След преминалия с успех по екраните на страната филм „Конан Варварина“ българският читател има възможност да се запознае и с първата книга от цикъла „Конан“. Малко странно е, но последната издадена книга от цикъла под същото (защото е написана по сценария на филма) име и хронологически първата, която държите в ръцете си, доста си приличат и заедно с това съществено се различават. Приличат си по някои от включените истории и това е обяснимо, защото те се отнасят до детството и юношеските години на героя. Различават се по това, че част от събитията в „Конан Варварина“ — онези, отнасящи се до детството му, не са били никога описвани от Робърт Хауърд, макар намеци за тях да се откриват в повечето истории от цикъла.
Може би е логично запознанството с един герой да започне с първата книга за него, още повече, че е малко вероятно в близко бъдеще да бъдат преведени всичките 18 книги за Конан, издадени досега.
Книгите на Хауърд приличат на цикъла „Дюн“, представа за който читателят можа да получи от библиотека „Галактика“, или например, на трилогията „Повелителят на пръстените“ на Толкин, запознаването с която е предстоящо, по това, че авторите в тях пресъздават един цял свят със своя география и история, своя флора и фауна, дори своя терминология. В случая с горните две произведения, авторите предлагат приложения с обяснение на терминологията („Дюн“) или има цели томове („Повелителят на пръстените)“, целящи да предоставят на заинтересувалия се читател информация за по-лесното разбиране на историческия фон, на който стават описваните събития. С подобна цел епизодите, съставляващи настоящия том се предшествуват от някои бележки целящи същото. Читателят обаче може спокойно да премине направо към действието „по същество“, защото „Конан“ е най-напред действие и като връзка между отделните истории пак действие.
А че Конан ще бъде добре приет и у нас, в това едва ли може да има съмнение.
Робърт Едвин Хауърд (1906–36) е роден в Пийстър, Тексас и прекарал по-голямата част от живота си в Крос Плейнс — центъра на Тексас, между градовете Абилийн и Браунууд. Баща му бил местен лекар, но и двамата му родители произхождали от пионерите, завладели Дивия Запад. Хауърд получил средното си образование в Крос Плейнс и завършил висшето училище в Браунууд,а след това и академията „Хауърд Пейн“. След изслушване на няколко курса в колежа в Браунууд той се хвърлил в кариерата на писател, работещ на хонорар.
Преждевременно развитият за дете интелект на Хауърд го карал да се чувствува донякъде като неудачник, особено в условията на Тексас. В продължение на известно време той страдал от тормоза, който е неизбежна участ на даровитите, но хилави момченца. Отчасти в резултат на това, той постепенно се превърнал във фанатик на спорта и физическите упражнения, занимавал се с бокс и езда. Съвсем скоро, това преустановило насмешките и тормоза, още повече, че като юноша той бил висок над 1.80 метра и тежал над 90 килограма, които в по-голямата си част били мускули. По темперамент бил интроверт, нестандартен, податлив на настроения, лесно избухлив, стигал до крайности в емоциите си, както и в отношението си към това, което харесвал и което ненавижал. Както болшинството млади писатели, апетитът му за четене бил ненаситен. Водил лична кореспонденция с „фентази“-писатели като Х.П. Лъвкрафт (1890–1937) и Кларк Аштън Смит (????-????).
През последните 10 години от живота си (1927–36) Хауърд предал главно на т.н. „пулп“-списания огромен обем проза: спортна, детективска, уестърни, историческа, ориенталско-приключенска, разкази за духове и призраци като допълнение към неговата поезия и многото му „фентази“-произведения. Още ненавършил 30 години той печелел повече като писател, отколкото който и да е било друг човек в Крос Плейнс, включително градския банкер, без това да означава големи суми, тъй като през годините на Депресията цените на списанията били ниски и хонорарите често закъснявали.
Макар и ползуващ се с умерен успех в работата си, и въпреки, че би едър, силен мъж като своите герои, Хауърд бил неприспособен към живота до степен на психическо разстройство. В продължение на няколко години преди смъртта си Хауърд говорел за самоубийство. Когато на 30 години научил, че майка му (на която той бил изключително посветен) била на прага на смъртта си, той завършил обещаващата си литературна кариера, застрелвайки се. Новелите му „Червени нокти“ с герой Конан и „Алмурик“, развиваща действието си в междупланетното пространство, са публикувани посмъртно в списанието „Странни истории“ („Weird Tales“).
Хауърд написал няколко серии разкази на тема „героична фантастика“, като болшинството са публикувани в „Странни истории“. Той бил роден разказвач и историите му били ненадминати с живото си, завладяващо и стремглаво развиващо се действие. Героите му — Крал Кул, Конан, Брен Мак Морн, Търлоу О’Брайън, Соломон Кейн, са мъже по-големи от живота, мъже с могъщи мускули, горещи страсти и неукротима воля, които с лекота доминират в разказите, през които крачат. Ето как самият Хауърд обяснява предпочитанията си към герои с масивни мускули и простовато мислене:
„Те са обикновени. Поставяш ги в безизходна ситуация и никой не очаква от тебе да си изкълчиш мозъка за да измислиш изобретателен начин, по който те да се измъкнат. Те са твърде глупави за да направят каквото и да е било друго освен да секат, стрелят или да се отърват, пробивайки си път през врага.“ (Е. Хофман Прайс, „Спомен за Р. Е. Хауърд“ в сборника „Череп-лице и други“ от Робърт Е. Хауърд, 1946, съставител Огъст Дерлет).
Най-популярни измежду всичките „фентази“-истории на Хауърд са тези за Конан. Те се развиват в измислената от Хауърд Хайборейска епоха, преди около 12 хилядолетия, във времето между потъването на Атлантида и началото на времената, регистрирани в историческите архиви. Той написал или поне започнал да пише над 24 истории за Конан. От тях 18 били публикувани докато бил жив или веднага след смъртта му, почти без изключение в „Странни истории“. Ето как Хауърд обяснява зараждането на цикъла за Конан:
„Макар и да не бих отишъл толкова далече за да твърдя, че съм почерпил вдъхновение за разказите от действително съществуващи духове или сили (въпреки че не бих отрекъл изцяло каквото и да е било), понякога съм се питал дали някакви непознати сили на миналото или настоящето (или дори на бъдещето) не се проявяват в мислите и действията на живите хора. Това ми хрумна по-специално, когато пишех първите разкази за Конан. Знам просто, че с месеци наред главата ми беше абсолютно празна на идеи, че бях напълно неспособен да напиша дори и ред, който да мога да продам. И тогава Конан изведнъж добиваше плът в съзнанието ми без да се старая особено и незабавно под перото ми (или по-точно от пишещата ми машина) започваха да излизат разказ след разказ и то почти без никакво усилие от моя страна. Като че ли не създавах, а просто преразказвах вече станали събития. Епизод след епизод се преследваха с такава бързина, че едва съумявах да се движа заедно с тях. В продължение на седмици не правех нищо друго освен да пиша за приключенията на Конан. Героят напълно ме обсеби и избутваше настрани всичко, което не бе свързано с писането. Когато нарочно се опитвах да пиша за нещо друго, оказваше се, че не съм в състояние. Не се опитвам да обяснявам това с тъмни или окултни сили, но фактите остават. Продължавах да пиша за Конан с повече мощ и с повече разбиране, отколкото за кой да е друг от моите герои. Ще дойде обаче времето, когато изведнъж изобщо няма да мога да пиша за него. Това вече се е случвало в миналото с почти всичките ми многобройни герои: изведнъж загубвах контакт с концепцията, като че ли човекът, стоящ до рамото ми, насочвайки усилията ми, се бе извърнал и си бе отишъл, оставяйки ме да търся друг герой.“ (Из писмо до Кларк Аштон Смит, 14 декември 1933, публикувано в „Амра“, том 2, брой 39).
„Свързването на Конан с термина «реализъм» може да звучи фантастично (дори оставяйки настрана неговите свръхестествени приключения), но той е най-реалистичния герой, който някога съм разработвал. Той просто е комбинация на известен брой мъже, които познавам, и аз мисля, че това е причината, поради която той така запълващо се бе появил в съзнанието ми, когато писах първата история от цикъла. Някакъв механизъм в подсъзнанието ми подбираше доминантните характеристики на различните борци, стрлци, контрабандисти, мошеници, работещи по петролните находиша, хазартни играчи и честни работници, с които някога бях влизал в контакт и комбинирането на всички тези характеристики в резултат доведе до амалгамата, която нарекох Конан от Цимерия.“ (Из писмо до до Кларк Аштон Смит, 23 юли 1935, публикувано в „Амра“, том 2, брой 39).
Голям брой непубликувани ръкописи видяха бял свят в сборници с произведения на Хауърд през 40-те и 50-те години. Тук влизат 8 разказа за Конан, някои завършени, а други незавършени ръкописи, наброски или фрагменти. Съдбата ми отреди да подготвя повечето от тези разкази за публикуване, довършвайки онези, които бяха незавършени. Също така, в сътрудничество с колегите ми Лин Картър и Бьорн Ниберг написах няколко пастиши, базиращи се на намеци, открити в бележки и писма на Хауърд, с цел да се запълнят белите петна в сагата. Две такива истории са включени в този том.
Когато разказът „Богът в купата“ се появи като ръкопис през 1951 година, аз го промених значително за публикуване. За това издание обаче, аз се върнах към ръкописа и тази редакция е много по-близо до оригинала, с минимум редакционни корекции. Хронологически, този том е първият от пълната сага за Конан.
„Героична фантастика“ е терминът, който дадох на онзи поджанр от фантастиката, който е известен и като „меч и магия“. По същество това са разкази, изпълнени с действие и приключения, поставени в един повече или по-малко въображаем свят, където магията работи и където съвременната наука и технологии още не са открити. Това може (както е в цикъла за Конан) да става на Земята, такава, каквато някой си представя, че е била преди много време или каквато би могла да бъде в далечното бъдеще, но може да става на друга планета или в друго измерение.
Подобен разказ комбинира палитрата на историческия романс с атавистичната тръпка от свръхестественото, характерна за разказите с призраци, за окултното и непонятното. Когато комбинацията е добра, тя обезпечава възможно най-чистото удоволствие от прозата изобщо. Това е „искейпистка“ (от англ. „escape“ — избягвам, бел. пр) проза, в която човек избягва от реалния свят в друг, където всички мъже са силни, всички жени са красиви, целият живот е пълен с приключения и всички проблеми са прости и в който свят никой даже не споменава за данъци или за проблема за отпадане от обществото.
Пионер на героичната фантастика е Уйлям Морис във Великобритания през 80-те години на миналия век. В началото на нашия век Лорд Дънсени и Ерик Едисон придвижиха жанра напред. В 30-те години, появата на списания като „Странни истории“ и по-късно „Неизвестни светове“ („Unknown Worlds“) дадоха трибуна на подобни разкази и тогава бяха написани някои запомнящи се истории за „меч и магия“. Тук влизат циклите на Хауърд за Конан, Кул и Соломон Кейн, зловещите истории на Кларк Аштън Смит, развиващи действието си в Хайперборея, Атлантида, Авероин и бъдещия континент Зотик, цикъла разкази на Хенри Кътнър за Атлантида, историите на Фриц Лейбър с неговия герой Грей Маузър (също бих споменал моите и тези на Флетчър Прат разкази за Харолд Ший).
След Втората световна война пазарът на списанията с разкази от този тип намаля и за известно време изглеждаше като че ли „фентази“ жанрът се е превърнал в жертва на машинната ера. Но след това Джон Толкин публикува трилогията си „Повелителят на пръстените“ и последвалото преиздаване на много от ранните творби в жанра го съживи. Сега той процъфтява и е неизбежна необходимост един от титаните му — Робърт Е. Хауърд и най-значителния продукт на неговото въображение — сагата за Конан, да намерят отново своята публика.
Лий Спраг де Камп
В началото на 1936 година, двама любители на разказите на Хауърд за Конан — П. Шуйлър Милър, пропагандатор и писател на научна фантастика, и д-р Джон Д. Кларк, химик, разработили на базата на публикуваните до момента разкази хронологията на живота на Конан и карта на света от Хайборейската епоха. Милър писал на Хауърд относно резултатите от тяхното изследване. Той получил отговор, написан само три месеца преди смъртта на Хауърд, който хвърля светлина върху концепцията на Хауърд за Конан и обстановката, в която се развива действието на разказите:
ПК 313
Крос Плейнс, Тексас
10 март, 1936
Скъпи мистър Милър,
Наистина се чувствувам задължен, че Вие и д-р Кларк сте толкова заинтересувани от Конан, че сте скицирали неговата кариера и картата на местата, в които е действувал. И двете са изненадващо точни, като се има предвид неопределеността на данните, с които е трябвало да работите. Аз имам оригиналната карта (онази, която съм скицирал, когато започнах да пиша за Конан) тук някъде и ще видя дали мога да я намеря за да й хвърлите един поглед. Тя включва само страните западно от Вилайет и северно от Куш. Никога не съм опитвал да скицирам южните и източните кралства, макар че в съзнанието си имам доста ясна представа за тяхната география. Все пак, пишейки за тях, аз чувствувам известна свобода, тъй като жителите на западните Хайборейски райони са също толкова невежи по отношение на страните и народите южно и източно от тях, колкото са били хората от средновековна Европа по отношение на Африка и Азия. Пишейки за западните Хайборейски народи, аз се чувствувам ограничен в рамките на известните и твърди граници и територии, но в произведенията си за останалата част от света давам свобода на въображението си. Все пак, възприемайки определена концепция по отношение на географията и етнологията, в интерес на последователността се чувствувам обвързан с нея. Идеята ми за Изтока и Юга не е така определена, нито така произволна.
По отношение на Куш, обаче, това е едно от черните кралства южно от Стигия, най-северното всъщност, което е дало името си на цялото южно крайбрежие. Поради това, когато някой хайбореец споменава Куш, той има предвид не самото кралство, което е едно от многото, а най-общо Черното крайбрежие. По същия начин, той е склонен да назове всеки чернокож кушит, без значение дали това е Кешани, Дарфари, Пунтан или действително жител на Куш. Това е естествено, понеже кушитите са първите чернокожи, с които хайборейците — пирати Барачани, са влезли в контакт, разменяйки стоки или извършвайки нападения.
Що се отнася до живота на Конан по-нататък, е, честно казано, не мога да го предскажа. Описвайки приключенията му, аз не чуствувах, че ги създавам, а по-скоро, че ги хроникирам, така както той ми ги е разказал. Това е причината, поради която в тях има такива празноти, без да се следва определен ред. Средният търсач на приключения, разказвайки историите на живота си, рядко би следвал определен план, а би разказвал отделните епизоди така, както се сети за тях.
Вашата хронология на кариерата му доста точно отразява нещата, както съм си ги представял. Разликите са дребни и несъществени. Както заключавате, Конан е на 17 години, когато е представен на публиката в „Кулата на слона“. Без да е зрял мъж, той е по-зрял, отколкото средния цивилизован младеж на тази възраст. Той е роден на бойното поле, по време на битка между неговото племе и нападаща орда от племето Ванир. Земите, върху които неговия клан има претенции за собственост, се намират в северо-западната част на Цимерия, но Конан има смесена кръв, макар и да е чист Цимерианец. Дядо му, който е бил член на племе от Юга, е избягал от племето си заради кръвна вражда и след дълги скитания, накрая намерил убежище при народите на Севера. През младините си преди да избяга, той взел участие в много нападения над Хайборейските племена и може би именно разказите му за тези не така жестоки страни са породили в малкия Конан желанието да ги види. Има много неща в живота на Конан, за които и аз не съм сигурен. Не знам, например, кога за пръв път е видял цивилизовани хора. Може и да е станало при Ванариум, но може и да е направил мирно посещение на някой пограничен град преди това. При Ванариум той вече е бил внушаващ страх противник, макар и само на 15 години. Бил висок над 1.80 и тежал над 75 килограма, макар и още съвсем не порасъл.
Между Ванариум и пътуването му до града на крадците Замора има около една година. През това време той се връща от северните територии и прави първото си пътуване зад пределите на Цимерия. Това, макар и да изглежда странно, е на север вместо на юг. Защо или как, не знам, но той прекарва няколко месеца с племето Езир, биейки се срещу Ванарите и Хайперборейците, започвайки да чувствува омраза към последните, омраза, която ще съхрани за цял живот и която по-късно ще оказва влияние върху политиката му като Крал на Акуилония. Пленен от тях, той успява да избяга на юг и попада в Замора за да направи дебют в отпечатаните за него истории.
Не съм уверен дали приключението му, описано в „Измамници в дома“, е станало в Замора. Наличието на опозиционна политическа фракция е по-скоро индикация за обратното, тъй като в Замора властвува абсолютен деспотизъм, който не толерира различващите се политически мнения. Считам, че става дума за един от малките градове, западно от Замора, в който Конан попада по време на скитанията си след напускане на Замора. Малко след това, той за кратко се връща в Цимерия, както има и други завръщания в родните му земи от време на време. Хронологията на приключенията му е както Вие сте я скицирали, с тази разлика, че те покриват малко по-дълъг интервал от време. Конан е на около 40 години, когато спечелва короната на Акуилония и е на 44–45 години, когато става дума за събитията от „Часа на Дракона“. По това време той още няма наследник, защото не се е главоболил да направи някоя жена своя кралица, а синовете на любовниците му, каквито е имал доста, не са признати за наследници на трона.
Мисля, че е бил крал на Акуилония дълги години — едно неспокойно царуване, по време на което Хайборейската цивилизация достига своя величествен връх, а всеки крал имал имперските си амбиции. Първоначално е водил отбранителни битки, но моето мнение е, че накрая е бил принуден да отпочне агресивни войни с цел самосъхранение. Дали е съумял да изгради световна империя или е загинал при опита, не знам.
Пътувал е много, не само преди да стане крал, а и след това. Пътувал е до Хитай и Хиркания и дори до по-малко познатите райони отвъд Хиркания, както и на Юг от Хитай. Дори е посетил един безименен континент в западното полукълбо и бродил по островите покрай него. Колко от неговите скитания ще бъдат отпечатани не мога да предскажа с никаква степен на увереност. Много ме заинтригуваха бележките Ви относно археологическите находки на полуостров Ямал, тъй като чувам за първи път за тях. Без съмнение Конан е познавал от първа ръка народите, създатели на описаната култура или поне на онези, които са ги наследили.
Надявам се, че намирате „Хайборейската епоха“ заинтригуваща. Прилагам към писмото си копие от оригиналната карта. Да, Наполи се е справил добре с Конан, макар понякога да му придава Латински черти, които не пасват на образа, така както аз си го представям. Обаче за това не си струва много да се спори.
Надявам се, че приложените данни отговарят на Вашите въпроси; ще бъде удоволствие за мен да дискутирам и други страни на нещата, ако пожелаете, или да навлезем в по-големи подробности относно кое да е събитие от кариерата на Конан, Хайборейската история или география, ако поискате. Отново Ви благодаря за интереса и приемете най-добрите ми пожелания към Вас и д-р Кларк.
Сърдечно Ваш, Робърт Е. Хауърд
P.S. Понеже не споменавате дали искате да ви върна картата и хронологията, позволявам си свободата да ги задържа за да ги покажа на някои приятели. Ако си ги искате, моля известете ме.
„Хайборейската епоха“, която Хауърд споменава в предшествуващото писмо е есе, което е било написано няколко години преди писмото, когато започнал да пише разказите си за Конан. В това есе той поставя началото на онази псевдо-история на пре-историческите времена, която използувал като фон на събитията в разказите. По времето, когато написал писмото си до Милър, той изпратил копие от есето до Х.П. Лъвкрафт, писателят на разкази за необяснимото, с молба да го препрати за публикуване в списанието „Фантаграф“ и до Доналд А. Уолхайм — любител на фантастиката, който по-късно станал писател на фантастични призведения и издател. Няколко фрагмента от есето били публикувани в това списание преди то да прекрати съществуванието си, а цялото есе било публикувано като книжка през 1938 година от друга „фен“-група. Подолу следва онази част от „Хайборейската епоха“, която разказва за събитията преди времето на Конан, заедно с извинителната бележка на Хауърд, обясняваща, че той не считал, че есето му ще бъде сериозно възприемано като автентична история.
(Нищо в тази статия не бива да бъде разглеждано като опит да се предложи каквато и да е било теория, противопоставяща се на общоприетата история. Това е просто измислен фон за серия измислени разкази. Когато, преди няколко години, започнах да пиша разказите за Конан, подготвих тази „история“ на неговата епоха и на хората от тази епоха, за да му вдъхна повече реализъм. И установих, че придържането към „фактите“ и духа на тази история при писането на разказите, ми помага да си го представям (а следователно и да го покажа) като истински герой от плът и кръв, отколкото като някакъв готов продукт. Пишейки за него и неговите приключения в различните кралства от неговата епоха, аз никога не изневерих на „фактите“ или духа на „историята“, така, както са описани по-долу, а се придържах към общите характеристики на историята така точно, както писателят на истинска историческа проза се придържа към действителната история. Използувах тази „история“ като пътеводител за всички разкази в цикъла, които написах.)
За епохата, известна от Немедийските хроники като Епохата преди Катаклизма, е известно много малко, освен за най-късната й част, а и тя е забулена от легенди. Известната история започва със западането на цивилизацията от преди Катаклизма, в която са доминирали кралствата Камелия, Валузия, Верулия, Грондар, Туле и Комория. Народите им говорили сходни езици, били еднакво цивилизовани, но били потискани от други, очевидно по-древни раси.
Варварите на тази епоха били Пиктите, които живеели на острови далече навътре в Западния океан; Атлантите, които живееели на малък континент, разположен между Пиктските острови и материка, в случая Турийския континент; накрая Лемурийците, които населявали верига от големи острови в източното полукълбо.
Имало огромни неизследвани пространства. Цивилизованите кралства, макар и огромни по размери, заемали относително малка част от планетата. Валузия била най-западното кралство на Турийския континент, а Грондар — най-източното. На изток от Грондар, чийто народи не били така цивилизовани като тези на околните кралства, се простирали дивите пустоши на пустините. В не напълно безводните части на пустините, в джунглите и в планините живеели разпръснатите кланове и племена на примитивните диваци. Далече на юг се намирала тайнственна цивилизация, несвързана с Турийската култура, която по същество предшествувала появата на човека. По далечните източни крайбрежия на континента живеела друга раса, човешка, но загадъчна и не-Турийска, с която лемурийците от време на време влизали в контакт. Тя очевидно идвала от забуления в сянка и безименен континент, простиращ се някъде на изток от Лемурийските острови. Турийската цивилизация се разпадала: армията й се състояла главно от варвари-наемници. Пикти, атланти и лемурийци били техните генерали, държавници, а често и крале. За препирните между кралствата, за войните между Валузия и Комория, както и за успешните нашествия на атлантите, благодарение на които те основали кралство на материка, са останали повече легенди, отколкото точна история.
И тогава катаклизма разтърсил света. Атландида и Лемурия потънали, Пиктските острови се издигнали за да се превърнат в планински върхове на нов континент. Части от Турийския континент изчезнали под вълните или пропаднали, образувайки големи езера и вътрешни морета. Изригнали вулкани и ужасни земетресения разтърсили процъфтяващите градове на империите. Цели народи били изтрити от лицето на земята.
Съдбата на варварите била малко по-добра. Жителите на Пиктските острови били унищожени, но една голяма тяхна колония, установила се в планините по южните покрайнини на Валузия, за да служи като буфер срещу бъдещи нашествия, останала недокосната. Континенталното кралство на атлантите също така се оказало незасегнато от общите разрушения и в него пристигнали с кораби хиляди техни съплеменници, бягащи от потъналата им земя. Много лемурийци се спасили на източния бряг на Турийския континент, който също като по чудо останал относително запазен. Там те били поробени от древната раса, която вече обитавала тези места и историята им, в продължение на хиляди години, е история на жестоко робство.
В западната част на континента, променилите се условия, довели до създаването на странни растителни и животински форми. Гъсти джунгли покривали равнините, пътят на големите реки към моретата бил пресечен, диви планини се възвисили към небесата, езера покрили руините на старите градове в плодородните долини. В континенталното кралство на атлантите нахлули орди, спасяващи се от потопените области, бягащи животни и зверове — маймуни и човекоподобни маймуни. Принудени да водят постоянни битки за живота си, атлантите съумяли да запазят останките на бившата си държава на напреднал варваризъм. Лишени от метали и руди, те започнали да обработват камъка, както далечните си прадеди и стигнали до висотите на изкуството, когато тяхната водеща битки за оцеляване култура влязла в контакт с могъщата нация на пиктите. И пиктите се били върнали на кремъка, но бойната им наука се била развила по-бързо, а и населението им се увеличило значително. Те не били далече от склоността на атлантите към изящните изкуства, те били погруби, по-практични, по-плодовити. Те не оставили рисунки, боядисани или гравирани жърху слонова кост, както враговете им, но оставили голямо количество забележително ефикасни кремъчни оръжия.
Двете кралства от каменната епоха се вкопчили и след серия кръвопролитни войни, атлантите, които били и по-малочислени, били поробени, а развитието на пиктите спряло. Петстотин години след Катаклизма кралствата на варварите изчезнали. Една нация от диваци — пиктите, водела в континентален мащаб война с дивашки племена — атлантите. Пиктите имали превъзходство в брой и единство, докато атлантите се разпаднали на кланове, между които почти нямало връзки.
Далече на изток, отрязани от останалата част на света от гигантските планини и образуващата се верига от огромни езера, лемурийците се гърчели като роби на древните си господари. Далечният юг оставал забулен в мистерия. Недокоснат от Катаклизма, съдбата му останала на нивото преди появата на човека. От цивилизованите раси на Турийския континент останали само Жемрите — останка от една извън Валузианска нация, която населявала ниските планински вериги на югоизток. Тук-там по света имало разпръснати кланове на маймуноподобни диваци, които останали в пълно неведение относно възхода и падението на великите цивилизации. Но далече на север бавно започвал да се появява един нов народ.
По времето на Катаклизма, банда диваци, чието развитие не изпреварвало много онова на неандерталците, избягала на север, спасявайки се от унищожението. Те открили покрити със сняг земи, населявани само от кръвожадни снежни маймуни — огромни, рунтави, бели животни, които очевидно били свикнали с климата. С тях те се били и изтласкали зад Арктичния кръг за да загинат, както диваците си мислели. Те от своя страна, се адаптирали към не чак толкова новата за тях околна среда и започнали да процъфтяват.
След като пикто-атлантските войни унищожили кълновете на онова, което би могло да бъде една нова култура, друг, по-малък катаклизъм, променил отново външния вид на първоначалния континент, оставяйки след себе си огромно вътрешно море там, където преди това имало верига от езера, което още по-сигурно разделило изтока от запада, а съпътствуващите втория катаклизъм земетресения, наводнения и вулкани, довършили унищожаването на варварите, на което племенните войни само били поставили началото.
Хиляда години след по-малкия катаклизъм, западният свят се бил превърнал в една дива страна на джунгли, езера и поройни дъждове. По покритите с горички хълмове на северо-източните области бродели банди на човеко-маймуни, които не притежавали език, не използували огъня и нямали сечива. Това били наследниците на атлантите, захвърлени назад към хаотичната вихрушка на дивия живот в джунглите, откъдето преди векове били изпълзяли с огромен труд техните предци. На югоизток живеели разпръснатите кланове на деградиралите, обитаващи пещери диваци, чиято реч била най-примитивна, но които все се наричали Пикти — термин, който вече просто обозначавал „човек“ — тях самите, за да се отличават от истинските зверове, с които водели борба за храна и живот. Това наименование било единствената им останала връзка с тяхното минало. И нито деградиралите пикти, нито маймуноподобните атланти имали контакт с други племена или народи.
Далече на изток, лемурийците, достигнали животинското ниво поради бруталността на робството, се били надигнали и унищожили своите господари. Сега те били диваците в руините на една странна цивилизация. Оцелелите представители на тази цивилизация, спасили се от гнева на своите роби, избягали на запад. Там те попаднали в онова мистериозно кралство от преди появата на човека и го завладели, установявайки собствената си култура, модифицирана от контакта с предишната. Новото кралство се нарекло Стигия, но в него имало останки от предходната раса, която даже била боготворена, макар и като цяло унищожена.
Тук-там по света малки групи диваци като че ли показвали тенденция към развитие, но те били разпръснати и не могат да се класифицират. Но на север, племената се множали. Тези народи се наричали Хайборейци, техен бог бил Бори — един велик вожд, когото легендата провъзгласявала за по-древен даже от онзи крал, който ги повел на север, в дните на великия Катаклизъм и за който племената си спомняли само в променения си фолклор.
Те се били пръснали из северните области и вече, без особена настойчивост се придвижвали на юг. До този момент не били установили контакт с други раси, войните им били само помежду си. Петнадесетте века живот в северната страна ги били направили високи, с кестеняви коси, сивооки — една енергична и войнствена раса, която вече била създала своеобразно изкуство. Имало само едно изключение в тяхната до момента пълна изолация от другите раси: пътешественик в далечния север се върнал с новини, че уж ненаселената северна пустош се обитава от многочислено племе на маймуночовеци, наследили, по неговите клетви, зверовете, които предците на хайборейците, изтласкали от по-лесните за живот земи. Той настоявал да се изпрати зад Арктичния кръг голяма войска, която да унищожи тези чудовища, превръщащи се по неговите думи в истински хора. Присмели му се, а когато повел след себе си на Север малка група жадни за приключения млади войни, никой не се завърнал.
Но племената на хайборейците се придвижвали на юг и с увеличаване на числеността им, тази миграция се засилвала. Последвалата епоха била на странствувания и завладяване на земи. Цялата история на света е миграция на племена в една непрекъснато променяща се панорама.
Да погледнем света след 500 години. Племената на кестенявокосите хайборейци са се придвижили на юг и запад, покорявайки и унищожавайки много от малките неизвестни племена. Смесвайки кръвта си с тази на покорените, расата на наследниците вече започнала да се променя. Тази смесена раса била нападана от други мигриращи племена с почиста кръв, отстъпвала пред напора на тяхното движение, така както метлата разчиства боклука безстрастно, превръщайки се в още по-смесена и по-забъркана с раси и преплетените останки от племена.
Но покорителите още не били влезли в контакт с по-старите раси. На югоизток наследниците на жемрите, подтикнати към живот от кръстосването с някакво неизвестно племе, започнали да се опитват да съживят бледите сенки на древната си култура. На запад маймуно-подобните атланти започнали дългия си път нагоре. Те затворили цикъла си на съществуване: отдавна били забравили едновремешния си живот като хора, неосъзнавайки съществуването на предишната си държава, те се изкачвали в развитието си без помощта, но и без задръжките на човешките спомени. На юг от тях, пиктите си оставали диваци, отправяйки предизвикателство към природните закони, без да прогресират, но и без да деградират повече. Още по на юг дреме загадъчното кралство Стигия. По източните граници бродят клановете на диваците-номади, вече станали известни като Синовете на Шем.
В съседство с пиктите, в широката долина Цинг, защитена от високи планини, една безименна банда примитивни същества, която може да се разглежда като сродна на шемитите, е развила напреднала система на земеделие и съществуване.
Към движещите сили на хайборейците се добавил нов фактор. Едно племе на тази раса открило използуването на камъка за строителство и така се появило първото хайборейско кралство — грубото, варварско кралство на Хайборея, началото на което идва с една недодялана крепост от големи камъни, издигната за да се отблъсне атаката на едно племе. Хората на това племе скоро изоставили палатките си от конски кожи, сменяйки ги с каменни домове, груби, но солидно построени, и защитени по този начин, те станали силни. Малко са по-драматичните събития в историята от изграждането на това неспокойно кралство на Хайборея, чийто народ се отвърнал рязко от номадския начин на живот за да издига жилища от гол камък, заобиколени от циклопски стени — една раса едва излязла от епохата на полирания камък, която по игра на случая научила първите груби принципи на архитектурата.
Изграждането на кралството прогонило много други племена, защото победени във война или отказващи да се влеят в редиците на техните издигащи замъци съседи, много от клановете се отправили на дълги походи, по време на които обиколили половината свят.
[Миграцията на лемурийците, които основали кралство Стигия, поела по два клона. Докато южният клон създал Стигия, северният по същото време положил основите на могъщата империя Ахерон в земите на север и запад. Столица станал градът Питон, застроен с виолетови кули. Петстотин години след основаването на Ахерон, първите скитници хайборейци стигнали до границите й, за да бъдат отблъснати от жреците и войните на Юга. Почти две хиляди години Ахерон воювал срещу нападащите хайборейци. На края, варварите помели Ахерон и я заличили от лицето на земята, за да бъдат спрени в крайна сметка от дисциплинираните армии на южната й съседка — империята Стигия. Лий Спраг де Камп]
Историята на следващите хиляда години е история на възхода на хайборейците, чиито войнствени племена доминирали западния свят. Неукрепналите кралства се оформяли. Кестенявокосите нашественици се срещнали с пиктите и ги отблъснали към голите земи на Запада. На северозапад, наследниците на атлантите, без чужда помощ изминали пътя от човеко-маймуната до дивака и още не били срещнали завоевателите. Далече на изток лемурийците постепенно развили собствена полу-цивилизация. На юг хайборейците основали кралството Кот, до границите на онези пасторални страни, известни като земите на Шем. Диваците, които ги населявали, отчасти благодарение на контактите с хайборейците, отчасти поради съседството си със стигийците, които в продължение на столетия ограбвали земите им, постепенно започнали да излизат от варварството. Русите диваци на далечния Север достигнали мощ и брой, принудили хайборейските племена да се изселят на юг, изтласквайки пред себе си другите сродни на тях племена. Древното кралство Хайборея било завладяно от едно от северните племена, но запазило старото си име. Югоизточно от Хайборея се появило кралството на жемрите, под името Замора. На юго-запад, племе на пиктите нахлуло в плодородната долина Цинг и покорило племето земеделци, което населявало тези земи и се заселило сред тях. Тази смесена раса на свой ред била покорена от бродещо племе на хайборейците и в резултат на смесването им се появило кралството Замора.
Петстотин години по-късно кралствата на света са ясно определени. Западният свят е доминиран от хайборейските Акуилония, Немидия, Бритуния, Кот, Офир, Аргос, Коринтия и още едно, известно като Граничното кралство. Замора е на изток, а Зингара е най-югозападното от всички. Народите, които ги населяват си приличат по това, че са мургави и имат екзотични обичаи, но нямат друго общо помежду си. Далече на юг дреме Стигия, недокосната от външни нашественици, а шемските народи са сменили стигийското робство за не толкова потисническото на Кот. Тъмнокожите господари са изтласкани на юг от великата река Стикс или Нил, която течейки на север откъм забулените в сянка вътрешни земи, прави завой под почти прав ъгъл за да продължи на запад през пасторалните ливади на Шем и да се влее в голямото море. На север от Акуилония — най-западното хайборейско кралство, са Цимерите, свирепи диваци, непокорени от нашествениците, но развивайки се бързо благодарение на контактите с тях; те са наследниците на атлантите, прогресиращи постоянно за разлика от старите си врагове — пиктите, които населяват просторите западно от Акуилония.
Още пет столетия и хайборейците са вече представители на цивилизация, толкова жизнена, че контакта с нея извежда от дивашкото племената, до които се докосва. Най-могъщото кралство е Акуилония, но и други се мерят с неговата сила и великолепие. Хайборейците са вече представители на силно смесена раса, а най-близко до древните корени са Гъндърейците от Гъндър — северната провинция на Акуилония. Смесването на кръвта обаче не е отслабило расата. Тя господствува в западния свят, макар варварите от пустошите да набират сила.
На север, златнокосите, синеоки варвари, наследници на русите диваци от полярните зони, са изтласкали останалите хайборейски племена от заснежените земи, с изключение на древното кралство Хайборея, което устоява на натиска. Страната им се нарича Нордхайм и та са се разделили на червенокосите Ванири на Ванахайм и жълтокосите Езири на Асгард.
Лемурийците отново се появяват в историята като Хиркани. През вековете те бавно са се придвижвали на запад и сега едно племе се е разположило по южното крайбрежие на голямото вътрешно море — Вилайет, основавайки кралството Туран на югозападния бряг. Между вътрешното море и източните граници на кралствата се простират огромните пространства на степите, а далече на север и на юг са пустините. Жителите не-хиркани на тези територии са разпръснати, занимават се с животновъдство. На север племената не подлежат на класификация, а на юг са шемитите — аборигени, с малко хайборейска кръв, идваща от странствуващите завоеватели. Към края на периода други хиркански кланове си пробиват път на запад, покрай крайното северно крайбрежие на вътрешното море и влизат в битки по източните погранични райони на хайборейците.
Да хвърлим поглед върху народите на тази епоха. Доминиращите хайборейци вече не са кестенявокоси и сивооки. Те са се смесили с други раси. В котските народи се забелязват следи от шемитска, стигийска и в по-малка степен аргоска кръв, докато самите аргоси са се смесили повече със зингарите и по-малко със шемитите. Далече на изток в бритуните тече и кръв на тъмнокожите замори, а народите на южна Акуилония са се смесили с кафявокожите зингари, така че доминиращият тип в Потиан — най-южната провинция, е чернокос и с кафяви очи. Древното кралство Хайперборея е по-отделено от останалите, но и пленените девойки хиркани, езири и замори са причината във вените на жителите да тече много чужда кръв. Само варварите са запазили чистотата на расата си: цимерите са високи и силни, тъмнокоси, със сини или сиви очи. Народите на Нордхайм за подобни, но са белокожи, синеоки, златнокоси или червенокоси. Пиктите са си останали все същите — ниски, много тъмнокожи, чернооки и чернокоси. Хирканите са мургави и по правило високи и стройни, макар че между тях започват да се появяват и по-ниски с наклонен срез на очите — резултат от смесването с една раса на интелигентни аборигени, покорени от тях в планинските райони източно от Вилайет в миграцията им на запад. Шемитеите са средно високи, макар понякога смесването със стигийска кръв да довежда на бял свят гиганти, с могъщо телосложения, с орлови носове, тъмни очи и синьо-черна коса. Стигийците са високи и добре сложени, мургави, с правилни черти — или поне управляващата каста измежду тях е такава. По-низшите класи са посмачкана орда от мелези, с кръв, в която има негроидни, стигийски, шемитски и дори хайборейски следи. На юг от Стигия са огромните черни кралства на Амазоните, Кушитите, Атлайците и смесената империя Зимбабве.
Между необятните пространства на Акуилония и земите на пиктите се простират Босонските мочурища, населени с наследниците ма расата на аборигените, покорени от едно хайборейско племе в първите векове на хайборейската миграция. Този смесен народ никога не достига нивото на чисто хайборейската цивилизация и е бил изтласкан към самите граници на цивилизования свят. Босоните за средно високи, с нормално телосложение, кафяви или сиви очи, мезоцефали. Те живеят главно от земеделие в големи оградени селища и са част от кралство Акуилония. Мочурищата на техните земи се простират от Граничното кралство на север до Зингара на югоизток, образувайки преграден вал, защитаващ Акуилония както от цимерите, така и от пиктите. Това е народ на упорити защитници и вековете непрекъснати войни срещу варварите от север и запад са ги накарали за създадат защитни прегради почти непробиваеми с директна атака.
Това е светът по времето на Конан.
Най-големият герой на хайборейските времена не е хайбореец, а варварин — Конан от Цимерия, чието име е свързано с много легенди. Оцелели са полу-легендарни истории от времето на най-древните цивилизации — Хайборея и Атлантида, макар и в тях да има само фрагменти. По-голямата част от онова, което ни е известно за кариерата на Конан идва от т.н. „Немедийски Хроники“. Ето как започва в тях разделът, посветен на Конан:
„Знай, о Принце, че през годините от времето, когато океаните погълнаха Атлантида с блестящите й градове и времето на възвисяване на Синовете на Ариас, има епоха, която е трудно да си въобразиш, епоха на сияйни кралства, пръснати по света като синя мантия под звездите — Немедия, Офир, Бритуния, Хайперборея, Замора — с нейните тъмнокоси жени, и кули, със забулена под паяжина мистерия, Зингара — с нейното рицарство, Кот, който граничеше с пасторалните земи на Шем, Стигия — чийто гробници бяха охранявани от сенки, Хиркания, чийто ездачи били облечени в стомана, коприна и злато. Но най-гордото кралство от всички било Акуилония, върховен властник на мечтания Запад. Натам отива Конан от Цимерия, чернокос, навъсен, с меч в ръка, крадец, разбойник, убиец, изпълнен с гигантска меланхолия, но и с върховна радост, за да стъпи по обсипаните със скъпоценни камъни тронове с обутите си в сандали крака.
Във вените на Конан тече кръвта на древните Атланти, погълнати от моретата осем хиляди години преди неговото време. Роден е в клан, населяващ област в северозападна Цимерия. Дядо му бил член на племе от Юга, който избягал от собствения си народ поради кръвна вражда и след дълги скитания, потърсил убежище при хората на Севера. Самият Конан се родил на бойното поле по време на битка между неговото племе и орда Ванири-нашественици.
Не е известно кога младият Конан е зърнал цивилизацията за първи път, но още преди да били изтекли петнадесет зими, той бил известен като боец край огньовете на съвета. В онази година Цимерийските вождове забравили техните вражди и обединили сили за да отблъснат Гъндърейците, които нахлули през границата с Акуилония и започнали да колонизират южните покрайнини на Цимерия. Конан бил член на виещата, жадна за кръв орда, която се прехвърлила през северните хълмове, прескочила през загражденията и с меч и факли в ръцете изхвърлила Акуилонците обратно през техните граници.
По време на битката при Венариум Конан бил висок над метър и осемдесет и тежал над седемдесет и пет килограма. Той бил бдителен и можел да се прокрадва като човек от горите, бил желязно твърд като човек от планините, имал Херкулесовата физика на своя баща-ковач и добре познавал ножа, бойната секира и меча.
След ограбването на Акуилонския аванпост, Конан се върнал за кратко при племето си. Неспокоен заради младостта си, заради традициите, заради времето, в което живеел, той прекарал известно време с една Езирска банда в неуспешни рейдове срещу Ванири и Хайперборейци. Шестнадесет годишният Цимериец завършил последната акция окован във вериги. Той, обаче, не останал дълго пленник…“
Два дена вълците го преследваха през горите и сега отново се бяха приближили. Поглеждайки назад през рамо, момчето успя да ги зърне: рунтави, едри сиви сенки, подскачащи между черните дънери на дърветата, с очи, блестящи като червени въгленчета в спускащия се здрач. Той знаеше, че този път няма да може да ги отблъсне както бе съумявал преди.
Не можеше да вижда надалеч, защото навсякъде около него, като някакви мълчаливи войници на една омагьосана армия, се издигаха черните стволове на милиони смърчове. Снегът се бе задържал на някакви неясни, бели петна по северните склонове на хълмовете, но ромоленето на хиляди ручейчета от топящиия се сняг и лед подсказваше настъпването на пролетта. Но даже и в разгара на лятото това бе един тъмен, смълчан и мрачен свят, а сега, когато слабата светлина отстъпваше пред приближаващия здрач, той изглеждаше още по-печален от обикновено.
Юношата продължи напред, нагоре по гъсто залесения склон, както бе бягал в продължение на два дена, след като с бой си бе пробил път за да избяга от хайперборейския затвор за роби. Макар и чистокръвен цимериец, той бе един от бандата нападатели-езири, която нарушаваше границите на хайперборейците. Изпитите, руси войни на онази мрачна земя бяха организирали клопка и бяха разбили групата на нападателите, а момчето Конан за първи път в живота си вкуси от горчивината на веригите и бича, които бяха ежедневието на роба.
Не бе останал, обаче, дълго пленник. Работейки през нощта, когато другите спяха, той бе трил едно от звената на веригата, докато се бе оказал в състояние да го счупи. А после, по време на проливен дъжд, си бе пробил път към свободата. Развъртайки еднометровото парче тежка верига, той бе убил надзирателя и войника, който бе скочил за да му препречи пътя и бе изчезнал в пороя. Дъждът, който го бе скрил, бе заблудил и кучетата на групата, която бе изпратена за да го намери.
Макар и свободен за момента, младежът се бе озовал на половин кралство разстояние от родната Цимерия. Така че бе побягнал на юг, към дивата планинска страна, която разделяше южните покрайнини на Хайперборея от плодородните равнини на Бритуния и степите на Туран. Някъде на юг, бе чувал той, се намираше митичното кралство Замора — Замора с тъмнокосите си жени и кулите със забулени в паяжина мистерии. Там бяха легендарните градове — столицата, Шадизар, наричана Градът на Злото, градът на крадците — Аренджун и Йезуд — градът на Бога-паяк.
Предишната година Конан за първи път бе вкусил от лукса на цивилизацията, когато като един от жадната за кръв орда цимерийци, която бе просто преляла през стените на Венариум, бе взел участие в плячкосването на Акуилонския аванпост. Вкусът на опитаното бе раздразнил апетита му за още. Той нямаше ясни амбиции или програма за действие, нищо освен смътни мечти за безразсъдни приключения в богатите земи на Юга. Видения на блестящо злато и скъпоценни камъни, неограничено много ядене и пиене, горещите прегръдки на красиви жени от благородническо потекло като награди за смелостта му, запълваха младата му наивна глава.
На юг, мислеше си той, едрата му фигура и силата му щяха по някакъв начин лесно да му донесат слава и богатство сред израсналите в града слабаци. Така че той се насочи на юг за да потърси съдбата си, без нищо друго освен дрипавата си, претрита туника на гърба и едно парче верига в ръката.
И тогава го бяха надушили вълците. Обикновено един активен мъж нямаше защо да се страхува от вълците. Но сега беше краят на зимата и вълците, изгладнели след един тежък сезон, бяха решени да поемат риска на отчаянието.
Първият път, когато го бяха настигнали, той бе размахал веригата с такава сила, че бе оставил един сив вълк, гърчейки се и виейки със счупен гръбнак в снега зад себе си, както и още един убит със смазан череп. Алена кръв бе обагрила топящия се сняг. Изгладнялата глутница се бе извърнала от младежа с пламтящи очи и ужасната свистяща верига, за да се нахвърли над собствените си мъртви братя, а Конан бе избягал на юг. Но, преди да мине много време, те отново бяха по следите му.
Вчера, по залез слънце, те го бяха настигнали при една замръзнала река на границата с Бритуния. Той се бе бил с тях на хлъзгавия лед, размахвайки окървавената верига, докато най-смелият вълк бе захапал с безжалостните си челюсти едно от звената на веригата и я бе изтръгнал от вдървената му ръка. След това в разгара на битката и поради тежестта на глутницата, ледът под тях се бе пропукал. Конан се бе озовал задъхващ се и давещ се в ледената вода. Няколко вълка бяха пропаднали с него — за един кратък миг в съзнанието му се бе запечатала гледката на вълк, полупотънал, драскащ френетично с предните си лапи ръба на леда, но колко вълци бяха съумели да се измъкнат и колко бяха завлечени от бързото течение под леда, той така и не разбра.
С тракащи зъби, той се бе изтеглил от леда на отвъдния бряг, оставяйки виещата глутница зад гърба си. Цялата нощ бе тичал на юг през хълмистата гора, полугол и полузамръзнал, а след това и целия ден. Сега те отново го бяха настигнали.
Студеният планински въздух изгаряше напрегнатите му дробове, а всяко вдишване бе като че ли поема глътка от някаква адска пещ. Безчувствени, натежалите му крака се движеха като бутала. С всяка стъпка, обутите му в сандали ходила потъваха в подгизналата почва и отново излизаха от нея с някакъв всмукващ звук.
Той знаеше, че с голи ръце няма никакъв шанс срещу цялата дузина рунтави убийци. И все пак, подтичваше без да спира. Неговото сурово цимерианско наследство не му позволяваше да се предаде, дори пред лицето на сигурната смърт.
Отново заваля сняг — големи, мокри снежинки, които падаха с леко, но осезаемо шумолене и покриваха влажната, черна земя и извисяващите се смърчове с неизброимо много бели точки. Тук-там големи канари се издигаха от покритата като килим с иглички земя; почвата започваше да става все по-камениста и планинска. И тук, помисли си Конан, можеше да бъде единственият му шанс да си спаси живота. Той можеше да се изправи с гръб, опрян на някоя скала и да прогони с бой вълците, когато те се хвърлеха върху него. Шансът бе нищожен — той добре познаваше светкавичната, като на стоманен капан, бързина на тези източени, жилести, тежки по петдесет килограма тела, но дори този шанс бе по-добър от никакъв.
Дърветата се разредиха, а наклонът ставаше все по-стръмен. Конан скочи към една голяма маса струпани скали, която се издигаше над повърхността на хълма като вход към заровен дворец. В този момент вълците изскочиха от горичката и се втурнаха към него, виейки като някакви алени демони на Ада в момента, когато настигат и разкъсват обречената душа.
През бялата вихрушка на падащия сняг, момчето видя зееща чернота между две големи, плоски скали и се хвърли към нея. Вълците бяха по петите му — струваше му се, че усеща горещия им, гаден дъх върху краката си, и в този момент се хвърли в черната цепнатина, която зейна пред него. Успя да се втисне в дупката в момента, когато най-близкият до него вълк скочи върху му. Челюстите, от които капеше слюнка, щракнаха във въздуха; Конан бе в безопасност. Но за колко дълго?
Навеждайки се, със слепешката протегнати в тъмното ръце, Конан опипа грапавия каменен под, търсейки някакъв предмет, с който да пропъди виещата глутница. Можеше да чуе леките им стъпки по пресния сняг отвън и драскането на лапите им по камъка. Както него, дишането им бе тежко и на пресекулки. Те душеха и виеха, искайки кръв. Но нито един не минаваше през прохода, който отвътре се виждаше като един неясен, сив процеп в тъмнината. И това бе странно.
Конан установи, че се намира в някаква тясна камера в скалата, непрогледно черна с изключение на слабата светлина на здрача, която проникваше през процепа. Неравният под на килията бе осеян с боклук, навят през столетията от вятъра или донесен от зверове и птици: сухи листа, смърчови иглички, клончета, няколко пръснати наоколо кости, камъчета, отломки от скалата. Нямаше нищо в целия този боклук, което да може да се използува вместо оръжие.
Изправяйки се в целия си ръст — вече сантиметри над метър и осемдесет, момчето започна да изследва стената с протегната ръка. И скоро попадна на друга врата. Докато слепешката търсеше път във вече непрогледната тъмнина, опипващите му пръсти му разказаха, че има следи от длето по камъка, оформящи загадъчните фигури на някакво неизвестно писмо. Неизвестно поне за необразованото момче от северните земи на варварите, което не можеше нито да чете, нито да пише и което презрително гледаше на подобни цивилизовани умения като на нещо женствено. Той трябваше да се сгъне надве за да се провре през вътрешната врата, но веднъж озовал се вътре, можеше отново да се изправи. Поспря, вслушвайки се предпазливо. Макар тишината да бе абсолютна, някакво чувство го предупреждаваше, че не е сам в камерата. Не бе нещо, което можеше да види, чуе или подуши, а бе някакво чувство на присъствие, различно от останалите.
Неговите чувствителни, тренирани в гората уши, долавяйки ехото, му казваха, че тази вътрешна камера е много по-голяма от външната. Мястото миришеше на древен прах и на изпражнения от прилепи. Краката му, които придвижваше с приплъзване, се докосваха до неща, пръснати по пода. Макар и да не виждаше тези предмети, усещането от тях не беше както от горския боклук, пръснат из преддверието. Това по-скоро бяха неща, сътворени от човешка ръка.
Правейки една бърза крачка към стената, той се препъна в един такъв предмет в тъмното. Докато падаше, нещото се разчупи с пукот под тежестта му. Някаква треска се заби в крака му, добавяйки още една драскотина към онези, причинени му от клоните на смърчовете и ноктите на вълците. Проклинайки, той се изправи и опипа в тъмното предмета, който беше строшил. Това бе стол, чието дърво бе така изгнило, че бе лесно да се счупи от тежестта му.
Сега той продължи изследванията си по-внимателно. Опипващите му ръце докоснаха друг, по-голям предмет, който той след малко разбра, че е колесница. Колелата се бяха счупили поради изгниването на спиците им, така че колесницата лежеше сред отломки от спиците и парчета от дъгите на самите колела.
Търсещите ръце на Конан попаднаха върху нещо студено и метално. Осезанието му подсказа, че това вероятно е ръждясало желязо от конструкцията на колесницата. Това му подсказа една идея. Извръщайки се, той се придвижи до вътрешния портал, който можеше едва-едва да различи във всеобхватната тъмнина. От пода на преддверието той събра в юмрука си трески и няколко каменни отломки. Обратно във вътрешната камера, той събра треските на куп и удари с камъните по желязото. След няколко неуспешни опита, той избра камък, който избиваше искри след удар в желязото.
Скоро след това пред него гореше малък огън с много дим, който той подхранваше със счупените парчета от стола и от колесницата. Сега вече можеше да се отпусне, да си почине след ужасното бягане и да постопли вдървените си ръце. Живият огън щеше да задържи на разстояние вълците, чийто вой все още можеше да се чуе отвън. Те явно чувствуваха някаква неувереност да го последват в тъмнината на пещерата, но и не искаха да се откажат от жертвата си.
Огънят хвърляше топла, жълта светлина, чийто отблясъци танцуваха по грубите каменни стени. Конан се огледа около себе си. Стаята беше квадратна и дори по-голяма, отколкото си бе помислил в началото. Високият таван се губеше в сянка и бе покрит с паяжина. Няколко други стола бяха поставени покрай стените, заедно с два разпаднали се сандъка, чието съдържание бе дрехи и оръжие. В голямата каменна стая имаше дъх на смърт — на древни, непогребани неща.
Изведнъж косата на тила му настръхна и момчето почувствува как по кожата му пробягват мравки на свръхестествен ужас. Защото там, на един огромен, каменен стол, в далечния край на камерата, седеше като в трон огромната фигура на гол мъж, с оголен меч върху коленете и лицето на черепа се бе втренчило в него през мъждукащата светлина на огъня.
В момента, когато забеляза голия гигант, Конан осъзна, че той е мъртав, мъртав от векове. Крайниците на трупа бяха кафяви и сгърчени като сухи клони. Плътта на огромния гръден кош бе изсъхнала, съсухрена и напукана, така че висеше на дрипи по виждащите се ребра.
Това знание, обаче, не премахна студената тръпка на ужас, обхванала младежа. Безстрашен не за възрастта си във война, готов да се изправи срещу всеки мъж или див звяр на бой, момчето не се боеше нито от болката, нито от смъртта, нито от живите си врагове. Но той бе варварин от северните хълмове на изостанала Цимерия. Като всички варвари, той смъртно се боеше от свръхестествените ужаси на гроба и от тъмното, с бродещите в него демони и чудовищните, тътрещи се неща на дълбоката Нощ и Хаоса, с които примитивните народи населяват тъмнината зад чертата на лагерния огън. С по-голяма готовност Конан би се изправил дори срещу гладните вълци, отколкото би останал тук, с онова мъртво нещо, което бе забило гневен поглед надолу към него от каменния си трон, докато мъждукащата светлина вдъхваше живот в набръчканото лице на черепа и движеше сенките в навъсените кухини на очните орбити като тъмни, горящи очи.
Макар кръвта му да бе изстинала и космите на тила му настръхнали, момчето с гняв се опита да се овладее. Проклинайки нощните си страхове, той се упъти с вдървена походка през гробницата за да погледне отдавна мъртвото нещо по-отблизо.
Тронът представляваше една квадратна канара от лъскав, черен камък, грубо издълбан в подобие на стол върху кръгъл пиедестал. Голият мъж бе или умрял докато бе седял на него, или бе поставен там в седнало положение след смъртта му. Каквито и да са били дрехите, които бе носил, те отдавна се бяха свлекли от тялото му на изгнили парчета. Бронзови катарами и ивици кожа от доспехите лежаха до краката му. Бронзов шлем с рога, сега покрит със зеленикава, мазна патина, коронясваше черепа над изсушеното, ужасно, кафяво лице.
С железни нерви, Конан се насили да надзърне в тези изядени от времето черти. Очите бяха потънали навътре, оставяйки след себе си два черни кладенеца. Кожата се бе опънала върху изсъхналите устни, оголвайки жълти зъби в едно лишено от радост ухилване.
Кой е бил той, това мъртво нещо? Войн от древността — някой велик вожд, от който са се страхували, докато е бил жив и е бил оставен на трона дори и в смъртта му? Никой не би могъл да каже. Стотици раси бяха кръстосвали и управлявали тези погранични планински райони откакто Атлантида бе потънала под изумрудените вълни на Западния Океан преди повече от осем хиляди години. Съдейки по украсения с рога шлем, кадавърът би могъл да бъде на някой вожд на древните ванири или езири или пък крал на някое забравено хайборейско племе, отдавна изчезнало в сенките на времето и погребано под праха на вековете.
И тогава погледът на Конан падна върху огромния меч, който лежеше напреко на костеливите бедра на трупа. Това бе едно ужасно оръжие: острието бе дълго над един метър. Бе изработен от синкаво желязо — не мед или бронз, както би могло да се очаква, съдейки по възрастта му. Трябва да е било едно от първите железни оръжия, създадени от ръката на човек; легендите на народа на Конан си спомняха дните, когато мъжете сечаха и мушкаха с грапави бронзови оръжия, а получаването на желязо бе непознато. Много битки бе видял този меч в мъглявото минало, защото острието му, макар и все още остро, бе нащърбено в местата, в които се бе срещало с остриетата на други мечове или бойни секири. Покрит с петна от времето и поръждясал, мечът все още беше оръжие, което плашеше.
Момчето почувствуа пулса си да се ускорява. Кръвта на родения за война закипя в него. Кром, какъв меч! Подобно острие бе много повече от достатъчно за да се оправи с изгладнелите вълци, които тичаха, виеха и чакаха без умора. Протягайки ръка към ръкохватката, той не забеляза предупредителния блясък, който присветна в сенките на очите в лицето на черепа на древния войн.
Конан претегли в ръката си меча. Тежеше като че ли бе от олово — меч от древността. Може би някой знаменит крал-герой го бе носил — някой легендарен полубог като Кул от Атлантида, крал на Валузия по времената преди Атлантида да изчезне в неспокойното море…
Момчето замахна с меча, чувствувайки как мишците му се изпълват със сила и сърцето му забива по-бързо от гордостта на придобивката. О, Богове, какъв меч! С такова острие не може да има съдба, която един войн да не пожелае! С меч като този, дори полуголият млад варварин от дивите пустоши на Цимерия, би могъл да си пробие път в света, да мине през реки от кръв и да намери мястото си между великите крале на Земята!
Той отстъпи от каменния трон, опитвайки лъжливи движения и разсичайки въздуха с острието, започвайки да чувствува износената от времето ръкохватка в твърдата си длан. Острият стар меч свистеше в задимения въздух, а играещата светлина на огъня се отразяваше в блестящи лъчи от плоската част на острието, стрелкайки се по стените на гробницата като малки, златни метеори. С такова могъщо оружие в десницата си, той можеше да се изправи не само срещу гладните вълци отвън, а и срещу всички войни на света.
Момчето пое дълбоко въздух в гърдите си и издаде ехтящият боен вик на неговия народ. Ехото от вика, като гръмотевица изкънтя в камерата, размърдвайки древните сенки и стария прах. Конан и за минута не помисли, че подобно предизвикателство в това място може да раздвижи и други неща освен сенките и праха — неща, които имаха правото да спят без да се нарушава покоя им през всички идни векове.
Той спря, замръзнал насред крачка, защото някакъв труден за описване звук, някакво сухо изскърцване се разнесе откъм трона в гробницата. Извъртайки се, той видя… и почувствува как косата му се изправя и кръвта му замръзва във вените. Всичките му суеверни страхове и първичен страх от нощта се надигнаха с вой в него, за да запълнят съзнанието му със сенки на лудост и ужас. Защото мъртвото нещо живееше.
Бавно, конвулсивно, трупът се надигна от величествения каменен стол и го изгледа с черните си кладенци, където сега като че ли живи очи блестяха със студен, зъл поглед. Някак — по силата на каква първична некромания Конан не можеше да каже, животът все още движеше изсъхналата мумия на отдавна мъртвия вожд. Хилещите се челюсти се отваряха и затваряха в една ужасна пантомима на говор. Но единственият звук бе скърцането, което Конан бе чул, като че ли свилите се остатъци на мускулите и сухожилията се търкаха сухо помежду си. За Конан тази мълчалива имитация на реч бе по-ужасна от самия факт, че мъртвецът живееше и се движеше.
Скърцайки, мумията слезе от пиедестала на древния си трон и завъртя черепа си в посока на Конан. И когато лишеният от очи поглед се заби върху меча в ръката на Конан, някакъв див магьоснически пламък блесна в кухите очни орбити. Пристъпвайки тромаво през камерата, мумията се насочи към Конан като една фигура на безименен ужас, изтръгнала се от кошмарите на луд злодей. Тя протегна костеливите си пръсти за да измъкне меча от силните млади ръце на Конан.
Вдървен от суеверен ужас, Конан отстъпваше стъпка след стъпка. Светлината на огъня хвърляше черната, чудовищна сянка на мумията върху стената зад нея. Сянката подскачаше по черния камък. Като се изключи пукането на треските от древните мебели, които Конан бе нахвърлял в огъня, шумоленето и скърцането на кожените мускули на трупа, които го движеха, клатейки се стъпка след стъпка в гробницата и задъханото дишане на младежа, който се бореше за глътка въздух, стегнат в хватката на ужаса, като се изключеха всички тези звуци, в гробницата беше тихо.
Мъртвото нещо бе накарало Конан да опре гръб в стената. Клещите на костеливата ръка се протегнаха напред. Реакцията на момчето бе автоматична — то инстинктивно нанесе удар. Острието на меча изсвистя и отсече протегната ръка, която с пукат се строши като пръчка. Все още стискайки празния въздух, ръката падна със сух звук на пода; от сухия остатък на предмишницата не протече кръв.
Ужасната рана, която би спряла всеки жив войн, даже не забави ходещия труп. Той просто свали остатъка на отсечения крайник и протегна другата си ръка.
Подивял от ужас, Конан се хвърли от стената, размахвайки меча си в широки размазващи удари. Единият попадна странично в мумията. Попадението натроши ребрата като клони и трупът бе отхвърлен във въздуха с трясък. Конан стоеше, тежко дишайки в центъра на стаята, вкопчил се в износената ръкохватка с потната си длан. С разширяващи се очи, той наблюдаваше как, скърцайки, мумията са надига с труд отново на крака и започва механичното си придвижване към него, протегнала единствената си ръка.
Те бавно се въртяха в кръг. Конан с жар замахна, но трябваше да отстъпва крачка след крачка, пред невъзможното да се спре движение на мъртвеца.
Ударът, нанесен по останалата ръка, пропусна целта си, понеже мумията рязко дръпна крайника си от пътя на меча; от силата на замаха Конан се завъртя и преди да възвърне равновесието си, нещото бе почти върху него. Ноктите се стрелнаха към него, вкопчиха се в туниката му и разкъсаха прогнилата тъкан от тялото му, оставяйки го гол, с изключение на сандалите и набедрената превръзка.
Конан отскочи назад и замахна към главата на чудовището. Мумията наклони глава и отново Конан трябваше да излази встрани за да се запази от захват. Накрая, той успя да нанесе разтърсващ страничен удар в главата, отсичайки единия от роговете на шлема. Нов удар запрати самия шлем с дрънчене в ъгъла. Следващият се заби в сухия, кафяв череп. За момент острието се заклещи — момент, който едва не се оказа последен, защото кожата му бе одрана от древните черни нокти, докато той неистово се опитваше да освободи оръжието си.
Мечът отново попадна в ребрата на мумията, отново за една почти фатална секунда се заклещи в гръбнака и със сила отново бе освободен. Изглеждаше, че нищо не може да го спре. Мъртав, на него не можеше нищо повече да се случи. След всеки удар той се заклащаше и отново се насочваше с провлачената си походка, неуморим, непоколебим, макар тялото му да бе понесло рани, от които цяла дузина могъщи воини щяха вече да стенат в праха.
Как можеше да се убие нещо, което вече бе мъртво? Въпросът ехтеше бясно в главата на Конан. Той се повтаряше и повтаряше, докато той помисли, че ще полудее от тези повторения. Дробовете му с труд работеха; сърцето му биеше, сякаш щеше да се пръсне. Колкото и да сечеше и да удряше, нищо не можеше даже да забави мъртвото нещо, което се движеше след него.
Следващият път той нанесе по-хитър удар. Осъзнавайки, че ако нещото не може да ходи, то няма да може и да го преследва, той нанесе жесток удар в обратна посока срещу коляното на мумията. Костта се счупи и мумията се свлече сякаш раболепно в праха на пода на пещерата. Но все още неестественият живот гореше в изсъхналите гърди на мумията. Тя се изправи на крака и се хвърли след момчето, влачейки повредения си крак.
Конан нанесе нов удар, който отнесе долната половина на лицето на мъртвото нещо; челюстите изтракаха някъде в сенките. С лице, което разкриваше само счупената бяла кост под тайнствения блясък на очните кухини, то продължаваше преследването на противника си по един неуморим, механичен начин. Конан започна да иска да бе останал навън при вълците, вместо да търси убежище в прокълнатата гробница, където неща, които би трябвало да са умрели преди хиляда години, все още дебнеха и убиваха.
И тогава нещо го хвана за глезена. Загубвайки равновесие, той падна по цялата си дължина на грубия каменен под, ритайки с всички сили за да освободи крака си от кокалестия захват. Той погледна надолу и кръвта му замръзна, когато видя отсечената ръка на трупа, здраво вкопчила се в ходилото му. Кокалестите й пръсти се забиваха в плътта.
След това, над него се изправи ужасяващата фигура, която сякаш бе извадена от ужаса на кошмара и лудостта. Счупеното, обезобразено лице на трупа му се ухили и ръката с извити пръсти се стрелна към гърлото му.
Конан реагира инстинктивно. Със всичката си мощ, той заби обутите си в сандали крака в хлътналия стомах на мъртвото нещо, извисило се над него. Захвърлено във въздуха, то падна с трясък зад него, точно в огъня.
Конан сграбчи отсечената ръка, все още вкопчена в крака му. Той със сила я откъсна, изправи се на крака и захвърли крайника в огъня след останалата част на мумията. Поспря се да си вземе меча и се извъртя обратно към огъня… за да види, че битката е приключила.
Изсушена от безбройните столетия, мумията гореше като прахан. Неестественият живот в нея все още не беше угаснал, защото тя се изправи, обгърната в пламъци, превърната в жива факла. Тя направи крачка да излезе от огъня, но повредения й крак поддаде и тя рухна в ревящия огън. Пламтящата ръка потръпна като извиващ се клон. Черепът се търколи върху въглените. След няколко минути мумията изгоря напълно, оставяйки след себе си само няколко блестящи въглена почерняла кост.
Конан изпусна в дълбока въздишка въздуха от дробовете си и въздъхна отново. Напрежението като че ли се стичаше от него, оставяйки едно чувство на безпомощност във всичките му крайници. Той избърса студената пот на ужаса от лицето си и причеса сплетените си черни коси с пръсти. Мумията на мъртвия войн накрая бе истински мъртва и великия меч бе негов. Той отново го претегли в ръка, преценявайки теглото и мощта му.
За момент той помисли дали да не прекара нощта в гробницата. Беше смъртно уморен. Навън вълците и студа щяха да го довършат, а дори неговото вродено чувство за посока нямаше да му помогне да следва избрания път в една беззвездна нощ и една непозната земя.
И тогава го сграбчи чувството на отвращение. Пълната с дим гробница вонеше вече не само от праха на вековете, но и с изгорялата отдавна мъртва човешка плът — една странна миризма, нищо познато за носа на Конан и абсолютно отвратителна. Празният трон сякаш му се надсмиваше. Чувството за присъствие, което го бе изненадало в началото, когато бе влязъл в камерата, все още витаеше във въздуха. Косата му настръхна, по кожата му пролазиха мравки от мисълта да преспи в тази обитавана от духове камера.
Освен това, с новия си меч, той бе изпълнен с увереност. Гърдите му се разшириха и той размаха меча си в свистящи кръгове.
Миг по-късно, загърнат в стар кожен плащ взет от един от сандъците и държейки факел в едната си ръка и меча в другата, той излезе от пещерата. Поглед нагоре му показа, че небето се прояснява. Конан огледа звездите, които се виждаха между облаците, и отново се отправи на юг.
Продължавайки на Юг през дивите планини, които разделят източните хайбориански нации от дивите степите на Турин, Конан, в крайна сметка пристига в Аренджун — известния Заморски „Град на крадците“. „Зелен“ за цивилизацията и с абсолютно незачитане на законите по природа, той намира — или си издълбава — ниша като професионален крадец, помежду хора, зa които краденето е изкуство и едно достойно занимание. Но тъй като е все още много млад и повече дързък, отколкото изкусен, прогресът му в новата професия в началото е бавен.
Факли осветяваха със слаба светлина пируващите в Маул, където крадците на Изтока провеждаха нощен карнавал. В Маул те можеха да гуляят и реват колкото им се искаше, защото честните хора отбягваха това място, а пазачите, на които бе добре заплатено с омърсени монети, просто не се намесваха. По кривите, непавирани улици с купища отпадъци и мръсни локви по тях, се клатушкаха вдигайки гюрултия пияници. Стомана блясваше откъм сенките, откъдето се дочуваше пронизителен женски смях и шум от боричкане. Светлина на факли се просмукваше през счупените прозорци и широко отворените врати; застоял мирис на вино и потни тела, дрънкане на чаши, удари с юмруци по груби маси, откъслечни думи от неприлични песни се разнасяха като удар в лицето.
В едно от тези свърталища веселбата отекваше от ниския потъмнял от дима таван, а по разни дрипи и парцали бяха налягали мошеници — потайни бързо-пръсти крадци на кесии, хилещи се похитители, наперени смелчаци, съпровождани от проститутки, момичета с пронизителни гласове, натруфени безвкусно.
Преобладаваха местните мошеници — тъмнокожи, тъмнооки заморци с кинжали в коланите и с коварсто в сърцата. Но имаше и вълци от половин дузина други страни. Тук бе грамаден хайбореец изменник, безмълвен, опасен, препасъл широк меч към огромната си мрачна фигура. Тук бе и шемит — фалшификатор с нос като кука и синьо-черна къдрава брада. Тук бе и проститутка от Бритуния със смели очи, седнала на коленете на светлокестеняв гъндъреец — скитащ наемен войник, дезертирал от някоя разбита армия. Дебелият, грамаден мошеник, предизвикващ с мръсните си шеги гръмогласен смях, беше професионален похитител, дошъл от далечния Кот да обучи заморците как се отвличат жени, който беше закърмен с повече умения в това изкуство, отколкото би могъл някога да научи. Този мъж поспря в описанието си на прелестите на бъдеща жертва и зарови муцуната си в гърлото на широка чаша пенливо пиво. След това, издухвайки пяната от дебелите си устни, той каза:
— В името на Бел, Бога на всички крадци, ще им покажа как се крадат момичета. Ще съм я прекарал през границата на Замора още преди да се е съмнало и ще има фургон, който да чака за нея. Триста сребърни монети ми обеща един благородник на Офир за една лъскава млада бритунка от сой. Седмици прекарах, бродейки в пограничните градове като просяк за да намеря такава, която да съм убеден, че ще свърши работа. А тази е страшна!
Той отправи лигава въздушна целувка във въздуха.
— Познавам Лордове на Шем, които биха продали тайната на Кулата на Слона за да я имат — каза той и се върна към пивото си.
Някой докосна ръкава на туниката му и той обърна глава, озъбвайки се на прекъсването. Той видя висок, снажен младеж, който се бе изправил до него. Мястото на този човек в това свърталище бе като на вълк между плъховете от каналите. Евтината му туника не можеше да прикрие твърдите, източени черти на могъщото му тяло, широките тежки рамене, широките му гърди, тънкия му кръст и здравите му ръце. Кожата му бе потъмняла от слънцето, очите му бяха сини и изгарящи, кичур разбъркана кестенява коса покриваше широкото му чело. От пояса му се спускаше меч, скрит в износена ножница.
Мъжът от Кот неволно се сви, защото човекът не беше от никоя от познатите му цивилизовани раси.
— Ти спомена Кулата на Слона — каза чужденецът, изговаряйки заморските думи с чужд акцент. — Много съм слушал за тази кула. Каква е нейната тайна?
Намеренията на младежа не изглеждаха заплашителни и котиецът си възвърна смелостта благодарение на изпитото пиво и очевидното одобрение на публиката. Той се изду от важност.
— Тайната на Кулата на Слона ли? — възклика той — Та всеки глупак знае, че жрецът Яра живее там при големия брилянт, който хората наричат „Сърцето на Слона“ — това е тайната.
Варваринът смля чутото за няколко момента.
— Виждал съм кулата — каза той. — Намира се в голяма градина, над нивото на града, заобиколена от високи стени. Не съм видял пазачи. Стените изглеждат лесни за катерене. Защо още никой не е откраднал този тайнствен скъпоценен камък?
Котиецът зяпна пред простоватостта на другия, а след това избухна в унищожителен смях, към който останалите се присъединиха.
— Чуйте този езичник! — изрева той. — Щял да открадне брилянта на Яра! Чуй, момче — обърна се той надуто към другия — Предполагам, че си някакъв северен варварин…
— Аз съм цимериец — отговори чужденецът с не съвсем приятелски тон.
Отговорът и тонът не значеха нищо за котиеца. Живеейки в кралство толкова далече на юг, на границите със Шем, той познаваше северните раси смътно.
— Тогава наостри уши и попивай мъдрост, момче — каза той, насочвайки чашата си към объркания младеж. — Знай, че в Замора и особено в този град, има повече смели крадци, отколкото където и да е по света, дори в Кот. Ако някой смъртен е можел да открадне камъка, бъди сигурен, че е щял да бъде свит отдавна. Говориш за изкатерване на стените, но след като се покатериш, бързо ще ти се прииска да си останал долу. Няма пазачи в градината през нощта поради една много проста причина, искам да кажа няма пазачи хора. В наблюдателницата в долната част на кулата има въоръжени хора и дори ако минеш покрай тези, които бродят из градината през нощта, все още ще трябва да минеш и покрай войниците, защото камъкът е скрит някъде в кулата над тях.
— Но ако човек би могъл да мине през градината, — възрази цимериецът — защо да не може да стигне при камъка през горната част на кулата, избягвайки по този начин войниците?
Отново котиецът го изгледа с отворена уста.
— Я го чуйте! — извика той подигравателно — Варваринът бил орел, който ще прелети до покрития със скъпоценни камъни перваз на кулата, който е само на петдесет метра над земята и е с гладки стени, които са по-плъзгави от полирано стъкло!
Цимериецът ядно се огледа, притеснен от гръмогласния подигравателен смях, с който бе поздравена тази забележка. Той не бе видял нищо смешно в нея и беше твърде нов за цивилизацията, за да разбира неучтивостта. Цивилизованите хора бяха по-неучтиви от диваците, защото знаеха, че могат да бъдат невежливи без някой да им разцепи черепа просто така. Той беше смутен и огорчен, и без съмнение щеше да се измъкне настрани, ако котиецът не бе решил да го предизвика още.
— Е, хайде, хайде! — извика той — Разкажи на тези нещастници, които не са били нищо друго освен крадци, откакто си се пръкнал, кажи им как би откраднал камъка!
— Винаги има начин, ако се съчетае желанието със смелост — отговори цимериецът късо, засегнат.
Котиецът реши да приеме това като лична обида. Лицето му стана виолетово от яд.
— Какво! — изрева той — Позволяваш си да ни учиш на нашата работа и намекваш, че сме страхливци? Я, хайде, махай се от погледа ми! — и той блъсна със сила цимериецът.
— Значи ми се подиграваш и после вдигаш ръка срещу мен? — скръцна със зъби варваринът, избухвайки в бърза ярост и отвърна на блъскането с удар с отворена ръка, който събори мъчителя му назад върху грубо скованата маса. Пивото се разля през ръба на чашата, а котиецът изрева от яд и измъкна меча си.
— Езическо куче! — изръмжа той — Искам сърцето ти за това!
Блясна стомана и тълпата се люшна назад за да не пречи. В схватката те събориха единствената свещ и свърталището потъна в мрак, разкъсван от трясъка на събаряни скамейки, тропота на бягащи крака и единствен писък на агония, който проряза помещението като с нож. Когато свещта бе отново запалена, повечето от посетителите бяха изскочили през вратите и счупените прозорци, а останалите се бяха барикадирали зад редиците на винените бъчви и под масите. Варваринът беше изчезнал, а центърът на стаята бе пуст с изключение на разсеченото тяло на котиеца. Цимериецът, с безпогрешния инстинкт на варварин, бе убил противника в тъмнината и объркването.
Светлината на факлите и пиянският гуляй се стопяваха зад гърба на цимериецът. Той бе захвърлил разкъсаната си туника и крачеше в нощта гол, ако не се броеше набедрената му превръзка и сандалите с високо завързани връзки. Движеше се с гъвкавата лекота на огромен тигър и стоманените му мускули преливаха под кафявата му кожа.
Бе навлязъл в онази част на града, отделена за храмовете. Обграждайки го от всички страни, те блестяха под звездната светлина — снежно бели колони, златни куполи и сребърни арки — светилища на множеството Заморски богове. Не се главоболеше с мисли за тях; той знаеше, че религията на Замора, както всички неща на цивилизованите, отдавна установили се хора, бе сложна, засукана и загубила по-голямата част от първичната си същност в лабиринт на условности и ритуали. Той бе прекарал часове, клекнал в дворовете на философите, вслушвайки се в аргументите на теолози и учители и си бе тръгвал замаян, сигурен само в едно — че на всички тях им има нещо.
Неговите богове бяха прости и разбираеми: Кром им беше властелин и живееше на една висока планина, откъдето изпращаше живот или смърт. Беше безсмислено да се призовава Кром, защото той бе мрачен, див бог и мразеше слабите. Но той даряваше мъжете със смелост в битката, с воля и мощ, за да победят враговете си, което, според цимериеца, бе всичко, което би трябвало да се очаква от кой да е бог.
Обутите му в сандали крака не издаваха нито звук по блестящия паваж. Не минаваха никакви пазачи, защото дори крадците на Маул отбягваха храмовете, тъй като се знаеше, че странни неща са се случвали на нарушителите. Пред себе си той видя да се възвисява към небето Кулата на Слона. Той размишляваше защо ли е наречена така. Като че ли никой не знаеше. Той никога не бе виждал слон, но смътно разбираше, че това е огромно животно с опашки отпред и отзад. Това му бе разказал един скитащ шемит, кълнейки се, че е виждал хиляди подобни животни в страната на хирканите, но всички знаеха какви лъжци са шемитите. Както и да е, в Замора слонове нямаше.
Блещукащото тяло на кулата студено се издигаше към звездите. На слънчева светлина тя така ослепително светеше, че малко можеха да издържат на блясъка и хората разправяха, че е построена от сребро. Беше кръгла, тънка, перфектно цилиндрична, петдесет метра висока и горният ръб искреше в светлината на звездите с големите скъпоценни камъни, с които бе обсипан.
Кулата стоеше сред полюшващите се, екзотични дървета на градина, засадена високо над нивото на града. Висока стена обграждаше тази градина, а пространството пред тази стена, намиращо се на по-ниско ниво, бе заградено по подобен начин от друга стена. Не се виждаха никакви светлини; кулата изглежда, че нямаше прозорци, поне не над нивото на вътрешната стена. Само скъпоценните камъни блестяха със студен блясък под звездната светлина.
Извън по-ниската, външна стена имаше гъсти храсти. Цимериецът се прокрадна по-наблизо и застана пред бариерата, преценявайки я на око. Беше висока, но той можеше да скочи и да се вкопчи с пръсти. По нататък щеше да бъде детински лесно да се доизкатери и прехвърли през нея, а той не се съмняваше, че ще мине по същия начин и през вътрешната стена. Но се поколеба при мисълта за странните опасности, за които се говореше, че дебнат вътре. За него тези хора бяха странни и загадъчни, те не бяха като него — те даже не бяха от същата кръв, като живеещите още по на запад бритунци, немедийци, коти и акуилони, а той бе чувал за техните цивилизовани мистерии в миналото. Народът на Замора бе много древен и, от това, което бе видял, много зъл.
Той си помисли за Яра — върховния жрец, който извършваше странни магии в тази украсена със скъпоценни камъни кула и косата на цимериеца настръхна, когато си спомни за една история, разказана му от пиян паж в двора — как Яра се изсмял в лицето на един враждебно държащ се принц и поднесъл пред очите му един ярък, зъл камък, и как от дяволския камък изскочили заслепяващи лъчи, обвили принца, който изкрещял и паднал, и се свил на една малка изсушена буца, която се превърнала в черен паяк, който диво се замятал из залата, докато Яра не го смазал с пета.
Яра не излизаше често от своята кула на магията и когато го правеше, това бе за да направи магия над някой човек или народ. Кралят на Замора се страхуваше от него повече от смъртта и гледаше винаги да е пиян, защото този страх бе повече, отколкото той можеше да издържи трезвен. Яра бе много стар — векове, казваха хората и добавяха, че щял да живее вечно, заради магията на своя камък, който хората наричаха „Сърцето на Слона“, очевидно с не по-добри причини от тези, поради които наричаха неговото хранилище Кулата на Слона.
Потънал в тези мисли, цимериецът изведнък се притисна до стената. Вътре в градината някой ходеше с отмерена стъпка.
Ушите му доловиха подрънкване на стомана. Значи, все пак през градината минаваха пазачи. Цимериецът изчака за да чуе дали няма да минат още веднъж, но над тайнствената градина се бе спуснала тишина.
Накрая любопитството го надви. Леко подскачайки, той вкопчи пръсти в перваза и с една ръка се изтегли отгоре на ръба. Лежейки върху него, той погледна надолу към широкото пространство между стените. Нямаше храсти в близост до него, но непосредтвено до вътрешната стена той забеляза някакви грижливо подрязани храсталаци. Светлината на звездите падаше върху зелената морава, а накъде се чуваше ромоленето на фонтан.
Предпазливо цимериецът се спусна от вътрешната страна и изтегли меча си, оглеждайки се наоколо. Беше разтърсен от неприятното чувство да стои така незащитен под звездната светлина и леко тръгна покрай извиващата се стена, криейки се в сянката й, докато не се изравни с храстите, които бе забелязъл. Тогава, ниско приведен, бързо се затича към тях и почти се спъна в нещо, което лежеше свито в края на храсталака.
Бърз поглед наляво и надясно му показа, че няма враг — поне видим, и той се наведе да разгледа. Острото му, дори на звездната светлина, зрение му показа, че това е як мъж в сребърна броня и шлем с кръст, каквито носеше заморската кралска гвардия. Щит и копие лежаха до него и кратко взиране му разкри, че мъжът е удушен. Варваваринът неспокойно се огледа.
Той разбра, че този мъж бе чул да минава, докато стоеше скрит до стената. Бе минало кратко време, но въпреки това, някакви неизвестни ръце се бяха протегнали от тъмнината и бяха удушили войника.
Напрягайки зрението си, той забеляза, че нещо почти незабележимо се движи през храстите в близост до стената. И натам той се хвърли, държейки меча си. Като пантера прокрадваща се в мрака, той не бе издал нито звук, но въпреки това, човекът който дебнеше, го чу. Цимериецът смътно различи огромно тяло, долепено до стената и изпита облегчение, че това поне е човек. След това другият с ахване, което прозвуча като уплаха, рязко се извърна и направи движение подобно на мушкане, но отскочи видял блясъка на отразената в меча на цимериеца звездна светлина.
— Ти не си войник, — изсъска странникът накрая, — ти си крадец като мен.
— А ти кой си? — попита цимериецът шепнешком с подозрение.
— Таурус от Немедия.
Цимериецът свали меча.
— Чувал съм за тебе. Хората те наричат царя на крадците.
Нисък смях се разнесе в отговор. Турус беше висок колкото цимериеца, но по-тежък; имаше голям корем и бе дебел, но всичките му движения издаваха трудно доловим магнетизъм, който се виждаше и в проницателните очи, проблясващи с някаква жизненост даже и на звездната светлина. Беше бос и носеше намотано на ръката си тънко, здраво въже, на което имаше завързани възли през равни интервали.
— Ти кой си? — прошепна той.
— Конан, цимериец. — отговори другият — Дойдох да видя дали ще мога да открадна брилянта на Яра, който хората наричат Сърцето на Слона.
Конан почувствува, че коремът на мъжа се тресе от смях, но той не беше подигравателен.
— В името на Бел, Бога на крадците! — изсъска Таурус. — Мислех, че само аз имам смелостта да опитам това. И като си помислиш, че тези заморци се наричат крадци, ха! Конан, харесва ми куража ти. Никога досега не съм споделял приключение, но, в името на Бел, ще опитаме това заедно, ако желаеш.
— Значи ти също си дошъл за камъка?
— Разбира се. Прехвърлих стената, когато онзи бе от другата страна на градината. Скрих се в храстите. Той ме чу, или мислеше, че е чул нещо. Когато дойде насам, не беше никак трудно да мина зад него и да го сграбча за шията за да лиша глупака от живота му. Както повечето хора, той бе полусляп на тъмно. Добрият крадец трябва да има очи като котка.
— Направил си една грешка. — каза Конан.
Очите на Таурус гневно блеснаха.
— Аз? Аз, грешка? Невъзможно!
— Трябвало е да изтеглиш тялото в храстите.
— Седнал новака да учи майстора. Пазачите се сменят в полунощ. Ако мине някой да го потърси и го открие, те веднага ще изтичат при Яра за да му изпеят новината, а това ще ни даде време да избягаме. А ако не го намерят, ще тръгнат да го търсят навсякъде и ще ни сгащят.
— Прав си. — съгласи се Конан.
— Така. Сега внимателно. Губим време с тези проклети разправии. Във вътрешната градина няма пазачи — искам да кажа, пазачи хора, макар да има по-опасни часови. Те бяха онова, което дълго ме притесняваше, но накрая успях да измисля начин да ги заобиколя.
— Ами войниците от долната част на кулата?
— Старият Яра живее в помещенията над тях. По този път ще влезем и ние и, надявам се, ще минем. Ще се спуснем надолу по кулата и ще удушим стария Яра преди да е издал звук, за да ни омагьоса с някоя от проклетите си магии. Поне ще опитаме. Шансът е да се превърнем в паяк или крастава жаба срещу богатство и власт над света. Всички добри крадци трябва да умеят да рискуват.
— Ще направя онова, кето би направил всеки — каза Конан, събувайки сандалите си.
— Тогава, следвай ме — и извръщайки се, Таурус скочи, хвана се за ръба на стената и се изтегли отгоре й. Ловкостта му бе изумителна, като се имаше предвид огромното му тяло — той сякаш прелетя над зида. Конан го последва и лежейки, притиснали се към широката горна част на стената те заговориха шепнешком:
— Не виждам светлина. — промълви Конан. Долната част на кулата изглеждаше съвсем като онзи, която се виждаше извън градината — идеален, блестящ цилиндър, без видими отвори.
— Има хитро построени врати и прозорци, — отговори Таурус — но са затворени. Въздухът, който войниците дишат, идва отгоре.
Градината беше като един басейн от сенки, в който храсти и ниски, с разперени колони дървета тъмно се полюшваха под звездната светлина. С изострените си сетива Конан усещаше очакващата ги заплаха, която се носеше над градината. Той чувствуваше горещия поглед на невидими очи и долавяше тънък мирис, от който космите на тила му инстинктивно настръхваха, така както настръхва козината на ловно куче при подушване на враг.
— След мен, — прошепна Таурус — дръж се зад мен, ако ти е мил живота.
Изваждайки нещо, което приличаше на медна тръбичка от джоба си немедиецът леко скочи на моравата от вътрешната страна на стената. Конан бе близо до него с изваден меч, но Таурус го бутна зад гърба си, в близост до стената, без сам до показва желание да пристъпи напред. В позата му личеше напрегнато внимание, а погледът му, както и погледа на Конан, бе прикован върху храстите на няколко метра от тях. Храстите се помръдваха, макар бризът да бе утихнал. И изведнъж, две огромни очи светнаха над люшкащите се сенки, а зад тях блеснаха в тъмнината и други огнени точки.
— Лъвове! — прошепна Конан.
— Да. През деня ги затварят в подземието под кулата. Ето, затова няма пазачи в тази градина.
Конан бързо преброи очите.
— Пет са, а може да има и още в храстите. Всеки момент ще се нахвърлят…
— Тихо! — изсъска Таурус и се отдели от стената внимателно, сякаш стъпваше върху остриетата на бръсначи и повдигна тънката тръбичка. Ниско ръмжене се надигна иззад храстите и блестящите очи се придвижиха напред. Конан просто физически можеше да почувствува големите лигави челюсти и опашките, които шибаха кафявите тела. Въздухът се изпълни с напрежение и цимериецът стисна по-силно меча си, очаквайки атаката и стоварващата се непреодолима тежест на гигантските тела. В този момент Таурус вдигна тръбичката до устните си и силно духна.
От другия й край излетя дълга струя жълтеникав прах и образува плътен жълто-зеленикав облак, който се спусна над храстите, скривайки от тях блестящите очи.
Таурус бързо изтича обратно при стената. Конан гледаше без да разбира. Плътният облак се спусна над храстите, от които не се разнесе ното звук.
— Каква е тази мъгла? — попита неспокойно цимериецът.
— Смърт! — изсъска немедиецът. — Ако се появи вятър и я духне към нас, ще трябва да бягаме обратно през стената. Но не, няма вятър, а вече се разсейва. Изчакай, докато не изчезне изцяло. Ако вдишаш от нея, това означава смърт.
След малко във въздуха бяха останали само някакви призрачни жътеникави облачета, които скоро изчезнаха и Таурус направи на спътника си жест напред. Те се прокраднаха към храсталаците и Конан ахна. Там, в сенките, лежаха проснати пет големи кафяви тела със завинаги изгаснал огън в очите. Сладникава, гъста миризма се носеше във въздуха.
— Умряха без звук! — прошепна цимериецът. — Таурус, какъв беше този прах?
— Направен е от черен лотус, чийто цветове се полюшват в затънтените джунгли на Хитай, в които живеят само жълтоглавите жреци на Юл. Тези цветове убиват всеки, който ги помирише.
Конан приклекна до големите тела, уверявайки се, че те никому не могат да навредят. Той поклати глава; магията на екзотичните земи бе нещо тайнствено и ужасно за варварите на Севера.
— Защо да не убиеш по същия начин и войниците в кулата? — попита той.
— Защото това бе всичкият прах, който притежавах. И изобщо начинът, по който се сдобих с него, е достоен, за да ме направи най-големия крадец на света. Откраднах го от един керван на път за Стигия и го измъкнах със златотъканата му торбичка изпод навитата на кълбо змия, която го пазеше, без да я събудя. Но тръгвай, в името на Бел! Цялата нощ ли ще прахосаме в разговори?
Те леко се прокраднаха през храстите към блестящата основа на кулата и там, в пълно мълчание, Таурус разви намотаното въже, на края на което имаше здрава стоманена кука. Конан разбра плана му и не задаваше въпроси, а немедиецът хвана въжето малко под куката и го завъртя над главата си. Конан опря ухо в земята и се вслуша, но не успя да чуе нищо. Очевидно войниците не бяха заподозрели присъствието на натрапниците, които не бяха вдигнали шум, по-голям от този на нощния вятър, който полъхваше между дърветата. Но варваринът бе обхванат от странно безпокойство, може би от обгръщащата ги миризма на лъвове.
Таурус хвърли въжето с плавно движение на силната си ръка. Куката полетя във въздуха нагоре и навътре по един странен, труден за описване начин и се скри зад посипания със скъпоценни камъни перваз на горната площадка. Очевидно тя се закачи здраво за нещо, защото предпазливото подръпване, а след това и силното опъване не дадоха признак на отпускане или провлачване.
— Късмет да стане от първия път. — прошепна Таурус. — Аз…
Дивашкият инстинкт на Конан го накара рязко да се извърне, защото приближаващата ги смъртна опасност бе абсолютно безшумна. Един кратък поглед бе разкрил пред очите на цимериеца огромното светлокафяво тяло, което се издигаше към звездите, възвисявайки се над него за смъртоносен удар. Никой цивилизован човек не би могъл да се задвижи дори и с половината от скоростта на варварина. Мечът му ледено проблесна на звездната светлина подкрепен от всеки грам мускули и самообладание. В следващия момент човекът и звяра се стовариха на земята.
Изричайки тихо неразбираеми проклятия, Таурус се надвеси над купчината и видя крайниците на спътника си да мърдат, докато той се опитваше да изпълзи изпод огромната тежест, която отпуснато лежеше върху него. Един бегъл поглед показа на немедиеца, че лъвът е мъртъв с полуразцепен череп. Той хвана тялото и с негова помощ Конан го отмести встрани и се изправи ма крака, все още стискайки меча си, от който капеше кръв.
— Ранен ли си, човече? — ахна Таурус, все още смаян от изумителната бързина, с която се бе развил този епизод, при който нещата бяха висели на косъм.
— Не, в името на Кром! — отговори варваринът. — Но никога в досегашния ми неспокоен живот не съм бил така на ръба. Защо това проклето животно не изръмжа преди нападението?
— Всички неща в тази градина са особени — каза Таурус. — Лъвовете нападат тихомълком, а така е и с другите видове смърт. Хайде, ела, макар и почти да не вдигнахме шум, войниците може да са чули нещо, ако не са били заспали или не са пияни. Този звяр е бил в другата част на градината и се отървал от смъртта на цветовете на лотуса, но сигурно повече няма. Сега трябва да се изкатерим по това въже и едва ли има нужда да питам един цимериец дали може да го направи.
— Ако издържи тежестта ми. — изсумтя Конан, изтривайки меча си в тревата.
— Ще издържи три пъти моята. — отвърна Таурус — Изплетено е от косите на мъртви жени, които измъкнах от техните гробници в полунощ и е е пропито със смъртоносния сок на дървото упас, за да е яко. Ще се кача първи, а ти ме последвай веднага.
Немедиецът хвана въжето и обхващайки го с крака, започна да се катери. Правеше го като котка, противно на привидната тромавост на голямото му тяло. Цимерианецът го последва. Въжето се люлееше и въртеше, но това не пречеше на катерачите; и двамата бяха имали и по-опасни изкачвания преди. Високо над тях блестеше ръба на кулата, издавайки се малко навън, така че въжето се спускаше може би на половин метър от стената — факт, който силно подпомагаше изкачването.
Все по-нагоре се изкачваха те в пълна тишина, а светлините на града се разпръскаха все по-нашироко пред погледа им докато се издигаха и светлината на звездите все по-силно помръкваше от блясъка на камъните по издадения ръб на кулата. И ето, Таурус протегна ръка, хвана се за перваза и се изтегли през него. Конан поспря за момент на самия ръб, омаян от големите студени камъни, чийто блясък заслепяваше очите му: диаманти, рубини, смарагди, сапфири, тюркоази, лунни камъни, поставени в блетящ обков от сребро. От разстояние, техният различен блясък се сливаше в едно пулсиращо сияние, но сега, от близо те блещукаха с милион оцветени като дъгата лъчи, хипнотизирайки го с искренето си.
— Това е едно фантастично съкровище, Таурус — прошепна той, но немедиецът нетърпеливо го прекъсна:
— Хайде! Ако вземем Сърцето, тези и останалите други неща ще бъдат наши.
Конан прекрачи през искращия ръб. Площадката на върха на кулата бе малко под перваза. Тя бе плоска, изградена от някакъв тъмносин материал, примесен със злато, така че всичко това изглеждаше като един огромен сапфир, поръсен с блестящ златен прах.
В другия край на площадката имаше нещо като стая, построена на покрива. Тя беше от същия сребрист материал като стените на кулата и стените й бяха украсени с фигури, направени от по-малки скъпоценни камъни; единствената й врата бе златна, повърхността й бе на люспи, украсени с камъни, блестящи като лед.
Конан хвърли поглед към пулсиращия океан от светлини, който се простираше далече под тях и после погледна Таурус. Немедиецът изтегляше въжето си и го намотаваше. Той показа на Конан мястото, в което се бе забила куката — острият й връх бе попаднал под един огромен камък от вътрешната страна на перваза на кулата.
— Отново сме имали късмет — прошепна той. — Човек би си помислил, че общото ни тегло е трябвало да изтръгне камъка. Тръгвай след мен, истинските рискове започват сега. Намираме се в леговището на змея, но не знаем къде лежи скрит.
Като дебнещи тигри те се прокраднаха по тъмния бляскав под и спряха пред искрящата врата. С ловката си и предпазлива ръка Таурус опита да я отвори. Тя се предаде без никакво съпротивление и спътниците надзърнаха, готови за всичко. Над рамото на немедиеца Конан видя блестяща стая, стените, тавана и пода на която бяха посипани с големи, бели камъни, които ярко я осветяваха и изглеждаха като единственото й осветление. Изглеждаше, че в нея няма никакъв живот.
— Преди да си отрежем всички пътища за отстъпление, — изсъска Таурус — иди до перваза и огледай във всички посоки; ако видиш войници в градината или нещо подозрително, върни се и ми кажи. Ще те чакам вътре в тази стая.
Конан не видя особен смисъл в това и леко подозрение към спътника му се зароди в него, но направи както Таурус бе поискал. Когато се обърна, немедиецът се вмъкна през вратата и я затвори зад гърба си. Конан предпазливо отиде до ръба на площадката — на мястото, където се бяха изкачили и не забеляза никакво съмнително помръдване в смътно различаващото се море от листа долу. Той се обърна към вратата… и изведнъж от стаята се чу приглушен вик.
Цимериецът скочи напред като ужилен и в този момент блестящата врата се разтвори и на прага, в студената светлина зад него, застана Таурус. Той се олюляваше и устните му бяха полуотворени, но от гърлото му се откъсна само някакъв дрезгав звук. Хващайки се за рамката на вратата, той изскочи на покрива и падна по лице, държейки се за гърлото. Вратата зад него се затвори.
Приклекнал като пантера, Конан не можа да види нищо в стаята зад падналия немедиец в краткия момент, когато вратата бе останала отворена. Може би бе игра на светлината, но сякаш някаква сянка се бе стрелнала по блестящия под. Нищо не бе последвало Таурус извън стаята и Конан се надвеси над него.
Немедиецът гледаше нагоре и широко разтворени, изцъклени очи, в които имаше някакво скрито удивление. Ръцете му се бяха вкопчили в гърлото, устните му бяха мокри и подпухнали и изведнъж той се втвърди, а изуменият цимериец осъзна, че той е мъртъв. И той чувствуваше, че Таурус бе умрял, без да осъзнава от каква смърт. Конан впи поглед в загадъчната златна врата. В тази празна стая, между искрящите й от скъпоценни камъни стени, смъртта бе споходила принца на крадците със същата бързина и загадъчност, с която той се бе справил с лъвовете в градината долу.
Внимателно варваринът опипа с ръце полуголото тяло на мъжа, търсейки някаква рана. Но единствените следи от насилие бяха между раменете му, високо в основата на мощния му врат — три малки ранички, които изглеждаха като че ли три пирона са били забити дълбоко в плътта и са били издърпани. Ръбовете на раничките бяха черни и се усещаше лека миризма на разлагане.
„Отровни стрели?“ — помисли Конан, но в този случай те трябваше все още да бъдат забити. Предпазливо той се прокрадна към златната врата, бутна я с ръка и надзърна вътре. Стаята бе празна, обляна в студеното, пулсиращо сияние на безчислените камъни. В самия й център той видя някаква странна фигура — черен осмоъгълник, в чийто център блестяха с червен огън четири скъпоценни камъка — за разлика от бялата светлина, излъчвана от останалите. В другия край на стаята имаше друга врата, като тази, на прага на която той се намираше в момента с тази разлика, че по нея отсъствуваше мотива от люспи. От онази врата ли бе дошла смъртта? И след като бе поразила жертвата си, пак през нея ли се бе оттеглила?
Затваряйки вратата зад себе си, цимериецът пристъпи навътре в стаята. Босите му крака не издаваха никакъв звук по кристалния под. В стаята нямаше нито столове, нито маси, само три или четири копринени дивана, извезани със злато в мотив, напомнящ странни змии, а също имаше и няколко обковани в сребро махагонови сандъка. Някои от тях бяха заключени с тежки златни ключалки, а други бяха отворени, с отметнати назад капаци с резби по тях, разкривайки купища скъпоценни камъни в един безгрижен безпорядък на велоколепие пред изумените очи на цимериеца. Конан тихо изруга; той беше гледал повече богатство, отколкото бе считал, че може да има на света и главата му започна да се замайва при мисълта каква трябва да е стойността на камъка, който търсеше.
В този момент той се намираше в центъра на стаята, придвижвайки се леко приведен напред, с леко приведена глава, насочен напред меч и изведнъж смъртта нанесе удар без звук. Летящата сянка, която се стрелна по пода бе единственото предупреждение и инстинктивното му хвърляне встрани бе онова, което му спаси живота. За миг пред очите му се мярна нещо черно, космато и ужасно, което се стрелна покрай него със щракване на зъби, около които се виждаше пяна и нещо се изсипа върху голото му рамо, нещо което изгаряше като капки течен огън от ада. Отскачайки назад, с вдигнат меч, той видя как ужасното нещо се удря в пода, завърта се и се втурва към него с ужасяваща бързина — гигантски черен паяк, такъв, какъвто хората можеха да видят само в кошмарен сън.
Беше огромен като прасе; осемте му дебели, космати крака носеха великанското му туловище в устрема му напред; четирите му очи блестяха със зъл ужасяващ разум, а от зъбите му капеше отрова, която бе заредена с моментална смърт, както Конан бе разбрал по изгарящата болка в рамото си, където бе изпръскан само с няколко капки при неуспешния опит за удар от нещото. Това беше убиецът, който се бе спуснал по едно от въжетата на паяжината си от убежището си в средата на тавана върху врата на немедиеца. Какви глупаци се бяха оказали само! Да не се сетят, че горното ниво ще се охранява също така добре както и долното.
Тези мисли се стрелнаха през главата на Конан, докато чудовището нападаше. Той скочи високо във въздуха, паякът мина под него, извъртя се и нападна отново. Този път Конан отбягна атаката със скок встрани и нанесе удар като котка. Мечът му отсече един от косматите крака и отново той едва успя да се спаси, когато чудовището се насочи към него за пореден път, щракайки зловещо със зъби. Този път, създанието не продължи атаката си, а избяга по кристалния под, изкачи се по една от стените ма тавана и се поспря там за момент, злобно гледайки към него със зловещите си червени очи. След това, без предупреждение то се хвърли в пространството, изпускайки след себе си някаква лепкава сива връв.
Конан се отдръпна за да избегне носещото се към него тяло и след това внезапно приклекна в последния момент за да избегне заплитането си в летящата дебела паяжина. Той прозря намерението на чудовището и скочи към вратата, но то бе по-бързо и една лепкава нишка, хвърлена през вратата, го направи затворник. Конан не посмя да се опита да я разсече с меча си; той знаеше, че веществото на нишката ще полепне по острието и, преди да успее да го освободи, чудовището ще е забило зъбите си в гърба му.
И така започна една безнадеждна игра, в която съобразителността и бързината на човека се поставяха на изпитание пред пъклената хитрост и светкавичност на гигантския паяк. Той вече не пробягваше по пода в опит за директно нападение, нито пък се хвърляше през въздуха към него. Сега вече паякът се мяташе по тавана и стените, опитвайки се да го обвие в дългите примки на сивите, лепкави дебели нишки на паяжината си, които хвърляше с дяволска точност. Тези нишки бяха всъщност дебели като въжета и Конан разбираше, че ако се заплете в тях, дори силата на отчаянието няма да бъде достатъчна за да ги разкъса преди чудовището да е нанесло удара си.
Дяволският танц се развиваше в цялото помещение и абсолютната тишина се нарушаваше само от бързото дишане на човека, шума от бягащите му по пода боси крака и кастанетното потракване на чудовищните челюсти на съществото. Сивите въжета лежаха навити по пода, провисваха по стените, обвиваха се около сандъците и се спускаха като някакви тъмни гирлянди от покрития със скъпоценни камъни таван. Бързите очи и мускули на Конан до момента го спасяваха, макар че лепкавите нишки минаваха понякога толкова близко до него, че одраскваха голата му кожа. Той знаеше, че не може вечно да ги избягва; трябваше не само да следи да не се докосва до провисналите от тавана нишки, но и да следи къде стъпва, за да не се спъне в примките, навити по пода. Рано или късно някоя от тях щеше да го обхване като прегръдката на питон и тогава, увит като пашкул, той щеше да бъде оставен на милостта на чудовището.
Паякът за сетен път пробяга по пода на стаята, изпускайки след себе си сивото въже. Конан подскочи високо, прескачайки един от диваните; паякът с рязка смяна на посоката се изкачи по една от стените и въжето се вдигна от пода като живо, следвайки посоката на движение на паяка и усуквайки се около глезена на цимериеца. Конан успя да се запази с ръце в падането си, трескаво дърпайки паяжината, която го задържаше като еластично менгеме или като примката на питон. Косматият дявол се спускаше от стената за да довърши пленника си. Ужилен от мисълта за онова, което предстоеше да се случи, Конан сграбчи един от сандъците със скъпоценни камъни и го захвърли със всичката си сила към паяка. Масивният снаряд улучи целта си точно в центъра между многото черни крака, разбивайки се в стената с някакъв глух влудяващ трясък. Кръв и зеленикава слуз се пръснаха във всички посоки, а смазаното тяло падна на пода заедно с разпукания от удара сандък със скъпоценни камъни. Безформената маса лежеше в блестящ куп от камъни, които наполовина я покриваха; косматите крака безцелно се движеха, а умиращите очи светеха с червен отблясък измежду примигващите скъпоценности.
Конан яростно се огледа, но друга твар не се появи и той се захвана да се освободи от паяжината. Веществото се бе здраво залепило за глезена и ръцете му, но накрая той се измъкна и вземайки меча си от пода се отправи подбирайки път между сивите примки към вътрешната врата. Какви ли ужаси се намираха зад нея, той нямаше представа. Кръвта на цимериеца кипеше и след като бе стигнал дотук и бе преодолял толкова опасности, той бе твърдо решен да стигне до мрачния финал на приключението, какъвто и да бъдеше той. И той чувствуваше, че камъкът, който търсеше не бе измежду многото така небрежно пръснати в блестящата стая.
Разчиствайки паяжината, която бе блокирала вратата, той установи, че тя, както и другата, не бе заключена. Той се питаше дали войниците, които се намираха някъде долу, все още не знаеха за неговото присъствие. Все пак, той се намираше високо над тях, а и ако се вярваше на слуховете, войниците трябва да бяха свикнали със странните шумове, които чуваха над главите си — зловещи звуци, писъци на агония и ужас.
В главата му се въртеше мисълта за Яра и когато отвори златната врата, той съвсем не бе спокоен. Пред себе си видя само сребърни стъпала, водещи надолу, слабо осветени по неизвестен за него начин. И надолу по тези стъпала започна да се спуска той, стискайки меча в ръка. Не чуваше никакъв звук и след малко стигна до врата от слонова кост, с инкрустирани в нея кристали на хематит. Вслуша се, но не долови нищо отвътре, само тънка струйка дим се просмукваше лениво изпод вратата, която донасяше някакъв любопитна екзотична миризма, непозната за Конан. Зад него, сребърната стълба се извиваше надолу, загубвайки се в тъмнината и от този сенчест кладенец не се дочуваше нищо — Конан имаше неестественото усещане, че е сам в една кула, обитавана само от призраци и фантоми.
Предпазливо той бутна вратата ос слонова кост и тя безшумно се отвори навътре. Стоейки на преливащият в различни светлини праг, Конан гледаше като вълк в странно обкръжение, готов да се бие или да избяга веднага. Пред погледа му се разкриваше голяма стая с куполо-образен златен таван; стените бяха от зелен нефрит, подът от слонова кост, покрит донякъде с черни килими. Дим и екзотична миризма на благовония се издигаха от мангал, поставен на златен триножник, а зад него в някакво мраморно ложе седеше идол. Конан гледаше поразен: съществото имаше тялото на човек — голо и зелено, но главата му бе като видение от кошмар на луд. Прекалено голяма за човешко тяло, в нея нямаше нищо човешко. Конан виждаше широките, разширяващи се навън уши и извитият хобот, от двете страни на който имаше бели бивни, завършващи с кръгли златни топки. Очите бяха затворени, сякаш нещото спеше.
Това, значи, бе причината за наименованието — Кула на Слона. Защото главата на нещото беше същата като на животните, описани му от скитника-шемит. Това бе Богът на Яра; къде другаде можеше да бъде камъка, освен скрит в идола, след като името му беше Сърцето на Слона?
Конан се приближи, с очи приковани в неподвижния идол, но в този момент очите му неочаквано се отвориха! Цимериецът замръзна на място. Това не бе предмет — това бе живо същество и Конан бе затворен в стаята заедно с него!
Това, че той не избухна в ярост да убива, можеше да се обясни само с всепоглъщащия го ужас, ужас, който го бе парализирал в позата, която бе заел. Един цивилизован човек в неговата ситуация би потърсил съмнително успокоение чрез заключението, че се е побъркал; на Конан обаче не мина мисълта, че може да се усъмни в сетивата си. Той знаеше, че стои очи в очи в демон от света на Древните и тази увереност го бе лишила от всичко, на което бе способен с изключение на това да вижда.
Хоботът на ужасното нещо бе вдигнат като че ли душеше нещо, а очите като топази гледаха без да виждат и Конан осъзна, че чудовището е сляпо. С тази мисъл замръзналите му нерви се отпуснаха и той започна тихо да се прокрадва към вратата. Но създанието го бе чуло. Чувствителният хобот се протегна към него и Конан отново замръзна, когато съществото заговори с един странен, заекващ глас, който не променяше нито височината, нито тембъра си. Цимериецът разбра, че тези челюсти никога не са били предназначени за произнасяне на човешка реч.
— Кой е тук? Върна се за да ме измъчваш отново ли, Яра? Никога ли няма да свършиш? О, Яг-Коша, няма ли край на агонията?
Сълзи потелоха от невиждащите очи и погледът на Конан се отклони към крайниците, които лежаха проснати на мраморното ложе. И той разбра, че чудовището няма да стане и да го нападне. Той разпозна белезите от разпъване и живите рани от изгаряне, и колкото и да бе загрубял, той стоеше поразен пред гледката на обезформените израстъци, които, казваше му разумът, някога са били крайници, така стройни, както неговите. И изведнъж, целият му страх и отвращение го напуснаха, за да се сменят от едно чувство на съжаление. Какво е било това същество по-рано Конан не можеше да знае, но свидетелствата за неговото страдание бяха така ужасни и така покъртителни, че някаква странна и болезнена тъга обхвана Конан, без той да знае защо. Той просто чувствуваше, че е свидетел на една космическа трагедия и той се сви от срам, като че ли вината на цяла раса бе стоварена на раменете му.
— Не съм Яра — каза той. — Аз съм само крадец. Няма да ти причиня нищо лошо.
— Приближи се за да мога да те докосна — каза на пресекулки съществото и Конан без страх се приближи, забравил за меча в ръката си. Чувствителният хобот се протегна и опипа лицето и раменете му, по същия начин, по който пипнешком се ориентира слепеца, а докосването му бе леко като ръката на момиче.
— Ти не си расата дяволи, към която принадлежи Яра — въздъхна създанието. — Строгата, чиста пламенност на пустоша те е белязала. Познавам твоя народ отдавна, от времената в далечното минало, когато вие се наричахте другояче и един друг свят издигаше високите си кули към звездите. По пръстите ти има кръб.
— От един паяк в стаята на върха и един лъв в градината — прошепна Конан.
— Убил си също и човек тази нощ. — отговори съществото — А има и смърт в кулата над нас, чувствам… знам.
— Да — прошепна Конан — Принцът на всички крадци лежи там мъртъв, ухапан от една твар.
— Така… значи така! — странният нечовешки глас се повиши като в песнопение. — Убийство в таверната и убийство на покрива — знам, чувствувам. И третото ще направи магията, за която Яра даже не си е помислял — о, магията на избавлението, зелени Богове на Яг!
И отново потекоха сълзи, докато измъченото тяло се полюшваше в спазъма на сменящите се емоции. Конан наблюдаваше озадачен.
Конвулсиите престанаха; нежните, невиждащи очи се обърнаха към Конан и хобота направи приканващо движение.
— О, човеко, изслушай ме. — каза странното създание — За теб аз съм неприятен и чудовищен, нали? Не, не отговаряй, знам. Но и ти би ми изглеждал странен, ако можех да те видя. Има много светове освен тази Земя и животът има много форми. Аз не съм нито бог, нито демон, а съм от плът и кръв като тебе, макар и състава да е различен, а и да сме отлети в различни калъпи. Аз съм нного стар, О, човеко, от земите на пустоша; много, много отдавна аз пристигнах на тази планета заедно с други от моя свят, от света на зелената планета Яг, която се върти в една далечните покрайнини на тази Вселена. Ние прелетяхме през пространството на могъщи криле, които ни пренасяха през космоса по-бързо от светлината, защото бяхме воювали с кралете на Яг, бяхме победени и бяхме прокудени. Но никога не можехме да се върнем, защото на Земята крилете паднаха от раменете ни. Тук ние заживяхме встрани от земния живот. Водихме войни със странните и ужасни форми на живот, които тогава бродеха по света и накрая от нас започнаха да се плашат, така че бяхме оставени на мира в мрачните джунгли на Изтока, където живеехме.
Видяхме как маймуните стават човеци, които построиха сияйните градове на Валузия, Камелия, Комория и други след тях. Видяхме как те падат под ударите на езичниците атланти, пикти и лемурийци. Видяхме как океанът се надига и поглъща Атлантида и Лемурия, островите на пиктите и градовете на цивилизацията. Видяхме как оцелелите от царствата изграждат своята империя на каменната епоха и падат в руините, сплели се в кръвопролитни войни. Видяхме пиктите да се превръщат в диваци, а атлантите да стават отново маймуни. Видяхме нови диваци да се насочват на юг в победоносни вълни идващи от Арктическия кръг, за да изградят една нова цивилизация, с нови кралства, наричани Немедия, Кот и Акуилония и други като тях.
Видяхме твоя народ да се надига под ново име от джунглите на маймуните, в които атлантите се бяха превърнали. Видяхме наследниците на лемурийците, които бяха оцелели след катаклизма да се насочват назапад като хиркани. И видяхме тази раса на дяволи, наследници на древната цивилизация, която е била и преди атлантите, отново да изграждат култура и мощ — в това проклето кралство Замора.
Видяхме всичко това, нито помагайки, нито пречейки на неотменимия космически закон и един по един умирахме, защото ние от Яг не сме безсмъртни, макар нашия живит да е като живота на планетите и съзвездията. Накрая останах сам, мечтаейки за старите времена, когато в разрушените храмове на загубения из джунглата Хитай, бях боготворен от една древна жълтокожа раса. Тогава се появи Яра, който знаеше неща от времената на варваризма, още преди потъването на Атлантида.
Най-напред той лежеше в краката ми и попиваше мъдрост. Но не бе доволен от онова, което го учех, защото това бе бяла магия, а той търсеше познанието на злото, за да може да поробва крале и да засища зловещите си амбиции. Не исках да му разкрия нищо от ужасните тайни, до които бях получил достъп, без да ги търся, в течение на хилядолетия.
Но неговата мъдрост се оказа по-дълбока, отколкото мислех; с коварство, научено в тъмните гробници на мрачната Стигия, той ме измами да му разкрия тайна, която нямах намерение да издавам и обръщайки собствената ми сила срещу мен, той ме направи свой роб.
Той ме изведе от затънтените джунгли на Хитай, където сиви маймуни танцуваха под свирките на жълтите жреци и където олтарите пред мен се огъваха от дарове в плодове и вино. Вече не бях Бог за един мил народ от джунглата — бях роб на дявол в чивешко тяло.
Отново невиждащите очи пророниха сълзи.
— Той ме затвори в тази кула, която по негова заповед му издигнах за една нощ. Чрез изтезания с разпъване и огън той се превърна в мой господар, както и чрез странни, неземни мъчения, които не би могъл да разбереш. В агонията си аз отдавна бих си отнел живота, ако можех. Но той ме държеше жив — обезобразен, ослепен и прекършен — за да изпълнявам онова, което желае. И в продължение на триста години аз правя това, което той желае, правя го от това мраморно ложе, почерняйки душата си с космически грехове и опетнявайки мъдростта си с престъпления, просто защото нямам друг избор. Но не е успял да изтръгне от мен всичките ми древни секрети и последния ми дар за него ще бъде магията на Кръвта и Брилянта. Защото чувствувам, че наближава края. Ти си ръката на Съдбата. Моля те, вземи камъка, който ще намериш на онзи олтар.
Конан се обърна към посочения му олтар от злато и слонова кост и взе един голям кръгъл скъпоценен камък, чист ярко-червен кристал и разбра, че това е Сърцето на Слона.
— А сега, великата магия, могъщата магия, такава каквато Земята не е виждала по-рано и няма да види в бъдеще дори и след милион милиона хилядолетия. Ще я извърша със собствената си кръв, кръв — родена на великата гръд на Яг, който спи някъде далече в безкрая на Пространството.
Вземи меча си, човеко, и извади сърцето ми, а след това го стисни така, че кръвта да прокапе по червения камък. След това, слез по стълбището и влез в стаята от абанос, където Яра спи обвит в злите сънища на Лотуса. Произнеси името му и той ще се събуди. След това постави камъка пред него и кажи: „Яг-коша ти изпраща един последен дар и една последна магия“.
След това бързо напусни кулата и не се бой, пътят ти ще е чист. Животът на този човек не е живот на Яг, нито пък човешката смърт е като смъртта на Яг. Нека се освободя от тази клетка на смазана, сляпа плът и аз пак ще бъда Йога на Яг, коронясан и сияен, с криле за да полетя, и крака за да танцувам, и очи за да виждам, и ръце за да пипам.
Неуверено Конан се приближи и Яг-коша или Йога, сякаш усещайки неувереността му, показа къде трябва да бъде нанесен удара. Конан стисна зъби и заби меча си дълбоко. Кръв обля меча и ръката му и чудовището конвулсивно потръпна, след което се отпусна в покой. Сигурен, че животът си е отишъл или поне живота, както той го разбираше, Конан се захвана с ужасната си задача и доста бързо извади нещо, което чувствуваше, че е сърцето на странното същество, макар то да се различаваше по един любопитен начин от всичко подобно, което бе виждал преди. Държейки все още пулсиращия орган над блестящия камък, той го стисна с двете си ръце и струя кръв потече върху камъка. За негова изненада, тя не се стече, а попи в брилянта, както водата попива в гъба.
Държейки предпазливо скъпоценния камък, той излезе от фантастичното помещение и се озова отново на сребърното стълбище. Не се обърна назад; той инстинктивно чувствуваше, че някаква трансформация става в тялото на мраморното ложе, а и допълнително усещаше, че това е нещо, което не е предназначено за човешките очи.
Той затвори вратата от слонова кост зад себе си и без колебание се спусна по сребърните стъпала. Не му мина мисълта да не се подчини на дадените му инструкции. Спря пред една абаносова врата, в центъра на която имаше хилещ се сребърен череп и я отвори. Стаята пред него бече от абанос и черен мрамор, и той видя висока, слаба фигура, полегнала на диван, застлан с черна коприна. Пред него лежеше Яра, жреца и магьосника, чийто очи беха отворени и разширени от изпаренията на жълтия лотус, очи, виждащи надалече, като че ли приковани в незнайни бездни и черни пропасти, зад пределите на човешкото знание.
— Яра! — каза Конан както съдия, произнасящ присъда. — Събуди се!
Очите незабавно се проясниха и станаха студени и жестоки като на лешояд. Високата, облечена в коприна фигура се изправи и се извиси заплашително над цимериеца.
— Куче! — гласът му бе като съскане на кобра. — Какво правиш тук?
Конан постави брилянта върху широката абаносова маса.
— Онзи, който изпраща този камък ми заповяда да кажа: „Яг-коша ти изпраща един последен дар и една последна магия“.
Яра отскочи и тъмното му лице посивя. Брилянтът вече не беше кристално прозрачен; в мрачните му дълбини пулсираха и странни димни кълбета с променящ се цвят минават по повърхността му. Като привлечен от някаква хипнотична сила, Яра се наведе над масата и хвана камъка в ръце, гледайки в забулените му вътрешности, сякаш това бе магнит, който изтегля треперещата му душа от тялото. И докато гледаше, на Конан се стори, че зрението му изневерява. Защото когато Яра бе станал от дивана, жрецът му се бе видял гигантски висок, а сега той виждаше, че главата на Яра не би могла да стигне и до раменете му. Той примигна изумен и за първи път тази нощ се усъмни в сетивата си. И тогава, със шок, Конан осъзна, че жрецът се смалява пред погледа му.
Сякаш отстрани той наблюдаваше така както човек наблюдава представление; потопен в в усещането на някаква завладяваща нереалност цимериецът вече не бе уверен в това кой е самият той; разбираше само, че е свидетел на външните прояви на невероятни сили, далече надхвърлящи способността му га ги разбере.
Сега Яра вече бе колкото дете, малко по-късно като бебе той пълзеше по масата, все още държейки брилянта. Едва сега магьосникът бе разбрал съдбата си и скочи, пускайки брилянта. Но продължаваше да се смалява и Конан видя една нищожно малка фигурка да тича в диво объркване по абаносовата маса, размахвайки малките си ръце и крещейки с глас като писукането на насекомо.
Вече се бе смалил толкова, че брилянтът се възвисяваше над него като хълм и Конан го видя да закрива очите си с ръце сякаш да се запази от блясъка, и как залита като човек, загубил разсъдъка си. Конан усети, че някаква незрима, магнетична сила притегля Яра към камъка. Три пъти той го обиколи в стесняващи се кръгове и три пъти се опита да се извърне и да избяга настрани по масата и изведнъж, с писък, който леко отекна в ушите на наблюдателя, жрецът хвърли ръце във въздуха и се затича направо към ярко блестящата сфера.
Навеждайки се близо до камъка, Конан видя как Яра се изкачва по нянакъв невъзможен начин по гладката, извиваща се повърхност; все едно че човек се качваше по стъклена планина. И ето, жрецът се намираше на върха, продължавайки да държи ръцете си във въздуха, извиквайки имената на нечисти сили, които само боговете познават. Изведнъж, той потъна в самото сърце на брилянта, както човек потъва в морето и Конан видя как димните вълни се затвориха над главата му. Малко след това Конан го видя в аленото сърце на брилянта, който отново бе възвърнал кристалната си прозрачност, така както чoвек вижда нещо отдалече — смален от разстоянието. А в сърцето се появи зелена, блестяща, крилата фигура с тяло на човек и глава на слон — вече не сляпа и не осакатена. Яра отново хвърли ръце във въздуха и побягна, сякаш бягаше луд, а по петите му се хвърли отмъстителя. Неочаквано, като пукване на мехур, великолепният брилянт изчезна и огнено избухване с всички цветове на дъгата и абаносовата маса се оказа празна, така празна, досещаше се някак Конан, както бе празно мраморното ложе в стаята над него, където бе лежало тялото на това странно транс-космическо същество, нарекло се Яг-коша и Йога.
Цимериецът се извърна и побягна от стята, надолу по сребърните стъпала. Толкова бе замаян той, че даже не помисли да избяга обратно по пътя, по който бе влязъл. Надолу по извиващия се, сенчест сребърен кладенец тичаше той и накрая се озова в едно голямо помещение в основата на блестящата кула. Там той се спря за момент — бе влязъл в стаята на войниците. Той зърна сребърните им ризници, покритите със скъпоценни камъни дръжки на мечовете им. Тя седяха отпуснати покрай масата с пера, печално поклащащи се над шлемовете на главите им, които бяха паднали между зарове, а на изцапания с разлято вино под, се търкаляха паднали чаши. И той разбра, че те са мъртви. Бе дадено обещание и то бе думата бе спазена; дали магия или вълшебство или махване на огромни зелени крила бяха укротили пируващите, Конан не знаеше, но пътят пред него бе чист. Една сребърна врата стоеше отворена и през нея надничаше дрезгавата светлина на зората.
Цимериецът излезе в зелената градина и когато утринният бриз го полъхна със студения аромат на екзотични растения, той трепна като човек, който се събужда. Обърна се назад неуверено за да изгледа загадъчната кула, която току-шо бе напуснал. Дали беше омагьосан? И докато гледаше, той видя как блестящата кула, поклащайки се на аления фон на зората с инкрустирания си перваз на върха, светещ в проясняващото се небе, се сгромолясва, разпадайки се на искрящи парчета.
Насищайки се на Града на Крадците (и обратно), Конан броди на запад към стoлицата на Замора — Шадизар, града на злото. Той се надява, че тук плячката може да е по-голяма. И известно време той, действително, се представя по-успешно като крадец, отколкото в Аренджун, макар жените на Шадизар бързо да го го освобождават от откраднатото, посвещавайки го в замяна в изкуството на любовта. Слухове за съкровище го насочват към намиращите се в съседство руини на древния Ларша, където той отива, изпреварвайки с малко отряда войници, изпратен за да го арестува.
* * *
Клисурата бе мрачна, макар залязващото слънце да бе украсило западния хоризонт с пръстен от оранжево, жълто и зелено. На фона на този цветен пръстен острото око все още можеше да различи черните силуети на куполите на Шадизар — Града на Злото, града на тъмнокосите жени и кулите с покрити в паяжини мистерии — столицата на Замора.
Със сгъстяването на здрача започнаха да се появяват първите звезди. Като в отговор на този сигнал, далечните кубета и куполи се осветиха от светлини. Но докато светлината на звездите бе бледа и слаба, онази в прозорците на Шадизар бе страстно кехлибарена, подсказвайки за отвратителни дела.
Като се изключи цвърченето на нощните насекомите, клисурата бе спокойна. Но, неочаквано, тишината бе нарушена от шум на движеши се хора. Нагоре по склоновете на клисурата се изкачваше отряд заморски войници — петима със стоманени шлемове и кожени якета, обшити с бронзови копчета, предвождани от офицер в лъскава бронзова кираса и шлем, украсен с гребен от конска опашка. Бронзовите им крака си пробиваха път през високата буйна трева, която покриваше дъното на клусарата. Трима от войниците носеха лъкове, двама — копия, и всички имаха къси мечове в ножници и щитове, преметнати през гръб. Офицерът беше въоръжен с дълъг меч и кинжал.
Един от войниците тихо каза:
— Ако заловим този Конан жив, какво ще му направят?
— Ще го изпратят в Йезуд, за да нахрани Бога-паяк, това мога да гарантирам — отвърна му друг. — Въпросът е, ще останем ли живи, за да си получим обещаната награда?
— Да не би да се страхуваш от него? — попита трети.
— Аз ли? — изсумтя вторият. — Не ме е страх от нищо, даже и от самата смърт. Въпросът е чия смърт? Този крадец не е цивилизован мъж, а див варварин със сила за десетима. Така че отидох в съда да си направя завещанието…
— Радостно е да знаеш, че наследниците ти ще получат наградата. — каза друг — Защо не се сетих и аз?
— О, — обади се отново първият, който беше заговорил — ще измислят нещо, за да не ни дадат тази награда, дори и да заловим мошеника.
— Обещана е лично от префекта. — каза някой — Богатите търговци и благородниците, които Конан ограбваше, събраха парите. Видях ги — една торба, толкова тежка със златото, че един човек трудно би могъл да я повдигне сам. След цялата тази олелия, няма да посмеят да не си удържат на думата.
— А ако не го хванем? — каза вторият — Говореше се нещо, че ще заплатим с главите си. — Говорещият повиши глас — Капитан Нестор! Какво беше онова за главите ни…
— Дръжте си езиците, вие там! — сряза го офицерът. — Чувате се чак в Аренджун. Ако Конан е наблизо, вече е предупреден. Спрете да бърборите и се опитайте да се движите, без да дрънчите толкова силно.
Офицерът бе широкоплещест мъж на среден ръст и здраво тяло; на дневна светлина очите му бяха сиви, а косата му светло кестенява, и леко прошарена. Той беше гъндъреец, от най-северната провинция на Акуилония, намираща се на две хиляди и петстотин километра на запад. Задачата му — да залови Конан жив или мъртъв, го безпокоеше. Префектът го бе предупредил, че ако се провали, може да очаква тежко наказание — може би дори ешафода на палача. Самият крал бе поискал престъпника да бъде заловен, а кралят на Замора не се церемонеше много със слугите, които се проваляха в мисиите си. Информация от подземния свят бе разкрила, че Конан е бил видян да се насочва към тази клисура по-рано същия ден и командирът на Нестор бързо го бе изпратил начело на онези войници, които можеха да се намерят в бараките на казармата.
Нестор нямаше особено доверие във войниците, които го следваха. Считаше ги за самохвалковци, които ще избягат пред лицето на опасността, оставяйки го да се изправи сам срещу варварина. Но, макар гъндърееца да бе смел човек, той не се заблуждаваше в шансовете си срещу този свиреп, млад, див гигант. Бронята му щеше да му даде само незначително предимство.
С притъмняването на небето на запад здрачът се сгъстяваше и склоновете на клисурата започнаха да стават по-тесни, по-стръмни и поскалисти. Зад Нестор, мъжете започнаха отново да мърморят:
— Бих искал да не съм тук. Този път води към развалините на Ларша-прокълнатия, където се крият духовете на древните за да погълнат минаващите. И в този град, казват, се намирала Залата на Мъртъвците…
— Млъквайте! — изръмжа Нестор, обръщяйки глава. — Ако…
В този момент той се спъна във въже от сурова кожа, което бе опъната напреко на пътеката и падна, просвайки се в тревата. Чу се свистенето на отпускащ се клон от мястото, в което е бил заклещен и въжето се отпусна.
С нисък тътен, грамада скали полетя надолу по левия склон. Нестор се изправи на крака и в веднага бе ударен от камък, колкото главата на човек, в средата на нагръдника, който отново го свали на земята. Друг камък събори шлема от главата му, а междувременно помалки го удряха по крайниците.
Зад гърба му се разнесе писък от много гърла и тропота на камък в метал. И настана тишина.
Нестор се изправи отново с мъка на крака, изкашля праха от дробовете си и се извърна, за да види сполетялото ги нещастие. На няколко крачки зад него свлеклите се скали блокираха клисурата от склон до склон. Той се приближи и видя стърчащи от грамадата крак и ръка. Извика, но никой не се обади. Когато докосна стърчащите крайници, те бяха безжизнени. Свличането, задействувано от опъването на въжето, бе унищожило целия му отряд.
Нестор сви и разпъна ставите си за да разбере в каква степен е пострадал. Нямаше счупени кости, макар нагръдникът му да бе вдлъбнат и да имаше натъртвания. Кипейки от гняв, той откри шлема си и пое сам по пътеката. Не стига, че не бе съумял да намери крадеца, но трябваше да признае, че е загубил хората си. Съзнанието му рисуваше картината на бавна и болезнена смърт. Единственият му шанс сега бе да се върне с Конан… или поне с главата му.
С меч в ръка, Нестор крачеше по безкрайните виещи се пътеки на клисурата. Светлината от небето идваше от изгряващата луна, малко след пълнолуние. Той напрегна зрението си, очаквайки варваринът да скочи върху него иззад всеки завой в дефилето.
Клисурата като че ли ставаше по-плитка и склоновете — не така стръмни. Появиха се дерета от двете страни, а дъното стана каменисто и неравно, принуждавайки Нестор да прескача скали и ниски храсти. Накрая клисурата свърши. Изкачвайки се на едно ниско възвишение, гъндъреецът се озова на края на издигнато плато, заобиколено от далечните планини. На разстояние изстрел с лък пред него, осветени от луната като бели кости, се издигаха стените на Ларша. Огромен портал се виждаше точно пред него. Времето бе разяло стените и над тях се издигаха полуразрушени покриви и кули.
Нестор поспря. За Ларша се твърдеше, че е безкрайно стар. Съгласно легендите, той идваше от времената на Катаклизма, когато жемрите — предшественици на Заморците, бяха построили остров на полу-цивилизацията в морето на ваваризма.
По пазарите на Шадизар можеха да се чуят разкази за смъртта, която дебне в тези руини. Доколкото Нестор знаеше, не се бе върнал нито един от многото мъже, които бяха обезпокоявали руините, търсейки съкровището, за което се говореше, че е скрито тук. Никой не знаеше как изглежда опасността, защото нямаше оцелели, които да разкажат.
Преди десет години Крал Тридат бе изпратил посред бял ден полк от най-смелите си войници в града, докато самият крал чакаше извън стените. Бяха се чули писъци и тропот от бягащи крака и после… нищо. Хората, които бяха чакали навън и, по необходимост, Тридат, бяха избягали. Това бе последният опит да се разгадае загадката на Ларша със сила.
Макар Нестор да притежаваше обикновената за един наемник жажда за богатство, той не се хвърляше безогледно напред. Годините, прекарани като войник в кралствата между Замора и родните му земи, го бяха научили на предпазливост. И докато беше спрял, претегляйки опасностите на възможните алтернативи, погледът му попадна върху нещо, което го накара да замръзне.
Близо до стената той различи фигурата на мъж, който се прокрадваше към портала. Макар мъжът да се намираше доста далече за да разпознае лицето му, походката като на пантера не можеше да бъде сбъркана. Конан!
Изпълнен със задушаваща го ярост, Нестор тръгна напред. Той придържаше с ръка ножницата си, за да не дрънчи. Но колкото и тихо да се придвижваше, острият слух на варварина го предупреди. Конан се извърна и мечът му изсвистя, изтеглен от ножницата. Но забелязвайки, че го преследва само един враг, Конан не помръдна.
Приближаващият се Нестор вече започна да различава подробностите. Конан бе висок доста над метър и осемдесет и изтънялата му туника не можеше да скрие твърдите линии на могъщите му мишци. Кожена торба висеше на ремък през рамото му.
Лицето му бе младо, с квадратна грива от гъста черна коса, а изражението бе решително.
Без да бъде промълвена нито дума, Нестор поспря за да си поеме дъх и да отметне плаща си встрани и в този момент Конан се хвърли върху по-възрастния от него мъж.
Двата меча просветнаха като светкавици под лунната светлина и ударът на остриетата разчупи гробната тишина. Нестор бе по-опитният боец, но височината и заслепяващата скорост на другия ликвидираха това предимство. Атаката на Конан бе проста и неудържима като ураган. Парирайки ударите с умение, Нестор бе отблъснат назад, стъпка след стъпка. Той внимателно наблюдаваше противника си, очаквайки атаката му да загуби бързината си макар и поради умора. Но Конан като че ли не знаеше какво е това умора.
Със замах в обратна посока Нестор разсече туниката на Конан над гърдите му, но не засегна кожата. Със светкавичен контраудар острието на Конан се отрази от нагръдника на Нестор, оставяйки дълбока бразда.
Докато Нестор отстъпваше крачка след крачка пред следващата настойчива атака, един камък поддаде под крака му. Конан бе насочил разсичащ удар към шията на гъндърееца. Ако бе попаднал както бе замислен, главата на Нестор щеше да хвръкне от раменете му, но тъй като се бе спънал, ударът попадна в украсения шлем. Мечът извънтя, заби се в желязото и Нестор падна на земята.
Дишайки дълбоко, Конан пристъпи напред с готов меч. Преследвачът му лежеше неподвижен и от разсечения шлем течеше струйка кръв. Младежката увереност в силата на ударите му казваше на Конан, че е убил противника си. Той прибра меча си в ножницата и се извърна към града на древните.
Цимериецът се приближи до портала. Той се състоеше от две големи крила, двойно по-високи от човек, сковани от греди с дебелина една стъпка и обковани с бронзови плочи. Конан с усилие натисна едно от крилата, но без резултат. Той изтегли меча си и удари с главата на ефеса. От това как вратата поддаде, Конан се досети, че дървото е изгнило. Бронзовите плочи все пак бяха твърде дебели, за да могат да се разсекат без да се повреди ръба на острието. Но имаше по-лесен начин.
На тридесет крачки от портала, стената се бе срутила така, че най-ниската й точка бе на по-малко от шест метра от земята. В същото време, купчината зидария в основата на стената стигаше до два-два и половина метра под ръба на дупката.
Конан се упъти към порутената част, отстъпи няколко крачки и се затича напред. Той изкачи полегатата страна на купа отломъци, отскочи високо и се хвана за ръба на отвора. Силно дръпване, прехвърляне и Конан бе върху ръба, без да обръща внимание на ожулванията. Той огледа града под него.
От вътрешната част на стената имаше празно пространство, където в продължение на векове растителният свят бе водил война с древния паваж. Плочите бяха натрошени и някои обърнати. Между тях си бяха пробили път трева, плевели и няколко ниски дръвчета.
Отвъд това пространство лежаха руините на един от бедняшките квартали. Тук едноетажните къщурки от кирпичени тухли се бяха превърнали в обикновени купове боклук. Зад тях, осветени от лунната светлина, Конан различаваше по-добре запазени каменни сгради — храмове, палати, къщи на благородници и на богати търговци. И както около болшинството древни руини, и тук над изоставения град се бе спуснала атмосферата на зла прокоба.
Вслушвайки се, Конан погледна наляво и надясно. Никакво движение. Единственият звук бе свиркането на щурците.
Конан също бе чувал за проклятието, което витаеше над Ларша. Макар че свръхестественото събуждаше панически, атавистичен страх във варварската му душа, той си вдъхваше кураж от мисълта, че когато едно свръхестествено същество приеме материална форма, то може да бъде ранено или убито както всеки земен човек или чудовище. И той не бе стигнал дотук за да може човек, звяр или демон да му проречи да се опита да намери съкровището.
Преданията разказваха, че приказното съкровище лежи в кралския дворец. Стискайки поставния в ножницата меч с лявата си ръка, младият крадец скочи от вътрешната страна на срутената стена. Миг по-късно, той вече вървеше по кривуличещите улици към центъра на града. Шумът, който правеше, бе като на движеща се сянка.
От всички страни го заобикаляха руини. Тук-там фасадата на някоя къща се бе срутила към улицата и Конан трябваше да заобикаля или да се катери през купища натрошени тухли и мрамор. Лунният сърп вече бе високо в небето, хвърляйки над развалините зловещата си светлина. Вдясно от цимериеца се издигаше полусрутен храм, но с запазена колонада, задържана от четири масивни мраморни колони. По края на покрива редица мраморни орнаментирани водоливници се вглеждаше надолу — фигурите им бяха статуи на чудовища от отминалите времена, полудемони и полузверове.
Конан се мъчеше да си спомни онези откъслеци от легендата, чути във винарните на Маул, които се отнасяха до изоставянето на Ларша. Споменаваше се за проклятие, изпратено от разгневен бог преди много векове, като възмездие за дела, толкова отвратителни, че пред тях престъпленията и пороците на Шадизар изглеждаха като добродетели.
Той отново се насочи към центъра на града, но сега забеляза нещо особено. Сандалите му лепнеха към натрошения паваж, сякаш той бе покрит с топъл катран. Токовете издаваха всмукващ звук, когато той вдигаше крак. Той спря и опипа земята.
Тя бе покрита с някакво безцветно, лепкаво вещество, което бе вече полуизсъхнало.
С ръка върху дръжката на меча, Конан се озърна в лунната светлина. Ушите му не долавяха нищо. Той отново тръгна. Отново същия звук изпод сандалите му. Той спря и обърна глава. Бе готов да се закълне, че чува същите звуци и на разстояние. За момент си помисли, че това може да е ехо от стъпките му. Но вече бе подминал полусрутения храм и около него нямаше стени, които да отразят какъвто и да е било звук.
Отново тръгна и пак спря. Отново чу всмукващия звук и този път той не престана, когато той бе замръзнал неподвижно.
Всъщност, засилваше се. Острият му слух му казваше, че идва директно пред него. Но тъй като не можеше да види нищо по улицата пред себе си, източникът на звука трябва да се намираше или в една от страничните улички, или в една от срутените сгради.
Звукът вече безпогрешно можеше да бъде определен като трудно за описание съскане, придрижено с провлачване и клокочене. Дори нервите на Конан се опънаха от напрегнатото очакване на появата на източника на звука.
И накрая, иззад близкия ъгъл се изля една огромна, слузеста маса, прокажено сива под лунната светлина. Тя изпълзя на улицата пред него и бързо се насочи към него в пълна тишина, нарушавана само от всмукващия звук, породен от особения начин на неговото придвижване. От предния му край се издигнаха някакви роговидни образувания дълги поне три метра, дублирани от една по-къса двойка под тях. Дългите „рога“ се накланяха в различни посоки и Конан видя, че на края им има очи.
Съществото всъщност представляваше един гол охлюв, както безобидния градински охлюв, който оставя ивица слуз при нощните си придвижвания. Този охлюв обаче, бе четири и половина метра дълъг, а ширината му в средата бе колкото ръста на Конан. И нещо повече, движеше се с бързината, с която човек може да бяга. Зловонната миризма на нещото се усещаше пред него.
Парализиран за момент от изумление, Конан вцепенено гледаше как необятната гумена маса се насочва към него. Охлювът издаде звук, подобен на изплюване на човек, само че усилен много пъти.
Събуждайки се за действие, Конан отскочи встрани. В този момент течна струя просветна в нощния въздух точно на мястото, на което се бе намирал. Малка капчица отхвръкна към рамото му и го опари като въглен.
Конан се извърна и затича обратно по пътя, по който бе дошъл. Дългите му крака просветваха на лунната светлина. Отново трябваше да изкатерва купищата срутила се зидария. Ушите му казваха, че охлювът го следва наблизо. Може би дори бе скъсил дистанцията. Той не смееше да се обърне, за да не се спъне в някой мраморен отломък; чудовището щеше де бъде върху него, преди да се е вдигнал на крака. Отново се чу звукът на изплюване. Конан енергично се хвърли встрани и отново течната струя мина покрай него. Даже и да съумееше да остане пред охлюва по целия път до градската стена, следващият изстрел вероятно щеше да улучи целта си.
Конан зави зад някакъв ъгъл, за да остави колкото може повече препятствия между себе си и охлюва. Той тичаше надолу по някаква начупена улица, след това отново зави на някакъв ъгъл. Разбра че се е загубил в лабиринта на улици, но основното нещо бе да продължава да завива, за да не даде на преследвача си възможност за следващ изстрел. Всмукващите звуци и миризмата му казваха, че е преследван. Веднъж, когато поспря за да си поеме дъх и погледна назад, той видя охлюва да прелива около ъгъла, около който той току-що бе завил.
Той продължаваше да бяга и да бяга, хвърляйки се встрани тук и там в плетеницата на древния град. Ако не можеше да надбяга охлюва, може би щеше да го измори. Един човек, знаеше Конан, беше по-издържлив от всяко животно на дълго бягане. Но охлюва не показваше признаци на умора.
Нещо в сградите, покрай които минаваше му се стори познато. Изведнъж той осъзна, че се приближава към полуразрушения храм, край който бе минал точно преди да срещне охлюва. Бърз поглед му разкри, че горната част на сградата може да бъде достигната от ловък катерач.
Конан изтича по куп боклук на върха на срутената стена. Скачайки от камък на камък, той постепенно се приближаваше по начупения профил на стената към неразрушената част, която гледаше към улицата. Той се озова на продълговат покрив, над редицата орнаментирани мраморни водоливници. Приближи се към тях, стъпвайки предпазливо, за да не се счупи под тежестта му покрива и заобикаляйки дупките, през които човек би могъл да падне в помещенията под него.
Той усети шума и миризмата на охлюва откъм улицата. Осъзнавайки, че е загубило следите му и неуверено какво да направи, съществото в крайна сметка бе спряло пред храма.
Крайно предпазливо — защото бе уверен, че охлювът може да го види в лунната светлина — Конан надзърна иззад една от статуите надолу към улицата.
Там лежеше грамадната, сивкава маса, от която лунната светлина влажно се отразяваше. Стълбчетата с очите помръдваха насам-натам, търсейки жертвата си. Под тях, по-късите роговидни израстъци се движеха над земята напред-назад като че се опитваха да надушат следите на цимериеца.
Конан бе убеден, че съществото в крайна сметка ще попадне на дирята му. Той нямаше никакви съмнения, че той може да се плъзне по стените на сградата със същата лекота, с която той се бе изкатерил по тях.
Той постави ръката си зад един от водоливниците — статуята бе на някакво кошмарно същество с хуманоидно тяло, криле на прилеп и глава на рептилия — и я бутна. Статуята леко се заклати с почти недоловимо поскръцване.
При звука, роговете на охлюва се стерлнаха нагоре към покрива на храма. Иззад ъгъла се показа и главата, а тялото силно се огъна. Главата се приближи до храма и запозна да се изкачва по една от огромните кули, непосредствено под мястото, където Конан беше приклекнал с оголени зъби.
Един меч, мислеше си Конан, би бил безполезен срещу подобно чудовище. Както всички по-низщи форми на живот, то би оцеляло след рана, която моментално би предизвикала смъртта на по-висше същество.
Главата на охлюва се изкачваше по кулата, а очите върху стълбчетата се въртяха във всички посоки. Както се развиваха нещата, главата на чудовището щеше да стигме до ръба на покрива, докато по-голямата част от тялото все още щеше да се намира на земята.
И тогава Конан разбра какво трябва да направи. Той се хвърли върху водоливника. С мощен тласък, той го събори през края на покрива. Вместо грохота, с който тази мраморна грамада би следвало да се разтроши на земята, се чу звук на тъп удар в нещо мокро, последван от втори подобен, предизвикан от падането на предната част на тялото на охлюва на земята.
Когато Конан рискува да погледне през парапета, той видя, че статуята се бе паднала върху тялото на охлюва така, че то изглеждаше погребано под нея. Огромната сива маса се извиваше в гърчове и се мяташе като червей на куката на рибар.
Удар с опашката разтърси храма и някъде вътре се чу изтрополяването на разхлабени камъни. Конан се запита дали и цялата постройка няма да рухне под него, погребвайки го със себе си.
— Е, това ти стига! — изръмжа цимериецът.
Той мина покрай редицата водоливници, докато не намери друг, който се клатеше и се издигаше директно над част от тялото на охлюва. Събори и него със същия звук на смачквана плът. Третият не улучи и се разтроши в паважа. Четвъртата по-малка статуя, той вдигна с ръце и с върховно напрежение на мускулите си я запрати напред така, че да се забие в мятащата се глава.
Конвулсиите на звяра затихваха, но Конан събори още две статуи за по-сигурно. Когато тялото престана да се движи, той слезе отново на улицата. Приближи се до огромната, воняща маса предпазливо с изваден меч. Накрая, събирайки цялата си смелост, той стовари меча в гумената плът. Потече тъмна течност и вълообразен гърч пробяга по мократа сива кожа. Но макар и части от него да бяха съхранили признаци на някакъв независим живот, охлювът като цяло бе мъртъв.
Конан продължаваше ожесточено да сече, когато глас зад гърба му го накара рязко да се извърне. Гласът каза:
— Този път те хванах!
Беше Нестор, приближавайки с меч в ръка и с подгизнала в кръв превръзка вместо шлем. Гъндърееца спря при гледката на охлюва:
— Митра! Какво е това?
— Това е духът на Ларша — отвърна Конан на Заморски с варварски акцент. — Преследва ме през половината град, докато го убия. — И забелязвайки, че Нестор гледа недоверчиво, цимериецът продължи: — А ти какво правиш тук? Колко пъти трябва да те убия за да останеш мъртъв?
— Сега ще разбереш колко съм мъртъв! — процеди през зъби Нестор, заемайки бойна стойка с меча си.
— Какво се случи с войниците ти?
— Умряха при свличането на онези скали, които беше подредил, както и ти скоро ще…
— Виж, глупако, — каза Конан — защо да си хабиш силите с този меч, когато тук има повече богатство, отколкото и двамата можем да отнесем… ако легендите са верни? Ти си достоен мъж, защо не се присъединиш към мен, за да отнесем съкровището на Ларша?
— Трябва да изпълня дълга си и да отмъстя за моите хора! Защитавай се, куче или варварино!
— В името на Кром, ще се бия, щом го искаш! — изръмжа Конан, вдигайки меча си — Но помисли, човече! Ако се върнеш обратно в Шадизар, ще те разпънат затова, че си загубил хората си, дори и да отнесеш главата ми, което не мисля, че можеш да направиш. Ако е истина и една десета от слуховете, ти ще получиш повече от дела си, отколкото би спечелил за сто години като капитан-наемник.
Нестор бе свалил меча си и бе отстъпил назад. Сега той стоеше безмълвен и дълбоко замислен. Конан добави:
— И освен това, от онези жалки страхливци заморците, никога не ще можеш да направиш истински воини!
Гъндъреецът въздъхна и прибра меча в ножницата.
— Прав си, дявол те взел. Докато не завърши това начинание ще се бием един до друг и ще делим плячката по равно, нали? — и той протегна ръка.
— Дадено! — каза Конан, прибирайки меча си и той и стискайки десницата на другия. — Ако ни се наложи да бягаме и се разделим, нека се срещнем при фонтана на Нинус.
Кралският палат на Ларша се намираше в средата на града, в центъра на широк площад. Това бе единствената постройка, която бе устояла на времето и то по една проста причина. Беше издълбан в една огромна скала, която навремето бе нарушавала плоския терен на платото, на което се намираше Ларша. Но толкова старателна бе изработката, че само отблизо можеше да се види, че това не е иззидана сграда. Черни линии покриваха гладката базалтова повърхност, имитирайки сглобки в камъните.
Леко пристъпвайки, Конан и Нестор надзърнаха в черната тъмнина, която цареше вътре.
— Ще ни трябва светлина. — каза Нестор — Не ми се иска да се натъкнем в мрака на друг охлюв като онзи!
— Не подушвам друг, — отвърна Конан — но съкровището може и да се охранява от друг пазач.
Той се върна и отсече едно борово стебло, което се бе подало между пролуките на паважа. След това откърши клоните му и ги насече на къси парчета. Издялквайки куп трески с меча си, той запали малък огън, използъвайки кремък и парче стомана. Разцепи върховете на две от цепениците и ги запали.
Пропитото със смола дърво буйно пламна. Подаде единия факел на Нестор и всеки от тях напъха половин дузина от останалите цепеници в пояса си. След това, с извадени мечове, те отново се приближиха до двореца.
Те вървяха под арките на коридора и играещите жълти пламъци на факлите се отразяваха от черния камък на полираните стени, но под краката си усещаха дебел слой прах. Няколко прилепа, висейки на някакви каменни орнаменти над главите им, изписукаха гневно и шумно отлетяха в по-тъмните места.
Двамата поспряха между статуи с ужасяващо изражение, поставени в ниши от двете страни на коридора. Виждаха се проходи към тъмни зали. те прекосиха тронната зала. Тронът, издялан от същия черен камък както и останалата част от сградата, беше непокътнат. Другите столове и дивани, които са били направени от дърво, се бяха разпаднали на прах оставяйки около себе си боклук от пирони, метални орнаменти и полускъпоценни камъни на пода.
— Трябва да е празен от хиляди години. — прошепна Нестор.
След това минаха през някакви помещения без прозорци, които трябва да бяха стаите за почивка на краля, но отсъствието на унищожената от времето мебелировка затрудняваше да се каже със сигурност. Озоваха се пред врата. Конан вдигна факела си, за да я освети по-добре.
Беше здрава врата, поставена в каменна арка и направена от масивни греди, задържани заедно с помощта на медни скоби, покрити със зеленикава патина. Конан мушна меча си във вратата. Острието проникна без затруднение. Струйка дървени стърготини, бледи на светлината на факлите, се посипа надолу.
— Прогнило е. — изсумтя Нестор, ритвайки с крак. Ботушът му влезе в дървото със същата лекота, както меча на Конан.
Една медна скоба падна издрънчавайки на пода.
За кратко време те бяха разбили изгнилите греди в порой от дървен прах. След това приведени те мушнаха факлите си в направения отвор. Светлината, отразена от сребро, злато и скъпоценни камъни им намигна обратно.
Нестор влезе през отвора, а след това изскочи толкова бързо, че се блъсна в Конан.
— Там има хора! — изсъска той.
— Я да видя. — Конан подаде глава в отвора и се огледа наляво и надясно. — Мъртви са. Хайде!
Озовали се вътре, те се оглеждаха във всички посоки, докато факлите не изгоряха до ръцете им и се наложи да запалят нови. Вътре в стаята, седнали отпуснато в столовете си, имаше седем гиганта войници, всеки висок над два метра. Бяха облечени в дрипи на минали епохи; медните им шлемове и нагръдни плочи бяха позеленели от времето. Кожата им бе кафява и с някакъв восъчен оттенък, като кожата на мумия, а прошарените им бради висяха до кръста. Медни алебарди и пики стояха подпрени на стената до тях или лежаха на пода.
В центъра на стаята имаше олтар от черен базалт както всичко останало в този дворец. До олтара, на пода лежаха няколко сандъка със съкровища. Дървото на тези сандъци бе също изгнило; те се бяха разтворили и част от съкровищата се бе изсипала на пода през пукнатините.
Конан се приближи до един от неподвижните воини и докосна крака на мъжа с върха на меча си. Тялото не помръдна. Той каза:
— Древните трябва да са ги мумифицирали, както са ми казвали, че правят жреците с мъртъвците в Стигия.
Нестор неспокойно изгледа седемте неподвижни тела. Слабите пламъци на факлите не можеха да изтласкат плътния мрак до гладките стени и до тавана на гробницата.
Блок от черен камък се издигаше в центъра на стаята на височината на кръста. На плоската му, полирана горна част с тесни ивици слонова кост имаше диаграма на преплитащи се кръгове и триъгълници. Всички те образуваха седмолъчна звезда.
Пространството между линиите бе запълнено със знаците на някакво писмо, което Конан не можеше да разпознае. Той можеше да чете заморски и дори донякъде да пише, а имаше и представа от хиркански и котски, но тези зададъчни писмени знаци надхвърляха знанията му.
Освен това, той бе по-заинтересуван от нещата, които бяха поставени върху олтара. На всеки връх на звездата, примигвайки на неравната, играеща светлина на факлите, имаше поставен огромен, зелен камък, по-голям от кокоше яйце. В центъра на чертежа имаше зелена статуетка на змия и повдигната нагоре и дръпната назад глава, очевидно изработена от нефрит.
Конан приближи факела си до седемте големи, светещи с мека светлина камъни.
— Искам тези. — изръмжа той — Ти вземи останалото.
— Как ли не! — сряза го Нестор. — Те струват повече от всички останали съкровища в тази стая, взети заедно. Ще бъдат мои!
Напрежението между двамата беше просто осезаемо и свободните им ръце се прокраднаха към мечовете. За един кратък момент те стояха безмълвни, яростно гледайки се в очите. След това Нестор каза:
— Тогава да ги разделим, както се споразумяхме.
— Не можеш да разделиш седем на две — отвърна му Конан.
— Подобре да хвърлим жребий с една от онези монети. Който спечели, взема седемте брилянта, а другият може да си избира от останалото. Така съгласен ли си?
Конан взе монета от един от куповете, които бяха разсипани по местата, където бяха лежали сандъците. Макар и да разбираше доста от монети в кариерата си на крадец, тази му бе напълно непозната. От едната й страна имаше лице, но дали беше на човек, демон или на бухал, той не можеше да каже. От другата страна имаше символи, като онези на олтара.
Конан показа монетата на Нестор. Двамата търсачи на съкровища изръмжаха в знак на съгласие. Конан подхвърли монетата във въздуха, улови я и я плясна върху лявата си китка.
Протегна ръката си, държейки монетата покрита към Нестор.
— Лице — каза гъндърееца.
Конан махна ръката си от монетата. Нестор надникна и изруга:
— Ищар да я прокълне! Печелиш. Подръж факела ми за малко.
Конан, нащрек срещу някакъв номер, пое факела. Но Нестор просто отвърза ремъка на плаща си и го просна на мръсния под.
Той започна да изсипва пълни шепи злато и скъпоценни камъни от купищата по пода върху плаща.
— Не се натоварвай толкова, че няма да можеш да тичаш — каза Конан. — Още не сме се измъкнали оттук, а и пътят до Шадизар е дълъг.
— Ще се справя. — каза Нестор. Той завърза краищата на плаща си, метна получилата се торба на гръб и протегна ръка за факела.
Конан му го подаде и пристъпи към олтара. Един по един той прибра огромните, зелени скъпоценни камъни и ги постави в кожената торба, която висеше на рамото му. Когато и седемте бяха прибрани от олтара, той поспря, гледайки към нефритовата змия.
— За това ще платят добре — каза той. Взе я и също я напъха в торбата при съкровището.
— Защо не вземеш малко от останалото злато и камъни? — попита Нестор. — Аз взех всичко, което мога да нося.
— Ти избра най-ценното — отвърна му Конан. — Освен това, нямам нужда от повече. Човече, та аз с това ще мога да си купя кралство! Или поне херцогство, а също и всичкото вино, което мога да изпия, и жените…
Един звук накара грабителите да се извърнат и широко да отворят очи. Седемте седящи покрай стените мумифицирани воини се събуждаха за живот. Главите им се вдигнаха, устите им се затвориха, въздухът изсвистя в древните им, изсъхнали дробове. Ставите им изскърцаха като ръждясали панти, когато те протегнаха ръце за да вземат своите алебарди и пики, и се изправиха на крака.
— Бягай! — извика Нестор, хвърляйки факела си в най-близкия до него гигант и изваждайки меча си от ножницата.
Факелът удари гиганта в гръдния кош, падна на пода и изгасна. Тъй като на Конан и двете ръце бяха свободни, той можеше да задържи своя факел, докато изтегляше меча си. Светлината на останалия факел немощно се отразяваше от зеленото по древните медни нагръдници, докато гигантите се приближаваха към двамата.
Конан се гмурна под размаханата алебарда и отклони и меча си насочената към него пика встрани. Намирайки се между него и вратата, Нестор бе влязъл в бой с гиганта, който се опитваше да блокира пътя им за бягство. Гъндъреецът парира мушването и нанесе яростен удар с обратно движение на ръката си, който попадна в бедрото на врага. Острието на меча му се заби, но плитко — беше като сечене на дърва. Гигантът се олюля и Нестор нанесе удар по друг. Острие на пика се плъзна по огънатата му кираса.
Гигантите се движеха бавно, иначе търсачите на съкровища шяха да са паднали още при първата атака. Подскачайки, отскачайки и въртейки се, Конан отбягваше удари, които можеха да го проснат безчувствен на мръсния под. Отново и отново мечът му се забиваше в сухата, дървена плът на нападащите го. Удари, които биха обезглавили всеки жив човек, караха тези създания от друга епоха само да се заклатят. Той нанесе удар по китката на един от атакуващите го, почти отсече ръката и накара гиганта да изпусне пиката си.
След това отбягна мушването на друга пика и вложци цялата си сила в един нисък, разсичащ удар по глезена на гиганта.
Острието потъна почти наполовина и гигантът рухна на пода.
— Навън! — изрева Конан, прескачайки падналото тяло.
Той и Нестор изхвърчаха от вратата се понесоха през зали и стаи. За момент Конан се изплаши, че са се загубили, но след това зърна светлина пред очите си. Двамата изскочиха през портала на двореца. Зад тях се чуваше тропота и дрънченето на пазачите. Над главите им небето се развиделяваше и с идването на зората звездите една по една угасваха.
— Към стената — задъхано каза Нестор. — Мисля, че ще ги надбягаме.
Когато стигнаха до отсрещния край на площада, Конан погледна назад.
— Гледай! — извика той.
Един по един гигантите излизаха от двореца. И също така един по един, с показването си на слабата утринна светлина, те се свличаха на паважа и се превръщаха в прах, оставяйки украсените си медни шлемове, кирасите си и другите си доспехи на земята.
— Е, свърши се! — каза Нестор. — Но как ще се приберем в Шадизар без да ни арестуват? Ще бъде ден дълго преди да сме стигнали.
Конан изсумтя:
— Има начин да се влезе, който ние, крадците, знаем.
Близо до североизточния край ъгъл на стената има малка горичка. Ако се поровиш из храсталаците до стената, ще откриеш отвора на канал — мисля, че през него се изпуска водата при силни дъждове. Някога се е затварял със желязна решетка, но тя вече е ръждясала. Ако не си много дебел, можеш да пропълзиш през канала. От другата страна излиза на място, на което се изхвърлят отпадъците от разрушавани къщи.
— Добре — каза Нестор. — Аз ще…
Нисък тътен прекъсна думите му. Земята се надигна, разлюля и потръпна. Нестор падна, а Конан залитна.
— Внимавай! — извика Конан.
И докато Нестор се опитваше да се изправи, Конан го хвана за ръката и го издърпа обратно в центъра на площада. В този момент стената на съседната сграда се срути към площада.
Отломъците паднаха точно на мястото, където се бяха намирали двамата малко преди това, но трясъкът от срутването не се чу в могъщия тътен на земетресението.
— Да се махаме оттук! — извика Нестор.
Ориентирайки се по луната, която сега се намираше ниско над хоризонта в небето на запад, те се затичаха кривуличейки по улиците. И от двете им страни стени и колони се накланяха, падаха и раздробяваха. Шумът бе оглушителен. Във въздуха се носеха облаци прах, принуждавайки бегълците да кашлят.
Конан рязко спря за да смени посоката си и избегне смазването от стена на срутващ се храм. Той залитна от нова серия трусове, изкатери се през някакъв куп развалини — част от тях древни, друга част съвсем нови. След това лудешки скочи за да не бъде погребан под една падаща колона; летящи отломъци от камък и тухли го шибнаха; един от тях му сряза челюстта, друг го одраска по крака и той изруга всички богове на всички земи, които някога бе посещавал.
Накрая стигна градската стена. Това повече не беше стена, защото представляваше дълъг хребет от натрошен камък.
Накуцвайки, кашляйки, задъхвайки се, Конан се изкатери по хребета и се извърна за да погледне назад. Нестор вече не бе с него. Вероятно, помисли се той, гъндърееца бе останал под някоя стена. Конан се вслуша, но не чуваше никакви викове за помош.
Тътенът на тресящата се земя и грохота на срутващата се зидария постепенно заглъхнаха. Светлината на луната осветяваше огромния облак прах, който покриваше града. След това се появи утринния бриз и бавно отнесе праха настрани.
Седейки на гребена на ивицата развалини, която маркираше предишното място на стената, Конан оглеждаше Ларша. Градът сега изглеждаше много по-различно отколкото, когато бе влязъл в него. Нито една постройка не бе останала неразрушена. Дори монолитният дворец от черен базалт, където той и Нестор бяха намерили своето съкровище, сега бе превърнат в куп натъркаляни един връз друг каменни блокове. Конан се отказа от идеите си да се върне в двореца някога в бъдеще за да прибере останалата част от съкровището. Цяла армия работници щеше да бъде необходима за да разчисти развалините, преди да може да се вземат скъпоценностите.
Целият град Ларша се бе сгромолясъл в купища развалини.
Докъдето можеше да види в утринната светлина, нищо не се помръдваше в града. Единственият звук бе от единични камъни, падащи едва сега.
Конан опипа торбата с плячката, за да се убеди, че нищо не е загубил и обърна лице на запад, към Шадизар. Зад него, изгряващото слънце заби тънък лъч в широкия му гръб.
На следната вечер Конан се подвизаваше в любимата си таверна — тази на Абулет, в Маул. Ниската, опушена стая миришеше на пот и прокиснало вино. На претъпканите маси крадци и убийци пиеха пиво и вино, хвърляха зарове, спореха, пееха, караха се и се сбиваха. Вечер без да бъде намушкан поне един посетител при кавга, се считаше за скучна.
В другия край на стаята Конан забеляза своята любовница за момента, да пие сама край малка масичка. Това бе Семирамис — здрава, чернокоса жена, няколко години по-голяма от Конан.
— Хей, Семирамис! — изрева Конан, пробивайки си път през стаята. — Имам нещо да ти покажа! Абулет! Кана от най-доброро ти кирианско! Тази вечер е моя!
Ако Конан беше малко по-възрастен, предпазливостта щеше да го спре така открито да се хвали с плячката си, камо ли да я показва. Той обаче се упъти към масата на Семирамис и обърна надолу кожената си торба, в която се намираха седемте големи зелени скъпоценни камъка.
Камъните се изсипаха от торбата, паднаха върху масата и… се разпаднаха незабавно, превръщайки се във фин, зелен прах, който заблестя под светлината на свещите.
Конан изпусна торбата, оставайки с широко отворена уста, а околните пиячи избухнаха в оглушителен смях.
— Кром и Мананан! — прошепна цимериецът накрая. — Този път, изглежда надхитрих и себе си. — След това си спомни за нефритената змия, която все още бе в торбата. — Е, добре, имам нещо, с което ще платя поне няколко пира.
Движена от любопитство, Семирамис вдигна торбата от масата. И я изпусна с писък.
— Тя е… тя е жива! — извика тя.
— Как… — започна Конан, но вик от вратата го прекъсна:
— Ето го, хора! Хванете го!
Дебел магистрат бе влязъл в таверната, следван от отряд на нощния патрул, въоръжен с алебарди. Останалите посетители запазиха мълчание, гледайки безизразно в пространството, сякаш не бяха чували нито за Конан, нито за другите престъпници, които бяха гости на Абулет.
Магистратът си пробиваше път към масата на Конан. Измъквайки меча си, Конан се изтегли към стената и опря гръб в нея. Сините му очи светеха с опасен блясък, а зъбите му се виждаха на светлината на свещите.
— Хванете ме, ако можете, кучета! — изръмжа той. — Не съм направил нищо против глупавите ви закони!
С ъгълчето на устата си той прошеона на Семирамис:
— Вземи торбата и се махай от тук! Ако ме хванат, твоя е.
— Но… страх ме е от нея! — изскимтя жената.
— Охо! — изкикоти се магистратът, приближавайки се към масата. — Значи нищо? Нищо, освен да ограбваш първенците на града до просешка тояга? Имам доказателства за да ти отсекат главата стотици пъти! На всичко отгоре си избил войниците на Нестор и си убедил заедно да ограбите развалините на Ларша! Намерихме го преди малко тази вечер пиян да се хвали с награбеното. Престъпникът ни избяга, но не и ти!
Когато войниците от патрула заобиколиха Конан, насочили алебардите си към него, магистратът забеляза торбата на масата.
— А това какво е, последната ти плячка ли? Я да видим…
Дебелакът бръкна с ръка в торбата. За момент разрови. После очите му се разшириха, устата му се отвори и от нея се разнесе пронизителен вик на ужас. Той дръпна ръката си от торбата. Нефритено-зелена змия, жива и извиваща се, бе обвила китката му и бе забила зъби в ръката му.
Разнесоха се викове на ужас и изумление. Един от войниците отскочи назад и събори една от масите, счупвайки чашите и разсипвайки напитките. Друг се хвърли напред за да прихване магистрата, който залитна и падна. Трети изпусна алебардата си и истерично крещейки, се втурна към вратата.
Паника обхвана посетителите. Няколко се заклещиха във вратата в опит да изскочат навън. Двама започнаха бой с ножове, а междувременно един от крадците, вкопчил се в един от войниците, се търкули на пода. Една от свещите бе съборена, а след нея и другата, оставяйки стаята осветена само от малката пръстена лампа над тезгяха.
В мрака Конан хвана Семирамис за ръката и я изправи на крака. Той започна да нанася удари с плоската страна на меча си по обхванатата от паника тълпа и със сила си проби път до вратата. Навън, в нощта, двамата се хвърлиха да бягат, завивайки покрай няколко ъгъла за да се отръват от преследвачите.
Спряха да си поемат дъх и Конан каза:
— След всичко това, този град ще е прокълнат за мен. Потеглям. Сбогом, Семирамис!
— Защо не прекараш една последна нощ с мен?
— Не сега. Трябва да се опитам да намеря онзи мошеник Нестор. Ако не се беше раздрънкал, законът нямаше така бързо да ми застане на пътя. Той има съкровищя, колкото един човек може да носи, а аз останах с празни ръце. Може би ще го убедя да ми даде половината, а ако не… — той прекара пръст по острието на меча.
Семирамис въздъхна.
— Докато съм жива, винаги ще има къде да се скриеш в Шадизар. Искам една последна целувка.
Те се прегърнаха. И след това Конан изчезна като сянка в нощта.
На Коринтския път, който води на запад от Шадизар, на разстояние три изстрела с лък, се намира фонтана на Нинус.
Както се разказва, Нинус бил богат търговец, заболял от неизлечима болест. Един бог го посетил в съня му и му обещал изцеряване, ако построи фонтан по пътя, който води към Шадизар от запад, така че пътуващите да могат да се измият и утолят жаждата си преди да влязат в града. Нинус построил фонтана, но историята не казва дали се е изцерил.
Половин час след бягството си от таверната на Абулет, Конан намери Нестор да седи на парапета на фонтана.
— Как продаде седемте си несравними камъка? — попита Нестор.
Конан му разказа за нещастието, случило се с неговия дял.
— А сега, — довърши той — тъй като благодарение на бърборивия ти език трябваше да напусна Шадизар и тъй като не ми остана нищо от съкровището, ще бъде единствено справедливо да разделиш това, което ти е останало, с мен.
Нестор се изсмя късо, без особена радост:
— Моят дял? Ето половината от това, което ми остана — И той извади от пояса си две златни монети и подхвърли едната на Конан, който я улови. — Дължа ти го за това, че ме дръпна от онази падаща стена.
— Какво се случи с теб?
— Когато нощният патрул ме сгащи в една кръчма, съумях да хвърля по тях една маса и да съборя няколко други. След това вдигнах плаща си, в който беше скрито всичко, което имах, метнах го на гръб и тръгнах към вратата. Съсякох един от онези, които се опитваха да ме спрат, но друг един ми нанесе удар по плаща. И в следващия момент цялата маса злато и камъни се изсипа на пода, и всички: войници, магистрат, посетители, се хвърлиха на пода и започнаха да се боричкат. — Той повдигна плаща си, показвайки половин-метрова дупка в него. — Помислих си, че това съкровище не би ми помогнало, ако главата му украси някой от стълбовете над Западната порта и се махнах оттам, докато бе възможно. Когато се озовах извън града огледах мантията, но всичко, което намерих бяха тези две монети, които се бяха пъхнали някъде. Удоволствие е за мен за ги разделя с тебе.
На лицето на Конан се беше изписала кисела гримаса. След малко ъгълчетата на устата му потрепнаха в усмивка; нисък гърлен звук се чу в гърлото му и изведнъж той отметна глава назад и избухна в гръмотевичен смях:
— Ама и ние сме едни търсачи на съкровища! Кром! Как ли са се посмели боговете с нас? Каква шега!
Нестор се усмихна с горчивина:
— Радвам се, че виждаш забавната страна на нещата. Но след всичко това не мисля, че Шадизар ще е достатъчно безопасно място и за двама ни.
— Ти накъде си? — попита Конан.
— Ще тръгна на изток за да потърся място за наемник в Туран. Говори се, че Крал Илдиз наема войници за да превърне нескопосаната си орда в истинска армия. Защо не дойдеш с мен, приятелю? Ти си просто реден за войник.
Конан поклати глава.
— Не е за мене да марширувам напред-назад по полигона, а някой тъмоумен офицер да ми крещи заповеди: „Ходом марш, напред! За почест!“. Чувам, че на Запад имало добри възможности за плячка и ще опитам там засега.
— Е, тогава, нека варварските ти богове са с тебе — каза Нестор. — Ако размислиш, попитай за мен в казармата на Аграпур. Сбогом!
— Сбогом! — отвърна Конан.
Без повече думи, той тръгна по Коринтския път и след малко се загуби в нощта.
Мрачните приключения на Конан в Кулата на Слона и сред развалините на Ларша го оставят с известна неприязън към магията на Изтока. Той потегля през Коринтия към Немедия — второто най-могъщо след Акуилония хайборейско кралство. В града Нумалия той възобновява дейността си като крадец.
* * *
Пазачът Арус стисна арбалета в тресящите си ръце и почувствува капки лепкава пот да избиват върху кожата му, докато гледаше проснатия на полирания под пред него отвратителен труп. Не беше никак приятно да се срещнеш със Смъртта в едно усамотено място през нощта.
Пазачът се намираше в огромен коридор, осветен от грамадни свещи, поставени в ниши по стените. Между нишите стените бяха покрити с драперии от черно кадифе, а между драпериите висяха щитове и кръстосани оръжия с фантастична изработка. Тук-там стояха фигурите на странни богове — идоли, издялани от камък и редки дървета, излети от бронз, желязо или сребро — неясно отразяващи се в блестящия черен под.
Арус потръпна. Още не бе свикнал с това място макар и да работеше тук като пазач вече месеци. Това бе една фантастична сграда, един огромен музей и къща с антики, която хората наричаха Храмът на Калиан Публико. Тук имаше редки находки от целия свят и в този момент Арус стоеше в огромната смълчана зала и бе вперил поглед в проснатия труп на богатия и могъщ собственик на Храма.
Дори обърканият мозък на нощния пазач бе забелязъл, че човекът изглежда странно по-различен от тогава, когато бе минавал по Палийския път в позлатената си колесница — надменен и деспотичен, с тъмни очи, в които проблясваше магнетична жизненост. Хората, които бяха ненавиждали Калиан Публико, едва ли щяха да го познаят сега в този унищожен куп тлъстини с изметналата се настрани виолетова туника и полуразкъсан халат. Лицето му бе потъмняло, очите му изскочили от орбитите си, езикът му висящ от зейналата му уста. Скъпоценни камъни блестяха по дебелите му пръсти.
— Защо не са му взели пръстените? — прошепна неспокойно пазачът. Изведнъж той трепна и се взря, а косата на тила му настръхна. През тъмните драперии, които прикриваха една от многото врати, влезе някаква фигура.
Арус видя пред себе си младеж с могъщо телосложение, гол, ако не се броеше небедрената му препаска и сандалите, обвързани високо над глезените му. Кожата му бе станала бронзова от загара на слънцето в пустошите и Арус неспокойно хвърли поглед на широките рамене, масивния гръден кош и здравите ръце. Един-единствен поглед към мрачното със широки вежди лице му каза, че мъжът не е немедиец. Изпод кичура разбъркана черна коса горяха опасни сини очи. Дълъг меч висеше, прибран в кожена ножница, окачена на пояса му.
Арус почувствува как кожата му настръхва. Той опипа арбалета си раздвоен между намерението да прониже със стрела тялото на чужденеца без много приказки и картината на онова, което би могло да се случи, ако не успее да го убие с първия изстрел.
Странникът погледна тялото на пода повече с любопитство, отколкото с изненада.
— Защо го уби? — попита Арус неспокойно.
Другият поклати рошавата си глава.
— Не съм го убил — отговори той на немедийски с варварски акцент. — Кой е той?
— Калиан Публико — отвърна Арус, опитвайки се незабелязано да се отдалечи.
В мрачните сини очи пробягна интерес.
— Собственикът на дома?
— Да.
Арус се бе изтеглил до стената. Той сграбчи дебелото кадифено въже, което висеше до него и силно го дръпна. Откъм улуцата се разнесе звънът на камбанка, както онези, които висяха пред всички магазини и домове и служеха за извикване на стражата.
Чужденецът трепна.
— Защо направи това? — попита той. — Така ще дойде пазача.
— Аз съм пазача, крадецо! — отговори Арус, събирайки смелостта си. — Стой там, където си. Не мърдай или ще те пронижа със стрела.
Пръстът му докосваше спукъка на арбалета; зловещото квадратно острие бе насочено в широкия гръден кош на другия. Чужденецът се озъби, тъмното му лице се наведе. Той не показваше признаци на страх, но изглежда се поколеба дали да се подчини на заповедта или да рискува да избяга. Арус облиза устни и кръвта му се смрази, защото той ясно виждаше, че в очите на чужденеца се борят предпазливостта и намерението да убие.
А след това той чу вратата да се отваря с трясък и смесица от гласове и той пое дълбоко дъх с чувство на благодарно изумление. Чужденецът се напрегна и яростно се огледа с обезпокоения поглед на изненадано животно, когато половин дузина мъже влязоха в залата. С изключение на един, всички те бяха облечени в огненочервените туники на нумалийската полиция. Бяха въоръжени с къси мечове и бойни секири — оръжия с дълга дръжка, наполовина пики, наполовина брадви.
— Що за дяволска работа е това? — възкликна предводителят им, чийто студени сиви очи и издължени черти, не по-малко от цивилните му одежди, го отличаваха от едрите му спътници.
— В името на Митра, Деметрио! — извика Арус. — Тази нощ удачата е на моя страна. Не се надявах стражата да се откликне на сигнала ми така бързо, нито пък, че ти ще си сред тях!
— Правех обиколка с Дионий — отговори Деметрио. — Точно минавахме край Храма и камбанката се обади. Но кой е това? Ищар! Самият стопанин на Храма!
— И никой друг — отговори Арус, — при това най-отвратително убит. Мое задължение е да обикалям сградата през цялата нощ, защото, както ти е известно, тук е складирано огромно богатство. Калиан Публико имаше богати патрони — учени, принцове, заможни колекционери на редки вещи. Е добре, само преди няколко минути проверих вратата, която води към колонната зала и открих, че тя е само залостена, но не и заключена. На вратата има резе, което може да се залоства и от двете страни, но голямата ключалка се заключва само отвън. Единствен Калиан Публико притежава ключа, точно онзи ключ, който сега виси на пояса му. Знаех, че нещо не е наред, защото Калиан винаги заключва с този ключ голямата ключалка, когато затваря Храма, а не го бях виждал от момента, когато си тръгна в края на деня за вилата си в предградията. Имам ключ за резето, използувах го и намерих тялото да лежи, както го виждате. Не съм го докосвал.
— Така — деметрио изгледа с острия си поглед навъсения странник. — А кой е този?
— Убиецът, без съмнение! — извика Арус. — Той влезе през онази врата. Някакър северен варварин е — може да е хайпербореец или босониец.
— Кой си ти? — запита Деметрио.
— Аз съм Конан, цимериец. — отговори варваринът.
— Ти ли уби този човек?
Цимериецът поклати глава.
— Отговаряй! — отсече разпитващият.
Гняв проблесна в мрачните сини очи.
— Не съм куче за да ми говориш така!
— О-о, дръзко момче! — озъби се един от спътниците на Деметрио, огромен мъж, носещ отличителните знаци на полицейски префект. — Независимо пале! Скоро ще му избия безочието. Ей, ти! Говори! Защо уби…
— Момент, Дионий — разпореди се Деметрио. — Младежо, аз оглавявам следствения съвет на града Нумалия. Най-добре за теб ще е да ми кажеш защо си тук и ако не си убиеца, да го докажеш.
Цимериецът се поколеба. Той не показваше страх, а по-скоро леко объркване, характерно за варварин, изправил се пред усложненията на цивилизованите системи, чиито механизми са така озадачаващи и мистериозни.
— Докато обмисля, — извърна се Деметрио към Арус, — отговори ми: Видя ли Калиан Публико да напуска Храма тази вечер?
— Не, господарю; но той обикновено вече си е тръгнал, когато аз пристигам за нощното си дежирство. Голямата врата се залоства и заключва.
— А би ли могъл да влезе отново в сградата без да го забележиш?
— Е, възможно е, но едва ли е вероятно. Ако се е върнал от вилата си, щеше разбира се да пристигне с колесницата си, защото пътят е дълъг, а кой е чувал някога Калиан Публико да пътува иначе? Даже е да съм бил на другата страна на Храма, щях да чуя колелата на колесницата по чакъла. А такова нещо не съм чул.
— А вратата беше ли заключена по-рано тази нощ?
— Кълна се в това. Опитвам всички врати по няколко пъти през нощта. Вратата беше заключена отвън до, може би, преди половин час — тогава я проверих за последен път преди да я намеря отключена.
— Не чу ли викове или звуци на борба?
— Не, господарю. Но това не е странно, защото стените на Храма са толкова дебели, че през тях не може да проникне никакъв звук.
— Защо си създаваме всички тези неприятности с въпроси и предположения? — оплака се едрият префект — Ето го нашият човек и в това няма никакви съмнения. Нека го отведем в Съда. Ще измъкна признание от него, дори ако трябва да му надробя костите.
Деметрио погледна варварина.
— Разбра ли какво каза? — попита той. — Какво ще отговориш?
— Това, че всеки, който ме докосне, бързо ще може да поздрави дедите си в Ада! — изскърца цимериецът през зъби, с гневни пламъци в очите.
— Защо дойде тук, щом не е било за да убиеш този човек? — продължи разпита си Деметрио.
— Дойдох за да открадна. — враждебно отговори другият.
— Да откраднеш какво?
Конан се поколеба.
— Храна.
— Това е лъжа! — каза Деметрио. — Ти знаеш, че тук няма храна. Кажи ми истината или…
Цимериецът сложи ръка върху дръжката на меча си и жестът бе така изпълнен със заплаха, както повдигането на устната на тигър за да оголи зъбите си.
— Спести си заплахите за страхливците, които се страхуват от тебе. — изръмжа той. — Аз не съм ти някой роден в град немедиец за да се свивам пред кучетата, които си наел. Убивал съм и по-добри мъже за по-малко от това.
Дионий, който бе отворил уста за да изреве гневно, я затвори. Войниците от стражата помръднаха секирите си неуверено и погледнаха към Деметрио за заповеди. Загубили дар слово от това предизвикателство към всемогъщата полиция, те очакваха команда за да сграбчат варварина. Но Деметрио не издаде такава заповед. Арус премести поглед от единия към другия, питайки се какво ли милси минават през мозъка, скрит зад ястребовото лице на Деметрио. Може би магистратът се страхуваше да не предизвика изпадането на цимериеца в яростен транс или може би той просто се съмняваше.
— Не съм те обвинил, че си убил Калиан. — отсече той. — Но следва да признаеш, че както стоят нещата, те сочат срещу теб. Как влезе в Храма?
— Бях се скрил в сянката на склада зад това здание — отговори Конан дръпнато. — Когато това куче — той посочи с палец Арус — мина и заобиколи зад ъгъла, изтичах до стената и се изкатерих…
— Лъжа! — намеси се Арус. — Никой не може да се изкатери по тази права стена.
— Никога ли не си виждал цимериец да се катери по отвесна скала? — попита Деметрио. — Аз водя разпита. Продължавай, Конан.
— Ъгълът на стената е украсен с някакви издълбани фигури. — каза цимериецът. — Лесно е да се изкатери. Стигнах до покрива преди това куче отново за заобиколи сградата. Отгоре намерих скрит капак, затворен с желязен прът, който минава през капака и е залостен отвътре. Срязах пръта на две…
Арус, припомняйки си дебелината на резето, ахна и се отдръпна от варварина, който му се озъби и продължи: — Минах през капака и се озовах в една стая отгоре. Не спрях, а направо се опътих към стълбището…
— Как разбра къде е стълбището? Само прислугата на Калиан и богатите му покровители са били допускани на горния етаж.
Конан гледаше с мълчаливо упорство.
— И какво направи, когато стигна до стълбището? — осведоми се Деметрио.
— Слязах по него. — измърмори цимериецът. — То водеше до стаята зад онази врата, скрита от завесата. Докато слизах по стъпалата, чух отварянето на друга врата. Когато погледнах иззад драпериите, видях онова куче да стои над мъртвия.
— Защо излезе от скривалището си?
— Защото първо си помислих, че той е друг крадец, дошъл да вземе онова… — Цимериецът изведнъж спря.
— …онова, за което самият ти си дошъл! — довърши Деметрио. — Не си се бавил в горните стаи, където са складирани най-скъпите стоки. Бил си изпратен тук от някой, който е познавал Храма добре, за да откраднеш нещо специално!
— И за да убие Калиан Публико! — възкликна Дионий. — Но в името на Митра, ето това е! Хванете го, хора… ще имаме признанието му преди да се е съмнало!
С ругатня на чужд език Конан отскочи и извади меча си с такова ожесточение, че острието му изсъска във въздуха.
— Назад, ако цените кучешкия си живот! — изръмжа той. — Не мислете, че можете да сложите тлъстите си лапи на един планинец, само защото имате смелост да измъчвате продавачи и да разсъбличате, и биете покварени жени за да ги накарате да говорят. Докосни лъка си, пазачо, и ще те изкормя с петата си!
— Стойте! — каза Деметрио. — Дръпни кучетата си, Дионий. Не съм убеден, че той е убиецът. — Деметрио се наклони към Дионий и му прошепна нещо, което Арус не успя да чуе, но което той подозираше, че е план да се излъже Конан да се раздели с меча си.
— Добре тогава — изсумтя Дионий. — Дръпнете се, момчета, но го дръжте под око.
— Дай ми меча си — каза Деметрио на Конан.
— Ела да го вземеш, ако можеш! — озъби се Конан.
Следователят сви рамене.
— Добре. Но не се опитвай да избягаш. Хора с арбалети наблюдават къщата отвън.
Варваринът свали острието на меча, макар да се отпусна само едва забележимо. Деметрио се обърна отново към трупа.
— Удушен — прошепна той. — Защо ще го души, когато удар с меча е много по-бързо и по-сигурно? Тези цимерийци се раждат с меч в ръката и никога не съм чувал да убият някого по този начин.
— Може би за да отклони подозрението — каза Дионий.
— Възможно е. — Деметрио опипа тялото с опитните си ръце. — Мъртъв е поне от половин час. Ако Конан казва истината за времето, когато е влязъл в Храма, той едва ли би могъл да убие човека, преди Арус да влезе. Наистина, може и да лъже — може да е влязъл по-рано.
— Изкатерих се по стената, след като Арус направи последната си обиколка. — изсумтя Конан.
— Така казваш ти. — Деметрио разглеждаше гърлото на мъртвеца, което бе смазано в някаква тъмновиолетова каша. Главата бе неестествено изкривена настрани върху натрошените прешлени на врата. Деметрио поклати глава в съмнение — И защо убиецът ще използува въже, по-дебело от ръката на човек? И какво ужасно стискане е било необходимо за да се смаже врата му в такава степен?
Той се изправи и се упъти към най-близката врата, през която се излизаше в коридора.
— Тук има бюст, който е съборен от поставката до вратата, — каза той — и ето тук по пода има драскотини, а драпериите, скриващи вратата, са дръпнати встрани… Калиан Публико трябва да е бил примамен да дойде в тази стая. Може би той се е откъснал от нападателя си, а може и да го и извлякъл със себе си, в опит да избяга. Както и да е, той е излязъл с мъка в коридора, където го е последвал убиеца и го е довършил.
— И ако този езичник не е убиеца, къде тогава е той? — осведоми се префектът.
— Още не съм свалил подозренията си от него. — каза следователят. — Но ще огледаме тази стая…
Той спря насред изречението и се извъртя, вслушвайки се.
Откъм улицата се разнесе звукът от колела на колесница, която се приближаваше и спря.
— Дионий! — извика следователят. — Изпрати двама да открият колесницата. Доведи тук кочияша.
— По звука, — каза Арус, който добре познаваше всички звуци на улицата — бих казал, че спря пред дома на Промеро, точно от другата страна на магазина на коприна.
— Кой е Промеро? — попита Деметрио.
— Първият помощник на Калиан Публико.
— Доведете го тук с кочияша.
Двама от стражата изтичаха навън. Деметрио продължаваше да изучава тялото. Дионий, Арус и останалите войници от стражата наблюдаваха Конан, който стоеше с меч в ръка като бронзова статуя на надвиснала заплаха. След малко се чу шум от стъпки на крака в сандали и двамата войника влязоха с един як, тъмнокож мъж с кожен шлем и дълга туника на кочияш, с камшик в ръка, и един дребен, плах индивид, типичен представител на онази класа на занаятчиите, който се е издигнал за да служи като дясна ръка на богатите търговци. Дребният човечец отскочи назад при гледката на проснатия на пода труп.
— О, знаех, че това ще завърши лошо! — изплака той.
Деметрио каза:
— Ти си Промеро — първият помощник, предполагам. А ти, кой си?
— Енаро — кочияшът на Калин Публико.
— Не си личи много да си опечален от гледката на трупа. — отбеляза Деметрио.
Тъмните очи пробляснаха.
— А защо да бъда? Някой е направил онова, за което жадувах, но което не смеех да направя.
— Значи така! — проточи следователят. — Свободен човек ли си?
Очите на Енаро бяха изпълнени с горчивина, докато отмяташе туниката си за да покаже на рамото си белега, с който бе жигосан като роб-длъжник.
— Знаеше ли, че господаря ти се е връщал тук тази нощ?
— Не. Тази нощ дойдох с колесницата до Храма както обикновено. Той се качи и аз подкарах към вилата му. Обаче, преди да излезем на Палианския път, той ми заповяда да обърна и да го откарам обратно. Изглеждаше много възбуден.
— И ти го върна при Храма?
— Не. Накара ме да спра пред дома на Промеро. Там ме освободи и разпореди да се върна за него малко след полунощ.
— Това по кое време стана?
— Малко след като се стъмни. Улиците бяха почти опустели.
— Какво направи тогава?
— Върнах се в помещението за роби и останах там, докато стана време да отида до къщата на Промеро. Откарах право там и твоите хора ме хванаха, когато говорех с Промеро на прага на вратата му.
— Имаш ли представа защо Калиан е отишъл в къщата на Промеро?
— Той не говори с робите за делата си.
Деметрио се обърна към Промеро.
— Какво знаеш за това?
— Нищо. — Зъбите на помощника тракаха, докато отговаряше.
— Пристигна ли Калиан Публико в дома ти, както разказва кочияша?
— Да, господине.
— Колко се задържа?
— Малко. И след това си тръгна.
— В Храма ли отиде от дома ти?
— Не знам! — Гласът на помощника бе остър.
— Защо отиде при тебе?
— За да… да обсъдим някои въпроси.
— Ти лъжеш! — каза Деметрио. — Защо отиде при тебе?
— Не знам! Нищо не знам! — гласът на Промеро стана истеричен. — Нямам нищо общо с това…
— Накарай го да говори, Дионий. — отсече Деметрио. Дионий изръмжа и кимна на един от хората си, който, зловещо хилейки се, се насочи към двамата задържани.
— Знаеш ли ме кой съм? — избоботи той, накланяйки главата си напред и забивайки поглед в свилата се жертва.
— Ти си Постхумо. — отговори помощникът навъсено. — Ти извади окото на едно момиче в Съда, защото то не искаше да обвини любовника си.
— Винаги постигам онова, което искам. — изгърмя телохранителя. Жилите на шичта ми се издуха, лището му стана тъмно червено и той сграбчи нещастника за яката на туниката му, извивайки я така, че човекът бе полузадушен.
— Говори, плъх! — изрева той. — Отговори на въпроса.
— О, Митра, милост! — изпищя клетникът. — Кълна се, че…
Постхумо го удари жестоко, първо от едната страна на лицето, после от другата, след това го стовари на пода и го ритна с злобна точност.
— Милост! — изпъшка жертвата. — Ще… ще кажа всичко…
— Тогава ставай, псе! — изрева Постхумо. — Какво лежиш там, хленчейки?
Дионий хвърли бърз поглед към Конан за да види дали той е впечатлен.
— Виждаш какво става с онези, които се опъват на полицията. — каза той.
Конан се изплю с насмешка на презрение.
— Онзи е слабак и глупак. — изръмжа той. — Нека само един от твоите ме докосне и ще му пръсна червата по пода.
— Готов ли си да говориш? — попита уморено Деметрио.
— Всичко, което знам — хълцаше помощникът, докато се изправяше с мъка на краката си, скимтейки като пребито куче, — е, че Калиан пристигна в дома малко след като аз се прибрах… напуснах Храма заедно с него… и отпрати колесницата си. Той заплаши да ме изхвърли, ако някога проговоря за това. Аз съм беден човек, без приятели, без подкрепа. Без службата ми при него ще умра от глад.
— Не ме интересува! — каза Деметрио. — Колко време остана в дома ти?
— Може би до около половин час преди полунощ. След това си тръгна, казвайки, че отива в Храма и ще се върне след като свърши онова, за което отива там.
— Какво е възнамерявал да направи?
Промеро се поколеба, но един изплашен поглед в посока на хилещият се Постхумо, който сви огромния си юмрук, скоро го накара да заговори отново: — Имало нещо в Храма, което искал да разгледа.
— Но защо е трябвало да идва тук сам, така скрито от другите?
— Защото нещото не беше негова собственост. Пристигна призори с един керван от юг. Хората в кервана нищо не знаеха за него, освен, че им било предадено от хората, пътуващи с керван от Стигия и че трябвало да се предаде на Карантес от Ханумар — жрец на Ибис. Онези, другите хора платили на собственика на кервана да го предаде лично на Карантес, но мошеникът смяташе да продължи направо за Акуилония по път, по който не се минава през Ханумар. Така че той попита дали може да го остави в Храма, докато Карантес не изпрати някой да го прибере. Калиан се съгласи и му каза, че той самият ще изпрати слуга за да информира Карантес. Но, след като хората си тръгнаха и аз отворих дума за пратеника, Каилан ми забрани да го изпращам. Той седеше, разглеждайки онова, което хората бяха оставили.
— И какво беше то?
— Нещо като саркофаг, каквито намират в древните гробници на Стигия. Но този бе кръгъл, като покрита метална купа. Беше от някакъв материал като мед, но по-здрав и бе гравиран с йероглифи като онези на древните менхири в южна Стигия. Капакът бе така изработен, че да се пристяга към тялото с някакви ленти от мед.
— Какво имаше в него?
— Хората от кервана не знаеха. Те само казаха, че онези, които им го били дали, казали че това е безценна реликва намерена между гробниците, дълбоко под пирамидите и че се изпраща до Карантес поради „любовта, която подателят изпитва към жреца на Ибис“. Калиан Публико вярваше, че в саркофага е скрита диадемата на кралете-гиганти, на народите, които са обитавали онези мрачни земи преди там да се появят предците на стигийците. Той ми показа мотива, изгравиран на капака и се закле, че това била формата на диадемата, която според легендата, кралете-чудовища носели. Беше твърдо решен да отвори купата и да види какво съдържа. Беше се побъркал при мисълта за легендарната диадема, която била обсипана със странни брилянти, известни само на онази древна раса, всеки един от които струвал колкото всички скъпоценни камъни на днешния свят.
Предупредих го. Но малко преди полунощ той отиде в Храма сам, криейки се в сенките докато пазачът го подмине и след това влезе в Храма с ключа от пояса си. Наблюдавах го от сянката пред магазина на търговеца на коприна, видях го да влиза и се върнах у дома. Ако диадемата, или нещо друго с голяма стойност се окажеха в кумата, той смяташе да го скрие в Храма и да се измъкне тайно навън. А на сутринта щеше да вдигне голям шум и да каже, че крадци са разбили дома му и са откраднали собствеността на Карантес. Никой нямаше да знае за нощните му приключения освен кочияша и аз, а никой от нас не би го издал.
— Ами нощния пазач? — визрази Деметрио.
— Калиан не искаше да бъде видян от него; планът му бе да го разпъне като помощник на крадците. — отговори Промеро.
Арус с труд преглътна и пребледня, осъзнавайки коварството на работодателя си.
— Къде е този саркофаг? — попита Деметрио. Промеро посочи и следователят изсумтя. — Така! Същата стая, в която Калиан е бил атакуван.
Промеро започна да кърши тънките си ръце.
— Защо човек от Стигия ще изпраща дар на Карантес? Древни богове и мумии са попадали по пътищата на керваните и преди, но кой чак толкова обича жреца на Ибис в Стигия, където все още се покланят на архи-демона Сет, който крие пръстените на тялото си в тъмнината на гробниците? Бог Ибис води битка със Сет от първото утро на сътворението, а карантес е водил битка с жреците на Сет целия си живот. Има тук нещо тъмно и потайно.
— Покажи ни този саркофаг — заповяда Деметрио и Промеро неохотно поведе групата. Всички го последваха, включително Конан, който очевидно не се впечатляваше от зоркия поглед на войниците и изглеждаше просто любопитен. Те минаха под съдраните драперии и влязоха в стаята, която бе по-слабо осветена от коридора. От двете страни имаше врати, които водеха към други помещения, а по стените имаше фрески с фантастични образи — богове на странни земи и далечни народи. Промеро остро извика: — Вижте! Купата! Тя е отворена… и празна.
В центъра имаше странен черен цилиндър, малко над метър висок и малко под метър в диаметър в най-вироката си част, която се падаше някъде по средата на височината. Тежкият, гравиран капак лежеше на пода, а до него имаше чук и длето. Деметрио недзърна вътре, позачуди се за момент над неясните йероглифи и се обърна към Конан: — Това ли дойде да откраднеш?
Варваринът поклати глава:
— Как би могъл един човек да го отнесе?
— Лентите са срязани с длетото — мислеше на глас Деметрио, — и то набързо. Има следи, където чукът е отскачал и се е забивал в тялото на саркофага. Можем да предположим, че Калиан е отворил купата. Някой се е криел наблизо — може би в драпериите до вратата. Когато Калиан е приключил с отварянето, убиецът е скочил върху му, но може да е убил Калиан и сам да е отворил купата.
— Това нещо е отвратително! — потръпна помощникът. — Твърде древно е за да бъде свещено. Кой е виждал някога такъв материал? Изглежда по-твърдо от акуилонска стомана, но вижте как е ръждясало и се е разяло на места. И вижте тук, на капака! — Промеро посочи с треперещ пръст. — Какво мислите, че е било това?
Деметрио се наведе за да разгледа отблизо изгравираната фигура.
— Бих казал, че представлява някаква корона. — изсумтя той.
— Не! — извика промеро. — Предупредих Калиан, но той не искаше да ми повярва. Това е змия, свила се в пръстен с опашка в устата си. Това е знакът на Сет, Древната змия, Богът на стигийците. Тази купа е твърде стара за света на човека — тя е реликва от времето, когато Сет е бродил по Земята в образа на човек. Може би расата, която се е пръкнала от семето му, е погребвала костите на кралете си в подобни съдове.
— Искаш да кажеш, че тези изсъхнали кости са се вдигнали, задушили са Калиан и са си отишли?
— Онова, което е лежало в покой в тази купа, не е било човек. — прошепна помощникът, с широко разтворени очи и неподвижен поглед. — Та кой човек би могъл да легне там?
Деметрио изруга.
— Ако Конан не е убиеца, тогава той се крие някъде в тази сграда. Дионий и Арус, останете тук с мен, вие тримата задържани също останетте тук. Останалите, претърсете къщата! Убиецът — ако се е махнал преди Арус да намери тялото — може да е избягал само по пътя, използуван от Конан за да влезе, а в този случай варваринът щеше да го види… ако казва истината.
— Не видях никого, освен това куче! — изръмжа Конан, посочвайки Арус.
— Разбира се, че не си, защото убиецът си ти. — каза Дионий. — Това е губене на време, но ще претърсим, за да спазим формалностите. И ако не намерим никого, обещавам ти, че ще гориш. Помниш закона, мой чернокоси дивако: за убийство на занаятчия отиваш в мините, за търговец — увисваш на въжето, за благородник — отиваш на кладата!
Вместо отговор Конан се озъби. Мъжете започнаха търсенето. Останалите в стаята можеха да чуват стъпките им нагоре-надолу, преместването на предмети, отварянето на врати, подвикването един на друг от стая в стая.
— Конан, — каза Деметрио — знаеш какво означава, ако не намерят никого.
— Не съм го убил аз! — сопна се цимериеца. — Ако се бе опитал да ми попречи, щях да ми разцепя черепа, но не съм го виждал до момента, когато видях трупа му.
— Някой те изпратил тук да крадеш — каза Деметрио, — и с мълчанието си обвиненията в убийство се насочват върху теб. Дори само това, че си бил тук, е достатъчно за да идеш в мините, независимо дали признаваш вината си или не. Но, ако ми разкажеш цялата история, можеш да се спасиш от кладата.
— Ами, — започна неохотно варваринът — дойдох за да открадна диамантена заморска чаша. Един мъж ми даде чертеж на Храма и ми каза къде да търся. Била в тази стая, — посочи с ръка Конан — в една ниша в пода, под меден шемитски бог.
— Тук казва истината, — обади се Промеро — но не мисля, че има и половин дузина хора на света, които знаят тайната на това скривалище.
— И ако я беше намерил, — язвително попита Деметрио, — щеше ли наистина да я занесеш на мъжа, който те е наел?
Отново в изгарящите очи проблясна презрение.
— Аз не съм куче! — прошепна варваринът. — Държа на думата си.
— Кой те изпрати тук? — заповеднически запита Деметрио, но Конан запази враждебното си мълчание. Войниците се върнаха от безуспешното си търсене.
— Няма скрити хора в сградата — обявиха те. — Претърсихме всичко. Открихме скрития капак, водещ към покрива, през който е влязъл варварина, както и резето, което е съсякал на две. Ако някой се опита да избяга оттам, ще бъде видян от охраната навън, освен ако не е избягал преди да дойдем. Освен това, човек който би се опитал да избяга оттам, трябва да нареди на куп някакви мебели за да може да стигне до капака отдолу, ако такива следи няма. Защо да не е излязъл през предната врата точно преди Арус да направи обиколката си около сградата?
— Защото — отвърна Деметрио, — тази врата е била залостена с резето отвътре и единствените ключове, които могат да помръднат това резе, са онзи в Арус и този, който виси на пояса на Калиан Публико. Обади се друг: — Мисля, че видях въжето, използувано от убиеца.
— Къде е, глупако? — възкликна Деметрио.
— В съседната стая. — отговори стражът — Това е едно дебело черно въже, обвито около една мраморна колона. Не можах да го достигна.
Той ги поведе към стаята, която бе пълна с мраморни статуи и посочи една висока колона. След това спря и се вгледа.
— Няма го! — извика той.
— Никога не е било там. — изсмя се Дионий.
— В името на Митра, там беше! Бе обвито около колоната малко над онези орнаменти. Тук е толкова мрачно, че не се виждаше много добре… но там беше.
— Ти си пиян. — каза Деметрио, извръщайки се — Много е високо за да бъде стигнато от човек, а никой не може да се изкатери по тази гладка колона.
— Един цимериец би могъл. — прошепна един от мъжете.
— Възможно е. Да кажем, че Конан е удушил Калиан, вързал е въжето около колоната, прекосил е коридора и се е скрил в помещението със стълбището. Добре, но как тогава го е свалил след като ти си го видял? Той беше с нас откакто Арус е видял тялото. Не, казвам ви, че не Конан е извършил убийството! Мисля, че истинският убиец е убил Калиан за да вземе онова, което е било в купата и сега се крие в накакво тайно място в Храма. Ако не можем да го намерим, ще трябва да обвиним варварина за да удовлетворим справедливостта, но… къде е Промеро?
Те се бяха върнали при неподвижното тяло в коридора. Дионий силно извика за Промеро, който излезе от стаята, в която се намираше празната купа. Той трепереше и лицето му бе бяло.
— Какво има сега, човече? — възкликна Деметрио раздразнено.
— Открих един символ на дъното на купата! — изтракаха зъбите на Промеро. — Не някакъв древен йероглиф, а съвсем отскоро поставен. Знакът на Тот-Амон, стигийският магьосник, заклет враг на Карантес. Той трябва да е намерил купата в някоя мрачна пещера под омагьосаните пирамиди! Боговете от онези времена не са умирали както умират хората — те само изпадат в дълбок сън и техните поклонници са ги затваряли в саркофази, така че никоя чужда ръка да не смути съня им! Тот-Амон е изпратил на Карантес смърт; алчността на Килиан е причината той да освободи този ужас, който сега дебне някъде около нас… и може би дори в този момент се прокрадва към нас…
— Я стига си се лигавил, глупако! — изрева Дионий и удари Промеро тежко през устата. — Е, Деметрио, — каза той, обръщайки се към следователя — не виждам какво друго ни остава, освен да арестуваме този варварин…
Цимериецът отстъпи, яростно гледайки, към вратата на стая, съседна на стаята със статуите.
— Вижте! — извика той. — Видях нещо да се движи в тази стая, видях го през драпериите. Нещо прекоси пода като тъмна сянка.
— Да-да! — изсмя се Постхумо. — Ние претърсихме тази стая…
— Той видя нещо! — извика Промеро с остър глас, зареден с истерична възбуда. — Това място е прокълнато! Нещо е излязло от саркофага и е убило Калиан Публико! То се е криело там, където не би могъл да се скрие човек и сега дебне в това помещение! Нека Митра ни запази от силите на тъмнината! — Той сграбчи ръкава на Дионий с вдървени пръсти. — Претърси отново стаята, господарю!
Докато префектът се опитваше да се освободи от захвата на ужасения помощник, Постхумо каза:
— Претърси си я ти! — Сграбчвайки Промеро за врата и пояса, той избута крещящия нещастник пред себе си до прага на вратата, поспря там и го запрати в стаята с такава сила, че помощникът падна и остана в полунесвяст.
— Достатъчно! — изръмжа Дионий, оглеждайки мълчаливия цимериец. Префектът вдигна ръка и напрежението можеше да се почувствува във въздуха, но в този момент един от стражите влезе, влачейки след себе си хилавото тяло на богато облечен човек.
— Видях го да се прокрадва към задната стена на Храма! — каза стражът, оглеждайки се за похвала. Вместо това, получи проклятия, от които косата му настръхна.
— Освободи благородника, тъп глупако! — извика префектът. — Не познаваш ли Азтриас Петаний, племенника на губернатора?
Смаяният страж се дръпна встрани, а младият наконтен благородник гнусливо изтупа бродирания си ръкав.
— Спестете си извиненията, добри ми Дионий, — изфъфли той, — Служба, разбирам. Връщах се от късен гуляй и реших да се разходя за да освободя главата си от парите на виното. Но какво е това? Митра, убийство ли е?
— Убийство е господарю — отговори префектът. — Но ние имаме един заподозрян, който, макар Деметрио да има известни съмения по въпроса, без съмнение ще отиде на кладата за това.
— Доста зъл тип, — прошепна младият аристократ — как е възможно някой да се съмнява във вината му? Никога преди не съм виждал поясно да е изписано на лицето на някого, че е мошеник.
— О, виждал си, напарфюмирано куче! — изсъска цимериецът. — Видя, когато ме нае да открадна заморската чаша за теб. Гуляй, нали? Дрън-дрън! Ти си чакал в сенките да ти предам плячката! Не бих ти разкрил името, ако ме бе почел с по-справедливи думи. А сега, кажи на тези кучета, че си ме видял да изкатервам стената след като пазачът направи последната си обиколка, така че да им стане ясно, че не съм имал време да убия тази тлъста свиня, преди Арус да влезе и да открие тялото.
Деметрио хвърли бърз поглед на Азтриас, който не промени цвета на лицето си.
— Ако онова, което казва е вярно, господарю, това го оневинява в убийството и ние лесно можем да потулим опита за кражба. За взлома цимериецът все още заслужава десет години тежък труд, но, само ако кажете, ще му организираме едно бягство и никой никога няма да научи нищо за това. Разбирам… вие няма да сте първият млад благородник, който трябда да се осланя на подобни комбинации за да изплати дълговете си от хазарт или нещо подобно, но… можете да разчитате на нашата дискретност.
Конан гледаше с надежда младия благородник, но Азтриас сви нежните си рамене и прикри престорена прозявка с деликатната си бяла ръка.
— Не го познавам. — отговори той — Луд е щом твърди, че съм го наел. Нека си получи заслуженото. Има здрав гръб и тежкият труд в мината няма да му навреди.
Конан, със святкащи очи, трепна като ужилен. Стражите се напрегнаха, стиснаха по-здраво секирите си; забелязвайки това, той се отпусна и сведе глава в знак на враждебно примирение. Арус не можеше да види дали той ги наблюдава изпод тежките си черни вежди.
Цимериецът нанесе удара без никаъв предупредителен знак, като кобра: мечът му проблясна на светлината на свещите, в гърлото на Азтирас започна някакъв звук, който рязко прекъсна в момента, когато главата му излетя от раменете му в кървав фонтан, а чертите му замръзнаха в бяла маска на ужас.
Деметрио изтегли кинжала си и направи крачка напред за да нанесе удар. С котешка пъргавина Конан се извърна и с кръвожадни намерения мушна с меча към слабините на следователя. Инстинктивното отдръпване на Деметрио само леко отклони острието от посоката му и то се заби в бедрото му, отклони се от костта и се показа от другата страна на крака. Деметрио рухна на едно коляно с агонизиращ стон.
Конан не спря. Секирата, която Дионий вдигна спаси черепа на префекта от свистящото острие, което леко се извъртя докато срязваше дръжката, плъзна се острани на главата и отсече дясното му ухо. Заслепяващата скорост на варварина бе парализирала стражите. Половината от тях щяха да се търкалят на пода преди да имат шанса да избягат, ако не бе грамадния Постхумо, който повече с късмет, отколкото с умение, успя да обхване с ръцете си цимериеца, приковавайки към тялото му ръката с меча. Лявата ръка на Конан се стрелна към главата на телохранителя и Постхумо се отдръпна крещейки, опипвайки в ръка зеещата червена дупка, където преди миг бе имало око.
Конан се отдалечи от стената размахвани секири. След това скочи отвъд кръга на враговете му, там където Арус опъваше арбалета си за следващ изстрел. Жесток ритник в търбуха го събори, позеленял и задавящ се, а след това обутият в сандал крак на Конан се заби в устата на пазача. Нещастникът изкрещя през натрошените си зъби, пръскайки кръв от смазаните си устни. Изведнъж всички замръзнаха в позите си от раздиращ душата писък, който се разнесе от стаята, в която Постхумо бе хвърлил Промеро. На прага на скритата зад кадифените зависи врата се показа залитащия Промеро, който се задържа за момент, разтърсвайки се в тежки мълчаливи ридания със сълзи, стичащи се по брашненото му лице и капейки от провисналите му устни.
Всички го гледаха като втрещени: Конан, с меч, от който капеше кръв, стражите, с вдигнати секири, Деметрио, седнал свит на пода, опитвайки се да спре шуртящата кръв от зейналата рана в бедрото, Дионий, затиснал с ръка останалото от ухото му, Арус, плачейки и плюейки парценца от разбитите си зъби, дори Постхумо, спрял виковете си примигваше със здравото си око.
Промеро, залитайки излезе в коридора и падна вдървен пред тях, дрезгаво смеейки се с непоносимия писклив смях на лудостта: „Този Бог има дълги ръце, ха-ха-ха! О, проклети дълги ръце!“. И след това, в една кошмарна конвулсия се вдърви и застина ухилен с празен поглед, вперен в тавана.
— Мъртъв е! — прошепна Дионий с някакво страхопочитание, забравил за собственото си страдание и за варварина, който стоеше с окървавения си меч до него. Той се надвеси над тялото, след това тялото му се напрегна и очите му изскочиха: — Той не е ранен. В името на Митра, какво има тази стая?
И тогава ужасът ги обхвана и крещейки, те се втурнаха към входната врата. Стражите, захвърлили секирите си, образуваха една драскаща и крещяща тълпа, в която всеки се бореше за да излезе пръв и изведнъж пътят се освободи и те изскочиха като побъркани. Арус ги последва, а полуслепият Постхумо, бутайки се слепешката зад спътниците си, квичеше като ранено прасе и ги умоляваше да не го оставят. Той попадна в групата на изостаналите, а те го сритаха на земята и го стъпкаха, крещейки от страх. Постхумо пълзеше след тях, а след него идваше Деметрио, накуцвайки и държейки бедрото си, от което бликаше струя кръв. Стражите, кочияша, пазачът — цели или ранени, изскочиха на улицата, където оставените да наблюдават се заразиха от паниката и се присъединиха към бягащите, без да се спрат за да попитат за причината.
Конан стоеше в просторния коридор сам, ако не се брояха трите трупа на пода. Варваринът хвана меча си по-здраво и влезе в стаята. По стените висяха тежки копринени драперии. Копринени възглавници и дивани бяха пръснати в небрежно изобилие, а над тежък, позлатен параван едно Лице гледаше към цимериеца.
Конан се вгледа изумен в студената, красива красота на изражението, каквато досега не бе виждал сред хората. Нито слабост, нито милост, нито жестокост, нито съчувствие, нито каквато и да е било човешка емоция можеше да бъде различена в тези черти. Това можеше да бъде мраморната маска на Бог, изработена от ръката на майстор, ако не беше живота в нея — живот студен и странен, такъв какъвто цимериецът не познаваше и не можеше да разбере. За един кратък момент той помисли за мраморната перфектност на тялото, скрито зад паравана; трябва да беше перфектно, помисли той, след като лицето бе така нечовешки красиво.
Но той можеше да види само изваяната глава, която се поклащаше от една страна на друга. Пълните устни се отвориха и произнесоха една-единствена дума с богат, вибриращ глас като златните камбани, които, които звънят в загубените в джунглите на Хитай храмове. Езикът бе непознат, език, забравен още преди появата на кралствата на човека, но Конан знаеше какво означава тази дума: „Ела!“ И Конан се приближи с отчаян скок и свистящ меч. Красивата глава отхвръкна от тялото, удари се с глух звук на пода от едната страна на паравана и се изтърколи преди да спре. И тогава кожата на Конан настръхна, защото паравана се разтресе и се надигна от конвулсиите на нещо зад него. Той беше виждал е бе чувал много мъже да умират, но никога не бе чувал човешко същество да издава подобни звуци в агонията си.
Чу се разтърсващ шум от мятащо се тяло. Параванът се разтърси, заклати, наклони се напред и падна с метален трясък в краката на Конан. Той погледна зад него.
И тогава пълният ужас на гледката се спусна над цимериеца. Той се втурна и не забави бяга си напред докато кулите на Нумалия не изчезнаха в зората зад гърба му. Мисълта за Сет бе като кошмар, както и тази за дежата на Сет, които едно време бяха владели света, а сега спяха в тъмните дупки под черните пирамиди. Зад позлатения параван имаше не тяло на човек… само блестящите, навити един върху друг пръстени на една гигантска обезглавена змия.
Лишен от илюзиите, че е възможно да избегне свръхестествените препятствия при нормалното упражняване на неговото призвание и с цяла Немедия, твърде гореща под краката му, Конан се насочва отново към Коринтия, където в един малък град-държава продължава да се посвещава на неазконно придобиване на чужда частна собственост. Вече е на около деветнадесет години, закоравял и по-опитен, макар и не по-склонен да бъде недоходно предпазлив, отколкото когато се появява за пръв път в южните кралства.
* * *
На дворцовия празник Набонидий, Червеният жрец, който бе истинският управник на града, докосна изискано по ръката Мурило — млад аристикрат. Мурило се обърна за да установи, че жрецът загадъчно го гледа и се зачуди какво ли означаваше това. Без да разменят нито дума, Набонидий се поклони и подаде на Мурило малък съд. Младият благородник, който знаеше, че Набонидий не прави нищо просто така, се извини пред останалите при първа възможност и бързо се върна в стаята си. Там той отвори съда и намери в него човешко ухо, което позна по особения белег на него. По тялото му изби обилна пот и той вече не се съмняваше в онова, което погледът на Червения жрец искаше да му каже.
Но Мурило, независимо от парфюмираните си черни къдрици и натруфените си одежди, не бе от онези слаби хора, които покорно скланят глава под ножа без борба. Той не знаеше дали Набонидий само си играе с него или му дава шанса доброволно да се оттегли в изгнанничество, но самият факт, че все още е жив и на свобода, доказваше, че ще му бъдат отпуснати поне няколко часа, макар и за размисъл. Той, обаче, не се нуждаеше от размисъл, за да вземе решението, трябваше му средството. И Съдбата му обезпечи това средство, хващайки се на работа в бордеите и свърталищата в бедните предградия, докато младият благородник потръпваше и се чудеше в онази част на града, където се издигаха палатите, украсени със слонова кост и виолетови мраморни кули.
Имаше едно време един жрец на Ану, чийто издигащ се на границата на предградията храм бе служил като сцена на нещо повече от набожност. Жрецът бе дебел и служеше едновременно като пласьор на крадени стоки и информатор на полицията. Той упражняваше и двата занаята, защото храмът му граничеше с Лабиринта — плетеница от кални, кривуличещи улички и мръсни свърталища, в които се навъртаха най-смелите крадци на кралството. Най-дръзките между тях бяха един гъндъреец — дезертирал от наемниците и един варварин цимериец. Благодарение на Жреца на Ану гъндърееца бе заловен и обесен на площада на пазара. Но цимериецът бе избягал и научил за непочтеността на жреца и неговото предателство, бе влязъл в Храма на Ану през нощта и бе отрязъл главата на жреца. В града се надигна смут, но издирването на убиеца щеше да се бъде безплодно, ако една жена не го бе издала на властите и не бе завела капитана на стражата и неговия отряд до стаята, в която варваринът лежеше пиян.
Събуждайки се към един, малко притъпен откъм възприятия, но жесток като действия начин на живот, той бе изкормил капитана, бе си пробил път през нападателите и щеше да избяга, ако не бе алкохола, който все още замъгляваше сетивата му.
Объркан и полузаслепен, той не бе улучил отворената врата в опита си да избяга и бе ударил каменната стена с главата си с такава сила, че бе паднал в несвяст. Когато дойде на себе си, се намираше в най-строго охранявания затвор на града, прикован за стената с вериги, които дори варварските му мишци не бяха в състояние да разкъсат.
И именно в неговата килия пристигна Мурило, маскиран и загърнат в ширика, черна пелерина. Цимериецът го изгледа с интерес, приемайки го за палача, дошъл да го изпрати от този свят. Мурило оправи недоразумението и на свой ред с интерес го разглеждаше. Даже в полумрака на килията, въпреки окованите му крайници, примитивната сила на мъжа бе очевидна. В могъщото му тяло с мускулести крайници се комбинираше силата на гризли с бързината на пантера. Изпод разбърканата черна грива на косата му сините му очи блестяха с неукротима дивота.
— Би ли искал да живееш? — запита Мурило. Варваринът изсумтя и в очите му му се мярна нов интерес.
— Ако организирам бягството ти, ще ми направиш ли услуга? — зададе нов въпрос аристократът.
Цимериецът не отговори, но настойчивостта в погледа му говореше за себе си.
— Искам да убиеш един човек за мен.
— Кой?
Гласът на Мурило спадна до шепот: — Набонидий, жрецът на краля.
Цимериецът не показа нито изненада, нито притеснение.
Той не изпитваше страха или почтителността пред властта, с която цивилизацията удостоява някои хора. Крал или просяк — за него това беше едно и също. Нито пък попита защо Мурило бе дошъл при него, при положение, ще крайните квартали гъмжаха с убийци, останали извън затворите.
— Кога ше избягам? — осведоми се той.
— До един час. В тази част на затвора има само един пазач през нощта. Може да бъде подкупен, вече е подкупен. Виж, ето това са ключовете за веригите ти. Ще те освободя и един час след като си тръгна, пазачът — Атикус, ще отключи вратата на килията ти. Ще го вържеш с ремъци, които ще направиш като си разкъсаш туниката, така че като го манерят по-късно вързан, да си помислят, че си избягал с помощ отвън и той да не бъде заподозрян. Веднага иди в дома на Червения жрец и го убий. След това в Свърталището на плъха един човек ще те посрещне за да ти даде кесия злато и кон. С тях ще можеш да избягаш от града и да напуснеш страната.
— Махни тези проклети вериги от мен — поиска цимериецът.
— И нека пазачът ми донесе храна. В името на Кром, цял ден съм на мухлясъл хляб и вода и вече умирам от глад.
— Ще бъде направено, но помни — не трябва да избягаш от тук преди да съм се прибрал у дома.
Освободен от веригите си, варваринът се изправи и опъна тежките си ръце, които изглеждаха огромни в мрака на малката килия. Мурило отново почувствува, че ако има човек, който да може да изпълни задачата, този цимериец е човека. След като повтори няколко пъти инструкциите си, той напусна затвора, давайки разпореждане на Атикус да отнесе пиво и една чиния с месо на затворника. Той знаеше, че може да има доверие в пазача, не само заради парите, които му бе дал, но и поради информацията, която притежаваше за него.
Когато се върна в стаята си, Мурило отново попадна в плен на страховете си. Набонидий щеше да нанесе удара си чрез краля, в това той бе сигурен. И тъй като кралските гвардейци все още не бяха пред вратата му, той бе сигурен, че жрецът не е казал нищо на краля… засега. Утре, без съмнение, той щеше да говори… ако доживееше до утре.
Мурило вярваше, че цимериеца ще бъде лоялен. Дали той щеше да бъде в съсътояние да изпълни задачата, това оставаше да се види. И преди, други мъже се бяха опитвали да убият Червения жрец и бяха умирали по отвратителни и безименни начини. Но тези хора бяха продукт на градовете на хората; на тях им бяха липсвали вълчите инстинкти на варварина. Мигът, в който Мурило, въртейки златния съд с отрязаното ухо в ръцете си, бе научил чрез тайните си канали, че цимериецът е пленен, той бе видял решението на проблема си.
Намирайки се отново в стаята си, той вдигна чаша за човека, чието име е Конан, и за неговия успех тази нощ. И докато отпиваше, един от доносниците му донесе новината, че Атикус е бил арестуван и хвърлен в затвора. Цимериецът не бил избягъл.
Мурило почувствува, че кръвта му се вледенява. В този ход на съдбата, той можеше да види само зловещата ръка на Набонидий и едно неясно подозрение започна да го обхваща — че Набонидий е нещо повече от човек — един магьоскик, кокто чете мислите на жертвите си и дърпа конците, на които те танцуват като кукли. С отчаянието дойде и отчаяната решителност. Пристягайки меч на пояса си, той напусна дома си през един таен проход и тръгна бързо по опустелите улици. Беше полунощ, когато пристигна при дома на Набонидий, който се издигаше като огромна черна грамада в заградените със стени градини, които го отделяха от околните имения.
Стената бе висока, но не и невъзможна за преодоляване.
Набонидийй не залагаше на обикновените бариери от камък. Онова, от което Мурило следваше да се страхува, се намираше зад стените. Какво точно е то, Мурило не знаеше. Беше му известно, че най-малкото, което има е едно огромно диво куче, което броди нощем из градината и отвреме навреме разкъсва по някой бродяга, така както ловно куче разкъсва заек. Но какво още можеше да има, той не желаеше даже да предполага. Хората, на които бе разрешавано за кратко да посетят дома по работа, бяха разказвали, че Набонидий живее просто, но в богата обстановка и е обслужван от изненадващо малък брой слуги. Всъщност, бяха споменали, че са видели само един — висок, мълчалив мъж, на име Джока. Чували се и стъпките на поне още един, вероятно роб, но него никой не го бил виждал. Най-голямата загадка в тайнствения дом бил самият Набонидий, чиято способност към интриги и влияние върху политиката, го бяха направили най-могъщия човек в кралството. Хората, канцлерът и кралят се движеха като марионетки на конците, дърпани от него.
Мурило се изкачи по стената и се спусна от другата страна в градините, които представляваха огромни пространства — царство на сенките на храсти и полюшващи се листа. Младият благородник се прокрадна бързо през храсталака. За момент се вслуша, очаквайки да чуе лаенето на голямото куче и да види гигантското му тяло да се движи през сенките. Съмняваше се в ефективността на меча си при подобна атака, но не се поколеба. Все едно беше дали щеше да умре от зъбите на звяра или от секирата на палача.
Спъна се в нещо голямо и податливо. Навеждайки се да го разгледа по-добре на светлината на звездите, той видя безжизненото тяло на кучето, което охраняваше градините. Кучето бе мъртво. Шията му бе счупена и на нея се виждаха следите на нещо като огромни зъби. Мурило чувствуваше, че това не е направено от човек. Звярът се бе сблъскал с чудовище по жестоко и от него самия. Мурило погледна неспокойно към тайнствените храсталаци, а след това, свивайки рамене, се приближи към голямата къща.
Първата врата, която опита се оказа отключена. Той влезе предпазливо с меч в ръка и се озова в дълъг хол, осветяван слабо само от светлината, която проникваше през драпериите в другия край. Над целия дом се бе спуснала пълна тишина. Мурило тихо се придвижи през хола и поспря, за да надзърне през драпериите. Пред погледа му се разкри осветена стая, по прозорците на която бяха спуснати кадифени завеси, така прилепнали, че да не прониква нито лъч светлина през тях. Стаята беше празна, ако ставаше дума за човешки живот, но все пак в нея се намираше нещо отвратително. В средата на куп натрошени мебели и разкъсани драперии, които разказваха за страшна борба, лежеше тялото на човек. Фигурата бе просната по корем, но главата бе извита по такъв начин, че брадичката се бе подпряла зад рамото. Лицето, изкривено в страшно ухилване, сякаш се зъбеше на ужасения благородник.
За пръв път през нощта решителността на Мурило потрепна.
Той хвърли неуверен поглед назад, към пътя, по който бе дошъл. След това мисълта за дръвника и секирата на палача му вдъхнаха кураж и той прекоси стаята, заобикаляйки хилещият се ужас, проснат в центъра й. Макар и никога да не бе виждал човека преди, по описанията, които бе чувал, той разбра, че това е Джока — мрачният слуга на Набонидий.
Той надзърна през завесите, спуснати върху една от вратите и видя голямо кръгло помещение, разделено на две от арка. Стаята бе обзаведена като за крал. В центъра й се намираше махагонова маса, украсена в дърворезби, която бе покрита с храна и съдове с вино. Изведнъж Мурило се вцепени. Във голям стол, чиято висока облегалка бе извърната към него, седеше фигура, чийто одежди му бяха познати. Той видя ръка в червен ръкав да лежи на облегалката на стола; главата, върху която бе спусната познатата алена качулка на тогата, бе наведена напред, като че ли в размисъл. Точно по този начим Мурило бе виждал Набонидий да седи в кралския дворец стотици пъти.
Проклинайки се за оглушителното тупане на сърцето му, младият благородник се прокрадна в стаята с протегнат меч и застана в поза, готов да нанесе удара. Жертвата не помръдваше, нито пък бе чула тихото му прлиближаване. Беше ли заспал Червеният жрец, или това бе просто един труп, отпуснал се в огромния стол? Една-единствена крачка разделяше Мурило от неговия враг, когато изведнъж човекът на стола се изправи и се извърна към него.
Лицето на Мурило пребледня. Мечът му се изплъзна от пръстите и със звън падна на полирания под. Вик на ужас се откъсна от посинелите му устни и бе последван от тупването на падналото тяло. И отново тишината се спусна над дома на Червения жрец.
2 Малко след като Мурило напусна килията, в която бе затворен Конан-цимериеца, Атикус донесе на затворника поднос с храна, към която, между другите неща, бе добавил говежди бут и халба с пиво. Конан се нахвърли жадно върху храната, а Атикус направи една последна обиколка на килиите, за да се убеди, че всичко е в ред и че никой няма да бъде свидетел на „бягството“. И точно докато бе зает с това, въоръжен отряд влезе в затвора и го постави под арест. Мурило бе сбъркал, приемайки, че този арест означава и разкриване на плановете за планираното бягство на Конан. Поводът бе съвсем друг — Атикус бе проявил небрежност при връзките си с подземния свят и бе платил за един от миналите си грехове.
Мястото му бе заето от друг надзирател — флегматично създание, на което можеше да се разчита, защото той не би забравил задълженията си за никакъв подкуп. Той бе лишен от въображение и бе просто екзалтиран от новия си пост.
След отвеждането на Атикус под стража, за да бъде официално предаден на съда, новият надзирател направи рутинната си обиколка на килиите. Минавайки през тази на Конан, чувството му на собственост бе разтърсено от гледката на затворника, който бе освободен от веригите си и който гризеше последните останки по един огромен кокал. Надзирателят бе така разстроен, че направи грешката да влезе в килията сам, вместо да повика и пазачите от другите части на затвора. Това бе първата му грешка при изпълняване на служебните задължения и последната. Конан го удари по главата с говеждия кокал и без да бърза напусна. Както му бе казал Мурило, нощем имаше само един пазач на пост. Цимериецът се озова зад стените на затвора, възползувайки се от ключовете, които бе взел, толкова свободен, колкото би бил, ако планът на Мурило бе успял.
Скрит в сянката на стената на затвора, Конан поспря за да обмисли плана на бъдещите си действия. Той осъзна, че след като се бе измъкнал от затвора сам, вече не дължи нищо на Мурило; все пак, обаче, именно Мурило бе свалил оковите му и бе разпоредил да му бъде занесена храна, а без тези две неща бягството му щеше да бъде невъзможно. Конан реши, че е в дълг пред Мурило и, тъй като бе човек, който в крайна сметка плащаше дълговете си, реши да изпълни обещанието, дадено пред младия аристократ. Но най-напред трябваше да се погрижи за себе си.
Той захвърли изпокъсаната си туника и тръгна в нощта гол, ако не се считаше набедрената му препаска. Вървейки, той опипа острието на кинжала, който бе взел — оръжие, с което можеше да се убива, двуостър, широк, дълъг около половин метър. Той се промъкваше през тесни улички и потънали в тъмнина площади, докато накрая се озова там, където му бе целта — Лабиринта. Той можеше да се оправя в плетеницата му със сигурност. Лабиринтът действително представляваше лабиринт от тъмни улици, затворени дворове, тайни проходи, загадъчни звуци и зловонни миризми. Улиците не бяха павирани; кал и мръсотия се смесваха в една отвратителна каша. Канализацията бе нещо непознато: покрай стените бе натрупан изхвърляния боклук, от който се бяха образували вонящи купове и гадни локви. Ако не внимаваше, пешеходецът можеше да загуби равновесие и да затъне до кръста в локва, от която на човек се повдигаше. Не би било нещо необикновено и да се спъне в труп с прерязано гърло или с разбита глава, заровена в калта. Почтените хора заобикаляха Лабиринта, и не без основание.
Конан достигна местоназначението си без да бъде забелязан, точно в момента, когато онзи, когото той жадуваше да види, го напускаше. Докато цимериецът се сви в двора долу, момичето, което го бе продало на полицията, се сбогуваше с новия си любовник на прага на стаята си на горния етаж. След като вратата се затвори зад гърба му, младият мошеник опипом тръгна надолу по скърцащото стълбище, потънал в собствените си мисли, които, както при болшинството жители на Лабиринта, бяха свързани с незаконно придобиване на чужда собственост.
Насред стълбището той изведнъж спря и косата му настръхна.
Смътно различима грамада се бе свила в тъмнината пред него и чифт очи блестяха като очите на преследвано животно. Изръмжаване на звяр бе последното нещо, което чу в живота си, когато чудовището се хвърли върху него и нещо остро разпори корема му. Той издаде слаб вик и отпуснато се свлече на стълбите.
Варваринът се изправи над него за момент, като призрак с очи, светещи в тъмнината. Той знаеше, че звукът е чут, но хората от Лабиринта знаеха, че трябва да се интересуват само от собствените си дела. Смъртен вик откъм тъмно стълбище не бе нещо необикновено. По-късно някой можеше да се осмели да се поинтересува, но само след безопасно дълго време.
Конан изкачи стъпалата и спря пред отдавна познатата му врата. Вратата бе затворена отвътре, но острието мина между вратата и рамката и повдигна резето. Той влезе, затвори вратата зад себе си и се изправи срещу момичето, което го бе предало на полицията.
Момичето седеше, кръстосало крак връз крак, на разбърканото си легло. Тя пребледня и го изгледа като че ли беше призрак. Беше чула задавения вик откъм стълбището и виждаше кръвта по кинжала в ръката му. Но тя бе твърде изпълнена с ужас за онова, което може да и се случи, за да си губи времето в оплакване на очевидната съдба на любовника си. Тя започна да моли за живота си и думите излизаха почти неразбираеми.
Конан не отговори; той просто стоеше и гневно я гледаше с горящия си поглед, опитвайки острието на кинжала с мазолестия си палец.
Накрая, той прекоси стаята, докато тя се отдръпваше към стената, ридаейки с трескави молби за милост. Хващайки я без особена нежност за жълтите кичури, той я издърпа от леглото.
Мушна кинжала обратно в ножницата, хвана здваво извиващата се пленница под мишница и се запъти към прозореца. Както при болшинството къщи от този тип и тук имаше перваз, който обикаляше около всеки етаж, представлявайки продължение на перваза на самия прозорец. Конан отвори прозореца с ритник и стъпи на тесния перваз. Ако имаше наблизо будни хора, те можеха да видят странната гледка на един внимателно пристъпващ по перваза мъж, който носеше под мишница ритащо, полуголо момиче. Те едва ли щяха да бъдат по-озадачени от самото момиче.
Стигайки до мястото, което бе търсил, Конан спря, придържайки се за стената със свободната си ръка. Вътре в къщата се надигна шум, което показваше, че тялото най-сетне е открито. Пленницата му хленчеше и се извиваше, подновявайки молбите си. Конан погледна към мръсотията по уличките под него, вслуша се в хаоса вътре и в молбите на момичето и след това я пусна с максимална точност в една отходна яма. Той се наслади за един кратък момент на пличкането и ритането, което се разнасяше отдолу и в концентрираната злоба на непристойностите й долу и дори си позволи да се изсмее с нисък, гърлен смях.
След това вдигна глава, вслуша се в нарастващия шум вътре в къщата и реши, че е време да убие Набодиний.
3 Отекващ звън на метал бе причината Мурило да дойде на себе си. Той изпъшка и замаян се надигна в седнало положение.
Около него бе тихо и тъмно и за миг той изпита ужас от мисълта, че е ослепял. След тива си спомни случилото се преди и по кожата му полазиха мравки. Опипвайки около себе си, той установи, че лежи на под от прецизно наместени една до друга каменни плочи. Ръцете му откриха стена от същия материал. Изглеждаше сигурно, че е в някаква килия, но къде и откога, не можеше дори да предположи. Той се надигна и се подпря на стената в безплоден опит да се ориентира. Смътно си спомни отекващия звън и се зачуди дали не е бил от затръшването на вратата на килията или просто означава влизането на палача.
При тази мисъл той потръпна и опипом започна да се придвижва покрай стената. Очакваше, че всеки момент ще докосне отстрещната стена, но след малко стигна до извода, че върви по коридор. Продължаваше да се придържа до стената, опасявайки се от шахти или други капани и изведнъж осъзна, че в черната тъмнина до него има някой. Не можеше да види каквото и да е било, но или ушите му доловиха шум на прокрадващо се тяло, или някакво подсъзнателно чувство го предупреди. Той рязко спря като единственият признак на живота в него бе настръхналата му коса и почувствува присъствието на някакво живо същество приклекнало в тъмнината пред него.
Помисли си, че сърцето му ще спря и чу един глас да просъсква с варварски акцент: — Мурило! Ти ли си това?
— Конан! — Омекнал от превъзбудата, младият благородник протегна слепешката ръце в тъмното и пръстите му опряха в огромни, голи рамене.
— Добре, че те различих — изсумтя варваринът. — Щях да те заколя като тлъсто прасе.
— Къде се намираме, в името на Митра?
— В шахтите под дома на Червения жрец, но защо…
— Кое време е сега?
— Малко след полунощ.
Мурило разтърси глава, опитвайки да събере размътения си разсъдък.
— Какво правиш тук? — осведоми се цимериецът.
— Дойдох да убия Набонидий. Чух, че били сменили надзирателя в затвора и…
— Така беше — изръмжа Конан. — Счупих главата на новия надзирател и си излязох. Можех да бъда тук още преди часове, но имах някои лични работи за уреждане. Е, добре, да тръгваме на лов за Набонидий.
Мурило се разтрепери.
— Конан, ние сме в дома на свръх-чудовище. Аз дойдох, търсейки враг човек, вместо това се изправих пред космат дявол от ада!
Конан изсумтя неуверено; безстрашен като ранен тигър, когато ставаше дума за врагове в човешки образ, той изпитваше всички примитивни страхове от свръхестественото.
— Влязох в къщата — прошепна Мурило, сякаш тъмнината бе пълна с подслушващи уши. — В градината отвън намерих кучето на Набонидий, смачкано до смърт. Вътре в къщата се натъкнах на Джока, слугата. Врата му беше счупен. След това видях самия Набонидий седнал на стола си, облечен в обикновените си дрехи. Първо си помислих, че и той е мъртъв. Прокраднах се за да го промуша. Той се изправи и се обърна към мен. Боже! — От спомена за изживения ужас, младият благородник остана за момент безмълвен, изживявайки отново онзи кошмарен момент.
— Конан! — прошепна той. — Онзи, който се изправи срещу мен, не беше човек! Тялото му и позата му бяха като на човек, но изпод алената качулка на на жреца ме гледаше кошмарно лице, в което имаше някаква лудост! Беше покрито с черни косми, измежду които в мен се впиваха малки червени очи; носът му бе плосък с големи разширени ноздри; отпуснатите му устни се дръпнаха назад, оголвайки огромни жълти зъби, като зъбите на куче. Ръцете, които висяха в червените ръкави бяха безформени и също бяха покрити с някаква черна козина. Всичко това съзрях в един-единствен поглед, след което ме обхвана ужас и съм загубил съзнание.
— И после? — попита с неспокоен глас цимериецът.
— Съвзех се малко след това; чудовищете трябва да ме е захвърлило в тези шахти. Конан, подозирам, че Набонидий не е съвсем човек! Той е демон, нещо като вампир! През деня се движи сред хората в образа на човек, но нощем се връща към истинския си лик!
— Това е очевидно! — отговори Конан. — Всички знаят, че има хора, които могат да се превърнат във вълци по желание.
Но защо е убил прислужниците си?
— Кой може да разбере мислите на дявола? — отвърна Мурило. — Това, което ни интересува в момента е да се махнем оттук. Оръжията на хората не могат да навредят на върколака. Ти как влезе тук?
— През канализацията. Съобразих, че градината се охранява. Канализацията се свързва през един тунел с тези шахти.
Мислех, че ще намеря незалостена врата, която да води към къщата.
— Тогава да се махаме по пътя, по който си дошъл! — възкликна Мурило. — По дяволите тази работа! След като се измъкнем от това змийско леговище, ще гледаме да се промъкнем покрай кралската стража и ще рискуваме с опит да избягаме от града. Ти водиш!
— Безполезно е! — изръмжа Конан. — Пътят към канализацията е преграден. След като влязох в тунела, една метална решетка падна от тавана. Ако не се бях движил като светкавица, остриетата й щяха да ме риковат за пода като червей. Когато се опитах да я повдигна, тя дори не помръдна. И слон не може да я разклати. Нито би би могло нещо поедро от заек да се мушне между пръчките.
Мурило изруга и почувствува как ледена ръка го погалва по гръбнака. Той трябваше да се досети, че Набонидий няма да остави нито един вход към дома си неохраняван. Ако Конан не притежаваше своята светкавичност като на стоманена прижина, тази решетка щеше вече да го е смазала. Без съмнение, придвижването му през коридора бе задействувало някакъв механизим, който е освободил падането на решетката. Както и да беше, сега те бяха хванати живи в капана.
— Остава ни само едно нещо — каза Мурило, обилно потейки се. — Трябва да потърсим някакъв друг изход, който без съмнение е защитен с друг капан, но нямаме друг шанс.
Варваринът изръмжа нещо в съгласие и двамата слепешката тръгнаха напосоки надолу коридора. Изведнъж Мурило се сети за нещо.
— Как ме позна в тази тъмница? — осведоми се той.
— Подуших парфюмираната ти коса, когато влезе при мен в килията — отговори Конан. — Преди малко, докато дебнех в мрака и се готвеш да те разпоря, отново долових миризмата.
Мурило поднесе кичур от кестенявата си коса към носа си; но дори толкова отблизо аромата бе едва доловим от цивилизованите му сетива и едва сега той започна да осъзнава колко чувствителни са органите на варварина.
Инстинктивно ръката му се протегна към ножницата, докато те се придвижваха по коридора и той изрига, установявайки, че е празна. В този момент пред тях започна да се различава някакво слабо сияние и след малко те стигнаха до един остър завой на коридора, зад който проникваше сива светлина. Двамата заедно надникнаха зад ръба на стената и Мурило, опрян на спътника си, почувствува огромното му тяло да се стяга. Младият благородник също го бе видял… тялото на някакъв мъж, полугол, лежащо отпуснато в коридора зад завоя, неясно осветявано от сиянието, което се излъчваше от един широк, сребърен диск на далечната стена. Имаше нещо странно познато в легналата по лице фигура, което събуди някакви необясними и чудовищни предположения в главата на Мурило. Приканвайки с жест Конан да го последва, той предпазливо се придвижи напред и се надведе над тялото. Преборвайки се с отвращението си, той хвана тялото и го обърна по гръб. Вик на недоумение се изтръгна от гърдите му, а цимериецът изръмжа гръмогласно.
— Набонидий! Червеният жрец! — възкликна Мурило, в главата на който се вихрушката на объркани мисли и изумление. — Но тогава, кой… какво… ?
Жрецът изпъшка и се раздвижи. С котешка бързина Конан се надвеси над него и кинжал, вдигнат над сърцето му. Мурило го хвана за китката.
— Почакай! Не го убивай още…
— Защо не? — осведоми се Конан. — Захвърлил е другия си образ и спи. Нима ще го събудиш за да ни разкъса?
— Не, почакай! — настоя Мурило, опитвайки се да събере мислите си. — Виж! Той не спи… виждаш ли тази голяма синя подутина на обръснатото му слепоочие? Бил е ударен. Може да лежи тук от часове.
— Мисля, че ти се закле, че си го видял в животински образ горе, в къщата — каза Конан.
— Видях го! Иначе… ето, свестява се! Дръпни кинжала си, Конан, тук има някаква тайна, още по-тъмна, отколкото си бях помислил. Трябва да поговоря с този жрец преди да го убием.
Набонидий вдигна немощно ръка към удареното си слепоочие, промърмори нещо и отвори очи. За момент погледът му беше празен и лишени от разум, а след това животът рязко се върна в тях и той седна, гледайки хората около него. Какъвто и да беше страшният удар, който временно бе изкарал от строя съобразителната му глава, сега тя отново функционираше с обичайната си яснота. Очите му бързо огледаха обстановката около тях, а след това погледът му се спря върху лицето на Мурило.
— Чест за мен е да удостоиш бедния ми дом, млади господине — изсмя се той студено, поглеждайки за кратко огромната фигура, която се възвисяваше над рамото на младия благородник. — Довел си със себе си и смелчак, както виждам. Не бе ли достатъчен само твоя меч за да прекъсне нишката на смирения ми живот?
— Стига толкова — нетърпеливо го прекъсна Мурило. — Откога лежиш тук?
— Странен въпрос към човек, който току-що е дошъл в съзнание — отговори жрецът. — Не знам кое време сме сега. Но когато пострадах, до полунощ оставаше около час.
— Тогава кой е онзи, който разиграва маскарад в твоята тога горе в къщата? — запита Мурило с глас, нетърпящ възражение.
— Това трябва да е Так — отговори Набонидий, със съжаление опипвайки ожулванията си. — Да, това е Так. И в моята тога? Куче такова!
Конан, който не разбираше нищо от онова, което ставаше, се размърда неспокойно и изръмжа нещо на собствения си език.
Набонидий го изгледа загадъчно.
— Ножът на твоя бик копнее за сърцето ми, Мурило — каза той. — Мислех, че ще бъдеш достатъчно разумен, ще разбереш предупреждението ми и ще напуснеш града.
— Откъде да знам, че това е щяло да ми бъде разрешено? — отвърна Мурило. — Но дори и така да е, интересите ми са тук.
— Ти си в добра компания с този главорез — прошепна Набонидий. — Подозирах те от известно време. Поради тази причина организирах изчезването на онзи мъртвоблед дворцов секретар. Преди да умре, той ми разказа много неща, между които и името на младия благородник, който го е подкупил да му предава държавни тайни, които на свой ред благородникът е продавал на нашите врагове. Не те ли е срам, Мурило, че си такъв крадец с нежни бели ръце?
— Нямам повече причини да се срамувам от тебе, грабител със сърце на лешояд — отговори Мурило веднага. — Ти експлоатираш цяло кралство, за да задоволиш личната си алчност и под прикритието на незаинтересована държавническа дейност, мамиш краля, просиш от богатите и принасяш в жертва бъдещето на една цяла нация в името на безжалостните си амбиции. Ти не си нищо повече от един шопар, заровил зурлата си в коритото. Ти си по-велик крадец от мен. Този цимериец е най-честният от трима ни, защото той краде и убива открито.
— Е, добре, значи всички сме мошеници — съгласи се Набонидий с лекота. — И какво сега? Животът ми?
— Когато видях ухото на изчезналия секретар, разбрах, че съм обречен — каза Мурило рязко, — и реших, че ще действуваш чрез властта на краля. Прав ли съм бил?
— Съвсем правилно — отговори жрецът. — Един придворен секретар не е труден за елиминиране, но ти си твърде забележителен. Възнамерявах да разкажа на краля една шега за тебе сутринта.
— Шега, която щеше да ми коства главата — прошепна Мурило. — Значи кралят не знае за чуждестранните ми операции?
— За сега — въздъхна Набонидий. — Но сега, виждайки ножа в ръцете на спътника ти, се опасявам, че тази шега никога няма да бъде разказама.
— Ти би следвало да знаеш как да се измъкнем от тези свърталища на плъхове — каза Мурило. — Да предположим, че се съглася да ти пощадя живота. Ще ни помогнеш ли да избягаме и ще се закълнеш да запазиш завинаги мълчание за моите кражби?
— Та кога един жрец е удържал на думата си? — оплака се Конан, разбирайки накъде отива разговора. — Нека му прережа гърлото; искам да видя цвета на кръвта му. В Лабиринта говорят, че сърцето му е черно, значи и кръвта му също трябва да е черна…
— Мълчи, — прошепна Мурило — защото ако не ни покаже как да се измъкнем от тази дупка, може и да изгнием тук. Е, Набонидий, какво ще кажеш?
— Какво може да каже един вълк, чийто крак е в капана? — изсмя се жрецът. — Аз съм в ръцете ви и, ако ще бягаме, трябва да си помагаме. Кълна се, ако оцелеем след това приключение, да забравя всичко за нечистите ти сделки. Кълна се в душата на Митра!
— Доволен съм — тихо каза Мурило — Дори Червеният жрец не би нарушил тази клетва. А сега да излезем от тук. Моят приятел тук е влязъл през тунела, но някаква решетка паднала зад гърба му и блокирала пътя. Можеш ли да направиш така, че да се вдигне?
— Не от тук — отговори жрецът. — Лостът за управление е в стаята над тунела. От тези шахти може да се излезе само по един път, който ще ви покажа. Но кажи ми, как влезе тук?
Мурило му разказа накратко и Набонидий кимна, надигайки се двървено. Той закуцука надолу по коридора, който в това място се разширяваше в някакво помещение и се приближи до отдалечения сребърен диск. С тяхното приближаване светлината се засили, макар и да си оставаше все така слабо сияние. В близост до диска те видяха тясна стълба водеща нагоре.
— Това е другият изход — каза Набонидий. — И аз силно се съмнявам, че вратата в другия край е залостена. Но аз имам усещането, че онзи, който мине през онази врата е по-добре сам да си пререже гърлото предварително. Погледнете в диска.
Онова, което изглеждаше като сребърна плоча, в действителност бе голяма огледало, вградено в стената. Сложна система от медни тръби излизаше от стената над него и под прав ъгъл се извиваше към огледалото. Поглеждайки в тръбите Мурило видя голямо количество подредени по особен начин по-малки огледала. Той върна вниманието си към по-голямото огледало на стената и изпусна възклицание. Надзъртайки през рамото му, Конан изръмжа.
Те като че ли гледаха през широк прозорец в добре осветена стая. По стените на стаята имаше поставени големи огледала с кадифени драперии между тях; имаше дивани с копринени покривки, столове от слонова кост и абанос, врати, скрити със завеси, които водеха извън стаята. И пред една от вратите, която не бе скрита зад завеса, седеше едър, черен предмет, който контрастираше гротескно в богатата подредба на стаята.
Мурило почувствува кръвта му отново да се смръзва докато гледаше ужасното създание, което сякаш надзърташе право в очите му. Неволно той се отдръпна от огледалото, а Конан завря главата си агресивно напред, докато челюстта му почти докосна повърхността на огледалото, ръмжейки някакви заплахи или предизвикателства на родния си варварски език.
— В името на Митра, Набонидий, — възкликна разтърсеният Мурило — какво е това?
— Това е Так — отговори жрецът, поглаждайки слепоочието си. — Някои биха го нарекли маймуна, но той е толкова различен от истинската маймуна, колкото и от истинския човек. Народът му живее далече на Изток, в планините, които се простират по източните граници на Замора. Те не са много, но ако не бъдат изтребени, мисля, че ще се превърнат в човешки същества след, може би, сто хиляди години. В момента са в междинен етап; не са нито маймуни, каквито са били далечните им праотци, нито са хора, каквито ще бъдат потомците им в далечно бъдеще. Живеят по високите зъбери на почти непристъпните планини, не познават огъня и не могат да използуват оръжия. И все пак имат нещо като език, който се състои главно от изсумтявания и цъкане с език.
Взех Так, когато беше малък и той научи онова, на което го учех по-бързо и по-старателно отколкото което и да е било животно би успяло. Той ми беше едновременно телохранител и слуга. Но забравих, че след като е човек само отчасти, той никога не може да бъде превърнат в моя сянка като едно истинско животно. Очевидно в полу-мозъка му са останали отпечатъци на омраза, негодувание и някаква негова животинска амбиция.
Както и да е, той нанесе удара си, когато най-малко го очаквах. Миналата нощ той просто побесня. В действията му личеше някаква животинска лудост, но въпреки това знам,че това е резултат на дълго и внимателно планиране.
Чух шум на борба в градината и смятах да видя каква е причината, защото, разбираш ли, смятах, че това си ти, влачен от кучето ми пазач, но видях Так да излиза от храстите и от него да се стича кръв. Преди да схвана намеренията му, той скочи върху ми с ужасен писък и с удари ми изпрати в несвяст.
Повече не помня, но мога само да предположа, че, следвайки някаква приумица на полу-човешкия си мозък, той е свалил тогата ми и ме е захвърлил все още жив в шахтите… но поради каква причина, само боговете могат да се досетят. Трябва да е убил кучето, когато се връщаше от градината, очевдино е убил Джока, след като сте го видели да лежи мъртъв в дома. Джока би ми се притекъл на помощ, даже и срещу Так, когото той винаги е мразел.
Мурило гледаше съществото в огледалото, което седеше с такова чудовищно търпение пред затворената врата. Той потръпваше пред гледката на големите черни ръце, плътно покрити с косми, сякаш това бе козина. Тялото бе дебело, широко, приведено. Неестествено широките рамене бяха разпрали огнено червената мантия и по тези рамене Мурило забеляза същата набола черна четина. Лицето, надзъртащо изпод алената качулка, бе абосолютно животинско, но все пак Мурило видя, че Набонидий говореше истината, казвайки че Так не е изцяло звяр. Имаше нещо в червените, мрачни очи, нещо в неудобната поза на съществото, нещо в целия външен вид, което го отличаваше от инстинските животни. В това чудовищно тяло имаше мозък и душа, които просто се опитваха да разцъфтят по един ужасен начин в нещо смътно човешко. Мурило стоеше поразен, разпознавайки някакво смътно и отвратително родство между своя род и онзи на прикленалото чудовище и изпита отвращение от мимолетното осъзнаване на пропастта на животинско състояние, от която човечеството се бе измъкнало е непосилен труд.
— Но той сигурно ни вижда — каза тихо Конан, — Защо тогава не ни атакува? С лекота може да счупи този прозорец.
— Не ни вижда — отговори жрецът. — Ние гледаме в помещението над нас. Вратата, която Так охранява, е онази, която стои в началото на това стълбище. Всичко това е просто подреждане на огледалата. Виждате ли онези огледала по стените? Те прехвърлят отражението от стаята по тези тръби, вътре в които има други огледала, по които образът се отразява, за да спре увеличен в това голямо огледало.
Мурило осъзна, че жрецът е изпреварил с векове своето поколение, след като е разработил подобно изобретение. За Конан това си бе просто магия и той престана да си мъчи главата с нея.
— Изградих тази система от шахти, както като място за усамотяване, така и като затвор — говореше жрецът. — Имаше моменти, когато идвах тук и с помощта на тези огледала наблюдавах съдбата, която сполетяваше онези, дошли с лоши намерения.
— Но защо Так наблюдава тази врата? — заинтересува се Мурило.
— Трябва да е чул падането на решетката в тунела. Свързал е това със звънчетата в стаите горе. Той знае, че има някой в шахтите и чака този някой да се качи по стълбите. О, той е запомнил уроците, които съм му предал. Той бе виждал онова, което се случва с хората, минаващи през тази врата, когато дръпвах въжето, висящо на тази стена и чака сега, за да изиграе моята роля.
— А докато той чака, ние какво ще правим? — запита Мурило.
— Нищо не можем да направим, освен да го наблюдаваме.
Докато стои в онази стая, ние не можем да се изкачим по стълбите. Силата му е като на истинска горила и лесно може да разкъса всички ни на парчета. Но не е необходимо да си напряга мускулите; когато отворим онази врата, всичко, което трявба да направи, е дръпне онова въже и да ни прати в небитието.
— Как?
— Пазарихме се да ви помогна да избягате, а не да ви разкривам тайните си — отговори жрецът.
Мурило понечи да отговори, но изведнъж се вцепени. Прокрадваща се ръка бе разтворила завесите на една от вратите.
Зад тях надзърташе тъмно лице, чийто блестящи очи фиксираха заплашително клекналата фигура, облечеан в червена тога.
— Петреус! — изсъска Набонидий. — Митра, какво сборище на лещояди ще има тази вечер.
Лицето остана обрамчено между полуразтворените завеси.
Над рамото му надзъртаха други лица — тъмни, с тънки черти, одухотворени от някакъв зловещ живот.
— Какво правят тук? — прошепна Мурило, несъзнателно понижавайки гласа си, макар да знаеше, че не могат да го чуят.
— Е, какво би могъл Петреус и неговите страстни последователи да търсят в дома на Червения жрец? — изсмя се Набонидий. — Виж с какво нетърпение гледат фигурата, която си мислят, че е на техния най-голям враг. Те правят твоята грешка; ще бъде забавно да видим лицата им, когато се отърсят от илюзията си.
Мурило не отговори. Той чувствуваше нещо нереално в заобикалящата го атмосфера — сякаш наблюдаваше играта на кукли като някакъв безтелесен дух, безстрастно гледащ действията на живите, без собственото му присъствие да бъде забелязано или заподозряно.
Той видя как Петреус вдига пръст предупредително до устните си и кимва на съпровождащите го. Младият благородник не можеше да каже дали Так усеща чуждото присъствие. Позата на маймуно-човека не бе променена и той продължаваше да стои с гръб към вратата, през която нахлуваха хората.
— Заблудени са от същата идея, като тебе — шепнеше Набонидий в ухото му. — Разликата е, че техните подбуди са патриотични, а не егоистични. Лесно е да се влезе в дома ми сега, когато кучето е мъртво. О, какъв шанс да се отърва от всички тях наведнъж и завинаги. Ако седях там, където сега седи Так… скок към стената… едно дръпване на въжето…
Петруес бе поставил крака си леко на прага на стаята, спътниците му го следваха по петите с кинжали слабо проблясващи на светлината. Изведнъж Так се изправи и се извърна с лице към него. Неочакваният ужас от външния му вид, след като те бяха мислели, че щше се изправят пред омразното, но познато лице на набонидий, разтърси нервите им, по същия начин, по който това се бе случило с Мурило. С писък Петреус отскочи назад, блъскайки се в спътниците си. Те се препънаха и започнаха да се газят един друг, а в този момент Так, преодолявайки разстоянияето с един огромен, неправдоподобен скок сграбчи и силно дръпна дебелото кадифено въже, което висеше в близост до вратата.
В същия момент завесите се разтвориха, разкривайки вратата и на нейния фон нещо се стрелна надолу с особен сребрист блясък.
— Спомни си! — изпадна в екстаз Набонидий. — Този звяр е наполовина човек! Той вече е виждал как се сбъдва предначертаното и сега си спомни! Гледайте сега! Гледайте! Гледайте!
Мурило видя, че вратата бе преградена от стена от тежко стъкло, която се бе спуснала връз прага. През нея той можеше да види пребледнелите лица на конспираторите. Петреус, вдигнал ръце във въздуха, сякаш да се запази от нападение на Так, докосна прозрачната бариера и ако се съдеше по жестовете му, разказваше нещо на спътниците си. Сега, след като завесите бяха дръпнати, хората в подземието можеха да видят всичко, което ставше в стаята с националистите. Напълно изгубили самообладание, те изтичаха през помещението към вратата, през която очевидно бяха влезли, но спряха внезапно, като че ли натъкнали се на някаква невидима стена.
— Дърпането на въжето запечатва помещението — изсмя се Набонидий. — Много просто е: стъклените плочи се спускат в улеи, издълбани в рамката на вратите. С дръпването на въжето се освобождава пружината, която ги държи двигнати; след това те падат и влизат в улеите, а единственият начин да се вдигнат е отвън. Стъклото е нечупливо, даже мъж с дървен чук не би могъл да го спука. А!
Затворените мъже бяха изпаднали в истеричен ужас — те тичаха объркано от едната врата към другата, напразно удряйки по кристалните стени и се заканваха с юмруци на невъзмутимата черна фигура, която клечеше от другата страна. След това, един от тях вдигна глава, погледна нагоре и започна да крещи, както можеше да се прецени по движе= щите му се устни, сочейки към тавана.
— С падането на преградите се освобождават облаците на възмездието — каза Червеният жрец с лудешки смях. — Прахът на сивия лотус, донесен от Блатото на Мъртвеца, отвъд земите на Хитай.
В среданата част на тавана висеше грозд златисти цветове; те се бяха разтворили като цвета на голяма, изваяна роза и от тях се сипеше сивкава мъгла, която бързо запълни камерата. Моментално истерията се смени с лудост и ужас. Заключените мъже започнаха да залитат; те тичаха като пияни в кръг.
Пяна капеше от устните им, които бяха изкривени в гримаса на ужясен смях. Изпаднали в ярост, те се нахвърлиха един връз друг със зъби и кинжали, замахвайки, разкъсвайки, убивайки в едно умопомрачително унищожение. Мурило се извърна, чувствувайки, че му се повдига от сцената пред очите му и бе доволен, че не можеше да чуе писъка и воя, които отекваха в затвореното помещение. Всичко се развиваше в пълна тишина.
Извън камерата на ужаса, Так подскачаше в едно дивашко веселие, изхвърляйки дългите си, космати ръце високо във въздуха. Край рамото на Мурило Набонидий се смееше сатанински.
— А-а, добър удар, Петреус! Едва не го изкорми! А сега, един и за теб, скъпи ми патриотичен приятелю! Ето! Всички са долу; живите разкъсват плътта на мъртвите с олигавените си усти!
Мурило потръпна. Зад него цимериецът тихо изруга на своя чудат език. В сивата мъгла спуснала се в камерата можеше да се види само смърт; разкъсани, разсечени, обезобразени, конспираторите лежаха в червен куп, със зейнали усти и кървящи лица, гледащи с празен поглед нагоре през бавно въртящите се кълбета на сивата мъгла.
Так, приведен като едно гигантско джудже, се приближи до стената, на която висеше въжето и го дръпна по един особен начин встрани.
— Той отваря далечната врата — каза Набонидий. — В името на Митра, той е повече човек, откоккйото дори аз можех да предположа! Вижте, мъглата се изсмуква от камерата и се разсейва. Той чака за да бъде в безопасност. Сега вдига и другата стена. Предпазлив е — знае силата на сивия лотус, който носи лудост и смърт. О, Митра!
Мурило подскочи от начина, по който бе направено възклицанието.
— Единственият ни шанс! — извика Набонидий. — Ако той напусне помещението за няколко минути, ще трябва да рискуваме да изтичаме нагоре по тези стълби.
Те напрегнато наблюдаваха как чудовището, клатушкайки се се опътва към вратата и изчезва зад нея. С вдигането на стъклената преграда завесите отново бяха паднали, скривайки камерата на смъртта.
— Трябва да рискуваме! — ахна Набонидий и Мурило видя потта, избила по лицето му. — Може би той ще разчисти телата, както ме е виждал да го правя аз. Бързо! Следвайте ме по стълбите!
Той изтича нагоре по стълбите с лекота, която удиви Мурило. Младият благородник и варваринът го последваха по петите му и чуха въздишката му на облегчение, когато той отвори вратата в горния край на стълбището. те нахлуха в широкото помещение, което бяха наблюдавали в огледалото долу. Так не се виждаше.
— Той е в стаята с труповете! — възкликна Мурило. — Защо да не го затворим там, както той затвори другите?
— Не, не! — извика Набонидий с някаква неестествена бледост на лицето си. — Не сме сигърни дали е там. А и може да излезе преди да стигнем до въжето. Последвайте ме в коридора; трабва да стигна до моята стая и да взема оръжия, които единствени могат да го унищожат. Този коридор е единственият, излизащ от тази стая, по който не са поставени някакви капани.
Те го последваха бързо през спуснатите завеси на вратата, която се намираше срещуположно на вратата на камерата на смъртта и излязоха в коридор, от двете страни на който имаше врати към различни помещения. С трескава бързина Набонидий започна да опитва вратите и от двете страни. Те бяха заключени, както бе заключена и вратата в другия край на коридора.
— Боже мой! — Червеният жрец се облегна на стената с пепеляво сива кожа. — Вратите са заключени, а Так ми е взел ключовете. Попаднахме в капана все пак!
Мурило го гледаше стреснат от тази проява на нерви, а Набонидий с мъка се отблъсна от стената.
— Този звяр ме докарва до паника — каза той. — Само да го бяхте виждали как разкъсва хора… е, добре, Митра да ни е на помощ, но сега трябва да се бием с него с онова, което са ни дали боговете. Елате!
Той ги отведе обратно до вратата със спуснатите завеси и надзърна в стаята точно в момента, когато Так влезе от другата врата. Очевидно бе, че човекът-звяр бе заподозрял нещо.
Малките му, близко разположени уши потрепваха, той гневно се озърташе и приближавайки се до най-близката до него врата, разкъса завесите за да провери зад тях.
Набонидий се отдръпна, тресейки се като лист. Той сграбчи Конан за рамото.
— Човече, ще се осмелиш ли да вдигнеш нож срещу зъбите му?
Очите на Конан блеснаха в отговор.
— Бързо! — прошепна Червеният жрец, бутайки го зад завесите, в близост до стената. — Тъй като и без това ще ни открие след малко, ще се опитаме да го привлечем към нас. И докато се втурва покрай теб, забий кинжала си в гърба му, ако съумееш. Ти, Мурило, трябва да му се покажеш и тогава да се затичаш надолу по коридора. Митра знае, че нямаме шанс в ръкопашна схватка, но и без това сме обречени, когато ни открие.
Мурило почувствува как кръвта му изсъхва във вените, но събра кураж и се показа на прага на вратата. Моментално Так, намиращ се в другия край на стаята, се извърна, изгледа го със зъл поглед и се хвърли с оглушителен рев. Алената му качулка се бе отметнала назад, разкривайки гледката на черната му безформена глава; черните му ръце и червената мантия бяха изпръскани с нещо по-ярко червено. Той представляваше един кошмар в алено и черно, втурвайки се през стаята, с оголени зъби и подвити крака, които изстрелваха огромното му тяло напред с ужасна скорост.
Мурило се обърна и се затича обратно по коридора, но макар да беше бърз, косматият ужас го преследваше по петите. И когато чудовището минаваше покрай завесите, измежду тях изскочи огромна фигура, която се стовари върху раменете на маймуно-човека, забивайки в същия миг кинжала си в животинския гръб. Так изкрещя ужасно, когато ударът го събори и двамата борци паднаха заедно на пода. В същия миг избухна една вихрушка от преплетени крайници на мятащите се и хвърлящи в една сатанинска битка тела.
Мурило забеляза, че варваринът бе обхванал с краката си горната част на тялото на маймуно-човека и се опитваше да се задържи на гърба му, нанасяйки удари с кинжала си. Так, от друга страна, се мъчеше да се освободи от вкопчилия се в него враг и да зо извърти пред себе си за да го достигне с гигантските си зъби, които се баха разтворили за плътта му. Във водовъртежа на удари и развяващи се червени парцали, те се изтръколиха по коридора, премятайки се един върху друг с такава бързина, че Мурило не смееше да използува стола, който бе двигнал, за да не удари Конан. И той видя, че независимо от предимството, което Конан бе получил от захвата си и развяващата се мантия, която се обвиваше около тялото и крайниците на маймуно-човека, гигантската сила на Так бързо вземаше връх. Неумолимо, той изтегляше цимериеца пред себе си. Маймуно-човекът вече бе получил достатъчно удари за да бъдат убити цяла дузина мъже. Кинжалът на Конан се забиваше отново и отново в гърдите, раменете, дебелия врат; от многобройните му рани течеше кръв, но освен ако острието не засегнеше някакъв абсолютно жизнен център, нечовешката издържливост на Так щеше да бъде достатъчна за да довърши цимериеца, а след него и спътника му.
Самият Конан се бореше като див звяр, мълчаливо, ако се изключеше пъшкането от влаганите усилия. Черните, закривени нокти на чудовището се забиваха в него със страхотната сила на тези безформени ръце, а озъбените челюсти се протягаха към гърлото му. И тогава Мурило видя пролука, скочи и стовари стола с всичката си сила, която би пръснала всеки човешки мозък. Столът отскочи от ниското чело на Так, но зашеметеното чудовище за момент отслаби разкъсващата си прегръдка и в този момент Конан, тежко дишайки, се хвърли напред и заби кинжала си до дръжката в сърцето на маймуно-човека.
С конвулсивно тръпка човекът-звяр широко отвори очи на пода и се отпусна по гръб. Горящият му поглед помръкна и помътня, дебелите му крайници се изпънаха и застинаха.
Залитайки, Конан се изправи на крака, отърсвайки потта и кръвта от очите си. Кръв капеше от кинжала му и се стичаше по пръстите му в струйки по бедрата, ръцете и гърдите му. Мурило го хвана за да му даде опора, но варваринът го избута нетърпеливо.
— Когато не мога да се задържа сам на крака, значи е време да се умира — каза той неясно през смачканите си устни.
— Но бих искал чаша вино.
Набонидий гледаше проснатата на пода неподвижна фигура, сякаш не можеше да повярва на очите си. Черно, космато, отблъскващо, чудовището лежеше, гротескно обвито в червените си одежди, все пак по-близо до човека, отколкото до звяра — една неясно и ужасяващо патетична гледка.
Дори цимериецът почувствува това, защото задъхано каза: — Тази нощ убих човек, а не животно. За мен това е един от вождовете, които съм изпратил в мрака и моито жени ще пеят песни за него.
Набонидий се наведе и двигна връзка ключове на златна верига. те се бяха откачили от пояса на маймуно-човека по време на битката. Приканвайки ги с жест да го последват, той ги отведе до една стая, отключи вратата и влезе вътре. Стаята бе осветена като останалите. Червеният жрец взе съд с вино от масата и напълни кристалните чаши. И докато всички отпиваха жадно, той прошепна: — Каква нощ! Сега вече почти се зазорява. Какво ще правите, приятели?
— Ще превържа раните на Конан, ако ми донесеш нещо, с което да го направя — каза Мурило и Набонидий кимна, и се опъти към вратата, която водеше към коридора. Нещо в наведената му глава накара Мурило да го наблюдава внимателно. На прага, Червеният жрец се извърна рязко. Лицето му це бе променило. В очите му святкаше стария огън, а устните му се смееха беззвучно: — Всички сме били мошеници! — гласът му звънтеше с характерната подигравателна нотка. — Но не сме всички глупаци! Ти си глупакът, Мурило!
— Какво искаш да кажеш? — тръгна напред младият благородник.
— Назад! — Гласът на Набонидий го шибна като бич. — Още една стъпка и ще те унищожа!
Кръвта на Мурило изстина, когато той забеляза ръката на Червения жрец да хваща дебело, кадифено въже, което висеше скрито в завесите около вратата.
— Какво е това предателство? — извика Мурило. — Ти се закле…
— Заклех се да не разказвам на краля шегата, която се отнасяше до теб! Не съм се заклел да не поема нещата в ръцете си, ако мога. Мислиш ли, че бих пропуснал подобна възможност? При нормални обстоятелства не бих посмял да те убия сам, без санкция на краля, но сега никой не ще разбере. Ще отидеш във ваната с киселина заедно с Так и глупаците-националисти и никой никога нищо не ще научи. Каква нощ бе това за мен! Макар, че загубих най-ценните си слуги, поне се отървах от най-различни опасни врагове. Стой назад! Аз съм от другата страна на прага и не можеш да ме достигнеш преди да дръпна въжето и да ви пратя в Ада! Без сивия лотус този път, но нещо също толкова ефикасно. Почти всяка стая тук е капан. И така, Мурило, глупак си беше…
Твърде бързо за да може да бъде проследен с поглед, Конан сграбчи една табуретка и я хвърли. Набонидий инстинктивно вдигна ръка с вик, но не на време. Табуретката се заби в главата му, Червеният жрец се олюля и падна по лице в бавно разширяваща се локва тъмно червена кръв.
— Значи все пак кръвта му била червена — изсумтя Конан.
Мурило приглади назад мократа си от пот коса с треперещи ръце, подпирайки се на масата, в пристъп на внезапна слабост от изпитаното облегчение.
— Съмва се — каза той. — Да се махама оттук преди да ни е сполетяла още някоя беда. Ако се изкатерим по външната стена без да ни забележат, никой няма да ни свърже със случилото се тази нощ. Нека полицията си измисли сама обяснението.
Той погледна тялото на Червения жрец там, където то лежеше в алена локва и сви рамене.
— В крайна сметка, глупакът се оказа той; ако не се бе забавил за да ни дразни с приказките си, щяхме да се хванем в капана.
— Е, — каза цимериецът примирително, — той измина пътя, който всички мошеници извървяват. Би ми се искало да ограбя дома, но май е по-добре да си ходим.
И докато се измъкваха от мрака на градината, Мурило каза: — Червеният жрец се отправи в мрака, така че пътят ми в града е чист и аз нямам от какво да се боя. Но какво ще стане с теб? Проблемът с оня жрец от Лабиринта не е уреден и…
— Вече се уморих от този град — усмихна се Конан. — Ти спомена за кон, който ще ме чака в Свърталището на плъха. Любопитен съм да разбера за колко време този кон ще ме отнесе в друго кралство. Има много пътища, които бих искал за измина преди да се отправя по пътя, който Набонидий пое тази нощ.
Конан бе изпитал наслаждение от хайборейските интриги. За него бе ясно, че няма съществена разлика между мотивите на хората в двореца и на тези от Свърталището на плъховете, макар, от друга страна, да се краде на по-високо място, означаваше да се краде повече. Със собствен кон и значителна сума, дадена му от благодарния (и обмислящ дълбоко нещата) Мурило, цимериецът си поставя задачата да огледа цивилизования свят и, защо не, да го завоюва.
Пътят на Кралете, който се извива през хайборейските кралства, на края го отвежда на изток, в Туран, където той се наема на служба в армиите на Крал Илдиз. Още в началото разбира, че не е роден за военна служба, тъй като е много твърдоглав и избухлив за да се подчини лесно на дисциплината. Нещо повече, тъй като по това време е безразличен към ездата и не особено умел стрелец с лък, а в армията, в която служи, стрелецът ездач е основна фигура, той е прехвърлен в ниско платена част, която не е в състава на редовната армия. Скоро, обаче, му се отдава възможността да изяви истинските си наклонности.
— Кром!
Възклицанието се бе откъснало от мрачно стиснатите устни на младия войн. Той бе отметнал глава назад за да махне от очите си кичур от обърканата си черна коса и, неволно, бе вдигнал горящия поглед на сините си очи към небето. Зениците му се разшириха от изумление. Лека тръпка на боязън пред свръхестественото мина през високото му, могъщо тяло. Това тяло имаше бронзовия загар на слънцето от пустошите, бе с широки рамене, здрав гръден кош, тесен кръст, дълги крака и бе голо, ако не се смяташе раздърпаната набедрена препаска и високо вързаните сандали.
Той бе започнал битката яздейки, като войник от допълнително сформираната конница. Но конят му — подарък от благородника Мурило от Коринтия, бе паднал още при първата атака от вражеските стрели и младежът бе продължил боя без кон. Щитът му бе смачкан от ударите на врага; той го бе захвърлил и вече се биеше само с меча си.
Високо над главата му, в оцветеното от залеза небе над тези предадени на волята на вятъра турански степи, в които две велики армии се бяха вкопчили в отчаяна битка, се приближаваше нещо ужасно.
Полето бе огряно от лъчите на залязващото слънце и по потопено в кръв. Армията на Илдиз — Крал на Туран, в която младежът служеше като наемник, водеше вече пети час бой с облечените в желязо легиони на нашественика Мунтасем хан — бунтовнически настроен сатрап, дошъл от заморските мочурища на северен Туран. И в този момент, бавно кръжейки над главите им, се спускаха някакви същества, за които нямаше наименование — такива, каквито варваринът нито бе виждал, нито бе чувал по време на всички свои пътувания досега. Това бяха черни, призрачни чудовища, които се носеха на широките си, извити крила като някакви огромни прилепи.
Двете армии продължаваха схватката си без да забелязват каквото и да е. Единствен Конан, застанал на този нисък хълм и заобиколен от телата на повалените от меча му, ги виждаше да се спускат откъм залязяащото слънце.
Подпрял се на окървавения си меч и дал отдих на мускулестите си ръце за един кратък миг, той гледаше странните сенки. Защото те приличаха повече на сенки, отколкото на матери ални създания — полупрозрачни, като струйки от някаква черна зловонна пара или като призраци на гигантски прилепи-вампири. Демоничните им, тесни очи сякаш излъчваха злобен зелен пламък от безтелесните им форми.
И докато ги наблюдаваше с настръхнала на тила си коса поради страха на варварина пред свръхестественото, те започнаха да се спускат като лешояди над бойно поле… спускаха се и унищожаваха.
Писъци на болка и ужас се раздадоха откъм защитаващата се армия на Крал Илдиз, когато черните сенки профучаваха през редиците им. Там, където дяволските сенки връхлитаха, те оставяха окървавен труп. Те налитаха със стотици и изтощените редове на туранската армия отстъпиха, препъвайки се, захвърляйки оръжията си в паника.
— Бийте се, кучета! Спрете и се бийте!
Гръмогласната заповед бе извикана с гневен глас от висок командир, яхнал едра, черна кобила, който се опитваше да задържи огъващите се редици. Конан зърна отблясъка на плетена, посребрена ризница под богато извезана синя пелерина и чертите на лице с орлов нос, и черна брада, с царствена осанка под островърх стоманен шлем, който отразяваше аленото слънце като огледало. Той познаваше този мъж като генерала на Крал Илдиз — Бакра от Акиф.
С отекващо проклятие на уста, гордият командир изтегли извитата си сабя и започна да нанася удари около себе си с плоската й страна. И може би щеше да стегне редиците, но една от дяволските сенки се спусна към него отзад. Тя го обгърна с прозрачните си, тънки крила в една отвратителна прегръдка и той се вдърви. Конан можеше да види лицето му, предбледняло изведнъж, с чироко отворени очи, в които беше замръзнал страх и той виждаше тези черти на лицето през обгръщашите го крила като една бяла маска зад воал от тънка черна дантела.
Конят на генерала полудя и изплашен се стрелна напред. Но фантомът вдигна генерала от седлото. За момент той го понесе във въздуха под бавно размахващите се крила и след това го пусна — една разкъсана, червена маса, облечена в кървави дрипи. Лицето, което беше гледало към Конан през крилата-сенки с очи, в които беше застинал страха, сега представляваше една червена развалина. Така завърши кариерата на Бакра от Акиф.
Така завърши и битката.
Със загубата на своя командир армията се побърка. Конан виждаше опитни ветерани, които имаха зад гърба си много битки, крещейки да бягат от полесражението като млади войници. Той виждаше горди благородници да тичат без посока като страхливи слуги. А зад тях, недокоснати от летящите фантоми, смеейки се победоносно напредваха войските на сатрапа-бунтовник, които бързаха да затвърдят свръхестествената си победа. Битката бе загубена… освен ако не се изправеше един силен мъж, който да вдъхне кураж на обезверената войска с личния си пример.
Пред бягащите войници се изправи изведнъж една фигура, така безжалостна и неумолима, че те спряха своя панически бяг.
— Спрете бездомни псета или, в името на Кром, ще ви изкормя с ритници!
Това беше наемникът-цимериец, чието тъмно лице се бе превърнало в мрачна каменна маска, студена като смъртта. Жестоките му очи, под черните, свъсени вежди, горяха с вулканична ярост. Гол, изцапан от глава до крака с воняща кръв, той държеше огромен меч в грамадния си, покрит с белези юмрук. Гласът му бе като нисък тътен на гръмотевица.
— Назад, ако макар и малко цените сополивия си живот, малодушни кучета… Назад, или ще видите страхливите си черва в краката си! Само вдигни този ятаган срещу мен, хирканско прасе и ще ти изтръгна сърцето с голите си ръце и ще те накарам да го изядеш преди да пукнеш. Е, какво! Да не сте жени, че да бягате от сенки? Преди миг само бяхте мъже, да, бяхте турански бойци! Трябва да се изправите срещу войниците с гола стомана в ръцете и да се биете лице в лице! Вместо това, бягате като деца от някакви нощни сенки, ха! Карате ме да съм горд, че съм варварин като ви гледам, градски недоносчета, да се огъвате от някакви летящи прилепи!
За един момент той успя да ги задържи… но само за един момент. Една чернокрила кошмарна сянка се спусна към него и той… дори той, отстъпи пред мрачните, сенчести крила и зловонното дихание.
Войниците избягаха, оставяйки Конан да се бори сам срещу нещото. И той наистина се би! Разкрачвайки краката си широко, той замахна с огромния си меч, влагайки всичката сила на гръб, рамене и ръце в удара.
Мечът изсъска в една стоманена дъга, разсичайки фантома на две. Но, както и предполагаше, това бе нещо нематериално, защото мечът му не срещна повече съпротивление от онова на празния въздух. От силата на удара той загуби равновесие и падна на каменистата равнина.
Сенчестото нещо над главата му направи кръг. Мечът му бе оставил голяма следа в него — така, както ръката на човек разделя стълб на издигащ се дим. Но, още докато наблюдаваше, парообразното тяло над него възстанови формата си. Очи като искри от зелен адски огън блеснава, впити в него, живи с някаква ужасна насмешка и нечовешки глад.
— Кром! — ахна Конан. Може и да беше проклятие, но прозвуча почти като молитва.
Конан се опита отново да вдигне меча си, но той падна от безчувствените му ръце. В мига, в който меча бе разсякъл черната сянка, той бе станал студен, с един болезнен, каменен, проникващ до костите студ, като студа на междузвездната пустота, която зее с чернотата си и отвъд най-далечните звезди.
Прилепът-сянка се спусна на бавно размахващите се крила, сякаш надсмивайки се над падналата жертва и наслаждавайки се на суеверния й страх.
С ръце, лишени от сила, Конан посегна към пояса си, където колан от необработена кожа пристягаше набедрената му препаска. На колана висяха кинжал и кесия. Вдървените му присти търсеха кесията, а не дръжката на кинжала и докоснаха нещо гладко и топло в кожената торбичка.
Изведнъж Конан дръпна ръката си настрана, усещайки топли иглички да плъзват по нервите му. Пръстите му се бяха докоснали до странния амулет, който бе намерил преди няколко дни, докато лагеруваше край Бахари. И докосвайки гладкия камък, той освободи някаква странна сила.
Подобното на прилеп нещо внезапно смени посоката на полета си встрани от него. Само момент преди това, то се бе приближило толкова близо, че плътта на Конан бе настръхнала от неземния студ, излъчван от призрачното му тяло. Сега, съществото с всички сили се отдалечаваше от него, размахвайки трескаво крилата си.
Конан с мъка се изправи на колене, борейки се със слабостта, която бе обхванала крайниците му. Първо, мъртвешкият студ от докосването на сянката, а след това гъделичкащата топлина, която бе пронизала тялото му. Намирайки се между тези две противоположни сили, той почувствува как силите му се изцеждат. Зрението му се замъгли, съзнанието му бе на ръба на тъмнината. Гневно, той разтърси глава за да прочисти мислите си и се огледа.
— Митра! Кром и Митра! Да не е полудял целия свят?
Ужасяващата армия на летящите чудовища бе изтласкала армията на генерал Бакра от полесражението или бе избила онези, които не бяха избягали достатъчно бързо. Но ликуващата армия на Мунтасем хан не бе докосната, бе останала сякаш незабелязана, като че ли войските на Яралет и кошмарните летящи сенки бяха партньори в някакъв нечестив съюз на черната магия.
Но сега бе дошъл реда на войните на Яралет да бягат пред вампирите-сенки. И двете армии бяха разбити и обърнати в бягство… целият свят ли се бе побъркал, питаше Конан потъмняващото от залеза небе?
Изведнъж, остатъците на сила и съзнание в Конан го напуснаха. Той падна напред, потъвайки в мрака на забвението.
Слънцето пламтеше като аленочервен въглен на хоризонта. Той гневно оглеждаше бойното поле като единственото червено око, което налудничаво свети под лишената от форма вежда на циклоп. Смълчано като самата смърт, обсипано с останките от водената битка, бойното поле се простираше мрачно и спокойно под огнените му лъчи.
Тъмни, спотайващи се фигури се движеха в избуялата трева, душейки и виейки над струпаните и разпръснатите трупове. Изгърбените им тела и грозните, издължени кучешки муцуни бяха на степните хиени. За тях, бойното поле щеше да се превърне в банкетна маса.
Откъм пламтящото слънце бавно се спускаха чернокрили лешояди, дошли да пируват с телата на избитите. Отвратителните птици накацаха по обезобразените тела, пляскайки с тъмните си крила. С изключение на тези създания нищо не помръдваше по смълчаното, окървавено поле. Над него се бе спуснал покоя на самата смърт. Неземната тишина не се нарушаване нито от тропота на колесниците, нито от сигналите на бойните тръби. Неподвижността на смъртта бе последвала бързо тътена на битката.
Като феерични предвестници на Съдбата, ято чапли бавно прелетяха по небето към обраслите в тръстика брегове на реката Незвайя, чиито надигнали се води блестяха в мътно червен цвят в последните лъчи на залеза. Отвъд далечния бряг, като ебонитна планина се издигаше черната, заградена със стени грамада на града Яралет.
Но по това широко поле на руините се движеше още една фигура — един пигмей на фона на сиянието на залеза. Това беше младият цимерийски гигант с неговата разбъркана черна грива и изгарящите му сини очи. Черните крила на междузвездния студ го бяха погалили съвсем леко; животът в него се бе размърдал и съзнанието му се бе върнало. Той бродеше без посока по бойното поле, леко накуцвайки, защото в бедрото му зееше ужасна рана, получена в разгара на битката, просто забелязана и бинтована набрежно след като се бе свестил и вдигнал от земята.
Предпазливо, но все пак с нетръпение, той вървеше между окървавените тела на мъртъвците. Самият той бе оплескан с кръв от главата до краката, а и дългият меч, който той носеше в дясната си ръка, бе покрит с алени петна до дръжката. Изпитваше болка от многобройните си рани — обикновени одрасквания и срязвания, ако се сравняха с дълбоката рана в бедрото му, но той жадуваше само за рог с вино и поднос с месо.
Докато крачеше измежду телата, куцукайки от един труп до следващия, той ръмжеше като гладен вълк и гневно ругаеше. Бе взел участие в тази Туранска война като наемник, без да притежава нищо, освен коня си — сега убит, и огромния меч в ръката си. Сега, със загубването на битката, беше загубена и войната и той се бе озовал в центъра на чужда земя, и се надяваше да вземе от убитите нещо, от което те повече нямаше да имат нужда. Украсен с камъни кинжал, златна гривна, сребърен нагръдник — няколко подобни дреболии, щяха да му дадат възможност да заплати за това да се махне извън досега на Мунтасем хан и да се върне в Замора все пак с нещо в джоба.
Други, обаче, бяха минали тук преди него — или крадци от различаващия се в далечината град или войници, които крадешком се бяха върнали обратно на полесражението, от което бяха избягали. Защото полето бе прочистено — не бе останало нищо освен счупени мечове, натрошени копия, смачкани шлемове и щитове. Конан гневно огледа посипаната с боклук равнина, ругаейки страховито. Беше останал без съзнание твърде дълго, защото дори мародерите си бяха отишли. Той бе като вълк, който твърде дълго бе чакал да нападне жертвата си и чакалите вече бяха успели да я оглозгат до кокъл — в случая, двукраките чакали.
Изправяйки се от безплодното си търсене, той се отказа с фатализма на истински варварин. Време беше да помисли за някакъв план. Веждите му се свиха и той стисна челюсти, замислено гледайки потъващата в здрач равнина. Квадратните, с плосък покрив къщи на Яралет, все още се различаваха на фона на потъмняващото небе. Нямаше надежда за покой там за някой, който се бе бил под знамето на Крал Илдиз! Но от друга страна, по-наблизо нямаше друг град — нито приятелски, нито на врага. А столицата на Илдиз — Аграпур, се намираше много, много далече на юг…
Потънал в мислите си, той не забеляза приближаването на огромната, черна фигура, докато звука на слабо, неуверено изцвилване не стигна до ушите му.
— Кром! Стресна ме. Значи, все пак не съм единственият оцелял, а? — усмихна се Конан.
Високата, черна кобила стоеше, потрепвайки, гледайки голия гигант и широко отворени, изплашени очи. Това беше кон на Генерал Бакра, генералът, който сега лежеше някъде в полето, проснат в локва кръв.
Кобилата изцвили, благодарна да чуе звука на приятелски, човешки глас. Макар и да не бе кой знае какъв ездач, Конан можеше да види, че тя е в плачевно състояние. Ребрата и се издуваха, покрити с потта на страха, а дългите й крака трепереха от изтощение. Дяволитеприлепи бяха вселили ужас и в нейното сърце, помисли Конан мрачно. Той заговори успокоително и предпазливо се приближи, за да може да погали тежо дишащото животно, опитвайки да я покори с ласка.
В родните му земи, далече на Север, конете бяха рядкост. При бедните варвари от цимерийските племена единствено богат вожд можеше да има кон както и смел войн, който го спечели в битка. Но въпреки невежеството си по отношение на подробностите при отглеждане на коне, Конан успокои голямата черна кобила и се качи на седлото. Той седна странично, опитвайки се да разплете юздите и бавно се насочи извън полето, което сега представляваше една мастилено черно блато в тъмнината на нощта. Чувствуваше се по-добре. В торбите, окачени на седлото, имаше провизии и със силната кобила под краката си, той имаше добър шанс да успее и да се измъкне през мрачната, гола тундра към границата със Замора.
Слабо, измъчено стенание стигна до ушите му.
Конан дръпна юздите, спря коня и се озърна в мрака с подозрение. Косата му настръхна от суеверен страх, предизвикан от едва доловимия звук. След това той се сви рамене и изруга. Не, това не беше нощен фантом, нито излязъл на лов дух от пустошите — това беше вик от болка. Това означаваше, че има трети оцелял след обречената битка, още един, който продължаваше да диша. А жив човек означаваше някой, който не е бил ограбен.
Той скочи от креслото и завърза юздите за спиците на едно счупено колело от бойна колесница. Викът бе дошъл от ляво; тук в самия край на бойното поле, оцелелият ранен би могъл да убегне от очите на мародерите. Значи Конан все пак можеше да се озове в Замора с кесия със скъпоценни камъни.
Цимериецът закуцука към източника на треперещото стенание. Той разтвори тръстиките, които бяха обрасли бреговете на бавната река и погледна надолу към бледната фигура, която немощно се извиваше в самите му крака. Беше фигурата на момиче.
Тя лежеше там полугола с ожулвания и рани от съсичане по крайниците. В пищните къдри на дългата й черна коса се бе съсирила кръв, като верига с рубини. В блестящите й тъмни невиждащи очи имаше агония и те стенеше изпаднала в безсъзнание.
Цимериецът продължаваше изправен да я гледа, забелязвайки някак между другото красотата на гъвкавите й крайници и пищните й млади гърди. Той бе оздачен — какво ли беше търсило на бойното поле това момиче, почти дете? Тя не бе от типа на ония нацупени, изцапани уличници, които живееха по лагерите на войниците. Стройното й грациозно тяло намекваше дори за благороднически произход. Объркан, той поклати глава, разклащайки черната си грива. Момичето в краката му се размърда.
— Сърцето… сърцето… на Тамуз… О, господарю! — извика тя тихо и започна да мята неспокойно глава, говорейки неясно като в треска.
Конан сви рамене и очите му за момент се замъглиха от едно чувство, което при друг човек би могло да се нарече съжаление. Смъртно ранена е, помисли той мрачно и вдигна меча си за да я отърве от мъченията.
И докато мечът се вдигаше над бялата й гръд, тя отново изплака като дете, което изпитва болка. Големият меч спря насред въздуха и цимериецът застина изправен като бронзова статуя.
И изведнъж, взел решение, той вкара меча си отново в ножницата и се наведе за да вземе без усилие момичето в силните си ръце. То започна да се дърпа слабо, слепешката, стенейки в полусъзнателен протест.
Носейки я внимателно и нежно, той се отправи към към покрития с тръстика бряг на реката и я положи предпазливо върху сухите стебла на тръстиките. Той взе вода в шепите си от реката, изми бялото й лице и почисти раните й с нежността, с която една майка се грижи за детето си.
Раните й се оказаха повърхностни, просто ожулвания с изключение на едно срязване на веждата. Но дори то, макар и обилно да кървеше, далече не беше смъртно опасно. Конан издаде звук на одобрение и с облекчение изми пак лицето на момичето със студена, чиста вода. След това, неумело полагайки главата й на гърдите си, той се опита да налее малко вода между полуотворените й устни. Тя въздъхна, задави се и дойде в съзнание. Очите й го гледаха като тъмни звезди, леко замъглени от учудване и със сянка на страх.
— Кой… какво… прилепите!
— Отидоха си, момиче — каза той дрезгаво. — Няма от какво да се плашиш. От Яралет ли си дошла?
— Да… да… но ти кой си?
— Конан, цимериец. А какво прави момиче като теб на бойното поле? — осведоми се той.
Но тя сякаш не го чуваше. Веждите й леко се свиха, като на човек, който се е замислил и шепнешком тя повтаряше името му:
— Конан… Конан… да, това беше името! — Зачудена, тя вдигна очи към бронзовото му, покрито с белези лице. — Изпратена съм да открия теб. Колко е странно, че точно ти ме откри.
— И кой те изпрати да ме търсиш, девойко? — избоботи той с подозрение.
— Аз съм Хилдико, бритунка, робиня в Дома на Аталис, Прорицателя, който живее там, в Яралет. Господарят ми ме изпрати, за да се движа тайно между войните на Крал Илдиз, да открия някой си Конан, наемник от Цимерия, и да го отведа без някой да види в неговия дом в града. Ти си човекът, който търся!
— Така ли? И какво иска господарят ти от мен?
Момичето поклати глава.
— Това не знам! Но той настоя да ти кажа, че няма да ти се случи нищо лошо и че ако дойдеш, ще получиш много злато.
— Злато ли? — проточи той замислено, помагайки й да се изправи на крака и сложи бронзовата си ръка на крехките й бели рамене, за да я задържи, защото тя залитна.
— Да. Но аз не успях да дойда навреме, за да те открия преди битката. Поради това се скрих в тръстиките по брега на реката, за да се скрия от войниците. И тогава… прилепите! Изведнъж те бяха навсякъде, спускаха се върху падналите, убивайки… а един ездач избяга от тях в тръстиките, стъпквайки ме под копитата без да осъзнава…
— Какво стана с ездача?
— Мъртъв е — потръпна тя. — Един прилеп го вдигна от седлото и пусна трупа му в реката. Загубих съзнание, защото конят изпадна в паника и ме блъсна… — Тя вдигна малката си ръка до разцепената си вежда.
— Добре, че не си убита — изръмжа той. — Е, добре, девойко, ще посетим този твой господар, за да научим какво иска от Конан… и откъде знае името ми!
— Значи идваш? — попита тя, затаила дъх. Той се изсмя, скочи в седлото върху черната кобила и я вдигна с могъщите си ръце, за да я настани пред себе си.
— Да! Сам съм, намирам се сред врагове и в чужди земи. Службата ми завърши с унищожаването на армията на Бакра. Защо да не се срещна с човек, който ме е избрал измежду десет хиляди войника и който предлага злато?
Те прекосиха реката и тръгнаха по тъмната равнина към Яралет, крепостта на Мунтасем хан. И сърцето на Конан пееше, защото то никога не биеше с такава радост, както когато предстоеше приключение.
Странен съвет бе свикан в една малка, драпирана с кадифе и осветена със свещи стая при Аталис, когото някои наричаха философ, други — пророк, а трети — мошеник.
Тази загадъчна фигура бе слаб, средно висок човек с величествена глава и аскетични черти на учен, в чието гладко лице и проницателни очи все пак се прозираше нещо характерно за хитър търговец. Той бе облечен в права тога от скъпа тъкан и главата му бе обръсната, за да се подчертае, че се е посветил на науката и изкуството. И докато говореше тихо със своя събеседник, трети наблюдател — стига да имаше такъв — щеше да забележи нещо странно и любопитно. Защото Аталис, докато говореше, жестикулираше само с едната си ръка. Дясната му ръка лежеше под неестествен ъгъл в скута му. Отвреме навреме по спокойните черти на лицето му пробягваше внезапен спазъм на силна болка и в тези моменти десният му крак, скрит под дългата тога, болезнено се извиваше в глезена.
Събеседникът му бе известният и ценен в Яралет Принц Тан, потомък на древната благородническа къща на Туран. Принцът бе висок, гъвкав мъж, млад и без съмнение красив. Войнишката му оснака и твърдият поглед на студените му сини очи, се противопоставяха на суетливостта на накъдрените му и напарфюмирани черни къдрици, както и на богато извезаната мантия.
До Аталис, който седеше на стол с висока облегалка, изработен от тъмно дърво и богато орнаментиран, имаше малка абаносова масичка, украсена със слонова кост. Върху нея имаше голямо парче зелен кристал с големината на човешка глава. В кристала примигваше странен огън и отвреме навреме философът прекъсваше тихия разговор за да надзърне във вътрешността на светещия камък.
— Ще го намери ли тя? И ще дойде ли той? — запита принц Тан с отчаяние.
— Той ще дойде.
— Но с всеки изминал момент опасността, в която се намираме, се увеличава. Дори в този момент Мунтасем хан може да ни наблюдава и е опасно да сме заедно…
— Мунтасем хан сега лежи упоен от лотуса, защото Сенките на Нергал бяха пуснати при залез слънце — каза философът. — А на някаква опасност все трябва да се изложим, ако искаме града да бъде някога освободен от тази напаст! — Чертите на лицето му се изкривиха от неволната гримаса, дължаща се на непоносима болка, а след това отново се изгладиха. Той мрачно каза: — А ти знаеш, О принце, калко малко време ни е останало. Отчаяните хора прибягват до крайни мерки!
Внезапно красивото лице на принца се сгърчи от паника и той се обърна към Аталис с очи, мъртви като студен мрамор. Също така бързо, животът и одухотвореността се върнаха в погледа му и той се облегна на стола си, блед и потен.
— Много… малко… време! — въздъхна той.
Скрит звънец тихо звънна, някъде в тъмната и тиха къща на Аталис, Прорицателя. Философът вдигна успокоително лявата си ръка, за да спре неволното надигане на принца.
След малко една от кадифените драперии бе дръпната, разкривайки скрита врата. На прага на вратата, като някакво привидение стоеше гигантската фигура на Конан и полуприпадащото момиче, което се бе облегнало на ръката му.
С тихо въсклицание философът скочи на крака и се запъти към мрачния цимериец.
— Добре дошъл… трижди добре дошъл, Конан! Ела, влез. Тук има вино… храна…
Той направи жест към табуретката до далечната стена и пое припадащото момиче от Конан. Ноздрите на цимериеца се разшириха като тези на изгладнял вълк при миризмата на храната, но също като на вълк, пълни с подозрение и очаквайки клопка, изгарящите му очи огледаха усмихващия се философ и бледния принц и надзърнаха във всяко ъгълче на малката стая.
— Погрижи се за момичето. Прегазил я е кон, но ми предаде твоето послание — изръмжа той, безцеремонно се опъти през стаята и си наля и изпи чаша силно червено вино. След това откъсна от поставената в подноса печена птица кълката и гладно я загриза. Аталис дръпна шнура на звънеца и предаде момичето на грижите на мълчалив слуга, който се появи сякаш магически иззад друга врата, скрита зад драпериите.
— Е, сега каква е цялата тази работа? — осведоми се цимериеца, разполагайки се нисък диван и изкривявайки лице от болката в разсеченото си бедро. — Кой си ти? Откъде знаеш името ми? И какво искаш от мен?
— Ще имаме време за разговор, но по-късно — отговори Аталис. — Яж, пий и си почини. Ранен си…
— По дяволите това забавяне! Ще говорим сега.
— Отлично. Но трябва да ми дадеш да те почистя и да превържа раните ти, докато говорим!
Цимериецът сви рамене в жест на нетърпение и с неохота се подложи на бързите манипулации на философа. Докато измиваше разсеченото му бедро, почистваше зейналата рана с миризлив мехлем и го бинтоваше с лента от чиста тъкан, Конан задоволяваше глада си, изяждайки студеното, подправено месо и отпиваше едри глътки от червеното вино.
— Познавам те, макар никога да не сме се виждали, — започна Аталис с равния си тих глас — благодарение на моя кристал… ето там, на онази масичка до стола. Чрез него мога да чувам и виждам на големи разстояния.
— Магия? — отсече Конан с всичкото презрение на един войник към подобни магьоснически неща.
— Щом така искаш — усмихна се Аталис примирително. — Но аз не съм магьосник… само се интересувам от познанието. Някои ме наричат философ… — Усмивката му се изкриви агонизираща гримаса и настръхвайки, Конан видя как фолософът залитва, защото кракът му се подви по един ужасен начин.
— Кром! Болен ли си, човече?
Задъхан от болката Аталис се отпусна на стола си.
— Не болен, омагьосан! От онзи демон, който ни управлява с помощта на ужасен скиптър, творение на адска магия…
— Мунтасем хан?
Аталис изморено кимна.
— Това, че не съм магьосник ми спасява живота… засега. Защото сатрапът изби всички магьосници в Яралет; на мен, смирения философ, ми бе разрешено да живея. И все пак, той подозира, че знам нещо за Черните умения и ме омагьоса с тази болест. Тя сгърчва тялото ми, измъчва нервите ми и преди да е изтекло много време, ще ме довърши в ужасна агония! — Той направи жест към неестествено извитата си ръка, която лежеше безжизнена в скута му.
Принц Тан погледна с изплашен поглед Конан:
— Аз също съм омагьосан от това адско изчадие, защото съм втори по ранг след Мунтасем хан и той си мисли, че мога да пожелая трона му. Мен той измъчва по друг начин: болест в мозъка… спазъм на слепота, който идва и си отива… болест, която на края ще ме остави като едно безмозъчно, сляпо, мяукащо създание!
— Кром! — узруга Конан тихо. Философът направи жест с ръка.
— Ти си нашата единствена надежда! Ти единствен можеш да спасиш града ни от този дявол е черно сърце, който ни измъчва!
Конан го гледаше без да разбира.
— Аз? Но аз не съм магьосник, човече! Аз мога да направя онова, което един войн може да извърши със студена стомана в ръцете, но как бих могъл да се боря с магията на този дявол?
— Чуй ме, Конан от Цимерия! Ще ти разкажа една странна и ужасна история…
В Яралет (разказа Аталис), когато падне нощта, хората затварят прозорците, залостват вратите, сядат треперейки зад тези бариери като се молят със запалени свещи пред почитаните в дома богове, докато чистата светлина на зората не близне приведените кули на града с животворен огън на фона на просветляващото небе.
Няма пазачи, които да охраняват портите на града. Няма нощни стражи, които да се разхождат по безлюдните улици нощем. Няма крадци, които да дебнат в тесните улички, нито нацапани проститутки, които да приканват от сенките. Защото в Яралет и мошениците, и почтените хора избягват нощните сенки: крадците, просяците, убийците и натруфените леки жени търсят убежище в миризливи бордеи и полуосветени таверни. От залез до изгрев, Яралет е град на тишината и по улиците му няма никой.
Не винаги е било така. някога това беше един светъл и преуспяващ град, в който търговията кипеше; имаше и магазини, и пазари, беше пълен със щястливи хора, които живееха под здравата ръка на един мъдър и добър сатрап — Мунтасем хан. Данъците, които налагал били ниски, управлявал със справедливост и милосърдие, занимавал се с личната си колекция с антични предмети и ги изучавал подробно, за да даде храна на любознателния си мозък. Керваните, влизащи през Портата на пустинята, докарвали заедно с тръговците и неговите агенти, които непрестанно търсели редки и странни предмети, които закупували за личния музей на техния господар.
Неочаквано той се променил и ужасна сянка паднала над Яралет. Сатрапът се държал като човек, попаднал под действието на могъща и зла магия. Добротата се сменила със безжалостност, щедростта — с алчност, милосърдието и справедливостта — с потайност, тираничност и жестокост.
Изведнъж градската стража започнала да задържа хора — благородници, заможни търговци, жреци, магьосници, които изчезвали в килиите под двореца на сатрапа, за да не бъдат видяни никога повече.
Разнесъл се слуха, че един керван, идващ от далечния Юг, му донесъл нещо от дълбините на обладаната от духове Стигия. Малко били видели предмета и един от тях, разтреперан казал, че по нещото били изгравирани странните, чудновати йероглифи като онези, които можело да се видят по прашните стигийски гробници. Това нещо изглежда омагьосало сатрапа и едновременно му дарило невероятната мощ на черната магия. Неземни сили го защитавали от онези отчаяно смели патриоти, които се опитали да го убият. Странни светлини проблясвали в прозорците на високата кула на двореца, където хората разказвали, че е приспособил едно от помещенията в мрачен храм на някакъв тъмен и отвратителен бог.
И по улиците на нощния Яралет тръгнал да броди терорът, който сякаш бил извикан от царството на смъртта с помощта на някакво ужасно, придобито с дяволска помощ знание.
От какво точно се страхували през нощта, хората не можели да кажат. Но не било игра на въображението онова, заради което хората скоро започнали да залостват вратите си. Хората разказвали, че иззад затворените прозорци те зървали някакви прокрадващи се, подобни на прилепи форми, някакви безшумно летящи сенки, неизвестни на човека, но пагубни за разума му. Започнали разкази за разбити на трески врати, за неочаквани писъци, изтръгнати от човешки гърла… последвани от многозначителна, абсолютна тишина. И се разказвало за счупени врати, които се клатели, огрявани от изгряващото слънце на праговете на неочаквано и необяснимо празни къщи…
Онова нещо от Стигия било Ръката на Нергал.
— Прилича — каза Аталис, — на ръка с хищни нокти, изработена от стара слонова кост и цялата е покрита със странните символи на забравен език. Ноктите обхващат сфера от оцветен, тъмен кристал. Знам, че е в сатрапа. Видях я тук — той посочи с ръка — в моя кристал. Зашото, макара и да не мога да омагьосвам, владея някои от Тъмните умения.
Конан неспокойно се размърда.
— И знаеш за онова нещо?
Аталис леко се усмихна.
— Дали знам? Да! Старите книги споменават за нея и даже разказват тъмната легенда на кървавата й история. Слепият пророк, който е написал „Книгата на Скелос“ я познавал добре… Наречена е Ръката на Нергал и това име се споменава с трепет. Казват, че паднала от звездите на островите, където залязва слънцето, най назапад, много епохи преди Крал Кул да се надигне за да обедини Седемте империи под своето знаме. Векове, пред чийто брой мисълта се стъписва, са изтекли откакто брадати пиктски рибари са я измъкнали от водата и занемели са гледали играта на огъня в нея. Била е разменена с алчните търговциатланти и така тръгнала на изток по света. Стари магове с посивели бради от Туле и Грондар се опитвали да разгадаят тайните й в техните сребърни и виолетови кули. Хората-змии от населената с духове Валузия надзъртали в блестящите й дилбини. С нея Ком-Язот прегази Тридесетте Крале, докато накрая тя се обърна срещу него и го унищожи. Защото „Книгата на Скелос“ казва, че Ръката носи два дара на своя притежател: първо, безгранична власт и след това, трудно въобразима смърт.
Само тихият глас на философа бе звучал напевно в тихата стая, но варваринът мислеше, че като чува, като на сън, слабото ехо от тропота на колесниците, звъна на стомана, вика на измъчвани крале, погребвани под рухващите им империи…
— Когато целия древен свят бил унищожен от Катаклизма и зелените вълни на морето неспокойно се люшкали високо над съборените кули на Атлантида, а народите загивали един след дръг, Ръката била загубена за човека. Цели три хиляди години Ръката била оставена в покой, но когато се появили младите кралства на Кот и Офир и бавно изпълзели от варварството, талисманът отново бил намерен. Тъмните крале-магьосници на Ахерон изучавали такните и когато ненаситните хайборейци прегазили под краката си това жестоко кралство, тя заминала на юг, към Стигия, където отвратителните жреци на тази черна земя я използували за ужасни цели в ритуали, които не смея да описвам. Тя паднала, когато някакъв мъргав жрец бил убит и била заровена с него, отново загубвайки се за векове… но крадци по гробниците намерили отново Ръката на Нергал и тя станала притежание на Мунтасем хан. Изкушението да притежава абсолютната власт се оказало твърде силно за него, така както е победило е безброй други, попаднали под коварната й магия. Страх ме е, цимериецо, за всички тези земи, тъй като сега Ръката на Демона е бъдна и тъмните сили отново бродят по земята…
Гласът на Аталис затихна и Конан неуверено изръмжа, избухвайки:
— Е… В името на Кром, човече, какво общо имам аз с цялата тази история?
— Ти единствен можеш да унищожиш влиянието на талисмана върху мозъка на сатрапа!
— Как! — Изгарящите сини очи се разшириха.
— Ти единствен притежаваш другия талисман.
— Аз? Ти си луд… Нямам никакви талисмани и други такива магьоснически боклуци!…
Аталис го усмири с вдигане на ръката си.
— Не намери ли ти един странен златен предмет преди битката? — заинтересува се той с тих глас. Конан трепна.
— Да, намерих… вчера при Бахари, докато лежахме в лагера … — Той бръкна с ръка в кесията на кръста си и извади гладкия, излъчващ сияние камък. Философът и принцът поеха дълбоко дъх, гледайки го с широко отворени очи.
— Сърцето на Тамуз! Да, без съмнение, това е другият талисман …! — И той наистина имаше формата на сърце с големината на детски юмрук, изработен от златен кехлибар или може би от редкия жълт нефрит. Лежеше в дланта на Конан, светейки с мека светлина и той си спомни с една трупка на страхопочитание как оздвавителната, гъделичкаща топлина бе изгонила от тялото му свръхестествения студ на сенките с крила на прилепи.
— Хайде, Конан! Ще те придружим. Има таен път от тази моя стая до залата в двореца на сатрапа… един подземен тунел, като онзи, по който робинята ми Хилдико те доведе под улиците на града в дома ми. Ти, въоръжен със защитата на Сърцето ще убиеш Мунтасем хан или ще унищожиш Ръката на Нергал. Няма опасност, защото сега той спи дълбоко в магьоснически сън, в който трябва да изпада винаги, когато трябва да извика Сенките на Нергал, както вече направи тази вечер за да надвие Туранската армия на Крал Илдиз. Ела!
Конан отиде до масата и изпи остатъка от виното. След това сви рамене, спомена името на Кром и последва прорицателя и стройния принц в един отвор, скрит зад гоблен.
След малко тях вече ги нямаше и стаята остана празна и тиха като гроб. Единственото движение се забелязваше в зеления, ръбест кристал на масичката до стола. Във вътрешността му можеше да се различи малката фигурка на Мунтасем хан, който лежеше упоен в огромната зала на двореца си.
Те вървяха в една безкрайна тъмнина. От тавана на пробития в скалата тунел капеше вода; отвреме навреме червените очи на плъхове блясваха към тях от пода, блясваха и изчезваха, когато малките гризачи с писък избягваха пред стъпките на странните същества, които бяха нахлули в подземното им царство.
Аталис вървеше пръв, докосвайки със здравата си ръка неравните, влажни стени на тунела.
— Не бих ти възложил тази задача, млади приятелю, — каза той шепнешком, — ако не беше попаднало именно в твоите ръце Сърцето на Тамуз, и аз считам, че в това има някаква цел… някаква съдба… в този факт. Съществува някакво привличане между противоположните сили, символизирани от Тъмната Сила, наричана „Неграл“ и Силата на Светлината, наричана „Тамуз“. Сърцето се е събудило и по някакъв, намиращ се извън нашето познание начин, е направило така, че да бъде намерено, защото Ръката е била също будна и е изпълнявала тъмното си предназначение. Считам, че задачата трябва да бъде възложена на теб, защото Силите като че ли са те избрали за това… тихо! Сега вече се намираме под двореца. Почти пристигнахме… — Той пристъпи напред и леко погали грубата повърхност на скалата, която преграждаше тунела. Огромен каменен блок леко се завъртя встрани, очевидно балансиран със скрити противотежести. Вурху тях падна светлина.
Намираха се в края на огромна, слабо осветена зала, чийто висок, извит таван се губеше в тъмнината над главите им. В центъра на залата, която иначе бе празна, ако не се брояха редиците солидни колони, имаше квадратен пиедестал, върху него — масивен трон от черен мрамор и върху трона… Мунтасем хан.
Той беше на средна възраст, слаб, почти мършав от изтощение. Имаше с нездрав вид и сбръчкана кожа по бялото му, подобна на череп лице, а под кухините на очите му се виждаха тъмни кръгове. И както лежеше в трона, ръцете му бяха кръстосани на гърдите му около продълговат предмет от слонова кост, подобен на скиптър. Краят на предмета бе оформен в демонична лапа със закривени нокти, сграбчили оцветен кристал, който пулсираше бавно с вътрешни огньове като живо сърце. До трона имаше бронзов съд, от който се издигаше дим от упойващи благовония — лотуса на сънищата, чийто пари даваха на магьосника силата да освободи подбните на сенки демони на Нергал. Аталис дръпна Конан за ръката.
— Виж… спи! Сърцето ще те защити! Вземи ръката от него и цялата му сила ще изчезне! — Конан изръмжа неуверено съгласието си и тръгна напред и гол меч в ръката. Имаше нещо в цялата тази история, което не му харесваше. Всичко изглеждаше така лесно…
— А, господа. Очаквах ви.
Върху пиедестала Мунтасем хан им се усмихваше, а те бяха замръзнали в изумление. Гласът му бе спокоен, но в очите му гореше бясна ярост. Той вдигна скиптъра от слонова кост, насочи го…
Светлината в залата примигна. Изведнъж, накъцващият пророк изпищя. Мъскулите му се сгърчиха в спазъма на непоносима агония. Той падна по лице на мраморния под, извивайки се от болка.
— Кром!
Принц Тан посегна към рапирата си, но насочване на скиптъра към него, го накара за се вцепени. Очите му станаха мъртви и празни. Ледена пот изби по побледнялото му чело. Той също изкрещя и рухна на колене, дращейки с нокти веждите си трескаво, докато игли на ослепяваща болка пронизваха мозъка му.
— А сега ти, млади варварино!
Конан скочи. Той се движеше с бързината на пантера, нанасяща удар. намираше се на първото стъпало на пиедестала преди Мунтасем хан да бе помръднал. Мечът му се вдигна, заклати се и падна от ръцете му, които бяха загубили своята сила. Вълна на арктичен студ обхвана крайниците му. Тя се излъчваше от замъгления камък в ръката от слонова кост. Конан се опита да си поеме дълбоко въздух.
Горящият поглед на Мунтасем хан се заби в очите му. Подобното на череп лице си изкриви в отвратително подобие на усмивка.
— Сърцето защитава наистина… но само онзи, който знае как да извика силата му! — изсмя се сатрапът, докато Конан се опитваше да събере отново сила в безчувствените си крайници.
Конан стисна челюсти и мрачно се бореше, с всичката си дивашка сила срещу нахлуващата вълна на студа и зловонната тъмнина, която се изливаше в черни лъчи от демоничния кристал и бавно обхващаше съзнанието му. Силата изтичаше от ръцете му както вино от разсечен мех, той падна на колене и се свлече в основата на пиедестала. Почувствува как съзнанието му се свива в една малка, самотна светла точка, загубена в огромната пропаст на ревяща тъмнина и последната искрица на волята му потрепва като пламък на свещ в буря. Загубил надежда, но с ожесточената, неизкоренима упоритост на дивака, то продължаваше да се съпротивлява…
Разнесе се женски писък. Изненадан, Мунтасем хан трепна от неочаквания звук. Вниманието му се отклоно от Конан… фокусът се загуби… и в този кратък миг тънката бяла фигурка на голо момиче с тъмни, блестящи очи и развята коса бързо изтича иззад сянката на една колона до безпомощния цимериец.
През бушуващата около него мъгла Конан вдигна поглед към нея. Хилдико?
Бърза като мисълта, тя коленичи до него. Бялата й ръка се мушна в кесията на кръста му и се появи отново, обхванала Сърцето на Тамуз. Тя леко скочи на крака и хвърли талисмана към Мунтасем хан.
Той го удари точно между очите с тъп звук. Със замъглен поглед тялото му, от което сякаш бяха изчезнали костите, се свлече в тапицираната прегръдка на черния му трон. Ръката на Нергал се изплъзна от безчувствените му пръсти и издрънча по мраморните стъпала.
В мига, в който талисмана падна от ръката на сатрапа, магията която бе обхванала Аталис и принц Тан в мрежата на алената агония, загуби силата си. Бледи, разтърсени, изтощени, те все пак бяха цели. И могъщата сила на Конан се върна отново в проснатото му тяло. Проклинайки, той скочи на крака. С едната си ръка той хвана Хилдико ра рамото и я дръпна настрани, извън опасност, а с другата сграбчи меча си от мраморния под. Приклекнал, той беше готов да нанесе удар.
В същия момент той спря, примигвайки от изумление. Двата талисмана лежаха от двете страни на сатрапа. И от двата се надигаха някакви странни сили.
От Ръката на Нергал се разпростираше трептящата паяжина на някакво зло сияние, някакъв тъмен блясък като от полиран абанос. Разнесе се сатанинско дихание, почувствува се вледеняващия студ на междузвездното пространство. Сферата на силата се разширяваше недоловимо и оранжевият блясък на факлите помръкна. Тя ставаше все по-голяма и по повърхността й се извиваха езиците на блестяща тъмнина.
Ореол от златно сияние изригна около Сърцето на Тамуз и образува облак от ослепителен кехлибарен огън. От него се долавяше медения аромат на пролетта, който неутрализираше арктичния студ и мощни златни снопове от лъчи пронизаха черната паяжина на Нергал. Двете космически сили се срещнаха и започнаха борба. Конан неуверено отстъпи пред тази битка на боговете, присъединявайки се към смаяните си спътници. Той застана при тях, гледайки със страхопочитание невъобразимата схватка. Треперещото, голо тяло на Хилдико се сви в ръцете му.
— Как попадна тук, момиче? — попита той. Тя се усмихна изморено с изплашени очи.
— Събудих се, идвайки в съзнание и влязох в стаята на господаря, намирайки я празна. С помощта на кристала видях фигурите ви да влизат в залата на сатрапа и как той се събуди и се изправи срещу вас. Аз… аз ви последвах и като разбрах, че надвива, реших да рискувам и да взема Сърцето…
— Голям късмет имахме, че успя — призна Конан мрачно. Аталис стисна ръката му.
— Виж!
Златната мъгла на Тамуз вече се бе превърнала гигантска, блестяща фигура от непоносима светлина, смътно човешка по форма, но огромна като статуите на колоси, издялани от шемитите от каменни скали в отдавна забравените времена.
Тъмната форма на Нергал също бе продобила гигантски пропорции. Сега тя бе едно необятно, абаносово нещо, отвратително, надвиснало, недооформено, подобно по-скоро на грамадна маймуна, отколкото на човек. В буцата, която служеше като отвратителна глава, се виждаха очи, злобно светещи като смарагдови звезди.
Двете сили се срешнаха раздиращ ушите звук като два сблъскващи се свята. Стените потрепериха от яростта на сблъсъка. Някакво полузабравено чувство казваше на четиримата наблюдатели, че космичните сили водят жестока битка. Въздухът бе зареден с миризмата на озон. Дълги искри изтрещяваха във въздуха, когато златният бог и черният демон се докосваха.
Нетърпимо ярки лъчи се забиваха в плътната тъмна форма. Изпепеляващо сияние разкъсваше на парчета плуващата във въздуха тъмнина. За момент, тъмната паяжина обгърна и затъмни блестящата фигура… за момент. Разнесе се разтърсващ гръм и черната маса се разтвори в прегръдка от нетърпимо ярка светлина. И изчезна. За един кратък момент лъчистата фигура надвисна над пиедестала, обхвана го в погребална клада и също изчезна.
В разкъсваната от гръмотевичен тътен зала на Мунтасем хан настана оглушителна тишина. Двата талисмана бяха изчезнали от разрушения пиедестал… може би разпаднали се на атоми от мощта на космичните сили, които бяха освободени тук, може би прехвърлени в някакво далечно място, където да изчакат следващото пробъждане на съществата, които символизираха, но това никой не можеше да каже.
А тялото върху пиедестала? От него не бе останало нищо, само малка купчинка пепел.
— Сърцето винаги е по-силно от ръката! — каза Аталис тихо в кънтящата тишина.
Конан слагаше юздите на голямата черна кобила малко грубо, но с опитна ръка. Кобилата потрепваше, нетърпелива да потегли, пристъпвайки по посипания с чакъл път. Варваринът се засмя, видимо възбуден от мощта на великолепното животно. Огромна пелерина от алена коприна се спускаше по широките му рамене, а сребристата му ризница проблясваше на утринната светлина.
— Значи твърдо си решен да ни напуснеш, Конан? — запита принц Тан, който бе великолепен в одеждите си на нов сатрап на Яралет.
— Да! Гвардията на сатрапа е прекалено спокойно място, а аз жадувам да отида в новата армия, която Крал Илдиз събира за войната срещу племената от планините. Една седмица бездействие и това ми бе предостатъчно! Така че, сбогом, Тан и Аталис!
Той дръпна рязко юздите, обърна кобилата в обратна посока и напусна двора на къщата на прорицателя, докато Аталис и принца го наблюдаваха.
— Странно е, че наемник като Конан пожела да вземе по-малко, отколкото би могъл — коментира новият сатрап. — Предложих му сандък със злато… достатъчно за целия му живот. А той взе само една малка торбичка заедно с коня, който бе намерил на бойното поле, както и собствените си оръжия. Многото злато, само щало да зо забави по пътя, ми каза той.
Аталис сви рамене… и се усмихна, посочвайки към далечния край на двора. Стройна бритунка с дълга грива от къдрава коса се появи на входа на къщата. Тя се приближи до Конан, който дръпна юздите за да спре кобилата и се наведе за да разменят няколко думи. След това той протегна ръка, прихвана я за гъвкавия кръст и я метна пред себе си на седлото. Тя седна странично, обгърнала шията му с двте си ръце и зарови лицето си в гърдите му.
Той се извърна, вдигна във въздуха бронзовата си ръка, засмя се вместо сбогом и потегли с хубавото момиче пред себе си.
Аталис се усмихна.
— Някои мъже се бият не за злато, а за други неща — отбеляза той.
Конан остава на служба в Туран оноло две години, превръщайки се в отличен ездач и стрелец с лък. Той кръстосва безкрайните пустини, планини, джунглите на Хиркания, стига до границите с Хитай. Едно от тези пътешествия го отвежда до легендарното кралство Меру — относително неизветсна земя, намираща се между Вендия на юг, Хиркания на север и запад и Хитай на изток.
Виейки като вълци, орда от ниски, тъмнокожи войни се нахвърли върху туранските войски откъм полите на планината Талакма, там, където хълмовете се сливаха със широките, голи степи на Хиркания. Атаката дойде на залез слънце. Западният u хоризонт бе озарен в алено, а на юг невидимото слънце бе оцветило снеговете на високите върхове с червено.
В продължение на петнадесет дни туранският ескорт бе яздил през пустинята, бе прекосила ледените води на река Запороска и бе навлизала все по-дълбоко и по-дълбоко в безкрайните простори на Изтока. И изведнъж, без предупреждение бе дошла атаката.
Конан подкрепи Хормаз, когато тялото на лейтенанта се свлече от коня му, с трептяща стрела, забита дълбоко в гърлото му. Той спусна тялото на земята и с вик на проклятие младият цимериец изтегли извитата си широка сабя от ножницата и се обърна заедно със спътниците си да посрещне атаката на виещата орда. Повече от месец вече той бе кръстосвал прашните хиркански равнини като част от ескорта. Еднобразието бе започнало да зо задушава и в момента варварската му душа просто жадуваше за действие, което да разсее скуката.
Острието му посрещна позлатения ятаган на ездача, който бе изпреварил останалите с такава сила, че ятаганът се счупи при дръжката. Озъбен като тигър, Конан изтегли в обратна посока сабята си през корема на кривокракия малък войн. Виейки като обречена душа върху нажежения под на Ада, противникът му падна потръпвайки в пряспа окървавен сняг.
Конан се извърна в седлото си за да посрещне удара на друг меч със щита си. Отклонявайки острието на врага встрани, той заби върха на сабята си точно в центъра на жълтеникавото лице със скосени очи, което се бе надвесило над него, наблюдавайки как физиономията на врага му се превръща в едно петно от размазана плът.
Нападателите вече ги бяха настигнали. Цели дузини дребни, мургави мъже, облечени във фантастични, сложно изработени от лакирана кожа брони, украсени със злато и проблясващи със скъпоценни камъни, ги нападаха с демонично ожесточение. Тетивите звънтяха, пиките летяха във въздуха, мечовете се въртахя и със звън се удряха един в друг.
Намирайки се извън кръга, обграден от нападателите, Конан видя приятеля си Джума, гигант от Куш, да се бие на крака; конят му бе паднал от стрела още при първата атака. Кушитът бе изгубил кожената си шапка и златната му обеца на едното му ухо намигваше с здрача, но бе съхранил своята пика. С нея той свали трима от набитите нападатели от седлата им, един след друг.
Малко по-далече от Джума, начело на колоната подбрани войни на Крал Илдиз, командирът на групата, Принц Ардашир, гръмогласно издаваше команди, яхнал великолепния си жребец. Той галопираше с коня си между враговете и каляската, в която се намираше дъщерята на Илзид, Зосара, която му бе поверена. Войните ескортираха пронцесата за годежа й с Куджула, Велик хан на куйгарските номади.
И както Конан наблюдаваше, принц Ардашир двигна ръка към покритите си със кожа гърди. Сякаш извикана от някаква магия, черна стрела изникна забита в украсената със скъпоценни камъни яка на бронята му. Принцът изгледа стрелата и след това, вдървен като статуя, се наклони от седлото и украсеният му с камъни островърх шлем падна в окървавения сняг.
След това Конан бе твърде ангажиран да за забелязва каквото и да е било, освен враговете, които с диви викове се носеха около него. Макар и едва излязъл от младежката си възраст, цимериецът се възвишаваше с няколко сантиметра над метър и осемдесет. Пъргавите нападатели се смаляваха пред огромната му стройна фигура. Докато се движеха в кръг, крешейки около него, те приличаха на глутница хрътки, опитваща се да събори тигър.
Схватката се водеше нагоре-надолу по склона, подобно на куп сухи листа, подмятани от есенния вятър. Конете препускаха, изправяха се на крака, цвилеха; хората разсичаха, проклинаха и викаха. Тук-там двойки останали без коне, продължаваха схватката си на крака. Тела на хора и коне лежаха в разбитата кал и изпотъпкания сняг.
Конан, пред погледа на който бе паднала пелената на транса, размахваше извитата си сабя, изпаднал в бяс. Той би предпочел един от правите, широки мечове на Запада, с които бе по свикнал. Въпреки това, още с първите няколко момента на битката, той се бе предизвикал кървав хаос с непознатото оръжия. Блестящото стоманено острие в ръката тъчеше паяжината на смъртта. Не по-малко от деветима от жълтеникавите, гъвкави нападатели, облечени в брони от лакирана кожа, бяха намерили смъртта си в тази паяжина, падайки изкормени или обезглавени от понитата си. Докато се биеше, едрият млад цимериец надаваше бойния вик на примитивното си племе, но скоро разбра, че трябва да пести всяко усилие, защото битката вместо да затихва, се разгаряше.
Преди седем месеца само Конан се бе оказал единственият оцелял от една злополучна наказателна операция, която Крал Илдиз бе предприел срещу бунтовнически настроения сатрап на северен Туран, Мунтасем хан. Използувайки черна магия, сатрапът бе разбил войската, изпратена срещу него. Той беше, или поне така си мислеше че е сторил, унищожил вражеската армия, започвайки от аристократа генерал Бкра от Акиф, и свършвайки с най-нископоставения наемник пехотинец. Единственият оцелял бе младия Конан. Той бе оживял за да проникне в града Яралет, гърчещ се под управлението на побъркания от зла магия сатрап, и да донесе ужасна смърт на Мунтасем хан.
Завърнал се триумфално в Туранската столица Аграпур, Конан бе възнаграден с включване в този почетен ескорт. В началото трябваше да изтърпи подигравките на другарите си по съдба заради неумелата си езда и безразличието към стрелбата с лък. Насмешките скоро се прекратиха, след като другите гвардейци се научиха да не провокират замахванията на подобните на чук юмруци на Конан, а междувременно уменията му като ездач и стрелец видимо се подобряваха като резултат от много упражняване.
Разтърсен и пребит, цимериецът се надигна от земята за да продължи боя на крака. Ятаганите на враговете му разсичаха пелерината му и отвориха широки прорези в ризницата му. Те приникваха през кожената жилетка под ризницата и скоро Конан започна да кърви от многобройни повърхностни рани.
Но той продължаваше да се бие — зъбите му бяха оголени в злобна усмивка, очите му святкаха с вулканично синьо на почервянялото му лице в рамката на черната грива на косата му. Един след друг другарите му биваха съсичани, докато накрая само той и черният гигант Джума продължаваха да се бият един до друг. Кушитът ревеше, размахвайки дръжката на счупената си пика като тояга.
Изведнъж като чук, появил се в червената мъгла на обхваналата Конан ярост, която обвиваше мозъка му, тежък боздуган се стовари отстрани на островърхия му шлем, забивайки се в метала, изкривявайки го навътре в слепоочието му. Коленете му се подгънаха. Последното нещо, което чу бе острият, отчаян писък на принцесата, когато ниските, хилещи се войни я измъкнаха от покритата носилка на червения сняг, който сега покриваше хълма. И, забивайки лице в земята, той престана да възприема каквото и да е било.
Хиляди червени дяволи блъскаха с нажежените су чукове по черепа на Конан, който звънтеше при всеки удар. Докато бавно изпълзяваше из черната безчувственост, Конан осъзна, че се полюшва на могъщото рамо на приятеля си Джума, който се ухили, виждайки го да се съвзема и му помогна да се изправи на крака. Макар главата му да го болеше адски, Конан установи, че има достатъчно сила да стои изправен. Учуден, той се огледа.
Само той, Джума и Зосара бяха оцелели. Останалите от ескорта, включително прислужницата на Зосара, убита от стрела, се бяха превърнали в храна за изпосталелите, сиви вълци на хирканските степи. Те се намираха на северния склон на Талакма, няколко километра южно от полесражението. Здрави, тъмнокожи войни, облечени в лакирана кожа, много от тях превързани, ги заобикаляха. Конан установи, че китките му са оковани и оковите са затворени от масивна желязна верига. Принцесата, облечена в копринена връхна дреха и панталони, бе също в окови, но нейните изглеждаха бяха много по-леки и изглеждаха направени от сребро.
И Джума бе в окови, а основното внимание на пленилите ги, бе концентрирано върху него. Те се бяха събрали около кушита, докосваха кожата му и след това гледаха пръстите си за да видят дали по тях е останала боя. Един дори намокри парцал в локва стопил се сняг и избърса с него ръката на Джума. Джума широко се усмихна и после се засмя на глас.
— Май никога не са виждали мъж като мен — каза той на Конан.
Командирът на победителите издаде отсечена команда. Принцесата бе напъхана обратно в носилката. На Конан и Джума, командирът каза на развален хиркански:
— Вие двамата! Ще ходите.
И те тръгнаха, усещайки копията на Азверите, както се наричаха победителите, често да забиват остриетата си между плещите им. Носилката на принцесата се полюшваше, закрепена между два коня в средата на колоната. Конан забеляза, че командидът на войската на азверите се отнася към Зосара с почит, а тя самата изглежда не бе пострадала физически. Този вожд изглежда не изпитваше неприязън към Конан и Джума за онова, което бяха сторили на войската му, за всичката смърт и рани, които бяха причинили.
— Много добри бойци! — каза той ухилен.
От друга страна, той не пое и най-малък риск те да могат да избягат или да забавят придвижването на остатъка от войската му. Бяха принуждавани да вървят бързо от изгрев до след залез слънце и на всяко поспиране отговорът бе мушване с острието на пика. Конан бе стиснал зъби и за момента се подчиняваше.
В продължение на два дена те вървяха по виеща се пътека през сърцето на планината. Минаваха през проходи, в които трябваше да пробиват пъртина през дълбоки снегове, наразтопени още от предишната зима. Тук въздухът не стигаше от голямата височина, изненадващи бури развяваха разкъсаните им дрехи и забиваха жилата на снежни прашинки в лицата им. Зъбите на Джума тракаха. За чернокожия бе много по-трудно да понесе студа от Конан, който бе израсъл в северен климат.
Накрая, те пресякоха северния склон на Талакма и пред погледите им се разкри фантастична гледка — огромна зелена долина, която се простираше под тях и се губеше в далечината. Те сякаш стояха на ръба на огромна чаша. Под краката им малки облачета плуваха ниско над необятна, густа, зелена джунгла. Във вътрешността на джунглата, огромно езеро или може би вътрешно море отразяваше лазура на ясното, светло небе.
Отвъд водната площ, зеленината продължаваше за да се загуби далече зад хоризонта в червеникава омара. И над тази омара, насечени и бели, забити с острите си върхове в небесния лазур, простиращи се на юг, се издигаха величествените Химелии. Планинската верига на Химелиите образуваше далечния ръб на чинията, която бе оформена от огромния полумесец на Талакма откъм север и Химелиите на юг.
Конан се обърна към командира:
— Коя е тази долина?
— Меру — каза вождът. — Хората я наричат Чашата на Боговете.
— Там, долу ли отиваме?
— Да. Отиваме във великия град Шамбала.
— И после?
— Това ще реши Римпош — Кралят-бог.
— Кой е той?
— Джалунг-Тонгпа — Ужасът на хората и Сянката на Небесата. А сега, белокожо куче, движи се напред. Нямаме време просто да си говорим.
В гърлото на Конан се чу ниско ръмжене, когато острието на копието го смушка и той даде мълчалива клетва някой ден да покаже какво е ужас на този крал-бог. Питаше се дали божествеността на управника ще го защити от парче стомана в червата… Но подобни щастливи мигове все още се намираха в бъдещето.
Те започнаха да слизат в тази главозамайваща долина. Въздухът започна да става по-топъл, а растителността — по-гъста. В края на деня те газеха през почвата на задушаващата топлина на джунглата, а после и през една блатиста гора, която бе надвиснала в тъмно зелена маса над пътя, който лъкатушеше между цъфналите в ярки цветове дървета. Птици в също така ярки цветове пеха и подсвиркваха. Маймуни бърбореха по дърветата. Насекоми цвъркаха и хапеха. Змии и гущери, извивайки се, се изтегляха от пътя на групата.
Това бе първото запознаване на Конан с тропическата джунгла и тя съвсем не му хареса. Насекомите му досаждаха, а потта се стичаше по него на струйки. Джума, от друга страна, се усмихна, протягайки се и поемайки дълбоко въздух в огромните си дробове.
— Това е като родината ми — каза той.
Конан бе онемял страхопочитание пред фантастичния пейзаж на цъфналата джунгла и блатото, от което се издигаше пара. Той бе склонен да повярва, че огромната долина на Меру е наистина дома на Боговете, където те са бродили от зората на времето. Никога по-рано не бе виждал той подобни дървета като тези червени палми, които се възвисяваха в замъгленото небе. Той се чудеше как такава тропическа джунгла може да бъде обградена от планини, покрити с вечни снегове.
Изведнъж огромен тигър безшумно излезе на пътеката пред тях — чудовище, дълго над два и седемдесет, със зъби като кинжали. Принцеса Зосара, която гледаше от носилката си, леко извика. Азверите приготвиха оръжията си, но тигърът, очевидно решавайки, че групата е твърде силен противник за него, се мушна обратно в джунглата също така безшумно, както се бе появил.
Малко по-късно, замята се разтърси. Със силно грухтене, огромно животно разкъса преплетените клони на рододендроните и прекоси пътеката. Сиво и огромно като планинска канара, то донякъде приличаше на грамадна свиня, а дебелата му кожа бе нагъната на ивици. От зурлата му се издаваше як, тъп извит рог, близо половин метър дълъг. То поспря, глуповато гледайки към конницата със мътните си малки очи и после, с ново изгрухтяване и трясък от счупени клони се скри в храстите.
— Носорог — каза Джума. — Имаме ги в Куш.
След доста път, джунглата отстъпи пред бреговете на голямото синьо езеро или море, което Конан бе видял отвисоко. Известно време те следваха извивката на брега на тази неизвестна водна площ, която азверите наричаха Сумеро Цо. Накрая, те забелязаха от другата страна на един залив стените, куполите и кулите на град от розово-червен камък, които се издигаше сред полете и оризища между джунглата и морето.
— Шамбала! — извика конадирът на азверите. Като един човек, техните похитители слязоха от конете, коленичиха и докоснаха с челата си влажната земя, а Конан и Джума се спогледаха оздачени.
— Тук живеят Богове! — каза вождът. — Сега вървете бързо. Ако казъснеем заради вас, ще ви одерат живи. Бързо!
Градските порти от позеленял с времето бронз бяха излети във формата на гигантски човешки череп с рога. Квадратни, затворени прозорци над вратите образуваха очните кухини на черепа, а под тях прътовете на спуснатата решетка им се хилеха като зъбите на челюст без плът. Водачът на дребните войни изсвири с извития си боен рог и решетката се вдигна. Те влязоха в неизвестния град.
Тук, всичко бе изсечено и издялано от розов камък. Архитектурата бе със сложна изработка, орнаменти, статуи, фризове, оформени като демони, чудовища и многоръки богове. Гигантски розови стени се надвесваха над тях и се издигаха една над друга, образувайки островърху кули.
Навсякъде кадето погледнеше Конан виждаше издълбани орнаменти във формата на човешки череп. Те се издигаха над вратите; висяха на златни вериги на жилто-кафявите вратове на мерувийците, чието единствено облекло, както за мъжете, кака и за жените, бе къса поличка; появиха се на щитовете на пазачите на портата; можеха да се видят закрепени на бронзовите им шлемове.
Тяхната група продължи по широките, добре павирани улици на този фантастичен град. Полуголите мерувийци се отдръпваха от пътя им, хвърляйки кратки, нелюбопитни погледи към двамата грамадни пленници и към носилката на принцесата, която все още бе закрепена между два коня. Измежду жителите на града, като алени сенки се движеха фигурите на жреци с обръснати глави, които от главата до глезените бяха обвити в широки тоги от полупрозрачна червена материя.
В центъра на горчка от дървета, покрити с цветя в огнено червен, светло-син и златен цвят, се издигаше двореца на Краля-бог. Той представляваше една гигантска конична кула, възвисяваща се върху киска, кръгла основа. Изработена изцяло от червен камък, стената на кулата се издигаше нагоре и нагоре в спираловиден мотив. Върху всеки камък на спиралния парапет бе изгравирано нещо като човешки череп. Палатът създаваше впечатлението за огромна кула, изградена от отсечени глави. Зосара не можа да сдържи потръпването си пред тази зловеща украса и дори Конан стисна зъби още по-силно.
Тя влязоха през още една подобна на череп порта и преминаха през огромни стаи с масивни каменни стени за да стигнат до тронната зала на Краля-бог. Азверите, мръсни и изморени от пътуването, останаха назад, а двама гвардейци в позлатени доспехи, хванаха за ръцете три,ата пленника и ги поведоха към трона.
Тронът, който бе поставен на пиедестал от черен мрамор, беше изработен от един огромен къс от блед нефрит като фантастична плетеница от въжета и вериги от черепи. Върху този бледо-зеленикав стол на смъртта седеше полу-божествения монарх, който бе поискал пленниците да бъдат доведени в този неизвестен свят.
Въпреки сериозността на сполетялата ги беда, Конан не можа да сдържи усмивката си. Защото римпошът Джалунг-Тонгпа бе много нисък и дебел, с мършави криви крака, които едва стигаха до пода. Огромният му корем бе скрит в златотъкан пояс, кото блестеше със скъпоценните си камъни. Голите му, подпухнали с отпусната сланина ръце, бяха обхванати в цяла дузина златни гривни, а по дебелите му пръсти проблясваха и намигваха украсени с камъни пръстени.
Плешивата глава, която се люшкаше на върха на безформеното му тяло бе забележително грозна, с клатеща се гуша, провиснали устни и криви, лишени от цвят зъби. Върху главата бе поставен островърх шлем или някаква корона от масивно злато, украсено с рубини. Тежестта като че ли прегъваше под себе си този, който я носеше.
Вглеждайки се по-внимателно в краля-бог, Конан установи, че Джалунг-Тонгпа е странно деформиран. Едната страна на лицето му не приличаше на другата. Тя висеше отпуснато върху костта и на нея имаше замъглено, празно на живот око, докато в другото око светкаше блясъка на злобен интелект.
Здравото око на римпоша в момента бе забито в Зосара, игнорирайки двмата гиганти, които я придружаваха. До трона стоеше прав висок, слаб мъж, облечен в алените одежди на мерувийските жреци. От обръснатия му череп, студени зелени очи наблюдаваха сцената с ледено презрение. Кралят-бог се обърна към него и заговори с висок, писклив глас. Бюагодарение на няколкото мерувийски думи, които Конан бе научил от азверите, той долови достатъчно да схване, че високият жрец е главния магьосник на краля, Великият Шаман Танцонг Тенгри.
Долавяйки откъслечни фрази от разговора, Конан разбра допълнително, че с помощта на своята магия шаманът е видял придвижването на ескорта на принцеса Зосара към нейния куйгарски годеник и е разкрил видението си пред краля-бог. Изпълнен от най-обикновена, човешка страст към стройносто туранско момиче, Джалунг Тонгпа изпратил собствените си азверска конница за да я плени и доведе в собствения му харем.
Това бе всичко, което Конан искаше да знае. Цели седем дни от момента на пленяването му, той бе блъскан, мушкан, унижаван. Беше си изтрил краката от ходене и бе готов да избухне.
Двамата гвардейци, които стояха от двете му страни, бяха с лице към трона и почтително сведени очи, насочили цялото си внимание към римпоша, който можеше всеки момент да издаде заповед. Конан леко прихвана веригите, които свързваха китките ку. Те бяха прекалено здрави за да може да ги разкъса просто със сила, нещо което не бе успял да направи още при опитите си през първите дни на пленничеството.
Бавно той събра китките си, така че веригата се отпусна на пода. След това, рязко завъртайки се, той вдигна ръце над и зад главата на левия гвардеец. Отпусната част на веригата се изпъна като бич, улучи телохранителя точно в лицето и го захвърли назад с кръв, стичаща се от счупения му нос.
Още при първото рязко движение на Конан, другият пазач се бе обърнал и бе насочил върха на алабердата си в бойна поза. И докато правеше това, Конан омота главата на алебардата с веригата и изтръгна дръжката от захвата на телохранителя.
Ново замахване с веригата го изпрати залитайки назад, докато държеше с ръце кървавата дупка на устата си, от която плюеше парчета от зъби. Краката на Конан бяха оковани твърде близко един за друг и той не можеше да направи широка крачка. Но той скочи от пода пред пиедестала с двата крака заедно, като жаба. Два такива гротескни скока и Конан се озова на пиедестала и ръцете му обхванаха дебелата гуша на хленчещият малък крал-бог, приклекнал вурху кучината си от черепи. Очите на римпоша се ококориха от ужас и лицето му потъмня от натиска на пръстите на Конан върху дихателната му тръба.
Гвардейци и телохранители се суетяха наоколо, пищейки от паника или стояха замръзнали от шок и ужас пред този странен гигант, който се осмеляваше да двигне ръка в насилие срещу тяхното божество.
— Едно движение към мен и ще измъкна живота от тази дебела крастава жаба! — изръмжа Конан.
Единствен от мерувийците в стаята, Великият Шаман не бе показал паника или изненада, когато одърпаният младеж бе избухнал в тази вихрушка на ярост. На перфектен хиркански той запита:
— Какво е желанието ти, варварино?
— Освободете момичето и черния! Дайте ни коне и ние ще се махнем от проклетата ви долина завинаги. Ако откажеш… или опиташ някоя измама… ще смачкам малкия ти крал на пихтия!
Шаманът поклати подобната си на череп глава. Зелените му очи продължаваха да бъдат студени като лед в опънатата маска на оранжева кожа на лицето му. Със заповеднически жест той вдигна орнаментирания си жезъл от слонова кост.
— Освободете принцеса Зосара е чернокожия пленник — разпореди се той с тих глас. Побледнелите слуги с уплаха в очите се запътиха да изпълнят заповедта. Джума изсумтя, разтривайки китките си. До него принцесата трепереше. Конан придърпа отпуснатото туловище на краля пред себе си и слезе от пиедестала.
— Конан! — изрева Джума. — Внимавай!
Конан се извърна, но твърде късно. Докато бе слизал от ръба на пиедестала, Великият Шаман се бе задействувал. Подвижен като кобра, нанасяща удар, той бе протегнал жезъла си от слонова кост и леко бе чукнал Конан по рамото., там където голата му кожа се виждаше през разкъсаната тъкан. Скокът на Конан към неговия противник така и не бе завършен. Безчувственост плъзна из тялото му като отрова от зъбите на змия. Съзнанието му се замъгли, главата му, изведнъж твърде тежка за да я държи изправена, клюмна на гръдите му. Омекнал, той рухна. Полузадушеният крал-бог се откъсна от прегръдката му.
Последният звук, който Конан чу бе гръмотевичният рев на чернокожия, докато той падаше под извивашата се река от кафяви тел.
Най-лошото от всичко бе горещината и вонята. Въздухът в килията беше нъртъв и застоял. Пронизваше го вонята на лежащи едно до друго потни тела. Неизвестно колко на брой голи мъже бяха натъпкани в някаква мръсна дупка, заобиколени от всички страни с огромни каменни блокове, тежащи тонове. Много от тях бяха дребни, кафяви мерувийци, които лежаха проснати, отпуснати, апатични. Имаше шепа от ниските, със скосени очи, малки войни, които охраняваха свещената долина — азверите; имаше двама хирканци с орлови носове; тук бяха също цимериеца и черният гигант, негов спътник, Джума. Когато докосването на жезъла на Великия Шаман го бе изпратил в небитието и охраната бе съборила могъщия Джума просто с тежестта на голямия си брой, вбесеният римпош бе разпоредил те да заплатят за престъплението си с максималното наказание.
В Шамбала, обаче, максималното наказание не е смъртта, която според мерувийците просто освобождава душата за следващото й прераждане. Те считаха робството за нещо по-лошо, защото то лишаваше мъжа от човешкото у него, от неговата индивидуалност. Така че присъдата им бе да бъдат направени роби.
Мислейки по въпроса, Конан изръмжа дълбоко в гърлото си и очите му блеснаха с изпепеляващ огън от тъмното му лице, върху което бе паднала сплъстената черна грива на косата му. Окованият до него Джума, който долавяше безпомощността на Конан, се засмя. Конан се озъби на приятеля си; понякога това непобедимо чувство за хумор в Джума го дразнеше. За свободолюбивия цимериец робството наиисина бе непоносимо наказание.
За кушита, обаче, робството не бе нищо ново. Търговци на роби бяха откъснали Джума още като дете от ръцете на майка му и го бяха замъкнали през знойните джунгли на Куш до тържищата на роби в Шем. И така за известно време той бе работил на полето в една шемитска ферма. По-късно, когато по крайниците му бяха набъбнали огромни мускули, той бе продаден като чиракуващ гладиатор на арените в Аргос.
За победата му в игрите, които бяха проведени за отпразнуването на напобедата на Крал Мило от Аргос над Крал Фердруго от Зингара, на Джума му бе подарена свободата. Известно време бе преживявал от кражби и специални задачи из различни хайборейски народи. След това бе тръгнал на изток към Туран, където мощното му телосложение и бойните му умения му бяха спечелили масто в наемническата армия на Крал Илдиз.
Там той се бе запознал с младия цимериец. Те двамата си бяха допаднали още от самото начало. Бяха двамата най-високи мъже в армията на анемниците; и двамата идваха от далечни, отвъдни страни; и двамата се бяха оказали единствени представители на расите си сред туранците. Тяхното приятелство сега ги бе довело в килиите на роби в Шамбала и съвсем скоро щеше да ги изпрати на подиума за роби където да изживеят абсолютното унижение. Те щяха да стоят голи на заслепяващото слънце, щяха да търпят мушкането с пръсти от евентуалните купувачи, а продавачът им щеше да възхвалява тяхната сила.
Дните бавно се точеха, както ранени змии влачат с болка опашките си през праха. Конан, Джума и останалите заспиваха и се събуждаха за да получат дървени купички с ориз, давани им от техните надзиратели. Те прекарваха дългите дни дремейки или лениво препирайки се.
Конан беше любопитен да научи повече за тези мерувийци, защото през всичките си странствувания не бе срещал като тях. Те жевееха тук в тази странна долина, както предците си от незапомнени времена. Нито имаха контакти с външния свят, нито пък търсеха такива.
Конан се сприятели с един меривиец на име Ташуданг, от който понаучи напевния им език. Когато бе попитан защо наричат краля си Бог, Ташуданг отговори, че кралят жевее вече десет хиляди години, а духът му се прераждал в друго тяло след всяко временно пребиваване в човешка плът. Конан бе скептичен по въпроса, защото знаеше какви лъжи разказват за сбе си кралете на други земи. Все пак благоразумно задържа мнението си за себе си. Когато Ташуданг меко и без надежда се оплака от потисничеството на краля и неговите шамани, Конан запита:
— Защо ти и твоите съплеменници не се съберете за да изхвърлите цялата пасмина в Сумеру Цо и не се управлявате сами? Това е което ще направим в моята страна, ако някой се опита да ни тиранизира.
Ташуданг бе шокиран:
— Ти не знаеш какво приказваш, чужденецо! Преди много време, разказват жреците ни, тази земя се е намирала много по-високо отколкото сега. Та се простирала от върховете на Химелиите до тези на Талакма — една огромна, висока равнина, покрита със сняг и шибана от ледени ветрове. Нарича ли я Корена на Света.
Тогава Яма, кралят на демоните, решил да създаде тази долина за нас, народът, който избрал, за да живеем в нея. С могъща магия, той принудил земята да потъне. Земята се разтърсила от тътена на десет хиляди гръмотевици, разтопена скала потекла от пукнатините, които се отворили в нея, планините рухнали на парчета, а горите пламнали в пламъци. Когато всичко свършило, земята между планинските вериги лежала, както я виждаш сега. Тъй вече била на ниско, станало по-топло, а растенията и животните на топлите страни дошли да живеят тук. Тогава Яма създал първите мерувийци и ги заселил в долината, за да живеят тук вечно. И назначил шаманите за водачи и просветители на народа.
Понякога шаманите забравят задълженията си и стават наши потисници, като че ли са обикновено алчни хора. Но заповедта на Яма да им се подчиняваме остава в сила. Ако й се противопоставим, великата магия на Яма ще загуби силата си и тази земя отново ще се издигне до върховете на планините и пак ще се превърне в ледена пустош. Ето защо, независимо как злоупотребяват с властта си, ние не смеем да се вдигнем на бунт срещу шаманите.
— Е, добре, — каза Конан — щом тази мръсна малка крастава жаба е вашата представа за Бог…
— О, не! — отвърна Ташуданг, очите на който блеснаха в тъмното от страх. — Не го изричай! Той е единственият син на великия бог, самия Яма! И когато повика баща си, Бог идва! — Ташуданг зарови лице в дланите си и този ден Конан не успя да чуе нито дума повече от него.
Мерувийците бяха странна раса. Духът им беше някак странно уморен… един сънлив фатализъм ги караше да се прекланят пред всичко, което ги сполиташе като някакво предопределено посещение на техните жестоки, загадъчни богове. Те вярваха, че всяка съпротива от тяхна страна ще бъде наказана, ако не незабавно, то в следващото им превъплъщение.
Не беше лесно да се изтегля информация от тях, но цимериецът упорито се стремеше към това. От една страна, това му помагаше да преживее безкрайните дни. От друга, той не възнамеряваше да остане в пленничество дълго и всякаква информация, която можеше да събере за това скрито кралство и неговия особен народ щеше ба бъде от полза, когато той и Джума решеха да опитат да си възвърнат свободата. И накрая, той знаеше колко важно е при пътуване през чужда страна да се знае поне малко местния език. Макар и в никакъв случай да не бе човек на науката по темперамент, Конан лесно възприемаше езиците. Той вече бе научил няколко и дори можеше да чете и пише по-малко на тях.
Най-сетне настъпи съдбоносният ден, когато надзирателите им, облечени в черни кожени дрехи слязоха между робите, размахвайки тежките си бичове и избутвайки поверените им роби през вратата.
— Сега, — озъби се един от тях, — ще видим какви цени ще платят принцовете на Светата Земя за тромавите ви тела, скапани свине! — и бичът му остави дълга рязка по гърба на Конан.
Горещото слънце забиваше лъчите си в гърба на Конан като огнени камшици. Сле дългия престой на тъмно, той бе заслепен от ярката светлина на деня. След наддаването, той бе отведен по трапа на палубата на голяма гхалера, която лежеше привързана покрай дългия, каменен кей на Шамбала. Конан присви очи срещу слънцето и изруга. Това значи бе съдбата, на която бе обречен — да натиска веслото, докато смъртта не го спаси.
— Свалете го в трюма, кучета! — отсече корабният надзирател, удряйки Конан по челюстта с обратното на ръката си. — Само децата на Яма могат да крачат по палубата!
Без да се замисли, младият цимериец избухна в действие. Той заби грамадния си юмрук в издутия корем на едрия надзирател. И докато въздухът със свистене напускаше дробовете на мъжа, Конан нанесе втори удар отдясно по челюстта като с чук, който просна човека на палубата. Зад него Джума изви от радост и си проби път за да се изправи с него.
Момандирът на корабната стража рязко отдаде заповед. Мигновено, остриетата на цяла дузина пики, намиращи се в ръцете на малките, жилави мерувийци, бяха насочени към Конан. Цимериецът стоеше обграден от тях, а на гърлото му клокочеше заплашително ръмжене. Макар и малко късно, той овладя обхваналата го ярост, разбирайки, че всякакво движение ще му донесе незабавна смърт.
Беше необходимо ведро вода за да се съвземе надзирателя. Той с труд се изправи на крака, ръмжейки като морж, а по лицето му се стичаше вода, която капеше през рядката му брада. ПОгледът му се заби в цимериеца с луда ярост, която след малко охладня до ледена, отровна омраза.
Конадирът на охраната започна отдаването на заповед:
— Убийте… — но надзирателят се намеси.
— Не, него убивайте! Смъртта е много лесна за кучето. Аз ще го накарам да хленчи за да го избавя от нещастието му преди да свърша с него.
— Е, Гортангпо? — каза офицерът.
Надзирателят погледна през отвора на трюма, посрещайки изплашените погледи на над сто голи гребци в кафяви тела. Те бяха глядни и слаби, по извитите им гърбове личаха кръстосаните белези от удари с бич. На кораба имаше по една редица весла от двете страни. На някои весла седяха по двама, а на някои по трима гребци, в зависимост от размера на веслата и силата на робите. Надзирателят посочи към едно весло, кьм което бяха приковани трима сивокоси, подобни на скелети старци.
— Приковете го към онова весло! Онези живи трупове са свършени; вече не са ни необходими. Очистете веслото от тях. Този чужденец има нужда да се поразкърши; ще му дадем простор, от който има нужда. А ако не спазва рутъма, ще го разпоря откъм гърба.
И докато Конан безстрастно наблюдаваше, моряците разковаха оковите, които свързваха веригите на китките на тримата старци с халките на самото весло. Старците ужасени изкрещяха, когато бронзовите ръце ги захвърлиха през борда. Те се забиха във водата с голям плясък и потънаха без следа, ако не се брояха мехурчетата, които едно по едно изплуваха на повърхността и се пръснаха.
Конан бе прикован към веслото на тяхно място. Той трябваше да върши работа за трима. Докато го фиксираха към изплесканата с нечистотии седалка, надзирателят мрачно го наблюдаваше.
— Ще видим как ти харесва тегленето на весло, момче. Ще дърпаш и ще дърпаш, докато не ти се стори, че гърбът ти се пука… и тогава ще продължиш да теглиш веслото оше. И всеки път, когато се забавиш или пропуснеш такт, ще ти припомням къде се намираш, ето така!
Ръката му се изви, бичът се зипъна в небето и със плющене се стовари на раменете на Конан. Болката беше като че до в тялото му бе опряно нажежено до бял желязо. Но Конан нито извика, нито помръдна дори мускул. Сякаш не бе почувствувал нищо, така здраво бе желязото на неговата воля.
Надзирателят изсумтя и бичът отново изплющя. Този път едно мускулче в ъгълчето на здраво стисната уста на Конан потърпна, но очите му останаха вперени напред. Трети удар, после четвърти. По веждите на Конан започна да се стича пот; пареща струйка потече в очите му, докато надолу по гърба му се стичаше кръв. Но той не показваше с нищо, че чувствува болка.
Зад себе си той чу шепота на Джума:
— Кураж!
Чу се вик от мостика, капитанът искаше да отплава. Неохотно, надзирателят се отказа от удоволствието да превърне с бича си гърба на Конан в пихтия.
Моряците хвърлиха въжетата, кито задържаха галерата до кея и отблъснаха кораба с куките за захващане. Зад скамейките на гребците, на същото ниво, но в сянката на висящия мост, който бе опънат по дължината на кораба над главите на гребците, седна гол мерувиец. Когато корабът се отдалечи от кея, мерувиецът двигна дървена палка и започна да удря барабана. На всеки удар робите се навеждаха над веслата, повдигайки се на крака, повдигаха дръжките им, след това изпъваха гърбове и изтегляха веслата назад, използувайки тежестта на телата си, докато се отпуснеха отново на скамейките, след това натискаха дръжките надолу и напред и повтаряха движенията. Конан скоро се включи в ритъма, както и Джума — прикован към веслото зад гърба му.
Никога по-рано Конан не се бе качвал на кораб. Докато опъваше веслото, бързите му очи огледаха отпуснатите, с безизразни очи роби, чийто гърбове бяха покрити с белези от бича и които работеха на мокрите скамейки, в ужасяващото зловоние на собствените им изпражнения. Галерата беше с нисък борд в средата — там, където се трудеха робите перилата стигаха на не повече от метър от водата. При носа тя бе повисока, там бяха спяха моряците, а спалните помещения на офицерите се намираха на украсената и позлатена кърма. В средата на кораба се издигаше единствена мачта. Рейката на единственото триъгълно платно, както и самото скатано платно лежаха по дължината на висящия мост над гребците.
Когато корабът напусна пристанището, моряците развързаха бензелите, с които платното и рейката му бяха пристегнати към моста и го вдигнаха, дърпайки фаловете и пеейки моряшка песен. Рейката се вдигаше неравномерно с по няколко сантиметра между дърпанията. Междувременно, боядисаното на златни и виолетови ивици постепенно се разгъваше и плющеше на вятъра с резки, орекващи звуци. Тъй като имаше добър попътен вятър, гребците получиха почивка, защото платното ги отменяше.
Конан забеляза, че цялата галера бе изработена от някакво дърво, което или по начало, или след оцветяване бе придобило тъмно червен цвят. През полузатворените му от вятъра очи корабът изглеждаше като че ли е бил потопен в кръв. И избеднъж над главата му изплющч бичът и надзирателят, разхождащ се по моста над главите им, изрева:
— А сега натиснете, мързеливи свине!
Ново изплющяване бе последвано от нова изгаряща болка по плещите му. Наистина това бе кървав кораб, помисли си той — от кръвта на робите.
Седем дни Конан и Джума се потяха над огромните весла на червената галера, докато тя се движеше покрай бреговете на Сумеру Цо, спирайки всяка нощ в пристанищата на всеки един от седемта свещени града на Меру: Шондакор, Тогара, Озакия, Иседон, Палиана, Троана и след това, завършвайки обиколката на морето, обратно в Шамбала. Макар и да бяха силни мъже, нямаше да мине дълго и непрестанният труд щеше да го доведо до границата на изтощението, когато болката в мускулите им щеше да ги направи непригодни за други усилия. Въпреки това, неуморимият барабан и свистящият бич ги принуждаваха да не спират.
Веднъж дневно моряците изтегляха ведра със студена, възсолена вода и ги изливаха над главите на изтощените роби. Веднъж дневно, когато слънцето беше в зенита си, им даваха пълна купичка с ориз и черпак с вода. Нощем те спяха подпрели глави на веслата си. Животинското повторение на изнурителния труд пречупваха волята и изпразваха главата, превръщайки гребците в бездушни автомати.
Това би пречупило силата на всеки мъж… но не бе достатъчно за такъв като Конан. Младият цимериец не се бе предал пред смазващата си съдба както бяха сторили апатичните мерувийци. Безкрайният труд на веслата, бруталното отношение, унижението от лепкавите скамейки, вместо да пречупят волята му, само подхранваха изгарящите го отвътре огньове.
Когата корабът се завърна в Шамбала и пусна котва в широкото пристанище, Конан бе стигнал до границите на своето търпение. Беше тъмно и нищо не помръдваше; луната — тъничък, сребърен ятаган — висеше ниско в небето, хвърляйки бледа, илюзорна светлина. Скоро щеше да залезе. Подобна нощ бе наричана „Разбойническа луна“ сред западните народи, защото такава слабо осветене нощ бе желана от грабители по пътищата, крадци и убийци за да извършат деянията си. Конан и Джума обсъдиха възможностите за бягство с робите мерувийци.
На галерата краката на робите не бяха приковани. Но на всеки бяха сложени окови, които се затваряха с верига и тази верига минаваше през желязна халка, свободно надяната върху дръжката на веслото. Макар халката да се движеше свобободно по дължината на дръжката, това движение се ограничаваше от външната страна от вдлъбнатината, в която бе поставено веслото, а от вътрешната страна — от оловен обръч. Този обръч, здраво пристегнат към края на веслото чрез железен щифт, служеше като противотежест на греблото. Конан неколкократно бе опитвал здравината на веригата, на оковите и на халката, но дори огромната му сила, увеличена от седем дни гребане, не бе в състояние даже да ги огъне. Въпреки това, с напрегнат, дрезгав шепот, той предлагаше варианти за бунт на събратята си по нещастие.
— Ако можехме да накараме Гортангпо да слезе при нас, — каза той — бихме могли да го разкъсаме на парчета със зъби и нокти. А в него са ключовете за нашите окови. Докато отключваме оковите, моряците ще избият наколко от нас, но след като се освободим ще имаме числено превъзходство пет или шест към един и…
— Не говори за това! — изсъска най-близкият мерувиец. — Дори не си го помисляй!
— Не те ли интересува? — попита Конан изумен.
— Не! Дори само разговорът за подобно насилие превръща костите ми във вода.
— И моите — ибади се друг. — Мъките, от които страдаме са ни изпратени от боговете като справедливо наказание за някакво провинение в някой предишен живот. Да се бориш срещу това не само е безполезно, но и злобно богохулство. Маля те, варварино, спри този нечестив разговор и се подчини с подобаващо смирение на съдбата си.
Подобно отношение противоречеше на цялото същество ма Конан, а и Джума не бе мъж, който щеше да сведе глава без да окаже съпротива пред каквато и да е било заплаха от съдбата. Но мерувийците не искаха да се вслушат в аргументите им. Дори Ташуданг, който бе необикновено разговорчив и приятелски разположен за мерувиец, умоляваше Конан да не предприема нищо, което би могло да разсърди Гортангпо, надзирателя, или да им донесе по-тежко наказание от боговете, от онова, което те вече са им наложили.
Спорът подет от Конан бе прекъснат от изплющяването на бича. Събуден от шепота Гортангпо се бе промъкнал по моста в тъмнината. От няколкото прошепнати думи, които бе подслушал, той бе подразбрал, че се готви заговор. И бичът ми изсвистя и изплющя върху раменете на Конан.
За Конан това бе предостатъчно. Той мигновено скочи на крака, сграбчи края на бича и го изтръгна от ръцете на Гортангпо. Надзирателят се извика за моряците.
Конан продължаваше да не знае как да свали халката от движката на своето весло. Изпаднал в отчаяние, изведнъж го осени една идея. Конструкцията на леглото, в което бе поставено веслото, ограничаваше вертикалното движение на дръжката на височина около метър и половина от нивото на палубата, на която той стоеше в момента. Той повдигна вътрешния край на веслото колкото можеше, след което скочи на скамейката, подложи гръб под края и с могъщо усилие на дългите си здрави крака се изправи. Веслото се счупи в леглото с оглушителен звук. Бързо Конан извади своята халка през счупения край. Сега той разполагаше с едно сносно оръжие: тояга, дълга около три метра с пет-килограмова оловна маса на края.
Първото ужасно замахване на Конан свали надничащия надзирател с удар по главата. Черепът му се пръсна като диня, поръсвайки скамейките с кървавия дъжд на разбит мозък. След това Конан се изтегли на висящия мост за да пресрещне атакуващите моряци. Долу на скамейките мършавите, кафяви мерувийци се бяха сгушили и хленчеха молитви към техните дяволски богове. Единствен Джума повтори действията на Конан, пречупвайки греблото си в леглото му и освобождавайки побската си халка.
Моряците бяха мерувийци, отпуснати, лениви и фаталисти. Никога по-рано не им се бе случвало да се бият срещу бунтовници; те просто не вярваха, че подобно нещо би могло да се случи. Но най-малко от всичко бяха подготвени да се сблъскат с млад гигант, въоръжен с триметрова тояга. Въпреки това, те смело нападаха Конан, макар ширината на моста да позволяваше едновременно приближаване на не повече от двама.
Конан се нахвърли върху тях, бясно размахвайки дръжката на веслото. Първият му удар запрати първия моряк от моста върху скамейките със счупена ръка, в която държеше меча. Вторият свали следващия мъж със счупен череп. Пика бе мушната към голия му гръден кош; Конан изби пиката от ръката на боеца, а следващият му удар свали наведнъж двама от моста: онзи, който беше ударил — със строшени ребра, чиито краища се бяха забили навътре, а другия до него — полетя просто ударен от тялото на първия.
На моста до него се изкатери Джума. Голото тяло на кушита, блестеше като намазан с масло абанос в слабата лунна светлина, а веслото му поваляше нападащите мерувийци като сърп. Моряците, напълно неподготвени да се изправят срещу две такива чудовища, нарушиха бойния си ред и побягнаха към палубата, където бяха пресрещнати от командира си, който току-що се бе събудил и издаваше объркани заповеди.
Конан се наведе над трупа на Гортангпо и претърси кесията му за ключовете. Почти веднага той намери ключа за всички окови на кораба, отклчи своите, след което направи същото и за Джума.
Звънна тетивата на лък, една стрела изсвистя над главата на Конан и се заби в мачтата. Двамата освободени роби не изчакаха за да продължат битката по-нататък. Те скочиха от висящия мост, пробиха си път между страхливо свилите се гребци до перилата на борда, скочиха през него и изчезнаха в тъмните води на Шамбала. Няколко стрели прелетяха над главите им, но слабата светлина от залязващия полумесец на луната не позволяваше на стрелците да направят нещо повече от това да стрелят напосоки.
Двамата голи мъже излязоха от водата и се огледаха в тъмнината. Те бяха плували няколко часа, както им се струваше, в търсене на място, където да влязат в Шамбала незабелязани. Накрая те намериха отвора на един отводнителен канал. Джума все още държеше парчето счупено весло, с което се бе бил срещу моряците; Конан бе захвърлил своето още на кораба. Отвреме навреме в канала проникваше светлина през някоя от решетките, поставени на улицата над главите им, но тази светлина бе твърде слаба — тънкият лунен полумесец бе залязъл — така, че мракът долу оставаше почти непроницаем. Така, в почти пълна тъмнина, двамата напредваха в мръсните води, търсейки изход от тези тунели.
Огромни плъхове цвъртяха и бягаха, когато те минаваха по каменните коридори под улиците. Те можеха да видят блещукането на очи в тъмнината. Един от по-едрите гризачи захапа Конан за глезена, но той улово и смачка в ръката си, след което захвърли тялото му към по предпазливите му другари. Те веднага започнаха битка над тялото, а Конан и Джума се опътиха по извиващите се нагоре тунели.
Джума бе онзи, който откри тайния вход. Плъзгайки едната си ръка по влажната стена, той случайно натисна някаква пружина и изсумтя изненадано, когато част от каменната стена поддаде под търсещите му пръсти. Макар нито той, нито Конан да имаха представа накъде води тайния коридор, те тръгнаха по него, тъй като им изглеждаше, че той се издига към улиците на града над главите им.
Накрая, след дълго изкачване, те стигнаха до друга врата. В пълна тишина те опипваха, докато най-сетне Конан откри резе, което дръпна в обратна посока. Вратата се отвори под натиска на ръката му със скърцане на сухите панти, двамата бегълци влязоха и замръзнаха.
Те стояха на украсен с орнаменти балкон, който бе натъпкан със статуите на богове или демони в огромен, осмоъгълен храм. Стените на помещението се издигаха нагоре, покрай балкона, и се затваряха над главите им в осмоъгълен купол. Конан си спомни, че бе видял подобен купол да се възвишава над по-незначителните сгради на града, но не бе попитал какво се криеше зад стените.
Под тях, край едната стена на осмоъгълния под, се издигаше огромна статуя, поставена на плоча от черен мрамор, която гледаше към олтар, разположен в самия център на помещението. Статуята правеше всичко останало в стаята да изглежда по-малко. Тя се издигаше на около девет метра и слабините й идваха на едно ниво с балкона, на който стояха Конани Джума. Това беше гигантски идол от зелен камък, който изглеждаше като нефрит, макар хората никога да не бяха намирали толкова голям къс нефрит. Имаше шест ръце, а в очните кухини на озъбеното му лице бяха поставени огромни рубини.
Срещуположно на статуята, от другата страна на олтара, имаше трон от черепи, като онзи, който Конан бе видял в тронната зала на двореца при пристигането си в Шамбала, но по-малък. Подобният на жаба нисък крал-бог на меру, седеше в този трон. Когато погледът на Конан се отмести от лицето на идола към онова на управника, той помисли, че забелязва няккава ужасна прилика между тях. Конан потрепери и косата на тила му настръхна при намека на неразгадаемите космически тайни, които се криеха зад тази прилика.
Римпошът бе зает с някакъв ритуал. Шамани в алено-червени тоги беха коленичили в редици около трона и олтаря, рецитирайки древни молитви и заклинания. Зад тях, до стените на помещението, имаше няколко редици мерувийци, седнали с кръстосани крака на мраморния под. По красотата на скъпоценностите им и сложната кройка на оскъдното им облекло, изглеждаше, че те са служители и благородници в кралството. Над главите им, поставени в ниши по протежение на балкона, имаше стотици запалени факли, които пращяха и димяха. На пода, разположени в квадрат около централния олтар, имаше четири стойки, над всяка от които се издигаше златния пламък на маслена лампа. Четирите пламъка потрепваха.
На олтаря между трона и колоса лежеше голото, бяло, стройно тяло ма младо момиче, което бе приковано за олтаря с тънки златни вериги. Това бе Зосара.
Ниско изръмжаване се чу в гърлото на Конан. Изпепеляващият поглед на очите му, гореше със син пламък, докато той наблюдаваше омразните фигури на Крал Джалунг Тонгпа и Великия Шаман, жрецът-маг Танцонг Тенгри.
— Да ги нападнем ли, Конан? — прошепна Джума, белите зъби на който святкаха в призрачния сумрак. Цимериецът изръмжа съгласието си.
Беше празникът на новолунието и кралят-бог се женеше за дъщерята на краля на Туран на олтаря, пред многоръката статуя на Великото Куче на Смъртта и Ужаса, Кралят-Демон Яма. Церемонията се провеждаше по древния ритуал, описан в свещените текстове на Книгата на Бога на Смъртта. Отпуснато очаквайки публичното консумиране на брачните си права със стройното, дългокрако туранско момиче, божественият монарх на Меру се поклащаше на трона си от черепи, докато редиците на облечените в червено шамани монотонно пееха дрвени молитви.
Изведнъж церемонията бе прекъсната. Двама голи гиганти скочиха, неизвестно от къде, на пода на храма; единият — героична фигура от жив бронз, а другият — дългоръка заплашителна фугура, чиято могъща физика изглеждаше изваяна от абанос. Шаманите замръзнаха насред песнопенията си, а двете виещи фигури се забиха в редиците им.
Конан сграбчи една от стойките и я запрати към жреците в алени тоги. Те се пръснаха, крещейки от болка и паника, защото горящото течно масло бе подпалило тогите им, превръщайки ги в живи факли. След малко последваха бързо и другите три стойки, разпространявайки огъня и всявайки объркване в помещението.
Джума скочи към пиедестала, където седеше кралят и здравото му око глкедаше със страх и изумление. Изпитият Велик Шаман пресрещна Джума на мраморните стъпала с вдигнат във въздуха магически жезъл, готов за нанасяне на удар. Но черният гигант все още носеше счупеното си весло и замахна с него със страшна сила. Жезълът от слонова кост се разлетя във въздуха на стотици парчета. Второто замахване улучи жрецът-маг в тялото и го запрати, пречупен и умиращ в хаоса от бягащи, крещящи и пламтящи шамани.
Крал Джалунг Тохгпа бе следващия. Джума прелетя през стъпалата нагоре към свилия се малък крал-бог. Но Джалунг Тонгпа вече не бе на трона. Вместо там, той бе коленичил пред статуята, и с вдигнати ръце отправяше своята молитва.
Конан стигна до олтаря в същия миг и се надвеси над голото, извиващо се тяло на ужасеното момиче. Тънките златни вериги бяха достатъчно здрави за да я задържат, но недостатъчно здрави за да устоят на силата на Конан. Изпъшквайки, той подви крака и дръпна едната верига; едно от звената на веригата се удължи, разтвори се и се скъса. Последваха го и другите три вериги и Конан вдигна ридаещата принцеса в ръцете си. Той се обърна… и върху лицето му падна сянка.
Изненадан, той вдигна поглед и си спомни онова, което му бе казал Ташуданг: „И когато повика баща си, Бог идва!“
Едва сега той разбра в пълна степен ужасния смисъл зад тези думи. Защото, високо над тях в потрепващата светлина от факлите, ръцете на гигантския идол от зелен камък се движеха. Алените рубини, които му служеха за очи, яростно гледаха надолу и в тяй светеше разум!
Косата на Конан настръхна и той почувствука как кръвта във вените му замръзва. Хлипайки, Зосара заби лице в гърдите му и обхвана с ръце врата му. На черния пиедестал, на който се издигаше трона от черепи, Джума също замръзна, а бялото на очите му показваше всичкия суеверен ужас надигнал се в жителя на джунглата. Стауята оживяваше.
Те наблюдаваха безсилни да поръднат, а зеленият бог повдигна със скърцане един от каменните си крака. На девет метра над главите им, огромното му лице се зъбеше. Шестте ръце се задвижиха неуверено, сякаш се сгъваха крайниците на огромен паяк. Нещото се наклони, премествайки огромната си тежест. Един огромен крак стъпи на олтаря, върху който бе лежала Зосара. Каменният блок изпука и се разтроши под тоновете жив зелен камък.
— Кром! — ахна Конан. — В това побъркано място даже камъкът живее и се движи. Хайде, момиче… — Той вдигна Зосара на ръце и скочи от пиедестала на пода на храма. Зад гърба му се чуваше заплашителният звук на камък, триещ се в камък. Статуята се движеше.
— Джума! — изкрещя Конан, оглеждайки се за кушита. Чернокожият стоеше свит неподвижен край трона. На трона, малкият крал-бог сочеше с ръка, потънала в тлъстина и святкаща с камъните си, към Конан и момичето.
— Убий… Яма! Убий… убий… убий! — крещеше той.
Многоръкото нещо поспря и се огледа с рубинените си очи, докато откри КОнан. Цимериецът бе почти полудял от обхваналия го страх на примитивен варварин. Но, както се случва с много варвари, самият страх го въвлече в битката, от която той се ужасяваше. Той остави момичето на земята и вдигна във въздуха една мраморна скамейка. Мускулите му просто се разкъсваха от усилието, но той се опъти към извисяващия се колос.
Джума извика:
— Не, Конан! Махни се! Той те вижда!
Сега Конан стоеше в основата на огромния крак на вървящия идол. Каменните крака се извисяваха над него като колони в някакъв огромен храм. С лице, изкривено от напрежение Конан двигна скамейката над главата си и я стовари върху крака. Тя се заби в изваяния глезен на крака с оглушителен грохот. Мраморът на скамейката се покри с мрежа от пукнатини от край до край. Конан се приближи още повече, отново сграбчи скамейката и отново я стовари в глезена. Този път те се разтроши на парчета, но кракът, макар и леко одраскан, остана неповреден. Конан залитна назад тъй като статуята направи още една заплашителна крачка към него.
— Конан! Погледни!
Викът на Джума го накара да вдигне поглед. Зеленият гигант се навеждаше. Рубинените очи гледаха в неговите. Странно беше да се гледа в живите очи на бог! те бяха бездънно дълбоки… някакви сенчести зелени дълбини, в които неговият поглед потъваше безкрайно през червените епохи на времето без никаква мисъл! И дълбоко в онези кристални дълбини се таеше студена нечовешка злоба. Погледът на бога приковаваше неговия и младият цимериец усети ледена безчувственост да зо парализира. Той не можеше нито да помръдне, нито да мисли…
Джума, виейки от първичен страх и ярост, се извърна. Той видя многото могъщи каменни ръце да се насочват към другаря му, който стоеше сякаш бе омагьосан. Още една крачка и Яма щеше да се окаже върху парализирания цимериец.
Чернокожият се намираше трърде далече от тях за да се намеси, но безпомощната му ярост се нуждаеше от отдушник. Без да помисли съзнателно, той сграбчи краля-бог, който напразно пищеше и се извиваше и го захвърли към пъкления му баща.
Джалунг Тонгпа се превъртя във въздуха и падна с глух удар на мозаечния под пред краката на идола. Замаян от падането, малкият монарх диво се озърна с единственото си здраво око. И изкрещя от ужас, когато гигантския крак се спусна върху него.
Пукотът на раздробявани косто отекна в звънтящата тишина. Кракът на бога се плъзна по мрамора, оставяйки широко, алено петно на плочките. Със скърцане в кръста титачичната фигура се наведе и протегна ръце към Конан и… спря.
Протегнатите ръце от зелен камък, с разтворени пръсти, спряха насред пътя си във въздуха. Горящата алена светлина в рубинените очи угасна. Огромното многоръко тяло с дяволска глава, което до преди миг се бе движило със живот, сега отново бе замръзнало като безжизнен камък.
Може би смъртта на краля, който бе извикал този адски дух от нощните дълбини на безименни измерения, бе прекратила действието на магията, която свързваше Яма с идола. Или може би смуртта на краля бе освободила волята на дявола-бог от доминацията на земния му родственик. Каквото и да бе причината, мигът в който Джалуй Тонгпа бе размазан на кървава пихтия, статуята се бе превърнала в безжизнен, неподвижен камък.
Изчезна и магията, която бе обхванала съзнанието на Конан. Замаян, младежът разтърси глава за да проясни мислите си. Той се огледа. Пъровот нещо, което осъзна бе принцеса Зосара, която се хвърли в ръцете му, истерично ридаейки. И когато бронзовите му ръце обхванаха меката й плът и той почувствува лекото докосване на черната й, копринена коса по гърлото си, един нов огън пламна в погледа му и той гърлено се изсмя.
Джума дойде тичайки по пода на храма.
— Конан! Всички тук са или мъртви или избягали! Трябва да има коне в конюшнята зад храма. Сега е шансът ни да избягаме от това прокълнато място.
— Да! В името на Кром, ще ми бъде приятно да изтупам праха на тази проклета земя от петите си — изръмжа цимериецът, разкъсвайки тогата на Великия Шаман за да прикрие голотата на принцесата. Той отново я вдигна на ръце и я отнесе навън, чувствувайки топлината и мекотата на младото пищно тяло до своето.
Един час по-късно, отдалечили се доста пред възможните преследвачи, те поспряха конете си и започнаха да оглеждат разклоняващите се пътища. Конан вдигна поглед към звездите, помисли и посочи с ръка:
— Нататък!
Джума се намръщи.
— На север?
— Да, към Хиркания — изсмя се Конан. — Да не си забравил, че ние все още трябва да предадем това момиче на годеника й?
Веждите на Джума се начумериха още по-дълбоко от преди, защото той виждаше нежните, бели ръце на Зосара обвити около шията на другаря му и малката й глава доволно отпусната върху могъщото му рамо. „На годеника й“? Той разтърси глава; никога нямаше да разбере цимерийците. Все пак последва Конан, обръщайки жребеца си към величествените хребети на Талакма, които се издигаха като стена, за да скрият странните земи на Меру от степите на Хиркания.
Един месец по-късно те влязоха в лагера при Куджула, Великия хан на номадите куйгари. Външният им вид бе коренно различен от онзи, когато избягаха от Шамбала. В селцата по южните склонове на Талакма те бяха разменили остатъците от златните вериги, които бяха останали да висят от китките и глезените на Зосара за дрехи, подходящи да прекосят снежните планински проходи и прашните равнини. Те носеха кожени шапки, палта от овча кожа, широки панталони от груба вълна и здрави високи обувки.
Когато представиха Зосара на чернобрадия й годеник, ханът бе възликувал, бе оценил геройството им и ги бе възнаградил. След пир, който бе продължил няколко дни, той ги бе отпратил обратно към Туран, натоварени със златни подаръци.
Когато вече се бяха отдалечили достатъчно от лагера на Хан Куджула, Джума каза на другаря си:
— Момичето беше много хубаво. Чудя се защо не я задържа за себе си. И тя те харесваше.
Конан се усмихна:
— Да, харесваше ме. Но аз не съм готов да се установя. А Зосара ще бъде по щастлива със скъпоценностите на Куджула, и с неговите меки възглавници, отколкото с мен, да галопира из степите, да се пече на слънцето, да замръзва в снеговете, да бъде преследвана от вълци или врагове. — Той се усмихна: — Освен това, макар Великият Хан да не го знае, неговият наследник вече е готов.
— Откъде знаеш?
— Тя ми каза преди да се разделим.
Джума изцъка както бе характерно за неговия език:
— Е, никога, никога повече няма да подценявам един цимериец отново!