И аз като всички на палубата на „Влюбената сирена“ чух внезапно трясък и грохот, но не разбрах, че е експлозия.
В това време бях на бака и като се огледах, с учудване видях как над кърмата се издигна воден стълб, който изхвърли нагоре някакви дъски. Увисвайки за миг във въздуха, водата и отломките се сгромолясаха тежко върху капитанския мостик.
Раздаде се нов трясък и звън на стъкло. А палубата под краката ми изведнъж почна да се наклонява.
Кърмата на кораба бързо потъваше.
— Какво става? — викнах на пребягващия край мен моряк.
Той отговори нещо на полски.
Нима потъваме? Краката ме понесоха подир моряка към кърмата, по наклоняващата се под ъгъл палуба.
След това всичко се замярка и завъртя пред очите ми, като във филм, внезапно пуснат с ненормална скорост.
По стълбата, която водеше за палубата с капитанския мостик, отдръпвайки се предпазливо, се спущаха двама моряци, които носеха на ръце нечие отпуснато, безжизнено тяло в окървавен кител…
Момъкът-радист изскочи с щръкнала коса от кабината си и кой знае защо се закатери бързо по мачтата, влачейки подире си дълга жица…
Капитан Стах, подал се до кръста от счупения прозорец на рулевата рубка, наблюдаваше внимателно. С окървавена ръка той притискаше дясната си буза.
От носовия кубрик[1] един след друг изскачаха полуоблечени моряци…
Траулерът все повече се снишаваше с кърмата си, поваляйки се на левия борд.
А морето наоколо оставаше напълно спокойно и безметежно. В тихата му огледална повърхност се отразяваха пухкави облаци, увиснали неподвижно на небето.
В тоя момент съзрях боцмана, който мъкнеше наръч спасителни пояси, и се втурнах към него.
— Какво се е случило?
— Експлозия. Мина — отговори той накъсо и ми пъхна в ръцете един пояс.
— Има ли големи повреди? — подвикнах подире му.
Но той дори не се обърна.
Нямаше кой друг да разпитвам. Всички наоколо разбираха не повече от мен тази неочаквана експлозия, пък и малцина от екипажа можеха да говорят добре руски. А аз не знаех полски език.
От люка[2] се подаде разчорлената глава на Логинов. Като ме видя, той извика сърдито:
— Помогнете ми, де! Какво стоите като дръвник.
Аз се завтекох да му помогна да провре през тесния отвор на люка два сандъка. Отдолу ги подбутваше Волошин.
Най-после сандъците се пропъхнаха. Те бяха тежки. Волошин се измъкна на палубата и седна на единия от тях, размазвайки потта по лицето си с мръсна кърпа. Контешкият му кремав костюм беше целият изцапан, на левия ръкав зееше голяма разкъсана дупка.
— Сериозна ли е аварията? — попитах аз, местейки поглед от Логинов към Волошин.
Сега бях между земляци и можех да ги разпитвам всичко. И занапред не бива да се отделям от тях.
— Не, дребна работа — отвърна Волошин, като пъшкаше тежко. — Потъваме и това е. „А колкото до останалото, прекрасна маркизо…“
— Аз слизам при капитана — прекъсна го Логинов и тръгна към мостика.
— Не забравяйте да уточните координатите! — викна Волошин подвре му. — Иначе ще се запилеем някъде към Аржентина.
Той погледна радиста, който слизаше от мачтата.
— Браво, все пак успя!
— А какво правеше там? — попитах.
— Слагаше аварийна антена. Нали виждате, главната е скъсана.
Едва сега забелязах, че корабната антена, опъната между мачтите, наистина е изчезнала някъде.
— На мина ли сме се натъкнали? — разпитвах аз. — Но защо с кърмата? Нали експлозията стана именно там. И отде се е взела мина? Толкова години минаха от войната, пък и тук е район на много развито корабоплаване, сигурно всички мини са изловени.
Волошин ме изгледа и отговори подигравателно:
— Вие се взирате в самия корен. От вас би излязъл добър следовател, истински проницателен Шерлок Холмз. Вашите въпроси са напълно основателни, жалко само, че няма кой да им отговори. Има само загадъчни факти: в единайсет часа и тридесет и две минути местно време, в чуден пролетен ден, полски риболовен траулер тип СРТ, носещ гордото име „Влюбената сирена“, зачислен към пристанището Гданск, е потопен от тайнствена експлозия в кърмовата част на кораба и потъна в Големия Бахамски пролив, на около сто мили североизточно от бреговете на Куба… Андрей Василиевич ей сега ще уточни координатите. Такива са фактите. Боя се, че причината за експлозията ще си остане просто една от многото загадки на морето. Но ето иде Логинов, той може да отговори на вашите парливи въпроси. Какво, лоша ли е работата? — попита Волошин приближилия се Логинов.
Логинов ме погледна под око и отговори:
— Да, положението е сериозно. Пробивът не може да се запуши, едната лодка е станала на трески, експлозията е била точно под нея. Втората изобщо не може да се свали от лодбалките[3], заклещила се е поради силния наклон.
— Така, а — рече Волошин и подсвирна замислено. — Значи, ще се наложи да форсираме океана с подръчни средства. И кой дявол ме караше да се завирам в тази галера? С колко време разполагаме?
— Не повече от половин час.
— Ясно.
Волошин стана и взе да си сваля сакото.
— Съветвам ви и вие да се съблечете — каза ми той. — Така ще се задържите по-дълго над водата. Слава богу, че не сме в Арктика и поне водичката тук е топла.
Аз вече нищо не питах, макар че в главата ми се въртеше вихрушка от тревожни въпроси. Съблякох се мълчаливо и застанах глупаво само по долни гащета, като държах дрехите си на вързоп и не знаех къде да ги дяна.
Волошин погледна безпомощното ми лице и се засмя.
— Чудесен вид имате сега, много фотогеничен — рече той. — А това — мушна той с пръст дрехите ми, — това можете да го хвърлите зад борда, да отклони вниманието на акулите за известно време.
— А има ли тук акули?
— Има — отговори грубо Логинов.
Той също се съблече, но не взе да хвърля дрехите си зад борда, както направи Волошин и аз след него, ами ги накачи внимателно на най-близкия леер[4], сякаш да се сушат след пране.
После ние с Логинов минахме на кърмата, където моряците все още се опитваха напразно да спуснат единствената оцеляла лодка.
„Сирена“ вече беше толкова полегнала на левия си борд, че човек можеше да се задържи на палубата само ако се вкопчи за бордовите леери.
Боцманът с двама моряци напомпваше въздух в големия оранжев гумен сал. Два също такива спасителни сала, по-малки и вече надути, бяха подпрени до стената на рубката.
— Вземете единия от тях — каза капитанът, подавайки се от счупеното прозорче. — Трима ли сте?
Логинов кимна.
— Тогава вземете още един. Ето го Стасик. Той разбира малко руски, ще бъде по-лесно.
— Добже! — слаб момък по моряшка фланелка се провря през изкривената от експлозията врата. От загара той беше съвсем чер, същински негър, а косата му, обратно — толкова избледняла, че изглеждаше бяла. Май че го бях виждал на кормилото?
— Вземайте един сал и се отдръпнете от кораба — продължаваше капитанът. — Ще има водовъртежи, може да ви завлекат. Отдалечете се повече. Да не забравите компаса?
— Взехме го — отвърна мрачно Волошин.
— А вие, Стах? — попитах аз.
Той повдигна рамене:
— Капитанът напуща последен.
— Има ли връзка? — запита Логинов.
— Има. Непрекъснато даваме „SOS“ но никой не е отговорил досега. Ще сигнализираме до последна възможност.
В тоя момент повикаха капитана от дъното на рубката и той изчезна, като дори не успя да се сбогува с нас.
А ние тримата понесохме малкия сал по опустялата палуба, застанала вече почти отвесно, към Волошин, който ни чакаше до сандъците. Освен сандъците отнякъде се бяха появили и загадъчни уреди, Волошин ги увиваше грижливо в пластмасово фолио.
— Ще издържи ли? — попита той, като ритна със съмнение гуменото салче.
Логинов погледна сандъците, поклати глава и отговори:
— Ще рискуваме. Във всеки случай никога няма да бъде късно да ги изхвърлим.
Малкият сал се заклати върху водата. Пръв слезе в него Волошин и ние му подадохме най-напред увитите уреди, а после и двата страшно тежки сандъка.
— Сега се качвайте вие — заповяда Логинов.
Когато стъпих на малкия сал, той почти съвсем затъна във водата. Как ли ще караме с него?
— Е, какво става с вас? — попита ме нетърпеливо Волошин.
— А какво трябва да правя?
— Същото като мен — с тези думи Волошин се свлече от заклатилия се сал във водата. — Ето така ще заплуваме, уважаеми представителю на печата, а за сала само ще се държим. Тъй да се каже, морална опора…
Логинов и Стасик, който просто не пожела да се разделя с моряшката си фланелка, също скочиха във водата.
И заплувахме далеч от потъващия траулер, като бутахме пред себе си веселото оранжево салче…
Аз все попоглеждах към „Сирената“. Ето че от нея се отдели бързо големият сал. На него се беше настанил почти целият екипаж. Третият засега оставаше до борда.
— Интересно защо се мотаят — промърмори Волошин. — Не виждате ли дали Стах е вече на сала?
— Не е. Капитанът е на мостика — отговори Стасик. — Такъв си е той… Няма да изостави радиста.
— И радистът ли е още на борда? — възмути се Волошин.
— Ето ги, тичат! — зарадва се Стасик.
Две фигурки се прехвърлиха през планшира[5], който вече почти докосваше водата, и последният малък сал напусна загиващия кораб.
Стасик неочаквано изхълца. По загорялото му лице течаха сълзи, които оставяха светли ивици.
— Шкода добже „Сирена“ била — проговори той гузно, извръщайки се от нас.
В същия миг корабът подскочи рязко като в смъртна агония… Носът му се вдигна високо и…
Всичко беше свършено. Само трите гумени салчета се полюшваха по леките вълни.
А наоколо сияеше безбрежната морска синева, отгоре жареше немилостивото тропическо слънце, а до най-близкия бряг имаше десетки мили.
— Добра беше галерата — промърмори Волошин с въздишка. — Но какъв дявол търсехме на нея?
Аз имах може би по-голямо основание от всички други да си задам този въпрос. Защото едва късно снощи за пръв път се качих на „Влюбената сирена“, която отплаваше от пристанището на Сантяго де Куба.
Бях прекарал почти месец и половина в командировка в Куба и сега имах поръчка от редакцията си да изпратя спешно материал за това, как нашите рибари помагат на кубинските приятели да усвояват новите методи на риболов. Казаха ми, че най-голямата флотилия се намира в момента в района на Сребърната плитчина, точно за там заминава и полският риболовен траулер „Влюбената сирена“, той може да ме вземе, имам късмет…
Качих се на траулера чак късно вечерта, страшно уморен след дълги часове препускане с кола по планински пътища. Така че едва успях да се запозная само с капитана и се тръшнах да спя на определената ми койка в носовия кубрик.
Скоро траулерът излезе на море — в просъница още чувах гръмогласни команди, звучащи непривично на полски език, и звън на някакви китари, който долиташе през отворения илюминатор.
На сутринта се разбра, че не съм единственият гост от Русия на борда. Капитан Стах ме запозна с двама загорели мъже и с голямо уважение в гласа ги представи като „добже големи спецове по риболов“.
Те май не приличаха твърде на велики учени, тези двама загорели до почерняване мъже. Единият, който ми се представи като Сергей Сергеевич Волошин и при това дори учтиво тропна с ток, беше висок, слаб и строен. А и лицето му беше тънко, тясно, привдигнатата лява вежда му придаваше насмешливо скептичен израз. Той беше облечен, като че ли е тръгнал на неделна разходка с весела компания, а не при рибарите в морето: елегантен, отлично ушит кремав костюм, от джобчето се подаваше ъгълче на вишнева кърпичка, светла раирана риза, на краката — леки плетени обувки.
Вторият беше по шорти, които оголваха яки космати нозе, и леко платнено яке, чернокос и доста мрачен на вид — може би защото не бе успял да се обръсне, та току потриваше с длан четинестата си буза.
— Логинов — представи се той накъсо и стисна ръката ми тъй здраво, че пръстите ми побеляха и ме заболяха.
Стана така, че не можах да завържа задушевен разговор със земляците си. Волошин попита:
— Отдавна ли сте напуснали Москва?
— Ами ето вече месец и половина.
Като чуха това, те веднага загубиха интерес към мен и се отдръпнаха настрана, където започнаха да си приказват нещо. По-право говореше само Волошин, като от време на време настойчиво мушкаше другаря си с пръст в гърдите. А Логинов само кимаше и потриваше небръснатата си буза.
Щом и учените отиват на Сребърната плитчина, по-късно ще имам време да взема интервю от тях, а сега трябва да потърся капитана. Той се казваше Стах, беше млад, свенлив, смущаваше се от разваления си руски език. Поседнахме с него до стената на рулевата рубка, на която с ярки бои беше нарисувана много кокетна забавно-карикатурна сирена, подканящо разтворила обятия — шеговитата емблема на кораба, — и завързахме дълъг разговор за улова, за новата риболовна техника, за най-добрите моряци. Тази тема беше близка на младия капитан и полека-лека той се разприказва, вече без да се смущава.
След като поговорих с него, исках вече да се заловя с учените, ала точно в тоя момент стана всичко: внезапна експлозия посред ясен, спокоен ден, тревожно тичане по палубата, отломки и кръв…
И ето няма вече никаква „Влюбена сирена“, само по синята вода се разливат последните нефтени петна и три малки оранжеви спасителни сала се поклащат върху леките вълни, отдалечавайки се все повече един от друг…
— Но какво всъщност беше това? Диверсия ли? — попитах аз. — Или наистина се натъкнахме на плаваща мина?
Никой не ми отговори. Тихо и нежно ромолеше водата около нашето салче. Тя беше топла и необикновено чиста. Бе просто удоволствие да се плува в нея. Аз дори си натопих главата, за да си освежа лицето.
Но колко ли ще трябва да плуваме, бутайки сала пред себе си? Няколко часа? Едно денонощие? Или няколко дни?
Накъде ли ще ни отнесат теченията, които са доста своенравни и силни по тия краища, където се ражда Гълфстриймът?
— Не мърдайте толкова много с крака! — сряза ме Логинов.
— Защо? Така по-лесно плувам.
— Акулите усещат трептенето на мятаща се на въдица риба най-малко от половин километър — забеляза меланхолично Волошин.
Дали е чул някой сигналите за бедствие, които смелият момък-радист изпращаше в етера до последната минута? Или ще трябва да плуваме ей така, докато вълните не ни изхвърлят на някое островче? Добре ще бъде, ако поне се окаже населено.
Пък и акулите…
— Все пак наистина много подозрителна експлозия — проговори замислено Волошин, който плуваше от лявата ми страна. — Тъкмо в кърмовата част, където е машината, и точно под лодката. Тук сметката е тънка, математическа.
— Значи мислите, че е все пак диверсия? — запитах аз.
— Изглежда — отговори с въздишка Логинов вместо Волошин.
— Но какъв е смисълът? Кому е нужно да потапя малък рибарски траулер?
— Любопитен човек, все търси смисъла — обади се насмешливо Волошин. — За да ни сплашат да не плаваме насам, да не помагаме на свободна Куба. Да я задушат с изолация — ето това е целият смисъл. На запад от нас е Куба — първата свободна територия в Америка, а на изток — Хаити с полицейските карцери на кървавия диктатор Дювалие. А вие мислехте, че тук е най-тихото и мирно кътче на планетата?
— Трябва по-внимателно да следим посоката, защото течението е силно, ето как е пръснало вече саловете на разни страни, ще ни отнесе към необитаеми коралови рифове. Там няма нито вода, нито храна — прекъсна го загрижено Логинов.
— А накъде трябва да плуваме? — попитах аз.
— Най-близо е остров Голяма Инагуа. До него са четиридесетина мили. Там има постоянни селища.
— А къде е той?
Волошин махна неопределено с ръка.
Аз погледнах нататък, като че ли се надявах да съзра на пустия хоризонт поне някакъв ориентир, но видях нещо съвсем друго и се провикнах:
— Акули!
— Къде? — Волошин се измъкна до кръста от водата, като се подпираше за сала. — Тю да се не види. Оставете тия глупави шеги. Все още ни върви. Това са делфини, а не акули. Акулите никога не се движат на такива дружни стада.
След няколко минути ние бяхме вече точно в средата на делфиновото стадо. Гъвкавите мускулести тела сновяха около нас във всички посоки.
За пръв път виждах делфини толкова отблизо. Какви ли фокуси не правеха! Ту изскачаха високо над водата и падаха, обливайки ни с пръски. Ту се гмурваха стремглаво към дъното и после се устремяваха оттам като живи торпили право към неустойчивото салче, завивайки настрана буквално на няколко сантиметра от нас. Виждах странните им, сякаш смеещи се муцуни, закачливите им очи — делфините явно искаха да се позабавляват и поиграят с нас.
Особено лудуваше един млад делфин. Всеки път, когато профучеше край сала или се гмурнеше под него, той се обръщаше и ни гледаше, като че ни канеше да зарежем това глупаво гумено нещо и да тръгнем с него свободно да порим и пеним топлата галеща вода.
Как им завиждах! Те са свободни и морето е родна къща за тях. А какви ли нещастия готви то за нас?…
Никой от делфините нито веднъж не закачи някого от нас. Но въпреки това аз като Стасик току подгъвах боязливо крака.
Волошин и Логинов също бяха обезпокоени, но по някаква друга причина. Те не обръщаха никакво внимание на играещите делфини, а като се подаваха от водата, често оглеждаха наоколо. Нима се надяват да видят толкова близо някаква земя?
Скоро делфините ни оставиха на мира. Салчето плаваше много бавно. Станало им е скучно. Стадото започна да се отдалечава на изток, като продължаваше да играе и да изскача от водата.
Изпращайки ги със завистлив поглед, аз се мъчех да намеря другите два сала. Но те вече не се виждаха.
Бяхме останали съвсем сами в океана.
И изведнъж Логинов каза тихо:
— А ето и акули.
Като свих инстинктивно крака и се измъкнах от водата, аз видях остра полегата перка, която се приближаваше бързо към нашето салче. Малко по-надясно се забелязваше втора, зад нея — трета…
Три акули наведнъж!
— Всички да се вдигнат колкото се може по-високо на сала, само че да не го обърнат, и да не мърдат с крака! — заповяда Логинов.
Но акулите не бързаха да нападат. Едната от тях се въртеше на около три метра от сала, без да се приближава. Втората се гмурна надълбоко и сякаш се спотаи в синкавия полумрак, навярно изчаквайки удобен момент.
А третата… Третата акула бе замръзнала неподвижно в бистрата вода, малко под сала, и ни разглеждаше с мъничките си зли очи. Край острата й муцуна също така неподвижно бяха замрели на място и махаха бързо с перки две рибки на ивици. Лоцмани? Никога не бях ги виждал досега.
— Защо не се хвърлят? — не изтраях аз.
Логинов само ме изгледа под око и замълча, а Волошин се обади:
— И те обичат да си поиграят. Известен е случай, когато един катастрофирал еквадорски летец бил носен по морето тридесет часа. Двамата му спътника умрели и били веднага изядени от акулите. А него самия нито една не го ухапала, макар че през всичкото това време акулите се въртели толкова наблизо, че сегиз-тогиз ги докосвал с крака. Но възможно е от уплаха да му се е сторило така.
— Но нали, разправят, имало някакви химически таблетки, които пропъждали акулите? — с надежда попитах аз. — Нямате ли у себе си от тях?
Логинов само се усмихна, а Волошин отговори:
— Таблетки, прахове… Всичко това е от серията „посолете опашката на комара“ и други рецепти от тоя род. Аз май вярвам повече в убедителността на канджата. — И взе в дясната си ръка една от трите остри канджи, захвърлени на сала.
И моментално, сякаш само това чакаше, акулата, която се криеше в дрезгавата дълбочина, се хвърли в атака. Тя се носеше право към сала, като че възнамеряваше първо да го пробие, а после, вече безпрепятствено, да се разправи с нас.
— Удряй я! — викна Логинов.
Но Волошин неочаквано сложи канджата настрана, потопи се целият във водата и забуча, закрещя нещо неразбрано, изпущайки цял облак водни мехури.
Акулата отскочи рязко настрана…
И двете й изплашени дружки се отдалечиха!
— Спомних си този начин — проговори изплувалият Волошин, като си поемаше дъх. — Ханс Хас ме съветваше да викам под водата. Изглежда, че не е празна работа. Прогонва ги…
— Можеш ли да ги върнеш? — попита внезапно Логинов, като улови другаря си за ръката.
— Кои?
— Делфините.
— Какво? Чакай, чакай, разбирам — лицето на Волошин просветна. — Може да излезе нещо. Нали сме изучили добре езика им. А какво ли ще стане? Какво могат да направят?
— Да видим. Нали имат силно развит стаден инстинкт и чувство за взаимопомощ.
Волошин вече не го слушаше. Като се покатери на сала, той се залови да разопакова бързо единия от сандъците. Логинов се приближи и се зае с другия. Ние със Стасик се споглеждахме недоумяващо.
— По-добре следете акулите, няма защо да зяпате насам-нататък — кресна ни Волошин.
Тъкмо навреме!
Погледнах надолу — и се вцепених. Един от шарените лоцмани се въртеше около краката ми, сякаш ги душеше.
А най-голямата акула вече бе доплувала наблизо и с интерес наблюдаваше маневрите на своя лоцман…
Като грабнах бързо канджата, аз насочих стоманеното й острие срещу акулата.
Междувременно Волошин и Логинов вадеха от сандъците някакви уреди и ги свързваха с жици. Те вършеха това бързо, с привичната сръчност на хора, които често се занимават с такава работа. Сякаш бяха забравили, че се намират на малък гумен сал, заобиколен от акули.
„Тъкмо място за научни опити“ — помислих и неволно се изкисках нервно. Но за щастие никой не забеляза това.
Със същия сериозен и съсредоточен вид Волошин огледа внимателно някакъв кръгъл предмет, приличен на микрофон, вързан за края на дебел гъвкав кабел, и предпазливо го спусна във водата. После погледна Логинов и му зададе някакъв загадъчен въпрос:
— Два слети сигнала, единият засилващ се, вторият отслабващ, нали?
Логинов кимна мълчаливо.
— Честота триста и петдесет?
Логинов пак кимна.
— Добре. Пущам.
Ние със Стасик гледахме опулени апарата, очаквайки от него кой знае какво чудо: може би нашият сал внезапно ще се вдигне над водата и ще почне да се рее над морето върху някаква вълшебна въздушна възглавница?…
Но нищо не ставаше. Вътре в уредите тихичко бръмчеше, зад решетестите им стени смътно мъждукаха лампи.
Волошин и Логинов вече не обръщаха никакво внимание на апарата. Те се взираха някъде в далечината. Волошин дори се изправи с цял ръст, подпирайки се за рамото на Логинов, така че салът се заклати силно и едва не се прекатури.
Всичко по-нататък си спомням някак смътно — по-късно Логинов ми обясни, че такава „вибрация на паметта“ се получавала в резултат от нервно пренапрежение.
Акулите внезапно започнаха бързо да се отдалечават от нашия сал, а на тяхното място се върнаха делфините. Те пак скачаха и играеха около нас и аз все не можех да повярвам, че делфините са доплували не просто така, случайно, а подчинявайки се на зова на Волошин, на сигнала за помощ, предаден от чудния апарат.
Една акула се опита все пак да се промъкне до сала, като се гмурна дълбоко отдолу. Но три доста едри делфина тутакси се втурнаха стремглаво да й пресекат пътя и акулата побягна.
Мен все не ме напущаше тревогата: току-виж, че на делфините им омръзне да ни защищават, отплуват, акулите се върнат…
Но сега делфините като че ли ни бяха приели в дружното си и весело семейство. Те съвсем нямаха намерение да се разделят с нас: въртяха се, скачаха, гмуркаха се, приближаваха се до самия сал. И докато бяхме под тяхна закрила, нито една акулова перка не се показа наблизо!
Колко време бе минало?
Час? Или два?
Не, изглежда, повече. Слънцето вече започваше да се снишава, готвейки се да потъне до сутринта в океана, и аз с ужас си помислих, че през нощта делфините сигурно ще ни напуснат и ще ни оставят да ни разкъсат акулите, ала Стасик изведнъж закрещя нещо неразбрано:
— Статек! Статек!
Дали не се е побъркал, та вика името си странно изопачено?!
Не, защото вика: „Параход!“, само че от вълнение на полски!
И ние наистина видяхме на хоризонта най-напред черно облаче дим, а после черна точка. Значи, параходът се движеше към нас, приближаваше се!
Волошин извади от една гумирана торбичка ракетен пистолет. И една след друга към небето се издигнаха три ракети, оставяйки подире си димяща следа.
Забелязаха ги. Ето параходът е вече съвсем близо. Спущат от него лодки…
А делфините все обикалят около нас, не ни оставят до последната минута, за голямо учудване на целия екипаж на „Лота“.
Когато се качихме на борда му, научихме, че този западногермански параход е приел сигнала за бедствие, който радистът на „Влюбената сирена“ бе успял да предаде. Веднага променили курса си и се насочили към нас.
Но все пак истински наши спасители бяха делфините… Ако не бяха те, моряците от „Лота“ навярно щяха да намерят в морето само празен гумен сал.
… Ето така ми се случи да се запозная с двамата главни герои на тази книга. Съгласете се, че след такова необикновено запознаване поисках да узная повече за тях — за тези чудни хора, които така навреме умееха в нужния момент да намерят общ език с обитателите на морето.
Скоро се разделихме. Логинов и Волошин се върнаха в Куба, а аз продължих прекъснатия си маршрут до рибарите. Стасик се присъедини към земляците си — за щастие те също бяха спасени — и сигурно никой от приятелите му не е повярвал, когато им е разправял как делфините са ни защищавали от акулите.
Аз се заклех непременно да разкажа върху какво работят учените в института, чието име прочетох на черния печат, сложен на сандъците с уредите, които бяха помогнали на Волошин да повика делфините: „Институт по морска бионика“. Аз го запомних.
1. Странният институт
Минаха два месеца. И ето аз стоя пред каменна врата с черна служебна табелка, на която пише: „Институт по морска бионика“.
Най-обикновена фирмичка, която не предвещава никакви чудеса. Съвсем обикновена изглеждаше и портиерската будка, където до телефона скучаеше пазачът с редки мустаци, щръкнали на всички страни, като на стар котарак. А на перваза дремеше стар проскубан котарак с мустаци като на пазача.
И двамата ме изгледаха твърде недоволно, когато развалих спокойствието им.
Пазачът дълго въртя документите ми между пожълтелите си от тютюн пръсти, а командировъчното удостоверение прегледа дори на светло, като че ли се надяваше да види някакви тайни знаци. После сложи ръка на телефона и ме попита:
— От Москва ли идвате?
— От Москва.
Портиерът набра номера, дълго слуша ритмичните сигнали, които се чуваха от слушалката.
— Директорът не отговаря. Излязъл…
Горкият портиер явно не знаеше какво да прави по-нататък. Още няколко минути той мисли напрегнато, оглеждайки ме изпитателно със сините си детски очички, пак взе да изучава документите ми и на края, като въздъхна тежко, ми отвори широко вратата.
— Вървете все направо по пътечката, без да завивате никъде. Ето, дето се вижда бялата сграда. Там е канцеларията. Само че никъде не завивайте! — повтори строго пазачът и в гласа му прозвуча тревога.
А котаракът се събуди окончателно, изви войнствено гръб и запуфка, гледайки разтворената врата също с явна тревога и боязън. Когато прекрачих прага, котаракът ме погледна — сега вече с безспорно съчувствие.
Аз не разбирах нищо, но закрачих по застланата с дребни камъни пътечка натам, където между високи борове се белееше стена на сграда. Някъде съвсем близо, скрито зад боровете, шумеше морето.
„Хубаво местенце са си избрали за институт“ — помислих и се заковах на място.
На завоя на пътечката стоеше едра бяла мечка. Тя ме оглеждаше с интерес и няколко пъти кимна насърчително: демек, приближи се де, не се плаши.
Без да свалям очи от нея, аз взех тихомълком да отстъпвам назад. Тогава мечката, клатейки укорително глава, се изправи на задните си крака и с клатушкане тръгна към мен…
Аз се обърнах с намерение по-скоро да се оттегля в портиерската будка…
И с ужас видях, че пътят за отстъпление е отрязан: на около пет метра от мен напряко на асфалтовата пътека лежеше млад леопард и ме поглеждаше с примижали очи.
Сега разбрах защо котаракът ме изпращаше с такова мрачно съчувствие, когато така безгрижно прекрачих през прага на будката в този опасен свят.
Местейки поглед ту към мечката, ту към леопарда, аз се дръпнах от пътечката и започнах предпазливо да отстъпвам към храстите.
Разбирах, че не бива да бягам: леопардът незабавно ще се хвърли върху мен. А така може да помисли, че никак не ме е страх от него и просто се разхождам.
Изглежда същото мислеше и леопардът. Във всеки случай той продължаваше да си лежи спокойно на топлия асфалт и дори не гледаше към мен. Очите му се бяха съвсем затворили от блаженство. Дали наистина е задрямал?
Но мечката явно искаше да се запознае по-отблизо с мене. Отначало тя вървеше след мен на задните си крака, разтворила широко предните, сякаш с намерение да ме прегърне. Но като се увери, че никак не споделям желанието й, мецана изрева сърдито, отпусна се на четирите си крака и наистина се втурна подире ми. А аз, забравел вече леопарда, побягнах през храстите от нея.
Ще сваря ли да дотичам до най-близкия бор?
Ще мога ли да се покатеря на него? Защото стъблото му долу е съвсем гладко, също като мраморна колона…
Изскочих на малка полянка и едва не се блъснах в един пеликан, който с огромния си клюн усърдно чоплеше нещо от някакъв стар пън. Той замаха уплашено с крила и отскочи настрана.
Види се, не може да хвръкне, трябва да го спася от мечката. Но как? Сега не можех да мисля за това, зад гърба ми вече се чуваше пращене на клонки.
Като притичах до спасителния бор, аз заподскачах трескаво, опитвайки се да хвана поне някакво клонче, ала все не улучвах.
Исках да бягам по-нататък, към друг бор, когато внезапно усетих, че пращенето на клонки зад гърба ми кой знае защо утихна. Нима мечката ме е забравила и се е захванала с пеликана?
Обърнах се полека, страхувайки се да не видя кошмарно кървава дива сцена, и се вцепених.
Мечката отстъпваше! Навела виновно глава, тя се дърпаше като пале от пеликана, а той, разперил страшно криле, вече се целеше с чудовищния си клюн, избирайки подходяща точка на мецаниното чело…
Но мечката не дочака удара. Като изрева жаловито, тя се скри в храстите.
Без да ми обръща внимание, пеликанът пак се залови да дълбае усърдно стария пън. А аз взех да се пооправям: опитах се да очистя замърсения си костюм. Бях го изцапал, когато се катерех по смолистия боров ствол.
Но нищо не ставаше, защото и по ръцете ми имаше смола. Едва успях да си помисля: „Добре, че никой не ме видя как офейквам и се занимавам с тези физически упражнения“ — и изведнъж, като вдигнах глава, забелязах само на пет крачки от мен човек.
Той стоеше облегнат на стъблото на една бреза и със скръстени на гърдите ръце, вероятно отдавна вече ме оглеждаше насмешливо.
— Добър ден — казах аз. — Тук ли работите?
Непознатият се поклони много изискано.
— Бих искал да видя директора на института — продължих, като се изкашлях.
— А защо мислите, че трябва да стои точно на този бор? Той си има кабинет като истински директор.
Познат насмешлив глас… Та това е Волошин! Как не го познах веднага?
— Здравейте, Сергей Сергеевич — казах аз. — Ето че успях да се добера до вас.
Той ме погледна най-напред учудено, после също ме позна:
— А, ние сме се срещали! И доколкото си спомням, в доста пикантна обстановка. Здравейте, здравейте. Значи сте дошли да ни благодарите за спасяването? Много мило от ваша страна. Хубав предлог, но как ви е пуснал все пак свръхбдителният чичо Федя?
— Портиерът ли?
— Да, портиерът.
— Е, снабдил съм се със солиднички документи.
— Аха, така ли. Боя се, че те няма да направят никакво впечатление на нашия директор. Всеки бюрократичен документ му действува като червен плащ на бик. Сега той е много зает.
— Но се надявам, че вие ще ми помогнете…
— Аз ви спасих живота, а сега съм длъжен отгоре на това и да се грижа тук за вас? Не ви ли се струва прекалено?
— Чувал съм, че някакво си племе, май в тропическа Африка, имало хубав обичай. Този, който спаси живота на човек, с това става и в бъдеще някак отговорен за него.
— Я гледай? Див, варварски обичай. Чудовищно извратена форма на вземане под покровителство. Но аз съм от друго племе. Тези обичаи не ме засягат. Мога да направя само едно — да ви придружа до директора и да гледам да не ви обиждат вече нашите доста буйни питомци.
— Да не би те специално да ви пазят от неканени посетители? — попитах аз. — Хитро измислено. Но защо ви е при това портиер?
— Не, просто всички обичаме много разни животинчета. А тъй като се налага да ходим на експедиции къде ли не, затова и носим оттам кой каквото може.
— Хм… А да не би да имате тук змии?
— И змии имаме.
Над малката алея, която водеше към главния корпус, беше окачен плакат:
„Времето си върши работата. А ти, човече?“
Изкачихме се по широката външна стълба и Волошин ми обърна внимание на сивата каменна плоча, поставена до вратата. На нея видях математическия знак на интеграла, за горния край на който беше прикрепен поялник, а за долния — хирургически скалпел.
— Нашият герб — поясни Сергей Сергеевич. — Вярно, не много привлекателен за окото. Би могла да се измисли и по-хубава емблема. Аз например видях в лабораторията на един хидротехнически институт сложен каменен сфинкс.
— Защо?
— Символизира загадъчността на водната стихия — отвърна Волошин със задоволство и може би с известна завист в гласа.
Коридорът, по който вървяхме, беше пуст, както подобава на академични научни учреждения. Само по стените бяха накачени доста странни лозунги:
„Науките не могат да търпят принуда и насилие.
Петър Първи“
„Куц човек, който върви по верен път, може да изпревари кон, който препуска по неверен път.
Франсис Бейкън Верулемски“
„За да намериш, трябва да знаеш къде да търсиш.
@енделеев“
— Ето че пристигнахме — каза Волошин, като се спря пред една врата. До нея също беше окачен лозунг:
„По въпросите на науката авторитетът на хиляда не струва нищо пред скромните разсъждения на един човек.
Галилео Галилей“
— Но какво е това, на вратата няма дори никаква табелка? — запитах аз. — Може да се помисли, че директор ви е лично Галилей.
— А вие да не мислите, че на вратата на кабинета на Галилей е имало табелка? — усмихна се Волошин. — Или че дори може да е било написано: „Не влизайте без доклад“? Боя се, че от такъв кабинет той нямаше да забележи, че Земята се върти.
Като изрече това, Волошин разтвори широко вратата и ме пусна напред. Влязох в просторен и светъл кабинет. Не знам какво точно очаквах да видя, но обичайната дълга маса за заседания, и то покрита с традиционното билярдно зелено сукно, някак ме разочарова.
До прозореца стоеше голямо бюро, а зад него, потънал в мрачни размишления над купчина канцеларски книжа, седеше, потривайки бузата си… Логинов. Изглежда, че той изобщо не бе успял да се обръсне, откакто бяхме плавали с малкия гумен спасителен сал сред океана.
— Нали се разбрахме — вечерно време — каза Логинов раздразнено, като ни погледна бегло и явно не ме позна. — Вечерно време, Сергей Сергеевич!
— Аз лично мога да чакам и до утре вечер — отвърна Волошин, — но вижте, това е другар от Москва, представител на всемогъщия печат. Той не може да чака. Жадува да разкаже на човечеството с какво се занимаваме тук, под сянката на стройните борове, на морския бряг.
Логинов ме погледна навъсено и въздъхна. Мислех, че още не може да ме познае, но Андрей Василиевич рече:
— А, вие ли сте — ала явно не се зарадва на идването ми.
Аз взех да му обяснявам защо съм дошъл, показах му всички документи, с които предвидливо се бях снабдил в Москва. Логинов ме слушаше мълчаливо и лицето му все повече се навъсваше. А документите изобщо не погледна.
Волошин отиде до прозореца и го разтвори широко. В задимената от тютюн стая нахлу свеж морски вятър, шумолене на борове и цвърчене на птици. Сергей Сергеевич стоеше до прозорец гърбом към мен и с цялата си поза говореше: „Е, колкото до довеждането, доведох ви тук, а сега си измивам ръцете…“
— Днес не мога да ви отделя нито минута — рече Логинов уморено, когато изчерпах всичките си аргументи и млъкнах. — Бюджет — додаде той, като потупа с длан разхвърляните на бюрото книжа и с такъв тон, че веднага повярвах: действително е много зает, иначе не би киснал в тоя скучен кабинет в такъв весел ден.
Но аз не идвах за пръв път да вземам интервюта в научни учреждения, бях свикнал на такъв прием и предложих:
— Ами ако дадете нареждане и успея да поговоря поне с ръководителите на лаборатории? А после вие някак ще обобщите.
— На жаргона на канцеларистите това се казва „да продължаваш да гониш заека“ — вметна подигравателно Волошин, без да се обръща.
В очите на Логинов проблесна насмешка, но лицето му запази досегашния си мрачен израз.
— Ама сега всички са заети — промърмори той колебливо и с привичен жест поглади небръснатата си буза. — Скоро тръгваме по море… Всички си имаме много грижи…
— Но ето, Сергей Сергеевич май е свободен в момента. Може би той… — рекох умолително.
Волошин бързо се обърна, но не успя нищо да каже.
— Затваряйте прозореца! Васка иде! — извика някой от двора.
Волошин се опита да затвори прозореца, но не можа.
В стаята влетя голям синкавочер гарван, описа плавен кръг над зелената заседателна маса и се спусна величествено на дясното рамо на Логинов.
Аз се пообърках. Директор на институт с гарван на рамото — съгласете се, доста необикновена картина.
— Къде ви е фотоапаратът? — нахвърли се върху ми Волошин. — Рядък кадър: директор обсъжда бюджета с тайния си съветник — мъдрия стар гарван с прякор Васка крадеца… „Да отпуснем ли допълнителни средства за лабораторията на Волошин?“ — Гарванът изграка: „Nevermore!“[6]
— Всъщност, Сергей Сергеевич, може да покажете засега нещо на гостенина — проговори Логинов нерешително, като погледна тъжно първо мен, а после книжата, накамарени на бюрото.
Аз също загледах умолително Волошин и той се предаде:
— Добре, само от уважение към печата. Да вървим!
— Вземете Васка — помоли оживилият се Логинов, като свали предпазливо гарвана от рамото си.
— О, не, познавам аз клюна му — отдръпна се Волошин, побутвайки ме към вратата.
Логинов се приближи до прозореца, с лек замах на ръката подхвърли Васка във въздуха и бързо затвори капаците. Ние успяхме все пак да чуем негодуващото гракане на гарвана.
Директорът на странния институт се наведе отново над дотегналите му книжа, но когато бяхме вече на вратата, вдигна за миг глава и подхвърли подире ни няколко думи, които ме накараха да наостря уши:
— А пък вие там по-полека, Сергей Сергеевич… Не претоварвайте много нервната му система.
Волошин му помаха успокоително, но като ме погледна, изсумтя доста зловещо. Той постоя за момент замислен, пристъпи към окачения на стената телефон и няколко минути води с разни лица някакви преговори, от които почти нищо не разбирах:
— Казимир Павлович ли е? Тук е Волошин, добър ден. Кажете ми какво имате в момента в аквариума? Аха, така ли. Много добре, даже за мен ще бъде любопитно. Ще се отбием при вас… с един другар. Да, да, няма как, трябва да го забавляваме. До скоро виждане!
— Инкубаторът ли е? Кой е там, леля Паша ли? Добър ден, лельо Паша, безпокои ви Волошин. Как е там при вас, има ли порасли патета или пилета? Например дванайсетдневни, да, да. Патета ли? Отлично! Отделете едно, на никого не го давайте. Ние скоро ще дойдем. Да, с един новопристигнал другар от Москва. Е, готово — обърна се той към мен. — Сега можем да започнем кратък пробег през нашата страна на чудесата.
2. Козата в аквариума и други чудесии
От тоя ден ми е останало много хаотично впечатление.
Волошин ме водеше от лаборатория на лаборатория, запознаваше ме с все нови и нови хора. Всеки от тях ми разказваше търпеливо върху какво работи, а аз записвах бързо всичко в бележника си. Но когато късно вечерта го разтворих наново в малката стаичка, определена за външни гости, с ужас се убедих, че дори самият аз нищо не мога да разбера от тези откъслечни, бегли записки:
„Централно звено за превръщане на химическата енергия в механична е реакцията на свиване на белтъка в мускулите. При това наситената с енергия аденозинтрифосфорна киселина (АТФ), съединявайки се със свиваемия белтък на мускулите (актомиозин) в присъствието на вода, изпуща енергията си и се превръща в аденозиндифосфорна киселина (АДФ), при което се отделя фосфорна киселина…“
Веднага след това имаше бележка:
„К. П. Бек. Асиметрично лице, очите му блестят особено, като че ли са вместени, изкуствени…“ „Знанията не са още ум!“ Но какво значеше това, убийте ме, не разбирах тогава. И дори не можех да си спомня как изглеждаше този човек, който явно ме бе заинтересувал тъкмо със своята външност. В паметта ми се мяркаха смътно някакви лица — стари и млади, загорели, бледи, намръщени, усмихнати, уморени, руменобузести. Но кой от тях е Бек?
Да, това беше изтънчено отмъщение. Волошин хитро се бе пошегувал с мене, а в лицето ми — с всички вестникари. Той беше радушен до крайност, показа ми наистина всичко, но в такова бясно темпо, че това всичко сега се бе превърнало в главата ми в ужасна бъркотия.
И най-важното: колко сложно и необикновено се оказа всичко, видяно от мен!
Спомних си как отначало Волошин ме заведе в инкубатора. Той беше превъзходен, но съвсем обикновен инкубатор: лъснал от чистота, нагрят до парене, кънтящ от лудешкия писък на току-що излюпените пиленца.
— Почакайте ме тук — каза лукавият ми водач, оставяйки ме сам в малката, съвсем празна стая.
Сергей Сергеевич не затвори вратата и чух как запита някого:
— Дайте ми напълно порасло, дванайсетдневно.
След една минута Волошин се върна, държейки внимателно в ръцете си някакво жълтичко пухкаво топченце. Той приседна, разтвори предпазливо ръце и веднага, като отскочи бързо, се скри зад вратата, оставяйки само тясна цепнатинка. Можеше да се помисли, че е донесъл най-малкото очилата змия или някакъв екзотичен отровен паяк, и аз за всеки случай леко се отдръпнах.
Но пред мен стоеше чисто и просто смешно мъничко патенце, което приличаше на топчица от златист пух. То ме поглеждаше с любопитство и два пъти изписука въпросително.
— Походете пред него — подкани ме Волошин през цепнатината на вратата.
— Какво да правя?
— Походете из стаята. Насам-нататък. Нека ви погледа. Ама не бойте се, няма да ви ухапе.
Усещайки някакъв лош номер, аз повдигнах рамене и закрачих колебливо из стаята, като поглеждах патето. То пак записука — сега, както ми се стори, радостно — и с клатушкане заситни към мен.
— Всичко е наред — каза Волошин доволно, като разтвори широко вратата. — Сега можем да продължим разходката си.
Излязохме от инкубатора и закрачихме полека по асфалтовата пътека. Силно писукане ме накара да се обърна.
Патето бързаше подире ни.
— Ще трябва да вървим по-бавно, иначе ще изостане и ще плаче — рече Волошин.
— Нищо, вижте колко патета и пилета тичат тук из двора. То ей сега ще се лепне за тях — отвърнах аз, без да обръщам повече внимание на патето.
— Така ли мислите?
Тонът на Волошин ме накара да се извърна.
Без да обръща никакво внимание на пухкавите си братчета и сестричета и без да отговаря на зовящото квакане на патиците, които сновяха из тревата, патето креташе упорито след нас. Отстрана навярно това изглеждаше забавно: на прозорците на къщурката, край която минаваше нашата странна процесия, забелязах няколко смеещи се лица, които моментално се скриха.
— Хипноза ли? — попитах предпазливо, като поглеждах подозрително назад към патето, което креташе усърдно подире ни.
— Не. На научен език това се казва импринтинг. Как да се преведе по-точно? Може би „запечатване“? Интересно явление. Но за механиката му най-добре и подробно ще ви разкаже някой ден Логинов. А „с две думи“, както обичате вие, работата се състои в това, че много животни смятат за свой родител първото движещо се същество, което видят известно време след появяването си на бял свят. Или дори първия неодушевен предмет — няма значение, само да се движи…
— Значи, сега аз съм нещо като негов татко — прекъснах го тревожно и отново погледнах назад към патето.
Зарадвано, че му обърнах внимание, то замаха с пухкавите си крилца и заситни още по-бързо.
— Да. Отсега нататък върху вас падат всички грижи за възпитаването му — проговори Волошин съчувствено. — Така ви отмъщавам, загдето се опитвахте да ме шантажирате, като се позовавахте на обичаите на някакви си там африкански племена. Признайте си, че сте измислили този обичай, нали?
— Не, истина е, четох някъде.
— Интересно. Приятно е да срещнеш начетен човек. Винаги научаваш нещо поучително.
Патето ни съпровожда може би цял час и половина. За това време ние успяхме да посетим две лаборатории и то всеки път ни чакаше търпеливо на входа, приветствувайки появяването ми с възбудено писукане. На края Волошин се съжали — не зная над кого: над мен ли, или над патето? — и помоли един от младите лаборанти да го отнесе обратно в инкубатора „на превъзпитание“…
А ние пристигнахме в лабораторията по биохимия, където в просторна полутъмна стая кой знае защо стоеше огромен, колкото човешки ръст, аквариум, напълнен догоре с вода.
А в аквариума, във водата, стоеше жива коза, оглеждаше се меланхолично и от време на време изпущаше от устата си сребристи въздушни мехурчета, като най-обикновена риба.
Аз поглеждах ту подводната коза, ту Волошин.
Козата оставаше спокойна и невъзмутима. Изглежда, че й беше скучно. Като ме гледаше, тя каза „ме-е“, само че беззвучно. От устата й изхвръкна цяла гирлянда въздушни мехурчета.
Затова пък Волошин се наслаждаваше на изумлението ми. Лицето му просто сияеше.
— Чудесно, нали? — попита той. — Скоро и ние с вас ще се гмуркаме така, без каквито и да било там акваланги или скафандри. — Той смигна на козата и додаде шепнешком, като се озърташе. — Но все пак предпочитам акваланга.
От подводната коза Волошин ме поведе към „маймуната с две души на име Протей“, както ми я представи.
На вид маймуната беше най-обикновен макак. Тя стоеше в обикновена клетка, люлееше се на трапец и усърдно лапаше банан.
— Симпатична маймунка, нали? — запита ме Волошин.
— Забавно животинче — отговорих предпазливо, очаквайки пак някакъв номер.
— Тя е единствена по рода си маймуна в света — настойчиво подчерта разводачът ми.
Аз пак погледнах внимателно маймуната и не видях в нея нищо особено — само дясното й око закрито с черна превръзка, навярно го е наранила при сбиване.
Сякаш разбрала, че нямам много ласкаво мнение за нея, маймуната, която в това време дояде банана си и въртеше в лапите си останалото парченце кора, ловко го запрати в мен — спаси ме решетката.
— Че какво му е уникалното на тоя макак? — попитах аз.
— Има две души.
— Тоест лош характер? Личи си…
— Не. Има два различни характера. Мозъкът и цялата й нервна система са разделени на две независими една от друга части. Тази много деликатна операция бе извършена от Логинов. Златни ръце! Да имах такива, бълха щях да подкова. Един ден маймуната живее в една обстановка и я изучава с лявото си око. А на следващия ден й закриват това око и я слагат в съвсем друга обстановка, и тя опознава с другото око вече съвсем друг свят. Така двете души й позволяват да живее едновременно нещо като два съвсем различни живота. Типично раздвояване на личността, сега ще видите.
— Костя! — викна Волошин.
Влезе стегнат момък с бяла престилка, който носеше под мишница продълговата кутия. Като ме поздрави, той пъхна кутията през вратата на клетката и я остави там, след като махна капака й.
— Следете маймуната — произнесе до ухото ми Волошин.
Маймуната се зарадва на Костя, скочи от трапеца и се втурна към кутията…
Но тутакси се впусна в страшна паника да се катери по пръчките на решетката, като видя, че от кутията изпълзяват две водни змии. Змиите бяха съвършено безобидни, но маймуната се завря чак под тавана и за нищо на света не искаше да слиза оттам, при все че Костя се опитваше да я примами с много хубав портокал.
Дори когато той улови сръчно двете змии и ги прибра обратно в кутията, маймуната дълго време не смееше да слезе долу и да вземе портокала от него.
Най-после тя се успокои, залови се с портокала и тогава лаборантът смени превръзката й — от дясното око я премести на лявото. Маймуната се отнесе към това спокойно, само че изведнъж започна да се оглежда с голям интерес, сякаш не можеше да познае клетката си. В това време лаборантът пак отвори кутията и пусна от нея водните змии…
И стана чудо. Сега змиите никак не плашеха маймуната. Тя ги поглеждаше равнодушно и дори се опита да улови едната змия за опашката.
Изумително! Внезапно пред очите ми животинчето сякаш моментално загуби най-стария и траен инстинкт, който е карал безброй поколения маймуни незабавно да се спасяват, щом видят някъде змия.
Аз, разбира се, грабнах бележника, за да обсипя лаборанта с въпросите, които напираха на езика ми. Но Волошин ме дръпна за ръкава.
— Работата тук е сложна, свързана е с тайните на мисленето, тъй че нека Логинов сам да ви обясни — каза той.
— Но с две думи: защо е нужно това, Сергей Сергеевич? — замолих се аз.
— Пак с две думи! Логинов и помощниците му се мъчат да разберат къде е скрита паметта ни, но той сам ще ви разправи това. А и въобще такова раздвоение е много интересно за изучаването на психиката. Може да се открият много куриозни неща. Но аз подозирам, че Логинов е дал на този симпатичен макак две души преди всичко с користни цели…
— Тоест?
— На Иван Петрович Павлов[7] отпускали пари за маймуни, колкото поисквал. А нашият бюджет е строго ограничен. Логинов трябва да лавира. Затова реши да направи икономии: за същата сума да получи наведнъж две маймуни в едно тяло. Нито един ревизор няма да се сети…
— А сега ще ви покажа нещо много интересно — обяви тържествено Волошин. — Оригинален модел на електронно-биологичен мозък.
Този „мозък“ заемаше отделна малка къщичка, разположена встрани от другите на сенчеста полянка между боровете. Най-напред влязохме в една стая, почти всички стени на която бяха заети от командни табла и пултове с разноцветни мигащи лампички. На масите имаше пишещи машини и перфоратори. Аз огледах всичко това доста равнодушно, защото много пъти вече съм бивал в разни изчислителни центрове.
— От каква марка е машината ви? — запитах, като поздравих момчето в синя престилка, седнало до един от пултовете.
То не успя да отговори, защото се намеси неуморният Волошин:
— Марката още не сме измислили. Засега се занимаваме с регулирането на машината. Но имате право, тук няма нищо за гледане. Хайде да надникнем в биологичната част на този електронен мозък.
Като рече това, той отвори вратата за другата стая и ме пусна напред.
Аз очаквах да видя съвсем неочаквани неща, но все пак се смутих.
Малката сводеста зала, в която влязохме, не можеше да се нарече другояче, освен конюшня. Лъхна ме тежка и някак много задушна миризма на тор и прясно сено. Действително в единия ъгъл беше струпана бухнала купчина сено.
А в средата на залата видях обор и в него — сиво магаренце с дълги уши. Хрупайки сладко, то дъвчеше сеното и ме поглеждаше с любопитство.
Вече се сещах, че тоя ден съм станал жертва на един доста разпространен похват, с помощта на който работещите в някои институти често се избавят от прекалено любознателните екскурзианти, които им пречат да работят спокойно. Специално за такива посетители се урежда своеобразен „парад от атракции“, чиято цел е нагледно и просто, та да го разбере дори един ученик, да се покаже „безграничната сила на науката“.
Гостите разглеждат с почуда какви ли не сложни роботи, механически ръце, телета с две глави или жаби с четири очи, ахкат от възхищение, а в това време стопаните могат спокойно да се занимават в лабораториите си с не толкова впечатляващи, но действително важни и сложни опити, които им отнемат понякога години и десетилетия.
Тук, в Института по морска бионика, явно се занимаваха с наистина важни и интересни неща. Ала на мен ми пробутваха фокуси като на наивен новак. Впрочем сам съм си виновен: „Разкажете, моля, с две думи…“
Но все пак това магаре в обора — наистина прекалено! Търпението ми се изчерпваше.
Аз погледнах Волошин така укорително, че той побърза да каже:
— Не, това е действително много интересно и важно. Ние се опитваме да вградим в електрическата мрежа на машината живи нервни клетки. Виждате ли жиците? Чрез тях нервната система на магарето е свързана с електронната машина… Но ме е страх да не сбъркам тук нещо, по-добре Логинов да ви разкаже за тънкостите.
— Но защо тъкмо магаре! — не изтраях аз.
— Че какво като е магаре, а не човек? Защо и то да не участвува в напредъка на науката? Драги мой, вие сте заслепен от предразсъдъци. Просто подценявате магарето. Погледнете колко внимателно слуша.
Магаренцето наистина наостри уши и дори престана да дъвче, без да откъсва очи от нас.
— Ясно, ясно! — замолих се аз. — Но стига номера.
— Е, това е… С две думи — завърши Волошин.
Аз се опитах да го „убия морално“ с поглед, но без ни най-малък успех. Тогава рекох:
— Водете ме в лабораторията си и ми покажете нещо истинско. Каквато и да е обикновена машина или уред, само да работят нормално, без никакви фокуси, без намесата на магаре, „маймуна с две души“ и друга нечиста сила. Вече се уморих от тези прекалено впечатляващи зрелища.
— Добре — кимна той, като се засмя. — Само че сега в лабораторията ни няма нищо такова… интересно.
Техническата лаборатория, където ме заведе Волошин, имаше доста обикновен вид. Във всеки случай, когато се огледах, не забелязах никаква жива твар — само надеждни, спокойни уреди и апарати навред, преплетени жици, възгорчива миризма на пушек и метал. До единия прозорец стоеше струг, до другия — шлосерски тезгях. На този тезгях именно, като постла вестник, Волошин ме покани да седна, а той се настани на перваза: необяснимо защо в лабораторията нямаше нито един стол.
— И тъй, какво ви интересува?
— Е, като начало поне оня уред, с който повикахте делфините на помощ.
— Аха, оня чуден апарат, чието действие сте запомнили така добре само защото е спасил някак кожата ви от акуловите зъби? Но в него, за съжаление, няма нищо чудно. Елементарен излъчвател на ултразвукови трептения. Целият майсторлък е да знаеш точно кой сигнал да изпратиш, останалото вече не представлява технически никаква трудност.
— А как се нарича този уред?
Волошин помига малко смутено, после отговори замислено:
— Как се нарича ли?… Наистина би трябвало да се кръсти. Да го наречем пък Ел-Ер-Бе-Ем. Дайте сам да го запиша в бележника ви, да не би, пази боже, да сбъркате. — Той взе бележника от ръцете ми и написа грижливо в средата на чиста страница с едри четливи букви: ЛРБМ.
— Много приятно съкращение, доста удобно за произнасяне — каза той със задоволство — Ел-Ер-Бе-Ем. Звучно!
— А как трябва да се разчете?
— Разчита се много просто: „Лови се, Рибке, Безмерна и Маломерна.“
Ядно затворих бележника и се залових да го пъхам в джоба си, но все не улучвах.
— Е, не се сърдете де — каза кротко Волошин, като ме побутна за ръкава. — Грешен човек съм, обичам понякога да се шегувам. Зная този мой недостатък. Както се казва, „заради остроумна шега не ще пожаля нито майка, ни баща“. Всички около мен вече са свикнали, но на новите сигурно това им действува малко на нервите, разбирам. Не се сърдете.
Той ме накара да извадя пак бележника си, отвори го сам, пъхна ми настойчиво в ръцете молива и като се разхождаше бавно из стаята, заговори:
— Всичко е много просто. Знае се, че у повечето морски обитатели слуховите органи са развити много по-добре от зрението. Това е свързано с особеностите на средата, в която живеят. На големи дълбочини цари вечен мрак, а водата, обратно, пропуща много добре звука. Както си спомняте от ученическите години, той се разпространява в нея пет пъти по-бързо, отколкото във въздуха. Затова повечето морски животни виждат, ако можем да се изразим така, главно с ушите си или, да речем, с някакви други органи, които улавят звуковите трептения. В случая под звук трябва да се подразбира много широк диапазон от инфразвукови и ултразвукови трептения, които за съжаление нашето, човешко ухо не възприема. Но човекът, като цар на природата, създава апарати, способни да преобразуват тези недоловими звуци в някакви други или дори, ако пожелаем, в образ — да направят звука, така да се каже, видим. И ето, като имитираме тези звуци с помощта на уреди, ние можем да примамваме или да пропъждаме риби, делфини и други морски животни. Та вие имахте щастието да бъдете свидетел и дори до известна степен участник в успешно демонстриране на такъв уред в Карибско море. Ние с вас сме живи и здрави, затова съм склонен да смятам, че опитът е минал доста успешно. А какво е вашето мнение?
— Беше просто потресаващо!
— Благодаря ви. Но за мен тази тема вече не е много интересна. Изобщо тя е изчерпана, преминат етап. Ние вече знаем например всичките тридесет и два сигнала, които владеят делфините, и можем да ги възпроизвеждаме. Можем да примамваме нужната ни риба в мрежата, а хищниците да отпъждаме. Нали тогава, на сала, също придобихме известен полезен опит и сега, когато се озовем в подобно положение — което на мен, откровено казано, не ми се иска твърде, — няма да викам на помощ делфините, а просто ще пропъдя акулите, тъй че нито една няма да посмее да се приближи на двайсет метра от мен. Такова уредче имаме сега. Вярно, то работи не с ултразвук, а с електромагнитни трептения, но това няма чак толкова значение. Важното е, че постепенно ставаме господари на морето. Сега е вече работа за биолозите. Нека по-добре да изучат сигналите на рибите, на октоподите, на разните сепии, а ние винаги ще намерим „общ език“ с тях. Този проблем е решен и аз се занимавам с него само между другото, в свободното си, така да се каже, време. Интересно е, разбира се, да се дресират делфини, но това е страстта на нашата станция на Черно море.
— А какво ви интересува в момента?
Волошин ме погледна тъжно и изсумтя.
— Ех, непоправими сте вие, вестникарите. Просто невъзможни хора. Искате да ви изложа просто и ясно с две думи — непременно с две, не повече! — върху какво мисля, трепя се, блъскам си главата с години, без свободни дни и обедни почивки. Мислите, че когато спя, не работя ли? Не, дори нощем ми се присънват какви ли не дяволски неща, сънувам някакви си формули, чертежи. А вие искате с две думи…
Той помилва нежно металната повърхност на поставения на масата до нас уред, помълча и изведнъж, като тръсна глава, каза весело:
— Добре. С две думи. Основното, по-право задачата. Помните ли какъв девиз имал Кречински?
— Кой Кречински?
— Ама не сте ли чели „Сватбата на Кречински“? От Сухово-Кобилин? Но вие, вестникарите, сте такива хора, все пишете, а нямате време да четете…
— Чел съм я, ала не помня наизуст тази пиеса.
— Но този девиз трябва да се знае, той лесно се запомня. — И като вдигна тънкия си пръст, Волошин изрече назидателно: — „Във всяка къща има пари, трябва само да се разбере къде се намират…“
Засмях се.
— Моят девиз е горе-долу следният — продължи Волошин невъзмутимо: — „Светът е прозрачен, трябва само да се намерят начини да се убедят и другите в това.“ Всичко е прозрачно — додаде той, размахвайки широко ръце. — И тези бетонни стени, и скалите, и всеки пласт морска вода, и стоманата. Трябва само да имаш ключе, което да превръща всяка преграда в прозрачно стъкло.
— И точно върху това ли работите сега?
— Точно върху това работим.
— И излиза ли нещо?
— Това-онова — промърмори замислено Волошин, като пристъпи към един голям съд, поставен на висока масичка до прозореца. Той беше напълнен с някаква тъмна, почти черна течност и покрит отгоре с парче дебело стъкло.
— В този съд има нефт — каза Волошин. — Вярвате ли ми на думата, или искате да помиришете?
— Вярвам.
— Много мило от ваша страна. Можете ли да видите нещо през този съд?
— Не.
— А ако ви кажа, че там, в съда, има стоманена плочка с поучителен надпис — ще ми повярвате ли?
Повдигнах рамене.
— А ако ви я покажа, без да изливам нефта от съда? — като каза това, Волошин включи някакъв уред, сложен на друга масичка. Той приличаше на малък телевизор. Големият му екран засия с мека, слаба светлина.
Волошин доближи до съда продълговатата тръбичка с дълга жица.
— Гледайте екрана.
На екрана се появи изображение на съда.
Тихо изщракване на превключвателя — и изведнъж нефтът, налят в съда, стана прозрачен на екрана. Той сякаш изчезна, изпари се. И аз видях празен съд, на дъното на който лежеше малка квадратна плочка. На нея беше написано: „Най-чудното в чудесата е, че понякога те стават.“
Отместих поглед от екрана към самия съд. Той пак беше пълен с чер мазен нефт, през който не можеше нищо да се види.
— Хитро — рекох. — А можете ли да ми покажете света през стена?
— Мога — засмя се Волошин, изключвайки чудния апарат. — Но не толкова бързо, много сте нетърпелив. Много неща още не стават, а тъкмо това е най-интересното. Но и за него не се разказва с „две думи“. Ако искате сериозно да разберете с какво се занимаваме тук, поживейте при нас, пошляйте се из лабораториите, поговорете с хората, като си скриете бележника, тогава, виж, може да разберете нещо. А нашите хора са весели, добродушни и животът ни тук е доста интересен, няма да скучаете…
3. Бурната нощ
„Животът ни тук е доста интересен, няма да скучаете“ — спомних си думите на Волошин и неволно се разсмях в тъмното, макар че само допреди една минута никак не ми беше до смях.
Така бях премръзнал, че от непрекъснатите тръпки от време на време зъбите ми тракаха, и май се бях измокрил наистина до мозъка на костите — съвсем не фигуративно.
Времето все повече се влошаваше. Дъждът се лееше все по-силно от черното зловещо небе, прониквайки на ледени струйки под яката ми, колкото и да се мъчех да си загърна врата. Ние току грабвахме черпаците, но водата непрестанно прииждаше в лодката — тя явно беше пробита. Ботушите ми също се оказаха пробити и жестокият студ все по-свирепо сковаваше прогизналите ми крака. Простудата ми е в кърпа вързана, ако не и възпаление на белите дробове…
Когато редките блясъци на светкавиците разкъсваха за миг непрогледния дъждовен мрак на бурната пролетна нощ, виждах недалеч втората лодка, замръзнала неподвижно в реката, набраздена от водните капки. Черните фигури в нея се бяха свили и премръзнали като нас двамата с Волошин.
Ако погледнех от другата страна, можех да видя и третата лодка. Но не ми се щеше да се обръщам, защото и от най-малкото движение в яката ми биха рукнали нови потоци ледена вода.
Реката се разливаше, пенеше се. Мътните потоци току се извиваха във водовъртежи.
„Кой дявол ме караше да се завирам в тази галера?“ — спомних си знаменитата реплика на Молиер, повторена няколко пъти от Волошин, когато се озовахме на малкия гумен сал сред Карибско море.
Наистина какъв дявол ме накара да стоя тук под студения дъжд, сред пустата река, в тази бурна, дъждовна нощ, вместо да си се излежавам спокойно в топлото легло?
Положението бе подобно, само че там беше топло. И днес никой не ни взривяваше, потапяше. Ние сами доброволно дойдохме при тази речица, завряхме се в течащите лодки и ето, седим си, целите вир-вода, вкочанясваме и не смеем да се извърнем, притаени в бурната нощ, като някакви пирати, които чакат сигнал да се втурнат на абордаж…
А и приготовленията ни бяха някак трескави, сякаш тръгвахме на разбойническо нападение.
Ще почна с това, че в най-дълбок интересен сън някой дръпна грубо от мен топлото одеяло и изрече зловещо до ухото ми:
— За пет минути да се приготвите, иначе заминаваме без вас. И се облечете по-дебело.
Забравил моментално какво толкова интересно ми се бе присънило и неспособен нищо да схвана, седнах на койката. В стаята беше тъмно като в рог. Навън виеше вятър и шумеше дъжд. Вече протегнах ръка към електрическия ключ, когато изведнъж навън блесна мълния и за миг обля стаята с призрачна ослепителна светлина.
При блясъка й успях да забележа, че в стаята нямаше вече никого. Кой ми дръпна одеялото? Чий беше този глас? Или всичко ми се е присънило?
Запалих лампата под кънтящия тътен на близка гръмотевица и видях мокри следи на пода, които се точеха от вратата към койката ми. Значи някой наистина ме е будил.
През плясъка на дъжда чух спорещи гласове и тогава, окончателно събуден, се втурнах бързо да се обличам. Пуловерът, ботушите, мушамата…
Да си сложа ли още един пуловер?
Навън забръмча мотор. Дано наистина да не са заминали без мен! Пъхнах бързо в чантата си резервен пуловер и хукнах към вратата.
Хората, които сновяха около камиона под проливния дъжд, при блясъците на светкавиците изглеждаха като същински заговорници. Дангалакът, който мъкнеше на рамо някакъв сандък, закрил цялото си лице с нахлупената ниско качулка на мушамата, никак не приличаше на елегантния Волошин. Познах го едва когато кресна ядосано:
— Още ли не сте се събудили? Хайде, помагайте.
— Значи, вие ме събудихте? Мерси…
— Мерсито после. Първо дръжте сандъка, той има някакви дяволски остри ръбове.
Метнахме заедно тежкия сандък на камиона. Пое го от нас някакъв шишко с ушанка, не можах да позная веднага, че е началникът на лабораторията по биофизика Макаров.
— Качвайте се и вие, всичко е вече натоварено — подкани ме той и смигна. — Докато командуващият не се е попишманил…
Послушах съвета му, качих се бързо отзад и се разположих между сандъците и мокрите торби в най-далечния ъгъл, за да не попадна наистина преди отпътуването под окото на нашия строг директор: току-виж, че решил да се отърве в мое лице от излишен товар.
Взех да размествам торбите, опитвайки се да се настаня по-удобно, ала изведнъж точно до ухото ми напевен глас произнесе жално:
— Ох, седнали сте на крака ми!
— Моля да ме извините, Елена Петровна, съвсем не ви забелязах.
След като прекарах вече цяла седмица в необикновения институт, аз не само се запознах с всички научни сътрудници, но и, както изглежда, научих вече да ги различавам по гласовете.
Елена Павловна беше жена на Макаров. Макар че работеха в различни лаборатории — тя помагаше на Логинов, — често можехме да ги видим заедно — дребната и слаба Елена Павловна, която приличаше на хлапак, особено с панталоните, които носеше обикновено в работни дни, — и нейният плещест, приличен на мечок мъж с широко и скулесто обветрено лице и хитри очи, скрити някъде дълбоко в тесни цепнатинки под рунтави вежди. Интересна двойка.
— Вие пък защо идвате, Елена Павловна? — запитах аз. — Такова ужасно време, ще се простудите.
Тя се засмя тихичко в тъмнината и отговори:
— Как може да не дойда, нали змиорките са моята тема? А времето е отлично. Ние, ихтиолозите, сме свикнали на влага. Седнете до мен. Аз отдавна заех тук най-хубавото местенце. Пътят ще бъде труден. Но вие се настанете по-удобно, все някак ще се сместим. Сега ще се дръпна. Ето така.
— Седнаха ли всички? — чух гласа на директора.
Андрей Василиевич ни хвърли поглед под брезентовия навес, светейки си със силно фенерче.
— Но, Елена Павловна, защо не се преместите в кабината?
— Благодаря, настаних се чудесно, стоплих се и дори задрямах.
— Добре. Къде е Макаров?
— Както винаги притича да вземе нещо абсолютно необходимо — отговори Волошин някъде изпод пластовете натрупани торби.
— Аха, ето го, тича — изрече Логинов, прибирайки фенерчето си. — Ваня, защо ти е термос, и без туй ще го счупиш по пътя.
— Нищо, аз през целия път ще го стискам до гърдите си — отвърна весело Макаров, като прехвърляше ловко тромавото си тяло през страничната дъска на камиона. — Затова пък всички ще ми се поклоните до нозете, когато сръбнете горещичко кафе, преди да се напъхате във водата. Карайте!
— А печатът тук ли е? — попита внезапно Логинов.
Просто примрях.
— Тук е… помага ми да крепя сандъците — отвърна Макаров, като седна до мен и ме смушка заговорнически в хълбока.
— И го върши, без още да се е събудил — подхвана веднага от скривалището си Волошин. — Изумително! Редки способности, провървя ни, ще имаме сума ценни наблюдения върху този уникален човек…
Разбирах, че се шегува. Но според мен моментът никак не бе подходящ за шеги. За щастие нашият строг началник беше вече изчезнал.
Потеглихме. Бурното море ревеше страшно и толкова близо, сякаш вече бе нахълтало победоносно на брега. Изглеждаше като че под брезентовия навес не вятърът ни шиба със студени дъждовни струи, а връхлитат морските вълни. Боровете край пътя скърцаха от напрягане, уплашени от поривите на вятъра.
задекламира тържествено Волошин, но тутакси изруга и млъкна, защото колата излезе от вратата, свърна от асфалта по междуселски път и ни замята на всички страни.
Чувалите и сандъците оживяха, всеки от тях се натискаше да заеме най-хубавото местенце, а ние, естествено, се противопоставяхме на това и помежду ни се завърза борба, която продължи с променлив успех през целия дълъг път…
Накъде и защо се носехме по безлюдните горски пътища в тая бурна пролетна нощ?
От няколко дни вече в столовата на института, където се събираха на обед всички научни сътрудници, чувах загадъчни откъслечни разговори:
— Е, как е? Не са ли тръгнали?
— Не, макар че Прокофиев уверява, че очите са вече големи.
— Може да ги изпуснем…
Вечерта — пак:
— Не са ли тръгнали?
— Не. Времето пречи.
— А каква е прогнозата?
— За утре не се предвиждат съществени промени.
— Значи, може изобщо да не тръгнат сега?
— О, не, изключено.
Слушам и нищо не разбирам. А след един ден пак същото:
— Разправят, че при Тъмната речица вече са тръгнали?
— Не, просто Макаров сее паника. Къде ще тръгнат? Вижте какви лунни са нощите.
— А каква е прогнозата?
— Май към края на седмицата обещават дъждове и бури…
— Дано да не ги изпуснем. Иначе ще се юрнат към океана, иди след това, та ги намери там!…
— Няма да избягат!
— Може да избягат…
Като хващах учените един след друг и ги разпитвах в някое кътче, отдето не можеха да ми се изплъзнат и да избягат при неотложните си опити, лека-полека разбрах, че тайнствените разговори се отнасят за чудно интересни неща. Това беше една от главните теми, върху нея работеха в института няколко лаборатории едновременно и дори се подготвяше специална експедиция, чийто бюджет именно причиняваше толкова главоболия на директора.
Обект на тези изследвания бяха речните змиорки. Сигурно мнозина като мен неведнъж са се гощавали с тази извънредно вкусна риба. Гощавали са се и не са подозирали какви интересни загадки са свързани с нея.
Излиза, че змиорките съвсем не прекарват целия си живот в реките. Те отиват да хвърлят хайвера си в морето, в Атлантика, и то не къде и да е, а в строго определен район, разположен североизточно от Бахамските острови — в ония краища, където делфините ни бяха спасявали от акулите. Тук, в мрачните дълбини на Саргасово море, от хайвера на речните змиорки, който впрочем никой на тоя свят не е виждал досега с очите си, се раждат мънички ларви, дълги само няколко милиметра.
Цели три години те плуват към бреговете на Европа и постепенно порастват. А тук претърпяват сложни промени. Отначало ларвата става по-къса и прозрачна почти като стъкло. Затова такива малки змиорчета, които навлизат масово в устията на реките, се наричат „стъкловидни“. Попаднали в сладка вода, те се движат срещу течението, замъкват се на стотици и дори хиляди километри чак до изворите на реките и там живеят по десет-петнайсет години, превръщайки се в ония тлъсти, охранени красавици-змиорки, които виждаме по тезгяхите на рибарските магазини.
Така че всяка речна змиорка за един свой живот изживява като че ли три, които са съвсем различни и никак не си приличат: най-напред като малка ларва скита три години из Атлантическия океан, след това прекарва по-голямата част от живота си в сладководните европейски реки и на края, подчинявайки се на някакъв тайнствен зов на природата, тръгва отново на последното си пътуване на хиляди километри, към тропическите води, в дълбините на Саргасово море, където някога се е появила на бял свят.
Змиорките започват придвижването си от реките към морето — „спущат се“, както казват рибарите — непременно в дъждовни и ветровити, бурни дни. Бурята сякаш окончателно ги събужда от зимен сън в дебелия слой тиня на дъното на езерата и реките, под защитата на ледената броня.
Настъпи ли такава нощ, никакви пречки вече не могат да задържат загадъчните скитници в реката. Ако срещнат по пътя си дига, змиорките изпълзяват на брега и се движат направо през росните поляни. Те притежават чудната способност да усещат водата чак от един и половина — два километра, винаги се обръщат към морето и пълзят като змии, извивайки се в мократа трева, толкова бързо, че човек мъчно може да ги догони.
Много труд са положили учените, докато проумеят сложния и заплетен живот на речните змиорки. Дълго време не можели дори да разберат къде точно змиорките хвърлят хайвера си, и биолозите били принудени да се задоволяват със странната „хипотеза“, лансирана още преди две хиляди и петстотин години от древногръцкия философ Аристотел. Той смятал, че змиорките се зараждат по някакъв чудотворен начин от нищо в тинята на дъното на блатистите езера — от някакви си тайнствени „черва на земята“…
Дори когато в средата на миналия век успели за пръв път да уловят с гъста мрежа ларви на змиорки в океана, помислили ги просто за някакъв нов вид необикновени рибки, непознати дотогава на науката, и ги нарекли лептоцефали — „плоскоглавки“. Никой не подозирал, че това са ларви на речни змиорки, които толкова отдавна и напразно търсели в тинестите езера, докато екзотичните лептоцефали постепенно пораснали в един аквариум и буквално пред очите на смаяните учени се превърнали в млади змиорчета!
Но се наложило още доста време изследователските кораби да кръстосват моретата, докато най-после успели да изяснят отде се появяват загадъчните лептоцефали. Районът на мръстене[9] на речните змиорки в Атлантика бил окончателно установен от датския учен Йоханес Шмит сравнително скоро — само преди четиридесетина години.
Обаче с това загадките не свършили и в целия учен свят интересът към змиорките съвсем не изчезнал, а напротив, започнал да се засилва. Все нови и нови въпроси възниквали пред изследователите.
Защо речните змиорки извършват такива далечни пътувания? Защо за хвърляне на хайвера си са избрали само едно кътче в безбрежния Световен океан? Как намират пътя си до него на хиляди километри разстояние? Какви загадъчни ориентири в океана, където една вълна не може да се различи от друга, им служат за сигурни „фарове“?
И каква тайнствена сила води уверено малките ларви по стария морски път на техните предци към бреговете на Европа, през проливите Категат и Зунд, през Босфора и Дарданелите, към устията на реките, където им е писано да станат речни змиорки, достигащи понякога до метър и половина дължина?
Колко примамливо би било да разгадаеш всички тези тайни и да се опиташ да предадеш на навигационните уреди на нашите кораби, подводници, дори самолети чудните способности на змиорките да намират верния път в морето!
Ето върху това работеха моите нови приятели от Института по морска бионика. Тук се занимаваха с изучаването на морските змиорки не от една година. Извършили бяха вече няколко плавания по маршрутите на морските скитници и както научих, специалният експедиционен кораб „Богатир“ вече се готвеше в Одеса да излезе отново на море. Той чакаше змиорките да тръгнат на своя далечен път, като първо „се спуснат“ по течението на реките и потоците, а после през проливите — в океана, към любимото Саргасово море, за да отплава по дирите им.
Ние също чакахме тоя момент. Но змиорките дълго време не тръгваха на път. И те чакаха. Чакаха някакъв незнаен сигнал на природата. Чакаха ей тая дъждовна, ветровита, бурна нощ…
Силното заговорническо изсвирване, което раздра приспивния шумол на дъжда, прогони мислите ми.
— Най-после — промърмори Волошин, който се бе свил на кърмата на лодката. — Така съм вкочанясал вече, че сигурно няма да мога да се изправя.
Кашляйки и пъшкайки като стогодишен старец, той запали силно електрическо фенерче. Пламнаха фенерчета и на другите лодки. Сега вече можеше да не се крием. Дошло бе време да измъкваме гриба[10].
Тази работа не беше лесна. Опрял коляно в наклонилия се борд на лодката, аз дърпах ли, дърпах мокрото капроново въже, което прерязваше дланите ми дори през брезентовите ръкавици, а то като че ли нямаше край. До мен пъхтяха тежко двамата рибари. Волошин седеше до веслата.
Полека-лека лодките се приближаваха една до друга, влачейки тежкия гриб към брега. Май уловът не беше лош: по рязкото подръпване на въжето вече усещахме колко яростно се мятат уловените в гриба змиорки.
По-нататък всичко се разви с такова бясно темпо, че скоро ми стана горещо и бях готов да захвърля брезентовото яке и поне единия пуловер, ала нямах време за това.
Като пъшкахме и се напъвахме, ние се опитвахме да прехвърлим гриба през борда на лодката, рискувайки всяка секунда да я преобърнем.
Змиорките бяха хлъзгави, не можехме никак да ги задържим в ръцете си. Аз обхващах здраво с две ръце извиващите се риби, прегръщах ги, притисках ги до грапавия брезент на мокрото яке и все пак те ловко се изплъзваха и се мъчеха със силен скок да се върнат обратно в реката.
А трябваше да хващаш тия гадини така, че да не им причиниш ни най-малка вреда!
Плъзгавите им, гъвкави тела се свиваха като гума и тутакси се изправяха със силата на стоманена пружина, така че залитахме.
Една змиорка ме удари толкова силно с опашка по главата, че шапката ми падна във водата и заплава, подхваната от бързото течение…
Волошин искаше да я закачи с канджата, но направи много рязко движение, цамбурна в ледената вода и едва не прекатури лодката! Аз се опитах да измъкна едно гребло от ключа му и да го подам на Волошин. Греблото не можеше да излезе. А Волошин изведнъж изчезна цял във водата… Притегляше го водовъртеж!
Без да му мисля, аз си смъкнах бързо брезентовото яке, при което копчетата му се късаха, и скочих зад борда.
Водата опари тялото ми. Тежките рибарски ботуши ме дърпаха към дъното. Гмурнах се по-надълбоко, като протегнах ръцете си напред, и успях да уловя Волошин за края на якето…
Но в същия миг течението го изскубна от ръцете ми и го повлече настрана. А аз необяснимо защо не можех да плувам подире му. Левият ми крак сякаш беше влязъл в капан…
А течението ме теглеше, душеше, повличаше към дълбочината…
„Мрежата! — сетих се аз. — Кракът ми се е заплел е мрежата…“
И едва в последния момент, когато вече се задушавах, нечии силни ръце ме измъкнаха от водата. Усетих такава рязка болка в крака, че си помислих: „Откъснал се е…“
Но кракът ми беше здрав. Само ботушът се бе изхлузил от него и останал някъде в мрежата.
Излезе, че Макаров ме е дръпнал с цялата си мечешка сила и вмъкнал в лодката си. Волошин също беше тук, на дъното й, седеше обгърнал раменете си с ръце и тракаше силно със зъби.
— Как така можахте да се изтърсите? — измърмори той.
— Да се изтърся ли?! — възмутих се. — Ами че аз се хвърлих да ви спасявам. Нали ви повлече водовъртеж, та рекох…
— Нищо не ме е повличало. Щом попаднах във водовъртежа, сам се гмурнах по-надълбоко, за да се измъкна от него, до дъното става по-лесно.
— Кой може да предположи, че сте такъв опитен плувец? — озъбих се аз.
— Е, какво, доволен ли сте? — попита ме подигравателно Волошин. — Не е ли време да си вървите? На два пъти познанството ви с нас едва не ви направи удавник…
— Не, сега вече няма да се отделям от вас! — отговорих, като с мъка движех вкочанясалите си устни.
Най-много ме беше страх след такова къпане да не си спечеля възпаление на белите дробове и тогава вече положително няма да ме вземат на кораба. Но колкото и да е чудно, никой от нас не хвана дори хрема!
4. Отплаването
Чак до последната минута, докато не отвързаха кораба от пристана, все ме беше страх да не ме върнат на брега. Затова дори в тържествения момент на сбогуването внимавах да не се навирам в очите на Логинов или на капитана.
Всички се тълпяха на палубата, мъчейки се да се промъкнат по-близо до борда и да помахат за раздяла на роднини, приятели или просто на родната земя, а аз се шляех из безкрайните коридори и стълби и щом се чуеха стъпки отпред, бързах да се скрия зад ъглите като някой престъпник.
Снощи току-що бяхме пристигнали със самолет от Калининград, носейки в огромни чебъри уловените в прибалтийските реки и езера змиорки. Пътят им към тяхната далечна родина беше временно прекъснат и маршрутът му изменен. Сега ще трябва да търсят път към мръстилищата[11] си не през проливите Категат и Зунд, отдето са минавали някога като съвсем малки, а от непознатото им Черно море — през Босфора и Гибралтарския пролив. Ще се справят ли с тази задача?
Но ето че горе сирената изрева бодро и строго за последен път, от заработилите машини подът под краката ми ситно затрепера, аз изскочих на палубата и си пробих път до самия борд. Нашият „Богатир“ вече отплаваше. Водната ивица, обагрена от преливащите в цветовете на дъгата петна мазут, между нас и пристана, задръстен от изпращачи, все повече и повече се разширяваше…
— А има още възможност да върнем излишните на брега с лоцманския катер — промърмори зловещо до ухото ми мрачният глас на Волошин.
Но аз дори не се обърнах. Не, сега нямаше вече никакви съмнения: ние тръгвахме на далечно плаване!
Знаменитият бронзов Дюк[12] от височината на кея със завист гледаше подире ни и простираше ръка, сякаш ни заклинаше да вземем и него със себе си.
Скоро брегът се разтвори, стопи се в предвечерната мъгла. Забило нос в засилващото се вълнение, изпровождащото ни катерче побягна обратно към пристанището, след като на раздяла сигнализира с флагчетата си някакво напътствие. А ние останахме сами — само нашият „Богатир“ и морето, само вълни до края на небесата…
Когато излязохме на море, животът на кораба постепенно започна да придобива отмерен, строг ритъм. Сутрин сигнал за събуждане, закуската се излапва набързо и всички изчезват в лабораториите, за да се срещнат отново на обед в столовата. Обедът се проточва сега по-дълго и минава по-оживено. На всички маси се разменят новини. А вечер, след ранната вечеря, вече никой за никъде не бърза и не само каюткомпанията, но и салоните се превръщат в дискусионен клуб. Дори на палубата няма да намериш тихо кътче по това време. Едва се съберат не повече от двама учени и тутакси пламва спор. Аз просто тичах из целия кораб в старанието си да не изпусна нещо интересно.
Настаниха ме с Волошин в тесничка, но удобна каюта на бака. Много се радвах, защото този находчив и остроумен човек ми харесваше. Пък и той е свързан буквално с всички лаборатории и ще ми помогне да разбера по-добре с какво се занимават във всяка от тях. Но в началото на плаването почти не се виждахме с него. Сергей Сергеевич идваше в каютата само да нощува, по цели дни се губеше из лабораториите, нагласяше апаратурата.
На Волошин му помагаше група млади инженери и техници, които го обожаваха. Те просто ходеха подире му като стадо. Бяха все млади момци, по външност много различни и същевременно имаха някакъв своеобразен единен стил: всички се обличаха контешки, но с вкус, подражавайки на Волошин, всички бяха шегобийци и остроумни. „Кандидати за едисоновци“ — ги наричаше Сергей Сергеевич, а когато се ядосваше — не толкова почтително: „Моята банда“.
Първите дни от плаването ми отидоха, разбира се, за подробно запознаване с „Богатир“. Аз го обходих целия — от горещото, пълно с бучене машинно отделение до наблюдателната площадка на фокмачтата[13].
Заврях се дори в комина на „Богатир“. Това не се оказа толкова трудно, защото коминът беше фалшив, сложен само по традиция, за красота. Всъщност в него бе разположена радиокабината, а истинската изпускателна тръба на машинното отделение се намираше отстрани на кораба.
Високо над палубата се издигаше щурманската рубка, която поради многото си всевъзможни и най-нови навигационни уреди също приличаше на научна лаборатория. Тук цареше тишина и най-строг ред, за поддържането на който следеше бдително капитан Аркадий Платонович Шчербатих. Той беше пълен, кръглолик, червенобузест, много добродушен на вид. Но скоро всички се убедихме, че външността на Платонович е била измамна.
Капитанът се оказа строг. Още през първите часове от плаването той почна да ни измъчва с какви ли не забрани, които високоговорителите разгласяваха шумно по всички палуби и каюти. Забраняваше се пушенето по всички палуби, с изключение на лодъчната. Забраняваше се пушенето лежешком на койка в каюта. Забраняваше се хвърлянето на угарки зад борда, свиренето с китари и други музикални инструменти на палубата в неопределените за това часове, закъсняването в столовата и свирукането с уста (изглежда, за да не си навличаме лошо време — дан на морските суеверия)…
„Богатир“ беше строен специално за морски изследвания и всичко на него бе обмислено добре до най-малките подробности. Средната част на палубата се заемаше от мощни лебедки с навити на барабаните им километри тънко и необикновено здраво плетено найлоново въже. Във вода найлонът няма тегло, както ми обясни Волошин, тъй че с тези въжета могат да се спускат грунтовите колонки, батометрите и други уреди на всякаква дълбочина, без страх от скъсване.
Специално конструираният хидравличен кран беше предназначен за спускане зад борда на дълбоководното изследователско корабче, с което Сергей Сергеевич особено се гордееше.
„Батискаф“, исках да запиша в бележника си, но Волошин веднага ме поправи:
— Да наречеш този кораб така би било технически неграмотно. Нашият апарат няма шамандура и е предназначен за средни дълбочини до шест хиляди метра. Така че по-правилно е да се нарича мезоскаф, от гръцкото „мезос“ — среда. Крайни дълбочини не са ни нужни, затова пък той е много по-маневрен от обикновените батискафи.
Поставен на специална площадка, мезоскафът прилича на подводница с тъпа, закръглена носова част, или може би по-точно на грамадна торпила. Дължината му достигаше десет метра.
Над палубата на мезоскафа се издигаше рубка с монтирано на нея голямо витло, поради което подводният кораб имаше далечна прилика с въртолет. Сергей Сергеевич обясни, че мезоскафът е толкова точно пресметнат, че във вода има почти нулева плавателност. Витлото, когато се върти, му позволява да се движи свободно ту нагоре, ту надолу. За да изплава на повърхността, трябва да се изпразнят водните цистерни, а в случай на някаква нередност автоматично се изхвърля стоманен баластов кил.
Досега не бях успял да надникна във вътрешността на мезоскафа. Волошин не обичаше любопитни туристи.
Пак тука, на площадката, беше разположена друга рожба на Сергей Сергеевич и неговата „банда“ — лека гондола на дирижабъл. Дирижабълът беше сглобяем, с мека конструкция и засега сгънатият му кожух лежеше някъде в трюма. Сергей Сергеевич уверяваше, че той може да се напълни с газ за половин час и дирижабълът ще бъде готов за полет.
Така че учените можеха да вършат изследвания не само от борда на „Богатир“, но и като се потапят в морските дълбини или, ако желаят, като се издигнат до облаците. На кораба имаше и специална инсталация за изстрелване на метеорологични ракети.
Но, разбира се, най-голям интерес будеха у учените всевъзможните морски твари, които се криеха под водата. Те можеха не само да се ловят с дълбоководни мрежи, но и постоянно да се фотографират и дори да се наблюдават, тъй да се каже, с живо око в естествената им среда. За тази цел съвсем не беше нужно да се спира корабът.
На стоманения вълнорез на „Богатир“ имаше големи илюминатори, разположени на около три метра под водолинията. Край тези прозорци към подводния свят, удобно изтегнати на пъстри пластмасови дюшемета, винаги — и денем, и нощем — дежуреха по ред биолозите, които в нужния момент пускаха кинокамерата, за да запечатат на лента заинтересувалите ги риби, медузи и други морски обитатели.
Разбира се, всички учени умееха отлично да се гмуркат с акваланги. За леководолазните костюми беше отделена специална каюта на средната палуба, която така и се наричаше — „водолазна“. Създателите на кораба бяха предвидили възможността от потапяне с акваланги и в бурно време, когато дори за опитен гмуркач не е толкова лесно да се спусне във водата: вълните могат всеки момент да го ударят в стоманената обшивка.
Но за тази цел и не беше нужно човек да слиза от „Богатир“ във водата. През цялата средна част на кораба преминаваше стоманена шахта. Като се спуснеш по нея, можеш през специален люк да се озовеш под дъното на кораба, на дълбочина четири метра от повърхността на бушуващото море. А тук никакви вълни вече не са страшни за аквалангиста.
Всеки ден за мен се разкриваха някакви още непознати, изключително интересни кътчета. Защото само основните лаборатории на „Богатир“ са шестнайсет — истински плаващ институт, кръстосващ океаните! И всички те са обзаведени с най-нова апаратура, в която не беше така лесно да се оправи човек.
Специална голяма каюта, напомняща зала на голяма електроцентрала, се заемаше от електронноизчислителната машина, която правеше изчисления за учените и за щурманите на „Богатир“. Тази машина се оказа с обикновена, серийна конструкция.
Биолозите разполагаха за изследванията си не само с мощен електронен микроскоп, но и с два лазера. Елена Павловна ми обясни, че лазерният лъч им служи един вид като хирургически скалпел за най-деликатни операции върху отделна клетка.
При биологическата лаборатория също имаше истинска операционна с безценни лампи и стерилизатори. Една от масите в нея беше снабдена с лъснали от хром и никел механични ръце — микроманипулатори за операции върху най-дребни обекти, които могат да се видят само с микроскоп.
През тия първи дни от плаването Елена Павловна изглежда спеше в лабораторията си — до големите басейни, или по-право аквариуми, понеже те бяха плътно, херметично затворени. В тях се намираха живите змиорки, които бяхме уловили през оная бурна нощ в малката речица и докарали със самолет от бреговете на Прибалтика.
В тези грамадни аквариуми „змиорките трябва да се чувствуват като у дома си“ — така формулира веднъж Сергей Сергеевич трудната задача, поставен от биолозите пред инженерите. Специални изкусни уреди автоматично поддържаха в тях същия състав на водата и същата температура, каквито имаше в морските дълбини, където сега плуваха невидимо други речни змиорки — свободни, тръгнали към далечните мръстилища от рекичките, вливащи се в Черно и Азовско море. Там, в дълбочината, химическият състав на водата или температурата й се променяше, и уредите незабавно, пак така автоматично променяха и режима в аквариумите. Това беше сложна задача, затова Волошин също надзърташе постоянно в лабораторията на биолозите, все оправяше и уточняваше нещо, заменяше някои уреди с нови, току-що изобретени от него или някой друг от преданите му „кандидати за едисоновци“ и незабавно изработени в тяхната работилница, на обзавеждането на която би могъл да завиди всеки институт на сушата.
— Ние с Иван Андреевич се придържаме към магнитната хипотеза за ориентирането на змиорките — обясни ми Елена Павловна (когато говореше за научни проблеми, тя винаги наричаше мъжа си официално — по презиме или по лично и бащино име). — Повечето изследователи предполагат, че змиорките намират пътя към мръстилищата, като се ориентират преди всичко по измененията в температурата и солеността на водата. Водата на Саргасово море се отличава тъкмо с най-високата средна температура в Атлантика и най-високата соленост. Така че, смятат мнозина биолози, змиорките просто тръгват натам, където водата е по-топла и по-солена, и на края някак автоматично се озовават в Саргасово море…
— По принципа на детската игра: „По-топло… Още по-топло… Горещо ли е?“
— Точно така. Но има факти, които противоречат на тази наглед много проста и последователна хипотеза. Работата е там, че в Средиземно море температурата на водата и солеността е още по-голяма, отколкото в Саргасово море. Защо змиорките все пак отиват оттук да хвърлят хайвера си в центъра на Атлантика, а не остават в Средиземно море? Необяснимо. За да превъзмогнат, да отстранят някак това противоречие, привържениците на „температурната хипотеза“, ако може да се нарече така, са принудени да изтъкват допълнителни предположения: че просто дълбочинното течение изтласква змиорките от Средиземно море през Гибралтар до мръстилищата им. Но това вече много усложнява хипотезата. Излиза, че европейските змиорки, родени някога на едно място, после, когато се върнат в родината си, в Саргасово море, се държат съвсем другояче, в зависимост от това, къде са прекарали живота си — в реките от басейна на Средиземно море или на Прибалтика: едни плуват по течението, други — срещу него.
— А какво е вашето становище?
— Ние с Макаров смятаме, че в основата на ориентировката на змиорките главна роля играе земният магнетизъм. Тъкмо в района на Саргасово море се намира най-силната магнитна аномалия, открита, трябва да кажем, от наши, съветски учени по време на плаванията на известната шхуна „Заря“. Затова змиорките идват тук отвсякъде, ориентирайки се по измененията в магнитното поле…
— Тоест и те като хората притежават нещо като магнитен компас?
— Горе-долу така е, само че, разбира се, при змиорките това е много по-сложно. Ние и досега не знаем точно с кой орган могат да възприемат измененията в магнитното поле…
— Къде точно крият своя тайнствен компас?
— Да. Но лабораторните опити показват, че змиорките са много чувствителни към магнитните влияния, наистина само от определен вид. Но няма да ви тъпча главата с цифри. — Елена Павловна се усмихна. — И без това главата ви сигурно вече се е надула. Всяка лаборатория си има нещо свое и всичко трябва да се разбере… Макар и приблизително.
— Познахте, Елена Павловна, наду ми се главата — въздъхнах аз. — Шапката, с която дойдох от Москва, вече не ми става. Действително цифри засега май не ми трябват. А виж, в най-общи черти: как се надявате да проверите хипотезата си по време на нашето плаване?
— Е, неслучайно потеглихме от Черно море. Миналата година проследихме пътя на змиорките, които тръгват към мръстилищата си от Прибалтика. Тогава за пръв път се записваха непрекъснато всички изменения в магнитното поле по пътя. Сега ни предстои да извършим същите всестранни изследвания и по маршрута на змиорките, които се отправят към мръстилищата си от Черно и Средиземно море. При Босфора ще пуснем в морето и змиорките, които докарахме от Прибалтика. Много интересно е да се види ще намерят ли пътя, по който никога по-рано в живота не им се е случвало да минават, или ще вземат да се отклоняват? Надяваме се, че това ще ни даде възможност да проверим окончателно коя именно хипотеза е правилна и да разгадаем най-после тайната на ориентацията на речните змиорки в открит океан.
Не ми беше лесно. Преценете сами: след разговора с Елена Павловна за змиорките се озовавах в биохимическата лаборатория и тук Казимир Павлович Бек ми замайваше главата със съвсем други проблеми.
Казимир Павлович беше попрегърбен, бавен в движенията, винаги замислен и малко разсеян. При разговор обичаше да ходи назад-напред с ръце зад гърба. Може би той беше най-близък до традиционния тип на кабинетния затворник в сравнение с другите учени на „Богатир“ — особено в сравнение с толкова „несолидната“, прилична на хлапак Елена Павловна или насмешливо елегантния Волошин, но впоследствие ми беше писано да се убедя, че тази моя представа за Бек е съвсем погрешна…
От първото запознаване дотолкова запомних странно несиметричното лице на Казимир Павлович — дясната му страна сякаш принадлежеше на пълен, кръглобузест човек, а лявата — на някой измършавял след продължително боледуване, — че дори отбелязах това в бележника си. А и очите на Бек понякога проблясваха някак странно, когато извръщаше глава към светлината, сякаш бяха стъклени, изкуствени. Лице, което се запомня.
— Един от проблемите, с които се занимава нашата лаборатория, е да изнамери начини за гмуркане на човека на големи дълбочини — разказваше той с равномерен, малко глух глас, като същевременно чукаше разсеяно с пръсти по покривката на масата някаква сложна мелодия.
— Без дълбоководни апарати — скафандри или батискафи?
— Да. Дошло е време човек да овладява океанските дълбочини и тази задача е не по-малко важна от овладяването на космоса. И може би не по-малко сложна. Не много отдавна на Международния конгрес по изследване на дълбочините френският подводничар Жак-Ив Кусто дори предложи да се създаде по хирургически път нов вид хора — „подводен човек“. За тази цел той предлага да се снабди човекът с изкуствени хриле, да се сдобие с миниатюрен белодробно сърдечен апарат, който да вкарва кислорода от водата направо в кръвта и да отделя въглеродния двуокис от нея. За да може човешкото тяло да издържа на налягането на водата в дълбочините, според идеята на Кусто ще трябва белите дробове и всички костни кухини да се запълнят с някаква неутрална течност, а нервните центрове на дишането съответно да се подтиснат…
— Изглежда, че мечтата на Беляев за Ихтиандър[14] става вече работен план на учените?
Казимир Павлович се усмихна:
— Може би. Само че, естествено, в по-сложен вид.
— А какво е вашето отношение към тази идея? От тона ви долових, че не я споделяте? Смятате ли я за невъзможна?
— Аз не обичам тази дума: „невъзможно“ — отговори Бек, повдигайки рамене. — Мисля, че на такъв майстор в работата си като нашия Сергей Сергеевич не би му струвало особен труд да направи изкуствени хриле, а блестящ хирург като Логинов би съумял да ги присади на човешки организъм. Но смятаме, че може да стане и без обезобразяване на човека. Напълно вероятно е в най-близко време хората да могат да се гмуркат на два километра дълбочина с обикновен леководолазен костюм и дори изобщо без него.
— Върху това ли именно работите?
Казимир Павлович кимна.
— А в какво се състои същността на вашите изследвания? — запитах аз и добавих: — В най-общи черти.
Припряността, с която изглежда казах това, накара Казимир Павлович отново да се усмихне.
— Е, в най-общи черти, ние се опитваме да изнамерим газова смес за дишане с такъв състав, че при потапяне на големи дълбочини да осигурява на леководолаза достатъчно количество кислород, а в същото време да не предизвиква опасни заболявания от рода на „дълбочинното опиянение“, за което навярно сте чували, и на кесонната болест при издигане на повърхността…
— И тези смеси изпробвате върху козата? — попитах аз, спомняйки си удивителната гледка с козата в аквариума, с която ме смая Волошин при първия оглед на института. — Взехте ли я със себе си?
— Козата ли? Разбира се, дори не една, а цяло стадо — пет кози.
— И сега всички ги държите непрекъснато под вода? — запитах, като се озърнах.
Но в кътчето на лабораторията, където разговаряхме, нямаше никакви кози. Всичко изглеждаше съвсем обикновено: безкрайни редици епруветки на лабораторните маси, множество всевъзможни съдове, съединени помежду си с причудливо извиващи се стъклени и каучукови тръбички. В ъгъла тъмнееше отвор на екстрактен шкаф.
— Не, сега козите си почиват — усмихна се Бек. — И не ги държим тука. Те се чувствуват по-спокойно на яслите си.
— Но защо сте избрали за опитите си по гмуркане на големи дълбочини тъкмо кози?
— Просто защото дихателната им система е най-близка до нашата, човешката.
Много пъти след това виждах тия кози — и когато си почиваха между опитите, дъвчейки меланхолично сено и поглеждайки ме мрачно иззад решетката с жълтите си очи, и по време на опити, когато стояха в просторния аквариум и изпущаха мехурчета въздух като същински морски обитатели, сякаш нищо не е станало, или скучаеха в барокамерата, мъчейки се да смъкнат смешните, специално скроени за козята глава акваланги. Налягането в барокамерата се менеше, и козата, без да се отделя от лабораторията, като че потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, търсейки за хората сигурен път към тайнствените бездни на океана.
— Когато завършите изследванията си и постигнете победа, не би било зле да издигнете паметник на тия кози, като на прочутото опитно куче на академик Павлов в неговия институт — казах на Бек.
— Те напълно са заслужили това — отговори той сериозно.
Телеметрична лаборатория с безброй загадъчни уреди… Лаборатория за атмосферни смущения. Отдел по хидрооптика…
Разнообразието и странността на научния материал, в който трябваше да се ориентирам, ме хвърляха в мълчаливо отчаяние. Даже вечер стоях в каютата си и преглеждах внимателно научни доклади.
— Какво, трудно ли е? — подкачаше ме Волошин, когато се прибираше късно вечер в каютата и пристъпваше към традиционния ритуал — дихателна гимнастика „по системата на йогата Радхакришнан“ и миене преди лягане. — Слушайте, искате ли да ви тъпча със знания на сън? Хипнопедията днес е на мода. Ще ви свържа с едно магнетофонче и то ще ви нашепва: „Възприетата отчетна система…“
5. Следата е загубена
Но трябва да бъда справедлив към моя весел съквартирант по каюта: Сергей Сергеевич никога не отказваше да ми помогне да се ориентирам в някой труден въпрос, макар че не можеше да мине без вечните си шеги. Само че лично на мен ми беше неудобно да му дотягам с разпитване, като виждах колко е зает и колко много бе уморява. Случваше се да заспи, без дори да е доизказал поредната си шега.
— Съвсем ме изтормозиха братята учени — оплакваше ми се Волошин сутрин, докато се бръснехме, блъскайки се пред малкото огледало. — На един създай около аквариума със змиорки такова магнитно поле, че да може непрекъснато да го променя, както си ще. Друг иска да му измисля някакво изкусно апаратче, способно да изменя химическия състав на водата. На трети пък друго. Ще избягам! Ще се кача на дирижабъла и ще хвръкна към облаците. Ще се обявя за волен син на ефира.
Но забравил моментално умората и оплакванията си, той с увлечен вид се залавяше да рисува трескаво на първото попаднало му листче или просто на цигарена кутия схемата на някакъв нов сложен уред, а после бързаше към работилницата да провери озарилата го идея. А от каютите си изскачаха „кандидатите за едисоновци“, познали по звука на стъпките пребягващия край тях обожаван шеф, който тичешком дозавързваше вратовръзката си и обличаше якето. Тъй че Волошин влизаше в работилницата вече придружен от цялата си „банда“ — и всички незабавно се запретваха за работа.
Началникът на експедицията също беше много зает през тия първи дни. Само сегиз-тогиз успявах да видя как минава бързо по коридора, навел упорито глава и непрекъснато издал напред лявото си рамо. Тази привичка придаваше на походката му някаква особена стремителност.
Никога не смогвах да поговоря подробно с него. Но все пак веднъж го спрях точно на стълбата и го помолих да ми отговори на няколко въпроса.
Ето какво успях да запиша в бележника си:
„Изучаването на навигационните способности на змиорките е главната задача на нашата експедиция. Ако всичко мине успешно, надяваме се най-после да изясним коя именно от хипотезите е правилна и въз основа на получените данни да се опитаме да разработим нови навигационни уреди за управляване на кораби и подводници в океана. Но засега тук има още много неясни неща…“
— А лично вас, Андрей Василиевич, кое ви интересува най-много в този проблем? Нали, доколкото ми е известно, по основна научна специалност вие сте зоопсихолог. Може би има някакви основания да се твърди, че змиорките избират разумно пътя си в океана, щом поведението им изглежда толкова сложно? Три пъти през живота си те се променят тъй рязко, като че ли се превръщат от един в друг вид риби? И толкова уверено намират пътя си без каквито и да било ориентири — та това е много сложно поведение…
— Е, разбира се, не може и дума да става за някакъв разум у речните змиорки. Това е глупост. Те се водят от инстинкти, които обаче за милиони години еволюция толкова са се усложнили, че на недостатъчно осведомените хора като вас това може наистина да им се стори съзнателно поведение. Работата тук е по-проста, макар и не по-малко интересна. Просто променящите се природни условия изглежда задействуват един след друг определени инстинкти.
— Но нали за тази цел някъде в организма на змиорките вече трябва да са заложени предпоставките за такива последователни задействувания?
— Разбира се, и тъкмо това е най-интересното за мен. Планът на целия им живот — отначало в морето, после в сладките води, в езерата и реките, а след това отново в морето — е строго програмиран от природата. Промените във външните условия само задействуват последователно една след друга различните части на тази строга програма. И да разбереш именно това е извънредно интересно…
— Ще даде ли то някакви нови идеи на кибернетиката?
— Възможно е. Но засега сме заети с по-частен проблем: как и къде у речните змиорки е програмирано такова съвършено „чувство за ориентация“ — най-добре да сложите тия думи в кавички, все пак това не е съвсем научен термин, колкото и да ви се нрави.
— А работата на Казимир Павлович Бек свързана ли е по някакъв начин с този проблем?
— Аха, козата в аквариума ви е озадачила. Е, много други неща в нашите методи може да ви се сторят чудни. Ние прилагаме, така да се каже, тактика на „свободен полет“. Биониката е по принцип колективна наука, проблемите й могат да се решат само с общите усилия на представители на различни науки. Но същевременно и всяка наука намира в процеса на общите изследвания нещо особено интересно и важно за нея. Навигацията на речните змиорки, както вече казах, е нашата главна тема. Но би било глупаво, разбира се, да разкарваме из океаните такъв плаващ институт като нашия „Богатир“ само заради нея. Едновременно, паралелно ние решаваме няколко проблема и всяка лаборатория си има свой специален план за работа. А тези планове са гъвкави, могат да се променят. Смятаме, че така е по-полезно. Според мен за съвременния изследовател е много важно да умее да мисли едновременно в няколко различни направления — психолозите наричат такова мислене „симултанно“. Че как стават научните открития, не сте ли се замисляли над това? Новото започва на границите на известното. Ето например вие вършите някакви опити, изследвания и изведнъж се сблъсквате с необяснимо явление. Може да го отминете като досадна пречка, някаква неприятна грешка в методиката на експеримента. Това е най-опасното! Колко открития не са направени само защото хората, сблъсквайки се с необяснимото, са го отминавали или са го смятали за несъществено. А новото се открива най-вече именно от „несъщественото“. Професор Ивановски случайно се заинтересувал от една болест по растенията и открил цял свят от вируси, непознати дотогава на човека. Най-важното в един експеримент съвсем не е това, че потвърждава вече съществуваща, дори и ваша собствена, любима хипотеза, макар че такова нещо, разбира се, също е нужно. Но все пак най-важното и интересното е онова, което противоречи на хипотезата. Тук именно трябва да се дълбае. Ето защо ние само се радваме, когато нашите сътрудници се отклоняват настрана, по-често се замислят над внезапно възникнали неприятности…
— Но така можеш да се отклоняваш безкрай и нито една работа да не завършиш.
— Ех, за съжаление изненади не стават така често, както би ни се искало, иначе просто щяхме да затрупаме света с открития. Но нашата методика предвижда и много внимателна проверка на „необяснимото“, подробното му изследване. Биохимическата лаборатория отдавна прави опити за гмуркане на големи дълбочини. Това съвсем не й пречи да помага на другите лаборатории в разработването на неясните места в главната тема — навигацията на змиорките. И кой знае дали навигацията няма да подскаже нещо на биохимиците и във физиологията на гмуркането? А ако внезапно изникне още някаква тема, всички само ще се радваме.
— И все пак… Например тази… „маймуна с две души“, както я нарича Сергей Сергеевич? Каква е връзката между нея и навигацията на змиорките?
— Връзка има, макар и непряка. Маймуната с две независими една от друга нервни системи в едно тяло ни дава възможност да разберем механиката на мисленето, особено на запомнянето, паметта. Та именно паметта е основа на това, което е прието да се нарича личност — нали сте съгласни? Как и къде се натрупва информацията, опитът — дали тези изследвания не са свързани и с навигацията на змиорките? А използуването на биологични елементи в различни технически конструкции е много перспективно направление в биониката. Ние го наричаме „обратно моделиране“…
Исках да разпитам по-подробно Логинов как точно опитите с козата и „маймуната с две души“ могат да помогнат да се разгадае тайната около ориентацията на змиорките, но в тоя момент Андрей Василиевич бе извикан спешно на капитанския мостик.
Наближавахме бреговете на Турция и дойде време да пуснем на свобода пленените змиорки, които с такива приключения бяхме ловили под проливен дъжд, в бурната нощ, а после карали със самолет от бреговете на Балтика до Черно море.
Това беше тържествен момент, който привлече всички на палубата. Преди да пусне някоя змиорка в морето, Волошин лично проверяваше миниатюрните сигнализатори, прикрепени за гъвкавото, мускулесто тяло на всяка от тях така, че да не й пречат да се движи свободно във всички посоки. Тези майсторски уреди имаха доста невзрачен вид — просто малка пластмасова кутийка. Но от разказите на Волошин знаех колко е трябвало да си блъскат главите „едисоновците“, за да вместят в тези кутийки достатъчно мощен източник на сигнали, които да могат да бъдат улавяни през водните пластове от няколко десетки километра разстояние, и батерийки за електрозахранване.
— В тях работят бактерии, от които гъмжи морската вода — хвалеше рожбата си Волошин. — Практически вечен двигател, който уверявам ви, опровергава втория закон на термодинамиката…
Сега Сергей Сергеевич беше сдържан и сериозен. След като проверяваше и включваше сигнализатора, той тържествено подаваше змиорката на Елена Павловна, която също така внимателно я пущаше в специалния шлюз. А ние, надвесени от борда, следяхме как змиорките една след друга, без ни най-малък плясък, изчезваха в морската дълбина.
Като пожела на последната змиорка приятен път, Волошин забърза към камерата за звуковиждане, която кой знае защо всички упорито наричаха „локаторна“, макар че тя нямаше нищо общо с корабния локатор. Аз го последвах.
Пред пулта в локаторната седеше техник в син комбинезон и притискайки с две длани към главата си кръглите каучукови капаци, се ослушваше в тайнствените гласове на океана.
— Има ли? — още от прага попита Волошин.
Техникът разбра въпроса на Сергей Сергеевич по движението на устните и отговори весело:
— Всичко е наред! Вашите фарчета сигнализират с всичка сила. Послушайте сам, Сергей Сергеевич.
Волошин седна до него и взе вторите слушалки. Лицето му постепенно губеше непривичната си сериозност и ставаше пак насмешливо и закачливо.
— Вървят заедно и черноморските, и доведените, чувате ли? — попита техникът.
Волошин кимна. Уловил погледа ми, техникът свали слушалките си и ми ги подаде.
През някакви подводни шумове и скрибуцания от време на време се чуваха ясно призивни сигнали. Те бяха различни: един — къс и с по-висок тон, друг — по-проточен, по-басов. Първият сигнал ми беше вече познат, вчера го бях слушал. Тогава ни осведомяваха за движението си в морските дълбини местните змиорки, уловени и снабдени със сигнализатори, преди да излязат в морето от кримските и кавказките реки. А сега към тях се бяха присъединили и гостите от бреговете на Балтика, за да плуват ведно към далечното Саргасово море. Ще намерят ли пътя за там?
Сигналите звучаха бодро и успокояващо, пригласяйки си един на друг.
— Е, как е?
Обърнах се и видях, че през вратата на кабината надничат Елена Павловна и Логинов, а зад тях се беше събрала цяла навалица.
— Като по компас — отвърна весело Волошин, сваляйки слушалките си. — Карат право към Босфора!
Следвайки змиорките, ние минахме Босфора, без да се спираме, и излязохме в Средиземно море. А там ни причакваше буря.
Стръмните талази, окичени с бели пискюли от пяна, един след друг се нахвърляха върху острия стоманен вълнорез на „Богатир“, обливайки палубата с пръски. Корабът изведнъж намали скорост.
През нощта повикаха Волошин в локаторната. Връзката със змиорките е прекъсната!
„Богатир“ спря, изведнъж станал играчка на разбеснялото се море. Понякога наклонът достигаше към четиридесет градуса, тъй че от пода внезапно политаш към стената на каютата, като че ли „Богатир“ се готвеше да се преобърне. Никой вече не мислеше за сън.
След това започнахме с най-малка скорост да описваме големи кръгове в бурното море. Локаторите прослушваха цялата водна маса, но не успяваха да уловят нито един сигнал от изчезналите незнайно къде змиорки.
Към края на третия ден бурята утихна. Обаче изгубилите се змиорки все така не даваха никакви сигнали. Волошин и Елена Павловна тръгнаха да ги търсят с мезоскафа. „Богатир“ също продължаваше диренето, като често менеше посоката.
Но чак след два дни успяхме да уловим желаните сигнали — най-напред един, после — друг, а след това дори на няколко змиорки наведнъж.
Установи се, че всички те са „местни“ змиорки, белязани в реките на Черно и Азовско море. Нито една от змиорките, които с такава мъка бяхме ловили в дъждовната, ветровита нощ, а после пренасяли тържествено със самолет от Балтика, не даваше сигнали. Те бяха изчезнали безследно в морските дълбини.
Научните спорове пламнаха с нова сила. Не можеше да се разбере случайно ли са изчезнали именно балтийските змиорки или закономерно са се отклонили от непознатия маршрут, тъй като за пръв път плуваха по него?
— Опровергава ли изчезването им вашата магнитна хипотеза? — попитах Елена Павловна.
— Не зная — отговори тя тъжно. — Разбирате ли, при урагана уредите отбелязаха силна магнитна буря, даже от време на време радиовръзката се прекъсваше. Може тъкмо тя да е отклонила змиорките от правилния път — и най-вече балтийските, които са свикнали на определен „модел“ на магнитните силови линии, различаващ се от местния. Разбира се, на тях им е по-трудно да се ориентират в непривични условия.
— Но значи това потвърждава вашата хипотеза!
— Не зная! — повтори тя, повдигайки рамене. — Работата е там, че местните змиорки, връзката с които успяхме да възстановим сега, плуват на такава дълбочина, където някое мощно течение може наистина да ги носи към Гибралтар.
Тя се прибра в лабораторията си, а аз останах да стърча в недоумение насред палубата. Наистина как да се разбере по какъв тайнствен компас се водят змиорките в морските дълбини? Да можехме да разпитаме самите тях…
Вечерта се събра разширен научен съвет да обсъди спешни научни въпроси. Но Логинов не ми разреши да присъствувам на него.
— Ще пречите — каза той.
— С какво?! Ще се намърдам в някое ъгълче и ще стоя по-тихо и от мишка.
— Може да се засмеете или просто да изпуснете някаква отклоняваща вниманието реплика — рече Логинов неочаквано.
Облещих се:
— Нима на вашите заседания е толкова смешно?!
— На външен човек може да му се сторят… малко необикновени. Работата е там, че ние водим разискванията си по специален метод. Психолозите го наричат „метод на мозъчната атака“.
— Толкова по-интересно ще бъде да присъствувам на такова заседание! А в какво се състои този метод?
— Преди всичко на такова обсъждане се дава пълна свобода на фантазията на всички присъствуващи, та никой да не се стеснява да се изказва. Дори се стремим да подбираме в групата на фантазьорите близки по темперамент хора. Председателят — Главният фантазьор — много кратко и по възможност в увлекателна форма поставя на обсъждане някой наболял проблем. После се изказват поред всички желаещи. Предложенията трябва да бъдат най-много от две изречения…
— Даже най-налудничавите?
— Даже. Категорично забранено е при това смеенето, подхвърлянето на реплики или правенето на забележки. Пълна свобода на „просветленията“ и фантазията! Важното е да се освободи мисленето на всеки от общоприетите догми, в това е целият фокус…
— Но нали не предлагат нищо такова! — изтръгна се от устата ми.
— На миналото заседание, преди да излезем на море, за петнайсет минути бяха направени шейсет и едно предложения. Осем от тях можеха да се приложат незабавно, деветнайсет се нуждаеха от малка проверка, двайсет и шест изискваха по-продължително проучване и само осем нямаха никаква стойност — внесоха ги просто от добро настроение. Какво мислите: икономичен ли е този метод или не?
Премълчах.
— Такава конференция трае малко, не повече от един час, иначе всички се уморяват и почват да дрънкат глупости — продължи Логинов, като ме поглеждаше по навик изпод вежди. — Всичко се записва на магнетофон, после се стенографира. А тази стенограма се предава за обсъждане вече от друга група — критичната. Там гледат всяко предложение да бъде преценено безпощадно, разгледано трезво и сериозно от всички страни, никакви фантазии.
— Е, как да пропусна такова необикновено заседание! — замолих се аз.
Но Логинов беше неумолим:
— После ще ви дам да прослушате магнетофонния запис на това сборище.
Впоследствие действително прослушах няколко пъти записа на това съвещание и на още няколко други.
Впечатлението беше особено. Отначало Волошин произнесе шеговита реч, по-подходяща за вечеринка, отколкото за научно събрание. Веднага отвред се посипаха лаконични реплики. Някои предложения привличаха със своята оригиналност и изглеждаха разумни. Други звучаха просто като неуместни шеги.
Спомням си, ставаше дума как да се измисли начин бързо, просто и здраво да се свързват краищата на проводниците в един уред. Някой от дъното на стаята се обади:
— Най-просто и бързо е да ги стискаме със зъби…
Логинов не грешеше: в тоя момент аз нямаше да се сдържа да прихна или да изразя гласно негодуванието си. Но от протокола за заседанието на втората, критичната, секция, която внимателно и трезво преценяваше всяко предложение, с голямо учудване узнах, че именно този смешен способ е навел нашите „едисоновци“ на мисълта за едно приспособление, представляващо щипка, подобна на клещи, с която можеха да се спояват здраво жици по студения способ…
6. Тайнственото „алито“
Научният съвет завърши, но разпалените дискусии продължаваха от сутрин до вечер във всички кътчета на кораба.
„Подгряваха“ ги змиорките, които плуваха някъде в морските дълбини и от време на време съобщаваха за присъствието си с условни сигнали. Всеки сигнал се чакаше с нетърпение от всички и към един часа следобед участниците в експедицията се събираха неизменно на горната палуба, около голямата карта, на която се нанасяха току-що получените и разшифровани пресни сведения.
— Вървят като по компас! — произнася Макаров възхитено с басов глас.
Да, все по-удължаващите се е всеки изминат ден червени ивици на маршрутите на всички змиорки постепенно се събират в едно дебело снопче, насочено точно към Гибралтар!
В това време над „Богатир“ прелита малко ято някакви птици. Летят високо, едва се виждат на небето. И аз подхвърлям дума, че тайнствената способност на змиорките да си намират верния път е може би по-чудна от загадката около ориентацията на птиците…
— Какво им е на птичките! — пренебрежително маха с широката си лапа Макаров. Ръцете му съвсем не подхождат на учен. Отде са се взели на дланите тия мазоли, като на гребец или на дървар? И защо са винаги издраскани — сигурно и той се занимава с някаква техника, а с такива дебели, непрегъващи се пръсти май не е лесно да се пипат тънки жички и мънички бурмички…
— Птичките лесно си намират пътя — продължава Иван Андреевич, присвивайки сините си, малко хитри очички. — Тях вече сме ги разбрали. Те виждат звездите и слънцето. А под водата е вечна тъмнина. Температурата на голяма дълбочина също е винаги почти еднаква. Никакви ориентири, трудно е да определиш даже къде е „горе“ и къде „долу“, защото водата придава на телата практическа безтегловност. Астрономите казват, че космосът, където не действуват законите на Нютон, може да се оприличи на ципа на сапунен мехур: ако се движиш дълго в една и съща посока, на края ще се върнеш там, отдето си тръгнал. Представяте ли си? Под водата е също като в космоса, само че без звезди.
— Затова ли смятате за най-вероятна магнитната хипотеза? Но защо тогава балтийските змиорки се отклониха и изчезнаха?
Очите му съвсем се скриват в дълбоките си хралупи-цепнатинки, косматите вежди помръдват и Макаров отговаря уклончиво:
— Ще видим…
За разлика от темпераментния и разпален Волошин той не обича да спори.
А наоколо споровете все повече и повече се разгорещяват…
Аз вече не затварям бележника си, изписвайки страница след страница:
„Казимир Павлович смята, че тайнственото изчезване на змиорките, докарани от бреговете на Балтика, съвсем не е свързано с магнитната буря. Той си има хипотеза, която се различава донякъде от «класическата».
— За ориентирането на змиорките в открито море помага не толкова температурата и солеността, колкото химическият състав на водата. Те нямат никакъв орган, способен да долавя измененията в земното магнитно поле. Пък и това е несигурен ориентир, както току-що за сетен път се убедихме: достатъчна е дори малка магнитна буря, за да станат компасите безполезни. А химическият състав на водата във всеки район се характеризира с голямо постоянство. И обонянието на речните змиорки — това е много важно! — е развито до съвършенство. Ние правехме специални опити. Установи се, че змиорките могат да различат най-нищожни примеси от чужди вещества във водата. Ето например за нагледност: ако разтворим в Ладожкото езеро само един грам спирт, змиорката ще го усети. Представяте ли си колко тънко е обонянието й?
— Но защо се загубиха, отбиха се от пътя тъкмо балтийските змиорки, а не местните?
— Защото за балтийските змиорки преминаването в Средиземно море, чиято вода се отличава с много висока соленост и температура, се е оказало прекалено рязко. Това именно ги е отклонило…“
Доводите на Бек ми се струват убедителни. Змиорките може наистина да се ориентират по миризмата — нали уж е вече доказано, че точно така далекоизточната сьомга намира пътя си към устията на реките, където някога се е родила.
А на змиорките им помага и течението. Сигналите потвърждават, че през цялото време те се движат горе-долу на една и съща дълбочина, в неговите струи, които ги носят към Гибралтар.
Но има и други хипотези. Когато се приближих до една от спорещите групи, аз чух разпалени разсъждения за гравитацията. Тук доказваха, че змиорките се ориентират по промените в силата на земното притегляне, които нашите уреди са безсилни да доловят, и това звучеше много убедително.
Макаров не се месеше в споровете, но Елена Павловна продължаваше да защищава магнитната хипотеза.
— Ами ако опитът не е изпипан както трябва и вашите сигнализатори пречат на змиорките да се ориентират по магнитните линии, отклоняват ги със своите смущения? — има тя непредпазливостта да каже веднъж на Волошин в стремежа си да разбере защо част от змиорките са изчезнали в дълбините на океана.
Сергей Сергеевич даже за известно време онемя от възмущение, а после се залови да доказва, че всички сигнализатори са снабдени със специална защита, не могат да дават никакви смущения. И защо тези мними смущения са объркали само балтийските змиорки, а останалите продължават да се движат уверено към Гибралтар?!
— Такива нападки са непозволен похват, драга Елена Павловна — негодуваше комично Волошин. — Още повече спрямо съюзник.
Доколкото разбрах, Сергей Сергеевич също поддържаше магнитната хипотеза, макар и в донякъде променен вариант. В това може би се прояви отново неговата „техническа склонност“. Той смята, че змиорките се водят не просто от магнитните влияния, а от електрическите токове, които пронизват всички пластове на морската вода. А рибите, както отдавна вече е доказано от съветските учени, са много възприемчиви към такива токове.
Ала Казимир Павлович се отнася към тази хипотеза още по-скептично, отколкото към магнитната:
— Карти на земното магнитно поле има отдавна, и то доста точни. А за електрическите токове в океаните почти нищо не знаем. Посоките им са изучени далеч по-малко, отколкото например на обикновените течения.
Слушам тези спорове и все повече изпадам в недоумение. Но какво, изчезването на балтийските змиорки по време на урагана и магнитната буря опровергава ли всички хипотези или ги потвърждава?
Кой е прав? Ето и още една хипотеза: днес Сергей Сергеевич с много тайнствен вид ми намекна, че е възможно някакво съвсем особено „навигационно обоняние“ да води змиорките към Саргасово море…
— Повярвайте ми: ние сме пред откриването на съвсем нов вид енергия, която може да се предава мигновено на всякакви разстояния.
Шегува ли се с мен или не? А какво мисли Логинов? Попитах Андрей Василиевич какво мисли. Той повдигна рамене и отвърна:
— Моята хипотеза се състои в това, че не градя никакви хипотези. Много по-интересно ми е да изучавам чуждите. Да наблюдавам, тъй да се каже, играта на ума.
Изглежда, че началникът на нашата експедиция наистина не си криви душата. Аз вече започвах да свиквам с държането на Андрей Василиевич, малко странно за човек, който ръководи всички научни изследвания, а още повече за директор на институт.
Така че ние плавахме полека по лазурните вълни на топлото море, под синьото високо небе, като често спирахме, за да организираме поредната научна станция. Тогава „Богатир“ лягаше в дрейф понякога с часове, а към водата се устремяваха цели гирлянди от какви ли не уреди. Те осведомяваха за температурата и солеността на водата на различни дълбочини, за скоростта и посоката на теченията. Други уреди измерваха електрическите токове в морската вода и отбелязваха и най-малките промени в магнитното поле.
Няколко пъти изстрелвахме ракети. Те се издигаха над стартовата площадка бавно, с грохот, сякаш неохотно и като увеличаваха постепенно скоростта си и преодоляваха земното притегляне, изчезваха в небето. Предназначението им беше да проучат и съобщят по радиото на учените какво става през това време в атмосферата.
Всички тези сведения, получени от небесата и от морските дълбочини, се нанасяха на широките полета на картата, където се събираха в едно снопче алените линии на загадъчните маршрути на змиорките, устремени към далечните си мръстилища…
Елена Павловна и Макаров направиха няколко опита в лабораторията, като поставяха змиорки в магнитни полета с различна сила. Тези изследвания дадоха неочаквани резултати. Змиорките възприемаха добре изкуственото поле, докато то се различаваше малко по напрежение от природното, земното. А силните магнитни въздействия, превишаващи четиридесет и дори петдесет пъти тия, които са обичайни за земното поле, напротив, не влияеха никак на змиорките!
Излиза, че магнитната буря съвсем не можеше да отклони балтийските змиорки от пътя им. Навярно те дори и не са я усетили. Но защо тогава са се загубили?
Магнитната хипотеза изглежда се рушеше. Елена Павловна ходеше съвсем обезсърчена. В замяна на това Бек тържествуваше.
Ставаше горещо. От юг, откъм Африка, по цели дни духаше горещ вятър, който понякога посипваше палубата с остри песъчинки. Странно беше да се мисли, че може да са донесени направо от пустинята Сахара.
Освен вече дотегналите забрани да не се пуши на всички палуби и да не се хвърлят угарки зад борда, високоговорителите известяваха страшно нови нареждания: да не се ходи из служебните помещения без ризи, да не се излиза на бака разголени по гащета, да не се изнася на палубата спално бельо и да се спи само в каютите, „за да не се превърне корабът в плаващ катун“…
Постепенно корабът ни стана родна къща, а плаването — привичен и дори малко скучничък бит. Аз вече много добре се ориентирах из многобройните стълби и коридори и даже престанах да се спъвам в комингсите — прекалено високите стоманени прагове на люковете.
Но учените продължаваха да ме учудват с необикновените си занимания.
Когато се отбих веднъж в лабораторията при биолозите, заварих Елена Павловна и Казимир Павлович да изучават една най-обикновена муха. Те поред разглеждаха през микроскоп крачетата на мухата, които при голямо увеличение изглеждаха като мъхнати стъбла на някакви чудновати палми, и си разменяха загадъчни отсечени реплики:
— Прекъснахте ли напрежението?
— Да. Но трябва да се измери киселинността.
В стъклен буркан до микроскопа на масата сърдито бръмчаха още десетина мухи, жадуващи да дадат приноса си за науката.
— Да можехме непрекъснато да измерваме как се мени потенциалът — въздъхна Бек.
— Волошин може би ще успее да измисли как да се прави това? — проговори Елена Павловна.
Горкият Волошин! Сега ще го накарат пък да мисли как да се сложи на муха термометър. Това май не е по-лесно, отколкото да подковеш бълха…
Но когато учените ми обясниха каква тайна на мухата ги интересува, цялата ми ирония бързо се изпари. Оказва се, че природата е надарила обикновената муха с чудната способност моментално, за част от секундата, да прави химически анализ на всички вещества, до които едва се докосват мъхнатите й крачета.
— И което е най-поразително — разясняваше ми оживилият се Казимир Павлович, — мухата възприема с тъпичките косъмчета на крачетата си не химическите въздействия, а електрическите…
— С други думи, нервните клетки на мухата се възбуждат различно, в зависимост от електрическите свойства на молекулите на веществото — вметна Елена Павловна.
— Точно така — разпали се още повече Казимир Павлович и започна да се разхожда покрай масата. — Вместо бавните химически реакции мухата прави мигновен електроанализ. Представяте ли си колко примамливо би било да се създаде такъв анализатор?
„Представям си как ще се запали Волошин от тази задача“ — помислих си аз.
Приятелите ми отново се заеха да изучават мухата под микроскоп, а аз се оттеглих, като се постарах да затворя вратата без скърцане, за да не им преча…
Веднъж заварих Бек в каютата му да се занимава с нещо друго, което ми се стори още по-чудновато.
Той изучаваше внимателно фотокопия от някакъв ръкопис. Цялата маса беше отрупана с големи гланцови отпечатъци. На нея бяха скупчени и дебели книги в старинни подвързии. Между тях ми попадна под окото разтворен латино-руски речник.
Ръкописът явно беше на латински. Големи листа, изписани от горе до долу със ситен, но красив и лек, сякаш политнал нанякъде почерк. И веднага странни рисунки и по полетата, и направо между текста — нещо като преплуващи река коне, някакъв ципест крак, като на жаба, а под него — човек, застанал до гушата във вода, лицето му закрито с нещо като маска.
— Какво е това? — учудих се аз.
— Това ли? Фотокопия от ръкописи на Леонардо да Винчи.
— На кого?
— На Леонардо да Винчи, гениалния учен и художник — нима сте забравили?
— О, не, разбира се, много добре зная какъв е бил Леонардо да Винчи. Но защо ви са неговите ръкописи?
— Опитвам се да ги разшифровам в свободното си време.
Учудването ми нарастваше и изглежда твърде красноречиво се изразяваше на лицето ми, защото Казимир Павлович ме покани да седна на края на леглото, като ми освободи местенце от натъркаляните и тук книжа и отпечатъци, и се постара да ми обясни по-подробно какво точно го интересува.
— Леонардо бил всестранно развит човек, гений. Помните ли как ги е наричал Енгелс: „титани на епохата на Възраждането…“ От какво ли не се увличал: и от авиация, и от алпинизъм, от научна организация на труда и океанография, от всевъзможни предмети на домашния бит и от загадките на вселената, а да не говорим какъв гениален художник е бил! Много изследвания е посветил Леонардо да Винчи и на морето, по-специално на водолазното дело…
Казимир Павлович порови в купчината отпечатъци и ми подаде един от тях.
— Виждате ли, леководолазна маска, почти съвременна.
— А формата на очилата е дори по-удобна, имат по-широко зрително поле.
— Може би. Бележките на Леонардо по водолазно дело били пръснати из най-различни ръкописи. За пръв път се опитал да ги събере и разшифрова нашият забележителен учен професор Рубен Абгарович Орбели, когото с пълно право можем да наречем основател на подводната археология. Когато публикувал преводите си, в Италия дори помислили, че Орбели е успял да открие в един от съветските архиви някакъв неизвестен ръкопис на Леонардо да Винчи.
— Казимир Павлович, защо няколко пъти си послужихте с думата „разшифрова“? — попитах аз. — Нима ръкописите на Леонардо са зашифровани?
— Там именно е трудното — въздъхна Бек. — Вгледайте се по-внимателно във всеки ръкопис…
— Но аз не зная латински.
— Дори и да знаехте, пак нищо нямаше да разберете. Първо, Леонардо от детинство е бил левак и затова бил свикнал да пише не както е общоприето, а обратно — отдясно наляво. Освен това оригиналните мисли изглежда толкова бързо се сменяли в главата му, че ръката не сварвала да ги записва. Затова си служел със съкратен скоропис. Отгоре на това Леонардо понякога ту разделял думите на срички, ту обратно: съединявал заедно няколко думи. Често вместо „g“ пишел „d“, „u“ заменял с буквата „i“, а някои букви обръщал въобще наопаки.
— Н-да… Като че нарочно искал да ви създаде работа! Но защо е правел това?
Казимир Павлович повдигна рамене:
— Може би машинално или по-право съзнателно. За да не може всеки да прочете записките му. Затова и досега, за съжаление, повечето от тях остават неразшифровани.
— Но защо все пак му е била нужна такава секретност?
— Причините са много. Спомнете си времето, в което е живял. Страхувал се да не го обвинят в магьосничество, в черна магия. Но главното може дори да не е в това.
Като потършува, Казимир Павлович извади малко квадратче от дебела хартия. На него беше написано нещо на пишеща машина — значи, явно не с ръката на Леонардо, — макар че може вече да е успял да изнамери и пишеща машина, този наистина сторък гений?
— В много записки Леонардо твърди, че е открил и проверил начин за престой под водата на всякаква дълбочина, „доколкото може човек да изтрае без ядене“ — както пише той. Значи, няколко часа, а дори и дни, нали? За дишане използвал някаква газова смес, която наричал „алито“. Това може да се преведе горе-долу като „дъх“ или „дишане“. Състава й скрил, но тя не е обикновен въздух. И не чист кислород. — Казимир Павлович повдигна замислено рамене, въртейки между пръстите си квадратчето дебела хартия, после спря погледа си на него и добави: — Леонардо е дал отговор на въпроса, който зададохте: защо е зашифровал изобретението си. Искате ли да знаете?
— Разбира се!
— „Как и защо не описвам начина си за престой под водата — колко време мога да остана без храна, и не публикувам и не разпространявам това? — прочете Бек монотонно. — Поради лошата природа на людете, които биха извършвали смъртоубийства на дъното на моретата, като разрушават корабите от дъното и ги потапят ведно с намиращите се на тях люде…“
Казимир Павлович ме погледна и запита:
— Ясно ли ви е?
— Да. Но нали все пак се надявате да разшифровате това загадъчно „алито“?
— Може би. Във всеки случай трудовете на великия Леонардо могат да ни помогнат да намерим най-добрите газови смеси за гмуркане на големи дълбочини. Аз вярвам в това. Сергей Сергеевич, макар и да взе на подбив увлечението ми, разправяше веднъж, че американски инженери, изглежда, се опитали неотдавна да построят безмоторен самолет по схематичните чертежи на Леонардо да Винчи. И представете си: самолетът лети великолепно!
— Не е ли остарял?
— Не.
Дълго престоях тогава в каютата на Бек и когато я напуснах, си мислех по какви удивителни пътища наистина се развива науката в наше време. Нещо повече, най-интересните открития се извършват именно в допирните точки, на границите на различните науки, и върху тях работят едновременно инженери и биолози, химици и физици. Но излиза, че и предишни открития могат внезапно да оживеят, подхранвайки науката с нови оригинални идеи.
Обаче змиорките, „маймуните с две души“, чудните анализатори в крачката на мухите, подводните кози и зашифрованите ръкописи — как да се смеле и систематизира всичко това?…
Животът си течеше нормално, а „Богатир“ плаваше все по-нататък и по-нататък. Ние минахме гърбатите скали на Гибралтар и излязохме в простора на Атлантика.
Змиорките ни бяха извели точно. Но какво ще правят сега? Как ще си намерят пътя към мръстилищата в открития океан?
Изглежда, че до Гибралтарския пролив змиорките бяха просто изтласкани от дълбочинното течение. През цялото време те са се държали в неговите струи и никакви ориентири не са им трябвали.
А балтийските змиорки? Дали не са се загубили, понеже това течение се е оказало съвсем непривично за тях. Ако са се насочвали към мръстилищата по обичайния път — през проливите Зунд и Категат, в открито море са щели да попаднат в мощните струи на Гълфстрийма. И са щели да плуват срещу течението — все по на юг, където водата е по-топла…
Учените бяха прекъснали привичния им път и ги бяха пренесли по въздуха в съвсем друго море — в топлото Средиземно. Змиорките са намерили в дълбините му някакво течение и автоматично са се насочили срещу него, точно към противоположната на Гибралтар страна. Сигурно затова и са се загубили? А е трябвало да плуват по течението, както са направили местните змиорки.
Но ако цялата работа е само в това, значи, възникват нови трудности и загадки. Защо така различно се държат змиорките, които са се родили някога все в същото Саргасово море и само по каприза на вълните и теченията са били отнесени след това, едни към устията на прибалтийските реки, други — към Черно и Средиземно море? Как са запомнили, че за да стигнат до мръстилищата, първите трябва да плуват срещу течението, а вторите — по него? Много сложни инстинкти се получават, просто някакви зачатъци на разумен избор на пътя…
Сега змиорките са в безпътица. Пред тях е откритият океан. Как ще си търсят пътя по-нататък?
В коридора край локаторната, зад чиято врата Логинов и Волошин се ослушваха в сигналите от морската дълбина, се бяха насъбрали хора…
Сигурно бе минал не по-малко от един час, когато от локаторната излезе Логинов, огледа бързо, изпод вежди напрегнатите ни лица, усмихна се и без да чака въпроси, каза накъсо:
— Движат се точно на запад.
— А течението?
— Течението завива на юг, видях на картата — отговори някой от тълпата.
Застаналата до мен Елена Павловна се извърна към мъжа си. Лицето й сияеше. Двамата с Макаров веднага започнаха да се измъкват бързо от коридора…
Нима наистина земният магнетизъм води змиорките?
Минаха още няколко часа. На картата се появиха първите знаци. Вече не оставаха никакви съмнения: змиорките излизаха от течението, сякаш знаеха, че то може да ги отнесе далеч на юг, покрай бреговете на Африка. А Саргасово море беше на запад, и змиорките уверено се насочваха натам!
Загадки, само загадки. И не ни остава нищо друго, освен да се запасим с търпение и да вървим подир змиорките. Кой знае, може някое случайно наблюдение, някакъв дребен на пръв поглед факт да ни даде на края ключа за изясняване на удивителната тайна?
7. Тревога!
През дълбокия предутринен сън смътно ми се счу някакъв неразбираем вик, после тътен. Откъсвайки с мъка глава от възглавницата, аз с учудване видях, че Сергей Сергеевич рипа из каютата. Ето започна да си облича якето, но след като го навлече само на дясното си рамо, остави го така и се втурна да си обува ботушите. Обаче винаги толкова точният Волошин и тази операция не доведе докрай: едва нахлузи левия ботуш, той изруга гръмогласно и се впусна към вратата, държейки втория ботуш в ръка.
— Какво се е случило? Потъваме ли?! — викнах подире му.
Но Сергей Сергеевич вече беше изчезнал, отговаряйки нещо неразбрано вече зад вратата.
Скочих. В каютата — бъркотия. Моите дрехи също разхвърляни.
Закъде бързаше така? Май наистина има тревога? Обаче Волошин не би ме оставил спокойно заспал на потъващ кораб?!
Облякох се набързо и изскочих от каютата. Коридорът беше пуст. Пуста се оказа и палубата, сякаш всички бяха напуснали кораба.
А и „Богатир“ явно се бе наклонил малко с носа. Нима потъваме?!
Поне къде се намираме?
След Гибралтар „Богатир“ промени курса си и се насочи към Азовските острови, за да пресрещне там змиорките, идващи от Прибалтика.
В леката мъгла на хоризонта като че ли се открояват очертанията на планини. Значи, наблизо има земя.
Аз заобиколих широкия комин… И видях, че на носа на кораба са се събрали по моя преценка всички.
— Какво има?
— Кашалоти — отговориха ми едновременно няколко гласа.
— Къде?!
Но в тоя момент от високоговорителите прогърмя малко прегракналият глас на капитана:
— Палубната команда и научните сътрудници да се приготвят за спущане на мезоскафа!
Отначало морето ми се видя съвършено пусто — само сиви води чак до хоризонта. Вече се канех да запитам съседите си: „Но къде са китовете?“, когато изведнъж видях вдигнал се над вълните фонтан от водни пръски. Като се вгледах, различих сиво като водата дълго тяло, което леко и стремително пореше вълните. А ето до него и втори кашалот, трети…
В този момент единият кашалот внезапно изскочи високо от водата, сякаш нарочно, за да ни даде възможност да го разгледаме по-добре целия, и падна обратно в морето, вдигайки пенливи водопади от пръски.
Ние просто ахнахме.
— Че той има двайсетина метра! — провикна се възторжено някой.
Възражения не последваха. Може би за пръв път наблюдавах такова рядко единодушие между нашите страстни диспутанти.
„Богатир“ се приближи съвсем близо до гмуркащите се кашалоти. Те бяха девет: най-големият, очевидно главата на това семейство, шест женски с почти еднакъв размер и две малки — впрочем те можеха да бъдат наречени така съвсем условно, защото всяко от тях достигаше все пак не по-малко от пет метра дължина!
Кашалотите не ни обръщаха никакво внимание. „Богатир“ бавно се приближи почти съвсем до тях. Китовете продължаваха да се гмуркат спокойно. Когато изплуваха на повърхността и изпразваха мощните си дробове, за да поемат въздух, пръските от фонтаните падаха право на палубата, обливайки ни като дъжд.
Водачът стоеше все пак на известно разстояние от кораба. Но малките доплуваха до самия борд и за наш всеобщ възторг едно от тях дори като че се почеса о него.
Машините работеха с най-малка скорост, за да не наранят случайно кашалотите. Изглежда, че нашите се готвеха да правят някакви наблюдения. Какви?
Огледах се. Наоколо само свободни от вахта матроси. Никой от научните работници не се виждаше.
О, разбира се, те са сега при мезоскафа! Втурнах се натам…
Около мезоскафа се бе събрал почти целият Научен съвет в пълен състав, само Елена Павловна не се виждаше. Казимир Павлович беше облякъл син комбинезон, явно се готвеше да участвува в потапянето. А Волошин? Пъхнал ръце в джобовете си, Сергей Сергеевич стоеше малко настрана и внимателно, но без да се меси, наблюдаваше как неговите „момчета“ приготвят мезоскафа за потапяне.
— И вие ли ще се гмуркате, Казимир Павлович? — попитах.
— Разбира се. А защо се учудвате? Та китовете са ненадминати гмуркачи и аз искам да погледам как вършат това. Намирани са кашалоти, загинали, понеже се оплели в телеграфен кабел на повече от два километра дълбочина. Ала изплуват бързо, тъй като не ги е страх от кесонната болест…
— А вие, приятелю мой, се надявахте да се намери свободно местенце в мезоскафа? — смигна ми приближилият се Волошин. — Не мечтайте. В конструкцията му не са предвидени места за печата.
— Но изглежда самия вас няма да ви вземат, драги Сергей Сергеевич!
— За съжаление още не съм развил телепатичните си способности дотам, че да ви изпепеля с поглед — отвърна Волошин зловещо. — Но и това ще стане! А дотогава отлагам ответния удар, защото много бързам.
— А закъде бързате? — наострих уши, страхувайки се да не пропусна нещо интересно.
Сергей Сергеевич се усмихна и отговори многозначително:
— Натам, откъдето най-добре могат да се наблюдават китовете — и закрачи към стълбата.
Аз стоях на палубата малко объркан. Да тръгна ли след него или да остана? Накъде се е запътил?
Но в тоя момент над палубата прогърмя усилена от високоговорителите команда:
— На лебедката! Спущай полека!
Спуснаха мезоскафа на вода. Една лодка пренесе до него Логинов, Макаров, Бек и един от „младите едисоновци“, който сега трябваше да смени Волошин. Един след друг те изчезнаха в люка.
Лодката се отдръпна от мезоскафа. Водата около него заклокочи и той започна бавно да потъва.
Ето че и рубката вече се скри под водата.
Като се огледах, видях, че всички членове на експедицията вече са изчезнали от палубата. Но откъде правят наблюдения и какви точно?
Наблюдателната камера е на носа! Как можах наистина да забравя за нея!
Завтекох се нататък, като по пътя едва не се търколих от стръмната стълба. Тихичко пооткрехнах вратата, проврях се с рамото напред…
В камерата — полумрак. Всички лампи са угасени, само от огромните илюминатори се лее слънчева светлина, помътнена от водата.
Исках да се приближа повече до илюминатора и замрях, като чух недоволния глас на Елена Павловна:
— Внимателно, че ще ме настъпите. Кой е?
— Аз съм, Елена Павловна. Няма ли да преча?
— Не, ако мирувате.
Отпуснах се на дюшека и се прилепих до илюминатора…
И видях съвсем наблизо, на около четири метра от мен, черен лъскав хълбок на кашалот!
После гигантът се обърна и заслиза надълбоко, като работеше ритмично с широките перки на мощната си опашка, сякаш ни помахваше за сбогом, преди да потъне в дълбините на океана.
Той се отдалечи и зад илюминаторите опустя.
— Окончателно ли си отиде? — запитах аз.
— Мисля, че не.
— А къде са другите?
Мина минута, втора. Кашалотите не се показваха.
Елена Павловна вдигна телефонната слушалка, окачена на стената.
— Мостикът ли е? Аркадий Платонович, не виждам кашалотите… Добре. Отдръпнали са се настрана — поясни тя, като окачи слушалката. — Ей сега ще се опитат да се приближат отново до тях.
— Жалко, че толкова трудно могат да се наблюдават — изразих съчувствието си. — А навярно от мезоскафа изобщо само по чудо можеш да видиш отблизо гмуркащ се кашалот. Опитай се да отгатнеш и да се озовеш точно там, където се гмурне.
— Да, техниката ни още не е съвършена. Волошин отдавна обещава да направи звукова примамка, ала все не излиза нищо особено…
„Звукова примамка“ звучеше загадъчно и много интригуващо.
— А къде впрочем е сега Волошин? — запитах аз.
— Вероятно в своята локаторна.
— На главната палуба ли е тя?
— Да, до радиокабината.
— Трябва да надзърна там.
Над вратата на локаторната светеше червена лампичка. Поколебаех се: пред рентгеновите кабинети в болницата има такива лампички — като светнат, предупреждават, че влизането на външни лица е забранено. Но все пак почуках на вратата и като не получих никакъв отговор, предпазливо я открехнах… Там цареше пълен мрак, само някъде с призрачна, студена светлина мъждукаха разноцветните скали на уредите.
Какво ли може да се види оттук?
— Застанете на място и не мърдайте, докато свикнат очите ви! — произнесе страшно в тъмнината Волошин. — Иначе току-виж, че сте ни направили късо съединение в най-пикантния момент.
Лека-полека очите ми свикнаха с тъмното. Аз вече различавах два силуета, надвесени над нещо в напрегнато очакване.
Проточен скърцащ звук наруши изведнъж тишината — сякаш бавно се отваряше лошо смазана врата.
— Не много мелодично гласче, а? — каза тихичко Волошин.
— Чие?
— Ето на, кашалотът ви поздравява, а вие…
— Глас на кашалот ли беше това?
— Да. По-право един от гласовете му. Другите не чуваме, те са от далечна част на спектъра, но въпреки това уредите ги записват, после ще ви покажа. Важното тук е да не се пропусне нищо, много от това може да послужи за подобряване на нашата техника. Нали не сте забравили моята лъчезарна мечта — да направя света прозрачен? Та ето, има какво да се поучим в това отношение от кашалота…
Волошин замълча, проверявайки някакъв уред, после продължи:
— Зрението на кашалота е развито слабо, не може да види даже собствената си опашка. Но в замяна на това по ехолокация може да му се дадат сто точки пред делфина. Приема сигнали в най-широк диапазон честоти — от няколко десетки херца до двеста хиляди. А горният предел на чуваемост на нашето ухо е десет пъти по-нисък. Тъй че те в пълния смисъл на думата виждат с ушите си, различавайки препятствия до десети части от милиметъра. Значи, при нужда ултразвукът може да служи на животното за защита или за нападение: кашалотът оглушава с него жертвата си, отнема й способността да се ориентира. Как прави това, още не е ясно.
Сергей Сергеевич поклати печално глава, но веднага додаде бодро:
— И ние обаче умеем нещичко, умеем нещичко… Ей сега ще видите. Готов ли си, Петя?
— Готов съм. Да превключа ли? — запита помощникът.
— Почакай — спря го Сергей Сергеевич. — Той още не е направил пълно вдишване. Щом слезе надълбоко, тогава ще включиш.
— Само да не изпусна пак…
— Главата ти ще откъсна! Учи се да работиш точно. А включиш ли преждевременно, може да го подплашиш. Може да го е гъдел от тази честота, загадъчна работа.
Вслушвайки се в разговора им, аз разбирах само едно: работата наистина беше загадъчна.
— Подайте си ръката — извика ми Волошин. — Ето така. А сега елате тук, но така предпазливо, като че носите възврял самовар на челото си. Тук има за вас едно излишно кресло, само се старайте да го улучите. Напипахте ли го? Седнете, притаете дъх и гледайте внимателно.
Тъкмо исках да запитам какво да гледам и помощникът каза припряно:
— Започна. Включвам.
И пред мен, заслепявайки очите ми, сякаш изведнъж се разтвори прозорец към някакъв сияен простор.
То не беше прозорец, а голям екран. На него, по блестящо поле, от горе до долу, по диагонал, се движеше бързо продълговата черна сянка. На скалата от дясната страна на екрана цифрите непрекъснато се сменяха: 200… 300… 400…
— В по-едър план — изкомандува Волошин.
Черната сянка внезапно зае почти целия екран и аз познах голямото чело и сякаш отсечената глава на кашалот!
— Къде е той? — попитах.
— На повече от шестстотин метра дълбочина. Следете скалата отдясно — отговори Волошин, като се взираше в изображението.
— Увеличи малко резкостта, не ти е на фокус — каза той, този път на помощника си.
Образът стана по-ясен. Напомняше голяма черно-бяла фотография или по-право кадър от филм — защото кашалотът живееше, движеше се. Въпреки бедността на цветовете полусенките придаваха ясно и най-малките подробности.
Беше като чудо. Не разбирах как можем да виждаме гмуркащ се кит през едва ли не един километър дебел воден пласт, седнали в съвсем тъмна стая, изолирана от целия свят със стоманени стени. И може би по-ясно, отколкото бях виждал неотдавна морските гиганти със собствените си очи през стъклото, когато те лудуваха по водната повърхност.
Обърнах се към Волошин, но той ме спря с властен жест:
— Лекциите после, сега гледайте. Добър ли е образът?
— Отличен!
— Признавате ли, че тук имаме най-добрия наблюдателен пункт?
— Признавам.
— Много мило от ваша страна. Затова сега ще ви покажем нещо съвсем уникално. Искате ли да видите душата на този хубавец?
— Душата ли?
— Е, ако не душата, то поне скелета. Душата, казват, била пара, не се вижда. Ала кокалчетата… Ей сега ще опитаме.
Сергей Сергеевич внимателно отстрани младия си помощник и застана по-близо до таблото.
Няколко секунди той прави някакви фокуси с ръчките…
И изведнъж образът на екрана се промени. Сега той приличаше на рентгенова снимка. Виждаше се ясно всяко кокалче във вътрешността на кита: огромните капаци на черепната кутия, равномерно и вълнообразно движещите се прешлени на гръбнака, които по размери напомняха части на някаква чудовищна машина, гъвкавите хрущялни надебеления вътре в раздвоената опашка…
— Мътничко е, мътничко — мърмореше недоволно Волошин, следейки как се мени изображението на екрана.
— Сергей Сергеевич, локаторът хваща някакви сигнали! — провикна се внезапно Петя.
— Какви сигнали пък сега? — Волошин се извърна към екрана на хидролокатора.
От време на време по екрана пробягваше синкав пламък.
— Чудно… Повтаря се кажи-речи точно през секунда и половина — промърмори Волошин. — Какви са тези смущения?
— Прилича на ехолокация — каза Петя неуверено. — Виждате ли? Основен сигнал, а после като ехо…
— Каква е честотата?
— Около петстотин херца.
— Никой ехолот не действува на такава честота. Просто машината ти не я бива, не работиш, както трябва.
Петя изсумтя негодуващо и искаше да отговори нещо, ала Сергей Сергеевич го прекъсна:
— Виждаш ли, сигналите изчезнаха. Очевидно са били някакви смущения. Добре де, не ръмжи, ще разберем после, когато разшифроваме всичко записано. А сега по-добре следи кита, че ще го загубим.
Образът на кашалота наистина се отмести към самия край на екрана. Петя взе да настройва уреда, но изведнъж, като се озърна, рече:
— Сергей Сергеевич, той е неспокоен.
— Кой?
— Китът.
— Неспокоен ли? Да, май че е така. Добре, няма да го измъчваме.
Образът на екрана отново стана както преди: черен кашалот на светъл фон. Но необяснимо защо китът продължаваше да се държи неспокойно, аз също забелязах това. Два пъти той промени посоката си толкова внезапно, че почти изчезваше от екрана, и Волошин не успяваше веднага пак да го улови в кадър.
— Я дайте по-добре на мен, Сергей Сергеевич — помоли помощникът. — Ръцете ми са по-свикнали…
Волошин му отстъпи мястото си до таблото, като мърмореше недоволно:
— Защо се мята? Не може да сме го възбудили дотам. Продължаваш ли да снимаш, Петя?
— Снимачната камера работи още отначало, Сергей Сергеевич. Можете да проверите.
— Добре. Чакай! Не си отивай!
Волошин извика това, когато някъде в долната част на екрана изведнъж се вмъкна с бавно пълзене още едно продълговато черно тяло. Втори кит? Носът му е също тъп, само че с друга форма. И каква е тази необикновена издатина на гърба му? Някакви крила?!
— Мезоскафът! — възкликна Петя.
— Точно така — съгласи се Волошин. — Значи, те са обезпокоили кита, а не ние.
Няколко минути наблюдавахме като омагьосани как някъде в непрогледния мрак на морските дълбини, почти на километър и половина под нас, се срещнаха господарят на океаните и малкото корабче, построено от човешки ръце.
Кашалотът започна да се върти около мезоскафа. А той се спря, замря.
Представям си как всички там са се прилепили сега до илюминаторите! Сигурно се вълнуват: какво ли може да му хрумне на тоя гигант? Навярно е достатъчен един случаен удар с мощната му опашка, за да смачка и изкоруби мезоскафа като детска играчка.
Добре ни е да наблюдаваме оттук, през воден пласт, дебел километър и половина. А и колко хубаво се вижда!
— Дали да му наминем на гости? — промърмори Волошин.
Петя го погледна боязливо:
— Недейте, Сергей Сергеевич. И без това се безпокоя да не би да ги държим прекалено дълго в обсега на лъча. Нали още не е проверено, както трябва.
— Знам — отвърна мрачно Волошин. — Само че много ме сърбят ръцете. Да видим сега поне лицата им, пък после може да стигнем и до мозъка на костите им. Какво, не вярваш ли?
— Вярвам — побърза да отговори Петя, — само че ми се струва рисковано.
— Добре, остави в кадъра единия кашалот — съгласи се Волошин. — Ех, че си! Изпусна го! Избяга ни! Избяга!
— Аз не съм виновен, Сергей Сергеевич. Той избяга! Избяга!
— Вярно. Е, добре. Можеш да изключваш. Спри и камерата. До довечера целият филм да бъде проявен! Кажи им там, в лабораторията, че ще ги направя на пух и прах, ако не бъде готов.
Екранът потъмня, монотонното бръмчене на кинокамерата утихна. Електрическият ключ изщрака и аз замижах от силната светлина.
— Да излезем на въздух — каза Волошин уморено. — Интересно какво ли ще ни разкажат, когато изплават. Усещали ли са по някакъв начин нашия лъч?
Докато вървяхме по коридора, Волошин изглеждаше толкова изморен и замислен, че не смеех да му досаждам с въпроси. Но когато се качихме на палубата и влажният топъл вятър сякаш погали лицата ни с ласкава, нежна длан, Сергей Сергеевич изведнъж се оживи и попита подигравателно:
— Какво? Напират ли въпросите? Нямате търпение да опишете по-скоро историческото събитие, свидетел на което е имал щастието да бъде вашият специален кореспондент? Само че при едно условие: да не преиначавате много! И моля ви, не слагайте на тази глава някакво зловещо сензационно заглавие, като например: „Жив скелет на километър и половина дълбочина! Гъделичкаме кит!“
Избрахме си местенце на полубака, откъдето можехме по-добре да наблюдаваме гмуркащите се китове. Те все продължаваха да лудуват около „Богатир“.
— Признайте, изображението не беше съвсем лошо — каза Волошин ревниво, като палеше цигара и закриваше запалката с длан от вятъра. — Всички подробности могат да се виждат почти толкова ясно, колкото оттук, от борда на кораба, така ли е?
— Така е — съгласих се. — А зрелището със скелета беше наистина фантастично! Рентгенови лъчи ли?
— Не съвсем. Нашият уред е основан на съвсем друг принцип. Да го наречем условно звуковизор. Ние се мъчим да създадем универсален апарат, способен да прави прозрачни всякакви прегради. Но за всяка от тях е нужен специален шперц.
— Мезоскафът изплава! — прекъсна разговора ни нечий глас.
— Къде?
— Това е кашалот, а не мезоскаф!
— Само че не там, по-наляво, не гледаш, където трябва…
— И там има кит…
— Не, наистина е мезоскафът.
Водата на петдесетина метра от десния борд на „Богатир“ се запени, сякаш закипя. От пяната изскочи тясна стоманена рубка.
Когато „Богатир“ се приближи предпазливо до изплавалия мезоскаф, люкът на рубката се разтвори и от него се измъкна до кръста Макаров. Скулестото му обветрено лице сияеше.
— Поздрав от кашалотите! — викна той. — Имахме малка среща, може да се рече, между четири очи.
Волошин ме погледна многозначително и каза:
— Е, каквото сте видели, засега нито дума! Ясно ли е?
Един от моряците скочи ловко от стрелата на палубата на подводното корабче и го привърза за високия борд на „Богатир“. Спуснаха въжена стълба. Пръв се изкачи по нея Логинов, след него Бек, последен Макаров. Той тутакси тупна Волошин по рамото:
— Разбираш ли какъв късмет имахме! Обикаляме насам-нататък, все не можем да напипаме кашалот. И изведнъж се сблъскахме с един направо нос в нос! Той започна да се върти около нас. Като проявим филма, сам ще видиш. Вълнуваща гледка!
— Хм, а как… — Волошин помръдна неопределено пръсти във въздуха.
— Кое как?
— Изобщо… как мина потапянето?
— Отлично! Нали ти казвам…
— И никакви ли… смущения?
Сещах се какво иска да разбере Волошин: как са се чувствували в мезоскафа, когато го е напипал лъчът на локатора.
— Какви смущения? Та за пръв път ли се спущам? Всичко мина отлично, сеансът за наблюдения спазен напълно, а пък какво филмче донесохме! Като видиш, ще ахнеш: очичките му са малки, а като си отвори устата, току-виж, че те глътнал! Уникални снимки, истина ти казвам. Лена ще се зарадва.
— Добре, ще видим — отвърна Волошин. — Само че няма да успеят да го проявят до вечерта.
— Че защо? — възмути се Макаров. — Веднага ще го занеса лично и няма да изляза от кинолабораторията, докато не го проявят в най-добър вид. Само това остана, да похабят такъв уникален филм.
— Те вече си имат работа ей дотука — каза Волошин, като прокара красноречиво длан по гърлото си. — Аз също успях да снема тук хубаво филмче, може да се каже, уникално.
— Има си хас да можеш да снимаш оттук! Твоите кадърчета ще почакат…
— Не, Жан, съжалявам, че трябва да те огорча, но те са вече в проявителната машина.
Макаров бързо заслиза обратно по въжената стълба, изглежда, за филма. Волошин ми смигна и тръгна към Логинов, който, приседнал настрана върху капака на осветителния люк, си изуваше гумените ботуши. Казимир Павлович вече се бе запилял някъде. Май никой няма да се залови сега да ми разправя за потапянето. Ще трябва да почакам до довечера.
8. Сигнали от дълбините
По пътя за заседателната зала спрях Макаров пред вратата на кинолабораторията. Видът му беше победоносен, настроението — прекрасно. Личи, че е отворил работа на лаборантите. Но не пожела да ми разкаже нищо:
— Потрайте малко, всичко ще видите. Това трябва да се види!
В киносалона беше вече тясно, като на откриване на международен фестивал. Слава богу, Волошин ми е запазил местенце.
— Казимир Павлович, седнете при нас, ще се посместим — покани той минаващия край нас Бек.
— Благодаря, но моите химици ще се обидят, ако им изневеря.
— Какви са наблюденията ви, Казимир Павлович? — запитах аз. — Има ли нещо интересно?
Бек разпери леко ръце:
— Аз не обичам прибързани изводи, а нашата наука изисква спокойни анализи. Днес чакаме сензации от Сергей Сергеевич…
— Ех, какви ти сензации — махна с ръка Волошин. — Просто така… Някои наблюдения из областта на хидроакустиката.
— Акустичните способности на кашалотите, разбира се, са интересни — изрече Казимир Павлович бавно, — но темата на вашите изследвания, уважаеми Сергей Сергеевич, има вече дълга история…
— Още великият Леонардо… — прекъсна го Волошин.
— Точно така. Още Леонардо да Винчи пръв е предложил: „Ако ти, когато си в морето, спуснеш във водата отвор на тръба, а другия й край сложиш до ухото си, ще чуеш движещите се надалеч кораби…“
— О, разбира се, великият Леонардо е баща на биониката!
— Но признайте си: конструкцията на вашите хидрофони е основана точно на този прастар принцип, нали? — И тържествуващият Бек се засмя възглухо и тръгна по пътеката да си търси свободно място.
— Хм. И тоя крие нещо интересно — поклати загрижено глава Волошин. — Но последната дума все пак ще бъде наша — додаде той, показвайки ми заинтригуващо дебел вързоп хартиена лента, очевидно от уреда самописец, който държеше в ръка.
Първо прожектираха филма, сниман от мезоскафа при потапянето му.
Да си призная, тези бегли кадри не ми направиха особено впечатление. Те не даваха представа как са изглеждали един до друг кашалотът и мезоскафът. А ние бяхме видели това, без да напущаме кораба. Камерата хващаше ту само мяркаща се набързо опашка на кашалот, ту просто някаква голяма тъмна маса — нищо не можеш да разбереш.
Изглежда и самият Макаров почувствува, че филмът му не предизвика фурор. Когато запалиха осветлението, той се провикна възторжено:
— Уникални кадри, нали?
Но веднага, като погледна лицата на зрителите, вече със съвсем друг тон добави:
— Макар че, естествено, човек би трябвало да види това с очите си. Какво е една камера? Глупачка, все в една точка гледа…
Елена Павловна го дръпна за ръкава:
— Седни, закриваш екрана.
Стана Волошин. Целият му вид показваше пълно и безспорно тържество и аз очаквах, че той, разбира се, няма да се сдържи и ще му дръпне ликуваща реч. Но Волошин каза скромно:
— Сега ще ви покажем няколко кадри, снимани от екрана на апарат — пробен модел. Моля да ме извините за лошото качество на образа на много места. Както сами разбирате, това е само обикновен опит и апаратът трябва още да се доизкусурява. Пуснете, моля, филма от началото. — И с лек поклон също тъй скромно си седна.
Волошин не се излъга: успехът беше пълен. Дори аз, който бях видял тези изумителни кадри, гледах отново с все по-голямо вълнение как лъчът на локатора съпровожда кашалота в дълбините на океана, без нито за миг да го изпуща от полезрението си.
В салона цареше прехласната тишина, само прожекционният апарат бръмчеше. А когато звуковизорът сякаш „съблече“ кита и за миг превърна изображението му в движеща се рентгенова снимка, из салона премина възторжен шепот — и пак го замени напрегната тишина.
Но още по-голямо възхищение може би предизвика сцената на срещата на кашалота с мезоскафа.
Ето в долната част на екрана започна да навлиза стоманеното тяло на подводния кораб. Волошин не се сдържа и побърза да обясни:
— Това е мезоскафът! Гледайте по-внимателно!
— Виждаме — отвърна тихо Логинов. За мое учудване кой знае защо Сергей Сергеевич веднага притихна.
Когато и последният образ изчезна от екрана и лампата светна, аз очаквах веднага да започне обсъждане на видяното. Всички се раздвижиха, зашумяха, учените, седнали на групи по специалности, разговаряха оживено помежду си.
Но Логинов стана и рече:
— Моля не бързайте с изводите и оценките. Всички желаещи утре ще получат възможност още веднъж да видят внимателно интересуващите ги кадри. Ще бъде изработен специален график на прожекциите. А сега кратичко общо съобщение на лабораториите по биология и биохимия. Кой ще докладва?
— Казимир Павлович — каза Елена Павловна.
— Заповядайте.
Логинов седна и чух как шепнешком запита Макаров, който беше на съседния ред:
— Записваха ли се непрекъснато показанията на уредите?
— Разбира се. Нали ти лично водеше бордовия дневник.
— Не става дума за това. Когато свършим, донеси ми, моля те, всички ленти с показанията на самописците.
— Защо?
— Добре, после ще обясня. Пречим — махна с ръка Логинов.
Бек вече стоеше с показалка в ръка пред екрана и поглеждаше строго към салона, молейки за внимание.
— Ще бъда кратък — каза тихо Казимир Павлович. — Двамата с Елена Павловна успяхме предварително да анализираме данните за разпределението на планктона и измененията на солеността на водата два часа преди срещата с китовете и докато се вършеха наблюдения в непосредствена близост до тях. Данните, макар и доста оскъдни, все пак ни се виждат интересни. Моля първата диаграма.
На екрана се появи някаква цветна диаграма, от която, разбира се, нищо не можех да проумея. Трябваше да разчитаме само на обясненията на Бек, но и той просто ни обсипваше с научни термини, като движеше бързо показалката по диаграмата.
— Тук е отбелязано увеличаването на солеността, а тук — концентрацията на планктона. Моля, вторият диапозитив.
Сега на екрана се появи нещо като карта, доколкото можех да се сетя по стрелката в единия ъгъл, която показваше посоката юг-север. Нямаше никакви други ориентири, защото на картата беше изобразено късче от безбрежния океан, където бяхме срещнали китовете. През цялата карта се точеха сините изолинии на солеността и червени, които показваха разпределението на планктона. А тези примитивни фигурки сигурно представляваха скачащите китове?
— Такава беше обстановката, когато се приближихме до стадото кашалоти — продължи Казимир Павлович. — Моля да се сменят диапозитивите един след друг…
С всеки кадър се редуваха рисунки на цветни изолинии с разположението на китовете сред тези неразбираеми за мен образи, а Бек само посочваше времето:
— Дванайсет и трийсет… Тринайсет часът… Тринайсет и петнайсет… Както виждате, кашалотите се движат през цялото време точно перпендикулярно на изолиниите на солеността… Тринайсет и трийсет… Четиринайсет часът и пет минути, тогава имахме малко забавяне във вземането на проби, моля да ни извините… Четиринайсет и трийсет…
А когато кадрите престанаха да се сменят и последният от тях се закова на екрана, Казимир Павлович завърши сериозно:
— И тъй, личи съвсем ясна зависимост между увеличаването на солеността, съответствуващото й разпределение на планктона, струпването на риба и движението на кашалотите. Според мен може да се смята за доказано, че най-важни за тези китове при ориентирането им в открито море са данните, получени чрез хеморецепторите…
Казимир Павлович направи малка пауза и добави:
— Като се има пред вид, че китовете извършват из океаните постоянни миграции на такива далечни разстояния, както и речните змиорки, и при това всяка година се връщат на едни и същи любими места, получените днес данни според мен могат да хвърлят светлина и върху главната загадка, която интересува всички ни, и ще ни помогнат да разберем най-после навигационните способности на змиорките. Благодаря ви за вниманието!
Бек се поклони, сложи показалката и погледна часовника си.
Екранът потъмня. В салона светна.
Нима случайната среща с кашалотите ни беше приближила до разгадката?
— Излиза, че магнитната хипотеза е опровергана? — подпитах Волошин, но той само махна нетърпеливо с ръка и стана.
— Моля за думата, Андрей Василиевич — каза той.
— Днес няма да спорим — поклати глава Логинов. — Нека по-напред да проучим внимателно тези материали. Те също ще бъдат предоставени на всички желаещи в определени по график часове. И без това се заседяхме…
— Само че аз нямам намерение да споря — прекъсна го Волошин. — Имам само едно кратичко съобщение, което няма нищо общо с наблюденията на Казимир Павлович, но според мен не по-малко интересно.
— Добре. Само ви моля по-накратко, Сергей Сергеевич — отстъпи Логинов.
— Ще бъда пределно кратък и дори няма да се качвам на трибуната. Днес, когато наблюдавахме кашалотите с помощта на звуковизора, нашият локатор случайно хвана някакви загадъчни сигнали от неизвестен произход. Те се повтаряха приблизително на всяка секунда и половина. Първо сигнал, после — ехо от морското дъно. Отново сигнал — и пак ехо. Всеки сигнал траеше около три секунди, а височината на тона достигаше петстотин херца. Тъй като в корабните ехолотове не се прилага такава честота и освен „Богатир“ тук нямаше никакъв кораб, трябва да се признае, че с ехолокация се е занимавало някакво живо същество, още непознато на науката. Лентата със записа на сигналите представям за изучаване от всички.
Като каза това, Сергей Сергеевич вдигна над главата си плътно навито руло широка хартиена лента и додаде многозначително:
— Предварителният анализ показва, че тези сигнали много приличат на ония, които изследователският кораб „Атлантик“ случайно успял да улови през пролетта на 1949 година в района на дълбоководната падина край Пуерто Рико. Съвпадат и честотата, и продължителността на сигналите. Струва ми се, трябва да поспрем тук и да се опитаме да се запознаем по-отблизо с тоя загадъчен обитател на дълбините…
В залата се вдигна шум.
— А уверен ли сте, Сергей Сергеевич, че тези сигнали не ги е давал гмуркащ се кашалот? — попита Елена Павловна.
— Прегледайте записа и сами ще се убедите. Сигналите се различават рязко от ония, които се използват от кашалотите.
— Това е морски змей! — подвикна подигравателно някой от задните редици.
Шумът в залата се засили още повече. Логинов стана и изчака да поутихне.
— Разбира се, ще проучим внимателно материалите ви, Сергей Сергеевич — каза той. — Но не можем да спираме тук. Достатъчни са ни и загадките на речните змиорки. А морски змей няма да ловим — освен ако сам не пожелае да ни дойде на гости. Лека нощ!
Всички почнаха да се разотиват, разговаряйки оживено. Волошин се приближи до Логинов и завърза спор. Аз едва успях да настигна Елена Павловна до самата врата и се замолих:
— Но какво открихте днес, обяснете ми на човешки език! Разбирам, че сте уморена, Елена Павловна, ала с две думи…
— С две думи ли? — засмя се тя. — Според мен никой не може да го каже по-кратко от Казимир Павлович. Аз, нарочно го склоних да се изкаже именно той.
— Но изложете ми го без доказателства, просто самата същност.
Тя повдигна рамене.
— Да, същността наистина е проста. Планктонът в океаните се струпва на ония места, където солеността и температурата на водата са най-благоприятни за неговото развитие. Там се струпва и рибата. И ето днес се убедихме, че когато ловят риба, кашалотите също се ориентират по температурата и химическия състав на водата…
— Който те анализират с някакви тайнствени хеморецептори?
— Точно така — засмя се пак Елена Павловна. — Виждате ли колко добре разбирате вече.
— Но какво е това хеморецептори?
— Чисто и просто органи, които служат за възприемане на химическите вещества.
— Разбирам. Но какво става. Излиза, че вие със собствените си ръце помогнахте днес на Казимир Павлович да унищожи вашата магнитна хипотеза за ориентировката на змиорките?
— Какво да се прави, случва се така в науката — повдигна тя рамене. — Но аз не я смятам за опровергана. Това, което узнахме за кашалотите, не трябва да се отнася непременно и за змиорките, тук не съм съгласна с Бек. Но, извинявайте, аз буквално не мога да се държа на краката си, толкова съм уморена. До утре!
Като й пожелах лека нощ, аз се залових да търся Волошин, за да разпитам поне него. Но Сергей Сергеевич вече спеше юнашки сън и хъркаше с някакви особено победни бойки модулации.
На сутринта той беше настроен добродушно-иронично, както и се полагаше на герой на деня. В отговор на разпитванията ми величествено махна с ръка:
— А, просто дребна работа, неточен опит, само от десетина случайни анализа. Е, предполагам, че на близки разстояния кашалотите могат да усетят нещо в морската вода. Но как намират пътя си на хиляди мили?! Тук, Николаевич, никакъв нюх не може да помогне. С не по-голям успех бих могъл да доказвам, че кашалотите, а може би и змиорките се ориентират чрез локация: опипват със звукови сигнали дълбочината, релефа на дъното и запомнят получената „ехокарта“. Може именно с това да се е занимавал вчера тайнственият морски змей.
„Ето че се роди още една хипотеза“ — помислих уплашено и запитах:
— А вие наистина ли вярвате, че е било морски змей?
— Напълно възможно е. За да се излъчват такива сигнали, трябва да има мощен източник. Логинов сгреши, като отказа да го потърси под водата, после ще съжалява за това. Обръснете се по-бързо, уважаеми представителю на всемогъщия печат, та да отидем да изберем по-хубаво кадърче за вашата бъдеща книга. Бръснете се, бръснете се, аз ей сега ще се върна.
Но се върна след половин час по-мрачен от облак и без да продума нищо, грабна някакви книжа и веднага отиде в лабораторията си.
Причината за тази внезапна промяна на настроението му узнах, когато прочетох по пътя за столовата току-що окачената заповед на началника на експедицията. В нея се „обръщаше внимание на началника на лабораторията за нова техника С. С. Волошин за недопустимата небрежност, проявена при наблюдаването на мезоскафа с помощта на недостатъчно проверени уреди…“
Ама че строг е Логинов!
9. Призракът в океана
— Е, днес, изглежда, ще ви дам още една последна възможност да се убедите в безграничната ми доброта — каза многозначително Сергей Сергеевич една сутрин. — През последните дни вие се отнасяхте към мен с необходимото уважение, не ми възразявахте, не си позволявахте клеветнически нападки и цинични намеци. И ако се закълнете тържествено да се държите и занапред така и се съгласите три дни поред по изключение вие да поддържате чистотата в каютата, може да ви дам единствената в света възможност да погледнете Саргасово море от височината на птичи полет…
— Да не би да възнамерявате да летите с дирижабъла?! — прекъснах монолога му.
— Вашата рядка проницателност ви прави чест.
— И ще вземете и мен?!
— По-напред бих искал да чуя клетвата.
— Кълна се!
— По-конкретно.
— Кълна се да бъда вежлив, внимателен и послушен…
— И три дни поред, без да влизате в никакви пререкания, безусловно да разтребвате каютата и да бършете праха от илюминаторите и всякакви медни нещица, та да блестят като златни.
— Сергей Сергеевич, това е вече прекалено! — замолих се аз.
— Тогава няма какво да говорим.
— Кълна се!!!
Волошин ме изгледа с явно съмнение, после каза замислено:
— Би трябвало да ви накарам да се закълнете по ростовски, само че няма да можете…
— Как става това?
— Седем пъти напевно, за да се разпръснат съмненията. Ала не ще можете отведнъж, а време за учене няма. Ще трябва и така да ви повярвам. Добре, давам ви половин час да си приготвите всичко, да се обръснете и да закусите. Ако закъснеете, сърдете се на нещастната си звезда.
Само след петнайсет минути аз изскочих на палубата, додъвквайки бежешком закуската си. Денят беше слънчев и съвсем безветрен. Навред по яркосинята вода се виждаха кафеникави петна. Това бяха плаващи островчета от прочутите саргасови водорасли.
Ето вече втори ден плавахме по спокойната и безметежна шир на Саргасово море. За това чудно море без брегове посред Атлантическия океан е писано толкова много, че имаше предостатъчно теми за разговори на бака. Едни, наведени през борда, се опитваха да съзрат в бистрата вода развалини от легендарната Атлантида — нали има хипотези, че тя била потънала точно тук и плаващите водорасли са останки от зелените й поляни…
Други търсеха кораби-призраци, изоставени от екипажа си и станали пленници на Саргасово море — за тях също са измислени много легенди.
— Че какво чудно има в това? Увият се водораслите около витлото и ето те в капан — разсъждаваха моряците.
Аз се надявах да намеря дори цял Остров на загиналите кораби — ако си спомняте описания в един от романите на Александър Беляев.
Но Волошин, разбира се, побърза да разсее моите, както се изразява „романтични фантазии“.
— Бабини деветини — каза той насмешливо. — Типични писателски измишльотини, игра на необузданата фантазия. Всички тези кошмарни истории за кораби, загубили управление, понеже на витлата им се оплели водорасли, които ги направили вечни пленници на Саргасово море, съществуват само във вашето въображение. Водорасли тук има много, но те никъде не образуват компактни полета и не могат дори що-годе забележимо да забавят скоростта на кораба.
— Да, това никак не отговаря на действителността — подкрепи го Казимир Павлович Бек. — И знаете ли защо водораслите не могат да се разраснат тук прекалено много, макар че на пръв поглед имат най-благоприятни условия: спокойна вода, почти нераздвижвана от бури, висока температура, която дори зиме не спада под седемнайсет градуса по Целзий? Бедата е там, че водата тук е извънредно бедна на хранителни соли. Погледнете колко е чиста и бистра. Саргасово море се слави с най-чистата вода в целия Световен океан. Но за водораслите това е лошо.
— Ясно ли е? — отново се хвана за мен Волошин. — Химията в лицето на нашия уважаем Казимир Павлович безмилостно разруши още една поетична легенда. Така науката, разпалвайки светилника на знанието, лека-полека съвсем ще ви остави без хляб, няма да има за какво да пишете с удивителни знаци и зловещи заглавия: „Гробище На Загиналите Кораби“ — всяка дума непременно с главна буква.
— Е, ами как да се обясни тогава, че тъкмо в Саргасово море често се срещат отломки от потънали кораби? — не се предавах аз. — Чел съм за това не в приключенските романи, а в такъв солиден труд като „Океанография“ на Шокалски.
— А на коя страница? — примижа хитро Волошин.
— Не помня. Какво, не ми ли вярвате? Мога да сляза долу да донеса книгата — докачих се аз.
— Вярвам, но искам само да разбера обърнахте ли внимание точно в кой раздел пише академик Шокалски за тези кораби?
— Май в раздела за теченията…
— Аха! Съвсем вярно — подзе тържествуващо Волошин. — Именно пръстеновидната система на морските течения, която е създала това уникално море сред безбрежния океан, тласка насам потъващите кораби. А водораслите нямат абсолютно нищо общо с това.
Но в дъното на душата си аз все пак не губех надежда, че някъде в центъра на Саргасово море ще попаднем на компактни „полета“ от водорасли, а пък ако съвсем ни провърви — да намерим и полупотънал мрачен скелет поне на един безследно изчезнал кораб и да успеем да разкрием най-после на света тайната на неговото изчезване.
Когато днес обгърнах с поглед морето от височината на палубата, ми се стори, че водораслите наоколо са се увеличили. Някои островчета се бяха разпрострели на цял километър и половина. А какво ли ще видим от височината на птичи полет?!
С пристигането ни в Саргасово море започна най-напрегнатото време за учените. Трябваше да установят точно местоположението на мръстилищата и да се опитат да изяснят защо змиорките са харесали именно тия места и как намират пътя дотам. Тук, в сравнително ограничен район, магнитните влияния едва ли можеха да служат за сигурен ориентир. Та те почти не се променяха. Толкова по-вероятно изглеждаше на близките подстъпи към мръстилищата змиорките да се ориентират по най-малките промени в температурата и солеността на водата — очевидно досущ като кашалотите. Наблюденията на Бек върху китовете даваха солидни основания за такива предположения.
Но предстоеше те да се проверят внимателно. За да обхванат в изследванията си по-голяма площ, нашите учени почти всеки ден извършваха продължителни полети с дирижабъла.
Казимир Павлович не пропускаше нито един рейс. Но днес се чувствуваше неразположен: вчера се беше прегрял на слънце. Лекарите му бяха забранили да лети. Изглежда, че най-после ще се намери в гондолата местенце за мен и ще ми се представи възможност да видя Саргасово море от птичи полет.
Аз побързах да отида на кърмата, където на просторната площадка до мезоскафа вече вървеше с пълна пара подготовката на дирижабъла за полет. За гондолата вързаха лек и здрав кожух от някаква „уникална синтетика“, както се изразяваше Волошин.
Необичайно строгият и деловит Волошин издаваше кратки разпореждалия на техниците и матросите, които се суетяха около кожуха, който постепенно се пълнеше с газ, издигаше се все по-високо над палубата и вече придобиваше правилни очертания.
Ето той беше вече почти изцяло напълнен…
Като отпускаха постепенно въжетата, му дадоха възможност да се вдигне до върха на мачтата и там го вързаха. Още няколко минути — и над палубата увисна готов за полет въздушен кораб, който по размери почти не отстъпваше на „Богатир“!
Волошин отдавна вече беше в гондолата, изпробваше с механика Петя моторите.
— Побързайте! — подвикна той, като се подаде от вратичката на гондолата.
Първа се закатери нагоре Елена Павловна. След нея тръгна Макаров, който с престорена тревога запита Логинов:
— Ще издържи ли стълбичката? Не ми се иска да затрещя, преди още да съм се издигнал във въздуха.
Ето и Логинов се готви да се качи в кабината, заръчвайки на раздяла нещо на капитана. Нима няма да ме вземат?!
— Андрей Василиевич, Волошин ми обеща! — казах умолително, като дръпнах Логинов за ръкава.
— А какво търсите още тук? — учуди се той. — Аз пък мислех, че отдавна сте горе.
Закатерих се по люлеещата се стълбичка.
Не беше много приятно да гледам палубата от височината на мачтата, която се поклащаше като тревичка на вятър. Побързах да отместя погледа си към океана, който блестеше наоколо от слънцето. Но не можах да му се полюбувам. Волошин ме хвана не много вежливо за яката на куртката и почти ме пренесе в кабината, мърморейки:
— Намерили сте кога да събирате впечатления. И така безсъвестно забавихте излитането.
Като се подаде от вратичката, той извика:
— Андрей Василиевич, излитаме без вас!
След минута в гондолата се качи и Логинов. Настанихме се криво-ляво — кой на сгъваемите пейчици, кой просто на чувалите, струпани до стените. Като ни измери с критичен поглед, Сергей Сергеевич зае командирското си място до моториста и изкомандува:
— Освобождавай!
— Тъй вярно, освобождавам! — кой знае защо ревна с всичка сила мотористът, види се за по-голяма тържественост на момента.
Но нищо особено не стана. Беше тихо, спокойно, само като че ли на раменете ми легна някаква тежест.
Едва когато погледнах през прозорчето, разбрах, че се издигаме. Корабът беше вече някъде далеч долу и заприлича на изящна играчка, а мачтата му, по която току-що се бях катерил, изглеждаше сега не по-дебела от кибритена клечка.
Ние се възнасяхме към небесата дори по-плавно и безшумно, отколкото ако се издигахме с бърз асансьор.
Аз съм летял с различни видове самолети, с въртолети, но това усещане беше съвсем ново и необичайно. То не се промени и когато издигането престана и заработиха моторите. Те не ревяха точно над ухото, като във въртолет, гондолата не вибрираше — всъщност нашият полет над океана приличаше по-скоро на свободното и леко реене на птиците.
Разбира се, всички, с изключение на мен много пъти вече бяха летели с този чуден въздушен кораб, но Волошин все пак не се сдържа:
— Е, какво, можеш ли да го сравниш с въртолет? А аз кръв проплюх, докато убедя Научния съвет…
— Затова пък е толкова по-приятно да чувствувате сега, че сте имали право — отговори му невъзмутимо Логинов.
Сергей Сергеевич вероятно искаше да каже нещо много жлъчно, но се закашля от възмущение, махна с ръка и обърна гръб.
Наистина едва ли може да се измисли нещо по-добро за научни полети. В гондолата е просторно, макар че доста място заема вече надутата обемиста гумена лодка, готова за спущане във водата в случай на авария. Тя е боядисана в ярък червен цвят, за да се забелязва отдалече. До лодката стоят готови и добре опакованата аварийна радиостанция, неприкосновеният запас от храна и широка дъбова бъчвичка с питейна вода. Дано всичко това да не ни потрябва…
Ние не летяхме много бързо и няколко пъти се спряхме за научни изследвания. Дирижабълът слизаше по-ниско, надвисваше над самата вода и от него се спущаха уреди, за да определят температурата и солеността и да вземат проби от различна дълбочина. Освен това се мъчехме да установим има ли на това място електрически токове в морската вода, макар и слаби, и на каква дълбочина, и измервахме напрежението на магнитното поле. Такава обширна програма от наблюдения даваше материал за проверка на най-различни хипотези.
Всички имахме много работа. Всяка научна станция[15] отнемаше не по-малко от един час.
А Сергей Сергеевич успяваше на всичко отгоре да решава и свои особени проблеми. Всяко спиране той използваше да опипва морските дълбини с портативния звуков локатор.
— Много е важно да се проучат възможностите за звуковиждане на границата между двете среди: въздушната и водната — каза ми той.
Но по-подробните обяснения трябваше да се отложат за след завръщането. Опитите бяха сложни, дори с помощта на Петя Волошин едва смогваше да се справи с безбройните уреди.
А след това пак се издигахме към небето и летяхме по-нататък.
Прозорците са широки, кръгозорът — великолепен. Наистина картината е доста еднообразна: до самия хоризонт — синя спокойна шир, оживявана тук-таме от червеникавокафявите плаващи островчета на водораслите. В далечината тя сякаш се сливаше с небето и предизвикваше странното чувство, като че летим някъде във вътрешността на огромна топка.
— Гробище на загинали кораби ли търсите? — попита ме Волошин. — От вас май ще излезе добър наблюдател, трябва да кажем на капитана, та да ви слага на вахта.
Той седна до мен и също загледа морето, което блестеше на слънце. Моторите бръмчаха равномерно. При другия прозорец беседваха Логинов и Елена Павловна. Ако се съди по достигащите до мен отделни фрази, те говореха все за същото — за загадката около ориентацията на змиорките.
Тя не се изясняваше. Напротив, много данни взаимно си противоречаха и объркваха. На някои места, откъдето вземахме проби, змиорките отиваха към мръстилищата по посока на увеличаващата се соленост на водата, а някъде — обратно. Тук, в самия център на Саргасово море, нямаше никакви течения, от които биха се ръководили. Температурата на различните места също се колебаеше съвсем незначително. Но и магнитните силови линии като че ли съвсем не подсказваха на змиорките пътя към мръстилищата: срещахме стада змиорки, движещи се на юг и на запад.
Може наистина да ги водят към океанските дълбини някакви недоловими миризми, извънредно тънки разлики в химическия състав на водата?
Макаров, изглежда, бе решил да си почине от тези непрекъснати загадки. Той седеше в крайния ъгъл на гондолата и леко подремваше, постоплен на слънце.
— Ще ми се смеете, но според мен все пак това е кораб — казах аз тържествуващо на Волошин. — И, изглежда, загинал.
— Къде?
— Ето виждате ли тъмната точка вдясно от пътя на дирижабъла?
— Не виждам.
— А аз я следя вече отдавна, но тя не се движи. Пушек не се забелязва, макар че явно не е платноход.
Сергей Сергеевич ме погледна с недоверие, после взе бинокъла, окачен на стената на гондолата.
— Значи, имате добро зрение — одобрително вметна той, без да сваля бинокъла от очите си.
— Кораб ли е?
— Да. И то полупотънал, едва се подава от водата. Как можахте да забележите това?
— Но какво му се е случило? Хайде да се приближим и да го огледаме.
— Аз съм винаги готов, като пионер. — Волошин се обърна към Логинов: — Андрей Василиевич, вдясно е забелязан някакъв странен кораб, изглежда, изоставен от екипажа. Би трябвало да го огледаме.
— Къде? Къде? — събуди се веднага Макаров.
Всички се струпаха в носовата част на гондолата.
Дирижабълът се наклони. Волошин ни загълча да „не нарушаваме диферентировката и да се разпръснем“.
Наложи се да се отдръпна до другия прозорец, откъдето, за съжаление, корабът започна да се вижда по-лошо.
— Чудно защо хората са го напуснали, щом като още може да плава — каза Волошин на Логинов, който разглеждаше кораба с бинокъла. — Интересно какво ли е могло да стане там? Ами ако някой е останал и има нужда от помощ?
Логинов свали бинокъла, погледна Волошин и като се усмихна, отговори:
— Сергей Сергеевич, аз ви познавам толкова отдавна и добре, че би трябвало да свикнете… Напразно разпалвате у мен романтични надежди. Но хайде все пак да се приближим до него. Макар и само за да определим точно координатите му и да предупредим другите кораби. Няма да бъде много приятно някой да се натъкне нощем на такъв полупотънал кораб.
— Вярно — съгласи се Волошин, завъртвайки бързо кормилото. — Но пък си заслужава да го огледаме. Такъв кораб, напуснат от екипажа, но кой знае защо не потънал, винаги крие някаква загадка…
— Навярно тъкмо такива кораби-призраци са породили легендата за „Летящия холандец“ — подкрепи го от прозореца си Макаров.
Той веднага разказа четената някъде загадъчна история с английския платноход „Малбъро“, изчезнал безследно край нос Хорн през 1890 година. А почти четвърт век след това — чак в 1913 година — неочаквано го срещнали по същите краища. Корабът се движел с опънати платна. Той бил в пълна изправност. Всичко си стояло на мястото, никакви признаци от тревога или катастрофа.
Екипажът не бил напущал кораба. В каютите открили шест скелета в изгнило облекло. Тринайсет скелета се намирали на различни места по палубата, сякаш продължавали да изпълняват вахта, а един лежал до кормилото.
— Тайната така си и останала неразкрита — завърши разказа си Макаров. — Вахтеният дневник бил плесенясал и буквално обрасъл с мъх, не могли да разчетат нищо от записаното.
Всички други книжа за четвърт век били изгризани, проядени от всевъзможни тропически насекоми.
— Да не е измислица? — попита Елена Павловна.
— Официалният доклад на моряците, които открили този кораб-призрак, впоследствие бил протоколиран от английското адмиралтейство и публикуван.
— Но какво е могло да им се случи? Масово отравяне ли?
— Ти си биолог и май изказа най-правилното предположение. То било изтъкнато на времето. Но имало и други версии — дори какви ли не суеверни фантазии, защото десет моряци все пак били изчезнали някъде и скелетите им не се намерили. Може да са слезли на някой остров, а възможно е и телата им просто да са били отнесени от вълните през четвъртвековните скитания на мъртвия кораб из океана…
— Забавна история — подзе Волошин. — И именно това е като че ли най-интересното: как е оцелял корабът толкова години? Кой знае колко бури са го блъскали! Районът около нос Хорн има печална слава в това отношение. Възможно е дори този платноход без екипаж за същото време да е обиколил няколко пъти света…
И аз си спомних една подобна история, която бях чел от някакво списание — май в „Наука и жизнь“, така че с положителност можеше да й се вярва, — та побързах да я разправя.
Това беше поразителната история на друг английски платноход — „Минерва“, която станала в средата на миналия век. „Минерва“ потеглила от пристанището Хамилтън на Бермудските острови. Предстояло й да прекоси два океана, да заобиколи Африка и да закара товара си до Далечния изток. Пътят бил труден и опасен и никой не се учудил толкова, когато платноходът изчезнал безследно.
Чудното било, че след няколко години, когато всички вече престанали да я търсят, „Минерва“ се върнала в същото пристанище — Хамилтън, откъдето на времето тръгнала на далечно плаване. Но корабът бил съвсем пуст. На него нямало нито един човек.
Какво се е случило с екипажа на „Минерва“, така си и останало тайна, една от многото загадки на морето. Последната бележка в дневника на капитана, намерен в каютата му, била направена преди повече от година. Тя се оказала съвсем банална, безинтересна.
Изказвало се предположение, че на връщане „Минерва“ се натъкнала някъде в Индийския океан на много силна буря. Дали всички моряци са били пометени от вълните или поне част от тях се успели да спуснат набързо лодките, страхувайки се да не би платноходът скоро да потъне — никой вече не е в състояние да разкаже.
Но океанът все пак бил милостив към „Минерва“. След хиляди мили ветровете и теченията го докарали най-после до родното пристанище!
Моята история, струва ми се, беше не по-малко интересна и необикновена от Макаровата. Но завършека й сега всички слушаха разсеяно, защото дирижабълът се приближаваше до загадъчния мъртъв кораб, който вече не в легендите, а в действителност, пред очите ни, необяснимо защо изоставен от хората, продължаваше упорито да броди из морето и не искаше да потъва.
А може би в момента е в бедствено положение и на него има някой, който чака помощ?…
Корабът беше доста голям, макар че не можеше да се определят точните му размери, понеже над водата стърчаха само мачтата, капитанският мостик и носовата част на палубата.
Никакви признаци на живот. Никой не изскочи, дочул бученето на моторите ни.
— Нито една лодка. Вероятно са успели да се спасят — промърмори Макаров.
Дирижабълът направи кръг и ние прочетохме името на кораба, изписано с едри бели букви на английски отстрана на мостика: „Дънкан“.
— Изглежда, че е товарен — рече Волошин. — Ще се спуснем ли?
Логинов гледаше Волошин и мълчеше замислен, поглаждайки бузата си с привичен жест.
— Не се безпокойте, мачтата ще ни послужи за отличен пристан — ще се привържем като при нас, на „Богатир“.
— А нужно ли е? Не можете ли да се ориентирате точно без кацане?
— Разбира се, че мога да определя координатите, без да кацам — повдигна рамене Волошин. — Но нали ми се иска да узная нещичко и за съдбата на тоя „Дънкан“. Срамота е да оставям на други да разгадават тайната.
Логинов се усмихна, поклати глава:
— Вие сте непоправим. Добре, кацаме.
Сергей Сергеевич не преувеличаваше: кацането се оказа доста проста работа и отне само половин час.
Най-напред Волошин приближи предпазливо дирижабъла до мачтата и ние увиснахме на около три метра над нея. Хвърлихме въжената стълбичка и слабичкият дългуч Петя (като че ли Волошин си избира помощници според ръста си?) се спусна по нея на марсовата площадка на мачтата. Подхвърлиха му края на швартовото въже и вързаха здраво дирижабъла за тази импровизирана котвена мачта. Сега, когато моторите спряха, той замръзна съвсем неподвижно във въздуха, като ветропоказател в тих, безветрен ден.
Един след друг се прехвърлихме по люлеещата се стълбичка на марсовата площадка — пръв Логинов, после Макаров, подире му аз. Сергей Сергеевич слезе последен.
Елена Павловна не пожела да разглежда напуснатия кораб.
— По-добре да постоя тук, в кабината. Само не се бавете — помоли тя.
Колкото и да му се искаше на механика Петя да се присъедини към нас, налагаше се и той да остане за всеки случай в гондолата.
За да стигнем мостика по залятата от водата палуба, трябваше да се събуем.
— Здравата са изпатили — каза Волошин, сочейки прегънатите леерни стойки и дълбоката вдлъбнатина в стоманената стена на рубката.
Всички илюминатори на рубката бяха счупени — личи, че „Дънкан“ е бил разтърсен жестоко.
Но въпреки това не е потънал. Защо тогава го е напуснал екипажът?
С надежда да разгадаем тази тайна, претършувахме цялата рубка, но напразно. Никакви карти и вахтени дневници. Корабната каса — отворена и празна, всички книжа — взети от нея. Изглежда, че напускащите кораба са имали време да приберат това-онова. Празна се оказа и радиокабината.
Сергей Сергеевич повъртя ръчките на радиопредавателя и въздъхна:
— Апаратът е ръждясал… А продължава да стои настроен на аварийна вълна.
Невъзможно беше да се проникне в каютите: във всички люкове, където и да надникнехме, смътно проблясваше тъмна вода. Тя не се плискаше, сякаш гледахме в кладенци — мъртва, зловеща гладка повърхност.
Внезапно над главите ни тревожно зави сирена и ни накара всички да се сепнем.
Подал се от прозореца на гондолата, Петя викаше нещо и показваше към изток. Всички се обърнахме нататък и замръзнахме.
По небето над морето беше сякаш теглена зловеща черна ивица. И тази ивица пред очите ни все повече и повече се разширяваше…
— Иде буря! — сети се пръв Волошин. — Бързо горе!
Шляпайки из топлата вода и плъзгайки се по обраслата с водорасли палуба, ние се втурнахме към мачтата. Макаров вече се бе уловил за най-долното стъпало на стълбата и искаше да се изкачва, но Волошин го спря:
— Нищо няма да излезе. Не ще успеем да избягаме. Гледайте колко бързо се приближава.
Ивицата беше закрила вече половината небе.
— Все пак ще бъде по-безопасно да изчакаме тук — каза Волошин и като събра длани на фуния, завика с отметната назад глава: — Елена Павловна, слизайте бързо при нас!
— Не я препирай, че ще падне — спря го Макаров.
— Май имаш право, Ваня. — Волошин се замисли за миг, после завика отново: — Не слизайте, чувате ли, Елена Павловна! Петя, дай бързо люлката! Настани в нея Елена Павловна и спущай. Бързо, но внимателно!
— Вие я поемете тук, аз нямам време за губене, качвам се — додаде той, улавяйки се за стъпалото.
— Чакай, а ти какво ще правиш там? — попита Логинов.
— Ще сменя Петя.
— А ще останеш ли?
— Командирът винаги е длъжен да остава на борда.
— Ами ако някоя светкавица тресне твоя дирижабъл? — каза Макаров. — Гледайте как се святка на хоризонта.
— Е, вероятността от пряко попадение е малка, пък и мачтата е метална, ще изиграе ролята на гръмоотвод. А хелият не е водород, не може да избухне.
Логинов продължаваше да го държи за лакътя.
— Налага се, Андрей Василиевич — каза Волошин твърдо, измъквайки ръката си. — Мястото ми е там.
И се закатери бързо по мачтата, като ни подвикна вече от върха:
— Поемете Елена Павловна!
От дирижабъла с дълго въже плавно се спущаше малка люлка от брезент. От нея надничаше Елена Павловна и клатеше глава.
Облакът вече бе закрил слънцето и изведнъж захладня. Но във въздуха все тъй не се усещаше ни най-слаб ветрец.
Подхванахме предпазливо люлката и след минута Елена Павловна беше при нас.
Люлката отново се понесе нагоре, за да спусне сега при нас Петя.
Той бе изминал вече не по-малко от половината път, когато рукна проливен дъжд.
Най-напред чухме необикновено пращене, сякаш каруца вървеше по повалени от вятъра сухи дървета. Той все повече се засилваше, приближаваше…
И изведнъж ни връхлетя ураган. Плътна струя студен въздух ме удари в гърдите, свали и отнесе кърпата от главата на Елена Павловна.
От удара вантите[16] запяха жално и люлката се заклати като махало…
А след това небето сякаш се разпука над главите ни и от този процеп рукна същински водопад. За миг се измокрихме до кости.
Макаров бутна жена си към рубката, а сам той се втурна да помага на двама ни с Логинов да уловим клатещата се люлка.
Тя успя все пак да се удари няколко пъти в мачтата и Петя получи хубава синина под лявото око.
Измъкнахме го от люлката и побързахме всички да се скрием в рубката.
При блясъците на светкавиците се мъчехме да различим дирижабъла. Засега той беше здрав, само се въртеше ту на една, ту на друга страна около мачтата под ударите на вятъра и дъжда. Какво ли му е сега там на Волошин?!
Ами ако наистина падне гръм върху дирижабъла?
Мълниите святкаха непрестанно, като понякога се сливаха в продължително ослепително сияние. Те цепеха черното небе във всички посоки, като ту се забиваха отвесно в морето, ту сякаш се рееха над него, ту святкаха някак изкосо, като че дращеха с огнените си кривулици заобикалящия ни облак.
10. Майсторското взривяване
Бурята бушува шест часа! Шест безкрайни часа стояхме до колене във вода, притиснати един до друг в рубката на изоставения, мъртъв кораб, а стихията все не се укротяваше.
Почти не разговаряхме. Безполезно беше да се опитваме да надвикаме тропота на пороя и тътена на гръмотевиците, които се сливаха в непрекъснато бумтене.
Логинов все по-често поглеждаше с тревога часовника си, приближавайки го до самите си очи.
— Безпокоят ли се на „Богатир“? — подвикна му Макаров.
Логинов кимна.
— Волошин навярно се опитва да се свърже с тях!
— Едва ли ще го чуят. Непрекъснато пращене! — викна му в отговор Логинов.
Интересно е все пак от колко време скита из океана този изоставен кораб? От няколко месеца? Или години? Жалко, че никога няма да узнаем това…
А дали този яростен дъжд няма да го довърши? Вълни наистина няма. Но колко вода се изля от небето! Ами ако тоя порой се окаже оная последна „капка“, от която „Дънкан“ ще потъне?
Забелязах колко тревожно се оглежда Елена Павловна и разбрах, че не само аз съм обзет от такива мисли. Сигурно и на нея й се струва, че водата в рубката като че ли приижда…
Но щом Елена Павловна мълчи, няма да й задавам тревожни въпроси.
Най-после бурята като че взе да отминава. Светкавиците проблясваха по-рядко, а гръмотевиците изоставаха от тях, закъсняваха.
— Просветлява, а? — попита ме с надежда Петя и се подаде от рубката.
И моментално закрещя като луд:
— Дирижабълът гори!
Всички изскочихме на палубата и вдигнахме глави нагоре.
Дирижабълът е обхванат от пламък!
Но това не беше жив и тревожно мятащ се насам-нататък пламък на пожар. Пламъкът, обхванал дирижабъла, беше синкав, студен, мъждукащ. На места той сякаш се спущаше надолу с дългите си трептящи езици.
Върхът на мачтата също беше целият обвит в синкав пламък. От нея на всички страни хвърчаха искри…
— Но защо създаваш паника? — каза Макаров укорително на Петя. — Пожар, та пожар! Това са най-обикновените огньове на свети Елм. Прекалено много електричество се е натрупало във въздуха, то именно се изпразва…
— А какво ли става със Сергей Сергеевич? — прекъсна го жално Петя.
Макаров събра длани на фуния и извика силно:
— Ехе-ей, Серьожа! Как си там?
Никой не отговори.
Спогледахме се. Макаров вече се канеше да извика повторно, по-силно, но в тоя момент от прозореца на гондолата се подаде Волошин.
— Гледайте, главата му гори! — ахна Елена Павловна.
— Хайде, пак — замърмори Макаров. — Не гори, а свети, просто от косата му изскачат искри. Елементарно физическо явление.
— А не е ли опасно? — попита го загрижено жена му.
Вместо отговор Макаров подвикна на Волошин:
— Как си там, добре ли?
— Всичко е наред, само не мога да се допра до нищо. Страх ме е, цял съм в искри… — Сергей Сергеевич не довърши фразата и бързо се скри.
След една минута се показа отново на прозореца, викна:
— Тук трябва да се занимавам с техниката, потрайте! — и изчезна във вътрешността на гондолата вече задълго.
Сиянието около дирижабъла скоро угасна — отведнъж, като че ли щракнаха ключ. Но не притъмня. Облакът вече постепенно се отдръпваше от небето.
— Интересно, дали се е свързал с „Богатир“? — проговори Макаров, бършейки с кърпа мокрото си лице.
— В момента и мен това ме безпокои най-много — отвърна Логинов навъсено. — Виж какво… Ще се кача при него.
— Почакайте още малко, скоро ще утихне — каза Елена Павловна.
— Или използвай поне люлката — подкрепи жена си Макаров. — Извикай, Серьожа ще ти я спусне.
— Е, сега люлката така се клати, че ще ми се завие свят — махна с ръка Логинов, помъкна се до колене във вода към мачтата и се закатери по нея.
Изкачи се благополучно. Видяхме как Волошин му помогна да се пъхне в гондолата на дирижабъла.
Дъждът и вятърът престанаха така внезапно, както ни бяха връхлетели. Отново засия весело слънцето, което бе успяло вече да се спусне почти до самия хоризонт, а от буреносния облак останаха само три точки, които тъмнееха в далечината, на края на небето.
— Трябва по-скоро да се връщаме, свечерява се — обезпокои се Елена Павловна и се помъчи да се среше, като използваше за огледало парченцето стъкло, останало на един от илюминаторите. — Кой знае колко се тревожат на „Богатир“, ужасно!
Вече се канехме да викаме люлката — на никого не му се катереше по мократа мачта, но Логинов се спусна отново долу и загрижено каза, че няма да успеем да излетим скоро.
— Станало е там някакво късо съединение от гръмотевиците, ще трябва да се поправя. Петя, върви горе да помогнеш на Волошин.
— А успял ли е да се свърже с „Богатир“? — запита Макаров.
— Не зная. Той няколко пъти предаде координатите ни и съобщи, че се забавяме поради бурята, но не получи никакъв отговор, пречеха му силните пращения. А след това връзката се прекъсна.
— Значи, ще трябва да спим тук — въздъхна Елена Павловна. — Неудобно.
Логинов донесе с люлката сандвичи, пирожки и термоси с още топло кафе. Но всички решихме да се качим в гондолата и да вечеряме именно там. Никой не искаше да преспива на мъртвия кораб, пък и нямаше къде — отвред прииждаше вода.
Издигнахме се един след друг с люлката в гондолата на дирижабъла. Там беше сухо и уютно, само миришеше силно на изгоряла гума.
Сергей Сергеевич се занимаваше с мотора и поправяше повредената от гръмотевиците апаратура. Петя се опитваше да оправи предавателя, също излязъл от строя. Те прекъснаха за малко работата си, за да хапнат с нас.
Когато привършвахме вечерята, беше вече тъмно, мракът се бе спускал бързо над морето. За икономия на ток Волошин запали само две подвижни лампички, за да може да продължи ремонта. А на нас не ни оставаше нищо друго, освен да лягаме да спим направо на пода на гондолата. Елена Павловна настанихме в гумената спасителна лодка — там все пак е малко по-меко и уютно.
Неудобно беше да се лежи на пода. Но умората и нервното напрежение надвиха и аз бързо заспах. Последната мисъл, която помня, беше: „Колко странно трябва да изглеждат тези две бледи светлинки, сякаш увиснали от нощното небе над морето, ако ги видят от някой минаващ кораб… Но кой и защо ще се навре в това залутано кътче на Саргасово море?…“
Няколко пъти през нощта, когато се обръщах от една на друга страна, смътно видях, че Волошин и Петя все се въртят около апаратурата. Веднъж край тях ми се мярна Логинов, но моментално заспах отново.
Събудих се от шумни гласове.
— Андрей Василиевич, „Богатир“! — викаше Петя.
— Къде? Вярно. Сергей Сергеевич, трябва да им дадеш сигнал. Може да не забележат тези светлинки.
— Сега ще запаля прожектора. Макар че вече се съмва и няма голяма полза.
Аз скочих бързо и като търках очи, се приближих до прозореца. Зазоряваше се, но звездите още сияеха ярко на просветляващото небе.
А в далечината блестяха три цветни светлинки: зелена, червена и — малко по-високо над тях — бяла. Те изглеждаха неподвижни като звездите. Но нямаше съмнение, те бяха светлините на кораб, който се носеше към нас.
— Това не е „Богатир“ — каза Логинов. — Светлините са много ниско над водата.
— Да, по всичко личи. Но иде към нас. Кой ли може да бъде? Ей сега ще му сигнализирам. — Волошин започна да пали и гаси прожектора като сигнален фенер.
В отговор до червената светлинка замига още една — бяла.
— Отговарят на английски — рече Логинов. — Питат от каква помощ имаме нужда.
Волошин кимна и повтори замислено:
— Кой ли може да бъде?
Всичко стана ясно, когато непознатият кораб се приближи до нас.
В този момент пурпурното, сякаш космато слънце изскочи от водата. Стана съвсем светло.
— „Албатрос“ — преведе гласно Сергей Сергеевич надписа, изрисуван с едри черни букви на белия борд на приближаващия се кораб.
Той беше малък, с две тънки мачти, на реите на които се виждаха плътно навити платна. На кърмата на кокетното корабче лениво се полюляваше „Юниън Джек“ — английското знаме.
— Я гледайте, Николаевич — каза Волошин, като ме мушкаше с острия си лакът в хълбока, — ето ви възможност да проверите дали са ви казали истината. Виждате ли: зачислен в пристанището Хамилтън. Този „Албатрос“ е дошъл до нас от същото пристанище, както вашата легендарна „Минерва“. Какво чудно съвпадение!
От „Албатрос“ спуснаха лодка и всички ние, с изключение на Петя и Елена Павловна, слязохме отново долу, на полузатъналата палуба. Там именно, в доста романтична обстановка, стана запознаването ни с професор Робърт Алън Конлей, сътрудник на научноизследователската океаноложка станция на Бермудите. Така ни се представи един висок оплешивяващ човек на около четиридесет години, с обветрено и загоряло лице, на което малките червеникави мустачки изглеждаха като залепени.
Професор Конлей ни разказа, че правели наблюдения върху кашалотите на сто и двайсет мили западно оттук, когато чули нашето тревожно съобщение, адресирано до „Богатир“. Англичаните решили да ни се притекат на помощ, тъй като се страхували, че сме претърпели сериозна повреда.
Докато разговаряхме на залятата от водата палуба на „Дънкан“, от мостика на „Албатрос“ с интерес разглеждаха кораба-призрак и си разменяха някакви оживени реплики.
Логинов благодари сърдечно на Конлей и като се обърна към Волошин, рече:
— Но, струва ми се, вече сме оправили всичко?
— Да, след час и половина можем да излетим — потвърди Волошин.
— Няма ли да използваме радиостанцията им, за да се свържем с „Богатир“? — попита Логинов. — Да не се безпокоят там.
— Е, сигурно и те са ни чували, само че не можах да хвана отговора им. Радиостанцията на „Богатир“ е мощна. А скоро и ние самите ще установим връзка — отвърна Волошин и като се обърна към професора, попита заинтересувано на английски:
— А как разбрахте нашето съобщение? Нали говорех на руски.
— Аз съм понаучил вашия език — отговори Конлей с усмивка. — Той става международен, особено за изследователите на океаните, не смятате ли, че е така?
От „Албатрос“ се отдели втора лодка и тръгна към нас.
— Нашият капитан, мистър Коуард — обясни професорът, сочейки седналия до кормилото на лодката снажен човек в бял кител и фуражка с голяма козирка.
Капитанът се качи на палубата, здрависа се с нас, като от време на време кимаше мълчаливо, изслуша благодарността на Логинов за готовността да ни помогнат и помоли за разрешение да огледа изоставения кораб.
— Но и ние като вас, мистър Коуард, сме случайни гости на него — засмя се Волошин.
— Вие първи стъпихте на палубата му — отвърна сериозно капитанът, като разпери ръце.
Заедно с Волошин и дошлите английски моряци тръгнахме да разглеждаме „Дънкан“. Логинов и Макаров заведоха професор Конлей в радиокабината, където беше по-сухо, и там почна оживен научен разговор. Аз не исках да им преча и последвах Волошин с гостите — нали трябваше да се сбогуваме с кораба-призрак, скоро ще го напуснем.
— Чували ли сте нещо за този кораб? Какво му се е случило? — попита Волошин капитана на „Албатрос“. — Струва ми се, че името му ви е познато?
— Разбира се, дано по-скоро да отиде при рибите! Бреговата охрана търси тоя проклет „Дънкан“ вече втора година.
Капитанът разказа, че „Дънкан“ отплавал по-миналата есен с товар въглища от Англия за едно американско пристанище. Било есен, попаднал на свирепа буря. Вълните повредили силно палубните надстройки и на всичко отгоре се счупило витлото. Корабът станал абсолютно неуправляем.
Екипажът очаквал всяка минута „Дънкан“ да се преобърне или да се пробие на още няколко места и да потъне. Щом бурята взела да поутихва, решили да спуснат лодките и да изоставят кораба. Капитанът дал по радиото сигнал за бедствие, съобщил, че според него „Дънкан“ няма да издържи повече от един час и екипажът напуща обречения кораб.
Така и сторили. Бурните вълни подхванали трите лодки и бързо ги отнесли далеч от кораба. За щастие след няколко часа целият екипаж бил прибран от един минаващ наблизо параход и никой не загинал.
Но излиза, че изоставеният от екипажа си „Дънкан“ не се подчинил на бушуващия океан!
Да си призная, дожаля ми малко, че намереният от нас полупотънал кораб е имал не много романтична съдба. Обикновен работлив въглетранспорт, без нужда напуснат от уплашилия се екипаж — за такъв май не можеш да съчиниш красива легенда…
Но капитанът на „Албатрос“ продължаваше разказа си и ние все повече се учудвахме. Не, все пак имахме късмет, че срещнахме в океана истински кораб-призрак!
Около три месеца след тази катастрофа един американски пътнически параход, който прекосявал Атлантика с голяма скорост, едва не се врязал нощем в някакъв странен параход, който нямал никакви опознавателни светлини. Пътническият минал само на няколко метра от него.
Пътническият параход държи сметка за всяка скъпоценна минута. Разбира се, той не спрял, но капитанът му все пак предупредил по радиото всички най-близки кораби за опасността от сблъскване с кораба-призрак.
Един минаващ наблизо дървотранспорт разполагал с повече време. Той се приближил съвсем до изоставения кораб, познал в него уж отдавна потъналия злополучен „Дънкан“ и се опитал да го вземе на буксир с надежда да получи поне малка застрахователна премия.
Но океанът не искал да пуска жертвата си. След няколко часа буксирното въже се скъсало, защото „Дънкан“ бил вече много надълбоко във водата.
Корабът-призрак отново заскитал самотен по вълните.
Няколко пъти едва не го блъсвали други кораби и тогава в морето излезли три ескадрени миноносеца от американската брегова охрана, за да унищожат опасния призрак.
Но не го намерили. „Дънкан“ се загубил някъде в безбрежния океан.
Излиза, че само преди около два месеца един минаващ кораб се опитал отново да го довлече до брега. И пак не му провървяло. Започнала буря и самите спасители побързали да отрежат буксирното въже от страх да не би „Дънкан“ да потъне и да повлече и тях към дъното.
Обаче точните координати били предадени по радиото в щаба на бреговата охрана и щом утихнала бурята, пет военни кораба тръгнали веднага да потопяват „Дънкан“. Но той пак изчезнал безследно в океана, както и може да се очаква от истински призрак, и едва сега ние случайно се бяхме натъкнали на него.
— Обаче тоя път май няма да ни избяга! — рече капитанът на „Албатрос“ със зловещо весел тон.
— А какво възнамерявате да предприемете? — заинтересувах се аз.
— Да го потопим. Ще го взривим, щом дирижабълът ви се издигне във въздуха.
— Е, разбира се, няма да ви задържаме — каза Волошин, както ми се стори, с лека тъга. — Ей сега ще се кача горе, ще завършим набързо ремонта, останали са някои дребни неща, и ще отлетим.
Логинов покани професор Конлей и капитана да разгледат дирижабъла. Те приеха това предложение с явен интерес. Качиха професора на люлката, но капитанът отказа — поклати глава, махна с ръка — и бързо, с привичка ловкост се закатери по въжената стълба на мачтата. Като гледах колко сръчно върши това въпреки възрастта си, разбрах защо между моряците е прието да се казва „хвръкна на марса“[17]…
Но гостите не успяха да видят нищичко от нашия чудесен въздушен кораб. От мостика на „Албатрос“ извикаха с мегафона, че на югоизток се е показал кораб, който се приближава. Това беше „Богатир“. Скоро той застана до „Албатрос“, който веднага заприлича на корабче-играчка.
Започна суетене около преместването на дирижабъла на високата мачта на „Богатир“, а после — около разглобяването му. Посипаха се въпроси и язвителни шеги, прекъсвани от отсечени команди, които гърмяха от всички палубни високоговорители.
Оказа се, че от „Богатир“ са чули зова на Волошин, но радиограмата отговор изобщо не стигнала до нас. А ние бяхме се отклонили доста далеч.
— Карахме към вас с пълна пара, ала англичаните все пак ни изпревариха — с огорчение ми каза боцманът.
Той изглеждаше сериозно разстроен и дори обиден от това, като истински патриот на „Богатир“.
Биолозите побързаха да зарадват Логинов, че докато сме летели, те успели да напипат с локатора голямо стадо змиорки на около един километър дълбочина. Вероятно започват да хвърлят хайвера си там. Мястото е отбелязано на картата и за сигурност е поставена на котва сигнална шамандура.
— Отлично — оживи се Логинов. — Незабавно ще тръгнем нататък, защото тези приключения се проточиха много дълго. Трябва да се работи.
Професор Конлей слушаше разговора с такъв интерес, че Логинов му предложи да се присъедини към нас:
— Нали за речните змиорки се знае още твърде малко. Всякакви сведения за тях са ценни. А както виждате, ние имаме мезоскаф…
— Значи, и аз мога да взема участие в потапянето?
— Не ще и питане.
— Тогава никакви колебания! Сега ще се разбера с мистър Коуард.
— Моля.
Аз поисках разрешение да отида на „Албатрос“ заедно с професора. Щеше ми се да фотографирам нашия „Богатир“ отстрана, от лодката — рядко се явява такава възможност. Пък и тук е дирижабълът, който бавно се свива и губи формите си, докато изпускат газа от кожуха му… Може да излезе хубава снимка.
Да си призная, искаше ми се да огледам и „Албатрос“, но не успях. Докато правех снимки, седнал в лодката, професор Конлей вече се бе разбрал с капитана и се върна, за да тръгне обратно, към нашия „Богатир“.
Нищо, „Албатрос“ ще върви след нас, тъй че все пак ще успея да го разгледам.
— А какво е положението с „Дънкан“? — попитах капитан Коуард, който изпровождаше професора до стълбата.
— Ще го взривим!
— Ще имате ли време? Или да кажем на нашите, че ще се забавите?
— Не, няма да се бавим. Аз имам такива майстори, че ще се справят с това за броени минути. — Капитанът се озърна и повика при себе си един от матросите, които стояха на палубата на „Албатрос“:
— Лоринсън!
— Да, сър! — небрежно изкозирува онзи.
— Заемете се с тази вехтория. Ще ви стигнат ли десет минути?
— Аз съм свикнал на по-строги норми — отговори матросът, като се усмихна, почти без да разтваря устните си.
— Действувайте.
— Слушам, сър!
— Юначага — каза капитанът, гледайки, подир отдалечаващия се с люлееща се походка матрос. — Ричард Лоринсън. Служил е в подводно диверсионните части на американския военен флот. Там ги учат да взривяват кораби с един заряд, и то тъй, че няма дори да се усети.
— Това, разбира се, можеш да научиш по-лесно, отколкото да строиш кораб — произнесе навъсено седналият до мен на пейката професор Конлей и отблъсна лодката от борда.
Ричард Лоринсън наистина беше майстор в работата си.
Видяхме от палубата на „Богатир“ как се приближи с лодката до обречения „Дънкан“. Взривачът беше с акваланг, със закачена на колана торбичка. Лодката спря до кърмата на полупотъналия кораб. Лоринсън огледа „Дънкан“ критично, свали маската от челото си и се гмурна. Той влезе във водата без ни най-малък плясък, като паднал зад борда нож…
И само след пет минути изплува на повърхността. Моряците му помогнаха да се качи на лодката и тя бързо мина под закрилата на „Албатрос“.
А след още три минути се чу грохот на експлозия, която изхвърли високо пенест стълб вода и отломки.
„Дънкан“ потрепера и започна да навирва нос, сякаш се опитваше да се изправи на задницата си — също като „Сирената“!
Всичко беше свършено. Корабът-призрак изчезна в океана.
— Зарядът беше сложен точно до машинното отделение — каза тихо Волошин на Логинов. — Досущ като тогава.
Те се спогледаха.
— Да, картината е много сходна — произнесе бавно Логинов. — И ако лодката беше на мястото си, щеше да хвръкне на парчета…
Те имаха право. Ние сякаш наново бяхме видели как „Влюбената сирена“ потъва от загадъчната експлозия.
— Същият почерк — каза многозначително Волошин, без да сваля очи от мазното петно над гроба на „Дънкан“.
11. В прегръдките на калмара
Нощем, при светлината на прожекторите, подготовката за потапяне изглеждаше особено привлекателна и романтична. Под ярките светлинни лъчи корпусът на мезоскафа беше като сребърен. Илюминаторите сякаш оживяваха, мигаха тайнствено с очи.
Заедно с хората, които сновяха около подводния кораб, готвейки го за потапяне, по площадката се мятаха огромните им чудновати сенки, като някакви приказни великани, дошли ни на помощ.
Колкото и да ми се искаше да се гмурна в дълбините на Саргасово море, и то нощем, днес не се ядосвах много. Мезоскафът можеше да вземе само четирима. Освен нашия гост заминаваха Бек, Елена Павловна и Волошин. Дори самият началник на експедицията оставаше на кораба, а това ми служеше за утешение.
Всички се вълнуваха малко. И как не, когато днес на изследователите им предстоеше да надзърнат в самото съкровено царство на змиорките, които бързаха насам по загадъчни пътища от далечни брегове, за да могат тук, в дълбините на Саргасово море, да предадат по наследство на мъничките ларви своя тайнствен „компас“ и да загинат. А ларвите ще тръгнат след това към устията на невиждани от тях реки. Ще успеем ли най-после да узнаем как ще намерят пътя си дотам. Сменят се хипотеза след хипотеза, а още не се вижда краят на тайната…
Волошин предлагаше да отстъпи мястото си на Логинов, но той отказа:
— Не, Сергей Сергеевич, днес вече вие трябва да командувате парада. Покажете на гостенина мезоскафа в пълния му блясък.
— А апаратът?
— Е, вашите „едисоновци“ ще се оправят сами. Кой ще бъде на смяна?
— Петя.
— Той самият е вече кажи-речи професор.
Но аз подозирах, че Логинов е решил да прати Волошин в морските дълбини от по-користни съображения: според мен той се страхуваше да не би Сергей Сергеевич пак да скрои някакви опасни шеги със своя локатор. Ще вземе да направи целия мезоскаф прозрачен, та да се полюбува на реакцията на нашия гост на това, което англичанинът ще види под водата.
Утешавах се и с мисълта, че сега мезоскафът ще трябва да се гмурка „на синджирче“. По здрав кабел от него до „Богатир“ ще се предават телевизионни образи. Освен туй инсталираха на различни дълбочини още две телевизионни камери. Ако добавим към тях и звуковизора, ние, оставащите на повърхността, май нищо не губим и ще можем да видим дори повече от подводничарите.
Екипажът на мезоскафа зае местата си. Стрелата се разгъна и предпазливо спусна стоманеното корабче върху спокойната водна повърхност, която под ослепителната светлина на прожекторите изглеждаше млечнобяла. Ето въжето е вече отвързано…
Мезоскафът започна да се потапя, а аз не дочаках да изчезне напълно под водата, ами забързах към локаторната, за да заема по-хубаво място и да се спотая в тъмното, преди да е дошъл Логинов.
Сметката ми излезе вярна. Локаторната се оказа най-добрият наблюдателен пункт. Засега екранът на локатора беше мъртъв и безцветен. Но на телевизионния екран виждах всичко, на което се любуваха в тоя момент подводничарите през илюминаторите на потапящия се мезоскаф — само че, за съжаление, в черно-бяло еднообразно изображение, лишено от цветове.
От време на време се мяркаха малки рибки, после бавно минаваше едра медуза, провесила дълбоко надолу пипалата си…
Диагонално на екрана пребяга мустаката скарида и пак стана пусто.
Скръцна врата, в локаторната влезе приведен Логинов и се спря на прага, за да свикне с тъмнината. Разбира се, той ме забеляза, но не каза нищо. Седна мълчаливо на креслото до мен и се поотмести по-близо до екрана.
Първите змиорки се появиха едва на около четиристотин метра дълбочина. Те трудно можеха да се познаят, толкова се различаваха от сребристите красавици, които бяхме ловили под проливен дъжд при блясъка на мълниите през бурната мрачна нощ в малката речица. Аз ги помислих отначало за някакви дълбоководни риби.
Какви огромни облещени очи имат! А дългото гъвкаво тяло беше съвсем изтъняло — сега змиорките приличаха още повече на змии, проникнали по някакъв необясним начин в океанските дълбини.
— Колко са измършавели! Виждате ли, Андрей Василиевич? — внезапно прозвуча точно до ухото ми гласът на Елена Павловна.
Трепнах и се обърнах. Отде се е домъкнала в локаторната? Та нали Елена Павловна пред очите ми се качваше в рубката на мезоскафа?
— Виждам — отговори тихо Логинов по микрофона. — Ще трябва да се уловят няколко екземпляра.
— Непременно — отвърна Елена Павловна. Чак сега разбрах, че гласът й се чува от високоговорителя. — Но според мен по-добре да се спуснем по-дълбоко. Струва ми се, че там ще бъдат струпани по-нагъсто.
— Добре — съгласи се Логинов. — Продължавайте потапянето, само че по-бавно…
Мезоскафът продължи да потъва. Всъщност на всеки десетина метра дълбочина змиорките ставаха забележимо повече. Техните гъвкави извиващи се змийски тела се мяркаха все по-често на телевизионния екран. Но светлината на прожекторите на мезоскафа изглежда ги подплашваше и те бързаха да се скрият в мрака.
— Много е трудно да се правят наблюдения — каза Волошин от високоговорителя, като се изкашля. — Плашат се от светлината, налага се буквално да ги гоним. Нали сами виждате. Да ги понаблюдаваме ли чрез топлинните лъчи?
Логинов мълчеше замислен.
— Чувате ли ме, шефе? — подвикна му нетърпеливо Волошин.
— Отлично.
— А защо не отговаряте?
— Размишлявам.
— Отговорен процес. Страх ви е да не наруша нормалния им режим и да не ги прогоня, а?
— Не е изключено. Какво мислите вие, Елена Павловна? — запита Логинов.
— Според мен можем да опитаме.
— Добре, хайде — съгласи се Андрей Василиевич.
Образът на телевизионния екран стана съвсем неясен, едва различим.
— Сергей Сергеевич, нищо не виждаме — каза Логинов по микрофона.
— Ах, да, та аз прекъснах почти цялото осветление. Затова пък ние виждаме отлично! Слушайте: ще запаля прожектора до телевизионната камера, а ние от другата страна ще ги наблюдаваме посредством топлинните лъчи. Ще убием, така да се каже, с един куршум два заека.
Мезоскафът потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Но на екрана рядко се показваха змиорки.
„Не, така няма да се види много — помислих аз. — Но ако се пусне звуковизорът…“
И точно в тоя момент, като че мислите ни течаха паралелно, Логинов неочаквано каза на техника:
— Хайде да опитаме вашия уред. Само че изпреварете със стотина метра, да не закачите случайно мезоскафа.
Екранът на локатора засвети дори по-силно от телевизионния, но беше пуст. Само от време на време по него пропълзяваха някакви лъкатушни ивици.
— Дали не може да се увеличи резкостта? — помоли Логинов.
— В момента не — отвърна Петя гузно.
— М-да…
Чак сега разбрах, че тези лъкатушни ивици, прилични на запетайки, са самите змиорки. Само че локаторът не може да направи изображението им по-ясно.
— Опитайте се да опипате по-надълбоко — каза Логинов. — Само че гледайте да се придържате строго по вертикалната линия на потапянето на мезоскафа.
Запетайките на екрана ставаха все повече. Тук-там те се сплитаха на големи кълба.
— Колко са много… Хиляди! — промърмори възхитено Петя.
— От цял свят са се събрали — отвърна Логинов също тъй тихо, без да се откъсва от екрана.
Той извади бележник и като запали лампичката на малката маса до командното табло, записа бързо с едри букви в средата на празна страница някаква загадъчна фраза: „Гибелта програмирана!!!“ — сложи три удивителни и я подчерта трикратно.
Какво ли можеше да значи това?
— При нас почти нищо не се вижда — прекъсна наблюденията ни гласът на Волошин. — Не е зле да опитате със звуковизора.
— Отдавна вече сме го включили — отговори Логинов.
— Е, и?!
— Ами и с него почти нищо не се вижда. Яснотата на образа е лоша.
— Как така лоша?! — възмути се Волошин. — Петя, какво правиш там, не можеш ли да го оправиш?
— Не, апаратурата работи с пълна сила, Сергей Сергеевич — отвърна гузно техникът. — Много е малък обектът.
— Вашият локатор е чувствителен засега само към обекти, не по-малки от кашалот — вметна Логинов.
— Клевета! Непозволен способ! — завълнува се Волошин. — Да бях там, всичко щях да оправя…
— Андрей Василиевич, погледнете, какво е това? — извика внезапно Петя.
На екрана на локатора сред „запетайките“ се появиха две странни обли тела с дълги гъсти мустаци. Те бяха значително по-едри от змиорките и се движеха много по-бързо.
— Почакайте, Волошин, ще опитаме да разберем — намръщи се Логинов, като се премести по-близо до екрана.
— Може ли да се увеличи образът? — попита той техника, без да се обръща.
— Не, до крайност е.
Междувременно загадъчните същества на екрана се държаха твърде агресивно. Личеше, че нападат змиорките: „запетайките“ се разбягаха от тях на всички страни. Но нападателите проявяваха изумителна подвижност. Те непрекъснато меняха очертанията си, сякаш бяха съвсем без кости…
— Внимание! На дълбочина деветстотин метра, точно под вас стадата змиорки са нападнати от калмари! — произнесе високо Логинов.
Значи, дълбоководни калмари! А това, което бях помислил за „дълги мустаци“, естествено, са пипалата им.
— Ясно — отговори бързо Волошин от високоговорителя. — Ще ни разрешите ли да погледаме по-отблизо тази кървава битка?
Логинов се поколеба, после отговори:
— Само че не очи в очи, като с кашалота.
— Добре. Внимание! Заповядвам бързо потапяне — високоговорителят изщрака и млъкна, изглежда, Волошин го бе спрял за известно време.
И тримата местехме поглед ту към единия, ту към другия екран.
На екрана на локатора калмарите все продължаваха да гонят змиорките. Към тях дори се присъедини още един, почти двойно по-голям от първите.
А на телевизионния екран въобще не можеше да се види: камерата се потапяше толкова бързо заедно с мезоскафа, че се мяркаха само някакви мъгляви сенки.
— Спирайте локатора, те наближават определената дълбочина изкомандува Логинов, който все попоглеждаше указателя за дълбочините.
Екранът на локатора угасна. Сега ние не откъсвахме очи от телевизионния екран.
Ето че сенките на него почнаха да забавят призрачния си бяг…
Вече различих две змиорки с големи очи, които изскочиха от мрака в светлината на прожекторите.
А зад тях, протегнало напред извиващи се дебели пипала, се приближаваше бавно чудовищно страшилище с огромни немигащи очи!
Не успях да го разгледам, както трябва. Гигантското тяло на калмара се обърна стремително и закри целия екран.
— Ама че пирати! — провикна се от високоговорителя Волошин. — Да бяха тук моите приятели-кашалоти, щяха…
И изведнъж екранът на телевизора угасна и гласът на Волошин секна, преди да се доизкаже!
— Осветлението! — изрева Логинов, скачайки от столчето си.
Техникът бързо запали осветлението. След всичко, което току-що бях видял толкова близо и ясно, сякаш сам се намирах там, под водата, на почти един километър дълбочина, странно беше да съзра около себе си уредите, струпани нагъсто по всички стени на каютата, и проточилите се между тях разноцветни жици.
Но другарите ни? Та те бяха останали там, на страшната дълбочина, заобиколени от гигантски калмари!
Какво ли е станало с тях? Защо се развали телевизорът и връзката се прекъсна?
От този момент времето сякаш запрепуска като пришпорено…
— Търсете повредата! — заповяда Логинов на техника, а сам грабна телефонната слушалка и се залови да вика капитанския мостик.
Но в същия миг другият телефон зазвъня настойчиво и Логинов трябваше да говори едновременно по две слушалки:
— Скъсване на кабела? Ясно. Моля щурмана да определи точните координати. Дайте сигнал на палубната команда незабавно да спусне още една телевизионна камера. Почакайте, Сазонов, говоря с мостика…
В тоя момент го дръпна за ръкава техникът. Без да прекъсва разговора, Логинов само го погледна въпросително.
— Викат ни по акустичния телефон. Живи и здрави! — провикна се Петя, показвайки лампичката, която мигаше нетърпеливо на таблото.
— Всички да чакат по-нататъшни разпореждания. Да не се отделят от телефоните! — подхвърли Логинов по двете слушалки, но не ги сложи, а просто ги държеше притиснати до гърдите си.
Техникът щракна превключвателя и отново чухме гласа на Волошин:
Сега гласът му идеше от другия високоговорител и звучеше по-глухо, като че с мъка си пробиваше път през водната маса.
— Чувам ви добре. Какво се е случило? — отговори Логинов по микрофона, подложен му бързо от техника.
— Този идиот ни обхвана с всичките си десет пипала. Вероятно ни помисли за съперник-кашалот. Изглежда, че е скъсал кабела, затова връзката се прекъсна.
— Знаем. Не само е скъсал кабела, но и е съборил телевизионната камера.
— Така ли? Значи, нищо не виждате? Представям си преживяванията ви.
— По-добре разкажете за своите. Как се чувствуват Елена Павловна и гостът?
От високоговорителя се разнесе някакво странно клокочене. Не можах да разбера веднага, че Волошин се смее.
— Да, уредих много сърдечен прием на гостенина. Но ето че той вдигна нагоре палеца си, показва, че всичко е добре, „окей“! При нас всичко е наред, не се безпокойте.
— Тези приятелски прегръдки започват да ми дотягат — чу се отново гласът на Волошин от високоговорителя. — Ще се опитам да се отскубна от тях.
— Как? — попита Логинов.
— Ще почна да се движа хоризонтално. Дано да не е изкривил витлата ни.
— Добре, опитайте. Само че внимателно…
— Разбирам — да не го дразня, нали? Ще бъда изискано нежен.
Пак настана пауза, която ни се стори безкрайна. После от високоговорителя се чуха неясни гласове. Изглежда, пътниците на мезоскафа обсъждаха нещо.
— Какво става там, Волошин? — не изтрая началникът на експедицията. — Отговорете!
— Не ни пуска. Дърпа назад. Спирам моторите, да не би витлата да го наранят…
— Но може да ви замъкне надълбоко?
— Е, това не е толкова страшно. Мезоскафът е предназначен за шест километра, а в Атлантика изобщо няма такива дълбочини…
— Може ли или не може? — повтори строго Логинов.
— Може — долових известно смущение в гласа на Волошин.
— Не предприемайте нищо — каза началникът на експедицията. — Ще се опитаме да ви освободим.
— Как?
— Ей сега ще спуснем още една телевизионна камера. Светлината на прожекторите може да го примами, а вие угасете вашите.
— Той ще събори и тази камера.
— Нищо, ще можем да видим как най-добре да се промъкнем до него. В краен случай ще хвърлим няколко сигнални дълбочинни бомби, за да се опитаме да го пропъдим с взривната вълна. — Логинов пак грабна телефонните слушалки, за да даде необходимите разпореждания, но гласът на Волошин от високоговорителя го спря:
— Има още по-прост изход.
— Какъв?
— Ударете го с ултразвук. Има хипотеза, че тъкмо така действуват кашалотите, когато срещнат надълбоко калмари. Първо ги зашеметяват, а едва след това ги атакуват. Отлична възможност да проверим тази хипотеза.
Логинов мълчеше. Разбрах колебанието му: а какво ще стане с хората, намиращи се в мезоскафа, когато попаднат под удара на невидимия ултразвуков меч?
— Не бойте се, Андрей Василиевич, всичко ще мине благополучно — настояваше Волошин. — Всичко съм изчислил, такова кратко въздействие ще бъде абсолютно безопасно за вас. Специално сме правили опити с Елена Павловна, когато разработвахме ултразвуковата примамка. Ето тя ще потвърди…
От високоговорителя се чу гласът на Елена Павловна:
— Андрей Василиевич, според мен Сергей Сергеевич е прав. Мисля, че трябва да опитаме.
— Едно са изчисленията и лабораторните опити… — отвърна й Логинов, но Волошин веднага го прекъсна:
— Започва да ни дърпа надолу! Няма време за мислене, Андрей Василиевич! Не ни пречете. Петя да си сложи слушалките, аз ще му дам необходимите напътствия.
— Слушам! — каза бързо техникът. Той отдавна вече си бе сложил слушалките и сега ги притискаше с две ръце, за да чува по-добре гласа на Волошин, който стигаше до нас през еднокилометров воден пласт.
Съвсем сериозно, като че ставаше дума за най-обикновен лабораторен опит, Волошин взе да се разправя с Петя за интервала на честотите, за някакви си анодни лампи, които може да се пръснат. Техникът само потвърждаваше:
— Да. Разбирам. Не, вчера ги смених. Слушам. Добре…
— Е, хайде, карай — завърши Волошин насърчително. — Напипай ни с локатора и хубавичко го цапардосай, да разбере как се прегръща царят на природата.
Вратата се открехна и всички се обърнахме, примижавайки от нахлулата светлина. Закри я широкоплещестата фигура на Макаров.
— Трябва да се прави нещо, Андрей Василиевич — подзе той.
Логинов само му показа мълчаливо да влезе в кабината и да затвори вратата след себе си.
Техникът угаси осветлението и всички се вторачихме в блещукащия екран.
По него се мяркаха „запетайките“ на змиорките и някакви сенки.
И ето че се появи познатият черен силует на мезоскафа. Само че сега той изглеждаше странен и необикновен: на три места над палубата се издигаха някакви гърбици, а надолу висеше нещо като опашка. Очевидно това бяха пипалата на калмара, обгърнал подводното корабче.
— Виждам ви — каза късо Петя.
— А него виждаш ли?
— Виждам.
— Отлично. Пускай…
Техникът се помая над превключвателите, после сложи пръст върху едно копче на таблото, почака и като погледна изкосо Логинов, натисна го.
Нищо.
Силуетът на мезоскафа изведнъж започна да се раздвоява, да се разлива като отражение във вода от хвърлен камък…
— Разпада се! — извиках аз.
— Пусна се — изрева радостно точно до ухото ми мощният бас на Макаров. — Гледайте, пусна се!
— Аха, не ни обичаш, а! — промърмори злорадно Волошин от високоговорителя.
12. Смърт по план?
— Прекъсвайте! — заповяда накратко Волошин.
Образът на екрана отново стана отчетлив и ясен. Сега виждах, че мезоскафът е здрав и читав. Той съвсем не се разпадаше на парчета, както ми се бе сторило от уплаха. Калмарът го бе пуснал от прегръдките си и бързо се отдръпваше настрана, като свиваше боязливо пипалата си.
— Сергей Сергеевич, незабавно изплавайте — заповяда Логинов. — Всичко ли е благополучно при вас?
— Абсолютно, стига сте се безпокоили.
— Изплавайте!
— Слушам!
— Прекъсвайте локатора, защо ги държите излишно под излъчване! — каза Логинов ядосано на техника.
Той бързо изключи локатора и запали осветлението. Логинов затвори бележника си със загадъчната фраза „Гибелта програмирана“. Сега като че ли няма време да разпитвам какво значи тя.
Примижавайки, ние излязохме от локаторната в коридора. Там се тълпяха учени и моряци, които чакаха новини. Но никой не посмя да задава въпроси. Те ни пуснаха мълчаливо да минем и излязоха след нас на палубата.
Логинов се качи на мостика, а ние с Макаров отидохме на юта[18], при площадката на мезоскафа, и там запушихме с наслада. Смучейки жадно, Макаров не сваляше очи от морето, отговаряше на въпросите не навреме, и аз млъкнах, като разбрах колко е развълнуван.
— Защо не изплават? — промърмори той.
И в тоя момент водата недалеч от борда на „Богатир“ заклокочи, от нея започна да се подава стоманената рубка.
След двайсетина минути другарите ни, изтръгнати от яките прегръдки на калмара, бяха вече на борда. Те все още се намираха под впечатлението от преживяното.
Спокойният и обикновено сдържан Робърт Конлей възторжено разперваше ръце, допълняйки заплетения си разказ с жестове, и бързо се обръщаше да отговаря на въпросите. Когато взе да пали лулата си, ръцете му така трепереха, че професорът разсипа тютюна. Лицето му поморавя. Но всички наоколо си дадоха вид, че нищо не забелязват.
А Волошин по изключение беше непривично мълчалив, отговаряше на въпросите кратко и без желание. Щом вдигнаха мезоскафа на борда, той със своята „банда едисоновци“ се завря да оглежда подводното корабче.
Никой не посмя да досажда на Елена Павловна с въпроси. Тя се дръпна с мъжа си настрана и те седнаха там, зад комина. После тя подвикна на Логинов:
— Андрей Василиевич, ако в момента не съм нужна, да сляза долу.
— Разбира се, Елена Павловна, само че бих искал по-напред медиците да прегледат всички ви.
Елена Павловна повдигна рамене и се засмя.
— Не намирам за нужно. Истина ви казвам, Андрей Василиевич, ние не усещахме никакво въздействие от ултразвука, можете да ми повярвате. Нищо особено, слаби усещания, аз всичко съм записала. Но ако трябва… — тя пак повдигна рамене и тръгна с мъжа си към стълбата.
Но в тоя момент от мостика долетя гласът на капитана:
— Андрей Василиевич, нещо плава там!
— Къде?
Всички се завтекохме към борда и взехме да се взираме накъдето сочеше капитанът.
— Това са водорасли, Аркадий Платонович — рече Логинов.
— Но вие се качете тук и погледнете с бинокъла — покани го капитанът.
Логинов отиде на мостика, а ние, повдигайки се на пръсти, се мъчехме да видим какво толкова необикновено са забелязали в морето зорките очи на капитана. Двама моряци се покатериха по вантите, но и оттам не забелязаха нищо особено:
— Плават само водорасли и нищо друго.
Ала от рулевата рубка се чу приглушена команда, „Богатир“ се раздвижи и като завиваше бавно, се насочи към едно от плаващите островчета, които се мяркаха в далечината, до самия хоризонт.
— Братлета, та това е калмар! — извика единият от моряците, които се бяха качили на вантите.
Действително лека-полека се забелязваше, че плаващата зеленикава маса явно се различава от купищата водорасли.
Калмар!
„Богатир“ се приближаваше до гигантския калмар бавно и предпазливо. Калмарът беше неподвижен и приличаше на скала, едва подаваща се от водата. Неподвижни бяха и дългите пипала, прострени широко във всички посоки. Те се поклащаха безжизнено върху водата. Но ако калмарът се събуди и пипалата му оживеят?
Сигурно в тия минути в паметта на всички се мяркаха спомени за всевъзможни страшни легенди, в които корсарите на морските дълбини нападаха кораби и дори ги потопяваха…
До калмара оставаха още не повече от десетина метра…
Като разбутваше всички, на палубата изскочи Волошин с пушка в ръце.
— Да не възнамерявате да стреляте в калмара? — учудих се аз. — И то с малокалибрена пушка?
— Разбира се. Аз съм точен стрелец, ще го улуча с един изстрел. Искате ли да се басираме?
Не посмях да се хващам на бас и основателно, защото щях да загубя. По-късно биолозите ми казаха, че Волошин стрелял със специални кухи куршуми, напълнени с някаква силна отрова — за застраховка, да не би калмарът неочаквано да се събуди и да направи бели.
Волошин застана до борда, прицели се.
Гръмна изстрел, втори, трети…
Калмарът не помръдна.
Тогава „Богатир“ се приближи съвсем до него и взеха да спущат зад борда скрипец. Неколцина смелчаци увиснаха на въжената стълба, за да вържат невижданата плячка с яки въжета.
— Вдигай полека! — изкомандуваха от мостика.
Три лебедки, скърцайки от опъване, започнаха полека-лека да вдигат калмара на борда.
Едва сега, когато измъкнаха калмара от водата, видяхме наистина колко е голям! Въжетата като че ли нямаше да издържат, вдигайки това продълговато заоблено тяло с две широки перки на опашката.
Главата на калмара изглеждаше несъразмерно малка — навярно защото от нея се проточваха десет пипала, всяко от тях приблизително три пъти по-дълго от тялото на подводното чудовище. Калмарът беше вече на палубата, а пипалата му все се точеха ли, точеха от водата — като че ли нямаха край.
Когато го проснаха на палубата и премериха, тялото на калмара достигаше почти осемнайсет метра дължина! А очевидно тежеше не по-малко от седем-осем тона.
— А колко свободно се движеше, просто поразително! — възхищаваше се Бек. — Да можехме и ние да се научим да се придвижваме с такава лекота от една дълбочина на друга…
— Та нима не сте виждали този калмар жив? — учудих се аз.
— Разбира се.
— Кога?
— Нали следих цялата тази кошмарна битка по телевизора от лабораторията. Ех, да можехме да хванем жив калмар!
Немислимо беше, разбира се, да се вмъква тази грамада в лаборатория. Затова биолозите се заловиха да го разрязват на място, на палубата, заобиколени от тълпа любопитни, които обаче стояха на значително разстояние.
С голям остър нож Логинов направи първия разрез и всички дружно ахнаха.
На палубата рукна синя кръв!
И по-рано бях чел в книгите, че кръвта на калмарите, октоподите и другите главоноги мекотели не е червена, както сме свикнали, а синя. Вместо хемоглобин тя съдържа богатия на мед хемоцианин, който й придава синия цвят. Но едно е да четеш в книгите, а съвсем друго — да видиш това със собствените си очи!
Професор Конлей не се стърпя, поиска и за себе си престилка и се запретна да помага на нашите биолози.
Имахме възможност много да ахкаме и да се учудваме.
Логинов извади от тялото на калмара едно след друго три сърца. Излиза, че едното от тях разнася кръвта из тялото на това необикновено същество, а другите две се занимават само да я прекарват през хрилете. Октоподите се нуждаят от много кислород за дишане, затова трудно се запазват в аквариуми.
Елена Павловна се заинтересува особено от перките на калмара. Докато ги разглеждаше, тя се обърна и повика с ръка Волошин.
— Сергей Сергеевич, ето ви обяснението защо се нахвърли върху нас. Нали не угасихте осветителните тела, когато мезоскафът се срещна с калмара?
— Не. Защо?
— Ами той има специален орган за улавяне на инфрачервените лъчи, тъй че вашите осветителни тела са послужили за примамка на калмара. Погледнете. Това ще ви бъде интересно. Може би всички имаме какво да се поучим тук от природата и да й завидим.
Аз, разбира се, също се промъкнах по-наблизо, но видях на кожата на калмара, на долната повърхност на перките му, само доста големи тъмни точки.
После, вече в лабораторията, Елена Павловна показа под микроскоп на мен и на Волошин вътрешния им строеж. Всяка точка се оказа кълбовидна капсула, пълна с някакво прозрачно вещество. Отгоре я закриваше дебел слой червени клетки. Те задържаха като филтри всички светлинни лъчи, с изключение на невидимите инфрачервени. Така че, оказва се, с тези необикновени „очи“, разположени на опашката, калмарът може в пълния мрак на океанските дълбочини да вижда добре жертвата си, като улавя изпущаните от нея топлинни лъчи.
— Завидно — каза Волошин, откъсвайки се от микроскопа. — Значи, и тук природата отдавна ни е изпреварила…
Той въздъхна, поклати глава, извади бележник и си записа нещо в него.
— Ето ни още една загадка — додаде той, като ми смигна. — Да, може би не една, а няколко наведнъж. Необяснимо е защо природата е подарила на калмара това чудно апаратче? Нали на големи дълбочини, струва ми се, няма топлокръвни животни или риби? Кого ли може да дири там с необикновените си очи?
— Да, необяснимо — съгласи се Елена Павловна. — Може би кашалотите?
— Неикономично — поклати глава Волошин. — Природата едва ли ще се залови да измисля на калмара такъв сетивен орган, който да е предназначен само за епизодично приложение. Или пък там, в дълбочините, се крие и нещо друго? Някакво топлокръвно животно?
Елена Павловна само сви рамене.
— М-да — промърмори Волошин замислено, като пак се наведе над микроскопа. — „Има много неща на света, приятелю Хораций, които нашите мъдреци не са и сънували…“ Като че ли Шекспир е надничал в морето. Е, естествено. Според мен колкото повече загадки има, толкова по-интересно е да се живее…
— Аз също бих искал да ви дам една малка тема за размишления, Сергей Сергеевич — рекох.
— Вие ли? Интересно. Но каква?
— Да измислите за в бъдеще някакъв апарат за защита на мезоскафа от такива нападения, който да действува, да речем, чрез силно електрическо изпразване…
— Е, признайте си, тази малка идея не е ваша. Вие сте чели за нея от дядо Жул Верн — „Наутилус“ на славния капитан Немо…
— Няма значение. Не претендирам за патент.
— И, второ, тази идея отдавна е патентована от природата. По-добре да копирам такъв изпразнител от защитното приспособление на електрическите змиорки или на скатовете[19]. Та това е, уважаеми новаторе. В природата като в Гърция има всичко.
Биолозите изследваха внимателно целия калмар. За тях беше важно да установят какви точно изменения в живите клетки е предизвикал „ултразвуковият таран“, макар Сергей Сергеевич да изрази твърдото си убеждение, че „кръвожадният пират е умрял просто от угризение на съвестта за злодейското си нападение“. Обаче тази хипотеза бе отхвърлена като явно ненаучна.
Логинов особено внимателно следеше да изрежат предпазливо и да не повредят нервните влакна на калмара.
— Те много ще ни трябват! — напомняше той на помощниците си. — Постарайте се да ги запазите всички.
Та това ли са нервите на калмара — тези сиви въжета, които достигаха един метър дължина и дебелина един пръст?!
— С такива нерви може да се живее — засмя се Макаров, присвивайки тесните си очички. — А пък каква проводимост имат. Нервните импулси се носят по тях със скоростта на автомобил — деветдесет километра в час.
Ясно е тогава защо Логинов се блъска толкова около тия смайващи нерви. За неговите изследвания, разбира се, те са изключително ценни. В тези гигантски нервни клетки по-лесно може да се види къде се крие паметта — не като при речните змиорки.
13. Наследниците на капитан Флинт
Рано сутринта се разделихме с англичаните. След като на раздяла предаде с флагчета настойчива покана да посетим Бермудите, беличкият „Албатрос“ потегли на запад, към родината си. Ние отново останахме сами в океана.
Трябваше да направим равносметка на извършеното и да набележим план за по-нататъшната работа. Първата част от експедицията бе завършила. Ние доплавахме подир змиорките до далечните им мръстилища, а много ли бяхме научили?
Обработването на всички анализи на водата и материалите от другите експедиции, организирани в Саргасово море, не изясняваха загадката около ориентацията на змиорките, а може би и още повече ни объркваха. На големите пространства, обхванати от изследванията, температурата и солеността на водата оставаше почти еднаква. Сравнително еднородно се оказа и магнитното поле в този район. А змиорките все пак бяха намерили пътя до заветните мръстилища. По какви белези?
На заседанието на научния съвет пламнаха твърде ожесточени спорове около този въпрос. Ето какво успях да запиша накратко в набъбналия си бележник:
„И. А. Макаров обръща внимание, че на много места змиорките са се движили по посока на пластовете с по-студена вода. Често се забелязвала и липса на пряка връзка между маршрутите на змиорките и солеността на водата. Той смята тези факти за сериозно опровержение на «класическата» хипотеза, според която змиорките се ориентират именно по тия белези: температура и соленост.“
К. П. Бек го прекъсва с репликата:
— Но нали и за магнитните влияния може да се каже същото. Ето на това място змиорките се движеха почти точно на север, а тук (показва на картата) — на юг. Пък и вашите собствени опити доказват, че дори силни магнитни влияния не се отразяват на поведението на змиорките. Досега у тях не е намерен никакъв орган, способен да долавя тези промени в магнитното поле на земята, а хеморецепторите на змиорките са развити великолепно.
Взема думата Елена Павловна. Тя е съгласна, че речните змиорки нямат никакъв специален орган за възприемане на земния магнетизъм.
— Но нали и на нас, хората, ни липсва такъв орган, обаче сме много чувствителни към магнитните влияния, както е доказано от много наблюдения. Разбира се, още по-чувствителни към магнетизма трябва да бъдат обитателите на океана, които извършват далечни миграции като птиците.
Елена Павловна разправя подробно за лабораторните опити със змиорки и казва:
— По-рано и ние се учудвахме, че змиорките са много по-възприемчиви към слаби магнитни влияния, сравними с напрежението на земното поле, а на силни, обратно, почти не реагират. Но сега ние с Иван Андреевич прегледахме наново предишните изводи и се замислихме: да не би тъкмо в това да е целият фокус? Може би природата специално да е надарила змиорките с такава способност да реагират само на продължителни, сравнително постоянни въздействия с малка сила, за да могат да се ориентират по тях? Иначе всяка магнитна буря би ги отклонявала от пътя им.
Бек: Интересна хипотеза, но засега това са само предположения.
Елена Павловна: Разбира се, тя трябва да се провери и ние сме набелязали серия специални опити.
Бек: Все пак аз съм уверен, че като главен орган за ориентиране им служи обонянието. Змиорките се движеха ту на юг, ту на север. Преминаваха от водни пластове с голяма соленост към по-малко солени. Противоречиви са и температурните показатели по пътищата на змиорките, а да не говорим за магнитните влияния. Най-сигурен ориентир си остава химическият състав на водата, а, тъй да се каже, компас на змиорките е извънредно острото им обоняние…
Някой го прекъсва от залата:
— А къде са анализите на проби от водата, които да доказват, че змиорките се ръководят от обонянието си при избора на посока?
Казимир Павлович разперва ръце:
— Ние можем да правим само химически анализ. За съжаление все още нямаме уред, който да се сравнява по чувствителност към миризмите и чуждите примеси поне с носа на кучето. Най-обикновено дворно куче различава петстотин хиляди пъти повече различни миризми, отколкото човека. Засега ни остава само да му завиждаме.
Скача Волошин:
— Казимир Павлович, това е непозволен похват, удар под кръста! Вие отхвърляте магнитната хипотеза поради невъзможност да се докаже, а сам изказвате предположения, които в момента изобщо не могат да се потвърдят или опровергаят…
Страстите се разгарят. Трезвият скептицизъм на Бек се сблъсква с разпалеността на Елена Павловна. Волошин се заканва в най-близко време да създаде „изкуствен нос, не по-лош от кучешкия, или механична муха, която мигновено да може да прави химически анализ като живата…“
Бек му се покланя до земята:
— Само бихме се радвали, ако получим такива уреди. Те незабавно ще потвърдят правилността на нашата хипотеза.
Един от младите физици напомня, че на два пъти уредите са отбелязвали в мръстилищата на змиорките аномалии в силата на притеглянето. Не доказва ли това, че змиорките са стигнали до тия места, ориентирайки се по гравитацията? Тази хипотеза също печели доста поддръжници.
Само Логинов мълчи. Слуша внимателно и си записва нещо в бележника. Какво ли е всъщност неговото становище?…
Научният съвет взе решение — да се насочим към юг и да продължим изследванията.
В дълбините на Саргасово море хвърлят хайвера си не само европейските речни змиорки, но и американските. Ларвите им могат да се различат само под микроскоп по броя на миомерите — мънички мускулни сегменти, от които после се образуват гръбначните прешлени на възрастна змиорка.
Ларвите не се различават по външност, но още от първите дни на живота си се държат различно. Едни, подчинявайки се на някаква тайнствена „програма“, вложена в тях от природата, ще заплуват към изток, за да стигнат след три години бреговете на Европа и да се превърнат в стъкловидни змиорки. А други ще се насочат на запад. До бреговете на Америка им е значително по-близо, затова американските змиорки завършват израстването си от ларви три пъти по-бързо — само за една година.
Различни програми на поведение, различни пътища в океана и природни условия — и толкова различни съдби! И тези особености са вложени още в мъничките ларви — ето защо беше толкова важно за учените да си набавят за изследвания и американски, и европейски змиорчета, за да търсят след това тайните им в лабораториите.
„Богатир“ пое на юг, към Бахамските острови. Там по всяка вероятност се намираха мръстилищата на американските змиорки — европейските не стигат толкова далеч на юг.
Океанът беше все тъй спокоен и пуст, но всички се взирахме с надежда в далечината, забулена от лека мъглица — може би особено нетърпеливо аз: нали наближавахме местата, където миналата година се бранехме с помощта на делфини от акулите, плавайки с гумен сал след тайнствената експлозия и гибелта на „Влюбената сирена“…
Еднообразната пуста шир на океана вече бе съвсем омръзнала на всички. С часове киснехме по палубата, на носа, търсейки земя с нетърпеливостта на многострадалните моряци на Колумб или на Магелан. Няколко пъти дори се нададоха ликуващи възгласи:
— Земя!
Но корабът не намаляваше скорост и след малко се убеждавахме с разочарование, че мнимото райско островче се е оказало още едно купище водорасли.
Край басейна на палубата винаги се нареждаше дълга опашка на жадуващи да се окъпят, но сега въпреки горещината и тя беше оредяла. Всички изглежда искаха да усетят под краката си твърда земя. Даже Сергей Сергеевич, извръщайки се веднъж от блестящата под слънцето вода, каза мрачно:
— Прав е бил старият грък Анахарсис: „Хората се делят на три вида: тия, които са живи, тия, които са умрели, и тия, които плават по море…“
— Вие ставате мрачен песимист — засмя се малко глухо седналият до него Казимир Павлович. — А така аз все повече разбирам Айнщайн. Никъде не се работи толкова добре, както в кула на фар или тук, в открития океан. Подишам ли сегичка морски ветрец — работата ще тръгне по-бързо…
На учените им беше по-лесно, нямаха време да скучаят. Казимир Павлович ту се въртеше около козите си, карайки ги в барокамерата да се „гмуркат“ все по-дълбоко и по-дълбоко, ту бързаше при операторите на електронноизчислителната машина с купища анализи и изчисления, които изискваха спешна обработка. Загадъчното „алито“ все още не се предаваше.
Често можехме да срещнем Бек и в лабораториите на биолозите, където изучаваха с Елена Павловна и мъжа й устройството на вътрешните органи на гигантския калмар.
Този трофей се оказа интересен за много изследователи. И Волошин честичко идваше да се посъветва с биолозите, още веднъж да уточни някои особености в устройството на така заинтригувалия го природен „уловител“ на инфрачервените лъчи, а след това бързаше към работилницата си, за да усъвършенствува с още нещо любимия си звуковизор.
У Волошин се зароди и ново увлечение…
Когато разтребвах каютата една сутрин, вдигнах от пода някакво завряло се под койката листче. Прочетох набързо няколко реда — потребна ли е тази хартийка или може да се хвърли? — и се учудих.
Изглежда беше извадка от някаква книга, преписана от Сергей Сергеевич:
„На 7 декември 1905 година в 10 часа и 15 минути бяхме на кърмата на яхтата «Валгала», когато изведнъж мистър Никъл ми насочи вниманието към един необикновен предмет, който плаваше по морската повърхност на сто ярда от яхтата.
— Какво е това? Перка на огромна риба?
Аз погледнах натам и тутакси видях голяма перка, която стърчеше от водата. Тя беше тъмнокафява на цвят като морски водорасли и малко набръчкана по краищата, дълга около шест фута и се подаваше на около два фута над водата…
Насочих към нея военния си бинокъл и… видях огромна глава и шия, издадена пред перката. Шията не се съединяваше с перката, а стърчеше от водата на разстояние 18 или повече дюйма пред нея. Шията изглеждаше дебела колкото човешко тяло и се издигаше на 7–8 фута над водата…“
— Сергей Сергеевич, ама вие май сериозно сте решили да издирите морския змей?! — възкликнах аз.
— Какво? Отде взехте това, я го дайте тук. — Волошин грабна листчето от ръцете ми и бързо го скри в чекмеджето на масата.
Той като че леко се смути, но веднага премина в атака:
— Че какво? Това е напълно заслужаващо доверие показание. Дадено е от учен, английския зоолог Мид Уолдо, и публикувано в сериозен орган — „Записки на Зоологическото дружество“. Чакайте поне да се срещна с тоя змей, непременно ще го поканя на гости! Тогава вече Логинов няма да се отърве…
Да, Логинов беше прав: на неуморния Сергей Сергеевич явно не му стигаха загадките на змиорките. На голяма дълбочина бяха открити три големи техни стада. Всички змиорки се оказаха американски — значи, курсът на „Богатир“ беше избран правилно.
Учените киснеха в лабораториите до късна нощ, затова Логинов заплаши да въведе специален сигнал за отбой, пет минути след който навсякъде ще се угася осветлението.
Разбира се, никой не погледна сериозно на тази заплаха, защото и самият Андрей Василиевич се увличаше в изследвания не по-малко от другите.
Издебвайки момента, аз все пак се осмелих да го разпитам за загадъчната фраза в бележника му, написана при потапянето на мезоскафа в царството на мръстящите змиорки.
— „Гибелта програмирана“ ли? — повтори той, като потърка с привичен жест бузата си. — Не се плашете, тази бележка няма никакъв зловещ смисъл.
— Но какво значи тя!
— Спомняте ли си какво казах — че в организма на речните змиорки като че ли последователно се задействуват различни програми на поведение, вложени в тях от природата? Попадайки в сладка вода, ларвите се превръщат в големи змиорки. После идва определен момент и змиорките се устремяват обратно към морето. И смъртта им е строго програмирана, а това е много важно. Щом хвърлят хайвера си, всички змиорки загиват.
— Като далекоизточната горбуша ли?
— Горе-долу. Подобна „програмирана гибел“ на организми, които са напълно здрави и биха могли да живеят още дълго, се среща при някои насекоми, октоподи и даже при растенията. Идва определен момент и те изведнъж загиват. Защо? Само поради някакви вътрешни причини. За всеки от тях „смъртната присъда“ е строго програмирана от природата, записана някъде в организма…
— И какво от това?
— То ме кара да мисля, че споменът, който се предава по наследство, има много по-голямо значение за ориентацията на змиорките, отколкото сме предполагали досега. Всичко е записано някъде в нервните клетки на змиорките: и накъде да плуват, кога и по какви пътища да се връщат и кога да умират, разбирате ли? Ето ние търсим сега къде именно се крие това програмиращо устройство.
— И успяхте ли вече да откриете нещо?
Логинов поклати глава и въздъхна.
— Не е лесно да се намери разгадката. Тя като че ли все повече се отдалечава. Налага се вече да я търсим не в отделната нервна клетка, а още по-дълбоко — в изменението на строежа на молекулите на рибонуклеиновата киселина и другите носители на наследствеността…
В тоя момент ни прекъсна ново провикване:
— Земя!
Аз се приближих до борда, но не видях нищо особено. Обаче по-опитният Логинов погледна към мостика, където капитанът втълпяваше нещо на вахтения щурман, без да откъсва бинокъла от очите си, и рече:
— Изглежда, че наистина е някакъв остров. Трябва да отидем на мостика.
Възползвайки се от случая, аз последвах Логинов, а когато се качихме на мостика, гледах да застана така, че никому да не преча.
Капитанът подаде бинокъла на Логинов и без да се обръща към кормчията, изкомандува спокойно:
— Кормилото пет градуса надясно.
— Слушам, пет градуса надясно! — отсечено и весело повтори кормчията.
— Хора не се забелязват — каза Логинов, връщайки бинокъла на капитана. — Какъв е тоя остров?
— Безименен, макар че е отбелязан на картата.
— Ще можем ли да се приближим?
— Между рифовете има хубав проход. Именно през него ще минем.
— Добре. Ще отида да се разпоредя да се готвят за слизане на брега.
Логинов се отдалечи. На мен също ми се искаше да надзърна през бинокъла на капитана, но не се осмелявах да го помоля. И без това островчето вече се виждаше: бялата дантела на прибоя, а над нея — три рошави върхари на палми, сякаш стърчащи направо от океана.
— Аркадий Платонович, а обитаем ли е островът? — попитах капитана.
— Вероятно не. Много е малък, пък и гол, няма прехрана за човека. И е настрана, какво ще правят тук хората. Но вие погледнете сам, виждам как хвърляте око към моя бинокъл. — Ала когато ми подаваше бинокъла, капитанът не се сдържа да ми напомни: — Само че после не забравяйте да поставите окулярите точно на нулевото деление и да го закачите ей там.
Островът наистина беше малък и пуст. С бинокъла се виждаха широки пясъчни плажове, в подножието на палмите — гъсти храсталаци. Но никакви признаци на живот.
Широка бяла ивица от кипяща пяна опасваше целия остров, отбелязвайки опасните коралови рифове. Само на едно място водата беше спокойна. Там имаше доста широк проход. Но „Богатир“ не се реши да се приближава до брега, а хвърли котва недалеч от него, за да не се натъкне на рифовете.
Разбира се, аз бях на първия катер, който тръгна за брега. До мен седеше Волошин, накичен с фотоапарати.
— Защо ви са толкова много? — учудих се.
— Единият е зареден с черно-бял филм, другият — с цветен. Третият трябва да се пригоди за подводни снимки.
Минахме прохода и се озовахме оттатък рифа, в лагуната. Водата тук беше съвсем спокойна и кристално бистра. Провиснали през борда на катера, ние разглеждахме подводните растения.
Аз се поизправих…
И в тоя миг едва не паднах във водата, тъй като неочаквано усетих силно блъсване в гърба!
— Какво ви става? — едва успя да ме задържи Волошин. — Хванете се за нещо. Ех, каква уникална снимка се развали!
— Някой ме удари — казах объркано, като потривах гърдите си.
— Кой ви е ударил? Да не би да ви хваща слънчев удар? — учуди се Волошин.
— О, не, някой наистина ме тупна отзад. Виждате ли и ризата ми е мокра.
— Я го гледай, паразит такъв, къде се е заврял! — извика един от моряците, опитвайки се с носа на ботуша си да избута изпод пейката нещо тъмно, лъскаво, безформено.
— Калмар — рече Волошин. — Уловете го, ще го подарим на Бек.
Но не успяхме дори да разгледаме това калмарче, тъй неочаквано навряло се в лодката. Внезапно то подскочи високо и плясна във водата чак на три метра от лодката.
— Умело хвърчи! — с възхищение повъртя глава Волошин. — Трябва да се занимаем с него.
Катерът заби нос в ослепително белия черупчест пясък и ние един след друг слязохме на брега.
Цялото островче можеше да се обиколи за някакъв си половин час. То се оказа не много живописно. Под нозете шумолеше изсъхнала трева, по напуканата от горещината почва растяха само кактуси и бодливи храсти на ефедра. Три-четири кокосови палми издигаха зелените си шапки високо над тези храсталаци. По гладките им стъбла се катереха ловко големи пурпурни раци.
На брега, който тук стърчеше малко над морето, в гъсталака се натъкнахме на нещо като кресло, изсечено от шуплест камък. Значи, островът е бил някога населен?
Зной. Тишина. Само пъргави гущери с шумолене изскачат под краката ни и се крият в пукнатините, покриващи изгорената от слънцето земя.
На другия край на островчето намерихме малко изворче, подхранващо ручей, който веднага, след няколко крачки, без изобщо да напои жадната земя, безполезно се вливаше в морето.
Водата на извора беше много чиста и ледена дори в тоя зноен тропически ден.
— Бре-е, също като нашата, руската — проговори с блажено пъхтене настанилият се до мен боцман и тутакси, като изтръска святкащите капчици от контешките си мустаци, се наведе и почна пак да пие.
На брега цареше весела суетня и загорелите мускулести моряци, вдигайки облаци блестящи пръски, скачаха в топлата вода. Аз също побързах да се съблека и се гмурнах, усещайки с неизразима наслада гальовния досег на морската вода буквално по всяка клетчица на кожата ми.
След пустите води на Саргасово море тукашният подводен свят смайваше с буйното си изобилие на живот. Разноцветни корали, прилични на вкаменени цветя, люлеещи се гъсталаци от водорасли, пъстри риби, една от друга по-чудновати…
Около подводните скали се събираха на тълпи тлъсти, охранени морски папагали, които оглозгваха водораслите по тях. Тези смешни на вид рибки изглеждаха лениви, но достатъчно беше да протегнеш ръка и побягваха със завидна лекота.
Между яркочервените, изумруденозелени, кафяви и морави морски гъби сновяха раци, които подплашваха крещящо оцветените риби папагали.
Плувайки покрай рифа, аз извърнах глава и замрях…
От една пукнатина ме гледаше досущ човешко око — замислено и малко тъжно, просто просълзено.
Това око като че ли беше вместено направо в кафеникавосивата скала. Но изведнъж скалата почна сякаш да се топи и да се сляга пред очите ми, да губи формата си — така се топи догаряща свещ, — а някъде изпод тази жива скала бавно и предпазливо се протегнаха към мен три извиващи се пипала…
Октопод!
Аз отскочих и забързах към брега.
— Тук има безброй октоподи, особено около рифа — каза Волошин, изтягайки се блажено на горещия пясък до мен. — Мисля да постоим край това островче няколко дни. Нашите биолози няма да изтраят. За тях в тази тиха лагуна е същинският живот. А и ние току-виж, че сме наловили рибки. Отдавна мечтаех да сръбна чорба от някакви екзотични „ангелски риби“ или кръвожадни мурени!
— А нима тук има мурени?
— Където има рифове, има и мурени. Обичат да стоят в пукнатините и да дебнат разсеяните литератори. Най-вкусното ядене за тях — отвърна Волошин, като шепнеше зловещо и блещеше очи.
От водата излезе Казимир Павлович и като свали маската от лицето си, легна до нас.
— А вие се гмуркате юнашки — рекох аз. — Префучахте край мен като акула.
Казимир Павлович закри очите си с длан от слънцето и се усмихна.
— Учудва ли ви това? Аз съм изобщо добър спортист. И ски карам, и се боксирам по малко, и обичам да се гмуркам. Грешен човек съм, обичам и да се похвалвам с това, защото на млади години не се отличавах с добро здраве. Родителите ми прекалено много ме пазеха, на училище кръшках от физкултура. Ала после ми увря главата и сериозно се залових със спорта. Според завета на Чехов: „Трябва да се дресираме!“ Зрението ми е лошо, минус шест. Но си направих контактни лещи и се гмуркам свободно.
„Значи, затова очите му проблясват така особено от време на време — разбрах едва сега. — Контактни лещи от много тънко органично стъкло…“
Сергей Сергеевич, който четеше вестник и явно не чуваше нашия разговор, внезапно изруга силно.
— Какво не ви харесва? — попита го Бек.
— А-а! Наслаждавам се на броя на „Майами кроникъл“ от преди две седмици, взех го от професор Конлей…
— Та какво има?
— Излиза, че това вестниче не е лишено и от научни интереси. Ето полюбувайте се — чукна той е нокът по едно съобщение. — Възхищават се, че в местния океанографски институт се опитват да учат делфините да различават техните подводници от чуждите чрез ехолокация на повърхностите на различните метали. А после се надяват тези делфини да почнат да взривяват чуждите подводници. Ама изследователи!
Сергей Сергеевич се приповдигна, замахна широко и запрати ядно вестника в храстите.
— „Един и същ пламък и мрака прогонва, и изгаря…“ — произнесе тихо Бек.
Волошин го изгледа изпод вежди.
— Леонардо да Винчи?
— Разбира се.
— Не е лошо. Тези думи би трябвало да се напишат над всеки атомен реактор, та хората да не забравят…
Освежени от къпането, ние искахме да подремнем, но нямахме късмет. До групата моряци, които се печаха на слънце недалеч от нас, се приближи младият светлорус механик и захвана бързо да разправя нещо, като непрекъснато сочеше някъде към вътрешността на острова. Моряците скочиха и като се обличаха вървешком, тръгнаха подир механика.
— Положително са намерили съкровище — каза Волошин, като седна на пясъка и с интерес ги изпращаше с поглед. — Тайното съкровище на дядо Флинт. Защо не? Този край от памтивека е пиратски, под всяко камъче може да са скрити съкровища. „Пиастри! Пиастри! Пиастри!“ — изкряска той с противен скърцащ глас, подражавайки папагала на капитан Флинт.
Още няколко млади морячета, чупейки сухи клонки, се затичаха през храсталаците подир другарите си.
Ние се спогледахме.
— Да вървим! — каза решително Волошин, грабвайки долните си дрехи и фотоапаратите. — Велика е силата на внушението и все пак не обичам никога да закъснявам.
— О, не, аз ще подремна. Златото не ме вълнува — отказа се Бек.
Трябваше да се ходи доста далеч — на отсрещния бряг на острова. Тук, сред гъсталака, недалеч от морето, заварихме вече цяла тълпа. Моряците следяха съсредоточено как двама голи до кръста здравеняци, превързали главите си с пъстри кърпи досущ по пиратски, усърдно работеха с лопати.
— Точно така, съкровище е, усети моето сърце — каза високо Волошин и всички се отдръпнаха да го пуснат по-близо.
— Тук е имало някаква къща, Сергей Сергеевич — рече един от моряците. — Виждате ли каменната зидария? Сигурно останки от основа.
Копаещите си почиваха, подпрени на лопатите. Те бяха успели да изкопаят вече доста голям трап, оголвайки част от яка каменна стена. Изглежда, наистина останки от основа.
— Кому е потрябвало да строи тук? — промърмори замислено Волошин.
Ние така се бяхме увлекли от разкопките, че не успяхме да забележим веднага един млад моряк, който тичаше към нас и кой знае защо все поглеждаше към морето.
— Хей? — завика той, размахвайки матроската си шапка.
— Какво става? Да не се дави някой? — разтревожи се боцманът.
— Ами, не — заклати глава морячето. — Там… — и пак погледна към морето.
— Какво има там?
— Не зная — отговори той объркано. — Изглежда, че пирати.
— Какви пирати?
— Да не си намерил съкровище?
— Ами, не, живи пирати, истински. Идат насам…
Втурнахме се вкупом през гъсталака към брега. Картината, която се разкри пред очите ни, действително не можеше да не предизвика пълно смайване.
След като бе минал рифа и кипящите около него буруни, по спокойната повърхност на лагуната към брега бавно се приближаваше някакъв необикновен кораб. От водата се подаваше само малка издутина, която основателно можеше да се помисли за гръб на „морски змей“. Но тя явно беше боядисана от човешки ръце в крещящо червен цвят и от нея стърчеше глава с наперено килната на тила широкопола шапка.
А високо над водата се издигаше тънка мачта и на нея се развяваше легендарният пиратски „Весел Роджър“ — черно знаме с бял череп и кръстосани кости. Този „Роджър“ наистина беше весел: черепът подмигваше закачливо с лявото си око, а между зъбите си държеше димяща лула…
Ние наблюдавахме мълчаливо приближаването на загадъчния кораб. После някой промърмори неуверено:
— Подводница…
Безспорно беше подводница, но някак особена.
Като стигна плитчината, тя не спря, а смело продължи да се движи напред. От водата постепенно изскачаше сив стоманен корпус. От носовата му част стърчеше нещо като чудовищна метална ръка, свила в пестник яки стоманени пръсти.
— Но къде се завира точно в брега! — провикна се застаналият до мен Волошин и тутакси додаде с възхищение: — Аха, ето каква била работата… Амфибия.
Да, излиза, че чудната подводница можеше да се движи свободно и на суша! В долната й част имаше площадка с гъсенични вериги, като танкетка или всъдеход. Те се задвижиха с трополене и след няколко минути подводницата амфибия се измъкна уверено на плътния брягов пясък и спря точно пред нас.
— Хелоу! — подвикна весело загорелият човек, който се подаваше от люка и явно наслаждавайки се на нашето смущение, помаха приветствено с огромната си шапка. — Здравейте, момчета!
Той говореше на английски.
Ние гледахме смаяни как непознатият отново нахлупи шапката си и започна да се измъква от тесния люк. Той се оказа много висок — сигурно повече от два метра, — мършав и жилест.
А след него от същия тоя люк изпълзя един мрачен меланхоличен шишко. Не му беше лесно да се измъкне. Той бе целият окичен с кинокамери и фотоапарати. Шишкото не си направи труда да слиза долу, а седна на рубката, избърса бавно потното си лице с пъстра кърпа и като се целеше в нас, тутакси забръмча с кинокамера.
Така се срещнахме с „наследниците на капитан Флинт“, както скоро ги кръстихме всички по примера на Волошин. Дангалакът се казваше Майкъл Сондърс, а другарят му — Фриц Щренгел. Наистина, установи се, че те не са пирати, а представители може би на не по-малко чудна и странна за нашите времена професия — търсачи на съкровища.
Майкъл ни разправи как почти три години прекарал в разни библиотеки да изучава всевъзможни исторически материали. Особено го заинтересували разказите за изнасянето на сребро и други съкровища от испанските колонии за Европа.
— Бог ми е свидетел, скъсах три чифта панталони, но затова пък сега мога да търся уверено — похвали се той. — Начертах такива карти, че бих могъл да ги продам за един милион долара. Но не искам. Сам ще търся и ще изкарам десет милиона…
— А намерихте ли поне един дублон[20]? — запита Волошин подигравателно.
— То се знае — отговори весело американецът, като повдигна шапката си. — Че откъде, мислите, съм взел пари за тази подводница?
И разказа как с помощта на една от безпогрешните си карти уж за една седмица миналата година намерил останките на един испански галеон[21], потънал край бреговете на Флорида през 1715 година, и за два месеца извадил от дъното златни монети и сребърни кюлчета за сто и дванайсет хиляди долара. Шейсет хиляди от тях веднага похарчил за построяването на ей тази подводница („по мои чертежи“ — подхвърли между другото Майкъл) и сега е решил да не си губи времето да търси отделни потънали кораби, а да се помъчи отведнъж да „обере каймака“ — да търси съкровища, положително скрити някъде на тия островчета, които дълги години са служили за убежище на пиратите.
— Това е много по-рационално, отколкото да издирвам потънали кораби — обясни деловито Майкъл. — Пиратите вече са се потрудили за мен, като са ограбили едновременно няколко кораба. Така че, като изровя скритите от тях съкровища, с един куршум ще убия наведнъж цяло стадо зайци. Така ли е?
— Възможно е — съгласи се уклончиво Волошин. — Макар че, струва ми се, зайците не се движат на стада…
— Така е у вас, в Русия. А у нас, в Северна Дакота, родното ми място, зайците обикалят пролетно време на огромни табуни.
— Ама нищо ли не сте намерили досега тук, на островите? — запита боцманът, като не съвсем уверено подбираше английските думи и поради това лицето му се обливаше с гъста руменина.
— Е, успяхме да проучим само две островчета. Но и без това парите отиват по моята текуща сметка. Ние не си пилеем напразно времето. Докато аз търся съкровища, Фриц снима филми и подводни сценки за разни списания. А той е отличен фотограф.
Фриц наистина не си пилееше времето. Докато ние седяхме на топлия пясък под сянката на една палма и слушахме небивалиците на Сондърс, неговият флегматичен компаньон, без да променя унилото изражение на лицето си, успя да ни фотографира може би вече сто пъти във всички ракурси. Той дори се опитваше да се качи на палмата и да ни снима отгоре, но нищо не излезе от това.
Колко ли смешни ще изглеждат тези снимки на гланцираните страници на някое пъстро списание: почернели полуголи руски моряци, насядали в кръг под кокосова палма и заслушани внимателно в разкази за пиратски съкровища и потънали галеони.
Но обстановката предразполагаше и омайваше, така че и аз няколко пъти почувствувах, че започвам да вярвам и в съкровищата, заровени под белия пясък на морското дъно, сред останки от старинни галеони, и в богатствата, закопани може би точно под тази палма от някой си юначен капитан Боби-Не-Жали-Кръвта…
Разбира се, ние поведохме Майкъл към мястото на разкопките ни с надежда да получим най-квалифицирана консултация. Фриц пак защрака с безбройните си фотоапарати, като ги сменяше с бързината и сръчността на фокусник.
Майкъл огледа внимателно изкопа, но кой знае защо не прояви особен интерес. Може би някакъв неписан кодекс на иманярите не му позволяваше да се меси в работите на своите съперници, а камо ли да им помага?
След това Майкъл покани Волошин да разгледа необикновената му подводница.
Волошин престоя в нея вероятно не по-малко от един час, като непрекъснато разменяше някакви технически разсъждения с Майкъл, който се бе заврял до кръста в люка и обясняваше тънкостите на конструкцията.
След като най-после едва се измъкна от тесния люк, Волошин дълго стиска ръката на американеца и повтаряше:
— Това е чудо! Това е чудо!
А Майкъл просто сияеше, като от време на време се изкикотваше смутено и подсмърчаше с дългия си нос, обелен от горещите лъчи на тропическото слънце.
— Наистина е малко чудо на техниката — каза ми после Волошин. — Всичко е толкова добре обмислено и изящно разположено. Подводницата е малка, но е съумял да подбере и дизел, и електромотори. А колко послушно работи механичната ръка за вземане на проби! Аз бих приел тоя човек в бандата си. Той има будна техническа глава и ръце, може би не по-малко ловки от Логиновите.
Сергей Сергеевич разтри кръста си и се намръщи смешно:
— Обаче тесничко е там… А дали сами не сме си виновен? Обърнахте ли внимание на една странна закономерност: във всички батискафи и батисфери, където всеки сантиметър трябва да се пести, кой знае защо винаги гледат да се намърдат дангалаци като мен или като тоя Майкъл? Професор Пикар, изобретателят на батискафа, е бил висок над два метра. А и прочутият Биб, който пръв се спуснал с батисфера на един километър дълбочина, изглежда също е бил доста дълъг. Уверявам ви, тук се крие някаква тайнствена закономерност, ще трябва да подскажем на Логинов тази тема, да я включи в плана за изследванията…
Волошин покани Майкъл да огледа нашия кораб и лично го разведе из всички лаборатории. За тях се лепна и неуморният фотограф, който току заслепяваше всички със светкавиците си.
Разбира се, Сондърс се заинтересува особено от мезоскафа и го обходи целия, като изразяваше бурно възхищението си. Доволният Волошин съжаляваше само, че не може да повози гостенина със своето корабче: рисковано беше да се спуща мезоскафът в плитчина близо до рифове.
Но с не по-малко внимание гостите огледаха и всички кътчета на „Богатир“, като надникнаха дори през отворената врата на камбуза[22]. И Фриц все щракаше ли, щракаше, без да жали филмите.
— Според мен те си отидоха, без изобщо да повярват, че всичко това е предназначено за науката — каза Логинов на Волошин след посещението им, като се подсмихваше. — Такъв широк размах е просто неразбираем за тях.
— Възможно е — съгласи се Волошин. — А фотографът при всяка вероятност се надяваше да заснеме някои „строго поверителни военни инсталации за подривна дейност“. Американските вестници са им проглушили ушите да повтарят, че уж обикаляме из тия краища непременно с разузнавателни цели, а науката е уж само прикритие. Даже професор Конлей, когато ни гостуваше, не можа да повярва напълно, че може да се построи за науката ей такъв плаващ институт, какъвто е нашият „Богатир“, и да бъде изпратен да гони някакви си змиорки почти цяла година.
14. „Аз съм акула в оставка…“
На другата сутрин Волошин тръгна с Майкъл да побродят с неговата подводница-чудо между рифовете, „за да видят техниката в действие“. Когато се върнаха, те се проснаха на сянка върху пясъка и завързаха дълъг технически разговор, много доволни един от друг.
— Майкъл, вие се погубвате като Едисон — каза Волошин. — Зарежете тази детинска гонитба на въображаеми съкровища и се заемете със сериозна работа, научна или изобретателска.
Сондърс го слушаше с усмивка и клатеше глава.
— Не, от това не може да се живее — рече той. — Когато напуснах армията, седем месеца се шлях без работа. Не ми се искаше да отида механик в някой мръсен гараж, а такива като мен трудно могат да си намерят в мирно време работа по основната специалност.
— А каква е вашата основна специалност? — попитах аз.
— Позволете ми да се представя: акула в оставка. — Майкъл повдигна шеговито невъобразимата си шапка. — „Хора-жаби“ — чували ли сте такова нещо? Подводни диверсанти. Според мен по-правилно е да ни наричат „хора-акули“. В армията ни дресираха така, като че ли ни подготвяха да щурмуваме самия ад. Като какви ли не се маскирахме — само дето не сме били призраци и морски сирени… Всъщност идеята не е лоша! Може да се продаде на Пентагона, а?
Той се протегна с цялото си дълго и гъвкаво тяло и замислено каза:
— Е, а когато акулата излезе в оставка, къде да се дене и къде да приложи богатия си опит? Един мой приятел се нареди при учените на Бермудите…
— Да не би да се казва Ричард? — прекъсна го Волошин.
— Да. Дик. А вие отде знаете? — учуди се Сондърс.
Волошин разправи как се запознахме с Ричард Лоринсън на полупотъналия кораб сред Саргасово море.
— Той е — кимна Майкъл. — Дик винаги е притежавал умението да работи точно. Смяташе се за най-добрия взривач в групата ни. И какво излезе: забелязали ли сте случайно да е забогатял много, като се занимава сега с наука?
— Изглежда, че не е — засмя се Волошин.
— Така е — въздъхна Майкъл. — Аз имам повече шансове да стана втори Морган. Разбира се, мога да се заловя и с друг бизнес, както някои от колегите ми в оставка… Но това не ми е по вкуса. По-добре да търся честни съкровища, награбени от други…
Той замълча, изпънат по гръб и закрил лицето си с шапка. Но ние с Волошин и така, без да разпитваме повече, можехме да се сетим с какъв „друг бизнес“ са способни да се занимават „акулите в оставка“…
Дали някой от предишните другари на Майкъл и Дик от диверсионната школа не е потопил „Влюбената сирена“ миналата година, недалеч от този спокоен бряг?
Веднага си спомних ясно с каква привична и дори елегантна сръчност Ричард Лоринсън взриви тогава „Дънкан“ в Саргасово море — сякаш искаше да ни смае с майсторството си. Но нали ние бяхме виждали вече досущ такъв, точно пресметнат взрив, когато едва не загинахме с „Влюбената сирена“…
Прогнозата на Волошин се сбъдна: чудноватият свят на подводните обитатели на рифовете така заинтересува нашите биолози, че „Богатир“ остана няколко дни край безименното островче.
По цели дни биолозите не излизаха от морето, занимавайки се със своите изследвания и стараейки се да наловят колкото се може повече всякакви чудни гадинки за аквариумите си, а и ние, разбира се, не си пилеехме напразно времето.
Достатъчно беше да си сложиш маската и да се гмурнеш в топлата, бистра вода, и пред очите ти се разкриваха чудесии, и у всеки незабавно се пробуждаше дух на изследовател и първооткривател.
Раци с изпъкнали очи и големи колкото чиния, риби с всички цветове на дъгата, зловещи мурени подаваха от тъмните пукнатини озъбените си уста, които според мен те не можеха изобщо никога да затворят — толкова им пречеха стърчащите на всички страни остри като игли зъби…
Но най-интересните подводни обитатели бяха октоподите.
Те се срещаха буквално във всяка цепнатина на рифа. И навярно именно защото бяха тук толкова много, аз доста бързо превъзмогнах първоначалното неприятно чувство на някаква боязлива погнуса и скоро започнах вече да „задявам“ тези странни, причудливи същества.
Както се разбра, въпреки мрачните легенди октоподите имат много сговорчив и дори, бих казал, вежлив нрав. Като видеха приближаващ се плувец, те съвсем не бързаха да се нахвърлят кръвожадно върху него, а гледаха да се скрият, да се отдръпнат някъде в дъното на някоя пукнатина, да се проснат на някоя скала, да се правят на съвсем незабележими и безжизнени като камъни.
Ако това не помагаше и вие настойчиво се опитвате да се запознаете по-отблизо с него, октоподът започваше да ви плаши — също като че ли се бе начел на „страшни“ морски романи.
Той се извиваше, като ту се свиваше на плътно кълбо, ту издуваше внезапно гъвкавото си тяло, за да ви се види огромен и страхотен. При това непрекъснато менеше цвета си, като от пепеливосив изведнъж ставаше зловещо чер, а след това — червеникавокафяв. Пипалата му се поклащаха страшно, извиваха се досущ като кълбо смъртоносни змии. При това октоподът блещеше и въртеше очи. А ако и това не помагаше, всеки път на края той постъпваше еднакво: изхвърляше тъмно „мастилено“ облаче, за да отклони вниманието ви, и стремително офейкваше.
Един от неговите събратя пусна такова защитно облаче право в лицето ми. За няколко минути всичко наоколо се боядиса в удивително свеж и ярък зелен цвят. Но когато биолозите ми казаха, че „мастилото“, изхвърляно от октоподите, съдържа някакъв естествен наркотик, който зашеметява рибите, аз престанах вече да си правя такива опити и стоях на доста голямо разстояние от чудноватите обитатели на подводните скали.
Октоподите може би повече от всички други животни, гъмжащи в лагуната, интересуваха нашите биолози. Та не толкова често ти се случва да наблюдаваш тези поразителни същества в естествена обстановка. А да държиш октоподи в плен не е лесно.
Те трудно усвояват кислорода от водата, затова природата е надарила висшите бозайници на морето с по три сърца, които непрекъснато оросяват хрилете със синя кръв. За да не се задуши, октопод със средна големина трябва да „изпомпва“ за един час почти петстотин литра морска вода, наситена с кислород. Разбира се, трудно е да се осигури в аквариум такъв режим.
Логинов ми разказа какво особено у тези мрачни обитатели на скалните пукнатини интересувало нашите биолози:
— Октоподите имат една много любопитна особеност. Човек все се пита: къде се крие паметта? Знаете ли, колкото и да търсят физиолозите, не са успели досега да локализират точно местата в кората на главния мозък на човека, свързани с процесите на запаметяването. Намерили са центровете на удоволствието и страха, доста точно са установили коя именно част от кората отговаря за определени движения. А виж „точките на запаметяването“, ако можем да се изразим така, все не могат да напипат. Вярно, в слепоочните дялове на кората има такива области, в които при дразнене със слаб електрически ток внезапно с голяма яснота и живост възникват образи от миналото, от преживяното, които ни се струват отдавна и напълно забравени. Но това още нищо не значи. У хора, които в резултат от някакво заболяване и операция са загубили тези слепоочни дялове, паметта съвсем не се влошава. А опити с котки и кучета неочаквано са показали, че те са напълно способни да се научат на прости реакции, даже ако съвсем са нарушени нервните връзки между кората и ствола на мозъка им. Излиза, че е възможно кората изобщо да не служи за хранилище на паметта, а само участвува в координирането и възпроизвеждането в нужния момент на информацията, складирана някъде съвсем на други места. А пък октоподът е интересен с това, че всеки от сетивните му органи има в мозъка своя отделна област, която управлява запаметяването, натрупването на опит. Една запаметява само зрителните впечатления, друга — да речем, сетивните. И ако се махне или блокира например зрителната „запаметяваща“ част от мозъка на октопода, той ще вижда както преди, но няма да може вече да научи нищо с помощта на зрителните си органи, нищо няма да запомня…
— А нима октоподът изобщо може да се научи на нещо? — учудих се аз.
— Разбира се, като всяко друго животно. Дори и у едноклетъчните инфузории биха могли да се създадат определени рефлекси. А октоподите са, така да се каже, много по-надарени. Те не по-лошо от слоновете или кучетата различават малък квадрат от голям, бял кръг от чер, кръстове и триъгълници. Поддават се добре на тренировка, като запомнят задълго връзката между някакво поръчение и поощрението за неговото изпълнение.
Да си призная, тогава аз не се замислях особено върху разказваното от Логинов. Колкото и да е смешно, дори малко се обиждах, че нашите изследователи като че ли „измениха“ на змиорките и толкова се увлякоха по октоподите. Аз и не подозирах каква важна роля е отредено да изиграят тези наблюдения за разгадаването на тайната около ориентацията на змиорките…
Октоподите действително често проявяваха просто смайваща съобразителност, убедих се в това, когато се гмурках с биолозите край рифовете.
Тук-там октоподите, които не бяха успели да се сдобият с „квартири“ в пукнатините на рифа, си бяха направили „самостоятелни къщурки“ на самото пясъчно дъно, между камъните. Учуди ме колко изкусно си бяха избрали подходящи купчини камъни. Някои леговища имат широки плоски плочи, които ги скриват отгоре, сякаш наистина служеха за покриви.
Но Логинов каза, че октоподите не само си избират подходящи места за леговища, но и сами ги строят, мъкнейки камъни отдалече.
Аз не повярвах това. Тогава Андрей Василиевич развали една от къщурките, като разхвърли камъните далеч настрани. Уплашеният стопанин се мушна някъде, притули се, като се скри от нас с „мастилен“ облак. Ние го оставихме на мира.
Но когато на другата сутрин доплувахме дотук, заварихме октопода пак в уютната му къщурка! През нощта той я бе възстановил, домъквайки всички камъни обратно и дори грижливо издигайки над леговището си каменен покрив.
А веднъж успяхме да видим колко ловко главоногите „мислители“ ловят мекотели.
Един голям октопод, проснал се на скала и придобил такъв цвят, че почти се сливаше с нея, търпеливо чакаше някаква едра мида да пооткрехне черупките си. Най-после черупките бавно се разтвориха…
В същия миг пипалата се раздвижиха стремително и пропъхнаха между черупките отломки от корал.
Раковината вече не можеше да се затвори и обитателката й стана плячка на хитрия октопод. Разбира се, за такъв лов трябва да имаш съобразителност!
А с каква ловкост и изобретателност тези чудновати същества неведнъж мамеха нашите учени, които се опитваха да ги хванат! Струва ти се, че всичко е вече свършено: октоподът е уловен и сложен в здрава кутия. За по-сигурно тя е омотана няколко пъти с канап…
Но когато я донесат в лабораторията и я отворят тържествено, кутията се оказва празна. Как се е изхитрил октоподът да се измъкне от нея през цепнатинка, широка само три милиметра — просто загадка.
Изследователите имаха достатъчно работа и в морето, и на лабораторните маси.
Като наблюдавах с каква виртуозна сръчност, с помощта на специален манипулатор, монтиран в микроскоп, Логинов прави операции на една-единствена нервна клетка, аз разбирах добре възхищението на Волошин, който веднъж ми рече:
— Ние сме груби ковачи в сравнение с него. А той съумява да прекрои отделна нервна клетка. Такива фокуси не е сънувал дори легендарният Левак[23]. Пък и каква задача си е поставил: да намери къде се крие паметта. А какво е това памет? Нищо безтелесно, някаква пара!
— Но с какво може да помогне това да се разгадае например тайната около ориентацията на змиорките? — недоумявах аз. — Какво са в състояние да запомнят те, като скитат из морските дълбини, където е вечна нощ, температурата е почти постоянна и няма никакви ориентири — нали самият вие много пъти сте разправяли това?
Волошин не можеше нищичко да отговори, ала не се предаваше:
— Всичко ще разберем, всичко!
Лично той имаше време да се увлича не само по октоподите, но и по прилепите риболовци, които бяха много на острова. Денем те си отспиваха в подземните си леговища, а в тихите вечерни часове излитаха на лов.
Прилепите се носеха безшумно над морето, сякаш бяха сиви призраци, после падаха като камък във водата — и мигновено литваха отново нагоре, стиснали здраво в ноктестите си крачета някоя зазяпала се рибка.
— Ловко, нали? — възхищаваше се Волошин. — И виж как съумяват с хидролокатора си да налучкат с такава точност рибка под водата. Вие сте профан, това може да не ви учудва много. Но аз разбирам от физика и много добре зная, че през границата между водата и въздуха прониква само една хилядна от звуковата енергия, останалата се отразява, разсейва се. Представяте ли си каква мощност има техният локатор? И този орган на прилепа, който изпуска ултразвукови сигнали, тежи всичко на всичко една десета от грама при обем около един кубически сантиметър. А моят уред…
Сергей Сергеевич махна с ръка така обезсърчено, че ми дожаля за него.
— В замяна на това вашият апарат вижда посредством различни лъчи и през всякакви прегради…
— Лошо, лошо вижда още. И по много показатели майката природа е още със сто точки пред нас. Но ще се постараем, ще си поблъскаме главата. Не фронтално, а с обходна маневра ще я превземем. Цялата история на биониката ни учи, че не е задължително да копираме сляпо природата, за да надминем нейните изобретения. Понякога най-добър резултат дава съвсем друг принцип, а природата само ни подсказва някоя привлекателна задача. При кое от животните сте виждали например колело? А човекът отдавна го е измислил и добре го кара.
Като се протегна, Сергей Сергеевич добави:
— Макар и да има доста неясни неща, все пак е много по-интересно да си блъскаш ей така главата, отколкото да търсиш съкровища като тия наследници на капитан Флинт! Какво кисне тоя Майкъл на острова? Изглежда чака да отплаваме. И все рови ли, рови… Какъв талант погребва!
Ние се срещахме и разговаряхме с Майкъл всеки ден. Островчето не е голямо, всичко се вижда като на длан. Защо наистина се застоява.
Докато другарят му ходеше на лов за нови сензационни снимки, с което страшно досаждаше на нашите учени и моряци, Сондърс изследваше островчето с някакъв усъвършенствуван минотърсач, конструиран от самия него. Никакви железни сандъци с пиастри не бе намерил досега, но продължаваше да търси с методичността и упорството на робот.
Той вече не идваше при нашия изкоп, като че ли действително спазваше някакъв неписан иманярски кодекс. А междувременно разкопките все повече ни озадачаваха.
Ние намерихме прокарани в земята тръби, по които се е пренасяла питейна вода от извора до къщата. Друг подземен водопровод съединяваше загадъчната къща с морето. Солената морска вода се е прехвърляла по него в големи, добре циментирани басейни.
Защо са били нужни? За къпане са малки. Пък и какъв смисъл е имало да се поставят на две крачки от вечно топлото море?
— Каква може да е била тази постройка? — подкачах Волошин?
— И аз си блъскам главата — отговаряше той. — Ако се реша да изкажа най-нелепата мисъл, която ми дойде на ум, без да рискувам да стана обект на вашите подигравки, бих казал, че сме попаднали на останки от някаква добре планирана и явно сносно обзаведена лаборатория…
— Лаборатория ли?!
— Ето на, вече издавате възклицания на негодувание. Разбира се, защо и на кого ще му хрумне да строи лаборатория на такова затънтено място, на мъничко необитаемо островче? Затова млъквам и не ме закачайте повече с провокационни въпроси. Не ми е до съкровища, и без това главата ми се е замаяла от задачи, които тези побъркани биолози току измислят. Чухте ли какво иска Бек? Да му измайсторя някакво уредче, което да измерва от разстояние и най-малките изменения в състава на кръвта на калмара, и то така, че да не го тревожа, иначе, пази боже, от вълнение може да се повиши кръвното налягане на бедния калмар. А?!
Бек наистина от няколко дни вече не оставяше Волошин на мира. Всяка сутрин той идваше в каютата ни и отваряше дума колко хубаво би било да се прикачат на няколко калмара някакви миниатюрни предавачи.
— Но как ще вземате показанията на тези предавачи? — питаше Сергей Сергеевич. — Та вижте колко ловко се гмурка тоя шмекер…
— Някак чрез телеуправление… от разстояние, вие, драги Сергей Сергеевич, естествено по-добре разбирате това — отговаряше Бек невъзмутимо.
— Но това са малки калмари, как ще им сложиш предавачи? Ами батерии за захранване? Виж, ако можем да уловим калмар като тоя, дето прегръщаше мезоскафа! Такъв вече можеш да натовариш с каквито уреди си искаш…
— Но вие сте решавали и по-трудни задачи, уважаеми Сергей Сергеевич. Например с тези сигнализатори за змиорките. Тъй че разчитам на вас.
— Но защо са ви потрябвали на вас, биохимиците, тия сепии? Противни гадини, нека биолозите да се занимават с тях. Ето Логинов вече е натъпкал с такива всички аквариуми. Ще плъпнат из целия кораб, та живот няма да има. Зарежете вие тия сепии, занимавайте се с чиста химия.
— Трябва, Сергей Сергеевич. Аз имам една малка идея. Помогнете ми да я проверя. Без вас нищо няма да излезе.
— Тъкмо със сепиите ли?
— С калмарите. Но и сепиите ме интересуват. Впрочем за това после…
Волошин ругаеше, изразяваше яростно възмущението си, но тутакси забравяше всичко на тоя свят и започваше да нахвърля на първото попаднало му листче (аз вече старателно криех от него бележниците си) някаква хрумнала му схемичка на „проклетите предавачи“.
— Добре, но само вие можете да ми помогнете да се оправя с прилепите…
След една седмица обаче се наложи нашите учени да прекратят увлекателните си изследвания и да напуснат обетования рай на нагретите от слънцето и богати на всякакви твари крайбрежни води. Време беше вече да тръгват да търсят новородените ларви, докато не са изчезнали в дълбините на океана, за да поемат тайнствения си път към устията на далечните реки. Пък и отплаването бе ускорено от една тревожна находка.
Един моряк случайно намерил на брега полузатрупано от пясъка листче. Сигурно често сме минавали край него, но то не ни е правило впечатление именно поради своята баналност — парче хартия, стърчащо от пясъка.
То се оказа позив с гадни проклятия по адрес на свободна Куба. Беше издаден от някакъв си емигрантски „Освободителен комитет. Отдел W.“
Това гадно листче изведнъж ни напомни колко измамни са мирът и тишината, царящи на островчето. Изглежда, че то е било посещавано съвсем наскоро, позивът не е могъл да бъде отвян от вятъра или завлечен от поройния тропически дъжд.
Ние дори не знаехме на коя страна принадлежи това безименно островче. Може би катерите, които постоянно извършват бандитски нападения срещу Куба, се запасяват тук с вода? И за какво ли е предназначена всъщност обзаведената толкова грижливо тайнствена постройка, останките на която бяхме разкопали?
Та не е случайно, че съвсем недалеч оттук „Влюбената сирена“ бе злодейски потопена от загадъчна експлозия…
Не, това съвсем не беше мирно кътче на планетата. И нямаше смисъл да се бавим повече тук.
15. Китовете обичат да ги милват
Рано сутринта напуснахме острова. Търсачът на съкровища Майкъл Сондърс, застанал под веселото си пиратско знаме, ни махаше с широкополата си шапка. А другарят му, който все пак бе успял да се качи на една палма, бръмчеше с кинокамера, бързайки да увековечи този тържествен момент.
Свикнали са те тук. Или все още се надяват да намерят на островчето някакви съкровища?
— Уф, слава на бог Нептун! — каза Волошин. — Най-после излизаме отново на море и поне малко ще си отдъхнем от приключения.
Аз го изгледах с подозрение. Такива думи май не бяха присъщи на характера на Волошин.
— Не, действително искам да си отдъхна и да се заема с истинска тиха изследователска работа. Да не се гмуркам, да не се бия с акули, да не попадам в прегръдките на ужасните калмари, да не се взирам в очите на кашалотите. Тихо и мирно да си работя в лабораторията…
— А каква експлозия имахте там вчера? — запитах аз.
— Къде?
— Ами във вашата тиха и мирна лаборатория.
— Слухове. Неверни слухове, драги мой. А на слухове не бива никога да се вярва.
Ние стояхме на бака, облакътени на планшира, с наслада подлагахме лица на освежителния ветрец и равнодушно гледахме как острият вълнорез на „Богатир“ пореше насрещните вълни. Синята вода кипваше от най-чиста бяла пяна и бягаше покрай борда, като постепенно ставаше изумруденозелена. Човек можеше с часове да се любува на тази игра на водата.
— Каква експлозия? Дребна работа — каза Волошин с неочаквана рязкост. — Но да бяхте видели колко красиво е това явление! Ще трябва да го разберем добре. Струва ми се, че от това може да излязат интересни неща.
И изведнъж забравил вече и приключенията, и океана, и мене, той тръгна бързо към работилницата.
На палубата беше пусто. Всички учени се бяха уединили в лабораториите си. Изглежда, наистина започваше по-спокоен етап от плаването ни. Предстоеше еднообразна ритмична работа, която не предвещаваше особени приключения. Пред изследователите стояха сложни задачи. Трябваше не само да разберат къде в морските дълбочини се разделят пътищата на ларвите, насочващи се към различни континенти — едни към Америка, други — към бреговете на Европа, но и да проследят онези ларви на европейски змиорки, които ще минат през Гибралтар в Средиземно море. Как ще си търси пътя всяка група малки змиорчета?
Наблюденията върху възрастните змиорки не бяха изяснили това досега. Но имаше още надежда, че именно през този етап, когато ларвите започват дългото си плаване към устията на далечните реки, където след това им е съдено да прекарат много години, ще успеем да получим решаващи данни, за да разгадаем тайната на скрития им „компас“.
— Ако се съди по всички наблюдения, ларвите плуват пасивно — накъдето ги замъкне течението. Те са още много слаби, за да му се съпротивяват. Но запомнят по някакъв начин тоя път, за да се върнат после, след много години, тук, в Саргасово море. Неслучайно в Средиземно море се отклониха от пътя именно балтийските змиорки, които никога по-рано не са минавали по него — размишляваше Логинов.
— Какво точно запомнят? — разпитвах аз.
Логинов ме погледна по навик изпод вежди, усмихна се и отговори:
— Нали присъствувахте на Научния съвет и сам чухте доводите на защитниците на всяка хипотеза.
— Но тия хипотези са твърде много…
— Там е цялата беда — въздъхна той. — Време е вече да се разделим с някои от тях.
Имаше нужда от много ларви за опити, а как да ловиш от океана тези съвсем прозрачни мънички същества, които достигат едва няколко милиметра дължина? Откриехме ли надълбоко стадо ларви, ние лягахме в дрейф и хвърляхме в морето една след друга извънредно тънки мрежи. В повечето случаи те се връщаха празни или с дълбоководни риби, които не представляваха дори особен интерес. Мрежата отново политаше зад борда, за да донесе най-после десетина ларви.
Това беше уморителен, еднообразен, затъпяващ труд и може би едва сега от собствените си ръце, които се подуваха и се пукаха кървави мехури, когато помагах да измъкват мрежите и гирляндите от всевъзможни уреди, аз разбрах, че именно той е главното в изследователската работа, а открития рядко могат да те зарадват.
Не по-малък труд лягаше върху плещите на нашите учени в лабораториите. Те трябваше не само веднага, без да губят време, да изследват пробите вода, извадени от различни дълбочини, и уловените ларви, но и да запазят част от „научната плячка“ за бъдещи наблюдения. А за тази цел се налагаше да се осигурят на малките змиорчета в лабораториите точно същите условия, както в открития океан: почти пълен мрак, еднаква температура, непрекъснато да им се набавя от големи дълбочини прясна морска вода със строго определен състав.
Пред Волошин пак възникваха множество сложни задачи и двамата не се виждахме по цели дни. При това почти всеки ден се наблюдаваха и плуващите надълбоко ларви с помощта на мезоскафа. Когато намереше стадо ларви, мезоскафът дрейфуваше с него по течението. Многобройни уреди непрекъснато отбелязваха всички изменения, които биха могли да усещат из пътя си ларвите на змиорките: температурата и солеността на водата, вариациите на магнитното поле, промените в напрежението и посоката на електрическите токове, които протичат в океана — всичко, което би могло да подскаже на змиорките верния път. Едва когато ларвите се издигнат в горните водни пластове, течението ще ги подхване. Но за тази цел те трябва по-напред да намерят тъкмо онова течение, което ще ги понесе към бреговете на Европа, а не на Америка. Как става това? И отде знаят на каква точно дълбочина да плуват?
През всичките тия дни мезоскафът изплаваше само за кратко време, за да попълни запаса си от кислород и да смени екипажа. Трудно се вършеха продължителни наблюдения под вода, хората се изморяваха и ставаха невнимателни, затова се сменяха на всеки шест часа. Разбира се, желаещи да изпълняват подводна вахта имаше достатъчно. Но и на мен на края ми провървя. Аз също получих възможност да се гмурна на гости при змиорките.
Сега можах да огледам добре и да преценя, както трябва, подводната лодка. Тя беше тесничка отвътре, но в замяна на това конструкторите бяха успели да поберат в отделен отсек две походни легла и дори миниатюрен камбуз с портативна електрическа печка.
От големите илюминатори се откриваше отличен обзор. А прожекторите бяха разположени така, че осветяваха равномерно цялото полезрение. Плашливите обитатели на дълбочините можеха да се наблюдават и при угасени прожектори: за тази цел Сергей Сергеевич беше инсталирал в мезоскафа походен модел на звуковизора.
Механичните „ръце“, които се издаваха от носовата част на корпуса, можеха да хващат в специални уловители и дребни, и едри обитатели на морето, за да ги извадят след това здрави и запазени на повърхността в специални херметични контейнери.
На края Сергей Сергеевич зае мястото си на командното табло. Ние с Макаров се настанихме по-удобно до илюминаторите. Потапянето започваше…
Но малко интересни неща видях — много по-малко, отколкото очаквах. Докато се потапяхме, зад илюминатора се мярнаха няколко рибета, но толкова бързо, че дори не успях да ги разгледам, както трябва.
След това забелязах в далечината някакви странни извиващи се тела. Но какво беше това, не можахме да видим: загадъчните тела стояха на значително разстояние и не се приближаваха до осветената зона. Значи, са живи същества, а не просто кълба водорасли.
Показа се някаква рибка, дълга десетина сантиметра, която побутна с нос стъклото на илюминатора. Тя беше съвсем прозрачна, виждаха се ясно и гръбнакът й, всичките й вътрешни органи. Рибката, изглежда, наскоро беше здраво похапнала, натъпканият й стомах изпъкваше рязко като непрозрачно тъмно петно.
Аз се поотместих по-близо до илюминатора и тутакси се дръпнах уплашено.
От края на стъклото се точеше тънка струйка вода…
Авария?!
Ей сега водата ще избие стъклото и ще нахлуе в мезоскафа.
— Сергей Сергеевич, вода! — дръпнах Волошин за ръкава.
— А? Нищо страшно — отвърна той. — Просто температурата навън се мени, та стените се потят. Все още не потъваме.
Той ми показа друга струйка вода, която течеше направо по металната стена на кабината встрани от илюминатора…
И изведнъж зад илюминатора видях калмар. Той не беше едър и спокойно ме разглеждаше с голямото си печално око, около което бяха разположени пръстеновидно малки разноцветни светлинки: сини, червени, зелени. Това изглеждаше много красиво, но си спомних гигантските калмари, които веднъж атакуваха мезоскафа, и ми стана малко неприятно. Вярно, този калмар е малък и съвсем безвреден, но ако са го пратили на разузнаване по-големите му братя?
— Погледнете, морски дявол — повика ме Макаров при илюминатора си.
Той се поотдръпна да ми направи място и аз видях зад стъклото малка черна рибка с миниатюрни очички. Кой знае защо те не бяха кръгли, а овални, продълговати. Целият гръб на рибката сияеше от доста силна жълтеникава светлина. А над главата й се издигаха нещо като три дълги стръкчета, и на всяко от тях се поклащаше ярко възрозово фенерче.
Стана ми дори малко криво, че ние именно не сме открили тази чудна рибка и тя вече има название. Но Макаров ме утеши, като каза, че жив морски дявол са виждали преди нас само двама души на земята — Биб и Бартън, които първи се спуснали с батискаф на еднокилометрова дълбочина някъде по тия краища.
А после навлязохме сред стадо ларви на змиорки, които проблясваха в светлината на прожекторите като сребриста снежна фъртуна, и вече нямаше нужда да гледаме друго.
Угасихме прожекторите, за да не подплашим ларвите. И няколко часа дрейфувахме с тях в пълен мрак, просто стояхме почти неподвижно в океана. От време на време само Макаров или помагащият му млад биолог запалваха за малко лампичката над лабораторната маса, за да вземат поредната проба вода и да проверят как работят уредите самописци.
След това кабината отново потъваше в мрак. Беше тихо, само уредите потракваха приглушено.
Скоро почна да ме наляга дрямка и дори се зарадвах, че е дошъл краят на нашата еднообразна и малко скучна подводна вахта и вече изплаваме. Наблюдателите се смениха. Не много романтично плаване — засега никакви открития.
Впрочем време ми беше вече да свикна, че в изследователската работа делниците са много повече от празниците…
Пак безкрайни научни станции. Отново кървави мехури по дланите, изподрани от въжетата, с които вадим мрежите, натъпкани с лигави, никому ненужни водорасли. После пък трябва с часове да ги ровим на палубата под тропическото слънце с надежда да намерим поне няколко прозрачни като призраци ларви…
Дните бяха изцяло запълнени с такава еднообразна работа и само две събития внесоха оживление и пак предизвикаха спорове.
Хидролокаторите работеха сега денонощно, търсейки във водната маса ята ларви. Веднъж посред нощ дежурният техник събуди Волошин със смайващо съобщение: изглежда, че са успели случайно да чуят сигнали на една от змиорките, докарани със самолет от Балтика и пуснати при Босфора, а после изчезнали безследно по време на урагана и магнитната буря!
Аз забързах след Волошин към локаторната. Сергей Сергеевич дълго се ослушва в слабите сигнали, които идеха някъде от дълбочината, променяше настройката, после решително каза:
— Да, това е изчезналата балтийска змиорка, няма никакво съмнение. Къде ли се е лутала толкова време?
Събудиха Логинов и Елена Павловна. Скоро никой на „Богатир“ вече не спеше. Това събитие бе развълнувало всички. И, разбира се, отново пламнаха спорове.
Как е съумяла отклонилата се змиорка все пак да намери пътя за Саргасово море? Тя толкова дълго се е лутала из океанските простори, че е доплувала дотук, когато времето за хвърляне на хайвера вече е минало, но нали все пак е намерила пътя, за който не е можела нищо да си спомни, защото никога досега не е плувала през Гибралтар и цял живот е прекарала в тихата прибалтийска речица.
Друго събитие, което всъщност предизвика повече иронични подмятания, отколкото сериозни спорове, беше това, че Волошин като че ли отново успя да чуе загадъчен глас на незнаен обитател на морските дълбини. Те бяха досущ като първия път: сигнал, после отразеното от дъното ехо и след около секунда и половина пак сигнал. Но записът им на лента се оказа толкова неясен и нечетлив, че този път Волошин даже не си направи труда да отваря дума „Богатир“ да спре, за да търси морския змей.
Един ден радистът ни прие повикване от радиостанцията на института на Бермудите. Професор Конлей се интересуваше как вървят нашите изследвания.
Логинов разказа това, а после по молба на Волошин спомена за развалините на загадъчната постройка, които бяхме разкопали.
Не знае ли професорът кой и защо я е построил?
След пауза Конлей отговори:
— Никога не съм чувал в този район да са строени големи и добре обзаведени къщи. Казвате, че има дори водопровод?
— Да, и останки от някакви басейни, които много приличат на лабораторни аквариуми. В тях се е докарвала морска вода.
— Вие ме заинтригувахте. Ще се помъча да разбера каква е била тази къща и незабавно ще ви съобщя. Довиждане. Желая ви успехи — професорът добави нещо на руски, като изопачаваше смешно думите.
Няколко пъти участниците в нашата експедиция извършваха продължителни полети с дирижабъла, за да обхванат с наблюденията си по-голяма площ и по-добре да разучат къде и как се разделят в дълбините пътищата на ларвите на американските и европейските змиорки.
При един от тия полети на четиридесетина мили от „Богатир“ успяха да открият стадо кашалоти. Колкото и претрупани да бяха учените с наблюдения върху змиорките, все пак Логинов реши да промени курса, за да провери още веднъж как се ориентират тези гиганти на океаните.
Резултатите се оказаха неочаквани. Шест часа следихме стадото от известно разстояние, за да не безпокоим кашалотите. На всеки петнайсет минути се вземаха проби от водата и се измерваше температурата й.
Но този път не успяхме да доловим никаква връзка между движението на кашалотите и солеността на водата. Без да обръщат никакво внимание на струпванията от планктон и риба на някои места, китовете плуваха почти точно на север!
Разбира се, привържениците на магнитната хипотеза ликуваха. Но Казимир Павлович не се предаваше:
— Иде лятото, по това време кашалотите винаги отиват на север, в студените води. Пък и сега те са сити, затова не се спират около рибните стада. Трябва по-дълго да ги наблюдаваме.
Може би той имаше право. В такъв случай оставаше загадка по какъв начин кашалотите разбират къде именно е север? Но нямахме време да се отклоняваме от основните изследвания.
И все пак, преди да се разделим с кашалотите, бе решено да направим още един доста опасен опит.
— Та на вятъра ли приготвихме предавачи, които да могат да се поставят направо на гмуркащ се кашалот? — настояваше Волошин на импровизирания научен съвет в щурманската рубка. — Трябва да ги проверим в действие. Ларвите няма къде да се скрият, а кашалоти може вече да не срещнем. Те отиват сега в студените води.
Като отбеляза с радиошамандура мястото, където оставихме в дълбочината ятото ларви, „Богатир“ зави на североизток и след около три часа вахтеният вече забеляза от марса сребристи фонтани на хоризонта.
Този път ни се случи по-многобройно семейство: около „таткото“, който достигаше на дължина не по-малко от двайсет метра, спокойно „пасяха“ шест женски и играеха четири палави китчета.
— Хванете една от майките — настояваше Логинов. — С нея ще можем все пак по-лесно да се справим.
— Не! Щом ще ги изучаваме, нека бъде най-добрият екземпляр — настояваше Волошин. — Първо, той се гмурка много по-надълбоко…
— Вярно — подзе Казимир Павлович. — Колкото по-дълбоко се гмурне, толкова по-ценен материал ще получим. Аз съм напълно съгласен с предложението на Сергей Сергеевич.
— Само не насилвайте психиката ми — намръщи се Логинов. — Я гледай как ме натискате: вие сте съгласен с Волошин, а той уверява, че се грижи само за вашите интереси. Аз пък много добре разбирам, че в случая за него не са важни интересите на науката…
— А какво точно? — прекъсна го войнствено Волошин.
— Ами това, че на вашия неспокоен характер, на същия тоя бяс, който вечно ви мушка под ребрата, дяволски му се иска, разбира се, да „умери“, както се изразявате, най-хубавия кит.
Наоколо се засмяха. Но лицето на Волошин придоби обидено-натъжено изражение.
— Жалка, недостойна нападка — каза той огорчено. — Но аз ще надживея личните обиди. Толкова често ги получавам от вас всеки ден, че вече съм свикнал.
— С една дума, китовете ще си отидат — прекъсна го капитанът.
Логинов кимна мълчаливо и това бе прието от всички като сигнал за действие. В ръцете на Волошин, също като у ловък фокусник, тутакси се озова пушка и той се залови със сериозен вид да я оглежда придирчиво.
Капитанът се качи на мостика и скоро нашият „Богатир“ започна бавно и предпазливо да се приближава до най-големия кашалот. Това не беше толкова лесно, защото кашалотът, без да ни обръща никакво внимание, продължаваше да се гмурка, като изчезваше за дълго време под водата и се появяваше отново на повърхността на съвсем друго място.
Това дебнене, прилично на някаква игра, трая доста дълго. Най-после се озовахме само на двайсетина метра от изплувалия кашалот. Волошин, който се бе качил чак на носа, се прицели внимателно…
Странна и смешна гледка: човек се цели в огромен кит с малокалибрена пушчица.
Този път куршумите бяха напълнени с някакво приспивателно. Но ще подействува ли то на кита?
— Гледайте да улучите около главата, по-близо до мозъка — каза Логинов приглушено в напрегнатата тишина.
И в тоя момент също така приглушено и малко сухо щракна изстрелът…
Но нищо не стана. Китът дори не забеляза, че са стреляли в него. „Като сачмичка за слон“ — помислих си аз. А да не би Волошин да не е улучил?
Минаха няколко минути.
Тъкмо исках да подхвърля нещо язвително по този повод, изведнъж някой извика:
— Гледайте, заспива!
Наистина: кашалотът някак отведнъж се отпусна, потръпна и замря на водната повърхност като тъмна безжизнена грамада!
Волошин и Казимир Павлович се спуснаха в лодката, която ги чакаше до борда.
— Но аз също трябва да дойда! — настояваше Елена Павловна, почервеняла от смущение.
— Не мога да разреша — поклати глава Логинов. — Все пак това е кашалот, Елена Павловна, а не змиорка. Отплавайте! И побързайте! След половин час той ще се събуди.
— Нищо, ще му дадем още приспивателно. Китовете обичат да ги милват — обади се Волошин весело.
Лодката се приближи до заспалия върху вълните кит и учените се заловиха да слагат на тялото на гиганта своите уреди. Виждаше се как Волошин на два пъти се опита да се покатери върху гърба на кашалота, но падаше, плъзваше се по мократа му гланцова кожа като по пързалка.
— Дявол да го вземе, ами ако изведнъж се събуди — промърмори боязливо някой зад гърба ми.
— Гледай, женските се промъкват към него!
Две женски действително се насочиха към водача, явно с намерение да разберат какво се е случило.
— Пазете се! — викна някой от запалянковците, които се трупаха на палубата.
Моментът беше напрегнат…
Аз хвърлих поглед към Логинов. Той ту поглеждаше кашалота, ту отместваше очи към часовника си. Колко минути оставаха?
Изрева дебело сирена. Капитанът, който също следеше времето, бе дал на учените сигнал да побързат.
— Ех, Волошин обича да опъва нервите — проговори Елена Павловна с въздишка. — Не трябваше да го пускат.
Сирената изрева повторно.
Бяха успели…
Лодката се отблъсна от кита и потегли към нас. Моряците гребяха като на показни флотски учения.
Китът помръдна и на палубата прошумоля обща тревожна въздишка. Какво ще направи, когато се събуди? Дали няма да се втурне подир лодката?
Кашалотът сякаш „разкърши рамене“ да се раздвижи, изхвърли висок святкащ фонтан от водни пръски и полека, някак неуверено заплува към женските, които през това време бяха успели да се отдалечат доста.
Лодката се приближи до борда. Десетки ръце се протегнаха да помогнат на смелчаците да се качат по стълбата.
Волошин и Бек забързаха към локаторната, където трябваше да се получават сигналите от прикрепените за кита уреди.
Звуковизора не включваха, за да не безпокоят кита и да не „замърсяват опита“, както ми обясни Волошин. Затова този път нищо не се виждаше от локаторната. Само премигваха лампичките и от време на време писукаха и тихо бръмчаха уредите, които приемаха и записваха неразбираеми за мен сигнали от морските дълбини.
— А каква кожа има, пипнахте ли я? — попита Волошин оживено Казимир Павлович. — Цялата с белези и следи от смукалца — ей такива, като чиния. — При това Сергей Сергеевич начерта във въздуха голям кръг, голям май не като чиния, а по-скоро колкото поднос. — Види се, често му се е случвало да се бие с калмарите. Затова и се гмурка надълбоко. Ще имаме интересни материали.
Но засега нямаше нищо ново. И аз се качих на палубата. Оттам поне се виждаха другите кашалоти.
Когато кашалотът изплува за трети път и докато си почиваше, взе да изхвърля фонтан след фонтан, „Богатир“ отново се приближи предпазливо до него и Волошин изстреля повторно в гиганта „приспивна сачмичка“.
Ние пак следяхме с вълнение как другарите ни се придвижват с лодката към заспалия кит — този път да му свалят уредите. Но тази операция мина по-бързо от първата и китът се събуди, когато лодката вече бе успяла да се върне и всички бяха на кораба.
И той, без да изразява никакво недоволство или враждебни намерения и без да ни обръща ни най-малко внимание, пак поведе семейството си към открития океан, поздравявайки ни за раздяла със сребристи фонтани, които политваха към небето.
Скоро Волошин се показа отново на палубата с развяващи се дълги хартиени ленти в двете си ръце.
— Ето ви, заповядайте — обяви Волошин ликуващо. — Първата кардиограма на кашалот! Задоволителен пулс — двайсет и седем удара в минута при гмуркане. А ето и анализи на издишания въздух: един и половина процента въглероден двуокис, деветнайсет процента кислород. Техниката действуваше отлично!
Казимир Павлович взе от него една от лентите, на която перото на самописеца бе начертало чудновата крива линия, и започна внимателно да я изучава.
— Какво, ще помогнат ли тези данни и ние да се научим да се гмуркаме на два километра? — полюбопитствувах аз.
— Ще видим, много са интересни. — Както винаги Казимир Павлович не бързаше да обещава. — Вярно, дихателната система на кашалота за съжаление доста се различава от нашата, човешката. Кръвта му е богата на миоглобин, който свързва кислорода. В нея няма свободен азот, затова не го плаши кесонната болест. Плюс недостъпни за нас възможности за безкислородно дишане при увеличаване на запаса от млечна киселина в организма… Но и тук химията, ако се порови повечко, може да направи нещо. Така или иначе, в науката няма безполезни наблюдения… Всичко е полезно, всичко.
16. Падане в дълбочината
Ларвите на американските змиорки се насочват на една страна, на европейските — на друга. И при това трябва да не изпуснеш момента, когато ларвите, плуващи към бреговете на Европа, започнат да се разделят: част от тях ще тръгнат към Балтийско море, други — към Средиземно, а след това в Черно. Как да проследиш всички, та да разкриеш тайната им?
За да ускорят изследванията, в научния съвет решиха временно да разделят нашата експедиция на два отряда. „Богатир“ трябваше да тръгне на запад, за да пресрещне ларвите на змиорките, които плуваха към бреговете на Америка. А от мезоскафа предстоеше да се наблюдават в морската дълбина ларвите на европейските змиорки, които започваха тригодишния си път към устията на далечните реки.
До края на живота си ще остана благодарен на Волошин, че имах щастието да участвувам в това плаване, макар че то се оказа доста опасно.
Мезоскафът можеше да вземе само четирима души. Двама, разбира се, трябваше да бъдат биолози, за да вършат наблюдения на смени. А за свой подвахтен Сергей Сергеевич взе мен, след като убеди Логинов, че във всеки случай аз ще съумея бързо да го събудя, ако по време на дежурството ми при командното табло се яви някаква нередност. Откакто живеем с Волошин в една каюта, ако не друго, то поне, така да се каже, се бях научил да го будя. Доводът не беше май много ласкав за мен, но, разбира се, аз не възразих. Само и само да тръгна! Освен нас двамата в екипажа на мезоскафа влязоха Елена Павловна и нейният мъж.
Рано сутринта се спуснахме един след друг през тесния люк. Волошин го затвори херметически и седна на мястото си до таблото.
— Освобождавай! — заповяда той весело по микрофона.
Над главите ни на палубата затрополиха ботушите на моряка, който развързваше швартовите въжета на мезоскафа. Меко засъска въздухът в тръбите, които лъкатушеха по стените на кабината. Ние започнахме да се потапяме.
Елена Павловна седна до илюминатора, сложи пред себе си на сгъваема масичка бележник и няколко разноцветни молива. После извади от джобчето на комбинезона си марлена превръзка и кой знае защо закри с нея цялата долна част на лицето си, както правят продавачите в аптеките при грипни епидемии.
Предназначението на превръзката разбрах, когато сам се настаних по-близо до илюминатора и стъклото скоро се запоти от дишането ми. Налагаше се постоянно да го бърша.
Ние се потапяхме бързо и почти нищо не можехме да виждаме през илюминатора. Оставаше ни само да се любуваме на смените на осветлението. Топлите жълти тонове бързо изчезваха… После и синият цвят потъмня. И ето всичко зад прозореца вече потъна в някаква мътна, зеленикава мъгла.
Спущането малко се забави.
На дълбочина триста и шестдесет метра в светлинните лъчи пред моя илюминатор внезапно се вмъкна една дълга и тънка риба с несъразмерно голяма, широко разтворена уста, осеяна нагъсто с дребни остри зъби. Помислих, че това е някакъв необикновен вид змиорка или вече пораснала ларва, и повиках Елена Павловна да погледне.
— Не, не е змиорка — поклати глава Елена Павловна. — Това е морски дракон. Те често се срещат тук.
Най-после стигнахме определената дълбочина, избрахме по-голямо ято ларви и започнахме да дрейфуваме бавно с него. Елена Павловна реши да хване с помощта на мъжа си няколко екземпляра за контрол. Уловителят задействува отлично и само след пет минути прозрачните ларви, които току-що бяха сновали из водата около нас, вече се озоваха в ръцете на нашите биолози. Една от тях Елена Павловна веднага разпори на малката лабораторна масичка.
— Всичко е, както трябва — каза тя. — Сто и тринайсет миомера.
Змиорките бяха европейски. Те никога нямат по-малко от сто и единайсет микроскопични мускулни сегмента, от които после ще се развие гръбнакът.
Започна делнична изследователска работа.
Мезоскафът беше съвсем неподвижен. На тази дълбочина не се усещаше ни най-малко клатене. Ние се движехме бавно, носени от течението. Но тъй като ларвите зад илюминаторите напредваха заедно с нас точно със същата скорост, изглеждаше като че мезоскафът е замръзнал на място, увиснал в черната вода.
— Лена, пак два лептоцефала — отдръпна се Макаров от своя илюминатор. — Стоят до нас и вибрират бързо. Трябва да обърнем внимание на това: защо тези ларви така често плуват по двойки? Ще ми се да ги заснимам. Поспрете за малко, Сергей Сергеевич.
Макаров направи няколко снимки, като се стараеше ларвите на змиорките, прилични на прозрачни венчелистчета, да не се загубят в светлината на прожекторите.
— Отлично — каза той доволно. И продължихме нататък.
В тоя момент видях няколко рибки със съвсем изумително обагряне. Те бяха малки, дълги десетина сантиметра и приличаха на обикновени невръстни щуки. Но главата и дългите, издадени напред хищни челюсти бяха с яркочервен, просто пламтящ цвят, тънкото тяло — обагрено в свежо синьо, а опашката — в яркожълто. Защо ли ги е дарила природата с такава пъстра премяна?
През голяма част от времето зад илюминаторите беше пусто, само ларвите на змиорките сребрееха под светлината на прожекторите.
Изведнъж Волошин взе бинокъла и започна да разглежда с него нещо през илюминатора, като променяше фокуса. Това беше доста странна и забавна гледка. Но Сергей Сергеевич се държеше невъзмутимо, сякаш се намираше на мостика и изучаваше непознати земи.
Най-после той свали бинокъла от очите си и внимателно го скри в едно шкафче.
— Какво гледахте? Атлантида ли? Или морския змей? — не се сдържах аз.
— Николаевич, не ми харесва вашият подигравателен тон. — Волошин повдигна вежди.
— Не, наистина какво изучавахте с бинокъла под водата?
— Аха, сега тонът ви стана вече по-добър. Но все пак ви се е сторило, че съм малко откачил, нали? Не се плашете, това беше чисто научен опит. Просто реших да разбера докъде стига лъчът на нашия прожектор.
— И какво? — заинтересувах се аз. — Защо ви е в случая бинокъл?
— Опитът още не е завършен, и резултатите ще узнаем едва когато се върнем на палубата на „Богатир“. Аз нагласих фокуса върху най-дребните буболечици, които подскачат на другия край на лъча. И прибрах бинокъла, без да променям фокусировката. А после, когато се върнем, ще избера на палубата някакво петно и ще се отдалечавам от него, докато то се озове точно в тоя фокус…
— А след това ще измерите разстоянието до него…
— Елементарно.
Интересно как се менеше светлината на прожектора. В началото на спущането тя имаше жълт цвят. Този лъч завършваше с малко тюркоазно петно. Но колкото по-надълбоко потъвахме, толкова по се разширяваше тюркоазното петно, като постепенно все повече се приближаваше. А жълтият цвят изчезваше и лека-полека ставаше светлосив, докато разширяващият се тюркоаз съвсем го погълна.
Сега вече целият лъч на прожектора, който раздираше тъмнината на дълбочините, стана яркосин и по дължината му, по границата с непрогледния мрак, се точеше ивица с красив кадифеносин цвят.
Времето ни беше разделено като на „Богатир“, на вахти. Аз с известна тревога очаквах дежурството си, когато ще остана насаме с безбройните копчета и циферблати, които запълваха не само командното табло, но и цялата стена над него. Наистина Волошин ме успокои, че трябва да се следят непрекъснато показанията само на шест уреда. Но все пак не ми беше спокойно на душата.
— Спете, защото после на вахтата ще клюмате — каза ми няколко пъти Сергей Сергеевич.
Но, разбира се, не ми се спеше. Бях се наспал отлично нощес в каютата и сега, откъсвайки се от време на време от илюминатора, следях скришом как се оправя командирът с таблото. Защото скоро, съвсем скоро ще трябва вече аз самият да заема мястото му…
А Волошин като че ли нарочно се държеше съвсем спокойно. Сякаш изобщо не обръщаше никакво внимание на показанията на уредите. Като видеше нещо интересно, прилепваше се задълго о илюминатора и разменяше оживено впечатления с биолозите. Когато се върнеше най-после при таблото, той плъзваше бегъл поглед по него, завърташе небрежно някаква ръчка и отново за дълго време не обръщаше никакво внимание на уредите. После измъкна една продълговата дъска, която му служеше за походно писалище, и се залови с някакви изчисления. А дали не вършеше всичко това нарочно, за да ме успокои и да покаже, че никак не е сложно да се управлява мезоскаф?
И все пак аз трепнах, когато Сергей Сергеевич се протегна и спокойно каза:
— Моля ви, маестро. Поемайте вахтата. Аз ще подремна мъничко. Ето ви вахтения дневник, тук е записано всичко: каква дълбочина и какъв курс да поддържате. Разбира се, ако на ларвите им скимне да завият, тръгнете подире им. А така, без нужда, моля не натискайте никакви копчета. Това е всичко, което се изисква от вас.
Той премина в съседния отсек и като се прозина шумно, изтегна се на сгъваемото легло. А аз седях като на тръни на мекото кресло пред таблото и очите ми се мятаха ту към един, ту към друг циферблат.
Дълбочината май се увеличава? Не, така ми се е сторило, просто от рязкото ми движение върху скалата на показателя бе паднало светло петно…
Скоро и Елена Павловна си легна да спи. Останахме на вахта двамата с Макаров. Иван Андреевич беше зает с наблюдения. Без да се откъсва от илюминатора, от време на време задействуваше кинокамерата, вероятно забелязал нещо интересно. След това Макаров извади от уловителя някаква чудновата светеща рибка и се залови да я затваря в специален контейнер.
Изглежда, че му беше трудно да се справи сам. Макаров няколко пъти ме погледна изпод вежди. Но аз не можех да откъсна очи от таблото, а и сигурно имах такъв напрегнат вид, че Иван Андреевич не посмя да ме повика на помощ и като се усмихна, продължи да се занимава с рибката самичък.
Когато завърши наблюденията си, Макаров ми заразправя как лично той за пръв път се потопил с мезоскафа, от страх случайно натиснал погрешно копче и Волошин, който не разбирал какво става, дълго не можал да проумее странното поведение на подводния апарат…
Историята беше забавна, Макаров я разказа много живо, като доста сполучливо имитираше недоумяващия Волошин. Но аз го слушах разсеяно.
Ту почваше да ми се струва, че кой знае защо изплаваме, и грабвах трескаво кормилото на баластовите цистерни. Ту изведнъж стрелката на курсовия показател се отклоняваше подозрително накъдето не трябва…
Но постепенно нервите ми се успокояваха. Скоро дори започнах вече да поддържам разговора, макар и с кратки възклицания като:
— Е, та?!
— А вие що?
Но когато Волошин се събуди, внезапно почувствувах, че не мога да изтрая нито минута повече на това проклето табло. А Сергей Сергеевич съвсем не бързаше да поема вахтата. Той се изми полека, после се обръсна така грижливо и внимателно, като че се готвеше за дипломатически прием. След това изчезна в миниатюрния камбуз и като си подсвиркваше тихо, дълго приготвя там вечерята.
Когато най-после ме смени, аз едва се вдигнах от креслото. Вратът ми бе изтръпнал и не можех да го извия. Цялото ми тяло се беше вдървило. От вечерята се отказах, само изпих жадно две шишета нарзан[24] и се тръшнах да спя.
Заспах моментално, макар че леглото беше тясно, неудобно. Но и насън пред мен все се мятаха и подскачаха някакви стрелки, и тази призрачна вахта излезе може би не по-малко уморителна и напрегната.
Но вахта след вахта постепенно свиквах с подводното плаване.
Времето сякаш беше спряло. Зад стъклата на илюминаторите постоянно цареше мрак, само от време на време изместван от светлината на прожекторите ни. Нито ден, нито нощ — само вахти, които си приличаха една на друга.
Вече не треперех на таблото и водех с Макаров дълги разговори за какво ли не. А когато ме сменяха, лягах да спя или се настанявах до илюминатора.
Свободно време имаше много. А и Волошин не бързаше за никъде, дори за кораба, където вечно го викаха ту в една, ту в друга лаборатория. Сега имахме време да поговорим за всичко подробно и сериозно, и аз се стараех да не пропусна удобния случай, изписвайки бележник след бележник.
Това ме утешаваше, защото изпитвах известно разочарование, че плаването се бе оказало доста скучничко.
Всички чакахме Сергей Сергеевич да каже:
— Да се полюбуваме ли на диамантите на небето?
Това значеше, че веднага ще изплаваме на повърхността, за да попълним запасите си от въздух и да поговорим по радиото с „Богатир“.
Нашият мезоскаф можеше да престои надълбоко повече от две денонощия, без да изплава. Но ние се издигахме на повърхността всеки ден, по-право всяка нощ, винаги в едно и също време. Нощем въздухът беше по-свеж, по-чист, по-лесно се поддържаше радиовръзка с „Богатир“ и имаше по-малко опасност да ни изтърбуши някой случаен кораб. Денем едва подаващата се от водата рубка на мезоскафа трудно се забелязва, а нощем бордовите светлини се виждат отдалеч.
Разбира се, никой от нас не лягаше да спи по това време, колкото и да беше уморен. В тесния люк можеше да стои прав само един човек, и то като се измъкнеше до кръста, затова изпълзявахме „да погледаме диамантите на небето“ поред, и всеки имаше право да диша до насита петнайсет минути.
Къси ни се струваха тези минути. Може би едва сега, подал се до кръста от люка и вдишващ жадно морския въздух, който миришеше на влага и гниещи водорасли, аз разбрах напълно, или по-право почувствувах, че времето наистина е относително. То може ту да пълзи и да се точи, ту да препуска с бясна скорост…
Рубката се издигаше едва на метър над водата. Беше някак странно да стоиш ей така — буквално до кръста в океана. Океанът спеше, тъмната вода беше неподвижна, само от време на време налиташе с мек шумол някоя малка вълна — сякаш океанът тихичко и нежно въздишаше на сън.
Наоколо — тъмнина, но съвсем различна от тая, която ни заобикаляше под водата. Там вечната нощ изглеждаше мрачна, даже най-ярките и пъстри светлинки на чудните риби не можеха да я оживят и стоплят. А нощта над океана беше нежна, трепетна и жива. Пък и небето над главата ти е цялото обсипано с живите, блещукащи диаманти на звездите. Достатъчно беше да погледаш тези бляскави звездни облаци няколко секунди, без да се откъсваш, и ти се завиваше свят. Струва ти се като че съзвездията се откъсват от мястото си и кръжат в някаква бясна космическа въртележка.
Но ето някой вече ме дърпа нетърпеливо за крака… И аз, като хвърлям жаден прощален поглед към небето и правя бързо няколко по-дълбоки вдишвания, започвам да се спущам по тясната стоманена стълбичка, за да отстъпя на другарите мястото си под звездите.
Волошин, току-що завършил разговора си с „Богатир“, бърза да съобщи последните новини: Логинов все се разправя с октоподите, Бек прекарал цял час в барокамерата, имитирайки потапяне с акваланг на дълбочина един километър. Преди един час завършил банкетът по случай шестдесетгодишнината на нашия капитан, всички съжаляват, че не сме участвували в тази веселба…
Така минаха четири дни и четири нощи. Аз вече се чувствувах доста спокоен на таблото, даже си позволявах кратки отклонения, за да позяпам през илюминатора или да помогна на Макаров да хване някоя дълбоководна животинка.
И точно тогава изведнъж ни се случи приключение, за липсата на каквито малко съжалявах, и то тъкмо по време на моята вахта…
Всичко стана така бързо и неочаквано, че сега не ми е лесно да разкажа що-годе смислено за това.
Едва се обърнах към илюминатора, заинтригуван от проникването на Макаров:
— Гледайте какво страшилище!
И в същия миг кой знае как се озовах на студения метален под.
Мезоскафът се наклони внезапно и политна към дълбочината. Като че ли само след минута ще се вреже в морското дъно!
Макаров също падна, но се изправи по-бързо от мен и като се ловеше за каквото му свърне, пръв се втурна към таблото. Видях как натисна с цялото си тяло кормилото, опитвайки се да изпразни цистерните и да прекрати опасното падане.
Аз скочих към него…
Но събудилият се Волошин изблъска моментално двама ни от таблото и грабна кормилото. Той беше само по гащета, разчорлен от спането…
Стрелката на дълбокомера продължаваше да скача от деление на деление.
800 метра… 900 метра… 1000…
Всяка секунда очаквах звънтенето и грохота от страшния удар в дъното.
А може би дъното тук е толкова надълбоко, че преди да го стигнем, ще ни смаже страхотното налягане на водата — така май е загинал американският „Трешър“?
— Чакайте, изглежда, че стигнахме — процеди през зъби Волошин и обърса потта от челото си. — Елена Павловна, не сте ли ранена?
— Не — чу се от спалното помещение. — Но какво се е случило?
— Нищо не съм пипал и никакви ръчки не съм въртял! — така уплашено и бързо изломотих аз, че Макаров и Волошин се разсмяха.
— Драги мой, у вас започва да се проявява мания за величие — изгледа ме учудено Волошин. — Вие прекалено надценявате способностите си. За съжаление, нито вие, нито аз, въпреки желанието ни, не бихме могли да потънем толкова бързо на цял километър.
— Но какво стана?
— Изглежда, че попаднахме на слой с много намалена плътност — отговори Сергей Сергеевич, като погледна Макаров. Той кимна мълчаливо. — Сега се изправяме окончателно и ще проверим.
Стрелката на дълбокомера най-после замръзна на цифрата 1446. За броени минути бяхме паднали на повече от един километър дълбочина в океана!
Макаров се залови да взема проба от външната вода.
— В океаните се срещат такива коварни места, където по различни сложни причини плътността на водата изведнъж спада рязко — обясни Волошин, като го следеше. — Тогава подводниците пропадат внезапно като самолет във въздушна яма. Случвало ли ви се е да изпитате това удоволствие?
— Случвало се е.
— Нещо подобно стана и с нас. И отгоре на това от разликата в плътностите възникват силни вертикални течения. Та това именно ни повлече надолу със скорост петдесет метра в минута…
— Нима сме падали цели двайсет минути?
— Приблизително толкова.
Откъсвайки се от епруветките, Макаров каза накратко няколко цифри. За мен те звучаха като китайски, но Волошин кимна доволно:
— Виждате ли, че съм прав. Слой с много малка плътност и с каква дебелина, почти един километър! Отде ли се е взел?
Погледът на Сергей Сергеевич пробяга бързо по уредите на таблото.
— Охо, изглежда, че сме попаднали на някакво дълбочинно течение. Погледнете колко бързо ни влачи на юг. Скоростта му май е повече от два метра в секунда. Просто втори Гълфстрийм!
Волошин се приближи до картата, закачена на стената до таблото, и започна внимателно да я разглежда.
— Предполагам, че ние първи го открихме. Нищо подобно не е отбелязано в този район. — Волошин ме тупна по рамото и тържествено предложи: — Слушайте, Николаевич, вие имате шанс да влезете в историята на великите географски открития. Защото ако не бяхте вие, нямаше да пропаднем в дън земя и човечеството дълго още нямаше да подозира, че съществува такова дълбочинно противотечение. Тъй че според неписаните закони на вас принадлежи правото да му дадете име — или своето, ако не страдате от фалшива скромност, или да речем името на любимата жена. Е, бързо предлагайте: „Течение…“
— Богатирско течение — засмях се аз, тъй като не се отнасях сериозно към това.
— Така ли? — каза Волошин, като вдигна пръст. — Звучи добре. Представям си как ще се зарадва нашият уважаем капитан. Умеете да се подмазвате, Николаевич! Добре, така и ще запишем: „Богатирско течение. Открито на еди-коя си дата в 16 часа и 14 минути местно време…“
Той ми подаде писалка:
— Моля. Като първооткривател и вахтен вие трябва да заверите този тържествен акт с подписа си… Отлично. Е, това е. Сега тържествената част е завършена, започват отново сурови трудови делници. Ние трябва да изплаваме по-горе, за да намерим осиротелите лептоцефали. Те се движат на север, а ние сме отнесени далеч на юг. Май няма да бъде лесно да ги намерим.
Като поклати глава, Волошин седна до таблото, помисли, па хвана ръчката за пускане на мотора…
— Чакайте, Сергей Сергеевич! — извика му внезапно Елена Павловна.
Тя се беше прилепила до илюминатора, закривайки устата си с кърпа, за да не се запоти стъклото — изглежда, като е видяла нещо интересно, в бързината не е успяла да намери и да си сложи марлената превръзка.
— Какво има там? — попита Волошин.
— Не разбирам. Стоят точно на границата на светлината.
Ние също се намърдахме до илюминаторите.
Отначало аз нищо не видях. После, като се вгледах по-внимателно, започнах да различавам в далечината, където вечната тъмнина на океанските дълбини постепенно поглъщаше светлината на нашите прожектори, някакви неясни извиващи се лентички. От време на време те се сплитаха в кълбо и почваха да личат по-отчетливо, но след това се разделяха и пак ставаха почти невидими, като разтеглени сенки.
— Приличат на лептоцефали, само че някак грамадни — проговори неуверено Елена Павловна.
— Не, просто дълбоководни риби — възрази Макаров.
— Но защо не светят? Сергей Сергеевич, опитайте се да се приближите повече до тях.
Волошин пусна мотора и почна да завърта кормилото, без да се откъсва от илюминатора.
— Не, отдалечават се.
— Ето, виждаш ли, упорито избягват осветената зона — каза Елена Павловна на мъжа си.
— Значи са някакви типично дълбоководни риби, щом избягват светлината.
— Но защо самите те не светят? Нали трябва да примамват някак плячката си и да я намират в тъмното?
Светлината на прожектора изведнъж угасна и мракът се долепи плътно до стъклата на илюминаторите.
— Защо угасихте, Сергей Сергеевич, ще ги изпуснем! — извика Елена Павловна.
— Искам да се опитам да ги видя с уши — отвърна Волошин, който се бе навел над таблото на походния интроскоп.
Малкият екран засия с мека сребриста светлина, която озари напрегнатите ни лица. Той беше пуст, само от време на време по него пробягваха тъмни сенки.
Целият екран бе запълнен от полупрозрачни широки ленти, сякаш разлюлени и развети от вятър.
— Но това са ларви на змиорки! — възкликна Елена Павловна.
— Изглежда, че имате право. А каква ли трябва да е възрастната змиорка?! — каза тихо Макаров. — Серьожа, трябва непременно да уловим поне една ларва.
— Ще се опитаме. Пригответе контейнер.
Елена Павловна и мъжът й се втурнаха да подреждат лабораторната си апаратура, а Волошин седна по-удобно на креслото и без да откъсва очи от екрана, започна да манипулира с копчета и ръчки.
Задачата му не беше лека: в пълна тъмнина, само по неясните образи върху екрана на уреда да намери сновящите из водата исполински ларви и да ги подмами в уловителя, закрепен отвън за корпуса на мезоскафа. Ала образът на екрана е плосък, без перспектива. Като го гледаш, мъчно можеш да разбереш на какво разстояние се намират ларвите — далеч ли са от нас, или съвсем наблизо?
Присвитите очи на Волошин не се откъсваха от екрана, а ръцете му сами намираха уверено нужните копчета и ръчки на таблото.
Ето той задвижи уловителя…
Силно изщракване.
— Готово! — извика Волошин.
Но се лъжеше: уловителят се оказа празен. Трябваше всичко да се почва отначало.
Като изруга, Волошин запали за миг прожекторите. Видяхме как грамадните ларви се мушнаха стремглаво в мрака. Значи са приближавали до самия мезоскаф, докато осветлението е било угасено.
Изглежда не се плашат толкова лесно. Само светлината не понасят.
Волошин пак угаси прожекторите и се залови с трудна гонитба, която приличаше на игра на криеница в океанската дълбина.
Този път ловът излезе успешен. След половин час една от гигантските ларви се озова в контейнера на ликуващите биолози. Скоро успяха да уловят и втора.
— Каква трябва да е змиорката, когато порасне от такава ларва? — попитах аз.
— Не по-малко от петнайсетина метра дълга — подхвърли Елена Павловна.
— Истински морски змей! — каза Волошин. — Ето какво би трябвало да хванем. Къде ли се крият те, тези змейове? Ларви тук, колкото щеш и всички бързат някъде на юг. Дали да променим маршрута и да тръгнем подир тях? Достатъчно лептоцефали наловихме и почти четири денонощия ги наблюдавахме. Всички главни характеристики са установени. Според мен заслужава да понаблюдаваме и тия гиганти, та науката още нищо не знае за тях.
Елена Павловна и Макаров се съгласиха. Че кой биолог ще се откаже от рядката възможност да наблюдава поне едно денонощие неизвестните на науката ларви на гигантски змиорки, като се движи в едно стадо с тях?
Ние тръгнахме на юг подир змиорките. Изглежда, че около нас плуваха много от тях. Екранът почти нито минута не оставаше празен, през цялото време на него се извиваха гъвкави полупрозрачни ленти.
От време на време Волошин пускаше за малко прожекторите, за да ни даде възможност да понаблюдаваме ларвите през илюминаторите. Сергей Сергеевич прибягваше до какви ли не хитрости, само и само да не ги подплаши: понякога включваше само единия прожектор и благодарение на отразената му светлина успяхме дори да заснимаме на кинолента няколко ларви, които се движеха на малко разстояние от мезоскафа.
— Дано, като пораснат, да престанат да бъдат толкова плашливи — каза Волошин замислено. — Бих искал да се запозная по-отблизо с родителите им.
Подозирам, че Сергей Сергеевич отдавна мечтаеше това, защото веднага заразправя една след друга най-изумителни истории за срещи с легендарния морски змей. Личеше, че Волошин ненапразно ги бе събирал толкова грижливо. И сега с живописната колоритност на очевидец, който е видял всичко със собствените си очи, вдъхновено разказваше и за вече станалата класическа Неси от Лох-Нес, за загадъчното гигантско същество, което изплувало край бреговете на Патагония, след като го зашеметили с взрив, за някакъв си чудовищен скелет, изхвърлен уж съвсем наскоро от вълните върху камъните край Ванкувър…
Извънредно интересно беше да слушаш всичко това, особено на дълбочина километър и половина, и то заобиколен от плуващи незнайно накъде тайнствени гигантски ларви.
Волошин смяташе, както обикновено, да се издигне на повърхността нощем и да съобщи на началника на експедицията защо сме променили курса и дълбочината.
Но този път не успяхме да подишаме чист въздух и да „видим диамантите на небето“…
Плавайки на километър и половина дълбочина, ние не подозирахме какво става на повърхността. Започнахме да изплаваме. Но някъде на петдесет метра дълбочина, когато вече се намърдах до люка с намерение пръв да се измъкна на палубата, мезоскафът започна леко да се поклаща.
С всеки метър клатенето се засилваше.
— Очаква ни хубавичка буря — промърмори Волошин, поглеждайки дълбокомера.
Не успяхме да изплаваме.
По-право, макар и да изплавахме на повърхността, ако се съди по дълбокомера, все пак оставахме под вода.
Бурни вълни заливаха рубката, нямаше никаква възможност да отворим люка, макар и за секунда. Дори през илюминаторите нищо не се виждаше. Зад тях бушуваше водата…
Мезоскафът така се мяташе насам-натам, че не можехме да се задържим на крака или на неудобните сгъваеми малки кресла. Скоро всички ние, с изключение на Волошин, се озовахме на пода, хващайки се за каквото свърнем, за да не се търкаляме от ъгъл на ъгъл.
Балансирайки до предавателя, Сергей Сергеевич няколко минути се опитваше да се свърже с „Богатир“, но после изключи апарата.
— На всичко отгоре ще взема да повредя радиостанцията — каза той мрачно. — Пък и гръмотевиците пречат. Трябва да се спуснем надълбоко и там да изчакаме. Самата съдба казва: „Да се върнем при нашите овни…“[25]
И започнахме пак да се потапяме бързо, радвайки се, че с всеки метър дълбочина се избавяме от мъчителното клатене. „Върнахме се при нашите овни“ и продължихме да дрейфуваме на юг, заобиколени от гигантските бели ларви.
Изтерзаната Елена Павловна легна да спи. Сергей Сергеезич заповяда и аз да си лягам, тъй като явно не се решаваше да отстъпи вахтата в такава тревожна нощ, макар че тук, на дълбочина километър и половина, цареше тишина и покой, както преди.
Сергей Сергеевич дълго разглежда картата, после се обърна към мен и многозначително попита:
— Виждате ли накъде плуват?
— Ларвите ли?
— Да.
— Накъде?
Вместо отговор той обгради с молив малка елипса на картата, оцветена по-тъмно от съседните участъци. Това значеше, че тук има големи дълбочини. Като се наведох, аз прочетох: „Падина на Пуерто Рико“.
Същото място, където преди няколко години са били чути за пръв път загадъчни сигнали от дълбините, които два пъти след това можаха да бъдат записани и от борда на „Богатир“…
— Леговището на морски змей? — запитах аз.
— Не зная, не зная. Но гигантските лаври отиват точно натам.
През деня се опитахме да изплаваме отново. Бурята не утихваше и вълните пак ни замятаха като жалка тресчица.
Наложи се да търпим ударите на бушуващия океан повече от един час, докато през специални тръбички-шнорхели компресорите напомпваха въздух в бутилките. Все още беше немислимо да отворим люка и да се подадем от рубката.
През всичкото това време Волошин се опитваше да се свърже с „Богатир“, но все напразно. На повикванията му никой не отговаряше. Или магнитната буря бе прекъснала връзката — стрелката на компаса буквално играеше, или „Богатир“ просто не очакваше вести от нас в неуречено време. Макар че там положително вече се безпокоят къде сме изчезнали и радиостанцията на кораба работи непрекъснато.
— Е, няма как, да си починем пак надълбоко — каза Волошин, като изключи радиостанцията и свали слушалките.
Може би дори се радваше, че има предлог да продължи пътуването на юг, към тайнствената падина на Пуерто Рико подир ларвите на някакви си незнайни обитатели на океана.
Едва на втората нощ, когато бурята поутихна и ни позволи да изплаваме, през съскането и пукота на атмосферните смущения се промъкна сърдитият глас на Логинов. Тонът му беше такъв, че се страхувах да не би Андрей Василиевич да наругае Волошин така, та да го чуе цял свят…
Но Логинов само заповяда категорично да прекратим всякакви наблюдения, да изплаваме и незабавно да се насочим с максимална скорост към „Богатир“.
Андрей Василиевич, както личеше по всичко, не повярва твърде на обясненията на Волошин. Излиза, че в района, където работеше „Богатир“, нямало никаква буря. Само ние, отнесени далеч на юг от Богатирското дълбочинно течение, бяхме закачени от крайчеца на урагана „Мери“, който направи доста пакости на Антилските острови.
Началникът на експедицията не сметна за нужно да разговаря повече с нас. За курса на „Богатир“ и координатите на предполагаемата среща ни съобщи вече приближилият се до микрофона щурман.
— Н-да, истинската буря още не е започнала — продума Волошин така опечалено, че всички се разсмяхме. — Непременно ме подкрепете, братлета.
17. Следи от престъпление
С „Богатир“ се срещнахме на другия ден привечер. Той не дойде сам. Успоредно на нашия кораб-красавец плаваше белият „Албатрос“.
Изглежда, гневът на Логинов беше поохладнял или просто временно бе отложил неприятните разговори. Във всеки случай всички ни посрещнаха весело и радушно. А новината, че сме уловили две ларви на исполинска морска змиорка — хитрият Волошин не пропусна, разбира се, най-напред да обяви гръмогласно това, — предизвика сензация. Плюс откритото от нас Богатирско течение, което щурманът побърза да нанесе на картата… И тъй, ние се връщахме победители, а тях, както се знае, не ги съдят.
Елена Павловна беше сбъркала в изчисленията си. Когато измериха точно уловените от нас ларви, дължината на едната от тях достигна метър и половина, а на другата — дори сто осемдесет и четири сантиметра. Ако това са действително малките на някаква гигантска змиорка, напълно възможно е дължината й да отскочи до тридесет метра!
Такова беше общото мнение на биолозите. Първата от ларвите, по-голямата, те решиха да запазят изцяло. Втората Логинов изпрати незабавно в лабораторията, пред вратата на която веднага се нареди дълга опашка от желаещи да получат „поне парченце от този уникум“ за изследванията си.
Но и нас ни очакваха няколко изненади. Оказа се, че професор Конлей е успял да установи какви останки на необикновена сграда сме разкопали на безименното островче.
Волошин правилно бе отгатнал. Тя действително е била някога превъзходно обзаведена лаборатория. Построил я на това усамотено място американският учен-биолог Сидни Роу. На мен това име не ми говореше нищо, ала Логинов каза, че трудовете на Роу по неврофизиология и висша нервна дейност се смятат и досега за класически, а той бил такъв експериментатор, че за опитите му на времето се носели легенди.
— Наричали го втория доктор Моро. Помните ли увлекателния роман на Уелс за гениалния хирург, който се опитвал на едно необитаемо островче да превръща животните в хора? Разбира се, тук е изиграло психологическа роля обстоятелството, че Роу, подобно на доктор Моро в романа, се скрил от света на диво островче сред океана, но действително през последните години вършел блестящи опити, особено с октоподи.
— А защо се е скрил на това островче?
— Започнали да го преследват след известния с печалната си слава „Маймунски процес“ — чували ли сте, че е имало такъв в Америка през 1925 година, когато там започнали гонения против дарвинизма? Роу остро осъждал и всячески осмивал този позорен процес, бранейки навред, където можел Дарвиновото учение. Той се смятал за ученик на Павлов и със смелите си изследвания нахълтал в светая светих — в тайните на мозъка, на мисленето. По онова време гледали с лошо око на тия неща. На края Роу напуснал университета и прехвърлил лабораторията си на това пусто островче — бил състоятелен човек и можел да си позволи това.
Озлобен на цял свят, оттогава той живеел много усамотено и не публикувал никакви трудове, макар че положително е работил особено продуктивно, защото тук нищо не отвличало вниманието му от научните изследвания. Айнщайн мечтаел за научна работа да се уедини в кулата на някой фар. А за биолога едва ли има по-подходящо място от ей такава тропическо островче.
Сидни Роу умрял в 1932 г. Той бил несъмнено човек с чудатости: умеел да съчетава изучаването на мозъка с увлечение по философията и окултните „науки“. Бил високомерен и надут спрямо колегите си, но всяка година с трогателно постоянство идвал в селското училище, където учил някога, за да поговори непринудено с децата.
И умрял някак глупаво: бил строг вегетарианец, което навярно не струвало евтино на това островче почти без растителност, и умрял от гноен апендицит, след като се опитал сам да си направи операция — друг хирург не се намерил на островчето.
Това ми разказа по-късно професор Конлей. Разкопаните от нас останки от лабораторията на Роу така го заинтересували, че решил да отиде на островчето да види не може ли да я възстанови. Ето защо „Албатрос“ бе пристигнал заедно с „Богатир“.
Волошин предложи за известно време да изменим плана за набелязаните работи и също да минем по на юг, за да понаблюдаваме гигантските ларви и да се опитаме да уловим поне още няколко екземпляра — при това, показвайки предлагания маршрут, той упорито местеше пръст по картата към падината на Пуерто Рико…
Биолозите го подкрепиха, но Логинов се колебаеше.
— Ларвите на обикновените змиорки няма къде да се загубят, ние винаги ще ги настигнем. Нали им трябват три години, за да доплуват до Европа — увещаваше го Сергей Сергеевич. — Из пътя можем да се отбием и на тоя Остров на чудака, сигурно ви трябват още октоподи за опити. Нали казвахте, че ще се разкрият интересни факти и около загадката със змиорките…
В отговор на този толкова явен опит за „научен шантаж“ Андрей Василиевич доста иронично погледна Волошин, но в тоя момент се обади капитанът:
— Наистина нищо не ни пречи да се отбием на острова, Андрей Василиевич. Предстои ни далечно плаване, трябва да напълним всички цистерни с питейна вода. А там, на острова, има хубав извор, водата е отлична. Иначе ще трябва да спираме в някое пристанище.
Това реши въпроса. Насочихме се заедно с „Албатрос“ към Острова на чудака, както всички бяха започнали да го наричат сега по примера на Волошин, за да се запасим там с питейна вода, а след това да тръгнем да пресечем пътя на гигантските ларви, плуващи някъде на юг в дълбините на океана. Може би наистина към загадъчната падина на Пуерто Рико, където незнайно същество дава тайнствени сигнали?
Дали ще заварим още на острова иманярите, или те вече са продължили по-нататък, за да търсят скрити съкровища? Тъкмо мислех за това, когато отпред се показаха тъмните шапки на три палми и около „Богатир“ засноваха птици-рибарки — „моряшки души“, които ни поздравяваха с печалните си, стенещи крясъци. Дали не ни предупреждаваха? Всички се взирахме в приближаващото се островче, без ни най-малко да подозираме колко изненади ни очакват занапред…
— Виждам знаме! — извикаха от марса.
Значи, островът е престанал да бъде ненаселен. Скоро пак ще се срещнем с Майкъл Сондърс и неговия тъжен, но толкова деен другар.
Я гледай, та те май са решили да се настанят задълго тук!
На хълма, недалеч от мястото на нашите неотдавнашни разкопки, се бе появила някаква колиба, а до нея на висока мачта се развяваше познатият „Весел Роджър“ с димяща лула в озъбената уста.
Но брегът беше пуст, никой не излезе да ни посрещне. А и подводницата чудо не се виждаше никъде. Вероятно търсачите на съкровища са настанили тук основната си база, докато претърсват съседните островчета, тук из океана са пръснати много такива.
Закотвихме се на значително разстояние от белия пенест пръстен на буруните, спуснахме лодка и ето аз вече отново скачам на горещия бял пясък, затъвайки до глезени в него.
Логинов начело на голям отряд биолози и доброволни помощници от екипажа тръгна веднага да лови октоподи. Изглежда, те действително му бяха нужни за опитите и Сергей Сергеевич не току-тъй бе споменал за октоподи, когато увещаваше началника на експедицията да посетим още веднъж „Острова на чудака“.
А ние с Волошин решихме най-напред да навестим старите си познайници и се запътихме към колибата.
Възможно е стопаните на къщата чисто и просто да спят, скрили се от горещината? Макар че отдавна трябва да са ги събудили веселите гласове на моряците, които се наслаждаваха на възможността да потичат по твърда земя сред зелени храсти, да полежат на нажежения пясък, да се гмурнат в бистрата топла вода.
На брега се търкаляха варели, които миришеха на мазут. Недалеч зееха две дълбоки ями.
Колибата беше скована небрежно, на бърза ръка, от някакви дъски, капаци на сандъци и ръждясали тенекии. Когато се приближихме, никой не излезе от нея. Полуотворената врата тихичко поскърцваше, разклащана от вятъра.
Като се спогледахме, ние надзърнахме вътре. В колибата цареше пълен хаос и безредие, неоправени легла, разхвърляни навред някакви парцали, сандъци, тенекиени кутии. До самия праг на пръстения под се въргаляше мръсна пластмасова паница.
— Разпознавам стила на буйния пират Майкъл — въздъхна Волошин. — Той винаги се е отличавал със спретнатост и любов към реда. Обаче не е за препоръчване да се влиза в къща без стопани. Хайде обратно.
Затворихме по-здраво вратата и тръгнахме направо през гъсталака към мястото, където бяха разкопани останките от лабораторията.
Из пътя срещнахме още три ями. Личеше, че Майк не си е губил времето тук напразно.
Стори ми се, че от пясъка край пътеката стърчи нещо като книжка. Наистина беше малка брошурка в непромокаема пластмасова подвързия. Заглавието й — примамливо: „Как да оцелеем на суша и по море“, издание на Пентагона, военното ведомство на САЩ.
Двамата с Волошин тутакси взехме да я прелистваме с интерес. Нещо като джобен наръчник за всякакви нещастни случаи в живота — от измръзване на крайниците до ухапване от отровни морски змии.
— Уникална книга! — възхити се Волошин. — Притежателят й може да се смята за практически безсмъртен.
Побързах да му отнема книжката и да я скрия в джоба си, нали все пак аз я намерих. Но, не зная защо, изведнъж ме обзе тревога и безпокойство от тази находка…
След като огледаха останките от лабораторията, нашите биолози и професор Конлей си сложиха акваланги и тръгнаха за октоподи. Аз също се присъединих към тях, но Волошин тайнствено ме повика настрана и каза:
— Нали няма да откажете да ми помогнете? Заради старото приятелство.
— А какво трябва да правя?
— Искам да потършувам из земята около тия развалини.
— И вие май сте се заразили от иманярската треска? Да не ви е ухапал „златният бръмбар“[26]?
— Не. Надявам се на нещо по-голямо от някакво вулгарно пиратско имане. Този стар чудак Роу е бил, както знаете, човек потаен, със странности. Дали не е оставил в някакво скривалище свои ръкописи? Къде са изчезнали материалите от последните му изследвания?
Тази идея ми хареса и аз се съгласих да служа за „умно магаре“ на Волошин, колкото и да ме мамеше морето. Станах магаре в буквалния смисъл: мъкнех от място на място под приличащото слънце една количка, на която Волошин вече бе успял да монтира подвижен звуковизор с мощен металотърсач.
— Виждате ли как се научихте? — похвали ме Волошин. — Надничаме в земята на всякаква дълбочина, опипваме я като баница от точени кори, но без да я разрязваме! Тук вече никакъв кашалот или прилеп не ще ни закачи. Няма го майстора!
Изследвахме метър по метър, като описвахме около развалините на лабораторията разширяващи се кръгове. Няколко пъти металотърсачът издаде басов сигнал. Тогава Волошин включваше апарата и като навлизаше все по-надълбоко и по-надълбоко, пласт след пласт опипваше земята с магическите му лъчи.
Веднъж намерихме една продупчена кофа, изглежда, хвърлена на времето в помийната яма. Друг път — бъчва, кой знае защо заровена в земята. Без да я изравя, Волошин „надникна“ в нея. Бъчвата се оказа празна.
Аз вече исках да се разбунтувам и да избягам, ала внезапно прозвуча нов сигнал. След няколко минути на екрана се появиха очертания на продълговат предмет…
— Прилича на сандък — каза Волошин. — И не е надълбоко, само на някакъв си метър и половина. Трябва да се разкопае.
— Ковчег на мъртвец, а? — изсумтях аз, но взех лопатата.
Пръстта на това място се оказа кой знае защо рохкава, сякаш съвсем наскоро вече бяха копали тук. За по-малко от половин час изкопахме голяма яма…
И видяхме два сандъка! Единият беше голям, метален, боядисан в отровнозелен цвят. На капака му ясно личеше жълта фабрична марка, която показваше, че е направен в Мобридж, щат Южна Дакота.
— Не ви ли се струва, че прилича на каса? — промърмори Волошин малко смутен, като криеше очите си от мен.
Аз замълчах.
Но неоснователно се мусех, защото на тази необикновена находка беше писано да промени целия ход на по-нататъшните събития.
Когато отворихме големия сандък, той се оказа натъпкан с автоматни патрони. Те бяха добре смазани, за да не ръждясват, и имаха мътен блясък — съвсем не като старинните дублони.
Второто сандъче бе съвсем малко — по-скоро пластмасова кутия, увита внимателно в няколко пласта синтетично непромокаемо фолио. В кутията лежаха пакети, пълни с някакъв бял прах.
Какво ли може да е това? Щипка прах предадохме на химиците за анализ.
— Това е ЛСД, много силен наркотик — загрижено съобщи Казимир Павлович след петнайсет минути. — Препарат на диетиламидовата киселина. Едно зрънце е достатъчно, за да накара нормален човек да изпадне в състояние, близко до лудост. А цялата тази кутийка стига, за да подлуди за няколко часа около пет милиона души…
— Колко?! — не разбра някой.
— Не по-малко от пет милиона.
— Контрабанда! — развълнува се професор Конлей. — Попаднали сме на скривалище на контрабандисти, направено на английски остров. Това е нарушение на законите. Трябва да задържим престъпниците.
— Н-да, това се казва умна глава. — Волошин подсвирна тъжно. — Ах, Майкъл, Майкъл. Личи, че акулата си остава хищница, даже когато излезе в оставка.
Но Сергей Сергеевич прибързваше с упреците. Оказа се, че намирането на престъпното съкровище не е последното събитие на тоя ден.
Скоро дотърча един от младите биолози и каза, че когато се гмурнал до самия риф, открил на дъното отломки от някакъв кораб.
Незабавно тръгнахме натам и като си сложихме аквалангите, един след друг се спуснахме от баркаса[27] в синята спокойна вода.
Странна гледка се разкри пред очите ни. На двайсет и шест метра дълбочина по белия пясък бяха разхвърлени огънати и изкорубени парчета метал. Някои от тях бяха боядисани в яркочервено… И все пак не можах да съобразя веднага, че виждам пред себе си останки от подводницата чудо, с която „наследниците на капитан Флинт“ бяха тръгнали по океана да търсят пиратски съкровища…
Подводницата беше буквално направена на парчета от някаква експлозия с голяма сила. Събирайки отломките й от дъното, всички си блъскахме главите за причината на катастрофата. Дали не са се пръснали бутилките с кислород? Или по някаква необяснима причина е избухнал експлозивът, който Майкъл може да е носел със себе си, за да улесни разкопките?
Дори Волошин не можеше да разбере нищо, макар че от всички на „Богатир“ най-добре разбираше от техника. В отговор на запитванията ни той само повдигаше рамене:
— Може никога да не узнаем какво ги е сполетяло.
Изглежда, катастрофата е станала съвсем неочаквано. Иманярите изобщо не са имали още намерение да напускат острова, всичките им неща бяха останали в колибата. Вероятно са тръгнали просто да изследват някое съседно островче.
Да, сигурно Волошин е прав, че никога няма да узнаем какво е станало. Няма кой да разкаже за това. Морето бе погълнало завинаги „наследниците на капитан Флинт“ и скрило тайната на гибелта им.
Така мислехме ние, ала много скоро се убедихме, че се заблуждаваме…
Изглежда, загадъчната катастрофа потресе най-много Ричард Лоринсън — колегата на Майкъл от подводния диверсантски отряд, — същия, който така ни бе смаял на времето с майсторското взривяване на полупотъналия „Дънкан“. Ние му бяхме разказали как сме се запознали с Майкъл и Дик предвкусваше удоволствието от срещата със стария си приятел.
Но срещата не стана. И сега Дик метър по метър претърсваше дъното около мястото на необяснимата катастрофа, надявайки се упорито да намери поне нещо, което да хвърли светлина върху нейната причина.
И намери!
Най-напред Дик откри в пясъка десетина тежки златни дублона. На три от тях личеше ясно годината на сеченето: 1728.
— Но монетите, които Майкъл, както разправяше, намерил край бреговете на Флорида, били, доколкото си спомням, от по-раншно време — проговори Волошин замислено, въртейки една монета между пръстите си.
— Да, галеонът, останките на който разкопал там на дъното, потънал през 1715 година. Записал съм го — потвърдих аз.
— Чудно.
Спогледахме се с Волошин. Нима на Майкъл наистина му е провървяло и е намерил ново съкровище този път тук, на „Острова на чудака“? Отде иначе са се взели тези монети, сечени по-късно?
Но тогава защо са толкова малко? Какво е това съкровище, състоящо се от десетина дублона. Кой би си правил труда да го заравя?
Разбира се, монетите щяха да бъдат повече, ако Майкъл наистина е изкопал тук съкровище. Но къде са се дянали тогава? Не може да са ги глътнали акулите или да са ги изпомъкнали в дупките си октоподите…
След тази находка Лоринсън се запретна да продължи търсенията си с удвоена енергия.
На втория ден изплува, държейки в ръцете си киноапарат.
Ние веднага го познахме. Беше един от апаратите на неуморния Фриц, който така ни дотягаше с досадните си снимки.
Киноапаратът, разкажа Дик, лежал на пясъка доста далеч от мястото на катастрофата.
Водата не бе проникнала в херметичната кутия, апаратът изглеждаше съвсем здрав. Това ни се стори странно, щом експлозията го е запокитила толкова надалеч.
Предадохме камерата на нашите техници да я отворят във фотолабораторията и да проявят филма, ако се намери такъв в нея.
Филмът именно изясни всичко. Той се оказа съвсем запазен, а Фриц — блестящ оператор. И вечерта, когато се събрахме в каюткомпанията, видяхме последния му филм…
Отначало пред нас се появиха няколко едри плана на разни чудновати риби, които играеха между рифовете. После камерата изведнъж направи рязко движение…
И в кадъра се показа подводницата чудо на Майкъл Сондърс.
Тя плаваше срещу нас и около кърмата й се въртеше нещо, което хвърляше тревожно подскачаща сянка върху белия пясък…
Не можеше да се разбере веднага, че плува някакъв човек, вкопчен за подводницата. Той беше с плавници на краката и с маска.
Личеше, че с мъка успява да се задържи, уловен за подводницата само с лявата си ръка — водовъртежите го блъскаха и дърпаха назад.
А в дясната си ръка плувецът държеше някакъв загадъчен тъмен предмет…
Ето той улучи сгоден момент и залепи този предмет за подводницата. В същия миг плувецът се пусна и започна бързо да се отдалечава.
Подводницата продължаваше да се движи към нас… Внезапно тя се разтърси от експлозия и взе да се разпада на парчета!
А камерата отново се отмести рязко, подводницата изчезна, на екрана се замярка нещо неясно…
И толкова.
По-нататък се мярнаха само няколко кадъра на съвсем пусто пясъчно дъно, заснети съвсем без фокус, от близко разстояние и много ниска точка — изглежда камерата лежеше на дъното и вече завършваше снимането автоматично…
Всичко това траеше броени минути. Потресени, ние прожектирахме филма три пъти, а после дълго се мъчихме да проумеем какво е станало.
Човекът, вкопчен за подводницата, беше трето лице, което никой от нас не познаваше. Никога не бяхме го виждали.
Майкъл несъмнено е бил в подводницата. Фриц е снимал последния си филм. А човекът, който плуваше подир подводницата, я бе взривил — сега вече нямаше никакво съмнение в това.
Кой е бил той, този тайнствен трети? Отде се е домъкнал?
Изглежда, иманярите са били нападнати от съвременни пирати-контрабандисти, които са си харесали това островче като прикътано убежище. Отначало те са живели вероятно в мир с „наследниците на капитан Флинт“ — между контрабандистите може също да са се намирали някакви колеги на Майкъл от диверсионните войски. Нали той ни бе намекнал, че някои от „акулите в оставка“ са се заловили с някакъв тъмен бизнес. Но след това, изглежда, Майкъл е почувствувал, че трябва да бяга по-далеч от тази гангстерска банда. И стигнал до това решение внезапно — може би е избухнала някаква кавга?
Във всеки случай Фриц, който не подозирал нищо, тогава се занимавал както винаги с подводни снимки. Майкъл не можел да го остави и тръгнал да търси другаря си, за да вземе Фриц и веднага да избягат по море.
И това ги погубило. Ако успеели да се потопят надълбоко, щели да станат недосегаеми за убийци. Но в плиткото, докато Майкъл карал с малка скорост и търсел другаря си, за да го вземе на борда, двукраките акули настигнали подводницата чудо и предателски я взривили.
Ние бяхме видели това престъпление със собствените си очи. Неопровержима улика бе станал филмът, намерен в кинокамерата, която продължавала да снима, когато собственикът й навярно вече е бил убит или зашеметен от взривната вълна. А след това и Фриц станал жертва на нападащите акули. Те усещат плячката си отдалеч…
— Трябва незабавно да уведомя за всичко това властите в Насау — каза професор Конлей.
Той веднага се свърза по радиото с администрацията на Бахамските острови. Оттам съобщиха, че пращат от един от най-близките до нас острови катер на бреговата охрана.
18. Пиратите атакуват
Последвалите събития са се слели в паметта ми в някакъв бесен водовъртеж от отделни сцени, които сега ми се струват невероятни — сякаш смътно си спомняш филм с гангстери и гонитби. Но какво да се прави, щом тази част от света, в която се намирахме тогава, продължава твърде често да напомня за някакви кошмари. И излиза, че там още има пирати, и то твърде кръвожадни. Те и сега се опитват да се хвърлят на абордаж…
Но ще разкажа поред каквото съм запомнил. Защото в оня паметен ден нямах време да записвам впечатленията си.
Сутринта не предвещаваше никакви тревоги и опасности. Към десет часа от мостика на закотвения недалеч „Албатрос“ ни извикаха с мегафона, че виждат на хоризонта два патрулни катера.
Логинов изслуша новината с явно облекчение. Разбира се, омръзнала му беше вече тази детективска история, в която така внезапно се бяхме заплели. Нека сега местните власти да разнищват тъмните дела на контрабандистите, а ние ще можем спокойно да продължаваме научните си изследвания.
Катерите се виждаха добре и от мостика на „Богатир“. Те се носеха към острова съвсем безшумно, забили остри носове в бялата пяна и обвити в облаче водни пръски.
— Не виждам знаме — проговори тихо капитанът, като свали бинокъла и се обърна към Логинов.
Аз не бях обърнал внимание на това, ала действително на катерите кой знае защо нямаше нито национални знамена, които всеки кораб е длъжен да носи на мачтата си, нито каквито и да било опознавателни знаци. Но чак толкова ли е важно това?
— А и защо са два? Нали казаха, че пращат един катер — додаде капитанът, вдигайки отново бинокъла до очите си.
— Необяснимо — съгласи се Логинов. — На мостика на „Албатрос“ се разтичаха. Изглежда, че и те са учудени от нещо.
Катерите се приближаваха стремглаво. Сега никой не сваляше очи от тях.
— Незабавно да се повикат хората от брега — заповяда капитанът на вахтения помощник. — Да се изпратят всички лодки за тях.
— Слушам!
… Това приличаше на торпедна атака. Катерите летяха право към нас. После промениха рязко посоката, намалиха скорост и се скриха зад най-близкия брегов нос.
Сега вече не оставаха никакви съмнения. Бяха дошли морски гангстери, а съвсем не бреговата охрана, която очаквахме.
Вахтеният помощник доложи, че всички са евакуирани от брега. И от тази зловеща дума сякаш лъхна на барутен дим…
Катерите все още не се виждаха. Значи са спрели до брега зад носа. Навярно сега контрабандистите слизат там и скоро ще разберат, че скривалището им с наркотиците е празно. Лесно ли ще се примирят със загубването на такова богатство? Едва ли. Защото тук мирише на стотици хиляди долари.
Но те сигурно вече знаят, че сме намерили скривалището им, затова са слезли на брега. Защото англичаните са съобщили на местните власти за находката и за престъплението, извършено на острова, с явен, а не с шифрован текст. Разбира се, този разговор по радиото лесно би могъл да бъде подслушван…
В такъв случай появяването на зловещите катери вдъхва още по-голяма тревога. Какво ли имат на ум?
— Андрей Василиевич, мисля, че трябва да следим внимателно водата наоколо — рече Волошин.
Логинов кимна мълчаливо и двамата се заслушаха бързо по стълбата.
„Отидоха в локаторната“ — реших аз.
За наше щастие на пиратските катери вероятно няма торпедни апарати. Безсмислено е, разбира се, да нападат чрез абордаж два големи кораба. Но виж да се промъкнат тихичко под водата и да закрепят за дъното на „Богатир“ пластична бомба — на това „акулите в оставка“ са напълно способни.
Аз също исках да се вмъкна в локаторната, но този път не успях. Логинов не ме пусна. Трябваше да се върна на палубата, затова не видях целия, така да се каже, „подводен стадий“ на боя. Той остава скрит от мен, както и от мнозина други, които се тълпяха на палубата на нашия кораб в напрегнато очакване.
Виждахме само пустия бряг и огледалната повърхност на морето зад пръстена от пенести буруни. Струваше ни се като че нищо не става до момента, когато загърмяха изстрели и катерите се впуснаха в атака…
Едва впоследствие научихме, че боят е започнал много по-рано.
За развоя на събитията под водата ми разказаха по-късно Волошин и Петя, неговият помощник.
След около половин час на екрана на локатора се появили фигурите на трима плуващи до самото дъно диверсанти. Те, изглежда, са си служели не с акваланги, а с кислородни апарати от военен тип, със затворен цикъл на дишане. Такива апарати не изпущат мехурчетата на използвания въздух и затова приближаващият плувец не може да се забележи от повърхността на морето.
— Промъкваха се като вълци — разказваше ми после Петя, блещейки смешно очи. — Веднага се разбра, че не идват за добро.
Диверсантите, разбира се, не подозирали, че всяко тяхно движение се вижда на екрана. Не знаели изобщо и на какво са способни апаратите на Волошин…
— Щом ги ударихме с ултразвук… — разправяше Петя.
— Не ги ударихме, а само мъничко ги погъделичкахме — поправи го строго Волошин. — Бяхме избрали такава честота и мощност, че само да пропъдим тия кучета, но да не им нанасяме особена телесна повреда…
— Е, изобщо щом пуснахме ултразвук — продължи Петя, — просто се замятаха по екрана. Само ръце и крака се мяркаха!
(Впоследствие намерихме на дъното веществени доказателства: две мини, всяка от които би могла да прати при рибите даже военен кораб, защитен с броня, уред за ориентиране под водата, портативен хидролокатор с марката на военното ведомство, сигнално фенерче, което позволява да се разговаря при пълен мрак с невидими инфрачервени светлинни сигнали. Всичко това буквално се е изсипало от ръцете на слисаните диверсанти, когато — както се изрази скромно Волошин — ги „погъделичкал“ с ултразвуков лъч…)
— Единият като че ли дори загуби съзнание, полюляваше се във водата като умрял. Но другите двама го грабнаха и хукнаха да бягат — завърши разказа си Петя.
Какво стана по-нататък, всички видяхме вече със собствените си очи, а боцманът дори получи за това незалечим белег — спомен за цял живот…
Видяхме как катерите изведнъж изскочиха иззад носа и се впуснаха в атака срещу нашите мирни изследователски кораби!
Това стана точно когато от мостика на „Албатрос“ извикаха, че на хоризонта се е показал дългоочакваният катер на бреговата охрана.
Не можехме да разберем на какво се надяваха побеснелите морски гангстери. Едва ли биха се решили при това положение да пробият „Богатир“ и да потънат заедно с него. А да разчитат на успешен пиратски абордаж беше много глупаво. По-скоро това бе просто отчаян изблик на сляпа омраза и злоба.
От двата катера загърмяха автоматични откоси. Бяха пуснали в действие и голямокалибрена картечница!
— Залягай! — викнаха от мостика.
Но ние всички и без това се бяхме тръшнали на влажната от неотдавнашното миене палубна настилка, криейки главите си зад фалшборда[28]. Куршумите удряха звънливо по него като нитовъчни чукчета…
И изведнъж стрелбата секна така внезапно, както бе започнала.
Като почаках още минута, аз надникнах предпазливо иззад борда.
Пиратският катер, влачейки подпре си бяла опашка от пяна, бягаше към открито море.
Вторият катер бе изчезнал някъде. Само върху водата бавно се разливаше голямо мазно петно, което трептеше на слънце с всички цветове на дъгата.
И двама души плуваха в добър стил към брега, като често поглеждаха назад това петно.
Стражевият кораб рязко промени посоката си и се втурна да настигне пиратския катер. Скоростта му явно беше по-голяма. Сигурно ще го догони.
Прежумявайки от силното слънце, от люка изпълзяха Логинов и Волошин. Логинов отиде бързо на мостика, а Сергей Сергеевич се приближи до борда и дълго гледа пъстроцветното петно, което постепенно губеше очертанията си.
— Да… Как беше казал Леонардо: „Един и същ пламък и изгаря, и мрака прогонва“?
— Двама се спасиха, доплуваха до острова — казах аз.
Сергей Сергеевич не отговори нищо, повдигна рамене и също отиде на мостика.
Обстрелването не бе причинило големи повреди. Само стъклото на щурманската рубка беше счупено, тук-таме боята се бе олющила и на борда личаха трапчинки от куршумите.
От екипажа само боцманът беше пострадал. Заблудена тресчица, откъртена с куршум от палубата, бе цепнала челото му.
Стражевият катер се върна след три часа — сам. Нима не е успял да настигне пиратите?
— Скриха се на остров, принадлежащ на Хаити — смутено обясни намръщеният професор Конлей, който дойде при нас скоро след завръщането на катера. — Наш военен катер не може да навлиза в чужди води. Ще трябва да се действува по дипломатическите канали.
Англичаните ни помолиха да огледаме на дъното отломките му, като се стараем да съберем повече улики. Нашите водолази успяха да измъкнат от дъното шест автомата американско производство, три пластични мини и голямокалибрена картечница.
Намерена бе и малка, но много тежка каса. Отвориха я. В нея имаше около сто златни дублона в брезентова торбичка — изглежда, остатък от съкровището, което бяха откраднали от Майк — и доста дебела пачка измокрени долари. Всичко това бе веднага запечатано и изпратено на „Албатрос“.
В касата се намери и някаква тетрадка с пластмасова подвързия. Страниците й бяха слепени от водата, проникнала в касата, записките се бяха разлели, тъй че трудно можеха да се разчетат. Пък и тези записки изглеждаха твърде загадъчни: дати, географски координати, бележки, сякаш написани с шифър.
Може би с едно от тези зловещи кръстчета бе отбелязана и потопената миналата година „Влюбена сирена“? Координатите и датата подозрително съвпадаха…
Но нека полицейските експерти да се оправят в тая работа.
Трябва да спомена още една находка. Изглежда, скривалището, където Сидни Роу е крил ръкописите си, все пак съществуваше.
Само че не го открихме ние. Изпревари ни Майкъл Сондърс, ровейки из островчето да търси съкровището…
Когато моряците от „Албатрос“ и стражевият катер оглеждали колибата на убитите иманяри, професор Конлей попаднал на няколко пожълтели страници, които много го заинтригували. Те били остатъци от някакъв ръкопис на Роу. Още няколко листа се търкаляли в пясъка край колибата. Види се, ядосан от находката си, която му се сторила съвсем безполезна, избухливият Майкъл захвърлил гневно ръкописа през прозореца на колибата…
Така че мислите на Сидни Роу ще останат завинаги скрити за човечеството. Вятърът, шумолейки в листата, ги подхванал и отнесъл в открития океан.
19. Гост от морето
— Е, струва ми се, че периодът на приключения свърши и ще можем да се заловим с тиха, спокойна работа — каза Волошин, като гледаше как бавно се снишават, сякаш потъват в морето, къдравите корони на трите палми на напуснатия от нас „Остров на Чудака“.
— Сергей Сергеевич, вие се повтаряте — засмях се аз. — Вече говорихте за това.
— Кога?
— Точно при такова положение. Когато напущахме острова първи път. Но предсказанието ви не се сбъдна. След това ние ловихме кашалоти, пропадахме в морските дълбини…
— Е, сега пък прогнозата ми е по-точна. Та работата е почти завършена, всички приключения са вече минало. Остава ни само да си спомняме и да въздишаме за тях. Скоро ще тръгнем подир ларвите към родината. Нужно е само да наловим повече от тия гиганти. Колко трябваше да увещавам Логинов да промени курса и да свърне на юг. А именно в тези ларви се криеше тайната…
Да, изглежда, че нашите изследователи бяха успели най-после да се приближат до разгадаването на най-съкровените тайни на морските скитници! И решаващите сведения неочаквано дойдоха с изучаването на нервните клетки на октоподите и на гигантската ларва, която бяхме измъкнали от километър и половина дълбочина в струите на Богатирското течение.
Вчера в лабораторията двамата с Волошин възхитено следяхме колко сръчно, с помощта на микроманипулатора Андрей Василиевич отделя една нервна клетка от полупрозрачното пихтиесто тяло на „нашата ларва“. Наистина Логинов каза после, че това съвсем не е толкова мъчно, защото клетката беше гигантска, както подобава на ларвата — около два милиметра в диаметър.
— Виж, при обикновените змиорки, докато я отделиш, има да се потиш…
Но и тази операция ни се видя чудо.
Около операционната маса се бяха събрали ръководителите на почти всички лаборатории. Тук ставаше важен контролен опит. Преди това бяха „обучавали“ ларвите в специален закрит аквариум, където дванайсет часа пълна тъмнина се редуваха с изкуствен „ден“ със същата продължителност — и тъй няколко пъти.
И нервната клетка бе запомнила това! Дори няколко дни след тренировката самостоятелната, отделена от организма нервна клетка се възбуждаше и после се успокояваше точно в същия ритъм — на всеки дванайсет часа.
Логинов ни разказа как биолозите се изхитрили с химиците да предадат опита, натрупан в нервната клетка, на други морски организми — включително и на ларвите на речните змиорки. За тази цел просто им впръсквали емулсия от „тренираните“, обучени клетки. Несъмнено учените имаха вече в ръцете си паметта, щом можеха да я предават с точно преценено убождане със спринцовка!
— Тъй че не остават никакви съмнения: паметта се крие в молекулите на рибонуклеиновата киселина и змиорките я предават на ларвите по наследство — завърши Андрей Василиевич обясненията си, като с привичен жест потърка небръснатата си буза. — Може да се каже, че в основата на всяка грешка, неправилна мисъл стои химически осакатена молекула. Така ли е, Казимир Павлович?
Бек кимна.
— Ясно — проговори Волошин с дълбокомислен вид. — Както е казал не Леонардо да Винчи, а друг мъдрец: „Кой знае защо всички се оплакват от паметта си, а не от ума си…“
— Но какво запомнят все пак змиорките, когато скитат из морските дълбини без всякакви ориентири? — попитах аз.
— Магнитните влияния, сега това е също доказано — отговори Елена Павловна. — И най-малките изменения в магнитното поле незабавно въздействуват на водата и на всички разтвори, а от тях главно се състои всяка нервна клетка…
— Променя се химизмът на разтвора — подзе Казимир Павлович — и това се отразява на молекулата на рибонуклеиновата киселина, сякаш се записва в паметта…
— Колко умело допълвате взаимно мисълта си — засмях се аз, едва успявайки да записвам в бележника си. — Веднага личи, че сте решавали тази задача с общи усилия.
— Да, тук се обединиха почти всички науки, представени на борда на „Богатир“. Влязоха в работа дори някои наблюдения на покойния професор Роу — кимна Логинов. — А в резултат сега ние знаем, че когато плуващата в океана змиорка пресече магнитно поле, в нервните й клетки възникна сигнал, подобен на тия, записани в паметта.
— Значи, все пак права излезе магнитната хипотеза? — запитах аз. — Елена Павловна, Иван Андреевич, поздравявам ви!
— Благодаря — усмихна се Елена Павловна и понечи да каже нещо, но Бек я прекъсна.
— Не бързайте — рече той. — Та това са ларви на морски змиорки…
Какво искаше да каже с това, не можах да разбера. Но сега нямаше време да разпитвам учените. От локаторната съобщиха на Волошин, че на дълбочина около километър и половина успели да напипат струпване на някакви движещи се същества.
— Те са! — зарадва се Волошин.
Всички забързаха към локаторната.
Рибно стадо, разбира се, не би могло да стигне такава дълбочина, но все пак включиха звуковизора за проверка.
На екрана видяхме познатите, извиващи се мъгляви ленти. Нямаше вече съмнение: ларви на исполински змиорки.
После спуснаха уредите зад борда. Те донесоха проби вода от различна дълбочина. Оказа се, че и тук на голяма дълбочина има воден слой с намалена плътност. А спуснатото хидродинамично витло, което приличаше на малка ракета, отбеляза значителна мощност и скорост на движението на водата. Вероятно беше все същото Богатирско течение, открито от нас, и ларвите плуваха, подхванати от неговите струи.
Отначало Логинов не искаше да спуска мезоскафа, а предложи просто да се метне дълбочинна мрежа и да се уловят няколко ларви.
— Нищо няма да излезе — поклати глава Волошин. — Да хвърляш мрежа от борда е вятър работа. Все едно слепец да лови с мрежа пеперуди на поляна.
— Защо?
— Те се ориентират главно, като опипват водата с ултразвук. Очите им са ненужни в тъмнината, която цари на тая дълбочина, и неслучайно ларвите не притежават никакви светещи органи — така ли е, Елена Павловна? А техният ултразвуков локатор е толкова чувствителен, че много лесно ще забележат мрежа и от най-тънки капронови нишки и няма да влязат в нея.
— А вие как успяхте да ги хванете? — попита Бек.
— Аз ги примамвах.
— С какво?
— Със същия ултразвук. Когато ги наблюдавахме, забелязах, че непрекъснато ни пречат някакви странични импулси. Проверих и се убедих, че ги изпращат ларвите. Не зная с каква цел: може да търсят плячка, а може и да разговарят помежду си, да си разменят мнения за нашия мезоскаф. Във всеки случай започнах да излъчвам импулси със същата честота и мощност, и няколко ларви се приближиха съвсем до мезоскафа. Само така успях да ги примамя в уловителя.
— Е, няма как, ще трябва да спущаме мезоскафа — завърши Логинов това кратичко съвещание на самата палуба.
— Точно така — подхвана весело Волошин. — Аз ще ви бъда хайкаджия…
— Само че, моля ви, стойте по-далеч от мрежата — предупреди Логинов.
— Разбира се. Нали знам, че да се заплетеш в нея е твърде съмнително удоволствие. Но моят локатор е не по-малко чувствителен от тоя на ларвите. Та той напипва мрежа от десет метра разстояние, ако не и повече. — И като ме повика с ръка, Волошин закрачи сериозно към мезоскафа.
Елена Павловна и Макаров тръгнаха с нас на лов за гигантски ларви.
Тъй като този път се потапяхме за малко, Волошин реши да увеличи екипажа и да вземе постоянния си помощник Петя. Сам нямаше да се справи с апаратурата.
Потапянето вървеше вече в обичайния си ред. Пак гаснеха бързо червените лъчи на спектъра и като че ли в кабината захладняваше. Когато мракът се сгъсти, запалиха прожекторите и ние започнахме да го разсичаме със сини мечове.
Потапяхме се бързо, затова трудно можеха да се видят мяркащите се от време на време зад илюминаторите риби. Биолозите мърмореха, но Волошин се позова на строгото нареждане на ръководителя на експедицията: днес да се занимават само с ларвите.
Ето и те се замяркаха като мъгляви, сякаш кълбящи се сенки на границата на осветената зона. Волошин угаси прожекторите и пусна апарата. Ларвите тутакси се престрашиха и взеха да се приближават до самия мезоскаф. Лъкатушните им образи запълниха целия екран.
Сегиз-тогиз по екрана пробягваха електрически искри.
— Виждате ли — каза Волошин. — Викат се. Мога дори да ви дам да ги послушате. Сега ще прехвърля ултразвуковите им сигнали в областта на чуваемите честоти.
Той направи някаква магия с уредите и от високоговорителя се чуха доста противни квакащи звуци.
— Можем да ги направим по-мелодични — вметна бързо Волошин.
Звуците станаха с един тон по-високи, но според мен съвсем не по-приятни. Волошин побърза да прекъсне тази какофония.
По негова команда от „Богатир“ заспускаха здрава дълбочинна мрежа. Ларвите първи усетиха приближаването й и се разтревожиха. Сергей Сергеевич беше прав: не е толкова лесно да ги примамиш в мрежа.
След няколко минути мрежата от тънки капронови нишки се появи и на екрана.
— Усетих я от дванайсет метра — проговори Волошин с доволен вид, като помилва черната метална повърхност на уреда.
После седна до таблото и започна продължително маневриране. Трябваше да застане така, че мрежата да се озове между мезоскафа и ларвите. Волошин разчиташе с апарата си някак да отклони, да заглуши импулсите, пращани във всички посоки от ларвите, за да загубят ориентировка и да не забележат мрежата.
Давайки по хидротелефона кратки указания до мостика на „Богатир“, Сергей Сергеевич пускаше ту единия, ту другия мотор, ту и двата едновременно. В кабината стана доста неприятно. Тя се тресеше и люшкаше на различни страни като камион, внезапно нагазил в блато. Ние се хващахме за каквото ни завърне и все пак понякога осезателно се чуквахме в студените мокри стени.
Най-после трусовете престанаха. Мезоскафът увисна неподвижно във водата. Сега в настъпилата тишина се чуваше само краткото изщракване на ключовете и отсечените реплики, разменяни между Сергей Сергеевич и Петя:
— Увеличи още с десетина…
— Тя бяга.
— Карай на шеста!
— Вземи малко по-ниско.
Те трябваше да примамват ларвите в мрежата буквално „слепешком“. За да не плашат чувствителните обитатели на дълбочините, налагаше се дори да включват звуковизора. Екранът светваше съвсем рядко, за контрол.
А на нас не ни оставаше нищо друго, освен да стоим в пълна тъмнина и търпеливо да чакаме.
Вече здравата се бяхме измъчили от това бдително очакване, когато изведнъж Волошин запали едновременно всички прожектори и уморено каза:
— Готово.
Аз се прилепих до илюминатора и видях, че само на около шест метра от мезоскафа в мрежата се мятаха уловени ларви. Сега те никъде не можеха да се скрият от светлината на нашите прожектори. Виждаха се ясно не само гъвкавите, извиващи се тела на змиорките, но и тънките капронови нишки. Те напомняха паяжина и аз се разтревожих ще издържи ли мрежата на резките движения на мускулестите, бясно подскачащи тела.
— Ще издържи — засмя се Волошин.
Като дръпна микрофона по-близо до себе си, той се изкашля и заговори, повишавайки глас:
— За „Богатир“… Вдигайте полека.
— Чакайте! — спрях го аз.
— Защо?
— Там се вижда нещо…
— Къде?
— На границата на светлината, вляво от мрежата, виждате ли? Нещо голямо, дълго…
— Къде?
А може би грамадното, отдалечаващо се в мрака продълговато тяло само ми се е привидяло в синината на границата между светлината на нашите прожектори и вечната тъмнина?
Не!
— Там наистина се крие нещо — промърмори Волошин тихо. — Виждате ли, Елена Павловна?
— Май виждам.
— Не може ли да се приближим повече? — помоли Макаров.
— Ще избяга. То явно страни от светлината — отвърна Волошин, като опипваше таблото да намери нужния ключ.
Тази думица „то“ звучеше тайнствено и малко зловещо. „Така се говори за привидения в старинни романи“ — мярна ми се в главата.
Светлината на прожекторите угасна. Всички с нетърпение гледахме как бавно се разпалва сребристото сияние на екрана…
Никак не беше ясно какво виждаме. Изглеждаше като че някаква огромна дебела тръба е заела почти целия екран. Но тя се движеше…
Тя е жива!
— Ще ми се смеете, но ние наистина се срещнахме с легендарния морски змей — произнесе бавно Волошин, без да сваля очи от този странен образ.
Какво е това същество? Колко ли трябва да е голямо, щом на екрана се побира само малка частица от грамадното му тяло?!
Като че някой пришпори Волошин.
— „Богатир“! — закрещя той по микрофона. — Отпускайте мрежата! Незабавно отпускайте мрежата!
— Какво става? — попита разтревожено високоговорителят с гласа на Логинов. — Ами ларвите?
— Ларвите ще почакат. Никъде няма да се загубят, ще наловим отново.
— Но все пак какво се е случило? Отговаряйте, Волошин.
— Виждам морски змей! Не се плашете, шефе. Не „зелен змей“[29], а обикновен, морски. Ей сега ще го хванем, както обещахте. Той сам се навира на гости!
След дълга пауза Логинов отговори:
— Добре, пущаме ларвите. Само че бъдете предпазливи, Сергей Сергеевич. Чувате ли?
— Чувам, чувам — отвърна бързо Волошин, който пак се бе заловил с безбройните си копчета и ключове.
Отново почнахме да се мятаме и люлеем. Оказа се, че е по-мъчно да се примами в мрежата морски змей, отколкото ларви. Няколко пъти вече Волошин помисли, че загадъчният обитател на океанските дълбини е пленен, но в последния момент се изплъзваше от мрежата, и трудният лов трябваше да започва наново.
Пот се лееше по лицето на Волошин. На два пъти вече той ме помоли да изтрия челото му с кърпа:
— Иначе ми смъди на очите, нищо не виждам…
Щракайки ключовете, Сергей Сергеевич мърмореше нещо като заклинание:
— Лови се, рибке безмерна и маломерна… Лови се, рибке безмерна и маломерна… Лови се…
Не успя да се доизкаже.
От високоговорителя изведнъж се разнесе тревожният глас на Логинов:
— Той къса въжетата! Едно вече се скъса…
— Значи се е хванал! — възкликна ликуващо Волошин.
И в същия миг мезоскафът затрещя, напълни се с тътен от силен удар, и ние се замятахме като играчка, грабната от разлудувало се пале!
Аз загубих равновесие и се затъркалях по пода в непрогледния мрак, като напразно се стараех да се уловя за нещо и същевременно да не си счупя ръцете.
— Лена, дръж се здраво — Макаров извика началото на тази фраза от единия ъгъл, а краят й долетя вече от съвсем друга страна.
— Волошин, какво става? Какво става? Отговорете! — загърмя от високоговорителя гласът на началника на експедицията.
Къса пауза, после от високоговорителя се чуха нечии тревожни далечни гласове…
И пак гласът на Логинов:
— Скъса се още едно въже. Какво става? Отговорете!
А ние подскачахме, тресяхме се, люшкахме се. Какво ли може да е това?!
— Той ни е закачил — проговори изведнъж Волошин в тъмнината спокойно, без да повишава глас. — Чувате ли ме, Андрей Василиевич?
— Чувам.
Като се прокашля, Волошин добави:
— Принуден съм да го убия.
— Разбира се! Незабавно — отвърна Логинов.
Аз все още нищо не разбирах. Кой ни е закачил? Кого се кани да убива Волошин?
Гласът му идеше от командното табло. Просто необяснимо как се е задържал там…
И внезапно мезоскафът още веднъж се разклати някак конвулсивно и загадъчното люшкане престана.
Щракна ключ.
— Всички ли са здрави? — запита Волошин.
Вкопчен за дръжките на креслото, той оглеждаше наоколо, жумейки от светлината.
— Елена Павловна, Ваня, как сте?
— Изглежда, че нищо ми няма, само… — Елена Павловна не успя да се доизкаже. Прекъсна я гласът на Логинов от високоговорителя:
— Защо мълчите? Поддържайте непрекъснато връзката. Не изключвайте микрофона.
— Не изключвам — отговори Волошин. — Ориентираме се в обстановката.
Оглеждайки внимателно уредите на таблото, същевременно той масажираше ту едната, ту другата си ръка, свивайки и разтваряйки пръсти като пианист, уморен от дълги упражнения.
Ние с Петя станахме от пода.
Елена Павловна потриваше рамото си и надничаше през илюминатора.
— Сергей Сергеевич, а не може ли да се запалят прожекторите? — попита тя.
— Какво? — обади се Волошин разсеяно. — Аха, прожекторите. Може. Сега вече може. Заповядайте. Ударихте ли се?
— Дребна работа, мъничко. Но, не зная защо, от моя илюминатор не се вижда нищо.
Волошин се приближи до Елена Павловна, надзърна през илюминатора, после се премести на съседния…
— Всичко е ясно — каза той. — Увиснал е точно от тая страна.
— Да. През илюминаторите от другата страна се вижда светлина — потвърди Макаров.
Значи… Не бях успял още да преценя напълно всичко, и Волошин дръпна микрофона към себе си и заговори:
— Андрей Василиевич, докладвам. Мезоскафът е здрав и читав, но мрежата с това морско чудо виси от десния ни борд.
— Ще можете ли да изплавате? Защото е оцеляло само едно въже…
— Ясно. Ей сега ще проверя витлото за вертикално издигане.
20. Спасяване по чудо
Всички следяхме мълчаливо как Сергей Сергеевич пуска мотора. Моторът забръмча неестествено, дрезгаво и Волошин побърза да го спре.
— Витлото не работи, изглежда, че се е оплело в мрежата — каза Волошин пред микрофона. — Сега ще изхвърля аварийния баласт. Щом почнем да изплаваме, измъквайте мрежата. Само не дърпайте, че въжето може да се скъса…
— Разбрах ви. Действувайте! — чуваше се как Логинов заповяда полугласно някому: — Следете внимателно въжето.
Волошин сложи ръка на едно червено копче, почака мъничко и го натисна.
Нищо… Мезоскафът само леко се поклати.
Дали не са направили засечка електромагнитните запънки, които придържат аварийния баласт?!
— Как е при вас? — запита тихо Сергей Сергеевич.
— Изхвърлихте ли баласта? — отвърна Логинов с въпрос.
— Да.
— Въжето има съвсем малък провис. Не смеем да го теглим.
— Може би правилно — съгласи се Волошин и като се обърна към Елена Павловна, внезапно попита: — Какво мислите, колко ли ще тежи това морско страшилище?
— Трудно е да се каже. Та ние изобщо не го видяхме.
— Е, приблизително. Има ли десетина тона?
— Може би — отговори Макаров с кимване.
— Ясно, Чухте ли, Андрей Василиевич?
— Чух.
— Посъветвайте се там, а и ние ще помислим. — Като ни огледа, Волошин запита: — Ясно ли ви е положението?
Никой не му отговори. Сега вече всеки от нас разбираше добре какво е станало.
Попадналият в мрежата морски змей е започнал така рязко да се мята насам-нататък, че е закачил мезоскафа. Мрежата се е захванала за витлата, вероятно за стойките на прожекторите и други изпъкнали части. Не можем да изплаваме дори след изхвърлянето на аварийния баласт: уловената „рибка“ ни държи с цялата си многотонна тежест.
На̀ ти тебе, лови се, рибке… Кой кого е уловил?
Не могат да ни измъкнат даже с издърпване на мрежата. Едва ли ще издържи единственото оцеляло въже, а то е последната нишка, която все още ни свързва със света.
Но може би убитият морски змей постепенно сам ще изплува на повърхността. Нали умрелите дълбоководни калмари изплуват, сами бяхме свидетели на това…
Погледнах, Елена Павловна, но не смеех да задавам никакви въпроси. Ако тоя морски змей изплуваше като калмар, щяхме да бъдем вече в безопасност.
Ами ако, обратно, сега го държим надълбоко, и той постепенно започне да потъва все повече и повече?…
Щом изхвърленият баласт не помогна, работата наистина е лоша.
Тези мисли пробягваха през главата ми, докато поглеждах ту през един, ту през друг илюминатор, мъчейки се да видя какво става наоколо.
Мислите ми бяха прогонени от неочаквано забръмчалия мотор. Защо бе оживял изведнъж?
Нима Волошин е успял да разплете мрежата и да освободи витлото?!
Не. Той се опитва да скъса мрежата. Но тя е здрава, само се навива още по-стегнато около витлото…
От мотора внезапно изскача синкав пламък и той млъква безжизнено. Противно и остро мирише на изгоряла гума.
— Опитах се да освободя витлото. Моторът изгоря — казва Волошин пред микрофона.
Никой не му отговаря.
Пауза.
— Чувате ли ме, Андрей Василиевич? — повишава глас Волошин.
— Чувам. Почакайте няколко минути. Не изключвайте микрофона — отговаря Логинов.
Да чакаме ли? Но какво?
Гледам Волошин, Макаров, после Елена Павловна, седнала в отсрещния ъгъл. Тя бе угасила лампичката, така че лицето й не се виждаше.
— Сергей Сергеевич, чувате ли ме? — прозвучава от високоговорителя.
— Да.
— Взехме следното решение… — Логинов млъква за миг, после довършва: — Казимир Павлович идва при вас.
Пауза.
Много дълга пауза.
— Разбрахте ли ме? — попита Логинов.
Волошин се прокашля и отговаря:
— Да. Но ми се струва…
— Аз също съм решително против! — Елена Павловна скача поривисто, приближава се до микрофона и повтаря по-високо: — Андрей Василиевич, това е безумие! Вие трябва да го забраните. Ваня, обясни де — обръща се тя към мъжа си.
— Но това е единственият изход, Елена Павловна, нали разбирате — чува се тихо от високоговорителя.
— Андрей Василиевич, та вие нито веднъж досега не сте опитвали… — казва мрачно Макаров.
— Бек уверява, че цялата методика е проверена. Той ни представи протоколи за изпитанията в барокамера. До двеста атмосфери.
— Андрей Василиевич, повикайте Казимир Павлович на микрофона — прекъсва го Елена Павловна.
— Няма го в рубката. Готви се за потапяне. Какво да му предам?
Елена Павловна клати глава, дръпва се от високоговорителя и се оттегля в тъмния си ъгъл.
— Сергей Сергеевич, дайте пълна светлина и внимавайте — казва Логинов, като помълчава.
— Разбирам.
— Този ваш… морски змей умрял ли е?
— Абсолютно. Десет хиляди волта. Мога да го ударя още веднъж, но не дава никакви признаци на живот.
— Добре. Но все пак попоглеждайте го от време на време. Никакви изменения ли няма във водата?
— Ей сега ще вземем проба. — Волошин се обърна към Елена Павловна.
— Аз ще направя това — обади се Макаров.
Той се залови да взема проба от външната вода, а ние гледахме и чакахме.
Значи, ето как е убил Волошин непознатото морско чудовище — чрез електрически удар с високо напрежение. А всъщност идеята беше моя: да снабди мезоскафа с такава защита. Макар че, ако искам да бъда точен… Спомних си, че Волошин ми каза тогава: „Интересно предложение. Но по-добре да копирам защитата на електрическите скатове…“
Изглежда, че морският змей е убит мигновено. Той не бе помръднал нито веднъж след удара с ток, иначе веднага щяхме да усетим това. От какво ги е страх тогава? Да не би електрическият удар да е променил някак състава на водата или пък „змеят“ да е способен да отрови с нещо водата, да я направи смъртоносна? Това ми се струва абсурдно. Та нали Бек ще бъде в херметичен скафандър. Но защо именно на него са възложили да ни спасява?
Исках да попитам Волошин за това, но в тоя момент чух гласа на Макаров:
— Всичко е нормално. Моля, предайте на Казимир Павлович, че анализът е съвсем нормален, няма никакви допълнителни примеси.
— Добре — обади се веднага Логинов от високоговорителя. — Той идва при вас. Чакайте го.
— Колко време ще му отнеме потапянето? — попита Волошин.
— Според изчисленията му — около един час.
— Нека се покаже от лявата страна. Илюминаторите от десния ни борд са затулени.
— Ясно — във високоговорителя изщрака нещо. Изглежда, Логинов го бе изключил.
Този час беше може би най-дългият в живота ми.
Всички мълчахме, взирайки се до заболяване на очите в синкавото сияние, което се бе появило оттатък илюминаторите.
Страхувайки се да не пропусна момента, когато ще се появи нашият спасител, аз попитах Волошин:
— Сергей Сергеевич, а с какъв скафандър ще се спуска той? И защо тъкмо Бек? Нали си имаме водолази?
Волошин ме изгледа учудено, после поклати глава и отговори раздразнено:
— Той се спуска без скафандър. С обикновен акваланг. Ясно ли е?
С обикновен акваланг на такава дълбочина?!
Като погледнах Волошин изпод вежди, аз се прилепих още по-плътно до илюминатора.
И ето, видях.
Всички видяхме човек в акваланг, в хидрокомбинезон с качулка с необикновена форма, който се спущаше да ни спасява.
Той плуваше толкова леко и свободно, като че ли се гмуркаше някъде сред крайбрежните рифове, а не се потапяше за пръв път без каквито и да било тежки скафандри на дълбочина километър и половина!
От мундщука изскачаха въздушни мехури и изхвръкваха на весела върволичка нагоре към слънцето.
Бек вдигна дясната си ръка за поздрав и успокоение… Как може да се движи с такава лекота? Нали го притиска страшната тежест на воден пласт, дебел километър и половина?
Впрочем, когато ми разказваше за опитите си, Казимир Павлович винаги ми напомняше, че тежестта на околната вода се уравновесява, изчезва, ако противостоящото й вътрешно налягане на течностите и въздуха в живия организъм е същото — затова не загиват дълбоководните риби. Аз лично неведнъж съм виждал риби да плуват свободно на голяма дълбочина. Но човек…
Трудно ти е да повярваш това, дори когато го виждаш със собствените си очи.
Значи, Казимир Павлович наистина е разгадал тайната на тайнственото „алито“! И при необикновени обстоятелства му се бе случило да осъществи мечтата си — да се гмурне за пръв път на такава дълбочина!
Бек правеше нещо, навел глава и уловил се с две ръце за колана…
Ето в дясната му ръка смътно блесна острие на кинжал… Като ни помаха насърчително още веднъж, Казимир Павлович изчезна от очите ни.
Ще успее ли да ни освободи от плен?
Аз се мъчех да си представя: ето сега той прерязва една нишка, втора… Колко ли са могли да се заловят за стойките на прожекторите, да се намотаят около витлото?
— Виждате ли го? — запита тревожно високоговорителят и ме накара да се стресна. — Той трябва да е около вас.
— Започна вече да реже мрежата — отговори Волошин. — Всичко е наред…
— Но защо не ни съобщихте веднага? — по тона на Логинов всички почувствувахме колко се тревожат там, на борда на „Богатир“, и за нас, и за Казимир Павлович. Та те не го виждат и нямат никаква връзка с него.
Минаха двайсет и пет минути. През това време четири пъти приближавах часовника до ухото си: струваше ми се, че е спрял. Волошин също току поглеждаше своя.
И все пак, колкото и да очаквахме този момент, той дойде съвсем ненадейно!
Мезоскафът изведнъж се заклати и започна плавно да се издига…
Разбира се, през илюминаторите на десния борд, сега също оттулени, все пак успяхме да видим някаква отдалечаваща се тъмна маса. Това беше мрежата с едва не погубилото ни мъртво морско чудовище.
А малко по-настрана — човек с акваланг, вдигнал ръка за поздрав.
Той също се отдалечаваше бързо. Ние отплавахме, а той оставаше сам в тези мрачни дълбини, в непрогледната тъмнина…
— Сергей Сергеевич, Бек остана там! — провикнах се аз. — Почакайте го!
— Не мога! — отговори Волошин, като повдигна рамене. — Нали изхвърлихме аварийния баласт…
Да, сега нищо не може да ни задържи надълбоко. Мезоскафът ще изплава като тапа, докато стигне повърхността.
— Но защо не се улови за мезоскафа? — промърмори жално Петя. Той, изглежда, се обаждаше за пръв път през цялото потапяне. — Щеше да изплува с нас.
— Не може — поклати глава Волошин. — Какво, нима си забравил всички закони на физиката? Сигурно преживяванията са ти подействували така? Той трябва да изплува предпазливо, като се спира от време на време, иначе — кесонна болест, смърт.
Мракът зад стъклата на илюминаторите постепенно отстъпваше. Наоколо бързо просветляваше, сякаш се пукваше зора. И след двайсет и четири минути вече виждахме слънцето, светнало ярко над морето, и синьото небе, и белия борд на „Богатир“ съвсем близо до нас!
Но тревогата за другаря, който ни бе освободил от подводен плен и сега бавно изплуваше някъде в пълно усамотение и в мрак, някак понамаляваше радостта от спасяването.
А приятелите, които се трупаха на палубата на „Богатир“, не гледаха изплавалия мезоскаф. Всички бяха впили очи там, където на водната повърхност кипваха изтръгналите се от дълбочината въздушни мехури…
Защо те са толкова малко?
Не, само ми се струва така… Във всеки случай мехурчетата се появяват непрекъснато. Значи, всичко е наред.
А ето го и нашия спасител! Главата му се показва от водата… Той плува към „Богатир“, без да сваля маската си.
Насреща му вече бърза лодка.
Помагат на Казимир Павлович да се качи по стълбата. Виждаме как го прегръщат, целуват. Жалко, че нашият мезоскаф продължава да се поклаща до борда на „Богатир“ и все още не можем да благодарим на нашия спасител…
А когато идва нашият ред и ние също се качваме на борда, преминавайки от едни в други приятелски прегръдки, Казимир Павлович вече го няма. Разбира се, грабнали са го лекарите и сега дълго ще му дотягат с разни анализи и профилактични процедури.
Ние се прегръщаме, стискаме протегнатите отвред ръце, отговаряме едновременно на десетки въпроси, сипещи се от всички страни…
А да си признаем, все още не ни се вярва твърде, че сме спасени!
Над палубата изведнъж се разнесе някакъв странен звук — басов, проточен, бучащ…
— А-а! — извика Волошин, като се затича към борда. — Скъса се последното въже. Аз пък се надявах все пак да измъкнем тоя змей!
Да, мезоскафът е престанал да поддържа мрежата, последното въже не е издържало тежестта на морския змей и се е скъсало. Така и няма да го видим…
— Жалко — въздъхна Волошин. — Но не бива изведнъж да оставяме океана без никакви загадки. Нищо, ще докопаме и змея!
21. Загадките продължават да привличат
И ето наистина вече плаваме към родината. Сега може би всички приключения действително остават зад нас и кой знае защо при мисълта за това ни става малко тъжно…
Дойде време за равносметка. Току-що завърши заседанието на научния съвет. То се проточи цели два дни, толкова много интересни доклади и съобщения бяха направени на него.
Не се плашете, няма да ви ги преразказвам всички. Ако искате, можете да узнаете това от специалния научен сборник, посветен на резултатите от експедицията.
Сергей Сергеевич със своите „млади едисоновци“ изпробва нов навигационен уред, със сглобяването на който се занимаваха денонощно през цялата последна седмица. В този необикновен „компас“ правилният курс се подсказва от нервните клетки на гигантските ларви, съединени с електронна машина (ето кога се оказаха полезни толкова учудилите ме в началото опити с магарето!…).
Значи, тайната на ориентацията на змиорките най-после е разгадана?
Уви, не още окончателно. Логинов напомни това във вчерашния си доклад:
— Ние, струва ми се, доказахме (и сега се опитваме да го използваме вече в уред), че ларвите на гигантските змиорки се ориентират в открития океан по земния магнетизъм. Но нали са морски змиорки, по-лесно им е. А речните змиорки трябва да минават през сложни лабиринти от проливи като Категат и Скагерак, с твърде заплетена система от течения и резки спадания на температурата и солеността на водата. Тук не може да свърши работа само някакъв си „компас“ — бил той магнитен или друг…
С много примери, получени при плаванията на „Богатир“, и с лабораторни опити Андрей Василиевич доказва, че речните змиорки, тръгнали на далечно плаване още като ларви, „запомнят“ по пътя си най-различни въздействия — и магнитни, и температурни, и най-малките промени в химическия състав на водата. И изглежда, че всичко това се натрупва в паметта им поотделно, като у октоподите, изменяйки химизма и молекулярния строеж на съответните нервни клетки.
Тъй че не един, а няколко „компаса“ наведнъж помагат на змиорките да намерят след това верния път до мръстилищата. Всеки от тях се задействува при нужда, в зависимост от променящите се външни условия. Там, където за сигурни ориентири служат температурата и солеността на водата, змиорките плуват по съответна „програма“. А на друго място те могат да се превключат на своя „магнитен компас“, който природата предвидливо е направила, за разлика от нашите несъвършени уреди, надеждно защитен от магнитните бури и други случайни силни въздействия.
Като слушаш Логинов, много интересно е да следиш как от многото опити и наблюдения, наглед противоречащи си един на друг, постепенно се ражда нова, извънредно интересна хипотеза. За създаването й бяха помогнали и опитите по магнетизъм, отначало озадачили Елена Павловна и Макаров, и наблюденията върху октоподите, и случайната среща с кашалотите, и упоритият скептицизъм на Бек, и приключенията ни под водата, които завършиха с улавянето на гигантските ларви.
— Но, разбира се, тази хипотеза все още се нуждае от проверка и дообработка — завърши изказването си Логинов.
Наистина има още много въпроси. Как например е намерила правилния път първоначално заблудилата се балтийска змиорка? Как е могла да си „спомни“ за пътя, по който не е плувала нито веднъж дотогава?
Главната загадка все още остава да привлича изследователите. Но колко много бяхме научили вече, скитайки подир змиорките из океана!
Аз стоя в каютата, преглеждам записките си — и все повече изпадам в отчаяние: звуковизорът, кашалотите, загадките на паметта и странните обичаи на октоподите… Как да свържа ведно всичко това? Усещам като че писаното се разлива. Пък и май множко са приключенията, и то какви ли не…
Но какво да се прави, като биониката е такава наука, че навлиза в най-неочаквани области и почти всяко откритие в нея е съпроводено с приключения. Остава ми само да опиша добросъвестно всичко, както е било. И да се утешавам с мисълта, че в нашия свят, още пълен със загадки и тайни, понякога истината изглежда прекалено фантастична.
Някои събития се прекъсват без завършек — например срещата с професор Конлей или схватката с пиратите. Но и в живота често става така.
Кой беше казал: „Няма нищо по-фантастично от реалната действителност…“? Трябва да уточня това и да сложа тези думи за мото…
В каютата наднича Волошин и както винаги се присмива:
— Съветвам ви да пишете според принципа: „За да си нямам неприятности…“ Така е правил един мъдър източен историк. Стигнал до описанието на злодействата на някой си везир и тук навреме си спомнил, че местният управник се пада пряк потомък на тоя злодей по майчина линия. Как да постъпи? Мъдрецът не се объркал, оставил десет празни страници, като на всяка написал само: „За да си нямам неприятности…“ И преминал веднага към описание на шмекериите на друг управник, който нямал наблизо никакви потомци…
Добре му е, та се смее. Той сяда настрана на масата и почва да чертае нещо. Изглежда, някакъв хитроумен капан за морския змей. Не ще се отърве тоя змей от Волошин!
И тъй, да направим равносметка:
Уред, който сега вече може да „вижда“ през всякакви прегради — Волошин даже се заканва в скоро време да направи образа стереоскопичен.
Крайно сложната механика на паметта…
А умението на човека да се гмурка като кашалотите на големи дълбочини?
Когато нашите любопитни медици и биолози се увериха, че Казимир Павлович се чувствува отлично след рекордното си потапяне, те го атакуваха с възторжени въпроси.
— Все пак изглеждаше много страшно! — каза Елена Павловна, като зиморничаво потръпна с рамене. — Когато ви видях през прозореца с акваланг…
— Но, драга Елена Павловна, нямаше абсолютно никакъв риск, повярвайте ми — прекъсна я смутеният Бек. — Аз плувах под водата уверено, без никакви опасения. Та ние предварително бяхме увеличили налягането в барокамерата до двеста атмосфери — все едно да се гмурнеш на два километра. Така че още имах запас от здравина, както би казал Сергей Сергеевич.
— Но едно са опитите в барокамера, а друго — да се спущаш в тоя студен мрак. Можехте да срещнете и акули, и калмари — страшно е дори да се помисли…
— Не срещнах — отговори Казимир Павлович с усмивка и разперени ръце.
След доклада на Казимир Павлович в Научния съвет всички станаха и му устроиха истински овации. Той крачеше по пътеката между редовете страшно смутен, някак смешно прегърбен и оклюман — съвсем неподходяща поза за победител. Седна на мястото си и се помъчи да се скрие зад гърбовете на съседите си.
В антракта аз все пак го хванах.
— Пак ли? — попита умолително Казимир Павлович, поглеждайки накриво бележника в ръката ми. — Много ви моля, не представяйте този научен опит като някакъв подвиг. Просто научен експеримент, практическа проверка на някои хипотези.
— Но защо решихте да ги проверявате точно върху себе си? Нали можеше да се намери по-млад и опитен водолаз…
— Разбира се, явиха се много доброволци. Но нали и аз съм добър гмуркач, вие, доколкото си спомням, оценихте това? Ето че ми послужи и спортната закалка. А има и нещо друго: много по-интересно е сам да извършиш опита, отколкото после да го анализираш от чуждо описание. Така че настоятелно ви моля…
— Добре. Само няколко цифри, не смогнах да ги запиша — отстъпих аз.
— Виж това може. Винаги на услугите ви.
— Значи, все пак успяхте да разгадаете състава на загадъчното „алито“?
Казимир Павлович се замисли.
— Какво да ви кажа… Да си призная, не знам. Защото сместа, която Леонардо е зашифровал в трудовете си е думата „алито“, така и си остана неразгадана. Великият учен само ни е подсказал в каква насока да търсим и ми се струва, че сме стигнали целта. Дали по същия път като него или по друг — виж, това не може да се провери. Освен ако не се намерят някакви други неизвестни досега ръкописи на Леонардо, но според мен съмнително е… Повтарям: гениалните работи на Леонардо да Винчи ни подсказаха в каква насока да търсим и, тъй да се каже, ни вдъхнаха увереност, че целта е достижима. Но ние вървяхме по свой път: изучавахме грижливо скоростта, с която различните газове се отделят от тъканите на живия организъм в зависимост от налягането, като подбирахме оптимален състав от газова смес за дишане на големи дълбочини. Тази работа изискваше много време и търпение. Достатъчно е да кажа, че проверихме с електронноизчислителна машина около шейсет хиляди различни варианта. Е, а освен това, разбира се, специални опити в барокамерата — отначало с животни, а после… Ето по какъв начин…
— Ясно. И какъв е съставът на тази смес, проверена от вас при спасяването на мезоскафа? И каква е методиката на потапянето — в най-общи черти.
— Моля, запишете — каза Бек и пак се замисли за нещо.
Аз чаках и го гледах.
— Не — рече той внезапно, като сложи длан върху бележника ми. — Затворете бележника си и с това да свършим.
— Защо?
— Спомняте ли си защо Леонардо не искал да разкрива тайната си и зашифровал много чудни открития? Аз, струва ми се, ви цитирах знаменитите му думи. — И като вдигна пръст, Казимир Павлович тържествено произнесе: — „Как и защо не описвам начина си за престой под водата — колко време мога да остана без храна, и не публикувам и не разпространявам това? Поради лошата природа на людете, които биха извършвали смъртоубийства на дъното на моретата, като разрушават корабите и ги потапят ведно с намиращите се на тях люде…“ За съжаление, възбраната на Леонардо засега трябва да остане в сила. И днес, както сами можахте да се убедите неотдавна, още има на света много желаещи да използват всяко откритие във вреда на човека. Мисля, че поне тези „акули в оставка“ доста биха се зарадвали, ако получат възможност да се гмуркат на големи дълбочини и да престояват дълго там, за да се промъкват незабелязано до кораби или подводници, нали?
— Разбирам — казах аз, като затворих бележника си. — Значи: „Един и същ пламък…“
— Точно така — закима Казимир Павлович — Точно така.
Да, за съжаление той има право. И затова няма да разкривам подробности за другите интересни открития, направени от нашите учени по време на плаването на „Богатир“. Не бива да забравяме, че ние с вас все още живеем в такъв свят, където един и същ пламък може и да осветява пътя, и да изгаря всичко живо, в зависимост от това, в чии ръце ще попадне.
Направени бяха много важни открития. Но в Научния съвет говореха повече за новите загадки, които все още чакат своите изследователи, чертаеха планове за нови работи и далечни пътешествия.
Набелязано е да се занимаят и с проблемите на стареенето, на продължаването на живота. Спомняте ли си какво бе записал Логинов в бележника си: „Гибелта програмирана“? Сега изследователите искат да разберат как и къде е записана в организма ни програмата на стареенето — може би ще успеят да я изменят, да я поправят?
Казимир Павлович предложи да се включат в плана специални изследвания върху сепиите: как могат толкова бързо и лесно да се придвижват от една на друга дълбочина?
— Има сериозни подозрения, че вертикалното движение става изключително благодарение на способността на сепиите да променят по някакъв начин химическия състав на водата в организма си и така по желание ту да увеличават, ту да намаляват плътността й и следователно относителното й тегло — изказа предположение Казимир Павлович.
Седналият до мен Волошин ме смушка с лакът в хълбока и възбудено зашепна:
— Красива идейка, а! Представяш ли си, ако успеем да приложим същия метод в мезоскафа? Никакви водни цистерни, никакъв баласт. Да видиш тогава как ще се погмуркаме! Изглежда не съм се трепал напразно, когато по молба на Казимир пригаждах всевъзможни предавачи за тези сепии. Но ако одобрят темата, ще видя зор тогава…
Сергей Сергеевич предложи „насрещна“ тема и на биолозите.
— Тъкмо почивах веднъж и слушах радио — започна той, като извади от джоба си и разгърна малко листче, — ей така, случайно, хванах интересно съобщение. От Антарктида. Записах го да не го забравя. Гостували в „Мирний“ американски учени и преди да отлетят за базата си „Мак Мърдо“, взели със себе си няколко местни пингвина. Там им сложили метални пръстени и ги пуснали. И ето след година и нещо един от опръстените пингвини се домъкнал благополучно обратно до родния си край. А по права линия това прави две хиляди и шестстотин километра. Интересно е да се разбере как е намерил пътя? Местността е еднообразна, наоколо — сняг. Половин година ден, половин година — нощ. Ориентири никакви. И вървял повече от година!
В залата настъпи оживление.
— Пуснах им таралеж в гащите — прошепна ми Волошин, като смигна, седна с доволен вид на мястото си и опъна дългите си крака. — Тук магнитната теория няма да хване дикиш. Средата е друга. Пък и този район се характеризира с чести магнитни бури и смущения. Почти не става нужда летците да си служат там с обикновени компаси. Дали пингвините няма да ни помогнат да измислим за летците някакъв друг компас, по-сигурен?
Всъщност предложението на Сергей Сергеевич веднага предизвика спорове. Една след друга се подхвърляха разни хипотези — започваше нова „мозъчна атака“…
Аз излязох на палубата и се качих на мостика да разбера от вахтения няма ли да се покаже скоро поне някаква земя.
От другата страна на мостика в рубката влезе капитанът. Кой знае защо той огледа с бинокъла пустия хоризонт, после погледна бързо компаса, премести поглед върху картата с начертания контролен курс и се покашля доволно.
— Продължавай все така!
Може би е най-добре с тези думи да завърша разказа за нашето плаване.
Хубава, приятна компания. Тя обещава нови чудни загадки и нови приключения…
Да продължаваме все така!
Пиратското съкровище
Разбира се, инициатор на тази необикновена история, както винаги, беше Волошин. Когато завършваше обедът, той внезапно се прокашля така многозначително, че всички в каюткомпанията притихнаха и се обърнаха към него.
— Искам да напомня на смелите мореплаватели, че нашият „Богатир“ се приближава до твърде забележителен географски обект — произнесе тържествено Волошин сред настъпилата тишина. — Според изчисленията ми тази вечер трябва да минем само на няколко мили от остров Абсит. Нали не греша, Аркадий Платонович? — обърна се той към капитана.
— Да, на около шест мили. Та какво? — наостри уши капитанът.
— Как какво?! — възкликна Волошин. — Самото название на острова е достатъчно: Абсит. Не зная как точно трябва да се преведе от латински.
— „Не дай боже!“ — подсказа Казимир Павлович Бек.
— Може би. Или „Дано не се сбъдне!“, какво ще кажете?
— И така бива — съгласи се Казимир Павлович.
Той ръководи лабораторията по биохимия, но е същевременно и рядък познавач на латинския, тъй като отдавна се занимава с разшифроване на ръкописите на Леонардо да Винчи.
— Веселичко название — каза нашият Дядо, главният механик. — Нещо като остров Барсакелмес в нашия Арал. Преведено значи: „Отидеш ли там, няма връщане…“ Защо са го кръстили така?
— Остров Абсит ли? — запита Волошин. — Е, та това е наистина уникален пиратски сейф! Тук са скрити най-малко четири, ако не и седем съкровища. Познавачите ги оценяват на сто милиона долара. Същински Остров на съкровищата.
След като заяви това, Волошин, сякаш ни лук ял, ни лук мирисал, се залови за компота. Но, разбира се, отвред се вдигна врява:
— Какви съкровища?
— Разкажете по-подробно, Сергей Сергеевич!
Волошин повъртя замислено в ръце чашата с компота, сложи я на масата, обърса устата си с пъстра кърпичка и подзе полека, с интонация на опитен разказвач:
— Изглежда, че пръв е открил този остров знаменитият кралски пират Френсис Дрейк. После и други „джентълмени на сполуката“ оценили усамотеността му в океана, настрана от морските пътища, и често се отбивали тук, за да позакърпят в закътаните заливчета своите очукани кораби и да скрият награбените богатства. Но може би по-достоверни са сведенията за съкровищата, които едва по-късно, през осемнайсети век, са скътали тук пиратите Едуард Робъртс, не твърде учтиво наречен Басмения — уж защото се отличавал с рядко скъперничество и ходел пременен с раирани гащи от евтина басма — и Бич Божи, Александър Скот с приятелката си Мери…
— Пиратка?! — не се сдържа да ахне милата сервитьорка Настенка и страшно смутена и почервеняла, побърза да се мушне в кухнята.
— Но най-богато се смята скривалището, напълнено с баснословни съкровища вече сравнително отскоро, когато времената на пиратите били минали — продължи Сергей Сергеевич, изпращайки я със смеещ се поглед. — Тази история е доста необикновена. През двайсетте години на миналия век, както знаете, цяла Южна Америка била обхваната от освободителното движение, дошъл краят на унизителната колониална зависимост от испанската корона. Една след друга получавали независимост Мексико, Бразилия, Аржентина. От последните кралски крепости останало и така нареченото Планинско Перу със своята столица Кито — днешен Еквадор. На времето значителна част от най-богатите съкровища, които конквистадорите били награбили от древните инки, отишла за украсяване на петдесет и седемте църкви на Кито. Нима сега тези ценности ще попаднат в ръцете на „безбожните въстаници“?! От север към града вече се приближавали войските на непобедимия Боливар, от юг — на генерал Сан Мартин. При голямата суматоха през лятото на 1822 година най-скъпоценните украшения на църквите и други съкровища испанците решили да прехвърлят през планинските клисури до най-близкото пристанище Гуаякил. Кервани от мулета пренесли там златни кюлчета, торби със златни дублони и семейни скъпоценности, разпятия, обсипани с едри брилянти, бисерни огърлици, платинови и златни гривни с огромни рубини и изумруди; саби и мечове, чиито дръжки били украсени със скъпоценни камъни. От градската катедрала изнесли статуята на Дева Мария, отлята от високопробно злато. Всичко това докарали в пристанището, за да го прехвърлят по-скоро в Испания. Но уви! За беда в Гуаякил не се намерила нито една испанска фрегата…
Волошин разказа как от отчаяние някои си намислил да използват за пренасянето на съкровищата някакъв чужд кораб. Изборът паднал на закотвената в пристанището американска шхуна „Пресвета Дева“ с капитан Джеръми Бенсън. Той бил вече човек в напреднала възраст, набожен, сериозен и според отзивите на всички местни търговци, които имали работа с него, честен. Натоварили съкровищата на шхуната, но все пак не казали на капитана какъв е този товар. Когато излезли на море, решили да почакат до сутринта, надявайки се изведнъж да стане чудо и въстаниците да бъдат разбити или поне да се появи някой кралски военен кораб.
Това забавяне се оказало фатално. Естествено, всички на шхуната бързо разбрали какъв таен товар се намира на борда. Джеръми Бенсън и матросите му не устояли на изкушението. В късна доба, преди разсъмване избили испанските часови, отсекли котвеното и швартовите въжета, за да не се бавят нито минута, вдигнали всички ветрила — и шхуната като призрак на крадец се измъкнала от пристанището в открития океан. Напразно стреляли подире й обърканите войници от пристанището. Тя се скрила зад хоризонта, отнасяйки откраднатите съкровища…
— Може да се каже: два пъти откраднати — вметна някой от другия край на масата.
— Да, с други думи, от крадец на крадец.
Волошин кимна.
— А след няколко часа в пристанището влязла тъй жадно очакваната кралска фрегата. Като разбрала какво е станало, тя побързала да попълни запасите си от питейна вода и провизии и се втурнала да гони шхуната на крадците. Но къде да я търси сред просторите на Великия океан? А в това време на шхуната капитан Бенсън също си блъскал главата къде да се дене сега с откраднатото съкровище. Защото времената на свободното пиратство отдавна били минали и по искане на Испания можели да обявят „Пресвета Дева“ извън законите; тогава нито една страна не би й дала убежище в своите пристанища. Грабителите положително щели да бъдат арестувани и предадени на Испания. Дълго размишлявал капитан Бенсън над картата и решил да се насочи към уединения остров Абсит, за да скрие поне временно там съкровищата, а шхуната да закара някъде по-далеч за отвличане на вниманието и да я потопи при някой риф…
Каюткомпанията на „Богатир“ е огромна, от единия до другия борд, същинска банкетна зала. Подът е покрит със синя пластмаса. Цяла една стена е заета с доста добро копие от картина на Айвазовски[30].
Обедите преминават винаги много тържествено и сериозно. А сега, като слушаха Волошин, всички съвсем се умълчаха. Сервитьорките Настенка и Люда се стараеха да ходят на пръсти.
— Така и сторили. По пътя към залутаното сред океана островче си поделили откраднатите съкровища, при което, разбира се, лъвският пай се паднал на капитана. Бенсън смятал да не се мае на островчето, но подялбата му попречила. Защото всеки криел дела си от откраднатите богатства тайно от другите и от страх да не го видят се залавял да го скъта на друго място… Така че шхуната напуснала острова чак на третия ден. И това забавяне се оказало фатално! Скоро след като островът изчезнал зад кърмата, „Пресвета Дева“ ненадейно се сблъскала нос в нос с тръгналата по дирите й испанска фрегата. Най-напред фрегатата се втурнала да я търси по американското крайбрежие. Капитанът й спирал всички срещнати кораби и ги разпитвал не са ли виждали „Пресвета Дева“. Не, не са я виждали. Тогава капитанът се сетил, че явно трябва да търси бегълците на друго място. Къде? Надвесил се той над картата — и погледът му се заковал в една самотна тъмна точка сред океана. Капитанът на фрегатата решил да се отбие на острова, който се наричал толкова многозначително: Абсит — „Не дай боже!“ Сега „Пресвета Дева“ не успяла да избяга от преследвачите. Испанците я заловили. Целият разбойнически екипаж бил незабавно обесен по реите на шхуната. Отложили екзекуцията само на двамина — на капитан Бенсън и на старши щурмана. След това испанците потопили „Пресвета Дева“ и тя отишла на дъното с обесените на мачтите моряци. А фрегатата забързала обратно към Гуаякил с надежда да пристигне навреме, за да участвуват в бойните операции. Испанският капитан разсъждавал трезво: засега съкровищата са добре скрити на потайно място, а после ще има достатъчно време и начини да развърже езиците на двамата пленници, които с оковани ръце и крака се измъчвали в сандъка за въжета на фрегатата.
Озърнах се. Всички слушаха захласнато Сергей Сергеевич. Началникът на експедицията професор Логинов се беше замислил, потривайки по навик кажи-речи вечно необръснатата си буза. С насмешливо изражение на обветреното си скулесто лице с хитри очи в тесни цепнатинки под космати вежди — но все пак внимателно! — слушаше винаги спорещият Иван Андреевич Макаров, началник на лабораторията по биофизика. А жена му Елена Павловна, седнала до него и подпряла главата си с ръка, бе зяпнала съвсем по детски.
— Е, след това започват доста тъмни събития — продължаваше междувременно Волошин. — Когато наближили Гуаякил, роялистите разбрали, че са закъснели, цялото крайбрежие вече било завзето от въстаниците, и фрегатата свърнала на север, към Панама. В това време нещастният щурман не издържал на толкова дългия престой в тесния сандък за въжета и умрял. А капитан Бенсън по някакво чудо уж успял да се изплъзне от ръцете на испанците. Как му се удало това, останало тайна. Така или иначе, Джеръми Бенсън никога не говорил по този въпрос. Двайсет години се крил той в едно малко рибарско селище по крайбрежието на Нюфъндлънд. Но, разбира се, не забравял заровеното имане — търпеливо събирал пари, за да екипира кораб за остров Абсит. Обаче стареел, а и парите се трупали бавно. И Бенсън решил да не чака повече. Като научил, че в съседното пристанище някой си капитан Бътлър екипира бриг за латиноамериканските страни, той го помолил да го вземе за пътник. През дългото плаване Бенсън постепенно се сприятелил с капитана, изучил го внимателно и издебвайки удобен момент, му доверил престъпната си тайна. И не сбъркал в избора си. Бътлър се съгласил след разтоварването на стоката да тръгне към остров Абсит за съкровищата, които се условили да си поделят поравно…
Историята, която Сергей Сергеевич разказваше бавно, с подробности на очевидец, ставаше все по-увлекателна. Джеръми Бенсън просто не успял да се възползва от краденото богатство. В едно мексиканско пристанище, където бригът се отбил за вода и продукти, Бенсън внезапно заболял и след няколко дни умрял — при доста загадъчни обстоятелства, уж от жълта треска. Но преди смъртта си успял да нарисува карта на острова, като отбелязал с условни знаци къде е скрито тайното имане. С тази карта капитан Бътлър, който си намерил нов финансов съдружник — някой си Касел, забързал към остров Абсит, очевидно забравяйки, че названието му може да се преведе и така: „Дано не се сбъдне!…“ Какво точно се случило там, останало в много отношения загадка. Изглежда, че двамата алчни иманяри решили да си присвоят всички съкровища скришом от екипажа. Те се престорили, че се приближават до безлюдното островче, залутано в океана, съвсем случайно. И тогава решили да останат тук за няколко дни — да попълнят запасите от питейна вода, да дадат възможност на екипажа да си почине малко, а те самите да половуват из джунглите. Слизайки на брега, двамата авантюристи намерили по картата на Бенсън пещерата, където били скътани съкровищата и започнали всеки ден да се навъртат тук, като скришом пренасяли полека-лека ценностите в каютата си.
Но, разбира се, не можели дълго време да вършат това тайно на кораб, където всичко се вижда. Когато тръгнали за поредната порция съкровища, нехранимайковците забелязали, че ги следят, и побързали да замажат дирите си. Но вечерта моряците се вмъкнали в каютата им и поискали честна подялба, като на Бътлър и на съдружника му дали срок една нощ да помислят.
— Хитреците — разказваше по-нататък Волошин — използвали тази нощ да избягат от кораба. Тихомълком спуснали лодката, добрали се с нея до брега и се скрили в джунглите. Моряците си поделили това, което намерили в капитанската каюта, вдигнали ветрилата и отплавали от проклетия остров, като оставили бегълците да изкарат тук до края на живота си като Робинзоновци с много богато, но уви! — съвсем безполезно в първобитния пущинак имане.
Обаче на Бътлър пак по чудо му провървяло. Той живял като Робинзон съвсем кратко време. Само след един месец до острова се приближила една американска китоловна шхуна да търси питейна вода и дивеч. Случайно попаднала тук, докато гонела кашалоти. На брега моряците били причакани от измършавял човек в дрипи. Това бил капитан Бътлър. Той разправил, че уж хората от неговия бриг се разбунтували, смъкнали го на този пуст остров, а самите те завладели кораба и изчезнали. За съкровища, разбира се, Бътлър не споменавал — нито къде се е дянал съдружникът му.
Китоловците помогнали на Бътлър да стигне родно пристанище, където с парите, получени от малкото скъпоценности, които успял да измъкне скришом от острова в джобовете си, без да предизвика подозрението на своите спасители, той започнал да готви нова експедиция до Абсит.
— Но не успял — произнесе Сергей Сергеевич съчувствено и дори въздъхна. — Повалила го болест и не му дала вече да се вдигне. Преди смъртта си той разказал на няколко свои роднини за съкровището и им предал тайната карта. Роднините се скарали, тайната на съкровището постепенно станала известна на много жители на градчето. И изведнъж се появили вече няколко карти, и то все различни. Има твърде основателни подозрения, че бъркотията започнала още от самото начало: умиращият Джеръми Бенсън, изглежда, измамил съдружника си и му пробутал неверна карта…
— Но нали казахте, че този негов съдружник — май Бътлър беше? — намерил имането по картата, която останала у него след смъртта на Джеръми? — чухме равномерния глас на Аркадий Платонович и се спогледахме: нима и нашият капитан се е увлякъл от разказа на Волошин?!
— Има мнение, че картата все пак е била фалшива, а Бътлър и Касел по щастлива случайност попаднали на някакво друго имане — поясни Сергей Сергеевич — Така че историята за съкровищата на Кито вече съвсем се объркала. Знае се само, че никой засега не можел да се похвали, че е намерил главното имане, макар че немалко търсачи са си опитвали късмета и мнозина са оставили главите си тук, увеличавайки зловещата слава на остров „Не дай боже!“
— Далеч ли ще минем от него? — попитах аз.
— На шест мили, казах вече — отговори капитанът.
— Не е близо. Жалко, нищо няма да се види дори с бинокъл — натъжи се механикът.
— Ами ако се доближим повече?
Тази мисъл се хареса на всички и замолихме капитана:
— Аркадий Платонович, хайде да се приближим повече!
— Всъщност какво ви струва да промените мъничко курса.
— Другарю капитан!
По всичко личеше, че романтичната история, разказана от Волошин, е заинтригувала всички.
— Но защо ви е нужно това? — недоумяваше капитанът. — Нищо интересно няма там, голи скали. Пък и ще стигнем до него чак по здрач, ще бъде тъмно, нищо няма да се вижда.
— Е, все пак! — настоявахме ние.
— Такъв остров! И сигурно никога вече няма да имаме възможност да минем оттук…
— Поне да направим няколко снимчици!
Аркадий Платонович смогваше само да обръща ту на една, ту на друга страна мощната си моравочервена шия, стегната силно от яката. Със своето кръгло добродушно лице и високо вдигнати белезникави вежди, които му придаваха учудено изражение, сега той смешно приличаше на бухал, който се мъчи да се брани от нападнало го посред бял ден ято кресливи врани. Съжалих капитана, но и аз не се сдържах да не го атакувам:
— А и тези снимки ще бъдат много интересни за печата, Аркадий Платонович. Просто уникални! Помислете си: нито един съветски кореспондент не е бивал досега на този остров.
Сметката ми беше вярна: Аркадий Платонович се отнася към печата с някакво страхливо уважение (подозирам, че някой журналист му е създал някога много главоболия…)
— Но нали няма да слизате! — опита се да се отърве капитанът, ала веднага махна безнадеждно с ръка, обърса със снежнобяла кърпа изпотения си врат, обади се по телефона на мостика и нареди на вахтения щурман да промени курса така, че да минем по-близо до остров Абсит.
— За по-сигурно придържайте се там към картата. И надзърнете в лоцията! — додаде той.
Вахтеният, изглежда, доста енергично изрази недоумението си, защото капитанът го прекъсна почервенял:
— Изпълнявайте! — и сърдито тръшна слушалката.
Най-малко един час, преди да се приближим до острова, всички бяха изскочили на палубата с фотоапарати — не само научните сътрудници, слушали разказа на Волошин, но и много матроси: преданията за пиратските съкровища вече бяха обиколили кораба.
Само Сергей Сергеевич не се виждаше.
„Може просто да е съчинил всичко това? — помислих си аз. — От Волошин всичко може да се очаква. Кой знае защо този остров Абсит още не се показва. А ако изобщо не съществува?“
Едва по-късно узнах, че скалистите брегове на острова, издигащи се отвесно на почти двеста метра, почти винаги са забулени от дъждовни облаци. Това сиво покривало се слива с морето, закрива скалите и те изскачат като зловещ призрак от сивата мъгла едва в последния момент, щом доплаваш съвсем близо до тях.
Като опитен режисьор Волошин се появи на палубата точно когато на бака някой с най-остро зрение извика:
— Ето го острова! Земя-а-а!
Вятърът разпръсваше валмата мъгла и разкриваше бреговете, нащърбени от гори. Върховете на скалите бяха забити в облаците. Какво диво, усамотено място! Макар че се свечеряваше, на палубата беше топло и задушно като в парник, но като гледах тези мрачни скали, неволно потръпнах зиморничаво с рамене. От тях като че ли лъхаше пронизващ гробен хлад… Или това е просто илюзия от пиратските истории на Волошин?
— Гледайте, кръст! — провикна се някой.
— Къде? Къде?
Действително на върха на една крайбрежна скала, почти вкопчен за ниско надвисналите облаци, стърчеше черен кръст. Той сигурно беше огромен, щом го виждахме отдалеч.
Наоколо щракаха в надпревара фотоапарати, но едва ли щеше да излезе нещо от снимките. Много е далече. Опасно е да се приближава човек до тези мрачни скали.
Пък и започна да се стъмнява бързо, както бе предупреждавал капитанът. Защото в тропиците практически няма здрач. Просто слънцето внезапно започва сякаш да пада в морето, а насреща му също тъй бързо изскача месечината. По тия краища тя прилича не на сърп, както сме свикнали, а повече на фурнаджийска кука с щръкнали нагоре рога. И ето слънцето вече изчезна: над притихналото нощно море блестят ярки звезди и златистата лунна пътечка се точи надалеч, чак до хоризонта. Моряците отдавна са я нарекли гальовно „път към щастието“.
Островът с пиратските съкровища бързо чезнеше в тъмнината, скривайки се завинаги от очите ни. Ето светлата ивица пясъчен плаж в подножието на обвитите в облаци скали вече едва се забелязва…
— Какъв е тоя кръст, Сергей Сергеевич? — наобиколихме Волошин.
— Не се знае точно. Изглежда, че го е поставила още през осемнайсети век храбрата „лейди на сполуката“ Мери Бластър в памет на своя мил приятел Александър Скот, наречен Бич Божи.
И изведнъж всички млъкнахме и взехме да се споглеждаме. Не, не ни се е сторило така. Не само аз, а всички струпали се на палубата чухме вик!
С мъка и молба за помощ прозвуча той няколко пъти над здрачното море. А после внезапно нещо лумна, запламтя там. Над скалите заигра тревожна светлинка.
Някой ни даваше сигнали, размахвайки факел.
Несъмнено това беше зов за помощ!
Спряха машината и запалиха прожекторите, опитвайки се с лъчите им да разпръснат сгъстяващия се мрак. Под светлината на прожекторите всичко изглеждаше нереално: ивиците мъгла, които се точеха над водата; оголените скални зъбери; черната фигурка, която подскачаше на пясъка до самата вода, размахвайки възбудено ръце, а зад нея също тъй скачаше и се кривеше огромна черна сянка.
— Кой е този? — запитах глупаво Волошин.
Той повдигна рамене:
— Не знам. Някой нов Робинзон. А да не мислите, че и него съм измислил?
Спуснаха лодката. Натискайки дружно веслата, които сякаш летяха над водата, матросите я подкараха бързо към брега. А ние ги изпращахме с очи.
Ето че лодката зави… Предпазливо, по всички правила, се приближи с кърмата до брега.
Яките моряшки ръце уловиха втурналата се насреща им през пенестата ивица на прибоя черна фигурка… И ето вече карат обратно!
Но в тоя момент прожекторът угасна, за да не заслепява кормчията на лодката, и тя се озова в тъмнина, която изглеждаше още по-непрогледна от преди.
Най-после започна да се чува отмерен плясък на весла. Той се приближаваше. Лодката влетя в ивицата светлина, която струеше във водата от палубата и от илюминаторите.
С мъка се промъкнах по-близо до борда и видях между моряците в лодката някакъв странен човек, който непрекъснато въртеше тревожно разчорлената си глава. Изпитото му лице е обрасло с несресана сплъстена брада, мръсната му куртка е окъсана, краката — боси.
Кои е той? Корабокрушенец? И как по щастлива случайност го бяхме открили? Също като американските китоловци, които спасили капитана крадец Бътлър. Сигурно и оня е бягал по същия начин — бос и дрипав — по този пясъчен плаж.
В тази необикновена нощ край скалистите брегове на забравеното от всички островче със зловещо име изведнъж взеха да оживяват старите пиратски предания и неволно започнахме да вярваме в тях.
Загадъчният непознат беше толкова изнемощял и развълнуван, че не можа да се качи по стълбата. Моряците буквално го вдигнаха на ръце. Известно време новоизлюпеният Робинзон стоеше вкопчан в бордовия леер, олюлявайки се като пиян, а после изведнъж с театрален жест вдигна високо десница и като се взираше в тъмнината, която криеше от погледа зловещите скали, извика силно нещо с истеричен, пресеклив глас, изглежда, на френски.
Нашите медици в бели престилки тутакси го наобиколиха и го поведоха към лазарета. Подире им тръгнаха капитанът и началникът на рейса.
А ние обкръжихме втория щурман Володя Кушнеренко, който бе ръководил спасителната експедиция с лодката.
— Какъв е тоя?
— Какво викаше?
— „Те загинаха“. И през цялото време все това повтаряше в лодката — отговори щурманът.
— А кои са загинали?
— Дявол знае — повдигна широките си рамене Володя. — Нищо не можеш да му разбереш. Бръщолеви за някаква си избягала кралица, че заради нейното коварство един негов другар се самоубил, а другият му спътник също загинал, лежи уж някъде на морското дъно в някакъв стоманен ковчег…
— Да не е побъркан?
— Я постой гладен и самичък на такова островче, да видим няма ли и ти да се побъркаш.
— Че как са попаднали тук? Да не са от някой потънал кораб?
В тоя момент повикаха и Володя в лазарета: той е нашият полиглот, знае шест езика и винаги служи за главен преводач. А ние останахме на палубата да обсъждаме в пълно недоумение необикновеното появяване на загадъчния непознат.
Не исках да си губя времето с фантастични догадки, а по-близо до корабната заседателна зала, в просторния хол на която под огромно мозаично пано, изобразяващо тропически остров в яркия стил на Гоген, ставаха обикновено всички оперативни съвещания.
И не се излъгах: скоро високоговорителите на вътрешнокорабната връзка започнаха да свикват началниците на отдели на извънредно заседание. Аз също побързах да се мушна в хола и с независим, строго делови вид седнах в ъгъла, криейки се като с щит зад разтворения си бележник.
Въпреки късния нощен час всички се събраха необикновено бързо. Началникът на рейса Андрей Василиевич Логинов загрижено обсъждаше нещо с капитана, а после стана, погледна ме изпод вежди и като се изкашля, каза:
— Такава е работата, другари… Наложи се да ви обезпокоим посред нощ. Трябва да се посъветваме какво да правим. Този човек, когото прибрахме от острова — казва се Леон Барсак, по паспорт белгиец, по националност французин, — засега е малко възбуден и разправя доста несвързано, но все пак успяхме да изясним това-онова. Казва, че имали тук цяла експедиция, освен Барсак били още двама — Логинов приближи до очите си едно листче и прочете: — Пиер Валон, също белгиец, и Джон Харисън, американец. Доколкото може да се разбере, те и двамата са загинали…
Някой се изкашля шумно и многозначително. Капитанът погледна сърдито нататък.
— При какви обстоятелства? — попита Казимир Павлович Бек, като се прокашля тихо.
— Доста съмнителни обстоятелства — разпери ръце Логинов. — На острова уж дошла някаква друга група авантюристи начело с една австрийска оперетна певица. Тази певица се провъзгласила за „кралица на острова“.
Отначало двете групи живеели мирно, а после помежду им започнала някаква свада. Доколкото може да се разбере, Пиер Валон се влюбил в певицата и когато се разпалила вражда, уж се самоубил, застрелял се…
— Ама че дяволска бъркотия — проговори началникът на биофизическата лаборатория Макаров, като се озърташе недоумяващо.
Логинов го погледна укорително.
— Но така си е! — не мирясваше Макаров. — Като че ли ни преразказват някакъв булеварден роман. Певица, която се провъзгласила за кралица! Дивотии! — и даже тупна с огромния си юмрук по масата. — Че каква ще да е била експедицията им? Какво са изследвали?
— Представете си, домъкнали се да търсят пиратски съкровища! — не се сдържа капитанът и като засумтя сърдито, погледна Волошин с неизразим упрек.
В тоя момент се вдигна такъв шум и смях, че Логинов зачука с молив по масата, за да накара всички да млъкнат. Само Сергей Сергеевич си седеше напълно невъзмутим.
— А къде се е дянал третият иманяр? — попита някой.
Логинов се навъси още повече.
— И тук нищо не можеш да проумееш — отговори той, като помълча. — Както уверява Леон Барсак, Джон Харисън бил инженер, построил саморъчно някаква подводница и се гмурнал с нея край бреговете на острова.
— Защо?
Логинов само повдигна рамене и продължи:
— Преди една седмица, както уверява Барсак, станала някаква авария и подводницата не изплавала. Харисън загинал.
— Н-да, съмнителна история — изръмжа замислено Макаров в настъпилата тишина. — И какво мислите да правите сега с този подозрителен Робинзон, който ни се е изтърсил на главите?
— Затова и сме се събрали, Иван Андреевич, да се посъветваме — отвърна Логинов укорително и седна, почуквайки нервно с молива по масата.
— Забъркахме се в някаква криминална история — промърмори Макаров, клатейки глава.
— Няма как: моли за помощ. Не можем да го оставим на произвола на съдбата, но пък и няма да го мъкнем със себе си половин година, докато трае рейсът — повдигна рамене Логинов.
— Трябва да съобщим на властите! — каза решително капитанът и стана, като оправяше китела си. — Островът принадлежи на Перу, аз съм длъжен да съобщя за случилото се на властите в Лима. Или да прекъсна рейса и да закарам този Леон Борсук…
— Барсак — поправи го Логинов сред всеобщ смях.
— Извинявайте. Да закарам Барсак до най-близкото перуанско пристанище и да го предам там официално на властите. А какво мислите вие? — повиши той глас, защото всички пак зашумяха. — Съмнителна работа, действително намирисва на криминална история. Аз нямам право да го оставя просто така.
— Според мен не бива да избързваме с радиограмата до властите — забеляза разсъдливо Казимир Павлович Бек. — Барсак може да е измислил всичко това, да си го е въобразил след преживените сътресения. Утре сутринта трябва да изпратим на брега хора да се опитат да проверят разказа му. Ако пък съобщението излезе вярно, нашият уважаем Аркадий Платонович, разбира се, е прав: ще трябва незабавно да се свържем с властите, макар че такова забавяне е неприятно.
Тук капитанът пак въздъхна тежко и неочаквано произнесе с някаква смешна детска сърдитост в прегракналия си, дрезгав глас:
— Ех, в каква каша ни забъркахте, Сергей Сергеевич…
Разбира се, пак избухна гръмогласен смях.
— Вие, Аркадий Платонович, май наистина мислите, че Волошин нарочно е нагласил това? — поклати глава Логинов.
— Защо не? Той на всичко е способен — смигна хитро Макаров. — Няма да се учудя, ако се окаже дори, че Сергей сам е нагласил цялата тази иманярска експедиция.
— И специално за нашето пристигане е пречукал двама нейни участници! — подхвърли някой.
А Волошин си седеше с такъв скромен и същевременно доволен вид, че наистина започнахме да си мислим: дали не е нагласил сам всичко това?
Вероятно не един от нас не е могъл да заспи тая нощ. Мнозина, разбира се, са се въртели в каютите си ту на една, ту на друга страна, възбудени от разказа на Волошин и от толкова неочакваното появяване на странния Робинзон-иманяр.
Когато се събудих, аз си помислих, че и Леон Барсак с объркания му разказ, и самият остров „Дано не се сбъдне!“ може просто да ми са се присънили. И като се облякох набързо, излязох на палубата…
Не, така или иначе, островът не ми се беше присънил! Облаците се бяха поразпръснали, сякаш да ни дадат възможност да му се полюбуваме: на червеникавите скали, на тъмната кадифена зеленина на горите. Измитите от дъжда листа лъщяха с цветовете на дъгата под слънчевите лъчи, които се промъкваха през облаците, всички багри бяха особено сочни и ярки. Днес в острова нямаше нищо мрачно и зловещо. Дори кръстът, стърчащ сиротно на скалата, будеше само лека печал и някакви смътни мисли за тленността на всичко земно…
А и Леон Барсак съвсем не ми се беше присънил. Видяхме го отново на закуска в каюткомпанията. Той седеше до Володя Кушнеренко, който в отговор на въпросите му тихичко обясняваше нещо.
Нашият неочакван гост бе сменил дрипите си с нечия къса куртка с пагончета и сив панталон, подстригал брадата си, вчесал се и сега имаше съвсем приличен вид. Само измършавялото лице, по което току прокарваше бързо ръка, сякаш да махне нещо невидимо, и трескавият блясък на дълбоко хлътналите очи издаваха болезнената му нервност.
След закуска лодката тръгна за брега да вземе нещата на Барсак. Провървя ми: капитанът възложи това на втория щурман, а между мен и Володя се бяха установили прекрасни приятелски отношения, тъй че не ми струваше голям труд да го увещая да вземе и мен на брега, още повече че имаше нужда от повече хора. Французинът много настойчиво обясни, че иска веднага да прибере цялото си имущество, след което съвсем не възнамерява да се връща повече на острова.
Ние пък се заколебахме: дали да вземем със себе си оръжие? Кой знае какво може да се очаква от „кралицата на острова“ и нейната тайфа иманяри? Но всъщност те едва ли ще се осмелят да ни нападнат!
До кормилото седна боцманът, мустакатият юначага Петрович. С нас отплава и Волошин — като представител на експедиционното началство и може да се каже, познавач на тукашните пиратски места.
Денят излезе слънчев, мъглата се разпръсна, облаците се вдигнаха високо, тъй че целият остров изглеждаше радостен и празничен в сиянието на святкащите капки по листата на дърветата.
И все пак, когато лодката се приближи до брега и над нас надвиснаха черните, мрачни скали, увенчани с кръста, отново се събуди неприятното чувство на смътна и необяснима тревога.
— Не ви ли подсказва сърцето, че тук явно е станало нещо? — изведнъж прошепна Волошин многозначително, като се наведе до ухото ми.
Погледнах го: пак ли се опитва да ни баламосва?
Но Сергей Сергеевич поклати глава и додаде сериозно:
— На мен поне ми подсказва…
Оказа се, че можем да акостираме само на едно място, на тесния пясъчен плаж, по чийто край растяха кокосови палми. Именно тук вчера бе тичал Леон Барсак — целият плаж беше изтъпкан, като че по него е минала огромна тълпа. На пясъка до самата вода се търкаляше саморъчно направената факла, с която французинът ни бе давал сигнали. От нея още лъхаше на лютив дим.
Барсак внезапно поклати глава и промърмори нещо с пресеклив глас.
— Какво каза? — попитах щурмана.
— „О, какво щеше да стане с мен, ако не бяхте забелязали моите сигнали! Щях да загина, да загина като тях…“ — преведе той.
Барсак ни поведе по една тясна пътека, която се виеше между скалите, като продължаваше тихичко да мърмори и да клати печално глава. Камъните бяха мокри, хлъзгави. Непрекъснато залитахме.
Впоследствие научихме, че на острова почти непрестанно валят дъждове. Денят, когато слязохме на брега за нещата на Барсак, се оказа единственият слънчев от всички дни, които ни се наложи да прекараме на този злополучен остров.
Кръстът, който досега виждахме само от морето, отдалеч, така внезапно израсна пред нас зад един завой на пътеката, че всички неволно се спряхме. Той беше грамаден и сякаш искаше да прегърне целия остров с широко разперените ся каменни лапи.
А в подножието му имаше гробище — цяла горичка от малки кръстове, дървени и каменни. Много от тях бяха килнати, някои — съвсем паднали.
— Значи, по-рано островът е бил населен? — попитах аз.
— Тук никога не е имало постоянни селища.
— Ами гробището?
— То се е разраствало е течение на годините… За сметка на временните обитатели на острова, нали те постоянно се сменяли тук — отвърна Волошин и като забеляза, че все още не разбирам, поясни: — Всички тия са търсачи на щастие — такива като Леон Барсак и другарите му…
— Колцина ли са идвали тук?
— Както виждате, не са малко. Излиза, че и това дяволско място не остава пусто.
Леон Барсак, сякаш разбрал за какво говорим, пак занарежда, повтаряйки мрачния си припев, който се разбираше вече и без превод:
— Те загинаха! Загинаха!
Аз не можех да откъсна очи от грамадния кръст. Той бе много стар, целият обрасъл с гъст мъх и някакви червеникави лишеи, като петна засъхнала кръв. Беше оплетен гъсто от лиани, но стоеше прав и непоклатим — очевидно с надежда да остане тук с векове.
— Какво мислите, Сергей Сергеевич, действително ли го е поставила пиратката, за която разказвахте вчера? — заинтересувах се аз. — Мери ли се казваше?
— Мери Бластър — потвърди Волошин.
— Попитайте го, Володя, може да знае нещо за този кръст — помолих аз.
Щурманът преведе на Барсак въпроса ми и той отговори:
— Изглежда, наистина има такова предание. Във всеки случай кръстът е поставен много отдавна, напълно възможно е от някой друг пират. Обикновено те са много набожни и суеверни, стараели се да измолят опрощение на греховете си.
— Ех, много неща могат да се простят за такова кръстче на пиратката, която го е сложила — каза с уважение един от моряците.
От гробището пътеката се спущаше надолу. На един завой се обърнах. Гъстата тропическа зеленина вече бе скрила от погледа самото гробище и единствен кръстът исполин се издигаше самотно над скалите, закривайки почти половината небосвод.
Сега пътеката вървеше през гора, която я притискаше плътно от двете страни. Това беше истинска джунгла. Увитите с лиани дървета се възправяха като масивна стена. Нищо не можеше да се види през преплетените лиани и храсти, в зеленикавия тайнствен полумрак. От гъсталака лъхаше на задушлива, спарена влага.
В тази гора цареше зловеща, някак гробищна и същевременно напрегната тишина. Не се надпяваха птици. Но в тревата през всичкото време нещо шумолеше, пращеше, като че се промъкваше, пълзеше.
И комарите ни атакуваха с гневно бръмчене.
— Ох, нещо ме ужили! — възкликна младо моряче с валчесто лице, като се улови за врата. — Пчела ли беше?
— Тук има такива мравки… с крила — не много уверено преведе щурманът поясненията на Барсак.
— Я гледай! Никога не сме чували за такова нещо!
— Ама че противен остров?
— Че как ли са живели тук?
— Трябвало да търпят.
— Там, където е колибата им, винаги има ветрец, затова около нея няма летящи мравки — преведе щурманът отговора на Барсак.
И наистина пътеката скоро ни изведе в малка долчинка, която се спущаше полегато към морето. Отначало чухме далечния шум на прибоя. После джунглите се разредиха, в пролуките между храстите блесна морето. От него полъхна освежителен ветрец, започна да се диша по-леко. Ние се развеселихме и ускорихме крачка.
Барсак се спря и като замахна широко с ръка, извика високо нещо.
— Ето го и нашия дворец! — преведе щурманът.
На едно празно място сред храсталаците стоеше жалка, изкривена колиба. Стените й бяха сковани криво-ляво, на бърза ръка с дъски от счупени сандъци — на някои от тях още се бяха запазили фирмените надписи. Полегатият покрив на колибата бе направен от палмови листа. Наоколо се търкаляха ръждясали консервни кутии, счупени шишета, купчини всякакъв боклук.
Барсак ни покани да влезем в колибата, но ние само надникнахме през вратата и предпочетохме да останем на чист въздух. И вътре всичко беше нахвърляно в пълно безредие. На разклатена, саморъчно скована масичка до транзистор и киноапарат бяха скупчени мръсни съдини. В ъгъла направо на пода имаше натрупани на куп книги — главно детективски романи, ако се съди по пъстрите корици. Полумрак, зловоние, облаци мухи…
— Хайде да изпушим на ветрец по някоя цигара и да се измитаме по-скоро оттук — предложи Володя Кушнеренко, като свали фуражката и обърса с кърпа врата си. — Какво ще кажете, Сергей Сергеевич?
— Да, тук няма защо да се мотаем много. Кажете му да побърза.
Като изслуша щурмана, Барсак закима в знак на съгласие и изведнъж ни повика с ръка някъде зад ъгъла на колибата. Ние го последвахме учудени и видяхме сред храсталака ниска изронена могилка с неправилна форма, вече започнала да обрасва с гъста трева. Барсак разпери ръце над нея и просълзен заговори бързо нещо, като от време на време вдигаше очи към небето.
— Ето тук почива той… Моят скъп, нещастен приятел Пиер. Погуби го страстта — едва сварваше да превежда Володя Кушнеренко. — О, как бяхме потресени, когато се върнахме него ден и видяхме, че лежи с простреляна глава върху мръсния под на колибата!
Той пак занарежда:
— Те загинаха! Загинаха!
— А защо не са отнесли другаря си на гробището? — неодобрително поклати глава боцманът. — Заровили го как да е като куче. А сега тоя се циври.
Щурманът го изгледа строго и, разбира се, не преведе нищо на Барсак.
— Иди сега, та провери от коя страна му е продупчена главата — подзе един от матросите. — Нечиста работа: сам ли си е пуснал куршум в челото или…
— Бабини деветини! — сряза го щурманът.
Седнахме на сянка до стената на колибата като на селски пезул и запушихме.
Тази долина вероятно почти не се виждаше от морето: три скали, които стърчаха от водата недалеч от брега, я заслоняваха добре от бурните вълни и ветрове, както и от чужди погледи.
— Много уютно пиратско гнезденце — одобри Волошин, оглеждайки наоколо. — А защо не са се настанили на оня хубав пясъчен плаж? Та оттам може да се следи появяването на кораб и да се сигнализира в случай на нужда.
— Там няма вода — преведе Володя лаконичния отговор на иманяря.
Волошин кимна с разбиране и запита:
— А къде се е разположила тази оперетна кралица със свитата си?
Барсак взе да обяснява, сочейки някъде към извисяващите се над джунглите скали.
— Те живеят от другата страна на острова. В залива Рено.
— Бива си го това островче! — с чувство произнесе Володя Кушнеренко и като си сложи фуражката, додаде вече с командирски тон: — Е, трябва да се измитаме, че началството ще ни хока. Да качим на кораба този търсач на съкровища с партакешите му и нека Аркадий Платонович сам да решава какво да го прави.
На Барсак също не му се искаше да се застоява в мрачния си „дворец“. С помощта на моряците той се залови да тъпче бързо в донесените от нас торби разхвърляните из цялата колиба неща: изцапаните и омачкани дрехи, транзистора, позеленелите от плесен обуща, инструментите, някакви албуми — моряците само клатеха глави, сумтяха и се споглеждаха.
— А защо не виждам радиостанция? — каза щурманът, като се оглеждаше, и взе да разпитва Барсак.
Личеше по тона, че той се смути, почна да се оправдава.
— Разправя, че не взели радиостанция, затова не можал да предаде сигнал за бедствие — каза щурманът на Волошин, като повдигна рамене и премигваше недоумяващо. — Много неща, вика, забравили в бързането: спасителни пояси, резервни бутилки за аквалангите, даже захар — наложило се да пият кафето неподсладено.
— Да, пристигнали тук много лекомислено — съгласи се Волошин. — Погледнете какви жалки инструменти. Същински играчки.
Барсак пожела да носи един обемист вързоп непременно сам, друг подаде тържествено на боцмана, който очевидно с мустаците си му вдъхваше най-голямо доверие.
— Какво има в него, Петрович, не знаеш ли? — питаха моряците.
— Може да е имането? Гледай, не го изпуща от очи.
— Какво ти имане — промърмори боцманът, като поглаждаше мустаците си. — Прилича на някакви камъни.
— Значи сувенири.
Най-после прибирането на багажа завърши. Барсак пръв закрачи решително навън, без дори да притвори вратата на опустялата колиба и без нито веднъж да се обърне да погледне жалкия гроб на клетия си приятел Пиер. Това приличаше на паническо бягство.
Какво всъщност е станало тук? От какво се страхуваше той? От нападение на „кралицата“ с нейната шайка? Или се опитваше да избяга от някакви мрачни видения на собствената си съвест?
Тревогата на Барсак сякаш се предаде и на нас. Ние вървяхме бързо подире му през джунглите, бранейки се от летящите мравки, после минахме пак край мрачното гробище, над което бдеше огромният кръст.
И колко приятно ни беше да видим от височината на билото блесналия под лъчите на слънцето безбрежен океански простор и нашия закотвен снежнобял изящен кораб! Ние веднага ускорихме крачка, почти затичахме по извиващата се между скалите пътека.
Когато се върнахме на кораба, щурманът и Волошин разказаха на капитана и на началника на рейса за всичко, което бяхме видели на брега. Веднага изпратиха подробна радиограма до Лима. Отговорът дойде чак вечерта и капитанът се обърка още повече.
Перуанските власти ни молеха да останем на острова, докато пристигне катер с полицейски чиновник. Те обещаваха да пратят катер незабавно, щом утихне бурята, която, както разбрахме, вече трети ден бушувала по крайбрежието на континента. На този чиновник именно трябваше да предадем спасения иманяр. А дотогава много любезно ни се разрешаваше да се занимаваме с каквито щем научни изследвания както на самия остров, така и в крайбрежните му води, само с една молба: „Знаейки колко великолепно е екипиран вашият кораб за извършване на всевъзможна най-сложна подводна работа, надяваме се, че ще успеете да извадите от дъното потъналата подводница или поне да я измъкнете на плитко“, така че когато пристигнат полицейските служители, да могат да я огледат внимателно и да проверят показанията на Барсак.
Като прочете всичко това, капитанът пак погледна Волошин с такъв упрек, че вече се приготвих да чуя отново:
— Ех, в каква каша ни забъркахте, Сергей Сергеевич…
Но Аркадий Платонович само махна с ръка и оброни глава.
— Някакъв мъдрец е казал, че неудобството е само неправилно възприето приключение — произнесе назидателно Волошин, сякаш нищо не е станало. — И обратното: приключението е правилно възприето неудобство. Всичко зависи как гледаш на нещата.
Логинов го изгледа мрачно и види се искаше да каже нещо много жлъчно, но Сергей Сергеевич побърза да продължи мисълта си:
— Струва ми се, че е по-разумно да смятаме принудителния си престой около този остров за щастлив дар на съдбата. Защото иначе никога нямаше да попаднем тук и да получим толкова любезно разрешение да вършим каквито изследвания си искаме по тия краища. А междувременно биолозите ми разправяха, че това островче било много интересно за тях. Вярно ли е, Андрей Василиевич?
— Може и да е така — промърмори Логинов и лицето му просветля: — Всяко островче, изолирано в океана, е естествен резерват на еволюцията. А това е особено интересно. Животинският му свят в много отношения е същият, както на Галапагоските острови. Разбира се, и по нещо се различава, доста е самобитен.
— Ето, виждате ли — побърза да подхване Волошин вече с две ноти по-високо. — Трябва да се радваме, че съдбата ни доведе в този биологически рай! И на нас, скромните инженери и техници, ни провървя. Ех, че интересна работа…
— Смятате ли да измъкнете тази подводница? — попита капитанът.
— Че защо не? Ще я измъкнем я, да не е линеен кораб. Утре ще се погмуркаме, ще проучим.
— Само че никакво иманярство, Сергей Сергеевич! — каза строго Логинов и му се закани с пръст.
— Моля, моля, шефе.
— Познавам ви аз…
— Но тогава сигурно знаете, че по принцип не съм сребролюбец. Защо ми са съкровища? — сви рамене Волошин с престорено пренебрежение. — Още повече че ще се гмуркам в морето, а съкровищата са на брега. Виж, вие трябва да внимавате да не би някой случайно да изрови пиратското наследство.
— Е, за това ще се погрижа — каза многозначително капитанът. А нашият Аркадий Платонович не обича да се шегува. Въпреки твърде сухопътната си — дори в капитанска униформа — и добродушна външност, той умее да поддържа на кораба най-строга дисциплина — и всичко това незабележимо, без крясъци и хокане.
Нямаше никакво съмнение: никой не ще има възможност да се рови из пиратските скривалища на остров Абсит.
На сутринта Волошин тръгна с помощниците си да търси потъналата подводница. Склоних го да вземе и мен.
— Барсак моли да внимаваме: тук, вика, има много акули — загрижено го предупреди Володя Кушнеренко.
— Нищо. Кажете, че имаме с какво да се защищаваме. Но все пак благодарете му за предупреждението.
Действително между новата техника в лабораторията на Волошин може да се намерят, кажи-речи, уреди буквално за всякакъв случай в живота. Постоянно му досаждат учени от най-различни специалности, толкова щедро представени на „Богатир“, и Сергей Сергеевич никога никому не отказва, изслушва внимателно и най-необикновените молби и поръчки и моментално се залавя да ги изпълни със своите „едисоновци“. Така нарича той своите кадърни помощници и асистенти, които се мъкнат като чарда подире му, тутакси улавят идеите на шефа, гледат го с влюбени очи и се стараят да му подражават във всичко. Всички те имат спортен и стегнат вид като Волошин, всички обичат да се обличат малко контешки. Но и като Сергей Сергеевич умеят да работят всеотдайно.
Подхвърляйки си лаконични реплики, съвсем неразбираеми за непосветените, „едисоновците“ намъкнаха в лодката цял куп сложни уреди, които според мен само с вида си можеха да накарат акулите да потреперят. При кормилото седна боцманът. Изпращани от завистливите погледи и шеговитите напътствия на оставащите на борда, ние отплавахме. Над лодката се рееше самотна чайка, сякаш ни следеше.
— Помолете го да посочи по-точно къде именно се е потапяла за последен път подводницата — каза Волошин на Володя Кушнеренко.
Барсак се залови да обяснява толкова надълго, заплетено и объркано и с такъв смутен вид, че почнаха да ме обземат съмнения: изобщо съществувала ли е в действителност тази подводница? Дали не е измислил цялата история за нейната гибел? Но защо, с каква цел?
— Разправя, че видял за последен път подводницата да се потапя приблизително срещу оня нос — превеждаше щурманът. — На около двеста метра от брега. Но накъде е отплавала, точно в коя посока, не знае. Харисън казал само, че иска да проучи по-добре бреговия склон. Трябвало да изплава след час и половина, нямало да му стигне въздухът за повече. Но минали вече два часа, а подводницата не се показвала. Тогава Барсак се обезпокоил, седнал в една гумена лодка и подкарал край брега. Сторило му се, като че на едно място на водната повърхност се разливало слабо мазно петно, но не може да каже със сигурност.
— А защо не се е опитал да се гмурне и да потърси другаря си под водата? — запита Волошин. — Нали са имали акваланги.
— Не взели резервни бутилки с кислород, вече разказал това — преведе Володя отговора на смутилия се Барсак.
Двамата с Волошин се спогледахме. Французинът като че ли си играеше с нас. Съвестта му явно не бе чиста.
— Да, наистина спомена такова нещо — кимна Сергей Сергеевич.
— Така че не можел да използва акваланга. Само си слагал маската, пъхал си главата под водата, наведен през борда на лодката, и така се мъчел да различи нещо на дъното. Но напразно…
— Няма съмнение — промърмори Волошин.
— Карал покрай брега до вечерта, докато се стъмнило. А после разбрал, че е вече безполезно да търси подводницата, и се върнал в лагера. Останал сам, останал сам-самичък — меланхолично преведе Володя горестния плач на французина.
— Ясно — въздъхна Волошин. — А къде е видял мазното петно, точно на кое място?
— Изглежда, перпендикулярно на оная самотна скала и на около триста метра от брега, ако не му изневерява паметта. Моли да го извините, но мосю Волошин сигурно разбира, че тогава не му било до точни измерения.
Волошин въздъхна, поклати глава и рече:
— Добре. Боцманът и вие, Володя, останете в лодката с него. А ние ще се опитаме да потърсим. Хайде да почнем именно оттук. Търсаческа група — петима души. Да тръгнем във верига. А Петя и Олег ще прикриват тила ни, в случай че се появят акули. Ясно ли е? Вашата работа, Петя, е да следите за акули, подводницата не ви засяга, ще я търсим ние. Разбрано ли е?
Закотвихме се и почнахме да слагаме аквалангите, след това един подир друг, предпазливо, за да не привличаме с плясъка си акулите, се прехвърлихме през борда на лодката и се потопихме в топлата бистра вода. Сергей Сергеевич раздаде на „едисоновците“ някакви страшни уреди и даде сигнал за гмуркане.
Дълбочината тук не надминаваше петдесетина метра и ние, държейки се на такова разстояние, че да не се изпускаме взаимно от очи, се разгърнахме във верига и заплувахме над върховете на стърчащите навред коралови храсти. На места те покриваха изцяло дъното, образувайки гъсталак.
Оказа се, че тук действително има много акули. Първата забелязахме само след десетина минути — дребна белопереста акула, заобиколена от малко ято пъргави рибки лоцмани. Очевидно тя съвсем не възнамеряваше да ни напада, но все пак боязливо попоглеждах към нея…
И изведнъж видях как Волошин, който плуваше втори наляво от мен, рязко се насочи към дълбокото.
Какво ли е забелязал?
Спуснах се подире му, забравил акулата. Шлейфът от сребристи въздушни мехурчета, които изскачаха от клапана на неговия акваланг, закриваше зрителното ми поле и аз побързах да се гмурна малко по-вдясно и по-дълбоко.
Тук дъното образуваше падина. А на нейния стръмен склон видях, полегнало на белия коралов пясък, сякаш корабче-играчка.
Когато се приближих, разбрах, че то съвсем не беше толкова малко — почти три метра дълго. Но именно защото при такива размери корабчето имаше илюминатори, рубка и дори леери на палубата, както при същински голям кораб, то приличаше на играчка, затова дори не можах да разбера веднага, че е наистина потъналата подводница!
Волошин вече работеше до нея, държейки се за края на рубката. Аз заплувах толкова бързо към него, че изведнъж ушите ме заболяха от прекалено рязкото спадане на налягането.
Подводницата лежеше на лявата си страна. Надникнах през един от илюминаторите, после — през друг, опитах се да поосветя с фенерче, но нищо не видях. Вътре в подводницата цареше мрак. Светлината на фенерчето не можеше да го разпръсне, а се отразяваше в стъклото с мъртвешки, студен блясък.
Около потъналата подводница вече се бяха насъбрали всички аквалангисти — разбира се, и тия, които трябваше да следят за акули, почукваха по бордовете, надзъртаха през илюминаторите, давайки си взаимно знаци, от които никой бъкел не разбираше. Просто се измъчвахме, че не можем да си поговорим!
Затова жестикулирахме като глухонеми на събрание. И изведнъж по сивкавото дъно се плъзна някаква сянка. Подир нея — втора, трета.
Вдигнах глава и замрях. Право към нас бавно плуваха три риби чук!
В първия миг тези редки риби ми се сториха огромни. Но те и действително си бяха солидни — не по-малко от три метра всяка.
Волошин, изпреварвайки всички ни, се насочи срещу тях, като бързаше да нагласи един от своите апарати. Но за щастие не стана нужда да си послужи с него. Акулите, като звено тежки бомбардировачи, все тъй бавно и величествено минаха над нас, сякаш не ни виждаха, и се стопиха в дълбините като синкави сенки.
Ние не ги чакахме да премислят и да се върнат. По даден от Сергей Сергеевич знак побързахме да прекъснем импровизирания си митинг на глухонеми на дъното на Тихия океан и един след друг, като сега вече постоянно се озъртахме, започнахме да изплуваме.
Докато се гмуркахме, времето се бе развалило. Нямаше вече и помен от слънце. Цялото небе се бе покрило с облаци, които надвисваха над скалните върхове, забулвайки мрачния Остров на съкровищата със сиво наметало. Ръмеше дъжд.
Изплувахме доста далеч от лодката. Но щурманът и боцманът, които бяха останали в нея е Барсак, тутакси ни забелязаха и забързаха към нас.
— Е, какво? Намерихте ли я? — подвикна нетърпеливо щурманът, зад чийто гръб се подаваше подскачащият от нетърпение Барсак.
След десетина минути вече се измъкнахме от водата и като свалихме аквалангите, побързахме най-после, след принудителното тягостно онемяване, да си излеем душата.
— Излиза, че не е излъгал…
— Да, има подводница. Но какво ли й е станало?
— Според мен корпусът е здрав, огледах и от двата борда, Сергей Сергеевич.
— А не забеляза ли пукнатината в носовия илюминатор?
— Къде?
— Откъм левия борд.
— Е, може да се е появила впоследствие, от удара в дъното.
— Как не! Та дъното е песъчливо.
— Добре, момчета, нека да не гадаем — спря ги Волошин. — Виж, като я измъкнем, всичко ще се изясни. А можем да я измъкнем хубаво!
— Кога? — преведе щурманът въпроса на Барсак.
Волошин повдигна рамене:
— Може и утре. И тая работа ще свършим. На вероятно ще трябва да отложим извличането, докато пристигнат представители на властта.
Когато се върнахме на „Богатир“, бързо се пръснахме по каютите си да се преоблечем, а после да се срещнем в пушалнята — нали трябва да разберем какви решения ще се вземат за измъкването на подводницата.
Отбих се в лазарета, където за всеки случай ми капнаха в ушите горещо камфорово масло, за да не заболеят от прекалено бързото потапяне на дълбоко, и забързах към пушалнята.
Леон Барсак и Володя Кушнеренко бяха вече там, разговаряха тихичко в ъгъла и пушеха в очакване на Волошин.
В уютния салон честичко се събираха не само пушачи. Ето и сега голяма група запалянковци съсредоточено бе наобиколила масата, на която Казимир Павлович Бек играеше на шах с радиста.
Сергей Сергеевич се появи скоро и каза, че, както и предполагал, решено е да се отложи измъкването на подводницата, докато пристигнат представители на перуанските власти.
— Горкият Джони, ще трябва да полежи още в този ужасен стоманен ковчег — преведе щурманът думите на помрачнелия отново французин.
— Какво да се прави? На него му е вече все едно — философски повдигна рамене Волошин, като седна на дълбокото кресло и опъна дългите си крака. — Володя, попитайте го, моля, за какъв дявол всъщност се е напъхал Джо Харисън в тази проклета подводна галера? Какво е търсел на дъното?
Кушнеренко взе да провежда въпроса. Леон кимна няколко пъти и започна бързо да обяснява нещо, поглеждайки ту щурмана, ту Сергей Сергеевич.
Кушнеренко взе да превежда въпроса. Леон кимна няколко на дъното останките на някакъв пиратски кораб, може би потънал там с богатия товар.
— Аха, ето каква била работата — кимна Волошин с разбиране. — Разумно. Естествено, тук са идвали доста кораби със съкровища и напълно вероятно е поне един от тях да е потънал при внезапна буря. А на дъното, разбира се, съкровището се запазва по-добре отколкото на сушата. Но без водолазно снаряжение не може да се стигне. Е, и какво — намерил ли нещо?
Като изслуша превода на Володя, Барсак поклати глава и посегна към руло с някакви карти, което лежеше на масата до него. Той взе да ги разгръща, като обясняваше нещо на щурмана и ни поглеждаше заговорнически.
— Мосю Барсак казва, че все пак е много по-сигурно да се търсят съкровища на сушата — преведе Володя. — Още повече, когато разполага с такива карти!
В ръцете на французина действително видяхме карти — и всички напълно еднакви! На всяка от тях имаше добре познатите ни вече очертания на остров Абсит. Защо му са толкова?
Володя превеждаше на французина, който с жест на ловък фокусник раздаваше картите на всички около себе си.
— Ето копие от същата карта, на която капитан Джеръми Бенсън преди смъртта си отбелязал с условни знаци къде точно е скрил откраднатите съкровища на Кито. Господин Барсак предлага да продаде всяка от тях по за два долара… или за две рубли, няма значение.
— С удоволствие ще купя уникална карта — отзова се Волошин. — Но бих искал да получа такава, по която по-лесно ще се намерят съкровищата: да не бъдат закопани на прекалено неудобно място.
Барсак се разкикоти, когато щурманът преведе тези думи, и закрещя нещо още по-оживено, смигайки заговорнически на Сергей Сергеевич.
— Казва, че е немислимо да бъде измамен купувач като мосю Волошин — превеждаше бързо Володя. — Разбира се, ще запази за мосю Волошин най-хубавата карта. На нея е посочено, че съкровищата на грешния капитан Бенсън стоят на открито, почти направо на земната повърхност, достатъчно е човек да се наведе, за да ги вземе. О, тук има варианти за всякакви вкусове! Бързайте другари, избързайте.
Барсак пусна картите в обръщение и тогава видях, че те съвсем не са еднакви, както ми се бе сторило отначало. На всяка от тях действително беше изобразен един и същ остров — Абсит. Но условните знаци, с които, изглежда, бяха обозначени местата, където трябваше да се търсят „съкровищата на Кито“, на всяка карта бяха разположени на съвсем различни места! На една карта се посочваше, че имането е скрито уж в пещера почти в центъра на острова… На друга — в скривалище на самия бряг, между скалите. Ама че гламавщина!
— Н-да, вероятно има вече няколко десетки такива „копия“? И все различни — забеляза насмешливо Казимир Павлович, връщайки картите на Барсак.
— А вие да не мислите, че този капитан Джеръми Бенсън наистина ще ви подари карта, на която саморъчно е отбелязал всички скривалища? — чу се ненадейно гласът на капитана.
Даже не бяха забелязали кога е влязъл в салона и тихичко се е настанил на креслото до вратата.
Нашият Аркадий Платонович върши всичко разсъдливо и без да бърза. Ето и сега седна по-удобно, преметна крак връз крак и бавно, с наслада се залови да пали една от лулите си — той има не по-малко от дузина такива, изложени на специална поставка на писмената му маса в каютата.
— Разбира се, не е чак толкова наивен да направи това — продължаваше разсъдливо капитанът. — Сигурно за всеки случай, за замазване на очите, е пробутал на своя съдружник фалшива карта. Нали, струва ми се, скоро след това умрял — и то при странни обстоятелства, както разказвахте вие, Сергей Сергеевич?
— Ама вие, Аркадий Платонович, изглежда също сте се увлекли от иманярските истории. Виж това не очаквах! — рече укорително Казимир Павлович.
Капитанът така се смути и засмука шумно незапалената си лула, че Волошин побърза да му се притече на помощ.
— Вие сте напълно прав Аркадий Платонович — каза той. — Капитан Бенсън умрял в ръцете на съдружника си при твърде загадъчни обстоятелства.
Мина един ден, втори. Ние продължавахме да стоим закотвени край малкото островче. Обещаният катер кой знае защо не идваше.
Особено мъчително беше да зяпаме забулените от облаците скали през завесата от непрестанен дъжд. Разрешаваше се слизането на брега само на научните работници, които гледаха да използуват всеки час принудителен престой, за да изучат своеобразния животински свят на островчето. Всички, разбира се, напираха към брега, изведнъж пожелаха да им помогнат. А те, подсмивайки се, въведоха строго редуване, а и избираха измежду доброволците най-здравите и най-сговорчивите.
Аз също склоних Макаров да ме вземе при едно от слизанията им на брега. Той се съгласи, макар че малко си придаде важност, като предупреди страшно:
— Само че при условие да не се зазяпвате, да не дирите никакви съкровища, а да работите, както трябва!
— Дадено, Иван Андреевич!
— Познавам ви аз… иманярите. Волошин ви е завъртял главите на всички, просто сте се побъркали.
Когато слязохме на брега, ние се изкачихме по познатата пътека до изоставеното гробище. През тоя навъсен, дъждовен ден без проблясък на слънцето изглеждаше особено мрачно и тъжно. Набъбналите от вода облаци се бяха вкопчили за върха на исполинския кръст и нависнали завинаги над гробището.
Зад билото свърнахме от пътеката и навлязохме в джунглите. Всяка стъпка тук беше мъчение. Тежка влага, процеждаща се по клоните и проникваща под яката вода… Краката затъват в жвакащата кал, вървиш като по набъбнала от вода гъба.
Ръми дъжд и се диша трудно. Въздухът е леплив, гъст, застоял, като в оранжерия. А наоколо гробна тишина, не прелита, не запява птица, само дъждът шумоли ли, шумоли монотонно.
Изведнъж ми дойде на ум, че всъщност природата тук никак не се е изменила от пиратски времена. Когато „джентълмените на сполуката“ слизали на острова, за да скрият награбените съкровища, и тогава като сега в далечината глухо бумтял прибоят, а в гората било задушно и влажно, в листака шумолял вечният печален дъжд и над главата се виели на облаци злите летящи мравки…
Неволно започнах да се озъртам, като че се страхувах от пиратска засада. Спомних си заплетения разказ на Барсак за тайнствената „кралица“ на острова и за нейната шайка. Нито веднъж досега не бяхме ги виждали, те не даваха никакви признаци за присъствието си на острова, но сигурно ни наблюдаваха, скрити някъде в гъсталака. Не можеше да не се заинтересуват защо ние, след като бяхме взели Барсак на борда, не се махаме оттук. Макар че по всяка вероятност имаха радиостанция, може би са подслушвали разговорите ни с брега и знаят, че скоро ще пристигне катер с представители на властите.
Във всеки случай навсякъде тук местата са твърде неподходящи за скрити засади. Неподвижните лиани страстно обвиват дърветата и висят отгоре като гъсто преплетени валма. Дърветата са се скупчили, прегърнали са се, сякаш вкопчени в мъртва хватка едно за друго. Направиш ли крачка, пътя ти прегражда лианът. Още една крачка — и се сгромолясваш в яма, замаскирана с широки клони на невиждани папрати.
А по-нататък се налага да пропълзяваш през прогнилия дънер на някое паднало дърво, за да се натъкнеш веднага на нова преграда от коварни остри бодли, които раздират дрехата на парцали и дращят кожата до кръв. Всяка раничка, получена в тези тропически джунгли, след това непременно ще се превърне в болезнена дълго незаздравяваща язвичка.
Ако ли пък се добавят тук облаците комари, свирепи летящи мравки и още някаква безчислена дребна хапеща гад, бързо изчезва всякакво желание да търсиш съкровища в този влажен зелен ад.
Слизането на брега доставяше удоволствие само на нашите биолози. Възхищаваше ги всичко — и летящите мравки, и комарите, и огромните гущери игуани твърде страшни на вид, прилични на допотопни чудовища. Когато се приближехме, те не проявяваха ни най-малък страх, а започваха да клатят застрашително глави, предизвиквайки ни на двубой. Можехме да се приближим до тях и дори да ги уловим за дългата хлъзгава опашка.
Както на отстоящите недалеч оттук Галапагоски острови, на остров Абсит се смесваше причудливо фауната на умерените ширини с екваториалната. Наред с игуаните можеха да се видят препичащи се на камъните морски лъвове, а есенес, разправят, от Антарктика дотук доплували дори пингвини.
Животните на това островче се държаха противно на всякакви закони на логиката. Не само игуаните, но и птиците фрегати с огромни крила, и морските лъвове, които се грееха на крайбрежните скали, пускаха хората да дойдат почти съвсем близо до тях. На острова няма никакви хищници, затова местните животни просто не са свикнали да се страхуват и да се спасяват с бягство.
А в джунглите един от нашите изследователски отряди случайно се натъкнал на голямо стадо глигани. Отначало те атакували биолозите, тъй че мнозина побързали да се покатерят за по-сигурно на дърветата, а после с шум и трясък хукнали да бягат. Успели да застрелят един от тях и излезе, че това съвсем не е див глиган, а подивял потомък на най-обикновените свини, докарани тук от някой търсач на съкровища. Пиратите, китоловците и иманярите са домъкнали тук и кози, и крави и всички те също отдавна са подивели, не дават да ти доближиш, за разлика от местните животни, диви, тъй да се каже, от памтивека.
— Пфу, проклет остров! — не пропусна да повтори и по този повод Леон Барсак.
Той не изказваше ни най-малко желание да слиза на брега, а предпочиташе да си отспива в определената му каюта или да се шляе от един салон в друг, даже на палубата излизаше рядко. Изкуственият климат, който се създава във всички вътрешни помещения на „Богатир“ от превъзходни климатични инсталации, му се струваше много по-приятен от омръзналата му влажна оранжерийна задуха.
Издебвайки Володя Кушнеренко да бъде свободен, с негова помощ завързах разговор с французина, макар че на щурмана му беше дотегнала длъжността преводач.
Мъчех се да разпитвам Барсак за приключенията, преживени на остров „Не дай боже!“, предпазливо отварях дума за загиналите му другари, за самозваната „кралица“… Но Леон веднага се намръщваше, започваше да нервничи, отговаряше мъгляво, заплетено и бързаше да се махне. Тези разпити явно не му бяха по вкуса и аз ги прекратих, опасявайки се да не му се сторя прекалено натрапчив. С много по-голямо желание Барсак разправяше на мен и на Володя живописни подробности от всевъзможни свои предишни пътувания, повтаряйки с гордост:
— Аз съм голям авантюрист, странствуващ рицар на Романтиката. Обичам тайните и не мирясвам, докато не ги разгадая окончателно. Интересува ме съдбата на някой безследно изчезнал пътешественик или кораб, по неизвестна причина незавърнал се от плаване. Търсейки тайни, аз съм пребродил целия свят, бил съм и в Африка, и в Южна Америка — и ето че се наврях и тук… О, повярвайте ми, тук е пълно с тайни! Може би дори повече, отколкото е нужно.
Понякога към нас се присъединяваше и Сергей Сергеевич. Той разпалил всички с пиратските си истории, наглед никак не се интересуваше от острова и, сякаш нищо не е станало, работеше от сутрин до вечер в лабораторията си или в отлично обзаведените ателиета, с които винаги обича да се похвали. На брега не слизаше вече, един-два пъти се гмурна с акваланг, но не остана доволен:
— Твърде много акули. А биолозите не дават да ги плашим, разправят, че щял съм да им наруша естествената картина.
На сутринта пак успях да склоня Володя поне половин час да се поразходи по палубата с мен и с французина. Едва се разприказвахме и през вратата на рубката надникна угриженият Волошин.
Като ни видя, той излезе на палубата и се протегна така, че кокалите му изпращяха. След него се показа Казимир Павлович Бек — изглежда току-що се бяха освободили след оперативната летучка.
— Хайде поне да се поразходим, Казимир Павлович — покани го Волошин. — Иначе скоро съвсем ще отвикнем да ходим. Още повече че тук има такава симпатична компания. Да поговорим за съкровища, както казват в Одеса. Много е полезно след съвещания!
— Кога най-после ще се заловите да измъкнете подводницата? — не знам за кой път вече повтори въпроса си Барсак.
— Та ние ли сме виновни за забавянето? — разпери ръце Волошин.
— Горкият, горкият Джони. Лежи си там… в тази ужасна консервна кутия — мрачно преведе щурманът и поклати глава досущ като Барсак.
— Н-да…
Всички замълчаха.
Барсак постоя с наведена глава, сякаш на почетен караул пред гроба на загиналия си приятел, после изрече нещо, като назидателно вдигна пръст.
— Цялата беда е там, че заложи на лоша карта — преведе Володя Кушнеренко. — Ако Харисън не беше търсил въображаеми богатства на дъното, а със същата енергия се бе заловил да издири съкровищата на Кито… бързо щяхме да ги намерим.
— Никога до края на живота си! — внезапно произнесе решително Сергей Сергеевич.
Всички се учудихме толкова, че Володя дори не преведе веднага думите на Волошин на французина.
— Защо мосю Волошин мисли така? — заинтересува се Барсак.
— Ами защото никога никакви съкровища на Кито не са съществували — преспокойно отговори Волошин.
Представяте ли си как се смаяхме всички?!
— Извинете, Сергей Сергеевич, но нали вие сам разправяхте тази история с такива живописни подробности, че всички се запалиха и взеха да молят капитана да се приближи повече до острова, където уж са скрити тези съкровища — каза Бек. — А сега преспокойно заявявате, че те изобщо никога не са съществували! Как да разбираме това?
— Много просто — ни най-малко не се смути Волошин. — Тогава аз ви преразказвах една история, която ми се струваше много забавна. Но нима гарантирах, че е достоверна? Не, нали? Тъй да се рече, каквото съм чул, това казвам. Просто исках да ви позабавлявам и, признайте си, постигнах целта си, дори с лихва, защото именно благодарение на моя разказ попаднахме на този тайнствен остров и получихме рядката възможност да се запознаем с мосю Барсак и да му окажем помощ. Колкото до достоверността на преданията за съкровищата на Кито, аз досега не съм изказвал мнение по този въпрос. Но ако искате да знаете, никак не вярвам в тях.
— Я гледай! — успя само да изрече възмутеният Казимир Павлович.
А французинът, след като изслуша внимателно превода на това поразително изявление, изведнъж се разкикоти до сълзи и като гледаше възхитено Сергей Сергеевич и го потупваше по рамото, помоли щурмана да преведе, че мосю Волошин все повече му се харесва.
— Той, Барсак, чувствува, че двамата с мосю Волошин са сходни натури — додаде Володя със злорадство в гласа. — Обаче би искал все пак да аргументирате някак становището си.
— На драго сърце. Само че, струва ми се, достатъчно сме се разхождали, хайде да минем в салона — предложи Волошин. — Все пак, трябва да признаем, изкуственият въздух там е и по-прохладен, и дори по-чист от природния.
Съгласихме се. Само Казимир Павлович каза, че го чака работа, и си отиде.
— И тъй, преди няколко години един виден еквадорски историк, забравил съм сега името му, комуто търсачите на съкровища дотегнали с писмата си, обнародвал специална статия, че в нито една архива няма абсолютно никакви документи за изнасяне на ценности от Кито — подзе Сергей Сергеевич, когато се настанихме удобно на меките кресла в прохладната пушалня. — И двуметровата статуя на Дева Мария с младенеца на ръце и досега преспокойно си стои в столичната катедрала, никой никъде не я е изнасял — ученият канел всички желаещи да се убедят в това. Тъй че митичните съкровища на Кито са чисто и просто легенда…
— Барсак казва, че бил чел тази статия — вметна щурманът.
— И тя не го убеждава, нали? Добре, но не му ли се виждат подозрителни толкова много слаби места в преданията за съкровищата на Кито? Бъркотията с картите, съвсем невероятната среща в открито море с фрегатата, която преследвала шхуната на крадците… И защо испанците побързали да избесят всички матроси, дори без да ги разпитат? Закъде трябвало да бързат? Как успял Бенсън да им избяга? Възникват сума въпроси. Пък и тази история много прилича на легендите за също тъй митичните съкровища на Лима, само че там за крадец сочат английския капитан Китинг, а за място, където уж скрил откраднатите ценности — остров Кокос. Не, струва ми се, че единствено реални могат да бъдат само някои от скривалищата на Александър Скот и неговата приятелка Мери, които може би са се запазили на острова. Защото скоро след смъртта на мъжа си Мери отишла на каторга, тъй че по всяка вероятност не е успяла да измъкне всички скрити на острова съкровища. А дъщеря й търсила скривалищата, но не могла да ги намери…
— Сергей Сергеевич, вие се разбирате с половин дума, ала не забравяйте двама ни с Володя! — помолих аз. — Разкажете по-подробно за тази пиратска двойка, защото и миналия път само ни заинтригувахте, като споменахте мимоходом за тях. А излиза, че тук има и някаква пиратска дъщеря.
— Моля, с удоволствие, стига на нашия гост да не му доскучае, тъй като сигурно всичко това му е известно отдавна — засмя се Волошин. — Не ще и дума, много колоритно семейство! И се създало по прищявка на съдбата, по необикновен начин. Това станало през лятото на 1762 година. Английската фрегата „Йоркшир“, на която Александър Скот служел като втори щурман, прибрала в Бискайския залив една лодка. В нея намерили само един човек в безсъзнание — отначало го помислили за момче, но после се разбрало, че е момиче. И то твърде бойко момиче: черепът и костите — „Веселият Роджър“, — татуирани на ръката му, показвали, че спада към престъпния клан на пиратите. Е, за миналото на тази дама, която, когато се свестила, казала, че се нарича Мери Бластър, има противоречиви версии. Според едната, по-романтичната, тя станала пиратка, за да отмъсти за смъртта на младия си мъж, хвърлен от кралските чиновници в тъмница уж незаслужено, поради злоумишлена клевета. Но навярно по-правдоподобна е другата версия: загубила рано родителите си, Мери още като малко момиченце станала слугиня у една свадлива бабичка, на петнайсетгодишна възраст се влюбила в някакъв моряк и заради него била изгонена позорно на улицата. Преоблечена като момче, тя постъпила като юнга на същия кораб, с който плавал и любимият й, а после попаднала при пиратите и сама станала „лейди на сполуката“, докато съдбата не я захвърлила, единствена спасила се от страшна буря, в лодката, която за щастие се случила на пътя на английската фрегата.
Личеше, че тази романтична история е много добре известна на Барсак, но все пак той слушаше с голям интерес каквото му шепнеше на ухото щурманът.
— По-достоверна е по-нататъшната й съдба. Искали да предадат на властите подозрителната авантюристка с пиратско клеймо на ръката, но в нея неочаквано се влюбил вторият щурман. Той дори се венчал с нея, като не се побоял от всеобщото презрение на колегите си да я обяви за своя жена пред бога и пред хората. Няма как, Александър Скот трябвало да се прости с офицерските пагони. Той се прехвърлил на работа като щурман на жалки търговски корабчета, пък и често ги сменял — изглежда, отвсякъде го гонели. На края това му омръзнало: при следващия рейс край бреговете на Панама Скот неочаквано заявил на екипажа, че е решил да стане пират, и предложил, които желаят, да се присъединят към него. Така и сторила част от екипажа, останалите свалили на брега. Обичаите на пиратското братство отдавна вече били подробно разработени в цял неписан кодекс. Храната трябва да бъде еднаква за всички и всеки може да пие вино, колкото си иска. На капитана се полага отделна каюта, но всеки има право да влиза в нея по всяко време. Цялата плячка ще се дели по равно, обаче капитанът, старши кърмчията — той е следващият по старшинство, защото на пиратските кораби капитанът няма помощници, — а също и боцманът, дърводелецът и главният артилерист ще получат допълнителен пай.
Сергей Сергеевич изреждаше всичко с вид на опитен пират.
— Скоро новоизпечените „джентълмени на сполуката“ завладели един добре въоръжен испански кораб, издигнали на него черното пиратско знаме, и оттогава Александър Скот станал Бич Божи, както започнали да го наричат. Няколко години пиратската двойка сеела ужас по цялото западно крайбрежие на Южна и Централна Америка. А за своя тайна база уж направили това уединено островче. Тук се занимавали с ремонт, почивали си и, разбира се, от време на време криели награбени ценности. Мери Бластър не участвувала във всички нападения. Понякога тя оставала на острова да се грижи за ранените пирати, докато кървавият Бич Божи сновял из моретата за плячка, а в 1770 година тук им се родила дъщеричка. И ето дошъл ден, когато Бич Божи не се върнал от поредния набег. Напразно го чакала жена му, взирайки се в морската далечина. Впоследствие научила, че две кралски фрегати издебнали пиратския кораб и го натикали в една плитчина. Опитвайки се да спаси другарите си, при ожесточената абордажна схватка Александър Скот извикал на двубой командира на испанците дон Алварес Мендоса. Но не му провървяло: испанецът излязъл по-добър фехтовчик, избил сабята от ръцете му, а пистолетът на пиратския главатар направил засечка… И отсечената глава на Бич Божи увиснала като зловещо украшение на бушприта[31] на испанския кораб.
Щурманът превеждаше, поглеждайки през прозореца, и внезапно каза:
— Прощавайте, Сергей Сергеевич. Лодката се връща от брега. Изглежда, че там се е случило нещо.
Приближихме се до него и също надзърнахме през широкия прозорец на салона. Наистина лодката плаваше стремително от брега към „Богатир“.
Забързахме към палубата. Лодката вече се бе приближила до самия борд. Заедно с моряците в нея се намираше и Елена Павловна, жената на Макаров. Един до друг те имат доста смешен вид: висок, пълен, плещест, с широко обветрено лице, Макаров напомня с държането си добродушен мечок, а Елена Павловна — слабичка, късо подстригана — прилича на хлапак, особено с пъстрата карирана риза и джинсите, които носи обикновено в работни дни. Тя е биоложка, работеше в отдела на Логинов и всеки ден ходеше да изучава екзотичните гадинки в горите на Абсит.
Елена Павловна седеше на кърмовата скамейка, притиснала здраво до гърдите си някакъв пакет.
— Гледайте, намерили са нещо — рече Волошин.
— Хей там, на борда! Спускайте люлката! — извика кормчията.
От борда спуснаха „люлката“ — нещо като кошница, изплетена от въжета. Матросите помогнаха на Елена Павловна да се качи в нея, а тя не изпущаше от ръцете си тайнствения пакет.
Какво ли можеше да има в него? Да не би да са попаднали на имането?
До стълбата се бе насъбрала вече голяма тълпа.
Стрелата пренесе плавно „люлката“ с Елена Павловна и я спусна на палубата. Ние я наобиколихме.
— По-внимателно! — извика Елена Павловна, вдигайки пакета над главата си.
Притичалият Макаров разблъска всички, подхвана жена си с огромните си лапи и като дете я измъкна от „люлката“.
— Съкровището ли намерихте, Елена Павловна? — попитах аз.
— Какво? — не разбра тя. — Какво общо има това със съкровището!?
— А какво намерихте?
Тя взе да развързва внимателно пакета, в който всички бяха впили очи… В него имаше стъклен буркан, грижливо увит в няколко парцала и брезентово яке. Отворът му беше привързан с марля, а в буркана стоеше някаква малка зелена птичка и с настръхнала перушина и килната настрана глава ни поглеждаше сърдито.
— Какво е това? — попитах смаяно.
В тази странна птичка имаше нещо особено, само че не можах да доловя веднага какво точно. Качулче на главата, здрава, характерно закривена човка…
— Папагал ли е? — запита някой.
И в тоя момент Макаров изръмжа недоумяващо:
— Слушай, а къде му са крилата?
Чак сега разбрах какво липсваше на необикновената птичка: тя нямаше крила! Вместо тях стърчаха само две къси пера, които придаваха на папагала и смешен, и жалък вид.
— Жив е! — зарадва се засиялата Елена Павловна. — Боже, колко ме беше страх да не го нараня. Та това е уникален вид!
— Къде го намерихте?
— До самия бряг. Изглежда, че гнездят там в скалите. Трябва по-скоро да го настаним…
И като закри пак с парцал буркана с безкрилия папагал и го държеше тържествено с две ръце пред себе си, Елена Павловна, заобиколена от учените, забърза към лабораторията.
Ние се спогледахме.
— На ви имане — засмя се Волошин. — Защо ме гледате така като смахнат, Николаевич? За госта ни това е нещо ново, а вие трябва вече да свиквате, че нашият брат ученият прави понякога твърде странни открития. Е, хайде, да тръгваме ли и ние?
— Защо пък, Сергей Сергеевич! — възмутих се аз. — Та вие спряхте на най-драматичното място.
— Добре, да отидем в салона, ще довърша тази романтична история.
Върнахме се в салона, запушихме и Волошин продължи разказа за милото пиратско семейство:
— Според преданието овдовялата Мери Бластър издигнала за успокоение на душата на своя мъж и на всички негови другари-пирати, които намерили гроба си във вълните, този грамаден кръст, който така натрапчиво стърчи над нас и навява тъжни мисли, и се заклела на колене пред него да отмъсти жестоко. Тя ограбвала безразборно всички наред: испанци, англичани, французи. Но тогава всички се опълчили срещу нея, и в 1779 година Мери Бластър била хваната от свои сънародници-англичани. Спасила се от смъртно наказание само благодарение на това че с нея била деветгодишната й дъщеричка Ани. Пратили ги и двете на доживотна каторга на остров Тасмания, където майката умряла непокаяна. И пиратската щерка се омъжила там за един сержант от охраната, някой си Арчибалд Кент, дочакала го да излезе в оставка през 1795 година и се опитала да издири „семейните“ съкровища. Тя заминала за Щатите и организирала нещо като акционерно дружество на иманярите. Дали й пари, помогнали й да екипира кораб и съпрузите Кент тръгнали с него за остров Абсит. Ала не намерили съкровището. Нямали никаква карта, на каторгата Мери Бластър успяла, разбира се, само с две думи, доста мъгляво и приблизителна да опише на дъщеря си къде се намират скривалищата. Но били минали твърде много години, Ани вече не можела да познае местата, където тичала като малко момиченце. След безполезни търсения волею-неволю се върнали с празни ръце. Няколко години по-късно пиратската дъщеря замислила още една експедиция, но изобщо не стигнала до острова: малката й шхуна изчезнала безследно в океана.
Французинът, който слушаше внимателно превода и от време на време кимаше одобрително, сякаш да потвърди разказа на Волошин, произнесе високо нещо, притискайки с театрален жест двете си ръце към сърцето.
— Казва, че бедната Ани предчувствувала гибелта си — преведе щурманът. — Преди да отплава за острова, тя рекла на приятелите си: „Да оскверним светия кръст!… Небесата няма да простят такова богохулство…“ Мистика — додаде Володя този път от себе си.
Волошин се засмя:
— Съкровищата на пиратската двойка несъмнено и досега лежат някъде в тайните скривалища на острова.
В тоя момент Леон Барсак неочаквано се разсмя силно, като клатеше глава и поглеждаше лукаво Волошин, сякаш бе скроил хубава шега. Ние го погледнахме учудени и неволно сами започнахме да се усмихваме.
— Какво има? — попита Сергей Сергеевич.
— Казва, че му прави голямо удоволствие на свой ред да охлади ентусиазма на мосю Волошин с душ — преведе щурманът. — Работата е там, че съкровищата, уж скрити на острова от Бич Божи и неговата достойна съпруга, също никога не са съществували!
Добре, че Казимир Павлович си беше отишъл. Представям си как би възнегодувал, като чуе това!
— Аз ценя остроумието на мосю Барсак, но бих искал на свой ред да чуя достатъчно убедителни аргументи в подкрепа на неговото гледище — рече Волошин на щурмана.
— Той казва, че дъщерята явно не е знаела нищо за съкровищата, уж скрити от престъпните й родители, иначе положително е щяла да ги намери. Ако се съди по поведението й, тя била просто хитра авантюристка.
Тук Барсак внезапно, някак неуместно, отново се изкиска кратко, и веднага разбрахме защо, когато Володя преведе думите му:
— Впрочем напълно възможно е Бич Божи съвсем да не е бил неин баща. Вероятно Ани просто и него си е присвоила. А и съвсем не е изключено сама да е измислила по-колоритно и цялата биография на своята майка-каторжничка. Както и да е, английските историци и досега не могат да намерят в архивите никакви документи за съдебния процес срещу пиратката Мери Бластър. Напълно възможно е да са я пратили на каторга за някакво вулгарно престъпление, а съвсем не за пиратски похождения. Може просто да е отровила мъжлето си пияница, загдето твърде често я бъхтел…
Волошин поклати глава с усмивка.
Французинът, явно от страх да не го прекъснат, продължи още по-бързо:
— Разбира се, както уверява мълвата, някакви, дори не толкова богати пиратски съкровища са били скрити на острова. Десетки хиляди самотни островчета са залутани из океана, но кой знае защо именно с това мълвата така упорито свързва историите за скрити съкровища…
Волошин кимна.
— Колко хора са копали тук оттогава! — вече почти крещеше Барсак, размахвайки ръце. — Някой си е пресметнал, че само през последните два века на острова са идвали не по-малко от петстотин търсачи на съкровища. Та те са го разкопали целия, тук на всяка крачка има ями! Тъй че на това място отдавна вече няма никакви съкровища, освен ако някой от пиратите не е продал душата си на дявола, за да придаде на откраднатите богатства чудната способност да стават невидими и да не попадат в ничии ръце!
Като изкрещя това, Барсак се закани към острова с вдигнати над главата си юмруци и притихна, изведнъж клюмна.
Волошин се замисли за нещо, разглеждайки брега, обточен от бялата ивица на прибоя. Денят се случи ветровит. По небето ниско пълзяха облаци със странна, чудновата форма, вкопчени в планинските върхове. Понякога през пролуките между облаците надзърташе за малко слънцето, но дъждът все не преставаше.
Възползувах се от настъпилата пауза и побързах да задам въпроса, който отдавна ми се въртеше на езика:
— Кажете, Леон, щом не сте вярвали в пиратските съкровища и така или иначе, изглежда, сте се съмнявали силно и в достоверността на преданията за съкровищата на Кито, какво сте се надявали да намерите на острова в такъв случай? За какво сте се измъчвали и рискували живота си?
— Ние играехме със стопроцентова сигурност за печалба — отговори неочаквано французинът. — Всеки от нас си водеше подробен дневник: аз — на книга, Пиер Валон снимаше всичко с кинокамерата си, а Джони записваше впечатленията си на магнетофон. Бяхме решили, че дори и да не намерим никакви съкровища, поне ще имаме възможност да разказваме увлекателно за приключенията си на остров „Не дай боже!“ Така ли е? Възнамерявахме, когато се върнем в Белгия, да издадем книга и да се явим пред телевизията с цяла серия разкази. А после, всичко става на тоя свят, биха могли да ни поканят и в Америка: там обичат сензационните предавания и добре плащат за тях. Но кой можеше да предвиди как ще свърши всичко това?! — провикна се изведнъж Барсак истерично и Володя неволно повиши глас, когато превеждаше думите му.
Барсак пак се разпали и започна да се заканва с юмруци на кръста, който стърчеше високо над мрачния бряг:
— О, проклет паметник на разбитите надежди! По неволя човек почва да богохулствува… Макар че впрочем съм жив и навреме офейках. И само аз мога да разкажа как е станало всичко. Ех, положително ще бъде сензационна история!
Французинът изрече това с такъв тон и на измършавялото му, нервно потреперващо лице внезапно пробягна такова алчно изражение, че някак загубих желание да го разпитвам повече за каквото и да било. Разотидохме се.
Минаха още два мъчителни дни във все същата неизвестност. Учените продължаваха с увлечение изследванията си. На заседанието на научния съвет Логинов направи съобщение, което предизвика сензация. Оказа се, че странният безкрил папагал (бяха уловили още няколко такива) действително представлява голям интерес за науката!
Логинов обясни, че подобни видове птици и насекоми се срещат понякога на отделни острови, в крайбрежните райони, където често духат силни ветрове. На такива места природата твърде своеобразно идва на помощ на своите питомци, като в процес на приспособителната еволюция ги лишава от крила, за да не ги отнесе вятърът в открития океан, към неминуема гибел. Излиза, че на Галапагосите живеят редки безкрили корморани, а на Кергеленските острови — пеперуди без крила.
Но чудноватият папагал заинтересува учените особено с това, че подобен вид, както каза Логинов, само че с крила, очевидно обитава само още едно място на Земята — източния бряг на Африка. Как е попаднал на остров Абсит, от обратната страна на земното кълбо? Макар че, разбира се, тези птички са загубили крилата си едва на това място, все пак такова далечно преселване си остава загадъчно.
Не, учените не скучаеха тук.
Волошин се занимаваше в работилницата. Веднъж и той слезе на брега, но прекара там съвсем малко време, никакви съкровища не търси, разбира се, а извърши опити с някакви нови свои уреди.
Ние живеехме като в два съвсем различни свята: Волошин и учените — в реалния и обичаен свят на научните изследвания, а останалата част от екипажа — в някакви призрачни мечти за съкровища.
Но ненадейно тези два свята се сблъскаха. И всичко се обърка вече окончателно!
Малко след пладне вахтеният началник доложи разтревожено на капитана, че му се чула далечна стрелба на брега.
Тоя ден на острова работеше само малка група геолози и моряци.
Те нямаха оръжие.
Скоро видяхме лодката, която се връщаше бързо от брега.
Разбра се, че нашите геолози били нападнати! Те се заинтересували от повърхностните залежи на скални руди в едно заливче и едва започнали да копаят яма, за да вземат проби от различни нива, когато внезапно от гъсталака екнали няколко изстрела. Несъмнено целели тях: макар че за щастие не улучили никого, един от моряците бил леко ранен от каменна отломка, отхвръкнала от скалата.
Геолозите и моряците залегнали между скалите и не знаели какво да правят по-нататък. След известно време от гъсталака изведнъж излязла една млада жена в каубойски костюм, яхнала вран кон, и извикала нещо, изглежда, на френски, като размахвала войнствено пушка над главата си, и също тъй внезапно изчезнала. Вероятно тя била именно оперетната „кралица“, сметнала, че посягаме на богатствата на Острова на съкровищата…
Като полежали известно време на влажната земя под ръмящия дъжд, нашите обезкуражени изследователи започнали да се отдръпват пълзешком към гората и побързали да се върнат на кораба.
Колкото и глупаво да изглеждаше всичко това, не знаехме какво да правим по-нататък. Как да постъпим? Зер не можем да устройваме хайка из горските дебри на бандитите и да подлагаме матросите на техните изстрели!
На извънредно оперативно съвещание решихме да вършим занапред само океанографски изследвания с лодки и от палубата на „Богатир“, а всякакво слизане на брега да се прекрати.
Сега беше вече съвсем безсмислено да киснем край острова. Вбесеният до крайност капитан вече два пъти заповяда на радиста да запита: кога най-после ще дойде катерът? На второто запитване най-подир от брега отговориха, че е потеглил.
А след още един ден го видяхме и с очите си. Малкото, но на вид отлично корабче — спасителен катер, способен да плава във всяко време, — се закотви край „Богатир“.
Скоро ни дойдоха гости — наконтен млад капитан с черни мустаци и огромна фуражка, богато украсена със златни ширити, и възрастен, намръщен и уморен на вид оплешивяващ мъж в измачкан сив костюм. Той показа легитимация на инспектор от морската полиция и официално писмо с молба да му бъде предаден белгийският поданик господин Барсак, а също и всички намерени у него вещи.
Същият ден омърлушеният Барсак се прехвърли с целия си багаж на катера. Не зная какво го натъжаваше: дали просто раздялата с приятната компания и удобната каюта, или пък наистина съвестта му не бе чиста и се страхуваше от разпитите на полицейския инспектор?
А на другата сутрин бързо, само за някакви си три часа и без особени произшествия моряците под ръководството на Волошин и неговите „едисоновци“ измъкнаха с помощта на надувни понтони потъналата подводница и я откараха на буксир право на малкия пясъчен плаж. Действително имаше един напрегнат момент, когато край изплувалата подводница внезапно изскочи цяло стадо големи белоперести акули.
Но Сергей Сергеевич предвидливо разположи около мястото на работата някаква тайнствена апаратура и когато се появиха акулите, заповяда на всички аквалангисти да излязат временно от водата, включи уредите си — и сякаш вятърът издуха неприятеля! Нито една акула не се показа вече чак до отплаването на „Богатир.“
Полицейският инспектор помоли Сергей Сергеевич да вземе участие и в огледа на подводницата — като технически експерт. След като се посъветва с Логинов и с капитана, Волошин прие.
Върна се на борда уморен, необичайно сериозен и дори малко мрачен и в отговор на всички наши запитвания само каза кратко:
— Е, няма да ви разправям подробно как измъкваха от нея малкото, което е останало от клетия Харисън. Галерата се оказа много примитивна, цялата скърпена надве-натри от най-разнокалибрени части и неудобна: лежеше там свит, даже не можеше да се обърне — наистина като в същински ковчег.
Механикът запита:
— А какво всъщност му се е случило?
— Глупава работа. Явно злополука, Барсак няма никакъв пръст в това. Кранчето на въздухопровода заяло. Харисън вероятно не забелязал веднага. А когато се опитал да завърти крана, ръждясалата тръба се пукнала, в подводницата нахлула вода, е, и… — Волошин не се доизказа, а махна с ръка и прегърбен се прибра в каютата си.
Вечерта пак ни дойдоха гости — капитанът, инспекторът и Барсак, — за да подпишат официалните документи, да благодарят за помощта и да се сбогуват.
Барсак беше така опечален и толкова искрено, с нова сила преживяваше гибелта на другаря си, че ме досрамя за подозренията ми.
Подводницата бе загинала наистина от авария, тук нямаше никакво престъпление. Навярно и за самоубийството на Пиер Валон Барсак казваше истината. Ако се съди по разказите му, той бил голям неврастеник и напълно възможно е в момента на припадък да си е теглил куршума.
А самият Барсак? Може би именно затова се отнасях с подозрение към него — защото за пръв път в живота си срещах такъв почти професионален търсач на приключения и сензации, който ги дири из цял свят. Той беше, разбира се, авантюрист, но посвоему честен и безкористен. Колоритна фигура и съвсем непривична за нас.
— Е, слава богу! Ще им устроим прощална вечеря и ще можем най-после да се махаме — със задоволство изрече капитанът, подписвайки подир Сергей Сергеевич документите.
След много приятната вечеря, когато развълнуваните гости започнаха вече да се сбогуват, Волошин стана внезапно и обяви тържествено, че трябва да направи официално изявление.
Всички притихнаха, приковали очи в него.
— Какво има, Сергей Сергеевич? — намръщи се Логинов.
— Работата е там, че намерих съкровището, както изглежда, скрито на остров Абсит от прочутия пират Александър Скот, известен под прякора Бич Божи, и жена му Мери — произнесе Волошин, сякаш нищо не е станало.
— Какви ги разправяте, Сергей Сергеевич! — кипна капитанът. — Какво ти съкровище. Не е нито място, нито време за шеги…
— Аз съвсем не се шегувам, Аркадий Платонович — повдигна рамене Волошин. — Действително намерих съкровището. Смятам за необходимо да уведомя официално за това представителите на властите и ги моля да вземат ценностите под своя охрана.
— Къде намерихте съкровището?!
— Там — преспокойно отговори Волошин, кимайки някъде към острова, притаен в нощната тъмнина. — Не съм го пипал, оставих го в такъв вид, в какъвто е престояло векове…
— Престояло? — недоумяващо повтори някой.
— Да. Защото това е кръстът. Огромният кръст от чисто сребро, който всички вие виждахте добре дори оттук, от борда на „Богатир“.
Колкото и невероятно да ни се струваше всичко това, по тона на Сергей Сергеевич личеше, че той наистина съвсем не се шегува!
След като се посъветваха, капитанът на катера и полицейският инспектор, поглеждайки нерешително Волошин, предложиха:
— Ще бъде ли сеньор професорът тъй любезен да потвърди изявлението си с факти? Може би дори ще се съгласи, въпреки късното време, да отидем да разгледаме кръста? Разбира се, сега е тъмно, вали дъжд. Но ако кръстът действително е направен от сребро, длъжни сме незабавно да вземем мерки.
— Заповядайте — съгласи се на драго сърце Волошин, когато щурманът преведе тази молба. — Само че трябва да вземем повече фенери, защото и самият дявол може да си счупи крака там, на скалите. Тук винаги вали дъжд, и утре ще вали. Защо да отлагаме?
Необикновената експедиция се подготви бързо. Аз настоях в нея непременно да участвува представител на печата. Никой от учените, освен Волошин, не слезе на брега. Но след като се поколеба, капитанът не се сдържа и се присъедини към нас.
Прехвърлихме се с две лодки на брега и слязохме на вече познатия ни пясъчен плаж. А оттам един след друг тръгнахме по пътеката към гробището, към загадъчния кръст. В ръцете на всеки мигаше фенер.
Странно беше това шествие в нощта, под шумолящия дъжд, между мокрите скали. И изоставеното гробище ни се яви под колебливата светлина на нашите фенерчета в някаква мрачна, магическа призрачност. От подскачащите светлинни лъчи кръстовете над гробовете на злополучните иманяри сякаш внезапно оживяха и се залюшкаха, като че се впуснаха в див, екзалтиран танец…
Но грамадният кръст, заради който бяхме дошли тук, стоеше здраво, твърдо, непоклатимо. Обрасъл през вековете с мъх и лишеи и гъсто обвит с лиани, той беше величав и мрачен.
Кръст от сребро? Ама че глупост!
Сергей Сергеевич се приближи до кръста, бавно, като опитен хирург пред операция, приготви инструментите си — приликата се подсилваше от това, че същевременно той си сложи гумени ръкавици, — а после, с разрешението на капитана на перуанския катер като старшо официално лице, се залови внимателно да лющи обраслия мъх.
Всички следяха като омагьосани движенията на ръцете му.
Ето мъхът е олющен… Под него се откри тъмна повърхност. Разбира се, това е камък, в никакъв случай сребро…
Но Волошин продължаваше стъргането… И изведнъж в светлината на нашите фенерчета под ръцете му блесна нещо! Още веднъж. Ето блесна отново…
— Трябва да вземем парченце за анализ, Казимир Павлович бързо ще го направи. Но няма съмнение, че това е сребро — рече Волошин, като отпусна ръце и се дръпна настрана, за да ни даде възможност да видим по-добре. — И то сребро от висока проба!
Един подир друг се приближавахме до кръста, някак молитвено пристъпяхме към него и оглеждахме святкащото с матов блясък квадратче посред разчистеното място. Да, разбира се, че беше метал.
— Отлели кръста, после го покрили с черна смола. Той бързо обрасъл с мъх и лишеи и придобил вехт и почтен вид — поясни Сергей Сергеевич. — И изглежда, че Мери Бластър е направила това, решила след гибелта на мъжа си да скрие по-сигурно съкровищата от предишните скривалища. И несъмнено по пиратски обичай после пратила всички свидетели на оня свят, за да не се разбъбрят.
Той няколко пъти тропна с крак и добави:
— Няма да се учудя, ако в основата на това кръстче се намери и скривалище със скъпоценни камъни.
И в тоя миг Барсак изведнъж нададе някакъв див, безумен вой и се просна по очи направо в лепкавата кал в подножието на кръста. Той блъскаше земята с ръце и просто се задавяше от ридания. Това беше същинска истерика!
Волошин бързо отряза с трионче малко късче от кръста за анализ и се залови да прибира инструментите си.
— Колко ли тона може да тежи? — коментираха моряците.
— Много!
Капитанът на перуанския катер и полицейският инспектор се съвещаваха полугласно за нещо, като от време на време поглеждаха загрижено кръста. За съжаление испански език не зная, но ако се съди по интонацията, те повториха любимата фраза на нашия капитан: „Ех, в каква каша ни забъркахте…“
Володя Кушнеренко потвърди това, като поясни:
— Обезпокоени са, не знаят какво да правят. Смятат, че сега при кръста трябва да се постави стража.
„Като се има предвид агресивността на «кралицата» и нейните «рицари», това никак не е излишно. Пък и няма да е толкова лесно да ги изловят в тия непроходими гъсталаци“ — помислих си и рекох:
— Ех, големи главоболия създадохте на всички, Сергей Сергеевич!
Волошин само се усмихна доволно и взе бавно да си бърше ръцете.
— Но как се сетихте, Сергей Сергеевич?
Най-после намерих свободна минутка да задам този въпрос.
Стояхме с Волошин на палубата и за последен път се любувахме на мрачните брегове на остров „Не дай боже!“. Още от ранно утро из целия кораб започна оная усърдна суетня, която винаги предвещава скорошно излизане на море. Приятно беше да се гледа как „Богатир“ оживява, пробуждайки се от унилата и дотегнала му вече дрямка. Навред сноват матроси, на широката маса в щурманската рубка вече са разстлани картите на ония примамливи краища, към които ни предстои да се отправим.
Скоро ще отплаваме!
— Питате как съм се сетил? — повтори замислено Сергей Сергеевич. — Сега май ми е по-трудно да възстановя в подробности целия мисловен процес. Пък и голяма част от него протичаше интуитивно. Бих могъл да ви отговоря като сър Исак Нютон на въпроса какво го подтикнало да открие закона за всемирното притегляне…
— И какво казал? Интересно.
— „Просто много мислих за това…“ Всъщност така може да се каже за всяко откритие. „Непрекъснато мислене“ — ето в кое е тайната.
— Но все пак не сте се сетили веднага.
— Естествено — съгласи се Волошин. — Като Леон Барсак, горкият, вчера едва не се побърка, в дъното на душата си аз също смятах, че все пак няма пушек без огън. Неслучайно именно този остров се ползва с такава слава! И защо ли са му дали такова зловещо име? Е, можеш да кръстиш открития от теб остров в чест на любимата си жена, това разбирам. Или пък за ознаменуване на някакво събитие. Но да кръстиш рожбата си „Не дай боже!“ или „Дано не се сбъдне!“… Явно е направено с цел, с някакъв таен смисъл, с намек.
Сергей Сергеевич поклати глава, помълча замислен, усмихна се на нещо и продължи:
— Разбира се, лингвистичните разсъждения още нищо не доказват. И много се ядосвах, че все не мога да схвана скрития намек. Дълго си блъсках главата. Защото действително целият остров отдавна е прекопан. Дори и да е имало тук съкровища, несъмнено вече са намерени. Обаче не е известно нищо за големи находки, а такива не могат да се скрият. За да стигнеш остров, непременно трябва да имаш кораб, а за него — екипаж. И ако наистина блесне злато, свидетелите на такова събитие рядко се разотиват тихо и мирно… Но все пак на острова трябва да има скрити съкровища! Е, разбира се, съкровища на Кито са твърде съмнителни, вече обясних това. Обаче Бич Божи действително дълги години е пиратствувал из тия води. Тук, на острова, той имал тайна база, значи, имало е и скривалища! И след гибелта му Мери честичко прескачала насам, неслучайно мълвата свързва този кръст тъкмо с нейното име…
Въпреки дъждовната завеса виждаме ясно кръста скривалище. Днес той не изглеждаше вече толкова мрачен и самотен: в подножието му, като на почетен караул, стърчаха двама часови в черни лъскави мушами.
Ние с Волошин се спогледахме и се усмихнахме.
— Да, та ето този кръст… Трудно ми е вече да обясня как се сетих. Знаете как става: мъчиш се, мъчиш се с колата — нищо не излиза. А после изведнъж нещо изщрака, скачи се както трябва, съедини се — и хоп, заработи! В случая може би ролята на такъв „съединител“ изиграха, колкото и да е чудно, скептичните възражения на Барсак. Спомняте ли си как разправяше, че целият остров от памтивека бил разкопан от иманярите и ако там има скрити някакви съкровища, сигурно дяволът ги е надарил с чудната способност да бъдат невидими и да не попадат в ничии ръце? „Но това е идея!“ — помислих аз. А и паметта ми подсказа остроумното положение, залегнало в основата на един отдавна четен чудесен разказ на Честъртън[32]. Там се описва убийство, което не са в състояние да разгадаят поради някакво своеобразно психологическо ослепяване. Оказва се, че мнозина са видели убиеца да излиза от къщата, но никой не го запомнил, само защото бил в униформа на раздавач. Обичайното, познато облекло сякаш го направило невидим — май такова е и заглавието на разказа: „Невидимият“.
— Остроумно!
— Много. И ето ви ползата от четенето! В мозъка ми стана нужното скачване, мислите ми заработиха трескаво… Къде може да бъде скрито съкровището, щом целият остров е разкопан от иманярите? Само пред очите на всички, където никой няма да го търси! И то в такъв вид, че и на ум няма да ти дойде — ето ти най-сигурното скривалище. Спомнете си и думите на пиратската дъщеря, за които спомена Барсак — е, за оскверняването на кръста и наказанието за богохулство. Разбира се, Леон ги тълкуваше неправилно. Всъщност Ани вероятно е знаела къде е скрила майка й съкровищата, само че по някаква неизвестна причина не успяла да ги изнесе от острова. Така че сметката на Мери Бластър била дяволска, но точна. Защото всички иманяри са много суеверни. Никому от тях не би му хрумнала кощунствената мисъл да разбута такъв кръст. И само аз, като убеден атеист и скептик, отърсен от всякакви суеверия, можах да погледна зловещия кръст с трезви и непредубедени очи. Така и сторих и, както виждате, не се излъгах.
— Но как се решихте все пак да ни поведете нощем натам, без първо да проверите предположенията си? Това беше рисковано.
— Е, нищо особено — отвърна Сергей Сергеевич, но с такъв лукав вид, че го изгледах внимателно.
— Чакайте… Значи, такова тайнствено „изпробване на апаратурата“ извършвахте там?! — досетих се най-после. — Тя е такава, че позволява да се вижда през стена, без да става нужда да се докосвате до нищо. Чудесно! Но, Сергей Сергеевич, на вас сигурно ви се полага известен дял от намерените съкровища?
Сергей Сергеевич ме погледна с интерес и попита:
— А вие наистина ли мислите, Николаич, че ще взема да претендирам за свой дял от пиратското наследство?
Аз се смутих, но за щастие басовото прощално изсвирване, което заглуши всички шумове и гласове, ме избави от отговор на ехидния му въпрос.
Котвите бяха вече вдигнати. Телеграфът иззвъня весело. Нашият „Богатир“ бавно и величествено тръгна към открития океан.
От катера ни махаха прощално и ни приветствуваха с напевни, проточени изсвирвания. Видяхме, че Барсак също се опитва да маха, почти увиснал на бордовия леер. Да, тежък се бе оказал ударът за него.
— И тъй, както е казал старецът Хораций: „Плавай по благодатните морета, устремил взор във всичко, що е достойно за мъдър и почтен човек…“ — произнесе Волошин прочувствено, когато настъпи тишина, нарушавана само от приятното шумолене на разпенената вълна зад борда.
Чудният остров с такова зловещо, но за щастие неоправдало се за нас име „Дано не се сбъдне!“ изчезваше като сив призрак зад дъждовната завеса. А ние плавахме към слънцето и ясното време, към нови приключения и открития.
При това плаване действително имахме късмет да видим много интересни неща и да преживеем доста приключения — надявам се и за тях да разкажа. А дотогава, изпреварвайки малко времето — знаете ли какво се оказа най-сензационно и изумително? Намирането на съкровището? Как не!
Сега остров Абсит се споменава постоянно в научните списания на всички езици. Само миналата година са го посетили шест научни експедиции. И все заради безкрилите папагали!
Особено привлича учените загадката около произхода им. Как са попаднали на острова крилатите предшественици на тези папагали от другия край на Земята? Дали ги е докарал някой от пиратите? Но не биха могли за две-три столетия да загубят крилата си и да се превърнат фактически в съвсем нов вид — нима еволюцията може да се развива с такива бързи темпове? Или… Или пък залутаното в океана островче е било посещавано от хора — и то пришълци от Африка! — още в далечна древност?
А дали предшествениците на загадъчните папагали всъщност не са долетели дотук сами през два континента и океана, когато още са имали крила?
Както виждате, загадки много. И странните птички, които бяхме донесли от Острова на съкровищата (три чифта от тези интересни папагалчета отлично се приспособиха в една просторна площадка-кафез), може скоро да затъмнят със славата си пиратския папагал на еднокракия Джон Силвър[33], макар че, колкото и да се мъчеше неуморният Сергей Сергеевич, така и не успя да ги научи да крещят:
— Пиастри! Пиастри! Пиастри!
Тайната на „Лолита“
— Май доста отдавна не сме преживявали никакви приключения — каза ми Волошин. — Не мислите ли и вие така, Николаевич? Животът става блудкав и скучен.
Не искам да се показвам суеверен, но, честна дума, понякога ми се струва, че Сергей Сергеевич притежава чудесната дарба да предизвиква необикновени събития… Така стана и сега, макар че в момента, когато Волошин произнасяше тези думи, абсолютно нищо наоколо не предвещаваше каквито и да било приключения.
Стояхме с него на бака и се любувахме как острият вълнорез на нашия „Богатир“ пори синкавозелената вода и тя оживява, надига се като снежнобяла пяна.
С часове можеш да се любуваш на това. Както и да стоиш на кърмата и да изпровождаш с поглед бягащите към далечината, към хоризонта пенести, постепенно уталожващи се талази, които най-после се стопяват в безбрежния океански простор. Често заварвах дори капитанът Аркадий Платонович да прекарва времето си така. Сложил единия си крак на напречната греда на леерната стойка, облакътен на коляно и подпрял брадата си с ръка, той можеше дълго да стои потънал в някакви мисли, известни само нему.
Някъде зад края на небето останаха островите Пасха, Маркизките острови, възпети от Мелвил, остров Питкерн, където бунтовниците от „Баунти“ основали прочутата колония. Също тъй зад хоризонта ще останат Дружествените острови с техния прославен бисер — Таити. А ние минаваме край тях по строго определен курс, съобразен с работата ни.
Нашият „Богатир“ е истински плаващ институт с двайсет и шест лаборатории. Ние си имаме собствен изчислителен център с най-нова електронноизчислителна машина, три въртолета и дори малък дирижабъл, който в разглобен вид се съхранява в трюма. Имаме мезоскаф, способен да се потапя на дълбочина до един километър и да взема със стоманени щипки проби от дъното. Имаме огромно количество всякакви сложни уреди. Те позволяват на учените от повече от четиридесет специалности да изучават едновременно и дълбочините на океана, и вълните по неговата повърхност, и теченията, и всичко, което става в атмосферата на височина до няколко десетки километра, накъдето при нужда излитат ракети, пуснати от специална площадка.
Ние се занимаваме с наука и затова плаваме в пустиня, настрана от утъпканите морски пътища. Плаваме, като се спираме за така наречените океански станции — тогава „Богатир“ ляга в дрейф или застава на плаващи котви, и учените спущат в океанските дълбини уреди или издигат в небето метеорологични ракети, или от лодки, които отплават на различни разстояния от кораба, хвърлят във водата специални дълбочинни бомби, така че по разпространяването на звука от техните взривове, сякаш с помощта на миниатюрно изкуствено земетресение, да научат нещо за строежа на океанското дъно.
После пак идват дълги дни на отмерено плаване из пустия океан.
Учените, разбира се, не можеха да скучаят. Всяка станция донасяше толкова много материали, че обработването им запълваше цялото време до късна вечер. На обед и на вечеря в каюткомпанията, която приличаше на ресторантски салон, учените идваха с безизразни лица, толкова погълнати от мислите си, че ставаше нужда сервитьорките Настенка и Люда по няколко пъти да питат все едно и също:
— Котлети ли искате, Иван Андреевич, или шишкебап?
— Къде отивате, Генадий Петрович? Та вие не сте яли второ.
Чак вечерта, когато над океана се издигнеше огромна, сякаш току-що създадена луна и звезди обсипваха небето, лъхналата прохлада примамваше всички на палубата и учените отново ставаха обикновени хора. За десети път гледаха едни и същи филми. А често просто дрънкаха на китари, тихичко си тананикаха всевъзможни романтични балади, съчинени от самите тях. Или завързваха безкрайни разговори, тържествено наричани „Клуб на разказвачите“.
Разбира се, и на Сергей Сергеевич Волошин никак не му бе скучно да се занимава по цели дни в лабораторията си за нова техника. А и всичките му вечери бяха заети, тъй като именно Волошин е почетен председател и главен повествовател на „Клуба на разказвачите“. Обаче Сергей Сергеевич има такъв характер, че всичко това му беше недостатъчно и душата му ненаситно жадуваше за приключения.
Тъй че фразата му — „доста отдавна не сме преживявали никакви приключения“ — напълно можеше да послужи за призивен сигнал…
Като се засмях, аз се обърнах към Волошин, за да му кажа това, но не успях, защото внезапно с учудване забелязах, че Сергей Сергеевич, забравил всичко, просто е впил очи в окулярите на своя превъзходен бинокъл, с който много се гордееше.
Разбира се, няма нищо чудно в това, че човек, плаващ в Тихия океан, гледа с бинокъл. Учудих се накъде именно бе насочил Сергей Сергеевич бинокъла: към рулевата рубка. Наистина на „Богатир“ надстройките са доста величествени, високи колкото девететажна къща и дори повече. Но все пак не са Монблан, към чийто връх би заслужавало да се насочи силен морски бинокъл, за да се види какво става там.
Междувременно Сергей Сергеевич изсумтя озадачено и бързо премести поглед натам, където океанът незабележимо преминаваше в небосвод. Без да откъсва очи от бинокъла, той повдигна недоумяващо рамене и пак взе да разглежда рулевата рубка.
— Интересно, защо се разтичаха? — промърмори той.
— Кои? — запитах аз.
— Ами там, на мостика. Забелязали са нещо на хоризонта отгоре, а аз нищо не виждам оттук.
Взех бинокъла от ръцете му и погледнах какво става на мостика. Капитанът и вахтеният секънд, както се нарича на морски жаргон вторият помощник-капитан, моят добър приятел Володя Кушнеренко, бяха кой знае защо разтревожени. Капитанът гледаше с бинокъла някъде надясно от нашия курс. В ръцете на Володя също имаше бинокъл. Секъндът обясняваше нещо на капитана, мърдайки беззвучно устни в окуляра на моя бинокъл, като на ням филм.
Погледнах с бинокъла си натам, накъдето гледаше с такова внимание капитанът — и като Волошин също нищо не забелязах.
Той закрачи по палубата. Аз забързах подире му.
На „външни лица“ — а Аркадий Платонович смяташе за такива всички, с изключение на вахтените — изобщо се забраняваше да ходят на мостика. Нашият капитан, плавал по всички морета и океани в течение на половин век, беше човек с прекрасна душа, деликатен, отзивчив, добър, а на вид дори много добродушен — пълен, с обло лице, плешив, с ленива клатеща се походка. Но не търпеше ни най-малки отклонения от морската дисциплина и поддържаше здрав ред на „Богатир“ — „като на крайцер“, според лаконичното, но изразително определение на Володя Кушнеренко, който доскоро е бил военен моряк.
Наистина ние с Волошин постепенно успяхме „да дресираме“ Аркадий Платонович и да си издействуваме известна привилегия, за да прескачаме понякога на мостика: Волошин — като началник на една от най-важните лаборатории, аз — като представител на печата.
Влязохме в рулевата рубка тихичко, като гледахме да останем съвсем незабележими. Но и без туй отначало никой не ни забеляза. Кърмчията, скован от присъствието на капитана, не откъсваше очи от компаса. А капитанът и вахтеният щурман наблюдаваха нещо, което ние не можехме да видим от, палубата.
— Или всички там са се изпонапили и спят, или дявол знае какво става — проговори капитанът с непривична неувереност в гласа, без да откъсва очи от бинокъла.
— Да, вървят зигзаг, като пияни — потвърди загрижено щурманът. — Пък и не лежат в дрейф, Аркадий Платонович, ами се движат с опънато ветрило.
— Необяснимо — изръмжа капитанът.
— Там май има втори кораб, Аркадий Платонович — додаде секъндът. — Виждате ли, малко по-нататък и с три градуса по-надясно.
— Къде? Нещата ти се виждат двойни. Но е вярно. Не, той е около три мили по-нататък и се отдалечава, движи се в курс сто и двайсет. Още ли не отговарят на сигналите? — попита капитанът, като за миг свали бинокъла и бегло плъзна по лицата ни загрижен поглед, който изведнъж стана още по-мрачен.
Секъндът вдигна телефонната слушалка и запита:
— Радиостанцията ли е? Не успяхте ли да се свържете? — послуша малко и като сложи слушалката, доложи: — Не, Аркадий Платонович, не отговарят. Пък и едва ли имат на борда си радиостанция. Зная ги аз тия корабчета. Прилича на шхуна, само че нещо става с ветрилата й, погледнете, Аркадий Платонович. Опънат е само гротът[34], даже гроттопселът[35] не е вдигнат, а предната мачта е съвсем гола.
Капитанът не отговори нищо.
— Какво става, Володя? — политах тихичко щурмана.
— Някакво корабче се мотае. Движи се с опънато ветрило, като пияно, кандилка се насам-натам — отвърна той все тъй тихо.
— Петнадесет градуса надясно — изкомандува капитанът властно, без да повишава много глас.
— Тъй вярно, петнайсет градуса надясно! — повтори кърмчията, натискайки копчетата на командното табло.
На такива големи модерни кораби като „Богатир“ отдавна няма помен от традиционните щурвали. Те са заменени с кормилни колонки с лостчета и копчета.
Поглеждайки големия часовник, окачен на стената, секъндът моментално отбеляза в корабния дневник промяната на курса. Нашият Володя е много точен, личи военната му подготовка.
— Да се приближим ли, Аркадий Платонович? — попита щурманът.
— Ще трябва.
Аз дръпнах предпазливо Волошин за ръкава и когато Сергей Сергеевич се откъсна от бинокъла и ме погледна въпросително, с глава му показах вратата на рубката, а после с очи — загрижения капитан. Волошин кимна с разбиране и двамата напуснахме рубката, без да дочакаме да ни изгонят.
— Какво има там, Сергей Сергеевич? — запитах, когато излязохме на палубата. — Дайте да хвърля око.
Той ми подаде бинокъла и аз видях едно малко двумачтово корабче. На кърмата му с едри бели букви беше написано името: „Лолита“. Само ветрилото на задната мачта бе вдигнато. Вятърът го надуваше и корабчето плаваше доста бързо, ако се съди по белите крила на разпенената вода около вълнореза. И същевременно се движеше някак неуверено. От време на време забиваше прекомерно дълбоко нос в биещите го вълни и тревожно се дърпаше ту на една, ту на друга страна.
На палубата на загадъчното корабче не открих нито един човек, макар че я оглеждах с бинокъла внимателно, метър по метър, от носа до кърмата.
Като промърмори нещо, Волошин тръгна обратно към рубката.
— Подхвърлете думица и за мен, Сергей Сергеевич! — подвикнах аз, сещайки се къде и защо отива.
И ето, намалявайки скорост, ние плаваме недалеч от странния кораб. Опасно е да се приближаваме повече, защото нали не се управлява и току-виж, че се врязал в нашия борд.
Макар че вече няколко пъти давахме тревожни, басови сигнали със сирената, до нас достигаше само нещо като квичене, а после сякаш кукуригане на петел.
Шхуната явно беше напусната от екипажа си. Но защо продължаваше да се носи стремително по вълните? И ако се съди по плиткото газене (така казваха опитните моряци около мен), едва ли е повредена, пробита. В трюмовете й няма насъбрана вода.
Ала защо екипажът е изоставил шхуната, дори без да прибере ветрилото?
— Пригответе лодка, момчета…
Като чух това, аз побързах да си пробия път натам, където матросите под ръководството на боцмана Петрович, набит здравеняк с великолепни мустаци, с които много се гордееше, чевръсто слагаха в лодката, освободена от брезентовото покривало, всякаква екипировка. Това ставаше под наблюдение на Волошин и Володя Кушнеренко. Изглежда на секънда бяха възложили да ръководи обследването на загадъчната шхуна. А аз?!
— Какво се пречкате, Николаевич? — каза ми Волошин с твърде строг тон, като смигна. — Домъкнете по-скоро звуковия си бележник — и в лодката. Заповядано ни е да ви вземем за секретар, за да опишете подробно всичко, да не пропуснете нищо.
След минута, въоръжен с магнетофон, бележници, взел за всеки случай и фотоапарат, аз се върнах на палубата.
Лодката вече се люлееше плавно върху вълните. Спуснахме се един подир друг по стълбата в нея.
Предпазливо, за да не ни блъсне, ние се приближихме до борда на изоставената шхуна. Фалшбордът беше съвсем нисък, не представляваше трудност да се прекрачи.
Двама моряци се притеглиха ловко с ръце и се покатериха на палубата. Подхвърлиха им краищата на швартовите въжета. Те ги вързаха, подадоха ни ръце и ние един след друг се качихме на борда на шхуната.
— Само че нищо да не се пипа и изобщо без излишно шляене насам-нататък! — заповяда Волошин, като вдигна ръка.
Известно време стояхме мълчаливо, оглеждайки се с любопитство.
Шхуната не беше голяма — около двайсет метра дълга по водолинията, както измериха точно матросите след време. На кърмата се извисяваше малка надстройка, която приличаше повече на занемарена барачка, отколкото на рубка.
Палубата беше мръсна, отдавна немита, цялата измацана с някакви подозрителни петна. Някои от тях ми се сториха засъхнала кръв — или въображението ми вече се бе разпалило? Впрочем, както се изясни впоследствие, абсолютно всеки от нас е останал със същото впечатление от тези петна.
— Да, доста отдавна не са чистили — поклати глава боцманът.
На около три метра от мястото, където стояхме, до десния борд, на палубата се търкаляше брадва с щърбаво, назъбено острие. Тук-там тя също беше покрита с твърде подозрителна червеникава ръжда.
А на бака на палубата стоеше фенер с опушено стъкло. До него лежаха разпънат акордеон, сякаш току-що е свирено с него, китара с мръсна, някога алена презрамка, цялата облепена със снимки на подканящо усмихващи се полуголи хубавици, а на четири купчинки бяха сложени оръфани и омазнени карти — едни на правилно тесте, други — небрежно, ветрилообразно.
Но изведнъж усиленият от мегафона глас на капитана загърмя като от небето и ни накара всички да трепнем и да се озърнем:
— Щурмане! Какво, заспахте ли? Докога ще стоите като сомнамбули? Сваляйте ветрилото и поставете шхуната в дрейф. И по-бързо се връщайте, стига сте се разтакавали. Нямаме време за чакане.
— Боцмане — опомни се секъндът, — сваляйте ветрилото. Сложете някого на кормилото, та шхуната да не криволичи.
— Тъй вярно, свалям ветрилото! — отвърна боцманът.
Волошин го опря:
— Чакайте, другари. Първо, всичко трябва да се фотографира и опише подробно. Ще бъде нужно за следствието.
Аз се залових да фотографирам мачтите и ветрилото от различни точки, при което открихме на носа на шхуната кафез, в който се измъчваха от глад три кокошки, един петел с увиснал гребен и една жално квичаща свиня, чиито ребра прозираха под кожата.
Поднесох на секънда микрофона на магнетофона и той започна усърдно да изрежда:
— Значи така. Лодката я няма. Вдигнат е само гротът. Ветрилото е старо, окърпено, тук-там съдрано на парцали…
Като завърши огледа, секъндът заповяда да се свали ветрилото. Един от матросите отиде на шканците[36] и внезапно извика:
— Владимир Василиевич, гледайте какво намерих!
Всички се завтекоха към него.
И видяхме на палубата до рубката да се търкаля нещо като голям кинжал или малък меч с извито острие.
— Малайски кинжал — крис — каза всезнаещият Волошин. — Не го пипайте.
Аз фотографирах лежащия на мръсната палуба кинжал, а Сергей Сергеевич извади от джоба си гумени лабораторни ръкавици, които, изглежда, предвидливо бе взел със себе си, сложи ги на ръцете си и като приклекна, внимателно очерта кинжала с тебешир, за да отбележи точното му място.
После минахме на шканците. Този пост за управление, където се намират компасът и кормилото, се оказа просто ниска площадка между рубката и масата, на която очевидно всички са се хранили направо на палубата.
Кормилото не беше закрепено и се въртеше свободно на всички страни, сякаш го управляваше невидим човек.
Спогледахме се. Един от матросите по знак на секънда застана на кормилото, за да не лъкатуши шхуната.
— Как ли стоят тук на вахта? Неудобно — оплака се матросът. — Също като в процеп.
Кормилото действително беше разположено в много тясно килерче между стената на рубката и масата. Горницата на масата беше като лакирана от мазните следи на много ядене и пиене.
Точно тук, до масата, в голям тенекиен сандък с пясък стоеше почернял от пушек и сажди примус. Сандъкът, изглежда, е служил за камбуз, където готвачът е готвел. До него имаше отворена каса с месни консерви. В нея бяха останали още няколко кутии. Защо моряците не са ги взели, когато напускали кораба? Сигурно много са бързали?
Огледахме двата трюма — носовия, по-големия, натъпкан догоре с торби воняща копра[37], и по-малкия на кърмата. За него водеше люк, разположен до самата рубка, която приличаше на кокошарник. А и капакът на този люк кой знае защо не беше затворен както трябва, а отместен настрана.
В кърмовия люк намерихме няколко торби със зелени кафеени зърна и три бъчвички. В тях имаше алкохол, което лесно можеше да се познае по силната миризма, идеща от една от бъчвичките, вече отчасти опразнена и недобре запушена.
После огледахме рубката. Отворихме шперплатовата врата (на нея зееше голяма кръгла дупка) и влязохме в тясно коридорче. От двете му страни бяха разположени малки каюти.
Надникнахме през първата отворена врата.
— Фу, че вони — промърмори секъндът. — Пък и тъмно като в мазе.
Изведнъж в най-далечния ъгъл на каютата някой с неприятен, дрезгав, раздразнен глас изкряска нещо на непознат език.
— Кой сте вие? Къде сте? — запита на френски щурманът, насочвайки лъча на фенерчето си към ъгъла.
Там нямаше никого. На пода тъмнееше купчина парцали.
Същият глас като че ли отново изкряска същата фраза на непознатия език.
Волошин плъзна лъча на фенерчето по-нагоре и видяхме увиснал под тавана на каютата кафез, а в него — голям папагал със закривена човка. Пъстрата му перушина преливаше под лъча на фенерчето във всички цветове на дъгата. Килнал глава настрана, папагалът ни разглеждаше с любопитство. Светлината на фенерчето се отразяваше в очите му, те лъщяха като два кървави рубина.
— Тю да се не види, изплаши ни — промърмори секъндът, като побутна фуражката към врата си. — Глупак си ти, папагалчо. Я кажи: „Папагалчо е глупак!“
Но папагалът не отговори, размаха надменно крила и взе да се люлее на пръчицата.
Ние дръпнахме мръсното перденце, което закриваше илюминатора, и се заловихме да оглеждаме каютата.
— Сигурно е капитанската — рече секъндът.
Каютата беше тясна, малко по-широка от хубав платнен гардероб. Тесничка неоправена койка с мръсни, смачкани на топка чаршафи. Имаш впечатление, като че ли човекът току-що е скочил от нея и е побягнал панически.
Малката маса беше цялата отрупана: начената бутилка ром, празна стъклена чаша, очукано алуминиево канче със засъхнали останки от недопито кафе, спиртник, а до него електрически котлон, изцапан с утайка на кафе и загоряла мазнина. Тук лежеше също златен часовник, а до него, на алуминиева чиния, някаква странна метална питчица с неправилна форма.
— Изглежда, калай — произнесе Волошин озадачено, — но за какъв дявол е трябвало да го разтопяват и да го държат на масата в капитанската каюта?
В чекмеджето на масата намерихме оръфана книжка с домакински сметки, ако се съди по безкрайните колонки с цифри и някакви условни знаци, малко дребни пари в монети от най-различни валути и една измачкана и съвсем протъркана по прегънките хартийка, някакво удостоверение на френски език с полуотлепена снимка на мрачен шишко е подпухнало лице, рошави мустаци и зли очи, изпъкнали като у мопс-играчка.
— Шкиперско[38] удостоверение на собственика на шхуната „Лолита“, капитан Луис Френе — преведе секъндът. — Издадено в Папеете, Таити, на шести януари 1963 година.
— Е, поне името на капитана узнахме — каза Волошин. — И знаем дори как е изглеждал. Не бих казал, че е симпатичен. Трябва да вземем удостоверението със себе си. А впрочем сложете го обратно, Володя. И да не ровим из масите, а още повече из джобовете. Не е наша работа. Нека детективите се занимават с това.
Корабен дневник никъде не намерихме.
В ъгъла на каютата с яки болтове беше завинтен за палубата малък железен сандък с огромен катинар. Изглежда е служил за каса. На капака на сандъка се забелязваха няколко дълбоки вдлъбнатини, сякаш го бяха удряли с нещо, опитвайки се да го разбият. Но катинарът стоеше непокътнат.
Спогледахме се многозначително.
— Весели работи май са се вършили на тази шхуна — поклати глава Волошин.
Възможно е в този сандък да са се пазили корабните документи и други книжа. Но ние, разбира се, не се заехме да го разбиваме.
— Добре, да отбележим някои подробности — рече Сергей Сергеевич, показвайки ми с жест да приближа повече микрофона. — На масата лежи златен часовник швейцарска марка, спрял на четири часа и двайсет минути. Корабен дневник не е намерен. На етажерка над койката стои добре опушена конопена лула с нахапан мундщук и гумирана кесийка с тютюн за лула.
Като отчупи ловко с пинцет от металната питка, Волошин додаде сериозно:
— Всички предмети и пари са оставени на местата си и точно в положението, в което са намерени. От металното блокче е взета малка мостра за уточняване на състава му.
Сергей Сергеевич още веднъж огледа внимателно наоколо, за да провери дали не е пропуснал нещо, и внезапно, като се намръщи, с вид на същински Шерлок Холмс — липсваше му само традиционната лула между зъбите, но няма как, Волошин не пуши, — се залови да разглежда мръсното стъкло на илюминатора.
— Да — произнесе той многозначително, доближавайки микрофона до устата си. — На стъклото на илюминатора дупка с пукнатини наоколо и разтопени краища с диаметър — той замълча за минутка, извади от джоба си шублер, с който никога не се разделяше, и измери внимателно дупката, — диаметърът шест милиметра и седем десети. Ако се съди по вида й — добави Волошин тържествено, — напълно възможно е дупката да е пробита от куршум. Би трябвало да се потърси куршумът — додаде Волошин, като изключи микрофона и се огледа загрижено. — Той или е заседнал в стената, или се търкаля някъде на пода.
— Сергей Сергеевич, какво, да не сме детективи? — замоли се щурманът. — Не е наша работа да търсим куршуми. Нали сам казахте, нека детективите се занимават с това. А ние трябва само да съставим протокол, че на шхуната не е намерен екипаж и не се знае къде се е дянал. И то по-бързо — добави той многозначително, — иначе капитанът главата ми ще откъсне, а и вие ще си изпатите.
Намекът, че е напълно вероятно капитанът да ни мъмри, подействува дори на Волошин. Като огледа още веднъж с ястребов поглед каютата, той с явно съжаление каза:
— Добре, да вървим нататък.
Огледахме другите две, също тъй мънички и мръсни каютки. В едната изглежда бе живял суперкаргото — помощник-капитанът, отговарящ за товара, — защото в ъгъла й бяха струпани на куп нови-новенички гуменки, стъкълца с одеколон и няколко топа пъстър плат — останки от непродадена стока.
Другата каюта навярно беше предназначена за привилегировани пътници, но бе съвсем празна и мрачна. В нея нямаше дори лампа, а неоправената койка приличаше на ковчег.
После надзърнахме в още по-мрачния и мръсен кубрик на екипажа, в малкото машинно отделение, където миришеше силно на бензинови пари. Тук Волошин, напротив, никак не се задържа, а буквално от един бегъл поглед определи:
— Моторът е доста стар, „Рено“, страшно занемарен, но в изправност. Напълно годен за работа. А и динамото е в ред.
Няма да се заловя да изреждам всичко, което видяхме и записахме подробно, за да съставим след това обстоен протокол. Ще отбележа само това, което ни се стори странно и подозрително.
Във всички каюти раклите бяха затворени, в бързината явно нищо не беше взето от тях. Куфарчетата, чантите, както и дрехите и приличните вещи, се оказаха непокътнати.
В малката пътническа каюта, където едва проникваше светлина през мръсното и при това до половина боядисано в бяло стъкло на единствения илюминатор, а лампа въобще нямаше, на масата лежеше лист от бележник, откъснат небрежно, на бърза ръка. На него беше написано на английски: „Моя мила женичке! Скоро…“ — тук започнатото изречение прекъсваше. Беше съвсем очевидно, че някакво неочаквано произшествие е попречило да бъде дописано. Тук се търкаляше също химикалка и недопушена лула, натъпкана с изгорял тютюн.
Над масата в кубрика, освен електрическата лампа висеше и друга като тая на палубата, но в нея бе останала съвсем малко газ, неизгоряла докрай. Значи, са я угасили, преди да излязат.
На масата пред евтиното огледалце е отчупено ъгълче стоеше алуминиева чашка със засъхнала пяна, самобръсначка и туба с крем.
На другия край на масата видяхме две калаени чинии с остатъци от някакво ядене. Под погнусените ни погледи Сергей Сергеевич взе с лъжичка по малко от всяка чиния, сложи „пробите“ в бурканчета с шлифовани капачки и многозначително поясни:
— Трябва да се запази в хладилника. За експертиза.
Щурманът обърна внимание, че изглежда са се опитвали да изкъртят компаса от нактоуза[39], но са се отказали.
Не можахме да открием никакви навигационни уреди и вахтен дневник.
На кораба бяха останали напълно достатъчно продукти. Не само всевъзможни консерви, но и кутии с бира. В резервоара — ръждясала цистерна — се намери достатъчно питейна вода, макар и отвратителна на вкус.
Какво е накарало екипажа буквално да избяга от кораба? Какво го е уплашило?
— Май са бягали презглава. Даже лулите си оставили. Че кой моряк ще забрави лулата си? — поклати глава боцманът.
Запечатахме вратите на всички каюти, кубрика и носовия трюм. А капака на кърмовия трюм просто оставихме притворен — така, както го бяхме заварили, само че го покрихме с брезент, също и картите, които се търкаляха на палубата ведно с акордеона и китарата, за да остане всичко запазено и непокътнато, ако внезапно задуха вятър или завали дъжд.
— А какво да правим с кокошките и със свинята, Владимир Василиевич? — попита боцманът. — Жалко ще бъде, ако умрат тук. А и папагалът.
— Ще ги оставим тук — рече секъндът, — иначе ако се изтърсим на „Богатир“ с такава менажерия, кепът[40] ще ни откъсне главите. Пък и не бива да ги пипаме, нека стоят на мястото — додаде той, поглеждайки Волошин. — После ще пратим някой моряк с лодката.
Волошин кимна одобрително и каза.
— Папагала, виж, можем да вземем. Рядка птица, ще бъде жалко да загине. А ако трябва, ще покажем на детектива къде е бил закачен кафезът. Кукичката ще си остане на мястото. Пък и нали фотографирахме къде е висял.
Когато се върнахме на „Богатир“, секъндът и Волошин докладваха накратко на капитана какво сме видели на изоставената шхуна.
— Всичко е записано, ако трябва, ще съставим подробен протокол — завърши Волошин.
— Трябва — кимна капитанът.
— Как мислите, Андрей Платонович, какво ли е могло да им се случи? — попитах аз.
Капитанът повдигна рамене и отговори неопределено:
— Всичко става в морето.
Гледахме от височината на мостика „Лолита“, която се поклащаше лениво върху вълните съвсем близа до нас.
— Н-да, още една загадка на океана — каза Волошин замислено.
Но долетялото от изоставената шхуна силно квичене ни попречи да изпаднем във философско-мистично настроение.
— Ех, че се дере — рече Аркадий Платонович като се намръщи болезнено. — Сякаш я колят.
И без да се обръща, само с променен тон, твърдо уверен, че ще го чуят всички, които трябва, заповяда:
— Да се прати там някой моряк. Да нахрани и напои свинята и птиците, да върже буксирното въже. Морякът да стои на кормилото, за да не кривуличи шхуната.
— Слушам, да се прати вахтен на шхуната! — отвърна шефът — постъпилият след Володя на вахта старши помощник, и запита капитана: — Значи, ще я влачим, Аркадий Платонович?
— Ще се наложи. Трябва да докладваме на началството. Както решат.
Първият и вторият помощник си размениха мрачни разбиращи погледи.
Паузата, изглежда, се проточи недопустимо дълго, защото капитанът се обърна и погледна изразителна шефа: един вид какво има, защо се мотаете?
Тогава чифът, измервайки под око мен и Волошин, каза с известно смущение:
— Може ли да изпратим двама моряци, Аркадий Платонович?
Капитанът го погледна, усмихна се и разреши:
— Добре, нека бъдат на вахта по двама: хора имаме достатъчно.
— Слушам! — тръгна чифът към вратата.
Ние с Волошин се погледнахме весело. Разбира се, не беше трудно да се досетим защо шефът поиска разрешение да изпрати двама моряци да дежурят на шхуната: един би се чувствувал там неудобно, особено нощем.
— Да, и предайте радиограма до Папеете — спря капитанът помощника. — Папеете е май пристанището, където са зачислени? — извърна се той към секънда.
— Вероятно, Аркадий Платонович.
— Съчинете нещо по-кратко, но ясно — обърна се капитанът отново към вахтения щурман. — Например на еди-кое си място е открита изоставена от екипажа си моторно-ветроходна шхуна „Лолита“ от вашето пристанище. Молим да съобщите не знаете ли какво й се е случило. Впрочем недейте, аз ще отида сам в радиостанцията. Ето ми нови главоболия.
По-късно Володя Кушнеренко обясни на двама ни с Волошин какво безпокоеше толкова капитана. Според международните морски закони напуснат от екипажа си кораб става собственост на тоя, който го намери и спаси. Но какво да правим с тая шхуна? Та не можем да я мъкнем на буксир през океана чак до Владивосток! Това ще провали цялата научна работа.
За щастие, след продължителни преговори по радиото началството издаде следното мъдро нареждане: да се свържем с властите на Таити и да им предадем шхуната безвъзмездно, като помолим да изпратят влекач за нея.
— Съчинете им по-вежлива телеграма до Папеете — заповяда развеселилият се капитан на помощника. — Нека изпратят влекач за подаръка, а междувременно ние ще я довлечем до тях. Съобщете приблизителния курс, а за времето и мястото на срещата кажете, ще се разберем допълнително, в зависимост от обстановката. Не ще и дума, все пак тази хубавица доста ще ни забави. Кога горе-долу е напусната? — попита капитанът секънда. — Преди колко дни?
— Трудно е да се каже, Аркадий Платонович. Нали няма вахтен дневник, а в личните книжа не сме се ровили.
— И правилно сте постъпили — кимна капитанът. — Нали не сте детективи. Добре, вървете да напишете протокола. И не се увличайте в излишни подробности.
Затворихме се тримата в каютата на секънда и се заловихме да съставяме подробен протокол за всичко, което бяхме видели на изоставената шхуна, като гледахме да не пропуснем нищо съществено.
Дълго се бъхтахме с тая работа. Дори закъсняхме за обеда, но въпреки това не успяхме да я завършим.
В каюткомпанията, разбира се, всички се нахвърлиха да ни разпитват какво сме видели на шхуната. Волошин понечи да разказва, но после замоли:
— Братлета, оставете ни да похапнем! Пък и не сме завършили още тоя проклет протокол. Главата ми вече се е надула. Довечера всичко ще ви разправя.
Като хапнахме набързо, пак се запретнахме за работа.
В това време, както ни разказа секъндът, успели да се свържат с брега. От Папеете обещали да изпратят на сутринта спасителен влекач да поеме от нас „Лолита“.
— Потвърдиха, че капитанът на шхуната се нарича Луис Френе, нито испанец, нито французин, местен човек. Екипажът се състоял от девет души, все полинезийци, местни, плюс помощник — суперкарго — и готвач. На кораба имало и пътници, и то, казват, много, четиридесет души — завърши Володя.
— Четиридесет? — повторих недоверчиво. — Че къде са могли да се сместят в тоя кокошарник?
— Виж и аз почвам да се съмнявам — поклати глава секъндът. — Да не би радистът да е сбъркал? Макар че впрочем те са нощували на палубата. Каютите са сигурно само за бели пътници.
На вечеря, разбира се, разговорите се въртяха все около загадъчната шхуна. Сергей Сергеевич вдигна ръка, молейки за тишина, и рече:
— Хайде да направим така. Аз няма да ви разказвам нищо, а просто ще ви прочета протокола, дано не сме се потили напразно цял ден над него. Аркадий Платонович разреши — обърна се Волошин към капитана, седнал на мястото си начело на масата.
Капитанът се навъси и замълча. Но Сергеевич продължи, като че не забеляза това:
— А ако възникнат въпроси, после ще се занимаем с тях. Що се отнася до разпространителите на слухове, че уж било намерено кюлче загадъчен метал, мога да ви съобщя, че то е, както впрочем предположих веднага, най-обикновен калай с малък примес от месинг. Все пак — додаде той, като помълча — тази малка пластинка продължава да бъде загадъчна, защото кому и защо му е потрябвало да разтапя някакъв си предмет от калай? Е, впрочем загадките изобщо не са малко, после ще се опитаме да ги разгледаме подробно.
Волошин сложи полека пред себе си съставения от нас протокол, явно наслаждавайки се на всеобщото мъчително нетърпение, бавно махна кламерите от листата и зачете тържествено.
Вече знаете какво видяхме на шхуната, затова няма да си правя труда да го повтарям.
Докато Сергей Сергеевич четеше, цареше просто мъртва тишина. Всички сякаш слушаха приказка, затаили дъх, дори сервитьорките Настенка и Люда и подалият се от вратата главен готвач Никодим Степанович с колосана шапчица.
Само Володя Кушнеренко шепнеше като заговорник, превеждайки думите на Волошин на нашия американски гост, известния специалист по геология на морското дъно професор Дейвид Карсън, поканен да участвува в експедицията. Той едва-що започва да учи руски език, затова винаги седи до Володя, който му служи за преводач.
Карсън, висок, вече побеляващ, но стегнат като спортист и късо подстриган, синеок, с белег на брадата, слушаше внимателно, като от време на време кимаше и поглеждаше одобрително Волошин, сякаш потвърждаваше казаното.
Тишината продължи известно време, след като Волошин свърши четенето. А после — същинска експлозия: всички заговориха, смееха се и се прекъсваха един друг:
— Какво ли е могло да им се случи?
— Къде ли са изчезнали всичките?
— Вълна ги е отнесла.
— Да, отнесла хората, а картите, китарата и акордеона оставила.
— Да, изглежда, че през цялото време, докато плавала без екипаж, не е имало вятър, щом дори картите не са издухани зад борда.
— Разбира се, че времето е било тихо. Иначе всичко щяло да бъде отнесено от палубата, нито чинии ще се задържат на масата в кубрика, нито самобръсначка с огледалце.
— Да, в нещо друго е причината.
— Не ще и дума, нападнали са ги пирати!
— А защо нищо не са взели? Даже златния часовник в капитанската каюта.
— Да, Льова, право казваш. Какви са тия пирати, щом са задигнали капитана, целия екипаж и пътниците, а товара и парите не са пипнали.
— Е, може в боя да са избили всички. Нали в протокола е казано: на палубата се търкаля брадва и някакъв кинжал…
В тоя момент Сергей Сергеевич внезапно почука с лъжичка по стакана, молейки за внимание, и каза:
— Слушайте приятели, стига сме се състезавали по остроумие. Я да помислим сериозно какво е станало с екипажа на злочестата „Лолита“. Ще организираме конкурс за най-оригиналната и същевременно най-правдоподобна хипотеза за случилото се на борда на шхуната. Победителят ще получи някаква награда, ще помислим за това. Желателно е загадката да се обяснява от позициите на оная наука, която разказвачът представлява на борда на „Богатир“, но, разбира се, това съвсем не е задължително.
След като направи малка пауза, Сергей Сергеевич попита:
— И така, ясни ли са условията на конкурса и начинът на протичането му? Най-напред само ще фантазираме, а после ще направим равносметка и ще дадем оценка на всяка хипотеза. Но все пак те трябва да бъдат обосновани, дори ако стане дума, че екипажът на шхуната е отвлечен от космически гости. Разрешава се в подкрепа на изтъкнатата хипотеза да се позовавате на прецеденти, на подобни случаи, достоверно описани в сериозната литература, или на съответни научни теории, допускащи възможността им. Ясно ли е?
— Ясно! Ясно! — чу се отвред.
В настъпилата пауза само капитанът нарочно въздъхна шумно и произнесе с ленив тон:
— Словоплетство и размърдване на въздуха…
Но Сергей Сергеевич се престори, че не е чул нищо.
— Копие от протокола ще има в библиотеката, където всеки ще може да си направи необходимите извадки от него — продължи той. — Желаещите ще могат да получат оттам и книги, за да си представят по-добре условията на плаване с подобни шхуни. Препоръчвам ви по-специално да попрелистите книгите на един от сподвижниците на Хейердал, Бенгт Даниелсон — „Щастливият остров“ и „Забравените острови“. Не мога да се въздържа да не цитирам малки откъси от тях — додаде той и като разтвори приготвената книга, зачете:
— „Нашата «Теретай» малко се различаваше от повечето шхуни във френска Полинезия: престаряла черупка (с водоизместимост около сто и петдесет тона), вмирисана на копра, с шумен мотор, способен да развива скорост не повече от пет възла…
Готвачът застана на кормилото, а моряците се заловиха с въжетата; двама от пътниците също им помогнаха да ги дърпат. На шхуната нямаше строга разлика между екипаж и пътници, всеки, който искаше, можеше да стои на вахта при кормилото или да помогне на моряците.
Беше около десет часът вечерта, когато шхуната се приближи до Раройа. В това време бяхме насядали на палубата около една маса, отрупана с печено свинско, ориз и галети, но капитанът не се обърка. Взел в едната си ръка фенер, а в другата — чиния, той се качи в рубката и уверено прекара шхуната между кораловите теснини и рифове. Вилицата и ножът никак не му пречеха, напротив: сигнал с вилица за кормчията означаваше «кормилото малко наляво», с нож — «малко надясно».
Като почака да утихне смехът, Волошин продължи:
— А ето един малък откъс, който съм избрал специално, за да разясня една от загадките: отде са се взели търкалящите се на палубата карти и музикални инструменти и сложеният до тях опушен фенер.
«На повечето шхуни екипажът си убиваше времето с покер — прочете той. — „Теретаи“ не правеше изключение. Едва напуснахме Папеете и започна игра, която трябваше да продължи, докато не свършат парите. Само едно можеше да излекува екипажа от покерната треска: да се появи на борда по-изкусен играч, способен да надвие напълно всички. За да се избягнат нещастия, моряците се бяха уговорили да не приемат в играта външни хора, и се разигра небивал „дългосвирещ“ покер. Разбира се, от време на време матросите си спомняха задълженията и отиваха да сменят другаря си на вахта, но по-сънливи вахтени в живота си не съм виждал. Към края на плаването при кормилото стояха вече сомнамбули…»
— Е, други подробности за плаване с такива шхуни по тукашните краища ще намерите сами в книгите на Даниелсон — завърши Волошин. — А ако някой има въпроси за «Лолита», отнасяйте се до мен, до Андрей Николаевич — кимна той към мен — или до секънда, а най-добре е, като изберете подходящ момент, едновременно и трима ни, за да можем да се поправим и допълним взаимно. А изслушването на хипотезите предлагам да стане на палубата, на кърмата, в «Клуба на разказвачите». Всички разкази ще се записват на лента, после ще се стенографират конспективно. Желаещите ще могат да получат текста на всеки от тях. Ясно ли е всичко?
— Само едно остава неясно — произнесе замислено началникът на биофизическата лаборатория Иван Андреевич Макаров.
— Какво по-точно? — обърна се Волошин към него.
Те винаги обичат да поспорят и да се посчепкат.
— Е, нещо съвсем дребно: да се изясни къде е изчезнал екипажът и пътниците на злополучната «Лолита».
— Та тъкмо с това ще се занимаем, драги мой — рече Волошин, сядайки на мястото си.
Смехът тутакси утихна, лицата на всички станаха сериозни, съсредоточени. В каюткомпанията настъпи вглъбена тишина.
— Н-да, историята на мореплаването знае много такива загадъчни случаи — каза тихо нашият главен океанограф, професор Андрей Самсонович Суворов, гледайки широката си и гъста черна брада. Заради нея го бяха кръстили «Черномореца». Андрей Самсонович си бе пуснал такава буйна брада явно за тежест. Всъщност той няма още четиридесет, а е станал професор на тридесет и две години.
— От срещи с ей такива кораби в океана — продължи полека Суворов, — по някакви причини изоставени от екипажа си, но не потънали и понякога, като «Лолила», плаващи дори с опънати ветрила, именно е възникнала едно време прочутата легенда за «Летящия холандец»… «Летящите холандци» са принесли голяма полза на науката. Изучавайки пътищата на скитанията им из океаните според разказите на моряците, които са ги срещали в различно време, океанографите са успели да узнаят много интересни и важни факти за ветровете и морските течения. Миналият век например американската шхуна «Фани Уолстън», изоставена от екипажа при буря, не потънала, а плавала полупотопена още цели три години. През това време четиридесет и шест пъти я срещали различни кораби и отбелязвали на картата мястото на срещата, така че успели доста точно да определят изминатия от нея път — повече от осем хиляди мили. А шхуната «Стар» приблизително за същото време съумяла дори да извърши пълно околосветско плаване, като се върнала на същия оня остров Мидуей, където преди три години екипажът я зарязал, мислейки, че всеки момент ще потъне.
Сега, разбира се, и моряците, и учените започнаха да си спомнят различни загадъчни случки от извънредно богатия архив на Нептун.
Първият помощник разправи историята с италианската шхуна «Азия». През ноември 1885 година тя потеглила от мексиканското пристанище Веракрус за Генуа с товар от ценно дърво, минала благополучно Гибралтарския пролив, сигнализирала «на борда всичко наред», навлязла в Средиземно море — и изчезнала безследно съвсем близо до родните брегове.
А през януари на следващата година по време на буря в Атлантика, в Лионския залив, от един английски параход забелязали някаква шхуна, която се движела с пълна скорост на изток. Оказало се, че това е «Азия». На борда й не се виждала жива душа. На реята на едната мачта се полюшвал труп на обесен…
Но бурята им попречила да се приближат до загадъчния кораб. «Азия» се скрила в далечината, сред разпенените вълни.
И се явила отново в Средиземно море, сякаш незнайна сила я тласкала към родните брегове. През пролетта «Азия» била изхвърлена на брега на Сардиния и заседнала на скалите.
Сега вече двете й мачти били счупени, а трупът изчезнал във вълните. Но всичко останало на борда било в пълна изправност. Корабният дневник и навигационните уреди стоели на местата си в рубката, непокътнати били и личните вещи на моряците, и товарът в трюмовете. Никъде никакви следи от насилие или грабеж.
И само едно никой не можел да обясни: къде се е дянал екипажът на «Азия»?
Всички замълчаха. После неочаквано се обади Макаров и разказа, струва ми се, не по-малко удивителната история на «Минерва».
В средата на миналия век този платноход излязъл от пристанището Хамилтън на Бермудските острови с товар за Далечния изток.
И изчезнал безследно. Вече го вписали в прословутите «Червени книги на Лойд» и го поменали с тържествено биене на камбаната, свалена от един загинал кораб и окачена в лондонската кантора на тази стара фирма именно да известява със скръбния си звън, че еди-кой си кораб от тоя момент да се смята за загинал…
И изведнъж след няколко години «Минерва» влязла с опънати платна в родното си пристанище Хамилтън! Можете да си представите с каква радост се втурнали всички към пристанището да я посрещнат.
Но платноходът, без да намалява скорост, се забил в рифовете и взел да потъва. Когато се качили на палубата му, не намерили там нито един човек. Корабът се оказал съвсем празен, без никакъв товар в трюмовете.
Последната бележка в корабния дневник, намерен в капитанската каюта, била направена преди повече от една година, в Индийския океан. Тя се оказала банална и безинтересна, не съобщавала абсолютно нищо за каквито и да било премеждия.
Всички гледахме Макаров с известно недоверие, тъй като знаехме колко обича да си прави шеги, като при това запазва съвсем невинен, невъзмутим вид.
Но той каза:
— Честна дума, не съм го измислил, братлета. Преди няколко години четох статийка в списание «Наука и жизнь».
— Макар че източникът не е академичен, все пак приемаме — одобри Волошин и тутакси се залови да разправя надълго и нашироко — с точността не просто на очевидец, а, бих казал, на непосредствен участник в загадъчните събития — станалата вече класическа история със знаменитата «Мери Селест», намерена по същия начин, както нашата «Лолита», напълно запазена, понесена бодро с всички сили напред — и също без нито един човек на борда.
Опитвали се да разгадаят тайната на «Мери Селест» дори такива майстори на фантазията като прочутия Конан-Дойл. На времето си той смаял целия свят със «Съобщението на Хебекук Джефсън», направено уж от очевидец на кървавата драма, разиграла се на борда на кораба. Но тази тайна така си и останала неразгадана. Тя и до днес продължава да вълнува въображението на мнозина.
Като погледна часовника си, Волошин стана и завърши:
— Нека и ние да последваме примера им. Да дадем воля на фантазията и наблюдателността си. И да не губим време.
Условията на необикновения конкурс бяха обявени два пъти по вътрешнокорабната връзка. Високоговорителите й са инсталирани навред и никога не се изключват, тъй че при нужда всеки да може да чуе сигнал за тревога или да бъде повикан при началството, ако се наложи, където и да се намира, по всяко време на денонощието.
През деня в библиотеката се образува опашка от желаещи да се запознаят подробно с нашия протокол. Напълно възможно е мнозина да пожелаят да вземат участие в конкурса: хората на «Богатир» са любознателни и надарени с фантазия.
Но аз вече се сещах кой по всяка вероятност ще се изкаже пръв — «като възпламенител», след като забелязах как Сергей Сергеевич няколко пъти през деня се уединяваше с началника на метеорологичната служба професор Андриян Петрович Лунин и се съвещаваше нещо с него.
Лунин е досущ като Волошин, също голям особняк и фантазьор. Той има величествен и живописен вид: вече в напреднала възраст, под шейсетте, снажен, плещест, с обветрено и загоряло мургаво лице под грива от съвсем побеляла коса. Андриян Петрович не признава шапка при никакво време, сякаш иска да подчертае, че му е пълновластен господар. Въпреки че е започнал да пълнее, Андриян Петрович е лекоподвижен и поривист като младеж.
С голямо нетърпение чаках какво ще ни разкаже Лунин тази вечер.
А и любопитството на всички растеше, особено след като на обеда Волошин стана и обяви тържествено:
— Предлага се следната първа награда: бюст на барон Мюнхаузен, покрит с прекрасен, особено гледан отдалеч, метал, имитиращ злато, с приложение пълен комплект от изключително правдивите произведения на този прославен пътешественик. Няма ли възражения?
Всеобщото напрежение се поразпръсна от поредната океанографска станция, започнала скоро след обеда. Макар че се бе наложило да поизменим маршрута си, влачейки «Лолита» към мястото на срещата с катера, учените бяха решили да не губят напразно времето си.
Докато те правеха магиите си с уредите, пратихме лодка да смени вахтените на «Лолита». С нея замина и секъндът. Видяхме как той, облякъл леководолазен костюм, се гмуркаше около шхуната, оглеждайки корпуса й, а матросите следяха да не би наблизо да се появят акули.
— Откри ли нещо интересно? — запитах Володя, когато се върнаха. — Защо не ми каза, щях да дойда с вас.
— Че какво щеше да видиш там? — повдигна той рамене.
— Вярно. Но има ли нещо ново?
— Просто дребна работа — отговори той неопределено. — Нищо и никакво. Ще отида да доложа на кепа, пък той да реши да се впише ли в протокола или не.
Секъндът се задържа при капитана доста време, а когато се върна, мълчаливо ми подаде една от тесните хартиени ленти. На тях беше напечатано с индиго:
«На вълнореза на шхуната са открити три резки с дълбочина от седем до дванайсет милиметра — едната на равнището на водолинията, а двете по-ниско. В най-дълбоката (12-милиметровата), разположена на водолинията, са се заклещили парченца от капронова, изглежда, риболовна мрежа, които се мотаят от двете страни на вълнореза.»
— Нареди да се подлепи към протокола — рече Володя.
Всички вечеряхме надве-натри и побързахме да заемем местата си в «Клуба на разказвачите» под въртолетната палуба, където обикновено стават кинопрожекциите. Днес като че ли там се бяха насъбрали абсолютно всички, без тия, които стояха на вахта. Нито един увлекателен детектив не е събирал толкова публика. Всички места бяха заети — и на горната палуба, и на стълбите, и на перилата. Напълниха даже «галерката» — въртолетната площадка.
В тропиците, близо до екватора, рано се свечерява. Зиме в шест часа е вече тъмно — макар че някак неуместно звучи думата «зима» за началото на юли. Не за пръв път вече плавам в южното полукълбо, а все не мога да свикна, че годишните времена тук са «наопаки» в сравнение с нашите, а винаги е такъв пек, какъвто рядко се случва у нас лете.
Залезът гасне толкова бързо, като че някой завърта ключ и моментално угася светлината. И ето над нас вече сияе небето, украсено с необикновен накит от съзвездия. Прославеният и възпят от поетите Южен кръст едва се забелязва до самия край на небесата, можеш да го разпознаеш само ако си посвикнал. Много по-величествено сияеше Орион, точно в зенита, на мястото на познатите ни от детинство Голяма мечка и Полярна звезда.
Всичко беше вече готово за заседанието на «Клуба на разказвачите». На малка масичка бяха сложени микрофон, термос, явно напълнен грижливо с изстуден сок или лимонада, стъклена чаша — и бюст на барон Мюнхаузен с познатия всекиму от детинство надменно вирнат нос и гордо щръкнала изпод триъгълната шапка, смешна плитка. Той имаше много импозантен вид, блестеше под лъчите на специално насочения към него малък прожектор, сякаш наистина беше златен. Отде ли го е измъкнал Волошин и кога е успял да го «позлати»? Наистина необикновен човек!
Ето на края се появи и самият той — тържествен, строг, потънал в мисли и мъничко загадъчен, досущ като илюзионист, който се готви да ни смае с невиждан фокус.
Лицето на Волошин е източено, тясно, винаги приповдигнатата лява вежда му придава насмешливо скептичен, мефистофелски израз. Като постоя известно време до масата, сякаш обмисляше нещо, Волошин се обърна към радиста Вася Дюжиков, замръзнал пред микрофона, сложен настрана на друга масичка, и строго попита:
— Готови ли сте? Е, хайде, тогава да започваме! Тъй като всеки от нас, ако съдим от многото събрания, които са отнели най-малко една четвърт от съзнателния ни живот, отлично знае колко трудно е да се измъкне на трибуната първият оратор, ако не е определен и подготвен предварително, решихме да постъпим именно така. За щастие смелчага се намери и мисля, че независимо от качеството на историята, която ще ни разкаже след малко, а никак не се съмнявам, че то ще бъде високо, при отчитането на резултатите според мен трябва да се вземе пред вид и неговият кураж. И тъй драго ми е да дам думата първо на нашия скъп и уважаван от всички «Небесен магьосник» професор Андриян Петрович Лунин.
Познах!
Кланяйки се наляво и надясно в отговор на дружните аплодисменти, професор Лунин отиде при масата и седна до Волошин, сложи пред себе си доста дебел сноп книжа и някакви картончета, намести си полека очилата и като се забави малко, зачете:
— «Капитан Луис Френе се събуди в късна нощ от трясък зад стената на каютата си. Небето ли се разцепва или просто главата му? Снощи бяха пийнали здравата по случай успешното закупуване на голяма партида копра и раздялата с пътниците. Между тях се намериха момчета на място, които не се отказват от хубава пиячка и умеят добре да блъфират. Преди това цял ден играха на покер и той трудно се задържа при хората си, иначе се надяваше да намаже от пътниците. Ще трябва да си възвърне загубеното от моряците, макар че и между тях има шмекери, зазяпаш ли се — ще те съблекат гол.
Капитанът с мъка откъсна глава от мръсната, смачкана възглавница, видя смътно как каютата се озари от призрачен блясък на мълния, която светна зад прозорчето.
Светлината в каютата стана някак необикновена, странна, и миришеше на нещо — като на опърлено или на горяща сяра. Капитанът извърна натежалата си глава — и разрошената му коса настръхна.
Евтиното калаено разпятие, което държеше винаги за сполука под ръка, на масата, бе изчезнало. То се бе превърнало в локвичка разтопен метал. Аленото сияние, излъчвано от нея, се смесваше причудливо със синкавите фосфорични блясъци на мълниите зад прозореца, така че осветлението в каютата непрекъснато се менеше като в страшен цветен кошмар…»
Всички седяха, приковали в разказвача очи, в които като мъждукащи пламъчета се отразяваше светлината на така изкусно разположените от Волошин лампи. Това придаваше на разказа на Андриян Петрович особена напрегната тайнственост.
Жалко, че не мога да предам разказа му изцяло, както впрочем и другите — с цялото богатство на интонациите, мимиката, жестовете. Повествованието ми би станало прекалено дълго. Налага се само да преразказвам чутите забавни истории по магнетофонния запис, съпровождайки ги с някои собствени впечатления според записките в бележника ми — макар че, трябва да призная, понякога в увлечението си забравях да записвам.
— «Капитанът пъхна ръка под възглавницата, сграбчи колта, с който не се разделяше дори нощем, и без да се облича, изтича към вратата на каютата — продължи Лунин. — Само че когато вече се готвеше да я разтвори, изведнъж забеляза, че по средата на вратата зее голяма, точно изрязана кръгла дупка, и през нея в каютата също нахлува ослепителното святкане на мълниите.
Отде се е взела тая дупка? Кой се е вмъкнал в каютата? Кой е разтопил разпятието, неговия съкровен талисман? Дали не са се опитвали да го ограбят, когато е спял?!
Капитанът се хвърли към завинтения в ъгъла за палубата железен сандък, който му служеше за каса. Сандъкът се оказа непокътнат, катинарът — здрав. А капакът на сандъка беше очукан отдавна, още когато се сби с тоя подъл крадец Крамер.
Значи парите са непобутнати. Не са се опитвали да счупят сандъка. Или просто не са успели, той се е събудил и ги е подплашил.
При следващия блясък на светкавица на капитана му се стори като че на прозорчето се появи малка дупка. По-рано я нямаше!
Капитанът почака отново да блесне светкавица. Не, не му се е сторило. Дупка наистина имаше. Той опипа с пръсти разтопените й краища. Мръсници! Значи, изстрелът съвсем не е бил илюзия. Те са стреляли срещу него през прозореца, искали са да убият спящия. Но не улучили. А после кой знае защо са изрязали идиотската дупка на вратата.
Всъщност ясно! Да проврат ръка през нея и да отворят вратата, заключена отвътре. Но за какъв дявол им е потрябвало да разтапят разпятието и как са направили това?
Ех, ще даде той на тази банда да се разбере и веднъж завинаги ще й отнеме желанието да се завира в капитанската каюта.
Като взе за всеки случай, освен револвера и острия малайски крис, окачен на стената, капитанът се втурна да излезе от каютата.
Папагалът закряска лудешки подире му, сякаш се опитваше да го предварди, да го спре, да го задържи.
Луис блъсна вратата, но тя се оказа заключена. Как са се изхитрили тогава да се вмъкнат в каютата? През тази дупка?! Но тя е съвсем малка.
Капитанът нямаше време да дообмисля повече, защото когато изскочи на палубата, окончателно престана да разсъждава изобщо.
Цялата палуба и океанът наоколо бяха залети от призрачна, неземна светлина. Тя не лумваше и не угасваше периодично като блясък на мълния, а сияеше непрекъснато и толкова силно, че всичко наоколо се виждаше ясно като посред бял ден. Мачтите, реите и платното на шхуната от горе до долу сияеха със студена, мъртвешка светлина, като коледна елха. Сякаш пламтяха със студен огън, който пращеше като подпалена суха трева.
Луис Френе отдавна плаваше из тропиците и знаеше, че това величествено сияние се нарича „светлини на свети Елм“. Моряците не се страхуваха от него и дори го смятаха за добра поличба. Според стара морска легенда тези светлини били за пръв път запалени някога от свети Елм, за да спаси един моряк, който силен порив на вятъра съборил от марсовата площадка на фокмачтата. Падайки в морето, нещастникът успял да се обърне към свети Елм с молба за помощ. И той го измъкнал от бушуващите вълни и го пренесъл обратно на палубата на кораба, който успял да отплава доста надалеч. А за да ознаменува извършеното чудо, светията направил така, че всички въжета на ветрохода да засияят в празнична светлина, та другарите на спасения да възхвалят господа.
Но никога в живота си Френе не бе виждал светлините на свети Елм да пламтят с такава неудържима сила.
Сега той забеляза на бака горящ факел и се поуспокои. На палубата около фенера се търкаляха карти, китара и акордеон. Тези познати неща успокояваха. Значи, както винаги, момчетата са прекарвали нощта на покер и са пели с цяло гърло. Ала къде са се изпокрили? От бурята ли са се уплашили? Даже лампата не угасили. И защо не са вдигнати всички ветрила, а само гротът? Ех, ще ги научи той!
— Хей, вие! Всички горе! — зарева капитанът.
Никой не излезе на палубата и дори не отговори. Само някъде отдалеч, от мрака, който заобикаляше ярко озарената от светлините на свети Елм шхуна и поради това изглеждаше особено гъст и непрогледен, долетя нечий вик. Или така му се стори?
В това време шхуната се залюля толкова рязко, че капитанът едва успя да се задържи на крака.
— Кой е на кормилото? — зарева той. — Да не е заспал?
Пак никой не му отговори.
Ръмжейки от яд, като стискаше в едната си ръка револвера, а с другата размахваше закривения малайски кинжал, капитанът се втурна към шканците.
При щурвала не намери никого. Той се въртеше безпомощно насам-нататък и караше „Лолита“ да се мята по волята на вятъра и вълните. Луис Френе захвърли кинжала, пристъпи към кормилото и протегна ръка да го спре…
И изведнъж едва не падна, препъвайки се в нечие проснато на палубата тяло.
Капитанът се наведе и позна кърмчията Науру.
— Значи, напил си се, негоднико! — закрещя капитанът, улови го за раменете и взе да го друса като парцалена кукла.
Главата и ръцете на Науру наистина се клатеха безжизнено като на кукла. И капитанът внезапно разбра, че кърмчията съвсем не е пиян, а умрял.
Убит? Но няма кръв, не се вижда никаква рана — нито от нож, нито от куршум. Просто е умрял — и май също мирише на сяра като в капитанската каюта…
Недоумяващият капитан отблъсна трупа на кърмчията с такава сила, че той се преметна през ниския фалшборд и с шумен плясък изчезна във вълните.
А Луис се впусна към лодката и видя, че я няма на мястото й. Скрипците се люлееха и подрънкваха жално.
И изведнъж на капитана му се стори, че от мрака зад кърмата отново долетя вик.
Той се ослуша. Да, някой вика, зове го. И не един глас, а няколко. И изглежда, че това са гласовете на неговите матроси. Ето гласа на Тулиафу. А сега сигурно вика корабният готвач Жан.
— Плувайте насам, капитане! — чу се от мрака. — Скачайте във водата, плувайте по-бързо към нас!
— Какво се е случило? — отново кресна Луис през мегафона и пак го долепи до ухото си.
— Скачайте бързо зад борда. На шхуната има дявол, Манао Тупапау. Той ни подгони и уби Науру!
— Дявол ли? Манао Тупапау?!
Луис Френе се заозърта. Значи, затова миришеше на сяра и така силно пламтяха светлините на свети Елм! Разбира се, както веднага се бе сетил, работата не е чиста!
И дяволът, изглежда, се е оказал силен, щом от появяването му дори светото разпятие се е разтопило!
Захвърляйки зад борда безполезния срещу нечистата сила револвер, той скочи във водата, без дори да съобрази, че трупът на кърмчията може да е примамил акулите и те вече да се въртят около „Лолита“.
Когато изплува, Луис си пое дъх и погледна отдалечаващата се шхуна. Разбира се, жалко, че я губи. Жалко и за парите, които едва снощи бе броил, преди да ги заключи в железния сандък, който му служеше за каса. Но не можеш да надвиеш дявола. И най-важното е да спасиш душата си.
Като всички островитяни Френе беше отличен плувец и бързо, леко заплува нататък, откъдето долитаха гласовете на моряците. От време на време сам им подвикваше да плуват към него.
Тъмнината постепенно се сгъстяваше, пламтящата от неземни светлини шхуна все повече и повече се отдалечаваше. Като се обърна по гръб, за да си отдъхне, Луис Френе я изпращаше със замаян поглед…»
Професор Лунин млъкна и се залови да сгъва полека листата с бележките. И всички мълчаха, вживявайки се в разказа му, а после дружно заръкопляскаха.
— И тъй началото е много интересно, както и очаквахме всички от разказвач като Андриян Петрович — каза весело Волошин, потривайки ръце. — Струва ми се, че останалите участници в конкурса ще трябва здраво да напрегнат фантазията си, за да се окажат достойни за такъв старт. Е, а сега да помолим разказвача да обясни какво е станало всъщност на борда на «Лолита». Кой е убил кърмчията и накарал останалия екипаж бързо да офейка. С една дума: кой е бил дяволът? Вероятно мнозина вече са се сетили…
— Разбира се, кълбовидна мълния — кимна Лунин. — В много отношения тя все още си остава пълна загадка за учените и понякога може да върши изумителни неща. Аз отдавна се интересувам от природата на кълбовидната мълния и събирам всички попаднали ми съобщения за нейните «дяволии». Позволете ми в подкрепа на пълната правдоподобност на моя разказ да дам няколко примера от тази картотека по точки. Способна ли е кълбовидна мълния да прогори точно дупка на вратата на каюта или на стъкло, подобна на дупка от куршум? Цитирам: «На 22 юни 1914 година кълбовидна мълния проникнала до верандата на един хотел в Генеклея. Валял силен дъжд и всички прозорци били затворени. Кълбото се вмъкнало по необясним начин през горното стъкло. На стъклото останала малка пукнатинка с разтопени краища.» А възможно ли е да се разтопи мимоходом калаено разпятие? — продължаваше професорът. — Напълно, Сергей Сергеевич ще потвърди това. Ето случай от моята картотека: «През 1936 година английският учен професор Гудлет наблюдавал как огнено кълбо колкото голям портокал паднало в бъчва с вода. Водата завряла…»
— Енергията на тази малка кълбовидна мълния е някъде между четири и шестнайсет хиляди килоджаула — каза Волошин, като пресметна бързо на едно листче. — Трудно е да се определи най-точно поради неяснотата на приведените данни.
— Да, почти до същия извод е стигнал и професор Гудлет.
— А относителната точка на топене на калая е само шейсет хиляди джаула на килограм. Н-да, такова «портокалче» спокойно би могло да разтопи не само разпятие — поклати глава Волошин.
— Мисля, че примерите са достатъчни? — рече Лунин, като поглеждаше слушателите над очилата си. — Мога да ви посоча още много такива, но няма смисъл да ви отнемам времето. Които желаят, могат да научат по-подробно за чудатостите на кълбовидната мълния и за съвременните хипотези, които се опитват да обяснят природата й, дори и от научно-популярната книжка на Имянитов и Тихи «Зад пределите на закона». Казаха ми, че я имало в корабната библиотека.
— Няма ли възражения? — запита Волошин. — За въпроси ще почакате малко. По-напред да помолим Андриян Петрович да опише така, както си представя картината на събитията, развили се на шхуната преди събуждането на смаяния от непонятната дяволщина капитан.
— С удоволствие — кимна Лунин. — Започнала буря. По мачтите на шхуната пламнали светлините на свети Елм. Както вече казах, моряците вече не се плашат от тях. Картоиграчите продължавали да пляскат покер, останалите членове на екипажа наблюдавали играта, слушайки песнички.
Внезапно в капитанската каюта екнал гърмеж — всъщност през дупчицата, пробита в стъклото, влетяла кълбовидна мълния и като разтопила по пътя си разпятието на масата, продължила, подхваната от въздушното течение, към вратата.
Потресените матроси видели как от вратата на капитанската каюта, пробивайки беззвучно правилен кръгъл отвор, изведнъж изскочила кървавочервена огнена топка. Полюлявайки се, тя полетяла към кърмата, отдето се чул дивият вик на кърмчията, който внезапно секнал…
Шхуната се замятала насам-нататък. Какво ли е станало с кърмчията? Предпазливо, като се окуражавали взаимно, матросите запристъпяли към кърмата и намерили кърмчията да се търкаля умрял на палубата край безразборно въртящото се кормило.
Във въздуха определено миришело на сяра.
Моряците, които не можели да разберат нищо, се стъписали ужасени. Изведнъж зад ъгъла на рубката бавно и безшумно изплувала цяла върволица огнени топчета и се насочила към тях.
Моряците се замятали из тясното килерче на кърмата. Къде да бягат? Пътят им бил преграден от огнени кълба. Поклащайки се във въздуха, те се приближавали бавно и неумолимо. И сякаш всяко от тях вече си избирало жертва…
Забравили капитана, моряците наскачали в лодката. Е, а развитието на по-нататъшните събития, от момента, когато капитанът се появил на опустялата палуба, вече описах — завърши професор Лунин. — Мисля, че нищо не съм пропуснал и съм се постарал да обясня всички загадки и странности, отбелязани в протокола: и признаците за явно прибързано бягство от напълно годен кораб, и произхода на дупките на прозорчето и вратата на капитанската каюта, и защо на палубата се търкалял крис — малайски кинжал. Ако някой има въпроси, да заповяда.
— Има, и то няколко — каза Иван Андреевич Макаров и от предвкусваното удоволствие лукавите му очички съвсем се скриха в цепнатинките под надвисналите гъсти вежди. — Историята е забавна, но в нея има неизвестни несъответствия. Първо, как ще обясни уважаемият Андриян Петрович това, че на палубата се търкаляше брадва, със следи — цитирам протокола — може би на кръв по острието?“ Второ…
— Чакай, Иван Андреевич. Ти нарушаваш правилата — спря го Волошин. — Нали се разбрахме: на първо време — никакви критични забележки. Само въпроси за неяснотите в самата хипотеза. А ти, Иван Андреевич, имаш не въпроси, а критични бележки за уязвимите от твоя гледна точка места в разказаната история. Така ли е?
— Е, да допуснем.
— Отложй ги до обявяването на резултатите от конкурса.
— Хм, търкалящата се брадва, отвореният люк и другите дреболии са просто признаци за безстопанствеността, която, ако се съди по всичко, се ширела из шхуната — рече Лунин, като свали очилата си.
„Умело се справи с няколко загадки наведнъж“ — помислих аз.
— Има ли други въпроси? Според мен в случая всичко е отлично аргументирано от Андриян Петрович — произнесе Волошин. — Тогава да му благодарим и да не си губим времето.
Той стисна ръка на Лунин, който се дръпна настрана и седна между слушателите.
— Мисля, че ще имаме време да изслушаме до края поне още един разказвач — рече Сергей Сергеевич. — Кой желае?
— Аз — стана от мястото си Генадий Бой-Жилински.
Той е кандидат на биологическите науки, занимава се със зоопсихология и с проблемите на биониката. Според общото мнение много талантлив изследовател. Малко нервен, избухлив, но същевременно незлоблив, весел и остроумен, Генадий съчинява сполучливи хумористични песнички и лично ги изпълнява вечер под съпровод на китара. От него също може да се очаква оригинално хрумване. Какво ли е измислил?
— Заповядайте, Генадий Петрович — покани го Волошин.
Бой-Жилински се промъкваше към масичката. Слаб, свикнал да ходи прегърбен като всички много високи хора, той държеше под мишница голям комплект подшити вестници и някаква доста дебела книга, а в лявата си ръка — навити на руло книжа:
— „На Хенри Килинг не му провървя в живота. Още от детинство той мечтаеше да стане капитан. А в замяна на това ето коя ли година вече работеше като готвач на мръсната шхуна «Лолита», която сновеше между едни и същи омръзнали му острови, отдето изнасяше смрадлива копра.
Хенри вече бе навършил тридесет и две. Не хранеше вече никакви надежди да промени неудачния си живот и да се подготви за капитан или да си купи собствен кораб. Животът му бе ударил на камък. Той все по-ясно разбираше това. Навярно от мислене характерът му от година на година забележимо се влошаваше. Ставаше все по-завистлив, зъл, раздразнителен. Понякога му се явяваха странни припадъци: при разговор, който го дразнеше, Хенри изведнъж пребледняваше, млъкваше и за няколко секунди замръзваше, вторачен безсмислено пред себе си. Или неочаквано започваше да прави някакви безсмислени движения: да разкопчава и закопчава копчетата си, да се върти на едно място. А понякога падаше и за няколко минути изобщо загубваше съзнание. После се свестяваше и продължаваше разговора, сякаш ни лук ял, ни лук мирисал. Паметта му отслабваше, той ставаше трудноподвижен. Хенри готвеше отвратително и мърморейки през зъби, тръсваше чиниите с ястието си на мръсната маса с такъв вид, като че ли ти правеше голяма услуга.
А и напоследък започна все по-често да го измъчва главоболие. Понякога по цели дни се търкаляше безмълвно на койката в кубрика, обърнат към стената, или на сламеника до камбуза. И в такива «лоши дни» никой не смееше да припари до него: току-виж, че те ръгнал с кривия малайски кинжал или те цапнал с брадвата, с която направо на палубата, където му завърне, с явно наслаждение сечеше главите на яростно кудкудякащите кокошки, за да сготви от тях пресолена до нагарчане, или, обратно, съвсем безсолна чорба… Хенри се събуди с ужасна болка, от която главата му като че всеки миг ще се разцепи, и сега лежи на дюшече, проснато направо на палубата, в тесния проход край рубката — продължаваше Бой-Жилински. — Беше рано, навярно около пет. Над притихналия океан току-що се пукваше зората и от водата лъхаше освежителна прохлада.
Готвачът полежа известно време, като дърпаше сегиз-тогиз от цигарата и си мислеше дали да изкара така цял ден, като прати по дяволите и капитана, и всички на тоя свят. После изпсува, хвърли угарката зад борда и се надигна лениво. Пак трябва да разпалва примуса, да приготвя закуска… Хенри беше в такова настроение, че би разкъсал на парчета всеки, който му попадне в момента под ръка и дръзне да му каже само една думица. Днес явно беше «лош ден».
Но никой не му попадна и никой нищо не продума. На палубата нямаше никого, дори вахтеният при кормилото. То си се въртеше насам-нататък, шхуната се люлееше и премяташе от вълна на вълна като пияна.
«Пфу, че гадове! — помисли Хенри злобно. — Банда мързеливи мошеници. Даже на кормилото никой не стои. И само едно ветрило вдигнато, капакът на люка незатворен. По цели дни и нощи пляскат карти. Да бях капитан, какъв ред щеше да има на кораба ми…»
«Тъй значи — забелязах мислено аз. — Браво, Гена, не си забравил тези подробности и добре си ги мотивирал.»
— След като изпсува здравата, Хенри тръгна към бака, където обикновено се играеше безкрайна на карти — продължи Бой-Жилински с малко глух глас, без да вдига рошавата си глава. — Действително там и сега се търкаляха карти, а до тях — акордеонът на Клайн и китарата на Матурати, и стоеше опушен фенер. Ама че мързеливци, даже не го загасили, явно сам е угаснал, когато се свършила газта.
Всичко беше както обикновено, дотегнало до гуша на готвача. Само че не се вижда нито един от моряците.
Къде са се изпокрили, след като са прекъснали играта? Да не искат да го баламосват?
— Хей, негодници, излизайте, че сами ще вземете да си готвите кльопачката! — викна готвачът, който кипваше още повече.
Стиснал юмруци и мърморейки проклятия, той се втурна към капитанската каюта, с един ритник отвори вратата, дупката на която ето вече втора година никой не си правеше труда да запуши…
В каютата нямаше никого. Само папагалът закряска от кафеза.
«Почакай, ще ти извия аз врата!» — закани му се с юмрук Хенри и изскочи отново на палубата.
Къде ли са се запилели всички? Сигурно са избягали и са го оставили сам? Но с какво? Не може да са хвръкнали като птички тия негодници. Или на края са полудели, та са наскачали във водата?!
От тези загадки главата му започна да се надува и съвсем да се скапва. Хенри я стисна здраво с ръце и заохка.
Всички слушахме внимателно разказа на Бой-Жилински. Заслушал се бе дори вечният скептик Макаров, а седналата до него Елена Павловна, жена му, бе зяпнала досущ като дете.
«Добре» — помисли уморено готвачът. Няма да вземе да си блъска главата къде са се запилели всички, я. Изчезнали са и толкова. Дяволите са ги замъкнали в ада, където им е мястото.
А той, Хенри, ни най-малко не съжалява за това и нищо не губи. Сега, щом са го оставили сам, никой няма да му попречи да стане най-после капитан на «Лолита».
Хенри застана зад кормилото и започна да го върти, като гласно си командуваше:
«Кормилото наляво! Пак наляво! Дръж така!»
Беше му приятно да чувствува как шхуната го слуша покорно и просто танцува по вълните, макар че от такова «управляване» понякога, когато застанеше с борд към вълните и вятъра, едва не се преобръщаше.
Хенри прекара така целия ден, отделяйки се от кормилото само за да хапне набързо или да си свари кафе. Би могъл да си сръбне и ром от запасите на капитана, нали сега сам той, Хенри, бе станал пълновластен господар на шхуната. Но дори от няколко чашки веднага го заболява главата и съзнанието му се размътва. Обаче Хенри все пак донесе от капитанската каюта една бутилка ром и като се задавяше, пое няколко глътки направо от шишето.
И от умора и от всички вълнения на тоя необикновен ден потъна в пиянски, тежък сън на палубата, до самото кормило.
Събуди се посред нощ и не можа да разбере веднага защо не лежи на койката, а се търкаля на палубата до кормилото, което се върти насам-натам.
И изведнъж си спомни, че бе останал сам на шхуната и всички са се запилели кой знае къде.
Той скочи ужасен, отново претършува цялата шхуна — и не намери жива душа, освен разкудкудякалите се кокошки, петела и свинята в кафезите на бака и папагала в капитанската каюта, който му закряска уплашен.
Хенри се спря на кърмата вторачен тъпо в шхуната. Къде ли са се дянали всички, щом лодката е тук на борда?
А вятърът се засилваше и лишената от управление шхуна се люлееше все по-силно…
Като че ли и океанът зад борда бе притихнал, заслушан в чудноватата история.
— Хенри застана зад кормилото, но вече не се чувствуваше капитан. Той нищо не разбираше от показанията на компаса, чиято стрелка се въртеше ту насам, ту нататък.
Хенри вдигна глава и погледна тъжно небето, обсипано с ярко светещи звезди. Но причудливата им сребриста шарка също не можеше да подскаже на готвача, въобразил си, че е капитан, накъде да кара. И гротът, който с трясък прелиташе над главата на Хенри всеки път, щом шхуната променяше посоката, мятайки се тук-там, непрекъснато му закриваше звездите. А при всеки завой на шхуната самите звезди почваха да се въртят в дяволски хоровод на небето над главата му.
И с вдигната глава, загледан в танцуващите звезди, Хенри зави като ранен вълк. А после се втурна да спуща трескаво лодката. Хвърли в нея едно одеяло, спасителен пояс, няколко кутии консерви, буренце с вода за пиене. След това скочи в лодката сам и бързо се отблъсна от борда.
Проклетата шхуна се отдалечаваше стремително в мрака, описвайки чудновати кривулици. Хенри гледаше след нея и постепенно се успокояваше. В лодката се чувствуваше много по-уверен, отколкото на капитанския мостик дори след като бе останал сам сред безбрежния океан…
Генадий млъкна и все тъй, без да вдига глава и без да гледа никого, навъсено заприбира книжата си.
— Така, значи — каза провлачено Волошин, гледайки разказвача. — Интересно. Прощавайте, Генадий Петрович, но вие не обяснихте най-важното. Къде е изчезнал екипажът?
— Готвачът отровил всички — обяви зловещо Генадий и додаде с още по-мрачен тон: — И изхвърлил труповете им зад борда. В пристъп на умопомрачение. На така наречено помрачено съзнание, в което изпадат понякога някои епилептици.
— И забравил това? — попита някой от въртолетната площадка и подсвирна недоверчиво.
— Не вярвате ли? — Бой-Жилински вдигна над главата си дебелата книга. — Аз нарочно взех от корабните медици справочник за оказване на бърза помощ, включително и при остри психически заболявания. Ето какво се казва в него:
«Помраченото съзнание настъпва и се прекратява внезапно. Външно у болните не се забелязва особена промяна, често действията им остават последователни.
При такова състояние всички постъпки на болния се ръководят като че ли от някакво друго, различно съзнание, откъснато от действителността. При помрачено съзнание на болния може да се явят страшни халюцинации. Тогава болният сякаш се брани от врагове и може да бъде опасен за околните. В това състояние болните могат да извършват тежки престъпления: палежи, убийства, насилия и тъй нататък, при което правят на околните впечатление, че са съзнателно действуващи лица.
Помраченото съзнание трае обикновено няколко часа, по-рядко няколко дни и после внезапно прекъсва, като често завършва с дълбок и продължителен сън. Характерна негова особеност е пълната амнезия: болните не помнят абсолютно нищо какво е станало с тях…»
А ако и това не убеждава някои, могат да поговорят с нашите медици — добави Генадий, затваряйки книгата. — Както виждате, те не изказват никакви съмнения.
Действително двамата ни лекари — и терапевтът Егоров, и хирургът Березовски — мълчаха. Стори ми се, че Егоров наистина си отбеляза нещо на цигарена кутия, но нищо не каза.
Известно време всички мълчаха потресени. После Волошин промърмори:
— Н-да, веселичка история ни разказахте. Има ли въпроси?
Макаров, разбира се, стана и без да обръща внимание на протестните възгласи на Волошин, ехидно попита Генадий:
— А какво ще кажете за отровата? Готвачът я е купил предварително от аптеката — в напълно нормално състояние или пак в момент на умопомрачение?
— Нямало е нужда да се запасява предварително с никаква отрова и още повече да я купува от аптека — парира го спокойно Генадий. — Готвачът просто е сготвил за обед риба фуга. Японците я смятат за деликатес, но съдържа отрова, много по-силна и смъртоносна от циановодородната киселина.
— Че как тогава ядат японците такава риба? — попита някой от задните редове.
— Цялата работа е как ще я сготвиш — поясни Генадий. — В Япония това се разрешава само на неколцина готвачи със специални дипломи. Дават се едва след като готвачът издържи строг изпит: да сготви и да изяде пред очите на изпитната комисия няколко ястия от фуга.
— Много прогресивен изпитен метод — одобри Волошин.
Слушателите се разотидоха мълчаливи. И във въздуха се чувствуваше някаква тягост. Беше особено задушно. Може би назряваше буря? Тогава небето буквално ще се сгромоляса върху океана с освежителни потоци. Плътни водни струи ще заплющят по палубата. И дори ако те не събудят някои, ще ги вдигне ликуващият глас на вахтения радист, който ще заехти от всички високоговорители на вътрешнокорабната връзка, които никога не се изключват:
— Ставай! Дъжд, братлета!
И ние, грабнали в просъница изтривалки и сапун, ще се втурнем на палубата, за да не пропуснем възможността да използваме този, единствен по рода си, наистина вселенски, космически душ, който така освежава тялото с непрекъснато люлеещата се в щедро изобилие прясна небесна вода.
Може и днес да ни провърви? Но засега беше задушно, тягостно.
Днес никой не се задържаше много на кърмата. Като хвърляха поглед към светлинките, които мъждукаха на мачтата на плаващата на буксир зад нас тайнствена шхуна, всички се разотиваха по каютите.
Аз също — навярно като мнозина тази вечер — си помислих: как ли се чувствуват сега там, на борда на «Лолита», двамата моряци, които дежуряха при кормилото, за да не лъкатуши шхуната насам-нататък.
Пък и как ли изобщо се плава с такива шхуни? «Самотници сред нощното море» — така образно наричали древните гърци моряците, много точно и изразително. А нали с ей такива мънички шхуни или арабски доу, които срещахме в Индийския океан, смелите моряци и до днес плават без карти, а понякога и без каквито и да било навигационни уреди — досущ като във времената на Васко да Гама, Колумб и Магелан. Наистина самотници сред нощния океан.
А в океана нещастието може да те сполети внезапно и съвсем ненадейно, загадъчно — като това, което е станало е «Лолита».
— За какво сте се замислили, Николаевич? — попита ме приближилият се неусетно Волошин.
Разказах.
Сергей Сергеевич кимна с разбиране, помълча, а после рече:
— А впрочем знаете ли, Николаевич, една поговорка, разпространена сред арабските моряци, плаващи с тия доу? «Не брой дните на месеца, които не те засягат…» Не е лошо, нали? Да последваме фатализма им и да вървим да спим.
— Вървете, аз ще попуша още.
— Аха! Е, лека нощ.
Волошин се прибра. А аз запуших, гледайки светлинките зад кърмата.
Май добре, че матросите, които дежуряха сега на «Лолита», не чуха историята, съчинена от Бой-Жилински. Сигурно и без това не им е много удобно там.
Макар че, трябва да призная, тази зловеща история като че ли действително обяснява всички загадки, с които се сблъскахме на борда на «Лолита».
Но и разказът на професор Лунин също е много правдоподобен, пък и може би не по-малко оригинален.
Стой! Ти вече започна преждевременно да правиш равносметка на конкурса, сепнах се аз.
Следващият ден ми се стори мъчително безкраен.
Изтерзан до крайност, аз не можех да си намеря място, затова надникнах в радиокабината. На «Богатир» тя е разположена в комина — фалшив, сложен единствено по традиция, за красота.
— Нищо ново ли не се чува? — попитах Вася Дюжиков, впрочем без особена надежда. Както е редно, нашите радисти не разправят много-много за разговорите, които се водят по радиото, и Вася не би ми разкрил никакви тайни.
Обаче този път, след като се поколеба и вероятно реши, че случайно подслушаното чуждо предаване не може да се смята за тайна, той се огледа за всеки случай, сниши глас и каза:
— Влекачът, който идва към нас, непрекъснато разговаря с разни острови. Пита не се ли е отбивала «Лолита» при тях.
— А какво му отговарят?
Но Вася като че ли вече не чу тоя въпрос, очевидно сметнал, че ако отговори, ще наруши инструкциите.
Най-после настъпи вечер, лъхна прохлада. Всички побързаха да заемат по-удобни места. Ето че се появи Волошин, провери работи ли микрофонът, включен ли е магнетофонът и обяви:
— И тъй позволете да смятаме поредното конкурсно заседание за открито. Изявилите желание да се състезават днес имаха малко предварително заседание, за да съгласуват реда на изказванията. Възложено ми е пръв да изложа версията си за случилото се на борда на «Лолита».
Ах, интересно!
Но преди Сергей Сергеевич да почне разказа си, без впрочем да го чете от листче, а когато го измисляше направо, пред очите ни, изведнъж стана неуморният Иван Андреевич Макаров и каза:
— Момент. Преди да започнете, Сергей Сергеевич, моля да ми дадете думата за едно важно извънредно съобщение. То може да повлияе на хипотезата, която възнамерявате да изложите.
— А, така ли? — повдигна вежди Волошин. — Е, какво пък, заповядайте.
— Трябва да съобщя, че с цел да проверя възможна ли е изказаната вчера от Генадий Бой-Жилински хипотеза за отравянето на екипажа на «Лолита» от побъркалия се готвач, поръчах на един от лаборантите да направи анализ на остатъците от храна, които, както е посочено в протокола, били взети от чиниите, намерени на шхуната, и се пазят за всеки случай в корабния хладилник — бавно, с мъчителна обстойност подзе Макаров. И като направи дълга пауза, обяви: — И така, никаква отрова от органичен произход, подобна на съдържащата се в рибата фуга, не е открита при анализа…
— Пак ли, Иван Андреевич… — опита се да го прекъсне Волошин.
Но Макаров го спря с властен замах на огромната си длан.
— Обаче анализът показа — продължи той упорито, — че в остатъците от храна несъмнено има арсеник, макар и в малка доза.
Като изрече това, Макаров преспокойно си седна.
Всички си зашепнаха възбудено. Я гледай! Всяка минута носи изненада! Щом в храната е имало размесен арсеник, значи, на шхуната наистина е станало отравяне.
Но кои са отровени? От кого? И къде са се дянали труповете? Защо оцелелите са избягали от «Лолита»?
Потърсих с поглед Генадий Бой-Жилински. Той явно беше потресен от съобщението на Макаров не по-малко от другите. Виж ти! Когато е съчинявал историята си, той не е знаел още нищо за резултатите от анализа — и изведнъж, съвсем неочаквано за самия себе си е улучил точно!
Сега забелязах, че жена му Елена Павловна, която седеше до Макаров, бързо пише нещо в бележничето си, като се усмихва и крие страничката от мъжа си. Изглежда, че има да възрази нещо на Иван Андреевич. Интересно!
Шумът постепенно утихваше. Всички се настаняваха по-удобно и гледаха изчакващо Волошин. Няма да му бъде лесно да прикове вниманието на аудиторията след смайващото изявление на Макаров, помислих си аз.
Но когато Сергей Сергеевич заговори, разбрах, че, изглежда, все още подценяват способностите му и не го познават добре.
— С голямо огорчение трябва да забележа, че за капитана на шхуната «Лолита» Луис Френе са плъпнали тук компрометиращи, но съвсем неотговарящи на действителността слухове, че уж бил пияница и побойник, от когото целият екипаж се е страхувал. Това е абсолютно невярно. Капитан Френе никога не е слагал в устата си друг алкохол, освен грог и е бил човек набожен, дори малко мистик. Той никога не сядал на масата и не лягал да спи, без да прочете молитва. И молитвеникът стоял постоянно на масата му, до късчето разтопен калай, втвърден на питчица с причудлива форма.
Някога то било калаена чаша, в която капитанът обичал да си приготвя грог. Ала веднъж късно вечер, когато сложил чашата с грог на спиртника, Френе заспал.
Събудил се от парването на капка нажежен метал. Той скочил и видял, че водата е изкипяла, чашата се е стопила, металът се е стекъл на тенекиената чиния, а спиртникът е пламнал. Капитанът едва успял да хвърли отгоре му едно одеяло и да угаси пламъка.
Той останал без чаша, ала тя, събуждайки го навреме, спасила не само кораба, но и живота му. Още минута — и щяла да се запали масата, пламъкът да обхване цялата каюта. А няма нищо по-страшно от пожар на кораб.
Оттогава суеверният капитан смятал питчицата калай, в която се превърнала чашата, за талисман и никога не се разделял от нея, винаги я държал на масата си и на всички, които се учудвали на това, разправял как кюлчето спасило живота му кораба и как и досега продължава непрекъснато да му носи сполука.
Та нали именно чудният талисман подсказал на капитана да се събуди и да излезе на палубата оная нощ, когато кърмчията заспал и шхуната едва не се ударила в рифа? По някакво чудо капитанът успял в последния момент да извие кормилото. Камъните не пробили дъното, само оставили на него три дълбоки резки.
И нали именно талисманът спасил Френе, когато една нощ отстранен за пиянство матрос стрелял от пристана право в илюминатора на капитанската каюта? Френе седял до масата, милвайки машинално кюлчето калай, както други премятат броеница — и куршумът прелетял на някакъв си сантиметър от главата му! Нима това не е чудо? Ами случаят, когато друг матрос се опитал да разбие касата, смятайки, че капитанът го е излъгал в сметката? Нали именно талисманът довел Френе тъкмо навреме в каютата, за да задържи крадеца? И нали пак талисманът попречил на безбожника Ханс Вернеке да изкърти компаса от нактоуза, за да направи напук на капитана?
Трябва да се признае, че за съжаление капитан Френе имал доста врагове, защото в търговските работи набожността никак не му пречела при най-малка възможност да подложи ловко крак на конкурента си и да го измами, като същевременно го прегръща здраво — продължи Волошин полека, загледан над главите ни в тъмнината зад кърмата, където се поклащаха светлинните на мачтата на «Лолита». Той сякаш четеше по танца им историята на това, което бе станало на борда на тайнствената шхуна. И в гласа му звучеше такава увереност, като че ли е бил очевидец на тези невероятни събития.
— Ето и тази тиха вечер капитанът броял внимателно парите, получени от контрабандния ром, продаден тройно по-скъпо на доверчивите островитяни, още веднъж преценил и се порадвал колко евтино успял да купи голяма партида превъзходна копра и нежно, умилено помилвал своя верен талисман. После грижливо стегнал дебелата пачка пари с ластиче и я заключил в железния сандък.
Преди лягане, според строгия правилник, въведен от педантичния капитан, Френе обиколил кораба, за да се увери лично всичко ли е наред. Имало още малко пътници и те отдавна спели на постланите направо на палубата рогозки. Вахтеният стоял до кормилото.
Наистина, както винаги, на бака пляскали карти, а един от моряците се опитвал да акомпанира на китара на готвача, който свирел някаква модерна мелодия с акордеона.
Капитан Френе не одобрявал хазартните игри, както впрочем и всички останали грехове. Но тъй като разбирал добре, че и самият господ всемогъщи е безсилен да поправи грешниците, примирявал се с тях. Пък и между картоиграчите бил и старият помощник-капитан, опитният моряк Джек Пюрген, та Френе можел да разчита на него като на самия себе си…
— Не мога да разбера на какво се смеят някои от слушателите? — прекъсна разказа си Сергей Сергеевич, оглеждайки се с престорена строгост. — Смешно ли им се вижда презимето на този смел моряк? Трябва да ви осведомя, че то произхожда от английската дума «риге» — чист, непорочен. А да не би тези веселяци да смятат, че «пюрген» е просто название на известно очистително, нещо като «наполеон» — само че това е сладкиш?
Като изчака невъзмутимо да утихне смехът, Сергей Сергеевич продължи:
— И тъй, след като се убедил, че на борда всичко е наред и може спокойно да остави кораба на грижите на Джек Пюрген, чиято страст сигурно ще го накара да остане цяла нощ над картите, капитанът тръгнал да си ляга. Но преди това наредил да се вдигне поне едно ветрило, гротът, за да има остарелият мотор подкрепа и да може да икономиса гориво. А останалите ветрила могат да си стоят свити, няма закъде да бързат.
— Да, добре се сетих — отново прекъсна разказа си Волошин, сякаш нарочно да изпита търпението ни. — Длъжен съм да опровергая и злостните слухове, които се разпространяваха тук снощи за корабния готвач. Той се казвал не Хенри, а Били и съвсем не бил злобен меланхолик, нито пък побъркан. Напротив, Били се отличавал с весел нрав и готвел отлично. Целият екипаж го обичал. И ако някои матроси се заканвали понякога да изхвърлят Били зад борда, разбира се, това било на шега: когато им дойдело вече съвсем до гуша скрибуцането на готвача с акордеона, купен наскоро в Папеете. За съжаление, любител на музиката, който току-що започва да се учи да свири на акордеон, няма къде да се уедини на малка шхуна в открито море, тъй че Били по неволя се занимавал с това на палубата, измъчвайки слуха на другарите си. Това било може би единственият му недостатък.
И тъй, след като се помолил, капитан Френе заспал спокойно, като невинен младенец в люлка — продължи Сергей Сергеевич. — Събудил го верният му Джек Пюрген, който го друсал за рамото.
— Ставайте, господарю!
Щом погледнал изкривеното му лице, капитанът скочил. Той веднага разбрал: станало е нещо ужасно. Малко неща на тоя свят можели да уплашат Джек Пюрген. Но сега лицето на стария моряк било мъртвешки сиво.
— Какво има? — извикал Френе.
— Бързо на палубата, кеп! Сам ще видите.
Без да се облича, само по гащета, капитанът изскочил подир помощника си на палубата.
Нощта била спокойна и гальовно тиха. Лекият ветрец едва надувал платното, водата зад борда ромоляла кротко, приспивно. Над океана висяла огромна луна, която прокарала сребриста пътечка към хоризонта. Моряците от незапомнени времена я наричат нежно «път към щастието». Капитан Френе не можел да разбере защо се уплашил Джек от спокойната обичайна картина на нощния тропически океан, почиващ след дневния зной.
Но изведнъж видял, че целият екипаж, захвърлил карти и забравил песни, се е струпал до десния борд и гледа като омагьосан някъде в далечината.
А там, на около два кабелта[41] от «Лолита», както машинално пресметнал Френе, успоредно на нея се движела някаква шхуна. На палубата й имало димяща газена лампа, а до нея, както доскоро и на «Лолита», били насядали в кръг моряци и пляскали карти. Кой знае защо те не обръщали никакво внимание на «Лолита», като че ли изобщо не я виждали.
На шхуната блещукали приветливо корабните светлини — яркочервената на клотика[42] на фокмачтата, всички ветрила на която били вдигнати, и бялата хакабордова[43] на кърмата. Светел с кротко сияние и един от илюминаторите на рубката.
Колкото по-вторачено се взирал капитан Френе в шхуната, толкова по-позната му се струвала тя. Нямал бинокъл под ръка, а и не се нуждаел от него. Зрението на капитан Френе било като на ястреб.
— Та това е «Марица»! — възкликнал радостно той.
Всички матроси го погледнали с някаква странно изражение.
А Джек Пюрген произнесъл зловещо:
— Точно така, кеп.
И до един отново се вторачили мълчаливо в плаващата борд до борд с «Лолита» шхуна.
И чак сега капитан Френе схванал целия ужас на видяното. Разбира се, това било «Марица». Но отде се е домъкнала тук край тях? Нали била напуснала Папеете три дни преди «Лолита». И тръгнала в съвсем друга посока, на запад — към бреговете на Нова Каледония. Оттогава били минали вече девет дни. Сега «Марица» би трябвало да се намира най-малко някъде на хиляда мили западно оттук.
А защо плава до «Лолита»?
И в тоя момент една друга съвсем загадъчна и необяснима особеност изведнъж направила впечатление на капитан Френе. Морето около «Лолита» било тихо, сякаш спокойно заспало. А «Марица» се мятала от вълна на вълна, порейки ги с вълнореза си. Не повече от два кабелта я делели от «Лолита». Но там, където плавала, вятърът бил забележимо по-силен. Той издувал силно платната на «Марица». Вълнението около шхуната, озовала се кой знае как на това място, било не по-малко от три бала. «Марица» сякаш носела със себе си частица от незнайно откъде връхлетяла буря…
Като опитен разказвач Волошин постепенно менеше тона на разказа. Той ставаше по-нервен, отривист. И все по-голямо напрежение обземаше слушателите, личеше по лицата им.
Капитан Френе никак не можел да проумее това. Пък и никой от матросите нищо не разбирал, макар че отдавна плавали из Великия океан и какво ли не били виждали.
Можело да има само едно обяснение: те виждали чудо. И то чудо зловещо, страшно, което плашело. То явно предвещавало нещастие!
Някой изхълцал. Друг извикал уплашено… И всички, без да се наговарят, паднали на колене и се замолили горещо едновременно и на пресветата Дева и на всички древни полинезийски богове.
Капитан Френе се молел най-страстно от всички, защото вече разбрал защо ги преследва ужасното видение. Нали преди отплаването на «Марица» на далечен път той хитро измамил капитана й, наивника Дюран, като му продал фалшиви бисери вместо истински.
Френе смятал, че Дюран отива на дълъг път и няма да се върне скоро. А може да даде бог и изобщо да не се върне, зер всичко се случва на далечни плавания…
Но ето той се е върнал, и то много скоро! И, боже, колко необикновено!
Да знаели матросите за измамата на капитана си, щели още сега, без да се колебаят, да запратят Френе зад борда. За щастие, изглежда, нищо не знаели, макар и да поглеждали капитана накриво. Защото не са забравили предишните му малки грехове и не обичали капитана си, който се правил на светец.
А от пресветата Дева нищо не можеш да скриеш! Тя много добре знае греха на Френе, не току-тъй му е представила тази зловеща гледка — шхуната на измамения от него Дюран, която се надбягва с «Лолита» под издути от силния вятър ветрила по все по-нарастващите вълни, докато всъщност океанът наоколо е тих, не потрепва!
И капитан Френе молел пресветата Дева все по-горещо, все по-страстно, почти проснат по лице на мръсната палуба. В душата си се кълнял никога вече да не прави нито големи, нито малки грехове.
И пресветата Дева чула молитвата му.
С неизразимо облекчение капитан Френе изведнъж видял как подхваната от духащия само в нейните ветрила загадъчен вятър «Марица» се понесла все по-бързо и по-бързо напред и започнала забележимо да изпреварва «Лолита».
Ето вече почти не се виждала…
Те продължавали да стоят на колене. Но вече взели да се споглеждат и да си разменят възторжени възгласи за подробностите на току-що преживяното изумително чудо.
И изведнъж всички неволно изкрещели от ужас.
«Марица», която уж вече била съвсем изчезнала в далечината, неочаквано направила остър завой и се понесла с пълна скорост право към «Лолита»!
Нямало време да се мъчат да разберат как тъй внезапно е могла да се промени посоката на вятъра, който тласкал «Марица» към «Лолита», морето около която по необясним начин било все така съвсем спокойно! Това било чудо, сега нямало вече ни най-малко съмнение — и то ужасно чудо!…
Припламващите и гаснещи тук-там светлинки на цигари и отблясъкът от лампите в очите на слушателите придаваха някак особено вълнуваща атмосфера на разказваната необикновена история.
А в тъмнината зад кърмата кимаха и намигаха люлеещите се на мачтата тревожни рубинови светлинки на «Лолита», сякаш в знак на съгласие.
— С диви викове се втурнали матросите да спускат лодката, за да успеят да отплават по-далеч от «Лолита», докато не са я наказали небесата, като я блъснат в стремително приближаващата «Марица», и лодката мигновено се отделила от шхуната.
«Стойте, почакайте ме, само ще прибягам до каютата си да взема парите! — завикал капитал Френе. — Ей сега ще се върна.»
«Проклет да бъдеш! И парите ти също!»
Един от моряците, малаец, дори замахнал с крис към Френе. Но верният Джек Пюрген избил извития кинжал от ръката му и още веднъж спасил своя капитан.
«Скачайте в лодката, иначе ще заминем без вас!» — викали им моряците отдолу.
«Той заслужава да го оставим на борда, защото с греховете си ще потопи и лодката.»
«Вярно, отблъсвай!»
В последния момент капитан Френе успял да скочи в лодката, право върху главите на обсипващите го с проклятия моряци.
«Гребете, гребете, момчета!» — крещял седналият до руля Джек, като поглеждал уплашено назад.
Но гребците нямали нужда от подкана. Веслата в ръцете им просто пращели. Те успели да отплават достатъчно далеч от своята прокълната от небесата шхуна. Спрели за миг да видят как «Марица» ще се вреже в нея.
И станали очевидци на още едно чудо. «Марица» се врязала в «Лолита», но без ни най-малък шум и трясък.
И я пронизала от край до край. Минала през шхуната им както нагорещен нож разрязва парче топящо се масло…
Това било чудно видение, пратено им от небесата, призрачен кораб. Сега у никога не оставало ни най-малко съмнение. Те станали свидетели на чудо!
Гледали смаяни как «Марица» се отдалечава с пълна скорост, мигайки им със светлините си. Моряците на палубата й продължавали да играят на карти, като че нищо не се е случило. Илюминаторът на рубката светел кротко.
Изпращали с поглед призрачната «Марица», докато светлините й изчезнали окончателно в нощта, стопили се в лунното сияние.
Вълната, която внезапно залюляла лодката, ги накарала да се опомнят. Задухал вятър, сякаш докаран тук от «Марица».
Капитан Френе се огледал и пляснал с ръце. И всички се озърнали и що да видят: докато били ужасени от необяснимото, загадъчно чудо, собствената им шхуна вече била завлечена далеч от лодката. Защото в дивата си паника и бързане забравили да свалят ветрилото.
И чак сега капитан Френе се сетил, че е оставил в каютата скъпия си талисман! Нищо чудно, че небето го наказало. Трябвало на всяка цена да си възвърне талисмана и заедно с него късмета!
А вятърът все се засилвал, отнасяйки ги далеч от родната «Лолита».
«Гребете, гребете, момчета!» — заревал яростно капитан Френе.
Но нима може тежка лодка да настигне шхуна с вдигнато ветрило?
Скоро «Лолита» изчезнала в далечината и тя подобно на «Марица» се стопила като видение в лунното сияние. А те останали залутани сред океана в старата разсъхната лодка, без храна и вода за пиене…
Волошин млъкна, наля бавно от термоса ледена лимонада в моментално запотилата се чаша и взе да пие на малки глътки.
Всички помълчаха, после Макаров се обади:
— Ние сме материалисти и не вярваме в чудеса. Чакаме обяснения, Сергей Сергеевич.
Волошин повдигна рамене и отговори невъзмутимо:
— Мислех, че всеки, който още не е забравил поне училищния курс по физика, ще разбере разгадката. Естествено, тук няма никаква мистика. Уплашил ги е най-обикновен мираж, класическа фата моргана.
Слушателите зашумяха възмутено:
— Вие както винаги мъничко го поукрасихте, Сергей Сергеевич, това не е честно!
— Е, защо да упрекваме така грубо нашия общ приятел — каза Макаров насмешливо. — По-добре да се изразим за неговата осъдителна постъпка с думите на една много вежлива източна пословица: «Той разказа повече, отколкото е видял и знае.»
А Сергей Сергеевич невъзмутимо посръбваше лимонада, изчаквайки остроумците да изчерпят запаса си от шеги и да настъпи тишина.
— Както сигурно ви е известно от училищния курс по физика — подзе той наставнически, — миражите се дължат на обстоятелството, че атмосферните слоеве имат различна плътност и затова различно пречупват светлинните лъчи. Възникващите вследствие на това миражи биват понякога съвсем необикновени и се разпространяват на стотици и дори хиляди километри. Професор Суворов или който и да е от неговите колеги метеоролози може да ви потвърди това. Аз няма да ви уморявам с много примери. Ще ви посоча само един, който има най-непосредствено отношение към разказаната от мен история. Описал го е известният изследовател на миражите Бедиге.
И като отвори някакво списание, сложено пред него, Сергей Сергеевич зачете:
— «През нощта срещу 27 март 1898 година посред Тихия океан екипажът на бременския кораб „Матадор“ (капитан Херкнес) бил доста уплашен от необикновена фата моргана. Точно срещу „Матадор“ се носел кораб, не в обърнат вид, както става често при подобни отражения, а съвсем прав, легнал на кила си, поради което се получавала пълна илюзия. Половин час преди полунощ вахтеният забелязал приблизително на две мили от подветрената страна голям ветроходен кораб, борещ се с буря. Това обстоятелство направило особено впечатление на екипажа на „Матадор“, тъй като океанът на огромно пространство наоколо бил съвсем спокоен и гладък като огледало. А междувременно въпросният кораб очевидно напрягал всички сили в борбата си с развихрилата се стихия.
Въпреки че около „Матадор“ имало пълно безветрие, капитан Херкнес, опасявайки се да не би непознатият кораб, както се изразил впоследствие, да „докара със себе си вятъра“, наредил незабавно да се свият всички ветрила. Матросите, неспособни да си обяснят разиграващата се пред очите им „свръхестествена гледка“, се струпали на палубата с бледи лица в трепетно очакване на някаква страшна развръзка.
Междувременно „призрачният кораб“ внезапно променил посоката си и се озовал точно пред бушприта на „Матадор“. Всички се наловили един за друг в очакване на явно неизбежното сблъскване. Някои моряци се канели да се хвърлят зад борда. Но ето че загадъчният кораб пак променил посоката си и на разстояние един кабелт пресякъл пътя на „Матадор“.
Докато с вдигнати ветрила и опънати като струни въжета той отлитал в южна посока, отнасяйки със себе си вълните и вятъра, от „Матадор“ забелязали, че силната светлина в капитанската каюта на кърмата, която се виждала непрекъснато през илюминатора, внезапно угаснала, а след една минута и тайнственият кораб изчезнал…»
— Моля да обърнете внимание на тази подробност с внезапно угасналото осветление — каза Сергей Сергеевич, прекъсвайки четенето. — Тя има важно значение — и продължи да чете:
— «Работата се изяснила в пристанището Колатеа Буена (Чили). Тъждествеността на отразения кораб била установена, когато капитан Херкнес се запознал с доклада на капитана на един датски кораб, отбил се тук три седмици преди пристигането на „Матадор“. Според думите на доклада през нощта срещу 27 март, около полунощ, по време на силна буря, лампата в капитанската каюта се пръснала, при което старши щурманът получил силни обгаряния.
И тъй двете дати съвпадали, а от по-сетнешните справки се изяснило, че миражът несъмнено е бил отражението именно на този датски кораб. От картата за март било установено, че в описваното време в тази част от океана, където се намирал той, действително се разразила силна буря. Учените отдавна се интересуват от въпроса колко надалеч може въобще да се предава въздушно отражение. Когато съпоставили времето и местоположението на двата кораба, излязло, че разстоянието помежду им при появяването на миража се равнявало на 930 мили, тоест около 1700 километра…»
Като затвори списанието, Сергей Сергеевич рече:
— Както виждате, не стана нужда да доизмислям почти нищо към този поразителен, но напълно достоверен случай — само да разработя характерите на героите, за да се държат при такова положение според моя замисъл. А научната основа намерих готовичка, когато прелиствах вчера в библиотеката същото списание «Наука и жизнь», което нашият уважаем Иван Андреевич толкова обича — в книжка първа за 1963 година, в статия на известния познавач на миражите професор Бернщайн. Тя е много интересна, съветвам ви всеки да се запознае с нея.
— Н-да — проточи Макаров, почесвайки се по врата, — при все че източникът, както се изразява самият Сергей Сергеевич, е «неакадемичен», ще трябва май да приемем тази невероятна история.
Обаче при това Иван Андреевич имаше много лукав вид, в смирението му явно беше престорено. И отгоре на всичко, като се усмихваше самодоволно, веднага взе да записва нещо в бележника си.
— Е, хайде — рече Волошин. — Владимир Василиевич, ваш ред е. Моля.
— Ще бъда кратък — каза секъндът, като вадеше от джоба си няколко измачкани листчета и нервно ги изглаждаше. — Аз не съм литератор, свикнал съм повече да пиша докладни записки. Моля да се има пред вид това.
— Добре, добре, стига сте ни плашили — насърчи го Волошин. — Да чуем вашата «докладна записка».
— Ветроходно-моторната шхуна «Лолита» се връщаше в Папеете от поредния си рейс до островите от архипелага Росиян и Мангарева — започна секъндът с пресипнал от вълнение глас. — Моторът й беше стар, отдавна непоправян, теглеше лошо. Вятърът се засилваше. За да помогнат на мотора, вдигнаха грота и шхуната се носеше бързо в курс галфвинд, десен галс[44]. Наистина небрежното поставяне на едно-единствено ветрило караше шхуната да лъкатуши насам-натам, но това никого не безпокоеше особено. На «Лолита» винаги бе липсвал добър ред.
Моряците играеха на карти на бака. За да се развличат, капитан Френе скрибуцаше с акордеона, а суперкаргото дрънчеше с китарата. Настроението на всички беше отлично. Бяха успели да купят износно голяма партида копра, да припечелят нещо и от превоз на пътници. И скоро ще си бъдат у дома, в Папеете. Оставаше им само да прескочат към остров Дюк ъв Глостър, където капитанът бе обещал да закара няколко буренца контрабанден алкохол. Те също предвещаваха добра печалба.
На обед капитанът се разпусна дотам, че разреши да се отлее алкохол от едното буренце, и всички пийнаха здравата. Дори не си направиха труда да затворят капака на кърмовия люк. Всички знаеха, че капитанът няма да се кара. А по всяка вероятност открехнатият капак на люка ще го подсети, че не е зле да сръбнат още.
От своето килерче, което служеше за камбуз, надникна сънливият готвач. Изхвърли сметта зад борда и с кофата в ръце се приближи до играчите. Известно време наблюдава играта, давайки иронични съвети, после понечи лениво да влезе в камбуза си да сготви вечерята, ала изведнъж се спря и възкликна: «Хей, момчета, май бог ни е изпратил калмар! Заврял се в някаква мрежа, скъсал я, ала се заклещил и сега плува към нас. Трябва да го издърпаме с кука. Ще ви сготвя разкошна вечеря.»
Никой от картоиграчите не обърна внимание на думите му. Капитан Френе, без да се откъсва от акордеона, каза:
«Не е лоша идеята ти. Вземи кука и го издърпай.»
«Само че плува настрана, няма да го стигна.»
«Кажи на Джон да спре мотора и да завие към него.» Готвачът се приближи до кърмчията и рече:
«Виждаш ли там, малко надясно, плува калмар, заплетен в мрежа? Спри мотора, завий към него, а аз ще го закача с куката. Ще стане царска вечеря.»
Кърмчията спря мотора, завъртя лениво кормилото. Готвачът с кука в ръце тръгна към носа, за да улови изпратената от небесата неочаквана плячка. И изведнъж, като захвърли куката във водата, хукна да бяга към кърмата с див вик:
«Наляво! Бързо карай наляво!»
Играчите скочиха, захвърляйки и карти, и китара, и акордеон.
«Какво става?» — зарева капитанът, втурвайки се към десния борд.
И моментално се отдръпна, също хукна към кърмата, крещейки тичешком:
«Идиот! Какъв ти калмар, та това е мина! Кормило наляво!»
Но беше вече късно. Заплетената в къс от капронова рибарска мрежа черна рогата мина, която готвачът бе помислил за калмар, се приближаваше неотклонно към вълнореза на шхуната. Очевидно се е оплела някъде в мрежа, но рибарите успели навреме да я забележат, да отрежат парче от мрежата и да се спасят от рогатата смърт.
Сега тя застрашаваше «Лолита».
Лично капитанът натисна кормилото. Но беше късно.
Наистина, все пак успя в последния момент да извърне шхуната така, че мината не се удари във вълнореза, а само лекичко го докосна.
Експлозия не последва. Но тя можеше да стане всеки миг, защото парчето мрежа се закачи за вълнореза на шхуната, на който честите сблъсквания с рифове бяха оставили три дълбоки резки.
Всяка вълна, която удареше по-силно, можеше да чукне мината в борда на «Лолита» — и тогава шхуната ще стане на парчета.
Това беше ясно на всички. И до един, без да се наговарят, се втурнаха да спускат лодката, наскачаха в нея и натиснаха греблата…“
В тоя момент изведнъж с учудване забелязах, че капитанът, както вчера, неусетно се е присъединил към слушателите, приседнал е пак настрана и дори си записва нещо в бележника, като с явно неодобрение поклаща глава. Какви ли несъответствия е забелязал в разказа на втория щурман?
— Те искаха за всеки случай да се отдръпнат на безопасна разстояние, но не много далеч — продължи Володя. — Защото шхуната все продължава да завива наляво. Напълно възможно е вълните да откачат от вълнореза мрежата със заклещилата се в нея мина. Експлозия не ще има. Мината ще се плъзне покрай борда на шхуната и те спокойно ще се върнат на „Лолита“. Да, напълно възможно е да стане така…
Бог като че ли чу молбите им. Провървя им. Стана точно както бяха се надявали. Само че не съвсем така…
Видяха, че действително вълните с лек плясък отделиха от борда на шхуната парчето мрежа със заплетената мина. Всички завикаха радостно.
Но тутакси млъкнаха, като видяха, че сега вятърът и течението носят рогатата смърт право към лодката!
„Гребете, момчета! Гребете! Натискайте!“ — закрещя капитанът, седнал до кормилото.
С няколко загребвания се отдалечиха на безопасно разстояние. Поклащайки се бавно върху вълните, мината преплава покрай тях…
Всички въздъхнаха облекчено, взеха да си разменят думи, да си подхвърлят шеги. Но внезапно суперкаргото се провикна:
„Гледайте, а шхуната?“
Видяха, че „Лолита“, която всички бяха забравили, когато се спасяваха от мината, вече доста се е отдалечила. До нея имаше не по-малко от три кабелта. Вятърът се засилваше и сега тя се движеше бързо с пълен курс фордевинд[45].
Всички бяха опитни моряци и добре разбираха, че е немислимо да настигнат „Лолита“ с широка и тежка, саморъчно скована лодка.
Можеха само мълчаливо да изпровождат шхуната с поглед, останали в океана без храна и вода за пиене…
Завършил четенето, секъндът сгъна листчетата, пъхна ги нервно в джоба си и без да вдига от смущение глава, каза малка глухо:
— Е, всички дреболии, като например брадвата и кинжалът, търкалящи се по мръсната палуба, незатвореният капак на люка, дупките на илюминатора и вратата на каютата, остатъците от ядене на мръсните чинии, повредите на нактоуза и следите от разбиване на сандъка с парите — това са според мен, както вече бе отбелязано, просто признаци на нехайството и недисциплинираността, които явно царели на шхуната. Що се отнася до доказателствата за моята хипотеза, ще ви напомня следното: при огледа на вълнореза открих, както е посочено в протокола, три доста дълбоки резки, причинени, изглежда, от честите сблъсквания с рифове в тукашните води. При това в най-дълбоката резка, разположена на водолинията, са се заклещили парчета от капронова мрежа, които се мотаят от двете страни на вълнореза. А колкото до това, че в рибарска мрежа могат да се заплетат мини, позовавам се на собствения си опит. Случвало ми се е да ръководя няколко операции за обезвреждане на такива мини.
— Къде? В Балтика ли? — попита ненадейно капитанът, палейки угасналата си лула.
— В Балтика — отговори секъндът.
— Кога сте служили там?
— В петдесет и пета — петдесет и шеста, Аркадий Платонович.
Капитанът кимна доволно.
— Е, няма що, да благодарим на Владимир Василиевич за интересния разказ и да закрием заседанието — каза Волошин, като стана. — И изглежда, че беше последно. Утре вероятно ще се срещнем с влекача, ще му предадем „Лолита“ с нейните загадки и ще можем да обявим резултатите от конкурса. А сега: лека нощ!
Всички започнаха да се разотиват. А аз пък поостанах да изпуша на кърмата последната си цигара и да се полюбувам на светлинките на „Лолита“, които се поклащаха плавно над тъмната вода.
Какво ли е станало всъщност на нея? След чутите от нас истории загадката с изоставената шхуна не се изясняваше, а ставаше още по-заплетена.
На кой от четирите разказа да се даде предпочитание? И кой от тях е най-близо до истината? Всички те са оригинални и забавни. Дори историята, разказана от секънда, може би не пада по-долу от другите, макар че тук нямаше нито побъркани готвачи, нито кълбовидни мълнии и миражи.
Но и в нея имаше неочаквани хрумвания. И освен това привличаше с неподправения си драматизъм. Случва се понякога една проста житейска история да завладява и увлича по-силно от великолепна приказка, измислена от опитен разказвач.
А виж Волошин изхитрува. Изрови такава забавна история, че действително не му се наложи да добавя почти нищо към нея, само по нов начин описа характера на набожния капитан. Шмекер е тоя Сергей Сергеевич!
И изведнъж разбрах защо бе постъпил така: дори неговото богато въображение не беше в състояние да си представи какво е станало на „Лолита“.
И в тоя момент, като дух, който бях повикал с тия мисли, като заклинание, Сергей Сергеевич се приближи до мен и залита:
— За какво философствувате пак на кърмата, Николаевич?
— Този път си мислех за вас, Сергей Сергеевич. Че изхитрувахте, като се отървахте със забавна приказчица, а сам, разбира се, нито за момент не повярвахте в нея. И струва ми се, разбрах защо.
— Защо?
— Защото необикновените неща, открити на шхуната, се оказаха твърде необясними и в много отношения противоречиви за вас. Вашата логика на учен никак не може да ги свърже ведно. И затова дори прочутата ви фантазия удари на камък. Разбира се, разказаната от вас история е занимателна. И лесно мотивирахте и появяването на дупка в илюминатора, и следите от разбиване на нактоуза и касата, и появяването на палубата на крие, избит в последния момент от ръката на матроса малаец. Не забравихте дори резките по дъното на шхуната, противно на всички останали разказвачи, с изключение на Володя, който изгради историята си именно върху тях. А и за чашата, която се разтопила и станала талисман на суеверния лицемер, също не е зле измислено. А виж, простите, но също загадъчни неща забравихте. Защо не е затворен капакът на люка? Вашият Френе не би допуснал такова безредие. И защо се търкаляше на палубата брадва, на чието острие вие лично при огледа на „Лолита“ открихте уж петна от кръв? За съжаление, няма връзка с миража. И макар че за убедителност натъпкахте историята си с изобилие от морски термини — в нея има и кабелти, и клотик, и хакабордова бяла светлина, — все пак тя си остава приказчица, вие сам отлично знаете това.
Волошин помълча и изведнъж, като се засмя тихичко, отговори:
— Може би сте прав, Николаевич — и това му беше неприсъщо. — Да си призная честно, аз наистина съм озадачен и дори малко объркан. Никак не мога да проумея какво е станало на проклетата шхуна.
После додаде замислено:
— Спомняте ли си, вчера философствувахте за смелите моряци, които като по времето на Магелан и на древните гърци скитат със своите прогнили доу — „самотници в нощното море“? Та те имат още една поучителна пословица.
— Каква?
— „Освен измислените, други дяволи няма…“
— Искате да кажете, че загадката с „Лолита“ е много по-проста от забавните истории, които чухме?
— Вероятно.
— И сериозно, а не за оригиналност, наистина не можете дори да предположите какво е станало на нея?
— Едва ли някога ще узнаем това — въздъхна той.
Доколкото го познавам, макар и да обича малко да парадира с ерудицията си, Сергей Сергеевич действително знае много, умее да мисли добре и рядко греши. Но както показаха по-нататъшните събития, този път, за щастие, бе сгрешил…
На другия ден около обед видяхме бързащия към нас малък катер-влекач. На носа му се перчеше гордото име „Посейдон“.
„Богатир“ се спря, „богът на моретата“ също легна в дрейф. От него спуснаха лодка и след няколко минути на борда ни се качиха двама гости: наконтен млад негър с капитанска фуражка, ослепително бяла найлонова риза и въпреки горещината — вратовръзка, и рижав висок човек.
— Комисар Мегре — представи се високият.
Той се разкикоти, доволен от учудването ни, и каза:
— О, не, не се плашете, господа. Аз се пошегувах. Чисто и просто съм Гастон Рузе, инспектор от морската полиция.
Секъндът през смях преведе думите му.
Инспекторът беше млад, по шорти и пъстра незапъхната риза, весел и приказлив и абсолютно с нищо не приличаше на детективите, изобразявани в романите. Непрекъсната пускаше шеги и сам той пръв прихваше да се смее гръмогласно, килнал корковия тропически шлем чак на тила си и изложил на показ немирен червеникав перчем, и без да си поема дъх, разказа два доста цинични анекдота. Володя едва сварваше да ги превежда.
Гастон Рузе отказа решително да оглежда шхуната.
— О, ще имам достатъчно време да я огледам и да претършувам с лупа цялата палуба, както е редно да правят детективите в романите, докато шляпаме към Папеете — махна той безгрижно.
Володя превеждаше с усмивка думите му:
— Ще се уединя на шхуната и никой няма да ми пречи да я оглеждам и да си блъскам главата с кошмарната загадка. Пък и в капитанската каюта сигурно ще се намери поне една бутилка ром, нали? Ще трябва да се провери дали не е отровен. А поета в нужното количество, тази напитка помага да се решават и най-заплетените загадки.
Капитанът негър отиде да направи визита на Аркадий Платонович, а инспекторът, Волошин и секъндът минаха в пушалнята. Аз се присъединих към тях. Там почерпихме гостенина с арменски коняк, отпуснат от строгия домакин със специалното разрешение на капитана, и с кафе и му предадохме два екземпляра от протокола за огледа на шхуната — първия, украсен с нашите подписи и корабния печат, и превода на френски език, направен от Володя.
Инспекторът прегледа протокола съвсем бегло, явно повече от вежливост, и го остави настрана, пиейки с наслада коняка. Само на едно място се поспря, замисли се и дори прочете наново този пасаж. Но не каза какво му е направило впечатление, пък и беше неудобно да питаме.
— Как мислите, мосю Рузе, какво би могло според вас да се случи с тях, с екипажа на шхуната? — все пак не изтраях аз.
Секъндът преведе въпроса ми и отговора на инспектора:
— Все още е трудно да се каже. Аз не обичам да гадая, дори на коняк, а камо ли на кафе.
Инспекторът помълча, разглеждайки замислено на светлината златистия коняк в чашата.
— О! Не пада по-долу от нашия прочут „Мартел“ — преведе Володя възторжения му възглас.
— Все пак ще се опитаме да помислим какво се е случило с тази шхуна — продължи инспекторът без особена увереност, а Володя превеждаше думите му. — За съжаление, досега сме изяснили малко. Както вече знаете, неин капитан е бил Луис Френе. Опитен моряк, макар че обича да си попийва, а понякога и да се посбие. Суперкарго му бил Томас Даунинг. Потеглили от Папеете на 15 май, като имали на борда си, освен деветте членове на екипажа и готвача още четиридесетина пътници.
— Брей! Че къде са се побрали? — заинтересува се Волошин.
— О, местните жители никак не са придирчиви — преведе секъндът безгрижния отговор на французина. — Те могат да спят на палубата буквално един върху друг. Наистина между пътниците е имало и трима бели, изглежда, настанени в една от каютите. Мисионерът отец Риге, който отивал на остров Дюк ъв Глостър, и двама авантюристи, които възнамерявали да търсят съкровище, уж заровено от пирати на някакъв необитаем остров. Ревниво криели названието му. Мъчим се да установим самоличността им, както и точния маршрут на „Лолита“. За съжаление засега и него не знаем. Макар че има много строго нареждане преди излизане в море всеки капитан на търговски кораб задължително да окачва разписанието на рейса в пощата на Папеете, според мен никой досега не го е изпълнявал.
В краен случай окачват явно лъжливо разписание, което само усложнява работата ни.
— Защо правят така? — учуди се Волошин.
— Ами, първо, с един сполучлив рейс можеш да спечелиш само от копра до двеста и петдесет хиляди местни франка. А ако те изпреварят, оставаш на сухо. Нищо чудно тогава, че всеки капитан на търговски кораб се страхува да не би конкурентите да подушат маршрута му и да го изпреварят. А отгоре на всичко, освен напълно легалните стоки, които доставят на островитяните, всяка шхуна непременно кара и някаква контрабанда — например алкохол, като „Лолита“.
Инспекторът глътна още коняк и каза:
— Знае се, че „Лолита“ е напуснала Папеете на 15 май. Отбивала се е на главния от островите Дюк ъв Глостър, където стоварила голяма част от пътниците и взела малко копра, после — на атолите Хикуфу и Хао… По-нататък дирята й се губи. Последното място, където са я видели на двайсет и втори юни, е остров Моране, или Кадмус, както е отбелязан на някои карти. Накъде се е насочила след това, не знаем. Може би към архипелага Мангарева, тъй като още не бил разпродаден всичкият алкохол. Но със същия успех биха могли да отидат да го продават и на Маркизките острови. Както виждате, предстои ми да решавам мъчна задача, която фактически се състои само от неизвестни — преведе думите му секъндът.
— М-да — измънка съчувствено Волошин.
— Е, няма да ви задържам, защото и без това се е наложило корабът ви да промени курса си, влачейки към нас злочестата „Лолита“ — рече французинът, като погледна с явно съжаление празната конячена бутилка и стана. — Бих искал лично да благодаря на капитана и да се обърна към него с една малка молба. Може ли?
— Заповядайте — каза Володя. — Ей сега ще му доложа.
— Ако обичате. И ако е възможно, донесете, моля ви, карта.
Секъндът излезе, а ние седнахме отново на удобните кресла и запушихме. Без преводач не ни оставаше нищо друго, освен да си разменяме приветливи погледи и да се усмихваме.
В салона влезе капитанът, придружен от секънда, който носеше под мишница дебел свитък щурмански карти. Французинът скочи бързо и като наведе учтиво глава, поблагодари на капитана, че така любезно се е съгласил да довлече „Лолита“ до спасителния катер. Володя превеждаше думите му, разстилайки картите на масата.
Като помълча, инспекторът произнесе по-скоро утвърдително, отколкото въпросително:
— Не се съмнявам, че във вахтения дневник са вписани всички съответни бележки от момента, когато сте забелязали изоставения кораб — с точно посочване на времето?
— Разбира се — кимна капитанът.
— А кой е бил на вахта по това време? — преведе Володя следващия въпрос на инспектора и веднага му отговори:
— Аз.
Французинът зарадвано му заговори нещо, като го потупваше по рамото.
Володя кимна и обясни на капитана:
— Моли да му разрешите после да поговори отделно с мен, да ми зададе няколко въпроса за подробностите на срещата ни с „Лолита“.
— На драго сърце.
— Вие сте открили „Лолита“ на шести юли приблизително тук, нали? — инспекторът забоде молив в сините простори на картата.
— Да. Точните координати са записани в корабния дневник.
— Това е било две седмици, след като шхуната напуснала остров Моране — преведе секъндът думите на инспектора, който замислено изучаваше картата. — По права линия от него до мястото на срещата с вас има около двеста и четиридесет — двеста и петдесет мили, кали?
Капитанът кимна.
— Какво мислите, господа — обърна се французинът с лек поклон към капитана и секънда, — като имате пред вид, че през цялото това време е било почти тихо — можела ли е „Лолита“ през тия две седмици да се отбие и някъде другаде?
— Едва ли — отвърна капитанът и секъндът, превеждайки думите му, също поклати глава.
— Но ако желаете, предложете му да се посъветва и със специалистите по метеорология и океанография — додаде капитанът. — Кажете: доколкото ми е известно, професор Лунин и Суворов се заинтересуваха от маршрута на „Лолита“ и правеха някакви изчисления.
Секъндът преведе на французина думите на Аркадий Платононич. Той закима зарадван и взе да благодари.
Капитанът излезе. Французинът и Володя се уединиха в един ъгъл на салона. За да не им преча, аз отидох на палубата. Те разговаряха доста дълго, след което секъндът заведе госта при учените.
По-късно узнах, че Лунин и Суворов потвърдили мнението на капитана: „Лолита“ едва ли е имала време да се отбие и някъде другаде след остров Моране, преди по неизвестна причина да е била напусната от екипажа, иначе щяхме да се разминем с нея в океана.
— А теб разпитва ли те нещо? — попитах Володя.
— Ами все за това второ корабче, което се виждаше на хоризонта, когато за пръв път забелязах „Лолита“. Какво го е заинтересувало толкова? Далеч ли било от „Лолита“, накъде отивало, бързо ли се отдалечило. Разни глупости. Да вървим да обядваме, че кепът ще ни насоли за закъснението.
Намерихме на палубата французина и забързахме към каюткомпанията, където всички отдавна вече стояха в мъчително очакване. Володя представи гостенина.
Негърът капитан на влекача седеше важно и тържествено до Аркадий Платононич, явно много поласкан от такова уважение и чест.
Гастон Рузе се поклони, седна до секънда и едва посегна към солената селда, поднесена за мезе, и изведнъж папагалът, сякаш зарадван от появяването му, изкрещя по-силно от обикновено своята загадъчна фраза.
Инспекторът погледна учудено папагала, после нас с постепенно развеселяващ се поглед и се разкикоти.
— Разбрахте ли какво казва? — запита Володя.
— Естествено!
— Най-после! — изръмжа облекчено Макаров. — А ние всички си блъскахме главите да гадаем какво повтаря безкрай тази проклета птица. На какъв език говори?
— На полинезийски — отвърна инспекторът, като едва сдържаше смеха си. — На таитянски диалект.
— А какво точно? — попита с подозрение Волошин.
Инспекторът не изтрая и отново се разкикоти.
— О, моля да ме извините — най-после успя да издума той. — Тази мила птичка, бих казал, изглежда е прекарала голяма част от живота си в някакво заведение от особен вид… Да го наречем пансион за неблагородни девици. И вероятно често е чувала там и запомнила едно твърде недвусмислено изречение. Аз изобщо не се решавам да го повторя пред дами.
Когато Володя преведе думите на французина, съдовете на масите задрънчаха от дружен гръмогласен смях като при силна буря.
След богатия обед гостът започна тържествено да се сбогува с всички и пак да са кланя и да благодари. Специално поблагодари на мосю Волошин за толкова пълното описание на особеностите и загадките, открити от нас на шхуната, и за мерките, които взел, според думите на мосю Кушнеренко, за да запази всичко точно в същото положение, в което е било намерено — но при това очите на инспектора явно се смееха.
И в тоя момент Сергей Сергеевич тържествено му подаде грижливо завързан пакет.
Французинът засия, сигурно си помисли, че му подаряват за сломен най-малко една бутилка от толкова харесалия му се коняк. И тутакси клюмна, като чу думите на Волошин, преведени му от секънда:
— Запазили сме в хладилника проби от храната, останала в чиниите на шхуната. Анализът показа, че в тях има арсеник.
— О! Благодаря ви, мосю! — преведе секъндът отговора на инспектора. Но при това Гастон гледаше пакета с такова отвращение, че не оставаше никакво съмнение: след като се раздели с нас, незабавно ще го запрати зад борда.
А Волошин вече му подаваше една доста дебела папка, говорейки на секънда:
— Володя, разкажете му накратичко за конкурса, който организирахме, и му обяснете, че тук са преведените специално от вас на френски език кратки конспекти на историите, съчинени от фантазьорите. Може да му потрябват.
Секъндът взе да обяснява на Гастон Рузе какво има в палката. На лицето на французина се изписа все по-засилващо се учудване и тревога. Поглеждайки папката с явна уплаха, той поклати глава, но без да каже нищо, я пъхна под мишница.
— Кажете му също, Володя, че ще му бъдем много признателни, ако намери време поне накратко да ни съобщи резултатите от своето разследване — добави Волошин, наслаждавайки се на смущението на полицая. — Там е посочен моят ленинградски адрес.
Най-после французинът се сбогува с всички и тръгна към стълбата подир негъра капитан. Лодката се отблъсна и потегли към спасителния катер. Ние махахме на веселия детектив.
Ще успее ли да разгадае тайната на „Лолита“?
„Богатир“ изсвири басово за сбогом и тръгна напред, порейки вълните с носа си. Прохладният ветрец развяваше на мачтата му бяло-син вимпел с изображение на две кръстосани котвички, над които беше написано: „Академия на науките на СССР“.
А спасителният катер изрева прощално със сирената си и заплава в друга посока — натам, където зад хоризонта се криеше приказният остров Хаити, който изобщо нямаше да видим.
И влачена на буксир от катера, „Лолита“ се отдалечаваше от нас, полюлявайки се върху вълните.
Ние я изпращахме с погледи, докато изчезна в сияйната далечина — там, където океанът неусетно се слива с небето.
На другия ден на обед Волошин обяви тържествено, че довечера след вечеря на същото място, на палубата, под въртолетната площадка, ще бъдат изслушани забележките и възраженията по разказаните истории, а след това ще се определят наградите чрез тайно гласуване, така че моли всички да се приготвят.
Обедът мина в необичайна тишина. Няколко пъти забелязах, че нещо липсва в каюткомпанията.
И изведнъж разбрах: загадъчното провикване на папагала! Той сякаш непрекъснато ни бе напомнял за тайната на „Лолита“. А сега бе заминал заедно с нея. Жалко, папагалът явно ни липсваше.
След обеда всички, естествено, се заловиха да обмислят на коя от чутите истории да дадат предпочитание за оригиналност на хрумването. Не беше толкова просто да се реши това.
Колкото до оригиналност, все лак аз бих дал палмата на първенството може би на разказа на Бой-Жилински, въпреки зловещата му мрачност. Но наистина много драматични бяха преживяванията на готвача, който в припадък на умопомрачение отровил всичките си другари, хвърлил телата им зад борда и нищо не помни за това, шляе се объркано из пустата шхуна и се чуди къде може да са се дянали всички, щом лодката си е на мястото. Дали действително са отлетели на небето, или пък са се хвърлили зад борда в припадък на масова лудост?
Интересно на коя ли история ще се спрат другите?
А коя от тях е най-близо до истината? Това беше може би по-трудно за решаване. Защото и сега, както и по-рано, никой от нас не знаеше какво всъщност е станало на „Лолита“. Нима Волошин е прав и наистина никога няма да узнаем това? Лоша работа.
Вечерта всички хапнахме надве-натри и побързахме да излезем на палубата.
Волошин се настани до масичката, в средата на която гордо виреше нос лъсналият като от истинско злато бюст на барон Мюнхаузен. На кого ли ще се падне?
— Е, хайде, да чуем най-напред забележките за всеки разказ — предложи Волошин. — И тъй първата история, разказана от професор Лунин: за кълбовидната мълния, която суеверните моряци помислили за дявол. Който има забележки и възражения по нея, да заповяда.
— Имам, разбира се — стана бързо Макаров и разтвори бележника си.
— Е, разбира се, че имаш! Че кой друг на „Богатир“ страда до такава степен от мания за критикарство — поклати глава Волошин.
Големи приятели, сега те предвкусваха удоволствието да се счепкат, а ние — веселото зрелище.
— Моите забележки — продължи в това време Иван Андреевич невъзмутимо — са общи и почти еднакви за две истории едновременно — и за измислената от Андриян Петрович, и за съжаление — за твоята, Сергей Сергеевич. Така че позволете ми да гръмна, както се казва, с един куршум два заека, или по-право патици[46]. Най-напред искам да задам един въпрос. Андриян Петрович, разказаната от вас история е станала нощем, нали? — обърна се Макаров към професор Лунин. — И отблясъците, и сияещите в мрака светлини на свети Елм, цялата тая дяволщина.
— Да, разбира се, нощем.
— Отлично — кимна Макаров и се обърна към Волошин: — И твоя мираж, който толкова ги уплашил, че зарязали проклетата си шхуна, също са го видели нощем?
— Е, да допуснем.
— Ти, моля ти се, не го увъртай и не се мъчи да се оправдаваш. Светлини на мачтата и в каютата… Нощем?
— Е, нощем.
— Ето че и двамата се хванахте — произнесе тържествуващо Иван Андреевич и добави зловещо — Само че ще започна може би от теб, Сергей Сергеевич.
— Заповядай — повдигна рамене Волошин. — Хайде изкарвай жалките си забележки. Може да не се съмняваш, че аз ще ги измета като перушинка.
— Опитай се. Най-напред аз, извинявай за фигуративния израз, ще ти напъхам под носа двете чинии, които според подписания от теб протокол са намерени на масата в кубрика. Обясни ми, моля те, кой обядва нощем?
Всички се разсмяха силно. Когато смехът утихна, Волошин понечи да каже нещо, на Макаров го прекъсна с нови ехидни въпроси:
— И кой, освен явните шизофреници се шляе нощем? Пише писма в каюта, където, както е отбелязано в подписания и от теб протокол, няма дори лампа? А да не говорим за това, че в твоята история, както впрочем и в тая на Андриян Петрович, не са намерили никакво обяснение и други загадъчни неща, отбелязани лично от тебе в протокола. Защо на палубата се е търкаляла брадва — цитирам протокола: „с ръждиви петна по острието, изглежда от кръв“?
— Готвачът е сякъл с нея главите на кокошките — побърза да каже Волошин сред всеобщия гороломен смях.
— Да допуснем — усмихна се Макаров. — Но отде се е взел арсеник в храната, останала по чиниите? Къде се е дянал молитвеникът, от който твоят набожен капитан не се е отделял? Да не сте го намерили в каютата? Защо не е споменато това в протокола?
— Капитанът изскочил на палубата с молитвеника в ръце — прекъсна го Волошин. — Нима съм забравил да спомена това? И го е взел, разбира се, със себе си на лодката.
— А забравил талисмана, а? — попита Макаров подигравателно.
— И за открехнатия капак на люка забравихте, Сергей Сергеевич — вметна Володя Кушнеренко, който отдавна чакаше тоя момент.
— Победен сте, победен сте, Сергей Сергеевич! — завикаха отвред.
— Предавайте се!
— Предавам се, не мога да се боря с тебе — засмя се Волошин.
После, като изчака да поутихне всеобщото веселие, Сергей Сергеевич добави с умолителен тон:
— Надявам се обаче, че при гласуването високоуважаемата аудитория все пак ще вземе пред вид оригиналността на моята хипотеза?
— Разбира се!
— Не се съмнявайте! — чу се от всички страни.
— Същите забележки важат и за вашия разказ, уважаеми Андриян Петрович — обърна се междувременно Макаров към професор Лунин. — Например, когато срещнахме шхуната, корабните й светлини бяха угасени. И сума други подробности: недовършеният обед, прекъснатото бръснене, недописаното писмо в каюта без лампа показват, че „Лолита“ е била напусната денем, а не нощем. Признавате ли грешката си?
Лунин разпери ръце усмихнат.
— Е, добре, да преминем към третата история: за готвача, който мечтаел да стане капитан и в припадък на лудост изтровил целия екипаж — обяви Волошин. — Надявам се, че дори ти, Иван Андреевич, нямаш възражения против нея? Защото твоите лаборанти откриха в остатъците от храна, взети от „Лолита“, ако не отрова от рибата фуга, както предполагаше разказвачът, то поне арсеник. Какво ще кажеш по тоя въпрос?
Макаров наведе глава с явно престорено смирение: с една дума, няма защо да крия.
Но в тоя момент неочаквано се изправи жена му, Елена Павловна, която беше седнала до него, и рече:
— Аз имам възражения. Първо, морските риби съдържат природни съединения на арсена, а човешкият организъм е способен да го натрупва. Това впрочем и досега пречи да се реши една отдавнашна загадка: дали Наполеон не е бил отровен? В запазени до наши дни кичури от косата му е открит арсеник. Но в такива нищожни дози, че е невъзможно да се определи: опитвали ли са се да отровят императора, както смятат някои историци, или това е просто природен арсеник, съдържащ се в рибата, която заемала основно място в храната на пленения Наполеон на острова. Недоумявам как може да не знаеш това, Ваня — обърна се тя към мъжа си. — Защо се смееш?
— Разбира се, че знаех — отговори Иван Андреевич.
— А защо тогава нагласи това зрелище, като обяви така зловещо, че лаборантите ти били открили арсеник в остатъците от храна, донесени от „Лолита“? — възмути се Елена Павловна.
— За да налея масло в огъня на вашата фантазия. Нали трябваше да помогна на Волошин. А признайте си, че всички бяхте заинтригувани.
— А що се отнася до рибата фуга — продължи Елена Павловна, — в тукашните води тя въобще не се въди, а само край бреговете на Япония. Тъй че вашият готвач, Генадий Петрович, не е могъл да отрови с нея екипажа. Макар че справедливостта налага да отбележим: сериозни отравяния могат да предизвикват около триста вида тропически риби. Трябвало е да изберете такава, която живее тук. Но аз смятам, че допуснатите грешки съвсем не намаляват оригиналността на вашето хрумване.
Елена Павловна си седна. Сергей Сергеевич понечи да каже нещо, но нашият терапевт Семьон Василиевич Егоров поиска думата.
Плешив, с шкембенце, което в шортите изглежда съвсем закръгленичко, той по цели дни снове със сериозен вид, досущ като търкалящо се топче, из целия кораб, макар и вечно да се оплаква, че няма никаква работа и изнемогва от безделие.
— Скоро ще се деквалифицирам при вас — мрачно заявява той и тутакси се понася стремително нататък със загрижено лице.
А и говори бързо, енергично, деловито. И сега Егоров започна без дълги предисловия:
— Трябва да забележа, че разказът на Генадий Петрович е уязвим и от гледна точка на медицината. Макар че е преписал от справочника за бърза помощ някои признаци на епилепсията и доста изкусно ги е вмъкнал в разказа си, дори спомена специалния термин „лоши дни“, главният признак на тази тежка болест — епилептичните припадъци — предвидливо е „забравил“. Защо? Ами защото тогава, разбира се, околните ще знаят болестта на готвача и ще се отнасят към него съответно като към болен човек. — Егоров седна.
— Моля да ме извините, Сергей Сергеевич — стана внезапно старши механикът. — Но и аз имам една забележка за разказа на Генадий Петрович.
— Така ли? Интересно. Моля, заповядайте.
— Може ли да зная, Генадий Петрович — попита механикът, като насочи към Бой-Жилински дългия си пръст като пистолет, — защо на масата за хранене, както е вписано в протокола, са намерени две чинии с остатъци от храна? Ако готвачът е отровил всички, както твърдите вие, и е изхвърлил труповете зад борда, то с кого е делил трапезата, преди да избяга от „Лолита“? Защо на масата е намерена не само неговата чиния, а две? С кого е обядвал?
— С привидение — подхвърли ехидно някой.
Друг шегобиец подхвана:
— С папагала!
Всички се развеселиха. Наложи се Волошин да въдворява тишина.
След това той се обърна към секънда и като потриваше ръце подзе със зловещ глас:
— Е, Владимир Василиевич, дойде време да се заловим и с вас. И позволете да започна аз. Искам да си отмъстя. Както е казал някой в старо време: „Ти, Платоне, си ми приятел, но истината ми е по-скъпа.“ И тъй, позволете ми да ви запитам: защо на палубата се търкаляше брадва със следи от кръв по острието?
— Нали сам обяснихте, Сергей Сергеевич — обади се професор Суворов подигравателно. — Готвачът сякъл с нея главите на кокошките.
— А загадъчният кинжал? — продължи Сергей Сергеевич да притиска секънда, като се престори, че не чува.
— Заяждане! Заяждане! — завикаха отвред. — Та нали той каза: нямало ред на шхуната.
Но в тоя момент изведнъж отново се обади механикът:
— А за питчицата калай също забравихте, Владимир Василиевич. Отде се е взела тя в капитанската каюта? И каква връзка е можела да има с мината, попаднала в мрежата?
С обезсърчен вид секъндът разпери мълчаливо ръце.
— А аз — каза решително капитанът, като стана изведнъж и се обърна към секънда — имам по-сериозна възражение, Владимир Василиевич, което напълно опровергава измислената от вас версия. Неслучайно попитах къде и кога сте се занимавали с обезвреждане на мини, попаднали в рибарски мрежи. Работата е там, че още от 1960 година практически не е известно нито едно взривяване на кораби от мини. Разбира се, като се изключат районите, където са продължавали да се водят военни действия — крайбрежието на Виетнам и на други места. Но останалите акватории отдавна са очистени от мини. Толкова по-невероятно е да срещнеш блуждаеща мина в тукашните води. Владимир Василиевич ви плаши напразно. Никой през Втората световна война изобщо не е поставял мини из тихоокеанските простори само при входовете на пристанищата. И, разбира се, Владимир Василиевич много добре знае това. Така ли е? — обърна се той пак към секънда.
Секъндът стана и кимна мълчаливо с наведена глава, като провинил се ученик.
— Тогава защо сте съчинили тази приказчица? — притискаше го капитанът. — Както се казва: „Заради остроумна шега не ще пожаля нито майка, ни баща“, така ли? Не е хубаво.
Разбира се, безполезно беше да се възразява на забележката на Аркадий Платонович. Но Володя имаше такъв виновно смутен вид, че всички го съжалиха.
— Ала теорията за вероятностите все пак не отхвърля такава, макар и рядка, възможност, Аркадий Платонович — притече се на помощ на щурмана професор Суворов, като се подсмихваше под мустак. — Щом океанът може цели 358 години да носи в насмолен кокосов орех писмо на Христофор Колумб, докато попаднало в ръцете на хората. Защо да не допуснем, че една мина, поставена някъде около бреговете на Виетнам, е била завлечена от ветровете и теченията в разказа на Владимир Василиевич? На мен лично, както навярно и на мнозина други, той ми направи голямо удоволствие. Отлично хрумване.
— Е, няма що — предаде се капитанът, повдигайки рамене. — Аз просто сметнах за необходимо да уточня.
— Благодаря, Аркадий Платонович — каза Волошин. — Е, да не губим време, да пристъпим към гласуване. Да изберем от незаинтересуваните лица комисия по преброяването, всеки да напише на листче коя история смята за най-оригинална. Бележките ще сложим ей в тая тенджера. Докато изпушим по някоя и друга цигара, комисията ще преброи гласовете и ще обяви името на победителя.
В комисията влязохме първият помощник, корабният хирург Березовски и аз.
Седнали до масичката с бюста на Мюнхаузен, който просто сияеше под светлината на лампите, ние следяхме как всички се приближават поред и пускат бележка в тенджерата.
Любопитството ми все повече растеше. Кой ли от разказвачите ще излезе победител? Волошин? Професор Лунин?
Най-после се заловихме да броим гласовете. И знаете ли какво излезе? Най-много гласове беше получил Андриян Петрович Лунин. При аплодисментите на всички Сергей Сергеевич тържествено връчи бюста на победителя.
А в това време ние плавахме все по-нататък и пак започна всекидневната научна работа сред пустия океан. Отново затече ритмичен, спокоен живот по строго разписание: събуждане рано, подканени гръмко от високоговорителите на вътрешнокорабната връзка: „Ставай! Добро утро, другари!“, после сутрешен душ, закуска, оперативно съвещание, работа в лабораториите, поредна станция.
Ние изучавахме Великия океан, за да могат всички кораби да плават по-спокойно в него. Атлантикът се намира под постоянното наблюдение на метеоролозите и океанографите и вече е толкова добре проучен, че нашите кораби, плаващи там, сега всъщност се управляват от единен „електронен щурман“ от Москва. Два пъти на ден те предават на Москва своите координати и сведения за времето. Електронноизчислителна машина прави бързо необходимите пресмятания и съобщава на всеки кораб поправки към препоръчания курс — най-удобния път за следващото денонощие с оглед на времето, вълнението, посоката на вятъра.
Скоро такава служба ще бъде уредена и в Тихия океан. Затова нашият „Богатир“ и много други изследователски кораби браздят неговите простори.
Учените се занимаваха с изследвания, а вечер за развлечение гледаха филми или се събираха в „Клуба на разказвачите“. Дълго още страстите не се уталожваха, често си спомняхме за „Лолита“ и продължавахме да спорим за нейната тайна. Пак се лансираха най-фантастични хипотези за загадъчното изчезване на екипажа й. Но аз вече няма да ги излагам. Можеш до безкрайност да се занимаваш с това, както и да си правиш предположения за тайната на „Мери Селест“, на „Минерва“ и други кораби, на чиито загадки, изглежда, е писано да разпалват фантазията до края на света. А какво е станало с тях в действителност — навярно океанът никога вече няма да ни разкрие.
Отново стояхме с часове на бака или на кърмата, изпращайки равнодушно с поглед отдалечаващите се бързо към хоризонта пенести, постепенно уталожващи се талази. И да си призная, често си мислех: и все пак жалко, че вечер не се поклащат зад кърмата, над черната вода загадъчните светлинки на „Лолита“.
Неведнъж заварвах пак на кърмата капитана, също загледан в далечината. В мрежеста риза с къси ръкави, тренировъчни гащета и гуменки, в такива минути Аркадий Платонович приличаше повече на счетоводител в отпуска, отколкото на много видял и патил капитан. Понякога дори, вглъбен в мисли, той не забелязваше, че лулата му отдавна е угаснала, и я смучеше машинално, като биберон.
И неведнъж ми се искаше да разбера какво ли мисли капитанът, застанал ей така на кърмата и загледан във водата, разпенена от витлата на „Богатир“.
И веднъж Аркадий Платонович като че ли внезапно отгатна желанието ми и като ми хвърли замислен поглед през рамо, произнесе ненадейно, обърнат отново с лице към океана:
— Да не смятате, че Александър Грин е измислил алените платна? Много преди него, още през средните векове, правели ветрилата на корабите ярки, цветни — алени или сини.
— Защо?
— За да не им бъде толкова скучно да плават с месеци, а понякога и с години далеч от родината си — обясни капитанът, без да се обръща. — Със сиви е по-скучно. Тъй че това за алените платна съвсем не е приказка. И са ги измислили моряци, а не писател.
И пак замълча, като гледаше в далечината и смучеше от отдавна угасналата си лула.
Какво бе накарало капитана да си опомни изведнъж за алените платна? Може би внезапно нахлула мъка за дома, за роднини и близки, които не е виждал толкова отдавна? Или умора от дългото плаване, което само на вид беше спокойно и еднообразно до монотонност, а фактически всеки момент можеше да бъде прекъснато от връхлетял тайфун, буря, сблъскване с полупотънал кораб в нощната тъмнина или някакво друго нещастие, което както някога, преди много векове, дебне плаващите в океана? Или просто се гордееше с въображението на моряците, което не отстъпваше на писателската фантазия?
Неудобно ми беше да разпитвам Аркадий Платонович. И не ми оставаше нищо друго, освен, както досега, да гадая какво може да мисли той, когато изпращаше с поглед бягащите стремително към хоризонта пенести талази.
Мина доста време. Нашата експедиция отдавна бе завършила. Върнахме се в Ленинград. Аз бях вече зает с други мисли и грижи, започвах лека-полека да забравям „Лолита“ и се примирих, че нейната загадка така и ще си остане неразгадана.
И неочаквано една зимна вечер, когато срещата ни с изоставената шхуна в пустия тропически океан изглеждаше вече съвсем нереална, сякаш видяна насън, по телефона ми се обади Сергей Сергеевич Волошин и каза:
— Е, Николаевич, нашият приятел Гастон Рузе все пак не ни излъга. Както обеща, пратил е писмо. И в това писъмце, ни повече, ни по-малко, е разгадана тайната на „Лолита“.
— Не може да бъде! — извиках аз.
— Вие май ме оскърбявате с недоверието си? — възмути се Волошин. — Вземете такси, елате и ще се убедите.
Скоро бях вече при Сергей Сергеевич. Той ме заведе в кабинета си, където на масата видях измачкан плик с адреса на френски и руски и пъстри таитянски марки, писмо от инспектора, също доста омачкано, но твърде обемисто и следователно подробно, както успях да забележа от пръв поглед — и грижлива подредена купчинка листа с преписан на пишеща машина превод.
— Предупреждавам, писмото е преведено от един мой аспирант — рече Сергей Сергеевич. — Вдъхва големи надежди в областта на техниката, просто бъдещ Едисон. Но, за съжаление, е глухичък към тънкостите и красотите на родния език. Не се учудвайте, че ще срещнете много изрази, малко неприсъщи за французин.
— Ясно — казах, навеждайки се над превода на писмото.
— Е, добре, четете, а аз ще отида да направя кафе. Или предпочитате някакво екзотично йерба мате, чай на аржентински? Мога и от него да ви сваря.
Само пропъдих с ръка Сергей Сергеевич и той излезе от стаята, като се подсмихваше под мустак. А аз зачетох:
„Скъпи мосю Волошин! Скъпи дами и господа — всички, с които имах удоволствието да се запозная така приятно и романтично сред Тихия океан.
Не зная кога ще стигне до вас моето послание — пък и дали ще стигне въобще, — но трябва да кажа, че съм виновен само отчасти за забавянето му. Може би не по-малка виновни сте и самите вие, като така безбожно ми замаяхте главата със съвсем фантастични версии за това, къде е могъл да изчезне екипажът на шхуната. После тук се появиха и местни фантазьори, не по-лоши от вашите, които уж се били спасили от «Лолита» и знаят какво е станало с екипажа й. Разбира се, както се изясни, те не са имали нищо общо с «Лолита». Винаги се намират хора, които желаят да влязат във вестника и на всяка цена да се прочуят. Но въпреки всичко ми се наложи да проверявам фантазиите им и, както разбирате, това също ми отне време, та затуй все не можех да ви пиша.
Впрочем, за да си отмъстя малко за «задръстването на мозъка», което ми причинихте с вашите съчинения, ще цитирам две измислици на тези «очевидци»:
Един от тях например заяви, че уж между пътниците на «Лолита» се промъкнали тайно няколко прокажени. Когато ги разкрили и страхувайки се от зараза, поискали просто да ги изхвърлят зад борда, те вдигнали бунт, предизвикали на кораба истинско сражение и избили не само всички членове на екипажа, но и останалите пътници. А труповете хвърлили зад борда, на акулите. После отпразнували победата си, като изпили едно буренце алкохол. Но когато изтрезнели, се уплашили от възмездие, качили се на лодката и като зарязали шхуната, подкарали към най-близкия атол, край който тя тъкмо минавала.
Не е лошо измислено, нали? Жалко само, че кой знае защо на шхуната не са останали никакви следи от това невероятно клане. Пък и защо бунтовниците, преди да напуснат кораба, не са го ограбили както трябва? Както се казва: «Колкото и пакости да си направил, веднъж ще отговаряш.» И не задигнали дори златния часовник от капитанската каюта.
Друг фантазьор — от адвентистите на седмия ден — крещеше по всички кръстопътища в Папеете, че уж бил пътник на «Лолита» и станал свидетел на чудо. Колкото и да ги предумвал, моряците непрекъснато играели на карти, пиели алкохол и псували. Тогава се обърнал с гореща молитва към господа и той я чул. Господ наказал нечестивците, като им взел заслужено ума: зарязвайки карти, китара и акордеон, всички членове на екипажа се хвърлили зад борда. Последен със сърцераздирателен писък скочил в океана капитанът и мигновено го лапнала една огромна акула.
Адвенистът обаче не пожелал да остане на проклетия кораб. Той се качил на лодката и се предоставил на волята на господа, който по чуден начин го закарал благополучно до дома му, в Папеете.
На първата ми забележка, че съчинителят на тази история има неоспоримо алиби, защото най-малко десетина души го видели по времето, когато уж странствувал с «Лолита», да се шляе преспокойно из улиците на Папеете, и на молбата ми да обясни това противоречие, този нахалник, без да му мигне окото, отговори: «В Папеете беше само моята телесна форма, обвивка, а душата ми се намираше на „Лолита“…»
Както виждате, и при нас умеят добре да фантазират. Е, а сега, когато съм горе-долу квит, като ви задръстих главите с наши местни измислици, ще ви изложа накратко собствената си версия. Разбира се, тя далеч отстъпва по яркост на историите, съчинени от вашите учени, но както впрочем ми се стори, изглежда много по-правдоподобна и убедителна, защото се опирах на познанията си за местните условия и разбиране на психологията на местното население — макар че, естествено, за съжаление доста повърхностно и относително.
Аз смятам, че «Лолита» е била нападната от пирати, които не успели да я ограбят само защото вие сте ги подплашили.
Може да не ми повярвате твърде, но пиратството, за съжаление, процъфтява и до днес — особено в проливите между безбройните островчета на Малайския архипелаг (сигурно сте чували поне за известната мадам Вонг). Случват се понякога нападения на пирати и по нашите краища, макар и, за щастие, много по-рядко.
Ще ви разкажа само един печален пример.
Преди няколко години тук, при нас, изчезна безследно английска шхуна «Бела», която също скиташе от остров на остров да събира копра. Опитвахме се да я търсим и с катер-влекач, и дори наехме хидроплан, макар че той принадлежи на частно лице, което взема по шейсет и пет хиляди франка за един час полет. Разбира се, за изчезването й бяха уведомени и всички кораби в този район на Тихия океан. Но не можахме да открием никакви следи от шхуната, изчезването й така и си остана загадка. Заключихме, че е загинала с целия си екипаж при тайфун.
Едва след три години японската полиция случайно арестувала двама гангстери, заподозрени между другото и във връзки с пиратите. При разпитите, в старанието си да си издействуват по-малка наказание, те разказали, че чули от участниците в тази операция, че «Бела» била завладяна от една пиратска банда. Твърдели дори, че след ограбването й всички членове на екипажа и пътниците били избити, с изключение на две жени — Ана Бъртън и Луиза Макдормън, продадени като робини на едно от островчетата, които служели за база на пиратите.
Според направените справки тези две жени действително фигурираха между пътниците на «Бела», тъй че очевидно може да се вярва на разказа на гангстерите. Но името на острова, където уж нещастните жени се намират в плен на пиратите, те не знаели или се страхували да съобщят, опасявайки се от отмъщението на съучастниците им.
Опитвахме се да издирим този остров, но безуспешно. Много добре знаете, че тук при нас има толкова островчета и атоли, че е по-лесно да намериш игла в купа сено, отколкото да ги изследваш.
Вероятно жертва на пирати е станала и шхуната «Моника», която също изчезна безследно преди няколко години. Тя имаше радиостанция и поддържаше връзка с пристанището Нумеа, закъдето отиваше. И изведнъж връзката се прекъсна буквално на половин дума, като че ли някой е нападнал внезапно радиста. Оттогава «Моника» изчезна безследно. Напълно възможно е след ограбването й да е била продадена от пиратите на някого и сега, малко преправена и под друго име, преспокойно да си плава някъде в Средиземно море.
Тъй че, както виждате, имах основания за такава версия. А че е възможна, ми го подсказа забележката, направена мимоходом от вашия втори щурман, мосю Кушнеренко, за някакъв си кораб, който той забелязал по време на вахта недалеч от «Лолита», когато за пръв път обърнал внимание на особеностите в движението на тази шхуна.
Мосю Кушнеренко знае отлично френски език и е твърде остроумен, тъй че разговорите с него ми направиха голямо удоволствие, за което ви моля, ако е възможно, още веднъж да му предадете моята благодарност и най-хубави пожелания. Освен това е и много наблюдателен и дисциплиниран човек, което е извънредно важно за моряк (и несъмнено в най-близко бъдеще ще му помогне да стане превъзходен капитан). Той не само забелязал кораба край «Лолита», но и записал това в корабния дневник. А после запомнил, че този кораб, след като «Богатир» се насочил към «Лолита», за да разбере защо тя не отговаря на сигналите и се движи някак особено — този кораб побързал да офейка, скрил се зад хоризонта. Всичко това мосю Кушнеренко ми разказа в разговора, с който така го изморих.
Но именно това негово наблюдение, на което никой от вас не обърнал внимание, ми подсказа моята версия. Изглежда, че така бързо скрилият се кораб е бил пиратски. Пиратите току-що били нападнали «Лолита», почнали да я ограбват, отворили трюма и може да са сръбнали малко алкохол.
За съжаление, разбира се, свидетели на тези събития не са останали. Но вие сигурно ще поискате от мен, както от всички ваши разказвачи, съчинили такива забавни истории, да обоснова версията си. Следвам техния пример.
Най-напред ме заинтригува кинжалът, който се търкаляше на палубата. (Впрочем това съвсем не е малайски крис, а непалски кукри). Това е доста необичайно оръжие за нашите краища.
Полинезийците са твърде мързеливи и добродушни, за да се занимават с пиратство. Виж да замъкнат нещо, оставено на произвола, как да е. Ала пиратството е за тях твърде мъчна, пък и опасна работа. С него се занимават главно китайци, индонезийци, индийци (включително и непалци) — на островите ни такива, колкото щеш.
Аз изследвах най-подозрителните петна на палубата. Някои от тях се оказаха действително от кръв — от кокошките и животните, които колели там, за да ги сложат в казана.
Обаче на палубата до кормилото открих петно от човешка кръв, пролята съвсем наскоро.
Ето още едно доказателство за грабеж: опитвали са се да разбият сандъка с парите, но не са успели.
Освен дупката от куршум на прозореца на капитанската каюта намерих две пресни следи от куршуми в горната част на задната мачта, в така наречената гротстенга, и тук са стреляли с пистолет двайсет и втори калибър.
Капитан Френе, дори и да е такъв пияница, какъвто го е представил в разказа си професор Лунин, едва ли би допуснал да остане отворен капакът на трюма, където са се намирали буренцата с алкохол. Та това било стока, и то доста ценна. Положително са я пазели. Само външни лица са могли да отместят капака на трюма и да го оставят незатворен — и то поради бързане.
Така че ето какво е станало, както си го представям.
Пиратите едва-що започнали да претършуват шхуната и изведнъж сте се появили вие.
Какво им оставало да правят? Като взели всички членове на екипажа и пътниците на «Лолита» на борда на своята шхуна, пиратите решили временно да се отдръпнат настрана и да изчакат, докато ги отминете. (Възможно е дори да са оставили на борда някой от моряците си. После, когато работите ненадейно се развили съвсем не както се очаквало, той незабелязано скочил във водата и заплувал към своята шхуна, и там го прибрали.)
Сметката на пиратите била логична. Ако дори от голям пътнически параход, какъвто им се сторил вашият кораб, забележат «Лолита», заинтересуват се защо шхуната се движи така странно и не отговаря на сигналите, и дори се приближат до нея и видят, че на борда й няма жива душа, разбира се, не ще вземат да я закачат на буксир и да променят курса си, за да я откарат в най-близкото пристанище. В най-добрия случай ще се зарадват на неочакваното приключение, ще съобщят в Папеете координатите на шхуната. И преспокойно ще си продължат нататък.
А тогава на пиратите, изчакващи на хоризонта, им остава само да се върнат и безпрепятствено да довършат ограбването на шхуната.
Само едно нещо не взели пред вид: че вашият «Богатир» е съветски експедиционен кораб. И че вие сте готови дори да промените курса и плана на научните си работи и любезно да повлечете «Лолита» на буксир към нашия спасителен катер.
Това объркало сметките на пиратите. И като ви проклинали на всички наречия (в което съм напълно уверен, тъй като поне малко познавам тия хорица), те били принудени да офейкат — което не пропуснал да отбележи в корабния дневник наблюдателният и точен, за мой късмет, вахтен щурман мосю Кушнеренко.
А що се отнася до екипажа на «Лолита», по всяка вероятност пиратите са го ликвидирали като екипажа на «Бела», за да не останат свидетели. Тъй че сметнах за безнадеждно да търся капитан Френе и неговите хора. Свидетели на престъплението сигурно не са останали.
Да си призная откровено: аз самият виждах във версията си много уязвими места. Защо например пиратите не са откраднали часовника от масата на капитана? Толкова лесно била на минаване да си го пъхнат в джоба. Изобщо защо те, след като взели членовете на екипажа на «Лолита» на своя кораб, за да не ви дадат сигнал за помощ, не са оставили на шхуната в замяна на тях свои хора? Те любезно щяха да ви отговорят, че всичко им е наред, само моторът е малко повреден, и нямат, нужда от помощ. А вие щяхте да си отминете, без даже да подозирате, че сте се сблъскали с пирати.
Но от собствен опит зная, че почти във всяка версия винаги остават някакви празнини, «бели петна», които изобщо не намират обяснение — още повече, когато се разследва толкова необикновена история, като загадъчното изчезване на екипажа на «Лолита». Следователят трябва да затваря очите си пред тях.
Съгласете се, не можех сериозно да докладвам на началството някоя от версиите, измислени от вашите учени: че уж кълбовидна мълния прогонила моряците от «Лолита», които я помислили за дявол, или че всички били отровени и изхвърлени зад борда от побъркалия се готвач в пристъп на умопомрачение, или че на шега били отвлечени от «подводни» плувци? Представяте ли си как ми бе погледнало и какво би ми казало началството?!
Тъй че според мен версията за пиратите въпреки уязвимостта си все пак оставаше най-реалната. Аз можех да я докладвам на началството и то сигурно би ме похвалило за оперативността. Така делото за изчезването на екипажа на «Лолита» ще бъде приключено и сложено в архива, за удоволствие на населяващите я мишки.
Но се излъгах! Представете си учудването ми, когато неочаквано ми съобщиха, че в една кръчма на Паго-Паго, на Самоа, видели Йотефа — матрос от «Лолита».
Да си призная, отначало не повярвах. Но след няколко дни, вече от друг човек, напълно заслужаваш доверие, чух същото.
Тогава излетях за Паго-Паго. И представете си: още първата вечер в заведението на мадам Куок, наречено «Синята пеперудка», действително срещнах този Йотефа! Той беше не само жив и здрав, но и страшно пиян. Това изключваше всякакви съмнения, че пред мен стои призрак, защото, доколкото ми е известно, никой досега не е срещал пияни привидения.
В пияно състояние той се мъчеше да ми разкаже някаква басня, как «Лолита» била нападната от пирати, които избили всички до един, а само той се спасил благодарение на изключителното си мъжество. Но след като прекара нощта в дранголника и изтрезня, на сутринта ми разправи какво се е случило в действителност.“
Сергей Сергеевич постави на масата малък поднос с налято вече в чашите кафе. Без да откъсвам очи от ръкописа, аз взех една чаша и продължих да чета, като посръбвах на малки глътчици от много силното кафе, каквото само Волошин умее да вари.
„Знаете ли в какво се състоеше общата ни грешка? Че всички ние, включително, за съжаление, и аз, във версиите си за случилото се с екипажа на «Лолита» изхождахме от наглед безспорното предположение, че той е станал жертва на някакво престъпление или стихийно бедствие.
Всъщност тези хора съвсем не са жертви. Те са се опитали да си присвоят чужда собственост и са били наказани: от божественото провидение ли, от съдбата ли — това вече е свободен да реши всеки според убежденията си.
И тъй, ето какво ми разказа Йотефа. «Лолита» вече действително завършвала рейса си и след като на 22 юни напуснала остров Моране, се канела да се отбие единствено на островчето Рапа, за да продаде контрабандния алкохол, по възможност да купи още копра и да се върне в Папеете, където бързали да пристигнат за 14 юли — деня на превземането на Бастилията, най-любимия и най-весел празник на нашите острови.
По това време на шхуната бил останал само един пътник, който се качил от остров Тематанги. Той бил бял, американец. Презимето му, за съжаление, останало неизвестно на Йотефа, знае само, че му викали Том.
Ако се съди по думите на Йотефа, американецът бил много подозрителна личност, изпечен авантюрист и мошеник. На покер биел всички, затова след няколко игри го отстранили.
Той не се разделял с пистолета си и се хвалел с точна стрелба. И действително, както разправя Йотефа, няколко пъти, измъквайки пистолета просто така, от скука, с един изстрел улучвал появили се близо до шхуната чайки (моля ви да запомните тази подробност, по-нататък тя ще се окаже много важна).
А ако нямало чайки, американецът стрелял просто във върха на мачтата: ето отде са се взели на гротстенгата пресните следи от куршуми, които ме озадачиха и наведоха на погрешната мисъл, че «Лолита» е била обстрелвана и нападната от пирати.
За съжаление, към нашите места се устремяват не само туристи, които носят, макар и малък доход, но и всякакви тъмни личности, а и истински гангстери, които причиняват доста главоболия на мен и на колегите ми. Сега се опитваме да установим какъв човек е бил той, макар че, както разбирате, шансовете ни са малко: обратнопропорционални на броя на хората от Щатите с името Том… И тъй, доста старият мотор тракал усърдно. «Лолита» плавала спокойно по океана и на борда й царяла най-идилична обстановка.
Трима матроси, между които и нашият Йотефа, цяла нощ играли на карти на бака с капитан Френе и толкова се увлекли, че не забелязали как настъпило утрото и всичката газ на лампата изгоряла. Развличали ги с песнички и свирене на китара и на акордеон младият моряк Пени и Вишва, готвачът непалец (негова собственост именно бил кукри, който също ме заблуди. Впрочем искам да забележа, че готвачът не се отличавал с точност, хвърлял кинжала и брадвата си, където завърне, но съвсем не бил луд, имал весел нрав и според думите на Йотефа не готвел лошо).
От останалите моряци едни наблюдавали играта, други си доспивали, натъркаляни на рогозките. Всички току-що били закусили. На кормилото кърмчията Темоу се топял от завист към играчите. Суперкаргото се бръснел в кубрика. Отстраненият от играта авантюрист си стоял в каютата и от скука взел да пише писмо на жена си (недовършеното изречение изглежда е написано от него).
Всичко си вървяло мирно и тихо. Ала изведнъж кърмчията завикал, че вижда откъм десния борд потъваща шхуна.
Всички скочили и се втурнали нататък. Действително на хоризонта се виждал някакъв кораб, почти легнал на левия си борд.
Капитан Френе наредил да завият към шхуната. Тя се казвала «Санта Фе». На палубата й нямало никого.
Френе заповядал да спрат мотора и да спуснат лодката. В нея наскачали всички, включително и пътникът-авантюрист. На «Лолита» останал само кърмчията Темоу.
Като се доближили до полупотъналата шхуна, разказа ми Йотефа, всички се качили предпазливо на наклонената й палуба. Шхуната, изглежда, се натъкнала на свирепа буря и се пробила. Екипажът вероятно сметнал, че тя всеки момент ще потъне, и побързал да я напусне.
Но шхуната не потънала. В отчасти потопения й носов трюм се случили строителни материали и дъски. Те именно придали на кораба допълнителна плавателност. А в кърмовия трюм била насипана пшеница, а под нея открили няколко торби с кожи от морска котка, явно купени от бракониер и изнасяни контрабандно.
Зарадвани от неочакваната плячка, отначало всички се впуснали да претърсват каютите и полупотопения кубрик, бързайки да задигнат всичко, което моряците не успели да вземат, когато напускали потъващия, както им се струвало кораб.
В това време останалият на «Лолита» кърмчия Темоу, на шега, както уверява Йотефа, завикал, че иска за себе си троен пай от всичко, което намерят, иначе ей сега ще вдигне ветрилата или ще запали мотора и ще замине за Папеете сам, оставяйки ги на потъващата шхуна.
Капитан Френе му се сопнал и заповядал да запали мотора и да се приближи повече до потъващата шхуна, за да могат да измъкнат от трюмовете й и да прехвърлят в лодката си каквото сварят. Но Темоу продължавал да си прави майтап, разказва Йотефа. Той със смях вдигнал грота, преструвайки се, че наистина иска да отплава, като остави другарите си на полупотъналата шхуна.
Всички заревали да престане с тия щуротии, а да сваля ветрилото, и да не бави прехвърлянето на падналия им изневиделица товар, защото «Санта Фе» може всеки момент да загуби устойчивост и да се преобърне.
Както уверява Йотефа, всички били абсолютно убедени, че Темоу само се шегува, тъй като познавали веселия му нрав. Темоу съвсем нямал намерение да ги изостави, смята Йотефа. Той щял да завие и да се приближи до «Санта Фе», както искал капитанът.
Само белият авантюрист не знаел това. Той взел заплахата на Темоу за сериозна.
И нервите му не издържали.
Докато се опомнят, извадил пистолета и без да му мисли, стрелял два пъти в Темоу!
А както казахме вече, бил точен стрелец и не пропускал целта. (Ето отде са дошли на палубата край кормилото, петната от наскоро пролята кръв, които привлякоха вниманието ми. Но аз им дадох съвсем друго тълкувание!)
Горкият Темоу се уловил за простреляните гърди, залюлял се и се строполил зад борда…
А неуправляемата «Лолита» с опънато ветрило почнала да се отдалечава все повече от полупотъналата шхуна, от палубата на която матросите я изпращали със смаяни погледи. Те още не можели да проумеят какво става, но вече разбирали, че не ще успеят да настигнат с тежка лодка бягащата «Лолита»…
Както виждате, аз се заразих и също започнах неволно да се изразявам в стила на вашите разказвачи, толкова ми замаяха те главата. Ще се постарая да продължа с протоколна сериозност, по-подходяща за полицейски инспектор.
За по-нататъшните събития Йотефа разказваше доста оплетено, явно стараейки се да премълчи или да излъже нещо. Изглежда, че разярените моряци едва не изхвърлили зад борда авантюриста, който така глупаво застрелял шегобиеца Темоу, но очевидно се уплашили от пистолета му.
После, разправя Йотефа, капитан Френе заоглеждал шхуната, за да разбере колко време още ще се задържи над водата и ще може ли да се стигне с нея до някой остров или атол. Той решил, че е по-сигурно да напуснат шхуната и да карат с лодката до най-близкия остров.
Взели от потъващата шхуна само торбите с кожите, като едва ги изровили от пшеницата, качили се на лодката и заплавали на северозапад, надявайки се за няколко дни да се доберат до някое островче.
Какво станало по-нататък Йотефа започна вече съвсем да замъглява нещата. Той уверяваше, че след няколко дни уж белият авантюрист полудял от слънчев удар и като грабнал неочаквано една брадва, я размахал срещу гребците. А когато се опитали да му отнемат брадвата, той уж взел, та пробил голяма дупка в дъното на лодката. В пробива нахлула вода, лодката почнала да потъва. Всички се озовали във водата и като се държали за останките, заплували. Отначало плували всички заедно, но след това вятърът и теченията захванали постепенно да ги отдалечават един от друг.
Историята с лудия бял авантюрист буди сериозни съмнения. Но матросът упорствува в показанията си и май ще се наложи да приемем версията му, защото поне засега няма други свидетели на действителните събития в лодката.
Подозирам, че просто са пожелали да се отърват от този пътник, основателно смятайки, че именно по негова вина са се озовали с лодката в открито море, след като той застрелял кърмчията. Изглежда, избухнала кавга, после станало сбиване. Напълно възможно е да са му отнели пистолета и той наистина да е грабнал брадвата. Но като видял, че и без това ще го застрелят или чисто и просто ще го изхвърлят зад борда и неминуемо го очаква гибел в устата на акула, решил на края да повлече със себе си и останалите — и действително пробил дупка в дъното на лодката.
Само не се съобразил с това, че всички полинезийци са отлични плувци и очевидно знаят някаква тайна, затова акулите не ги закачат. Сигурно американецът загинал пръв. А останалите, както разправя Йотефа, вероятно са били отнесени постепенно в различни посоки. Във всеки случай, както уверява той, след като плувал три дни, държейки се за една дъска от лодката и закривайки глава от слънцето с набедрената си превръзка — пареу, Йотефа съзрял на хоризонта корони на палми и се насочил натам.
Оказало се, че това е малък атол с десетина кокосови палми. Като ловял риба, костенурки, раци и берял кокосови орехи, които щели да му осигурят не само храна, но и напитка, като палел огън чрез триене на пръчки (този метод на «огнен плуг» е известен на всички полинезийци), Йотефа можел да преживее до дълбока старост, без да изпитва нито глад, нито жажда — само скука. Но за негов късмет след около една седмица (местните жители изчисляват времето доста приблизително) забелязал на хоризонта шхуна. Тогава Йотефа се качил на най-високата палма и взел да размахва вместо знаме червеното си пареу. За щастие забелязали сигнала му, приближили се до атола и го спасили.
Прибралият го кораб пътувал за Самоа и, разбира се, не променил курса си, за да закара Йотефа в Папеете. А и на него му било абсолютно безразлично къде ще отиде, дори му се струвало любопитно да види нови земи. Така се озовал в Паго-Паго, постъпил там като матрос на ферибоот, а вечер се шляел из кръчмите, понякога в пияно състояние разправял какво му се случило в океана и как родната «Лолита» им избягала като наказание за греховете, след като проклетият побъркан «попаа» застрелял бедния шегобиец Темоу.
Според неговите думи спасилата го шхуна се казвала «Мауру». Ние разпитахме капитана, който потвърди, че действително са прибрали Йотефа от безименния атол.
Що се отнася до останалите членове на екипажа, тяхната съдба е засега неизвестна. Напълно възможно е някои да се въртят като Йотефа из многобройните кръчми на Самоа, Фиджи и дори на Хавайските острови или да плават вече с други кораби, забравили приключението, преживяно с «Лолита».
А вероятно има и такива, които си стоят на едно от многобройните островчета. На края ще сложат ръка на някоя приближила се до острова яхта с богати американски туристи, ще избият мъжете, ще пленят жените, а те самите ще станат пирати и ще основат нова колония…
Опитахме се да ги търсим в района, където е станала злополучната за тях среща на «Лолита» с полупотъналата шхуна, като дори наехме хидроплан за луди пари. Но диренията не дадоха никакви резултати.
Направихме справки и установихме, че чилийската шхуна «Санта Фе» наистина е претърпяла корабокрушение при силна буря около три месеца по-рано край един от островите Хуан Фернандее. Тя се блъснала в риф, пробила се, почнала да потъва и екипажът побързал да я напусне. Част от моряците загинали, останалите начело с капитана успели да се измъкнат на брега.
А шхуната, която потъвала бързо пред очите им, била отнесена в открития океан. Смятали я за загинала, но, както виждате, сгрешили.
Съвпадаха и сведенията за товара, намиращ се на «Санта Фе», така че Йотефа безспорно не е измислил историята си — само някои подробности.
Посъветвахме се със специалисти и те обясниха, че е напълно възможно «Санта Фе» да се е преобърнала и да е потънала окончателно, скоро след като моряците от «Лолита» при претърсването отворили трюмовете й. Особено опасно е според специалистите да се пипат в такива случаи насипни товари като зърно. А моряците от «Лолита» го разровили, когато вадели от пшеницата торбите с кожи. Така че капитан Френе се е проявил като опитен моряк, предпочитайки да напусне опасната шхуна, докато не се е прекатурила.
А тя, изглежда, скоро след това действително потънала, ето защо не успяхме да открием никакви следи от нея в района, където вероятно е станала срещата й с «Лолита».
Тъй че според мен, общо взето, може да се вярва на разказа на Йотефа. Обаче в историята с «Лолита» все пак остават много неясноти — и опасявам се, завинаги.
На края ще се помъча да отговоря на въпросите, които положително ще възникнат у вас, ако се съди по това, че някои неща ви се струват загадъчни, както е отбелязано в протокола и в увлекателните разкази.
Както твърди Йотефа, капитанът лично заповядал да се притвори люкът на трюма, където се пазел алкохолът, от страх да не би в него да се натрупат пари от отвореното буре. При горещината имало опасност те да предизвикат експлозия. (Колкото и да е неприятно, трябва да призная, че не се съобразих с тази тънкост, тъй като не познавам особеностите на превоза от различни товари.)
В чиниите с недоядената закуска, разбира се, готвачът не е сипвал никаква отрова, а просто не му останало време да ги прибере, тъй като бързал да излезе на палубата при картоиграчите. Както, струва ми се, вече споменах, суперкаргото се бръснел — и изглежда наистина изскочил на палубата недообръснат, като чул за появяването на полупотъналата шхуна.
Според уверенията на Йотефа нактоузът бил повреден още преди няколко години, когато на кораба им служел един моряк, който страдал от алкохолизъм и се опитвал да счупи компаса, за да пие за изтрезняване от налетия в него алкохол.
Дупчицата на стъклото в капитанската каюта действително е пробита с куршум, но също отдавна, дори от повече години, отколкото вдлъбнатините по сандъка с парите. (Впрочем в него намерихме около двеста хиляди местни франка. Продавайки още копра, Френе щял да спечели доста от този рейс, ако за свое нещастие не бил срещнал злочестата шхуна и не се опитал да я ограби.)
А дупката на вратата била направена специално по нареждане на капитана, за да не бъде толкова задушно в помещението.
Както виждате, всички загадки се обясняват съвсем банално и прозаично.
Да, остава обаче най-загадъчното: питчицата втвърден калай на малкия тенекиен поднос в капитанската каюта. Страхувам се, че тя ще си остане докрай необяснена. Уви, няма какво да се прави: така става винаги в живота, за разлика от детективските романи, където на края всички загадки непременно се изясняват.
За съжаление, Йотефа не знае произхода на загадъчната питчица. Но пък характерът на капитана му беше добре известен, затова изказа предположение, което ми се струва напълно вероятно.
Както потвърдиха и други хора, които го познават, капитан Френе бил с такъв характер, че е напълно възможно, разярен от това, че готвачът е прегорил бифтека, да е взел да разтопи на спиртника калаената чиния с този бифтек — просто тъй, от злоба, както веднъж, според думите на Йотефа, запокитил зад борда джезвето с изстинало кафе.
Няма да узнаем и коя е била все пак втората яхта, забелязана край «Лолита» в момента, когато се появил «Богатир». Може би също търговска шхуна, която се случила на това място.
Ето това е май всичко. Остава само още веднъж да благодаря на всички ви за помощта, която ни оказахте в разгадаването на тайната на злочестата «Лолита», и от все сърце да ви пожелая всичко най-хубаво.
Искрено ваш Гастон Рузе.
P.S. Да, за да завърша все пак тази заплетена история не с точка, а с многоточие и да дам нова храна за въображението на вашите фантазьори, съобщавам ви под секрет последната новина.
Преди три дни «Лолита», продадена на търг и купена от някой си капитан Гарние, отново изчезнала, след като заминала на поредния си рейс! Търсихме я с хидроплан, но досега безрезултатно.
Как ви се струва това? Изглежда, наистина й е писано да стане тайнствена жертва на океана…“
Сложих настрана последния лист и погледнах седналия в креслото Волошин.
— Как ви се струва това? — повтори той думите на Гастон Рузе. — Съвсем изумителна история и с неочакван завършек. Наградата за достоверност и близост до истината, която исках да предложа, май няма кому да се даде. Никой дори не се е приближил до истинската история, случила се с „Лолита“. Как да не си спомниш тогава мъдрите думи на стария разказвач на приказки Ханс Кристиян Андерсен: „Няма по-хубави приказки от тия, които измисля самият живот…“
„Гърлото на дявола“
Толкова много чудни събития станаха само за един месец, прекаран от нас в „Гърлото на дявола“, че понякога ми се струва, като да са минали няколко години от оная тиха, спокойна вечер, когато в хола на заседателната зала на „Богатир“ започна обичайната оперативка. Но дневникът ми потвърждава: всички по-нататъшни събития са станали действително в течение на пет седмици.
Първата записка: „3 септември. В 19 часа, след вечеря, както винаги оперативно съвещание.“
Много добре помня тая вечер. Холът на заседателната зала е уютен, просторен. Под огромното мозаично пано, изобразяващо тропически остров в яркия стил на Гоген, около дългата маса се бяха събрали всички главни учени от нашата експедиция. Климатичната инсталация работеше усилено. В хола беше прохладно, в първия момент дори те побиваха тръпки след задухата и жегата на палубата.
Ръководителят на рейса професор Андрей Самсонович Суворов седеше до капитана и с привичен жест машинално поглаждаше изящната си брада. Той явно я бе пуснал, за да има солиден вид. Но въпреки всичко брадата не можеше да скрие, че Суворов нямаше повече от четиридесет години. Засега тя му бе донесла само здраво прикачилия се прякор Черномореца.
Кратко и деловито Суворов напомни, че в международната програма за изследване на тропическата част на Атлантика — наречена съкратено „Тропекс“ — на „Богатир“ е отреден може би най-интересният и най-важен район. Именно тук, при тропика на Рака, около Бахамските острови, където ще работим в тесен контакт с английските и американските колеги, води началото си Гълфстриймът — голямата „река в океана“. Тя носи седемдесет пъти повече вода от всички реки на земното кълбо, взети заедно. Гълфстриймът се изучава вече не едно десетилетие, но още много нещо остава неизяснено и загадъчно за науката. Възможно е ние да направим интересни открития. Нали все пак нашите океанографи бяха успели да открият тук няколко неизвестни досега мощни течения — едно от тях е наречено Антилско-Гвианско, друго получи името на великия Ломоносов.
— В други ден пристигаме в определения ни район и започваме изследванията. Моля отделите да докладват за готовността си.
Суворов даде думата най-напред на „небесния магьосник“ — началника на метеорологичната служба професор Лунин.
— Точно тук се зараждат тропическите урагани и циклони — каза Лунин. — Един от тях впрочем току-що започна да се образува, нарекли са го „Луиза“. Движи се към Антилските острови.
Всички се оживиха, но „небесният магьосник“ се усмихна и добави:
— Боя се, че ще ни разочаровам, колеги. Ние едва ли ще успеем да се запознаем по-отблизо с тая „Луиза“. Изглежда, че тя няма да намине насам. Макар че всичко е възможно.
Лунин седна и като поглаждаше обръснатата си глава, взе да изучава новата синоптична карта, която един от сътрудниците му сложи на масата пред него. Другите учени започнаха да докладват накратко за готовността на своите отряди и лаборатории.
Съвещанието вървеше в добър работен темп. Началникът на рейса вече се канеше да закрива оперативката, когато изведнъж Сергей Сергеевич Волошин поиска думата и неочаквано хвърли същинска „психологическа бомба“…
Аз стенографирах изказването му и сега го цитирам дословно според дневника си.
„Кътчето от Атлантика, където ни предстои да работим, действително е много интересно. Но се учудвам, че никой от присъствуващите не спомена за главната му загадка. Този район между крайбрежието на Америка, Бермудските и Бахамските острови — така нареченият «Бермудски триъгълник» — отдавна се ползва сред летците и моряците с такава лоша и зловеща слава, че са го кръстили «Гърлото на дявола». Тук при загадъчни и понякога съвсем необясними обстоятелства често изчезват безследно самолети и дори големи кораби. Ще посоча само няколко случая. — Сергей Сергеевич отвори бележника си. — През декември четиридесет и пета година пет американски бомбардировача-торпедоносеца «Ъвенджър» излетели от едно летище в щата Флорида, за да извършат обикновен учебен полет над океана. Времето било превъзходно. Обаче след два часа командирът на звеното неочаквано съобщил: «Объркахме пътя и не знаем къде се намираме.» След това радиовръзката със самолетите се прекъснала, нито един от тях не отговорил на повикванията. Пратили хидроплан да ги търси. И той изчезнал безследно с тринайсетте членове на екипажа си, като успял да предаде само, че на около два километра височина има силен вятър. Организирали спешно една от най-големите операции за издирване досега. Според съобщенията на вестниците в нея участвували повече от триста кораба, подводници, няколко десетки самолета. Една седмица те обследвали грижливо целия «Бермудски триъгълник», но не могли да открият никакви следи от изчезналите самолети.“
Аз едва смогвах да записвам:
„Някои самолети изчезвали мигновено. Други успявали да предадат кратки съобщения, които впрочем само усилвали още повече загадъчността на изчезванията. От един самолет предали в ясен, слънчев ден, че морето под тях изведнъж «станало жълто» и придобило «някакъв особен вид». След това радиостанцията млъкнала.
При също такива загадъчни обстоятелства тук изчезват безследно и кораби. И често това става при хубаво време. Радиовръзката се прекъсва по средата на думата и тръгващите да ги търсят самолети и спасителни кораби не намират никакви следи от изчезналите.
Според най-приблизителни изчисления при такива загадъчни обстоятелства само за последните тридесет години в «Гърлото на дявола» са изчезнали около сто кораба и самолета…“
В хола се вдигна врява. Но Волошин продължи, като повиши глас и размахваше бележника над главата си:
— Нямам намерение да ви заблуждавам, уважаеми колеги. Всички тези факти бяха изнесени в печата, известни са широко. Съвсем наскоро, през март 1973 година, последен тук е изчезнал безследно транспортният кораб „Анита“ с водоизместимост двайсет хиляди тона и екипаж от тридесет и двама души…
— Сергей Сергеевич! — опита се началникът на рейса да спре Волошин, като клатеше укорително глава и чукаше с молив по стъклената чаша, която му служеше за председателско звънче.
— Нас не ни застрашава никаква опасност, аз не искам да плаша никого — каза Сергей Сергеевич. — Но смятам, че сме длъжни да обърнем полагаемото се внимание на тази загадка. Трябва да имаме пред вид лошата слава на този район и да бъдем нащрек. Така ли е, Аркадий Платонович?
— Е, районът наистина е доста труден за плаване — измънка уклончиво капитанът, чувствувайки се много неудобно в центъра на всеобщото внимание. — Силни течения, сложен релеф на дъното, променливо време, внезапни бури, чести мъгли…
— С една дума, нищо тайнствено — каза недоволно професор Суворов. — Защо ни тъпчат главите е глупавите измишльотини на вестникарите? Нека да не си отвличаме вниманието, във всички отдели има още много недовършена работа.
— Ех, Андрей Самсонович, аз пък мисля, че все пак тука има загадки — поклати глава Волошин. — Мисля, че не бива да ги отминаваме само защото не са включени в работния план. Загадките трябва да привличат учения, а не да го отблъскват. Както сполучливо е казал Паскал: „Не е важно какво търсиш, важното е какво намираш…“
— Паскал е бил, разбира се, умна глава. Но такъв метод може да ни откара далеч — каза професор Лунин насмешливо. — Разправят, че имало и загадъчен „Хатерасов шестоъгълник“. Значи ли това, че изобщо трябва да теглим черта на плана за научната работа?… Да се хващаме на въдиците на вестникарите?
Сергей Сергеевич много изразително разпери ръце и седна.
Когато оперативката завърши, аз изскочих бързо от хола подир Волошин и реших да не се отделям нито крачка от него. Постепенно към мен се присъединиха и други любопитни и скоро по петите на Сергей Сергеевич крачеха вече не по-малко от десетина души. Волошин се отби на площадката за метеорологични наблюдения и се побави около павилиончето, заето от ИПШ — инфразвуковия предсказател на бури. Сергей Сергеевич много се гордееше с този уред, създаден в неговата лаборатория за нова техника.
— Това се казва верен пазач — произнесе Волошин, почуквайки с пръст по скалата на уреда. — Засега е спокоен. Значи, не ни заплашва буря, ураганът все още лудува някъде далеч. Впрочем много любопитен уред, Николаевич — обърна се той към мен. — Вие като представител на печата трябва непременно да се заинтересувате от него.
— Сергей Сергеевич, как не ви е грях! — замолих се аз. — Сто пъти вече ми обяснявате, че е устроен по подобие на „ухото на медузата“, улавя „гласа на морето“, недоловимите инфразвукови вълни и може да предупреждава за приближаване на буря петнайсет-двайсет часа предварително.
Волошин се разсмя.
— По-добре разкажете за тайнственото „Гърло на дявола“. Гледайте колко любопитни са се насъбрали.
Сергей Сергеевич много неестествено се престори, че чак сега е забелязал тълпата.
— Предлагам да посветим на тези загадки следващото заседание на „Клуба на разказвачите“.
Скоро всички се събраха на кърмата под въртолетната площадка. Някой грижливо забоде с кабарчета на дъската карта на Атлантика. На нея с червен флумастер беше начертан голям триъгълник с върхове Бермудските острови, остров Пуерто Рико и южния край на полуостров Флорида.
Насядахме по-удобно и запушихме, а Сергей Сергеевич полека, с удоволствие разказа наново това, което бе говорил на оперативката. Сега никой не го прекъсваше, не го спираше — напротив, поддържаха го и допълваха. Разбира се, мнозина бяха чували и чели за загадките на „Бермудския триъгълник“, знаеха отлично и най-фантастичните хипотези за него, само че се стесняваха да ги обсъждат на сериозно научно съвещание, смятаха това за лековато. Но сега всички се надпреварваха да говорят.
Кандидатът на биологическите науки Бой-Жилински преразказа статия от някакво полско списание. В него се съобщавало, че изглежда в „Гърлото на дявола“ е изчезнал безследно дори линейният кораб „Сао Пауло“!
— Истински линеен кораб ли? — попита недоверчиво някой от моряците, който не се виждаше в бързо сгъстяващия се мрак.
Някой горе на въртолетната площадка подсвирна. Оказа се, че и там са се събрали любопитни като в театрална ложа.
— Я гледай! И, значи, никой не се е спасил? Никого не са намерили?!
— Не. Нито един човек. И никакви останки не открили.
— Ами „Циклоп“? На него имало триста и девет души.
— Брей!
— А в 1963 година тук изчезнал танкерът „Мерин Солфър Куийн“. Американски.
Рошавият лаборант-метеоролог Олег Никаноренко, заеквайки от вълнение, разправи за загадъчното изчезване през 1948 година на един самолет „ДС-3“ с тридесет и шестима пътници.
— Те в-вече наближавали Майами, в-виждали светлините на града. И изведнъж връзката се прекъснала. Самолетът не стигнал летището, изчезнал б-безследно.
Всички бяха свикнали да вярват на Олег. Той беше просто подвижна енциклопедия, особено по въпросите на метеорологията.
— Тук, в „Бермудския триъгълник“, се случвало да намерят напълно запазени кораби, необяснимо защо изоставени от моряците — обади се друг лаборант, океанографът Гриша Матвеев. — През 1881 година открили американската шхуна „Елен Остин“ без нито един човек на борда. А през двайсетте ли години, не помня точно кога, срещнали в открит океан шхуната „Керъл Диринг“. Ветрилата й били вдигнати, а на борда й ни жива душа, само две котки. Печката в камбуза била още гореща, боб с месо. Изглежда екипажът се канел да закусва. Но всички се запилели някъде, а лодката стаяла на мястото си.
— Да не би гости от друга планета да са сложили тук капан? — каза едно младо моряче, като се засмя и тутакси се засрами.
— Същинска човеколовка, а? — подзе Волошин. — Лично на мен ми харесва повече друга хипотеза: ами ако тук има нещо като врата за друг свят, за съседна вселена, и някои самолети и кораби от непредпазливост минават през нея?
— Е, това вече е абсолютна фантастика.
— Защо? Такава хипотеза — за съществуването на много паралелни вселени, между които може да има връзка, е изказал съвсем не фантаст, а напълно сериозен учен — академик Марков.
— Хипотези, колкото щеш — рече Сергей Сергеевич, като помълча. — Едни винят за всичко гигантските вълни, които уж се появяват тук при внезапни подводни земетресения. Според други причини за гибелта на корабите е нападение на морски чудовища, които уж се крият в океанските дълбини…
— А чували ли сте, Сергей Сергеевич, за хипотезата на Баркър? — запита Олег Никаноренко.
— Каква е тая хипотеза? — полюбопитствува боцманът.
— Баркър е написал цяла книга — „Голямата мистерия във въздуха“ — заразправя Олег. — Той се позовава на последните открития на физиците, които уж потвърждават съществуването на антигравитационни материални частици. И ето, смята Баркър, тази материя, която не се подчинява на нашите закони за притеглянето, прониква във вътрешността на земната кора и се натрупва под морското дъно, предизвиквайки силни гравитационни и магнитни аномалии…
Още доста дълго бъбрихме така.
— Хипотези много — каза Сергей Сергеевич, като стана, — но нито една няма да ни помогне днес да проникнем в тайните на „Гърлото на дявола“. Време е да спим, братлета, че утре ни чака много работа.
Всички почнаха да стават и да се разотиват по каютите си. Ние с Волошин постояхме още малко до перилата, на самата кърма, край спуснатото за през нощта знаме. Оттук се вижда добре как се отдалечава клокочещата вода. Особено вечер, когато тя блести и се прелива в ярката светлина на хакабордовия фенер. С часове можеш да се наслаждаваш на тази гледка. И ние стояхме доста дълго като омагьосани.
— Трябва все пак да вървим да спим — произнесе Волошин, като тръсна глава. — Същинска магия. Да се отбием ли при Володя?
Аз кимнах. Това също ни бе станало като своеобразен ритуал: преди лягане да надзъртаме в рулевата рубка, ако по това време вече е постъпил на вахта нашият приятел Володя Кушнеренко.
Лампата в рубката беше вече угасена, в тъмното се открояваше смътно фигурата на кърмчията, закован пред своето табло. На големи кораби като „Богатир“ няма да видиш никакви „щурвали“. Заместват ги кормилни колонки с лостчета и клавиши. Моряците ги бяха нарекли „пиано“. Затова кърмчиите, когато се сменят на вахта, тръскат китката на уморената си ръка и казват:
— Е, насвирих се на пианото…
— А къде е Владимир Василиевич? — попита Волошин.
Кормчията мълчаливо посочи с очи открехнатата врата, която водеше за щурманската рубка.
— Ние сме — рече Сергей Сергеевич, като отвори вратата. — Наминахме да ти пожелаем лека вахта.
Володя мълчеше, чакайки ни да влезем. После отговори намръщено:
— Страхувам се, че това няма да помогне.
— Буря ли се очаква? — учуди се Волошин. — Моят „ипш-чо“ мълчи.
— Не, засега всичко е спокойна — поклати глава щурманът и като помълча, додаде: — Получена е радиограма от Хамбург. Прекъснала се връзката с яхтата „Прекрасната Галатея“ на някой си Хайно фон Зомер. Второ денонощие не отговаря на повикванията. Молят официално всички кораби и самолети, които се намират наблизо, да участвуват в издирването й.
Ние с Волошин се спогледахме.
— А каква е яхтата? — попита Сергей Сергеевич.
— Туристическа. Разхождала богаташи из океана. Дванайсет човека екипаж и прислуга. И гостите на тоя фон Зомер — пет-шест души, а може и повече, не се знае точно.
— А къде е била тази хубавица, когато я чули за последен път?
— За последен път установили връзка оня ден в шестнайсет и трийсет. Намирала се горе-долу тука. — Володя заби пръст в голямата карта, разгъната на широката щурманска маса.
— Далеч от урагана. А и Бахамските острови са я закриляли от него. Времето там сигурно е хубаво.
— Пълно безветрие. Яхтата е нова-новеничка, построена едва миналата година. Капитанът и екипажът са опитни моряци. Навигационната апаратура е най-съвършена: система „Дака“, локатори, радиопеленгатори. Освен корабна радиостанция, която работела на всички диапазони, имали и аварийна. На яхтата бил инсталиран даже автомат, който дава сигнал за бедствие. Има случаи радистът да не може да стигне до кабината си: стане, да речем, голям пожар, експлозия. Тогава автоматът сам дава сигнал, съобщава позивните и координатите на кораба.
— И въпреки всичко това яхтата мълчи?
— Мълчи.
— Трябва да се отбием в радиокабината — каза Волошин.
Излязохме на палубата. Този път не ме обзе вълнуващото чувство, че летя над океана нощем. Нещо недоловимо се бе изменило. Нощният мрак изведнъж бе станал по-друг, тревожен, враждебен.
До дежурния радист в радиокабината седеше началникът на радиостанцията Вася Дюжиков. Те дори не ни забелязаха. И двамата не откъсваха очи от блещукащите светлинки на уредите.
Дюжиков свали слушалките си. От тях се чуваха неразбираеми загрижени гласове.
— Е, как е? — попита Володя.
— Засега нищо.
Дюжиков погледна часовника, окачен над масата. Два сектора на циферблата бяха боядисани в червено — по три минути, от петнайсетата до осемнайсетата и от четиридесет и петата до четиридесет и осмата. Международните периоди на мълчание, както е прието да се нарича това време. През тия шест минути от всеки час радиостанциите на всички кораби, както и бреговете, които поддържат връзка е тях, са длъжни само да слушат дали отнякъде няма да се чуе зов за помощ.
Сега беше един без четиридесет и четири минути. Стрелката наближаваше сектора за бедствие.
Дежурният радист менеше настройката и в кабината нахълтваха тревожни гласове.
— „Галатея“, „Галатея“! — зовеше женски глас и каза нещо на немски.
Погледнах въпросително Волошин.
— „Галатея“, къде си, отговори. Какво е местоположението ти! — преведе той.
— Проклето „Гърло на дявола“ — произнесе мрачно на английски безкрайно уморен дебел глас.
И тутакси в етера настъпи мълчание. И през цялото това време, сякаш изведнъж станало безкрайно, от високоговорителя долитаха само шумове и пукот на атмосферни смущения.
А това гробно мълчание ни се стори по-тревожно и от най-гръмогласните призиви за помощ…
Стрелката е явно облекчение отскочи от червения сектор. Във високоговорителя отново почнаха да се надвикват гласове на различни езици.
Излязохме на палубата и се спряхме до перилата. Някои илюминатори още светеха, хвърляйки топли златисти петна върху пробягващата долу зад борда черна вода.
— Техниката се усъвършенствува, а плаването си остава все тъй трудно — каза Володя. — Според статистиката на Лойд броят на корабокрушенията не намалява.
Помълчахме. После Сергей Сергеевич се обади:
— Няма що, гостоприемно ни посреща „Гърлото на дявола“. Е, добре, аз отивам да си лягам. Утре трябва да завършим подготовката на техниката. Може да стане нужда и ние да участвуваме в търсенето на изчезналата хубавица.
През нощта в морето нямаше вълнение, но тя пак мина неспокойно. Беше задушно и аз на два пъти ставах да проверявам климатичната инсталация. Тя работеше нормално. Усещането за задуха не минаваше. Кой знае защо леко ми прилошаваше и изпитвах неприятен и необясним страх.
На сутринта разбрах, че не съм единственият, който е спал лошо. Мнозина са се измъчвали от подтиснато настроение. А започваше вече и клатене — наистина слабо, едва забележимо. От югозапад бавно и равномерно прииждаха леки вълни — предвестници на вилнеещата някъде далеч „Луиза“.
Аз станах рано, но когато се качих на лодъчната палуба, видях, че работата върви вече с пълна пара. На специалната площадка чевръстите техници от лабораторията на Волошин, които Сергей Сергеевич иронично наричаше „едисоновци“, сглобяваха дирижабъла.
Сергей Сергеевич също беше тук, весел, бодър, безупречно обръснат в някакво ново елегантно яке с безброй джобове с ципове. Той стоеше настрана и не се месеше в нищо, но насмешливите му, присвити очи не пропускаха нито една дреболия.
Дирижабълът беше любимата му рожба. Сергей Сергеевич не само бе разработил конструкцията му, но и сам бе ръководил неговото построяване. И напълно заслужено се гордееше с него. Той представляваше истинска летяща лаборатория. И то разглобяема и не задръстваше палубата. Мекият кожух се измъкваше от трюма, навличаше се бързо на коравия здрав скелет и за половин час се напълваше с газ.
В предната гондола беше разположен командният пункт. Цялото останало място се заемаше от лабораторията. Тук можеха да се правят необходимите анализи на водата или въздуха, да се изследват всякакви твари, измъкнати от океана буквално в полет. Учените имаха възможност не само да наблюдават състоянието на морето и атмосферата, но и да спускат уреди в океанските дълбини. Едно остроумно автоматично устройство, с което Волошин обичаше да се хвали, позволяваше на въздушния кораб да се закотвя, където си иска, без помощта на наземна стартова група. А и дирижабълът се управляваше само от един пилот.
Коравият скелет придаваше на дирижабъла такава форма, че отдалеч много приличаше на „летяща чинийка“. Дирижабълът имаше нещо като крила, благодарение на които придобиваше някои полезни качества на самолета. Четирите реактивни двигателя му позволяваха при нужда да развива скорост до триста километра в час, давайки му възможност за късо време да облети значителен район.
Над вълните зад кърмата се рееха две малки птички. Те се различаваха от чайките с острите си сърповидни крила като на лястовици и кряскаха по-другояче, някак особено жално.
— Буревестници — каза Андриян Петрович, който се бе приближил и застанал до мен. — Далеч по-сигурни предвестници на буря от „златното петле“ на Сергей Сергеевич.
— Това значи ли, че ще има буря, Андриян Петрович? — попитах аз.
— Не, ще мине настрана от нас. Само вълнението ще ни поклати малко. Виж магнитолозите днес са доволни. Магнитната буря бушува с пълна сила. А „Луиза“ е отминала вече към Мексиканския залив, закачила е само най-западния край на Куба. Там местността е блатиста, пуста, за щастие нямало жертви. А на остров Доминика са загинали около сто души. Сега Флоридският полуостров ще ни заслони от „Луиза“, тъй че няма да има големи вълни. Виж в Нови Орлеан се готвят за посещението й… Но ние все пак ще хвръкнем нататък, отдето е минал ураганът. Поне ще погледаме какво е свършил там.
— А няма ли да тръгнем да търсим „Галатея“?
— Ще надзърнем и там, където според предположенията е изчезнала.
Междувременно на „Богатир“ се вършеше подготовка за изследвания. През отворената врата на радиокабината долиташе многогласен шум. Викаха се многобройните кораби на нашата международна експедиция, за да сверят уредите си, преди да започнат работа. А и дирижабълът вече придобиваше форма и напираше към небето.
Обаче една нова неочаквана случка наруши спокойната работа…
Наблюдавайки океанографите, които подготвяха уредите, аз видях как в рулевата рубка влезе капитанът. Само по себе си това не беше съвсем обикновено. Капитанът не стои на вахта и не влиза в рубката без особена нужда, още повече в открито море, далеч от рифове и плитчини. А Аркадий Платонович бе явно обезпокоен от нещо.
Аз още повече наострих уши, когато след известно време той със същия загрижен вид премина от рулевата рубка в радиокабината. После по стълбата бързо се качи там и ръководителят на експедицията. А когато в радиокабината повикаха Сергей Сергеевич и професор Лунин, разбрах, че стават някакви много важни събития.
Узнах за тях едва когато Волошин най-после излезе от радиокабината.
— Какво има, Сергей Сергеевич?
— Изчезнал е самолет. Английски, лек, марка „Остър“. Някой си търговец Ленърд Гроу, който почивал при приятеля си на остров Андрос, решил да се полюбува отвисоко на бушуващия океан. Летял нормално, после внезапно връзката взела да се прекъсва и той задрънкал някакви глупости.
Волошин замълча, загледан някъде в небето. Аз също гледах в тази посока, но на небето нямаше нищо. Само буревестниците се носеха с печален крясък над вълните.
— А какво е предал? — попитах нетърпеливо.
— Че океанът придобива необикновен жълт цвят… Последното изречение било: „Ослепявам, ослепявам! Нищо не виждам!“ Нашите радисти също го уловили и записали на лента. И тогава връзката се прекъснала окончателно. Все пак успели да засекат координатите му. Изпратили там два самолета и катер, но нищо не намерили…
— Вие баламосвате ли ме, Сергей Сергеевич? — попитах недоверчиво.
— Какво говорите, Николаевич. Та такива неща за шега ли са?
— Сам ли е бил в самолета?
— Да. Сам. Но, изглежда, опитен пилот, макар и любител.
— Ще го търсим ли?
Сергей Сергеевич повдигна неопределено рамене:
— Изобщо шефът казва, че ни праща на редовен работен полет. Но щом се озовем в тоя район, разбира се, и него ще потърсим.
— Ще ме вземете ли, Сергей Сергеевич?
— А не ви ли е страх? Защото ще полетим по посока на урагана, а там ветрецът е бая силен.
— На мене не ми става лошо…
Като се настаних в другия край на гондолата, аз записах в дневника си: „Четвърти септември. В 11,10 излетяхме да търсим яхтата «Прекрасната Галатея» и изчезналия самолет «Остър».
Лаборантът Гриша Матеев проверяваше безбройните океанографски уреди. Той имаше солидна, грижливо гледана брада, като у старите холандски шкипери, но е млад момък, веселяк, свири отлично на китара и изпълнява чудесно песни от времето на Отечествената война през дванайсета година[47]. Обаче на работното си място Гриша изцяло се променя. Всичко върши спокойно и точно.
Костя Синия също беше зает с работа, занимаваше се със своята радиостанция. Той е одесчанин, плавал е много с разни кораби, бил е радист и на самолети, владее отлично професията си. Костя обича да побъбри, но сега, в присъствието на началството, е необичайно тих.
Командирът на дирижабъла Борис Николаевич Локтев, най-близкият помощник на Волошин, мълчалив и спокоен, винаги погълнат само от техниката си, се настани до командното табло и заповяда:
— Освобождавай!
— Тъй вярно, освобождавам!
Много пъти вече съм летял с дирижабъла, но все не мога да свикна с необикновеното усещане при излитане. Внезапно върху гърба ти се стоварва някаква тежест. И едва когато погледнеш през прозореца на гондолата, забелязваш колко стремително се възнасяш към небето.
Издигането престана. За миг увиснахме неподвижно над «Богатир». А после двигателите зареваха и нашият въздушен кораб литна над океана. Андриян Петрович е явно задоволство огледа океанския простор, където един след друг връхлитаха талази, увенчани с бели гребени от пяна.
— Наистина величествена гледка. А знаете ли, приятели, че точно в тия води един ураган едва не променил целия ход на историята? — запита той, обръщайки се към нас. — Първият тропически ураган, с който се запознали европейците, насмалко не погубил ескадрата на Христофор Колумб, която се връщала в родината си с радостната вест за откриването на Новия свят. Ако бе станало така, кой знае кога щяха да открият отново Америка. Според преданието именно тогава това явление получило названието си. Индианците, които великият адмирал карал в Испания, завикали ужасени: «Хуракан! Хуракан!» В леко изменен вид с тази индианска дума и до днес се назовават местните бури, за разлика от тихоокеанските тайфуни. Макар че природата и механиката на образуването им е еднаква.
— Андриян Петрович, а защо дават на ураганите женски имена? — попита Костя.
— Такава е традицията. И тук, както при всяка традиция, не е лесно да се установи истинската причина за възникването й. Тя е вече заобиколена с много легенди. Може би най-добре е отговорил на този въпрос един английски метеоролог, мой познат — Андриян Петрович се засмя. — «Как иначе бихте нарекли — казва той — яростна буря, която ненадейно ви връхлита незнайно откъде, а после, гугукайки нежно, изчезва незнайно къде?»
Всички се позасмяха. Притискайки огромните слушалки до главата си, Костя слушаше преплитането на разноезични гласове в етера.
От време на време Сергей Сергеевич го питаше:
— Нищо ново ли няма?
Костя само клатеше глава.
— Ето ги и островите — оживи се Волошин. — Да си отваряме очите. Но тук те са около осемстотин, а само тридесет са населени. Освен туй над две хиляди рифа са се проснали на повече от хиляда километра. Това е също приблизително, никой не ги е преброил точно. Можеш цял живот да прекараш на някой от тях и да не те намерят.
Отпред, зад верига от рифове, белязани от кипящите буруни, се показаха първите островчета. Те бяха много, големи и малки, и едва се подаваха от водата. По планинските склонове на големите острови се виеха гори, на брега под сенките на палмите и портокаловите горички се белееха къщурки.
Ние полетяхме на запад над Голямата бахамска плитчина, простираща се между архипелага и Куба. Тя представляваше южната граница на «Бермудския триъгълник».
— Някъде тук се прекъснала връзката със самолета каза Сергей Сергеевич. — За всеки случай ето неговите данни: бордов номер 4390, опознавателни знаци английски: червено-бял кръст и диагонални ивици на тъмносин фон.
Сега ние летяхме съвсем ниско, разглеждайки внимателно минаващите отдолу островчета, рифовете, развълнуваното от бурята море. Водата беше мътна, вълните носеха безброй всевъзможни отпадъци: парчета от дъски, един покрив, съборен от някоя колиба, изтръгнати направо с корените дълги палмови стъбла. По тях бяха накацали чайки, които си почиваха след бурята.
— Да, полудувала е все пак «Луиза» — рече Андриян Петрович. — Сред такава смет може и да не забележим останките на самолета.
Облаците ставаха все по-гъсти, по-плътни и по неволя ни караха да слизаме ниско. Личеше колко усилия полагаше Локтев да задържи разтърсвания от вятъра дирижабъл.
— Тук гъмжи от острови. А «Остър» е такъв самолет, че може да се приземи на пясъчен плаж — обади се командирът.
— Да — съгласи се Волошин. — Вижте колко катери сноват между островите. Сигурно го търсят. Какво се чува при теб, Костя?
— Гледайте, това островче е привидно необитаемо, никакво селище не се вижда, а до него има три корабчета, ето там, зад малкия нос, и четвърто — оживи се Волошин. — Какво търсят тук? Да не би да са открили самолета? Или пък се е спасил някой от «Галатея»?
— Разпънали са палатки, виждате ли? — каза Лунин. — Цял лагер. Изглежда, отдавна са тук.
— Да се спуснем, може да научим нещо ново? Нашата експедиция е международна, работим с англичаните и имаме разрешение от местните власти да слезем на което и да е тукашно островче. Какво ще кажете, Борис Николаевич? Карайте ей към оная палмичка.
Локтев кимна и започна да прави завой с дирижабъла. Ние се приближихме плавно до една стройна кокосова палма, стояща усамотено, малко по-настрана от другите, до самия бряг.
Автоматичното устройство уверено ни насочи към стъблото на палмата. След една минута спуснахме въжената стълба.
Приятно беше да усещаш под краката си твърда земя, която не се клати. Тръгнахме начело с Волошин в посоката, където над върховете на пясъчните хълмове стърчаха мачтите на закотвените в лагуната корабчета.
Затъвайки едва ли не до колене в ослепително белия горещ пясък, ние изкачвахме склона на един хълм. Вятърът носеше от вътрешността на острова остър и приятен мирис на суха трева, аромат на някакви непознати цветя. Под краката ни пробягваха пъргави гущери и доста големи раци с пурпурен цвят.
От върха на пясъчния хълм се разкри цялата лагуна и веднага биеше в очи нещо, което не се забелязваше от въздуха: всяко корабче стоеше отделно. Не, това не беше рибарска флотилия, отбила се в лагуната, докато премине бурята. Тук всеки явно не желаеше да забелязва съседа си.
— Братлета, та това са май търсачи на съкровища — произнесе Сергей Сергеевич. — През последните години те толкова са се навъдили по тия места, че скоро и островите ще им бъдат недостатъчни. Образуват акционерни дружества, издават цели атласи от карти, на които са посочени места с уж потънали кораби, строят специални съдове за търсене на съкровища. За ужас на археолозите е пламнала истинска треска. Гледайте, само тук, на едно островче, са се разположили едновременно не по-малко от три явно съперничещи си компании от авантюристи. Копаят в пясъка, тършуват под водата между рифовете и се преструват, че не се забелязват един друг. А виж, провърви ли някому, може да се стигне и до бой.
— Да провърви ли? — подхвърли насмешливо професор Лунин. — Сигурно в джобовете на мошениците влизат много повече сегашни долари, отколкото се вадят старинни пиастри от морското дъно.
— Безспорно — засмя се Сергей Сергеевич, оглеждайки корабите с бинокъл. — Но щом вече сме слезли, все пак можем да поприказваме с тях, нали? Пък и не е зле да поразгледаме по-отблизо ей оная яхтичка. «Стела Марис» — «Морска звезда»! Бива си я, а? «Мария» и, струва ми се, «Сони». А името на четвъртата съвсем се е изтрило, като че ли сто години не е ремонтирана.
Действително тази яхтичка и с изящните си очертания, и с красивата си окраска — снежнобели надстройки и рубка, алени перила, лъснати до блясък, и светнали на слънцето медни рамки на илюминаторите — рязко се различаваше от неугледните си и отдавна непоправяни съседки и веднага мамеше окото.
Ние се заслушахме по склона на хълма към двете палатки, срещу които беше закотвена яхтата хубавица.
До едната палатка, пъхнал пестници в джобовете на оранжеви шорти и поклащайки се от пръстите към петите, ни причакваше широкоплещест човек в шарена риза и тропически шлем. Очите му бяха заслонени под огромни очила с тъмни огледални стъкла. Но дори те не можеха да скрият, че той ни оглеждаше твърде недружелюбно.
Обаче Сергей Сергеевич, сякаш не забелязваше това, го поздрави така радушно, като че ли му беше най-добрият приятел, когото отдавна не е виждал. Човекът с шлема промърмори в отговор нещо неразбрано, което приличаше повече на закана, отколкото на поздрав.
Сергей Сергеевич си каза името, представи и нас, обясни, че сме съветски учени, участници в международната експедиция, а сега търсим членовете на екипажа на «Галатея» и на изчезналия самолет.
Човекът с очилата все тъй недружелюбно измърмори, че и те са чували за изчезналия самолет, но не са го виждали. Не бил минавал оттук.
— А за изчезналата «Галатея»?
— Нямаме време да слушаме радио — изръмжа непознатият.
Но се налагаше все пак да се представи.
— Доналд Сеймър — каза той името си и неохотно добави, че и те се занимават с изследвания, без обаче да уточни какви именно.
Но Сергей Сергеевич не мирясваше. Той така се възхищаваше от «Морска звезда», че Доналд Сеймър започна лека-полека да омеква.
Оказа се, че Сеймър е забогатял инженер строител. Той се похвали, че сам е изработил проекта на яхтата. На нея е предвидено всичко за търсене на потънали съкровища. Има специална шахта, която позволява да се наблюдава дъното в движение. Яхтата е снабдена със специални тръби, и тях също ги е измислил той. Те насочват надолу силни водни струи, които размиват тинята и пясъка на дъното и разкриват скритите под тях останки от галеони.
Миналата година им провървяло. Намерили между останките от разбит в рифовете галеон едно златно кюлче, две златни пръчки, две отломки от златни пръчки и едно по-малко златно кюлче, много сребърни монети и украсени с бисер копчета — навярно от камизола[48] на капитана, общо за шестстотин и петдесет хиляди долара…
Сеймър изброяваше находки и сочеше цифри, като че ставаше дума не за безценни старинни предмети, а просто за някаква си износна стока, после добави:
— И ето този часовник — като извади от джоба си и поклати на дланта си един тежък златен часовник с издути като стени на бъчва капаци. Търсачът на съкровища натисна главичката, капакът се отвори с мелодичен звън. Циферблатът беше покрит с небесносин емайл, който не бе потъмнял от многовековния си престой под водата. Римските цифри се състояха от мънички сребърни шипчета. — Разбира се, наложи се да сменя механизма — каза Сеймър. — Ръждата беше изпояла всичко. Но от стопените стрелки беше останал отпечатък върху циферблата, който се забелязва на рентгенова снимка. По него разбрахме кога точно е потънал галеонът: часовникът бе спрял на единайсет и четиридесет. А на капака — виждате ли? — е гравирано името на часовникаря — Жан Клондел. То ни помогна да определим кога е направен часовникът — в края на седемнайсети век, в Амстердам.
Търсачът на съкровища ставаше все по-приказлив и вече започна да се хвали, че се надяват да намерят тук адмиралския кораб «Дон Педро», затънал при буря на 16 март 1668 година.
— Установихме точно това, изровихме стари документи от архивата…
Но в тоя момент го спря силно предупредително покашляне. Обърнахме се и видяхме, че до нас неусетно се е приближил още един иманяр — червендалест шишко в смокинг и папионка, като че не се намираше на безимен остров, залутан сред океана, а се готвеше за официална вечеря или коктейл. Впрочем на главата му се кипреше сомбреро с много широка периферия, което никак не подхождаше на изискания му костюм.
— Моят другар Арчибалд Крейс — представи го Сеймър и изведнъж се навъси. — Лекар-стоматолог.
Увлекателният разговор се прекъсна. Сеймър млъкна, нацупи се и побърза да скрие часовника. Другарят му също мълчеше, оглеждаше ни мрачно с малките си свински очички и премигваше с белезникави ресници.
Сергей Сергеевич направи още един опит да възстанови току-що установилите се добри отношения и поиска от търсачите на съкровища позволение да фотографира за спомен чудната им яхта. Шишкото замълча, само изсумтя в отговор. Но Сеймър не издържа и снизходително разреши:
— Заповядайте, ако наистина толкова ви се е харесала.
Сергей Сергеевич заподскача с фотоапарата, притичвайки от място на място да налучка най-подходяща точка. Аз последвах примера му.
Но в тоя момент със заплашително ръмжене запристъпя към нас още един кой знае отде изскочил тип — набит, нисък, с дълги като на горила ръце. Мутрата му беше направо пиратска, мръсната риза — разкопчана почти до кръста.
Сергей Сергеевич, който бе направил вече няколко снимки, се спря и като свали фотоапарата, погледна въпросително Сеймър.
— Махай се! — каза той на побойника. — Той фотографира яхтата ми. Кому е притрябвала твоята разхлопана «Мария».
Човекът се спря, погледна смутено застаналите до брега кораби, порови с нокти в буйната си рошава коса и като мърмореше нещо, отдалечи се полека, с клатушкане.
— Мислеше, че фотографирате тяхната «Мария» — засмя се Сеймър. — Ей онова разхлопано корито. Идиот.
Ние се позасмяхме, направихме още няколко снимки, Сергей Сергеевич благодари на Сеймър и на все тъй мрачно мълчащия му другар. Като се сбогувахме с търсачите на съкровища и им пожелахме сполука, ние тръгнахме към дирижабъла.
— Ама че типове — поклати глава професор Лунин, когато се спряхме на върха на хълма, за да си поемем дъх и да хвърлим прощален поглед към лагера на «почтените авантюристи». — Инженер строител и лекар стоматолог!
— Ами побойникът с пиратската мутра?! — рекох аз.
— Да, бива си го — засмя се Лунин. — Пък и как са се издокарали всички…
— Нищо смешно няма в тях — изведнъж викна Гриша Матвеев разпалено. — Пирати са те, хищници! Представяте ли си какво ще остане след тях от старинните предмети?! Паразити! Няма ли кой да им види сметката?
— Мисля, че в тия пусти краища изобщо никакви закони не важат. Пълно беззаконие. Трябва по-бързо да се махаме оттук, докато не сме си изпатили — с привидна уплаха произнесе Андриян Петрович и като се засмя, закрачи по нажежения пясък към дирижабъла.
— Притеснихме се да ви чакаме. Аз дори успях да се окъпя — посрещна ни Костя. — Хубава е водицата, само че възтопла. А вие научихте ли нещо?
— Натъкнахме се на пирати — отговори Лунин.
— Така ли? — Костя изгледа недоверчиво всекиго от нас. — Да не ме баламосвате?
— Хайде да излитаме, после ще ти разправим всичко — разпореди се Сергей Сергеевич. — Нямаме много време.
Продължихме на запад. Водата долу беше все така мътна и пълна с всевъзможен боклук. Над отломките от съборени от урагана колиби и прекършени палми с жален писък сновяха буревестници. Безлюдни и пусти бяха бреговете на минаващите под нас островчета.
— Май ще трябва да се връщаме — произнесе Сергей Сергеевич, като погледна загрижено часовника си.
Командирът взе да натиска едно след друго копчетата на таблото. Въздушният кораб стремително се заиздига нагоре. Обвиха ни гъсти облаци, които скриха от очите ни островите и разбуненото от бурята море. Притъмня, наложи се да запалваме осветлението.
Като пробихме облачния слой, излязохме на слънце. Тук то сияеше ярко и спокойно, сякаш не е имало никакъв ураган.
Двигателите зареваха. Увеличавайки скоростта, ние литнахме на североизток, където ни чакаше «Богатир».
— Сергей Сергеевич, известна ли ви е хипотезата на Макаров, Гончаров и Морозов? — запита Гриша. — След като проучили огромен материал, тези момчета стигнали до извода, че земята има нещо като «силов скелет». На него са разположени плочки с правилни геометрични очертания. Е, подобно на футболна топка, ушита от отделни парчета кожа. «Шевовете» между плочките, тоест ребрата на скритата под тях «силова решетка», съвпадат с много средноокеански планински вериги, с пукнатини на земната кора, със зони на активни издигания и снижения…
— Да не възнамеряваш да изнесеш цяла лекция? — прекъсна го Сергей Сергеевич.
— Авторите на тази хипотеза смятат, че тъкмо в допирните точки на плочките, където се пресичат линиите на «силовия скелет», стават всевъзможни необясними и загадъчни неща — продължи Гриша, без да обръща внимание на репликата. — Уж точно тук били разположени центровете на минимално и максимално атмосферно налягане, възниквали ураганите. Също тук се намирали главните петролни залежи и дори центровете на древните цивилизации. Един от тези райони е именно «Гърлото на дявола».
— Универсална теория — поклати глава Лунин. — Наема се да обясни всички загадки на света. Но защо изчезват тук кораби и самолети? Къде е все пак причината?
— Ами, откровено казано, обясняват това доста мъгляво — отговори Сергей Сергеевич вместо Гриша. — Просто с някакво въздействие на хипотетични възли на «силовия скелет», които се пресичат точно на тия места.
— Да, мъгляво — изрече проточено Андриян Петрович. — Според мен тяхната оригинална хипотеза е твърде уязвима. Първо, дори на нематематик е ясно, че земното кълбо би могло да се скрои като футболна топка по хиляда и един начина от различни комбинации правилни геометрични парчета. Тъй че всеки може да моделира «силовия скелет», както му скимне.
— Е, тия момци са избрали модела на «силовата решетка» не произволно, а като изхождали от реални данни на различните науки — опита се да възрази Гриша. — Открили закономерност в привиден хаос.
— Или чисто и просто са започнали да връзват за възлите на «силовата решетка» всичко любопитно от най-различни науки? — не го оставяше на мира Лунин. — Няма да засягам другите науки, но метеорологията, моля ви, не закачайте. Центровете на атмосферно налягане непрекъснато се местят, цялата атмосфера е подвижна, а вие искате да я вържете за непоклатима решетка! Ураганите се пораждали в точките, където плочките се съединяват! Ех, как можете вие, като океанограф, да повтаряте такива глупости? Та подобни точки има и на сушата, някои в центъра на континентите, в Арктика и в Антарктида. А урагани възникват само над океаните, и то в тясна, строго локализирана ивица — около екватора. А и причините за това отдавна са ни известни, те нямат нищо общо с някакво си загадъчно въздействие на тайнствени «силови линии».
— Какво, Гриша, руши ли се хипотезата? — засмя се Волошин.
— Ама така е! — не мирясваше Андриян Петрович. — Защото учените, както и може да се очаква, се отнасят като че ли скептично към разните прибързани хипотези в своята област. Ала я им разправи приказчица за космически пришълци или за тайнственото «Гърло на дявола», веднага са готови да зяпнат от възторг и на всичко да вярват…
Какво стана в тоя момент, не съм в състояние да го опиша, както трябва.
Изведнъж дирижабълът пропадна рязко някъде надолу, така че за миг ми се стори сякаш подът на гондолата се изплъзва изпод краката ми и аз се рея във въздуха. А след това се замятахме насам-нататък с такава сила, че всички се натъркаляхме на пода и се мъчехме да се уловим за нещо.
Само Локтев не се обърка, вкопча се здраво в ръчката на управлението и това ни спаси.
Двигателите зареваха диво, напрегнато. После единият от тях заглъхна, след него и другият…
Волошин скочи и се втурна да помага на Локтев.
А ние все се мятахме, въртяхме се, подскачахме ту надолу, ту нагоре.
Двигателите отново забръмчаха…
И изведнъж, също тъй внезапно, всичко се успокои. Дирижабълът летеше плавно, като че нищо не му се е случило. А ние продължавахме да седим на пода и да се споглеждаме като треснати: професор Лунин, Гриша и аз.
И фигурата на Борис Николаевич, замръзнал пред командното табло, все още бе сякаш скована от страшното напрежение…
— Какво беше това, Сергей Сергеевич? — попитах с пресеклив глас.
— Местен ураган. Спотайваше се ей под оня облак — отговори вместо него Андриян Петрович. — Случайно се навряхме в него. Рядко, уникално явление.
Той скочи и се впусна към уредите:
— Дано самописците да са отбелязали всичко! Да не би да са направили засечка?! Не, изглежда, работят нормално. Голям късмет имаме!
— Да благодарим на Борис Николаевич — рече Волошин.
— Какво? Аха, в такъв смисъл ли… Да, разбира се, браво на него, действуваше блестящо. Защото ние за някакъв си миг дори бяхме в безтегловност, когато падахме, нали? — поклати глава Лунин.
— Да — засмя се Сергей Сергеевич. — Като в падащ асансьор. — И се обърна към мен: — Хареса ли ви?
— Не твърде — отговорих откровено.
— В замяна на това сега ще можете да описвате правдиво усещанията, които изпитва човек в такъв момент. Дори такива мощни низходящи въздушни потоци не са страшни за нашето корабче, а камо ли за старите модели дирижабли! — не се сдържа да се похвали той. Но сега Волошин имаше пълно право да каже това.
— Какъв интересен район! — започна пак да се възхищава Лунин. — Но тук трябва да си отваряме очите, драги мои въздухоплаватели. Преди няколко години по тия места изчезнал двумоторен самолет. Дълго го търсили. И след една година намерили парче от крило. Разследването показало, че самолетът е попаднал във вихров поток с необикновена сила. Изглежда, че се е натъкнал на ураган като тоя.
— Да, опасен капан — кимна Сергей Сергеевич. — Но, струва ми се, и вие, Андриян Петрович, следите съобщенията за загадките на «Бермудския триъгълник»?
— Горе-долу съм грамотен — отговори шеговито малко смутеният Лунин. — Само че за разлика от вас не твърдя, че самолетът е изчезнал безследно. И обяснявам гибелта му с напълно естествени причини. Въздушният океан не е по-безопасен от обикновения. Току-що лично се убедихме.
— А «Прекрасната Галатея»? Къде е тя или поне хората с нея?
— Оставете това, Сергей Сергеевич! — махна с ръка Лунин. — Нима сериозно вярвате на тия приказки? Разбирам, вие ги поддържате само за да не оставяте хората да скучаят, такъв ви е характерът. И това е много хубаво! Но някои започват сериозно да умуват върху «загадките» на «Гърлото на дявола», дори, както виждате, се опитват да ги обосноват теоретично. Колко допирни точки, колко възли на своята «силова решетка» са преброили създателите на универсалната хипотеза? — обърна се той към Гриша.
— Струва ми се, шейсет.
— Значи, шейсет и дори повече критични «горещи точки» на планетата, където сигурно стават всевъзможни невероятни събития, така ли? А защо се е прочуло само «Гърлото на дявола»? Защо само то е заслужило тази зловеща слава?
— Не само то. В другото полукълбо, в района на Филипинските острови, съществува и «Море на дявола». Там също изчезват при загадъчни обстоятелства кораби и самолети. А Ив Сандерсън е преброил даже десет такива точки…
— Я гледай! Тогава излиза, че цялата Земя е еднакво загадъчна. С това съм съгласен.
Тук и Сергей Сергеевич със смях подкрепи Лунин:
— Не, Гриша, предавайте се. Разбира се, хипотезата е оригинална, но твърде недоизпечена. И Андриян Петрович веднага налучка ахилесовата й пета: подобни явления трябва да се повтарят във всички възли на предполагаемата «силова решетка» без изключение.
— А какъв център на древна цивилизация открихте сред тия вълни? — не мирясваше Андриян Петрович. — Потъналата Атлантида ли?…
Тогава Костя свали слушалките си, изключи апаратурата и мрачно съобщи:
— Шефът е много ядосан. Здравата ще ни соли…
И ние млъкнахме, мислейки за най-реалното, което ни очакваше — мъмрене за дългото забавяне.
На сутринта океанът съвсем се успокои и учените можаха най-после да се заловят с изследвания.
Сергей Сергеевич помоли началника на радиостанцията да му даде пак да послуша откъсите от последните разговори по радиото с пилота на изчезналия самолет, които вчера бяха успели да запишат на магнетофон. Аз, разбира се, тръгнах с него и помолих да дойде и Володя Кушнеренко, за да ми превежда всичко в подробности. Лично аз, за съжаление, не зная толкова добре английски.
Като се настанихме, където ни завърне, в различни кътчета на радиокабината, ние следяхме мълчаливо как Вася Дюжиков пренавива лентата.
— Качеството, разбира се, е лошо — предупреди той. — Непрекъснати смущения.
— «Остър»! «Остър»! — чу се изведнъж от високоговорителя тревожен вик, който прекъсна Вася, и някой заговори бързо на английски.
— «Гроу, съобщете къде се намирате!» — преведе Володя.
— «Не зная къде се намирам» — отговори друг глас, малко гъгнив и прегракнал.
— «Не мога да се ориентирам и нищо не разбирам… Земя, чувате ли? Жирокомпасът също излезе от строя… Всички уреди престанаха да работят. Земя, земя, чувате ли?» — едва сварваше да превежда Володя.
Гласът на летеца внезапно секна, без да се доизкаже, заглъхна сред диво пищене и пукот на атмосферни изпразвания.
После изведнъж за миг се вмъкна съвсем друг глас.
— «Не можем да се ориентираме — проговори той също на английски бавно и разтегливо, сякаш диктуваше. — Не можем да се ориентираме. Може да стане нужда да кацнем на вода.»
— Това е друг самолет, американски. Попаднал в гъста облачност. Но е много по-далече, край бреговете на Флорида — побърза да обясни Дюжиков.
— «Моля курс за кацане на вода.»
— «Курс нула-едно-нула — отговори гласът на земята. — Повтарям: курс нула-едно-нула.»
И изведнъж чухме отново гласа на Ленърд Гроу:
— «Земя, аз съм пред катастрофа… Изглежда, че окончателно съм загубил пътя… Не виждам нито един остров… Повтарям, не виждам нито един остров» — превеждаше Володя.
— «Какви са координатите ви? Поне приблизително.»
— «Не мога да определя. Не зная къде се намирам. Загубих пътя, загубих пътя. Господи, никога досега не ми се е случвало такова нещо… Цялото небе е забулено от гъсти облаци… В тях зеят някакви черни пролуки!»
Неочаквано един женски глас произнесе бързо нещо на испански и веднага след това на английски.
— «Завийте на запад» — преведе Володя и поясни: — Засякла го е кубинска станция.
— «Не знам накъде е запад… Не знам…»
Дълга пауза, после от високоговорителя пак долетя пресекливият глас на Ленърд Гроу, заглушаван от пищене.
— «Всичко се обърка… Земя, аз… Чудно… Не мога да определя посоката…»
— «Гроу, Гроу, отговорете, отговорете!»
— «Остава ми малко гориво… Остава малко гориво… Отклонил съм се някъде встрани… Не виждам нито един…»
Мълчание. Само писукане и пращене.
После гласът на земята:
— «Остър»! «Остър»! Гроу! Отговорете! Кажете нещо. Ние се мъчим да ви засечем. Кажете поне нещо.“
— „Какво?“
— „Пейте, дявол да го вземе!“
Счу ми се нещо като лек смях — и изведнъж загиващият летец задекламира монолога на Хамлет!
— „Да бъда или да не бъда? — това е въпросът…“
Но тутакси прекъсна и извика:
— „Морето изглежда някак особено… То е жълто или сиво. Боже! Май ослепявам! Не, виждам, виждам… О, господи! Само не това! Не! Не!“
Мълчание. Писък и пращене.
Земята напразно зове:
— „Остър“! „Остър“! Засякохме ви! Пращаме два самолета. Дръжте се! Дръжте се! Чувате ли ни? Отговорете! Засякохме ви.
Никакъв отговор. Мълчание. Само магнитната буря бушува, гърми във високоговорителя, пищи страшно.
Началникът на радиостанцията спира магнетофона и тихо произнася:
— Това е всичко.
Дълго мълчим.
— Тонът му е някак особен — казвам аз. — На моменти като че ликуващ.
— Сръбнал е преди полета за кураж. Имат такъв навик — отвръща Дюжиков навъсено. — Но все пак какъв здрав мъжага — клати той глава възхитено. — В такова положение да декламира Шекспир!
— Какво ли му се е случило? Защо е почнал да ослепява? Какво толкова ужасно е видял там? — питам аз.
Никой не ми отговори. Сергей Сергеевич моли замислено:
— Василий Петрович, моля пуснете още веднъж последната част. Оттам, където казва, че морето изглеждало някак особено.
Отново прозвучават сърцераздирателните гласове.
А на палубата — мир, покой, тишина, всички са заети с всекидневната си работа. Завършва поредната станция. Океанографите изваждат от дълбините на океана въжета с батометри и внимателно, сякаш свещенодействуват, наливат водата в колби и епруветки. Началникът на експедицията ги наблюдава придирчиво.
— Все пак вълнението размеси горните пластове, обогати водата с кислород — казва доволно Черномореца, разглеждайки една от колбите. И добавя този път за мен: — Без бурите океанът отдавна да беше станал безжизнена водна пустиня.
В хидрохимическата лаборатория извадената от различни дълбочини вода се прелива от епруветка на епруветка, оцветява се с различни реактиви и се диктуват монотонно безкрайни скучни цифри:
— Двайсет и три — единайсет… Двайсет и пет — нула…
Синоптиците им пригласят от лабораторията си:
— Три — пет — нула — девет. Посока на вятъра седемдесет, скорост половин метър в секунда…
Метеоролозите с часове все отново и отново изучават безбройните снимки, получени от метеорологичните спътници, и шарят синоптичните карти с тайнствени условни знаци.
Андриян Петрович също е доволен, сияе от радост:
— С общи усилия успяхме да сондираме атмосферата в най-близките райони около „Луиза“. Оказаха се полезни и наблюденията ни, извършени при полета. Ето приблизително изчисление за енергията на скритата топлина, измерена само в една от облачните зони на урагана в течение на десет часа. Е, както виждам, цифрите не ви говорят нищо. Вие, журналистите, все сравнения искате. Добре, ето заповядайте — и като се замисля за минута и сбръчква избелелите си рунтави вежди, добавя: — Можете да запишете: само тази част от тропическата атмосфера съдържа толкова енергия, колкото биха могли да изработят сто водноелектрически централи като Братската за същите десет часа…
Записвам.
— А какво ураганче ни подари съдбата? Та това са уникални наблюдения! Много ни провървя.
Аз също мисля, че много ни провървя, но не в такъв смисъл, в какъвто го разбираше „небесният магьосник“… Добре, че се измъкнахме благополучно от това „ураганче“, както нежно го нарича той.
Естествено, Андриян Петрович бе посочил интересни цифри. Но, откровено казано, сега ме вълнува повече съдбата на изчезналия самолет. А все още не са открити никакви следи и от „Галатея“, не е намерен никой от екипажа й.
„В седемнайсет часа бе приета официална декларация на правителството на Бахамските острови, че всички дирения, извършени по негово нареждане, за съжаление, не са дали резултати — записах вечерта в дневника си. — На нито един от огледаните острови не е открит нито пилот, нито останки от изчезналия самолет или каквито и да било предмети от него.
Взето е решение: изчезналият самолет да се смята за загинал и диренията да се прекратят. Благодарим за помощта на всички, които участвуваха в тях.“
А търсенето на яхтата все още продължаваше. Няколко пъти над нас прелитаха самолети с английски и американски опознавателни знаци.
Вечерта, както винаги, се събираме в „Клуба на разказвачите“.
— Точно в този район с помощта на спътници било установено, че нивото на водата е с цели двайсет и пет метра по-ниско от средното в Световния океан — каза Володя замислено.
— Че какво от това? — отвръща Гриша Матвеев. — Тук няма нищо загадъчно. Тази разлика се дължи на усилената кръгова циркулация на теченията на това място. И тя се забелязва само когато се измери с точни локатори от голяма височина… А така… Ти усещаш ли я, когато управляваш кораба?
— Не.
— Тъкмо там е работата. Колко кораби прекосяват тази падина, а никой от тях абсолютно нищо не усеща, както пътниците от влака за Астрахан не забелязват, че се спускат в Прикаспийската низина, намираща се на цели двайсет и шест метра под морското равнище.
— Все пак по какъв начин може да влияе на самолетите тази падина? — обажда се някой.
— Със самолета е действително загадъчно — произнася замислено Гриша. — Ами ако е попаднал в „антисмерч“? Сергей Сергеевич, нали сте чували за хипотезата на Поздняков? — обръща се той към Волошин.
— Чувал съм — отговаря онзи без особен интерес.
— А каква е тази хипотеза?
— Бившият опитен летец и щурман, героят на Съветския съюз Поздняков смята, че причина за гибелта на самолетите в този район могат да бъдат своеобразни гигантски „антисмерчове“ — отвърна Гриша. — Низходящи вихрови потоци с огромна мощност. А водната част на такъв „антисмерч“ представлява мощен водовъртеж в океана, способен да довлече във водната бездна не само паднал самолет, но и озовал се там кораб. Не сте ли съгласен, Сергей Сергеевич?
— Откровено казано, не. Против тази хипотеза има много сериозни възражения от гледна точка на елементарната физика. Представяте ли си каква сила трябва да има този вихър, щом дори кораби, попаднали в самия ад на циклона, не се всмукват под водата, а просто потъват, разпадайки се под ударите на вълните? А разузнавателните самолети нарочно навлизат във вътрешността на циклоните и остават невредими.
— Вярно!
— А най-важното е — продължи Волошин, — че никой на тоя свят още не е виждал такива смерчове. Това е много подозрително.
— С-с-с-сергей С-с-с-сергеевич е прав — подкрепи го Олег Никаноренко, като леко заекваше. — Достатъчно вече изучихме циклоните, а подобни вихри никой досега не е наблюдавал.
— Изобщо интересно е, че всички изказват хипотези, които не са им по специалността — засмя се Волошин. — Когато става дума за океанографията — например за тази падина сред океана, Гриша проявява подобаваща трезвост и скептицизъм. А в проблемите на метеорологията навлиза смело като летеца Поздняков. Пък и избира подходящо време да изказва такива хипотези — додаде Сергей Сергеевич сред всеобщ смях. — Ала пред професор Лунин вие, Гриша, май не посмяхте да промишлявате за въображаемия „антисмерч“. И без туй Андриян Петрович вече ви разпердушини заради хипотезата за „силовата решетка“. Впрочем тя неслучайно е изказана от любознателни дилетанти, а не от специалисти, та Андриян Петрович има основание да бъде скептик.
— А каква е тая хипотеза?
— После ще ви разправя — отвърна навъсено Гриша.
— Я да търсим все пак естествени обяснения на загадките, а не да съчиняваме фантастични — продължи Сергей Сергеевич. — Така или иначе, не можем да надминем живота. Защо да измисляме „антисмерчове“, когато излиза, че един напълно здрав кораб може да бъде потопен от най-обикновени пеперуди?
— Не може да бъде!
— Може. През 1913 година германският параход „Адлер“ бил нападнат в Персийския залив от такова ято пеперуди, че затулило цялото небе и се полепило по стъклата на ходовата рубка. А наоколо имало много рифове. Вахтеният щурман се объркал и не успял да спре машината, корабът се блъснал в един риф, пробил се и потънал.
— А тук летецът май ослепял — изрече замислено боцманът, когато смехът утихна.
— Затова навярно се е забил във водата.
— А от какво е ослепял?
— Нали е имало магнитна буря — произнесе многозначително Костя Синия.
Всички го загледаха в очакване на по-нататъшно обяснение.
— Ако щете, вярвайте, ако щете — недейте, ала магнетизмът притежава огромна сила — продължи Костя, като се наведе напред и сниши тайнствено глас. — Миналата година донесох на леля си магнитна гривна от Япония, отдавна ме молеше. Нали разбирате, заради кръвното налягане често пада в безсъзнание и изобщо от години вече, както се казва, не е добре. Та й донесох. Сложи си тя тая гривна и изведнъж всичко й мина: нито налягане, нито припадъци. И знаете ли: зимъс се омъжи.
Костя е добър момък, веселяк и най-изкусният танцьор на степ на кораба, както и може да се очаква от одесчанин кореняк, набит, пълничък здравеняк с полюшваща се походка и стоманени бицепси, с които обича да парадира, с грижливо поддържани, късо подстригани модни бакенбарди, които правят лицето му още по-кръгло, и с дълги „казашки“ мустаци. Широките гърди и ръцете му са богато украсени с доста неприлична татуировка. Костя има още една забавна и напълно простима слабост: обича да послъгва. При това всяка невероятна история започва непременно с думите: „Ако щете, вярвайте, ако щете — недейте, ала ето какво ми се случи…“
Самото това предисловие сега предизвиква смях, който вбесява Костя.
— Не мога да разбера какво толкова смешно има? — надменно запита той. — Още зъбки не са ви поникнали, а се смеете. Попитайте който и да е учен, ето например Сергей Сергеевич, няма да ви излъже.
— За съжаление, в случая не мога да ви подкрепя, Костя — поклати глава Волошин. — Макар че земното магнитно поле несъмнено въздействува на всички живи организми, включително, разбира се, и на човешкия и може понякога, да речем, при магнитни бури да предизвиква някои неприятни усещания — слабост, главоболие, дори ускоряване на пулса, все пак, доколкото ми е известно, никой досега не е ослепявал от него. По принцип то съвсем не е смъртоносно. Всички организми на земята са изминали дълъг път на еволюция в магнитното поле, свикнали са с него. Никакви магнитни аномалии, бури или смущения не могат нито да подлудят летци и моряци, нито да ги погубят по какъвто и да било друг начин.
— А какво е казал Лем в „Непобедимият“? — не искаше да се предава Костя. — Там облак от кристалчета, господствуващ на планетата, достигната от космонавтите, създава магнитно поле, което съвсем им взема ума. Не е ли така?
— Аз също обичам фантастиката, но не забравям, че тя си е фантастика — засмя се Волошин. — Каква мощност трябва да е имало това фантастично поле?
— Не знам — повдигна рамене Костя.
— Милиони ерстеди. А на местата с най-големи аномалии или дори при най-силни магнитни смущения мощността на земните полета не достига и един ерстед.
Всички пушеха безмълвно. После боцманът се обади:
— А защо не са намерили никакви останки? Никакви следи от самолет? Нали успели да го засекат и знаели къде точно да го търсят. Ала нищо не намерили.
— Ами къде е изчезнала яхтата? И от нея няма следи.
— Да, все пак нещо тъмно има в това „Гърло на дявола“.
И отново започват да се обсъждат необикновени и фантастични хипотези. Гриша Матвеев разправя подробно хипотезата на тримата млади ентусиасти. Сега никой не го прекъсва, всички го изслушват внимателно. Но мнозина повдигат същите възражения, както професор Лунин, който веднага бе забелязал уязвимите й места.
— А каква е тая книга на Сандерсън, за която споменаваш? — питам Гриша.
— Ив Сандерсън отдавна събирал сведения за изчезването на кораби и самолети при загадъчни обстоятелства. Той изброил, освен „Бермудския триъгълник“, още девет такива района, само че не толкова известни — по пет във всяко полукълбо — в северното и в южното.
— И с какво обяснява тоя Сандерсън изчезването на кораби и самолети в отбелязаните от него десет точки?
— Повечето от тия райони са разположени източно от крайбрежията на континентите и там, където топлите морски течения се сблъскват със студени. Там има и мощни дълбочинни течения. Взаимодействието между всички тези течения и спаданията на температурите, смята Сандерсън, предизвикват на такива места мощни магнитни отклонения. Те изменят някак магнитното поле…
— Пак магнетизъм. Нали Сергей Сергеевич обясни.
— Възможно е под това въздействие да се променя и силата на притеглянето. Всички тези явления, предполага Сандерсън, могат да преместват кораби и самолети от такива места в някакви други точки на пространствено-временното измерение…
— Мъгляво, мъгляво…
— Добре, че сега шефът не те чува. Иначе бързо би те преместил в друго измерение — произнесе Костя Синия зловещо сред всеобщия смях.
И тъй нищо не предвещаваше някакви сензации. Учените по цели дни се занимаваха с обичайната си работа. Аз се измъчвах от горещината, шляех се от лаборатория в лаборатория. Проявих снимките, направени в лагера на търсачите на съкровища. И моите, и тия на Сергей Сергеевич излязоха доста добри. На някои дори се виждаше на преден план свирепата мутра на побойника.
Разглеждайки фотографиите, аз отново си спомнях в подробности нашия полет и неволно продължавах да мисля за загадъчното изчезване на самолета и яхтата. Другите, заети с работа, като че за момента ги бяха забравили.
Но „Гърлото на дявола“ скоро ни напомни къде се намираме…
„Десети септември. В 10,15 получихме съобщение от една брегова станция за изчезването на флоридския кораб «Спери», който ловял риба тон някъде северно от Бахамските острови, и молба към всички кораби и самолети, намиращи се в този район, да помогнат за издирването му.
Все същият зловещ рефрен!
Започнахме спешно да подготвяме дирижабъла за полет.“
— И тия не подали сами сигнала за бедствие, не успели. Други бият тревога заради тях — поклати глава Костя Синия и сложи слушалките си, когато се настанихме в гондолата и се приготвихме да излетим. — Ама че гадно място…
Този път дойдоха двама лаборанти — и Гриша Матвеев, и Олег Никаноренко, за да са повече наблюдателите и всеки да има по-малък район за наблюдение. Затова без особени молби взеха и мен.
„В 12,22 излетяхме да търсим изчезналия риболовен кораб.“
За съжаление почти нямам какво да добавя към тази бележка в дневника си. Цял ден, почти до здрач, кръжахме над безметежно лъсналия под слънчевите лъчи океан, но никъде не забелязахме никакви признаци за катастрофа. Виждахме много траулери, боядисани кой знае защо предимно в траурен чер цвят, и корабчета за лов на тон, които приличаха по-скоро на изящни туристически катери, отколкото на усърдни риболовци. На местата, където по всяка вероятност имаше повече риба, понякога те се събираха дори на групи. Но по-често ловяха далеч един от друг, усамотени сред безбрежния океан. Някои от тях отговаряха на повикванията и въпросите ни, други мълчаха, заети с работата си. Не научихме нищо за изчезналия риболовен кораб и не открихме никакви следи от него — нито лодка с претърпели корабокрушение моряци, нито останки от кораба, нищо. Историята с „Прекрасната Галатея“ се повтаряше.
— Наистина тоя „Спери“ като че ли е изчезнал в друг свят — казах аз, сваляйки бинокъла от уморените си очи.
— Нищо чудно — рече Волошин. — Спомняте ли си хипотезата на Марков, че е възможно да съществуват много паралелни вселени, които имат връзка помежду си? Врата за някоя от тях може да има на всяко място и не е изключено да е точно тук — Сергей Сергеевич посочи океана под нас.
— Сериозно ли говорите? — попитах недоверчиво.
— Нали ви казах, тази хипотеза е лансирана от много сериозен учен, академик Марков. Той даже кръстил тези светове, които може да бъдат микроскопично малки в сравнение с нашия, но също си имат свои звездни системи, галактики, цивилизации — разбира се, със съответни размери. Марков ги е нарекъл фридмони в чест на бележития съветски учен Фридман, чиито трудове по теорията на относителността подсказали възможността за тяхното съществуване. Когато се върнем, подсетете ме да ви дам да прегледате статията на самия Марков. А сега не бива да се разсейваме. Ще тръгнем обратно, но все пак ще търсим изчезналия „Спери“. Може да са останали поне някакви отломки от него?
Върнахме се на „Богатир“, без да намерим нищо.
Вечерта беше тиха, спокойна, прогнозата — добра.
— Има ли смисъл да разглобяваме дирижабъла, Андрей Самсонович? — попита Волошин началника на експедицията. — Нищо няма да му стане, а на сутринта ще продължим търсенето на кораба.
Суворов се замисли навъсен, като подръпваше брадата си, после промърмори:
— Добре, да почакаме до сутринта. Но тези дирения изобщо ми омръзнаха. Пречат на нормалната ни работа.
— Няма как — поклати глава Волошин. — Помощта за пострадалите е свещен дълг.
Скоро след вечеря радиостанцията на бреговата охрана поблагодари на всички, помогнали в търсенето на изчезналия риболовен кораб, и официално обяви, че смята по-нататъшните дирения за безполезни, а „Спери“ — за загинал. Предполагаше се, че е загинал още преди една седмица при бурята, когато загадъчно изчезна безследно и „Остър“.
Оказва се, че „Спери“ отдавна не е установявал връзка, но това не безпокоило никого досега, защото рибарите по цял свят изобщо не поддържат много редовно връзка с брега, а предпочитат да не съобщават координатите си, особено ако са попаднали на богат улов.
— Невъзможно е да са загинали при оная буря — поклати глава Костя Синия. — Нали сами видяхте: та буря ли беше това? Просто слабо вълнение.
— Още през деня съобщиха: няма защо, викат, да си пилеете времето и парите да търсите една ръждясала тенекия — обади се мрачно Вася Дюжиков. — Нали чувахте разговорите между катерите от бреговата охрана. Всички рибарски кораби, викат, са толкова износени и разнебитени, че изобщо не бива да се пускат на море.
На кораба радистът, а още повече старшият е важна и почитана от всички личност. Той предава поздравления до роднините и близките, останали на брега, както и вести от тях, тъй че всички малко му се подмазват. „Маркони“ е в течение на всички събития в света, на всички новини, включително и на такива, които ние, простосмъртните, не бива да знаем. Затова Вася, твърде отзивчив и добър човек, е свикнал да говори сериозно, с тежест, а ние да го слушаме чинно и внимателно.
Стояхме на палубата до радиокабината. През отворената й врата долиташе силният писък на морзовата азбука, после внезапно се изтръгнаха нечии прегракнали гласове.
— Още продължават да търсят яхтата — кимна към вратата Вася, — повтарят на всички езици: „Гърлото на дявола“, „фаталният триъгълник“. На шведски, на немски — даже без превод се разбира.
— Ш-шт — спрях го аз, улавяйки го за ръката.
Звучен, добре модулиран баритон произнесе прочувствено на английски:
— Господи! Приеми душите на загиналите в морето рибари от катера „Спери“ — Джон Бенсън, Оливър Кроу, Ханс Хартвиг, Роско Санчес, Бенжамен Маковски, Диего Родригес. Господи! Благослови всички, които се намират в открит океан, и им помогни да се върнат благополучно в родното пристанище…
Гласът внезапно секна. Пълна, дълбока тишина…
Началникът на радиостанцията погледна часовника и тихичко поясни:
— Редовният период на мълчание.
Ние се ослушвахме напрегнато, но етерът оставаше безмълвен.
Аз преминах на кърмата, където днес беше необичайно пусто. На дъската, до картата, на която бе обозначен „Бермудският триъгълник“, професор Лунин забождаше с кабарчета един голям лист.
— По лично разпореждане на Андрей Самсонович — рече той. — Получихме го по радиото от Майами.
На листа беше написано с пишеща машина:
„Из официалната декларация за печата на Федералното авиационно бюро на САЩ (ФАБ)
Разпространилите се отново през последно време изказвания във връзка с гибелта на самолета «Остър» в смисъл че районът на тъй наречения «Бермудски триъгълник» бил опасен за полети поради въздействието на някакви тайнствени и свръхестествени сили, са пълна нелепост.
Специалистите от диспечерската служба и от службата за безопасност на полетите при ФАБ признават, че има специфични проблеми, свързани с полетите в този район, но категорично отхвърлят измислиците, че тук действували някакви тайнствени сили. Нашите специалисти предполагат, че самолетните катастрофи по тези места могат да се обяснят с чисто земни фактори: времето, неопитността при полетите над океана или неизправност на навигационните уреди.
Времето тук е променливо. Често връхлитат урагани. Районът се характеризира и със силни течения — струите на Гълфстрийма, които могат да отнесат останките и жертвите от мястото на катастрофата на много мили далеч, а това затруднява операциите за издирване и спасяване.
Впрочем над този район често летят самолети, пилотирани от летци с недостатъчен опит. А неопитен летец може в облачен ден да се дезориентира дори просто от това, че сивата вода се слива със също тъй сивото небе и линията на хоризонта изчезва.
За значението на летателния опит свидетелствува например работата на пилотите от компанията «Чок еърлайн», която поддържа тук редовни пътнически рейсове със самолети амфибия още от 1919 година. А за това време не е имало нито катастрофи, нито аварии, нито тайнствени изчезвания. Просто ден след ден са се извършвали полети от летци, познаващи отлично местните условия…
Единственият самолет, положително претърпял авария в района на «Бермудския триъгълник» през последното десетилетие, според нас е «ДС-9», разбил се край Виржинските острови, при което всичко е минало без човешки жертви. Както установиха нашите инспектори, аварията е станала поради това, че горивото на самолета се свършило. Това още веднъж доказва, че над района на «зловещия триъгълник», както и над всяка царевична нива, самолетите не могат да летят без гориво — само с въздух.“
Аз много се страхувах, че след вчерашната декларация на местните власти, които така преждевременно бяха обявили „Спери“ за загинал и търсенето му за безполезно, началникът на експедицията ще отмени полета. Но той заповяда да тръгнем по-рано. Може би именно защото местните власти толкова прибързано бяха сложили кръст на своите рибари.
Преди излитането Сергей Сергеевич се посъвещава с океанографите.
Решиха днес да огледат района северно и източно от местата, където обикновено рибарите ходят на лов за тон. Излетяхме рано. Но колкото и да обикаляхме над океана, нищо не намерихме.
— Край, решили са окончателно да не търсят повече — каза Костя, като отмести слушалките на загорелия си здрав врат. — Ей сега предадоха: роднините на рибарите искат да се продължи диренето, ала им отговорили: рибарите, викат, знаят къде отиват. На море, казват, винаги са ставали и ще стават нещастия. Трябва да се примиряваме с това. Точно така заявили.
— Да — рече Гриша Матвеев. — Значи, може с положителност да се смята, че и те са били жертва на „Гърлото на дявола“?
— Не бързайте да ги опявате — намеси се внезапно Сергей Сергеевич, който разглеждаше нещо с бинокъл.
Той произнесе това с такъв тон, че всички грабнахме биноклите. И видяхме лодка.
Не, не беше дори лодка, а цяло мъничко непотъващо корабче, нещо като малка подводница с илюминатори и херметично затворени люкове. Боядисана в синкавосиво, тя едва се подаваше от водата. Успяхме да я забележим само защото от единия люк се показваше човек в оранжево яке и размахваше червена кърпа.
— Отлична спасителна лодка — каза Волошин. — Само че с някаква оригинална конструкция.
Когато се приближихме повече, той извика през мегафона:
— От „Спери“ ли сте?
Човекът на люка закима бързо.
— Колко сте?
Човекът вдигна показалец и подвикна на немски:
— Казвам се Хартвиг!
Хартвиг! Неговото име бе споменато вчера в молитвата, която чухме по радиото.
— Хм, а никой от нас не разбира бъкел немски — поклати глава Волошин.
Той даде знак на Костя. Онзи хвърли въжената стълбичка, Хартвиг я улови сръчно, върза я и изчезна в люка.
— Костя, слез. Трябва да му помогнеш.
Но не стана нужда от помощ. Хартвиг се показа отново на люка и като се измъкна от него, започна доста уверено да се изкачва по люлеещата се въжена стълбичка, макар че натъпканата догоре чанта му пречеше, като дърпаше лявото му рамо.
— Почакайте, ще ви вдигнем! — извика Волошин на английски.
Хартвиг само поклати глава.
В същия миг с учудване видяхме как лодчицата му бързо изчезна под водата…
— Ама че работа. Той ли я е потопил? — произнесе Сергей Сергеевич озадачено. — Невъзможно е водата да я залее толкова бързо през горния люк. А няма никакви вълни. Аз тъкмо се канех да му предложа да вдигнем и лодката, да я закараме на „Богатир“. Интересна лодчица, исках да я поогледам по-отблизо…
В това време Хартвиг вече се бе изкачил благополучно по стълбата. Гриша и Костя го подхванаха дружно, вмъкнаха го в гондолата.
— Добре дошъл — поздрави Сергей Сергеевич може би не много уместно.
— Благодаря! Благодаря! — викаше спасеният вече на английски, като се кланяше на всички.
Той беше среден на ръст, чернокос, с дълбоко хлътнали очи. Якето му стоеше халтаво като на закачалка.
— Защо потопихте лодката? Можехме да вземем и нея? — каза Сергей Сергеевич.
— О, не знаел аз… Не трябва безпокойство. В нея може блъсне някой кораб — отговаряше Хартвиг на английски със силен акцент, като изопачаваше думите. — Стане катастрофа.
Сергей Сергеевич настани спасения по-удобно, постави пред него термос с горещо черно кафе, сложи сандвичи. Кимайки признателно, той заяде лакомо. Но само след няколко минути отмести масичката по-далеч от себе си:
— Данке (Благодаря)! — И додаде на развален английски: — Много вредно. Не бива.
В това време въжената стълба вече бе вдигната, двигателите зареваха и ние се понесохме с пълна скорост към „Богатир“. Хартвиг оглеждаше с интерес гондолата, командното табло.
Сергей Сергеевич се мъчеше да го разпитва на английски, но не научихме много. Хартвиг бил механик на „Спери“. Въпросите на Волошин разбираше лошо, отговаряше им със запъване, с мъка, като често вмъкваше немски думи.
Разбрахме само, че след бурята Хартвиг излязъл на палубата да подиша чист въздух и изведнъж видял, че от югозапад стремително се носи огромна вълна.
— О! Водна планина! До небето! — с ужас се провикваше той, вдигайки ръце нагоре.
За щастие, Хартвиг стоял близо до спасителната лодка. Като извикал на другарите си да се спасяват, той успял да се вмъкне в лодката и да затръшне люка подире си. Връхлетялата вълна откъснала лодката и я запокитила далеч настрана.
Катерът се преобърнал и потънал. Изглежда, че при това станала някаква експлозия, защото разлялото се по водата гориво изведнъж избухнало.
— А отде имате тази лодка? — попита Сергей Сергеевич. — Защото с такива обикновено са снабдени танкерите.
Като се запъваше и бъркаше немските думи с английски. Хартвиг обясни криво-ляво: техният капитан Джон Бенсън купил лодката евтино, оказион, миналата година от собственика на един бракуван за отпадъци танкер.
Срам ме е да призная, но като слушах объркания разказ на Ханс Хартвиг, изпитвах разочарование. Излиза, че в гибелта на „Спери“ няма нищо загадъчно: прогнилото корабче било погубено от обикновена буря, от внезапно връхлетяла вълна. А и причината за експлозията изглеждаше също напълно обяснима, макар и все още не много ясна.
— Чудно, тази вълна не е отбелязана от нито една брегова станция — каза Гриша, като изучаваше картата. — Щяха да ни съобщят.
Олег и Волошин постлаха до отсрещната стена на кабината надувен дюшек. Хартвиг им благодари, притиснал ръка до сърцето си, и се изтегна на дюшека, подлагайки под главата си своята обемиста чанта. След като повъздиша и се повъртя, той се обърна с лице към стената и притихна — изглежда, заспа.
На „Богатир“ ни чакаха с нетърпение. Всички, като се изключи машинната вахта, бяха наизлезли на палубата да ни посрещнат. И имаше защо: първият спасен по чудо от „Гърлото на дявола“!
Само въртолетната площадка беше празна, готова да приеме дирижабъла. Сергей Сергеевич помогна на Хартвиг да слезе от гондолата. Той се побави за миг, явно смутен от всеобщото внимание, държейки здраво с лява ръка чантата си и сякаш готов да се шмугне обратно в гондолата.
— Господин Грюн! — прозвуча неочаквано гласът на Казимир Павлович. — Как сте попаднали на рибарски катер?!
Тълпата се отдръпна да стори път на Казимир Павлович. Той говори отлично немски.
— Здравейте, господин Грюн! — професорът подаде ръка на спасения. — И професор Байлер ли беше с вас? Някакви опити ли правехте? Или просто сте решили да си починете, да половите риба? Да не е загинал?! Ужасно! Какво ви става? Не можете ли да ме познаете? Аз съм доктор Бек. Много пъти сме се срещали с вас и с вашия учител на семинари и конференции.
— Вие грешите. Аз съм немец, но се казвам Хартвиг, Ханс Хартвиг — отвърна пресипнало на английски спасеният, като се отдръпна една крачка и енергично въртеше глава. — Аз не ви познавам… И никакъв професор Байлер… Вие грешите… За пръв път ви виждам…
— Моля да ме извините. Но толкова си приличате с него — каза Бек също на английски, като отпусна неловко протегнатата си ръка. — Моля да ме извините, мистър Хартвиг.
Хартвиг бе наобиколен от корабните лекари. Те всички бяха тук: и терапевтът Егоров, и хирургът Березовски, и дори стоматоложката, милата Олга Петровна. Лекарите уловиха Хартвиг под мишниците и го помъкнаха към лазарета си.
Сергей Сергеевич се оттегли с капитана и началника на експедицията, за да им разкаже за полета. Техниците и вахтените матроси под ръководството на Локтев почнаха да се занимават с дирижабъла. Тълпата любопитни наобиколи Костя и нашите лаборанти, за да разбере как сме намерили Хартвиг. А аз дръпнах Бек настрана и го попитах:
— Казимир Павлович, с кого го сбъркахте?
— Много неудобно стана — поклати глава той. — С един химик, ученик и главен помощник на известния професор Байлер от Западна Германия.
— С какво се е прославил той?
— Има много трудове по хидрохимия, особено по газовите разтвори във водата. А през последните години се занимавахме с него, може да се каже, с един и същ проблем — разбира се, паралелно, самостоятелно: как да се гмурка човек с обикновен акваланг на големи дълбочини. Проучвахме какви газови смеси са необходими за тази цел…
— Спомням си — зарадвах се аз. — Май че беше открил някаква смес и с нейна помощ се спуснал едва ли не на един километър под водата.
— Да — кимна навъсено Казимир Павлович. — Байлер обича рекламата, има такава слабост. И е зашифровал сместа си, за да спечели повече от нея, а може и по някакви други причини. Нали имат особени условия за работа. Как можах да се припозная? А отлично помня физиономии. Пък и презимето на този ученик на Байлер лесно се запомня: Грюн — „зелен“, Питер Грюн.
— Не, този е Ханс Хартвиг — казах аз. — Бил механик на „Спери“. Вчера го споменаваха в молитвата по радиото с другите рибари, които се смятат за загинали.
— Е, разбира се, случват се поразителни прилики — кимна Бек. — А какво е станало с катера?
— Преобърнала го огромна вълна и внезапно експлодирал. Изглежда, че само Хартвиг се е спасил. Не можахме да го разпитаме както трябва, защото не знаем немски. Няма ли после да поговорите с него?
— С удоволствие. Само че медиците едва ли ще го пуснат скоро.
Корабните лекари често мърморят, че ги оставяме без работа. Сега те са пипнали здраво Хартвиг, настанили са го в отделна стая в лазарета и никого не пускат при него. Само на капитана и на ръководителя на експедицията разрешиха да му поговорят за малко. Преводач им беше нашият главен полиглот, вторият щурман Володя Кушнеренко, който знае шест езика. Впоследствие той разказа на двама ни с Волошин:
— Казва, че няма представа за причината на експлозията. Мазутът се разлял по водата наоколо и се подпалил. Хартвиг побързал да затвори люка, включил системата за водно защитно оросяване и двигателя. Като се отдръпнал на безопасно разстояние, отново отворил люка и цял ден плавал, без да се отдалечава от мястото на катастрофата, викал и давал звукови сигнали със сирената, но безрезултатно.
Изобщо Хартвиг не бе разказал нищо ново.
— В бележките към лоцията е посочено: само за последните три години в тези води са загинали седемдесет и пет катера за лов на тон — добави Володя, като помълча. — И все главно поради лоша устойчивост. Даже при малка буря се преобръщат. Не е нужно много време за това. Две-три минути — и готово. Голям късмет има тоя Хартвиг. Да се отърве от такава беда! Нищо чудно, че от преживяното като че ли малко е откачил. Плаче, споменава старата си майка, кръсти се.
— Какво решиха да правят с него? — попита Волошин.
— Ще го предадем на първия срещнат кораб, заминаващ за което и да е най-близко пристанище. Така реши кепът. Ако пък два-три дни не срещнем никого, ще се наложи да го свалим на брега с дирижабъла.
— Дали не са се натъкнали случайно на мина?
— Едва ли — поклати глава Володя. — От двайсетина години вече няма такива случаи в тия води. Морето тук е чисто.
— Морето е чисто, ала мястото е нечисто…
На другия ден извършихме още един полет из района, където според предположенията е загинал „Спери“. Ами ако все пак по някакво чудо се е спасил и друг, освен Хартвиг? Обаче правилно е казал някой: чудесата затова се наричат чудеса, защото не се повтарят… Цял ден кръжихме над океана и нищо не намерихме.
Когато се върнахме, вече не заварихме Хартвиг на „Богатир“: бяха го предали на един срещнат английски пътнически параход, който отивал за Бахамите.
Сергей Сергеевич се ядоса:
— Жалко, не успяхме да поговорим по-подробно с него.
— А според мен нямаше да има голяма полза от разпити — рекох аз. — Много е потресен от преживяното.
— Правилно — подкрепи ме Костя. — Ако щете, вярвайте, ако щете — недейте, ала в нашата Одеса се случило нещо подобно. Върви веднъж един стар докер по кея, няма да му казвам името, и гледа: мята се във водата някакъв човек и реве с цяло гърло на английски: „Помощ! Помощ!“ Оказва се, че един заплеснат англичанин се е изтърсил от кораба си и пуска мехури. А докерът, разбира се, спрял, попогледал и спокойничко рекъл: „Какво си се разкряскал, глупчо? Трябвало да учиш плуване, а не чужди езици.“ И си продължил пътя. Та същото е и с тоя Хартвиг.
Когато всеобщият гръмогласен смях утихна, Сергей Сергеевич поклати съчувствено глава и каза:
— Какво ли не става в Одеса — и всички се разкикотиха отново, а най-силно Костя.
Същия ден ръководителят на експедицията с явно облекчение нареди да се разглоби дирижабълът и от следващата сутрин да се пристъпи „към нормална работа по график“…
Навлязохме в строго определен корабен режим. Всяка сутрин ни будеше гласът на вахтения щурман, който ечеше гръмко от високоговорителите на вътрешнокорабната връзка, които, за съжаление, не можеха да се изключат.
— Корабно време седем часът, екипажът да става. Добро утро, другари! Днес е понеделник, петнайсети септември. Температура на въздуха плюс двайсет и шест градуса, температура на водата също двайсет и шест градуса.
Но „Бермудският триъгълник“ продължаваше настойчиво да напомня за своите загадки. В радиопредаванията, които слушахме, се обсъждаха причините за появяването на гигантската вълна, потопила „Спери“, но неотбелязана от бреговите предупредителни станции. Навярно Хартвиг е разправял много и на репортерите, само че вестниците не стигаха до нас.
Ние вършехме научни изследвания не само от борда на „Богатир“. От време на време поставяхме в океана шамандури с котви — истински малки лаборатории. Цял месец те измерваха автоматично температурата на водата, посоката и скоростта на теченията на различни дълбочини, наблюдаваха времето, като редовно предаваха всички сведения по радиото.
Животът ни течеше ритмично и спокойно. Но на осемнайсети септември в етера пак прозвуча тревожен сигнал — към всички, към всички, към всички. При хубаво време е изчезнала яхтата „Мария“, която се занимавала с търсене на потънали съкровища около Бахамските острови. Ето вече трети ден не установява връзка, не отговаря на сигналите.
Радиопрограмата завършваше с все същия зловещ рефрен — умоляват се всички кораби и самолети, намиращи се в този район, да вземат участие в издирването на изчезналата яхта.
— „Мария“, „Мария“ — произнесе замислено Волошин, набърчил чело. — Това име ми се струва някак познато. Трябва да излетим. Ще отида да се преоблека за поход. И вас съветвам да побързате, ако искате да дойдете с нас. Ще закусим във въздуха.
Изтичах в каютата, грабнах бележник, диктофон, два фотоапарата и изскочих на палубата. Кожухът на дирижабъла бързо се пълнеше с газ.
— Значи, не съм се излъгал, с тая „Мария“ вече се познаваме, макар и бегло — каза Сергей Сергеевич.
Той извади от чантата си една снимка.
— Спомняте ли си? Снимахме разкошната яхта „Морска звезда“ на тоя Сеймър — забогателия инженер и другаря му — зъболекаря. А на заден план в обектива случайно попаднала и „Мария“. Затова и съм я запомнил, понеже има родно руско име.
— Значи, тя е изчезнала? Какво ли е могло да й се случи?
— „Гърлото на дявола“ — отговори Сергей Сергеевич лаконично, но много красноречиво.
— А може изобщо да не е изчезвала? Дали всъщност не са се сбили там на островчето и дори изпоклали?
— Не, „Морска звезда“ е невредима, а и другите яхти също, току-що ни съобщиха. А „Мария“ е потеглила оттам една седмица след нашето посещение.
— Закъде?
— Тъкмо това, за съжаление, никой не знае. Та съобщават ли търсачите на съкровища такива сведения?
Ние излетяхме, закусихме надве-натри, като пихме много силно кафе и хапнахме сандвичи, и побързахме да заемем обичайните си места до прозорците, където всеки имаше определен сектор за наблюдение.
Небето на хоризонта се сливаше с морето, едното преминаваше незабележимо в другото. Струваше ни се, като че не се движим, а се реем неподвижно над океана. Някакво странно, магическо усещане. Дали наистина няма да отлетим неусетно в някаква друга вселена?!
— Да — произнесе Сергей Сергеевич замислено. — Много право е казал някога дядо Конрад[49] за безследно изчезналите кораби: „Никой не се връща от изчезналия кораб, за да ни разправи колко ужасна е била гибелта му, колко неочаквана и мъчителна е станала предсмъртната агония на хората. Никой не ще разкаже с какви мисли, с какви съжаления, с какви думи на устата са умирали те.“
Като помълча, добави:
— Едно е утешително: агонията е била кратка, дори и да не са успели да отправят зов за помощ. Историята с „Прекрасната Галатея“ се повтаря.
— Но защо? — пак не можах да се стърпя аз. — Нали нямаше нито ураган, нито магнитна буря. Защо и те като „Галатея“ изчезнаха безследно, без да дадат никакъв сигнал?
Никой не ми отговори.
Сигурно и този път нямаше да запиша нищо в дневника си, ако не беше една чиста, невероятна случайност, каквито понякога изведнъж, съвсем ненадейно променят рязко спокойния развой на събитията.
Когато вече завивахме, за да поемем обратно, внезапно забелязахме някакъв малък бял кораб. Волошин погледна с бинокъла:
— Риболовен. Ловят тон.
Но Локтев сякаш не го чу и насочи дирижабъла към корабчето.
— Какво правиш, Борис Николаевич? Та това е риболовен кораб.
Командирът замълча и едва след няколко минути изведнъж отсече:
— Нещо там не е в ред. Мачтата е счупена.
Всички се залепихме за биноклите.
— „Спери“! — извика внезапно Олег Никаноренко.
— „Спери“ ли?! Изчезналият тоноловец?!
— Точно така, „Спери“ — потвърди Гриша. — Две букви са се изтрили съвсем, името едва се разчита.
— Не отговарят на сигналите — каза радистът.
— И на палубата няма никого — промърмори Сергей Сергеевич, без да се откъсва от бинокъла.
— Не, един лежи до рубката. По-близо до кърмата — рече Олег.
— Къде? Не, това са някакви парцали — отвърна Волошин. — Макар че…
Приближихме се съвсем до корабчето. Можехме вече да виждаме без бинокли и счупената мачта, увиснала на въжетата си, и полуизтрития надпис на кърмата, и трупа, който се търкаляше ничком на палубата до рубката.
На кораба все тъй не се забелязваше никой.
Дирижабълът надвисна на около пет метра от палубата. Борис Николаевич пак блесна с майсторството си. Той докара внимателно дирижабъла до самата рубка. Швартовото устройство здраво долепи гондолата до леерната стойка, така че не стана нужда дори да се спуска въжената стълба.
Костя пръв скочи на горния мостик, надзърна в рубката и се отдръпна:
— Умрял направо на вахта, до кормилото, тю да се не види! — извика той. — Там си и лежи.
Прехвърлихме се един след друг на катера, оставяйки Локтев, какво винаги, на командното табло.
Цареше страшна тишина. Горещина, пълно безветрие. Въжетата висяха безжизнена под тежестта на пречупената мачта. И макар че се намирахме сред открит океан, невъзможно беше да се диша…
Освен останките на човека на палубата и на другия в рубката, открихме още четири трупа: един в машинното отделение, останалите в мъничкия мръсен кубрик. Двама рибари се бяха строполили точно до масата, около която, изглежда, са седели. Третият, най-възрастният и най-добре облеченият, вероятно капитанът, лежеше също тук, на една койка.
Няма да описвам как изглеждаха… Върху лицето на капитана бе застинало изражение на невъобразим ужас или на страшна болка. Изглежда, се е опитвал да стане от койката, но не е можал. А един от търкулналите се до масата се бе хванал с ръце за главата, сякаш тя се цепеше от болка.
Вероятно всички са загинали едновременно. Но от какво?
— Да не са се отровили?
— Всички изведнъж? Съмнително. — Разговаряхме полугласно.
— Пък и нали са разбирали от риба, не биха взели да ядат такава, която е опасна.
— Не непременно с риба. Та не са яли само риба я. Нали имат и консерви.
— Опитай се да разбереш тая работа.
Действително в една кофа имаше куп немити съдини. На масата — две чинии с остатъци от някакво ядене, отдавна изсъхнало. На пода — някакви петна. Следи от повръщане? Но подът е толкова мръсен, че никаква експертиза сигурно не ще може вече да изясни нищо.
— М-м-може да ги е отровил някакъв газ — каза Олег Никаноренко, който от вълнение започна, както винаги, малко да заеква. — Като екипажа на „Уранг Медан“.
— Само че той е карал всевъзможни химически вещества, а отде ще се вземе на рибарско корабче отровен газ — възрази Волошин намръщено.
— С какви глупости ни е натъпкал главите тоя Хартвиг? — избухна изведнъж Костя Синия. — Не се е преобръщал катерът, а си е цял-целеничък. Да не би самият той да е изтровил всички?
— Кой?
— Ами Хартвиг!
— Че този съвсем не беше Хартвиг. Нали целият екипаж е на борда, и шестимата — каза Гриша Матвеев. — Истинският Хартвиг лежи в машинното отделение, до дизела.
— Точно така. А кой беше оня?
Спогледахме се. Действително кой беше човекът, спасен от нас преди една седмица? Защо се представяше за механик на рибарския кораб и разправяше врели-некипели за внезапно връхлетяла гигантска вълна, която уж потопила катера, за експлозия и запалил се мазут? И какво търсеше сред океана в загадъчната си лодка? Защо побърза да я потопи?
— Все пак някакви дяволски работи стават в това „Гърло на дявола“ — промърмори Олег Никаноренко с отпаднал глас.
— Може наистина да е бил Грюн, нали така май го наричаше Казимир Павлович? — попита нерешително Гриша.
— Ученият-химик? А как се е озовал в открит океан?
— И защо беше нужно да отрича, да лъже?
Кой можеше да отговори на тия въпроси? Къде трябваше да търсим сега мнимия Хартвиг?
Обиколихме целия катер, като се стараехме да не гледаме труповете. Корабчето отдавна не е било ремонтирано, беше старо, износено, мръсно, но още напълно годно за плаване. Дизелът е запазен. Изглежда, още дълго след гибелта на моториста е работил и е спрял от само себе си, когато свършило горивото, определи Сергей Сергеевич.
Девет от дванайсетте хладилни цистерни бяха пълни с едри, хубави риби тон. Личи, че рибарите са имали късмет да попаднат на място с много риба и навярно са мечтаели скоро да се приберат с богат улов…
Радиопредавателят в рубката беше доста стар, но изглеждаше също запазен. Ала защо рибарите не са се опитали дори да предадат сигнал за сполетялото ги нещастие?
На масата в рубката лежеше корабният дневник. Последната бележка бе написана на трети септември: „Луиза“ се отклони настрана. Вълнение от югозапад шест бала. Всичко е наред.
Значи, всички са загинали горе-долу по същото време, когато изчезнал и „Остър“. Впрочем трудно можеше да се определи това. Записките в дневника бяха много лаконични и водени нередовно, само при нужда.
— След като вписал последната бележка, вахтеният се е опитал да напише още нещо. Виждате ли? — каза Волошин, който изучаваше внимателно корабния дневник.
Наистина под последната бележка, точно напряко на листа, беше надраскана е едри разкривени букви някаква дума. Но разчитането й се оказа абсолютно невъзможно. Всички поред оглеждахме дневника и гадаехме:
— А може да е „dally“[53]. До безкрайност може да се гадае така — рече Сергей Сергеевич.
Той няколко пъти фотографира страницата на дневника с последната бележка и неразбираемата драсканица. После ние като същински криминалисти фотографирахме труповете, неизмитите съдини в кубрика, чиниите с остатъци от засъхнало ядене, подозрителните петна на мръсния под, счупената мачта, дори размразилите се след спирането на двигателя хладилни цистерни, пълни с гниеща риба. А Олег направи няколко скици.
След това Сергей Сергеевич помоли Костя да се обади на „Богатир“, да повика в радиокабината началника на експедицията и капитана и да им разкаже подробно за всичко, което сме открили.
— Какво да го правим тоя „Спери“? Ще дойдете ли лично да огледате всичко? Ще го вземете ли на буксир?
— Това не е наша работа — отговори решително Суворов. — Нека местните власти се занимават с разследването. Ние ей сега ще им съобщим.
— Да подежурим ли тук, да повисим над кораба до пристигането на спасителите? Няма да им бъде лесно да забележат такова малко корабче. То изглежда напълно изправно, затова не са го намерили досега. А името е почти изтрито. Имаш впечатление, че всичко на кораба е в ред и че той се занимава с риболов, просто не отговаря на сигналите по радиото. Може да сме го видели и по-рано, но сме го отминали, без да се усъмним в нищо.
— Не, няма нужда — отвърна началникът на експедицията. — Прогнозата е добра, буря не се очаква. Бреговата охрана изпраща незабавно катер на подводни крила. Молят само да издигнем над рубката на кораба флаг — международния сигнал „Нужна е помощ“. И молят, ако е възможно, да нарисуваме на покрива на рубката и на бордовете също такива кръстове в червено. Сигурно имате боя в аварийния си неприкосновен запас. Направете това и се връщайте по-бързо.
— Добре, Андрей Самсонович.
Свършихме всичко и взехме плавно да се издигаме. Целият нашарен с червени кръстове, „Спери“ изглеждаше като че на него е станало кърваво клане. Не може да не разбереш, че го е сполетяло нещастие, и да го отминеш.
— Сергей Сергеевич, а дали не са улучени от инфразвуков удар? — попита замислено Гриша Матвеев.
— Аз също си помислих това — рече Волошин.
— Защото картината е много подобна — оживи се Гриша. — Всички безспорно са били здравеняци, а са умрели внезапно, едновременно. И мачтата е счупена — направи ли ви впечатление? А пък бурята беше слаба, мачтата може да се е счупила от вибрация, предизвикана от инфразвук. Спомняте ли си оная нощ, когато вилнееше „Луиза“ и мнозина на „Богатир“ се чувствуваха зле. Навярно под въздействието на инфразвук. Нима вашият уред не го е улавял?
— Улови го призори, но беше с много слабо въздействие. Бурята мина далеч встрани.
— А пък те са били по-близо до бурята. Тогава именно са загинали, оная нощ или на сутринта!
— Че защо само те? — поклати глава Волошин. — Там положително е имало и други рибарски кораби.
— „Спери“ се е озовал на пътя на особено мощна инфразвукова вълна.
— Гриша може да е прав — подкрепи го Олег Никаноренко. — И самолетът сигурно е загинал от това.
Разбрах за каква хипотеза говореха. Тя често се споменаваше през последните години въз връзка със загадките на „Бермудския триъгълник“ и с тайнствените произшествия в други морета. Известни бяха няколко случая, когато са откривани напълно здрави кораби, по някакви необясними причини напуснати от екипажа.
Някои учени изказваха предположение, че причина за тайнствените катастрофи може да е инфразвукът, същият тоя „глас на морето“, който е недоловим за човешкото ухо, но се улавя от предсказателя на бури „Ипшчо“, с който Сергей Сергеевич толкова се гордее. Ние не чуваме инфразвука, но е установено, че той въздействува на човешкия организъм, може да предизвика усещане за умора, мъчително безпокойство, морска болест, инстинктивен страх и тревога. Възможно е именно този страх да кара моряците да напускат панически напълно изправни кораби? А инфразвук с определена честота е способен да ослепи и дори да причини смърт…
— Още академик Шулейкин, когато разработвал теорията за възникването на „гласа на морето“, стигнал до извода, че основното излъчване на инфразвука се движи приблизително в диапазон от шест херца — разправяше Гриша. — А гибелната честота започва от седем. Много близки величини.
— Но работата не е само в честотата — възрази Волошин. — Не по-маловажна е и мощността на инфразвуковия удар. Аз не съм специалист по океанография, ала от гледна точка на техниката и физиката това е малко вероятно.
— Но дори при че-че-стота от шест херца такъв удар може да ослепи летец — настояваше Олег Никаноренко.
Разбира се, разпалените спорове около причината за гибелта на рибарите продължиха и вечерта в „Клуба на разказвачите“. И хипотезата за инфразвуковия удар намери много поддръжници.
— Но защо инфразвукът придобива опасна сила именно в този район? — запита Володя Кушнеренко.
— Вероятно го генерират ураганите, които по правило минават от южната страна на „Бермудския триъгълник“ — доказваше Гриша. — Възможно е вълните някак да се усилват, да достигат опасни величини, когато се промъкват през проливите, между многобройните островчета на Бахамския архипелаг. Проливите служат като един вид природни тръби — мощни усилватели.
— А защо ние на „Богатир“ не усетихме нищо особено? При всяка буря мнозина чувствуват леко неразположение.
— О, никакъв инфразвук не е в състояние да разклати колос като „Богатир“ и да предизвика в него опасни вибрации. Друг е въпросът с малки кораби като тоноловеца.
— И излиза, че инфразвукът не ослепява всички, а по избор — изрече недоверчиво Дюжиков. — Тоя ден оттук са минали много самолети. Защо е ослепял само Гроу?
— Е, може би такъв е бил организмът му…
— Инфразвуковите вълни могат да бъдат различни по сила — каза Гриша. — Не е изключено „Спери“ и самолетът на Гроу по някаква нещастна случайност да са се изпречили на пътя на особено опасна инфразвукова вълна…
— А защо са загинали такива големи кораби като „Анита“? — попита Володя. — Двайсет хиляди тона водоизместимост не е шега. Та това не е катер.
— И къде се е запилял? — подкрепи го някой от въртолетната площадка. — Да предположим, че хората ослепяват, загиват. Но нали корабите не потъват от инфразвуковия удар. Къде изчезват те? Дори ако екипажът е загинал или е избягал панически?
Но Гриша не се предаваше:
— Силните течения, характерни за тоя район, бързо отнасят извън пределите му неуправляемите кораби, а още повече техните останки. Ала ги търсят тук и като не ги намерят, обявяват ги за безследно изчезнали. И навярно не след дълго следващата буря ги потапя, защото са неуправляеми…
Разбира се, много приказки се изприказваха и за това, че непознатият, когото бяхме спасили преди една седмица, съвсем не е Хартвиг. А кой може да е в действителност? Какво търси сред океана и защо ни измами, като се представяше за рибар от „Спери“? По този въпрос също се изказваха най-фантастични предположения.
Сергей Сергеевич не вземаше участие в тази дискусия. Той, изглежда, сериозно промишляваше върху възможността от поразяване с инфразвуков удар, защото на другия ден заедно с Иван Андреевич Макаров, който ръководеше лабораторията по биофизика, се залови отново да прослушва записа на последния разговор с Ленърд Гроу. Разбира се, аз също бях в радиокабината и пак със замряло сърце слушах прегракналия, малко гъгнив глас:
— Земя, аз съм пред катастрофа… Изглежда, че окончателно съм загубил пътя… Не виждам нито един остров… Повтарям: не виждам нито един остров…
— Какви са координатите ви? Поне приблизително…
— Господи, никога досега не ми се е случвало такова нещо… Цялото небе е забулено от гъсти облаци… В тях зеят някакви черни пролуки!
Пращенето и страшното писукане на атмосферните смущения заглушават гласа на пилота.
— Гроу, Гроу, отговорете, отговорете!
— Остава ми малко гориво… Остава малко гориво… Отклонил съм се някъде встрани… Не виждам нито един…
Мълчание. Пищене и пукот.
След дълга мъчителна пауза — вик:
— Морето изглежда някак особено… То е жълто или сиво. Боже! Май ослепявам! Не, виждам… виждам… О, господи! Само не това! Не! Не!…
И край. Мълчание, пищене, пукот. И гласът на Земята вече напразно зове:
— „Остър“! „Остър“! Засякохме ви! Пращаме два самолета. Дръжте се! Дръжте се! Чувате ли ни? Отговорете!
Когато магнетофонът млъкна, Волошин погледна замислено стария си другар и спътник от много плавания:
— Е, какво ще кажеш, Иван Андреевич?
Макаров помълча, скрил очите си в дълбоките цепнатинки под гъстите рошави вежди.
— Гласът му е някак неестествен — промърмори той най-после.
— Не му обръщай внимание. Сръбнал е за кураж. Отгоре на това декламира и монолога на Хамлет, но Дюжиков го е изрязал от това копие, за да не разсейва — отговори Волошин. — Ти говори по същество: възможно ли е да го ослепи инфразвук?
— Попитай нещо по-просто. Ние не знаем нищо за въздействието на инфразвука върху човешкия организъм дори в лабораторни условия. А камо ли в естествена среда.
— Значи се съмняваш?
— В градовете не по-малко и доста по-продължително сме изложени на въздействието на инфразвука. Възможно е той да е причина за някои неразположения и болести, които медиците са приписвали по-рано на други фактори. Трябва да се направят изследвания. Но доколкото ми е известно, никой досега не е ослепявал от него, а камо ли да е умирал.
— Ясно — кимна Волошин. — Лунин също смята, че в открит океан интензивността на инфразвука е с няколко степени по-малка от тая, която е опасна за живота. Но какво се е случило все пак с него, с тоя Гроу? Защо жирокомпасът му е засякъл? И какви са тези пролуки в небето? Какво е видял там, що за дяволщина?…
Утрото не донесе новини.
— Н-да, струва ми се, че вече можем да бием камбаната — произнесе Сергей Сергеевич замислено. — За упокой на „Прекрасната Галатея“.
— Каква камбана? — попита учудено Черномореца.
— Прочутата камбана на потъналата фрегата „Лютина“. Извадили я от морското дъно и сега тя виси в главната зала на лондонската кантора на Лойд. Не сте ли чували за тоя обичай? Специален глашатай с алено наметало удря трикратно камбаната и обявява високо името на кораба, който занапред се смята официално за загинал. И ако на всичко отгоре е изчезнал безследно, вписват го в специалната „Червена книга на Лойд“…
Той не се доизказа. Изведнъж „Богатир“ рязко забави ход, а след това започна да завива остро наляво. Това беше толкова неочаквано, че всички изскочиха на палубата.
— Останки в морето! — извика някой.
Матросите спуснаха бързо лодка и след половин час на палубата се търкаляха някакви парчета от дъски, боядисани в бяло, съединени с огънати, превити железца. Краищата на дъските бяха разцепени и сякаш обгорени.
— Приличат на част от кърмовата обшивка на някой малък кораб — каза Володя. — Шхуна или яхта. Със следи от експлозия.
В това време Сергей Сергеевич обърна отломките така, че на бялата дъска се видя голяма черна буква М.
— „Мария“ ли? — попита професор Суворов.
— Трудно е да се каже — отвърна замислено Сергей Сергеевич, без да откъсва очи от купчината изкорубен метал и обгорели дъски. — Владимир Василиевич уверява, че възможността от сблъскване с мина в тукашните води е практически изключена.
— Кушнеренко е прав — потвърди капитанът.
— Да се опитаме да изследваме останките в лабораторията — предложи Сергей Сергеевич.
— Само че да се запазят в същия вид, в който ги намерихме — побърза да вметне Черномореца и погледна капитана:
— Дали не трябва да ги предадем на местните власти?
Останките бяха отнесени тържествено в лабораторията, а ние се пръснахме по палубата, обсъждайки неочакваната и в много отношения загадъчна находка.
— Не, все пак, ако щете вярвайте, ако щете недейте, ала работата с това „Гърло на дявола“ явно не е чиста. Гадно място…
Каква тайнствена експлозия е направила на парчета яхтата на търсачите на съкровища? Какво й се е случило?
Втурнах се да разпитвам за това Волошин, когато той най-после излезе преди вечеря да се разходи по палубата.
— Успяхте ли да изясните нещо, Сергей Сергеевич?
— Почти нищо — отговори той уморено. — Едно е ясно: не е избухнало нито горивото, нито запасът от спиртни напитки на борда, който сигурно е бил голям. Яхтата е разкъсана от някакъв силен експлозив, по всяка вероятност от групата на пентрита.
— Мислите ли, че е злополука?
Сергей Сергеевич повдигна неопределено рамене.
— Както и да е, ето още една загадка на „Бермудския триъгълник“. Защото положително никой не е оцелял, за да разкаже какво е станало там.
Помълчахме.
— Има нареждане останките да се закарат утре в Насау — каза Волошин.
— Значи, ще ходите в Насау? — запалих се аз. — Ще ме вземете ли?
— Мисля, че няма да има възражения.
Отвисоко столицата на Бахамските острови изглеждаше като играчка, досущ като на цветните снимки в туристическите рекламни проспекти: прави улици с върволици стройни кокосови палми, старинни градски къщи и хотели сред зеленината на парковете, грижливо поддържани морави, игрища на голф.
Приземяването ни на летището предизвика всеобщ интерес. Посрещна ни малък оркестър с песента „Елате да погледате нашите радостни острови“. Въпреки оптимистичното заглавие в песента се разказваше как в далечни времена при рифовете край града загинал платноходът „Претория“.
Настроени тържествено от това посрещане, двамата с Волошин тръгнахме за града.
Някои улици бяха типично английски. В други се чувствуваше повече старият колониален стил: безброй статуи на английски крале, мореплаватели и надменни пълководци по площадите и в градинките, изящни бунгала и каменни къщи с игрища за голф и плувни басейни.
А тълпата по улиците е жива и пъстра като на карнавал. Навред весели тъмнокожи лица, сияйни усмивки. Стройни хубавици в невъобразимо пъстри рокли крачат с танцова стъпка. На кръстовищата полицаи в тропически шлемове сякаш дирижират с жезлите си. Един стар мулат в строг чер костюм, омачкана шапка и папионка, но бос, ни показа радушно пътя за централния площад.
Сергей Сергеевич, държейки тържествено пред себе си обемист вързоп с останките на „Мария“, се изкачи по широките каменни стъпала на монументалната старинна сграда, където се помещаваха правителствените учреждения, а аз останах да го почакам, седях на една пейка в сенчестия парк и се пооглеждах с любопитство.
Преди полета ръководителят на рейса ни бе разказвал за богатата с всякакви авантюристични събития история на Бахамите. Черномореца има един хубав навик: когато се готви за експедиция или дори просто отлита някъде на конференция само за няколко дни, изучава специално историята на тази страна, а после често смайва местните жители с това, че я знае по-добре от самите тях.
И сега, седнал на пейката в парка, аз мислено благодарях на Черномореца. Разбира се, можех дори сам да стана и да заговоря гръмко и тържествено като същински екскурзовод:
— Лейди и джентълмени! Бахамите с право биват наричани „Бисер на Атлантика“. Въпреки отколешната си и богата на авантюристични събития история те са една от най-младите държави: получили независимост едва в 1973 година, обаче останали да членуват в Британската общност. Осемдесет и пет на сто от населението се състои от мулати и негри. И ако сега виждате около себе си много бели лица, знайте, че почти всички те са туристи, които носят над седемдесет на сто от приходите на страната…
Волошин се върна доста скоро.
— Е, струва ми се, че имаме вече една загадка по-малко! Екипажът на „Спери“ е умрял от отравяне с храна. Такова е заключението на тукашните съдебни медици — каза той, като седна на пейката до мен.
— И шестимата наведнъж? И толкова бързо, че дори не успели да предадат нищо по радиото?
— Аз също изказах известно съмнение — рече Волошин. — Но чиновникът, с когото говорих, настоява на тази версия. Казва, че рибарите купуват консерви почти на безценица. А мисли, че са се отровили всички наведнъж, понеже на такива корабчета всички обядват и вечерят едновременно, а не по вахти, като на големите кораби. В това има смисъл. По някои признаци заключават, че радиостанцията на „Спери“ е била повредена. Рибарите успели да я оправят криво-ляво едва в последния момент, ала не можели вече да предадат за станалото.
— Значи, вулгарно отравяне с храна?
— Разочарован ли сте? — усмихна се Волошин. — Точно така ми каза този чиновник: все едно няма да ни повярват. Кому е интересно отравяне с развалени консерви? Въпреки всичко вестниците и радиото ще продължават да вдигат шум около съдбоносните тайни на „Гърлото на дявола“. А на нас, вика, тези тайни вече са ни втръснали…
Обаче в Насау ни чакаха и други новини. По пътя за летището се спряхме при един павилион да си накупим повечко нови вестници и списания.
— „Пазете се от кучето си!“ — прочете гласно Сергей Сергеевич. — Ама че работа: да не можеш да вярваш даже на собственото си куче. Излиза, че с парче месо могат да му подхвърлят миниатюрен предавател. А той ще почне да предава от стомаха му всичко, което говорите. В много весел свят живеят тия хора.
Волошин взе друг вестник и се провикна:
— Можете ли да си представите, та това е Хартвиг!
На снимката някакъв човек се опитваше да се скрие с длан от наобиколилите го фоторепортери.
— Но нали Хартвиг е умрял. На „Спери“.
— Само че не е Хартвиг, а този, когото спасихме. Известният учен заявява: „Ние… станахме жертва… на промишления шпионаж“ — преведе Сергей Сергеевич заглавието над снимката, като се запъваше. — Я, но това наистина е доктор Грюн, Питер Грюн! Казимир Павлович съвсем не се е припознал. Но защо ни баламосваше тоя известен химик? Е, добре, по-късно ще разберем.
Ние се прибрахме с купчините вестници и списания. Сергей Сергеевич погледна загрижено часовника си, поклати глава и заповяда незабавно да излитаме:
— Въпросите после. По план трябва да минем и източно от островите.
Дирижабълът се издигна стремглаво към небето. За последен път се полюбувахме на малкото градче на острова и ето то вече се стопи в слънчевата омара.
Сергей Сергеевич разправи подробно какви сензационни новини сме научили. Лаборантите и Костя само ахкаха. Единствен Борис Николаевич остана невъзмутим, сякаш и не бе очаквал нищо друго от „Гърлото на дявола“…
Океанът под нас изглеждаше много идиличен и приветлив. Днес при пълно безветрие водата над плитчините стана толкова бистра, че ни се струваше дори невидима. Никаква синина, всяка издатинка на дъното се вижда ясно.
И изведнъж забелязахме долу голямо тъмносиньо петно с почти правилна кръгла форма. То не беше островче. Нещо странно, като дупка на морското дъно, пълна със съвсем друга, тъмна вода. А ето и още една такава кръгла загадъчна пролука.
— Какво е това?
— Прочутите „сини ями“ — каза Гриша Матвеев. — Карстови фунии на морското дъно. По тях от земните дълбочини се издига вода, която се различава рязко от морската по соленост, гъстота, температура, дори цвят. От някои фунии се случва да извира като фонтан съвсем сладка вода. Местните жители отдавна използват тия извори: гмуркат се в тях и пълнят съдовете си с питейна вода.
Маневрирайки, ние избрахме подходящата височина, направихме няколко фотоснимки и след това продължихме нататък.
Опитахме се с общи усилия да прочетем репортажа в немското списание, но разбрахме само, че това е интервю, дадено от доктор Питер Грюн, известен учен-химик, след завръщането му в Хамбург. В репортажа се загатваше за „Прекрасната Галатея“, съобщаваше се, че е потънала, била взривена, при което загинали всички, с изключение на Грюн. Споменаваше се името и на професор Байлер. Но бедните ни познания по немски език не бяха достатъчни, за да разберем всичко.
— Ще трябва да почакаме, докато се върнем на „Богатир“ — каза Сергей Сергеевич със съжаление, като сложи настрана списанието.
— Ами ако сме намерили останките на „Галатея“, а съвсем не на „Мария“! — обади се внезапно Гриша Матвеев.
— Че какво търси на тях буквата М? — попита Костя ехидно.
Сергей Сергеевич се засмя:
— И аз мислех за това. Когато изследвахме отломките в лабораторията, се учудих колко хубаво са боядисани. А нали тази „Мария“, ако си спомняте, Николаевич — обърна се той към мен, — имаше ужасно разнебитен вид, впрочем може би само отдалеч? По-скоро бих повярвал, че това са останките на „Морска звезда“.
Сергей Сергеевич посочи с бинокъла някъде долу:
— Отдалеч „Мария“ изглеждаше не по-добра от ей оная шхуна или малка яхта, с ремонта на която се занимава екипажът. Виждате ли? Отбили се в тихо заливче и боядисват.
— Я гледай колко красиво са изрисували името — „Кармен“. Просто свети и без бинокъл личи — рече Гриша.
— Само че, изглежда, са неопитни бояджии. Започнали от името, от кърмата. И това ми било бояджии.
— Да, явно им липсва свестен боцман — съгласи се Сергей Сергеевич, оглеждайки яхтата с бинокъл. — А може просто да са шегаджии, одесчани? В края на краищата всеки боядисва яхтата си както му харесва. Е, хайде да се прибираме.
— Да проведем още една станция, Сергей Сергеевич — помоли Гриша, — иначе шефът ще ни се кара, че не сме свършили много работа.
— Добре, само че по-бързо.
Като се отдръпнахме малко встрани от островчето, ние увиснахме неподвижно над водата на четиридесет метра височина. Гриша вече започна да спуска уредите, когато изведнъж вниманието ми бе привлечено от необикновеното поведение на радиста. Костя замря за миг, свит до приемника, а после се залови трескаво да пише нещо в един голям бележник.
Видях как изписа трикратно с големи букви ер малък. Това беше сигнал за някакво важно бързо съобщение.
„Към всички, към всички, към всички — пишеше Костя. — Бързо. В 16,12 се прекъсна радиовръзката с пътнически самолет «ДС-9» с маршрут Хамилтън — Кингстън — Ямайка. Връзката се прекъсна, когато самолетът се намираше в точка с приблизителни координати…“
Повиках Волошин. Костя му подаде бележника със записаната радиограма.
— Летял от Бермудите за Ямайка — произнесе замислено Волошин, след като прочете два пъти радиограмата. — И млъкнал някъде тук. — Той се наведе над картата, закрепена на щурманската масичка до командното табло. — На около двеста километра от нас. Трябва да отидем там, сега сме навярно най-близо от всички до мястото на предполагаемата авария. Гриша, стягай си партакешите! А ти, Костя, повикай „Богатир“, трябва да се посъветваме. Само че почакай, да не би да предават още нещо?
Костя му подаде мълчаливо вторите слушалки. Волошин послуша и като ги свали, каза:
— Нищо ново, повтарят същия текст. Мощна станция, силен сигнал. Насау ли е? Можем да им поискаме допълнителни сведения. Коя е станцията?
— Не знам — отвърна гузно радистът. — Не предадоха позивните си, веднага започна текстът на съобщението. Не спазват тук установения ред, работят, както им скимне. И обръщение за издирване не предадоха, както се полага.
— Вероятно бързат. Но, разбира се, трябва да се търси. Свързвай се с „Богатир“, Костя.
— Слушам. Тю да се не види, пак лошо приемане. Гадно място. Все тая каша в тропиците…
Разговорът с началството беше кратък. Разбрахме, че на „Богатир“ също са приели съобщението за изчезналия самолет и ни разрешават да тръгнем да го дирим.
Но колкото и да се въртяхме над океана, не успяхме нищо да открием. Върнахме се на „Богатир“, когато тропическият здрач вече бързо се сгъстяваше.
На сутринта Волошин се канеше да продължи търсенето, но началникът на експедицията не разреши.
— Разглобявайте дирижабъла. Никой вече не ни моли за това — рече той. — Никакви нови сведения за изчезналия самолет не са получавани. Или са го намерили, или е вече безполезно да се търси. Хайде да си гледаме работата.
По изключение Сергей Сергеевич не пожела да спори.
Началникът на радиостанцията каза:
— Тъй като SOS беше кратък и не се повтори вече, напълно възможно е някой зевзек нарочно да е дал лъжлив сигнал. Дощяло му се да се позабавлява. И веднага млъкнал, за да не го засекат.
— И такива ли ги има? — не повярвах аз.
— Малко ли са се навъдили през последните години. Мнозина са се снабдили с предаватели и гледайте колко са нахални, държат се като хулигани. Един в Англия уж го хванали. Забавлявал се, гадът му с гад, да предава сигнала за бедствие от спалнята си. Глобили го за незаконна използване на ток и толкова. А спасителните кораби вече били излезли в морето, излетял самолет с парашутисти-аквалангисти. Пък и имало буря от девет бала.
— Наистина гад — поклати глава Сергей Сергеевич. — А „Гърлото на дявола“, разбира се, просто привлича със загадките си такива радиохулигани. Иска им се да притурят още една тайна. Напълно възможно е и ние да сме се уловили на такава въдица.
След като си направихме душ, преоблякохме се и хапнахме набързо, тръгнахме с Волошин към професор Бек.
Казимир Павлович ни преведе изцяло интервюто с мнимия Хартвиг — Питер Грюн. Излиза, че „Прекрасната Галатея“ не е била просто туристическа яхта, която разхожда от остров на остров богати безделници. Наел я един концерн, за да може под прикритието на такава разходка да прави тайни изпитания на нова газова смес, изнамерена от професор Байлер, която уж позволява човек в обикновен акваланг да се гмурка на дълбочина до километър и половина.
Обаче конкурентите все пак подушили този план и успели под маската на втори механик да настанят на яхтата свой агент. Прекаленото му любопитства събудило подозрения и поискали да свалят механика на най-близкия остров. Но той надхитрил всички, като своевременно скрил на различни прикътани места експлозивни заряди и ги съединил с часовников механизъм…
Точно след едно денонощие яхтата хвръкнала във въздуха. Зарядите били разположени умело, та я пръснали буквално на парчета, тъй че дори останките й, смятал Грюн, едва ли можели да се намерят.
Разбира се, при такава експлозия загинали всички намиращи се на яхтата. Спасил се единствено Грюн, и то наистина по чудо: само защото тъкмо в това време отплавал по-далеч от яхтата с малка подводница тип „гмуркаща се чиния“. С това корабче се насочил към Бахамските острови, но моторът се развалил и вълните го понесли на североизток към открития океан. Грюн бил така уплашен, че и тогава не посмял да предаде по радиото сигнал за бедствие, опасявайки се да не привлече отново вниманието на вражеските агенти. И се обърнал за помощ към нас само защото знаел, че на съветски дирижабъл няма опасност от никакви промишлени шпиони на конкурентите. Но все пак Грюн и на нас не каза истината за случилото се.
— Каква глупава история — рече Казимир Павлович, като се намръщи гнусливо. — Жалко за Байлер! Забъркал се е в тъмни работи. И ето печалния, но логичен край.
— Н-да, трябва да си признаем, че тоя Грюн майсторски ни изигра с приказките си — поклати глава Волошин. — Използва всички слухове, които чул по радиото, докато се шляел из океана, дори си е избрал подходящо име. И за зловещото „Гърло на дявола“ спомена, а ние зяпнахме да го слушаме.
Съдбата на „Прекрасната Галатея“, както и на „Спери“, най-после се изясни.
— И както виждате, без никаква мистика и загадъчност. Аз излязох прав — тържествуваше Черномореца. — Дори бих казал, причината за гибелта й се оказа, за съжаление, доста банална за наши дни… Като смъртта на рибарите.
Той беше прав и аз отново почувствувах известно разочарование. А според мен мнозина, напротив, посрещнаха донесените от нас новини даже с облекчение. Смърт от отравяне с развалени консерви — това беше разбираемо за всеки и нямаше нищо загадъчно в него. И всички започнаха в надпревара да си спомнят как някой си от роднините или познатите им се отровил с гъби, друг с риба или със салам:
— Моят баджанак пък…
— А Костя Синия дори разправи как един негов приятел се отровил веднъж с каша от елда.
— Ако щете, вярвайте, ако щете — недейте…
Само Гриша Матвеев упорито отказваше да се разделя с хипотезата си:
— Че какво са могли да изяснят там, след като е минало толкова време от смъртта? А смъртта от инфразвук настъпва най-често просто от спиране на сърцето, тъй че при аутопсията може да не се открие нищо особено загадъчно. Затова обясняват всичко с отравяне. Разбира се, на съдебните медици това им се вижда по-вероятно, отколкото гибелта от инфразвуков удар. А аз все още съм уверен, че именно той е погубил рибарите. И Ленърд Гроу.
Гриша не беше единственият, останал верен на тайните на „Бермудския триъгълник“.
Чиновникът, с когото Сергей Сергеевич бе разговарял, излезе прав. Съобщение от няколко реда, че рибарите се отровили от развалени консерви, беше отпечатано само в един от купените от нас вестници, и то някъде на шеста страница. А във всички други на най-видни места, както досега, пъстрееха крещящи заглавия: „Нови жертви на «Гърлото на дявола»!“, „Всички умрели изведнъж съвсем здрави!“, „Бермудският триъгълник не желае да разкрива тайните си!“
Два вестника публикуваха интервю с Ричард Стокс, в чието имение на остров Андрос гостувал неотдавна изчезналият при такива загадъчни обстоятелства Ленърд Гроу. С доста високопарни изрази Стокс описваше достойнствата и увлеченията на покойния си приятел. Той, изглежда, е бил мистик, увличал се по дзенбудизма[54], тайните на африканските магьосници и съкровените обреди на вудуизма[55], който процъфтява и до днес на тукашните острови.
„Ленърд — или Лари, както му казвахме помежду си — изпитваше непреодолимо влечение към чудесата и тайните. «Аз не им търся обяснения — говореше той. — За да запази тайната своята сила, трябва да се уважава.» Специално ходеше из залутаните местности на Мексико, за да почувствува сам какви чудни видения предизвиква пейотълът[56], който древните ацтеки почитали като дар от боговете. Дружеше с египетски змиеукротители. Тайната на «Бермудския триъгълник» също го привличаше отдавна. Той полетя към нея и тя го е погълнала. Как бих искал да узная какво е видял Лари, когато е изчезнал в Неизвестното! Мисля, че е бил щастлив!“
— Н-да, и тоя не е бил стока. Мистик, тъпчел се с наркотици. Нищо чудно, че е загинал — поклати глава Костя Синия.
— Но нали при загадъчни обстоятелства?
— А „Мария“ от какво е експлодирала?
И вечерта споровете в „Клуба на разказвачите“ пламваха с нова сила. Пак се споменаваха инфразвуковите вълни и „антисмерчът“, магнетизмът и гравитацията, тяхното може би още неизвестно на науката тайнствено въздействие върху човешкия организъм, хипотези за разместването на времето и пространството.
Тези загадки продължаваха да ни вълнуват, но учените изобщо се радваха, че можеха отново да се заловят спокойно с изследвания.
Океанографите провеждаха научни станции и се навеждаха замислено над картите.
— Само че системата на теченията тук се оказа много по-сложна, отколкото смятахме досега — клатеше глава професор Суворов, поглаждайки брадата си. — Ето накъде са завлекли тоя „Спери“.
— Значи, все пак има полза и от това, че се разгадават тайните на „Гърлото на дявола“? — не се сдържа Сергей Сергеевич.
— Съвсем различна от състезанието да се съчиняват всевъзможни фантастични хипотези. Вие много добре разбирате, Сергей Сергеевич.
Няколко дни „Богатир“ плава сам през пустия океан. И единствено гласовете на различни езици, разнасяни от високоговорителите на радиокабината, показваха, че някъде зад хоризонта едновременно с нас десетки други кораби от много страни се занимават с научни изследвания. Но след това нашият ритмичен живот бе отново нарушен. Една сутрин радиото донесе сензационна новина: разследването показало, че буквата М е изрисувана на намерените от нас останки в океана съвсем отскоро и явно умишлено, за заблуда! Значи, те съвсем не бяха останки от изчезналата яхта на търсачите на съкровища, а някакъв друг кораб — по всяка вероятност, според заключението на експертите, взривената „Прекрасна Галатея.“
Затова, се казваше в радиограмата, надеждата да се намери „Мария“ или някой от членовете на екипажа й още не е загубена.
Но какво е станало с „Мария“, щом не е взривена, както предположихме, когато намерихме отломките й? Кому е било нужно да изписва на тях буквата М? И защо?
Радиограмата беше само предвестник на нови изненади. Не бяхме успели още да обсъдим вълнуващите ни въпроси и дойде друга тревожна и загадъчна вест:
„Тридесети септември. В 13, 26 е получена радиограма, че внезапно се прекъснала връзката с голям пътнически самолет «Боинг-727», който летял от Бостън за Каракас. На борда му има 123 души. Молим всички кораби и самолети, намиращи се наблизо, да вземат веднага участие в неговото издирване.“ Неизменният рефрен!
Започнахме да се готвим бързо за излитане. Защото дори и самолетът да е успял да кацне благополучно на вода и поне част от пътниците да са се измъкнали, те не могат да останат дълго на спасителните салове.
„Излетяхме в 14,42.“
Връзката със самолета се прекъснала, когато се намирал на около сто километра северно от островите Кайкос. Именно натам се насочихме с максималната скорост, която можеха да развият двигателите.
В старанието си да не пропуснем нищо, почти не разговаряхме. Всички се бяхме залепили за биноклите и, разбира се, мислехме само за едно: какво е могло да се случи с огромния въздушен кораб, снабден с всевъзможна електроника и най-модерна навигационна апаратура? Та това не е малкият „Остър“ с пилот-любител. Защо е млъкнал изведнъж, без да се доизкаже, и не отговорил вече на повикванията? Какво е станало с него в „Гърлото на дявола“?
— Виждам земя! — произнесе тихо командирът на дирижабъла.
Отпред на хоризонта в синкавата омара се показа един остров, втори, трети. Ние направихме завой и като намалихме скоростта, полетяхме над плитчините.
— А, ето онова май е островчето, където видяхме „Карменсита“ — каза Волошин. — Ала къде е хубавицата?
„Кармен“, забележимо разхубавена след ремонта, светнала от прясната боя, открихме при другото, също малко и явно необитаемо островче.
— Борис Николаевич, направете, ако обичате, едно кръгче над него — помоли Сергей Сергеевич. — Само че не се спускайте много ниско. Нали знаете какви нервни хора са тия търсачи на съкровища. Да не би да ни гръмнат с автомат. Добре, а аз в това време ще снимам хубавицата с моя преобразовател… А вие, Костя, за да отклоните вниманието им, запитайте ги, моля, не е ли минавал вчера оттук дирижабъл точно като нашия. И непременно запишете отговора на магнетофона.
Всички изгледахме учудено Волошин. Командирът повдигна рамене, кимна и хвана кормилото. Костя се залови с апаратурата си. След като направи няколко снимки с някакъв сложен апарат, Сергей Сергеевич внимателно заразглежда яхтата с бинокъл. Аз последвах примера му, но нищо интересно не видях.
— Отговарят ли? — запита Волошин радиста.
Той кимна, без да се откъсва от апаратурата.
— Отлично — произнесе доволно Сергей Сергеевич. — Е, хайде, няма да поставяме повече на изпитание търпението им, да си вървим. Сигурно никакъв дирижабъл не са виждали вчера, нали? — попита той радиста, който пренавиваше лентата на магнетофона.
— Не — поклати глава смаяният Костя.
— Това и можеше да се очаква — засмя се Сергей Сергеевич. — Но я ми дайте да послушам гласчето на хубавицата. Момент. Само да съединя с магнетофона ей това уредче.
От високоговорителя се посипаха силни звуци на морз. Според мен те звучаха много сърдито и недружелюбно. Но Сергей Сергеевич, следейки лъкатушната линия, изписвана на лентата, която пълзеше зад стъкленото прозорче на уреда, кимаше доволно с глава.
— Отлично! — рече той и откачи уреда. — Както е казвал нашият почетен земляк Остап Бендер: „Всичко е ясно на съда.“ Можем да продължаваме полета.
— Но какво проверявахте, Сергей Сергеевич? — учудих се аз. — Защо ги питахте за дирижабъла?
— Нали знаете, обожавам всякакви игри — засмя се той.
— А на „Мария“, изглежда, ще трябва да сложим кръст — каза Костя, като свали слушалките си. — Никъде никакви следи от нея, нито от хората. Търсенето се прекратява.
— Уви — кимна Волошин меланхолично. — Аз съм повече от уверен: „Мария“ отдавна не съществува.
— Защо? — запита мрачно Гриша. — Дори и да е загинала, според мен търсенето не бива да се прекъсва. Нали когато е изчезнала, времето е било хубаво. Хората на нея положително са могли да се спасят. Тук има много острови и тя сигурно е плавала между тях, а не в открития океан…
— Стой! — извика Волошин внезапно.
Локтев, който бе забелязал нещо, вече сам започна да върти бързо кормилото.
— Какво има там? Спасителен сал ли? — запитах аз.
Никой не ми отговори. Но когато се прилепих до широкия прозорец на гондолата, и аз самият вече видях долу ясните очертания на самолет! Водата беше толкова бистра, че той сякаш стоеше на пясъчен бряг. Но самолетът бе на дъното, под водата, и съвсем здрав, наглед без ни най-малка повреда!
— „Остър“?!
— Да, изглежда, че е той.
Чак сега се сетих, че лежащият на дъното самолет, разбира се, съвсем не е въздушният кораб, който търсехме. Нима наистина е „Остър“, изчезнал преди три седмици при такива загадъчни обстоятелства?!
Дирижабълът увисна неподвижно над потъналия самолет.
— Естествено, ще трябва да се погмуркаме, да го изследваме — промърмори Волошин. — Но сега нямаме време, трябва да търсим американеца. Да спуснем шамандура, Борис Николаевич, за да отбележим мястото. И съобщете на „Богатир“ за находката, нека осведомят местните власти.
Волошин се залови да съставя радиограма. Дирижабълът се спусна ниско и двамата с Олег по команда на Локтев хвърлихме във водата яркочервена шамандура с тежка котва.
— Изглежда напълно запазен — поклати глава Волошин. — Но защо се е отклонил толкова на север? Тук изобщо не са го търсили…
Изведнъж Костя смъкна слушалките от главата си и викна:
— Пътническият самолет е намерен! Отвлекли го въздушни пирати. Току-що предадоха: кацнал е в Белем.
— Е, добре, сега ще можем да огледаме потъналия самолет. Имаме време — каза Волошин и погледна Локтев. — Хайде, Борис Николаевич.
Ние увиснахме на десет метра височина над шамандурата и хвърлихме във водата малък гумен надувен сал.
Аз, Волошин и двамата лаборанти взехме акваланги, спуснахме се на сала и почнахме да се готвим за потапяне.
Водата беше извънредно чиста. Просто да не повярваш, че самолетът лежи на тридесет метра дълбочина. Но аз неведнъж се бях гмуркал и много добре знаех колко измамни са разстоянията и размерите под водата.
Започнахме потапянето. Костя и Олег останаха за осигуровка на сала, наблюдавайки ни през „подводната тръба“ — кутия със стъклено дъно, спусната във водата.
Макар че дълбочината не беше много голяма, ние се потапяхме полека, за да не се сплеска маската от силното налягане и очите ни постепенно да свикнат с променящото се осветление. Пъстрите ярки багри бързо потъмняваха, изчезваха. Ето че светлината стана вече синкава. Тя предизвикваше усещане за студ и придаваше на всичко наоколо неприятен, тъжен и мрачен вид. Не ти се иска да се задържаш в този тъмен свят…
Отвън самолетът изглеждаше напълно здрав, даже витлото беше оцеляло, само бе леко прегънато. Стойките на колесника също се бяха прегънали при удара във водата, но не бяха счупени, само забити дълбоко в белия коралов пясък.
Надникнах в кабината и неволно се отдръпнах, като видях на най-близкото до мен ляво кресло… скелет на летец!
Знаех, че топлата вода около рифовете гъмжи от всякакви хищни лакоми твари — раци, рибки. Но все пак не можех да си представя, че са способни да „поработят“ толкова за сравнително малкото време, изминало от гибелта на самолета…
На пода на кабината, между оръфаните дрехи, се търкаляше парашут. Ако се съди на положението на ремъците, летецът не се е и опитвал да го използва. Не беше развързан и коремният ремък. Значи, до последния момент пилотът се е надявал да приземи благополучно самолета.
Стори ми се, че в ъгъла на кабината нещо шава. Вторачих се по-внимателно и се вцепених. От полумрака ме гледаше съвсем човешко око — замислено и малко тъжно, сякаш насълзено. После оттам към лицето ми предпазливо, нерешителна се протегнаха три гъвкави пипала.
Октоподът вече бе успял да си направи в кабината удобно жилище!
Не можехме да разговаряме под водата, само си разменяхме погледи и жестове. Сергей Сергеевич се помъчи да отвори вратичката и да се вмъкне в кабината, като разгони сновящите около скелета разноцветни рибки. Но вратата не помръдваше, вероятно се бе заклещила при удара.
Като направихме повечко цветни снимки от различни точки, започнахме да изплуваме. И, разбира се, щом главите ни изскочиха над водната повърхност и махнахме клюновете, заговорихме възбудено, като се прекъсвахме един друг.
— „Остър“?! — завика Гриша. — Нали казвах, че го е ослепил инфразвуков удар. Само не мога да разбера как се е домъкнал дотук? Та това е около двеста километра северно от мястото, където се прекъснала връзката с него.
— Да, не е можел да прелети такова разстояние сляп.
— А според мен това е някакъв друг самолет — казах аз. — Оня е имал английски опознавателни знаци, а този — някаква широка черна ивица с бели краища на червен фон. Чий е този знак?
— Дявол го знае — дори Волошин беше явно объркан.
— Трябва да помолим Локтев да се гмурне. Той ще определи точно.
Борис Николаевич се спусна на сала, сложи си акваланга и се гмурна. Локтев остана под водата доста дълго.
— „Остър“ е — каза той, когато изплува и си свали маската. — Компасът им е поставен толкова високо, че може да се вижда само от пилотското кресло. А и ръчката на тримера е разположена неудобно — горе отляво, почти над главата на пилота. „Остър“ е.
— Ами опознавателните знаци? — попита Волошин. — Каква е тази черна ивица на червен фон?
— Тринидад и Тобаго.
— Значи е „Остър“, само че не същият — продума замислено Волошин. — А кога е загинал? И по каква причина? Изглежда в изправност, а се е забил във водата под такъв ъгъл.
— Още една загадка на „Гърлото на дявола“ — рече Гриша. — И едва ли някой ще я разгадае някога…
— Да — съгласи се Волошин. — Май така е.
Колко се лъжехме! Но трябваше да мине още доста време, докато я разгадаем…
Върнахме се на „Богатир“ почти по здрач, но този път дори строгият Черноморец не ни се караше. Волошин отиде веднага да докладва за находката, а ние отговаряхме на въпросите, докато на края се замолихме:
— Братлета, оставете ни поне да се преоблечем. Не можем вече да се държим на краката си. И цял ден нищичко не сме хапвали. Всичко ще ви разправим, всичко…
— И дори нещо повече — вметна ехидно някой сред всеобщия смях.
Тая вечер в „Клуба на разказвачите“, разбира се, имаше много приказки и спорове. Обсипваха ни с въпроси, караха ни да си спомняме и най-малките подробности на всичко, което бяхме видели, оглеждайки потъналия самолет. А на нас ни разказаха подробности за отвличането на пътническия самолет, чути по радиото, макар че, естествено, това не беше чак толкова интересно, нито пък загадъчно.
Така че пак се заседяхме в нашия „клуб“ до късно дори без Волошин, който, изглежда, все още се съвещаваше с началството.
А на сутринта се успах. Чух сигнала за ставане, гласа на вахтения щурман по високоговорителя, но моментално потънах наново в дълбок сън. И проспах, пропуснах полета, който, както разбрах, Сергей Сергеевич извършил повторно до Насау. Изскочих на палубата едва след като чух шума на ревящите двигатели и когато дирижабълът, издигнал се високо, вече се отдалечаваше бързо и изчезна в слънчевото сияние.
— Но защо не ме взехте, Сергей Сергеевич? — упрекнах го, когато се върнаха.
— Исках да ви повикам, Николаевич, ала щом се приближих до вратата на каютата ви, чух такова хъркане, че реших да не ви будя. Насау вече сте виждали, а ние прекарахме там само един час, нали виждате колко бързо се върнахме. Полетът беше чисто служебен, дори лаборантите не взехме. Трябваше само да предадем материалите за огледа на самолета и снимките.
— Ще го вадят ли?
— Сигурно. Но бяха малко озадачени. Казват, че никакъв „Остър“ от островите Тринидад и Тобаго не е изчезвал тук поне от 1962 година, когато станали независима държава и си въвели собствено знаме и опознавателни знаци.
— Аха. Тогава отде се е домъкнал тук? Нова изненада на „Бермудския триъгълник“, а?
Сергей Сергеевич само разпери много изразително ръце.
— Стига, продължаваме нормалната си работа — с явно облекчение обяви началникът на рейса. — Преминаваме на нов полигон, по̀ на север. Надявам се там нищо да не отвлича вниманието ни.
Учените се заловиха със задачите си. На другия ден — втори октомври, както отбелязах впоследствие в дневника си, бе решено да се извърши нов изследователски полет с дирижабъла. Аз нямах намерение да летя, но изведнъж с учудване видях на площадката, където подготвяха въздушния кораб за полет, Сергей Сергеевич облечен за поход.
— Не искате ли да ни правите кампания, Николаевич? — попита Волошин.
— А защо тръгвате така ненадейно? Нали това е обикновен изследователски полет? Аз исках да си почина, да подредя записките си.
— Гледайте да не пропуснете по-важни и по-интересни неща — каза Сергей Сергеевич с привидно безразличие, което ме накара веднага да наостря уши.
— Да не е някакъв специален полет? Извънпланов, необикновен?
— Планов е — кимна той. — Обикновен. Както обичате да пишете в очерците си, „редовен полет“. Но именно такива полети водят до открития…
Аз отложих всякаква работа, приготвих се бързо и се качих в гондолата. Насочихме се на югозапад. Но по начало това беше действително съвсем обикновен работен полет. От време на време в съответните точки се провеждаше океанографска станция. Автоматите-самописци непрестанно вършеха метеорологични наблюдения.
Сергей Сергеевич както винаги ни развличаше с всякакви забавни истории, но сегиз-тогиз внезапно млъкваше и оглеждаше внимателно океана с бинокъл.
— Какво търсите? — запитах аз.
— Не търся. Просто се любувам.
Летяхме така към два часа. После Гриша каза:
— В този сектор програмата е изчерпана. Да преминем ли в друг район, Сергей Сергеевич?
Волошин погледна часовника си и се обърна към Локтев:
— Хайде още за мъничко да минем на курс 240, Борис Николаевич.
Командирът изгледа Волошин учудено.
— Нали трябва да покажа на представителя на печата обещания сюрприз. Да, откровено казано, и на мен ми се иска да се полюбувам. Мисля, че ще се покаже след двайсетина минути.
Заинтригувани, ние, разбира се, започнахме да гледаме напрегнато. И действително скоро видяхме отпред две малки корабчета. Едното се оказа катер на бреговата охрана. То влачеше на буксир някаква яхта. Като се взрях, аз възкликнах:
— „Кармен“! Какво й е станало? Да не би и тя да е претърпяла корабокрушение?
— О, не, напълно е здрава — засмя се Сергей Сергеевич. — И даже съвсем наскоро е приведена в образцов ред, наново боядисана, както видяхме. Корабокрушение е претърпяла не яхтата, а нейният екипаж.
Ние гледахме Волошин и нищо не разбирахме.
— Борис Николаевич, моля ви да направим приветствен кръг — продължи Волошин весело. И тържествено добави: — Джентълмени! Позволете ми да ви представя: „Кармен“, или безследно изчезналата „Мария“!
— Сергей Сергеевич, катерът се обажда — прекъсна го радистът. — Благодари за помощта при задържането на контрабандистите.
— Предайте им нашите поздравления — отвърна Сергей Сергеевич. — И ги попитайте, ако не е тайна, голяма ли е плячката?
— Отговарят: хиляда четиристотин шейсет и седем фунта хероин и марихуана на сума около един милион долара — доложи след известно време потресеният Костя.
— Не е лошо! — кимна Сергей Сергеевич. — Е, това е, както обича да казва уважаемият шеф: изпълнихме дълга си и съвестта ни е чиста. Можем спокойно да продължаваме научните изследвания.
— Но как се сетихте, че „Кармен“ е „Мария“? Че съвсем не е изчезнала, а са я отвлекли и пребоядисали контрабандисти? — запитах аз.
— Изключително чрез дедуктивния метод, като знаменития Шерлок Холмз — отвърна скромно Сергей Сергеевич. — Отначало и аз като всички мислех, че с яхтата се е случило нещо. Може би първото подозрение се породи у мен, когато видяхме как в прикътаното заливче на необитаемото островче някакви хора ремонтират и боядисват яхта, която много прилича на „Мария“. Впрочем тук има стотици такива яхти. Учуди ме и ме постави нащрек нещо, което Костя забеляза: започнали са ремонта някак особено. Най-напред рисуваха внимателно името на корабчето, макар че самата яхта не беше още боядисана, спомняте ли си? Глупаво и странно, нали? Разумни хора не постъпват така, Костя беше прав.
Радистът сияеше.
— А и честни, помислих си аз — продължи Волошин. — В случая явно бързаха преди всичко друго да напишат името на яхтата, и то по-едро, по-ярко, за да бие веднага в очи. Това беше, разбира се, само първото смътно подозрение. А после — странната радиограма за изчезналия самолет. Получихме я, ако си спомняте, тъкмо когато се готвехме да проведем станция край островчето, където се ремонтираше яхтата.
— А кое ви се видя странно в нея? — учудих се аз.
— Първо предаващата я станция не каза названието и вълната си, както е редно. А в края на радиограмата нямаше традиционният призив към всички кораби и самолети да помогнат в търсенето. На всичко отгоре тогава се нахвърлихме върху Костя, упреквайки го, че не е приел цялата радиограма. А той твърдеше, че са я предали именно така непълна, и за доказателства сочеше магнетофонния запис, който за щастие бе направил като дисциплиниран радист. Този запис ми беше много полезен, по-късно го изучих внимателно.
Сергей Сергеевич изгледа доволно нашите напрегнати лица и те, види се, му подействуваха вдъхновяващо.
— Тази радиограма имаше и една друга особеност. Ние смятахме, че е предадена от някаква много мощна станция, а на „Богатир“ едва са я чули. В това няма нищо чудно, защото лъжливата радиограма беше предадена не от брегова станция, както помислихме, а от нехранимайковците, които са отвлекли „Мария“ и бързаха да я пребоядисат пред очите ни на „Кармен“. Ние бяхме съвсем близо до тях, чувахме ясно призива. И налапахме въдицата. Тръгнахме да търсим никога не съществувал самолет. Но после се замислих над тази странна история. Защо никой не споменава за изчезнал самолет? Ако пътниците му са се спасили, непременно щяха да предават сензационни репортажи за това. Ако пък самолетът е изчезнал безследно, положително щяха да започнат отново да споменават зловещото „Гърло на дявола“. А просто мълчаха за него, никой не го споменаваше, като че ли изобщо не е имало никакъв самолет. Тогава Дюжиков ми подсказа, че може да е било просто мистификация. Шега? Едва ли. Моряците не се шегуват със сигналите за бедствие. И в тоя момент си спомних едно изказване, направено в американския конгрес от председателя на подкомисията за охрана на крайбрежието и мореплаването, такава, изглежда, й е фирмата. Намерих го в един от вестниците, които купихме в Насау. Заглавието на информацията беше, разбира се, заинтригуващо: „Изчезнали безследно…“ В нея се сочеха зловещи данни, събрани от подкомисията и съобщени на конгреса: установено е, че през последните години в крайбрежните води на Флорида и Бахамите са изчезнали безследно повече от шестстотин малки морски съда, риболовни или частни яхтички! Екипажите им станали жертва на търговци с наркотици, които с отвлечените яхти под носа на митничарите прехвърлят стоката си в прикътани заливчета.
Костя, който бе свалил слушалките, за да може да слуша Волошин, подсвирна силно и поклати глава.
— Работата е стигнала дотам, че бреговата охрана отправя специални предупреждения към собствениците на яхти и туристически катери да бъдат внимателни, когато наемат екипаж или канят недостатъчно познати хора на гости. Оказва се, че именно по такъв начин съвременните пирати проникват на борда на понравилия им се кораб, а не чрез открит абордаж, като едно време. След като си спомних всичко това, помислих: а дали съдбата не е насочила и нас към банда „честни контрабандисти“, които са отвлекли „Мария“ и бързат да я пребоядисат?
— Едва ли може да се намери по-удобно място за тъмни афери — каза Гриша. — Около седемстотин ненаселени острова!
— Разбира се! И постъпили много хитро. За пребоядисване на яхтата избрали прикътан залив на необитаемо островче, но недалеч от Насау, където никой не търсеше изчезналата „Мария“. И най-напред ясно и красиво, та да се вижда отдалеч, изписаха новото име „Кармен“.
— А защо трябваше да фотографираме пребоядисаната яхта? — запита Олег. — Нали сам казахте, че яхтите, строени тук, си приличат, не могат да се различат.
— Вярно, тук има много такива яхти — потвърди Волошин. — Те обаче не само я пребоядисаха, но и я преправиха — махнаха едната надстройка, сложиха друга. Но аз фотографирах новоизлюпената „Кармен“ чрез инфрачервени лъчи с помощта на електроннооптичния преобразовател. И ето ви, моля, полюбувайте се.
Сергей Сергеевич сложи на щурманската масичка няколко фотографии.
— Виждате ли: на снимката под прясната боя се забелязва старата, тук-таме олющена, и ясно изпъква името…
— „Мария“! Е, това е неопровержима улика! — възкликнах аз. — Сега няма да се отърват. Сигурно тези гангстери са нарисували и буквата М на попадналите им случайно отломки от „Галатея“. За да помислят всички, че само това е останало от загиналата „Мария“, и да престанат да я търсят.
— По всяка вероятност. Такава мистификация не беше вече нужна на никого — съгласи се Волошин. — А разговора по радиото, запитването за другия дирижабъл, нашия мним двойник, скроих тогава не само за да приспя подозрителността на бандитите.
— Всичко е ясно на съда — прекъсна го ухиленият Костя. — Трябвало е още веднъж да чуете как работи корабната им станция, да сравните почерка на радиста с фалшивата радиограма за мнимото изчезване на самолета.
— Разбира се. И всичко съвпадна до най-малките подробности, за установяването на това ми помогнаха извънредно точните уреди. А освен това спомняте ли си, Николаевич, побойника, който се опитваше да ни попречи да не правим снимки на островчето, където разговаряхме с търсачите на потънали съкровища? И той е попаднал случайно на снимката. Сега този бандит лесно може да се разпознае. Мошениците бяха разкрити, оставаше само да се съобщи това на местните власти…
— Значи, затова ходихте в Насау! — провикнах се аз. — И нищо не ми казахте. Не сте приятел.
— Имаше най-строго нареждане на началството за това. Но за да не се сърдите, ще ви разправя какви изводи ми подсказа тази тъмна история…
Сергей Сергеевич направи дълга пауза и изведнъж каза:
— Мисля, че не съществува никаква тайна на „Гърлото на дявола“. Тя е просто измислена от вестникарите.
— Какво?!
— Ще се постарая да разкажа подробно за това довечера в нашия клуб. Потрайте.
Излишно е да казвам, че вечерта в „Клуба на разказвачите“ се събраха, струва ми се, всички, с изключение на вахтените.
Звездното небе, заобикалящата ни тъмнина и притихналият, сякаш също внимателно заслушан океан създаваха чудна, някак магическа обстановка за разговор около „Гърлото на дявола“. Но Волошин, изглежда, бе решил да развенчае всички негови загадки.
— Аз отдавна вече смятах, че не може да има една и съща причина, която да погубва и кораби, и самолети — каза той. — Да търсиш едно-единствено всеобхватно обяснение за всички произшествия и катастрофи в този район е безспорно погрешна приумица. Освен това много катастрофи са чисто и просто измислени или станали на съвсем други места…
И Сергей Сергеевич започна да изброява примери. Между корабите, „тайнствено и безследно“ изчезнали в „Гърлото на дявола“, се споменава американският танкер „Мерин Солфър Куин“, обзаведен с най-модерна навигационна апаратура и с всичко необходимо за осигуряване на устойчивост. Радиовръзката се прекъсва, когато танкерът се намирал в Мексиканския залив, най-малко на хиляда мили от „Гърлото на дявола“. И изчезнал, както се установило, не безследно. Намерили останки от него със следи от експлозия.
От 1918 г. корабът „Циклоп“ с дължина сто и петдесет метра и екипаж от триста и девет души също се смята за загадъчно изчезнал в „Бермудския триъгълник“. Наскоро го открили на дъното, на дълбочина четиридесет метра, много по на север — в района на Бостън, където по всяка вероятност в онова неспокойно време се е натъкнал на мина.
Загинал ли е линейният кораб „Сао Пауло“ в „Бермудския триъгълник“? Вестниците писали: изчезнал безследно. Но при това „забравяли“ да добавят, че този бразилски кораб бил продаден за претопяване. Той не можел да стигне до Англия със собствени сили, теглели го два влекача. В Северния Атлантик попаднали в такава силна буря, че се скъсали едно след друго и двете буксирни въжета. Влекачите загубили линейния кораб и нищо чудна да е потънал. И катастрофата станала съвсем не в „Бермудския триъгълник“, а на няколко хиляди мили по̀ на изток, около Азорските острови…
Сергей Сергеевич напомни за тайнственото изчезване на един огромен норвежки супертанкер — рудовоза „Берга Истра“ през декември 1975 година. Две седмици многобройни самолети и кораби го търсили напразно. И нищо не намерили, никакви следи, при все че по същото време нямало нито една буря в оня район на Тихия океан, където изчезнал. Загадъчното изчезване на супертанкера обявили за „най-голямото на века“ и започнали да се надпреварват да измислят едно от друго по-фантастични предположения. Изгубването на „Берга Истра“ така и щяло да си остане една от най-големите тайни на океана, ако не била щастливата случайност. Един японски риболовен кораб забелязал в океана малък спасителен сал с двама изтощени хора. Установило се, че те са моряци от „Берга Истра“. Деветнайсет дни ветровете и теченията ги носили по океана и вече били загубили надежда да се спасят.
Те разправили, че „Берга Истра“ била унищожена от внезапна експлозия със страшна сила. За три минути супертанкерът отишъл на морското дъно. Спасили се само двамата моряци, които по чудо били до спасителния сал.
— И никакъв друг свидетел на катастрофата, и никакви следи повече от нея! Ето пример как огромен кораб потъва за три минути, без да успее да предаде сигнал за бедствие. И практически безследно, защото, колкото и да търсили, не могли да открият никакви признаци за катастрофа — нито отломки, нито мазни петна. Представете си каква врява щяха да вдигнат вестниците, ако „Берга Истра“ бе изчезнала така безследно в „Бермудския триъгълник“ и никой от нея не беше се спасил?!
— Не ще и дума!
— Щеше да има богат материал за сензации.
— Мога да посоча една не по-малко поучителна история за „тайнствено изчезване“ и на голям, отлично екипиран самолет — подкрепи го професор Лунин. — Впрочем тя е станала преди няколко години именно по тукашните места.
— Заповядайте, Андриян Петрович. Ще бъде тъкмо навреме.
„Небесният магьосник“ кимна и подзе полека:
— Тоя ден над Флоридския полуостров бушували бури. И за да ги заобиколят, всички самолети, излитащи от Майами, правели голям завой към океана. Прословутите опасности на „Бермудския триъгълник“ плашели летците далеч по-малко от една обикновена, но затова пък напълно реална буря. Ала пилотът на един „Боинг-720“ решил да лети направо над брега, разчитайки на опитността си и на съвършената навигационна апаратура. Самолетът действително имал великолепен локатор. Летецът избирал пролуките с ясно небе и лавирал, като заобикалял облаците. При това той, както е редно, съгласувал със земята всяко изменение на курса и на височината. А земята държала самолета му под непрестанно наблюдение на своите локатори.
И изведнъж връзката се прекъснала и светещата точка, обозначаваща върху екраните на локаторите положението на самолета, внезапно изчезнала. За щастие, успели да засекат доста точно мястото, където се загубил самолетът. Незабавно изпратили нататък търсачески групи. Местността там е дива, труднопроходима, тинести блата, гъмжащи от алигатори, така нареченият Евърглейдски национален парк, един от резерватите в САЩ. И все пак търсаческите групи съумели бързо да открият в блатистите гъсталаци останките на самолета.
Успели да намерят и обгорелия, но все още запазен стоманен контейнер със специална апаратура, която непрекъснато, до последната секунда записва на метална магнитна лента показанията на най-важните уреди на самолета — данни за скоростта, височината, промяната в курса. Специалистите разшифровали тези записи и могли доста точно да си представят какво е станало със самолета.
Когато пилотът насочил машината си към ивица ясно небе между буреносните облаци, самолетът ненадейно бил подхванат от мощен поток топъл въздух и понесен нагоре със скорост над триста километра в час. Носът на машината се надигал все по-остро нагоре. Самолетът се тресял неудържимо. Летецът полагал всички усилия да изправи машината и да не й позволи да се преобърне. И не можал да забележи веднага, че някъде на височина десет километра самолетът навлязъл в друг въздушен поток, вече по-студен… Този вихър повлякъл със същата сила машината надолу…
Прибавете към скоростта на въздушния поток скоростта на самата машина. Уредите показвали, че самолетът се устремил към земята почти вертикално с огромна бързина и на два километра височина почнал да се разпада… Цялата трагедия траяла четиридесет и пет секунди. Ето ви и великолепен самолет. Ето ви и ясно небе. Впрочем това страшно природно явление, открито през последните две години, наричаме именно така — турбулентност на ясното небе. То се среща в много райони, особено в тропиците.
— Н-да — поклати глава Волошин. — Фрапиращ пример. Ами ако тази катастрофа беше станала над океана? Щеше да има още една тайна на „Бермудския триъгълник“. Да не забравяме мъдрия съвет на Конан Дойл: „Светът и без това е достатъчно голям и сложен, за да замесваме и всевъзможна дяволщина.“ Убедих ли ви?
— Почти толкова, колкото и с изказването си на оперативката, когато доказвахте тъкмо обратното — отвърна подигравателно професор Лунин.
— А как ще ни обясните известната история със самолета, часовникът на който изведнъж изостанал с десет минути от летищния? — попита един слабичък младеж с червеникава брада, изглежда, хидромеханикът.
Сергей Сергеевич разпери ръце с усмивка:
— Както се е изказал галантно веднъж професор Бруно Понтекорво за странните резултати от един неправилно извършен опит: „Това явление е по-скоро единствено, отколкото рядко…“
— За недостоверно ли го смятате?
— Разбира се. Откога всяко вестникарско съобщение е станало научно установен факт? Не виждам основания поради явните измислици на вестникарите да се преразглежда теорията за относителността.
— Но щом не вярвахте, както разбрахме, в загадките на „Бермудския триъгълник“, защо толкова време ни баламосвахте, Сергей Сергеевич? — запита укорително Черномореца, като изсумтя негодуващо в брадата си сред настъпилата тишина. — На оперативното съвещание говорехте за тях с такава убеденост…
— Разкайвам се, Андрей Самсонович — разпери ръце и наведе глава Волошин. — Разкайвам се, приятели. Тогава се позовавах не на точно проверени факти, както изисква науката, а на някаква статийка на миланската „Панорама“ и други подобни вестници и списания. Разбира се, признавам — непозволен способ. Обаче целта ми беше благородна. Нали щом се озовахме в тоя район, трябваше да проверим: да не би все пак да стават някакви необясними досега явления? А в случая трябваше, както казвах тогава, всички да бъдем нащрек, та да не пропуснем това възможно откритие. Пък и просто ми се искаше, тъй да се каже, малко да повдигна „изследователския тонус“ на кораба. Мисля, че това ме оправдава напълно.
Сергей Сергеевич обгърна с поглед всички, а те му отговориха с дружни, весели аплодисменти.
— Още повече че предпазливостта ми като стар изследовател на загадките на природата ме задължава да повторя: в случаите, с които се сблъскахме, за съжаление не се намери нищо тайнствено. Това вече изяснихме. Обаче то съвсем не значи, че в този район няма изобщо нищо загадъчно — додаде Сергей Сергеевич високо, вдигайки пръст към обсипаното със звезди небе.
— Все пак гибелта на рибарите не е обяснена задоволително — побърза да вметне Гриша Матвеев.
— Съгласен съм — кимна Волошин. — Във всеки случай тя допуска и други обяснения, а не само отравянето с храна. Може наистина да ги е ударил инфразвук. И на мен тази хипотеза ми харесва повече. Макар че, трябва да кажа, имам сериозни съмнения, Гриша.
— Какви?
— Ти доказваш, че инфразвуковите удари, характерни именно за тия места, се дължат на определени тукашни природни явления. Ала точно тук не са намирани загадъчно изоставени кораби. Напуснати от екипажите си кораби се сочат в съвсем други райони: „Мери Селест“ намерили много по̀ на изток, край Гибралтар, „Джонта“ — в Тихия океан, „Уранг Медан“ — в Молукския пролив. Каква връзка имат те с „Бермудския триъгълник“?
— Ами „Керъл Диринг“, изоставена от екипажа си? — не мирясваше Гриша.
— Намерили я далеч по̀ на север, край нос Хатерас.
— Възможно е обаче да е попаднала в този район под въздействието на инфразвук, който накарал моряците да я напуснат панически. А след това, вече неуправляема, била отнесена от течението на север, където именно я намерили.
— Е, до безкрайност може да се гадае и да се изказват всякакви предположения — засмя се Волошин. — На всеки случай на катастрофа биха се паднали стотици такива, при които инфразвукът е предизвиквал не толкова сериозни, но осезаеми последици. Обаче и до днес, доколкото ми е известно, не е отбелязван нито един такъв случай. А на науката са нужни точно установени факти. Но тъкмо там е бедата, че, не можеш вече да разграничиш действителните случаи от историите, измислени от вестникарите. Мечешка услуга направиха вестникарите с шумотевицата си около загадките на „Гърлото на дявола“. Сега тя пречи на научните изследвания. Инфразвуковият „глас на морето“, разбира се, е много интересно явление и трябва грижливо да се изучава. Особено в природни условия. Практически ние още нищо не знаем как действува в открито море.
— Сергей Сергеевич е абсолютно прав — каза професор Лунин, като поглаждаше обръснатата си глава. — Взаимодействието между атмосферата и хидросферата интересува сега и океанографите, и нас, метеоролозите. Искам да напомня, че „синоптик“ е гръцка дума и значи буквално „виждам едновременно“. Така и трябва да работим: задружно и нищо да не пропускаме! Да виждаме всичко във взаимовръзка, едновременно.
— Свършихте ли интересното си покаяние, Сергей Сергеевич? — попита Суворов. — Защото е вече късно, а утре трябва да се занимаваме тъкмо с това — да разгадаваме истинските, неизмислени тайни.
— Нищо. Да пуснеш, както се казва, таралеж в гащите може да бъде само от полза — каза Лунин сред всеобщия смях.
Всички се отдръпнаха, за да мине ръководителят на експедицията напред, в светлинния кръг.
— Тъй като тук при нас се образува нещо като импровизиран семинар — произнесе той, поусмихвайки се, — ще кажа няколко заключителни думи.
Той помълча, поглаждайки брадата си, после бавно и внушително, сякаш мислеше гласно, заговори, че районът, наричан „Бермудския триъгълник“, съвсем не може да се охарактеризира като отдалечен и слабо изследван. Във Флорида и на островите има няколко научни института и станции, които се занимават редовно с изучаването на океана. Тук са работили много експедиции и нито една не е открила нищо свръхестествено, както и ние в течение на едномесечни изследвания.
— Но, разбира се, това съвсем не значи, че знаем вече всичко и че учените няма какво повече да правят тук. Изучаването на процесите, които стават непосредствено във въздушния слой над океана, всъщност едва-що започва и естествено ще донесе много интересни и важни открития. Тоя месец и ние изяснихме нещо любопитно.
Като слушах професор Суворов, с известно смущение си мислех, че увлечен в „потайности“, малко внимание обръщах на действителните открития, направени тук, около мен, само че без шум и сензации.
Когато ръководителят на експедицията завърши, всички почнаха да стават и да се разотиват.
— Заклахте ме вие с новата си мистификация, Сергей Сергеевич — рекох на Волошин, когато двамата, както винаги преди лягане, стояхме на кърмата. — Цял дневник написах, мислех, че всяка подробност ще помогне да се разгадае тайната на „Гърлото на дявола“, а излиза, че всичко е напусто. Никаква тайна не съществува и няма нищо за разказване.
— Как така нищо? — възкликна Волошин. — Колко много неща станаха през това време! Непременно ще ги разкажете. Това ще бъде поучителна история — как сензационните измислици и шумотевици усложняват научните изследвания, пречат им.
— И все пак загадки има — вметна приближилият се и заслушан в разговора ни Гриша Матвеев. — И Сергей Сергеевич сам призна, че е възможно рибарите да са умъртвени от инфразвук, а и никой не отрече това. Ленърд Гроу може да е бил убит именно от инфразвук!
Сергей Сергеевич се засмя:
— Обичам упоритите и настойчивите. Но интуицията ми подсказва, че изчезването на Гроу съвсем не е свързано с инфразвука. То има някаква друго обяснение — може би неочаквано, но напълно естествено. Със сърцето си го усещам.
Интуицията не излъга Волошин, той излезе прав! Скоро от радиопредаванията узнахме какво е станало в действителност с Ленърд Гроу.
Излиза, че всички негови крясъци по радиото са били издевателска инсценировка!
Както признал приятелят му Ричард Стокс, комуто гостувал на Бахамите, Гроу се заплел в някакви тъмни финансови афери. Заплашвал го затвор. И решил да инсценира гибелта си в тайнственото „Гърло на дявола“.
Като нарисувал на доста стария „Остър“ на Ричард Стокс опознавателните знаци на Тринидад и Тобаго, Гроу зачакал удобен момент. Такъв му се сторил шумът и суматохата, започнали след загадъчното изчезване на „Прекрасната Галатея“. На другия ден и той излетял. След като предал съобщение, че с него уж става нещо загадъчно, и прекъснал връзката насред дума, Гроу се готвел да отлети за Хаити. В джоба си имал документи под чуждо име и след толкова ефектната си гибел в „Гърлото на дявола“ смятал да се скрие на сигурно място в пъстрия латиноамерикански свят и да започне нов живот.
Обаче кой знае защо полетял не към Хаити, а на север, към открития океан. И „Гърлото на дявола“ наистина го глътнало. Когато горивото му се свършило, той паднал в морето. Защо се е отклонил насам? Какво му се е случило?
„Вероятно преди полета е взел наркотик за по-голяма острота на впечатленията — заявил Ричард Стокс пред кореспондентите. — Но, изглежда, не е пресметнал добре дозите, и някакви чудни видения, за които никога няма да узнаем, са го повлекли към широко зейналото «Гърло на дявола»…“
Стоя в каютата си, разшифровам надрасканите си набързо бележки. А в това време на кораба кипи ритмична ежедневна работа. Океанографите подготвят уредите за поредната станция. Сергей Сергеевич Волошин оглежда замислено своя любим „Ипшчо“ и си блъска главата как да го усъвършенствува така, че да предупреждава навреме за възможен инфразвуков удар. „Небесният магьосник“ Лунин е в работната си каюта, поглажда унесено обръснатата си, почерняла от слънцето глава и изучава внимателно направените от спътници безброй снимки на облачни вихри. Очарователните лаборантки под ръководството на строгия Казимир Павлович Бек преливат водни проби от едни колби в други, обагряйки ги във всички цветове на дъгата. Техниците се готвят да пускат радиосонди и метеорологични ракети. Съсредоточено бръмчат и намигат с разноцветните си лампички електронноизчислителните машини, които едва сварват да смелят събраните материали. В етера се надвикват усърдно радиогласове на различни езици.
В тази делнична, спокойна, творческа обстановка именно стават истинските открития. Точно тук се раждат те, а не в празните вестникарски спорове и сензационни шумотевици. А и откритията идват винаги ненадейно. Трябва постоянно да ги чакаш и да бъдеш нащрек!
