Новко Яворски
Три юнаци фронтоваци
Весели войнишки новели

Три юнаци фронтоваци

1

Надойдоха почти едновременно. Имаше и току-що навършили двадесетте голишарчета и видели-превидели байновци. С мустаци и без мустаци, руси и чернооки, едри като горуни и дребни като шикалки. Помощник-командирът ги посрещаше с усмивка, настаняваше ги, както можеше, в тясната фронтовашка землянка, гощаваше ги с някоя и друга добра дума. А когато стрелките на часовника му се яхнаха върху цифрата 12, той се почеса по мустака и рече:

— Да, не сме много комунистите и ремсистите, ала и това е добре, след като се има пред вид от каква глина е измайсторен нашего брата.

Такъв си беше той — вари го, печи го — никога не можеш да отсечеш: оттук започват шегите му, дотук свършва сериозното у него. Пък и трябваше ли? Та нали и в най-голямата шега има нещо намусено, и в най-суровата дума — нещо веселяшко?!

— А знаете ли защо ви повиках?

Фронтоваците се спогледаха и аха-аха да си смигнат. Както всички фронтоваци, те добре знаеха за какво би ги призовало при себе си по никое време началството и какво би могло да иска от тях.

— Не за да ни черпите с кафе и коняк — обади се ни в клин, ни в ръкав едно командирче на отделение — момче русоляво, та дори рижо, червенобузо като момиче и синеоко като светия. Думаха му Пашата. Не защото имаше пашалийски корен, а защото дедите му се бяха изхитрили да си прикачат едно „Пашов“ отзад на фамилията.

— А то и кафе може, и коняк — преглътна помощник-командирът и се намръщи: попийваше ли му се, па нямаше, върл противник ли бе на такива питиета — иди го разбери. — Ала после — махна обещаващо с ръка той. — Като свършим работа. А тя, братлета, не е много лекичка, след като се има пред вид, че четири пъти вече се захващаме за нея и все удряме на камък.

И помощник-командирът разказа: четири пъти щабът изпращал разузнавателни групи в разположението на хитлеристите, четири пъти никой не се завръщал. А трябвало на всяка цена да се разузнае групировката на противника, замисълът му. С една дума — „език“. Колкото по-голям и колкото по-бъбрив, толкоз по-добре…

Говореше помощник-командирът, говореше, редеше думите като цепеници в жадната уста на фурна и все към Пашата поглеждаше. Зъб ли му бе хванал заради коняка, друго ли?

— Та така, братлета — завърши помощник-командирът. — Задачата, както виждате, не е кой знае колко трудна, след като се има пред вид, че между вас има добри езиковеди, т.е. езиколовци.

И пак хвърли едно око на кандидат-подофицер Пашов.

Приятна топлинка изпълни сърцето на Пашата, разля се по младото му юнашко тяло, шавна в бегла, но достатъчно доволна усмивка край устните му — малко тънички, малко коравички, ала все пак не толкова отблъскващи за една средно взискателна мома.

— Хм! Хм! — изкашля се в шепата си, без да има защо, Пашата. — Хм! Хм!

— Да не си настинал! — навъси се насреща му помощник-командирът.

— А не, защо? — повдигна вежди Пашата, ала пак се изкашля в шепите си.

— Нищо, нищо — извърна се помощник-командирът, — аз само така… Е, братлета, казвайте!

— Какво има да казваме — припряно изпревари другарите си Пашата, — всичко е ясно: тръгвам аз.

— Ти ли? — сопна му се подофицерът, който седеше до него. — Ти си болен.

— Кой, аз болен? — рипна Пашата и клъцна глава в ниския гредореден таван. Примижа, изкриви болезнено устни.

— Да, ти. Кашляш — опита се да го унищожи с една констатация само съперникът му. — Кашляш, та се късаш.

— Ти колко пъти си ходил на разузнаване досега — тури длан зад ухото си Пашата и се наведе предизвикателно към подофицера, без да поглежда в него.

— Веднъж — беше неохотният отговор.

— Така — тържествуваща нотка звънна в гласа на Пашата. — А би ли ми казал колко пъти е ходила моя милост? Моля… Мълчиш? Тогава съм принуден цифрата да уточня аз. — Той се изправи, изчисти някакво петънце от ботуша си и уж скромно, а в действителност съвсем не така, отсече: — Три. Веднъж, дваж, триж…

— Това няма никакво значение! — не се предаваше подофицерът.

— Охо! И още как! — блесна с очи Пашата. — Защото не е все едно дали си нацепил една кола дърва или цели-целенички три — опита се да се изкаже някак по-образно той.

Точка на безпочвените препирни постави помощник-командирът. Той призова присъствуващите към принципност и деловитост и за велико удоволствие на Пашата заяви, че най-целесъобразно сега за сега е в разузнаване да отиде човек, който отгоре-отгоре поне да знае немски.

— Че какъв му е немският на Пашата! — изломоти подофицерът. — Само едно „хенде хох“ и нищо повече.

— Да, да, и нищо повече. Така си мислите — докачи се не на шега Пашата. — Три години съм го зубрил в гимназията.

Помощник-командирът отново трябваше да се намесва и отново да успокоява духовете. Като отпрати с най-благи думи пренебрегнатите, той седна коляно до коляно с Пашата, погледна го в очите и рече:

— А кого ще избереш в групата си?

— Сам ли трябва да избирам?

— Най-добре ще е така.

— Добре! — кимна Пашата. — Ще взема например, например… Славеев.

— Само него ли?

— О, не, и… да речем, да речем Щъркелов.

— Аз на твое място бих взел Панчаров.

— Панчаров?

— Да, да. Доста е хладнокръвен и съобразителен. Освен това много добре владее немски. Немски колеж е завършил.

Пашата се намръщи. Помисли, помисли, повдигна рамене.

— Малко съмнителен ми се види Панчаров, другарю помощник-командир. Сам пресметнете — колко наши момчета имаше в тия пусти немски и френски колежи? Все легионерчета и бранничета бяха. Вярно ли е?

— Така е — махна с ръка помощник-командирът. — Ала трябва да знаеш, че аз познавам една фамилия Панчарови, която досега е дала двама убити комунисти. Единият двадесет и пета, а другият четиридесет и четвърта, пролетта…

— Има си хас…

— Точно така е, братко Пашов… А тоя твой Панчаров е издънка от тая фамилия.

— Ама…

— Искаш да кажеш, че понякога…

— Да, да…

— Може би си прав, но обикновено кръвта вода не става…

— Е, вярно, ала понякога. А защо не е казал досега?

— Вероятно не обича да шуми около себе си…

— Хм, хм! — изхъмка Пашата. Той беше от ония луди-млади, които смятаха, че всичко трябва да знаят и могат, и много им беше криво, че нещо са пропуснали или че нещо не са свършили така, както трябва. — Така да бъде! — изправи се той и замахна. — Разрешете да напусна.

И като отваряше вратата, подметна през рамо:

— А вие пригответе кафето и коняка.

— Добре, добре — засмя се помощник-командирът. — Казана дума — хвърлен камък… Я чакай, чакай. Какво е това на каската ти?

Пашата сне каската си, избърса я гальовно с ръкава на шинела си, усмихна ѝ се като на жива-живинка.

— Дупчици, другарю помощник-командир — засмя се той, като пъхна пръст в пробойните от куршум. — Обикновени, несмъртоносни дупчици…

Точно срещу Нова година хитлеристите показаха още веднъж, че са хора от най-долно качество. Към обед край селцето точно срещу позициите на ротата наизлязоха някакви момчетии в цигански носии, с цигулки и кларнети и завъртяха един чардаш — ум да ти зайде. Позвериха се нашите, погушиха се, па нали бяха зажаднели за песни и мирни зрелища, захванаха един по един да се подават непредпазливо от окопите.

Изкараха един танец циганчетата, изкараха втори, съвсем се развеселиха нашите и започнаха да подсвиркват с уста и да потропват с ботуши. И ето ти го кандидат-подофицер Пашов.

— Какво сте вирнали носове като лалугери — скастри ги той. — Я да се прибирате по дупките си, че…

В този миг затракаха цели три хитлеристки картечници, че и десетина пушки отгоре и върху зяпачите рукна горещ оловен дъжд.

— Джа-а-ан! Фиу-у-у — рече нещо по каската на Пашата, люшна се той, приклекна. Ушите му писнаха, небето пред очите му се завъртя и отиде на мястото на земята, а земята — на мястото на небето.

Разкопча ремъчката на каската си той, сне я и гледа — пробойна. Акуратна, майсторска пробойна, прясна-прясна, още топличка дори. Повдигна ръка, попипа главата си и изтръпна — напипа нещо меко.

— Леле — помисли си с изстинало сърце той, — мозъкът ми е цъфнал като роза.

Погледна ръката си — няма ни мозък, ни кръв. Попипна се пак — меко, дявол да го вземе. Па се досети — кепето. Кепето му беше това. Обичаше той да си го носи под каската, защото големичка му се падна и все му захлупваше очите. Пък и по-топличко беше така.

Та поокопити се съвсем Пашата и провери налягалите по окопите зяпачи. Всичко наред, одраскан дори нямаше. Това го и зарадва, и огорчи.

— В живота винаги си е така — начумерено каза той. — На виновния нищо няма да му се случи, а на невинния и зъб ще му изкъртят, и око ще му избодат…

— А защо не я смениш — полюбопитствува помощник-командирът, като кимна към каската.

— Ще карам с нея чак до Берлин — не снемаше поглед от каската си Пашата. — Талисман си ми е тя.

— Да — засмя се помощник-командирът, — ама ще става течение и ще ти настине мислителницата.

— Ами, ще настине — на свой ред се засмя Пашата. — Като ѝ туря един вестник „Фронтовак“, и готово…

— Добре — стана съвсем сериозен помощник-командирът. — Добре. Хайде — със здраве, брат. И — умната — вдигна многозначително пръст той. — Ум-на-та!…

2

Имаше ли основание да казва такива думи помощник-командирът?

Имаше…

… Не му провървя на Пашата в революционната дейност. Как му се щеше, ех, как му се щеше и той да грабне оръжие в ръка и на глас да затича народен — из балкани и дебри да броди, фашистката пасмина да трепе, край партизански огньове да превързва люти рани. Ала не би. „И дума да не става — казваха му. — Седи си ти там, където сме те турили, марки на помощната организация осребрявай, писъмца и заръки пренасяй, позивчета пиши и подхвърляй по улици и край вратници, фланели и ризи за политзатворници и концлагеристи събирай, тогова и оногова следи, около тогова и оногова се увъртай.“ „А ютия? — питаше той. — Ще ми дадете ли ютия (пистолет демек)? Така на корема да ми виси, самочувствието да ми повдига, лете хладно да ми държи, зиме — топло.“ — „Никаква ютия — отрязаха го. — Беля ли да направиш?“ — „Беля? — нацупи се той. — Да не съм дете?…“

Смешник беше Пашата, веселяк беше, фокуси знаеше. И все се навърташе около синчетата на фабриканта, кмета и ангросистите Пешев и Лешев. Водеха го те със себе си по журове и соарета, компанията да им разсмива, атмосферата да освежава. За другите: момичета — капчици росни, пухкави и меки, великодушни и кротки, само той — без партия. Ала напушеха ли се с цигари, пийнеха ли си ликьорец и едно-друго по-съществено, и той си пощипваше — на шега, де.

Кара-вара така дълго време Пашата, всички за лумпен го смятаха, всички за чорбаджийско мекере го вземаха, а само троица знаеха неговото истинско аз. Добре, ама нали лудо-младо, взе, че направи една магария. Тя можеше много да му струва, ама нали народът е рекъл: на кьоравата врана бог гнездото прави…

Имаше едно пъпчиво агентче — Шикалката му викаха. Гуреливо едно такова, сополиво, ала хитро като лисица.

Та на тая Шикалка бе хвърлил око Пашата, по-точно на двата му пистолета. И захвана да го дебне. Днес така, утре иначе и случи сгоден случай. Не в глуха улица, не в потайна доба, а насред площада. Е, не точно насред площада, малко така встрани, до магазина за зеленчуци или най-точно до огромните тенекиени кофи за боклук. Настигна го по мръкнало, ръгна го под лявата плешка с шилото, което напоследък носеше неотлъчно в джоба си, взе му двата маузера и го натика в една празна кофа с главата надолу. Поотупа длани, поозърна се и като подхвана „Лили Марлен“ с уста, спокойно-преспокойно пресече площада. Поздрави най-учтиво отчето, попита един чичко колко е часът и… дръжте ми, гадове, цървулите…

Не шок, ами триста шока раздрусаха полицията — явна и тайна. Кой ли е тоя бабаит, каква ли е тая хала, дето наръга най-хитрия и най-предпазливия копой?

А секретарят на Ремса повика тихичко Пашата, прибра му шилото, прибра му двата маузера и му рече: „Ти сам ли намисли да дупчиш с шилото?“ — „Сам.“ „Е, тогава — къш. За такива своеволия, за такива нарушения на дисциплината ние гоним през девет реки, та оттатък.“

Помрънка Пашата: какво бе мислил, какво бе кроил, а какво излезе. И го удари на молба: аман-заман, сбърках, аман-заман, няма вече. Ала кораво сърце имаше пустото му секретарче: не, та не. А, честно слово, идваше му да прегърне отчаяния Паша и да го млясне от възторг.

„Край — рече си Пашата. — За мене няма живот, за мене няма смисъл животът.“ Ала имало. Мина седмица, втора и го извикаха. Тайничко, в тайнствена обстановка, с две тайнствени лица, които още не беше виждал и чувал.

— Ти ли намушка Шикалката — попита го сурово единият, тоя, дето носеше очила.

— Аз — отвърна Пашата и си помисли: „Не само, че ме изключиха от Ремса, ами сега и ще ме разстрелят. Нека. Всичко ми е всьо равно.“

— А ти откъде знаеше, че точно тая вечер трябваше да го премахнем, ако не завинаги, поне за известно време?

Пашата ококори очи. Да е знаел? Хм! Няма такава работа. Или по-точно има. Такива като Шикалката трябва да се премахват.

И се оказа, че Шикалката влязъл в дирите на окръжния секретар на партията, който лежал едва ли не на смъртен одър на един таван. Добре, ама нали си бил хитрец и егоист, на никого не казал, докато не опечел работата сам. И таман доопекъл — хоп шилото под плешката. Навреме и ефикасно…

Та какво беше казал народът? Аха: на кьоравата врана бог гнездото прави. Вярно е. Не само че върнаха членството на Пашата, ами го и похвалиха. Е, всичко не мина съвсем гладко — наказаха го със строго мъмрене и последно предупреждение, но нали всяко предупреждение е последно?!…

3

След като получи най-подробни указания от началника на разузнаването, Пашата се прибра в разположението на ротата със самочувствието на човек, пил чай от едно канче направо с главнокомандуващия. Килнал безгрижно кепето над дясното си око, леко примижал и небрежно пъхнал ръка в джоба си, той вървеше леко разкрачен като стар морски вълк, слязъл случайно на сушата. Руменината по бузите бе достигнала чак до ушите му, десният ъгъл на коравите му устни лекичко се бе извил надолу. Само гласът му дето си беше останал малко пискливичък и не много юнашки.

— Панчаров, Славеев — извика другарите си той. — Тръгвайте подире ми.

И ги изведе на цял километър зад позицията.

Най-сетне Пашата спря зад някакви храсти, огледа се и като не намери по-подходящо място за съвещание, отряза:

— Сядайте!

И пръв седна. Изпъшка, като че имаше половинвековно лумбаго, помълча за авторитет, въздъхна веднъж, два пъти. Па леко скърши дясната си вежда, повече дяволито, отколкото сериозно.

— Какво сънува? — обърна се той ни в клин, ни в ръкав към седналия до него огромен боец. Редник Славеев опъна без нужда кончова на десния си ботуш, вдигна очи към небето, сякаш търсеше помощ оттам, почеса се по тила и сведе поглед пред себе си.

— А че правичката да си кажа… аз такованка… не помня.

— Че и това ли не помниш?

— А че аз правичката да си кажа… такованка… не сънувам въобще изобщо…

— Аха — втори Нерон, а? — засмя се кандидат-подофицерът. — И ти ли не сънуваш нищо? — извърна се той към ефрейтор Панчаров.

Ефрейторът сбърчи още повече вежди, тури длан на дясната си буза и недоволно изломоти:

— Я не се занасяй, ами кажи направо.

— Хм — изхъмка кандидат-подофицерът, понечи да рече нещо соленичко, но се разколеба и кимна. — Добре. Направо: отиваме на разузнаване. Тримата. Тази нощ.

— Че да отидем… такованка… защо да не отидем — обади се с готовност редник Славеев и нетърпеливо се размърда на мястото си. — А то в окопите човек само хрема може да хване…

— Не ме прекъсвай — сгълча го кандидат-подофицер Пашов. — Това-онова да видим. „Език“ да хванем. Ала не какъвто и да е. Голяма риба. Ей такава — и той се удари с дланта на лявата ръка по лакътя на дясната. — И бъбрива. От капитан нагоре.

Редник Славеев потърка в недоумение носа си: как така, аджеба, в тъмното ще разбереш кой е капитан, кой ефрейтор. И още нещо — а ако ти падне на ръка… такованка… някоя по-дребна риба, някоя цаца да речем?

— Е, така си е думата — като че разбра недоумението му кандидат-подофицерът. — Каквото падне. То понякога дребната риба, да речем кротушката, е по-вкусна и от шарана. Вярно ли е?

Ефрейтор Панчаров продължаваше да държи длан на бузата си и да се чумери.

— Че речи нещо, де — сопна му се Пашата. — Ти, мама му стара, сума речници на мълчанието знаеш. Има ли грешка? Какво си се окумил?

— Зъб ме боли.

— Зъб ли? Че то вчера не те болеше. Вярно ли е?

— Вярно. Одеве ме защрака.

„Хм! — начумери се на свой ред кандидат-подофицерът. — М̀оре, знаем си ги ние тия зъби — помисли мрачно той. — На интелигентчета. Ама защо ли рачих и тебе да взема? Немски си знаел, можело да потрябваш. Вятър. Че няма с Хитлер словесен двубой да водим, я… Така де. Ама а си рекъл да сториш нещо, дето не е за пред света — каската ти като консервена кутия ще продупча. Паша да не ми викат иначе…“

И като го изгледа с бялото на очите си, гласно рече:

— Нищо, таман да си по-зъл. Пък и в залисията ще ти мине. Като на кутре.

— А ти — обърна се той към Славеев. — Най-сериозно те предупреждавам: няма да си отпускаш много-много юмрука. Ясно?

— Ясно.

— Ще видим…

4

Наближаваше полунощ, когато към замръзналата река доближиха три бели сенки. Ските им леко се плъзгаха по снега и леда, мокър тук-там от избилата вода. Пръв вървеше Пашата, подире му Славеев и накрая Панчаров. Над тях виснеше сивият космат търбух на небето, около тях зловещо мълчеше фронтовата нощ, пълна с неизбухнали огньове, несъбудени трясъци и притаена смърт.

На едно място ледът бавно започна да хлътва под ските на Пашата. Той навреме усети коварното пружиниране, извърна се с усилие и сви. Когато отново стъпи на здрав, хлъзгав лед, той се спря, изчака да го наближат другите и отново тръгна. Някъде далеч вдясно, над съветските позиции, затрептя ракета, а сетне един след друг избухнаха няколко снаряда от едната и от другата страна — артилеристите взаимно се поздравяваха и си напомняха, че не им е до сън и сега.

„Време е, време е — мислеше си Пашата и упорито се взираше напред. — Хай, дявол да ги вземе, къде отидоха тия пусти върби? Аха — най-сетне. Малко сме се отклонили, ама нищо.“

Ето го и брега.

Тримата снеха ските си, заровиха ги до върбите, замаскираха мястото и като привидения поеха, както си мислеха, в югозападна посока.

Вървяха бавно, опипнешком, дето има една дума. Тъмничко, доста тъмничко беше наоколо, та човек и носа си не можеше да види…

— Паша!… — обади се по едно време Панчаров. В гласа му имаше нещо не много весело и не много оптимистично.

— Е?!…

— В гробище някакво сме се напъхали…

— Така ли?…

Пашата се взря по-внимателно около себе си и усети как неприятни тръпки плъпнаха изпод кожухчето му нагоре към яката на куртката: наоколо зловещо стърчаха цяла гора от тенекиени кръстове и фенери.

— Вярно, дявол да го вземе. Но нищо, може да е за добро.

Бяха тръгнали преди повече от час. Движеха се по строго разчертан маршрут, а то излезе наслуки — толкова беше тъмно наоколо. От черния космат търбух на барутното небе, плътно притиснало земя и хора, монотонно се изцеждаше досаден, ситен дъжд. Миришеше на сняг. „Ха де, ха де — вирна нагоре глава Пашата, ала какво ли можеше да зърне. — Ако го пресече на сняг, триста пъти ще бъде по-харно. А то в тая кал ботушите си най-много да загубиш.“

Поизправи се и приведен, тръгна напред, като първом опипваше, па сетне прекрачваше. Не спореше, но нямаше как. Дано само не изгубеше другарите си. Другарите ли? А къде бяха те? Следваха ли го?

Пашата се спря и се извърна. Миг, втори, трети — ни Панчаров, ни Славеев, ни дявол. Хай да му се не види макар. Аха — някой идеше. Ето го… Полека бе, кьорчо, очите ще ми извадиш.

Беше Панчаров. Дишаше тежко, на пресекулки.

— Ах тоя мръсен зъб…

— Боли ли?

— Ужас.

— А къде е Славейката?

— Иде…

Иде, ама не иде. Почакаха минута, почакаха втора, че трета и четвърта — от Славеев ни вест, ни кост. Хай, отнесли го мътните, къде ли се щурка тоя човек!

— Ти чакай тук, а аз ей сега ще го намеря — нареди Пашата и тръгна нататък, откъдето бяха дошли, като си мислеше със стиснати устни: „Така е то, щом не си тръгнах сам, а ортаци поисках да имам…“

Славеев стоеше накрай гробищата досам някаква плачеща върба, гушеше се в яката на кожухчето си и трепереше като листо на вятър.

— Ти какво стърчиш тук? — сгълча го не на шега Пашата.

— Чакам.

— Автобуса ли чакаш, а? Няма да дойде — спукал е гума. Тръгвай!…

— Ня… няма…

— Как така „няма“!

— Аз… аз, такованка… в гробища по такова време не влизам.

— Ще влезеш, ще влезеш и хоро ще играеш!

— Аз такованка… хоро няма да играя…

— А военен трибунал искаш ли? По късата процедура.

— Искам…

— А едно куршумче в търбуха ей сегичка, тук, на това място, и на четири очи без лъжа, без измама, а?

— Може…

Велик гняв и велика погнуса обхванаха младия разузнавач. Нервна спазма сви на топка стомаха му, устата му се изпълниха с горчива слюнка и солени думи. Той се понадигна на пръсти, докопа със свободната си ръка яката на другаря си и изсъска в ухото му като в моряшки рупор няколко благозвучни словца.

Колко странни са понякога хората. Заплаши някого със съд, който не си поплюва много-много — хич и няма да го стреснеш. Запни пистолет в гърдите му, предупреди го с кръвясали очи, че ей сегичка ще му видиш сметката — и косъмче от веждата му няма да трепне. Ама я му речи няколко по така словца…

— Ама… ама, такованка… защо ме псуваш — изхленчи жално-прежално Славеев. — Аз… аз имам комплекс…

— Какво, какво?… — не вярваше на ушите си Пашата.

— Комплекс…

— За какъв комплекс плещеш?

— Ей такъв, гробарски — възвърна способността си да говори човешки Славеев. — Видя ли кръстове и фенери, краката ми се вкочаняват и — ни напред, ни назад.

— Слушай, Славейка — захвана Пашата. — Ние, братко, не сме тръгнали караконджули да ловим, а прости фрицове.

— Знам.

— Знаеш, ама ето че пак се втеляваш.

— Не се втелявам. Баба ми… такованка…

— Баба ти ушите да ти яде. А щом толкова не ти е весело, трябва да знаеш, че това са протестантски гробища. Демек ала-бала работа. Вярно ти казвам.

— А че де да зная…

— Да знаеш. Хайде тръгвай пред мене.

— Пред тебе ли? — като че нещо звънна в гласа на Славеев.

— Аха…

— Виж, така може…

Бре пустият му Славеев — тръгна бе, тръгна най-сетне. Кокореше очи, въртеше ги насам-натам и всеки миг очакваше някой караконджул да се метне на гърба му и да го яхне. Добре, че Пашата бе поел грижата да варди тила му. Абе, все си е по-друго човек от плът и кръв да върви подире ти в такива проклети места.

А Пашата крачеше внимателно отзад и все се молеше богу: „Дано! Дано тоя приятел не се спъне нейде в тъмното, че съвсем ще я вапсаме… И дано Панчарчето не е офейкало при хитлеристите. Ще видим какъв ще излезе тоя негов зъб… Ама и аз съм едно…“

Дали Панчарчето наистина беше помислял да офейка при хитлеристите, не се знаеше, ала ясно беше, че той се беше счепкал с някакъв среднощен посетител на гробищата и сега се въргаляше с него връз гробовете. Двамата върли врагове пъшкаха, деряха си одеждите, къртеха кръстове и ченета. Нечистата сила така премяташе Панчарчето, така блъскаше главата му о един циментов паметник, че кръв да ти капне от сърцето. Тя толкова се бе настървила, толкова се бе опиянила от победата си, че по едно време възседна омаломощения разузнавач и злорадо захвана да се тръшка отгоре му.

— Хък!… Хък!…

Те това ѝ изяде и главата, я.

Забравил всички караконджулски комплекси на света, Славеев захвърли автомата си и скочи като пантера. Нечистата сила врякна като яре, метна се встрани, запълзя. Но къде ти — като истинска неудържима лавина се сурна отгоре ѝ грамадният българин, захлупи я като хлебарка с чехъл.

И стана тя една…

Ето че дойде ред да се включи в схватката и Пашата. И честно казано — включи се човекът. Ала на чия страна, моля? На страната на Славейката, на страната на другаря? Нищо подобно. Представете си — нечистата сила захвана да брани той.

Отначало я защищаваше само със слово:

— Славейка, Славейка — шушнеше той, клекнал между два скършени като тръстика кръста. — Не го цапардосвай, брат, не го халосвай…

— Аз тоя протестантски вампирин… аз тоя таласъмин… — ръмжеше Славеев, та чак слюнки хвърчаха от устата му.

Много омраза имаше в тия надгробни възклицания и това не можеше да не хвърли в паника водача на разузнавателната група, не можеше да не го накара от голи думи да премине към решителни действия.

— Пусни го, изчадие адово, пусни го, сатана в човешки образ — нареждаше Пашата и дънеше с юмрук другаря си, където свари, но все едно бълха ухапала по кълката слона.

И тогава Пашата се реши на една последна стъпка. Сниши се, раззина уста и затърси огромната като лопата десница на другаря си. Първом налапа парче щавена кожа от кожухче, сетне щракна зъби като вълк върху медал ли, копче ли, но скалъпен от доста мек метал и накрая…

— Ъ-ъ-ъм! — изхъмка с йерихонски глас Славеев, замахна и Пашата тозчас се озова зажумял в легнало положение. Като отвори очи, видя не звезди над себе си, а две кротки мраморни ангелчета. В това нямаше нищо нереално, нищо мистично. Чисто и просто се бе претърколил току в подножието на един паметник с две крилати представителчета на райския живот отгоре.

Ала имаше ли някакво значение всичко това, щом нечистата сила бе спасена от ковашките клещи на Славеев, каквито надали имаше в подземния свят. Спасена ли? Нищо подобно. От разрив на сърцето ли (?!), от друга неочакваност ли, ала караконджулът, който между прочем вече бе приел съвсем човешки очертания, лежеше омекнал като восък, пулеше невиждащи очи и се плезеше най-нахално на Пашата, Панчарчето и всички разузнавачи на света. Пипна го тук Пашата, без да се гнуси, докосна го там и с неописуемо разочарование установи:

— Хвърлил топа-а-а!…

— Хайде пък няма да хвърли, неговата верица вампирска — самодоволно се обади Славеев. — И два вампира да ми бяха паднали, и на двата бих им изкарал свитки от очите.

Пашата зина с цялата си белозъба уста.

— Ама ти тоя — и той кимна към поваления караконджул — за таласъм ли го взе?…

— А че не е ли?…

— Мале майчице! — вдигна ръце към небето Пашата. — Абе, какъв ти таласъм? Не виждаш ли, че е прост хитлерист?…

Какво можеше да каже горкият Славеев? Уж с вампир се беше борил, уж таласъм бе тръшнал на земята, а то излезе обикновен синеок рицар…

А Пашата приседна, отпусна ръце на коленете си, подсмръкна:

— Знаех си аз, знаех си аз — заклати глава той. — Пипнеш ли нещо, вампирино, за нищо вече не става.

Това „вампирино“ вероятно не се понрави на Славейката, ала все пак той захвана да се оправдава:

— Ама аз уж внимателно…

— Внимателно, внимателно — изкриви презрително устни Пашата и посочи бездиханния хитлерист, — те колко ти е внимателното на тебе. А триста пъти ти казвах да не удряш зверски. Вярно ли е?

— Ама аз не съм го удрял — възкликна Славейката. — Аз само го стиснах мъничко… А то вратлето му като на щъркел… калпава работа…

В това време Панчарчето се щураше за нещо си сред кръстовете и фенерите. На едно място той се наведе, възкликна радостно и дотърча до Пашата.

— Паша — рече с блеснали очи той. — Не се сърди, другият хитлеристки свързочник е жив.

— Ама и друг ли има?

— Аха… Двама бяха. Сигурно са тръгнали повреда в жицата да поправят. Единият халосах по кратуната с приклада, а този ме събори…

— А къде е другият? — рипна Пашата.

— Ей там…

Вторият хитлерист бе дошъл вече на себе си и седеше върху една катушка. Като охкаше и пъшкаше, той държеше с две ръце цицината на главата си и лекичко се олюляваше напред-назад.

— Да го вържа ли? — попита Славейката и измъкна въженцето.

— Ами, ами — ти ще го вържеш — пресегна се и тури ръка на гърдите му Пашата. — Та после да не можем да го развържем. Панчарче — кимна той на Панчаров, — запуши му устата.

Зашеметеният хитлерист не оказа никаква съпротива. Когато подойде малко на себе си, той се видя омотан като денк, налапал някакъв парцал със съмнителна чистота.

— А сега? — попита Славеев. Той между прочем много обичаше да задава излишни въпроси.

— А сега — право дома — дори и не направи опит да го иронизира Пашата, защото той притежаваше това златно качество в миг да забравя стари злини и стари неприятности. — На кафе с коняк.

Ала до кафето с коняк имаше още много, много перипетии… Впрочем всичко по реда си.

5

— Бивол е! — рече Славеев и хич и не се попита какво ще дири по това време тъдява такова кротко добиче.

— А не е ли биволица? — саркастично се обади Пашата, като напрегнато се взираше в нощната тъма.

— А че може и биволица да е — не разбра сарказма му Славеев. — Я виж какви очи има.

— Тебе само таласъми и биволици ти се привиждат. Ту двукраки, ту четирикраки. Така ли е?

Към гробищата, кой знае защо и откъде, се промъкваше камион. С чергило ли беше отгоре, марката ли му беше такава — висок един, тежък, ама с такъв мотор, че и на три метра не можеш да чуеш ручилото му. Поспря той, мярна се отпреде му фигура, размаха ръце и той отново тръгна. Шмугна се под една огромна плачеща върба, съвсем притихна.

— Тия работи не ни интересуват — заяви Пашата и тутакси прехапа език. — Не, чакайте…

Обзе го страшно възбуждение. Сърцето му заудря отсечено и припряно, устните му изведнъж пресъхнаха, единият му клепач захвана да играе ситно-ситно. Ами ако това беше онова ново оръжие, за което хитлеристите проглушиха света?! С него всичко щели да сравнят със земята, с него щели да стрият на прах всички ония, които не били с тях?!…

Ето една възможност Пашата да докаже и на двете полушария, че той не е какъвто и да е, а мъжага със сърце и ум, на който може да се разчита…

— Акцията по отмъкването на езика временно се отлага — заповяда авторитетно той. — Езика ще варди Славеев, а ние с Панчаров ще проверим що за бивол е тая… биволица.

Като даде изчерпателни нареждания на явно недоволния Славеев по опазването на ценния трофей, Пашата доближи устни до ухото на Панчарчето и поверително му зашушна:

— Едно голямо съмнение ме човърка, братле. Трябва да видим, на всяка цена трябва да видим за каква магария хитлеристите докараха тая машинария тук.

Провериха двамата оръжието си, разделиха си по братски бомбите, рекоха си едно „Наслука“ и запълзяха между гробовете. „Това, гробищата, са били златни места за разузнавачите — мислеше си Пашата и ловко се провираше напред. — Де да се срещаха по-честичко на фронта…“ Лактите му изтръпнаха, колената — също, някакъв трънак ли, цвете ли раздра ухото му, ала той не обръщаше внимание на всичко това и продължаваше да се доближава до тайнствения камион. Около него вече щъкаха три-четири хитлеристки сенки, а една стоеше като изтукана отпреде ѝ. „Охраната“ — досети се Пашата и сърцето му още по-учестено заудря. Щом на нещо слагат охрана, то това нещо не е каквото и да е.

Блесна фар, прекоси за миг гробищата, заслепи като взрив Пашата, угасна. „Леле — изстина проснатият по корем разузнавач и още повече се притисна към рохкавата земя. — Тия гадове ме откриха и ей сега ще ми пуснат някой куршум в продупчената каска…“

Ала вместо пукотевица от автомат някой сърдито изръмжа в тъмното. Отговори му тих, виновен глас откъм камиона. Аха, грешка станала, а? Добре, че е грешка, но все пак по си е хубаво това да не се повтаря повече. Та има ли смисъл човек да бере залудо страх?

А тайнственото хитлеристко оръжие все повече и повече израстваше в мрака. То много приличаше на фургон, ама като че не беше прост фургон. Беше по-късичък, по-тумбест и отгоре си имаше две големи цеви ли бяха, фунии ли бяха — иди разбери.

„Ще те видим що за чудо си — закани му се Пашата. — Ех, де да мога да те откарам цяло-целеничко при нашите…“

Пашата се бе промъкнал вече на десетина метра от странното хитлеристко съоръжение и всичко виждаше, и всичко чуваше, та нямаше нужда да продължава по-нататък. А пък ето че и Панчаров се настани вляво от него превърнал се целият в слух и зрение. „Гледай го ти пустото му Панчарче“ — помисли си ласкаво за него Пашата и захвана да брои: охраната — един; около него се шлянкат и ту влизат в камиона, ту излизат още двамина, значи, трима, най-много вътре в тая машинария да има още един-двама; общо — четирима или петима…

„Охо, че малък ви е персоналът бе, приятели! — насмешливо сбърчи нос Пашата и усети как самочувствието и дързостта вземат връх над всичко друго. — Просто обидно…“

И махна на Панчаров.

Панчаров тутакси се настани до рамото му.

— Колко са според тебе?

— Четирима.

— Правилно. Нека се ориентираме още малко и ще ги опердашим…

Оня, който стърчеше до камиона, опря хълбок о калника и съвсем спокойно запали цигара. Другите двамина също запалиха и тихичко започнаха да си шушукат.

„Време е“ — таман бе решил да тупне по рамото другаря си Пашата и подскочи. Над гробището, като проклятието на второто пришествие, изригна оглушителен рев. Ревеше камионът. По-точно — ония две цеви, които зееха срещу нашите позиции върху покрива му.

Тримата хитлеристи също подскочиха. Като си затулваха ушите и се кискаха на нещо си, те се снишиха, сякаш се криеха от шрапнелни парчета, отстраниха се от гласовитата машинария и насядаха на два-три разкрача от двамата разузнавачи.

— Ушите ми продъни — обади се единият.

— Фамозно! — рече с възхищение другият.

— И фау не ти трябва — додаде третият.

А страшният рев секна изведнъж, във въздуха нещо пропука, нещо застърга и в настръхналата нощ съвсем по човешки, весело и непринудено се понесе спокоен мъжки алт, който запя на чист български език:

Брала мома къпини

у попови градини…

Ох, аман, аман…

„Ох, аман, аман“ му идеше да викне с пълен глас и Пашата, за миг само разбрал, че нямаше никакво второ пришествие, че нямаше никакво ново, унищожително хитлеристко оръжие, а имаше само една обикновена радиокола с мощни високоговорители, пригодена за устна фронтова пропаганда.

А щом свърши „Брала мома къпини“, високоговорителите започнаха завалено:

„Български войници и офицери. Болшевишката армия е обкръжена и нейното унищожаване е фъпрос на дни. Същата сътба очаква и вас. Осъзнайте се, докато не е късно…“

Тук вече Пашата взе решение за незабавни действия. Не защото гневът съвсем го бе обхванал. Не и защото никак не му се слушаха подобни нелепости. А защото знаеше, че всяка секунда нашите щяха да открият огън с всичките си оръжия по посоката на говорителя и можеха да сторят две бели: едната — да разтурят това, що бе намислил, и другата — де да знае човек какво може да му се случи от твой си куршум и от твое си парче мина.

Пашата протегна ръка и побутна Панчаров. Докосна с пръст гърдите си и посочи тримата безгрижни хитлеристи. Сетне същото направи с гърдите на Панчаров и радиоколата. „Разбрано?“ — „Да“ — кимна Панчаров…

Единият хитлерист, тоя, който играеше ролята на охрана, хъкна, глътна неволно фаса, който се тъкмеше вече да стъпка с тока на ботуша си, и кротко легна по очи — прикладът на автомата на Пашата раздроби тила му. Другите рипнаха като зайци, зарязаха оръжието си и хукнаха презглава, ала две поредни „кър“, „кър-р-р“ и хайде много здраве на свети Петър.

Панчаров вече стъпваше на стъпалото под отворената врата на радиоколата, когато устната пропаганда секна насред думата и един ботуш със зверска сила бухна в гърдите му. Последното нещо, което успя да направи българинът, преди да се търкулне по гръб, бе да докопа тоя ботуш и да го дръпне. Хитлеристът се изхлузи от изгодната си позиция за разправа с ритници и падна върху противника си. В следващия миг един страшен удар по кепето го завъртя като пумпал на място и той изгуби съзнание.

— Панчарче, жив ли си? — клекна над другаря си Пашата, поуплашен от странните звукове, които излизаха от широко отворената уста на Панчаров. Да, живо беше Панчарчето, само дето не можеше да си поеме дъх — така го бе ритнал в диафрагмата проклетият хитлерист.

Думна го два-три пъти по гърба Пашата, помогна му да стъпи на крака, дори в радиоколата го намъкна. От тавана блещукаше синкава лампичка и придаваше на всичко задгробен вид. А микрофонът, който висеше на шнура си, прикрепен за някаква кръгла масичка, лекичко се люлееше насам-натам като недоузрял лимон.

Пашата го докопа и го протегна към устата на Панчаров.

— Кажи няколко думи…

И като видя как Панчаров все още се гърчи и пъшка, и като чу, че високоговорителите ясно и безпогрешно повториха думите му, Пашата се изкашля, поразкрачи се, сякаш радиоколата беше кораб, а не радиокола, и захвана:

— Слушайте, братлета. Говори ви Пашата, т.е. кандидат-подофицер Пашов. Не им обръщайте внимание на тия, дето до преди малко лаеха от същото това място. Лъжат, тяхната мама протестантска. Вярно ли е? На куб! На квадрат! Червената армия обкръжили?! Ще я обкръжат на куково лято. Червената армия щели да унищожат. Ще я унищожат… на оня свят — не намери по-подходящо сравнение той и го удари на рими. — Това ви казвам аз — Пашата… Така си е.

Гърмяха високоговорителите, разнасяха на шир и длъж импровизираната реч на Пашата за радостно учудване на едни и мрачно недоумение на други. А той още дълго би говорил: и за съвсем спуканата работа на хитлеристите, и за шантавия им фюрер, и за какво ли не, ала реши, че главното е казано, и отстъпи микрофона на Панчаров.

— Дръж — рече му той. — Друсни им едно немско слово на хитлеристите, а аз…

Събра Пашата бомбите на изпотрепаните хитлеристи, че на тях вече не им трябваха, свърза ги на букет и зачака Панчаров да свърши словото си. То се оказа съвсем кратко, а и време беше да изчезват, защото току-виж домъкнала се насам някоя хитлеристка рота.

Хитлеристът, който беше ритнал Панчарчето, пълзеше на четири крака между гробовете с осъдителната цел да отпраши нанякъде. Пашата го настигна, удари му два плесника за осъзнаване и го предаде на Панчаров.

— Води го при другия — нареди му той. — Може да потрябва.

И се върна обратно.

Отвинти капачката на едната бомба, дръпна връвта ѝ, метна в търбуха на радиоколата смъртносиния букет и се отдалечи тичешком. Настигна Панчарчето и втория пленник, накара ги да побързат и се извърна.

Във вътрешността на радиоколата светна пламък, огря открехнатата ѝ врата като устата на фурна. И ето че оглушителен трясък разтърси въздуха! Блъвна пушек, гръмна още нещо и над гробищата пламна весело зарево, като пращеше и мяташе наоколо огромни светлосенки. В тия светлосенки кръстовете и фенерите приличаха на живи същества, надигнали се да зърнат по-отблизо каква е тая чудесия…

6

Славеев примигваше, мръщеше се на ослепителната светлина, ала бодро стоеше на поста си — охраняваше пленника.

— Тоя пък защо го водите? — начумери се той, когато видя, че Пашата и Панчарчето водят още един език.

— Ще потрябва, Славейка, ще потрябва — отговори с повишено настроение Пашата. — Народът е рекъл — от много глава не боли. Не е ли така?

— Ама, не боли — смънка Славеев.

— И още нещо е казал народът — вдигна поучително пръст Пашата. — Две глави кромид лук са по-умни от една зелка.

— ?!?!

— Ние, братко, капитан не можахме да спипаме, ама един ефрейтор и един подофицер прекрасно могат да го заменят — завърши цитирането на народни мъдрости Пашата. — А ти как изкара без нас?

— А че… добре — смънка отново Славеев и се извърна, та скри очите си.

… Честно казано, не се почувствува добре Славеев, когато остана насаме с хитлериста. Вярно, хитлеристът беше вързан, ала може ли да му бъде весело на човек, надъхан с бабини деветини още като пеленаче? Растяло бе пеленачето, бой до облаците бе извисило, мустаци бе завъдило, ала с него бе раснал и страхът му от разни нечисти сили, рогати и опашати.

Та клечеше наблизо до пленника Славеев, взираше се насам-натам, ослушваше се. И когато пустият му високоговорител ревна, той рипна и като заряза и хитлериста, и войнишката си чест, хукна презглава. „Нямало караконджули“ — бляскаше в помътения му мозък една-единствена мисъл, а краката му го носеха като криле на птица. Звънтяха и пукаха като изстрели подире му изпотрошени кръстове и фенери, а той препускаше ли, препускаше. И бог знае докъде би стигнал, ако не бе се препънал. Стана и отново падна, като изтърва автомата си. Потърси го — няма и няма, а бе стъпил отгоре му и не сещаше това.

Тогава именно достигна до слуха му първо „Брала мома къпини“, сетне хитлеристкото възвание и накрая темпераментната реч на Пашата. Поуспокои се надве-натри, намери автомата си и като го поизбърса, връцна се и тръгна да се връща тръпен и отчаян от страхливостта си. Хитлеристът си беше там, където го бе оставил — та и къде ли можеше да се дене. Пашата и Панчаров взривяваха радиоколата и всичко си беше наред…

Не беше страхливец изобщо Славеев. Напротив — смелчага беше той, истински смелчага, ама всичко да ставаше денем, на светло.

За първи път той показа какво сърце носи в гърдите си в боя за чифлика. Беше ранно утро. Бойците бяха зинзирикали цяла нощ в окопчетата си и цяла нощ бяха очаквали с нетърпение кога ще напуснат тия плитки дупки и кога ще се счепкат с фрицовете гуша за гуша. Бе им додеяло да се мъкнат по безкрайните пътища на войната, да сменяват ту тая част, ту оная, а още да не са гръмнали поне веднъж. Барут им се миришеше.

Полетяха нагоре три червени ракети, екна самотен пистолетен изстрел и фронтоваците се юрнаха към чифлика. Преминаха петдесет, преминаха сто метра — нищо. Избягали ли бяха хитлеристите, не бе ли ги имало въобще?

Море, там са си били мръсниците. Спотайвали се, вземали всичко на мушка, чакали.

Понаближиха още стотина метра нашите, че като лавнаха насреща им картечници и картечничета, автомати и автоматчета, пушки и пушкала. Залегнаха нашите и също започнаха да стрелят с картечници и картечничета, автомати и автоматчета, пушки и пушкала. И като хубаво се намирисаха на барут и кръв, и като хубаво се нагърмяха, рипнаха — та наново напред. Е, имаше и едни, дето сбъркаха посоката и поеха назад, ама все пак оправиха крачката и тръгнаха да догонват другарите си.

Тогава захванаха да водят двубой и артилеристите — хитлеристките и нашите. Гърмяха си те, търсеха се уж един друг, ала по едно време май че решиха да снасят яйцата си, където им падне, така че се получи нещо като — ти удряй своите, а пък аз ще пердаша моите, защо да се трепаме взаимно. Та нали като завърши войната, все някой ще трябва да даде стотина победни салюта? А може ли това да го стори тая пършива пехота?

И така — хитлеристката артилерия (то си бяха чисти минохвъргачки) започна да дъни своите, а пък нашите минохвъргачки, за да не останат по-долу, зачесаха своите. Добре, ама хитлеристите си имаха мини фина-файна и чукнеха ли се о нещо — веднага — бам! Не беше така с мините на нашите. Знаеха ли си братята и сестрите на фюрера, че все някой ден щяхме да ги подгоним със собственото им оръжейно производство, не знаеха ли си, ала ни бяха набутали едни мини — с чук да ги удряш — пак нищо. Най-много да запушат като подпален галош.

Та една такава мина тупна току до залегналото Славейче. Като круша червива. Претърколи се, изсъска, задимя. Погледа я Славеев, погледна я, подритна я дори, за да не му кади очите, и хич и не направи опит да побегне човекът или поне да се сниши, а продължаваше да търси с мушката си каската на един подносач на тежка картечница. „Бам“ и подносачът свърши земния си път. „Бам“ — същата съдба постигна и помощник-мерача. „Бам“ — готов бе и самият мерач.

А мината попуши, попуши, омърси въздуха и притихна. Тогава Славеев се пресегна, че я взе, пъхна я още топличка за спомен в джоба си и рипна напред.

Видели дебелия, хитлеристите зарязаха кой каквото има и хукнаха да спасяват хипопотамската си кожа. Лъжа и грях ще бъде, ако кажем, че всички направиха това. Имаше и такива, които си рекоха: „Брех, че цял живот ли ще бягаме! Бягахме тук, бягахме там, онзи ден, вчера. Че и сега ли? Че докога ли?“ — и останаха по местата си. И не само останаха, ами и стреляха, бомби хвърляха, мини пращаха.

Превзеха нашите централната сграда на чифлика, че и помощните помещения, където живееха прислугата и черноработниците на графа. Само свинарникът им се опъна. Там бяха се настанили на мястото на изконсумираните от самите тях четирикраки представители на грухтящия свят около двадесетина есесовци, криеха се зад циментовата ограда и циментовите корита и гърмяха на поразия. А наоколо равно-равно — няма къде да се заслониш, къде рамо да опреш.

Тогава се обади Славейката:

— Другарю поручик, нека момчетата стрелят и притискат ония приятели, а аз ще се промъкна до тях и ще им видя сметката.

— А как?

— По отходния канал.

— Добре.

Взе още три-четири бомби Славеев и запълзя по отходния канал. Той беше пълен с мръсотия, на места дори трябваше едва ли не да се плува, смърдеше ужасно, ала нали трябваше да се свърши работа? Той целият се изпоцапа, на истинско прасе дори заприлича, но продължаваше да пълзи към заветния свинарник.

Метър, втори, трети.

Ето най-сетне дървената решетка, която, както можеше да се очаква, беше спусната и не позволяваше нито да се излезе от свинарника, нито да се влезе в него. Славеев постоя малко, колкото да си поеме глътка чист въздух, и надзърна през зирките. Дълго, предълго циментово корито. На единия му край, отсамния — есесовски задник. На другия, оттатъшния — още един, само че по-мършав и май че мокър от нещо. Лежаха хитлеристите, спотайваха се и стреляха — единият с автомат, а другият с лека картечница.

„Ох, да си свали човек поясока, па хубавичко да ви напердаши-и-и-и!“ — заклати глава Славейката и се почеса по дланта.

Тия двамата, ясно беше, той можеше да опушне на бърза ръка. Ала другите, другите… Къде бяха те, колко бяха? Ще видим.

Пресегна се Славеев, поповдигна лекичко решетката: тя нито скръцна, нито заяде. Запъна я той с една клечка, провря глава, огледа се. Охо! Че те били доста тия приятели. И поне да бяха накуп, иди-дойди: една бомба и готово. Ала те се бяха разпръснали по всички ъгли и кюшета на свинарника и всички бяха с гръб към центъра — та нали така го изискваше тактиката за кръгова отбрана? Ами сега?…

— Какво сега? Велико нещо си е изненадата, а още по-велико — дързостта. Само дързост му е майката и нищо друго.

Шмугна се в свинарника Славеев, посъбра дъх и сили, па рипна на нозе и страхотно изрева на чист български, защото от немски бъкел не разбираше.

— Остави! Никой да не мърда! Горе ръцете!

Никак, никак не е леко иззад гърба ти да екне изведнъж такъв страхотен глас. Кръвта ти в миг се съсирва, сърцето ти напразно се сили да прати мъничко от нея, капчица дори в парализирания ти мозък и ти стоиш втрещен, преглъщаш, ала не можеш, а оръжието така натежава в ръцете ти, че сам̀о тупва на земята. И хем ти се иска да се извърнеш, хем никак, ама никак не ти стиска да направиш това безобидно движение, дошло отвътре някъде, от стомаха ти може би, станал мъничък, мъничък, като портмоненце за дребни пари.

Все пак трима-четирима се извърнаха. Единият от тях дори натисна спусъка на автомата си, ала къде ти имаше време да се мери и сряза по на две парчета двама от колегите си, които съвсем чинно бяха вдигнали към небето ръце. Кър-р-р — надупчи го като решето Славеев. Кър-р-р, кър-р-р — и другите трима. И пак ревна:

— Остави!…

В тоя миг иззад високата циментова ограда на свинарника започнаха да прехвръкват и да тупват тежко отсам някакви тромави, чудати птици. Ами, птици. Това бяха другарите на Славеев. Усетили какво става вътре, те храбро прескачаха неуязвимото досега препятствие и ловяха шашардисаните есесовци като сврачета-голишарчета.

А Славеев стоеше настрана, тъничко се усмихваше и броеше живата плячка. Седемнадесет есесовци — първа категория, преброи той. Един офицер, един фелдфебел, двама подофицери и другото — дребосък.

Доволен и щастлив беше и Пашата. Ала май че само в началото. Повъртя се той насам, повъртя се натам, па току изтърси, като гледаше оклюмалите хитлеристи:

— Поне една истинска свиня да имаше между тях, че да си похапнем пресно печенко, ама на…

И плю разочаровано през рамото си.

7

— Е, хайде да тръгваме! — нареди Пашата. — И по-живо…

Да тръгват, има ли по-лесно от това, но вторият хитлерист промърмори нещо, политна и се гътна на земята.

— Я, какво ли ѝ стана на тая шваба! — обади се Славеев.

— Кой го знае, може и да хитрува — клекна до падналия Пашата и захвана да го ръга с палеца си. — Ставай, драги мой, че време нямаме, ей сега ще се съмне, а път ни чака.

Хитлеристът хич и не искаше да знае. Сгънал коляно, опрял буза о земята, той си лежеше спокойно, само дето дишаше учестено и тихо изохкваше.

— Няма как — изправи се Пашата, — ще трябва да го носиш малко, Славейче.

— Море, аз ще… тинтири-минтири, дето цял живот ще мъкна такива — нацупи се Славеев.

— Ще го носиш, ще го носиш, щом се налага — подметна му Пашата. — Само гледай да не го повредиш нещо, че после прави му сметка — под съд ще те дам.

— Абе, да не вземе да пукне някъде по пътя, та язък за носенето — каза Славеев, па метна на рамо изгубилия съзнание хитлерист и закрачи между кръстовете. Подире му тръгна другият език, след езика — Пашата и накрая — Панчаров…

… Панчаров таман завършваше редовната си служба, когато започна войната. Изпратиха го с новото попълнение на фронта. Още пристигнал-непристигнал и вихрушката го хвърли в най-голямата пата-кюта. Той съвсем скромно си зае мястото на стрелец с противотанкова пушка и веднага се разбра, че има „златни“ очи. Впрочем очите му бяха зеленикави и малко кривогледички, ама с тях виждаше на триста километра по фронта и на триста сантиметра под земята.

Та легна в окопчето си той, нагласи пушката си и зачака танк да се мерне, самоходно оръдие, камион с боеприпаси поне. Взира се той, взира се намръщен и недоволен, че няма подходящи обекти за него, па изведнъж възкликна радостно: „Аха!…“

— Какво? — попита го отдельонният. — Хитлерист ли зърна?

— Не — примижа Панчаров. — Една походна кухня.

— А че къде е? — понадигна се отдельонният и напразно плъзна поглед по голото като плешиво теме поле.

— Хей там до втората къща вдясно. Оная със съборения комин. Виждаш ли как пуши?

— Пуши лулата на дядо ти — смъкна се в окопчето отдельонният. — Та до селото има поне едно два километра.

— Не повече от половин — уточни авторитетно Панчаров.

Разшири лакти Панчаров, примижа, затаи дъх:

— Ба-а-а-ам! — рече на своя не особено богат език пушката му и лекичко, едва ли не гальовно го блъсна по рамото.

— Готово ли е? — попита недоверчиво отдельонният.

— Готово! — отвърна Панчаров. — Отиде им на хитлеристите чорбата. Пък и защо ли им е, след като няма да имат ни време, ни ищах за ядене. Ей сега ще ги насметем, та и гащите ще си погубят по пътя.

— Не вярвам — обади се отдельонният, като продължаваше да се взира напред, та чак се просълзи. — За походната кухня говоря — уточни своевременно той.

— Като влезем в селото, ще видиш.

— И така — рече отдельонният. — Задачата ти е: щом започне атаката, да се изнесеш по права посока на двеста метра и там, зад оная бабунка, да заемеш позиция.

— Хм, хм — изкашля се Панчаров. — Хубаво място за настъпление е избрано. На мене и на взвода.

— Че какво му е?

— Ами — през минното поле…

— Какво минно поле?! — побледняха устните на отдельонния.

— Обикновено. С „ес“ мини.

— Ти се занасяш, мама му стара.

— Не се занасям, ами викай взводния.

Взводният също не вярваше на Панчаровата версия за минното поле. Той допълзя по-малко уплашен, отколкото стреснат, и избоботи като из бурия:

— Какви ги измисляш, Панчаров?…

— Не ги измислям — не се обиди Панчаров. — Ами я погледнете мъничко напред ей тая безобидна, оскубана ланска тревичка…

Взводният повдигна с треперещи ръце бинокъла до носа си, изсумтя нещо, па изведнъж притихна. Ръцете му дори спряха да треперят — като ръцете на зъболекар-алкохолик, ударил преди работа първите двеста грама.

— Да, да, вярно — тихичко каза той. — Да, да, напълно вярно.

Чудно нещо са това биноклите. Те могат да ти направят слона мъничък като бълха, а бълхата — огромна като слон. Зависи от каква позиция, т.е. с какви очи искаш да видиш света.

Та въртя набразденото колелце на бинокъла си наляво взводният, въртя го надясно и пред смаяния му поглед се ширна една уж съвсем безобидна, а всъщност твърде кръвожадна картина. Колчета, дървени, на педя от земята, едно, две, три и… така нататък. А по върховете им — тел. Като паяжина на паяк, който е решил да лови мишки ли, лалугери ли, метнал ниско над земята основите на великото си творение, па видял, че от него нищо не става, и го зарязал.

Зарязал го хищникът, ама свързал всички тия колчета и жици с едни такива остроумни кутийки, пълни с парчета желязо и с барут. Спъни се о тела на първата кутийка, тя ще подскочи като подплашена жабка, ще се пръсне красиво и звучно и не само ще те изтърбуши, но и ще дръпне лудото жило на втората. Втората пък ще направи същото с другаря ти и с третата си посестрима, третата с другаря на другаря ти и с четвъртата си посестрима… И така до края на света поне за две трети от взвода…

— Панчаров — каза задъхано взводният. — Дай да те целуна…

— Може — поднесе му бузата си Панчаров. — Е, малко боцка, не е като моминска, ама щом сте рекли…

— Ами сега?…

— Ще я оправим някак.

— Как например?

— Много лесно — полегна на гръб Панчаров, подложи ръце под умната си млада глава, помълча. — Една минутка преди атаката взривявам първата мина вляво. Тя подскача, взривява съседната, съседната взривява съседната и така до края на цялото минно поле…

— Ами ако някоя артиса?

— Не вярвам. Хитлеристите са безупречни в тия работи, Пък освен това мога и пръв да мина през тия телове и колчета. Но това не е толкова важно. Важното е, че тъкмо оттук хитлеристите не ни очакват…

— Чакай! — рече взводният. — Чакай! Дай да те целуна още веднъж. Сигурен съм, главата си залагам, че у тебе вече виждам един бъдещ генерал.

Панчаров се поусмихна, избърса се с ръкава на шинела си и дълбокомъдрено предупреди:

— Не си залагайте главата за щяло и нещяло, тя ще ви е обходима още.

Честно казано, той не каза „ще ви трябва“ или „ще ви е необходима“, а обходима…

Дали носеше генералска глава на раменете си Панчаров или не носеше, това бъдещето щеше да покаже. Важното бе, че всичко стана така, както го бе предвидил. Една минута и половина преди атаката той се примери внимателно пред себе си, гръмна и… Нищо. Седеше си спокойно най-лявото колче, трепереше над него опънатият като струна тел и ни взрив, ни трясък.

— Панчаров — рече си собственоустно Панчаров. — Или не се мериш, както е обходимо, драги, или тук има някаква друга магария.

Ала и след втория изстрел на противотанковата му пушка резултатът си беше чиста нула.

— Брех! — изпоти се от притеснение Панчаров, та чак му подлютя в очите. — Ква стана тя?…

А времето летеше ли, летеше. До началото на атаката оставаха секунди…

И тогава…

Дълго и внимателно се мери Панчаров на педя пред най-лявото колче. И когато към небето изхвърча първата зелена ракета, той натисна спусъка и затвори очи. Колчето подскочи, опъна тела и едно звънко „ба-а-м“ разтресе въздуха. Тозчас го последва второ, второто — трето, четвъртото — истинска красота. Само че не зрителна, а звукова, защото нямаше огнени фойерверки, нямаше гирлянди от светлини, а само „ба-а-м“, „ба-а-м“, пушек и дим.

Тъкмо из тоя пушек и дим след малко изскочиха току под носа на усмихнатите злорадо хитлеристи нашите. Опушени, грозни, като истински привидения. А какво можеш да сториш на едно привидение, ревнало страхотно „ура“ с белозъбата си уста? Нищо.

Та офейкаха хитлеристите, напуснаха селцето без време, а Панчаров отведе зад къщата с порутения комин отдельонния и му каза:

— А сега вярваш ли?

На два-три метра от къщата беше се килнала издънена походна кухня, а наоколо всичко беше оплескано с чорба.

— Не си прав — заклати недоволно глава отдельонният.

— Как така не съм прав?

— Ами защо разля чорбата? Сега щяхме да си сръбнем топличко.

Един миг Панчаров стоя като пообъркан: да, той не бе помислил за тая съблазнителна подробност. Но веднага му намери цаката:

— Абе, що ни трябват разни буламачи?…

… Крачеше мълчаливо в тъмната нощ Панчаров, безразличен към всичко. Към всичко ли? Не. Към много неща човек може да стане безразличен, но не и към корема си. Особено когато той е имал неприятния случай да влезе в конфликт с хитлеристки ботуш.

Хитлеристът, същият този, който се излежаваше сега бейски върху широкия балкански гръб на Славеев, бе ритнал Панчаров доста душмански. Младият разузнавач стискаше с една ръка автомата, а с другата копчетата на кожухчето си и много-много не виждаше и не чуваше какво става наоколо. Някакъв нажежен свредел дълбаеше безмилостно пъпа му, в ушите му зазвъняха звънчетата на отдавна нечувана коледна шейна, коленете му все по-често и често започнаха да се огъват.

И по едно време той охна и падна. Надигна се стиснал зъби, отново коленичи. Па лекичко се отпусна по хълбок мушнал брада между коленете си.

— Панчарче, Панчарче — някъде отдалече, много отдалече долетя до него познат, загрижен глас. — Що ми ти стана? От ритника ли е?

Панчаров размърда устни, понечи да каже нещо, ала не можа да събере достатъчно сили и клюмна. Съзнанието му безшумно започна да угасва като угарка на свещичка.

8

Помощник-командирът беше нетърпелив до немай-къде. Ето — всяка минута щеше да се разсъмне вече, а от разузнавачите нямаше ни вест, ни кост. Дали бяха успели?

След като беше дремнал час-два, помощник-командирът допълзя до секретния пост край върбите, там, откъдето трябваше да се върнат Пашата, Панчаров и Славеев, и упорито захвана да се взира и ослушва. По фронтовата линия на тоя участък всичко беше тихо и спокойно. Това беше добре, това беше много добре. Но ето че отляво, откъм гробищата, гръмна високоговорител, сетне отекнаха два кратки автоматни откоса и накрая някой заговори на български. Някой? Та това беше Пашата. Браво, Паша, браво, братко!… Ама не се ли увличаш мъничко? Ех, златничък си ми ти, само дето по-често трябва да ти се дърпат ушите.

Тресна гръм, пламна като кибритена кутия хитлеристката радиокола, а сетне още по-тъмна нощ легна наоколо. Сега, ей сега ще загърми и ще затрещи, сега, ей сега хитлеристите ще отрежат пътя на тримата и иди се надявай вече. Ах, тоя Паша, що му трябваше речи да държи. А и защо ли чакат още нашите? Защо картечниците и минохвъргачките не откриват огън, за да отвлекат вниманието на хитлеристите? Впрочем не бива да бързат. Сигналът, сигналът първо.

И изведнъж…

И изведнъж оттатък реката пламна кратка престрелка. Поутихна, отново заеча громко и припряно. Да, беше станало най-лошото — хитлеристите бяха открили разузнавачите и бяха им отрязали пътя за връщане. Ами сега?…

„… Ами сега?!“ — помисли си и Пашата, когато над главата му писна автоматна поредица, дошла откъм реката. Той легна до припадналия Панчаров и понечи да отговори на огъня с огън, но навреме се отказа — какъв смисъл има да пилееш барута си на вятъра, щом ни противник виждаш, ни дявол.

— Какво става? — обади се като изпод земята Панчаров.

— Тя, става една… А на тебе попремина ли ти?

— Малко.

— Ще можеш ли да ходиш?

— Криво-ляво.

— Тръгвайте тогава със Славеев към помпената станция, а аз ще запра тия…

И, без да се доизкаже, той рипна и като стреляше в движение и се поспирваше ту тук, ту там, втурна се нататък, откъдето бяха дошли изстрелите. Като измина десетина метра, залегна, огледа се внимателно, отново затича приведен, ала сега малко вляво, сякаш се устремяваше към реката. Когато хитлеристките куршуми съвсем нагъсто зашариха над него и около него, той пусна напосоки няколко откоса, сякаш да си пробие път, и хукна обратно.

Настигна другарите си досам помпената станция. Тя се намираше на около километър по права линия от брега и бе не само разрушена, но и опожарена. В нея вятърът свободно се разхождаше насам-натам, но в основите ѝ с малко труд можеше да се измайстори такова удобно и сравнително топло укритие, че здраве му кажи.

— Абе, Славеев — сбърчи вежди Пашата, като видя, че в ъгъла седеше само един хитлерист. — Къде е другият „език“?

— Хвърлих го.

— Хвърлил си го! Че туй да не ти е чикия, бе, та да го хвърляш?

— Е — замънка смутено разузнавачът. — Оставих го. Един куршум от неговите си го клъцна по гърба, както го носех, и той капутира.

— Сигурен ли си?

— Така е, така е — обади се на свой ред Панчаров. — Издъхна моментално. Иначе Славеев щеше да навири петалата.

— А, щом е така… А аз рекох… Нищо, може да е за добре — махна с ръка Пашата и се захвана да оглежда пода. — Ей туканка ще измайсторим едно укритийце. Ще ни помага и негова милост — кимна той към хитлериста. — Развържете го. И внимавайте да не халоса някого с лопатата. Не е лопата това, а секира.

— Ба. А после…

— Абе, той нека те фрасне веднъж, па ти иди се оплаквай на арменския поп…

Четиримата работиха мъжки в продължение на не повече от час и укритието бе готово — дълбока метър и половина правоъгълна дупка, отгоре покрита с парчета тръби, тенекиен лист и тухли. Разузнавачите се натъпкаха в нея коляно до коляно и рамо до рамо. Туриха помежду си и пленника и се притаиха. Пръв трябваше да дежури Славеев. В продължение на два часа той трябваше да държи будно съзнанието си и да внимава за три неща: първо — да не се домъкне някой хитлерист; второ — „езикът“ да не направи някоя магария и трето — никой от спящите му другари да не хърка.

— Хайде сега на спане! — нареди Пашата. — Имате възможност да се наспите за цялата война. Стига сте се оплаквали, че все не можете да се нананкате. Средно по осемнайсет часа се падат на глава.

Да спят, добре, ама може ли да се унесеш на такова място, по такова време и на такъв студ? Уж бяха облечени добре, уж кръвта им бе млада и гореща, уж се бяха наредили като кибритени клечки в кутия, ала студът щипеше безмилостно и на най-неочаквани места.

Пък май че наоколо взеха да щъкат и хитлеристи. Отначало изруча камион, след това край руините премина отделение ли, взвод ли и накрая, по съмнало вече, един хитлерист се вмъкна тичешком, като разкопчаваше панталоните си…

Когато хитлеристът си отиде, Пашата въздъхна и рече:

— Ех, че ми се щеше да го докопам тоя синковец за… носа и да му кажа аз на него, ама задачата си е задача и тя трябва да се изпълни…

Все пак успяха да подремнат, но това стана едва тогава, когато похапнаха от салама и хляба, които бяха взели със себе си извън неприкосновения запас.

Бавно, непоносимо бавно минаваше времето. От неудобните пози, които бяха заели, крайниците им изтръпнаха, гърбовете им се схванаха, започнаха да ги пробождат болки ту тук, ту там. „Брей — мислеше си Пашата, — то било триста пъти по-лесно в атака на нож да летиш, отколкото мърцина да лежиш.“ И стискаше зъби, та чак мускулите по челюстите му играеха.

Когато се здрачи и отново хапнаха, той разреши на другарите си да излязат от дупката, да се поразкършат и поразтъпчат. И време беше. Ръцете и краката им бяха отекли, гръбнаците им бяха заприличали на бастуни — а си рекъл да се наведеш, а нещо е изпращяло и се е строшило в кръста ти.

— Да запалим огън и да се посгреем — продължи Славеев.

Пашата го изгледа с изумление:

— Ти сериозно ли говориш?

— А че сериозно. Защо?

— Абе, ще ти запаля аз на тебе един огън под опашката, та има да ме помниш — сгълча го Пашата. — Огън?! Ти с всичкия ли си!

— Ама много ми е студено, на кочан съм станал — смънка Славеев и звучно подсмръкна.

— Ако искаш да се посгрееш — ето ти сняг, разтъркай се и кръвта ти ще кипне.

И сам грабна шепа сняг и разтърка лицето и ръцете си. Отначало снегът го дращеше като шмиргел и не се топеше, а лепнеше като паспал, но сетне усети как след непоносимия студ по лицето, ръцете, а сетне и по цялото му тяло плъпна живителна топлинка. Това повиши настроението и самочувствието му и той чистосърдечно си призна:

— Ако се бях досетил да вземем малко лойчица или масчица и да се понамажем тук-там, сега нямаше да има нужда да се търкаме с тая мръсотия и да си разваляме кожата на физиономиите. А ти, Славеев, я, моля ти се, поразтъркай сурата на негова милост, че виж го как е пофунял.

Славеев хвърли зверски поглед към хитлериста, който, види се, разбра, че става дума за него, и преглътна, сякаш гълташе стъкла.

— Брех, неговата… — изломоти Славеев. — Та аз цял живот ли ще се грижа като бавачка за него?

9

Когато наближи полунощ, Пашата постегна маскировъчния си халат, провери автомата си и рече:

— Ха сега да видим как ще изиграем последното действие от нашето представление.

По данни на наблюдателите и предишните разузнавания бе установено, че на отсамния бряг на реката, на стотина-двеста метра от върбите, край които разузнавачите заровиха ските си, имаше хитлеристки бункер. Тъкмо тук Пашата бе решил да опита късмета си.

Точно в полунощ тримата приятели и омекналия като восък хитлерист, отдал се безропотно на жестоката си съдба, допълзяха на двадесетина метра зад бункера, солидно се окопаха и зачакаха. В бункера беше тихо и неопитното око не би забелязало нищо съществено, но от време на време здравата, скована от дебели дъски врата ту просветваше, ту ставаше тъмна. Ясно бе, че в бункера имаше хора, само че си траеха.

И ето към един часа след полунощ към същата тая врата приближиха трима хитлеристи. Единият от тях носеше нещо четвъртито на гърба си — вероятно радиостанция. Той влезе последен в бункера и затвори вратата след себе си. Тя още не бе щракнала с бравата си, когато до нея залости ухо пропълзелият като лалугер Панчаров. Той постоя десетина минути така и отново се върна при своите.

— Какво става? — пошушна нетърпеливо в ухото му Пашата.

— Не е за разказване. Блокирали са целия бряг.

— А колцина са в бункера?

— Четирима. Единият май че е офицер.

— Виж, това е хубаво. А сега ето какво ще направим: ти оставаш тук, а аз и Славеев ще поогледаме брега по на триста-четиристотин метра. Вляво ще отида аз, вдясно — той. Връщане — най-много след половин час. Ясно?

— Ясно.

— Хайде тогава, Славейка.

Пръв се върна Пашата, а след няколко минути и Славеев. И двамата донесоха лоши вести. Бяха открили хитлеристки огневи точки вляво и вдясно от бункера. А вчера ги нямаше.

— Това усложнява нещата — заключи загрижен Пашата. — Но нищо — може да е за добре. Та ето какво ще направим: връщаме се аз и Славеев при огневите точки, които открихме, и ги унищожаваме. А ти, Панчарче, не се кахъри за тоя вързоп — Пашата кимна към изблещилия очи пленник. — Само му запуши устата по-добре, та да не врекне случайно. Чуеш ли пукотевицата, влизаш в бункера и излавяш птичките, дето са се намърдали в него. Ние се връщаме, изравяме си ските и хайде оттатък. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

„Брех, майка му стара — помисли си Пашата, като запълзя нататък, където се бяха окопали хитлеристите от неговата огнева точка. — Май че тая война все на колене, на лакти и по корем ще изкарам.“

„Хайде, Славейче, не изоставай, че де ще се деваш после — мислеше си пък Славеев и упорито работеше с лакти и мъкнеше по снега автомата си. — Ех, тия бомби пречат. Що ли са му притрябвали толкова много? То една секирка ще свърши повече работа…“

„Какво нещо е войната — мислеше си по-нататък Пашата. — Седиш настръхнал, звериш се в тъмното напреде си, чакаш противника, който си сигурен, че ще се зададе като ахмак отнякъде си, и злорада радост изпълва сърцето ти, щом го зърнеш и го хванеш на мушката. А как ти иде да заскачаш, когато той, твоят противник, започне да се въргаля по земята пронизан от безпощадния ти куршум. И хич не ти иде и наум, че отзаде ти, откъм гърба ти, се е спотаил друг твой противник и когато си най-щастлив, а най-щастливият винаги е най-уязвим — едно, две «кър-р-р», едно, две «ба-а-м», «ба-а-ам» и нито от щастието ти ще остане нещо, нито от тебе…“

Хитлеристите и от двете огневи точки се бяха разположили от удобно по-удобно, пушеха в ръкавите си, бърбореха си безгрижно и никак не усещаха миризмата на страшната опасност, която виснеше над главите им. Тая страшна опасност се състоеше от един български кандидат-подофицер и един български редник. Те вече се бяха дотътрузили наблизо до огневите точки, бяха си почистили автоматите от снега, бяха си приготвили бомбите и бяха се запознали отблизо с обектите си. А те се състояха от по една картечница и няколко автоматчици, между които по всяка вероятност имаше и снайперисти.

Наближаваше три часа след полунощ. Три без петнадесет, три без десет, три без пет. В три часа нула нула, секунди може би преди Пашата и Славеев да се захванат мъжки с работата си, на отвъдния бряг пръкнаха десетина-петнадесет сенки. Изчезнаха, отново се появиха. Залегнаха досам реката, полежаха, полежаха, отново поеха. Единият падна — вероятно се бе подхлъзнал, но веднага скочи на крака и настигна другарите си. Те свиха вляво, вероятно бяха стигнали неустойчив лед, защото се поспряха и дори като че се поколебаха и се насочиха точно срещу залегналите хитлеристи.

„Ох, баб̀ачко — вероятно си помислиха хитлеристите. — Елате, още мъничко елате насам. Така, точно така…“

И изведнъж…

— Хайде, другарче — прошушна си Пашата, дръпни връвта на една бомба и замахна.

— Бам — рече тя и хитлеристката картечница хвръкна на възбог.

— Бам — обади се втора бомба някъде отдясно и втората картечница вероятно отиде при първата.

— Бам!

— Бам!

— Бам!

— Ей, че било лесно! — възкликна Пашата, доволен и предоволен от това, че не стана нужда нито да прибягва до помощта на автомата си, нито с голи ръце да изтръгва хитлеристки гръцмули. — Хайде сега при Панчаров, че той какъвто си е…

Това недоверие на Пашата нямаше никаква основателност. Панчаров беше момче храбро и съобразително. Когато чу първите трясъци на бомбите, той се втурна стремглаво към бункера. Да разбива вратата нямаше нужда. Единият от хитлеристите сам я отвори — може би бе тръгнал да проверява какви са тия непредвидени пукотевици. Панчаров го цапна с приклада, прескочи го и нахълта в бункера.

— Горе ръцете! — така страшно ревна той, че сам му се прищя да вдигне ръце.

Три чифта ръце в миг докоснаха тавана — на хитлеристкия офицер, на радиста и на другия — фелдфебел по всяка вероятност. На радиста и фелдфебела затрепераха само ръцете, но офицерът целият се тресеше, като че току в краката му се намираше епицентърът на земетресение десета степен по скалата на Рихтер.

— Хвърли оръжието! — заповяда все така страшно Панчаров и само след миг-два в краката му лежаха два автомата, два пистолета и един кортик.

— С лице към стената!

Едно, две и тримата хитлеристи елегантно и стегнато — види се добра школовка имаха в тия работи — се връцнаха кръгом и впиха очи в грапавата стена на бункера.

— Ръцете! По-високо ръцете! — сгълча ги вече по-меко Панчаров, па се наведе и вдигна кортика. Право казано, малко слабости имаше нашият приятел, но душа и свят даваше за хладно оръжие. Види се, колекцията му щеше да се увеличи с още един великолепен екземпляр.

Сега не оставаше нищо друго, освен да се чака по-нататъшният развой на събитията. А той, изглежда, си вървеше строго по плана. Ето, зачуха се припрени стъпки и на вратата цъфна в най-прекрасно настроение Пашата.

— Ех, харно си я свършил — похвали приятеля си Пашата, като изгледа загърбените пленници. — Охо — и офицерче си имаме. Това е баш харашо. Абе, знаех си аз…

Дотича и Славеев също така запъхтян и също така в най-добро разположение на духа. Само че дето си бе поопърлил малко мустаците и че мъкнеше подире си лека картечница, изкривена от взрива като старчески бастун.

— Защо ти е тая трошка? — начумери се Пашата.

— Ще си я нося на село — беше неочакваният отговор.

— Хайде-е-е! — плесна се по бедрото Пашата. — Я я хвърли. Ще ти намерим друга, по-свястна.

— Да, да, и тази си е добра.

— Без повече приказки! Връзвай тия синковци и толкоз. И тоя, дето е пред вратата. Захвана да шава.

10

Върху неустойчивия лед, който тук-там пружинираше, цвъртеше и пропукваше, се бе проточила странна процесия. Отпред вървеше и опипваше леда Панчаров. Подире му пъшкаше Славеев, помъкнал на юнашките си рамене един безмълвен сега за сега „език“ и на тънко въженце — хитлеристкия офицер, фелдфебела, радиста и още една несретна душа — целите отрупани с трофейно оръжие и една радиостанция. Накрая бодро и жизнерадостно, в най-оптимистично настроение подтичваше ребром Пашата и зорко се извръщаше назад.

Ала опасността дойде отпред.

— Стой! — ревна гороломен глас. — Стой, кой идва?

В първия миг на няколко разкрача пред себе си Панчаров зърна три-четири сенки, проснати върху леда, във втория той сам вече лежеше по корем и в третия аха-аха да натисне спусъка на автомата си.

— Свой!… — рече от легнало положение той, озарен от щастлива догадка.

— Пашов, вие ли сте?

— Ние и още неколцина — не изгуби и в тоя критичен миг способността си да се шегува храбрият командир на разузнавателната група, познал гласа на помощник-командира.

— Охо! — рече само помощник-командирът, когато се поразтъпка малко около пленниците, взирайки се отблизо в лицата и одеждите им. — Охо! Едри риби, а?

— Цацата я опушихме! — похвали се Пашата.

— И правилно сте направили. Но за това — после. Хайде да тръгваме.

— Дано не ни забележат още мъничко — прошушна Пашата.

— Дано.

Минута, две, три…

И изведнъж няколко ракети полетяха над реката и наоколо затрептя бяла, безжизнена светлина. Бахна мина, тресна снаряд и по раменете и главите на разузнавачите и техните пленници зачаткаха ситни парченца лед.

— Не лягай! — дръпна за яката хитлеристкия офицер Панчаров. — Бързо напред! Шнел!

Обади се и нашата артилерия. Снарядите ѝ с вой прелитаха над реката и трескаво търсеха позициите на хитлеристките минохвъргачки и оръдия. Въздухът запищя и застена, полъхна топъл, барутен вятър.

— По-бързо, по-бързо! Не залягай!

Това беше гласът на помощник-командира. Като размахваше смешно ръце и се подхлъзваше, той тичаше напред и плюеше през рамо ледената мръсотия, с която една мина бе напълнила устата му. Изведнъж бясна светкавица заслепи очите му, отне дъха му, катурна го и го обля с вода. Той тръсна глава, обърса с ръкав лицето си и усети как ледът под него бавно се снишава. Ботушите му се напълниха с мраз, автоматът му се подхлъзна като детска шейничка и изчезна нанякъде.

— Дръжте, другарю помощник — извика му познатият глас на Пашата и пред него застърга леда с токата си войнишки поясок. Помощник-командирът протегна ръка, с все сила се вкопча в него и усети как се хлъзга по корем.

На помощ на Пашата дотичаха още двамина от тия, които придружаваха помощник-командира. Те хванаха ботушите му и като внимаваха да не ги изуят, задърпаха. Сантиметър, втори, трети.

— Достатъчно.

Някъде встрани удари още една мина и още един фонтан мръсна вода, ледени късове и горещи железни парчета се юрнаха нагоре, но помощник-командирът, Пашата и другите вече достигаха брега.

— Най-сетне!

— Да отдъхнем малко?

— Не, в окопите!

Окопите ги приютиха гостоприемно, като свои. Те седяха или клечаха, слушаха артилерийския и минохвъргачния двубой и пушеха най-сладките си цигари в живота. По уморените им лица играеха щастливи отблясъци.

— Да — рече с дълбок дрезгав глас помощник-командирът. — Доста тревоги ни струпа на главите, Пашов, ала в края на краищата хубаво представление изигра на хитлеристите.

— Тъй вярно! — рипна Пашата, изпъчи се и вдигна ръка до слепоочието си. — Задачата, както виждате, е изпълнена и преизпълнена. Да видим сега какво става с кафето и коняка…

— Я се поприкрий малко — сгълча го помощник-командирът и го дръпна към себе си. — Ще те перне нещо баш на края и…

Ха не си позовал дявола, ха не се е явил — казват някои…

— Бре! — рече повече с недоумение, отколкото с болка Пашата, приклекна и се хвана за лявата страна. — Ухото ми откъснаха, тяхната…

Тоя път той не се шегуваше. Заблуден хитлеристки куршум бе се хлъзнал по скулата му и бе откъснал оная част на лявото му ухо, която служи в подходящи случаи за наказателно подръпване от учители, родители и по-възрастни другари.

Ала юнакът и с ухо, и с половин ухо пак си е юнак…

Четвъртата мина

1

Той крачеше с приповдигната и спокойна тържественост. Синьото небе над него, ширнало се и за пръв път наистина пролетно, беше необятно, снегът по пътя омекваше. От стрехите се стичаха истински пролетни капки и звъняха като бистри звънчета. В къпинака и трънките се таеше предчувствието на нещо ново — земята отспиваше своя последен зимен сън. Гората сякаш бе крачнала още няколко разкрачи до оградата на казармата, но бе се разколебала да я прескочи.

Спря се, побутна фуражката си с палеца и показалеца, ослуша се. Нещо бе станало, нещо го бе изтръгнало внезапно и неочаквано от унеса. Ах, да!

От открехнатия прозорец на ниската едноетажна къщурка, клекнала неуместно като уморена старица до гиздавата белокаменна грамада на новия жилищен блок, се мярна яко мъжко рамо, отдръпна се и навън бликнаха струите на непозната песен. В естествените, безкрайно радващи звуци нямаше нищо излишно, нищо непонятно, също както в хляба и водата. Ето че те като че ли тръгнаха насам, разляха се още по-волно, без усилие, без да усещат съпротива — на перваза като кротка птица кацна бакелитовата кутия на миниатюрен транзистор. А зад нея, гол до кръста, все още малко сънен и все още чорлав, застана широкоплещест здравеняк, целият блеснал в усмивка и мъжка красота.

— Здраве желая, другарю старшина — вдигна юнашка десница той.

— Здравей, Пеца — дружелюбно отвърна старшината.

— Какво става с мармалада?

— Май че е прокиснал мъничко.

— Ще го направим на ракия — засмя се момъкът.

— А вие кога ще съборите тая вехтория? — попита старшината и кимна към къщурката. — Цялата панорама грози.

— И това ще стане — заяви успокоително другият. — Нека да доизкусурим всичко, както си му е редът, па тогаз. Ама питат ли ме мене — бих я оставил. Демек — гледайте и сравнявайте!

— Май че си прав… Е, хайде…

— Много здраве на момчетата. Па не ги гони много. Не са като нас едно време. Гледам ги вчера все едни такива — крехкички, бледички…

— Море харни са си те — малко докачен заклати глава старшината и бръкна в джоба за цигарите. Никак, никак не му беше по сърце какъвто и да е намек за неговите батарейци.

Впрочем време беше да тръгва. Всекисутрешният разговор с тоя негов ранобуден и заядлив бивш войник беше свършил, за да се повтори утре, вдругиден, дотогава, докато не отлети като птица на някой друг строеж на север или юг.

… Колко леко и незабележимо се променя животът — помисли си старшината, направи няколко крачки, спря и се обърна с хълбок към казармата. Там, до последната сграда на новия жилищен комплекс, разточително проблясваше с многобройните си стъкларии неголям, но кокетен супермаркет. До задната врата на гастронома бе спрял камион и на плочника вече личеше купчина сандъци, кафези и книжни чували. Шофьорчето, младо и буйно конте, с кожена полушубка и бяло вълнено шалче, нахално ухажваше управителката на супермаркета. Неговите изпъкнали очи се лепяха по полите ѝ като лепки на репей. Тя се усмихваше неопределено, по-скоро, че я ухажват, отколкото че се навърта около нея именно този, ала като видя старшината, изведнъж се намръщи и тихичко, но остро сряза упорития си ухажор. Той извърна очи към старшината, измери го с поглед от горе до долу и от долу до горе, рече едно „Хм!“ и рипна в кабината. Камионът изрева и рязко потегли като жестоко пришпорен жребец.

— Ще има ли луканка? — обади се старшината неочаквано и за самия себе си и се поспря усетил как го изпълва неясно доволство от това, което бе видял.

— За вас винаги ще се намери — отвърна незабавно управителката на супермаркета, като несръчно оправи престилката си и го обля със зелената светлина на очите си.

— Това е много хубаво — кимна старшината, който все още се учудваше на способността си да разговаря автоматично. — Довечера ще се отбия.

— Аз ще ви приготвя няколко парчета.

— Благодаря.

„На колко ли е — попита се старшината, като наближаваше портала и мислеше за момичето от супермаркета. — Младичка е, ох, много е младичка — въздъхна със съжаление той. — А иначе… мила една такава, сериозна…“

Пред кафенето пушеше цигара и потропваше с крак — види се бе му студеничко — дежурният. Нисичък, накокошинен, със зачервени клепачи, той се усмихна насреща му, но усмивката му приличаше по-скоро на гримаса, отколкото на усмивка.

— Твоето началство е горе — кимна към щаба старшина Мицев. — Тук е от преди един час.

— Аха. За стрелбите е. А ти как си!

— От вчера по-добре — пошегува се дежурният, засмя се и може би щеше да каже още нещо, но старшина Крумов бе свил вече зад беседката за свиждане.

Край гимнастическите уреди се замяркаха в утринния сумрак две ранобудни войнишки фигури. Едната, по-ниската, правеше героични усилия да прескочи коня, а другата ѝ помагаше и щедро я насърчаваше:

— По-смело де, по-смело — нареждаше тя. — Отпусни се малко, дявол да го вземе. Ще видиш, че никак не е трудно.

— Абе, знам аз, че не е кой знае каква философия, ама доближа ли пустото му магаре, и коленете ми омекват.

— И с мене беше така…

И да искаше, и да не искаше старшината се усмихна. Позна ги и се зарадва истински — бяха редник Велизаров и ефрейтор Петров.

2

Ефрейтор (естествено в началото той си беше само редник) Петър Петров прекрачи прага на родната казарма с крива душа. Впрочем душата му си беше съвсем праведна, но той вече гледаше накриво света. Макар че завърши горе-долу с отличие, той засече на приемните изпити и не можа да влезе в университета. Другите, приятелите му (ех, не всички, разбира се), макар и с по-ниски дипломи, се напъхаха агале-агале из университетските аудитории, а той — в казармата, моля. А насреща му — старшина Крумов. Височък един такъв, широчък в плещите, па тънък в кръста. Чепиците му — черно стъкло, по ръба на клина му — муха да се разчекне.

Поогледа го Петър оттук-оттам, попретегли го и за негова сметка не можа да му върже кусур. Всичко му бе на мястото си, всичко му бе безупречно. А, честна дума, Петър не обичаше такива. За него това бяха едни… как да кажа… сиви душици, сухари. Няма у тях яркост, няма буйни чувства, стремеж към богат духовен живот и силни преживявания.

Старшината, изглежда, разбра, че не му е много по сърце на Петър, и като че захвана да го гледа изпод вежди. Кой закъснявал за строя? Редник Петър П. Петров. Кой не смазал автомата си, както трябвало? Пак той. Кой не се остригал? Кой не оправил леглото си? Кой…

С една дума — понамразиха се двамата със старшината, без да са ставали приятели, и започнаха да враждуват…

… Утро. Свежо, прохладно. Гърдите с наслада поемат чистия въздух. По кожата, изпод белия потник по-скоро като гъдел, отколкото като тръпки, минава лек хлад, но кръвта ей сега ще закипи във войнишката снага и мускулите ще зазвънят като струна от бодрост и сила.

Преди няколко минути старшина Крумов е „газил“ Петър, че закъснява пак, и сега стои пред висилката. Ще показва упражнението сам. Отначало той обяснява нещо, което Петър и не слуша, а сетне се обръща кръгом и разперва ръце. Лек подскок, няколко маха и хоп — отгоре върху лъскавото напречно желязо. Отново обяснение, отново показ. В мускулите на раменете, в цялата изопната фигура на старшината има нещо, което дразни Петър. „Е, премята се — мисли си той и прави отегчена физиономия. — Голямо чудо! Я аз да му дам някоя задача от дескриптивната геометрия — друг път ще я реши.“ — „А какво общо има тук дескриптивната?“ — обажда се един глас у него.

Идва и редът на Петър. Как доближава до висилката, не е важно. Интересното е, че когато подскача, напречното желязо се изплъзва изпод пръстите му и той полита напред. „Отидох!“… — минава като светкавица през ума на Петър и той затваря очи. Когато ги отваря, за свое учудване и удоволствие установява, че някой го е прехванал в последния момент и сега стои прав. Обръща се. От неприятното съприкосновение с коравата земя го е спасил старшина Крумов.

— Петров — усмихва му се той. — Каква щеше да стане тя?…

Петър му хвърля един поглед с бялото на окото и отново застава под висилката. Скок — и увисва на желязото като паяк на паяжина, който е изсмукал кръвчицата поне на стотина мухи. Дъхът му секва, избива го пот. Струва му се, че ако се залюлее само мъничко, ръцете му ще се откъснат в раменете и той ще остане инвалид за цял живот. Кой ще му реше тогава алаброса и как ще прегръща неговата Катя?

Старшина Крумов му говори нещо и посяга да му помогне, но Петър се изтърсва на земята като чувал с картофи и предизвиква истински залп от смях сред другарите си. Старшината го поглежда укорно и се обръща към злополучния гимнастик:

— Ех, Петров, Петров, като ви гледа човек, ще си помисли, че ако стиснете камък, вода ще пусне, а…

— А пък вися на висилката като цигански сопол, а?

— Не съм и мислил да ви казвам такова нещо.

— Зная аз какво мислите, другарю старшина.

— Така ли? Да не би…

— Да не би да съм слатинската врачка ли? Това ли искате да кажете? Е, да, само такова нещо може да се очаква от вас, другарю старшина. Ето как, значи, вие уронвате човешкото достойнство на войника — казва Петров с такъв тон, сякаш изправя пред себе си щит, зад който не можеш да проникнеш.

Досега страните на старшина Крумов са розови като на юноша, а в миг побледняват, сякаш капчица кръв не остава у тях. Големите му сиви очи потъмняват, зениците им наедряват. Той стиска устни и вдъхва шумно въздух през ноздрите си. Свива вежди, помълчава, па като въздъхва и кимва, казва с малко глух глас:

— Ще поговорим повече друг път… Следващият!

Петър отива на мястото си като победител и като победител се държи през целия ден. Другарите му май започват да не му се радват много-много и като че ли избягват да разговарят с него, но какво го засяга това?

Привечер Петър забелязва до лавката на частта, отсам стария бухнал кестен, старшина Крумов. Той е спрял един войник и както може да се очаква, чете му морал. Петър наближава и дава ухо. В гласа на старшината, който Петър не може вече да понася спокойно, има неприкрити нотки на гняв, негодувание и още нещо, което или войникът не може да разбере, или не иска да разбере:

— Бива ли такива работи, Лалугеров? Та нали човек за човека е приятел, другар и брат? Аз просто още не мога да повярвам, че тъкмо вие ще постъпите така!…

Лалугеров е свел глава и е почервенял като цвекло. Наивник! Нека на Петър да се опита да му рече такова нещо насаме старшината. На бъз и коприва ще го направи, г̀ола вода, както викат софиянци.

Засмива се Петър, духа едно насмешливо „Хм“! през носа си и отминава. А десетина-петнадесет минути след това старшината го намира, извиква го настрана и казва:

— Слушайте, Петров, отдавна искам да си поприказвам с вас. Я да поседнем на някоя пейка, а?

Петър повдига рамене: „Съгласен!…“

— И по една цигара да запалим, а?

— Благодаря — кима войникът. — Ама вие пушите ли?

— Невинаги. Понякога само. Ей тъй… как да кажа… при по-особени случаи — поглежда го с крайчеца на окото си той.

— А ракийка?

— И ракийка в особени случаи. Ала мъничко.

— По една малка двойна ли?

— Как така „малка двойна“? — повдига гъстите си вежди старшината и през ума на Петър минава неволно: „Ех, и моите вежди да се такива!…“

— А, тъй е думата — казва Петър и много му се иска да добави: „Така е, щом човек, вместо да гребе с пълни шепи от живота, си е губил часовете във вечерна гимназия!“ — ала нещо го кара да се въздържи. Пък и право казано, Петър доста се позамисли, като разбра тая малка подробност от биографията на батарейния си старшина.

Сядат на една пейка в градинката за свиждане. Запалват по цигара. Пушат известно време мълчаливо. Старшината уж не е пушач, пък държи цигарата и гълта дима по всички правила на тютюнджийското изкуство. Петър неволно установява, че в сърцето му започва да шава някакво чувство на симпатия, но то е само за миг.

— Та… — започва старшината и гледа замислено пред себе си — останал съм с убеждението, че изпитвате… някаква неприязън ли да го нарека, друго ли… към мене. Изобщо…

Изглежда, че старшината е мислил по разговора между двамата, но все пак или не се е подготвил добре, или пък е сметнал ей сега, в последния момент, че с Петър трябва да се говори някак си по-другояче. Войникът се усмихва само с дясното ъгълче на устните си.

— Изобщо… — повтаря старшината.

— Вижте какво, другарю старшина — пресича го Петър и в интерес на истината е да подчертаем, че той не може да определи с точност защо прави това: за да му помогне ли или за да го обърка още повече. — Обичате ли истината?

— Разбира се!…

— Тогава знайте: не обичам тези, които не ме обичат. Ако някой ме мрази за два лева стари пари, да речем, аз го ненавиждам за двеста лева, и то нова валута. Съотносително, значи. По стария човешки закон — за око — две, за зъб — чене.

Всичко това редник Петров казва, сякаш гризе думите със заешко търпение.

Старшината се усмихва с разбиране. Шегувал се е Петър, демек. Така и казва:

— Вие се шегувате, Петров. Бива ви за такива работи. Изобщо… Само че откъде сте го намислили, че имам някакви лоши чувства към вас?

— Не съм го намислил аз, другарю старшина.

— Намислили сте го, Петров, намислили сте го. Изобщо… А знаете ли — примижава старшината — преди малко стана въпрос за истината. Ако и двамата обичаме истината, ще трябва да признаем, че не аз изпитвам неприязън към вас, а вие към мене.

— Има си хас, другарю старшина!

— Да, да, Петров — клати глава старшината. Сега той отново става такъв, какъвто го знаят всички, уверен в силите си, в правотата си. — Казах: към мене. А зная много добре, че вие бихте имали същото отношение и към всеки друг на мое място. Защо ли? Първо — защото уважението към хората се основава на сравнение със самите нас. А вие сте нещо крайно недоволен от себе си. Може би не го виждате, може би не искате да го признаете, но то съществува.

Старшина Крумов дръпва дълбоко от цигарата си.

— И второ, което е по-важно — продължава той, като издухва през носа си две тънки игриви струйки дим, — човек непременно може би трябва да стане зъл, когато му е тежко. Иначе той би рухнал.

Редник Петров разперва ръце, сякаш се отърсва от стара, окъсана дреха и пита:

— Искате да кажете, че нещо ми е тежко?

— Да, тъкмо това искам да кажа, Петров… И още нещо, нали се условихме да бъдем откровени докрай? Добре. Не обичам, чувате ли ме добре, не обичам мъжките богомолки. От тях истински войници не стават. Но нито речите, нито насилието успяват да сломят нападателните хора. Те отстъпват…, те отстъпват…

— Моля?

— Те отстъпват само под ударите на сърцето.

— Нима? — възкликва все още предизвикателно редник Петров, но в гласа му се улавя някаква нова, неприсъща нему нотка.

Към двамата приближава тичешком войник и старшината бърза да довърши:

— Зная, че може да прозвучи грозно, Петров, но… — той вдига рамене. — Между нас, войниците, трябва да съществува, ако не друго, то поне нещо, което да прилича на близост. Не бива, в никакъв случай не бива да ни свързва онова временно добродушие, което може да се срещне между спътниците по купе.

— Другарю старшина, при командира на батареята — вдига ръка до слепоочието си новодошлият.

Старшина Крумов се изправя и по навик проверява кокардата на фуражката си турил ръба на дланта върху носа си.

— Така е, Петров. Ние не сме спътници по купе.

Старшина Крумов понечва да каже още нещо, па махва с ръка и забързва към щаба. Петров е страшно недоволен от себе си. Той продължава да гледа подир старшината и да седи на пейката вдървен.

Минава седмица, минава втора, месец. Старшина Крумов продължава да „гази“ редник Петров, когато не върви в крак, а редник Петров продължава да си вика: „Щом не съм му симпатичен и той няма да ми е симпатичен.“ Наближава май. Пролетта окичва дърветата с цветчета и листа, изпълва войнишките сърца с копнежи. Отпуските стават още по-многоочаквани и желани.

… Излиза в отпуск и Петър. Вечерта, половин час преди определеното време, той тръгва обратно за казармата. Както ви е известно, тя е на края на града и за нея водят два пътя. Единият е шосето за София, а другият — една тясна пътека, която извива сред върбалаците и близо до старата воденица прескача по едно гъвкаво козе мостче реката. Реката!… Та река ли е тая нищо и никаква бара, която има стръмните брегове на норвежки фиорд, но в оскъдната водица на която и камък дори не може да се удави!…

На около двеста-триста метра от реката редник Петров, забелязва силуета на старшина Крумов. Той го е видял и като че ли го изчаква. Но Петър не иска да продължи пътя си с него и се шмугва в храстите. Минават няколко минути. Войникът разтваря внимателно клонките и поглежда. Пътеката е пуста. Старшината по всяка вероятност е отминал.

Войникът продължава. На сърцето му е леко, весело. Синьото море на вечерния здрач безшумно е заляло всичко наоколо. По небето затрептяват звезди. Над виолетовия хълбок на далечната планина се изтъркулва голям като воденичен камък месец. Безбройният хор на щурците звъни и мами към дъхавите купи сено, към омайничето и шепотните разговори с любимата.

Пътеката прави лек завой надясно и на ярката лунна светлина пред редник Петров се откройва козето мостче на реката. То е дълго десетина метра и оттатъшният му край се губи в сянката на върбите. Прекрачва и докосва с ръка левия парапет, измайсторен от брезово стъбло. В този миг мостчето затреперва като ударена струна. Сух трясък от прекършен клонак блъсва войника в ушите. Един вик „Олеле!“… секва дъха му.

Редник Петров се спуска стремглаво напред, но не направил и три-четири крачки, той спира. Че някой е паднал от мостчето, паднал е. А кой е той? Никой друг, освен старшина Крумов, неговият най-върл враг. Защо тогава ще му се притичва на помощ? Да си троши главата…

Редник Петров прави един светкавичен кръгом и запрашва обратно. „Помощ!… Помощ!…“ — като стрела лети подире му и като воденични колела увисва на краката му. Той изръмжава нещо и продължава да тича. Една върбова клонка като камшик го плесва по лицето, някаква пръчка като изстрел изтрещява в краката му. Започва да намалява темпа, че вече се е поуморил и че от един Петър е станал на двама — Петър Първи и Петър Втори. А те тутакси захващат да се препират: „Ех, Петре, Петре — вика с укор Петър Първи на Петър Втори. — И ти си ми бил комсомолец, и ти си ми бил войник от Българската народна армия. Гайда си ти една, братко, и нищо повече. Не, и гайда дори не си, а една обикновена капиталистическа отрепка.“

А Петър втори се ежи:

„Кой е капиталистическа отрепка? Аз ли! Нищо подобно, бако. Само гледам справедливо. С какъв аршин ме мерят, с такъв меря.“

„Другаря си, командира си в беда изоставяш“ — подскача от гняв като капачката на заврял чайник Петър Първи.

Петър Втори злорадо възкликва:

„Та какъв другар и какъв командир ми е старшина Крумов? Никакъв другар и никакъв командир, а по-лош и от противник.“

„Като дезертьор бягаш от бойното поле, един вид“ — знае си своето Петър Първи.

„Ами, глупости“ — казва пренебрежително Петър Втори, но нищичко повече не прибавя.

По време на този спор самият редник Петров все повече и повече забавя крачките си, докато съвсем спира. Може би доста се е отдалечил от мястото на нещастието, а може би старшината вече е изгубил свяст и войникът напразно се ослушва да чуе болезненото му охкане сред звънката тишина, която се стеле наоколо. „Ами ако вече е умрял!…“ — минава страшна мисъл през ума му. Побиват го тръпки. Устните му пресъхват, коленете омекват. Присяда, но тозчас скача и се затичва към мостчето. Профучава по него и едва не се срива по стръмния бряг. Долу, в реката, нагъсто тъмнеят къпинак и върбалак. Водата нито се вижда, нито се чува. Само едно малко вирче блести на луната като изцъклено око.

— Петров, ти ли си?

Чий е тоя малко весел и много познат глас?

Редник Петров се извръща. Старшина Крумов. Седи си човекът преспокойно и пуши. Войникът не го е зърнал досега, защото го закрива някакъв храсталак.

— Дойде, значи, а? — изправя се старшината и прекрачва към него. — Така и очаквах — продължава той, но, види се, някаква мисъл го възпира. — А закъде се бе засилил? Реката ли щеше да прескачаш в тъмното?

Редник Петров трескаво оглежда командира си. Нито следа от контузия. „Хай дявол — мисли си войникът. — Та нали… такова… от мостчето в реката се изтресе!…“

— А, съвсем не — отвръща той и облизва устните си. — Аз, правичката да ви кажа, другарю старшина — хваща се за първата лъжа, която му хрумва, — много съм се пристрастил към физкултурата, към спорта изобщо. И когато имам възможност попотичвам малко. Насам-натам.

— Така ли?! — блясва хитра лунна искрица в очите на старшината. — А знаете ли, че и аз имам подобна слабост? Само че не физкултурна, а… театрална.

Войникът повдига в недоумение рамене.

— Да кажем, идвам от града — продължава старшината. — Наоколо жива душа няма. Скачам от моста в шубраците, лягам и започвам да охкам. „Помощ!…“ — дори викам. Репетирам един вид. А сетне ставам и си отивам ни лук ял, ни лук мирисал, както казват.

Редник Петров въздъхва и се усмихва скришом.

— Да поседим и да попушим, а? — протяга към него кутия с цигари старшината.

Сядат на меката дъхава трева. Пушат. Воденичното колело на луната безшумно пресича Млечния път. Една звездица капва като обрулен вишнев цветец.

3

Старшина Мицев имаше право. Прозорците на канцеларията на батарейния командир светеха и зад тях се мярна едра, внушителна сянка. Старшина Крумов се намръщи, стана му твърде неприятно, че са го изпреварили. А обикновено беше обратното…

Батарейният командир, човек на неговата възраст и като него скъп на думи и усмивки, го прие, както обикновено — нито с разточителна сърдечност, нито с прекалена хладина — по войнишки. Почерпи го цигара, попита го това-онова, като не снемаше поглед от лицето му, прегледа още веднъж плана му за днешните учебни стрелби.

— Крумов — каза накрая той, — сега за сега всичко е добре. Доволен съм. Ала все пак най-важното остава занапред.

— Тъй вярно — съгласи се тутакси старшината и усети лек трепет в гърдите си. Да, не е лесничко, никак не е лесничко да те назначат за старши офицер на батарея при такива стрелби. Откога бе мечтал за това, а ето че сега… Но нищо, Крумов, дръж се, братко, не ти е за първи път.

Разговорът между двамата беше кратък, както са кратки всички служебни разговори между истински воини. Старшина Крумов отстъпи крачка назад и вдигна ръка към козирката на фуражката си.

— Разрешете…

— Свободен сте…

В коридора беше светло, но прохладно. Старшина Крумов се поспря край стенното огледало, хвърли си един критичен поглед и мислено си рече: „Хайде, другарю старши офицер на батареята, ха сега да те видим що можеш и на какво си способен.“

Смигна си и окуражително, и доволно бавно заслиза по стълбите.

 

 

Бариерата вирна боядисаната си цев към небето (тя много приличаше на оръдейно дуло, но никога досега не беше бълвала огън и желязо) и изпод кея, като ручеше приглушено, изпълзя първият камион, помъкнал подире си облечената в калъф минохвъргачка. Старшина Крумов надзърна за миг изпод брезента, седна, прибра пешовете на шинела си и се облегна с въздишка.

— Ето че тръгнахме — каза той и отново погледна изпод брезента.

Минохвъргачите от отделението на ефрейтор Петров мълчаха. Пък и какво ли имаха да добавят? Тръгнали, тръгнали…

Старшината се усмихна. Малко криво, малко тъжно. Присви зеници, начумери се леко, потърка с длан носа си. Да, нелек ден го чакаше. Вчера по обед той бе карал момчетата да маршируват по плаца повече от половин час. Да се постегнат малко, кръвта им да кипне, на мъже да заприличат.

— Да попеем ли?

Старшина Крумов сам се учуди на предложението си. Едно си мислиш, дявол да го вземе, друго изтърсват устата ти. Че какво, не е лошо, а?

— Казах: ще попеем ли?

Минохвъргачите, същите тия юнаци, които цялото си свободно време прекарваха я в буйни спорове, я в шеги и песни, сега мълчаха. Не се споглеждаха, не се побутваха, само мълчаха. Но нищо, все пак може да му се намери колаят.

— Редник Пандов?

— Аз, другарю старшина — обади се с дръзка готовност откъм гърба на шофьорската кабина плътен, приятен баритон.

— Коя ще изкараме?

Мълчание. Миг, два.

— А това заповед ли е, другарю старшина — отново се обади приятният, плътният баритон на редник Пандов…

4

Редник Кирил Пандов си имаше недоходно хоби — тотото. Недоходно в смисъл че сума пари беше потрошил по тоя начин за лесно забогатяване, а освен някакви си нищожни стотинки и присмеха на другарите си повече нищо още не бе спечелил. Но той не се отчайваше. Не се отчайваше като ония иманяри, които са готови цялата земя на екватора до полюсите да преобърнат, но да намерят съкровището, за което знаят с най-голяма положителност, че лежи заровено от векове и чака техните тръпни, хванали солидни мазоли от кирката и лопатата ръце.

Та преписваше, издирваше и сам съставяше комбинации редник Пандов, съобразявайки се най-стриктно с теорията на вероятностите. Подпитваше кой какви цифри е сънувал, изучаваше състоянието на всички футболни отбори и на всички футболисти поотделно, ала все напразно. Не му вървеше на човека и това си е. Или някоя тъпа случайност ще му изиграе мизерия, когато е най-близо до големия удар, или няма навреме да подаде проклетия фиш, когато е познал всички числа от първото до последното, или… Но щастието съществуваше. То кръжеше във въздуха, вмъкваше се в сънищата му във вид на цяла гора цепеници (а той бе чул отнякъде, че сънуваш ли цепеници — чакай пари), изобщо кръжеше наоколо и не можеше поне веднъж да не кацне на рамото му.

И ето че…

Претършува джобовете си по-миналата събота редник Пандов, събра словом и цифром седем монети по десет и две по пет, попълни напосоки осем колонки от тото-1 (вече на научния подход не се доверяваше) и задебна край оградата. Минаха не минаха няколко минути и ето ти го неговият личен куриер до тото-пункта, сладкарницата и кварталната кръчма — деветокласникът Орлин. Орлин беше дребен като мишле малчуган, с хитри миши очички и забележителни уши, които по законите на педагогиката растяха из ден в ден.

— Орлинчо!

— Заповядайте, другарю маршал! — тутакси се отзова куриерът, проявявайки чувство за хумор, природна интелигентност и добри познания по военно дело.

— Хайде батковото, отнеси ми туй фишче до леля ти Станка на пункта.

— На ваше разположение, сър! — галантно прибра фиша и стотинките Орлин и не пропусна случая да се пошегува. — А десетте хилядарки сега ли ще получим или утре.

— Смей се ти, смей се — начумери се редник Пандов. — Но като направим големия удар, има да подсмърчаш за кебапчета и лимонада.

— Аз предпочитам кюфтета и шницел.

— Добре, добре, хайде…

— Летя!…

Отнесе поръчката Орлин, но не можа да върне съответно оформения фиш на батко си Пандов нито вечерта, нито на другия ден. А в понеделник мишеобразният куриер сам дотърча до оградата и неистово се развика:

— Маршале, четиринайсеторка! Цяла-целеничка! Ура!

Маршалът, т.е. редник Пандов, облещи очи и залитна. Щастието, ето го щастието, ето го големия удар! Най-сетне, най-сетне! И с невиждащи зрителни органи захвана да се взира в листчето хартия, което само след два-три дни щеше да се превърне в торба жълтици. Разтърчаха се около него другарите му, провериха набързо резултатите и нададоха гръмогласно „ура“. Да, грешка нямаше. В последната колонка всички резултати бяха натъкмени като по конец. Само че не се сетиха да преброят осмата колонка ли е тя или деветата. Пък кой ли би се заинтересувал от такава ненужна подробност в такъв сюблимен момент.

Прибра златоносната хартия редник Пандов и като гламав се затътра из плаца — поделението почиваше в понеделник. Подире му тутакси се помъква цяла тайфа доброжелатели, които настоятелно го съветваха как да оползотвори голямата сума.

Най-упорит в ухажването си, както можеше да се очаква, беше редник Влаев. Че той беше най-верният приятел на щастливеца, беше, но че и той искаше да удари кьоравото от случая — и това не беше далеч от истината. Сега за сега тоя негов килипирджилък се изрази само в следното:

Отмъкна той не без усилия забогателия си приятел настрани и като внимаваше да не достигне словото му до нечии нечисти уши, рече:

— Да го полеем, а? Полага се.

— Кое да полеем, как да полеем? — премигна няколко пъти редник Пандов, който все още не бе си възвърнал способността да разсъждава трезво.

— Как кое? Фиша. Та на хаирлия да е.

— Аха… А откъде…

— Аз имам пари — прекъсна го редник Влаев, който между другото се славеше със слабостта си към силните питиета и пълните девойчета. — Извиквам Орлето, бутам му двайсет стотинки и готово. Сливова ли?

— Може.

Не обичаше алкохола редник Пандов, органическо отвращение изпитваше към него, ала този път нямаше как — четиринайсеторка да улучиш и сух да останеш — не върви.

След половин час двамата заговорници се промъкнаха незабелязано в навеса, под който имаше разни вехтории и от които старшина Крумов правеше неизброимите си рационализации. Настаниха се кой както може и редник Влаев отпуши бутилката.

— Ха наздраве!

— Наздраве!

— Па да даде горният, дето го няма, от четиринайсеторки да не се отървеш.

— А, аз сега ще обера цялото тото — дръзко заяви редник Пандов, като бършеше мокрите си устни. — Половината печалба наведнъж ще я хвърля в оборот.

— Ти си луд, бе?

— Луд ли? Ха. Такава комбинация съм измайсторил, че стоте хиляди не ми мърдат.

Редник Пандов съвсем ясно вече усещаше как постепенно го обзема самоувереност и най-важното, хубаво чувство към Орлето, към редник Влаев, към тоя симпатичен навес, към тия ръждясали зъбчатки, счупени оси и омотани жици. Добротата му растеше с всяка измината минута, искаше му се да направи нещо много хубаво за Орлето, за редник Влаев и старшина Крумов, като например да се запретне, та да подреди като в аптека тая железария или някаква рационализация да измайстори и тайничко да я подхвърли на старшината. След десетата глътка той бе взел вече съдбоносното решение.

— Влайка — тури ръка на коляното на другаря си той. — Аз… аз, братко, ще взема да осиновя Орлето?! От благодарност. И от обич…

— Орлето?! Та той има баща, як като бик.

— Нищо. И ще му припиша…

— Я си гледай работата. Ще осиновявал Орлето. Мърльо. Защо ли на такива им се падат четиринайсеторки?

— И ще му припиша половината…

— Половината царство, а?

— Не, не царство, аз царство нямам, ама…

Колкото повече посръбваше редник Влаев, толкова по-циничен ставаше. Идеше му да махне ръка на всичко, да разбие бутилката в челото на приятеля си, да разръшка всичките тия боклуци наоколо и да ги разхвърля по плаца. Или поне да скъса фиша.

— Ей — удари се по коляното той и кой знае защо премина от „ти“ на „вие“. — Пандов, Пандов, голям сребролюбец сте били вие.

— Кой, аз сребролюбец?

— Аха. Ти за една стотинка баща си погубваш…

— Аз! — едва не се разплака редник Пандов. — Майчице, какви ги дрънка тоя… Сега ще скъсам фиша…

— Хайде де! Та на мене ли тия номера?

— Ама ти за какъв ме имаш! — съвсем се хвана на провокацията редник Пандов.

— За такъв, какъвто си.

Това повече не можеше да се търпи. Редник Пандов измъкна с рязко движение злополучното парче хартия и…

— Ехей — намеси се навреме приятелят му. — Я дай тук фиша. Дай, ти казвам. Ха така. Брей, че ти си бил шантав човек, бе. От една проста шега не отбираш. Ясно ми е сега защо свястна мина в целта не можеш да изпратиш.

— А пък ти си един подносач… и костенурката ще те надвари.

— Костенурки-мостенурки, ама заради тебе изгубихме съревнованието.

— И пак ще го изгубим. Щом не те сменят.

— Така ли ще дойде тая работа.

— Точно така.

— Хм.

— Хм.

Запалиха двамата по цигара всеки от своите си, всеки със собствената си запалка, замълчаха начумерени и сърдити. Ракията се бе свършила, разговорите — също. Сега не беше лошо да подремнат малко, та да се сафирясат, ама кротува ли пуста скоросмъртница?

— Хайде! — изправи се по едно време редник Влаев.

— Какво „хайде“.

— Ще прескочим до Крушево.

— А какво ще правим там?

— Ще се поразтъпчем и ще си допием.

— Мене не ми се пие повече.

— А на мене страшно.

— Върви си тогава сам. Нито билетите са ни разписани, нито сме за пред хората.

— Страхливец — сви презрително устни редник Влаев. — Една ограда го е бъз да прескочи.

— Не съм по-страхлив от тебе.

— По си.

— Така ли ще дойде тая работа?

— Така.

— Ха да те видим тогава…

5

Редник Влаев изведнъж спря. Оправи кепето си, опъна пешовете на гимнастьорката си.

— Началство ли видя? — доближи разтревожен до него редник Пандов и също захвана да се потяга.

— Не. Гледай! — тихо, с особена нотка в гласа каза другият.

На плочника пред новата сграда на селското училище играеха десетина деца от детската градина. Сред тях като стройна брезичка сред китна градинка стоеше учителката им. Върху широката яка на палтото ѝ лежаха разкошни руси коси.

— И ти да не ми кажеш досега!…

— Какво?

— Че тук, в това забутано село, може да има, освен хубава ракия, и такива русалки!

— Ама че го измисли! Та то…

Като видяха, че до отворената врата на училището са спрели двама войници, децата тутакси се спуснаха към тях. Заобиколиха ги, отрупаха ги с въпроси и молби.

— Чичко войник, къде ти е пушката?

— Чичко войник, дай ми шапката си!

Развълнуван и трогнат от това искрено внимание, редник Влаев отговаряше, доколкото можеше, козируваше на гола глава, понеже кепето му непрекъснато шествуваше от главица на главица, но едното му око все поглеждаше към русата учителка. Пъхнала ръка в джоба на палтото си, усмихната и жизнерадостна, тя царствено приближи на стройните си крака, обути в леки кожени ботушки.

— Плениха ли ви моите малки войници? — попита шеговито тя с глас, който достигна до сърцето на редник Влаев като ехото на сребърни звънчета.

— Те наистина ни плениха, мила непозната другарко, но повече ни плени техният прелестен вожд! — рече многозначително редник Влаев.

Учителката леко присви вежди. Усмивката изчезна от младежките ѝ устни. Сините ѝ очи — майчице, какви очи! — станаха студени и строги.

— Не бързате ли да се предавате в плен?

— Зависи от завоевателя — опита се да продължи не много въодушевено редник Влаев.

— Хм…

Към оживената група доближи възрастна жена. Тя мъкнеше за ръчичка къдрокосо момченце с големи сърдити очи и поизцапано носле.

— Ето го нашия беглец, другарко Иванова — каза сопнато тя. — Пак се беше напъхал в лимонадената работилница. Аман вече!

— Ех, Камене, Камене — приклекна до малкия беглец учителката. — Докога ще ми създаваш главоболия, докога ще се мъкнеш в тая пуста лимонадена работилница? — въздъхна тя, както трагично вдигна очи към небето.

Редник Влаев галантно ѝ се притече на помощ:

— Слушай, Каменчо — обърна се строго към къдрокосия малчуган той. — Не са хубави тия работи, приятелю мой. Никак не са хубави. Да знаеш.

Каменчо, види се, не за първи път слушаше такива укори и такива съвети. Друго го интересуваше него.

— Ами ти, чичко войник, бягаш ли от казармата? — съвсем неочаквано за околните попита той.

— Какво, какво?

— Ти бягаш ли от казармата?

Редник Влаев прехапа устни. Изкашля се сконфузено и погледна крадешком другаря си. По мургавото му лице изби гъста руменина.

Сега на помощ на войника се притече учителката.

— Не, Камене — обърса нослето на любопитния си питомник тя. — Чичко войник никога не напуска казармата без разрешението на началниците си. Та какво ще стане, ако той бяга, ако приятелят му бяга, ако други бягат?! Кой ще ни пази тогава? Нали така, чичко войник? — обърна се тя към редник Влаев и бавно се изправи. Беше малко по-нисичка от него. Изпод леко повдигнатите ѝ тъмни вежди и въпросително, и леко насмешливо го гледаха омайните ѝ очи.

— Точ… точно така! — преглътна с усилие войникът и сведе поглед.

— Тогава и аз вече няма да бягам! — измъкна го от неловкото положение звънливото гласче на детето.

— Хубаво, Каменчо, много хубаво! — погали го с благодарна нежност по топлата бузичка редник Влаев. — Но да не забравиш още утре обещанието си!

— Няма, чичко войник!

— Добре. Ще видим. Аз пак ще дойда, Каменчо, да проверя ходиш ли в лимонадената работилница без разрешение или не ходиш!

— Елате всички! — направи щедра покана малчуганът.

Редник Влаев сърдечно се засмя. Смущението му бе попреминало. Тънките мустачки, лекичко дооформени с креда, ярко се откроиха на горната му устна.

— Ех, за всички, Каменчо, не знам дали ще могат да дойдат, но аз — сигурно.

И той се извърна, та погледна учителката. Очите ѝ сега не бяха студени и строги. Край устните ѝ, кой знае защо, неудържимо разцъфваше усмивка.

— А вие какво ще кажете, другарко Иванова? Да дойдем ли пак с моя приятел?

— Защо не? — повдигна рамене тя. — Само че…

— О, бъдете спокойна! — тури редник Влаев ръка върху гърдите си. Там, където обикновено носеше войнишкия си билет.

Той взе кепето си, наложи го внимателно и кимна на другаря си:

— Да се връщаме, а?

— Няма как — кимна редник Пандов и погледна часовника си. — Ала сега ще трябва да потичаме малко.

— Ще тичаме! Хайде!

И двамата — единият висок, строен, с изпълнили шинела до краен предел рамене, а другият нисичък, дребничък и пъргав като невестулка — тичешком поеха натам, откъдето бяха дошли. Но стигнали-нестигнали края на селото и редник Влаев спря.

— Стоп!

— Какво — блъсна се в рамото му редник Пандов, твърде недоволен от другаря си, че при краткия разговор с детската учителка не бе намерил време и място да спомене, макар и мимоходом, за неговия златен фиш.

— Гърлото съвсем ме засърбя — рече редник Влаев.

— От ракията е.

— Не, за ракия е.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ще позаобиколим малко и хитричко ще се вмъкнем в кръчмето. Ще му ударим по едно — и хайде дома.

След двадесетина минути двамата седяха в един ъгъл на безлюдното кръчме и пиеха „последната“ ракия. Не разговаряха и двамата, обзети от мисли за детската учителка, за бягството си от казармата и за превратностите на съдбата. Да, несериозно нещо е съдбата. В един и същ ден тя може да те ощастливи с един печеливш фиш и с едно щастливо запознанство. Запознанството с една прелестна особа от нежния пол е наистина за завиждане. Съвсем друго е положението със запознанството с един старшина. Като старшина Крумов например. Първо — той не е представител на нежния пол. Второ — ти отдавна си имал удоволствието да се запознаеш с него и неговия чепат характер. И трето…

Пред кръчмето от никого нечакана и от никого незвана спря газка. От нея, тъмен като буреносен облак, слезе старшина Крумов. Той не се разтъпка наоколо, не взе да се любува на милия, роден пейзаж, а направо влезе в богонеугодното заведение. И направо спря до масата на двамата отчаяни любители на детски учителки, на печеливши фишове и… още нещо…

— Хайде, душички — кратко и кротко рече старшина Крумов. — Защото колкото по-рано се приберем в поделението, толкова по-добре за вас. И изобщо… заповядайте. Превозно средство съм ви осигурил. Не всеки задържан войник може да се похвали с такова удобство и такова внимание, нали?

— Тъй вярно — отговори не много въодушевено главният виновник за тая неприятна сцена — редник Влаев, — а къде ще заповядате да седна? До шофьора ли?

— Баш такава чест не ще ви окажа. Настанявайте се на задната седалка.

Заеха съответните си места двамата бегълци, спогледаха се, разбраха се и редник Влаев, който бе взел доброволно ролята на адвокат, рече:

— Ние не със зла умисъл, другарю старшина. Ние от радост, от щастие. Пандето улучи четиринайсеторка от тото 1. Едно петнайсет хилядарки не му мърдат. Труден тираж беше.

— Вятър е улучил четиринайсеторка вашият приятел — сряза го старшина Крумов.

— Ама не вярвате ли? — обиди се редник Влаев. — Не вярвате ли? На, заповядайте, полюбувайте се.

И той измъкна фиша и го поднесе под носа на батарейния си старшина. Ала не последва очакваната реакция. Старшина Крумов дори и не благоволи да извърне очи.

— Фалшив — унищожително заяви той на всеуслишание.

— Аха, фалшив — не се предаваше редник Влаев, жегнат от някакво смътно предчувствие.

— Съвсем фалшив — държеше кротко, без излишна екзалтация старшината. — Или по-точно: първите осем колонки са си редовни, ама не печелят нищо. А последната, деветата, пълната с точни резултати, е недействителна.

— Недействителна?

— Да. Прибавена допълнително, след като са били обявени всички резултати. От изобретателната ръчичка на Орлето.

— Орлето!?

— Същото. Видяло то, че и тоя път ще бъде изживяно още едно разочарование, взело вестника и мотамо нанесло всичките му там хиксове, единици и двойки.

Редник Пандов и редник Влаев изведнъж изтрезняха. И от упойващите пари на алкохола, и от омайващите видения на мимолетното иманярско щастие.

Пустият му Орлин. Ушите му да откъсне човек. И да ги схруска. Какво тото им изигра! Тото за по пет дена арест. На тоя студ! Пфу!

А Пандов бе се натъкмил да го осиновява!…

6

— Не — каза старшина Крумов, — не е заповед. Просто да се постоплим.

Редник Пандов се закашля, силно, непристорено, пое шумно дъх и съвсем неочаквано заяви:

— Мене не ми е студено.

— И на мене — тутакси подкрепи другаря си редник Влаев със светнали очи.

— И на мене — не пропусна случая и ефрейтор Петров.

В разлюления камион настъпи неловко мълчание. Вятърът повдигна крайчеца на брезента и хвърли вътре солидна шепа ситен сняг. Петров потръпна зиморничаво и плътно се притисна о рамото на подносача.

— Какво се лепиш за мене като госпожица — сряза го изведнъж редник Влаев и рязко го блъсна. — Нали не ти е студено?

— Не ми е.

Камионите скоро напуснаха асфалтираното шосе, свиха вляво и се заклатиха по някакъв чер, затрупан с преспи и осеян с едри, замръзнали буци път. Ту тук, ту там те буксуваха, поднасяха се, ръмжаха и потреперваха, ала упорито продължаваха да се катерят по неголемия склон. Наоколо дремеха гори, белееха наметнали дебели овчи кожуси върхове, чернееха и угарите — слънцето бе успяло да изближе по високото безвкусната снежна пелена.

Рекичката бе строшила ледените си окови, бе се развеселила и бе измила до блясък застланото си с обли камъни дъно. Топлите колела на камионите разплискаха бистрите ѝ води, претърколиха се оттатък и нашариха с грайферите си закътаната като в огромна шепа долина.

Старшина Крумов рипна в снега, изпъна се, постоя за миг така, може би, за да събере мислите си, може би, за да обуздае вълнението си, и високо нареди, като засече времето:

— За бой!

Не остана доволен от гласа си. В командата му нямаше необходимото спокойствие, необходимата мъжественост. Намръщи се, стисна зъби, та чак мускулите по челюстите му набъбнаха и запулсираха. Миг-два и в погледа му заблестяха светли искри. Отделението за насочване мъжествено вече преполовяваше склона, четирите камиона с минохвъргачките чевръсто се разгръщаха и заемаха „за бой“.

„Добре! Много добре, момчета! Абе, знаех си ви аз: златни, златни сте ми вие“ — помисли с пълно сърце той. Ала друго рече:

— Защо спряхте? Какво се мотаете?

И прехапа устни. Защо беше необходимо да изрича това „мотаете“? И защо беше необходимо да крещи?

— Окопавайте се — кротко рече той. Кротко, но достатъчно твърдо.

Е, така вече можеше, е, така вече беше добре.

— По-бързичко, по-мъжката.

И прекрачи до минохвъргачката на ефрейтор Петров.

— Не върви нещо, а?

Ефрейтор Петров по-скоро издъхна, отколкото въздъхна:

— Земята е като кокал, другарю старшина.

Старшина Крумов се усмихна.

— За истинския минохвъргач няма кокал, няма челик — каза той. — Я дай.

Така замахна, че парчета пръст и лед като шрапнели се разхвърчаха наоколо.

А минохвъргачите си рекоха:

„Леле, че е юначага нашият старшина!… Да не си му насреща. Ама и ние сме едии-и-и… Панти, а не минохвъргачи. Панти ли? Кой каза това? Хм!…“

— Другарю старшина?

Беше ефрейтор Петров. Накокошинен, мрачен, недоволен от нещо.

— Какво има?

— Разрешете да продължа.

— Може.

Старшина Крумов отстъпи крачка, две встрани, извърна се, за да не видят усмивката му, пообърса потта от челото си. „Трябваше ли? — беше въпросът, който в следващия миг извика тъмна пукнатина между веждите му. — Трябваше ли? Та що за старши офицер на батарея си ти — щом…“

И се извърна.

И ефрейтор Петров, и редник Влаев, и редник Пандов, и всички останали така се бяха развъртели, че земята — коравата, замръзналата майчица земя — пукаше и въздишаше, освобождавайки се от сковаващите прегръдки на леда. А наоколо, откъде се намери, зашета студен хаплив ветрец. Подвяваше пешовете на войнишките шинели, подвяваше снежец, доколкото можеше да заграби, свирукаше. Не романтично и богато на тонове и полутонове, а съвсем еднообразно и хапливо. А и небето като натежа, като се свлече ниско-ниско и сто мини да му хвърлиш в търбуха — това си е.

Ала въпреки всичко, всичко вървеше добре. Ех, винаги може още по-добре, но и това „добре“ си има своите красоти и достойнства. Та нали чудесата не стават всеки ден? А и защо са необходими чудеса?

Сега идваше най-важното…

— Стреля първа! Мерник!… Огън!…

Вирнала дулото си към небето, стъпила твърдо и устойчиво върху коравата земя, първа минохвъргачка бахна гърлено, звънко, с мъжествени, метални ноти в гласа. Още веднъж, трети път. Мините излитаха като светкавици, разцепваха като светкавици студения въздух и падаха някъде оттатък плешивия хълм. Миг, два тишина, а сетне ехото на експлозиите изгромоляваше, катереше се неуморно по заснежения склон, препускаше като подивял кон из долината, блъскаше се в задрямалата гора отсреща, сепваше я от дълбокия ѝ сън и кротко лягаше по отрупаните ѝ със сняг клони.

— Батарея, четири мини през пет секунди залпово, огън!

Екна залп, писна въздухът, земята се люшна като огромна недействителна люлка, пълна с блясък и звън. Нервен ток боцна коленете на минохвъргачите, плъпна нагоре, секна ударите на сърцата им, секна дъха им.

В добро разположение на духа старшина Крумов заявяваше на шега, че по звука на минохвъргачките той може да познае коя е и ще порази ли целта или няма да я порази. Дружната стрелба на батареята винаги звучеше в ушите му като една неповторима симфония. Обичаше той тая симфония, тя изпълваше сърцето му с увереност и гордост. Ала защо сега лицето му изведнъж помръкна и се вкамени? И защо тревожно и гневно заблестяха очите му? Някаква нередност, някаква дисхармония ли бе дочул в своя железен оркестър?

— Стой! Остави! Мините на място! — отекна неочакваната му команда.

Подносачите, които вече носеха мините за втория залп, спряха и се върнаха, като се споглеждаха недоумяващи и разтревожени. Разтревожени се споглеждаха и останалите. Защо беше тая команда? Какво се бе случило? Или чисто и просто това бе някакво странно хрумване на старшия офицер на батареята?

— Прегледай минохвъргачките!

Аха, каква била работата! Значи, нещо се е случило, значи, нещо наистина не е в ред.

Като бършеше с ръкав бликналата пот под ръба на каската си, ефрейтор Петров приближи тичешком. Беше блед, развълнуван и по-скоро огорчен, отколкото разтревожен.

— Другарю старшина — захвана той и преглътна.

— Осечка ли? — превари го старшината.

— Тъй вярно. Мината е вътре.

— Разбрах — кимна старшината. — Само три мини експлодираха оттатък. Но нищо — случва се. А сега — по о-ко-пи-те! — извърна се той и махна с ръка.

За миг само около минохвъргачките опустя. Като се надпреварваха един-друг, бойците налягаха в окопите — същите тия окопи, които бяха копали с такава неохота отначало.

— Брей, че умно нещо било окопчето — обади се шеговито някой.

— Бе то още по-умно щеше да бъде, ако беше по-дълбочко. А то на наш Гошо дънцето му отгоре стърчи.

— Да, да, стърчат ти магарешките уши…

Само старшина Крумов и ефрейтор Петров нещо се застояха около мълчаливата минохвъргачка. Но ето — и те се настаниха в окопа. В десницата на ефрейтора се появи крайчецът на тънко въженце.

— Ха сега — рече старшината.

Ефрейтор Петров дръпна въженцето и инстинктивно примижа, но изстрел не последва.

— Опитай още веднъж.

И този път в отговор се чу само леко металическо изщракване.

— Я дай аз.

Пак нищо.

— Така! — изправи се старшината. — Не ще. Но няма страшно, ще я наредим. Ама първом да запалим по една цигарка, а?

— С удоволствие!…

Кой се обади? И хладнокръвие ли демонстрираше или наистина опасността от това, което можеше да се случи, не го тревожеше? Хм, ще видим.

В очите на старшината блеснаха весели, хитри искрици. Не, той не шареше с очи по лицата на войниците. Следеше само ръцете им. Поднасяше бавно, бавно кутията с цигари, сам захапал с ъгълчето на коравите си устни цигара, щракаше запалката леко примижал.

И гледаше, гледаше…

Ето това бяха ръцете на ефрейтор Петров. Тънки, дълги пръсти, малко поожулени и позахабени, но с акуратно изрязани нокти. Имаше ли тръпка в тях? Имаше. От страх ли идеше тя? Не, това не беше потрепването, предизвикано от напора на страх. Това беше по-скоро от гняв, от недоволство. „Та моята минохвъргачка ли!?“ На такива ръце, на такива пръсти можеш спокойно да се довериш? Само не позволявай в сърцето на собственика им чувството на достойнство, да не премине в безразсъдство.

А чии ръце трепереха така? Без съмнение на редник Цимев. Да. Те са мънички, дори безпомощни, като на момиче. Момиче? А защо момиче? Ах, да. Та нали майката на Цимев веднъж в изблик на майчини чувства бе казала: „Та той… ние като момиче си го имаме у дома…“

Можеш ли да се довериш на тия ръце, на такива ръце, които освен перодръжката, молива и клавишите на акордеона може би не са се докосвали до нищо друго? И трябваше ли с един замах да се зачеркне онова, което бе станало само преди малко повече от три месеца?

7

Половин час преди развода на караула заплющя силен вятър, а когато тръбата свиреше, той вече, сякаш намерил истинското си място, свистеше по жиците, виеше по плаца, засипваше със сняг лицата на строените войници. Дежурният въсеше вежди, прекрачваше от войник на войник и тревожно мислеше: „Ех, че калпава работа. Момчетата застъпват за първи път караул и такова временце. И то през декември. Лош късмет…“

Особено му дожаля за редник Цимев. Той беше дребничко, едрооко войниче, със страдалческа бледост по страните и неприкрито смущение в зениците. Не се загърбваше към вятъра, но ясно личеше, че всичко това му струваше огромно усилие.

„Ще издържи“ — реши дежурният и попита:

— Редник Цимев, на кой пост застъпвате?

— На втори, другарю капитан.

— Склад за боеприпаси. Отговорен пост. Внимавайте да не се посрамите.

И още веднъж си помисли или по-скоро се опита да се убеди сам:

„Ще издържи ли? Непременно… Те такива, като ги гледаш…, а сетне…“

Оръжието на момчетата беше в пълна изрядност, те добре се бяха подготвили за първия си караул, безупречно знаеха задълженията си.

Няколко минути след развода първа смяна пристъпи към изпълненията на задълженията си. Редник Цимев безмълвно се вслушваше във воя на снежната виелица, който проникваше през дебелите тухлени стени на караулното, и му ставаше страшничко. Колко хубаво, колко уютно беше тук, а какво ли го чакаше вън, сред истинското снежно море!

Времето летеше бързо. Ето излезе и втора смяна. Да полежи ли мъничко, да подремне ли? Защо не.

Стори му се, че едва бе затворил очи и нечий дрезгав глас го събуди:

— Трета смяна, ставай!

Закрачиха мълчаливо. Виелицата ги пресрещаше, заслепяваше ги, всячески се стараеше да ги събори, да ги откъсне един от друг. От време на време редник Цимев поотваряше уста, за да даде възможност на задъхващите се дробове да поемат малко въздух, но тозчас се закашляше, вдигаше ръка към лицето си и усещаше как вятърът го завъртваше.

Спуснаха се в овраг. Тук беше малко по-тихо, не духаше така поривисто. Поеха си дъх, изтърсиха се един-друг от снега, макар това да беше безполезно, и отново поеха напред.

И ето най-сетне отпред се очерта силуетът на склада. Жалко и нереално долетяха откъслеци от вика на часовия. Разводачът освети лицето си, освети лицето и на тия, които го придружаваха, и с усилие се запромъква напред. Колко дребна, колко нищожна беше фигурата на часовия, който тръгна насреща му. На редник Цимев чак дори му се доплака. След малко и той щеше да остане сам, след малко и неговата фигура щеше да изглежда така ненужна и безпомощна.

А сетне…

Сетне всичко онова, за което се бе готвил старателно, мина като в просъница. Когато другарите му изчезнаха в гъстите вълма снежен прах, виелицата като че се зарадва и се усили още повече. Може би това наистина беше така, а може би всичко си беше постарому, но кой можеше да каже това? Във всеки случай складът като че ли увеличи размерите си, като че стана по-намръщен и чужд, лампата над входа му отслабна и замижа, телената ограда оживя и се раздвижи, нощта стана съвсем неспокойна, враждебна.

„Лъжеш се!…“ — скръцна със зъби редник Цимев, та чак кътниците го заболяха. „Лъжеш се!…“ — повтори той и като хвърли кратък поглед наоколо, тръгна край стената на склада. Колко хубаво беше, че нито баща му, нито майка му, нито другарите му бяха наблизо, че нито можеха да го видят, нито можеха да разберат мислите му. Усети как топла кръв нахлу в лицето му, но не му стана по-топло. Загърна се още по-плътно, стисна още веднъж зъби.

„Герой! Жалък, нищожен герой!…“

Това редник Цимев каза за себе си и само за себе си. Каза го с всичкото онова презрение, което можеше да бликне в едно чисто сърце.

Поспря се. Пое въздух през ноздрите си, залютя му. Преглътна, посбра слюнка в устата си, плю. Изруга се развеселен: „Що ми трябваше?…“ — избърса брадичката си с ръкавицата и поободрен, тръгна около склада. Спираше се до всеки катинар и всеки печат, проверяваше ги най-старателно, дори се хвана, че се задържа при тях повече, отколкото е необходимо. Тогава се емна да обикаля огромната правоъгълна сграда. Отначало това правеше по всички правила, но скоро разбра, че неусетно и неоправдано усилва крачката си, че това е по-скоро едно своего рода надбягване, надбягване със себе си и със страха си, надбягване за печелене на време и за печелене на кураж. И на престиж може би. Престиж не пред когото и да е, а пред себе си.

„Герой!…“ — усмихна се той, доколкото можеше да се усмихва с посинелите си от студа устни, и… и усети, не, чу как сърцето му удари като мина в скала, без да експлодира.

На няколко разкрача пред него внезапно изникна висок човек с островръх бял калпак и голяма като греда пушка в ръцете…

— Стой!… — извика редник Цимев. — Горе ръцете!… Ще стрелям…

Кой извика това? Самият той ли? Някой зад него ли? Или някой, някой…

И като зареждаше самозарядната си карабина (редник Цимев просто не осъзна как направи това), той се хвърли по корем на снега.

Високият, огромният като великан човек с островръх калпак и голяма като греда пушка също понечи да легне на земята. Но това той го стори така бавно, така колебливо и тромаво, че куршумът на редник Цимев не можеше да не го улучи. И вторият… И третият.

И великанът рухна по хълбок в снега…

Рухна бавно, колебливо, тромаво. Но не мръдна повече… Нито пък издаде предсмъртен стон. Но и да бе ревнал, кой ли можеше да го чуе в тая побесняла виелица?…

Полежа редник Цимев тръпен и ужасен, объркан и… щастлив. Събра кураж, събра сила, па рипна и се втурна несъобразително напред. Преспите не му пречеха, вятърът не му лютеше, снегът не се завираше нахално в яката му, а само ласкаво разхлаждаше пламналото му от възбуда лице.

— Утрепах ли те, гадино мръсна!… Светих ли ти маслото, вампирино! — задъхваше се редник Цимев, забравил всички страхове на света.

На няколко метра пред падналия нападател на охранявания обект редник Цимев се спъна и също заора нос в снега. „Удариха ли ме!?“ — мина нелепа мисъл през ума му. „Не, не са, защото…“ Той не можа да определи по какво разбра, че е жив и невредим, че никой не бе стрелял по него и че никой не бе го улучвал нито с куршум, нито с тояга.

Изправи се и като внимаваше да не се подхлъзне втори път, продължи да крачи пипнешком, мобилизирал цялото си хладнокръвие да не изкрещи при вида на това, което очакваше да зърне — изкривено от предсмъртна агония лице, пълни с ужас, болка и омраза очи и кръв, много кръв.

Крачка, втора, трета…

Но защо снегът не бе почервенял наоколо? Защо не се виждаше никакво изкривено от предсмъртна агония лице?… И какви са тия дъски!?… Та това… това не беше ли караулната будка, само че катурната на една страна?…

Да, пред редник Цимев лежеше не някакъв улучен в сърцето великан с огромен бял калпак, а обикновена караулна будка. Че той я бе продупчил с безпогрешната си стрелба, бе я продупчил, но можеха ли някакви си микроскопични пробойни да накарат да рухне на земята такова стабилно съоръжение? Снаряд или поне мина само можеха да свършат тая работа. А само снаряд или мина ли?

Дотичаха дежурният офицер, дотичаха още неколцина от наряда, призовани от неочакваните изстрели, и какво да видят:

Въргаляше се в снега съборената от проклетата буря караулна будка, въргаляше се продупчена от три куршума, а до нея ни жив, ни мъртъв от срам и позор клепаше на парцали редник Цимев.

— Какво става тук, редник Цимев? — все още задъхан от тичането, борбата с вятъра и тревогите, попита дежурният офицер.

— Тя… другарю капитан — замънка редник Цимев, като правеше неуспешни усилия да преглътне онова нещо, което бе затъкнало като рибя кост гърлото му. — Тя стана една…

И той чистосърдечно си разказа всичко. От игла до конец.

Капитанът мрачно изслуша обърканото слово на часовия и дълго се чеса между веждите с коравата си ръкавица. Старшина Крумов се прокашля по посока на вятъра, надвеси се над рамото му — бе една глава по-висок от него — и нещо му прошушна в самото ухо. Капитанът го изгледа неодобрително, надзърна под ръкава си, където цикцакаше фосфоресциращият му часовник, па махна решително с ръка:

— Продължавайте да носите службата си. Остава ви половин час още — обърна се той към сконфузения часовой с лек укор в гласа. — Пък гледайте да не свалите някой… самолет.

И тръгна обратно в дълбокия сняг. Подире му поеха и останалите, като се подсмиваха под мустак и неволно си задаваха един и същ въпрос: „Ами ако аз бях на мястото на редник Цимев?…“

Редник Цимев геройски довърши смяната си. Нещо у него се бе пречупило, но същевременно и нещо бе израснало. Никакъв нарушител вече не можеше да го сепне, никаква караулна булка не можеше да му вземе акъла. Само едно го тревожеше сега — славата. Ех, каква слава го очакваше занапред, ако старшина Крумов не бе събрал момчетата от караула и не бе им казал на четири очи:

— А съм чул някой да дрънка във връзка с това за редник Цимев, а службата му се видяла турска. С такъв аз лично ще се разправям.

Рядко, твърде рядко прибягваше до такива тържествени обещания старшина Крумов, а още по-рядко в гласа му имаше такива метални нотки. Пък и да се разправяш лично с човек като него нито е работа желателна, нито перспективна…

8

Димяха цигарите, покашлюваше този-онзи — и от дима, и от студения вятър, и от… от толкова много неща може да го засърби младото войнишко гърло. А старшина Крумов продължаваше да черпи минохвъргачите и да се вторачва в ръцете им…

Яки, силни китки. Изпочупени нокти. Кожа набъкана с ръжда и чернилка, която нито с пила можеш да изстържеш, нито със сода каустик да умиеш…

Груби, огромни лапи. Мечешки. Тромави. Непохватни. Но стиснат ли те за гръцмуля — ехей…

Едните — шлосерски.

Другите — селски.

На младши сержант Сугарев…

На ефрейтор Момчев…

Мъжки. Надеждни. Уверени в силите си. В правото си…

Всеотдайни…

Та димяха цигарите, покашлюваше този-онзи, а старшина Крумов пушеше с наслада, примижал, решил за себе си всичко. Да почакаше ли още малко? Не, не биваше… Няма… Няма…

Той не довърши мисълта си. Дръпна още веднъж с пълни гърди и пусна угарката в снега между краката си, но тя не угасна с цвъртене, както очакваше. Издълба с топлинката си удобно легълце, вирна огънчето си, сякаш да го запази от ледената прегръдка на снега и продължи да пушляви. Старшината сбърчи вежди в недоумение, а сетне лицето му изведнъж просветля — бе се досетил: „Хубав тютюн.“ И вдигна глава.

— Е — каза той, — има ли доброволци?

А тутакси го рязна мисъл: знаят ли? Знаят ли всички какво трябва да последва? Четирима ще вдигнат минохвъргачката, ще я обърнат с дулото надолу, а петият ще разпери пръсти и ще задържи изсулената от гладката цев мина. И — готово! Готово?! А това „готово“ може да бъде един ослепителен блясък и един оглушителен гръм!…

Знаеха.

— Е, има ли доброволци?

— Аз! — каза рязко, сякаш се караше с някого ефрейтор Петров, и също захвърли цигарата си.

— Аз! — последва го редник Влаев.

— Аз! — избоботи младши сержант Сугарев.

— Аз!… Аз!…

Старшина. Крумов се усмихна. И съжали, че е угасил цигарата си. Нещо горещо мина през стомаха му, очите му овлажняха: ех, тоя вятър!… Сведе глава, замисли се. За себе си той бе решил всичко. Но можеше ли да поизчака още мъничко, можеше ли да се понарадва още мъничко на тоя миг. „Аз, аз, аз“ — колко приятно за ухото и сърцето понякога може да звучи това „аз, аз, аз“!

Ако също е дошло от сърцето…

— Добре — каза делово той. — Изгасете цигарите. Да останат… — той ожесточено потърка носа си. — Да останат младши сержант Сугарев, ефрейтор Момчев, ефрейтор Петров и редник… Влаев. Другите — в окопите.

Дотук беше почивката. Дотук всеки можеше да се пошегува, да се посмее, с нещо да не се съгласи. Но само дотук.

И все пак…

— Разрешете! — обади се с недоволен, дрезгав глас ефрейтор Петров и нервно прекрачи от крак на крак. Старшината начумерено го погледна в лицето. „Какво има, Петров? Нима се уплаши? Не може да бъде!…“

— Казвайте!…

— Това си е нашата минохвъргачка и ние трябва да си я оправим.

Не, това не беше молба. Това беше… вик на чест, вик на накърнена мъжественост, на накърнена вярност.

Старшина Крумов пое дъх с цели гърди. Обзе го неподозирана сигурност, нечакана дързост. Не, той никога не бе се съмнявал в момчетата си.

Погледна ги. Не в ръцете, в очите… Узрели кестени. Късчета синева… Мека, дълбока отава…

И чисти, чисти зеници.

Отново яростно разтърка носа си. Да, ето че не бе дообмислил всичко, ето че пак се беше поувлякъл мъничко. Но нищо. Все още не е късно.

— Правилно, Петров — усмихна се с благодарност той и му идваше да прегърне крепко боеца. — Правилно! И така, другари — ясно и звучно, с гордост и вълнение добави той, — да останат ефрейтор Петров, редник Влаев, редник Пандов и редник Цимев. Останалите — в окопите…

Старшина Крумов приклекна, разпери пръсти около дулото на минохвъргачката и спокойно нареди:

— Вдигайте!

Четири чифта тръпни войнишки ръце впиха пръсти в студения метал и бавно, с дружни усилия заповдигаха станока…

И тогава кой знае защо и кой знае как старшина Крумов си спомни една отколешна случка…

Пристигнаха той и майка му в София, на гости у стрина Петра. Погостуваха, каквото погостуваха и бедната вдовица поведе сина си по магазините. Не, не по тия с големите стъклени витрини, а по другите — сбутаните, тъмните и тесните. Палто да му купува, че бе поотраснал маминият и бая се бе опърпал.

Купиха. Беше малко въздългичко, грубоватичко и коравичко като тенекия, но Крумчо се чувствуваше в него като истински принц.

А сетне — хайде в трамвая. Не защото трябваше да ходят някъде, а ей тъй, просто да вкусят от сладостта на това интересно, невиждано возило.

Звънеше трамваят, тракаше по лъскавите железни релси, препускаше с главоломна бързина, както се стори на малкото селянче. То гледаше през прозореца и усещаше как някаква отвратителна топка пулсира и расте в стомаха му, как се изкачва нагоре, към гърлото.

И тогава:

— Олеле — писна тихо една дребна женица, като хапеше бледите си устни и въртеше страдалчески очи: — О-ле-ле!…

Трамваят спря насред път. Разтичаха се насам-натам малцината пътници, объркани и разтревожени. Ахнаха мъжете, вайкаха се жените, а една бабичка така усърдно взе да се кръсти, че и бог би се засмял.

— Какво сте се разврякали — скастри ги енергично Крумчовата майчица. — Не сте ли виждали родилка? Я слизайте да не пречите. А ти, байно — обърна се тя към ватмана, едър, мустакат мъжага, — я поприхвани родилката. Не, не така. Ха тъй. Дръж сега. А ти, Крумчо, снемай, мама, палтото. Новичко е то, чистичко е. Бързо!

Сне като насън палтенцето си Крумчо, разпери го под родилката майка му и след малко там вече се гърчеше и врякаше с пълно гърло малко розово човече…

Да, но онова беше друго. Онова беше раждане на човек, а тук? Тук можеше да извряка само смъртта. Звучно и ярко, красиво и неповторимо, но смърт. На четирима.

А защо на четирима? Защо забравяш петия, другарю старшина, защо забравяш себе си?

„Не се отвличай — смъмра се сам старшина Крумов. — Овладей пръстите си! От тях зависи дали ще има живот, дали ще има смърт…

Дали ще го има и другото, най-важното.

Най-важното?! Кое беше то? Аха…“

— Още мъничко. Та-ка. Ето я…

Меко, беззвучно се изхлузи мината и натежа в тръпните му ръце. Като самия живот, като самата смърт. Като всичко онова, което ги разделяше…

И като още нещо. Много, много по-голямо и важно.

И той я понесе. Не защото искаше да я скрие от другите, не защото искаше да я запази за себе си. Вдигна я високо. Тя бе престанала да бъде символ на унищожението.

Беше станала символ на живота…

Доближи я до устните си и я целуна. Така, както се целува новородено, така, както се целува само истинският живот.

И тогава, неочаквано и прекрасно, ефрейтор Петров каза високо:

— А защо само вие, другарю старшина?

Прекрачи и също целуна мината. На същото онова място, на което я бе целунал старшината.

Война върху покривите

Както всички взводове, така и взводът на лейтенант Пенчев се състои все от отбор юнаци. И смешник си има — дори двама, които водят помежду си необявено съревнование за палмата на първенството. И неудачник не им липсва, само че той не е който и да е, а самият взводен командир. Той или крак ще си навехне на междуротен футболен турнир, или бузата ще си раздере по време на тактическо занятие, или на среща ще дотърчи десет минути след като девойката му се е нацупила и си е отишла.

И отдельонните командири си имат своята си боичка. Например младши сержант Карадонев. Няма, няма, па току направи някоя магария — косите си да оскубеш. Един такъв непостоянен, знаеш. Ще удари веднъж отлично, ще удари втори път, че трети и четвърти, а петия — нито един куршум в целта. И то на инспекторски преглед. Ще ти развие той в час по политзанятия въпроса за идеологическата диверсия и борбата с нея, ще те замае с ясната си мисъл и дълбоките си познания, а спомене ли някой за австралийските аборигени, ще твърди на всеуслишание, че това е един вид трева, от която се правел специален тоалетен сапун. И все ще се стреми да не те поглежда в очите. И все като че ли се подсмива под мустак, ама не така определено и недвусмислено, че да му друснеш я непоряд, я друго, а някак си изтънко…

Да вземем например… например онзиденшния марш-наскок. Както може да се очаква, лейтенант Пенчев изживя поредната си несполука. Минавал си той спокойно и преспокойно край щаба, бързал за сбора при командира на полка и изведнъж, кой знае поради какви причини, една керемида литнала от покрива и бух — по главата. Добре, че бил с фуражката си, иначе бог знае какво щеше да стане. Та тупнала го керемидата по фуражката и го гътнала като нищо, защото керемида е това, а не шоколадена вафла.

Прищевките на съдбата са си прищевки, пукнатите глави са си пукнати, ама разписанието си иска своето. А както казах вече, предстоеше марш-наскок. Той трябваше да се състои на всяка цена въпреки всички превратности. Налагаше се да го ръководи старши сержант Хубенов.

Както ви е известно, старши сержант Хубенов е човек… Впрочем за него — сетне…

И така започнаха си бойците марш-наскока и всичко си вървеше, както бе запланувано и както трябваше да бъде. Добре, ама накрая съвсем се озориха. Че то жега като жега ли беше! Сахарска история. А в манерките им — нито капчица вода. Че и наоколо — едни рътлини, едни пущинаци — същински лунен пейзаж.

Еле по едно време като че им просветна. Навлязоха в нивя и царевичак, а те насечени на огромни правоъгълници с дълбоки канали. А в каналите — вода. До горе, до горе ви казвам.

„Е — помислиха си с облекчение бойците, когато тръгнаха по насипа на един канал, — свършиха се танталовите ни мъки.“

— Другарю старши сержант! — обади се вместо всички младши сержант Карадонев. — Да бяхме се понамокрили, а?

— Не се полага! — отвърна старши сержантът, без да се обръща дори.

— Ама поне само да се понаплискаме… — едва ли не смънка младши сержантът.

— Не се полага! — повтори още по-натъртено любимата си фраза старши сержантът.

Младши сержант Карадонев въздъхна като мях. Да увещава повече старши сержанта нямаше смисъл. Добре си го познаваха бойците. Наумеше ли си нещо той — край. С топ не можеш да го помръднеш, с рахат-локум не можеш да го съблазниш. Държеше на своето си и хич и не мигаше.

Та крачеше си по насипа старши сержант Хубенов, крачеше си и никаква борба не ставаше във войнишката му душа. Само дето по едно време трепна. Трепна и спря. А защо молим? Ах, да — до слуха му бе достигнал някакъв далечен, далечен плясък, някакъв вик — на изненада ли, на уплаха ли, на удоволствие ли?…

И той се извърна жегнат от неприятна догадка.

В канала направо се давеше войник. Гологлав, барабар с цялото си въоръжение и екипировка, той гълташе вода на поразия, като ту изчезваше, ту отново се появяваше на повърхността, ала не изпускаше автомата си, а го държеше високо, високо. Другите войници — майчице! — както обикновено се случва в такива мигове — или клечаха на насипа, или ръкомахаха, или даваха съвети, а никой не се досещаше да се притече на помощ на изпадналия в беда.

Че старши сержант Хубенов беше суров човек — беше, но че той имаше чувствително и отзивчиво сърце, по тоя въпрос нямаше две мнения. Освен това той добре знаеше ролята на взаимопомощта и войсковото другарство, — дори вчера бе чел статия по тоя въпрос. И именно поради това неудържим гняв обувана младия командир.

— Какво чакате?! — ревна гороломно той и се втурна назад с явното намерение да наблъска в канала всичките си подчинени и сам да ги последва. Ала — късно. Като изпоразхвърляха наоколо оръжието, противогазите, каските и сухарните си торби, бойците до един наскачаха във водата. Двама прихванаха удавника, който се оказа не някой друг, а младши сержант Карадонев, и започнаха да го изтласкват към брега. Хубаво, ама тласкат, тласкат, а той все си стои на едно място. И правичката да си кажем, май цялата тая работа по-скоро приличаше на къпане, отколкото на спасяване на удавник.

Гледа старши сержант Хубенов, гледа, па се плесна по челото, та се получи нещо като избухването на ръчна граната, и каза тихо:

— Излизай!

В миг цялата врява в канала секна. Успокои се водата, тръгна си тя по обичайния си път, а войниците примигваха, покашлюваха в мокрите си шепи и мълчаха.

— Излизай! — повтори още по-тихо старши сержантът. А да ти заповядаше тихичко нещо той, не беше много на хубаво.

Тихо и кротко започнаха да се измъкват един по един на сухото мокрите войници. И никой никому не помагаше. Дори и Карадонев успя да се добере със собствени сили до заветния бряг. Само дето нещо не поглеждаше с очите командира си.

— Карадонев! — рече му тихо старши сержантът.

— Заповядайте, другарю старши сержант — тутакси се отзова младши сержантът и едва сега погледна командира си.

— Бихте ли ми казали — Хубенов прекрачи и съвсем дружелюбно отлепи някакво водорасло, което се бе закачило на пагона на младши сержанта. — Бихте ли ми казали как се озовахте в канала?

— А че такова… — Карадонев като че съвсем се смути. — Аз просто…

— Да?

— Аз просто още не мога да си дам сметка как стана това…

— Подхлъзнахте ли се?

— Не помня.

— А да ви е блъснал някой? Не със зла умисъл, разбира се, а така… просто от невнимание? Или, да речем, на шега? Обикновена, войнишка шегичка?

— Не помня. Може би…

— Да?

— Може би сетне, когато си дам сметка за всичко…

— Аха. Сметка? Май че ще ви излезе крива тая сметка!

И като се засмя високо-високо и весело-весело (впрочем не много весело) старши сержант Хубенов примижа, като бърчеше вежди — види се, обмисляше нещо п̀о такова…

— Автоматът ми, къде е автоматът ми! — възкликна младши сержант Карадонев и захвана да се върти около оста си като кученце, което е усетило нетърпим сърбеж еди-къде си.

— Че той не остана ли в канала? — незабавно се изрепчи един дълговрат редник с явната готовност да претършува дъната на всички морета и океани, но да спаси другаря си от всички ония неприятности, които съпътствуват изгубването на оръжие от тоя род.

— Въх… там е сигурно.

Ръководейки се от аксиомата, че желязото се кове, дордето е горещо, а сладоледът се ближе, дордето е студен, дълговратият редник, който впрочем имаше странната фамилия Белочернев, опъна ръце край мокрия си клин и погледна верноподанически в очите командира си.

— Разрешете да го намеря, другарю старши сержант.

— И аз! И аз! — незабавно се обадиха още неколцина.

Старши сержант Хубенов залепи дълъг поглед върху часовника си, като че ли тъкмо там, на циферблата, беше написано какво решение да вземе.

— А други кандидати няма ли?

— Аз! — тъничко изписука тенор.

— Аз! — угаси го като немощна свещичка гяуровски бас.

— Аз!…

— Аз!…

Само двама или трима не изявиха желание да покажат какво могат в един такъв напрегнат момент. Излишно репчене ли го смятаха, достатъчно ли се бяха поразхладили, не жадуваха ли за слава и почести?…

— Добре! — рече старши сержантът. — Добре — повтори той, като едва забележимо се усмихна и бавно започна да разкопчава амуницията си. — Благодаря ви, другари, за отзивчивостта, но разрешете ми този път… — Той се спря, сякаш търсеше подходяща дума… — Този път да се окъпя аз.

И отново се засмя високо-високо, весело-весело. Съвсем весело.

След него се засмяха само ония двама-трима, които не бяха пожелали да търсят по дъното на канала злополучния автомат на злополучния младши сержант.

Надали някога някой се е събличал толкова бавно, толкова изискано и под толкова завистливи погледи. Първо — гимнастьорката. Сетне — гетите и обувките. Накрая клина и потника. И всичко скатано и подредено на тревата. Като за преглед.

Подреди дрехите си старши сержант Хубенов, извърна се, та ги изгледа — има си хас да бе пропуснал нещо — и едва тогава пристъпи напред. Опита с крак водата — изглежда, хареса му, защото примижа от удоволствие — и бавно заслиза по циментовата облицовка. Поспря се, наведе се, загреба с шепи, наплиска се.

— Ох, ох!…

Тежка въздишка отрони неволно редник Белочернев, друг, види се, не издържа и взе, че се извърна, за да не гледа, а имаше и такива, които насядаха прималели.

За хубаво ли, за лошо ли, ала старши сержантът още не бе се потопил до шията, когато усети, че е стъпил върху автомата. Но това, изглежда, не му направи никакво впечатление, защото съвсем невъзмутимо продължи пътя си. Нещо повече: гмурна се неочаквано, вирна крака и… изчезна. Появи се на десетина метра по течението, изпръхтя, тръсна глава и заплува с широк, отмерен замах.

— Ама, другарю старши сержант — обади се младши сержант Карадонев. — Че автоматът що ще дири там?…

— Така ли? — засмя се между два замаха Хубенов, па отново навири крака и наново изчезна. Секунда, втора, минута. На едно място войниците очакваха да се появи заместник-взводният им командир, а той взе, че подаде глава, както им се стори, едва ли не на половин километър надолу. Обърна се по гръб и шумно заработи с ръцете и краката. А щом дойде до автомата — нов фокус и изчезналото оръжие на младши сержанта отново видя бял свят.

Отръска се надве-натри старши сержант Хубенов. Облече се светкавично, припряно погледна часовника си.

— Да продължим!…

И като обърсваше с шепа мустаците си, небрежно подхвърли, уж между другото:

— Тая неделя май няма да има кандидати за отпуска, а?

— Как няма да има! — възкликна редник Белочернев.

— Бе то може да има, ама… — не се доизказа старши сержантът.

Войниците мълчаха.

Те мълчаливо се прибраха в поделението, мълчаливо хапнаха и мълчаливо налягаха. А през нощта удари дъжд. Ама дъжд — нечуван и невиждан. Плющеше той като огромна, неизброима връзка волски камшици, шибаше покривите, дупчеше омекналата земя. Заклокочиха като прерязани гърла водоскоците, глухо зашумяха вадички и вадища, реката набъбна и зарева помъкнала изкъртени камънаци, изскубнати от корен върби и тополи, цели купи сено. Дори един стар гардероб се мяташе по нея и напомняше за ковчега на дядо Ной.

Дъждът не спря през целия ден и през цялата следваща нощ.

И заваляха заедно с него тревожните съобщения и призивите за помощ…

— Реката отнесе моста при железопътния прелез!…

— В свинефермата на ТКЗС „Първи май“ водата издави седемдесет и седем прасета и едно магаре…

— Училището в Р. може да рухне всеки миг…

— Жителите на Песнопойци дремизгат по покривите на къщите си и по върховете на дърветата, спасявайки се от злата напаст…

Тъкмо затуй в Песнопойци изпратиха на помощ момчетата на лейтенант Пенчев, впрочем по-точно ще бъде да кажем на старши сержант Хубенов, защото взводният командир още не бе успял да избяга от болницата въпреки двата си напразни опита. Едно — защото бяха доказали, че са все отбор юнаци, и друго — защото имаха богат опит по водните работи.

И пристигнаха те на самото място, и наскачаха от колите. На Песнопойци, както се установи, нищичко му нямаше, но една от махалите му се бе изхитрила да се настани в падинката досам реката и сега плащаше за тая своя хитрост — водата я бе заляла догоре, само покривите ѝ се виждаха, а и короните на няколко плодни дървета. Повечето от жителите му навреме се бяха отървали, но имаше и такива, дето висяха като огромни круши по клоните или клечаха по керемидите. Добре, че поне дъждът бе спрял.

Старши сержант Хубенов разпредели по лодките спасителните команди, седна в едната и рече на войничето, което си бе избрал за помощник:

— Хайде, Бонев, мъжката!…

Младши сержант Карадонев и редник Белочернев изуха обувките си, настаниха се в друга една лодка и грабнаха веслата. Водата още не беше се успокоила и продължаваше да се покачва, като тук-там завърташе шума и слама, перушина и клонак. Из нея се мяркаха я ритла от каруца, я сандък или скършен и ожулен дънер.

Лодката беше лека, лодкарите яки и не им бе трудно да приближат до първата къща. Прозорците и вратата ѝ не се виждаха, водата бе стигнала досам стряхата. На керемидите клечеше и безучастно ги гледаше суховата бабка в черна забрадка на главата. Зад нея, накацали върху комина, замислено прекрачваха от крак на крак и се кокошинеха герест петел и три ярки.

Лодкарите обърнаха с борд към стряхата, закрепиха лодката и младши сержантът протегна ръце към бабката, която все така безучастно продължаваше да ги гледа.

— Хайде, бабке! — усмихна ѝ се окуражително той. — Скачай в Ноевия ковчег.

— Не ща! — въздъхна за нещо си бабката и отмести поглед.

„Съвсем се е объркала горката“ — помисли си състрадателно младши сержантът.

— Защо?

— Първом кокошките, сетне мене — беше неочакваният отговор.

— Така ли? — не можа да измисли нещо по-свястно спасителят.

— Така — отвърна натъртено бабката и избърса с края на престилката си бликналата в окото ѝ сълза. — Горчо се удави, та и тях ли да зарежа? — жално подсмъркна тя.

— Горчо? Внуче ли ти е?

— Прасето…

— Аха, прасето значи. Е, нищо, ти слез, пък аз ще ти купя шест ярки и два петела.

— Ще купиш ти, ама де ще намериш такъв петел като Кирчо? Из цяла България няма като него — продължаваше да си клечи невъзмутимо бабката.

— Хайде пък няма! Онзи ден в Развигорец какъв петел видях…

— Къде, къде?

— В Развигорец. Не петел, а същински орел. Ей такъв гребен имаше. Ноктите му не нокти като на твоя, а истински кавалерийски шпори. Да ти изкукурига — сърцето да ти напълни.

— Знам ги аз тия развигорски врани — заклати глава опърничавата стопанка. — Калпава работа са те. Нито кокошките могат да коткат, както трябва, нито с лисици да се борят. Пък и пипката лесно ги хваща.

— Ами твоят петел и с лисици ли се бори?

— Бори се я. Есенес на една окото изкълва.

— Е, щом е така — покатери се по покрива младши сержант Карадонев. — Ама да не вземе и на мене да изкълве някое око, а? — пошегува се той, ама се и посепна малко — абе, де да знаеш що за птица е тоя петел.

— А че ти се варди.

Ярките — души кротки — сами си клекнаха. Излови ги една по една младши сержантът, предаде ги на стопанката им. Ала пустият му петел, нали си беше особа от мъжки пол, хич и не помисляше да се предаде в плен. Че като се наежи, че като започна едни истории — или да го застреляш на място, или шапка да му свалиш. А бабката го гледаше прехласната с влюбени очи и само дето не му казваше: „Ха така, синко, ха така, гордост моя, покажи му, че ти не си развигорска гарга!…“

А Кирчо, т.е. петелът, сам си знаеше работата… Той изчакваше тактически да го наближи младши сержантът, хвърляше му един мръсен, пълен с презрение поглед през крило, като нещо от тоя род: „Та на мене ли бе, душо!…“ и тъкъл-тъкъл, като потропваше с нокти по керемидите, та на билото, на най-високото. Избърсваше потта от челото си младши сержантът, стискаше зъби, че лютиви думи захванаха да идват на езика му, и тръгваше на четири крака нагоре. А петелът отново го изчакваше, отново му хвърляше един презрителен поглед и — хоп, на най-ниското, на стряхата.

„Сакън да не падне във водата — мислеше си с тревога спасителят и отново захващаше да се придвижва внимателно към подвижната цел. — Че иначе току-виж и бабата полетяла след него…“

— Да дойда ли на помощ? — обади се от лодката редник Белочернев.

— Не, ще издъним покрива — отвърна му младши сержантът, без да сваля очи от пернатия си противник.

Накрая Кирчо вероятно реши, че е дошло време да премине в открит бой. Като се направи на уморен, той клекна и отпусна глава, ала в следващия миг рипна и страшно замахна с якия си клюн. Но не улучи, където се целеше — в челото на младши сержанта, — а го щипна по коляното. Още веднъж! Трети път. И това, което младши сержант Карадонев не успя да осъществи със средствата на нападението, постигна със средствата на отбраната. Като размахваше слепешком ръце пред лицето си, той изведнъж докопа коварния си враг за единия крак.

Че като врякна оня ми ти петел, че като задраска и запляска с криле — аха да катурне по хлъзгавите керемиди победителя си. Младши сержантът предвидливо седна, хвана и другия крак на Кирчо, мушна главата му под мишницата си и дори мъничко го постисна.

— Да не го удушиш, вампирино — най-сетне скочи от мястото си бабката и се притече на помощ на любимеца си. Взе си го, пъхна го при ярките в престилката си.

— Е, сега може да тръгваме — рече тя.

Положиха бабката заедно с хвъркатата ѝ стока в средата на лодката, оттласнаха се от стряхата и загребаха към брега. Там вече се бе събрала цяла тълпа, която не без интерес бе наблюдавала цялото сражение между двамата противника върху покрива на залетия дом. А петелът кой знае как подаде глава из една пролука на престилката и с омраза впи кръвясало око в гърба на победителя си. Бабката го замилва със съсухрената си ръка по моравия гребен и жално-милно занарежда:

— Кирчо, сине! Горчо се удави, баби, само ти ми остана на тоя свят.

— Ко-ко-ко! — обади се Кирчо, което можеше да означава и „Здраве да е!“, и нещо друго…

Оставаше да се спаси само един малчуган, който се бе покатерил на най-високото дърво и стърчеше на върха му като безмълвно черно гардже.

— Хайде — обърна се към редник Бонев старши сержант Хубенов. — Хайде да свалим и тоя хвъркат холандец, че…

— Момент! — прекъсна го женски гласец.

Беше девойка средна на ръст, по басмена рокля, с дълги черни плитки и големи искрящи очи.

— Какво има?

— Може ли да дойда с вас? Атанасчо ми е братовчед.

— Може, как да не може — усмихна се дяволито редник Бонев и скочи на брега. — Моля, заповядайте на моето място.

Девойката не чака втора покана. Тя ловко и храбро зае мястото на войника и хвана веслото.

— Не ме гледайте с такива очи — дръзко каза тя. — Аз нито съм ярка на баба Кина, нито петелът ѝ Кирчо.

— Има си хас! — засмя се старши сержантът. — Но, все пак…

— Бъдете спокоен — стрелна го с големите си очи девойката. — Мога и да плувам, разбирам и от гребане. Така че с мене ядове няма да берете.

— Ще видим! — натисна веслото старши сержантът.

Заобиколиха покрива на къщата на баба Кина, избягнаха сблъскването с един огромен като хипопотам дънер и едва тогава старши сержантът попита:

— А вие откъде така…

— Откъде се изтърсих ли? От окръжния комитет на комсомола. Преди малко пристигнахме неколцина, но армията бе оправила всичко.

— Хм! — рече поласкан старши сержантът. — А онова момче на дървото наистина ли ви е братовчед?

— Наистина. Защо питате?

— Ами така…

— Смятате, че лъжа?

— О, далеч съм от такава мисъл.

— Не, признайте си, че си помислихте: лъже тая другарка, за да я взема със себе си в лодката! Признавате ли? А имайте пред вид, че има хора, които никога не лъжат.

— А аз пък съм най-големият лъжец на света — не без удоволствие се похвали старши сержантът.

— Ето че излъгахте — засмя се девойката и съвсем сериозно додаде: — Водата май захвана да спада.

— Наистина.

Доплуваха до въпросното дърво, спряха. Девойката вирна нагоре глава и откри прелестния си профил и младите си корави гърди. „Хубава е!“ — помисли си Хубенов и смутено последва примера ѝ.

— Атанасчо! — извика девойката. — Слизай!

Атанасчо мълчеше и не помръдваше обгърнал с ръчички и крачета ствола на дървото.

— Атанасчо, аз съм, кака ти Панка, не ме ли позна?

Но и сега Атанасчо не благоволи нито да се помръдне, нито да се обади.

— Е, слизай де! — започна да губи търпение кака Панка, погледна старши сержанта в очите, повдигна рамене.

Хубенов също повдигна рамене.

А от брега долетя дрезгав мъжки глас:

— Слизай бе, разбойник, какво се туткаш. Слизай, че като ти дойда-а-а!…

Но и тая любезна бащина подкана не направи необходимото впечатление на детето. То продължаваше да прегръща дървото, само че сега захвана да трепере ситно-ситно.

— Глътнал си е ангелите! — доверително прошушна на спътника си кака Панка и очите ѝ изведнъж заблестяха весело. — Атанасчо, — ласкаво каза тя — ела, кака, ела да те повозим с лодката. Знаеш ли как хубаво вози тоя батко? — и тя хвърли един заговорнически поглед на старши сержанта. А той поруменя. Гледай го ти него! Защо ли?

Ала и тая уловка отиде напразно.

— Няма как! — обади се най-сетне старши сержантът. — Ще трябва да се намеся и аз. Изглежда, че Атанасчо не ви смята за много голяма братовчедка.

— Нима! — стрелна го изподвежди девойката. — Пък и умеете да се заяждате.

Хубенов смутено изхъмка и вдигна глава.

— Хейде, Атанасе, хайде, приятелю. Иначе нито ще те возим с лодка, нито с танк. И войник няма да те вземем. Ние такива… такива непослушници не ги искаме.

Ала колкото дървото чу, толкова чу и Атанасчо.

Тогава Панка се изправи и мушна полата на роклята между коленете си.

— Вие какво се гласите! — опита се да я спре спътникът ѝ. — Я оставете. Аз ще свърша тая работа.

— Аз също мога да я свърша — хвана се за най-ниския клон девойката. — Пък и умея да се катеря. Гледайте.

И като катеричка се закатери по чепатото влажно дърво. Прескачаше от клон на клон, работеше с ръце и крака, ловко се извисяваше все по-нагоре и нагоре.

И ето че достигна до Атанасчо. Спря да отдъхне, оправи роклята си, помилва уплашеното дете по главицата. А то като ревна, като писна, цялото поречие на реката оглуши. Панка го прегърна с едната ръка, надвеси се над ухото му, зашушна му нещо. Но напразно. Атанасчо продължаваше да надува гайдата си и колкото по я надуваше, толкова по-силен и крепък ставаше гласът му.

Тогава бащата отново се обади от брега:

— Млъкни, разбойнико…

А някой друг додаде:

— Цапни му два шамара, Панке, цапни му, батьовата, и той ще млъкне.

Панка тутакси послуша неочаквания съвет. Пляс! Пляс!… и нейният опърничав братовчед млъкна като икона. Млъкна той, ала още по-настървено се вкопча с ръце и крака за дървото.

И започна безмълвна въздушна борба. Освободеше Панка едната детска ръчичка от безсмислената прегръдка с дървото, насочваше вниманието си към другата, а първата вече наново обгръщаше ствола. Че веднъж, че дваж, че три пъти — да се отчаеш просто. Но Атанасчо хем беше мъничък и не разполагаше с много сили, хем бог знае колко време бе висял на дървото и накрая започна да отстъпва. А и като видя, че старши сержантът ѝ идва на помощ, Панка — честолюбива и горда душа — съвсем усили натиска си. Ето тя го отлепи от ствола, хвана го за краката и за чудо и показ на околните го залюля с главата надолу. Подаде го на Хубенов, приседна на един клон и с облекчение въздъхна.

Старши сержантът прегърна с една ръка укротеното дете, смъкна се по обратния път, внимателно положи в лодката скъпоценния си товар, като не забрави да го натисне с показалеца си по посинялото носле:

— Зър-р-р!…

И вдигна поглед нагоре.

— Не гледай! — сепна се Панка и престана да слиза поруменяла като божур и от скорошната въздушна борба, и от притеснение.

— Къде да не гледам? — развесели се Хубенов.

— Как къде? Нагоре.

— Добре — примирително рече Хубенов. — Щом не разрешаваш да гледам, няма да гледам. Хайде — слизай?

— Обърни се! — заповяда му девойката. — Не, легни по очи.

— Ама аз само с едното око… — подразни я той.

— Лягай!

— Ами ако и аз ти кажа така!?

— Ля-гай!

Старши сержант Хубенов подсвирна от категоричността на заповедта ѝ и легна по очи до опуления Атанасчо, притихна.

— Какво? Ти заспа ли? — обади се от съвсем близо Панка.

— Не съм — без да вдига глава, отвърна старши сержантът.

— А че помогни ми тогава, де!

Тя седеше на най-ниския клон и колко ѝ трябваше, за да скочи в лодката, но неудобно някак си се получаваше, знаеш — ами ако я катурнеше? Той протегна ръце и хвана китките ѝ, като я гледаше право в очите. И в миг всичко друго изчезна и престана да съществува за него. Имаше ги само тия очи, тия чудни очи, големи и тъмни, загадъчни и пълни с топлота и още нещо.

— Хайде де — тихо каза тя, като трепна с клепки така, както пърха с крилете си птицата, понечила да кацне след дълъг полет.

Той пое дъх, пусна китките ѝ и я прихвана за кръста. Тя тури ръце на раменете му и леко се изхлузи от клона. Твърдите ѝ момински гърди докоснаха развълнуваната му гръд, топлият ѝ дъх опари бузата му, а лодката се олюля и те неволно се прегърнаха.

Обля го гореща вълна, луда кръв нахлу в главата му и го заслепи. Небето сякаш се преметна веднъж, насам, веднъж натам, а сетне всичко потъмня и стана хладно.

Е, че как няма да е хладно, след като беше се прекатурил във водата?!…

Първото нещо, което видя старши сержантът, когато се съвзе от всички тия приятни и неприятни изненади, беше бордът на лодката, който подскачаше и загребваше вода. После над него се показа едно мило, уплашено личице и едни побледнели от тревога устица попитаха:

— Знаеш ли да плуваш?

— М-м-малко — излъга Хубенов, като понечи да потъне и дори да глътне глътка мътна течност, ала през ума му мина: „Защо ще плаша повече момичето“, и той се отказа от каквито и да е циркаджийски номера.

— Дръж! — подаде му тя веслото.

Той се хвана за него, доплува до лодката и вкопча пръсти в ръба ѝ.

— А водата не е много студена — каза той, като обърса лицето си със свободната си ръка.

— Чакай да ти помогна — надвеси се над него тя.

— Не бива — каза той, като отново използува момента от близо да погледне в очите ѝ. — По-добре е да застанеше на другата страна. За равновесие. А аз сам ще опитам…

Покатери се горе, седна до Атанасчо, смигна му дяволито.

— Видя ли, приятел, какви неща стават по света. Тебе тръгнах да спасявам, а мене се наложи да измъкват от водата. Съдба!…

— Хе-хе — засмя се с ярешки нотки в гласеца си малчуганът. — Хе-хе — чуждата уплаха бе възвърнала и личната му храброст, и способността му да говори. — И това ми било военен — разни фусти да го спасяват. Пфу! — и плю с презрение.

Старши сержантът се размърда на мястото си и се почеса зад ухото.

— Че случват се такива работи, приятел — въздъхна той и се обърна към девойката. — А аз тебе няма да те забравя до стотната си година.

— Защо? — поизви веждите си Панка.

— Защо ли? Ами защото, ако в момента съм жив и здрав, то това дължа само на тебе.

— Глупости — рече девойката.

— Глупости ли? Не, напротив — не снемаше поглед от лицето ѝ Хубенов. — Пишкин момиче си ти, спасително моя. Истинска амазонка. Иде ми да те разцелувам от благодарност.

— Какво, какво? — задъха се девойката.

— Да те разцелувам, казах! — повтори старши сержантът, като сам се учудваше на дързостта си.

— Хе-хе — отново се засмя с ярешкото си гласче малчуганът. — Хе-хе!… — Сигурно много му се искаше да види от близо как стават тия работи.

— А ти не се надсмивай, приятел — скара му се Хубенов с престорена сериозност. — Да не те кача пак на дървото.

— Хайде де! — опули му се малчуганът. — Хайде де!…

— Ха! — възкликна другият. — Току-що го смъкнахме насила от дървото, поококори се синковецът и веднага взе да се репчи. Май целият ви род, девойче — обърна се той към Панка, — май целият ви род е репчив.

— Такъв си е — отвърна девойката. — Хайде, стига сме дрънкали врели-некипели — намуси се тя. — Докога ще стоим тук? Всички ни гледат.

И натисна веслото, като измърмори:

— Прицелувало му се на някого.

И уж гледаше право пред себе си, а едното ѝ око все отскачаше към Хубенов.

— Е, добре — замахна с другото весло старши сержантът. — Няма да ви целувам — продължи да се заяжда той. — Умрял съм аз за една ваша целувка!… Просто се сметнах задължен.

И също се нацупи, а му идваше да се засмее високо, весело, диво дори. Защото никога досега не бе му се случвало такова нещо: в такъв момент и с такава мома да не се смущава, да не губи ума и дума, да не мънка като ученик, който не знае добре урока си.

— Хм! Задължен!… — обади се Панка. — Та тия неща по задължение ли стават, а?

Отначало в усмивката на старши сержанта имаше малко болка, малко тъга, а сетне тя отново стана весела и дяволита.

— Не! Аз само се пошегувах.

Както можеше и да се очаква, пръв на брега слезе Атанасчо. Отначало той лудо се втурна към майка си и баща си, па изведнъж се спря, посочи с пръстчето си девойката и старши сержанта и високо завряка:

— Тия се целуваха, тия се целуваха…

— Атанасчо! — пламна девойката. — Какви ги измисляш, кака?!

— Аха, измислям ги, измислям ги! — извърна се от прегръдката на щастливата си майка малчуганът. — А не се ли прегръщахте, не се ли прегръщахте?…

— Майчице! — повдигна очи към небето поруменялата девойка. — Такъв братовчед и в затвора ще те вкара.

— Като нищо! — засмя се Хубенов и като видя, че тя го стрелна неодобрително с очи, додаде, като забеляза с неудоволствие, че нещо трепна в гласа му:

— Та… вие работите в комсомола, значи.

— Да — кимна тя, — в комсомола.

— А интересна ли е работата ви?

— Много — искрено, с дълбоко чувство отвърна девойката.

— Но сигурно сте много заета?

— А защо?… Дори напротив.

— В събота например до два ли сте на работа?

— До два.

Той млъкна, поразтъпка се все още бос — та имаше ли време да се обуе?

— Защо питате? — опита се да му помогне тя.

— Тъй… Бих искал… Знаете ли?… — смути се той, па изведнъж се досети, че шегата винаги може да мине и за шега, и за истина, и храбро додаде: — Много ми се иска да ви се отплатя за това, което направихте за мене. Например…

— Например? — повдигна окуражително вежди тя.

Да, разговорът тръгна в желаната посока, страшното бе минало.

— Например да ви почерпя една… една боза.

— Само боза ли?

— О, не. И една паста…

— А, щом ще има и паста, тогава може — съгласи се великодушно девойката.

— В колко?

— В четири.

— Къде?

— Пред „Малина“. Не, по-добре пред „Захарно петле“.

— Съгласен.

— Съгласна.

И те се разделиха и двамата смутени от нещо, и двамата развълнувани от нещо.

Старши сержант Хубенов изми краката си, доколкото можа, обу се и приближи до камионите, където войниците шумно и весело товареха лодките и другите джунджурии. Те уж не гледаха в него, ала такива усмивки пробягваха по лицата им, че по-добре не ги наближавай. А младши сержант Карадонев съвсем безобидно попита приятеля си — редник Белочернев:

— Какво сме днес?…

— Сряда.

— Ех, кога ли ще дойде събота-а-а! — въздъхна младши сержантът.

„Чуло е това магаре!“ — помисли си Хубенов и тръгна към първия камион, където всичко вече беше готово, ала дочу шум на мотор, спря и се извърна. По пътя идеше мотоцикъл. Караше го възпълен младеж с кожени ръкавици на ръцете. Зад него седеше лейтенант Пенчев. По халат, с бинтована глава.

— Здрасти! — поздрави бодро лейтенантът, като скочи в движение и едва не се претърколи в краката на слисания старши сержант.

— Здраве желая!

Лейтенант Пенчев се поразтъпка, изгуби единия си чехъл в калта, намери го и като го чистеше с някаква чепата клечка, със съжаление констатира:

— Свършили сте и без мене, а?

— Тъй вярно!

Лейтенантът въздъхна и махна разочаровано с ръка:

— Язък, дето избягах…

Приключение край Синия вир

1

На генерал Д.В.

„Е, добре! — усмихна се криво, скъпернически лейтенант Касамаков. — Не е ли време да престана да мисля вече за това, па макар и да твърдят, че мислите спохождали човека най-много нощем?“

И рязко се извърна. Сухата трева и коравите шумки под него прошумоляха глухо. Замириса му на мащерка ли, на сминдух ли — той не можа да разбере, — но с наслада пое дъх през широко отворените си ноздри. Притвори клепачи, понамести се, че нещо взе да го гложде, и притихна. Ала сънят все още не идеше. А бе му се сторило, че само ако полегне, и тозчас умората ще го надвие.

Някъде наблизо се обади задрямала птица. Тихо, едва чуто, тревожно. Може би сънуваше нещо, може би с цялото си песнопойно сърчице бе усетила опасността — над храстите безшумно мина кръстата сянка на хищница. Но не се чу сподавен писък, не изпляскаха в отмала крилца, не се разхвърчаха перушинки. Отново тишина и тъмнина обхвана и залюля всичко.

„Да, няма да се спи“ — изпъшка лейтенант Касамаков и се надигна на лакът. Протегна крака, посегна към джоба си за цигара, но тутакси се отказа и отново въздъхна. Сетне пошари с пръсти по тревата, избра едно стръкче, захапа го. Полегна по гръб, сключи ръце под тила си и се взря втренчено през клоните. Сетне припряно се обу, стегна колана си и без да закопчава яката на рубашката си, внимателно закрачи сред налягалите войници. Проснал се по корем, разкрачил боси крака, опрял буза о парче дърво, покрито с брезент, и разперил ръце, не спеше, а сякаш обсебваше земята-кърмилница старши сержант Танасов. Той като че бе се сраснал с нея, като че със затаен дъх слушаше ударите на сърцето ѝ, а кой знае защо на лейтенанта му се стори, че старши сержантът приличаше на могъщо коренище, изровено и умито от пороите.

Никакъв звук не издаваше старши сержант Танасов, но в замяна на това на две-три крачки от него някой стенеше и мляскаше, мърмореше и скърцаше със зъби. Бе се свил като кравай, бе мушнал ръце между коленете си и от време на време тресеше глава, сякаш се кюскаше с някого.

Лейтенант Касамаков се усмихна — бе познал редник Подгумерски, или, както му викаха бойците, Мъдрото. „Гледай ти — помисли си той. — Понякога човек денем е един, а нощем — съвсем друг.“

И наистина. Поет и философ, човек с възвишени чувства и постъпки, редник Подгумерски денем много приличаше на момиче. Усмихваше се непрекъснато, изчервяваше се за щяло и нещяло и рядко отваряше уста да рече нещо.

Часовият стоеше с гръб към налягалото войнство и гледаше надолу, към равнината. Той чу леките стъпки на лейтенанта учуден не на шега: как може човек след такова занятие, в такава нощ и на такова място да не спи, а да върви насам-натам като лунатик?

Лейтенант Касамаков свърна встрани, изкатери се по ронливия сипей и седна горе между скалите. Запали цигара, намести се удобно, облегна се. Скалата пропука и дъхна като жива, ала офицерът потръпна и сви зиморничаво рамене. Може би бе настинал през тия объркани дни и нощи, може би нещо не му достигаше, нещо не бе си изяснил и не беше решил окончателно и рязко.

Цигарата горчеше, той дръпна само няколко пъти и с ожесточение я угаси. Полегна, притвори очи и отново седна усетил някакъв гъдел в сърцето си. Над тъмния хълбок на планината надзърна огромното око на луната и пред него изведнъж като в приказките всичко стана и видимо, и досегаемо. И голите гърбици на хълмовете, и долината долу, в ниското, и някакво селце с варосани, сякаш захарни къщици хей там, точно отсреща.

Той беше градско чедо и рядко беше виждал тая приятелка на безгрижните скитници, на безнадеждно влюбените и крадците на ябълки. Неоновите светлини бяха осветявали стъпките му, бяха вземали очите му и сега, изненадан и зарадван, той гледаше лъскавия диск, умилен по детски. Мътилката в душата му като че се успокои и избистри, клещите на болката поохлабиха сърните му и там остана само една сладка тъга на незаслужено обиден и неочаквано разочарован.

И той погледна с други очи наоколо…

И видя…

Природата и тук бе вземала скъпернически и бе давала щедро. Раевец — така бяха кръстили хората това заветно местенце, където сега войниците му прегръщаха сънищата си. Тук, в тая зелена китка, и заек можеше да се укрие от лошото око на ястреба, и птичка да свие гнездо за рожбите си, и чер като катунар щурец да намокри опънатите до скъсване струни на гъдулката си и да го удари на свирни и веселби. А и кокичето напролет подаваше бяло челце изпод белия сняг, нашарен от заешки дири и птичи кръстачки. И петльови гащи дъхаха на младост през май, и минзухар палваше наесен лилавата си свещица, и човек сегиз-тогиз идваше водица бистра да пийне, потно чело да избърше, на мека отава да полегне.

И да се усети чедо на тая земя, роб неин и господар…

Лейтенант Касамаков стана — ободрен и обхванат от млада лековатост и бодрост, и отново доближи Раевец, където мускулите на войниците му смучеха сили от земята за нови атаки и походи. Старши сержант Танасов все така лежеше по корем, редник Подгумерски все още скърцаше със зъби, сякаш се бореше с триста дявола. Спяха момчетата, здраво спяха. И полагаше им се. Три дни те бяха плезили езици по тия чукари, три дни и две нощи.

Ала не клекнаха, не охнаха, не отрониха крива дума. А може би бяха падали, бяха псували и мъркали, но лейтенантът не беше видял и чул подобно нещо. Пък и да беше видял и чул, той чу и видя другото: изправи се командирът на дивизията, сам прашен и потен, сам с изпръхнали устни и зачервени очи, погрознял и отслабнал, и рече:

— Добре, маладци!

А неговото „добре“ беше нещо много, защото той беше душа сурова и ласкавите слова не хвърляше през рамо като пуканки за щяло и нещяло.

Лейтенантът отново легна и като се нагълча сам, че е мека Мара и че това не подхожда на един командир на разузнавателен взвод, неусетно заспа…

Беше август, беше месецът на щурците, на големите звезди и кратките нощи — ту прохладни и сочни като разрязана сутрин диня, ту задушни и блудкави като жабясала вода…

2

Утрото почука с меки пръсти по клепачите му и той отвори очи. Старши сержант Танасов вече се миеше. Обкрачил поточето, гол до кръста, с увиснал като конска опашка перчем, той се плискаше по момчурляшки и пръхтеше от удоволствие. Мускулите по широкия му гръб играеха сякаш сепнати от сладък гъдел, водата като бисерна броеница течеше между дебелите му селски пръсти. Той се навеждаше пъргаво, гребваше гъстата хладовина и като че с настървение рошеше рунтавия гъсталак по гърдите си поел дълбоко дъх и вирнал нагоре цепнатата си на две брадичка.

На два-три разкрача от него, също гол до кръста, но жално-милничък с тесните си раменца и с пилешките си мускулчета стоеше и чакаше ред редник Подгумерски. Той отново се бе превърнал в дневния Подгумерски, усмихващия се на всичко и на всички философ и поет.

— Хайде! — прекрачи отсам старши сержант Танасов и тръсна ръце. По лицето и гърдите на войничето се посипа цяла градушка едри и хладни капки. То примижа, потрепера, накокошини се, но храбро зае освободеното място.

И оттук като че започна всичко…

Накриво ли стъпи Подгумерски, подхлъзна ли се, друг ли някакъв физически закон му изигра номер, ала още преди да направи какъвто и да е опит да се наведе, той се олюля назад, че сетне напред, че още веднъж назад, ала тоя път съвсем силно. И пльосна в поточето. В цял ръст. Като изведнъж отсечено дърво.

Врякна Подгумерски, разхвърчаха се наоколо водни пръски, гората се олюля от спонтанен войнишки смях.

— Брех, че той ще се удави, бе! — викна някой високо и самоотвержено се втурна да спасява другаря си.

Измъкнаха на сухо като госпожица мокрия поет другарите му, развеселени и щастливи, че друг бе сполетяла тая неочаквана баня, и дори взеха тъничко да го хързулват:

— Хитрец си ти, духовно светило наше, хитрец и половина! Сега цял ден няма да ти е горещо под мишниците.

— Да, бе — съвсем невъзмутимо, по всички правила на философското отношение към нещата и явленията се съгласи Подгумерски, като подскачаше на един крак и бъркаше с пръст в ухото си. — Ще ми върви като по вода…

Кой можеше и да помисли дори, че тия думи щяха да се окажат пророчески и в преносния, и в буквалния смисъл? И то не само за Подгумерски, а за целия взвод, включително и за лейтенанта?

— Вода ли рече? — понадигна се лейтенант Касамаков, озарен от една великолепна идея. — Вода. Добре, щом е вода, вода да е.

И рипна.

— Танасов!

— Заповядайте, другарю лейтенант.

— Я ела малко насам.

Тук му е мястото да посочим, че лейтенант Касамаков нямаше кой знае какво добро мнение за себе си. Смяташе, че още не бе си извоювал някаква репутация. Нито на храбрец, нито на всезнаещ. А много, много му се искаше да чуе за себе си: „Кой? Касамаков ли? Да, той е голям женкар.“ Или: „Да, онзи ден той се бе натряскал до самозабрава, ама иначе е… много способно момче. Едно офицерче с бъдеще! Та нима не помните какво направи еди-кога си?… А забравихте ли какво каза по еди-кой си въпрос?…“

Може би само бързаше?

Нетърпелива душа.

Та същата тая „нетърпелива душа“ хвана под мишница старши сержант Танасов, отведе го по-настрана, сакън да не чуе войнишко ухо, и каза:

— Знаеш ли какво съм намислил? Не знаеш. Слушай тогава. Вземаш двама души, свършвате оная работица и се прибирате в поделението. А през това време ние пък ще си направим походчето. Само че ще му поизменим маршрутчето. Ще ударим край микроязовирчето на Поповец, край микроязовирчето на Конски дол, през напоителните каналчета на Щърбаново. И никакво къпане, никаква водица. А като стигнем зеленчуковите градини на Сенник, ще свием и хайде в Синия вир. Макар и за пет минути. Какво ще кажеш, а?

— Ми…

— Добре. Събери момчетата.

И си погледна часовника, като мислеше: „Че ще се къпете, ще се къпете, по тоя въпрос две мнения няма, ама преди това така ще ви озоря, така ще ви озоря, че…“ — И като не намери подходяща дума, махна с ръка. А сетне застана важно-важно пред строения взвод и като се разхождаше напред-назад каза:

— Закуска — петнадесет минути. След това — малко походче. Накрая, ако наваксаме, разбира се — кратко изкъпване в Синия вир. Има ли нещо неясно?

— Съвсем няма, съвсем няма.

— Добре. „Ура“ тогава.

Такова спонтанно „ура“ лейтенант Касамаков отдавна не бе чувал — ушите дори го засърбяха.

Засвяткаха чекии и чекийчета, зачаткаха зъби, пломбирани и непломбирани, загълтаха млади гърла сухоежбина и кромид. Най-лакомо нагъваше рунтав като овчарско куче редник с уста от едното, та чак до другото ухо и зъби като тесли.

— Трендо — обади се през две хапки поетът, който между прочем, както всички истински поети ядеше колкото едно врабче, — ти май не си ял цяла нощ, а?

— Ъхъ…

— А защо не лапнеш и някоя консервна кутия?

— Тенекията им не е хранителна.

— Вярно, бе.

Та… хапнаха, каквото хапнаха разузнавачите, потегнаха се и бодро поеха из чукари и долища, ниви и ливади. Пръв крачеше лейтенант Касамаков. Той или не умееше да избере нещо по-свястно, или нарочно се правеше на гръмнат и все из най-калпавите места водеше своите юнаци. Ту, както им се струваше, по най-отвесния склон като кози ще ги покатери, ту в тресавище като диви патици ще ги натика, ту в непроходим гъсталак ще ги поведе, та и дрехите ти на парцали да провиснат, драка ухото ти да прободе, корен подло да те спъне.

По едно време тия мъки като че се свършиха — отпреде им се ширна едно такова гладко като тепсия поле, че да вървиш и да пееш. Добре, ама като се озъби над главите им онова ми ти слънце, като заприжуря — пещ не ти трябва. Най-зле се чувствуваше редник Трендо Трендафилов. Той може би бе претоварил стомаха си, а пък може би и соят си му беше такъв, ала така почервеня, така изплези език, че направо хващай и води, където си щеш. Гимнастьорката и бричът му бяха мокри от пот, ботушите му жвакаха, сякаш току-що беше минал брод. Не беше по-добре и редник Подгумерски, с тая разлика, че той беше пребледнял като смъртник и че нито чуваше, нито виждаше.

— Не изоставай — подвикваше през рамо от време на време лейтенант Касамаков, ала и неговият глас захвана нещо да изтънява.

Но ето че по умърлушената редица премина бодра, радостна тръпка. Вляво, зад китка върбалаци, засиня голямото око на поповецкото микроязовирче.

— Ох, баб̀ачко! — рече някой с възхищение и надежда. — Язовир!…

— Да, бе — обади се друг. — Цял! Милият на батко!

— Не разговаряй! — сряза ги лейтенант Касамаков и свърна точно по брега. Лежеше си спокойно и преспокойно божията благодат, лъхаше си на свежест и живителна хладовина, мамеше и зовеше: сваляй ботушите само и бух!… Е, да, ама как да изуеш ботушите си и как да се бухнеш в бистрите талази, когато твоят взводен командир се нарича лейтенант Касамаков, който, както е известно, носи в гърдите си не състрадателно сърце, а чиста буца лед!?…

„Спри! Погледни вляво!…“ — въсеше вежди и блещеше очи редник Подгумерски, който тайничко се смяташе и за голям хипнотизатор. Ала дори и факирът Мити по-лесно би могъл да подчини на волята си волята на един дръвник или една скала, отколкото да внуши нещо на лейтенант Касамаков. Вървеше си той по брега на язовира като Исус в Гетсиманската градина, крачеше си ни много бързо, ни много бавно, облизваше устните си, изпръхнали от вътрешен и външен огън и като че хич не виждаше, че вода има край него, че е чиста и топла тая вода и че всяка фибричка на неговите момчета като луда се стремеше към пълните с риба и безкрайна физическа, а оттам и духовна наслада глъбини. Нещо повече: за велико изумление и негодувание на всички той извърна лявото си рамо, даде гръб на водоема, а между него и момчетата му започна да се въззема все по-нагоре и нагоре непреодолимата стена на отчуждението.

 

 

Тая стена направо стигна до небесата, когато лейтенант Касамаков преведе момчетата край язовира и в Конски дол. Наистина — какъв язовир можеше да представлява тая мътна жабясала локва, в която дори и селските патици се гнусяха да се потопят, но за уморените и слънчасали разузнавачи той се стори ни повече, ни по-малко от една Ривиера. В очите на момчетата захванаха да святкат лоши искрици, май че някой дори си позволи да измърмори една неадресирана на пръв поглед ругатня, а пък редник Трендафилов така дръпна яката на гимнастьорката си, че ако някое от разфучалите се копчета бе улучило по сляпото око взводния командир, тутакси би го проснало като куршум на земята. А лейтенант Касамаков си крачеше човекът все така — нито бързо, нито бавно — и все си се усмихваше. На спомен ли сладък някакъв, на мисъл ли лукава някаква — иди разбери. Е, наистина усмивката му по-скоро приличаше на гримаса, отколкото на усмивка, ама я и ти се усмихни след толкова километра бъхтаница и при такава жега…

И тогава дойде ред на щърбановските напоителни канали…

И на още нещо…

Ощърби се село Щърбаново от рида вляво, проснаха се нивята отдясно, а из тях — канал до канал. Дълбоки едни такива, облицовани с циментови плочи, пълни догоре с бърза вода — Венеция не ти трябва. И мостчета по тях. Тук едно, па хей там — друго.

Преведе по едно такова мостче разузнавачите си лейтенант Касамаков, тръгна по насипа като преситен щъркел, сви по друго. И все се усмихваше с усмивката-гримаса. Че не му беше леко — не му беше, че стискаше зъби, та чак мускулите по челюстите му ставаха на въжета — охо! Ала можеше ли да спре, можеше ли да изругае или, не дай боже, да охне? В никакъв случай, за нищо на света! Оная проклета пришка на кутрето можеше да си впива колкото си иска шишове в сърцето му, езикът му можеше съвсем да се превърне на пила — много им здраве. Лейтенант Касамаков, вярно, не е Суворов, но все пак си е лейтенант Касамаков. А откъде ли е дошло това име? Откъдето ще да е. А какво ли прави Жана? Да прави каквото ѝ хрумне — тя повече никога, ама никога…

И той въздъхна изтежко, начумери се още повече като от непоносим зъбобол и спря. Извърна се, изгледа войниците си с поглед, в който не личеше нито състрадание, нито ехидност, па се пресегна и откачи противогаза си.

По лицата на разузнавачите премина тъмен облак, някои затъпкаха смутено на място, като спънати коне, други благоволиха само да се изкашлят волю-неволю — защото уста човешка е това, де да знаеш какво ще изплеще в един такъв сюблимен момент.

А в очите на лейтенанта вече блестяха зелените люспи на предизвикателството. Той погледна часовника си и вдигна решително глава.

— Така! — кой знае защо рече той. — Нашето походче наближава края си. До Синия вир остават някакви си два километра. Ще ги преминем с противогазите. На бегом. Наложи!…

И като се увери, че всички без изключение своевременно и стриктно са изпълнили заповедта му, сам наложи противогаза си и махна повелително с ръка:

— Напред!…

И понесоха се из зеленчуковите градини и по меките, прашни пътища странни неземни същества за недоумение на свраките и за ужас на зайците. С едни такива големи, люспести очи, с хоботи като слонове, само че извити и прикрепени към гърба. Чат-пат някое от тях политаше и падаше, но тозчас рипваше и догонваше другите.

Злобата, както е известно, е некрасиво човешко качество и както твърдят някои, тя е нанесла много пакости на цивилизацията. Ала има и други, които смятат, че тя е допринесла и не по-малко за прогреса, поне за постигането на някои рекорди, да речем. Та така и сега. Като овладя тя войниците, като стегна мускулите им, като се впуснаха те след командира си — хала не ти трябва. И някои захванаха да го настигат. И не само да го настигнат, но и да се изравняват с него. А пък, представете си, един дори го изпревари цели гърди. И кой, моля? Редник Подгумерски. Онова невзрачно, слаботелесно войниче, дето обичаше да драска разни римувани глупости и да цопва във всички водоизточници и водоеми, които срещнеше по пътя си.

— Охо! — помисли си немного ласкаво лейтенант Касамаков. — Уж такъв, уж онакъв, душа под наем взело, дето има една дума, а с мене тръгнало да се мери…

Не беше серсемин човек лейтенантът, ама хич не обичаше да го изпреварват. Това мъничко го амбицираше, мъничко го озлобяваше, а най-много го разстройваше. Ето и сега: той така неприятно се изненада и огорчи, че забави крачките си и пред него започнаха да се мяркат още няколко войнишки гърбове.

„Леле! — болно си помисли той. — Леле, мамино лейтенантче, съвсем калпав човек си бил ти. Мекица! А знаеш само да се перчиш. Перчи се, перко, перчи се, а момчетата…“

И понечи да спре…

„Слушай! — сгълча се мислено той. — Слушай! Не омеквай, не хленчи, ами дай малко газ! Ха така. Още малко! Е, сега е п̀о друго…“

И като рече „сега е п̀о друго“, наистина стана п̀о друго. Вярно — сърцето му лупаше като камък в празна тенекия, гореща пот течеше между плешките му и подлютяваше очите му, дробовете му като че се раздираха на хиляди късчета, ала пред него вече се мержелееше само моминското гръбче на редник Подгумерски. Ето го: изравнява се с него, ето — задминава го. Ура!

Не, не извика „ура“ лейтенант Касамаков, ами събра де що имаше силици по себе си и ги хвърли без остатък в последния, решителния щурм. И навреме. Зеленчуковите градини свършиха, просна се Калинкина поляна, щръкнаха върбалаците край Синия вир.

Е, сега вече…

Той спря, извърна се и само за миг сне противогаза си. В следващия вече лежеше на тревата: в бесния си устрем редник Подгумерски бе връхлетял отгоре му и бе го съборил. Това не обиди и не разяри взводния командир — той се засмя весело, на пресекулки, че още не можеше да си поеме дъх, както трябва. И съвсем по момчешки се затъркаля по земята. Спря, погледна часовника си, разпери ръце, полежа така известно време. Сетне рипна и рече:

— А сега едно истинско къпане от мене!…

— Ура!… Ура!…

— Голи, съвсем голи, като от майка родени! — предложи редник Подгумерски, без да знае човекът, че това негово хрумване ще има съдбоносни последици.

— Голи, разбира се! Съвсем! — тутакси се съгласи ха всички.

Кипна Синият вир, побягна изплашената риба, върбите заклатиха укорно клони, па се успокоиха и отново клюмнаха от непоносимата жега. А голото войнство лудуваше ли, лудуваше. Тук се боричкаха двамина, там петима се пръскаха до посиняване, още по-нататък някой плуваше под водата и ловеше другарите си за… краката. Само лейтенант Касамаков все още седеше на брега, види се, колебаеше се нещо. Сетне се изкиска весело, събу гащетата си и също така остана гол, като от майка роден, без да се съобрази, че в такъв вид един командир може да загуби част от авторитета си.

„Абе, я аз да оставя един да варди оръжието и дрехите — мислеше си той. — Всичко става. Е, голяма работа: първо — всичко ни е под носа, а и кой ли би се осмелил?…“

Па махна с ръка и цамбурна презглава в най-дълбокото.

И никой, ама никой не видя как по мекия път сред зеленчуковите градини се зададе изпрашена газка със свален гюрук. В нея се мъдреха две офицерски фуражки и едно войнишко кепе. Тя подскочи в някаква дупка, направи лек завой и спря досам подредените на купчини дрехи и оръжие. Моторът кихна и угасна.

— Майко-о-о! — ахна уплашено някой. — Командирът на дивизията.

— Какво, какво! — глътна вода лейтенант Касамаков и почувствува как изведнъж го втресе. В газката наистина седеше командирът на дивизията. Той отвори собственоръчно вратичката, изхлузи се от седалката, разкърши рамене. Сетне, придружен от нисичък, наперен майор, тръгна да се разхожда. Подритна един автомат, подритна втори, че и каска една и се озърна наоколо. Да, оръжие и дрехи имаше цял куп, но войници нямаше. Впрочем — не се виждаха.

Брегът беше височък и стръмен и от него можеше да се види целият вир. Но тук войник, там войник — няма и няма. Само водата, дето се поразмърдваше на едно или на друго място и дето сегиз-тогиз към повърхността ѝ политаха на тумби на тумби мехурчета и мехури.

Крива усмивка мина по мрачното лице на командира на дивизията.

— Ха да видим докога ще издържат! — рече той, погледна часовника си и засече времето.

Вървеше си агале-агале по своя вечен път стрелката на секундомера, отброяваше си ги една след друга, една след друга и хич не се интересуваше какво става наоколо. А водата във вира ставаше все по-неспокойна и неспокойна, сякаш някаква спотаена сила бе дремала досега под нея, но вече бе се разбудила и бавно, но упорито се стремеше нагоре, към въздуха.

— Охо! Цяла минута! — повдигна вежди командирът на дивизията. — Май ще строшим световния рекорд за масово престояване под вода.

А шофьорът, виж му ти акъла, събра цяла пазуха буци и камъни, доближи до командира на дивизията и като избра най-едрия камък, рече с ехидна усмивка на тъничките си устни:

— Ей сегичка ще ми се покажат.

И рече да замахне.

— Остави! — сряза го командирът на дивизията, без да го поглежда.

Шофьорът сконфузено изсипа буците и камънака.

В тоя миг гладката повърхност на вира се пукна безшумно на няколко места и оттам за миг-два щръкнаха четири-пет стригани войнишки глави, поеха надве-натри по глътка въздух и отново се скриха. А към бреговете потеглиха големи, красиви кръгове.

Нова крива усмивка се яви върху устните на командира на дивизията.

— Като водни кокошки — само рече той. И попита: — А чии са тия водни кокошчици?

— Разузнавачите на лейтенант Касамаков, другарю полковник — незабавно се отзова майорът и преглътна с усилие.

— Аха. Ще видим що за разузнавачи са…

Първото нещо, което понечи да стори лейтенант Касамаков, щом видя газката, беше да прецапа през реката и да рапортува на командира на дивизията по всички изисквания и правила. И той прекрачи няколко крачки по хлъзгавите камънаци на дъното, но се олюля, подхлъзна се и седна. А как щеше да стане тази работа, моля? Та нали той съвсем си беше голичък, като от майка роден?

И като пое дъх с пълни гърди, той се гмурна под водата, а му се стори, че се пъха в пъкъла. И като нямаше друго какво да прави, защото не биваше да шава в никакъв случай, едно: за да не издаде местонахождението си, и друго: за да пести енергия и кислород, той захвана да мисли. „Ще издържа ли две минути? Като нищо — в Китен изкарвах по една и половина, ама тук непременно ще постигна две. Е, добре, постигна ги — ами после? Какво толкова «после». Нова глътка въздух, нови две минути. Докато командирът на дивизията или не ме измъкне за косите, или не се пръждоса.“

Като видяха какво направи командирът им, разузнавачите тутакси последваха примера му. Та нали толкова пъти им бе втълпявал. „Прави като мене!…“

На два-три пъти си поема крадешком дъх лейтенант Касамаков, на два-три пъти се спотайва като хищна риба на дъното. От четвърти път нямаше смисъл, защото някой бръкна във водата и го блъсна по рамото.

— Отидоха си, другарю лейтенант.

Лейтенант Касамаков отначало изтръпна: не е ли командирът на дивизията, и дори усети, че се изчервява, но сетне се изправи и въздъхна с облекчение. Газката се клатушкаше по обратния си път, клатушкаха се в нея двете офицерски фуражки и войнишкото кепе, а подире ѝ се виеше прашна лисича опашка.

— Уф — духна шумно през носа си взводният командир. — Щяхме да се издавим за едното чудо.

И изблещи очи.

На брега бяха останали само каските, противогазите и ботушите. Нямаше ни дрехи, ни оръжие.

— Къде е… къде е… — за първи път в живота си заекна лейтенантът.

— Командирът на дивизията прибра всичко. До шушка…

— Не може да бъде! — върна способността си да говори младият офицер и се затича. Падна, стана, покатери се на брега и отпусна безпомощно ръце. Да, нямаше измама — по Калинкина поляна нямаше ни автомат, ни брич, ни партенка дори.

— Опп-а-ла! — каза лейтенантът и приседна отмалял. Но веднага рипна като убоден от трън и се разпореди с бледа искрица на надежда в гласа: — Търсете! Все нещо може да е останало.

Войниците се разбързаха и тръгнаха като гламави да търсят онова нещо, дето вече го нямаше тук. Умърлушени и накокошинени под горещото августовско пладне, те скоро започнаха да се връщат един по един и с празни ръце да сядат около опечаления си командир.

— Добре се наредихме! — заклати глава лейтенант Касамаков.

— Като куче в каруца!

— Какво ще правим сега?

— Как какво? Ще се къпем.

— А тебе къпе ли ти се?

— Не много.

— А мене — хич.

Редник Подгумерски, който вече беше успял да почервенее като печен рак, изчопли някаква коричка на стара рана върху петата си и дълбокомъдрено заяви:

— Абе, ще се поразходи с газката командирът на дивизията, ще си свърши заплануваното за днес и току-виж докарал ни пак оръжието и дрехите.

— На куково лято! — обади се нискочело и дребнооко войниче. — Нали чух!…

— Какво си чул, Паунов — доближи до него взводният.

— А че чух какво каза командирът на дивизията. Аз бях ей в ония храсти, по работа, та всичко видях и чух. И как събраха…

— Полковникът, полковникът какво каза?…

— А че май каза… съумеят ли… — редник Паунов се намръщи и челцето му така се набръчка, че човек можеше да се учуди как може на такова малко място да се съберат толкова много бръчки… — Да, да — засия той — така рече: съумеят ли да се приберат, може и да им се размине. Иначе ще ме запомнят за цял живот…

Спонтанна въздишка на надежда и облекчение раздвижи увисналите листа на върбите. Че то и тая работа си имала колай! Колай ли? Къде е той, а? Колай без гащи не може.

Така и рече редник Трендафилов:

— Ех, сега да имахме по едни гащета-а-а…

— Да имаме, ама нямаме — отвърна малко сопнато редник Подгумерски.

— А кой?! Коя грешна душа предложи да се съблечем съвсем голи? — облещи зверски очи редник Трендафилов.

— Какво ме гледаш! — озъби му се редник Подгумерски. — Да не би да съм аз?!…

— Само на тебе може да ти хрумне такава глупост.

— Имаш много здраве — невъзмутимо отвърна другарят му, като демонстративно извърна рамо. Па протегна шия вторачил поглед в зеленчуковите градини. — Внимание — опасност! На хоризонта — жена!…

Дори и командирът на дивизията да бе се появил отнякъде, войниците пак не биха се втурнали така панически към реката, като закриваха с ръце някои особени части от тялото си. Тук, за всеки случай потънали до брадичките си, те отново се умърлушиха.

— Мислете! — рече им някак си не много отчаяно лейтенант Касамаков. — Мислете как да се измъкнем от тая каша, че вие я забъркахте…

„Аха, ние“ — помислиха си едновременно всички, но тактически си замълчаха.

А редник Подгумерски примигна няколко пъти, па запляска като пеленаче по водата.

— Хо-хо-хо!… Ха-ха-ха!…

— Оппа-ала! — повтори някой любимата дума на взводния си командир. — Май започнахме да откачаме.

— Хо-хо-хо!… Ха-ха-ха!… — продължаваше да пляска по водата редник Подгумерски, па спря и тръгна към брега. Излезе на сухото, провери добре дали жената е изчезнала от хоризонта и хукна към блоковете с домати и чушки.

— Стой! Стой! — завикаха подире му, но той не им обърна внимание и скоро мършавото му моминско гръбче изчезна сред зеленилото.

— Оп-па-л-а! — произнесе състрадателно редник Трендафилов.

— Мръдна нашата духовна светлина… — додаде с въздишка друг.

— Абе, аз отдавна забелязвах разни симптоми в психиката му — по научному изказа компетентното си мнение трети.

— Какво се чудите — те, поетите, имат слаби ангели…

Само лейтенант Касамаков не участвуваше в тия предположения и заключения. Той или добре познаваше странностите на своя боец, или пък вече всичко му бе безразлично. Но защо се усмихваше тъничко?…

Отсреща, откъм зеленчуковите градини се зададе чудата фигура. На главата си тя бе турила оръфана сламена капела, единият ръкав на ризата ѝ липсваше, панталоните ѝ често-често се смъкваха, та ставаше нужда да ги крепи с едната си ръка.

— Само катунари ни трябваха — измърмори някой.

— Да бе…

Катунарят спря на брега, сне капелата си и като се поклони театрално, учтиво поздрави:

— Добър ден, мили хора. Как върви къпането?

Беше редник Подгумерски.

— Ура! — ревнаха другарите му и тутакси напуснаха временното си убежище от лоши женски очи. Наобиколиха го, завистливо заоглеждаха необичайната му премяна. А той въздъхна и вдигна очи към небето.

— Какви хора, брей! Смятат, че с едно-единствено бостанско плашило ще стреснат всички врабци и всички гарги. А пък и то плашило като плашило ли е? Сиромашка работа.

— А ти какво — фрак и цилиндър ли искаш?

— Ами, не, ала панталоните поне да имаха копчета, а то…

— Врабчетата са ги изкълвали…

— Ха-ха!…

Развеселиха се момчетата, развесели се и лейтенант Касамаков. Всичко онова, което го беше обърквало и спъвало, изчезна, отлетя, изгуби се.

— Та нямаше още плашила, а?

— Нямаше, другарю лейтенант. А рогозки колкото щеш. Но какво може да се направи от рогозки?

— Наистина, но вече има с какво да започнем. Сядайте, другари.

Насядаха разузнавачите кой както и където можа, изгледа ги лейтенантът с добра усмивка в ъгълчето на устните си и каза:

— До казармата има не повече от четири, четири и половина километра — нищожно разстояние за един добър спринтьор. Става въпрос до града, защото по улиците му не е много резонно да се тича в такива одежди. Та… — той се покашля в шепата си — та един от вас приближава оградата, промъква се през някое тайно местенце, защото през портала тая работа е неосъществима сега за сега, и намира старши сержант Танасов. Предава му нареждането ми на всяка цена да намери каквото е необходимо и да ни го донесе. По-нататък ще видим.

— Чудесна задачка — възкликна редник Трендафилов. — Само за мене.

— Защо пък само за тебе? — обадиха се двама-трима.

— Защото аз най-добре съм проучил откъде човек може да се промъкне!

— А може ли да ни кажеш кое е това местенце?

— Може. Нали знаете, дето свършва зидът и започва телената ограда? Там има една пролука само за тая работа.

— И хоп на часовия в ръцете.

— Хайде, де.

— А че така си е — намеси се и редник Паунов. — Аз, когато например… — той забеляза внимателния поглед на лейтенант Касамаков и своевременно се поправи: — Аз например съм по привърженик на прескачането. Засилиш се откъм улицата, защото оттам никой няма да те очаква, и хоп върху зида. А качиш ли се веднъж отгоре…

Лейтенант Касамаков изтежко въздъхна и се намръщи.

— Ах, вие, ах, вие — поклати укорно глава той. — Но това сега не е най-важното. И така — Паунов, обличай се и тръгвай. А щом намериш старши сержант Танасов — веднага обратно. Да знаем какво става.

— Ама защо Паунов, другарю лейтенант — с негодувание измърмори редник Подгумерски, като събличаше съвсем неохотно сиромашиите си парцалаци, сякаш това бяха не парцалаци, а царски одежди.

— Първо, защото изглежда, че Паунов има най-богатия опит в прескачането на оградата отвътре навън и обратно. И, второ, защото тия дрехи най-много подхождат нему. Следователно няма да предизвика кой знае какво съмнение у този, който го срещне. Най-обикновен катунар и толкоз!

Облече се редник Паунов, като отпра предвидливо и другия ръкав на ризата, наложи капелата и изведнъж се превърна в истински катунар. Поклони се, както одеве се бе поклонили редник Подгумерски, рече едно циганско „Чао, бащице“, и щастлив и доволен, че му се оказва такова доверие, тръгна да изпълнява задачата.

3

До предградията редник Паунов не срещна никого. Само там някъде, край гробищата, той се размина с трима-четирима малчугани с рибарски такъми в ръцете, голички като врабчета, с по едни панталонки и джапанки, опърлени от слънцето и водата, бодри и жизнерадостни. Нито той им обърна внимание — рибари като рибари, нито пък те — катунар като катунар. Но ние не бива да правим, това, защото те ще ни потрябват сетне…

„А сега откъде?“ — поколеба се редник Паунов, щом стигна до препълнената с клиенти „Бира-скара“ пред текезесарския пазар. Наведе се, събра няколко фаса, че бе му се припушило до премаляване, и реши: „По улица «Капка», оттам до «Казармена» и хоп на зида.“

Харно, ама на кръстопътя стоеше милиционер. Стоеше си той, пушеше си цигара сладко-сладко и може би чакаше някого. Редник Паунов го забеляза в последния миг и неприятни тръпки минаха между плешките му. Милиционерът вече го гледаше подозрително и явно започваше да въси вежди.

„Тоя сега ще се заяде с мене и ще изпорти работата“ — помисли си редник Паунов и се накани да се връща, ала съобрази, че това съвсем ще усъмни блюстителя на реда, и храбро прекрачи към него.

— Че ми дадеш ли огин, бащице! — съвсем по цигански рече той и налапа един от фасовете.

Милиционерът помълча, без да промени изражението на лицето си, па изведнъж протегна ръка:

— Н̀а.

Редник Паунов спокойно запали фаса си, погледна ухилен в студените очи на милиционера и тури ръка на сърцето си.

— Да ти даде горнио сто години да живееш и сто булки да излюбиш…

„Стоте булки“ тутакси размразиха леденото лице на милиционера и той също се ухили.

— А нема ли да ми дойдат много?

— Нема, бащице, нема. За такива убавци като тебе и две по сто са малко.

— Брей!…

— Аха, бащице. Чао!…

До заветния казармен зид редник Паунов има още една нежелателна среща. С ротния командир. Навъсен като буреносен облак, капитан Марков крачеше прегърбен и дишаше само през носа си. Той заобиколи седналия направо на паветата катунар, който с настървение търсеше някакво трънче по петата си, и продължи пътя си. Редник Паунов внимателно извърна глава и дяволито смигна подире му.

И ето го последното препятствие. Оная преграда, която той трябваше да преодолее на всяка цена, за да спаси поруганата чест на целия взвод и своята си. Дребна фарфалашка работа! Колко пъти… Шт!… Няма смисъл от хвалби…

Ала точно там или почти точно там, където редник Паунов смяташе да направи своето салтомортале, стояха две бабички и си обменяха опит в областта из кашаварството за палавите си и неящни внучета. Редник Паунов мина няколко пъти покрай тях с великата надежда да чуе „Ха, довиждане“, па като разбра, че тая работа скоро няма да я бъде, а се пропиляваха ценни минути и секунди, приближи и протегна ръка:

— Дайте, милостиви господжи, на бедния баща. Седем циганчета имам у катуно, кьорава троха леп нема. Дайте по трийсет и четири!…

Бабичките се стъписаха.

— А твоите циганчета само бял хляб ли ядат? — полюбопитствува саркастично по-високата бабка.

— Само бел, господжо.

— Я го гледай ти! Само бял хляб ядат черните му циганчета. Хм. Я се пръждосвай — сгълча по-ниската и се обърна към приятелката си. — Е, Миче, довиждане. И такава кашичка ще опитам.

— Опитай, опитай — окуражи я по-височката бабка и като хвърли един смразяващ поглед на бедния катунар пое в обратна посока.

— Чао! — поклони се наляво, а сетне надясно редник Паунов и започна да отстъпва. Погледна на едната страна, погледна на другата и като се увери, че е „чисто“, засили се и хоп — отгоре на зида. Обкрачи го, озърна се още веднъж и се изсули в казармения двор.

— Готово — рече гласно той, когато усети под босите си крака яката твърдина на земята.

— Стой! Горе ръцете! — кресна някой в същия миг досам ухото му и едва не го оглуши. Той покорно се подчини, като се олюля леко.

— С лице към стената! — последва нова команда.

— Добре, де! — прекрачи редник Паунов и впи поглед в олющената от времето и войнишки колене мазилка на зида.

А зад гърба му се поведе злокобен разговор:

— Диверсант ли е?

— Чист диверсант. Преоблечен.

— Е, браво! Не ти мърдат поне десет дена отпуска.

— Абе, не е там въпросът…

Редник Паунов най-сетне намери възможност да се обади.

— Дренки ще му дадат десет дена отпуск — злорадо каза той. — Какъв диверсант съм аз? Никакъв. Обикновен редник. От трета рота.

— Знаем те ние какъв редник си ти и от чия армия, знаем… — злъчно се обадиха зад гърба му. — Хайде, дясното рамо напред, ходом — марш! И внимавай, куче шпионско, а си мръднал, а съм ти надупчил гащите.

Редник Паунов въздъхна страдалчески и унило пое към ареста. Имаше ли смисъл да спори с такъв? Първо, напусто ще е и, второ, току-виж, че те храснал с нещо по капелата.

4

А в това време другарите на неволния заключеник примираха от жега, от глад и от нетърпение. Някои все още се къпеха: по-скоро за самонаказание, отколкото за удоволствие, други пък тършуваха под камънаците и в подмолите, та дано хванат някоя глупава живинка, а имаше и такива, които гледаха като хипнотизирани към зеленчуковите градини, готови при първия знак да опустошат всички домати, чушки и кромид лук, но ги възпираше строгото предупреждение на лейтенанта.

Омекнал като свещ, изгубил какъвто и да е интерес към пъстрия околен свят, редник Подгумерски лежеше по корем на шарена сянка върху пясъка и напразно се опитваше да заспи. Впрочем по едно време той аха-аха се бе унесъл и бе му се привидяло, че по клоните на върбите висят не клюмнали листа, а луканки, бели хлебчета и мандарини, когато до него се просна редник Трендафилов и изпъшка като бивол.

— Светлинка наша духовна — побутна го по рамото той. — Спиш ли?

— Не.

— Харно. Ти пишеш ли цинични стихове?

Поетът мълча известно време.

— Та думай, де — побутна го отново Трендафилов.

— Защо питаш? — без да повдигне глава, отвърна поетът и сладко се прозя.

— Така. Питам.

Редник Подгумерски дълго не отговори.

— Пиша — най-сетне като изпод земята се обади той.

— Я кажи някое — зарадва се като на филия хляб прегладнелият до смърт Трендафилов.

Някой врякна в реката, сигурно го бе ухапал рак. Подгумерски седна, па като видя, че работата не е сериозна, обгърна с ръце коленете си и замислено вторачи поглед във водата.

— Та искаш да ти кажа нещо, а?

— Аха.

— Добре.

И като опря чело в щръкналите си колена, редник Подгумерски бавно, с чувство захвана да рецитира:

„Не е лесно да се срещнат двама мъртъвци.

За тебе аз бях мъртъв, за мене — ти.

Но ето че у нас горял е огън.

И в теб. И в мен…“

— Ама това не е цинично! — заяви решително редник Трендафилов, след като помисли известно време.

— Не е — съгласи се поетът.

— А за жена ли е?

— За крава — надсмя му се поетът, без да вдигне глава. — За жена е, разбира се.

— Женена ли?

— Омъжена.

— Ама ти, значи, е момичета не се занимаваш, а?

— Никога. Виж, омъжените мене най-много ме привличат — кой знае защо се развесели редник Подгумерски и легна по гръб. — Та те… Ех, те… Имах аз една… Клео се казваше тя. Клеопатра.

— Клеопатра ли? — седна досам него редник Трендафилов и го зяпна в устата.

— Клеопатра еди-коя си. Бездетна. Млада. Да имаше, да нямаше двайсет и осем.

— Двайсет и осем?

— Ъхъ. И живееше… Не е важно къде. Тия неща не се раздрънкват много-много. Некрасиво е. А беше една… Богиня. Височина — един и шейсет. Гръдна обиколка — метър и двайсет и два. Ханш — тоже. Но кръстчето ѝ!… Ех какво кръстче… С шепа да го обхванеш.

— С едната! — разтвори озадачен шепата си редник Трендафилов…

— Е, не точно с едната, с двете например, но какво значение има това? Да знаеш само как я задиряха мъжете — ред не може да ти дойде поглед да ѝ хвърлиш, дума да ѝ кажеш. А тя — сфинкс. Непристъпна като, като… като Хеди Ламар…

— Коя е пък тая?

— Кинозвезда от голяма величина. Та докъде бяхме стигнали? Аха. А мъжът ѝ един мухльо — същински редник Паунов. И се фука, фука. Охо — викам си, — ще ти сложа аз на тебе рогца, почакай. И захванах — днес букетче, утре букетче, всички градски градини опосках. Бутна някоя и друга стотинка на едно цигане и хайде при кака Клео. Отначало тя ги хвърляше в кошчето за смет заедно с панделката и бележката „Нещастният влюбен“, но когато започнах да ги придружавам с кутия шоколадови бонбони „Мечи мед“, тя започна да ги приема. А по това време, като ме бе обхванал поетичният бяс, всички редакции затрупах със стихове и сума пари печелех… Веднъж дори, есента миналата година, пет чифта чорапогащници ѝ изпратих по цигането.

— Пет чифта?

— Че много ли са?! И си викам: време е, моето момче, време е, ама с тоя костюм не бива. Я си купи фин английски плат, че и риза п̀о така…

Редник Подгумерски стана, нагази във водата, наплиска се хубаво и отново легна по гръб със замъглени от сладки спомени очи.

— Направих си аз костюм, ум да ти зайде, купих голям букет цветя, кутия бонбони и още нещо — забравих го какво беше, ама помня, че се изръсих за него сума пари — и трап-трап, та пред вратата на апартамента. Зър на звънеца. Излиза тя — по пеньоар. Ох, леле, викам си, че тя готова, бе. И ѝ поднасям всичко. А тя се пули насреща ми, ама взе подаръците и се дръпна в антрето. Това и чаках. Намърдах се вътре, затворих с крак вратата и рекох: Аз съм „Нещастният влюбен“. Тя зина да рече нещо, ама аз я изпреварих. Паднах в краката ѝ, дръж за коленете и целувай, целувай!… А то, братче, там ѝ било слабото място!… Че като се разчувствува оная ми ти недостъпна богиня, че като се впи в мене — вендуза същинска. И вместо нея аз, тя взе, че ме отнесе в леглото. То бяха прегръдки, то бяха целувки. Не любов, а чудо! И до такава степен се бяхме опиянили, че не чухме кога се е върнал мъжът ѝ. Само го видяхме. Изтъпанчи се той до леглото с кръвясали очи и стиснати ченета. А в ръката му — пистолет. Ей такава ютия. Май наган беше.

„Сега — изсъска той, — сега мръсни похитительо, сега ще ти пробия кратуната, та друг път да не прескачаш по чуждо. Ама я първо слез от кревата и застани на онова чердже. Старото.“

„Не — казах му аз и хич и не ми пукаше, така се бях омаломощил. — Няма да сляза. И тук си ми е добре. А ако искаш да знаеш — тя не е виновна. Виновният съм само аз. Защото нито една жена досега не е устояла пред моя чар.“

„Така ли? — рипна пък сега Клео и ме ритна по… носа с прелестното си краче. — Така ли? А ме лъжеше, че съм била единствена в живота ти…“

И се разрева.

Ха сега де — кого по-напред да успокояваш — нея ли, него ли? Ала те сами разрешиха въпроса.

— Не плачи, Клео, не плачи, душо — разциври се и оня. — Такива свини сме си ние мъжете. Хайде, миличка, избърши си нослето! Ха така. Погледни ме, погледни ме… О, мое слънце…

И взе, че я прегърна глупакът, както си беше с пистолета в ръка.

„Море, ако го докопам…“ — мерна ми се през ума и таман посегнах, оня като че предугади и рипна още по-разярен.

„А ти, бре — обърна се той към мене, та чак слюнки му излетяха от устата. — Обувай си гащите и дим да те няма!“

„А защо — викам — само гащите? Ами ризата и костюма? Английски плат е това.“

„Не ме интересува — ръгна ме той с дулото, ама все пак успя да хвърли един лаком поглед на костюма ми. — Хайде — изпарявай се, че пак ще ме хванат дяволите. Къш!“

И започна да се съблича.

„Брех — рекох си, — ега ти разврата. — Леглото още топло от мене, а той при жена си ще ляга.“

Ала не легна.

Облече костюма.

А жена му плесна с ръчички:

„Леле, Котенце, леле как ти отива-а-а-!…“

Плюх и си отидох. И вече не се вестнах край нея. И ти да беше, и ти щеше да направиш това. Нали?…

Редник Трендафилов не отговори. Поетът се понадигна на лакът и го погледна.

Другарят му сладко спеше и се усмихваше насън…

5

— Спи ли?

Беше лейтенант Касамаков.

— Като къпан. Аз го приспах — не без гордост рече войникът. — С лакардии. Искате ли и вас?

Лейтенант Касамаков се усмихна. Той обичаше хората, които никога не губеха чувството си за хумор.

— Ясно е — рече той, — че с редник Паунов се е случило нещо недобро. Трябва да направим нов опит. Преди малко по отсрещния бряг минаха няколко малчугани — рибари. Отидоха надолу. Не вярвам да са отминали далеч. Иди, намери ги и им поискай гащета ли, панталони ли. Но по-големички.

— Слушам! — рипна пъргаво редник Подгумерски и тръгна под надвисналите клони на върбите. Не се бави много. След петнадесетина минути той се върна с чифт къси панталони и потник в ръце и загадъчна усмивка на устните.

— Браво! — похвали го лейтенант Касамаков, ала не го попита как и къде ги е намерил. — Браво! Обличай се и поемай. В казармата няма да ходиш — командирът на дивизията е човек упорит и може да е турил часови на всяка крачка — идвайте пиленца, влизайте в капана. Та затова ще отидеш у ефрейтор Ганев. Знаеш ли къде живее той?

— Тъй вярно. И сестра му познавам!

— Не се съмнявам. Той, както ти е известно, е в отпуск по болест. Намираш го, обясняваш му всичко и му казваш, че нареждам веднага да отиде в поделението и да намери старши сержант Танасов. По-нататък ти знаеш какво трябва да се направи, нали?

— Тъй вярно!

Редник Подгумерски с мъка обу детските панталонки. Те така го притискаха тук и там, така се впиваха в месата му, че той се страхуваше да се наведе, защото де да знаеш какво ще стане. Виж, потникът беше по-големичък и той го завърза около кръста си за всеки случай.

И пое към града редник Подгумерски в ролята на спортист, който е тръгнал на поредната си тренировка, но поради странни наклонности на характера си, не е обул нито шпайкове, нито гуменки дори. Срещнеше ли човек, усилваше крачката, ала не както и да е, а отмерено, размахваше отмерено ръце пред гърдите си, отмерено вдишваше и издишване. Изглежда, че той добре се бе вживял в ролята си, защото никой не му обръщаше внимание. Само трима малчугани, които си играеха на плочника пред новите жилищни блокове, прекъснаха разгорещения си спор за някакви правила, сбутаха се, проследиха го с възхитени погледи, когато минаваше край тях, а сетне зарязаха играта си и хукнаха на почетно разстояние подире му, като му подражаваха във всичко. Отначало тоя ескорт му доставяше удоволствие, но когато наближиха къщата на ефрейтор Ганев, той спря рязко, извърна се и направи зверска физиономия. Малчуганите тутакси се връцнаха и презглава поеха обратно.

Както можеше да се очаква, болният ефрейтор отсъствуваше от дома. На мач ли бе отишъл, на кино ли — сестра му не знаеше, но знаеше да посреща гости. Тя покани любезно другаря на батко си, настани го в един фотьойл, почерпи го със сладко.

А как е излязъл баткото? С униформата ли?

Ами. Цивилен. По панталон и риза.

— Така ли? — рипна редник Подгумерски и едва не спука панталоните си. — Така ли? Давай тогава войнишките му дрехи.

— Ама как така… Защо така — обърна се момичето и поруменя.

— Защо ли?

Това сега не бивало да ѝ казва. Щял да й обясни после, като се върне. То е една важна, много важна работа.

Като продължаваше да руменее и да повдига в недоумение гарвановите си вежди, девойчето донесе войнишката униформа на батко си и тактично отиде да си учи уроците. Редник Подгумерски светкавично надяна чуждата дреха, огледа се пред огледалото и като се одобри, каза:

— Всичко, каквото взимам от тебе, звездичко ясна, ще върна незабавно. А за това, че ти спасяваш от позор целия ни взвод, заслужаваш сто целувки. Но — друг път, защото сега нямам време.

И като забеляза, че тая негова шега не бе посрещната като шега — девойчето едва-що не припадна от щастливо смущение, — той изхвърча навън и тръгна със самочувствието на човек, който е готов на всякакъв подвиг.

А в живота винаги има място за подвиг…

На десетина метра от входната врата на гарнизонния стол, край който по една случайна случайност минаваше пътят на нашия герой, в тоя позакъснял следобед имаше само една газка. Прашна и уморена, тя дремеше на сянка, а в нея, както е прието по двете полушария, дремеше шофьорът ѝ.

Имаше ли нещо особено във всичко това? Решително не. Ако не беше едно знаменателно обстоятелство. Това бяха газката и шофьорът на командира на дивизията.

Дъхът на редник Подгумерски секна. Той се закова на мястото си озарен от една дръзка мисъл и усети как сърцето му подскочи и едва не го халоса по небцето.

Дано! Дано командирът на дивизията бе правил обичайните си обиколки и проверки и дано още не беше оставил нейде оръжието и дрехите на разузнавачите.

О, щастие! Те бяха тук — на задната седалка, завити с брезент.

— Колега? — побутна задремалия шофьор редник Подгумерски. — Колега!

— А? — събуди се шофьорът и се огледа с мътни от съня очи.

— Бягай при командира на дивизията. Разфучал се е страшно.

Шофьорите са племе хитро, племе съобразително, ала и сред тях се срещат изключения. Само щом чу „разфучал“, шофьорът рипна и като се потягаше пътем, изтича към вратата на гарнизонния стол.

В ъгъла, край масата за старши офицери, седяха командирът на дивизията и майор Пенев и нагъваха фасул със салата. Полковник Делев сърбаше, та чак ушите му пукаха и вече начеваше втората порция, когато шофьорът му се изтъпанчи досам него и рече високо, като козирува припряно:

— Заповядайте, другарю полковник!

Командирът на дивизията вдигна глава и попита с пълна уста:

— Какво има?

— Викали сте ме.

— Кой ти каза това?

— Един ефрейтор.

Полковник Делев повдигна рамене, повдигна вежди, спогледа се с майора и като се намръщи, каза:

— Няма такова нещо. Иди си гледай колата.

Гледай си колата!… Хубаво джанам. Ама как да гледаш нещо, след като го няма там, където си го оставил преди малко? Вятър ли бе отвял газката, нечист дух ли я бе цапнал с магическата си пръчка и бе я превърнал в нищо, ала на паважа под рехавата сянка на кестените имаше само едно маслено петно — ясно доказателство, че тук се е намирала доскоро някаква машинария с недобре завинтена пробка на картера.

Полярен студ скова нещастния шофьор, а сетне го опари африканска жега. Той ослепя за миг и за миг изгуби равновесие. Политна, извърна се и трап-трап, с подкосени крака и слепнати устни, пред масата на полковник Делев.

— Г-г-г!… — изтрака със зъби той.

Полковник Делев го изгледа през рамо, остави лъжицата и като обърса устните си, попита:

— Газката ли?

— Т-т-тъй вярно!

— Няма я, значи, а?

— Няма я. Съв-съвсем я няма.

Полковник Делев се облегна на седалката, въздъхна и клюмна глава.

— Така ли се варди газка бе, момче — рече укорно той. — Газка, пълна с оръжие и гащи, а? Ех, че си ми загубен. Сваляй ефрейторските нашивки и се махай от очите ми. Веднага!…

— Ама той, ефрейторът, рече, че такова…

— Рекъл? Ами ще рече, я! А по-хубаво е било да те храсне с френския ключ или с манивелата по главата. Рекъл!… Марш!…

Е, иди, че яж повече. А фасулът беше толкова вкусен. С мерудийка, със салтанатите му. И в салатата дори имаше оливия.

— Пенев — обърна се към сътрапезника си командирът на дивизията. — Веднага да ми се намери една кола.

— Слушам! — изправи се чинно майорът…

След двадесетина минути пред вратата на гарнизонния стол, на същото онова място, където бе дремала доскоро газката на командира на дивизията, спря сива „Варшава“. Полковник Делев седна до шофьора и кратко нареди:

— Към Синия вир.

Колата мина по главната улица, прекоси полегатия площад пред банката и скоро напусна града. Асфалтът на централното шосе лъщеше като току-що измито черно стъкло, крайпътните тополи отскачаха назад като сепнати, реката ту приближаваше, ту се отдръпваше спокойна и ленива.

— Фюп-фюп-фюп — изфюпкаха железните напречници на перилата на моста, шосето внезапно сви вдясно и колата едва не връхлетя върху някакъв войнишки строй. Бодри и свежи, пълни с енергия и дързост, войниците крачеха леко-леко, като след баня, и високо и звънко пееха:

Разцъфтели ябълки и круши,

над реката плъзнали мъгли.

Хей, излязла на брега Катюша,

на брега, край стръмните скали…

Край тях, също така весел и бодър, пълен с енергия и дързост, пееше и се усмихваше висок, напет лейтенант, тънък в кръста, па широк в раменете, белолик, с големи кафяви очи и тънки, хашлашки мустачки на горната устна.

— Спри! — заповяда командирът на дивизията. Слезе, изправи се на две-три крачки от лейтенанта, измери го с поглед от долу на горе и от горе на долу.

— Така, значи, а? — разкрачи се полковник Делев и тури юмруци на хълбоците си.

— Не ви разбирам, другарю полковник — блеснаха хитри искрици в присвитите очи на лейтенант Касамаков.

— Така, значи, а? — повтори полковникът.

— Тъй вярно! — самоуверено и дори малко дръзко отвърна другият.

— А къде е газката?

— Коя газка, другарю полковник?

— Моята.

— Съвсем не зная.

— Питам: къде е газката?

Лейтенант Касамаков примигна, даде си вид, че сериозно се е замислил, и неочаквано заяви:

— Предполагам, че в момента тя се намира там, където сте я оставили… Пред гарнизонния стол. В пълна изправност.

— Аха — отпусна ръце командирът на дивизията. — Харашо! А кой благоволи да я открадне?

— Не да я открадне, другарю полковник, а да я използува временно…

Усмивка все по-неудържимо и неудържимо разцъфваше върху устните на полковник Делев, все по-весело и весело гледаха зелените му очи.

— Тъй да бъде — за временно ползуване — махна с ръка той. — Кой я докара и кой я откара?

— Редник Подгумерски.

— Не редник Подгумерски, а ефрейтор Подгумерски — назидателно вдигна пръст командирът на дивизията. — И така: на ефрейтор Подгумерски — десет дни домашен отпуск. На тия момчета — и полковникът кимна към веселите разузнавачи — по три. На тебе — пет денонощия гарнизонен арест. Стигат ли ти?

— Стигат ми, другарю полковник — съвсем засия взводният командир. Вероятно се бе надявал на нещо повече.

— Харашо. А имаш ли си ръчен часовник?

— Имам.

— Каква марка е?

— „Победа“.

— Свали го и ми го дай. А ти ще вземеш моя. „Пальот!“ С двадесет и девет камъка. Онзи ден ми го донесоха от Съюза.

— Нямам нищо против.

Лейтенант Касамаков не без удоволствие тури на ръката си часовника на командира на дивизията, избърса го с ръкава на гимнастьорката си, галантно го доближи до ухото си.

— А сега — дай си лапата! — рече му полковник Делев.

Двамата мъжки стиснаха десниците си, като весело се гледаха в очите…

… А вечерта синът на командира на дивизията, страстният риболовец и плувец Гошката, се прибра у дома разочарован от живота и сърдит на целия свят. Той хем не бе уловил нито една рибка, хем някой гамен бе отмъкнал панталонките му…

Допълнителна информация

$id = 8470

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Новко Яворски

Заглавие: Три юнаци фронтоваци

Издание: не е указано

Издател: Държавно военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1974

Тип: Весели войнишки новели

Националност: българска

Печатница: на държавното военно издателство

Редактор: Марчо Николов

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Здравко Чолаков

Художник: Александър Хачатурян

Коректор: Лидия Карчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4905