О, тя години лъгана била е!
Тя, преданната! — И подирва друг.
Измяна за изменика съпруг!
Наложница не му е тя, да трае! —
Отбажда шапката си и се мае;
сърцето бие, блъска като чук…
И мисли, в пода вгледана: „Кой знае
какви ли не са идвали и тук…“
И мисли: „Колко, ли са други
тоз праг престъпвали… Моми, съпруги
със шеметни, с безпаметни глави…
и може би…“ — Той скочи, доближи се
нетърпелив; тя гневно се изви
и тласна го, и викна му: „Махни се!“
Пристигнаха вълни брега,
наскочи вихър от морето,
сбра где що найде капнал лист,
и стълб изви, подпря небето.
След миг в потъмнелий лазур
тук-там отбягнал лист се вие,
а где го вихърът? — В брега
вълна подир вълна се бие.
Тъй чужди до един! Що ден у Бога —
бездушие на свой! — Но спомням как
усмихвате се — и отново мога
да отлича приятел аз от враг.
И колчем съм престъпвал Ваший праг —
над мене няма власт съдбата строга.
А виждам Ви тъй рядко аз все пак,
и доближавам Ви с такваз тревога!
О, сякаш стига само мисълта,
че Вий сте толкоз близо на света
със таз усмивка чудна на устата!
И тишина изпълва ми душата,
и тъй безкрайно светло е за мен,
че пак ще да ви видя някой ден.
Спускат се жерави, кацат на морския бряг,
и, насъбрани на орляци, дигат се пак.
Чезнат нататък в омара полета, гори,
брягове морски — и орляк след орляк се скри.
Дълъг безкрайно и мъчен е техният път:
колко ли дена така над море ще летят!
Ще се прекършат там много, о, много крила —
пътят във блясък объркали, или във мъгла.
Мяркат се в утринна дрямка унесени
сини, далечни гори.
Ясни лазури, върху им надвесени,
пурпурен блясък покри.
Чезнат в небето звездици изгубени,
чезнат по шеметен път —
сякаш прощават се погледи влюбени,
сякаш сълзици горят.
Повтор да се родя ли дойде време,
желая аз да видя свят в страна,
где разумът по припеци не дреме,
или — дървар във Стара планина!
Книжовник български? Поет? Звездите
дори да снемеш — все това си пак:
Ще крееш ти и ще си влачиш дните
чужд в своя роден край, немил-недраг.
Душа ти в дрипи бе, ще я оставя
във багреница аз, народе мой!
Теб пак допада, който знай да вдява:
надминал бил и майстора си той.
В града на тъмни влажни теснини
и ренесанс оставил е завети.
Като че на самий барок в ръцете
с аркадите си той се настани.
Вида на всеки площад промени
и проходи проби през дворовете.
Но там по-тъмно ли е, по̀ ли свети?
Не, все онез са глухи, равни дни.
Животът улиц не претовари,
та всеки татък пряко да удари —
подгонен да речеш е от пожар.
Спокойно е във проходите стари,
макар там често дрипав цигулар
по плесенясъл двор да сипе жар.
Обичам делничните думи бедни.
Така са нежни те, така са бледни!
От своя светъл празник багри тям
и глъбина, и младост аз ще дам.
И в тях, беззвучни, сила непозната
ще зазвънти, канон на красотата.
Когато буря ми в душата свий,
елате, мили, в мойте песни вий!