петък вечер, двамата почти не си говореха. Чувстваха, че думите ще нарушат съвършената хармония. Той седеше зад волана, съсредоточен над кормуването и правия път пред тях, въртейки волана с една ръка и преметнал другата през раменете й. Тя се облегна на него с ръце в скута и от време на време въздишаше и доволно промърморваше.
Той явно разбираше тези звуци, защото им отвръщаше по свой начин — усмихваше се и коляното му докосваше нейното.
Съзнанието и на двамата беше празно и някак глуповато, лишено от последователна мисъл. Понякога тя му мяташе кос поглед, а в момента тъкмо си мислеше колко й харесват прорасналите по тила му косъмчета. Не забелязваше смешните петна от слънчево изгаряне на челото му, които се зачервяваха още повече с всеки изминат километър. Той мярна една тъмна къдрица под баретата, усукана нагоре, както си му е редът, но пропусна петното пудра, нанесена неравномерно на носа й. Бяха влюбени.
— Разбираш ли — каза й той веднъж, — най-прекрасното е, че ние сме много добри приятели. Още от самото начало те чувствам такава. Никакво усилие, никакви напрегнати последици. С теб мога да бъда напълно неподправен. Като си помисля за всичките други жени, които съм познавал… — Той замълча и се засмя, свивайки рамене. В крайна сметка нямаше нищо лошо тя да си мисли, че е имало и други жени.
— Да, и аз така се чувствам — каза тя. — Най-сетне мога да бъда себе си, няма нужда да се преструвам. Мога да се отпусна и да се наслаждавам на покой. — Докато изричаше тези думи, тя придаде на гласа си тъжно и малко изморено звучене с надеждата да подскаже с интонацията си, че до този момент животът й е бил твърде наситен, твърде интензивен — че е била от хората, които горят свещта и от двата края.
— Покой — бавно изрече той. — Да, колко копнеех за покой в Индия. Представа нямаш, скъпа, какво причинява животът на хората там.
Той бе водил много удобно съществуване в Мадрас цели шест години, но сега нямаше защо да разказва за всичко това. Тя имаше много романтични виждания за Индия. Сигурно си го представяше на лов за глигани, издокаран с бели бричове, или може би как изучава йога.
— Представям си те — казваше му тя — как работиш и яздиш под онова безмилостно слънце, докато аз се мотая безцелно из Лондон, водя безполезен и лекомислен живот и ходя от забава на забава.
Тя се засмя горчиво, поне така се надяваше, и допускаше, че в главата му се нижат картини на нощни клубове, на негърски оркестри, на досадена изисканост — всичко друго, но не и донякъде официалните вечери в Кензингтън, толкова привични за нея.
— Прекрасно е как се разбираме, нали? — каза той. — Обичаме еднакви неща, мислим еднакво, нямаме никакви разногласия. Наистина е абсолютно невероятно… казвам ти… — Той замълча, неспособен да продължи, не намираше думи, с които да изрази чувствата си.
— Скъпи! — откликна тя.
Когато пристигнаха, луната огряваше водата и приливът беше настъпил. Вълните тихо се разбиваха на брега под къщата.
— Често съм си мечтала за такова място — рече тя неопределено и разпери ръце. Никога не мечтаеше, ама нейсе. — Представях си как лежа на горещия бял пясък, над мен е безоблачното небе, а до мен е някой, когото обичам, който ме разбира. Някой, който ми носи покой.
— Милата ми! — промърмори той. Помисли си, че тя все опява за този покой. Запита се дали би могъл да й наеме моторница с някой благонадежден кормчия.
— Утре ще си наемем лодка, нали? — предложи той. — И ще отплаваме далеч от всичко това, чак до хоризонта. — Гласът му беше театрален, а лицето му беше извърнато в профил на фона на небето. Тя побърза да промени настроението си, за да влезе в тон с него.
— Ти и аз заедно ще отплаваме към звездите — каза тя.
Чувстваха се толкова романтично, толкова авантюристично, почти като викинги.
Към обяд в събота вече си имаха нежни обръщения един към друг и си говореха на свой специален език. Невъзможно бе някой от тях да изрече нещо, без да бърбори неразбрано като дете и да се цупи, без да тупа с крак и да пляска с ръце. Двамата преминаха от глуповатото самодоволство към някаква чудата сенилност.
— Мишлето иска да отиде да се изкъпе — заяви тя, а беше висока и мургава, и се бе сбогувала завинаги с трийсетте.
— Мъжлето също иска да отиде да се изкъпе — отговори той. Двамата започнаха да се пръскат и да играят на „Ринги, ринги, рае“ във водата.
— Мъжлето е голям и силен — каза му тя, докато лежаха един до друг по гръб и се печаха на слънце — и затова Мишлето толкова много обича Мъжлето — плъзна тя пръсти по ръката му. Той леко потръпна, не обичаше да се къпе в морето.
— Какво има за обяд? — попита той и щракна с белите си мъртви пръсти. — Не знам за теб, но аз съм гладен.
Тя се почувства засегната, донякъде отхвърлена.
— Ще отида да проверя — отговори, но съжаляваше. Той забеляза настанилата се помежду им сянка.
— Но първо Мъжлето ще целуне Мишлето — каза той.
Тя се усмихна и облакът оттули слънцето.
— Ние се обичаме, нали? — попита тя.
— Да, скъпа.
Тя се запрепъва нагоре по брега към къщата, влачейки мократа си хавлия отзад. Той за пръв път забеляза, че без чорапи прасците на краката й са едри.
Следобед си починаха докъм пет часа. Небето все още беше ясно, а морето не трепваше.
— Мъжлето ще разходи ли Мишлето с лодка? — попита тя.
Той си спомни за обещанието си с тревожно опасение. Ама че досада! Навън ли щеше да го замъкне?
— Мъжлето ще направи всичко, което иска Мишлето — прозя се той.
Слязоха до малкия кей, за да огледат лодките.
— Да вземем онази прекрасна червена лодка, скъпи. Много ще отива на баретата ми — предложи тя.
— Мишлето иска червена лодчица — разсеяно отбеляза той, а всъщност се питаше дали ще се справи с двигателя.
— Много е просто, господине — обясни му човекът Не е нужно да си голям умник. И дете може да я управлява. Ето оттук палите, това ви е дроселът — нагласявате си лоста ето така, наполовина отворен. Завъртате три пъти, после отваряте дросела докрай.
— Моля? — попита той. — Какво? Не ви разбрах. Повторете.
Хвърли поглед през рамо да провери дали го е чул. Тя се настаняваше сред възглавничките и не гледаш към тях. Мъжът запали двигателя с едно дръпване и след миг потеглиха, а лодкарят им махаше насърчаващо от пристана. Той стисна здраво кормилото и се огледа притеснено наляво-надясно.
— Умното Мъжле! Как хубавко кара лодката! — похвали го тя.
Той преглътна и издаде напред челюстта си. Носеха се към открито море. Слава богу, че водата беше като тепсия. Той се почувства по-спокоен, лекият ветрец рошеше косата му, пръските танцуваха по лицето му.
— Скъпи, изглеждаш великолепно! — провикна се тя.
Той се усмихна. Сладкото малко Мишле! Насочи лодката към един закътан залив.
— Колко е часът? — попита тя сънено. Той се сепна. Откога бяха пуснали котва тук? Не помнеше. Слънцето вече си бе тръгнало от залива, водата изглеждаше студена и сива. Двамата потръпнаха и тя се пресегна за горната си дреха.
— Мишлето иска да се прибира у дома — каза.
Той опита да си спомни обяснението на лодкаря как да запали мотора. Колко да отвори онова нещо… и кой лост да нагласи? Въртеше ли въртеше, но без никакъв успех, само дето всеки път одираше кокалчетата си.
— Проклятие, да го вземат мътните и всички дяволи! — изруга той и засмука пръстите си с ожулена кожа.
— Лошо Мъжле! — скастри го тя.
— Ами опитай ти да запалиш тая проклетия. Не разбирам нищо от лодки — призна той изтощен. — Моторът е скапан, не работи. Мили боже! Тия трябва да бъдат разстреляни, задето дават под наем такава лодка. Виж това… — Един винт падна в дланите му.
— Ти сам го извади, видях те — каза тя. — Не вярвам, че знаеш как работят тези неща.
— Точно така, обвинявай мен — възмути се той. — Чия беше идеята — твоя или моя? Аз се чувствах прекрасно и преди. Не съм искал да наемаме проклетата лодка.
— Е, скъпи мой, ако знаех, че си толкова неспособен, смяташ ли, че щях да се кача на тази лодка? Я си виж лицето, цялото е омацано с масло. Ако подозирах, че ще изглеждаш като…
Типично по женски — да ругае него, при положение че той просто се старае да й достави удоволствие.
— Е, голяма каша — мрачно отбеляза той. — Не знам какво да правя.
Той потръпна и надяна мушамата си. Тя изведнъж забеляза изгорялото от слънцето място на челото му. А и косата на темето му беше оредяла. Изпълни я раздразнение, студенина и досада.
— Не можеш ли да извикаш, или да помахаш? — каза тя. — Все някой ще чуе.
Брегът и скалите обаче бяха пусти, не се виждаше жива душа. Неговото „ехооо“ звучеше толкова нелепо, помисли си тя, толкова пронизително и неприятно, все едно е бойскаут. Направо й лазеше по нервите.
— О, спри, моля ти се! Явно няма смисъл.
Той духна в шепите си.
— Дано морето да не се разбунтува — каза той. — Не ставам за моряк. Прилошава ми и от най-лекото полюшване.
Тя го изгледа ледено.
— Мислех, че те бива в тези неща — заяви тя, а той се зачерви раздразнено.
— Да не ме вземаш за някакъв авантюрист изследовател? — попита я раздразнено. — Защо да не ти призная, лошото време ми се отразява много зле, постоянно настивам. Само няколко часа тук ще ме тръшнат в леглото за седмици.
— Е, в Индия със сигурност си свикнал на суров живот — сви рамене тя.
— Скъпо момиче, да не мислиш, че Индия е някаква измислена страна за филмови герои? Не бъди толкова невежа. В Мадрас имах много удобна къща с десетина слуги, които се грижеха за мен.
— Жалко, че никой от тях не е тук сега — отговори тя студено.
За няколко минути настана тишина. Приливът беше започнал, водата бързо се надигаше и полюшваше лодката насам-натам.
— Виж това — посочи той. — Никак не ми харесва. Сигурно сме в огромна опасност. Не ми харесва.
— Да беше помислил за това, преди да ме доведеш тук — сряза го тя. — Мислеше само как да се изфукаш по този идиотски начин. Защо изобщо пуснахме котва в отвратителния залив?
— О, аз ли съм виновен, че пуснахме котва, а? Нали ти ме помоли да се любим? — отговори той.
— Помолила ли съм те! Хубава работа! Да не мислиш, че ми е приятно да се въргалям в тази мръсна и неудобна лодка?
— Небето ми е свидетел, че нямаше да спра, ако ти не ми се беше нахвърлила — каза той.
— Значи ме смяташ за разпусната, така ли? Сега остава да кажеш, че аз съм предложила и да дойдем тук за уикенда.
— Горкото ми дете, беше съвсем очевидно, че го искаш, нали?
— Не знам дали съзнаваш, че звучиш като простак и лъжец. Досега никой не ми е говорил така.
— Може би никога не им се е удавала възможност.
— Ама ти си бил ужасно самомнителен! Освен това сигурно си мислиш, че това е първият уикенд през живота ми, когато отивам някъде с някого, нали?
— Не създаваш впечатление на човек с богат опит — отвърна той.
— Благодаря ти — каза тя. — Сега, след като си решил, че това е първият ми уикенд, нямам нищо против да те осведомя, че си най-голямото разочарование в живота ми, откъдето и да го погледнеш.
Заваля — отначало тупнаха само няколко капки, после заръмя, а накрая, на свечеряване, рукна проливно. Небето притъмня, приливът разклати лодката. Той се облегна на планшира — слабичка жалка фигурка с влажния си бански, с мушамата си и с посинелия си от студ нос.
Тя неочаквано си спомни една книжка с картинки от детството си и илюстрацията на малък таласъм на име Инки Имп. Какво нелепо същество беше! Колко безполезно, колко лишено от храброст. Издуха носа си и се закашля. Той се извърна, за да не гледа зачервеното й разплакано лице и приличната на миша опашка мокра коса, провиснала до раменете. Седеше начумерена, изпита, невероятно непривлекателна. Приличаше му на мокра мишка. Мишле. Отиваше й и още как!
— Слава богу, че поне вече не се налага да говорим този непоносим език.
Тя го наблюдава намусено известно време, после го срита:
— Ако ще се разболяваш, разболей се най-сетне, та всичко да свърши.
В пет часа сутринта една рибарска лодка ги изтегли на буксир до пристанището. Той вече имаше силни ревматични болки в краката и белият му дроб беше простинал. Тя усещаше в главата си наченки на простуда, а дясната й буза беше подута от невралгия. Веднага си легнаха и спаха цял следобед. Неделята ги посрещна сива и безрадостна, а дъждът продължаваше да барабани по прозорците.
Седяха в дневната на два твърди стола пред пушещия огън, а дори нямаха неделните вестници. Съзнанието и на двамата беше празно и глуповато, без никакви последователни мисли. От време на време тя поглеждаше към него и забелязваше изгореното място на челото му. Той пък забелязваше размазаната по носа й пудра. Вече не бяха влюбени.
— Разбираш ли — каза й той, — работата е там, че ние не сме партньори, ама изобщо, дори не харесваме еднакви неща, нито пък мислим еднакво. Толкова е безнадеждно, че… ами, какво да ти кажа… — замълча той неуверено и сви рамене.
— И аз се чувствам така — увери го тя. — Ние двамата непрекъснато се дразним. Караш ме да се чувствам нещастна и неспокойна.
— Как ми се иска да бях в Индия — призна й той.
— Представям си — засмя се тя горчиво, — седиш си на глупавия стол и гризеш химикалката, докато аз тук агитирам хората за допълнителните парламентарни избори.
Заслушаха се в дъжда и в прибоя.
— Мястото е ужасно — каза тя, — потискащо и мрачно. На километри има само пясъчни дюни. Като затворническо селище е.
„Глупачка“, помисли си той, но всъщност по-скоро се чудеше дали ще е възможно да наеме кола, която да ги върне до града. Беше твърде изморен, за да шофира.
— Получавам невралгия само като седя в тази противна стая — заяви тя, но той не я слушаше.
— Хайде да си наемем кола, да напуснем това ужасно място и да се прибираме в Лондон — предложи той. Звучеше раздразнително, гледаше мрачно през прозореца и усещаше ревматични бодежи в раменете.
— Ти и аз да се возим в една кола чак дотам? — попита тя. Толкова си бяха омръзнали един на друг, толкова бяха изморени. На небето се появи синьо петънце, откъм дърветата запя кос. Но те не видяха, не чуха.
— Боже, това място сигурно е накрай света — отбеляза той.
В неделя вечерта, докато пътуваха обратно към Лондон, почти не си продумаха.
Започна да посещава долината първо насън — кратки и разпокъсани видения, които помнеше, след като се събуди, но после те бързо се замъгляваха и изчезваха в бъркотията на всекидневието. Сънуваше, че върви по някакъв път, ограден от двете страни с високи букове, който след време се стесняваше до неравна разкаляна пътека, обрасла с гъсталаци, а край нея имаше само храсти — рододендрони, азалии и хортензии, протегнали ластарите си над пътеката, за да я обхванат като капан. На дъното на долината сред шубраците имаше просека, килим от мъх и ленив поток. Показа се и къщата. Широк прозорец на приземния етаж с пълзяща роза по рамката, а самата тя стоеше пред него на тераса с някаква странна настилка. Такъв покой струеше от усещането й, че познава прекрасно долината и къщата, че постепенно започна да очаква охотно съня. Разхождаше се по изоставената тераса и долепяше буза до гладката бяла стена на къщата, сякаш е част от живота й, свързана е с нея, владее я. Но повече от всичко мястото бе за нея убежище — тук нищо не можеше да й навреди. Този сън бе нещо скъпоценно и обично, което по свой особен начин не се разкриваше напълно, не разказваше история, нито пък следваше някаква последователност. Тя не помнеше кога сънят я е споходил за пръв път, но като че набъбна в нея след болестта, сякаш частица от упойката бе полепнала по спящото й съзнание като нежна мъглица.
Денем сънят я напускаше и се завръщаше чак след седмици и дори месеци, когато изведнъж в притихналото утро, когато светът още спи и преди първото птиче да запърха с криле, тя се озоваваше на терасата пред къщата и се обливаше цялата с топлината на слънцето, извърнала лице към отворения прозорец. Спящото й съзнание, откъснато от света и наситено живо в селенията на собствените й сънища, притихваше, отпускаше се и мърмореше уединено: „Аз съм тук, щастлива съм, отново съм си у дома“.
Нищо повече, никакъв извод; просто моментно състояние отвъд небето и земята, застинало във времето между два удара на часовника, което отново изчезваше и тя се събуждаше в познатата си спалня в началото на новия ден. Тракането на чашите за закуска, уличните шумове, тананикането на метача на задните стълби, всички обичайни за домашния уют звуци, рязко я връщаха към действителността, към безпомощното усещане за загуба. След болестта беше станала по-разсеяна от всякога, така й казваше леля й — все едно да живееш с привидение, с човек, когото всъщност го няма. „Вдигни очи, ослушай се, за какво мислиш?“ И тя сепнато вдигаше глава, озадачена от предявените към нея изисквания. „Извинявай, бях се отнесла“.
— Витаеш, вечно витаеш в облаците — долиташе отговорът и тя, нали беше чувствителна, се изчервяваше, мигом засегната, но обзета от желание да бъде умна и забавна заради леля си. Начумерено сбръчкваше чело, прокрадваше се до някогашната си ученическа стая, облягаше ръце на прозореца и зарейваше поглед към покривите на къщите, доволна, че е останала сама. Ала съзнаваше самотата си и някак странно и инстинктивно усещаше, че просто е оставила времето да минава, че мястото й не е тук, че очаква нещо, което ще й донесе сигурност и покой, нещо като хлътналата и обрасла пътека от сънищата й… и къщата, и щастливата долина.
Първото нещо, което той й каза, беше:
— Не си ранена, нали? Излезе точно пред колата. Викнах ти, но ти не ме чу.
Тя примигна срещу него и се зачуди защо лежи по гръб на пътя, но изведнъж си спомни как е слязла от тротоара и е пропаднала в нищото.
— Все не внимавам къде стъпвам — каза тя.
Той се засмя и каза:
— Глупаче такова.
Изтупа праха от полата й, а тя го наблюдаваше сериозно и съзнаваше малко уплашено, че „това се е случвало и преди“. Обърна се към колата и й се стори, че разпознава стойката на раменете му и обраслия с косъмчета тил. Ръцете му, мургави и сръчни, й бяха познати ръце. Само че очите нямаше как да я заблудят, така че явно никога не го бе виждала.
— Изглеждаш бледа и уплашена — каза той. — Ще те откарам у дома, само ми кажи къде е.
И тя седна до него в колата, съзнавайки, че бледнината на лицето й изобщо не е свързана с инцидента, нито с неотдавнашното й заболяване: беше пребледняла от смайване при срещата си с него и от прозрението, че това е началото на нещата и че кръговратът е започнал. След това прозрението й отлетя като сън, който изчезва на зазоряване, и те двамата станаха мъж и жена, които не се познават и си бъбрят най-общи неща, наслаждавайки се взаимно на компанията си.
— Тази местност не е много хубава — каза му тя, — само покрайнини, не е истинска провинция.
А той се усмихна и отговори:
— На мен цялата провинция, освен западната, ми се струва непозната и скучна. Но пък аз съм от Райшър.
— Райшър — повтори тя. — Не, никога не съм ходила чак там. — Тя заповтаря думата, превърташе я в мисълта си отново и отново, като отглас от изчезнал акорд.
— Открай време си живея тук — призна и думите заглъхнаха като изречени от някой друг, а самата тя се понесе над поле с киселец, усещаше уханието на орлови нокти в ноздрите си и чуваше ромона на река в ушите си, преродена, жива за пръв път.
Чу се да казва:
— Помня, че Райшър беше оцветен в жълто в училищния ми атлас.
— Колко любопитно, че си спомняш това! — засмя се той.
В съзнанието й отново просветна нещо познато: „Той ще ме подкачи за онзи ден и аз ще се върна назад в онова време“. Наложи се да си припомни, че са непознати, че нищо подобно не се е случвало и че тя е само едно болно момиче, глуповато и разсеяно, и…
— Бих искала да ви поканя на чай — каза тя официално и учтиво. — Мисля, че ще успеем да открием къщата на леля ми.
Жуженето на разговора, хрупането на препечена филийка, прислужницата, влязла да запали лампите, кучето, което си просеше захар — това бяха естествени и неизбежни неща, но те имаха значение, сякаш бяха закачени на стената картини, а тя беше посетител в галерията и ги разглеждаше една по една. И по-късно:
— Довиждане — каза, съзнавайки ясно, че ще го види отново, и радостна от тази мисъл. Обаче в същото време нещо в нея се боеше от тази мисъл, опитваше се да я изтласка настрани.
През онази нощ видя долината много ясно; покатери се по пътеката до къщата, застана на терасата пред отворения прозорец и й се стори, че предишното усещане за покой и за бягство от света вече е примесено с новото съзнание, че къщата не е празна, а е населена, гостоприемна. Помъчи се да стигне до прозореца, но усилието бе твърде голямо за нея, ръцете й се отпуснаха безсилно отстрани, образът се разнесе и тя се оказа взряна с ококорени очи във вратата на собствената си спалня. Даваше си сметка, че е много рано, че прислужниците още не са се размърдали, обаче телефонът в коридора звънеше.
Тя слезе долу, вдигна слушалката и чу неговия глас.
— Моля да ме извиниш — каза той, — знам, че е невъзможно рано, за да ти се обаждам, обаче току-що ми се присъни страшно убедителен кошмар, че нещо ти се е случило. — Той понечи да се засмее, засрамен от слабостта си. — Беше толкова силен, че направо не мога да повярвам, че не е истински.
— Съвсем добре съм — отговори тя и се засмя. — Спах много спокойно и се чувствах щастлива. Позвъняването ти ме събуди току-що. Какво не беше наред според теб?
— Не мога да обясня — отговори той озадачено. — Сигурен бях, че си заминала и никога вече няма да се върнеш. Нямаше никакъв начин да се свържа с теб. Беше заминала по своя воля.
— Е, не е така — усмихна се тя на притеснението му, — тук съм и съм в безопасност, но е много мило от твоя страна, че се тревожиш.
— Искам да те видя днес — настоя той — просто за да се уверя, че нищо не се е случило. Че още си изглеждаш по същия начин. Да, вината е моя, ако не те бях блъснал с колата, това нямаше да се случи… Ето какво почувствах доста объркано в съня си. Нали ще ми позволиш да те видя? Кажи, че ще ми позволиш!
— Да — отвърна тя, — да, и аз бих искала да те видя. — Защото това трябваше да се случи, тя нямаше избор, а гласът му беше отглас от собствените й мисли, потиснати и неосъществени.
След като се ожениха, той я подкачаше за сутринта на запознанството им и как обаждането му по телефона я беше събудило.
— Вече не можеш да избягаш — казваше той, — сега си моя и си в безопасност завинаги. Кошмарът ми се е дължал на лошо храносмилане. Трябва да си била влюбена в мен, за да вдигнеш слушалката толкова бързо! Погледни ме, какво си мислиш? Витаеш в облаците, все витаеш.
Той обгърна с ръка раменете й и я целуна по темето, а тя, макар да откликна, като се притисна към него, усети леко бодване в сърцето, понеже в крайна сметка той май не беше разбрал. И той щеше да се окаже като всички други и да се дразни на разсеяността й, дори против волята си.
— Не витая — отвърна тя, облегната на рамото му. Съзнаваше, че го обича, но въпреки това частичка от нея си оставаше неприсвоена, недокосната, нещо, което той не можеше да стигне, и макар да обожаваше ръцете му, гласа му, присъствието му, й се искаше да се отдръпне, да замълчи, да си почине.
Стояха до прозореца на малката странноприемница и гледаха надолу към реката, към поклащащите си лодки и далечните гори отвъд.
— Щастлива си, нали? — попита той. — Рейшър отговаря на очакванията ти — прекрасен е, нали?
— Много по-прекрасен — отговори тя.
— По-добре ли е от жълтото ъгълче в твоя атлас? — засмя се той. — Виж, утре ще отидем на експедиция, ще поскитаме по възвишенията, ще навлезем в горите.
Той разгърна картата си на масата и се зае да чертае планове и маршрути. Тя се напрегна, усети, че я изпълва странна енергия. Искаше й се да излезе, да върви, а не да се мотае тук, в тясната дневна.
— По някое време трябва да почистя колата и да заредя бензин — каза той. — Ти тръгни пеша по пътя, аз ще дойда по-късно. Няма да се бавя.
Тя излезе от странноприемницата и пое нагоре по пътя към завоя на реката, после се спусна към брега, като се препъваше в камъни, водорасли и малки хлабави скални късове. Стигна до поток, който течеше на запад, ограден и от двете страни с дървета, които се спускаха досами водата. В потока нямаше лодки, той беше спокоен и притихнал, а тишината нарушаваха само стрелкащите си под повърхността риби, които образуваха вълнички на повърхността на водата. Брегът изчезна под прилива и тя трябваше с мъка да си проправя път между дърветата на по-високото, газеше упорито, развълнувана без видима причина, и чувстваше, че дори тишината се дължи на нея. Дърветата шумоляха уважително, тъмни и зелени, предните постове на магическия свят.
Изведнъж пътят се наклони и тя пое надолу, надолу в безредието на някаква долина, нейната долина, където й беше мястото. Високи букове се извисяваха и от двете й страни, а после, както си го знаеше открай време, пътят се стесни до разкаляна пътечка, обрасла с преплетени шубраци, отвъд които я очакваше къщата, загадъчни и притихнала, с осветени широки прозорци, сякаш възпламенена от лъчите на залязващото слънце, красива, примамлива. Усещаше, че не е уплашена от сбъдването на съня си — то бе въплъщение на покоя, сякаш отговор на молитва. На пръв поглед мястото изглеждаше пусто, а къщата — необитаема, обаче, когато тя застана на терасата, белите стени сякаш засияха и станаха по-крепки, а онова, което тя бе помислила за бурени, прораснали през необикновената настилка, се оказаха скални растения, обсипани с цвят. Усети как я прободе разочарование, че нейната къща ще се окаже домът на други хора. Прокрадна се по-наблизо, вдигна ръце към рамката на прозореца — неизменното последно действие от съня й — и надникна през стъклото в вътре. Стаята беше хладна и пълна с цветя, а топлото слънце не докосваше пъстрите кретони. Беше весела мъжка стая, а единственият намек за официалност беше тежкият полилей от тавана.
В средата имаше маса, върху нея — мрежа за пеперуди, по столовете имаше исторически книги, а в ъгъла на канапето — лък, стрела и малко откъсната корда. На кука на вратата беше окачен пуловер, а самата врата беше отворена, като че ли някой току-що беше излязъл от стаята. Тя се приведе, долепила буза до рамката на прозореца, отпусната и щастлива, и си помисли: „Много ми се иска да познавам момчето, което живее тук“. Както се усмихваше, нехайно и доволно, погледът й попадна на снимка върху полицата над камината — нейната снимка. Не беше виждала тази снимка, прическата й беше различна, но макар да бе свежа и модерна, приликата сякаш контрастираше на стаята, която бе интригуващо поизбеляла и старомодна.
„Това е някаква закачка — помисли си тя смаяна, — някой е знаел, че ще дойда, я е сложил там на шега“. След това забеляза върху камината лулата на съпруга си, онази с грапавата чашка, а над нея — стара спортна гравюра, която леля й беше подарила. Мебелите, картините, тях познаваше добре, всички те бяха нейни. Само че тя знаеше, че тези предмети я очакват пакетирани в кашони в къщата на леля й в Мидълсекс и че няма как да са тук. Почувства се неспокойна и потисната, но не знаеше защо. „Някаква глупава шега — каза си тя, — той просто се подиграва със съня ми“. Обаче се поколеба озадачено, понеже съпругът й не знаеше за този сън. После чу стъпки и той влезе в стаята. Изглеждаше много изморен, все едно отдавна я търси и се е върнал в къщата по друг път. Освен това имаше странен вид — косата му беше сресана на път и беше сменил костюма си.
— Какво има? — попита тя. — Как дойде тук? Познаваш ли хората, които живеят в къщата?
Той не я чу, а седна на канапето и взе вестника.
— Престани да се преструваш — подкани го тя, — погледни ме, скъпи, засмей се, разкажи ми какво се е случило, какво правиш тук?
Той не й обърна внимание, а после в стаята влезе някакъв слуга и се зае да сервира масата за чай.
— Слънцето ми блести в очите — каза съпругът й на слугата, — би ли дръпнал завесите?
Мъжът пристъпи напред и дръпна пердетата, вперил поглед право в нея, без да я познае, пренебрегвайки я, както бе направил и съпругът й, а след като пердетата бяха дръпнати, тя вече не ги виждаше. След миг чу гонга.
Изведнъж тя се почувства много изморена, много слаба, сякаш животът й бе непосилен, твърде труден, по-труден, отколкото тя беше способна да понесе. Искаше й се да извика, помисли си: „Само да можех да си почина… Нямаше да имам нищо против, но това е такава глупава шега…“ После се извърна от прозореца и погледна пътеката към обраслата долина, невероятно уханна, загадъчна и дълбока. Там сигурно имаше мъх, мека орлова папрат, хладният листак на дърветата и приспивното ромолене на потока, който напяваше в ушите й. Щеше да си намери местенце за почивка там, където не можеха да я дразнят, щеше да коленичи и да се скрие, а той щеше да се укорява, че я е уплашил, щеше да излезе на терасата и да я повика.
Докато се колебаеше в началото на пътеката, тя забеляза момченце, което я наблюдаваше откъм храстите. Не го беше виждала дотогава. Очите му бяха големи и кафяви като пришити на лицето копчета, на бузата му имаше голяма драскотина. Тя се смути и се зачуди откога ли момчето я наблюдава.
Тук май всички си играят на криеница — отбеляза тя. — Не мога да разбера какво става — преструват се, че не ме забелязват.
Той се усмихна гризейки нокти. Прииска й се да го докосне — чувстваше го скъп без никаква причина, обаче детето беше неспокойно като подплашен елен и се дръпна.
— Не се страхувай, няма да те нараня — нежно го увери тя. — Искам да се спусна в долината, ще дойдеш ли с мен?
Протегна ръка към него, но то отстъпи назад и поклати глава с пламнало лице, затова тя пое самичка, а то подтичваше малко зад нея и я наблюдаваше, все още несигурно, все още уплашено. Дърветата ги обградиха отвсякъде, сенките също, песента на потока прозвуча отблизо и тя си затананика с леко сърце, щастлива. Сред дърветата се появи просека и обраслият с мъх бряг на реката. „Колко прелестно! Колко спокойно! Никога няма да ме намерят тук“, помисли си тя, доволна от пакостта, която е намислила, ала в този момент до нея за пръв път долетя гласът на момчето, тих като шепот:
— Внимавай — предупреди я то, — внимавай, стъпила си върху гроба.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя и сведе поглед към нозете си, но отдолу имаше само мъх: стъблата на орловата папрат и стъпканата главица на един син цвят на хортензия. — Чий гроб? — вдигна глава тя. Само че него вече го нямаше: нямаше никакво момче, беше изчезнало и гласът му бе просто ехо. Тя го повика: — Криеш ли се? Къде си?
Обаче отговор не последва. Тя хукна обратно по пътеката към къщата, показа се от сенките, но не можа да го намери.
— Върни се, не се страхувай, къде си? — викаше тя и отново стигна до терасата. С лек страх в сърцето забеляза, че белите стени на къщата вече не искрят, огрени от слънцето. Между камъните имаше бурени, не растения, както си мислеше. На прозорците на стаята нямаше завеси, а помещението беше празно, по стените нямаше тапети, подовете бяха голи дъски.
Само неприветливият полилей висеше от тавана, осеян с паяжини, а вятърът през отворения прозорец леко го поклащаше напред-назад като махало на часовник и отмерваше времето. Тя се обърна и хукна бързо по пътеката, от която беше дошла, нагоре и далеч от тишината и от сенките, бягаше от мястото, което беше нереално, неистинско, опустяло и безлюдно. Реална беше само тя и голямото навъсено кълбо на слънцето, което залязваше между буковете в началото на пътя, сурово и червено, като запалена лампа.
Той я откри да броди по брега на реката, вперила поглед пред себе си, разплакана.
— Но какво има, скъпа? — не спираше да повтаря той. — Падна ли, нарани ли се?
Тя се притисна към него, вкопчи се в сигурността на палтото му.
— Не знам — прошепна, — не знам. Не си спомням. Излязох да се поразходя някъде в гората и не помня какво се случи. Непрекъснато ми се струваше, че съм забравила нещо, а не знам какво е.
— Глупавичката ми — каза той, — глупавичката ми тя с глава в облаците, трябва по-добре да се грижа за теб. Недей да плачеш, няма нужда да плачеш. Влез вътре, имам изненада за теб.
Скъпа госпожо Б.,
Простете, че Ви пиша така, без изобщо да се познаваме. Работата е там, че познавам брат ви от Китай, и след като си измолих шест месеца отпуск и преди няколко дни пристигнах в Англия, реших да се възползвам от възможността да Ви уверя, че ще бъда изключително радостен, ако ми позволите по някое време да Ви посетя и да Ви донеса вести от Чарли. Той е в прекрасна форма и разбира се, Ви изпраща много послания.
Моля да ме извините, че Ви се натрапвам така безцеремонно.
4 юни
Скъпа госпожо Б.,
Ще се радвам да присъствам на коктейла Ви в петък. Много очарователно от Ваша страна да ме поканите.
7 юни
Скъпа госпожо Б.,
Не мога да чакам нито ден повече, за да Ви кажа колко приятно прекарах на Вашия коктейл вчера, и какво огромно удоволствие беше да се запозная с Вас. Сигурно съм изглеждал страшно стеснителен и непохватен, но се опасявам, че трите години в Китай са съсипали маниерите и уменията ми да водя разговор! Вие се държахте толкова мило и любезно с мен, но съм уверен, че аз съм издрънкал безброй несвързани безсмислици.
Малко е объркващо да се озовеш отново в цивилизацията, особено в компанията на красива и интелигентна жена. Вече казах прекалено много! Наистина ли няма да имате нищо против скоро отново да намина да Ви посетя?
10 юни
Скъпа госпожо Б.,
Без съмнение приемам поканата Ви за вечеря днес. Ще извините ли слабата ми игра на бридж?
12 юни
Скъпа госпожо Б.,
Не съм забравил обещанието Ви и съм запазил две места за онова представление, което искахте да видите. Нали няма да пристъпите думата си и ще дойдете? Ако искате, след това може да отидем да вечеряме някъде и да потанцуваме.
14 юни
Скъпа А.,
Наистина ли може да Ви се обадя? Сериозно ли имахте предвид едно-две неща, които споменахте снощи? Независимо дали сте говорели сериозно, или не, искам да Ви благодаря за превъзходната вечер. Бях толкова щастлив, че едва ли съм Ви се извинил, задето съм толкова непохватен танцьор!
Благодаря Ви.
17 юни
Скъпа А.,
Извинявайте! Знам, че по телефона се държах като мечок, но бях толкова печално разочарован, че в крайна сметка не можахте да излезете. Ще ми простите ли? Разбирам Ви, естествено. Може ли да мина да Ви видя по някое време утре?
19 юни
Радвам се, че ме отпратихте тази вечер, понеже ако не ми бяхте звъннали да ми го кажете и ако аз не се бях държал грубо по телефона, нямаше днес следобед да Ви посетя.
Защо сте толкова добра с мен? Може би просто изпитвате съжаление към горкото пале, пристигнало от другия край на света. Мисля, че не познавам друг човек, с когото да мога да разговарям така, както разговарям с Вас.
Карате ме да се чувствам така, сякаш всичко наистина си струва, че в живота ме очаква нещо повече от нетърпимата плантация, където живея, заобиколен от кулита. Знаете ли, ще Ви призная нещо. В Китай ходех у Чарли само за да се любувам на Вашата снимка, която беше закачена над бюрото му.
Мисля, че в известен смисъл я бях превърнал в свой кумир. Не можех да повярвам, че наистина съществува толкова прелестна жена. А после, когато пристигнах тук и знаех, че ще Ви срещна, бях развълнуван и стеснителен като ученик. Опасявах се, че кумирът ми ще падне от пиедестала.
Когато Ви зърнах — е, мога страница след страница да описвам как изглеждахте и какво изпитвах. Но какъв смисъл има? Сигурно ще изхвърлите писмото, без да го прочетете, и кой би могъл да Ви вини? Не, ще направя всичко възможно да не Ви отегчавам по този начин. Сигурно Ви е дошло до гуша от всички мъже, които ви повтарят колко сте красива. Може ли обаче да бъдем приятели, истински приятели?
22 юни
Скъпа моя,
Тази сутрин не обясних ясно по телефона. След като затворихте, веднага Ви звъннах отново, но прислужницата ми каза, че вече сте излезли. Затова Ви пиша тази бележка. Не разбрахте какво исках да Ви кажа за тази вечер. Просто ми е толкова приятно да разговарям с Вас, че сякаш щяхме да похабим времето, ако отидем на театър!
Да, съгласен съм, държа се идиотски и неразумно. Не знам защо, но си представях, че ще отидем да вечеряме спокойно някъде в Сохо, а после може би у вас. Но, разбира се, ще направя всичко, което пожелаете.
Май съм забравил да спомена, че се местя от хотела. Обслужването е лошо и нямам никакво уединение. Мисля да си наема обзаведен апартамент. Но все още бихме могли да поговорим за довечера. Нали не ми се сърдите?
23 юни
А.,
Какво да кажа? Какво ли си мислиш за мен? Толкова ужасно се срамувам. Не, нямам извинение, разбира се. Явно съм обезумял… Така и не се върнах в хотела, след като се разделих с теб. Цяла нощ се разхождах нещастен и не на себе си.
Не знаеш колко мъчително приех укорите ти. Надали дори за миг можеш да си представиш какво означава за човек, прекарал три самотни години далеч от цивилизацията и живял като дивак сред диваци, неочаквано да получи човешко отношение от такава прелестна и възхитителна жена като теб. За мен се оказа прекалено… опияняващо е.
Да, главозамаях се. Държах се по начин, по който изобщо не би трябвало да си въобразявам, че е допустим. Не разбираш ли колко ме затрудни? Не, как би могла? Ти беше мила, ти беше прекрасна, ти си беше ти. Вината е само моя. Готов съм да направя всичко в човешките възможности, само да се опиташ да забравиш какво ти казах.
Тържествено ти се заклевам във всичко най-скъпо, че никога повече няма да те любя. Никога… никога… Ще започнем отново отначало. Скъпа моя, искам да ти бъда приятел, човек, на когото да имаш доверие, човек, с когото да се чувстваш спокойна, с когото да не се налага да се напрягаш.
Думи… думи… Как да го обясня? О, има ли шанс да ми простиш? Само една думичка от теб ще ме измъкне от дълбините на страданието, където съм потънал сега. Ще чакам през целия ден, за всеки случай.
Прости ми.
25 юни
Когато чух гласа ти по телефона, целият се разтреперих и едва успях да продумам! Пълен абсурд, нали?
Ала това вече няма значение. Важно е само, че си ми простила и ние отново сме приятели. Всичко е наред, нали? Приятели ли сме? Да, хайде утре да отидем с кола в провинцията на някое тихо местенце на километри от всичко и да говорим, да говорим. Толкова много имам да ти казвам.
Бог да те благослови.
27 юни
Ето, изпращам ти малко цветя за спомен от вчерашния ден. Не знам дали имаш и най-малка представа какво означаваше за мен този ден! Ти каза, че и на теб ти е харесал. Наистина ли? Не мога да забравя малката странноприемница току до водата и как двамата седяхме там и мечтаехме.
Много се радвам, че и ти като мен много обичаш провинцията. Знаеш ли, мислим еднакво за повечето неща. В известни отношения, скъпа моя, умът ти невероятно прилича на ума на мъж. Ти прозираш нещата ясно, мислите ти са подредени и имаш толкова стабилни ценности. От друга страна, вероятно си най-женственото същество, което мога да си представя.
Наех апартамента, за който ти споменах. На дневната й липсва само едно — твоята снимка. Отдавна си обещала да ми дадеш.
Да, ще ти се обадя довечера в десет и ще излезем да потанцуваме някъде. Ще бъде прекрасно, разбира се. Облечи си зелената рокля, моля те. Видях един гердан точно в същия цвят. Може ли да ти го донеса?
1 юли
О, скъпа, няма смисъл, не мога да се овладея. Ти беше толкова прелестна. Не съм от желязо, а от плът и кръв. Какво ще правя?
Ценя приятелството ти повече от всичко на света, обаче защо не си стара и грозна? Щеше да ми е много по-лесно.
Нали ме харесваш поне мъничко? Или не? Не знам какво пиша.
Кога ще те видя?
5 юли
Скъпа моя, ти ме направи толкова невероятно щастлив снощи. Не мога да повярвам, че са верни… нещата, които ми каза. Сподели, че обичаш орхидеи. Това са всичките орхидеи, които успях да намеря.
Ще обера всяка оранжерия в Англия, само поискай. Ще направя каквото поискаш, ще ти дам каквото поискаш, но ми позволи да те виждам всеки ден.
Няма да искам много в замяна — само да ми разрешиш да седя в нозете ти и да те боготворя. Нищо повече.
Ти си прелестна, прелестна, прелестна.
7 юли
Не мога да живея така. Казвам ти, невъзможно е. Ти ме влудяваш. Позволяваш ми да те видя, а после очакваш да стоя като безчувствено чучело.
Цял ден съм до телефона, а от теб никакъв отговор. Къде беше и с кого?
А, смей ми се, пет пари не давам. Разбира се, съгласен съм, че нямам право да ти задавам въпроси. Ти си съвсем свободна. Когато се смееш така, ми иде да те удуша… а после искам да те любя.
Трябва да те видя.
8 юли
3 ч сутринта
Любима, След тази вечер е направо абсурдно да ти пиша, нали? Стаята все още е пълна с теб. Не мога да мисля за нищо друго. Вече съм сигурен, че цял живот съм чакал това. Приятни сънища и бог да те благослови. Пази се!
Обичаш ли ме?
9 юли
Скъпа,
Разбира се, че е удобно. Очаквам те днес следобед между пет и шест часа.
10 юли
Скъпа моя,
Не, ела утре. Трябва, трябва! Не мога да чакам до събота, не и след вчера.
Не може ли най-напред да обядваме някъде и после да дойдем тук?
Моля те! Толкова много те обичам.
15 юли
Любима,
Тази сутрин прислужницата ти вдигна телефона и каза, че си излязла, затова преправих гласа си и звъннах под друго име. Може ли да заминем за провинцията? Помниш ли онова местенце, на което ходихме през юни, до водата? После следобед може да се поразходим из гората… Изглеждаше прекрасна и безлюдна.
Кажи да, моля те! Обади ми се и ще се уговорим да се срещнем някъде. Най-добре да дойда да те взема.
Твой:
19 юли
Какво ще кажеш за четири часа?
20 юли
Скъпоценна моя,
Мисля, че е по-добре да отидем на другото място, по-спокойно е. Освен това има два входа. Какъв лош късмет, че познаваш този тип, който живее в същия блок! Трябва да внимаваме.
21 юли
Ангелче, много добре! Ще те взема утре пред твоя клуб. Паркирай колата отпред и вдигни гюрука, а аз ще седна вътре и ще те чакам. Предлагам ти пак да заминем за провинцията. Там вероятността да се натъкнем на някого е по-малка.
Между другото, установих, че онзи тип, когото познаваш, отсъства по цял ден, връща се чак вечерта, така че няма защо да се притесняваме от него, когато сме в апартамента.
Не знам как ще дочакам утре.
Спомняш ли си какво ме попита? Отговорът е да — хиляди пъти да! Ти си божествена!
25 юли
Да, знам, че днес бях много нервен и раздразнителен. Прости ми. Но съм много недоволен, че те виждам така, по неустановено време. Не знам. Струва ми се, че искам да съм с теб постоянно. Не може ли да заминем някъде за уикенда? Някъде, където ще бъдем сами?
Много ще внимаваме, не е нужно никой да разбира. Какво мислиш, мила моя?
Твой:
27 юли
Ангелче,
Ти си великолепна! Каква блестяща идея! Нямаше да се сетя за болен приятел в Девъншър! Да, можеш да разчиташ, че ще бъда дискретен. Ще бъда на Падингтън в единайсет без четвърт.
5 август
Моя сладка и скъпа,
Не се осмелявам да ти звънна, да не би на някого да му се стори странно. Тези няколко дни с теб бяха толкова прекрасни, толкова неописуеми. Скъпа, не знам как ще я карам, ако продължаваме като преди.
Тези мъчителни срещи набързо след часовете, които сме прекарали заедно. Толкова съм щастлив и едновременно толкова нещастен. Цял ден ще чакам в апартамента, в случай че наминеш.
Само твой:
7 август
Вчера беше рай. Утре по кое време? Мисля, че следобед е най-безопасно.
12 август
Скъпоценна моя,
Защо не предложиш идеята си и да видим как ще бъде приета? В крайна сметка, ти всяка година пътуваш до Ейкс за това лечение, така че защо изведнъж да изглежда необичайно? Може да кажеш, че ти е омръзнало в Ейкс и си чула за по-малко местенце, което е също толкова хубаво, но по-евтино. Това със сигурност ще се приеме добре!
Знаеш ли, мила, аз мога да замина около деветнайсети, а ти да дойдеш няколко дни по-късно. Според мен това е най-подходящият план.
Така или иначе, нищо не пречи да опиташ, а утре може да ми разкажеш какво се е случило.
Ще се видим след седем.
4 август
Само моя,
Като си помисля, че наистина ще се сбъдне — че ще бъдем заедно денонощно за три седмици, може би дори цял месец! Твърде хубаво е, скъпоценна моя, като сън, от който внезапно ще се събудим.
Кажи ми, че и ти си щастлива. Дълги часове, когато ще бъдем заедно и нищо няма да ни разделя. Никога няма да спра да те обичам, нито за миг.
Само твой:
12 август
Тръгвам, мила. Толкова се вълнувам! Три мъчителни дни, преди да ме последваш на юг, а после…
26 септември
Скъпа,
Върнах се в града преди два часа. Направо не мога да повярвам, че ме е нямало цял месец. Понякога ми се струва, че е минал един ден, понякога, че е минала година. Благодаря за милото ти писмо, скъпа. Кога ще те видя?
29 септември
Скъпа моя,
Прекрасно беше да прекарам целия ден с теб вчера.
Сякаш отново бяхме на юг. А малката странноприемница до водата си беше същата, нали?
А сега, скъпа, относно нашите срещи. Трябва да бъдем ужасно предпазливи, защото ако някак свържат имената ни и хората започнат да шушукат, ако стане ясно, че сме заминали заедно — е, представяш си какво може да се случи. Отначало по-добре да караме полекичка. Разбираш, нали? Правя го за теб.
4 октомври
Да, скъпа, ела ако искаш между шест и седем, но не идвай с колата. Извинявай, че не се обаждам. Мисля, че така е по-безопасно.
9 октомври
Скъпоценна моя,
Не предпочиташ ли след това да отидем на театър или на танци, вместо да прекараме вечерта тук? Искам да кажа, че съществува опасност да те видят.
Чух, че новата пиеса на Уолас била страхотна. Какво ще кажеш? Съобщи ми, за да купя билети.
12 октомври
Миличка,
Не бъди толкова неразумна. Изглежда не разбираш какви ще бъдат последиците, ако ни разкрият. Много внимателно съм обмислил нещата от всевъзможни ъгли, но е безнадеждно, напълно безнадеждно. Няма да си струва да живеем, и двамата.
Знаеш, че искам да се видим не по-малко от теб, но няма смисъл да се излагаме на опасности. Вчера беше в неприятно настроение и умишлено изопачаваше всяка моя дума. Не искам да съм суров, но ти разбираш, нали? Ела на обяд утре и ще обсъдим плановете си.
С цялата ми любов:
16 октомври
Съжалявам, скъпа, бил съм навън, когато си се обадила, а се прибрах късно и не можах да ти звънна. Оставила си съобщение за вечеря в четвъртък, нали? Няма да успея в четвъртък, скъпа. Какво ще кажеш за петък следобед? Може да отидем на кино.
Не забравяй да ми звъниш от клуба си, а не от къщи. Слугите може да подслушват. Никак не си дискретна. Ще се видим скоро.
24 октомври
Скъпа,
Не съзнаваш ли, че е чиста лудост да заминаваме за уикенда? Разбира се, обсъждали сме въпроса многократно. Само една неправилна стъпка и историята ни ще излезе на бял свят. Доводът, че сме го направили през юли, няма нищо общо със сегашния ни спор. Абсурдно е да твърдиш, че съм се променил. Същият съм си. Иска ми се ти да не се държеше така по женски неразумно. Не размишляваш никак трезво, скъпа.
Между другото, цената, която поискаха за онази огърлица, си е пладнешки обир. Може би ще намерим нещо друго. Ще ти звънна в края на седмицата.
29 октомври
Не е ли студеничко за провинцията? Хайде вместо това да обядваме в събота.
31 октомври
Изпращам ти малко хризантеми. Разбира се, че те обичам. Но не бива отново да се държиш толкова нелепо, скъпа, иначе много ще се ядосам. Не понасям сцени. Ще се видим в понеделник.
5 ноември
Скъпа,
Опасявам се, че тази седмица е много трудно. Имам страшно много неща за вършене. Може да успея да открадна един час в четвъртък. Остави си следобеда свободен.
Много бързам.
9 ноември
Скъпа моя,
Защо трябва да разваляш всичко? Бях се подготвил за един приятен следобед с теб, а ти започна да ме разпитваш, като че ли всяка моя дума е лъжа.
Понякога си мисля, че всъщност никога не си ме разбирала. Как ще завърши всичко това? Трябва ли да се караме непрекъснато при всяка среща? Така изглежда, нали?
И откъде се взе тази ревност? Нелепо е и страшно ме нервира. Не може ли да бъдем приятели без всички тези глупости?
13 ноември
Добре. В сряда в един. Но не идвай в апартамента. Ще се срещнем в „Савой“.
16 ноември
Драсвам ти само един ред, за да ти съобщя, че в крайна сметка няма да мога утре вечер. Съжалявам, че не те предупредих по-рано. Ще ти звънна от клуба утре.
18 ноември
А., скъпа,
Ще се радвам да престанеш да ме шпионираш. Ако реша да прекарам вечерта на делови разговор с приятел, това си е само моя работа. Запомни го веднъж завинаги. Не усещаш ли, че се държиш малко нелепо?
Твой:
20 ноември
Скъпа моя А.,
Получих крайно несвързаното ти съобщение по телефона, но почти не разбрах за какво говориш. Приемам извинението ти, но налага ли се да изпадаме в такова положение?
А що се отнася до срещата ни — не мога да кажа точно кога. Трябва да се погрижа за много неща. Ще се постарая да те уведомя.
24 ноември
Скъпа А.,
Колко си странна! Защо ми е да променям гласа си по телефона! Прислужникът ми е вдигнал. Аз бях навън през целия ден.
Не, боя се, че няма да успея да се видя с теб довечера. Ще те видя, когато мога.
27 ноември
Скъпа А.,
Защо не бъдеш откровена пред себе си и не признаеш, че искаш да ме видиш не за да изпратиш писма на Чарлс? Прекрасно знам, че ще последва поредната сцена с укори, сълзи и нерви.
Омръзна ми вече. Не разбираш ли, че всичко свърши? Няма да мога да дишам свободно, докато не се махна от тази прекалено цивилизована и прекомерно отдадена на секса страна и не се върна към покоя и сигурността на плантацията си.
Вече знаеш истината.
Сбогом.
Телефонно съобщение, изпратено на 1 декември до госпожа В.:
„Господин Ю.Я. Днес отплава за Китай“.
Никой не би могъл да ме нарече безчувствена. Точно там е проблемът. Ако можех да съм по-сурова към чувствата на хората, животът щеше да е различен. Вече определено съм развалина, макар и не по своя вина, а понеже не съм способна да наранявам хората, които обичам.
Какво ще бъде бъдещето? Задавам си този въпрос стотина пъти дневно. Наближавам четирийсетте, губя хубостта си, а ако изгубя и здравето си — което не би ме учудило след всичко преживяно, — тогава ще се наложи да се откажа от тази работа и да живея на смешната издръжка, която получавам от Кенет. Хубава перспектива, няма що.
Е, има едно нещо. Запазила съм чувството си за хумор. Приятелите ми, малцината, които имам, признават поне това. А и твърдят, че съм решителна. Само да ме видят понякога. Когато се прибирам от работа вечер (а често това е след седем, понеже шефът никак не ме щади, от мен да го знаете), си приготвям скромна вечеря. После оправям апартамента и бърша прах — жената, която идва да чисти два пъти седмично, все размества нещо. След тежък ден обикновено съм толкова изтощена, че ми се ще да допълзя до леглото и да сложа край на всичко.
Тогава вероятно звънва телефонът и аз полагам неимоверно усилие да звуча ведро. Понякога се поглеждам в огледалото — изглеждам най-малко на шейсет и пет с тези ужасни бръчки и с изгубилата цвета си коса. Най-често се обажда някоя приятелка, за да отмени обяда в неделя, понеже има нещо по-приятно за правене, или свекърва ми, за да се оплаче от бронхита си или от писмото, което е получила от Кенет — нищо че това вече изобщо не ме касае. Работата е там, че те изобщо не се съобразяват с чувствата ми, както аз се съобразявам с техните.
Все на мен ми се пада „дебелия край“, както се изразяваше татко, и е така, откакто се помня, още от времето, когато те двамата с мама се дърлеха като котка и куче, а на мен ми се налагаше да изпълнявам ролята на посредник. Не претендирам, че съм умна, никога не съм била. Просто съм здравомислеща в ежедневието и досега никога не са ме уволнявали от работа — все аз връчвам уведомленията. Обаче ако реша да поискам нещо за себе си или да защитя правата си, както трябваше да постъпя с Кенет, тогава ставам безнадежден случай. Просто се предавам и думичка не обелвам. Мисля, че в живота са ме товарили, използвали и наранявали повече, отколкото човек би допуснал, че е възможно за една самотна жена. Наречете го съдба или нещастие, наречете го както искате, но е вярно.
И всичко се дължи на факта, че не съм себична, нищо че го чувате от моята уста. Да вземем скорошната случка. Можех да се омъжа за Едуард, когато си поискам през последните три години, но винаги отказвах да направя нещо крайно — заради него. Имаш съпруга и кариера, казвах му, и твой дълг е да поставяш тях на първо място. Глупаво от моя страна, повярвайте ми. Не се сещам за друга жена, която би се държала така. Но аз имам ценности: някои неща категорично са редни, а други — нередни. Наследила съм това от баща си.
Когато Кенет ме напусна — изживях същински ад цели шест години, — не обикалях приятелите му да се оплаквам. Казвах само, че сме несъвместими и че неговият буен темперамент е в противоречие с моите по-домошарски навици и че цялото това наливане с уиски не е най-удачният начин да свиеш семейно гнездо. Той искаше много от мен за жена, чието здраве открай време е крехко: да се грижа за него, докато ходеше по запоите си, да му готвя, да чистя апартамента, макар че самата аз едва издържах. Е, казах на приятелите му, че наистина ми се е сторило по-разумно да се разделим. Разбира се, след това се сринах. Тялото ми не можеше да понесе повече. Но да виня него… никога. Много по-достойно е да си мълчиш, когато си огорчен.
За пръв път си дадох сметка колко много хората разчитат на мен, когато мама и татко поотделно се обърнаха към мен за собствените си проблеми. Тогава бях едва на четиринайсет. Живеехме в Истборн. Баща ми работеше в адвокатска кантора — не беше точно съдружник във фирмата, но заемаше важен пост над началника на канцеларията, а майка ми се грижеше за домакинството. Къщата ни беше тиха и хубава, имаше си собствена градина, не беше долепена на калкан до друга, и можехме да си позволим прислужница.
Понеже бях единствено дете, явно навикнах прекалено често да слушам разговорите на възрастните. Прекрасно помня как се върнах от училище, облечена с късата си спортна поличка и бялата фланелена риза и смъкнала на гърба си грозната униформена шапка.
Застанах в коридора, събух си обувките пред трапезарията — през зимата използвахме трапезарията като дневна, понеже дневната ни беше северна — и чух татко да пита: „Какво ще кажем на Дили?“. Дилис е толкова красиво име, обаче те винаги ме наричаха Дили.
Веднага разбрах, че нещо не е наред, още от тона на татко и от натъртването на „какво“, сякаш са в затруднение. Е, всяко друго дете или нямаше да обърне внимание, или щеше да забрави, или щеше да влезе в стаята и да попита: „Какво има?“. Аз обаче бях прекалено чувствителна, за да го направя. Стоях пред трапезарията и се мъчех да чуя какво отговаря мама, но единственото, което долових, беше нещо от сорта на „Тя бързо ще се нагоди“. Чух движение, все едно тя ставаше от стола си, и бързо изприпках горе. Нещо крояха, предстоеше промяна, която щеше да повлияе на живота на всички ни, а от начина, по който мама каза „Тя бързо ще се нагоди“, заключих, че двамата явно не са сигурни как ще приема нещата.
Никога не съм била силна, а като дете пипвах тежки простуди. Онази вечер тъкмо отшумяваше поредната ми настинка, но шепнещите гласове на родителите ми отново ме охладиха. Не спирах да си духам носа в студената си спалня и когато слязох долу, горкичките ми очи и носът ми бяха зачервени и подути. Сигурно съм изглеждала ужасно.
— О, Дили — каза мама, — какво има? Настинката ти се влоши ли?
Татко също ме гледаше много загрижено.
— Нищо няма — отвърнах. — Просто цял ден не ми е добре и напоследък много уча за изпитите в края на срока.
А после най-неочаквано не успях да се сдържа и ревнах. Мама и татко се смълчаха, но явно се почувстваха неловко и се притесниха, понеже забелязах как се спогледаха.
— Трябва да си легнеш, мила — каза мама. — Защо не се качиш горе, а аз ще ти донеса вечерята на поднос.
При тези думи — ето колко чувствителна бях! — скокнах и изприпках до нея, прегърнах я и казах:
— Ако нещо се случи на теб и на татко, аз ще умра!
Това беше всичко. Нищо повече. Усмихнах се, изтрих очи и казах:
— Днес аз ще се погрижа за вас. Аз ще поднеса вечерята.
Не дадох и дума да се издума мама да ми помогне. Твърдо бях решила да бъда полезна.
Същата вечер татко дойде и приседна на леглото ми, разказа ми за работата, която са му предложили в Австралия, обясни ми, че ако приеме, двамата с мама ще трябва да ме оставят тук една година, докато се установят и намерят къща за трима ни. Не се разплаках и не проявих безсмислени капризи. Само кимнах и казах:
— Постъпете, както прецените, че е най-добре. Не се съобразявайте с мен.
— Много добре — отговори той, — обаче не можем да заминем и да те оставим в пансион, освен ако не си напълно сигурна, че ще си щастлива и че ще ти е добре с леля Мадж.
Тя беше неговата сестра, която живееше в Лондон.
— Разбира се, че ще ми е добре — уверих го. — И скоро ще свикна да бъда сама. Отначало може и да ми е малко трудно, понеже леля Мадж не дава и пет пари за мен, пък и знам, че има купища приятели и обича вечер да излиза, следователно ще ме оставя в онази студена къща самичка. Но пък през ваканциите ще ви пиша с мама всеки ден и така няма да се чувствам самотна, а в училище ще уча толкова усърдно, че няма да ми остава време да мисля.
Помня, че той видимо се поразстрои — горкичкият стар татко, беше чувствителен като мен — и попита:
— Защо говориш така за леля си?
— Няма конкретна причина — отговорих. — Просто заради поведението й и понеже все ме хока. Но не се притеснявай. Нали ще мога да си взема моите си неща и да ги занеса в тамошната си спалня? Така ще се чувствам свързана с всичко, което обичам.
Той стана и обиколи стаята. Накрая каза:
— Не е категорично решено. Обещах на фирмата, че ще помисля.
За да не разбере, че не съм съвсем съгласна, легнах по гръб, скрих лицето си под завивката и казах:
— Ако наистина мислиш, че двамата с мама ще бъдете щастливи в Австралия, ще допуснеш голяма грешка.
На следващата сутрин настинката ми се беше влошила, а мама се опита да ме накара да остана в леглото, обаче аз настоях да стана и да отида на училище както обикновено.
— Не мога да продължавам да се глезя заради някаква глупава настинка — казах й. — За в бъдеще трябва да се позакаля и да забравя как ме глезихте с татко. Леля Мадж ще реши, че съм голяма лигла, ако се залежавам заради всяка настинка. А при тези мъгли в Лондон сигурно ще боледувам цяла зима, така че най-добре да свиквам. — Засмях се бодро, за да не я тревожа, и дори се пошегувах колко хубаво ще й бъде на топлото австралийско слънце, докато аз си стоя самичка в стаята при леля Мадж в Лондон.
— Знаеш, че щяхме да те вземем с нас, ако можехме — увери ме мама. — Но пътуването е скъпо, а и не знаем какво ще заварим, като стигнем там.
— Разбирам — отвърнах. — Това тревожи татко, нали — липсата на сигурност, впускането в живот, който не познава, и прекъсването на всички стари връзки тук.
— Той ли ти го каза? — попита мама.
— Не, но го усетих. Измъчва се, а не го признава.
Татко вече беше тръгнал за кантората, така че двете с мама бяхме сами. Прислужницата подреждаше спалните горе, а аз пъхах необходимото в ученическата си чанта.
— А на мен ми се стори, че той много се радва — отбеляза мама. — Наистина се вълнуваше, когато обсъдихме плана за пръв път.
— Е, ти знаеш най-добре, но татко винаги си е бил такъв, нали? Отначало много се пали по нещо, а после ентусиазмът му охладнява, когато вече е твърде късно.
— Например, когато купихме автоматическата косачка, а ти трябваше да се лишиш от зимно палто. Много ще е неприятно, ако заминете там и той реши, че в крайна сметка не е щастлив.
— Да, така е — съгласи се мама. — Признавам, че самата аз отначало не бях въодушевена, но той ме убеди.
Време беше да си хвана автобуса за училище, така че не можех да обсъждам въпроса повече, но за да й покажа колко й съчувствам, я прегърнах много силно и казах:
— Много се надявам, че ще бъдеш щастлива, че с удоволствие ще търсиш къща и ще въртиш цялото домакинство. Отначало Флорънс ще ти липсва — Флорънс беше прислужницата ни, която отдавна работеше при нас, — а в Австралия сигурно трудно ще си намериш помощница. Нашата възпитателка в училище е австралийка — според нея страната била страхотна за младите, но не и за хора на средна възраст. Но пък и това е част от вълнението, нали — трудният живот!
Отново издухах нос заради противната настинка, и оставих мама да си дояде закуската, но забелязах, че вече не е чак толкова щастлива за Австралия, не и дълбоко в себе си.
Е, с две думи, те така и не заминаха за Австралия. И досега не знам защо, но вероятно понеже и двамата толкова много разчитаха на мен, че не можеха да понесат да се разделим дори за една година.
Интересното е, че след известно време, тоест след като загърбихме плана за Австралия, мама и татко като че се отчуждиха, а татко постепенно загуби интерес към живота и към работата си. Заяждаше се с мама, тя също се заяждаше с него, а аз поех ролята на умиротворител. Татко започна да отсъства вечер, оставаше в клуба си или поне така твърдеше, а мама отбелязваше с въздишка:
— Баща ти пак закъснява. Какво ли го е забавило тази вечер?
Без да вдигам поглед от домашните, отговарях — просто ей така, за да я подразня:
— Не е трябвало да се жениш за по-млад мъж. Работата е там, че той предпочита по-млада компания, и я намира с момичетата от кантората, които не са много по-големи от мен.
Мама наистина не се стараеше особено. Беше си домошарка — все в кухнята се въртеше, приготвяше торти и сладкиши, при това много по-хубаво от Флорънс. Радвам се да отбележа, че това съм го наследила от нея — за мен няма тайни в готварството. Разбира се, вследствие на тези си предпочитания тя бе склонна да занемарява външния си вид. По-късно, когато татко се прибираше, аз се прокрадвах в коридора да го посрещна, да направя гримаса и да вдигна пръст върху устните си:
— Не те е срам! — казвах. — Мама го повтаря почти цялата вечер. Просто влез и се зачети във вестника, нищо не говори.
Горкият татко веднага добиваше виновен вид и пред нас се очертаваше чудничка вечер — мама седеше с присвити устни в отсрещния край на масата, той се мусеше в другия, а аз помежду им се стараех да направя най-доброто и за двамата.
Когато завърших училище, възникна въпросът, какво да правя нататък. Вече ви обясних, че не бях особено умна, обаче бях бърза и относително съобразителна за обикновените неща, затова завърших курс по машинопис и стенография, и предвид развитието на събитията, слава богу, че го направих. По онова време не очаквах това да доведе до нещо. Бях на осемнайсет и като повечето си връстнички мечтаех за сцената. Всъщност като ученичка изпълнявах една от главните роли в „Училище за сплетни“[5], ролята на лейди Тийзъл, и мислех само за това — репортерът беше приятел на директорката на училището и ме спомена в местния вестник, — обаче, когато предложих да се отдам на сцената, и мама, и татко категорично се противопоставиха.
— Ти нямаш никаква представа от тази работа — заяви татко, — да не говорим колко струва обучението. — Освен това ще трябва да живееш в Лондон самичка. Няма да стане!
Записах се в курса за секретарки само за да си имам дипломата, но не се отказах напълно от сцената. Според мен никой от нас нямаше бъдеще в Истборн. Татко още беше закотвен в адвокатската кантора, мама се туткаше у дома и всичко това дотолкова стесняваше кръгозора им, че не получаваха нищо от живота. Обаче ако се преместеха да живеят в Лондон, щяха да си създадат много нови интереси. Татко щеше да гледа футболни мачове през зимата и крикет през лятото, а мама можеше да посещава концерти и картинни галерии. Сега, когато леля Мадж бе на доста понапреднала възраст, сигурно се чувстваше самотна в къщата си във Виктория. Можехме да обединим усилия с нея и да й помогнем, като й гостуваме срещу заплащане.
— Знаеш ли — казах на мама една вечер, — татко скоро ще трябва да се пенсионира, а аз се притеснявам как ще успяваш да поддържаш къщата, когато това стане. Ще се наложи да освободим Флорънс, аз ще трябва по цял ден да работя и да си изпочупвам пръстите от тракане по клавишите, а вие двамата ще се окажете затворени вкъщи и единственото ви развлечение ще е да извеждате Принс на разходка.
Принс беше кучето ни, което остаряваше досущ като татко.
— Ами, не знам — отговори мама. — Още не е дошъл моментът баща ти да се пенсионира. Имаме достатъчно време за планове след година-две.
— Дано само някой друг да не начертае плановете вместо него — казах й. — Нямам доверие на тази Бети някоя си от кантората — твърде много си позволява, ако питаш мен.
Всъщност през последните няколко месеца татко изглеждаше изморен и аз се притеснявах за здравето му. Притиснах го още на следващия ден:
— Добре ли си, татко? — попитах го.
— Да, защо?
— Струва ми се, че си отслабнал през зимата — казах. — А и цветът на лицето ти не ми харесва.
Помня, че той отиде да се погледне в огледалото.
— Да, отслабнал съм. Не съм обърнал внимание.
— От известно време се безпокоя за теб — казах му. — Според мен трябва да отидеш на преглед. Понякога усещаш болка точно под сърцето, нали така?
— Мислех, че се дължи просто на лошо храносмилане.
— Възможно е — отвърнах със съмнение, — обаче, когато годинките напредват, никога не се знае.
Така или иначе, татко отиде на преглед и макар че като цяло се оказа здрав, имаше съмнения за язва и според лекаря кръвното му налягане беше високо. Ако не беше отишъл на преглед, може би никога нямаше да го установят. Татко се поразстрои, мама също, а аз обясних на татко, че няма да е честно нито към мама, нито към самия него да продължава да работи като досега. Не след дълго току-виж се разболял сериозно и получил инфаркт в кантората, а тогава един бог знае как щеше да свърши всичко. Освен това му обясних, че ракът в начален стадий не се проявява, затова няма гаранция, че не е болен и от това.
А междувременно заминах за Лондон да се срещна с леля Мадж, която все още си живееше сама в къщата близо до Уестминстърската катедрала.
— Не се ли страхува от крадци? — попитах я.
Тя отговори, че никога не се е замисляла по въпроса. Придадох си слисан вид.
— Значи е време да се замислиш. Направо се смръзвам от страх заради нещата, които чета по вестниците всекидневно. Винаги нападат възрастни жени, които живеят сами в големи старовремски къщи. Дано да имаш верига на вратата и никога да не отваряш, ако някой звънне след мръкнало.
Тя призна, че на съседната улица имало обир.
— Видя ли — казах, — бандитите ще плъзнат и в този квартал. Ако приемеш гости срещу заплащане и в къщата има мъж, нищо няма да се случи. Пък и както живееш така сама, току-виж си паднала и си счупила крак. Никой няма да те намери с дни.
Мисля, че ми отне три месеца да накарам милите хора — татко, мама и леля Мадж — да проумеят колко по-щастливи ще бъдат, ако обединят сили и заживеят заедно в къщата във Виктория. За татко това определено беше най-доброто решение, защото така щеше да е близо до болниците, ако здравето му се влошеше. Което и се случи на следващата година, но едва след като бях успяла да си намеря работа като дубльорка в един театър в Уест Енд.
О, да, бях луда по сцената, признавам. Сигурно помните Върнън Майлс, кумирът от предвоенните матинета? Той беше душата на моето поколение, както са поп изпълнителите за днешните юноши, и аз бях луднала по него като всички останали. Семейството ни се установи при леля Мадж във Виктория — аз разполагах с двете горни стаи в апартамента — и всяка вечер излизах и чаках пред входа за сцената. Рано или късно той трябваше да ме забележи. По онова време косата му беше руса и пухкава, не беше боядисана като сега, а аз наистина бях хубава, нищо че сама го казвам. Киснех там и при хубаво, и при лошо време, а той постепенно започна да се шегува с упорството ми. Най-напред се подписа в бележника ми с автографи, после започна да ми пожелава лека нощ и да ми маха, а накрая ме покани в съблекалнята си на питие заедно с другите от трупата.
— Запознайте се с Преданата — представи ме той (имаше страхотно чувство за хумор), а те се засмяха, здрависаха се с мен и аз тутакси му заявих, че искам работа.
— Искаш да играеш ли? — попита той.
— Все едно какво ще правя, стига да съм в театъра. Ще помагам да вдигат и спускат завесата, ако трябва.
Явно дързостта ми свърши работа, а също и нежеланието ми да приема отказ, понеже Върнън Майлс наистина ме назначи за помощник на помощник-режисьора. Всъщност бях нещо като куриер — вярно, с по-раздута титла, но все пак стъпих на първото стъпало по стълбицата. А ако знаете какво изпитах, когато се прибрах в къщата във Виктория и им съобщих, че съм получила работа на сцената до Върнън Майлс!
Освен свързаната с режисурата част от работата ми дублирах дубльорите. Бяха щастливи и безгрижни дни. Най-хубавото беше, че всеки ден виждах Върнън Мале. Винаги си тръгвах от театъра сред последните и успявах да напусна сградата едновременно с него.
Той престана да ме нарича „Преданата“ и вместо това ме кръсти „Вярност“, което звучеше по-похвално, а аз превърнах в своя мисия старанието да държа далеч от входа за сцената всички почитателки, които му досаждаха. Прилагах същия подход и към другите членове на трупата, а някои от тях станаха много ревниви. Така или иначе, зад сцената се вихрят много лоши чувства, които звездите не забелязват.
— Не бих искала да съм на твое място — казах една вечер на Върнън Майлс.
— Защо?
— Няма да повярваш какво говорят някои от тях зад гърба ти. Ласкаят те, обаче само да се обърнеш, и гледай какво става.
Струваше ми се честно да го предупредя да внимава. Той беше мил и щедър човек, не исках да го товарят по този начин. Освен това беше и малко влюбен в мен, нищо сериозно. Целуна ме под имела на коледното тържество и сигурно на следващия ден малко се е срамувал от себе си, понеже си спомням, че се измъкна от театъра, без да ми пожелае лека нощ.
Цяла седмица висях в коридора, но той все успяваше да си намира придружител — до онази събота, когато знаех, че в гардеробната му няма да има никого, затова влязох и заключих вратата. Майлс изглеждаше много изплашен, когато ме видя.
— Здрасти, Верче — вече беше съкратил прякора ми до „Верче“, — мислех, че отдавна си тръгнала.
— Не, питах се дали нямаш нужда от нещо.
— Много мило от твоя страна. Не, не мисля.
Стоях и чаках. Нямаше да възразя, ако отново му се прииска да ме целуне. Нямаше да бъде неуместно и да ме откара до Виктория. Самият той живееше в Челси. След малко го предложих, а той се усмихна напрегнато и отговори, че ужасно съжалява, обаче отивал на вечеря в „Савой“, точно в обратната посока.
След това се разкашля зле, притисна сърцето си с ръка и заяви, че сигурно получава някой от своите пристъпи — страдаше от астма, ако помните, — затова да съм извикала гардеробиера му, той знаел какво да прави. Наистина се разтревожих и извиках гардеробиера, който тутакси пристигна, изгони ме от стаята и заяви, че господин Майлс трябва да си почине двайсетина минути, преди да отиде на вечерния си ангажимент в „Савой“. Струва ми се, че гардеробиерът завиждаше заради приятелството ми с Върнън Майлс, понеже след онази нощ винаги беше на пост до вратата на гардеробната му и ставаше доста груб, когато се навъртах отпред. Цялата тази история беше дребнава и глупава, а обстановката в театъра много се промени, хората взеха да си шушукат по ъглите, а не да говорят нормално, и се обръщаха на другата страна, когато се появях.
Така или иначе, сценичната ми кариера прекъсна, още повече че и татко умря (направиха му проучваща коремна операция и макар да не откриха нищо нередно, той почина под въздействието на упойката), а мама, разбира се, беше много разстроена. Тя обичаше татко въпреки цялото заяждане помежду им. За известно време се наложи да си остана у дома, за да поддържам мира между нея и леля Мадж.
Властите трябва да предприемат нещо за възрастните хора. Наистина е ужасно, повтарям го и на двете, че никой не се грижи за хората с крехко здраве. Изтъквам, че току-виж някоя от тях получи болки като татко, откарат я в болница и я оставят да лежи там седмици наред, вероятно без да й има нищо. Би трябвало да има пансиони с течаща студена и топла вода във всяка стая, столова и медицински сестри, така че възрастните хора да бъдат спокойни и да не се тревожат за себе си постоянно. Естествено, нямах нищо против да се откажа от сценичната си кариера, за да се грижа за тях, но откъде пари, за да издържам мама, след като леля Мадж си отиде?
Е, това беше през 1939 година, а те двете вече бяха достатъчно притеснени, така че сигурно си представяте какво настана, щом избухна войната и започнаха въздушните тревоги. „Най-напред ще бомбардират Виктория заради гарата“, казах им аз и за нула време изпратих и двете в Девъншър. Обаче ужасното беше, че пансионът в Ексетър, в който бяха отседнали, беше директно улучен от бомба. Загинаха на място, а къщата във Виктория остана непокътната. Живот, нали? Или по-точно смърт.
Толкова бях шокирана от трагичната смърт на мама и на леля Мадж, убити от една-единствена бомба, че получих нервен срив и заради това не ме мобилизираха, когато започнаха да изпращат момичета и млади жени в помощ на армията. Не ставах и за медицинска сестра. Започнах работа като секретарка на един мил стар и сляп милионер, за да се помъча да си възстановя силите. Той имаше голяма къща в Шропшър и направо няма да повярвате, че макар човекът всеотдайно да се привърза към мен, умря, без да ми остави нито пени.
В къщата се настани синът му, а съпругата му никак не ме харесваше, или по-скоро аз не я харесвах, така че когато войната в Европа приключи, реших да се върна в Лондон и отново започнах работа като секретарка при един журналист на Флийт Стрийт.
Докато работех за него, установих връзки с най-различни репортери и хора от вестниците. Ако си част от този свят, няма как да не чуваш клюки и разни подобни, колкото и да си дискретен — а мен никой не може да ме обвини в недискретност. Колкото и да е добросъвестен човек, старанието му да потуши някой скандал си има граници, а на мен не ми беше работа, дори да имах време, да проследявам всяка история до източника и да проверявам дали е вярна, или не. При всички слухове, които дочувах, най-доброто, което можех да направя, беше да настоявам, че това са слухове и че в никакъв случай не бива да бъдат разпространявани.
Докато работех за журналиста, се запознах с Кенет. Той беше другата половина на „Розанке“. Всеки знае кой е „Розанке“ — фирмата за висша мода или както там се нарича. Мисля, че ги поставят на трето място след челните десет. Хората и досега си мислят, че модната къща се ръководи от един човек, някакъв саможивец, затворен в абаносовата си кула, но истината е, че „Розанке“ е, или поне беше, Роуз и Кенет Собоунс. Начинът, по който бяха слели имената, е много хитроумен, не сте ли съгласни?
Роуз и Кенет Собоунс бяха брат и сестра, а аз се омъжих за Кенет. Признавам, че Роуз беше артистичната половинка на дуото. Тя измисляше дрехите и вършеше цялата творческа работа, а Кенет се грижеше за финансовата страна на бизнеса. Моят шеф журналистът притежаваше малък финансов дял от „Розанке“, но въпреки това имаше изгода да вкарва фирмата в клюкарските колонки, което той правеше много успешно. На хората им беше дошло до гуша от еднотипното облекло през военните години, а Роуз хитроумно подчертаваше женствеността, бедрата, гърдите и така нататък, и налагаше прилепналата линия. „Розанке“ бързо се издигна на върха, но несъмнено за това й помогна тласъкът, даден й от пресата.
Запознах се с Кенет на едно от техните модни ревюта — разбира се, бях влязла с журналистически пропуск. Посочи ми го един приятел журналист.
— Ето ти го „ке“-то от „Розанке“ — каза приятелят ми, — той държи опашката, няма спор — Роуз е мозъкът, а Кеш сумира цифрите, после дава чековете на сестра си.
Кенет беше хубавичък. Мъж от типа на Джак Бюканън[6], или по-скоро Рекс Харисън[7]. Висок и рус, страшно обаятелен. Първото, което попитах, беше дали е женен, а моят приятел журналист отговори, че още не е паднал в капана. Той ме представи на Кенет и на Роуз — изобщо не си приличаха, нищо че бяха брат и сестра — и аз казах на Роуз какво шефът ми смята да напише за тях във вестника. Естествено, тя се зарадва и аз получих покана за парти, което тя организираше. И така от едно на друго… „Розанке“ не слизаше от новините и с всеки изминал ден се радваше на все по-голяма реклама.
— Ако се усмихнеш на пресата, и пресата ти се усмихва — обясних на Кенет, — а когато пресата е на твоя страна, светът ти е в кърпа вързан.
Това се случи на малко тържество, което организирах в тяхна чест, когато разбрах, че Върнън Майлс ще присъства, за да се запознае с тях. Разказах им колко добре го познавам и те се надяваха да направят костюмите за следващата му пиеса. За съжаление, той така и не се появи — пореден пристъп на астма, така обясни секретарят му.
— Какво пробивно момиче си ти — отбеляза Кенет. — Не познавам друга като теб — и допи мартинито си. Още тогава пиеше много.
— Ще ти кажа още нещо: трябва да престанеш да позволяваш на сестра си да те командори — посъветвах го. Името „Розанке“ се произнася погрешно. Ударението трябва да е на „ке“.
Това мое изявление го отрезви. Свали чашата си и ме погледна.
— Защо го казваш? — попита.
Свих рамене.
— Не обичам да гледам как някой мъж се кланя на жена. Особено умен мъж. Това е просто мързел, нищо друго. Скоро ще видиш как „ке“ отпада от „Розанке“ и сам ще си бъдеш виновен.
Ако щете вярвайте, обаче той ме покани на вечеря и ми разказа цялата история за детството си и как Роуз и майка му все го използвали. Разбира се, били всеотдайни към него, но както изтъкнах аз, тъкмо тази всеотдайност беше най-лошото. Превърнала се беше в обсебване.
— Имаш нужда да станеш самостоятелен — уверявах го — и да затръбиш мощно за себе си.
Резултатът от онази вечеря се оказа доста необикновен. Имаше голяма свада между Кенет и Роуз. Първата помежду им, както ми каза той впоследствие, но явно е изяснила нещата, понеже след това всичко в бизнеса им се промени и Роуз осъзна, че не всичко става само по нейното желание. Някои от манекенките говореха, че атмосферата се е променила към по-лошо, но само понеже дисциплината се затегна и те се оказаха принудени да работят повече.
Кенет ми предложи брак, докато бяхме в едно задръстване. Караше ме вкъщи след някакво парти — все още притежавах къщата във Виктория. Леля Мадж ми я беше завещала. Стигнахме до едно кръстовище с развален светофар. Май се беше повредил.
— Червеното означава опасност. Това си ти — каза Кенет.
— Ласкаеш ме — отвърнах. — Никога не съм се възприемала като фатална жена.
— Не знам дали си фатална, обаче в момента сме заседнали тук, което е почти същото.
Разбира се, трябваше да ме целуне — нищо друго не му оставаше. После явно някой оправи светофара от главното табло. Аз първа го забелязах.
— Нали знаеш какво означава зеленото? — попитах го.
— Да — отговор той. — Пътят е чист. Потегляйте.
— Е, аз не съм омъжена. Пътят е чист.
Честно казано, не съм напълно сигурна, че не беше поне малко изненадан. Нали знаете колко предпазливи са някои мъже! Може би и на него му трябваше още някой и друг ден, за да се реши. Разбира се, тутакси се разчу, че сме сгодени, а когато такава новина плъзне по вестниците, много трудно можеш да отречеш. Поясних му, че ако отрича, човек изглежда мерзавец, а това се отразява лошо на бизнеса. Освен това хората си съчиняват какво ли не, ако някой моден дизайнер си стои ерген. Затова се оженихме и аз бях облечена с прелестна рокля на фирмата. Единственото лишено от романтика нещо беше, че след сватбата трябваше да стана госпожа Собоунс.
Двамата с Кенет бяхме много влюбени, обаче аз още от самото начало имах неприятното усещане, че бракът ни няма да потръгне. Първо, той все нямаше мира, винаги искаше да се мести от място на място. След сватбата заминахме за Париж с намерението да останем там, но само ден по-късно той каза: „Дили, не издържам тук, хайде да отидем в Рим“. Заминахме, а само след два дни в Рим Кенет предложи да потегляме за Неапол. После му хрумна щурата идея да изпрати телеграма на Роуз и на майка си да дойдат при нас. На сватбеното ни пътешествие! Естествено, това ме засегна и му казах, че ако пресата научи, че е взел и роднините си на сватбеното си пътешествие, „Розанке“ ще се превърне в посмешище в Лондон. Явно това го поразтърси, понеже повече не повдигна въпроса. Все пак не се задържахме в Италия, понеже пикантната храна не му понасяла.
Съпружеският живот… какви неща мога да ви разказвам за него отвътре! Мисля, че няма и една-единствена нощ от шестгодишния ни брак, когато Кенет да не се е напивал. Толкова се наливаше, че не можеше да стои на краката си, нито да говори. Три пъти се наложи да се подлага на лечение, обаче все не му помагаше. Не се чувстваше добре в клиниката — всеки път ходеше в различна — а после, веднага щом се върнеше при мен, надигаше шишето. Какво съм изстрадала!
Не, това не повлия особено на бизнеса на „Розанке“, понеже когато Кенет започна да пие, Роуз развали съдружието с него и му отвори платежна сметка. Определи на Кенет издръжка — няма друг изход, — понеже не беше безопасно да го остави да се меси във финансите.
Естествено, след като се омъжих, престанах да ходя на работа. Обаче Кенет постоянно беше по клиники и трябваше да измисля как да покривам разходите, затова поддържах връзка с приятелите си от Флийт Стрийт. Неофициално. Просто им давах откъслечни сведения от време на време. Фактът, че съм снаха на Роуз, беше от полза. Няма да повярвате какви неща вървят в света на модата. Купувачите научават много от случващото се зад кулисите, манекенките също. Ако клиентите знаеха как се повтаря всяка случайно изпусната дума, щяха да си слагат лейкопласт на устните при всяко посещение в модна къща. Така или иначе, аз познавах неколцина клиенти и повечето от моделите на „Розанке“. Роуз също не беше особено дискретна, когато обсъждаше клиенти в семейния ни кръг, затова чувах най-различни истории, които след това стигаха до пресата и се превръщаха във водещите заглавия. Не понасям клюките, обаче шушуканията все се оказват верни. Желаното днес-утре е факт.
— Ти си светица — казваха приятелите ми, — че продължаваш да поддържаш дома на Кенет Собоунс, при положение че той е алкохолик. Защо не се разведеш с него?
— Той е мой съпруг — отговарях, — обичам го.
Струва ми се, че бих могла да откажа Кенет от пиенето, само да имахме истинско семейство. Бог ми е свидетел, опитвахме се. Всеки път, когато съпругът ми се върнеше от клиниката, правех всичко възможно, но все не се получаваше…
Накрая, и това беше най-мъчителното в цялата трагедия, той ми писа от клиниката, в която влизаше на лечение за четвърти път — намираше се в Йоркшър, твърде далеч, за да успявам да ходя да го посещавам и да се връщам за един ден, — за да ми съобщи, че е влюбен в една от медицинските сестри там и тя вече е бременна, така че не бих ли се развела с него?
Веднага отидох при Роуз и при майка му с новината и те заявиха, че не са изненадани. Усещали, че в крайна сметка ще се случи нещо подобно. Твърдяха, че Кенет не е отговорен за действията си и че това е много тъжно, но най-добре за всички засегнати страни било да го оставим да си тръгне.
— Но как ще живея? — възкликнах. Както можете да си представите, почти не бях на себе си. — Шест години робувам на Кенет и ето какво получавам в замяна.
— Знаем, Дили — увери ме Роуз. — Беше ти трудно, но светът е сурово място. Разбира се, Кенет ще трябва да ти плаща издръжка и аз ще се погрижа за това.
— Много добре — изтрих очите си аз, — ще се постарая да бъда смела, но е трудно да получаваш само ударите на живота, никога неговите благини.
Да, Роуз беше богата и прочута, ухажвана от всички, а аз бях само Дили Собоунс, която бе помогнала на нея и на Кенет изобщо да се появят на картата на света. Да знам, светът е сурово място, както ми каза Роуз, обаче тя май се беше изкачила право на върха му. Имаше грамаден апартамент на последния етаж в Мейфеър и многобройни любовници — ето какво получаваш, когато си първата част от „Розанке“. Втората част, или поне каквото беше останало от нея, трябваше да се задоволи с няколко мизерни стаи във Виктория.
Естествено, след развода не се виждах често с Роуз, макар че тя удържа на думата си и ми осигури апетитна издръжка — достатъчно голяма, за да ремонтирам горката си стара къща. Освен това получавах и дрехите си безплатно. В крайна сметка, всички знаеха, че съм била омъжена за Кенет Собоунс, който се бе отнесъл позорно с мен, така че за марката „Розанке“ нямаше да е добре да ходя парцалива.
Роуз обаче си беше лошичка, точно като Кенет, а такива неща накрая винаги излизат наяве. Внимавах да не говоря против нея, но някъде по онова време Роуз започна да губи популярност — в пресата доста пишеха за нея, — и светът научи, че модна къща „Розанке“ не е онова, което е била, и че най-хубавите й дни вече са минало.
Разбира се, наложи се да си намеря работа. Сумата от Роуз и издръжката ми от Кенет не ми стигаха, за да живея, затова пораздвижих някои връзки и не след дълго вече работех за консерваторите точно преди изборите. Съмнявам се, че депутатът от Южен Финчли изобщо щеше да бъде избран, ако не бях аз. Разбирате ли, аз просто знаех това-онова за съперника му. Той излизаше с една от манекенките на „Розанке“, а онова, което Южен Финчли страшно ненавижда, са безразборните любовни връзки на членовете на Парламента. Сметнах за свой дълг да подхвърля по нещо тук-там и нашият човек спечели с малка преднина. Аз съм голяма патриотка и поставям кралицата и страната си пред всякакви чувства и лични съображения.
Както и да е, усилната работа в предизборния щаб на консерваторите ми помогна да преодолея раздялата с Кенет и на едно от партийните събрания се запознах с лорд Чичестър.
— Кой е онзи видимо сдържан мъж с пенснето? — попитах някого. Обясниха ми, че е Едуард Фарли-Гор, чийто баща току-що починал, което ще рече, че синът отива в Камарата на лордовете.
— Един от най-способните ни хора — увери ме моят информатор. Може да се кандидатира за министър-председател, ако останалите от Кабинета измрат.
Успях да застана в периферията на групата около лорд Чичестър и ме представиха на съпругата му, жена с прошарена коса, която изглеждаше няколко години по-възрастна от него. Оказа се, че тя е много запалена по лова и при всяка възможност се качва на седлото, затова я попитах как избира какво да облече, когато идва в Лондон, и не е ли същински кошмар да се чуди дали изглежда добре. Лейди Чичестър явно доста се озадачи, но призна, че роклята й е отпреди две години.
— Трябва да отидете в „Розанке“ — казах й. — Фирмата е на снаха ми. А попаднете ли в техните ръце, няма да имате повече притеснения.
— Не мисля, че и сега имам притеснения — отговори лейди Чичестър.
— Ами съпругът ви? — попитах с извити вежди. Не я притисках повече и малко след това се отдалечих от групата, но явно думите ми са й направили впечатление, понеже забелязах как лейди Чичестър се поглежда един-два пъти в огледалото, а макар да не искам да съм нелюбезна, това явно не й се случваше често.
Резултатът беше, че накарах Роуз да й изпрати покана за следващото ревю. Рибата кълвеше тази пролет и лейди Чичестър отиде на ревюто. И аз бях там. Седнах до нея и я съветвах какво да си поръча, понеже самата тя нямаше вкус.
В продължение на две седмици след това всеки ден й се обаждах по телефона и накрая тя ме покани на обяд. Лорд Чичестър се появи късно и аз успях да поговоря с него едва по време на кафето във всекидневната след обяда, но се постарах да му направя впечатление.
— Прочетохте ли материала за вас в снощния „Куриер“ — попитах го.
— Не бих казал — отговори той. — Не чета клюки.
— Не е клюка — уверих го. — Това е истината или, ако предпочитате, пророчество. „Само един човек може да превърне Консервативната партия в бойна сила и това е лорд Чичестър“.
Интересното е, че дори най-интелигентните хора обичат да ги хвалят. Няма значение колко дебелашка е хвалбата, те й се наслаждават. Лорд Чичестър се усмихна и направи пренебрежителен жест, уж това са глупости, обаче аз извадих изрезката от чантата си и му я подадох.
Така започна нашата връзка. Отне му повече от година, докато признае, че без мен е загубен, а когато го направи, се разплака, но тогава просто не беше добре със здравето, тъкмо се беше възстановил от неприятен херпес зостер.
— Трябва ти силна храна — казах му.
Тогава беше в къщата ми във Виктория. Лейди Чичестър си беше счупила крака — паднала от коня по време на лов — и се беше оттеглила в Уоруикшър, затова Едуард — вече бяхме Едуарди и Дили — беше сам в лондонската им къща. Тревожех се, че той не се храни правилно и че това никак не е полезно за храносмилането му, затова го посъветвах просто да не яде, особено след херпеса. Един ден го изчаках с такси пред Камарата на лордовете и настоях да го заведа у дома, да му сготвя нещо хубаво. Ето така той прекара първата си нощ при мен.
— Не се тревожи — казах му на следващата сутрин, — никой няма да разбере какво се е случило. Това е между теб и мен. Разбира се, ако онези акули от пресата научат за нашата история, с кариерата ти е свършено — продължих през смях. Никога не съм виждала по-уплашен човек — нали чувството за хумор не беше силната му страна.
Горкичкият скъп Едуард… Като си припомня годините, които прекарахме заедно, си давам сметка, че аз съм любовта на живота му. Убедих го, че бракът с Мери Чичестър не е подходящ живот за политик, все едно е женен за кон.
— Не е честно спрямо теб — казах му, — непрекъснато се говори за конюшни! Няма да ти помогне да станеш министър-председател.
— Не съм сигурен, че искам да ставам министър-председател — отговори той. — Понякога ми се иска само да се оттегля в Уоруикшър и да умра.
— В такъв случай ще се наложи да ме вземеш със себе си — отвърнах.
Не знам защо, но той така и не успя да се наложи в Консервативната партия, както би трябвало да направи. На моменти ми напомняше за татко навремето в Истборн. Изглеждаше изтерзан и когато се помъчих да го накарам да ми разкаже какво се случва зад кулисите в Камарата на лордовете — понеже, естествено, още поддържах връзка с приятелите си от пресата и от време на време ги снабдявах с новини, — той се опитваше да сменя темата и вместо това говореше за конете на жена си.
— Трябва да видиш Джинджър — казваше. — Прекрасна кобила. А Мери има най-леката ръка от всички жени, които познавам.
— Проблемът е, че ти нямаш никакви амбиции — укорявах го. На моменти ставах хаплива. Ето, готвех му вкусни вечери, стараех се неимоверно да изглеждам хубава заради него, а той само се оплакваше от лошо храносмилане и дърдореше екзалтирано за конете на жена си.
Не съм изрекла и една лоша дума срещу нея. В крайна сметка, парите бяха нейни, беше само въпрос на време да падне и да си счупи врата, а тогава скъпият Едуард щеше да е свободен. Тревожех се, че той така фетишизира Уоруикшър, че пренебрегва работата си в Камарата на лордовете.
— Трябва да накараш фермерите да направят оградите си по-високи — казвах му. — Ако конете на жена ти са толкова добри, колкото ги описваш, ще успеят да прескочат и купа сено.
А после сменях темата, зарязвах Уоруикшър и започвах предпазливо да разпитвам за другите членове на Камарата или — още по-добре — за големите клечки в Кабинета. Струваше ми се напълно безполезно Едуард просто да ме посещава, след като щеше да му е по-полезно да коментираме външната политика и намеренията на правителството по отношение на Близкия изток, ако мозъкът му не се размекваше, както явно ставаше. Няколко мои думи в правилната насока и политическите последици можеха да бъдат зашеметяващи.
— Само да ме беше срещнал преди десет години — казвах му, — двамата с теб нямаше сега да сме тук.
Разбирате ли, той обичаше да се преструва, че всъщност иска само по-спокоен живот.
— Не, ти ще станеш министър-председател — възразявах. — А аз ще посрещам гости на номер десет. Кръвта ми кипва, като те гледам как оставяш другите да оберат апетитните постове. Нуждаеш се от човек, който да защитава интересите ти, а жената, която би трябвало да го прави, си бъбри с конярите.
Наистина започвах да се питам дали в крайна сметка бъдещето на Обединеното кралство е в безопасност в неговите ръце. Един-двама лейбъристи като че ли имаха повече характер, а и повече пари. Не съм получила нито пени от Едуард — не че щях да приема, ако той ми беше предложил, — но наистина ми дойде до гуша от рамкираните снимки на коне, които той ми изпращаше от Уоруикшър всяка Коледа.
Не, любовните истории нямат щастлив край. Поне в реалния живот. Моят свърши с гръм и трясък, съвсем буквално.
Кризата настъпи след разпускането на Парламента в края на лятната сесия и аз го чаках както обикновено в такси на площада пред сградата, за да го взема и да го заведа у дома. И това беше проблем — понякога той ставаше толкова разсеян, че се прибираше направо в своята къща, ако не го изпреваря и не го взема. За свой ужас видях как Едуард излиза от Камарата и се вмъква право в кола, която чакаше, паркирана до тротоара. Колата потегли, преди да успея да запиша номера или да наредя на шофьора на таксито да я последва. На задната седалка имаше жена — видях я през прозореца.
Така, помислих си, това е то! Веднага се прибрах у дома и позвъних на съпругата му в Уоруикшър. Справедливо беше да й кажа истината, да й съобщя, че мъжът й се среща с друга жена.
Обаче знаете ли какво се случи? Прислужникът, който вдигна телефона, ме осведоми, че лейди Чичестър е продала къщата в Уоруикшър и е заминала за Лондон, понеже двамата с лорд Чичестър се канят да отпътуват за Кения за шест месеца, може би за година. Всъщност имало голяма вероятност да се преместят да живеят в Африка. Лорд Чичестър се изморил от политиката и двамата със съпругата му искали да половуват едър дивеч. Доколкото беше известно на слугата, двамата заминавали незабавно, вероятно още тази вечер.
Звъннах в лондонската му къща. Никакъв отговор. Пробвах и във всеки хотел, за който се сетих, но без резултат. Позвъних и на летището, но и там ударих на камък.
А после всичко се изясни. Лейди и лорд Чичестър заминали за Кения под друго име. Прочетох цялата история в сутрешния вестник. Причината била, че лорд Чичестър получил поредния пристъп на херпес зостер и пожелал да се махне от всичко. Горкичкият — допускам, че са го замъкнали насила. Дори с белезници. В наше време се случват такива неща, и то в свободна страна. Отразява се пагубно на Консервативната партия, затова на следващите избори ще гласувам за лейбъристите. Те поне са почтени.
А междувременно пак съм сама и с разбито сърце. Раздадох се за Едуард Чичестър точно както направих и за Кенет, и какво получих? Нищо, само неблагодарност. Едва ли ще чуя за него отново — тя ще се погрижи за това. А ако получа новини, ще е най-много снимка на главата на див бик на картичка за Коледа, вместо дорест кон.
Искам да разбера следното: къде сбърках в живота си? Защо колкото и да съм мила с хората, колкото и искрено щедра да бъда, никога не получавам отплата? От началото до края поставям себе си на последно място, а щастието на другите — на първо. Въпреки това вечер си седя сама и край себе си виждам лица: на татко и на мама, на леля Мадж, на Кенет, на Едуард и дори на горкия Върнън Майлс, и израженията им не са мили, а някак изтерзани. Като че ли се мъчат да се отърват от мен. Не могат да понесат да си останат сенки. Искат да се махнат от спомените и от живота ми. Или пък аз искам да се избавя от тях? Наистина не знам. Голяма бъркотия е.
Лекарят твърди, че нервите ми са обтегнати, и ми даде шишенце със сънотворни. Държа си го до леглото. Но знаете ли, останах с впечатлението, че той е по-измъчен от мен. Вчера, когато се обадих да си запиша нов час за преглед, отсреща ми отговориха: „Съжалявам, но доктор Ярдли е в отпуск“. Не е вярно. Познах гласа му. Беше си го преправил.
Защо никак не ми върви, защо съм толкова нещастна?
Какво толкова съм сторила?
С изключение на „Прилепало“ всички разкази в този сборник са написани в самото начало на кариерата на Дафни дю Морие, през периода 1926–1932 година, макар че някои от тях са публикувани едва години по-късно.
„Източен вятър“ излиза за пръв път в американското издание на „Тетрадката на Ребека“ през 1980 г., но може да бъде открит в бележниците на Дю Морие от 1926 г. в архивите на университета в Ексетър. Разказът не е включен в британското издание на „Тетрадката на Ребека“.
„Куклата“ излиза за пръв път в „За съжаление на редактора“, сборник разкази под редакцията на Джордж Джоузеф, издаден от Майкъл Джоузеф през 1937 г. Дю Морие споменава разказа в мемоарите си „Аз като млада“, където твърди, че го е написала през 1928 година.
„А сега в името на Отца“ е първият публикуван разказ на Дафни дю Морие. Той излиза в списание „Байстендър“ през май 1929 г., непосредствено след двайсет и втория й рожден ден. На следващия месец списание „Байстендър“ публикува и разказа „Различен темперамент“.
„А писмата му охладняваха“ излиза за пръв път в Съединените щати в „Хърстс Интърнашънъл Къмбайнд уид Космополитан“ през септември 1931 г.
„Долината на щастието“ е публикуван за пръв път в „Илъстрейтед Лондон Нюс“ през 1932 година.
„Безсилие“, „Пикадили“, „Домашен котак“, „Мейзи“, „Болката отминава“ и „Уикенд“ са от сборника „Ранни разкази“, издаден във Великобритания от издателство „Тод“ през 1955 г. Разказите от този сборник преди това са публикувани по списания и журнали през периода 1927–1930 г.
„Прилепало“ се появява в американското издание на „Преломен момент“, издание на „Дабълдей“ от 1959 г. Разказът не е включен в британското издание.