Дамян Дамянов
Обади се, любов!

Две следи във снега. Две човешки следи.

Все към Къкрина. Право нататък.

И над тях — две лукави и жълти звезди —

позлатени очи на предател.

Две следи във снега. В най-дълбокия сняг,

пет столетия трупал в душите,

скрил до покрив къщя и сърца, той все пак

не успял да затрупа следите.

Две следи. Там снегът и до днеска кърви —

ах, навярно човекът е куцал.

Знаел той — имал сума ти път да върви —

от въжето до моите внуци.

От султанския съд чак до мойта душа.

Път мъчителен, славен и трескав.

Как би минал човекът по него пеша,

пък дори да се казва и Левски!

Как би минал по него с раздадена кръв,

с дух раздаден и сетне възкръснал,

пък дори не човек да се казва, а лъв,

не Апостол, а Бог да е кръстен!

Две следи във снега. Във най-чистия сняг.

От въжето до всички години.

Научи ме, пресвети Апостоле, как

по следите ти пресни да мина!

За да стигна до твоя върховен живот

и да върна дълга ти грамаден:

десет гроша взел в заем от своя народ,

ти с тях си записал в тефтера жесток —

„С тях си купих маслинки. Бях гладен.“

Там, над Враца, на Балкана

той лежи и досега —

на гръдта със жива рана,

във гръдта — с една тъга.

Рана мъжка, рана люта,

рана, колкото звезда.

Рана, но не от барута —

от самата свобода.

А тъгата… Ах, тъгата

като врана го кълве…

— Сестро, де е Караджата?…

…Духат бесни ветрове.

Падат зими зли и диви,

падат истини, лъжи.

Между вълк и самодива,

баладичен, той лежи.

Легендарно неизвестен.

Стар — преди да е живял.

Своите безсмъртни песни

даже в книжка не видял.

Той лежи, лежи в Балкана —

най-големият от нас.

А ний — още малчугани —

се боричкаме за власт.

Правим кариери, книги,

вдигаме пазарски шум…

А пък нему си му стигат

Вола и един куршум.

Те му стигат, за да може

да прошепне с глас висок:

„О, мой боже, правий боже!“

и той сам да стане Бог.

Можеха да те спасят. Не смееха.

Кой бе ти в сравнение със тях!

Мреше ти се — тях им се живееше!

Бе безстрашен — тях ги беше страх!

Пуснаха те пред дулата, страшните.

И тунелът взе да се тресе.

И те грабна тишината, лашна те —

в бъдещето да те пренесе.

Днес си по-голям от всички тях. Но питам се:

ако мой приятел набеден

го осъдят, как ли аз — защитата —

жив да го спася? Ами ако в битката

някой ден той победи и мен?

Добре че нямам нищо общо

със битките ви за престол —

престолът ми, единствен още,

са мойта маса, моят стол.

И мойте ордени и звания

лежат в долапите ми в прах,

а по душата всички рани

са най-същинските от тях.

И най-същинския ми пост бе

сълзата чиста над листа,

с която пращах весел поздрав

на хората и на света.

Да, много истини спестих аз,

но и лъжа не изтървах!

Затуй не ме обезглавиха —

обезглави ме моят страх.

Обезглави ме мойта слабост.

и още хиляди неща.

Че със стиха си вадех хляб, а

освен поет съм и баща.

И не от своя стих съдбовен

срамувам се и тръпна цял,

а да не би със хляб отровен

да хранех своите деца.

Болен, здрав, в сполука, в несполука,

залъче или комат голям,

аз съм длъжен днес да те изчукам,

утре на децата да те дам.

Само че, за да не ги отровя,

да не ги задавя с тебе, все

с чисти пръсти бедното си слово

гледам да омеся, та съвсем

да си свят на тяхната трапеза.

Хляб насущни, вярвай ми, едва

още смогвам. В този слят железен

страшна сила трябва за това.

Хляб насущни, мъко моя… Стига!

Някой ден и повален, и слаб,

ще се сгромолясам, цял застигнат

от пръстта, в която ще поникна

пак във стръкче житно, в залък хляб.

…И само нощем, нощем

кога и господ спи, свит в здрача,

си позволявам аз разкоша

във тъмното да си поплача.

Защо ли? Ей така, от нерви,

От жар, от нежност и от мисли.

Причини — колко щеш. Все черни.

И само плач човек да иска!

Баща ми, майка ми от гроба

Излизат и ме навестяват:

„Ти помниш ли?“… „Да, помня…“ С обич

като дете ме утешават.

Деца — пораснали. И грижи.

Обиди — волни и неволни.

И раните си скришом ближа —

От свой и чужд. Куп рани болни.

Ах, битието, битието,

И в него — кървищата, рискът

На туй човечество, което

Не знае вече какво иска…

Настръхнало, зло, в гняв треперещ,

Играещо си със барут и…

А аз съм го люлял довчера

Като дете в приспивни скути.

…Какво дете — звяр безподобен.

И осъзнаваш, че родител,

А не дете ти е… И че в злокобен

Миг е зарязало пещерите

И точно тебе е създало.

Тих плач във будната кошмарност!

Оплакващ цял свят с една жалост.

Ненужна никому, навярно.

И само нощем, нощем дръзвам

Да си поплача тъй, от слабост.

Но съмне ли — пак вълк безсълзен,

Възглавка мокра скривам бързо.

…И — с вълчи зъби — пак след хляба.

В мойта тъй изпозобана памет

като нишки от черга съдрана

се подават и нежно ме мамят

мигове, дни недосъбрани.

И нали всеки спомен предишен —

грозен вчера, днес става прекрасен,

аз се мъча да си го запиша —

тъй във него за миг се пренасям.

И по памет конче по конче пак

старата черджица в нова преправям.

Но замрежена с кръпки нелепи,

пустата черга не става, не става.

Сякаш баба ми я е тъкала

вече кьорава — възел до възел.

Ту е плакала, ту пък е пяла,

та редила е песни до сълзи.

… И река ли да позавия

с тази черга духа си огрухан,

само луд студ през нея ме бие

и в душата ми духа ли, духа.

Празни листи във пълни тефтери.

Топло, светло е имало само

в къси мигове. Гола трепери

изпод тях мойта дрипава памет.

Нали съм стар, безпомощен и слаб,

гладник-певец край царската ви делва,

запушвате устата ми със хляб,

с лъжи и лицемерства припечелван.

Нали ви трябвал с гладния талант

да веселя бездарността ви сита,

наемате ме — беден музикант —

на празник да ви свиря по софрите.

Аз ще клеча на пира ви щастлив,

платили сте си — ще ви забавлявам…

Но в песните ми мъка ще боли

и цирей-гняв в шегите ще узрява.

Дордето побеснея някой ден,

додето, пръснал тясната ми кожа,

гневът избухне — зъл, освирепен —

и ви опръска целите, велможи.

Макар и стар, безпомощен и луд,

ще извъртя коронния си номер

така, че кроткия ви дворцов шут

дори и внуците ви да запомнят.

Опърпано-клонесто-жълта

сиромахкиня с палто,

от друг подарено, нахълтва

при мен през стъклото. А то

прилича на рамка картинна,

в която от тъжни бои

стои тя — една просякиня

и жълти монетки брои.

Ах, есен — предишна любима

и днешна старица! Във теб

аз виждам пристъпваща зима

с крачета на босо дете,

изгубено в белите дебри

на първия падащ бял сняг!

Ах, есен…

                И мръква ноември.

Уж светещ, а цял в идещ мрак.

… Стон. Бедност. Просяци. Смрад мръсна…

С лик на дете одрипавяло

то — мойто детство пак възкръсна,

а аз го мислех за умряло.

Край него с мерцедес, цял в кожи,

той — новобогаташът — ето

прелита в миг към храма божи,

да си плати с грош греховете.

Свръхсиромашка — свръхбогата,

в мен улицата дефилира.

Душата ми стърчи в средата,

контрастите й с гняв събира.

И скръб кипи по тази нейна

двуобразност и двупосочност.

Ах, друга улица да грейне —

огромна, слънчева алея!

Да свърши мракът, ден да почне!

Ще си умра с отворени очи…

Затуй ли пропилях живот до тука —

да видя как събратът ми клечи

и рови за коматче хляб в боклука

Затуй ли минах своя път нелек?

За да съзра как някой сгромолясва

най-светлата мечта от памтивек

за свобода, за равенство и братство?

Ни равенство, ни братство… И какво?

Затуй пък — свобода?… Но дращи суха

като огризка тя от пиршество,

в което други пълнят си търбуха.

Един от глад умира, друг преял,

с кола на принц край него профучава…

Не в кофата, бедняко прегладнял,

в душата ми бръкни — за идеал!

Знай, по-спокоен ще умра тогава.

На Александър Геров

Всеки ден, всеки час, всеки миг

в туй греховно и зло мироздание

е един гърч, един стон, един вик,

едно тъй нечовешко страдание.

Боже, толкова ли грехове

съм направил, та още държиш ме ти,

та не скъсаш, не срежеш на две

най-подир на живота ми нишката!…

Ако трябва, на грях най-зловещ

съм готов за това аз, безбожникът.

Ще ти дам и молитва, и свещ,

но вземи ми душата, тревожната.

Поглеждам се и сам си думам:

„Туй ти ли си, безстрашен мой?

Какво така глава си клюмнал?

Какво си се предал, герой?

Загуби, да, загуби доста —

години, младост, идеал,

но още е писецът остър,

и твоят лист е чист и бял.

Оръжието ти това е,

това е бойното поле.

Кафезът ти е тази стая,

но е душата ти с криле!“

Поглеждам се. И сам, безумен,

с душа катеря своя връх,

там, в листа, дума подир дума,

дордето падна от куршума

на своя най-последен дъх.

Аз съм тъжният цирков артист.

Цял живот между горе и долу.

Въжеходец-еквилибрист

между двата изправени кола.

По земята крепящ се едва,

по въже ловко местя краката.

Със години по него вървя —

между истината и лъжата.

С всяка крачка и с всеки свой жест

аз внимавам при номера весел.

Попротърка се, пусто въже.

Ах, кога ли ще се обеся

на едното му здраво парче!

Ах, кога ли изплезен, огромен,

ще се люшна под купола чер,

а пък, пляскайки, всеки ще рече:

„Бис! Ега ти страхотния номер!“

Може „Бис!“ да плющи като дъжд,

този номер се прави веднъж.

Аз съм длъжен да грея лъчист,

да съм вечно усмихнат и бодър.

Аз съм щатният стар оптимист,

който другите трябва да води.

Няма „ох“, няма „ах“… Все напред

бистро гледай и вдъхвай кураж ти!

Пазаре́н за безстрашен поет,

продължи да изглеждаш безстрашен.

Тежка служба, си мисля… И знам —

и когато сърцето ми стихне

и ме опнат в ковчега, и там

ще ме искат геройски усмихат!

Докога, боже мой, докога!?

Тъй съм светъл, че чак ми е тъмно.

И си казвам, ей тъй, на шега,

тази нощ да опъна крака,

а пък утре… Но нека да съмне.

Не мога да се примиря с това

умиране мъчително и бавно.

Отвън белее моята глава,

ала отвътре почерня отдавна.

Белея цял, макар да не личи.

Душата даже побеля, увяхна.

Чернеят само двете ми очи.

Та малко ли чернилка насъбраха?

Стремително старея. Миг след миг.

Напразно чакам гръм жив да ме трясне

като дърво на две, без стон, без вик…

Напразно! Мра и бавно, и ужасно.

Какво пък, няма как да няма край.

Все някой ден и бог ще ме помоли:

„Ела, безбожнико! И ей ти рай!

Че взе си ада във аванс и долу!“

Ще му целуна златната ръка.

И в рая само пътьом ще надникна.

„Не съм за там — смирен ще му река. —

Пусни ме в пъклото, че съм му свикнал“.

И сам ще се запътя, сам, да, сам —

крака за пръв път няма да са нужни.

Но мястото на грешник аз си знам.

Ще се разплаче бог за пръв път не на ужким,

ще тресне гръм и ще строши на две

дори лопатите гробарски упокойни.

— Живя ти раздвоен! — ще изреве. —

В два гроба няма как да легнеш, мой човек!

Поне лопатите ти нека бъдат двойни!

Ще се пръсна от скръб непонятна,

безпричинна, а боже би — не.

Скръб по времето минало златно —

туй, което ми всичко отне.

По загубени мама и тате,

що в покоя край мене мълчат.

По една половина познати,

що и днеска ме гледат отвъд.

По бедняци сиротни, по сръчни

печалбарбогаташи дори.

И за тях, и за тях ми е мъчно,

че треперят за свойте пари!

Цял съм скръб, цял съм бомба най-тъмна.

Не човек — зареден жив снаряд.

Ако някой ден взема, че гръмна,

да се знае: по урвите стръмни

в мен избухнал е погребът — свят.

На д-р К. К.

Как искаш да съм ти приятел?

При първата ни среща още,

използвайки ми слабостта, ти

реши да минеш за надмощен!

И слаб на думи, силен в мускул,

за луд ме обяви набърже,

на рамото ми лапа друсна,

и се закани „Ще те вържа!“

Махни си лапата проклета!

Помежду нас във клуп надвесен

виси едно въже, което

уж връзва мен, а тебе беси!

На Чавдар Александров

Не мога нищо сам — да ходя,

да пия, по жени да скитам.

Все някой трябва да ме води.

Все трябва някого да питам.

Не мога нищо сам, не мога.

И все от някого зависим

да моля длъжен съм, за бога,

и длъжен съм покорен, хрисим,

и плът, и дух да подчинявам.

О, как е тежко със години

подложил болна длан, от здрави

да искаш вечно милостиня!

О, как е тежко! Страшно, боже!

Ала душата ми безнога

теши се със това, че може

туй, що и здравите не могат.

И е свободна, и се вие

над листа като гълъб светъл…

И там умира, там се бие!

Да, върху бялата хартия

е свободата на поета!

Знам си точното място и ред

и цената същинска си зная:

аз бях дребния редник-поет,

за маршалски пагон не мечтаех.

Тъй се случи: не служих войник

и не носих оръжие в боя,

ала служих до сетния миг

и се бих със оръжие свое.

И животът ми беше окоп,

откъдето с пишуща машина —

със картечница — с точно око

стрелях точно, непогрешимо!

Към врага си — снаряд след снаряд,

към другаря си — дружеска дума.

И умра ли, сложете на гроба ми не цвят,

а лист, молив. Щом нещо ми хрумне,

Аз ще скоча, ще драсна в миг ред

и отново в пръстта пак ще легна.

Знам, от пръст бях аз — дребен поет

Чернозем! И голям като него!

Душата ми е дивеч луд

пред пушката на Битието,

а от цевта й лъха студ

и се прицелва във сърцето.

Не се бави, о, Битие!

Ако ще стреляш, стреляй право

в сърцето ми, което е

мишена гола и отляво.

Ах, уморих се, капнах, ах!

Не бе гонитба, не бе чудо.

Приживе не веднъж умрях.

Живях умирайки. До лудост

се гоним и до днес със теб

и ти остана закачена

огромна рана с черен креп,

ала обрамчена с червено.

Родих се. Поживях. Умирам.

Дошъл съм с плач аз на света.

И с плач живях. Със плач неспирен

вървях, и падах, и летях.

Макар сломен от болно здраве,

макар и с дух не толкоз як,

вървях превит, ала изправен,

ала със непревит гръбнак.

И колкото можах, направих,

и колкото успях — родих.

За спомен на света оставих

деца и недописан стих.

Дано децата ми с възвишен

път докатерят моя връх.

А свирещ вятър да допише

стиха ми с вечния си дъх.

Отивам си! Стремглаво си отивам!

Но не за мен — за друго ми е жал!

Орач бях — не довърших своята нива,

сеяч бях, но не съм я дозасял.

А иде нощ и сводът се затваря

като окото на заспиващ бог.

Над нивката ми мъничка и стана

се спусна мракът черен и дълбок.

Ще падна във браздата й, ще рухна.

За моето безбожие зловещ,

Той, бог, ще да ми отмъсти — ще духне

светлика ми — последна моя свещ.

Ала и аз ще си му отмъстя — ще викна

отдолу, под пръстта с гласа си слаб:

„Ти уж ме стъпка, ала пак поникнах,

за живите, превръщайки се в хляб.“

Отивам си! Какво, че си отивам,

отворил се, затваря се кръгът:

безсмъртна е онази страшна нива,

в която всички преди мен класят.

Двете хапчета и … край

на деня, на въртележката.

Спира лудия трамвай

със вагоните си, тежките,

пълни с влизали, излизали

пътници, уви, неспирни. Те

качваха се или слизаха

на трамвая ми по спирките.

Празен старият трамвай

се прибира във депото си.

Ад превозвал, търсил рай,

но не го открил в живота си,

той го дири във смъртта,

в хапчетата, сънотворните,

в стихналата белота

на отвъдното. Безспорно, там

няма ни трамваи, ни…

От безсмислието сграбчена,

пак душата ми звъни:

„Хей, нещастнико, глътни

не две, ами двеста хапчета!“

Живях почти като отшелник

във манастир и глух, и тих,

но без икони. В празник, в делник.

И вярата си не смених.

Признавам, може да е грешна,

бълнуване, напразен сън,

но да й изменя е смешно.

Изменник просто аз не съм.

Дори и фанатик да бъда,

е по-добре. Във тоз затвор

мен стига ми една присъда.

Не искам другата — позор.

И защо бе туй цялото блъскане?

За какво — този адски ламтеж?

Думи, думи… До блясък излъскани.

И вървене по въглени пеш.

Колко преходно нещо е славата!

Суетата — димеж и мъгла.

Проститутки и щерки на гаврата,

днес в едни, утре — в други легла…

Не това, не това бе животът ми.

Беше друго, какво — не разбрах.

И се носех, въртян в колелото му,

и насън сякаш цял го живях.

Днес ме гледа, застанал насреща ми,

с моя лик и със мойте очи.

Във едното таи се насмешката,

а пък в другото — капка горчи.

Е, прощавай — му казвам. — Да, гадно бе,

но красиво и сладко, нали?

Що можахме със теб, пооткраднахме,

а пък другото малко боли…

Тъй се гледаме двама. И духа ни

с най-студения вятър светът.

А между ни стърчи стегнат куфарът

и пред нас — най-големият път…

От викове, със мъка премълчани,

от грехове, дори несъгрешени,

от милосърдно подарени рани —

вулкани, неугаснали у мене,

от толкова несбъднати любови,

несмеещи и сънем да се сбъднат,

и от прегръдки с форми на окови,

от тукашно със образ на отвъдно —

от всичко туй натрупвано, кахърно,

дълбоко в мен погребано достойно,

във гробница плътта ми се превърна,

а моят дух — във неин жив покойник.

И става чудо най-невероятно:

през този свят от обичи и злоби,

мъртвец си ходи с гроба и обратно —

мъртвеца си понесъл, ходи гробът.

Добре че никой тук не забелязва.

И само аз си знам, че съм възкръснал.

И моят гроб върви след мене празен

и ненамерения си покойник търси

Как често във живота блудкав,

в отчаян миг или в позорен,

разголвах като проститутка

душата си пред чужди хора.

И търсещ помощ, търсещ вяра,

недочувайки дори как плаче,

аз я разхождах сред пазара,

да припечеля от зяпачи.

И те се трупаха и — моля:

„Насам! Насам! Сган лицемерна!“

танцуваше тя — тъжно гола

под собствената си латерна.

И капеха: сълзи в земята

и стъпки по пръстта нагряна,

и — срам и болки по снагата,

грошове — в капата съдрана.

Но свърши зрелището. Сълзи,

тълпи — изчезнаха. Сам. Вятър рошав.

И само тя, душата зъзне

насред площада гола още.

И най-последна я прибирам.

Душа ли? Имаш много здраве,

народе! Свърши панаира!

В балтон я пъхвам. Зид й правя!

Но през зида и през балтона,

през времето пак я напада

проклетият зъл вятър — оня,

останал още от площада.

Душата ми вихрушка я обрули,

защо я пуснах гола и пеша

сред вашите ласкателства и хули…

Защо ви дадох своята душа?

Защо ли като храм ви я отворих

без да помисля аз, че някой ден

незнайно кой от вас, жестоки хора

иконите без свян ще окраде.

Не съжалявам, че е пуст олтара

и че вратите са разбити с бяс,

но съжалявам че със свойта вяра

днес няма где да се помоля аз.

Душата ми, обрулена и мъртва

пустее без икони и олтар…

Във нея аз ви пуснах като в църква,

а трябваше да сложа катинар!

Кога и аз навърших шестдесет?

Като че вчера бях дете. И помня

в ушите ми как още се тресе

във моя град камбаната църковна.

Шейсетгодишник богу дух предал,

си думах, гледайки му тъжен некролога.

Било му време! И си отживял!

Тогаз шейсет за мене бяха много.

Библейска възраст. И със поглед тих

ги гледам днес — кога на толкоз станах?!

Какво са? Нищо! Вчера се родих,

а утре — ред на моята камбана

ще дойде. И ще гръмна страшно тя…

Ах, боже мой, нима е справедливо?

Шейсет години ли са старостта?

Шейсет години… Грозни и красиви —

една над друга се възправят те.

И от върха на тяхната спирала

пак виждам себе си като дете —

от изкатерването цяло побеляло.

Кога навърших пусти шестдесет!

Стоя днес на върха им — там, до бога:

Над мен — небе, което ще ме възнесе,

под мене — ров, камбана, некролога.

Каква магия си, каква!

С какво необяснимо чудо

владееш цялото това

човечество? Върховна лудост

или върховна мъдрост си,

щом в своя порив, в свойта жажда

ти можеш да го покосиш,

тъй както можеш да го раждаш?

Чрез тебе съществува то.

Чрез теб родено, с теб умира.

Чрез теб душата му — листо

се носи тъжно из всемира.

И този цял всемир тъй тих,

и туй листо, и този вятър

ведно събрани — туй си ти!

Да, ти, едничката, която

си вред и всякаква — кълбо

от грешна плът и дух безплътен.

Чрез теб, безсмъртнице Любов,

дори смъртта е миг безсмъртен.

Мираж? Мечта? Мраз? Мерзост? Мъст?

Не знам кое от всички е жената.

Но името й все започва с „М“.

И май е всичко, сбрано във едно, тя.

И все с това проклето „М“ край мен

мотае мигновената ми мъка.

Минава „М“ — то в мисли нощ и ден:

„М“ — мое минало, мой рай, мой пъкъл…

И мое мигновение, дошло,

отишло си във дни незабравими.

Отдавна. Вече ни добро, ни зло

ми носи то. Но неговото име

и неговата първа буква „М“

през мене като метеор премина —

в началото — „Мечта“, а после — „Мъст“

и най-накрай — „Мълчание“ и мнима

любов, която никога въобще

в живота ми не е била, защото,

измисляйки си всичко, щем не щем,

със „М“, без „М“, и денем и ноще

измисляме самите си животи.

Години — тайна обич, зла любов.

Огнище зло, превърнало ме в пепел.

Години — безответен, мъртъв зов,

ударил о стена… Каква нелепост.

Защо сега се срещаме? Студен

е между нас на времето сезонът.

За да си кажем само: „Добър ден!“?

Достатъчен за туй бе телефонът.

Да видим колко остарели днес

сме вече, моя бивша ми любима?

Достатъчно било би на адрес

по пощата да си изпратим снимки.

Стоим, мълчим. А помежду ни — ров.

Неузнаваеми прашинки в свят огромен.

Не се повтаря никоя любов.

Защо дойде? Да счупиш моя спомен?

Най-страшната жена, която може

да съществува още на света,

да люби, да не люби, да тревожи,

да бъде всякаква и всичко — туй е Тя!

Да бъде римата на всички рими

и ритъмът на всички времена.

Но ще спестя конкретното й име,

защото тя е всички. И една.

Навремето, когато я обикнах

и името й преблагослових,

огромна като свят тя в мен проникна

и стана името на всеки стих.

На любовта с любов не ми отвърна.

Та любовта ми стана нелюбов,

а името в омраза се превърна.

И го изрекох пак. Със сквернослов.

И я намразих! С толкова омраза,

че с името й кръстих всяко зло.

Но и във злото името опазих,

макар с проклятие, макар в тегло.

Накрая изличих я. И тогава

приживе я превърнах в мъртва тлен.

Осъдих я жестоко на забрава.

Завинаги. Отвсякъде. Съвсем.

… Години оттогава. Тъй огромна

забравата помежду нас лежи.

И остаряхме. Двама. Тих погром ни

разсипа. Но се сепвам: щом я помня,

то май че огънят е още жив?

Защо и днес те мисля пак с тъга?

Защо и днес те вадя пак от гроба

на своя дух и като зла шега

витае твоят образ с име Обич?

Защо въобще за теб се сещам пак?

За теб — едната сянка мигновена,

единият метеоритен знак,

светлинно врязал тъмната вселена

на моя черен, непрогледен свод?

И то — подир години, подир вечност,

и то — в един отдавнашен живот,

за който не съм сигурен сам вече,

че аз съм го живял, че мой е бил?…

… Тогава беше хубава и млада.

Сега си стара, грозна може би…

Каквато и да си, аз днес не страдам,

не плача, не будувам цяла нощ —

дори и от съня ми си излязла.

Обичаш? Мразиш? Все ми е едно!

И вече ни любов, нито омраза

към тебе във душата си тая.

И ако все пак помня твойто име,

и ако все пак помня как, коя

ми е дарила вместо рожби — рими,

то е защото точно зарад тях —

за думите ми, дадени от тебе,

за спомена, за живата мечта,

при теб дошъл бих със букет цветя.

За теб, умрял мой свят. Но — непогребан.

Любов, деца не ми роди.

Но ми роди безброй вълнения.

Не мен — духа ми оплоди.

А той роди стихотворения.

Не бе с мен лоша, ни добра.

Душата просто ми отблъсна ти.

В илюзиите ми умря,

но в думи те видях възкръснала.

Ти тях роди — де вик, де стон,

де пък — проклятие — стенание.

Душата ти бе техен дом.

Но тъй и не разбра…

                Поклон!

„Останалото е мълчание…“

Пред мене зее изкоп: мойта младост.

Бездънен гроб. Огромен тъмен ров.

Жив слизам. И една след друга вадя

от дъното му сенки. От любов.

Един след други скелети огромни,

покрити с прах, със чернозем, с покой,

измъквам и не мога да си спомня

от всичките кой точно бил е мой.

Едва ги разпознавам, а се мръква.

Уж бяха на жени, а пък със страх

аз все със своя собствен ги обърквам,

все своя собствен разпознавам в тях.

И все се мъча да зарина гроба,

ала земята мърда. Под пръстта

покойница недоубита — Обич,

Любов се гърчи. Още жива, тя

пръстта наддига и излиза. Тропкат

обущата й сребърни. И мраз

в душата ми пролазва — от разкопки

май цял направен съм самият аз.

Тя беше първото момиче!

Тя беше първата мечта!

Тя беше първото „Обичам!“.

И първата въздишка — тя!

Една разкошна Маргарита,

Родена с името на цвят,

създадена, за да накити

и без туй този китен свят.

Как я обичах, как предричах

чрез евтиния номер стар:

„обича ме“ — „не ме обича“ —

изкъсвах толкова листа,

съсипвах толкоз маргаритки —

цветя невинни и добри!

А тя под русите си плитки

не ме поглеждаше дори.

„Да“ — „Не“, „Да“ — „Не“ — аз късах, смятах

откъснатите листица.

И побеляваха земята,

косите, нашите сърца…

… Случайно скоро пак видях я:

ах, боже мой, какъв поврат!

Как бе възможно да увяхне

жената с името на цвят.

Напразно с поглед тъжен търсех

цветчето, плитчиците в кръг.

Листата някой бе откъснал.

Останал беше само стрък.

На Е.

Бях млад… И тя… А токът спря. Във пещ

от щастие горяхме. С ореоли

върху стените в полумрак зловещ…

Гореше тялото й като свещ

свещта бе като тялото й гола.

И вкопчени във бездиханна страст,

почти със святост, с нежност, без превземки

се любехме. А стаята край нас

бе пълна с двете сенки — тя и аз.

Тя имаше на тялото си бенка.

Като маслина. На самата гръд.

И във онези гладнички години —

за първи път докоснал женска плът —

маслини ядох. И за първи път

се чувствах сит. Сит — от една маслина.

… Но много време мина оттогаз…

Тя жива ли е? Де е? Хич не зная…

Тъмница-старост легна между нас.

И няма чудеса. И няма страст.

Светът — стъкмен като безсвещна стая.

Не, впрочем има свещ… като на гроб…

Пак гасне токът. Паля свещ, а в здрача

по нея — сълзи, бели сълзи рой.

И само моята сянка — в свършен род —

жълтее в пламъчето… А свещта си плаче.

Обгражда ме и тъмен, и голям

всемир като маслина, като бенка.

И колкото маслината да ям,

все гладен си оставам в мрака сам…

И раснат на стената двете сенки.

Върху ръката й блестеше пръстен,

а в съвестта ми блесваше вина.

Но все пак мъж бях аз, макар невръстен,

макар и чужда тя, все пак — жена.

Макар че беше ден, тя свещ запали.

— Ще се венчеем — каза. — Как без свещ?!

… И пръв път се венча със женско тяло

един съвсем неопитен младеж.

Омъжена за друг. Прелюбодейка.

Уж правех грях, а пък усещах страх.

Страх не от бога. И не страх библейски —

страх от самия толкоз сладък грях…

Неизразимо сладък, неизпитван!

Сред бял ден свещ гореше. Като в храм.

Тя бе икона, а пък аз — молитва.

Тя беше Ева, а пък аз — Адам.

… Но ни змия, ни — ябълка на клона.

И може би затуй от този рай

дори и господ бог не ни изгони.

Когато изгоря свещта докрай,

самият той я духна със прозявка.

И опрости той нашите лъжи.

И тъй прелюбодейната „винчавка“

във паметта години продължи…

На Л.

Ти вече си старица и вдовица.

Покрил е сняг и моята глава.

Умрели са плът, пориви, зеници,

в които пламват плътските искрици.

Плътта умря. Духът я наджива.

И този дух те връща още млада —

изящна още, още с лик красив,

дори високомерна и с това, да

не страда, че момче по нея страда —

момче, що може да й бъде син.

Ах, колко се измъчваше момчето!

Как лакомо към всеки твой разкош

поглеждаше — към онова, което

не можейки да види и на светло,

на тъмно виждаше в съня си всяка нощ…

… Сега е светло. Само светло вече…

Косите изсветляха. И денят

предълъг стана. В тази светла вечер

и двамата светлеем — светли, веччни

във свойта най-последна светлина.

Като икони сме. Нощта е лунна.

И нищо, че — добър или пък лош —

го няма вече третият между ни,

ръката ти днес само бих целунал,

прекръствайки и двама. Лека нощ!

Не бе красавица, ни пък грозница. Мойта си

къде по-млада и красива бе.

Но бе добра и тъжна. И самотница.

Поет без думи, птица без небе.

Разведена. С мъжа си. И със ласките.

С признание, със слава, суета…

Разведена със цялото си щастие.

Сама. Съквартирантка на скръбта.

Съквартирантка и хазяйка… Дирята

на всичко щом изгубех, щом бях сам

в дома, в света, отивах й в квартирата —

изгубеното да подиря там.

По тъмно. И потайно. Бледа, слабичка,

тя спускаше перденцето със страх.

И в мрака палвахме червена лампичка —

едно кандилце в тъмния ни грях.

И като в църква светлината плисваше.

Като съблечена икона беше тя.

Любов ли правехме или пък изповед?

Богослужение или пък самота?

Една самотност, но на две разделяна.

Една едничка плът, но с две души.

Неутешима бе навън вселената,

та искахме да я поутешим.

Това е. Стар грях. Нейде зад годините.

Вдън времето. Къде е днес — не знам. —

разведената… Минало — заминало.

Не мога вече да се върна там.

В самотен час пак ми се иска, само че

запътя ли се — дявол знай защо —

във мене светва в миг червена лампичка:

„Минаването забранено! Стоп!“

Шейсет и осма… Лятото… В полето…

(Христова възраст — тридесет и три…)

Тя бе жена. Без възраст. „Жулиета“,

която даже името си скри.

А има ли значение как точно

се казваше? Защо са имена?

Запомних нея — хубава, порочна

и свята едновременно. Жена!…

Замръкнахме накрай града. В нивята…

Съвсем сами. Без дъхове дори.

Трева — цял бой… И как ни залюля тя!

И как ни залюля, и как ни скри

дори от божиите погледи — звездите…

И как със дъх на мента и на мрак

бе всичко, всичко покрай нас пропито!

Лежахме вдън тревите… Нейде влак

изсвири, изтрещя и лудо мина…

Навярно той — пробягал покрай нас,

отнесе тридесет и трите ми години,

а с тях — и неизвестната жена.

Отнесе всичко. Някъде. Далече.

Зад някакъв голям превал се скри.

И само сверката му чувам в лятна вечер.

Ах, колко влакове изпратих вече,

но никой — с номер „тридесет и три“…

Бях грозен, куц, непривлекателен.

Съдбата с лош печат дамгоса

лицето, тялото. Печата й

като каторжен белег носех,

тъй както носех мъжки зависти

и женски сутиени. В грозника

лепяха се безброй красавици,

жадуващи в стих да поникнат,

като в саксия за безсмъртия.

И, смъртен — сам, обезсмъртявах

жени, мъже. Чрез думи мъртви те

се готвят да ме надживяват.

Складират стриктно всички пръснати

писма, любовни тайнописи.

Умра ли, утре ще възкръснат те —

и сигурно света ще слисат.

И в хор съвсем доброжелателен

дори в надгробното си слово

ще се намерят куп приятели:

„… А беше куц, непривлекателен.

И с тъй неразбираем говор…“

Гледам се: в очите няма бодрост,

във снагата — дух, в духа ми — плам.

Туй, което беше моя гордост,

днес се е превърнало в мой срам.

Гол стърча пред свойто огледало —

пред онуй, невидимото в мен.

Боже, туй ли е предишното ми тяло?

Или в чуждо съм превъплътен?

И се борят Ерос и Танатос

в мен. И проумявам изведнъж —

само Ерос мъж е, а жена там

е Танатос, с име пак на мъж.

Да, жена си е — жена последна.

Хебава. С най-дългата коса.

Не за милване, а за коситба ледна.

В кой ли хубав ден ще ме погледне:

„Хайде! Идвам да те окося…“

Ах, колко си млада, ах, колко си хубава!

От хубост — очите ми — слепи!

Само че всичко е толкова глупаво,

толкова тъжно и смешно, нелепо.

Късна е срещата, късна е жаждата…

Пред теб е светът, аз го минах…

Точно когато ти си се раждала,

бил съм на твойте сегашни години…

Точно когато ти си прохождала,

разбрал съм: не ще да проходя…

Та и да исках дори, невъзможно бе

тогаз да те стигна… Предълги, безплодни

са всичките крачки между ни, напразни са…

Пътеката е неизвървима.

По-скоро изгрев догонил би залеза,

а пролетта — мразовитата зима,

отколкото нашто напразно гонение…

… Но стой ми в живота-тъмница. Свети ми

с духа си, с лицето си, с цяла вселена.

                                И…

нали ще ми дойдеш на погребение?

… Дано си на мойте сегашни години.

Създадох те от обич и мъгла.

Невидим образ на мираж най-видим.

Ела! Строши съня ми и ела!

Жадувам двама с тебе да отидем

далече — в оня, приказния свят,

желан от памтивека от душите —

единствен рай след дългия ни ад.

Любов се казва той.

                И в него скрити

Адам и Ева, в дъното му там,

ездата на живота вечно гонят

и от галопа им свещен без свян

една след друга куп зведи се ронят.

Мечта ли си? Душа ли или плът?

Не зная. Ала знам, че кон с копита

от лудо натърпение за път

готов е да побегне и през смърт,

орисан да я смъкне от звездите.

На Поли

… Ти си търсила моя адрес,

телефона, дома ми далечен…

Но защо ми го казваш чак днес?

Тъй отдавна сменени са вече.

Тъй отдавна сменени сме ний…

Ний самите! Да! Лека полека

неузнаваемо ни смени

този свят. Що вода е изтекла

между мене и теб оттогаз…

Точно тази вода е отнесла

наште образи, всеки наш глас,

телефони, врати и адреси.

Ти си търсила… Но за беда…

И за щастие, може би, знам ли,

днес голямата буйна вода

е заляла миража измамлив.

Телефони, адреси, слънца…

Безвъзвратно и без надежда.

Тя бучи между нас. Две лица,

ала други, оттам ме поглеждат.

На С.

Сама, невикана, нечакана,

незнайно как и откъде —

една Снежанка светка в мрака ми —

жадуваната, ти, дойде.

Аз знаех: някъде те има и

навярно през света студен

аз съм вървял към теб с незримата

обреченост, че някой ден

безименните наши пътища

и стъпки ще се пресекат.

Часът дойде да мен да бъдеш ти,

а пътят свърши. Дълъг път

между ни е лежал в мъртвилото.

Та ето ни със теб сега

един до друг и аз в безсилие

мълча във смут, мълча в тъга.

Не знам дали са нужни думите…

О, и без техния брътвеж

говорещото ми безумие

отлично ти ще разбереш.

ОТ ЧУВСТВА И ОТ МИСЛИ ТЕ ИЗВАЯХ

Съзирах те навред, във всяко нещо.

Но ти не беше същата, оная,

която всеки ден и вредом срещах.

Ти беше друга: много по-различна,

по-нежна, по-красива, по-… злокобна.

Но в тебе аз онази все обичах:

измислица, на живата подобна.

Бъди каквато щеш. Нима е важно

каква си всъщност — грозна ли, красива?

По-важното е, че дори миражна

ти можеш моя хубав свят да раждаш.

Но никога — да го убиваш…

От спомени не ме ревнувай!

Не ме ревнувай от жени,

които, и да съществуват,

са вече в миналите дни.

Или пък в миналите нощи.

Да, аз ги помня до една.

А, може би, и те — мен още,

щом пак се връщат… Но — в съня.

Минават като сенки смътни

през неговия бял екран

и ми пошепват: „Ти си пътник!

Нима към глухия безкрай

се готвиш сам да отпътуваш

така — без никоя от нас

на тръгване да се сбогуваш?“

… И тъй — една подир една

минават и ръка подават.

И — само толкова, уви.

Една едничка все забравя

да дойде и ме поздрави.

Една единствена, която

върви към всекиго насам

и на главата, и в ръката

си носи по една коса…

Едната — бяла. До петите.

А другата — блести, звъни.

Зла, стара, грозна… Но не пита…

И е от всичките жени

най-страшната. От нея с право

ревнувай ме. И в сън нелеп

тя срещне ли ме, знай, тогава

завинаги ще те оставя…

Но дотогава — само с теб.

Какъв висок, какъв красив! Посегнал

да стигне слънце и небе-кубе!

Не покрив — връх! Отвън ли го погледнеш,

да ахнеш. Не човеци земни — в него

живеят вътре слънце и небе!

Самото щастие живее сякаш вътре!…

… Не бързай, братко-минувач, в захлас

да се възстрогваш. Зад изящно-мъртва

фасада — блян, и със живот разкъртен —

под този покрив-връх живея аз!

Живея сам сред толкоз блезке хора!

За обич гладен и от обич сит!

Със дух свободен — от стени затворен.

Бедняк с пари и богаташ-прозорец,

зад който цял свят в един двор е скрит.

Осъмвам и замръквам с двете мокри

очи от щастие, че земното кълбо

е тук, във стаята, в листа ми, в този молив.

Да, предпочитам аз любов без покрив,

отколкото — ах! — покрив без любов!

„Аз съм ти слепия случай,

ти си ми редкия жребий…“

… Боже, каква благозвучност!

Колко ехидно вълшебство

в изящните строфи си сбрала!

И колко и мъдро, и точно

се лее от край до начало

шегата, с която уж почваш:

нешеговита идея.

Прости ми, цитирам по памет:

„В твоята сянка живея…“

Сянка ли? То слънце няма —

за сенки ще ми разправяш.

По-вярно за да излезе,

кажи си го просто направо:

„Аз птица бях. Ти бе кафеза.

Аз бях свобода, ти — окова…

Крилата ми върза, заключи

вратата на клетката…“

                        Слово

лесно в рими реди се.

Но мой ред е сега. И слушай!

Да, точно тъй — беше ти птица,

но във кафеза задушен,

някога — много те моля,

спомни си и точно, и всичко! —

по своя, а не — моя воля

ти влезе сама, божа птичко!

И все пак, щом клетката стара

бях аз, то ключът й вълшебен

първо изскърца в кофара,

а после потъна. Но в тебе.

Да, „Ти си ми слепият случай“

и си ми… Как бе?… Не е ли

все едно. Тясно. Зло. Скучно.

Но — няма как… Късно. А ключът?…

Нехайни деца са го взели…

Аз съм ти камък на шията —

скъсай въжето, хвърли ме!

Тегля те, суча те, вия те

с тежест неудържима.

До кръв е ранена и пламнала

от камъка твойта плът, знам, но

само че вече и камъкът

от твойто въже малко пламна.

Строши се, нафраска се с ръбове,

изрони се, рухна злокобен.

А бе скъпоценен, без жлебове…

И кой го направи надгробен?

Кой смля го във хромела, лудия?

Кой в трошлек докрай го разнищи?

Отвръх небесата на чудото

кой ритна го в трапа от нищо?

Аз съм ти камък на шията.

Но ти си ми в него въжето.

Хвърли ме. Спаси ме. Строши я там

брънката зла и проклета!

От мен отърви се, захвърляй ме.

Но първо кажи ми, но право,

примка или пък огърлица

от мойто въже си направи?

Достатъчно ме водиш по земята

във всяка крачка, вечно, нощ и ден,

достатъчно и в стъпката, която

без теб не сторил бих с нозе сакати,

ме съпровождаш. Но в листа — недей!

Там мога сам! Там и без помощ чужда

„вървял“ съм цял живот. И ще вървя.

Там от водачи просто нямам нужда.

И воденето само гняв събужда

във мойте не недъгави слова.

Там всеки ред от мойта кръв е парен.

Там всяка буква в гняв или покой

изписани са с мой живот, — изгарян

от моя болка, смях… Бездарен, дарен,

светът във този лист е само мой!

Достатъчно си вътре в мен във всичко.

От думите ми, волните, излез!

И не припарвай в тях! Душа самичка

в миг онемява като мъртва птичка,

усетят ли крилете й кафез.

Разбягаха се всичките илюзии,

отидоха си всичките фантазии.

Потънаха във миши дупки „музите“.

(Ах, как им поувяхнаха съблазните!

И как им поокапаха и листите,

и пъпките по клоните им, нежните!)

Зорадстваш ли? Да, само ти единствена

остана тук, при мене, след метежа им.

Остана същата, непроменената,

каквато си на снимката ни сватбена,

за разлика от тях — несъстарена ти,

ти — делничната, ти — невдъхновената…

… Сложи трапезата… и да обядваме.

До покрив вдигаме къщя.

На покрив — риза бяла, мокра

от пот… А бедната душа

се носи по света без покрив.

И в тъмен час, и в тъжен час,

обидена или сърдита,

се носи тя далеч от нас,

и все за своя покрив пита.

Не просто покрив, а покров

небето става върху нея.

И скита тъжната любов

с илюзията, че живее.

Подай ръка, изтрий очи —

очи от толкоз обич мокри.

И нека двама помълчим

под този сладък и горчив

син небосвод — любов без покрив.

Не се привързвай никога към нищо!

Привързването е окова скъпа!

Тя дава дом, жена, деца, огнище,

ала в замяна — тежка пранга — дърпа!

Тя дава много, но отнема всичко.

Покой ти дава. И блага големи.

С уют те топли. Гали те с ръчички,

които за свободен нямат време.

Със благини най-едри и най-дребни

отрупва те цял, ала във замяна

духа ти и плътта така обсебва,

че по-добре изобщо да ги нямаш!

Не се привързвай никога към нищо!

Привързването мислиш за удобство,

а то е грижа, дето те разнищва,

а то не е живот, а живо робство!

Шегувам се, разбира се, да, вятър!

Човек вкован се ражда и умира!

Най-тежката окова — свободата —

най-зле го оковава — за всемира!

Добър вечер, госпожа Самотност!

Както виждаш, нямаш избор друг,

ти — вдовица на безброй работни,

в труд улисани мъже в живота,

тази вечер аз съм ти съпруг.

Ти си ми съпруга. Пак сме двама.

Заповядай в замъка ми бял!

И бъди най-прелестната дама

между всички други, що ги няма

в този тъжно-смешен карнавал.

Запали си, ако пушиш. И ме

разтуши със виц, със комплимент.

Дрънкай думи невъобразими.

Всичко друго, само не кани ме

да танцувам — малко съм вдървен.

Малко нещо в танците ме няма.

Други танци дълго аз играх.

Страшни танци. Луди. Не за двама.

В тях душата донавехнах само

и в краката доосакатях.

Измисли си име: Мими, Нели.

И поне така им отмъсти!

Бяха твои двойнички, приели

твойте гласове, лица… умрели.

Да, умряха те. Остана ти.

Ти, голяма колкото живота.

Колкото самия необят.

В стаята е тихо и страхотно.

Добър вечер, госпожа Самотност.

С женско име, с мъжки образ — Свят.

Позвъни, обади се, Любов!

Ти, която да си, намери ме!

Аз те чаках с години, готов

да запиша и номер, и име!

Ти мълча. Със години и с дни.

Ти не звънна, дори и погрешка.

Иззвъняха се сума жени —

ни една между тях ти не беше.

И напразно с писалка и лист

все те чаках… Ни глас, нито ласка.

Що цигари изпепелих

и на листа що глупост надрасках.

Пак съм сам… Обади се, Любов!

Вън вали. И април е тъй хладен.

Телефона поглеждам (в дълбок

сън заспал). А край него — кълбо

жици, жици… Контактът — изваден…