Ърнест Хемингуей
Избрани творби в три тома
Том 2

Глава първа

В онази година^[1] бяхме разквартирувани в едно село. Беше късно лято, къщата гледаше към реката, равнината и планините отвъд. Речното корито беше чакълесто, тук-там стърчаха едри заоблени камъни, бялнали се сухи на слънцето, а бистрата вода синееше бързотечна. Войниците се нижеха край къщата и продължаваха надолу по пътя, а прахът, който вдигаха, се стелеше по шумака. Напрашени бяха и дънерите, тази година листопадът подрани, и пред очите ни войниците минаваха, вдигаха прах, повееше ли ветрец, листата капеха, войниците отминаваха, а после пътят пак опустяваше, бял под шумата.

Полята бяха плодни, имаше и много овощни градини, а планините отвъд тъмнееха оголени. Там се водеше бой и нощем се виждаха проблясъците на оръдейната стрелба. В мрака те бяха като летни светкавици, но нощите бяха прохладни и нямахме усещането, че иде буря.

Понякога в тъмнината чувахме как под прозорците вървят войници, а след тях минават оръдия, теглени от машини. Нощем имаше много движение — мулета със сандъчета муниции от двете страни на самара, моторизирана пехота на сиви камиони и други камиони, покрити с платнища, които се движеха по-бавно. Денем минаваше тежката артилерия — дългите дула на оръдията, теглени от влекачи, бяха замаскирани със зелени клони, а влекачите бяха покрити със зелени филизи и шумак. На север, отвъд долината, се виждаше кестенова гора, а зад нея, на отсамния бряг на реката, още едно възвишение. За това възвишение се водеха боеве, но безуспешно, и наесен, когато започнаха дъждовете, листата на кестените опадаха, клоните оголяха, мокрото поле тъмнееше — есенно мъртвило. Над реката се стелеше мъгла, планината се заоблачи, камионите пръскаха кал по пътя, войниците бяха изкаляни, пушките им — мокри под наметките, които така се издуваха от сивите кожени паласки, провесени отпред на коланите и натъпкани с пълнители, заредени с дълги тънки куршуми, калибър 6.5 мм, че всички тия войници, които вървяха по пътя, изглеждаха като бременни в шестия месец.

Бързо отминаваха и малки сиви автомобили — обикновено един офицер седеше до шофьора и още неколцина на задната седалка. Те пръскаха повече кал дори от камионите и случеше ли се един от офицерите отзад да е много дребен и да седи между двама генерали, толкова дребен, че да не можеш да видиш лицето му, а само върха на фуражката и тесния гръб, и ако автомобилът се носеше особено бързо, това можеше да е кралят. Той квартируваше в Удине^[2] и наобикаляше към нас почти всеки ден, за да види как вървят работите, а работите вървяха много зле.

В началото на зимата започна неспирен дъжд, а с дъжда дойде и холерата. Но успяха да я ограничат и в края на краищата тя отнесе само седем хиляди войници.

Глава втора

На другата година имаше много победи. Превзеха възвишенията отвъд долината и хълма с кестеновата гора, на платото южно от равнината също спечелиха победи, и през август прехвърлихме реката и се настанихме в Гориция, в къща, обрасла от едната страна с морави глицинии, със зид и градина с чешма и кичести дървета. Сега се биеха в близките планини на километър-два от нас. Градът беше приятен, къщата — хубава, а зад нас течеше реката. Градът бе превзет, но не и възвишенията отвъд него и аз бях много доволен, че на австрийците явно им се искаше да се върнат в този град, когато войната свърши — обстрелваха го не за да го разрушат, а колкото да спазват военно приличие. Хората продължаваха да си живеят в него, имаше болници и кафенета, артилерия в по-крайните улици и два публични дома — единия за войници, другия за офицери. Когато дойде краят на лятото и нощите захладяха, а боят се водеше по възвишенията зад града, побитите от шрапнели трегери на железопътния мост, срутеният тунел при реката, където бяха ставали сражения, дърветата около площада и засводената от две редици дървета улица към него, както и това, че в града имаше момичета и че сега понякога можеше да се види и лицето, и дългошиестото телце, и посивялата козя брадичка на краля, когато минаваше в колата си, всичко това и стряскащата гледка на вътрешността на къщи, останали с една стена по-малко от артилерийския обстрел, нападалите тухли и мазилка по градини и улици, и благоприятният ход на нещата при Карсо правеха тази есен по-различна от предишната, когато бяхме разквартирувани в онова село. И войната се бе променила.

Дъбравата по възвишенията край града я нямаше. През лятото, когато дойдохме в града, тя беше зелена, а сега там стърчаха дънери, поломени стволове, земята беше изровена и един ден към края на есента, когато отидох на склона, видях откъм планините да се задава облак. Той бързо се приближи, слънцето стана тъмножълто, после всичко посивя, небето притъмня, облакът се спусна от планината, обви ни и заваля сняг. Понесен от вятъра, той падаше косо, покри голата земя и дънерите щръкнаха сред него. Побеляха и оръдията и скоро в снега се откроиха пътечки до отходните места зад окопите.

По-късно се върнах отново в града и от прозореца на публичния дом — този за офицери — гледах как пада снегът. Седяхме с един приятел пред две чаши и бутилка „Асти“^[3] и като гледахме как снегът се сипе бавно и тежко, разбрахме, че за тази година — толкова. Планините нагоре по реката над града не бяха превзети, не беше превзето и никое от възвишенията отвъд реката. Всичко това оставаше за догодина. Приятелят ми съгледа свещеника на нашата част да минава по улицата, стъпвайки предпазливо в кишата, и почука на прозореца, за да привлече вниманието му. Свещеникът се огледа, видя ни и се усмихна. Приятелят ми му направи знак да влезе. Свещеникът поклати глава и отмина.

На вечеря в стола поднесоха спагети, които всички ядяхме много бързо и съсредоточено — вдигахме ги на вилицата си, докато краищата им увиснат над отворената уста, и тогава ги налапвахме или пък просто ги всмуквахме, подемайки ги непрекъснато с вилицата, и често си наливахме вино от дамаджанката в метална люлчица — наведеш ли й гърлото с показалец, червеното, бистро, тръпчиво, прекрасно вино потичаше в чашата, която държиш със същата ръка. След спагетите капитанът започна да подкача свещеника.

Свещеникът беше млад, лесно се изчервяваше, носеше униформа като нас, но с кръст от тъмночервено кадифе над горния ляв джоб на сивата куртка. Капитанът говореше на завален италиански — кой знае защо, той си мислеше, че така аз по-пълноценно ще схвана думите му.

— Свещеник днес с момичета — каза той, като гледаше свещеника и мен.

Свещеникът се усмихна, поруменя и поклати глава. Капитанът често го подбиваше.

— Не е ли истина? — попита той. — Аз днес вижда свещеник с момичета.

— Не — каза свещеникът.

Тези подбивки забавляваха другите офицери.

— Свещеник не с момичета — продължи капитанът. — Свещеник никога с момичета — обясни той, взе чашата ми и я напълни, гледайки ме в очите, но без да изпуска и свещеника от погледа си. — Свещеник всяка нощ един срещу пет. — Цялата маса избухна в смях. — Разбираш, нали? Свещеник всяка нощ един срещу пет.

Той показа с ръка за какво става дума и се изсмя високо. Свещеникът приемаше всичко като шега.

— Папата иска австрийците да спечелят войната — каза майорът. — Той обича Франц Йосиф. Оттам идат паричките. Аз съм атеист.

— Чел ли си „Черната свиня“? — попита ме лейтенантът. — Ще ти я намеря. Тази книга разклати вярата ми.

— Долна и недостойна книга — каза свещеникът. — Не вярвам да ви харесва.

— Твърде поучителна е — каза лейтенантът. — Разбираш какви са духовниците. Ще ти хареса — увери ме той.

Усмихнах се на свещеника, а той отвърна на усмивката ми иззад запалените свещи.

— Не я четете — каза той.

— Ще ти я намеря — настояваше лейтенантът.

— Всички мислещи хора са атеисти — каза майорът. — Но признавам, че не вярвам и във франкмасоните.

— Аз пък ги уважавам — възрази лейтенантът. — Това е благородна организация.

Някой влезе и през отворената врата видях как снегът вали.

— Започнаха ли веднъж снеговете, няма да има повече офанзиви — казах аз.

— Няма, разбира се — каза майорът. — Трябва да си вземете отпуск. Да отидете в Рим, Неапол, Сицилия…

— Иди да видиш Амалфи — каза лейтенантът. — Ще ти дам картички до семейството ми там. Ще те посрещнат като роден син.

— Да иде в Палермо.

— Да иде в Капри.

— Иска ми се да отидете в Капракота и да погостувате на семейството ми в Абруци — каза свещеникът.

— Ти пък с твоето Абруци! Там има повече сняг, отколкото тука. Защо му е да гледа селяни. Да отиде в центровете на културата и цивилизацията.

— Там, където има хубави момичета. Ще му дам адреси в Неапол. Хубави млади момичета и все с майките си… ха, ха, ха.

Капитанът протегна ръка — пръстите разперени, палецът вирнат. Сянката на ръката му се очерта на стената. Той пак почна да говори на завален италиански.

— Тръгнеш ей така — посочи той палеца си — и се връщаш така — сниши палеца до кутрето си.

Всички се засмяха.

— Гледайте — посочи той отново сянката на ръката си срещу светлината на свещта върху стената. Той почна от изправения палец и изброи подред палеца и четирите пръста: sotto — tenente (палеца), teneňte (показалеца), capitano (средния пръст), maggiore (безимения), tenentecolonello (кутрето). Тръгваш лейтенант и се връщаш подполковник.

Всички се засмяха. Капитанът имаше голям успех със своите игри с пръсти. Той погледна свещеника и извика:

— Всяка нощ свещеник един срещу пет.

Отново всички прихнаха.

— Трябва да вземете отпуск веднага — каза майорът.

— Да можех да дойда с теб, да ти покажа това-онова — въздъхна лейтенантът.

— На връщане донеси един грамофон.

— Донеси хубави оперни плочи.

— Донеси Карузо.

— Не, Карузо не. Той мучи.

— Не ти ли се ще и ти да мучиш като него?

— Аз пък ви казвам, че мучи.

— Иска ми се да отидете в Абруци — каза свещеникът. Другите разговаряха високо. — Там има много дивеч. Ще харесате хората и макар че е студено, там е ясно и сухо. Можете да живеете у нас. Баща ми е прочут ловец.

— Хайде — каза капитанът. — Да вървим в бардака, преди да са затворили.

— Лека нощ — казах аз на свещеника.

— Лека нощ — отвърна той.

Глава трета

Когато се завърнах от отпуск, бяхме все още в същия град. Из околността имаше много повече оръдия и пролетта беше настъпила. Полята зеленееха, лозите бяха пуснали мънички зелени филизи, по крайпътните дървета бяха покарали свежи листенца, откъм морето полъхваше ветрец. Видях пак града с хълма, увенчан от стария замък, венеца от възвишения околовръст и отвъдните планини — кафяви със зелено по склоновете. В града имаше още повече оръдия, открили бяха нови болници, по улиците се мяркаха англичани, понякога и англичанки, още няколко къщи бяха пострадали от артилерийския обстрел. Беше топло, запролетяваше се, аз вървях под дърветата край огрения от слънцето зид и видях, че още сме в същата къща и всичко си е както преди. Вратата беше отворена, на пейката отпред един войник се припичаше на слънце, пред страничната врата чакаше санитарна кола, а вътре миришеше на мраморен под и болница. Всичко изглеждаше както преди, само че сега беше пролет. Надникнах през вратата на голямата стая и я видях, сгряна от слънцето, прозорецът отворен, майорът седнал зад бюрото си. Той не ме забеляза и аз се поколебах дали да вляза и да докладвам, или първо да отида горе да се погрижа за външността си. Реших да се кача.

Стаята, която бяха дали на лейтенант Риналди и мен, гледаше към двора. Прозорецът беше отворен, леглото ми застлано с одеяло, вещите ми висяха окачени на стената — противогазът в продълговатата тенекиена кутия и каската. В долния край на леглото беше сандъчето ми, а върху него стояха зимните ми ботуши, лъснали от смазка. Австрийският ми снайпер с осмоъгълна синкава цев и орехов schutzen приклад, извит по формата на бузата, висеше между двете легла. Спомних си, че оптическия мерник бях заключил в сандъчето. Риналди спеше на другото легло. Той се събуди от стъпките ми и се изправи.

— Чао! — каза той. — Добре ли прекара?

— Великолепно.

Стиснахме си ръцете, после той ме прегърна през врата и ме целуна.

— Уф! — стреснах се аз.

— Мръсен си — каза той. — Трябва да се измиеш. Къде беше и какво прави? Разкажи ми всичко. Бързо!

— Бях навсякъде: Милано, Флоренция, Рим, Неапол, вила „Сан Джовани“, Месина, Таормина…

— Говориш като железопътно разписание. Имаше ли приключения?

— Да.

— Къде?

— Милано, Фиренце, Рома, Наполи…

— Стига. Кажи, кое беше най-хубавото?

— В Милано.

— Защото е било първото. Къде я срещна? В „Кова“^[4]? Къде отидохте? Какво почувствува? Казвай всичко веднага. Заедно ли прекарахте нощта?

— Да.

— Това е нищо. Вече и тука имаме хубави момичета. Нови момичета, които никога досега не са били на фронта.

— Чудесно!

— Не ми ли вярваш? Ще отидем още днес следобед и ще видиш. И в града имаме красиви англичанки. Сега съм влюбен в мис Баркли. Ще те заведа да те представя. Сигурно ще се оженя за нея.

— Трябва да се измия и да докладвам. Как сте с работата?

— Откакто си заминал, имахме само измръзвания, жълтеница, гонорея, самонаранявания, пневмония и твърд и мек шанкър. Всяка седмица ни докарват по някой пострадал от скални отломки. Тежко ранени имаме малко. Идната седмица войната пак започва. По всяка вероятност. Така поне разправят. Какво ще кажеш, да се ожени ли за мис Баркли? След войната, разбира се.

— Безусловно — отвърнах аз и напълних легена с вода.

— Довечера ще ми разкажеш всичко — продължи Риналди. — Сега трябва да поспя още, за да бъда свеж и красив за мис Баркли.

Свалих куртката и ризата си и се измих със студената вода в легена. Докато се триех с кърпата, гледах стаята, през прозореца и към Риналди, който лежеше със затворени очи. Той беше от Амалфи — хубавец, на моя възраст. Обичаше професията си на хирург и бяхме големи приятели. Докато го гледах, той отвори очи.

— Имаш ли пари?

— Да.

— Заеми ми петдесет лири.

— Изтрих си ръцете и извадих портфейла си от вътрешния джоб на окачената на стената куртка. Риналди взе банкнотата, огъна я и без да става от леглото, я пъхна в джоба на брича си.

— Мис Баркли трябва да остане с впечатлението, че разполагам с прилични средства — усмихна се той. — Ти си моят голям, добър приятел и финансов покровител.

— Остави ме на мира — казах аз.

Вечерта в офицерския стол седнах до свещеника; той се огорчи, дори се пообиди, че не съм отишъл в Абруци. Бил писал на баща си, че ще им гостувам, и те се били подготвили. Самият аз съжалявах не по-малко от него и не можех да си обясня защо не отидох, след като исках да отида, помъчих се да му обясня как нещата се бяха навързали едно след друго и накрая той разбра, че наистина съм искал да отида, и станалото почти се заглади. Пих много вино, а после кафе и „Стрега“^[5] и преплитайки език, заобяснявах как все не успяваме да направим онова, което искаме, ама да, все не успяваме.

Докато ние двамата разговаряхме, другите спореха. Да, бях искал да отида в Абруци. Не бях ходил по места, където пътищата са замръзнали и твърди като желязо, където е ясно и студено, снегът сух и сипкав, белязан от зайчи стъпки, а селяните свалят шапка и ти казват „дон“, и има много дивеч. Вместо това бях потънал в задимените кафенета, нощите, когато стаята се върти и трябва да приковеш очи в стената, за да спре, нощите, когато лежиш пиян и знаеш, че друго няма, а като се събудиш, се чудиш с кого си бил, и в тъмнината светът е някак недействителен, тъй възбуждащ, че започваш пак отначало и не те е грижа — друго не знаеш и не щеш да знаеш. После изведнъж преставаш да си безразличен и на сутринта пак си с усещането за нещо безвъзвратно изгубено, и всичко е тъй грубо и ясно, и може да се скарате за цената. Понякога е все още хубаво и нежно, и топло и на закуска, дори на обяд. Но понякога от приятното не е останало нищо, с облекчение излизаш на улицата, но започваш още един такъв ден и още една такава нощ. Опитвах се да обясня как е нощем и разликата между денем и нощем и защо нощем е по-добре, освен ако денят не е много ясен и много студен, и все не успявах да го обясня, както и сега не мога. Но който го е изпитал, знае. Той не го беше изпитал и все пак разбра, че наистина съм искал да отида в Абруци, макар да не бях отишъл, и ние си останахме приятели, с много общи вкусове и с различия. Той винаги знаеше онова, което аз не знаех и което, след като го научавах, отново забравях. Но тогава не знаех това, а го разбрах по-късно.

Продължавахме да седим в столовата, вечерята бе свършила, а спорът продължаваше. Когато ние двамата замълчахме, капитанът се провикна:

— Свещеник не щастлив. Свещеник не щастлив без момичета.

— Щастлив съм — възрази свещеникът.

— Свещеник не щастлив. Свещеник иска австрийци да спечелят войната — настояваше капитанът.

Другите слушаха. Свещеникът поклати глава.

— Не — каза той.

— Свещеник иска никога да не атакуваме, иска да не атакуваме, нали?

— Не, щом сме на война, сигурно трябва да атакуваме.

— Сигурно? Разбира се, че ще атакуваме!

Свещеникът кимна.

— Оставете го на мира! — каза майорът. — Той е добро момче.

— Така или иначе, не може нищо да стори — съгласи се капитанът.

Всички станахме от масата.

Глава четвърта

На сутринта се пробудих от батареята в близката градина, видях, че слънцето е огряло, и станах. Отидох до прозореца и погледнах. Чакълестата алея беше влажна, тревата — росна. Батареята даде два залпа и всеки път прозорецът се разтърсваше от въздушната вълна, а полите на пижамата ми се полюшваха. Не виждах оръдията, но те очевидно стреляха над главите ни. Неприятно беше, че са тъй близо, но ако бяха по-големи, щеше да е още по-лошо. Както се взирах в градината, чух откъм пътя да припалват автомобилен двигател. Облякох се, слязох долу, пих кафе в кухнята и се запътих към гаража.

Десет коли бяха паркирани една до друга под дългия навес. Това бяха сиви, тъпоноси санитарни камионетки с висок покрив като на конски фургони. Насред двора имаше още една, която механиците поправяха. Три други бяха горе в планината при превързочните пунктове.

— Обстрелват ли тази батарея? — обърнах се към един от монтьорите.

— Не, signor tenente. Възвишението я прикрива.

— Как вървят нещата тук?

— Не много зле. Тази машина закъса, но другите вървят. — Той прекъсна работата си и се усмихна. — В отпуск ли бяхте?

— Да.

Монтьорът изтри ръце в гащеризона и се ухили.

— Добре ли прекарахте?

Другите също се засмяха.

— Много добре. Каква е повредата?

— Ту едно. Ту друго.

— Сега какво й има?

— Трябват нови сегменти.

Оставих ги да се занимават с машината — жалка и изтърбушена с разглобения си мотор и пръснати по работната маса части, — влязох под навеса и огледах останалите коли. Бяха сравнително чисти, някои току-що измити, други прашни. Прегледах внимателно гумите за срезове от камъните. Всичко изглеждаше в добро състояние. Явно не беше от голямо значение дали лично наглеждам работата, или ме няма. Бях си въобразил, че в значителна степен от мен зависи състоянието на колите, снабдяването с резервни части, гладкото извозване на болните и ранените от превързочните пунктове в планината до евакуационния център и оттам по болниците, посочени в техните документи. Моето присъствие очевидно нямаше значение.

— Имате ли трудности с набавянето на резервни части? — обърнах се към старшия монтьор.

— Не, signor tenente.

— Къде е сега бензохранилището?

— Все там.

— Добре.

Върнах се в къщата и изпих още една чаша кафе в офицерския стол. Кафето сивееше и сладнеше от кондензираното мляко. Навън беше прелестна пролетна утрин. Усещаше се началото на онази сухота в ноздрите, която предвещава, че денят ще бъде горещ. През този ден обиколих постовете в планината и се върнах в града късно следобед. Изглежда, че докато ме е нямало, нещата бяха тръгнали по-добре. Дочух, че офанзивата ще бъде подновена. Частта, към която бяхме придадени, трябваше да се изнесе за действие нагоре по реката и майорът ми нареди да подготвя санитарните пунктове. Атакуващите части трябваше да прегазят реката над ждрелото и да се разгърнат по склона. Линейките трябваше да чакат в прикритие колкото може по близо до реката. Точните им места щяха да определят пехотинците, естествено, но се предполагаше, че планът е наш. Това беше една от условностите, която ти създава илюзията, че и ти воюваш.

Бях много прашен и мръсен и се качих в стаята да се измия. Риналди седеше на леглото С английската граматика на Хюго. Беше облечен, носеше черните си ботуши и косата му лъщеше.

— Чудесно — каза той, щом ме видя. — Ще дойдеш с мен да те запозная с мис Баркли!

— Няма да стане.

— Ще дойдеш. Моля те да дойдеш и да й направиш добро впечатление.

— Добре. Почакай да се преоблека.

— Измий се и ела както си.

— Измих се, сресах се и тръгнахме.

— Почакай — каза Риналди. — Дали да не пийнем по глътка?

Той отвори сандъчето си и извади една бутилка.

— Само да не е „Стрега“ — казах аз.

— Не, това е grappa.

— Тогава може.

Той напълни две чаши и ние се чукнахме изпънали кутрета. Ракията беше много силна.

— Още по една?

— Може — съгласих се аз.

Пихме още по чашка. Риналди прибра бутилката и слязохме по стълбата. В града беше горещо, но слънцето вече залязваше и вечерта изглеждаше много приятна. Английската болница се намираше в една голяма вила, построена от някакви германци преди войната. Мис Баркли седеше в градината. С нея беше още една сестра. Зърнахме през дърветата белите им униформи и се запътихме към тях. Риналди отдаде чест. Аз също, но по-сдържано.

— Здравейте — каза мис Баркли. — Не сте италианец, нали?

— О, не.

Риналди разговаряше с другата сестра. Двамата се смееха.

— Странно, че сте в италианската армия.

— Не точно в армията. Това е най-обикновен санитарен отряд.

— Все пак е странно. Защо го направихте?

— Не зная — отвърнах аз. — Човек невинаги намира обяснение за всичко.

— О, наистина ли? А мен са ме учили обратното.

— И добре са сторили.

— Нужно ли е непременно да разговаряме толкова извисено?

— Не — казах аз.

— Слава богу!

— Каква е тази нагайка? — поинтересувах се аз.

Мие Баркли беше доста висока. Носеше, както ми се стори, униформа на милосърдна сестра, беше руса, имаше златиста кожа и сиви очи. Намерих я за много красива. Държеше в ръка ратанова пръчка, облечена в кожа — нещо като миниатюрна жокейска нагайка.

— Беше на едно момче, убиха го миналата година.

— Простете…

— Беше много мило момче. Щеше да се ожени за мене, но го убиха при река Сом.

— Да, знам, ужасна касапница!

— Бяхте ли там?

— Не.

— Разказвали са ми какво е било. Тук войната не е такава. Изпратиха ми тази нагайчица. Майка му ми я изпрати. Получила я с останалите му вещи.

— Отдавна ли бяхте сгодени?

— Осем години. Заедно израснахме.

— И защо не се оженихте?

— Не знам — каза тя. — Сглупих. Поне това можех да му дам. Но мислех, че няма да е добре за него.

— Разбирам.

— Обичали ли сте някога?

— Не.

Седнахме на една пейка и аз я погледнах.

— Имате хубава коса.

— Харесва ли ви?

— Много.

— Щях да я отрежа, когато той загина.

— Наистина ли?

— Исках да направя нещо за него. На другото не отдавах значение и той би могъл да получи всичко от мене. Бих му дала всичко, ако знаех. Щях да се омъжа за него, щях да направя какво ли не. Сега вече разбирам тези неща. Но тогава той поиска да отиде на война, а аз не го разбирах.

Не казах нищо.

— Тогава още нищо не разбирах. Мислех, че за него така ще е по-лошо. Мислех, че той може би няма да има сили да го понесе. А после го убиха и всичко свърши.

— Знае ли човек.

— О, да — каза тя, — наистина свърши.

Погледнахме Риналди, който разговаряше с другата сестра.

— Как се казва тя?

— Фъргюсън. Хелън Фъргюсън. Вашият приятел е лекар, нали?

— Да. И то много добър.

— Чудесно. Рядко се намират добри лекари тъй близо до фронта. Ние сме съвсем близо до фронта, нали?

— Да, съвсем.

— Глупав фронт — каза тя. — Но е красиво. Ще има ли скоро настъпление?

— Да.

— Значи ще имаме работа. Сега нямаме.

— Отдавна ли сте тук?

— От края на петнадесета. Когато той замина. Спомням си, хрумнала ми беше глупавата мисъл как той попада в болницата, където съм аз. Посечен от сабя и с превързана глава. Или с простреляно рамо. Нещо романтично.

— Тук е романтичният фронт — казах аз.

— Да — потвърди тя. — Хората не могат да си представят какво е във Франция. Ако можеха, то нямаше да продължава. Не го порязаха със сабя, на парчета го направиха.

Замълчах.

— Мислите ли, че ще продължава все така?

— Не.

— Какво ще стане?

— Някъде линията ще рухне.

— Нашата. Във Франция. След като стават такива работи като при Сом, няма как да се удържи.

— Тук ще издържим — казах аз.

— Мислите ли?

— Да. Миналата година бяхме много добре.

— Все пак може да не издържим — каза тя. — Никой не може да издържа безкрайно.

— Може пък немците да не удържат.

— Не — каза тя, — не ми се вярва.

Отидохме при Риналди и мис Фъргюсън.

— Харесвате ли Италия? — питаше Риналди на английски мис Фъргюсън.

— Да, доста.

— Не разбирам — клатеше глава Риналди.

— Abbastanza bene — преведох аз. Той пак поклати глава.

— Не е достатъчно. А Англия обичате ли?

— Не особено. Аз съм шотландка.

Риналди ме погледна неразбиращо.

— Тя е шотландка, затова обича Шотландия повече от Англия — обясних му на италиански.

— Но нали Шотландия е Англия?

Преведох това на мис Фъргюсън.

— Pas encore^[6] — отвърна тя.

— Така ли?

— И никога няма да бъде. Не се обичаме с англичаните.

— Не обичате англичаните? Не обичате мис Баркли?

— О, това е друго. Не бива да го приемате толкова буквално.

Скоро след това им пожелахме лека нощ и си тръгнахме. По пътя Риналди ми каза:

— Мис Баркли предпочита теб пред мен. Това е съвсем ясно. Но и малката шотландка е много мила.

— Много — отвърнах аз. Не й бях обърнал внимание. — Харесва ли ти?

— Не — каза Риналди.

Глава пета

На другия ден следобед пак отидох да видя мис Баркли. Тя не беше в градината и аз се упътих към страничния вход на вилата, където спираха линейките. Вътре заварих старшата сестра, която ми каза, че мис Баркли е дежурна.

— Война е, знаете.

Казах, че знам.

— Вие ли сте онзи американец от италианската армия? — попита ме тя.

— Да, госпожо.

— Как е станало така? Защо не се записахте при нас?

— Не знам — отвърнах аз. — Сега не може ли?

— За жалост не. Кажете, защо се записахте при италианците?

— Бях в Италия — обясних аз, — а и говоря италиански.

— Така ли? — каза тя. — Аз сега го уча. Хубав език.

— Някои казват, че човек може да го научи за две седмици.

— Аз няма да го науча за две седмици. Уча вече от месеци. Ако искате, можете да дойдете да я видите след седем. Дежурството й свършва тогава. Но недейте да водите разни италианци.

— Въпреки красивия им език?

— И въпреки красивите им униформи.

— Довиждане — сбогувах се аз.

— A rivederci, tenente.

— A rivederla! — отдадох чест аз и излязох. Невъзможно е да отдаваш чест по италиански пред чужденци, без да се почувствуваш неловко. Италианският поздрав май не става за експортен артикул.

Денят беше горещ. Бях ходил нагоре край реката до предмостовото укрепление при Плава^[7]. Оттам трябваше да се разгърне настъплението. Предната година това място беше недостъпно, понеже от ждрелото надолу към понтонния мост водеше само един път, а по протежение на километър-два той беше под картечен и артилерийски обстрел. При това беше недостатъчно широк, за да поеме необходимия за една офанзива транспорт, и австрийците можеха да го направят на мишена. Все пак италианците бяха минали на австрийския бряг и се бяха укрепили на площ от около два километра. Позицията беше опасна и австрийците не би трябвало да ги оставят да се закрепят там. Вероятно се проявяваше някаква взаимна търпимост, защото надолу по реката имаше друго предмостие, което пък австрийците държаха в свои ръце. Техните окопи бяха по стръмнината, само на няколко крачки от позициите на италианците. От предишното градче бяха останали развалини. Виждаха се стените на железопътна гара и един срутен мост, който лежеше под обстрел, така че изобщо не можеше да се поправи и използува.

Спуснах се по тесния път към реката, оставих колата при превързочния пункт в подножието на хълма, преминах понтонния мост, който бе защитен от един вдаден скат, и през окопите в разрушения град излязох в края на оврага. Всички бяха в землянките. Сигналните ракети стояха готови — в случай, че потрябва артилерийска подкрепа или пък телефонната връзка се прекъсне. Беше тихо, топло и прашно. Погледнах през телените заграждения към австрийските позиции. Не се виждаше никой. В блиндажа изпихме по чаша с един капитан, мой познат, после се върнах по моста.

Привършваха нов, по-широк път през планината, който трябваше да се спусне на зигзаг по склона към моста. Завършеха ли го, офанзивата щеше да започне. В гората просеката му остро лъкатушеше. Замисълът беше всичко да се смъква по този път, а по тесничкия път да се връщат празните каруци и камиони и пълните санитарни коли. Превързочният пункт беше на австрийския бряг под вдадения скат и ранените трябваше да бъдат пренасяни от санитарите през понтонния мост. И след започването на офанзивата щеше да бъде така. Доколкото можех да преценя, последният километър от новия път, там, където наклонът му намаляваше, щеше да е под артилерийския обстрел на австрийците. Можеше да загазим. Все пак намерих едно прикритие, където санитарните коли, след като преминат опасната отсечка, можеха да изчакват, докато пренесат ранените през понтона. Искаше ми се да мина по новия път, но още не беше готов. Беше широк, без прекомерен наклон, и през листака на планинския склон се забелязваха панорамните му завои. Спускането нямаше да е трудно за нашите коли — те имаха сигурни спирачки, а освен това щяха да слизат празни.

Поех с колата обратно нагоре по тесния път, но скоро двама карабинери ми дадоха знак да спра. Току-що бе паднал снаряд и докато чакахме, още три други се взривиха на пътя. Бяха седемдесет и седем милиметрови, изсвистяваха, после припламване, трясък и по пътя се разстилаше сив дим. Карабинерите ми направиха знак да продължа. Когато заобикалях взривните ямки, ме лъхна на тротил, глина и току-що натрошен кремък. Върнах се в нашата вила в Гориция и както вече казах, отидох да видя мис Баркли, но тя беше дежурна.

Вечерях набързо и пак отидох в английската болница. Вилата беше наистина красива и просторна, сред хубави дървета. Мис Баркли седеше на една пейка в градината. Мис Фъргюсън беше с нея. Пролича, че ми се зарадваха, после мис Фъргюсън се извини и си отиде.

— Оставям ви — каза тя. — Ще минете и без мен.

— Не си отивай, Хелън — каза мис Баркли.

— По-добре да си вървя. Имам да пиша писма.

— Лека нощ — казах аз.

— Лека нощ, мистър Хенри.

— Не пишете неща, които ще създадат трудности на цензурата.

— Бъдете спокоен, пиша само за това в каква красива къща живеем и колко храбри са италианците.

— Ако продължавате така, ще ви дадат медал.

— Няма да е лошо. Лека нощ, Катрин.

— Скоро ще се прибера — каза мис Баркли, а мис Фъргюсън изчезна в мрака.

— Мила е — казах аз.

— Да, много е мила. Тя е сестра.

— А вие не сте ли?

— Не, аз съм от Женския доброволчески корпус — Же-де-ка, както му казват. Работим много, но не ни се доверяват особено.

— Защо?

— Не ни се доверяват, когато няма работа. Когато има, търсят ни.

— Каква е разликата?

— Сестрите са като лекарите — трябва дълго обучение. За Же-де-ка преминаваш съкратен курс.

— Разбирам.

— Италианците не искаха да има жени толкова близо до фронта. Затова живеем при особен режим. Не ходим никъде.

— Но аз нали мога да идвам?

— О, да, не сме в манастир.

— Да оставим войната.

— Трудно е. Няма къде да я оставиш.

— Все пак да я оставим.

— Добре.

Погледнахме се в тъмнината. Стори ми се много красива и улових ръката й. Тя не се дръпна, аз я задържах, после протегнах ръка и я прегърнах.

— Не — каза тя. Аз не я пусках.

— Защо не?

— Не.

— Да — настоях аз. — Да.

Понечих да я целуна в тъмното и нещо ме парна и припламна. Беше ми ударила силна плесница. Зашлевила ме бе по носа и очите, които изведнъж се насълзиха.

— Съжалявам — каза тя. Почувствувах, че предимството е на моя страна.

— Постъпихте правилно.

— Страшно съжалявам — каза тя, — но не можах да понеса баналната картинка на офицер и сестра в свободната й вечер. Не исках да ви причиня болка. Но ви заболя, нали?

Тя ме погледна в тъмното. Бях разярен и все пак уверен в себе си, предвиждах като шахматни ходове онова, което щеше да стане.

— Бяхте права — казах аз. — Изобщо не се сърдя.

— Горкото момче.

— Водя, как да ви кажа, особено съществуване. Дори няма с кого да поговоря на английски. А вие — погледнах я аз — сте тъй хубава…

— Не е нужно да говорите глупости. Поисках ви прошка… Помирихме се…

— Да — съгласих се аз. — И забравихме войната.

Тя се засмя. За първи път я чувах да се смее. Наблюдавах лицето й.

— Вие сте мил — каза тя.

— Не съм.

— Не, мил сте. Готова съм да ви целуна, ако не възразявате.

Погледнах я в очите, прегърнах я както преди и я целунах. Целунах я силно, държах я здраво в прегръдката си и се опитвах да разтворя стиснатите й устни. Още бях ядосан, но докато я притисках, почувствувах как потръпна. Прегръщах я силно, усещах как бие сърцето й и устните й се разтвориха, главата й се отпусна на рамото ми и тя заплака.

— О, мили… — каза тя. — Ще бъдеш добър с мен, нали?

По дяволите, помислих си аз. Погалих косите й и я прегърнах през раменете. Тя плачеше.

— Нали? — вдигна тя очи към мен. — Понеже животът ни ще бъде странен.

След някое време аз я изпратих до вратата на вилата, тя влезе и аз си тръгнах. Когато се прибрах, качих се право в стаята. Риналди беше в леглото си. Погледна ме.

— Работата с мис Баркли напредва, а?

— Сприятелихме се.

— Изглеждаш палав като разгонено пале.

— Не разбрах италианската дума.

— На какво?

Той ми обясни.

— Не аз, а ти имаш палавия вид на пес, който…

— Спри! Още малко, и ще си кажем обидни неща — засмя се той.

— Лека нощ — казах аз.

— Лека нощ, паленце.

Хвърлих възглавницата, съборих свещта му и си легнах на тъмно. Риналди вдигна свещта, запали я и продължи да чете.

Глава шеста

Два дни обикалях постовете. Когато се върнах, беше вече късно и успях да отида при мис Баркли едва на другия ден вечерта. Тя не беше в градината и трябваше да я чакам в болничната канцелария, докато слезе. Покрай стените на помещението бяха наредени мраморни бюстове върху поставки от боядисано дърво. Преддверието към канцеларията също беше пълно с бюстове. Нали бяха мраморни, всичките си приличаха. Скулптурата винаги ми е навявала скука. В бронзовите фигури все нещо ще намериш, но мраморните винаги ми напомнят за гробище. Има и едно хубаво гробище — в Пиза. Царството на мраморната скука е в Генуа. Вилата е била на някакъв много богат германец и бюстовете трябва да са му стрували доста скъпо. Чудех се кой ли ги е правил и колко ли е взел за тях. Мъчех се да отгатна семейна галерия ли е това, какво ли, но те всички бяха еднакво класически. Не ти говореха нищо.

Седях на един стол и държах кепето си в ръце. Бяхме задължени да носим каски дори в Гориция, но те бяха неудобни и непристойно театрални в град, където населението не беше евакуирано. Само когато обикалях постовете, носех каската си, също и един английски противогаз. Тъкмо бяхме получили п първите. Това бяха истински газови маски, както им казвахме. Бяхме задължени да носим и автоматични пистолети, включително лекарите и офицерите от санитарните части. Пистолетът ми убиваше както бях седнал. Можеше да те арестуват, ако не го носиш тъй, че да се вижда. Риналди носеше само кобура, натъпкан с тоалетна хартия. Аз носех моя и се смятах за въоръжен до деня, в който отидох на стрелбището. Той беше „Астра“ 7.65 милиметров, с къса цев, и натиснеш ли спусъка — такъв откат, че нищо не улучваш. Започнах да се прицелвам под мишената, мъчейки се да удържа отскачащото оръжие с комично къса цев, докато се научих от двадесет крачки да пращам куршума на около метър от точката, в която се мерех. Досмеша ме, че нося пистолет, забравих за него и той остана да ми се люлее отзад на кръста, без да ме кара да изпитвам нищо друго освен известен срам, когато срещнех хора, говорещи английски. Сега седях на стола, някакъв санитар ме поглеждаше неодобрително иззад едно писалище и докато чаках мис Баркли, разглеждах мраморния под, поставките с мраморните бюстове и фреските по стените. Те не бяха лоши. Но всички фрески са хубави, когато започнат да се лющят.

Видях Катрин Баркли да се задава от вестибюла и станах. Както се приближаваше към мен, не изглеждаше висока, но беше прелестна.

— Добър вечер, мистър Хенри — каза тя.

— Как сте? — осведомих се аз за пред санитаря, който подслушваше от писалището.

— Тук ли ще поседим, или предпочитате да отидем в градината?

— Да излезем. Навън е по-прохладно.

Последвах я в градината. Докато излязохме, санитарят ни гледаше. Като закрачихме по чакълестата алея, тя ми каза:

— Къде беше?

— Ходих по постовете.

— Не можа ли да ми изпратиш една бележка?

— Не — казах аз. — Нямаше как. Мислех, че ще се върна същия ден.

— Трябваше да ми кажеш, мили.

Свърнахме от алеята и тръгнахме под дърветата, аз я хванах за ръцете, спрях се и я целунах.

— Няма ли къде да отидем?

— Не — каза тя. — Можем само да се разхождаме тук. Дълго те нямаше.

— Три дни с днешния. Но вече се върнах.

— И ме обичаш, нали? — погледна ме тя.

— Да.

— Нали предния път така каза?

— Да, така казах — излъгах аз. — Обичам те.

— И ще ме наричаш Катрин?

— Катрин.

Направихме няколко крачки и застанахме под едно дърво.

— Кажи: „Тази вечер се върнах при Катрин.“

— Тази вечер се върнах при Катрин.

— О, мили, значи наистина се върна?

— Да.

— Толкова те обичам! Ужасно беше… Няма да си отидеш завинаги, нали?

— Не. Винаги ще се връщам.

— О, толкова те обичам. Сложи си пак ръката тук.

— Изобщо не съм я свалял.

Обърнах я към себе си, за да виждам лицето й, докато я целувам, и видях, че очите й са затворени. Целунах двете й затворени очи. Казах си, че трябва да е малко смахната. Но нищо. Имаше ли значение какво ще излезе? По-добре с нея, отколкото всяка вечер в офицерския публичен дом, където момичетата се залепят за теб и в знак на нежност ти слагат кепето наопаки в промеждутъка между две изкачвания до горния етаж с другите офицери. Знаех, че не обичам Катрин Баркли, и нямах намерение да я обиквам. Това беше игра като бриджа, само че с думи вместо с карти. И както при бриджа, правиш се, че играеш за пари или друг залог. Какъв е залогът, още никой не можеше да каже. Нямах нищо против.

— Да имаше къде да отидем — казах аз. Както всеки мъж започвах да се затруднявам да прегръщам стоешком.

— Няма къде — върна се ти към действителността.

— Можем да поседим тук.

Седнахме на плоската каменна пейка и аз хванах Катрин Баркли за ръката. Тя не ми позволи да я прегърна.

— Много ли си уморен?

— Не.

Тя гледаше тревата.

— Каква некрасива игра играем, а?

— Каква игра?

— Не се прави на глупав.

— Не се правя, може да съм.

— Ти си добро момче — каза тя. — Стараеш се да играеш добре. Но това е некрасива игра.

— Винаги ли отгатваш чуждите мисли?

— Невинаги. Но твоите, да. Безполезно е да се преструваш, че ме обичаш. Стига за тази вечер. Има ли нещо друго, за което искаш да поговорим?

— Но аз наистина те обичам!

— Моля те, не лъжи, когато не е необходимо. Ти изигра хубаво представление и сега съм по-добре. Както виждаш, не съм луда. Само мъничко от време на време.

— Мила Катрин! — стиснах й аз ръката.

— Сега това Катрин звучи неубедително. Не го казваш по същия начин. Но си много мил. Добро момче си.

— Така казва и свещеникът.

— Да, ти си много добър. Нали ще идваш да се виждаме?

— Разбира се.

— И не си длъжен да ми казваш, че ме обичаш. Поне засега. — Тя стана и протегна ръка. — Лека нощ.

Понечих да я целуна.

— Недей — каза тя. — Страшно съм уморена.

— Целуни ме все пак.

— Страшно съм уморена, мили.

— Целуни ме!

— Толкова ли много искаш?

— Да.

Целунахме се и тя внезапно се отдръпна.

— Не бива. Лека нощ, мили.

Придружих я до вратата и я видях как влива във вестибюла и се отдалечава. Беше ми приятно да я гледам как върви. Тя се скри в дъното на коридора. Тръгнах си. Нощта бе гореща и по възвишенията ставаше нещо. Гледах как припламва по склоновете на Сан Габриеле.

Спрях се пред вила „Роса“. Щорите бяха спуснати, но вътре продължаваха. Някой пееше. Прибрах се. Докато се събличах, влезе Риналди.

— Аха — каза той, — нещо не е в ред. Любовникът е смутен.

— Откъде идваш?

— От вила „Роса“. Много се въодушевихме, бебчо. Всички пяхме. Ти къде беше?

— При англичанките.

— Слава богу, че не се оставих да ме оплетат.

Глава седма

На другия ден следобед се върнах от нашия планински пост номер едно и спрях колата при полевия smistimento^[8], където разпределяха болните и ранените според техните документи, а в самите документи се вписваше името на болницата. Аз шофирах и останах в колата, а шофьорът отиде да занесе документите. Денят беше горещ, небето много ведро и синьо, а пътят бял и прашен. Седях на високата седалка на фиата и не мислех за нищо. По пътя се движеше един полк и аз го гледах как минава. На войниците им беше горещо и се потяха. Някои бяха сложили каските си, но мнозинството ги бяха окачили на раниците си. Повечето каски бяха твърде големи и покриваха ушите на войниците. Всичките офицери носеха каски, подбрани по размер. Това беше част от бригадата „Базиликата“. Познах ги по червените и бели ивици на яките. След полка се влачеха изостанали войници, които не можеха да вървят в крак с взводовете си. Бяха потни, прашни и изморени. Някои имаха много окаян вид. След тях се зададе още един войник. Той куцаше. Спря се и седна край пътя. Аз слязох от колата и отидох при него.

— Какво ти е?

Той ме погледна и стана.

— Ей сега тръгвам.

— Какво ти е?

— Да и… на войната.

— Какво ти е на крака?

— Не е на крака. Имам херния.

— Защо не си в автоколоната? — попитах аз. — Защо не отидеш в болницата?

— Нима да ме пуснат. Лейтенантът каза, че нарочно съм си свалил бандажа.

— Дай да пипна.

— Съвсем е изскочила.

— От коя страна е?

— Тук.

Напипах я.

— Изкашляй се.

— Страх ме е, че повече ще излезе. Два пъти по-голяма е, отколкото сутринта.

— Седни — казах аз. — Щом получа книжата на тези ранени, ще те откарам при вашата санитарна част.

— Той ще каже, че съм го направил нарочно.

— Не могат нищо да ти направят — уверих го аз. — Това не е нараняване. Имаш го отпреди, нали?

— Да, но си изгубих превръзката.

— Ще те изпратят в болницата.

— Не може ли да остана при вас, господин лейтенант?

— Не, нямам документи за теб.

От вратата се зададе шофьорът с книжата на ранените от моята кола.

— Четирима за сто и пета, двама за сто тридесет и втора — каза той.

Тези две болници бяха на другия бряг.

— Ти карай — наредих му аз, помогнах на изсипания да се качи и го настаних на седалката до нас.

— Говорите ли английски? — попита ме той.

— Да.

— Какво ще кажете за тази проклета война?

— Мръсна работа.

— Наистина е мръсна, дяволите да я вземат!

— Бил ли си в Щатите?

— Да, в Питсбърг. Веднага се сетих, че сте американец.

— Толкова лошо ли говоря италиански?

— Веднага разбрах, че сте американец.

— Още един американец — каза шофьорът на италиански, като гледаше изсипания.

— Слушайте, лутенънт — изговори той думата по американски, — наистина ли трябва да ме отведете в полка?

— Да.

— Защото капитанът, лекарят искам да кажа, знаеше, че имам херния. Хвърлих проклетия бандаж, за да се подуе повече, че да не ме пращат пак на предната линия.

— Разбирам.

— Не може ли да ме заведете другаде?

— Ако бяхме по-близо до фронта, щях да те оставя в някой пост за първа помощ. Но тук в тила ти трябва евакуационен лист.

— Ако се върна, ще ме оперират и после все на първа линия ще кисна.

Аз размислях.

— На вас иска ли ви се да ви държат все на първа линия, а? — попита ме той.

— Не.

— Господи, каква проклета война!

— Слушай — казах аз, — слез, падни на пътя и си нарани главата. На връщане ще те прибера и ще те откарам в някоя болница. Алдо, спираме тук.

Спряхме на края на пътя. Помогнах му да слезе.

— Ще ме намерите тук, господин лейтенант — каза той.

— До скоро — отговорих аз.

Продължихме по пътя и след около километър-два задминахме полка. После прекосихме реката — размътена от топящите се снегове, бързотечна под моста, — поехме през равнината и оставихме ранените в двете болници. На връщане карах бързо празната кола, за да намеря човека от Питсбърг. Най-напред срещнахме полка, още по-запотен и бавен, после изостаналите войници. След тях, спряла на пътя, една конска санитарна кола. Двама санитари качваха в нея изсипания. Бяха се върнали да го търсят. Той поклати глава към мен. Беше без каска и от челото му, точно под косата, течеше кръв. Носът му беше обелен и кървящата рана и косата му бяха в прах.

— Ето я цицината, господин лейтенант — извика той. — Но няма накъде. Върнаха се да ме търсят.

Беше пет часът, когато се прибрах във вилата, и веднага отидох да взема един душ там, където миехме колите. После се залових да съчинявам доклада си по риза и панталони пред отворения прозорец в стаята си. Офанзивата трябваше да започне след два дни и аз щях да тръгна с колите към Плава. Отдавна не бях писал в Щатите и знаех, че трябва да пиша, но толкова бях отлагал, че вече беше станало почти невъзможно да пиша. Нямаше какво да им пиша. Изпратих две-три военни пощенски картички Zona di Guerra^[9], от които зачеркнах всичко освен „добре съм“. Така по-скоро щяха да стигнат. Ще се харесат в Америка — странни и тайнствени. Странна и тайнствена беше войната в тази зона, но според мен добре обмислена и жестока в сравнение с другите войни с Австрия. Австрийската войска е била създадена за победите на Наполеон, на който и да е Наполеон. Добре щеше да е и ние да имахме един Наполеон, но вместо това си имахме само генерал Кадорна^[10], дебел и благоденствуващ, и Виктор Емануил, човечето с пилешка шия и козя брадичка. А на-десния фланг — херцог Д’Аоста. Може би твърде красив, за да бъде добър пълководец, но поне с външност на мъж. Мнозина биха предпочели него за крал. Той наистина имаше кралски вид. Беше чичо^[11] на краля и командуваше Трета армия. Ние бяхме към Втора армия. В Трета армия имаше няколко английски батареи. В Милано бях срещнал двама техни артилеристи. Те бяха много симпатични и прекарахме една чудесна вечер заедно. Бяха едри, стеснителни и умееха да се радват на всичко. Жалко, че не бях с англичаните. Щеше да е много по-просто. Само че навярно щяха да ме убият. Е, в санитарните линейки едва ли. Но не, дори и там. Шофьорите на английските линейки понякога загиваха. Но аз знаех, че няма да ме убият. Поне в тази война. Тя не ме засягаше. Не ми изглеждаше по-опасна от война на кино. Все пак от душа желаех да свърши. Може би щеше да свърши през лятото. Може би австрийците нямаше да издържат. Все така се бе случвало в предишните войни. Какво ставаше с тази война? Всички казваха, че французите вече рухват. Риналди ми разказа, че се били разбунтували и тръгнали към Париж. Попитах какво е станало после, а той отвърна: „Спрели ги!“ Искаше ми се да отида в Австрия в мирно време. Искаше ми се да отида в Шварцвалд. И в планината Харц. Всъщност къде беше Харц? Биеха се в Карпатите.^[12] Там не ми се ходеше. Пък може би си струваше. Да не беше войната, можех да отида в Испания. Слънцето залязваше, разхлаждаше се. След вечеря ще навестя Катрин Баркли. Щеше ми се да е при мен сега. Или да съм с нея в Милано. Да вечеряме в „Кова“, да минем в топлата вечер по виа Манцони, да минем по моста, да свърнем покрай канала и да отидем двамата в хотела. Може пък да се съгласи. Може би ще си въобрази, че съм нейното момче, онзи другият, когото бяха убили, и ето, влизаме през главния вход, портиерът сваля фуражка, аз отивам на рецепцията да поискам ключа, тя ме чака пред асансьора, той се изкачва полека, бавно, прищраквайки на всеки етаж, после спира на нашия етаж и пиколото отваря вратата, тя излиза и аз излизам, тръгваме по коридора и аз пъхам ключа в ключалката, отварям, влизам, вдигам слушалката на телефона и поръчвам да ни пратят бутилка „Капри бианка“ в сребърна кофичка с лед. После чуваме ледчетата да звънтят в кофичката все по-близо в коридора и момчето да почуква на вратата, и аз казвам „Оставете я пред вратата, моля!“, защото сме без дрехи, защото е горещо и прозорецът е отворен, и над покривите на къщите летят лястовици, а после, като се стъмни и застанем на прозореца, мъничките прилепчета са излезли на лов, прехвръкват ниско над къщи и дървета и ние пием виното, и вратата е заключена, а вътре — горещина, ние само с един чаршаф и цялата нощ е пред нас, и ние цяла нощ се любим в топлия милански мрак. Ето как трябваше да бъде. А сега набързо да вечерям и да отида да видя Катрин Баркли.

На масата се говореше много и аз пих вино, защото всички бяхме братя — не пия ли, значи не сме, — и поприказвах със свещеника за архиепископ Айърланд^[13], един очевидно достоен човек, но жертва на неправди, за които и аз, като американец, носех вина и за които се преструвах, че съм в течение, макар да нямах и понятие какви са. Не би било учтиво, да съм в неведение за тях, след като изслушах блестящо обяснение за техните причини, произтичащи, както изглежда, от недоразумения. Мина ми през ума, че името му е хубаво, при това той беше от Минесота, така че звучеше чудесно: Айърланд Минесотски. Или Айърланд Уисконсински, или пък Айърланд Мичигански. Това, което правеше името тъй прелестно, беше, че то напомняше за Родайланд. Не, не е това причината, има нещо по-дълбоко. Да, отче. Вие по-добре знаете, отче. Свещеникът беше добър, но скучен. Офицерите не бяха добри, но бяха скучни. Кралят беше добър, но скучен. Виното беше лошо, но не и скучно. То разтваряше емайла на зъбите и го полепяше по небцето.

— А свещеника го пратиха в затвора — каза Рока, — защото намериха у него трипроцентови облигации. Това беше във Франция, разбира се. Тук никога не биха го арестували. Той настоявал, че не знае нищо за петпроцентовите облигации. Това стана в Безие. Тогава бях там и следях случая по вестниците, отидох в затвора и поисках да видя свещеника. Той очевидно беше откраднал облигациите.

— Не вярвам нито дума от това — каза Риналди.

— Както искаш — каза Рока. — Разказах го заради нашия свещеник. Много е поучително. Той е свещеник, той ще разбере.

— Продължавайте — усмихна се свещеникът, — аз слушам.

— Разбира се, някои от облигациите така и не се намериха, но всички трипроцентови облигации се оказаха у свещеника, а освен тях и разни други облигации от местни банки, не помня точно кои. Та отивам аз в затвора — тук идва най-интересното, — заставам пред килията и казвам, все едно, че съм отишъл да се изповядвам: „Благословете ме, отче, понеже сте съгрешили.“

Всички избухнаха в смях.

— А той какво отговори? — попита свещеникът.

Рока не му обърна внимание и взе да ми обяснява шегата:

— Схващаш ли кое му е смешното?

Шегата, изглежда, беше много сполучлива, ако човек я разбере както трябва. Наляха ми вино и аз им разказах за английския войник, когото напъхали под душа. После майорът разказа за единадесетте чехи и унгарския ефрейтор. След още няколко чаши аз разказах за жокея, който намерил една монета. Майорът каза, че имало подобен италиански виц — за херцогинята, която не можела да спи нощем. Тъкмо тогава свещникът излезе и аз разказах за търговския пътник, който пристигнал в Марсилия в пет часа сутринта, когато духал мистралът. Майорът каза, че бил чувал да ме хвалят като голям пияч. Аз отрекох. Той каза, че било вярно, и Бакхус да му е свидетел, ще провери дали е вярно, или не. Само не Бакхус, възразих аз. Да, тъкмо Бакхус, каза той. Трябвало да се надпивам с Баси, Филипо Виченца. Баси каза не, не било честно, понеже вече е пил два пъти повече от мен. Казах, че това е долна лъжа и че с Бакхус или без Бакхус, Филипо Виченца Баси или Баси Филипо Виченца не е пил нито капка цялата вечер, и впрочем как му е всъщност името? Той ме попита как се казвам — Фредерико Енрико или Енрико Фредерико. Нека победи по-добрият, казах аз, а Бакхус не го броим. И майорът ни даде старт — червено вино в бирени халби. Стигнах до половината и се отказах. Спомних си къде щях да ходя.

— Баси печели — казах аз. — Той е по-добрият. Трябва да тръгвам.

— Наистина трябва — подкрепи ме Риналди. — Той има среща. Аз съм в течение.

— Трябва да тръгвам.

— Друг път — тупна ме по рамото Баси. — Друг път, когато си по̀ във форма.

На масата горяха свещи. Всички офицери бяха много весели.

— Лека нощ, господа — казах аз.

Риналди излезе с мен. Спряхме се на алеята пред вратата и той каза:

— По-добре не отивай такъв пиян.

— Не съм пиян, Ринин. Наистина.

— Да беше сдъвкал няколко зърна кафе.

— Глупости.

— Ще ида да ти донеса, бебчо. Ти се поразходи малко напред-назад.

Той се върна с пълна шепа печено кафе.

— Сдъвчи това, бебчо, и бог да ти помага!

— Бакхус — поправих го аз.

— Ще те придружа.

— Нищо ми няма.

Тръгнахме заедно през града и аз дъвчех кафеените зърна. Пред вратата на алеята, която водеше към английската вила, Риналди ми пожела лека нощ.

— Лека нощ — казах аз. — Защо не влезеш?

— Не — поклати глава той, — предпочитам по-простите удоволствия.

— Благодаря за кафето.

— Няма защо, бебчо.

Поех по алеята. Отстрани ясно се очертаваха двата реда кипариси. Обърнах се, видях, че Риналди стои и ме гледа, и му махнах с ръка.

Седнах в приемната на вилата и зачаках Катрин да слезе. Някой се зададе по коридора. Станах, но не беше Катрин. Беше мис Фъргюсън.

— Здравейте — поздрави ме тя. — Катрин ме помоли да ви предам, че съжалява, но не може да слезе тази вечер.

— Жалко. Не е болна, надявам се.

— Не е съвсем добре.

— Ще й кажете ли колко съжалявам?

— Да, разбира се.

— Дали да мина утре пак, как мислите?

— Естествено.

— Благодаря много — казах аз. — Лека нощ.

Излязох и внезапно усетих празнота и самотност. Бях се отнесъл небрежно към тази среща с Катрин, бях се понапил и едва не забравих да дойда, а сега, като не можех да я видя, се чувствувах самотен и празен.

Глава осма

На другия ден следобед ни казаха, че през нощта ще има атака нагоре по реката и трябва да изпратим четири коли. Никой не знаеше нещо определено, но всеки си придаваше важност като осведомен стратег. Бях в първата кола и на минаване край английската болница казах на шофьора да спре. Другите коли също спряха. Слязох и казах на шофьорите да продължат, а ако не ги настигнем, да спрат при отклонението за Кормонс и да ни изчакат там.

Минах бързо по алеята, влязох в приемната и попитах за мис Баркли.

— Дежурна е.

— Не може ли да я видя само за миг?

Изпратиха един санитар да провери и той се върна с нея.

— Отбих се да видя дали си по-добре. Казаха ми, че си дежурна, и помолих да те повикат.

— Сега съм добре — каза тя. — Вчера от горещината съвсем се бях разкиснала.

— Да вървя.

— Ще изляза с теб за минута.

— Добре ли си наистина? — запитах я аз навън.

— Да, мили. Ще дойдеш ли довечера?

— Не. Отиваме горе над Плава, защото щяло да има фойерверки.

— Фойерверки ли?

— Едва ли ще е нещо сериозно.

— И кога ще се върнеш?

— Утре.

Тя откачи нещо от шията си и ми го мушна в ръката.

— Това е свети Антоний — каза тя. — И да дойдеш утре вечер.

— Да не си католичка?

— Не, но казват, че свети Антоний помагал.

— Ще го пазя. Сбогом!

— Не — каза тя, — не сбогом!

— Добре.

— Бъди добро момче и се пази. Не, тук не може да ме целунеш. Не може.

— Добре.

Обърнах се и я видях да стои на стъпалата. Махна ми с ръка, а аз й пратих въздушна целувка. Тя ми махна, още веднъж, аз излязох от алеята, качих се в колата и потеглихме. Свети Антоний беше в медальон от бял метал. Отворих го и той падна в шепата ми.

— Свети Антоний? — попита шофьорът.

— Да.

— И аз имам. — Той вдигна дясната си ръка от кормилото, разкопча куртката си и извади светеца изпод ризата. — Ето.

Поставих моя в медальона, събрах тънката златна верижка и пъхнах всичко в горния джобна куртката си.

— Не го ли носите на себе си?

— Не.

— По-добре го носете. Той е за това.

— Добре — казах аз.

Отворих закопчалката на златната верижка, надянах я на врата си и я закопчах. Светецът увисна отвън на униформата, аз разкопчах куртката и яката на ризата си и го пъхнах под ризата. Докато карахме, усещах метала на медальона със светията до гърдите си. После забравих за него. След като ме раниха, вече не го видях. На кой ли превързочен пункт са ми го откраднали?

След моста увеличихме скоростта и скоро забелязахме праха от другите линейки пред нас. Пътят се виеше и ние видяхме трите коли да пъплят съвсем мънички отпред, а прахът от колелата им се стелеше през дърветата. Настигнахме ги, задминахме ги и свърнахме по един път, който се изкачваше в планината. Да пътуваш в колона не е неприятно, ако си в първата кола; отпуснах се в седалката, оглеждайки местността. Бяхме в предпланините зад реката, пътят се изкачваше и на север се показаха върховете, още заснежени. Погледнах назад — трите коли пълзяха на разстояние една от друга поради облаците прах. Минахме покрай дълга върволица натоварени мулета, водени от мулетари с червени фесове. Това бяха берсалиери^[14].

След като изпреварихме кервана с мулетата, пътят се поосвободи и ние продължихме нагоре, а после по един дълъг, полегат склон се спуснахме към речната долина. Пътят минаваше между дървета и през клонака вдясно зърнах бистър бързей. Реката беше спаднала, провираше се между наноси от пясък и чакъл, а на места се разстилаше като лъскава плащеница върху каменистото корито. Досам брега вировете синееха като небето. От пътя се разклоняваха отбивки към сводести каменни мостове, крушови дървета като свещници растяха край южните стени на селските каменни къщи и ниските каменни огради по синорите. Пътят продължи дълго нагоре по долината, после свърна и отново започна да се изкачва по склона, залъкатуши през кестеновите горички по стръмнината и накрая излезе на билото. В просвета между дърветата, далеч долу, блестеше на слънцето лентата на реката, разделяща двете армии. Поехме по каменистия военен път, прокаран наскоро по билото, и на север се откри поглед към двете планински вериги, които тъмнееха и зеленееха до снежната линия с бялнали се на слънцето върхове. После, когато пътят се изкачи още по-нагоре сред чукарите, видях трета, по-висока планинска верига, заснежена, тебеширенобяла, странно надиплена, а отвъд нея имаше още планини, тъй далечни, че не си сигурен виждаш ли ги, или не. Това бяха австрийските планини, такива при нас нямаше. Пътят описа дъга вдясно и в просвета между дърветата видях, че започва да се спуска. По него пъплеха пехота, камиони и мулета с планинска артилерия и докато слизахме, придържайки се встрани, виждах реката далеч долу, траверсите и релсите на линията, която се точеше край нея, стария железопътен мост, а по-далеч, в подножието на склона отвъд реката, разрушените къщи на градчето, което трябваше да превземем.

Беше се почти стъмнило, когато стигнахме долу и излязохме на главния път покрай реката.

Глава девета

Пътят гъмжеше от движение, а отстрани и отгоре беше така заслонен с маскировъчни мрежи, покрити с рогозки от слама и царевична шума, че напомняше вход към цирк или селище на туземци. Минахме бавно през този тунел от шума и излязохме на празното място при някогашната гара. Тук пътят следваше коритото на реката, а по високия бряг над него се беше окопала пехотата. Слънцето бе паднало ниско и докато карахме покрай брега, погледнах над него и видях как над билото, от другата страна на реката, австрийските наблюдателни балони се чернеят срещу залеза. Спряхме колите зад една тухларница. Пещите и няколко големи ями бяха пригодени за превързочни пунктове. Измежду лекарите имах трима познати. Главният лекар, майор, ми каза, че щом започне офанзивата и натоварят колите ни с ранени, ще трябва да ги изведем по тунела до главния път на билото, откъдето ще ги прехвърлят на други коли. Надяваше се, че пътят няма да се задръсти. Друг път нямаше. Бяха го замаскирали, понеже се виждаше от австрийския бряг. Тук, в тухларницата, насипът на реката ни засланяше от пушечния и картечния огън. През реката водеше само един полусрутен мост. Започнеше ли артилерийският обстрел, щяха да построят друг, а част от войските трябваше да прекосят реката при горния завой, където имаше брод. Майорът беше дребен човек със засукани мустаци, ветеран от кампанията в Либия^[15], и имаше две нашивки за раняване. Увери ме, че ако всичко върви добре, ще гледа да ми издействува орден. Благодарих му и казах, че се надявам всичко да мине добре. Запитах няма ли някое по-голямо укритие за шофьорите и той ми даде един войник да ме заведе. Последвах го до укритието, което се оказа много удобно. Шофьорите го харесаха и аз ги оставих там. Майорът ме покани на чаша с него и още двама офицери. Пихме ром и се почувствувах сред приятели. Навън се стъмняваше. Запитах кога ще започне атаката и те ми казаха, че я очакват, щом се смрачи.

Върнах се при шофьорите. Те седяха в укритието и разговаряха, но когато влязох, млъкнаха. Дадох на всеки по пакет цигари „Македония“, от които тютюнът се изсипваше, защото бяха лошо напълнени, и преди да запалиш, трябваше да засучеш двата края на цигарата. Манера извади запалка и я подаде поред на всеки. Тя беше с формата на радиатор на фиат. Казах им какво бях научил.

— Защо не видяхме пункта, като слизахме? — попита Пасини.

— Той е точно след завоя, където се отклонихме.

— Голяма бъркотия ще стане на пътя — каза Манера.

— Тяхната артилерия ще ни такова таковата.

— Сигурно.

— Дали да не похапнем, господин лейтенант? Почне ли се, вече няма да можем.

— Ще отида да видя — казах аз.

— Може ли да пообиколим наоколо, или да стоим тук?

— По-добре стойте тук.

Върнах се в укритието на майора и той ми каза, че щом походната кухня пристигне, шофьорите на колите могат да отидат да получат топла храна. Щели да им дадат канчета, ако нямат. Казах, че навярно си имат. Върнах се да кажа на шофьорите, че пристигне ли храната, ще дойда да ги взема. Манера отвърна, че се надявал тя да пристигне, преди да е започнала артилерията. Не казаха нищо повече, докато излязох. И четиримата бяха механици и мразеха войната.

Излязох да погледна колите и да видя какво става, после се върнах в укритието при шофьорите. Седяхме на земята с гърбове, опрени на стената. Навън почти се беше стъмнило. Пръстта в укритието беше топла и суха, наместих се с гръб към стената и се отпуснах.

— Кой ще атакува? — запита Гавуци.

— Берсалиерите.

— Само берсалиерите ли?

— Мисля, че да.

— Тук няма достатъчно войска за истинска атака.

— Вероятно просто искат да отвлекат вниманието от мястото на истинското настъпление.

— Войниците, които ще атакуват, знаят ли това?

— Едва ли.

— Разбира се, че не — каза Манера. — Изобщо няма да тръгнат, ако знаят.

— Ами, ще тръгнат — каза Пасини. — Берсалиерите са глупаци.

— Те са храбри и дисциплинирани — казах аз.

— Да, здравеняци са и имат широка гръдна обиколка. Обаче са си глупаци.

— А гренадирите^[16] са високи — пошегува се Манера.

Всички се засмяха.

— Бяхте ли там, tenente, когато отказали да атакуват, а после на всеки десет разстреляли един?

— Не.

— Истина е. После ги строили и изкарали всеки десети човек пред строя. Карабинерите ги разстреляли.

— Карабинерите! — каза Пасини и плю. — Ами тези гренадири? Всичките са над метър и осемдесет и пет. И не се вдигнали в атака.

— Ако никой не атакува, войната ще свърши — каза Манера.

— Но гренадирите не за това… Страх ги било. А всичките им офицери били от добри семейства.

— Някои от офицерите тръгнали напред сами.

— Един сержант убил двама офицери, които не искали да тръгнат.

— Но и някои от войниците тръгнали.

— Онези, които настъпили, после не ги строили, когато разстрелвали всеки десети човек.

— Един от тия, които карабинерите разстреляха, беше от моя край — каза Пасини. — Един едър, напет, тъкмо за гренадир. Все в Рим. Все с момичета. Все с карабинерите. — Той се засмя. — Сега пред къщата му стои часовой с щик и никой не може да влезе да види нито майка му, нито баща му, нито сестрите му, а на баща му отнеха гражданските права, не може дори да гласува. Законът вече не ги закриля. Който иска, може да си присвои имуществото им.

— Да не ставаха такива работи със семейството ти, никой нямаше да се вдигне в атака.

— Алпийските стрелци щяха да тръгнат. Полкът на Виктор Емануил също би атакувал. А и някои от берсалиерите.

— И берсалиерите се разбягаха веднъж. Сега гледат да се забрави.

— Не бива да ни позволявате да говорим така, tenente — Evviva I’esercito^[17] — каза Пасини ехидно.

— Знам какво си говорите — казах аз, — но докато карате колите и спазвате реда…

— И не говорите пред другите офицери — завърши вместо мен Манера.

— Мисля, че трябва да доведем тази война докрай — казах аз. — Тя няма да свърши, ако престанем да се бием. Само ще стане по-лошо.

— От това по-лошо не може да стане — каза Пасини почтително. — От войната по-лошо няма.

— Поражението е по-лошо.

— Не ми се вярва. Какво е всъщност поражението? Отиваш си у дома.

— И те след теб. Вземат ти къщата, вземат ти сестрите.

— Не ми се вярва — каза Пасини. — Не могат да тръгнат след всеки. Нека всеки сам си брани къщата. Да не пуска сестрите си извън къщи.

— Или ще те обесят. Вземат те и пак — войник, но не в санитарните части, а в пехотата.

— Не могат да обесят всички.

— Една чужда нация не може насила да те направи войник — намеси се Манера. — При първото сражение всички се разбягвате.

— Като чехите.

— Не знаете какво е да си победен, затова си мислите, че не е толкова лошо.

— Tenente — обади се Пасини, — щом ни оставяте да говорим, чуйте. От войната по-лошо няма. Ние тук в санитарните части дори не можем да си представим какво е. Когато хората проумеят какво нещо е войната, те вече не могат да сторят нищо, за да я спрат, понеже обезумяват. Има някои хора, които никога няма да разберат. Има хора, които се боят от офицерите си. И тъкмо с тях се прави война.

— Знам, че е лошо нещо, но трябва да се доведе докрай.

— Край няма. Войната няма край.

— Има.

Пасини поклати глава.

— Войната не се печели, като победиш. Какво, като превземем Сан Габриеле? Какво, като вземем Карсо и Монфалконе, и Триест^[18]? Ами после? Видяхте ли днес онези планини в далечината? Мислите ли, че можем да ги превземем всичките? Само ако австрийците престанат да се бият. Една от страните трябва да спре. Защо не спрем ние? Ако те дойдат в Италия, ще им омръзне и ще си тръгнат. Те си имат тяхна страна. Ама не, трябвало да се воюва.

— Цял оратор си.

— Нали мислим. Нали четем. Не сме селяни. Механици сме. А и селяните не са толкова глупави, че да вярват във войната. Всички мразят тази война.

— Страната се управлява от една класа, която е глупава, нищо не разбира и никога нищо няма да разбере. Затова водим тази война.

— Те правят пари от нея.

— Повечето не печелят нищо — каза Пасини. — Но са глупави. Правят го за нищо. От глупост.

— Я да мълчиш — каза Манера. — Много се разприказвахме дори за господин лейтенанта.

— На него му допада — каза Пасини. — Ще го убедим.

— Но засега млъкваме — каза Манера.

— Ще ядем ли вече, господин лейтенант? — попита Гавуци.

— Ще отида да видя — казах аз.

Гордини стана и излезе с мене.

— Да свърша някаква работа, господин лейтенант? Мога ли да помогна с нещо?

Той беше най-тихият от четиримата.

— Ела с мен, ако искаш, и ще видим — казах аз.

Навън беше тъмно и дългите снопове на прожекторите сновяха по планините. На нашия фронт имаше големи прожектори на камиони и понякога, като минавахме нощем край предните линии, виждахме такъв камион, отбил от пътя и спрял, а офицерът нарежда на изплашените си войници накъде да насочат светлината. Минахме през тухларницата и спряхме пред главния превързочен пункт. Над входа имаше малък навес от клони и нощният ветрец шумолеше в изсъхналите от слънцето листа. Вътре светеше. Главният лекар, майорът, говореше по телефона, седнал на сандък. Един от лекарите, по чин всичките капитани, ми каза, че атаката се отлагала с един час. Предложи ми чаша коняк. Върху дъсчените маси видях блесналите на светлината инструменти, легенчета, шишенца със стъклени запушалки. Гордини стоеше зад мен. Майорът остави телефона и стана.

— Започва се — каза той. — Отменят отлагането.

Погледнах навън — беше тъмно и австрийските прожектори шареха по планините зад нас. Тишината продължи още миг, после всички оръдия зад нас откриха огън.

— Започва се — каза майорът.

— Ами чорбата, господин майор? — попитах аз. Той не ме чу. Повторих въпроса си.

— Още не са я донесли.

Един голям снаряд изсвистя и избухна в тухларницата.

Малко по-късно се чу нов взрив, последван от трополенето на валящите парчета тухли и буци пръст.

— Няма ли нещо за ядене?

— Остана малко pasta asciutta — каза майорът.

— Давайте каквото имате.

Майорът каза нещо на един санитар, който изчезна в дъното на блиндажа и се върна с метална тенджера студени макарони. Подадох я на Гордини.

— Нямате ли сирене?

Майорът неохотно измърмори нещо на санитаря, който отново изчезна в дъното и се върна с четвъртинка сирене.

— Благодаря — казах аз.

— По-добре не излизайте.

Двама души донесоха нещо пред входа. Единият от носещите надзърна вътре.

— Внесете го — каза майорът. — Какво ви прихваща? Да не искате ние да излезем и да го вземем.

Двамата с носилката подхванаха човека под мишниците и за краката и го внесоха.

— Разрежете куртката — нареди майорът.

Той държеше парченце марля с пинцети. Двамата капитани съблякоха шинелите си.

— Излезте — каза майорът на санитарите.

— Хайде — подканих аз Гордини.

— По-добре изчакайте да свърши канонадата — подхвърли майорът през рамо.

— Хората са гладни — отвърнах аз.

— Както искате.

Излязохме и притичахме през тухларницата. Един снаряд избухна близо до речния бряг. Другия чухме едва когато падаше. Хвърлихме се на земята — пламък, взривът ни блъсна, облъхна ни миризма на опърлено, засвистяха отломки и заваляха тухли. Гордини скочи и затича към укритието, аз се втурнах след него с парчето сирене, посипано с тухлен прах. В укритието тримата шофьори пушеха, облегнати на стената.

— Заповядайте, патриоти — казах аз.

— Как са колите? — попита Манера.

— Наред са.

— Постреснаха ли ви, господин лейтенант?

— Стреснаха ме проклетите — признах си аз.

Извадих ножа си, отворих го, изтрих острието и остъргах напрашената повърхност на сиренето. Гавуци ми подаде тенджерата с макароните.

— Първо вие, господин лейтенант.

— Не, не — казах аз, — сложи я на земята. Ще ядем заедно.

— Нямаме вилици.

Изругах на английски. Нарязах сиренето и сложих парчетата върху макароните.

— Сядайте и почвайте — подканих ги.

Те седнаха и зачакаха. Бръкнах с пръсти и изтеглих нагоре стиска макарони. Те се проточиха и останаха наполовина вътре.

— По-високо, господин лейтенант.

Вдигнах докъдето ми стигаше ръката и краищата им увиснаха. Спуснах ги до устата си, налапах със всмукване макароните, задъвках, после отхапах от сиренето, сдъвках и него и сръбнах вино. То имаше вкус на ръждив метал. Върнах манерката на Пасини.

— Не струва — каза той. — Много дълго е престояло в манерката. Бях си я сложил в колата.

Четиримата ядяха, скупчили се над тенджерата, отмятаха глава назад и всмукваха провисналите краища. Аз още веднъж си напълних устата с макарони, после хапка сирене и глътка вино. Вън нещо избухна и разтърси земята.

— Четиристотин и двадесет милиметрово или минохвъргачка — каза Гавуци.

— В планината няма оръдия с такъв калибър — казах аз.

— Имат големи оръдия „Шкода“. Видях ямите.

— Триста и пет милиметрови.

Продължихме да ядем. Чу се покашляне, шум, като че потегли парен локомотив, и нов взрив разтърси земята.

— Това укритие не е дълбоко — каза Пасини.

— Беше от големите минохвъргачки.

— Да, господин лейтенант.

Доядох си парчето сирене с глътка вино. Сред шума различих покашляне, после познатото пуф-пуф-пуф, блясък, като че се отвори вратата на доменна пещ, рев, отначало бял, после преливащ в алена вихрушка. Поисках да си поема дъх, но дъхът ми бе секнал, усетих, че излизам от тялото си и летя, понесен от вихъра. Цялото ми същество отлиташе бързо, знаех, че съм умрял и че не се умира ей така, в миг, както сме си мислили. После увиснах, полетът спря и се плъзнах обратно. Поех дъх и дойдох на себе си. Разровена пръст, току пред главата ми — строшена греда. В главата ми бучеше и дочух плач. Като че ли някой крещеше. Опитах се да помръдна, но не можах. Надлъж по отсрещния бряг кънтяха откоси и единични изстрели. Разнесе се силно пращене, видях как светлинните снаряди се издигат, пръскат се, белите светлини увисват, излитат и още ракети, трещят бомби и в същия миг някой съвсем близо до мен каза: „Mamma mia! Oh, mamma mia!“ С теглене и гърчене успях да освободя краката си, извърнах се и го пипнах. Беше Пасини и когато го пипнах, той изкрещя. Лежеше с краката към мен и в проблясъците светлина видях, че и двата са премазани над коленете. Единият беше откъснат, другият се държеше само на сухожилията и част от панталона, гърчеше се и потрепваше като нещо отделно от тялото. Пасини си хапеше ръката и стенеше: „O, mamma mia, mamma mia!“, а после: „Dio te salve, Maria. Dio te salve, Maria. О, господи, застреляй ме, Исусе Христе, застреляй ме, mamma mia, mamma mia, пречиста Дево, пресвета Дева Марийо, застреляй ме. Не мога, не мога повече, Исусе, Богородице, не мога. Ооо!“, давеше се той, „Mamma, mamma mia“. После притихна, захапал ръката си, а откъснатият крак се гърчеше.

— Portaferirti^[19] — викнах аз, свил длани на тръба. — Portaferiti!

Опитах се да допълзя до Пасини, за да му стегна краката с турникет, но не можех да мръдна. Опитах се пак и този път краката ми помръднаха. Успях да се примъкна назад с лакти. Пасини беше притихнал. Седнах до него, разкопчах куртката си и се опитах да раздера ризата си. Като не успях, захапах края, за да го порна. Тогава се сетих за навоите му. Аз носех вълнени чорапи, но Пасини беше с навои. Всички шофьори носеха навои. Пасини беше останал с един крак. Докато развивах навоя, разбрах, че е безполезно да му правя турникет, защото е вече мъртъв. Проверих и се уверих, че е мъртъв. Трябваше да намеря другите трима. Надигнах се да седна и нещо се превъртя в главата ми като тежестите в клепачите на куклите и ме удари в очните дъна. Усещах краката си топли и влажни, отвътре обувките ми също бяха топли и влажни. Разбрах, че съм ранен, наведох се и сложих ръка на коляното си. Коляното го нямаше. Ръката ми потъна, коляното ми се беше смъкнало към пищяла. Изтрих ръката си в ризата, надолу бавно пропълзя светлина, погледах краката си и много се изплаших. Господи, казах си, измъкни ме оттук! Ала знаех, че има още трима. Шофьорите бяха четирима. Пасини беше мъртъв. Значи оставаха трима. Някой ме подхвана под мишниците, друг улови краката ми.

— Има още трима — казах аз. — И един мъртъв.

— Аз съм Манера. Отидохме за носилка, но нямаше. Как сте, господин лейтенант?

— Къде са Гордини и Гавуци?

— Гордини го превързват в пункта. Гавуци ви държи краката. Хванете се за врата ми, господин лейтенант. Тежко ли сте ранен?

— В крака. Как е Гордини?

— Добре е. Беше мина. От голяма минохвъргачка.

— Убиха Пасини.

— Да, убиха го.

Наблизо падна снаряд, двамата ме изтърваха и се хвърлиха на земята.

— Извинявайте, господин лейтенант — каза Манера. — Дръжте се за врата ми.

— Ако пак ме изтървете?

— Уплашихме се, затова.

— Не сте ли ранени?

— И двамата, но леко.

— Гордини ще може ли да кара?

— Едва ли.

Преди да стигнем до пункта, те пак ме изпуснаха.

— Негодници! — изругах ги аз.

— Извинявайте, господин лейтенант — каза Манера. — Повече няма да ви изпускаме.

На земята в тъмното пред пункта лежахме много ранени. Внасяха едни, изнасяха други. Всеки път, когато завесата на вратата се повдигаше, за да вкарат или изкарат някого, виждах светлината вътре. Мъртвите бяха положени настрана. Лекарите работеха със запретнати ръкави и бяха окървавени като касапи. Не достигаха носилки. Някои от ранените стенеха, но повечето мълчаха. Вятърът шумолеше в навеса от листак пред входа на превързочния пункт, нощта се захлаждаше. Непрекъснато идваха санитари, оставяха носилките на земята, разтоварваха ги и пак тръгваха. Манера доведе един санитар, който ми сложи превръзки на краката. Раните ми били така набити с пръст, обясни той, че почти нямало кръвоизлив. Щели да се занимаят с мене възможно най-скоро. И се върна в помещението. Гордини не можел да кара, обясни Манера. Счупване в рамото, а и главата му пострадала. Отначало не го боляло много, но сега рамото му се схванало. Той остана да седи до една от тухлените стени. Манера и Гавуци натовариха колите си с ранени и потеглиха. Те можеха да шофират. Англичаните пристигнаха с три санитарни коли, с по двама души във всяка. Гордини, който силно беше пребледнял и изглеждаше много зле, доведе един от техните шофьори.

— Тежко ли сте ранен? — надвеси се над мен англичанинът. Беше висок и носеше очила със стоманена рамка.

— В краката…

— Надявам се, че не е сериозно. Искате ли една цигара?

— Благодаря.

— Казаха ми, че сте загубили двама шофьори.

— Да. Единия го убиха, другият е този, който ви доведе.

— Какъв лош късмет. Искате ли да вземем колите?

— Тъкмо за това щях да ви помоля.

— Ще се погрижим за тях и ще ги докараме във вилата. Двеста и шест, нали?

— Да.

— Хубаво място. Виждал съм ви тук-там. Казаха ми, че сте американец.

— Да.

— Аз съм англичанин.

— Не може да бъде!

— Да, англичанин. А вие за италианец ли ме взехте? Имаше няколко италианци в една от нашите части.

— Добре ще е да вземете колите — казах аз.

— Ще ви ги върнем в пълен ред. — Той се изправи. — Това ваше момче много настояваше да дойда да ви видя — потупа той Гордини по рамото. Гордини трепна и се усмихна. Англичанинът заговори бързо на безупречен италиански: — Всичко е наред. Разбрахме се с вашия лейтенант. Ще откараме двете коли. Не се тревожете. — После добави: — Трябва да направя нещо да ви измъкна оттук. Ще поговоря със сахибите хирурзи. Ще ви вземем с нас.

Той се запъти към пункта, като стъпваше внимателно между ранените. Видях как одеялото на входа се отмести, блесна светлина и той влезе.

— Той ще се погрижи за вас, tenente — каза Гордини.

— Ти как си, Франко?

— Добре.

Той седна до мене. След малко одеялото на входа пак се повдигна и отвътре излязоха двама санитари заедно с високия англичанин. Той ги доведе при мен.

— Ето го американския tenente — каза той на италиански.

— Предпочитам да изчакам — казах аз. — Има много по-тежко ранени от мен. Нищо ми няма.

— Хайде, хайде, не се правете на герой — пресече ме той и продължи на италиански: — Вдигайте внимателно, особено краката. Той е законният син на президента Уилсън.

Те ме вдигнаха и внесоха в санитарния пункт. Оперираха на всички маси. Дребният майор ме изгледа свирепо. После ме позна и ми махна щипците.

— Ҫa va bien?^[20]

— Ҫa va!^[21]

— Аз го доведох — каза високият англичанин на италиански. — Той е единственият син на американския посланик. Ще полежи тук, докато се занимаете с него. После ще го откарам с първия си курс. — Той се надвеси над мен. — Отивам да им кажа да приготвят книжата ви, така ще ускорим нещата.

Той се наведе, за да мине през вратата, и излезе. Майорът разглоби щипците и ги пусна в едно легенче. Гледах го в ръцете. Започна да бинтова. После санитарите вдигнаха ранения от масата.

— Дайте ми американския лейтенант — каза един от младшите лекари.

Сложиха ме на масата. Тя беше твърда и хлъзгава. Миришеше силно на лекарства, усещаше се и сладникавият мирис на кръв. Свалиха ми панталона и капитанът, без да спира работата си, започна да диктува на асистиращия го фелдшер:

— Многобройни повърхностни рани по лявото и дясното бедро, лявото и дясното коляно и дясното стъпало. Дълбоки наранявания на дясното коляно и дясното стъпало. Разкъсвания по кожата на главата (той натисна с пръсти: „Боли ли?“ — „Ох! Да!“), възможна е фрактура на черепа. Ранен при изпълнение на служебния си дълг. Това е, за да не ви изправят пред военен съд за предумишлено самонараняване — поясни той. — Искате ли глътка коняк? Как се подредихте така? Да не сте искали да се самоубиете? Антитетанус, моля, и сложете в картата кръстчета на двата крака! Благодаря. Сега малко почистване, промиване и ще ви бинтовам. Кръвта ви се съсирва чудесно.

Фелдшерът вдигна очи, от картона.

— Причина за травмите?

Лекарят:

— От какво са раните?

Аз, със затворени очи:

— Мина.

Лекарят, като разтваряше раните и правеше нещо, което ми причиняваше остра болка:

— Сигурен ли сте?

Аз, като се стараех да лежа спокойно, чувствувайки как ми се обръща стомахът всеки път, когато той срязва месото:

— Да, струва ми се.

Лекарят, откривайки нещо, което го заинтересува:

— Парчета от неприятелска мина. Ако искате, ще сондирам и по-дълбоко, за да видя дали има и други, но мисля, че не е необходимо. Сега да намажа и… Какво, щипе ли? Много добре, по-късно ще видите какво значи болка. Тя не е започнала още. Донесете му коняк. Докато сте в шок, болката не е тъй остра. Всичко върви добре, няма защо да се тревожите, освен ако не се инфектира, а сега рядко стават инфекции. — Как е главата ви?

— Не питайте!

— Тогава не пийте много коняк. Ако има фрактура, не желаете да си докарате и възпаление, нали? А тука боли ли ви?

Облях се в пот и изпъшках.

— Май че наистина има фрактура. Ще ви бинтовам и не си въртете много главата насам-натам.

Той ме превърза, пипаше бързо, превръзката стана хубава, нямаше да се разхлаби.

— Готово. Добра сполука и Vive la France!^[22]

— Той е американец — каза един от другите военни лекари.

— Не казахте ли, че е французин? Говори френски. Виждал съм го по-рано. Все мислех, че е французин. — Той изпи половин чаша коняк.

— Дайте насам нещо по-сериозно. И пригответе още серум против тетанус.

Лекарят ми махна с ръка. Вдигнаха ме и когато ме изнесоха, одеялото, което закриваше входа, се плъзна по лицето ми. Навън фелдшерът приклекна на земята до мен.

— Фамилия? — запита той тихо. — Презиме и име? Чин? Място на раждане? Кой набор? Коя част? — И тъй нататък. — Съчувствувам ви заради главата, tenente. Дано сте по-добре. Ще ви изпратя с английската санитарна кола.

— Добре съм. Благодаря ви.

Болката, за която бе споменал лекарят, започваше и вече не обръщах внимание какво става наоколо. След малко английската линейка пристигна, положиха ме на носилка, дигнаха я наравно с отвора на колата и ме вкараха вътре. На носилката до моята лежеше друг ранен и изпод бинтовете се подаваше само восъчножълтият му нос. Той дишаше много тежко. Повдигнаха и натикаха още две носилки в ремъците над нас. Появи се високият английски шофьор и надникна в колата.

— Ще карам внимателно. Няма да друса много.

Чух как моторът заработи, усетих как англичанинът се качва и сяда, освобождава ръчната спирачка, отпуска съединителя и потегляме. Лежах неподвижно и се оставих на болките.

По пътя имаше много движение и колата вървеше бавно, понякога спираше, понякога при завой се връщаше назад, след това се заизкачва бързо. Усетих, че нещо ми капе. Отначало бавно, после капките зачестиха и се превърнаха в струйка. Викнах на шофьора. Той спря колата и погледна през прозорчето зад седалката си.

— Какво има?

— Човекът в носилката над мен има кръвоизлив.

— Скоро ще се изкачим. Не мога да извадя носилката сам.

Той подкара отново. Струята не секваше. Не можех да видя в тъмното от коя част на платното се стича. Опитах се да се поизместя, за да не пада отгоре ми. Там, където беше текла, ризата ми беше топла и лепкава. Усещах студ, кракът така ме болеше, че ми прилошаваше. Скоро струйката изтъня и пак — капка по капка. Платното над мен се размърда, сякаш човекът в него се настани по-удобно.

— Как е той? — запита англичанинът. — Почти се изкачихме.

— Мисля, че умря — отвърнах аз.

Сега капеше едва-едва, като от ледена висулка след залез слънце. Студено беше в колата, която все се изкачваше в нощта. На поста при билото извадиха горната носилка, пъхнаха друга и ние продължихме.

Глава десета

В отделението на полевата болница ми казаха, че следобед ще имам посещение. Денят беше горещ и в стаята летяха много мухи. Моят ординарец беше нарязал ивици хартия и ги беше вързал за една пръчка, за да пъди с нея мухите. Аз ги гледах как кацат по тавана. Когато той престана да ги гони и задряма, те се върнаха, аз ги издухвах, но накрая покрих лицето си с ръце и също задрямах. Беше много горещо и когато се събудих, краката ме сърбяха. Събудих ординареца и той поля превръзките с минерална вода. От това леглото стана влажно и прохладно. Будните в отделението си говореха. Следобедните часове минаваха спокойно. Сутрин трима санитари и един доктор обикаляха поред леглата, вдигаха ни и ни носеха в амбулаторията, за да оправят леглата, докато ни сменят превръзките. Посещенията в амбулаторията бяха неприятни, но едва по-късно узнах, че леглата могат да се оправят и без да се вдигат болните. Ординарецът ми беше излял водата, леглото беше прохладно и приятно и тъкмо му обяснявах къде ме сърбят стъпалата на краката, за да ме почеше, когато един от лекарите доведе Риналди. Той се втурна към мен, надвеси се и ме целуна. Забелязах, че е с ръкавици.

— Как си, бебчо? Как се чувствуваш? Нося ти това. — Беше бутилка коняк. Ординарецът подаде стол и той седна. — Също и добри новини. Представен си за отличие. Опитват се да ти издействуват сребърен орден, но може би ще получиш само бронзов.

— За какво?

— Като тежко ранен. Положението е следното: ако докажеш, че си извършил подвиг, ще получиш сребърния. Иначе — бронзов. Кажи ми точно какво стана. Извърши ли подвиг?

— Не — казах аз. — Раниха ме както ядях сирене.

— Не се шегувай. Все си извършил някакво геройство, било преди, било след това. Спомни си добре.

— Не съм.

— Не си ли пренесъл на гръб някого? Гордини твърди, че си пренесъл няколко души, но майорът от превързочния пункт каза, че било невъзможно. Той трябва да подпише предложението за награда.

— Не съм носил никого. Не можех да се помръдна.

— Това няма значение — каза Риналди и си свали ръкавиците. — Мисля, че все пак ще издействуваме сребърен. Не си ли отказал да ти дадат първа помощ преди другите?

— Не много твърдо.

— Няма значение. Ами раните ти? Ами твоята храброст и това, че все искаше да си на първа линия? Освен това операцията сполучи.

— Успяха ли да форсират реката?

— И още как. Взели са почти хиляда пленници. Има го в бюлетина. Не си ли го чел?

— Не.

— Ще ти го донеса. Истински coup de main^[23].

— Как вървят работите при вас?

— Блестящо. Всичко върви блестящо. Всички се гордеем с теб. Кажи ми точно как стана. Сигурен съм, че ще получиш сребърния. Хайде разказвай. Кажи ми всичко. — Той млъкна и се замисли. — Може би ще получиш орден и от англичаните. Там е имало и един англичанин. Ще отида да го потърся и ще го помоля да те препоръча. Той сигурно може да направи нещо. Боли ли те много? Пийни! Ординарец, донеси един тирбушон! Да беше ме видял как изрязах на един три метра черва, този път по-добре от всякога. Заслужава да се опише в „Ланцет“. Ти ще ми го преведеш и аз ще го изпратя в редакцията. От ден на ден все повече напредвам. Горкият, как се чувствуваш, бебчо? Къде е този проклет тирбушон? Ти така храбро и спокойно понасяш всичко, че забравям колко те боли.

Той плесна с ръкавиците си по ръба на леглото.

— Ето тирбушона, signor tenente — каза ординарецът.

— Отпуши тази бутилка. Донеси чаша. Глътни това, бебчо. Как е горката ти глава? Прегледах какво са вписали в картона. Нямаш счупване. Лекарят от поста за първа помощ е бил касапин. Да бях аз, нямаше да ти причиня никаква болка. При мен никого не го боли. Вече така работя. От ден на ден все по-леко и по-хубаво. Извини ме, че приказвам толкова, бебчо, но съм разстроен, че те виждам тъй тежко ранен. Хайде, изпий това. Хубаво е. Петнадесет лири струва. Как няма да е хубаво! Пет звезди. Щом изляза оттук, отивам да намеря англичанина и той ще ти издействува един английски медал.

— Не ги раздават току-тъй.

— Скромничиш. Ще пратя нашия офицер за свръзка. Той умее да се оправя с англичаните.

— Виждал ли си мис Баркли?

— Ще ти я доведа. Ей сега ще отида да я доведа.

— Не си отивай — казах аз. — Разкажи ми за Гориция. Как са момичетата?

— Няма момичета. Две седмици, откакто не са ги сменяли. Вече не ходя там. Безобразие! Това вече не са момичета, а бойни другари.

— Съвсем никак ли не ходиш?

— Отбивам се колкото да видя няма ли нещо ново. Ей тъй, пътем. Всички питат за теб. Безобразие е, дето ги държат толкова дълго, че ставаме приятели.

— Може би няма вече желаещи да идват на фронта.

— Разбира се, че има. Толкова много момичета има. Просто лоша организация. Пазят ги за тиловаците, дето се крият на топличко.

— Горкият Риналди — казах аз, — сам-самичък на война, и без нови момичета.

Риналди си наля още една чаша коняк.

— Няма да ти навреди, бебчо. Вземи я ти.

Изпих коняка и почувствувах как по цялото ми тяло се разлива топлина. Риналди отново наля. Сега беше по-спокоен. Вдигна чашата.

— За твоите славни рани. За сребърния медал. Кажи ми, бебчо, не ти ли идва да побеснееш, като лежиш така през цялото време в тази горещина?

— Понякога.

— Не мога да си представя да лежа така. Бих пощурял.

— И така си щур.

— Искам по-скоро да си дойдеш. Няма при кого да се връщам след нощните похождения. Няма кого да закачам. Няма кой да ми дава пари назаем. Няма побратим и другарче в стаята. Защо ти трябваше да те раняват?

— Сега можеш да закачаш свещеника.

— Свещеника ли? Че аз не го закачам. Капитанът го закача. На мен ми е симпатичен. Така и така трябва да имаме свещеник, по-добре нашият, отколкото друг. Той ще дойде да те види. Прави големи приготовления.

— Много ми е симпатичен.

— Знаех си. Понякога си мисля, че ти и той сте малко така. Знаеш как.

— Нищо не мислиш.

— Напротив, понякога мисля. Малко като онзи от бригадата „Анкона“, дето излязъл с номера „На̀ ти една бомбичка, неприятелче!“

— Върви по дяволите!

Той стана и си сложи ръкавиците.

— Обичам да те дразня, бебчо. Въпреки твоя свещеник и твоята малка англичанка всъщност си като мен.

— Нищо подобно.

— Да, да, приличаме си. Ти си италианец по душа. Целият огън и дим, а отвътре нищо. Само се правиш на американец. Ние сме братя и се обичаме.

— Не прави глупости, докато ме няма — казах аз.

— Ще ти изпратя мис Баркли. По-добре се разбираш с нея, когато ме няма. По-невинен си, по-мил.

— Я ме остави намира.

— Ще ти я изпратя. Твоята прекрасна хладна богиня. Английска богиня. Господи, с такава жена какво може да прави човек, освен да я обожава. Една англичанка става ли за друго?

— Ти си циничен и неграмотен хахо.

— Какъв съм?

— Неграмотен жабар.

— А ти си сантиментален жабар.

— Ти си прост. Глупак си. — Видях, че се засегна, и продължих: — Невежа. Невеж глупак.

— А, така ли? Слушай какво ще ти кажа за твоите добродетелни богини. Има само една разлика между добродетелното момиче и жената. За момичето е болезнено. Друга разлика няма. Това знам аз! — плесна той пак с ръкавиците си по леглото. — И на това отгоре не си сигурен дали на момичето ще му хареса.

— Не се сърди.

— Не се сърдя. Казвам ти го, бебчо, за твое добро. За да ти спестя неприятности.

— Това ли е наистина единствената разлика?

— Да, но милиони глупаци като тебе не го знаят.

— Колко си мил, че ме уведомяваш.

— Да не се караме, бебчо. Твърде много те обичам. Само че не се прави на глупак.

— Ще бъда умен като теб.

— Не се сърди, бебчо. Хайде, засмей се. Пийни една глътка. Наистина трябва да тръгвам.

— Все пак ти си добро момче.

— Ето, видя ли? Всъщност сме сродни души. Бойни другари. Целуни ме за довиждане.

— Не ставай лигав.

— Просто не съм сдържан като теб.

Почувствувах дъха му до лицето си.

— Довиждане. Скоро пак ще дойда.

Дъхът му се отдалечи.

— Няма да те целуна, щом не щеш. Ще ти изпратя твоята англичанка. Довиждане, бебчо. Конякът е под кревата. Бързо да оздравяваш!

И той си отиде.

Глава единадесета

Свещеникът дойде привечер. Току-що бяха прибрали купите, в които ни даваха супата, аз лежах и гледах редиците легла и как вън пред прозореца вечерният ветрец поклаща върхарите. Със свечеряването откъм прозореца полъхваше прохлада. Мухите бяха накацали по тавана и по голите електрически крушки. Запалваха ги само когато докарваха някого нощем или когато се налагаше да правят нещо. Като гледах как след здрача става тъмно, за да си остане тъмно до сутринта, ми се струваше, че пак съм малък. Все едно, че ме бяха сложили в леглото след ранната вечеря. Ординарецът се зададе между леглата и спря до мен. С него имаше още някой. Беше свещеникът. Стоеше дребничък, мургав и смутен.

— Как сте? — попита ме той и остави няколко пакета на пода до леглото.

— Добре, отче.

Той седна на стола, който бяха донесли за Риналди, и погледна смутено през прозореца. Лицето му изглеждаше уморено.

— Съвсем за малко съм — каза той. — Късно е.

— Не, не е късно. Как са другите от столовата?

Той се усмихна.

— Шегуват се с мен както винаги. — И в гласа му имаше умора. — Слава богу, всички са здрави. Много се радвам, че сте по-добре. Боли ли ви още?

Изглеждаше много уморен, а аз не бях свикнал да го виждам уморен.

— Вече не.

— Липсвате ми в столовата.

— И на мен ми се иска да съм там. Винаги ми е било приятно да разговаряме.

— Донесох ви някои дреболии — каза той и взе пакетите. — Това е мрежа против комари. А това — бутилка вермут. Обичате ли вермут? Ето и английски вестници.

— Моля ви, отворете ги.

Той се зарадва и започна да разопакова нещата. Разгънах мрежата за комари. Той вдигна бутилката вермут, за да я видя, после я остави на пода до леглото. Измъкнах един вестник от снопа, извърнах се към слабата светлина, която идваше от прозореца, и успях да прочета заглавието. Беше „Нюс ъв дъ Уърлд“^[24].

— Другите са илюстровани — каза той.

— Ще ги прочета с голямо удоволствие — казах аз. — Откъде ги набавихте?

— Пратих да ги вземат от Местре. Ще ми донесат още.

— Колко мило, че дойдохте, отче. Ще изпиете ли чаша вермут?

— Благодаря, не искам. Той е за вас.

— Не, не, пийнете.

— Е, добре, другия път ще донеса още.

Ординарецът донесе чаши и отвори бутилката, но счупи тапата и натика част от нея навътре. Видях, че свещеникът се огорчи, но каза:

— Нищо. Няма значение.

— За ваше здраве, отче!

— За вашето оздравяване!

Пихме, а после, без да оставяме чашите, се погледнахме. Имало бе случаи да разговаряме като приятели, но тази вечер не вървеше.

— Какво ви е, отче? Изглеждате много уморен.

— Уморен съм, а нямам право да бъда.

— От жегата е.

— Не, още е пролет. Чувствувам се угнетен.

— Не можете да понасяте войната.

— Мога, но я ненавиждам.

— И аз не я обичам.

Той поклати глава и погледна през прозореца.

— На вас не ви пречи. Вие не я виждате. Извинете ме, зная, че сте ранен.

— Това беше случайност.

— Макар че сте ранен, не я виждате. Можете да ми вярвате. И аз самият не я виждам, но я чувствувам… донякъде.

— Тъкмо за тава говорехме, когато ме раниха. Пасини говореше.

Свещеникът остави чашата си. Мислеше за друго.

— Познавам ги, защото съм като тях.

— И все пак сте друг.

— Да, но всъщност съм като тях.

— Офицерите нищо не виждат.

— Не всички. Между тях има твърде чувствителни и те са по-нещастни от когото и да било от нас.

— Повечето не са.

— Това не е от възпитанието, нито от парите. Друго нещо е. Дори и да имаха възпитание или пари, хора като Пасини не биха станали офицери. Аз не бих искал да съм офицер.

— Но имате офицерски чин. И аз съм офицер.

— В действителност не съм. А вие дори не сте италианец. Чужденец сте. Но сте по-близо до офицерите, отколкото до войниците.

— Каква е разликата?

— Трудно ми е да обясня. Има хора, които са готови да воюват. В нашата страна има много такива. А има други, които не желаят.

— Но първите ги заставят.

— Да.

— А аз им помагам.

— Вие сте чужденец. Вие сте идеалист.

— А тези, които са против войната? Могат ли да я спрат?

— Не зная.

Той пак се загледа през прозореца. Наблюдавах лицето му.

— Нима са успели някога да спрат войната?

— Те не са достатъчно организирани, за да спрат хода на нещата, а сполучат ли да се организират, техните водачи ги предават.

— Значи е безнадеждно?

— Никога не е безнадеждно. Но аз понякога губя надежда. Мъча се да се надявам, но невинаги успявам.

— Но войната може да свърши.

— Надявам се.

— Какво ще правите тогава?

— Ако е възможно, ще се върна в Абруци.

Мургавото му лице изведнъж се проясни.

— Обичате ли Абруци?

— Да, много.

— В такъв случай трябва да отидете.

— Преголямо щастие ще е за мен. Да мога да живея там, да обичам бога и да му служа.

— И да ви почитат — казах аз.

— Да, и да ме почитат. Защо не?

— И аз тъй казвам, защо не?

— То не е най-важното. Но там, в моя край, хората тачат бога. За тях той не е празна измислица.

— Разбирам.

Той ме погледна и се усмихна.

— Разбирате, но не го тачите.

— Не.

— Не изпитвате ли поне малко обич към него?

— Понякога, нощем, изпитвам страх.

— А трябва да изпитвате любов.

— Не съм по любовта.

— Как да не сте! Но тези ваши нощи, за които сте ми разказвали. Това не е любов. То е само страст и похот. Любовта е да искаш да направиш нещо за онзи, когото обичаш. Да се пожертвуваш. Да му служиш.

— Не обичам така.

— Ще обикнете. Зная, че ще обикнете. Тогава ще бъдете щастлив.

— И така съм щастлив. Винаги съм бил щастлив.

— Това е друго. Само когато го изпитате, ще знаете какво е.

— Добре, ако го изпитам, ще ви кажа.

— Много дълго стоях и много говорих — разтревожи се той. Беше искрен.

— Не, не си тръгвайте. А да обичаш жена? Ако обичам истински една жена, така ли ще бъде?

— Това не зная. Никога не съм обичал жена.

— А майка си?

— Да, сигурно съм обичал майка си.

— Винаги ли сте обичали бога?

— Още от дете.

— Аха — промълвих аз. Не знаех какво да кажа. — Вие сте добро момче.

— Да, момче съм — съгласи се той. — Но вие ме наричате „отче“.

— От учтивост.

Той се усмихна.

— Наистина трябва да си ходя. Нещо, което да направя за вас? — попита той с надежда.

— Не, стига ми да разговаряме.

— Ще предам вашите поздрави в столовата.

— Благодаря за хубавите подаръци.

— Няма защо!

— Елате пак да ме видите.

— Добре. Всичко хубаво — потупа ме той по ръката.

— Довиждане — казах аз на италиански.

— Чао! — повтори той.

В стаята беше тъмно и ординарецът, който през цялото време беше седял на леглото в краката ми, стана и излезе с него. Обичах го много и се надявах да се върне в Абруци. В офицерския стол му тровеха живота и той понасяше това достойно, но си мислех как би живял в родния си край. Беше ми разказвал, че в Капракота, в реката до самия град, имало пъстърва. Забранено било да се свири на флейта нощем. Младежите правели серенади, но флейтата била забранена. „Защо?“ — бях попитал аз. Защото било лошо за девойките да слушат флейта нощем. Селяните ти казвали „дон“ и сваляли шапка, когато минаваш. Баща му всеки ден ходел на лов и се отбивал при селяните да похапне. Това било чест за тях. Чужденец не можел да ходи на лов, ако не представи свидетелство, че никога не е бил арестуван. Към Гран Сасо д’Италия имало мечки, но било далеч. Акуила бил красив град. Лете нощите били хладни, а като абруцинската пролет нямало в цяла Италия. Но най-хубаво било наесен, като тръгнеш на лов из кестеновите гори. Пернатият дивеч бил много вкусен, защото се хранел с грозде, и нямало нужда да носиш храна, защото за селяните било чест да им влезеш в къщата и да споделиш трапезата им. След малко заспах.

Глава дванадесета

Стаята беше дълга, с прозорци отдясно, а в другия край имаше врата към превързочната. Редицата легла, където беше и моето, гледаше към прозорците, а другата, под прозорците — към стената. Легнех ли на лявата си страна, виждах вратата на превързочната. В дъното имаше още една врата, от която понякога влизаха хора. Когато някой умираше, ограждаха леглото с параван, за да не го виждат другите как умира. Само обувките и навоите на лекарите и санитарите се показваха отдолу под паравана и понякога преди края се чуваше шепот. После свещеникът излизаше иззад паравана, а санитарите отново влизаха и след малко излизаха оттам, изнасяйки умрелия, покрит с одеяло, минаваха по пътеката между леглата, някой сгъваше паравана и го прибираше.

Сутринта майорът, завеждащ отделението, ме попита мисля ли, че бих могъл да пътувам на другия ден. Казах, че мога. Тогава, обясни той, щели да ме натоварят на влака рано сутринта, за да пътувам, докато е още хладно.

Вдигнат ли те от леглото, за да те пренесат в превързочната, можеш да погледнеш през прозореца и да видиш пресните гробове в градината. Един войник седеше пред вратата, която водеше към двора, правеше кръстове и изписваше на тях името, чина и полка на онези, които погребваха в градината. През свободното си време той услужваше на ранените и ми направи запалка от гилза на патрон за австрийска карабина. Лекарите бяха внимателни и изглеждаха много способни. Бързаха да ме изпратят в Милано, където имаха по-добра рентгенова апаратура и където след операцията можели да ми правят процедури за рехабилитация. Аз самият също исках да отида в Милано. Бързаха да ни изпишат и да ни прехвърлят в тила, защото, почнеше ли офанзивата, щяха да имат нужда от всички легла.

Вечерта, преди да напусна полевата болница, Риналди ме посети заедно с майора от нашия стол. Казаха ми, че ще бъда настанен в една току-що открита американска болница в Милано. Щели да пристигнат и няколко американски санитарни отряда — тази болница щяла да бъде за тях и за всички американци, служещи в италианската армия. В Червения кръст те бяха много. Съединените щати бяха обявили война на Германия, но не и на Австрия.^[25]

Италианците бяха уверени, че САЩ ще обявят война и на Австрия, затова много се радваха, щом пристигнаха някакви американци, пък дори и от Червения кръст. Попитаха ме дали смятам, че президентът Уилсън ще обяви война на Австрия, и аз казах, че това е въпрос на дни. Не знаех какво точно имахме против Австрия, но ми се струваше логично да обявим война и на нея, щом сме обявили на Германия. Питаха ме дали ще обявим война и на Турция. Отговорих, че не ми се вярва. Турция, казах аз, е нашата национална птица, но от каламбура^[26], преведен на италиански, не излезе нищо, те очевидно не го разбраха и ме изгледаха тъй подозрително, че аз казах, да, навярно ще обявим война на Турция. А на България? Бяхме пили по няколко чашки коняк и аз отговорих, да, дявол да го вземе, и на България, а също и на Япония.^[27] Чакай, възразиха те, нали Япония е съюзник на Англия. Да, но на тези проклети англичани не може да им се вярва. Японците искат Хавайските острови, казах аз. Къде са Хавайските острови? В Тихия океан. Защо ги искат японците? Те всъщност изобщо не ги искат, обясних аз. Това са приказки. Японците са чудесни дребни хорица, обичат танците и леките вина. Като французите, додаде майорът. Ще си вземем Ница и Савоя^[28] от французите. Ще вземем Корсика и целия адриатически бряг, каза Риналди. Италия ще си възвърне величието на древния Рим, каза майорът. Не обичам Рим, възразил аз. Горещо е и има много бълхи. Не обичаш Рим ли? Не, не обичам Рим. Но Рим е майката на народите. Да, но не мога да забравя как Ромул бозае от Тибър. Какво? Нищо. Хайде да отидем всички в Рим. Да заминем тази вечер за Рим и да не се връщаме повече. Рим е хубав град, каза майорът. Бащата и майката на народите, казах аз. Roma е от женски род, каза Риналди, и не може да бъде бащата. Тогава кой е бащата? Свети дух ли? Не богохулствувай. Не богохулствувам, искам да разбера. Ти си пиян, бебчо. А кой ме напи? Аз те напих, каза майорът. Напих те, защото те обичам и защото Америка влезе във войната. Така влезе, че няма излизане, казах аз. Утре заминаваш, бебчо, намеси се Риналди. За Рим, обясних аз. Не, за Милано. За Милано, каза майорът, за „Кристал палас“ и „Кова“, за „Кампари“ и „Бифи“ в Галерията. Щастливец! В „Гран Италия“, казах аз, където ще взема пари на заем от Джордж. В „Ла Скала“, каза Риналди. Ще ходиш и в „Ла Скала“. Всяка вечер, обявих аз. Няма да можеш да си го позволиш всяка вечер, каза майорът. Билетите са много скъпи. Ще подпиша чек за сметка на дядо си, казах аз. Какво ще подпишеш? Чек. Той ще трябва да плати, ако не иска да ме вкарат в затвора. Мистър Кънингъм в банката няма да ми откаже. Аз живея от чекове. Може ли един дядо да остави да затворят патриотичния му внук, който умира, за да живее Италия? Да живее американският Гарибалди, каза Риналди. Да живеят чековете, казах аз. По-тихо, предупреди майорът. Вече няколко пъти ни правиха забележки. Наистина ли тръгваш утре, Федерико? Нали ви казвам, че отива в американската болница, обясни Риналди. При хубавите сестри. Не като нашите брадати санитари във фронтовия лазарет. Да, да, каза майорът, знам, отива в американската болница. Нямам нищо против брадите им, казах аз. Който иска да си пусне брада — нека. Защо не си пуснете брада, майоре? Няма да може да влезе в противогаза. Ще влезе, всичко може да влезе в противогаза. Повръщал съм в моя. Не вдигай толкова шум, бебчо, каза Риналди. Всички знаем, че си бил на фронта. О, скъпи бебчо, какво ще правя, като заминеш? Време е да си ходим, каза майорът. Започват сантименталности. Слушай, имам една изненада за теб. Твоята англичанка, сещаш се, нали? Онази, дето ходеше при нея всяка вечер в болницата? И тя отива в Милано. Тя и още една отиват в американската болница. Още не са пристигнали сестрите от Америка. Приказвах днес с началника на техния riparto^[29]. Държали прекалено много жени на нашия фронт. Връщат някои в тила. Какво ще кажеш за това, бебчо? Добре, а? Ще живееш в големия град и твоята англичанка ще е там да те гушка. Защо и мен не ме ранят? Може би ще те ранят, казах аз. Време е да тръгваме, каза майорът. Пием, дърдорим и уморяваме Федерико. Не си отивайте. Трябва. Довиждане. На добър час. Всичко най-хубаво. Чао. Чао. Чао. И да се върнеш скоро, бебчо. Риналди ме целуна. Миришеш на лизол. Довиждане, бебчо. Довиждане. Всичко най-хубаво. Майорът ме потупа по рамото. Те излязоха на пръсти. Усетих, че съм съвсем пиян, но заспах.

 

 

На сутринта тръгнахме за Милано и пристигнахме след четиридесет и осем часа. Пътувахме лошо. Преди Местре ни оставиха да чакаме дълго на един глух коловоз. Надойдоха деца и взеха да надничат през прозорците. Изпратих едно момченце за бутилка коняк, но то се върна и каза, че имало само grappa. Заръчах му да ми купи и когато се върна с ракията, дадох му рестото. Съседът ми и аз се напихме и аз спах до Виченца, където се събудих и повърнах на пода. Нямаше значение, понеже съседът ми вече бе повръщал няколко пъти. После щях да умра от жажда и когато спряхме на Верона, повиках един войник, който крачеше нагоре-надолу покрай влака, и той ми донесе вода. Събудих Джорджети, другото момче, което се беше напило, и му предложих вода. Каза ми да му я излея на гърдите и пак заспа. Войникът отказа монетата, която му давах, и ми донесе един месест портокал. Аз го засмуках, като плюех люспите и гледах войника, който крачеше напред-назад край един товарен вагон. След малко влакът потегли с тласък.

Глава тринадесета

Пристигнахме в Милано призори и ни свалиха на сточната гара. Една линейка ме откара в американската болница. Изтегнат върху носилката в колата, не можех да определя през коя част на града минаваме, но когато ме изнесоха, видях пазарче и едно момиче да мете пред вратата на отворена пивница. Миеха улицата и миришеше на ранно утро. Оставиха носилката ми пред вратата и влязоха вътре. Върнаха се заедно с вратаря. Той имаше сиви мустаци, носеше портиерска фуражка и беше по риза. Носилката не можа да влезе в асансьора и те започнаха да спорят дали да ме вдигнат от нея и да ме сложат в асансьора, или да ме качат с носилката по стълбите. Решиха да ме вкарат в асансьора и ме подхванаха от двете страни.

— Полека — казах аз. — Внимавайте.

В асансьора бяхме натясно и превитите ми крака ме боляха.

— Изпънете ми краката! — казах аз.

— Не можем, господин лейтенант. Няма място.

Човекът, който каза това, ме беше прихванал през кръста, а аз го държах за шията. Дъхът му — на чесън и червено вино — ме блъскаше в лицето.

— Внимавай — каза другият.

— Кой не внимава бе, животно?

— Внимавай, ти казвам — повтори човекът, който ми държеше краката.

Видях как пазачът затвори вратите на асансьора и решетката, после натисна копчето за четвъртия етаж. Имаше угрижен вид. Асансьорът се издигаше бавно.

— Тежи ли? — попитах тоя с чесъна.

— Никак — отвърна той.

Лицето му се обливаше в пот и той пъшкаше. Асансьорът се изкачи плавно и спря. Човекът, който ми държеше краката, отвори вратата и излезе. Намирахме се на една площадка. Имаше много врати с месингови дръжки. Човекът, който ми държеше краката, натисна копчето на един звънец. Чухме го как звънна вътре. Никой не отвори. Вратарят се зададе отдолу по стълбището.

— Къде са? — запитаха санитарите.

— Не знам — каза вратарят. — Сигурно спят долу.

— Доведи някого.

Вратарят позвъни, после почука на вратата, накрая я отвори и влезе. Върна се с една възрастна жена с очила. Косите й бяха разпилени, беше в сестринска униформа.

— Не разбирам — каза тя. — Не разбирам италиански.

— Аз говоря английски — обясних аз. — Искат да ме оставят някъде.

— Стаите не са готови. Не очаквахме пациенти. — Тя прибра косите си и ме заразглежда с късогледите си очи.

— Кажете им да ме занесат в някоя стая.

— Не знам — каза тя. — Не очаквахме болни. Не мога да ви сложа ей така, където и да е.

— Няма значение къде — казах аз. После се обърнах към вратаря на италиански: — Намерете ми една празна стая.

— Всичките са празни — отговори той. — Вие сте първият ранен.

Той държеше фуражката си в ръка и гледаше възрастната сестра.

— За бога, сложете ме в някоя стая.

— Болката в превитите ми крака се усилваше, пронизваше костта и лазеше по тялото. Вратарят влезе вътре, последван от жената с посивялата коса, после се върна бързо.

— След мен — каза той.

Пренесоха ме през дълъг коридор в стая със спуснати щори. Миришеше на нови мебели. Имаше легло и голям гардероб с огледало. Сложиха ме на леглото.

— Не мога да постеля чаршафи — каза жената. — Заключени са.

Не й отговорих.

— В джоба ми има пари — казах аз на вратаря, — в закопчания джоб.

Той извади парите. Двамата санитари стояха прави до леглото с шапки в ръце.

— Дай им по пет лири и пет за теб. Книжата ми са в другия джоб. Тях ги дай на сестрата.

Санитарите козируваха и благодариха.

— Довиждане — казах аз. — И благодаря. — Те пак козируваха и излязоха.

— Тези книжа — обясних аз на сестрата — съдържат описание на състоянието ми и лечението, проведено досега.

Жената ги взе и ги погледна през очилата си. Бяха три сгънати листа.

— Не зная какво да правя — каза тя. — Не мога да чета италиански. Не мога да направя нищо без лекарско разпореждане. — Жената се разплака и мушна книжата в джоба на престилката си. — Американец ли сте? — попита ме тя през сълзи.

— Да. Сложете книжата ми на нощната масичка, моля.

Стаята беше полутъмна и прохладна. От леглото виждах голямото огледало в другия край на стаята, но не можех да видя какво отразява. Вратарят стоеше прав до леглото. Той имаше приятно лице и беше много внимателен.

— Можеш да си вървиш — казах му аз. — И вие също — обърнах се към сестрата. — Как се казвате?

— Мисис Уокър.

— Можете да си вървите, мисис Уокър. Ще се опитам да поспя.

Останах сам в стаята. Тя беше хладна и не миришеше на болница. Пружината беше стегната и удобна и аз лежах, без да шавна, едва-едва дишайки, доволен, че болката стихва. После ми се допи вода, намерих шнура на звънеца близо до леглото, позвъних, но никой не дойде. Заспах.

Когато се събудих, огледах наоколо. Слънцето проникваше през щорите. Видях големия гардероб, голите стени и двата стола. Краката ми в замърсените превръзки стърчаха изпънати извън леглото. Внимавах да не ги помръдна. Бях жаден. Пресегнах се към звънеца и натиснах копчето. Чух как вратата се отваря, погледнах и видях една сестра. Изглеждаше млада и хубава.

— Добро утро — казах аз.

— Добро утро — отвърна тя и се приближи до леглото. — Не можахме да намерим доктора. Отишъл на езерото Комо. Никой не очакваше, че ще докарат болен. А какво ви е?

— Ранен съм. В краката и стъпалата. Главата ми също пострада.

— Как се казвате?

— Хенри. Фредерик Хенри.

— Ще ви измия. Но не можем да пипаме превръзките, докато не дойде докторът.

— Мис Баркли тук ли е?

— Не, нямаме сестра с такова име.

— Коя беше тази жена, дето се разплака, когато ме докараха?

Сестрата се засмя.

— Мисис Уокър. Беше дежурна снощи и заспала. Не очаквала никого.

Докато разговаряхме, сестрата ме събличаше, и когато свали всичко освен превръзките, тя ме изми много сръчно и внимателно. Измиването ми дойде много добре. Главата ми беше бинтована, но тя ме изми до самата превръзка.

— Къде ви раниха?

— При Изонцо, на север от Плава.

— Къде е това?

— Северно от Гориция.

Очевидно не беше чувала за нито едно от тия места.

— Много ли ви боли?

— Не, сега не толкова.

Тя ми постави термометър в устата.

— Италианците ги слагат под мишницата — казах аз.

— Не говорете.

След малко тя извади термометъра, погледна го и го тръсна.

— Колко ми е температурата?

— Не бива да знаете.

— Кажете ми.

— Почти нормална.

— Никога не ме тресе. Но краката ми са пълни с железария.

— Какво искате да кажете?

— Пълни са с парчета от мини, стари винтове, пружини за легла и старо желязо.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Ако имаше чужди тела в краката ви, щяхте да имате възпаление и температура.

— Добре — казах аз, — ще видим после какво ще извадят.

Тя излезе и се върна със сестрата от нощната смяна. Двете заедно оправиха леглото ми, както си лежах в него. Възхитих се — това беше нещо ново за мен.

— Кой завежда болницата?

— Мис Ван Кампен.

— Колко са сестрите?

— Само ние двете.

— Няма ли да дойдат още?

— Ще дойдат.

— Кога?

— Не зная. Болните момчета не трябва много да питат.

— Не съм болен. Ранен съм.

Те бяха свършили с оправянето на леглото и сега лежах на гладък и чист чаршаф, а отгоре бях покрит с втори. Мис Уокър излезе и се върна с горнище на пижама. Сложиха ми я и аз се почувствувах много чист и спретнат.

— Вие сте ужасно добри с мен — казах аз.

Сестрата, която наричаха мис Гейдж, се засмя.

— Може ли вода? — помолих аз.

— Разбира се. А после ще закусите.

— Не искам да закусвам. Моля, вдигнете щорите, ако обичате.

Щом ги отвориха, в стаята, където допреди малко цареше полумрак, нахлу слънчева светлина. Зад прозореца се виждаше балкон, а по-далеч — комини и керемидени покриви. Над керемидите небето беше много синьо, с бели облаци.

— Не знаете ли кога ще пристигнат другите сестри?

— Защо? Не ви ли гледаме добре?

— Не, много сте добри.

— Искате ли да ви сложа подлогата?

— Да, бих могъл да опитам.

Те ми помогнаха да се надигна и ме прикрепяха, но напразно. После пак си легнах и започнах да разглеждам балкона през отворената врата.

— Кога идва докторът?

— Щом се върне. Търсихме го по телефона в Комо.

— Нямате ли други лекари?

— Той е лекарят на болницата.

Мис Гейдж донесе кана вода и чаша. Изпих три чаши, после сестрите излязоха, аз погледах малко през прозореца и пак заспах. По пладне хапнах, а следобед завеждащата болницата, мис Ван Кампен, дойде да ме види. Аз не й харесах и тя не ми хареса. Беше дребна, очебийно мнителна и убедена, че върши недостойна за нея работа. Зададе ми много въпроси с тон на човек, който смята, че е падение да служиш в италианската армия.

— Може ли да получавам вино с храната? — запитах аз.

— Само ако предпише лекарят.

— А докато не е пристигнал, не може ли?

— Изключено.

— Възнамерявате ли да го доведете в близко бъдеще?

— Телефонирахме му на езерото Комо.

Тя си отиде и мис Гейдж се върна.

— Защо сте били груб с мис Ван Кампен? — попита тя, след като сръчно ме пооправи.

— Не беше нарочно. Но тя е с навирен нос.

— Каза, че сте груб и искате да се налагате.

— Не искам. Но може ли в една болница да няма лекар?

— Ще дойде. Телефонирахме му на езерото Комо.

— Какво прави там? Къпе ли се?

— Не, има клиника.

— Защо не докарат друг лекар?

— Хайде, хайде, бъдете добро момче и той ще дойде.

Накарах да повикат вратаря и когато той дойде, заръчах му на италиански да отиде да ми купи бутилка „Чинцано“ от кръчмата, едно „Кианти“ и вечерните вестници. Той отиде и донесе бутилките, увити във вестник, разви ги и по моя молба отпуши вермута и виното и ги сложи под леглото. Оставиха ме сам и аз се зачетох във вестниците — новините от фронта и списъка на убитите офицери с техните отличия, — после се пресегнах под леглото за бутилката „Чинцано“ и я сложих изправена на корема си, като опрях хладното стъкло до кожата си, отпивах на малки глътки и слагах шишето отново на корема си, а кръглото му дъно се отпечатваше на кожата ми и гледах как нощта се спуска над покривите на града. Лястовици и козодои се виеха над покривите, гледах ги как кръжат и пиех „Чинцано“. Мис Гейдж ми донесе чаша разбити жълтъци със захар. Скрих бутилката от другата страна на леглото, когато тя влезе.

— Мис Ван Кампен сложи вътре и малко херес — каза тя. — Не бива да бъдете груб към нея. Тя не е вече млада и тази болница е тежка отговорност за нея. На мисис Уокър не може да разчита, защото е твърде стара.

— Тя е прекрасна жена — казах аз. — Предайте й моите благодарности.

— Сега ще ви донеса вечерята.

— Добре, но не съм гладен.

Тя донесе таблата и я сложи на нощното шкафче. Благодарих и хапнах малко. После навън се стъмни и аз виждах как лъчите на прожекторите шарят по небето. Погледах ги, после заспах. Спах дълбоко, само веднъж се събудих, изпотен и изплашен, после пак заспах, казвайки си, че не трябва да се връщам в лошия сън. Събудих се преди съмване, чух да пеят петли и останах буден до зазоряване. Бях уморен и когато се развидели, заспах отново.

Глава четиринадесета

Когато се събудих, стаята беше обляна от слънце. Помислих, че съм пак на фронта, и се протегнах в леглото. Почувствувах остра болка в краката, погледнах ги, видях мръсните превръзки и си спомних къде съм. Посегнах към висящото на шнура копче и го натиснах. Чух, че звънва в коридора и някой с гумени подметки се приближава. Беше мис Гейдж, която на дневна светлина изглеждаше малко по-възрастна и не тъй хубава.

— Добро утро — каза тя. — Добре ли спахте?

— Да, благодаря. Ще може ли да ме обръснат?

— Идвах да ви нагледам и ви намерих заспал с това в леглото.

Тя отвори гардероба и ми показа бутилката вермут. Беше почти празна.

— Прибрах тук и другата бутилка, която беше под леглото. Защо не ми поискахте чаша?

— Боях се да не ми откажете.

— Напротив, щях да пийна с вас.

— Вие сте чудесно момиче.

— Не е хубаво да пиете сам — каза тя. — Недейте повече.

— Добре.

— Вашата приятелка, мис Баркли, пристигна — каза тя.

— Наистина ли?

— Да. Но не ми хареса.

— Ще ви хареса. Много е мила.

Тя поклати глава.

— Не се съмнявам. Можете ли да се обърнете малко на тази страна? Така. Ще ви измия, преди да закусите. — Тя ме изтри с кърпа, сапун и топла вода. — Вдигнете си ръката — каза тя. — Така е добре.

— Ще може ли да доведат бръснаря, преди да закуся?

— Ще пратя вратаря да го повика.

Излезе и след малко пак се върна.

— Отиде да го доведе — каза тя и натопи кърпата в легена с вода.

Бръснарят пристигна заедно с вратаря. Трябва да беше на около петдесет години, със засукани мустаци. Мис Гейдж бе привършила работата си и излезе, а бръснарят ми насапуниса лицето и започна да ме бръсне. Той се държеше много тържествено и не отваряше уста.

— Защо мълчите? — запитах го аз. — Казвайте какви са новините.

— Какви новини?

— Каквито и да са. Какво става из града?

— Сега е война — каза той. — Врагът има уши навсякъде.

Погледнах нагоре към него.

— Стойте мирно — заповяда той и продължи да ме бръсне. — Няма да кажа нищо.

— Какво ви става?

— Аз съм италианец. Не общувам с врага.

Не настоях повече. Ако е луд, колкото по-малко стоя под бръснача му, толкова по-добре. По едно време се опитах да му разгледам лицето.

— Внимавайте! — предупреди ме той. — Бръсначът е остър.

Когато свърши, платих му и му дадох половин лира отгоре. Той ми върна парите.

— Не. Може да не съм на фронта, но съм италианец.

— Я да се махаш!

— С ваше разрешение — отвърна той, зави бръснача си във вестник и излезе, оставяйки петте медни монети на нощната масичка. Позвъних. Влезе мис Гейдж.

— Моля ви, повикайте вратаря.

— Да, сега.

Вратарят влезе. Едва се сдържаше да не прихне.

— Луд ли е този бръснар?

— Не, господине. Сгрешил. Не ме разбрал добре и помислил, че сте австрийски офицер.

— О! — смаях се аз.

Вратарят се затресе от смях:

— Хо-хо-хо! Ама че смях! Само да шавнеше, казва, щях да го… — И той прекара показалеца по шията си. — Хо-хо-хо! — Не можеше да удържи смеха си. — А пък като му казах, че не сте австриец… Хо-хо-хо!

— Хо-хо-хо — казах аз горчиво. — Колко смешно щеше да е, ако ме беше заклал, нали? Хо-хо-хо!

— Не, господине, не затова. Но да се страхува толкова от един австриец! Хо-хо-хо!

— Хо-хо-хо! — казах аз. — Махай се оттук!

Той излезе, но продължи да се смее по коридора. Чух приближаващи се стъпки. Обърнах очи към вратата. Беше Катрин Баркли. Тя влезе в стаята и се надвеси над леглото ми.

— Здравей, мили — каза тя.

Беше свежа, млада и много красива. Стори ми се, че никога не съм виждал толкова красиво същество.

— Здравей! — казах аз.

Щом я видях, разбрах, че съм влюбен в нея. Всичко в мен се преобърна. Тя хвърли поглед към вратата, за да се увери, че няма никой, седна на ръба на леглото, наведе се и ме целуна. Притеглих я надолу към себе си и я целунах. Усетих как бие сърцето й.

— Сладка моя! — казах аз. — Чудесна си, че дойде.

— Не беше много трудно. Може би ще е по-трудно да остана.

— Трябва да останеш — казах аз. — Ти си чудесна!

Бях луд по нея. Не можех да повярвам, че наистина е при мен и я притисках здраво до себе си.

— Не бива — каза тя, — не си добре още.

— Добре съм. Хайде, моля те.

— Не, още нямаш сили.

— Имам. Моля ти се.

— Обичаш ли ме?

— Да, обичам те. Обичам те до полуда. Моля те, хайде…

— Усещаш ли как бият сърцата ни?

— Не ме интересуват сърцата. Искам те. Луд съм за теб.

— Наистина ли ме обичаш?

— Не повтаряй все едно и също. Хайде ела, моля те. Моля те, Катрин…

— Добре, но само за минутка.

— Да — казах аз. — Затвори вратата.

— Не можеш да… Не бива.

— Ела. Не говори повече. Ела при мен.

 

 

Катрин седеше на стола до леглото. Вратата към коридора беше отворена. Безумието беше отминало и аз се чувствувах тъй добре, както никога преди.

— Сега вярваш ли, че те обичам? — попита тя.

— Ти си прелестна — казах аз. — Трябва да останеш. Никъде няма да те пращат. Обичам те безумно.

— Трябва да бъдем страшно предпазливи. Това беше просто лудост. Не можем да го правим повече.

— Можем, през нощта.

— Ще трябва да сме страшно предпазливи. Пред другите трябва да внимаваш.

— Ще внимавам.

— Трябва. Толкова си мил. Нали ме обичаш?

— Не ме питай повече. Знаеш как ми действува.

— Щом е тъй, ще внимавам. Не искам повече да те измъчвам. Сега трябва да си вървя, скъпи, наистина трябва.

— Бързо се връщай.

— Ще се върна, щом мога.

— Довиждане!

— Довиждане, мили!

Тя излезе. Бог ми е свидетел, че не исках да се влюбвам в нея. Не исках да се влюбвам в никого. Но бог също е свидетел, че бях влюбен и лежах на леглото в болницата в Милано и всякакви неща ми минаваха през ум, но се чувствувах прекрасно. Накрая влезе мис Гейдж.

— Лекарят идва — каза тя. — Телефонира от езерото Комо.

— Кога ще бъде тук?

— Днес следобед.

Глава петнадесета

До следобеда не се случи нищо. Лекарят беше дребничък, мълчалив човечец, когото войната очевидно беше объркала. С деликатно и изтънчено отвращение той извади от бедрата ми няколко парченца желязо. Употреби местна упойка, наречена „сняг“ или нещо такова, която замразяваше тъканите и премахваше болката, докато сондата, скалпелът или пинцетите не проникнеха под замразеното място. Реакциите на пациента съвсем точно показваха докъде действува упойката. Скоро докторът изчерпа скромния си запас от търпение и реши, че ще е по-добре да се направят рентгенови снимки. Резултатите от сондажа били незадоволителни, обясни той.

Пратиха ме в „Оспедале Маджоре“, рентгенологът се оказа веселяк и майстор в работата си. Нагласиха ме така, че като се облегна на лакти, да виждам в екрана по-големите чужди тела в мен. Щели да ни изпратят плаките. Лекарят ме помоли да впиша в бележника му името си, частта и няколко думи за спомен. Той заяви, че чуждите тела са като нашествениците — безобразни и отвратителни. Австрийците били кучи синове. Колко от тях съм убил? Не бях убил нито един, но исках да му се харесам и казах, че съм убил много. Мис Гейдж беше с мен, лекарят я прегърна през кръста и каза, че е по-красива и от Клеопатра. Разбира ли го какво й казва? Клеопатра, едновремешната царица на Египет. Да, ей богу, така било. Върнахме се в малката болница с линейката и не след много време, но с много перипетии по стълбища и асансьори, се намерих в леглото си. Плаките пристигнаха същия следобед. Лекарят бе казал, че, ей богу, ще ги изпрати следобеда, и удържа на думата си. Катрин Баркли ми ги показа. Бяха поставени в червени пликове, тя ги изваждаше от пликовете, вдигаше ги срещу светлината и двамата ги разглеждахме.

— Това ти е десният крак — каза тя и върна плаката в плика. — Това е левият.

— Прибери ги и ела на леглото при мен — казах аз.

— Невъзможно. Дойдох само за миг, да ти ги покажа.

Тя излезе и аз останах да лежа сам. Следобедът беше горещ, омръзнало ми беше да лежа. Пратих вратаря да ми купи вестници, всички вестници, които намери.

Още не се беше върнал, когато в стаята влязоха трима лекари. Забелязал съм, че лекарите, които не се оправят много добре с работата си, са склонни да се търсят един друг за помощ и консултации. Лекар, който не може да те оперира както трябва от апандисит, ще ти препоръча друг лекар, който не умее да ти извади добре сливиците. Такива бяха и тези тримата.

— Ето го младия човек — каза болничният лекар с деликатните ръце.

— Как сте? — попита другият висок, изпит и брадат лекар.

Третият, който държеше червените пликове с плаките, не каза нищо.

— Да снемем превръзките? — допита се брадатият лекар.

— Разбира се. Моля, сестро, свалете превръзките — нареди на мис Гейдж нашият лекар.

Мис Гейдж разбинтова краката ми. Аз ги погледнах. В полевата болница те имаха вид на преседяла кайма. Сега бяха хванали кора, коляното беше отекло и посиняло, прасецът беше изтънял, но гной нямаше.

— Много чисто — каза нашият лекар. — Много чисто и много хубаво.

— Хм — каза брадатият лекар.

Третият лекар гледаше през рамото на нашия лекар.

— Раздвижете коляното, моля — каза брадатият лекар.

— Не мога.

— Да проверим подвижността на ставата? — предложи брадатият лекар.

На ръкава му освен трите звезди имаше и една нашивка. Това показваше, че е с чин капитан.

— Разбира се — каза нашият лекар.

Двамата неуверено хванаха десния ми крак и го прегънаха.

— Боли — казах аз.

— Зная, зная. Още малко, докторе.

— Стига. Не може повече — казах аз.

— Няма пълна подвижност — каза капитанът и се изправи. — Може ли да видя още веднъж снимките, докторе? — Третият лекар му подаде една от плаките. — Не, левият крак, моля.

— Това е левият крак, докторе.

— Имате право. Гледах от обратната страна. — Той върна плаката. Разгледа и другата. — Виждате ли това, докторе? — показа той едно от чуждите тела, което се открояваше като светло клъбце срещу светлината.

Известно време те разглеждаха снимката.

— Мога да кажа само едно — отбеляза брадатият капитан, — всичко е въпросна време. Три месеца, може би шест.

— Трябва, разбира се, първо да се остави синовиалната течност да се възстанови.

— Разбира се. Това е въпрос на време. Съвестта не ми позволява да отворя такова коляно, преди да се е енцистирало тялото.

— Съгласен съм с вас, докторе.

— Шест месеца за какво? — попитах аз.

— Шест месеца, за да се капсулира чуждото тяло и да се оперира коляното, без да има опасност.

— Не може да бъде — казах аз.

— Искате ли да спасите коляното си, млади човече?

— Не — казах аз.

— Какво?

— Искам да ми го отрежат — обясних аз — и да ми сложат кука.

— Какво, какво? Кука ли?

— Шегува се — каза нашият лекар. Той ме потупа много деликатно по рамото. — Разбира се, че иска да си спаси коляното. Много храбър момък. Предложен е за сребърен медал за храброст.

— Моите поздравления — каза капитанът и ми стисна ръката. — Мога само да ви кажа, че ако искате да се избегне всякакъв риск, ще трябва да почакате поне шест месеца, преди да се отвори такова коляно. А вие, естествено, сте в правото си да имате друго мнение.

— Благодаря много — казах аз. — Ценя вашето мнение.

Капитанът си погледна часовника.

— Трябва да вървим — каза той. — Желая ви всичко най-хубаво.

— На вас също всичко най-хубаво и благодаря — казах аз. Стиснах ръката на третия лекар.

— Capitano Varini.

— Tenente Enry.

И тримата си излязоха.

— Мис Гейдж! — извиках аз. Тя влезе. — Моля ви, кажете на главния лекар да се върне за малко.

Той се върна и застана с фуражка в ръце до леглото.

— Искали сте да говорите с мен?

— Да. Не мога да чакам шест месеца, докато ме оперират. За бога, докторе, били ли сте някога шест месеца на легло?

— Няма да лежите през цялото време. Отначало ще ви правят слънцелечение на раните. А после ще можете да се движите с патерици.

— Шест месеца и тогава операция?

— Така ще се избегне рискът. Чуждите тела ще могат да се капсулират и синовиалната течност да се възобнови. Тогава вече коляното може да се отвори без риск.

— Вие самият смятате ли наистина, че ще трябва да чакам толкова дълго?

— Така ще се избегне всякаква опасност.

— Кой е този лекар с капитанските нашивки?

— Отличен милански хирург.

— Капитан е, нали?

— Да, но е отличен хирург.

— Не искам някакъв си капитан да си играе с коляното ми. Ако беше добър, щяха да го направят майор. Знам какви лекари са капитаните, докторе.

— Той е отличен хирург и аз поставям неговото мнение над това на който и да е от хирурзите, които познавам.

— Не може ли да ме види друг хирург?

— Разбира се, ако пожелаете. Но аз лично бих послушал доктор Варела.

— Бихте ли повикали и друг някой хирург да ме види?

— Ще повикам Валентини.

— Кой е той?

— Хирург от „Оспедале Маджоре“.

— Добре. Ще ви бъда много признателен. Нали разбирате, докторе, не мога да остана на легло шест месеца.

— Няма да бъдете на легло. Първо ще ви правят слънцелечение. После ще преминете към леки упражнения. И когато се енцистира, ще ви оперират.

— Но не мога да чакам шест месеца.

Докторът прихвана с деликатните си пръсти фуражката, която държеше, и се усмихна.

— Толкова ли бързате да се върнете на фронта?

— А защо не?

— Колко възвишено! Вие сте доблестен младеж. — Той се наведе и ме целуна леко по челото.

— Ще повикам Валентини. Не се тревожете и не се вълнувайте. Бъдете добро момче.

— Ще пиете ли една чаша? — предложих аз.

— Не, благодаря. Не пия.

— Само една.

Позвъних на вратаря да донесе чаши.

— Не, благодаря. Чакат ме.

— Довиждане — казах аз.

— Довиждане.

Два часа по-късно доктор Валентини влезе в стаята. Беше много забързан, с щръкнали връхчета на мустаците. Имаше чин майор, загоряло лице и беше непрекъснато засмян.

— Как се подредихте така? — попита ме той. — Дайте да видя плаките. Да, да. Ясно. Изглежда, здрав сте като бик. Кое е това хубаво момиче? Вашето момиче? Така си и мислех. Мръсна война, нали? Чувствувате ли нещо? Юнак сте. Ще ви направя като нов. Боли ли? Как няма да боли! Тези доктори, как обичат да ви мъчат, нали? Какво лечение са ви прилагали досега? Говори ли италиански това момиче? Трябва да се научи. Такова хубаво момиче. Бих могъл да й давам уроци. Иска ми се да съм тук на лечение. Или не, ще акуширам безплатно. Тя разбира ли какво казвам? Тя ще ви роди едно хубаво момченце. Хубаво и русичко, като нея. Чудесно. Добре. Какво хубаво момиче. Иска ли да дойде на вечеря с мен? Не, няма да ви я отнема. Благодаря. Много благодаря, мис. Това е всичко — потупа ме той по рамото. — Оставете го небинтовано.

— Ще пиете ли една чаша, доктор Валентини?

— Една чаша? Разбира се. Десет, ако щете. Но къде са?

— В гардероба. Мис Баркли ще извади бутилката.

— За ваше здраве. За ваше здраве, мис. Какво красиво момиче. Ще ви донеса по-хубав коняк от този. — Той си изтри мустаците.

— Кога мислите, че ще може да се оперира?

— Утре сутринта. Не по-рано. Трябва стомахът ви да бъде празен. Ще трябва да се попрочистите. Ще се отбия при старата госпожа долу и ще й дам наставления. Довиждане. До утре. Ще ви донеса по-добър коняк от този. Тук при вас е много приятно. Довиждане. До утре. Наспете се добре. Ще дойда рано.

На прага той махна с ръка — мургав, усмихнат, с щръкнали мустаци. Беше майор и на ръкава си имаше звезда, обточена със ширит.

Глава шестнадесета

Тази нощ един прилеп влезе в стаята през балконската врата, от която гледахме нощта над градските покриви. Светлините на нощния град почти не разсейваха мрака в стаята и прилепът продължи лова си при нас, сякаш се намираше на открито. Ние лежахме и го гледахме, но бяхме тъй неподвижни, че той изобщо не ни забеляза. След като прилепът отлетя, видяхме един прожекторен лъч, който прекоси небето и изчезна, после пак стана тъмно. Излезе нощен ветрец, чувахме как зенитчиците на съседния покрив си говорят. Беше захладняло и те намятаха шинелите. Боях се да не дойде някой горе, но Катрин каза, че всички спят. По някое време сме заспали и когато се събудих, не я намерих до себе си, но чух стъпките й по коридора, вратата се отвори, тя се приближи до леглото и каза, че всичко е наред — проверила долу, всички спели. Ослушала се пред вратата на мис Ван Кампен и я чула как диша в съня си. Тя донесе бисквити, изядохме ги и пихме малко вермут. Бяхме много гладни, но тя ми каза, че на сутринта ще трябва да се освободя от всичко, което съм ял. На разсъмване заспах отново и когато се събудих, видях, че си беше отишла. После тя пак дойде, свежа и красива, и седна на леглото, слънцето изгря, докато бях с термометъра в уста, усетихме лъха на росата по покривите и после кафето на зенитчиците на съседния покрив.

— Как ми се иска да можехме да се поразходим — каза Катрин. — Да имахме стол-количка, щях да те повозя.

— Как ще отида до стола?

— Щяхме да намерим начин.

— Тогава можехме да излезем в градината и да закусим навън — казах аз и погледнах през отворената врата.

— А ни предстои друго — да те подготвим за посещението при твоя приятел, доктор Валентини.

— Много ми хареса.

— На мен не чак толкова, колкото на теб. Но изглежда много добър лекар.

— Полегни пак при мен, Катрин. Моля те!

— Не бива. Чудна нощ беше, нали?

— А не можеш ли и довечера да си дежурна?

— Сигурно ще мога. Но ти няма да ме искаш.

— Ще те искам.

— Не. Никога не си бил опериран. Не знаеш как ще се чувствуваш после.

— Знам: добре.

— Не, ще се чувствуваш зле и никак няма да ти е до мен.

— Тогава ела сега.

— Не — каза тя. — Трябва да впиша температурата ти, мили, и да те подготвя.

— Не ме обичаш, щом не искаш да дойдеш.

— Глупчо. — Тя ме целуна. — Листът ти е в ред. Температурата ти винаги е нормална. Имаш чудесна температура.

— А на теб всичко ти е чудесно.

— Хайде, хайде. Но температурата ти наистина е чудесна. Ужасно се гордея с твоята температура.

— Навярно всичките ни деца ще имат хубави температури.

— Децата ни сигурно ще имат отвратителни температури.

— Какво трябва да направиш, за да ме подготвиш за Валентини?

— Дребни работи. Но не много приятни.

— Яд ме е, че тъкмо ти трябва да ги направиш.

— А мен не! Не искам никой друг да те пипа. Глупава съм. Ще побеснея, ако някой друг те докосне.

— Дори и Фъргюсън?

— Особено Фъргюсън и Гейдж, но и другата, как й беше името?

— Уокър.

— Да, тя. Станахме много сестри тук. Дано дойдат още болни, иначе ще ни преместят. Сега сме четири.

— Може да дойдат. Четири сестри не са много. Болницата е голяма.

— Дано дойдат. Какво ще правя, ако ме пратят другаде? Сигурно ще ме преместят, ако няма други болни.

— И аз ще дойда.

— Не говори глупости. Засега никъде не можеш да ходиш. Но гледай да оздравееш по-скоро, мили, и тогава ще отидем някъде.

— А после?

— После войната навярно ще свърши. Не може да продължава вечно.

— Ще оздравея — казах аз. — Валентини ще ме оправи.

— Сигурно. С тези негови мустаци! И като ти сложат етера, мили, мисли за нещо друго, не за нас. Защото под наркоза някои стават много бъбриви.

— За какво да мисля?

— За каквото и да е. За всичко, само не за нас. Мисли за родителите си. Или за някое друго момиче, което и да е.

— Не съм съгласен.

— Тогава чети молитви. Това сигурно ще направи отлично впечатление.

— Може би няма да се разприказвам.

— Наистина. Не всички приказват.

— Няма да кажа нито дума.

— Не се хвали, мили. Моля те, не се хвали. Ти си толкова мил, няма защо да се хвалиш.

— Думичка няма да кажа.

— Пак ставаш самохвалко, мили. Знаеш, че е излишно да се хвалиш. Щом ти кажат да дишаш дълбоко, просто започваш молитвата или някакво стихотворение, или нещо друго. Ще бъдеш възхитителен и аз ще се гордея с теб. Аз, така или иначе, се гордея с теб. Имаш прекрасна температура и спиш като момченце, прегръщаш възглавницата и си мислиш, че съм аз. Или може би някое друго момиче? Някоя хубава италианка.

— Не, ти.

— Разбира се, аз. Толкова те обичам! Валентини ще ти оправи крака, но добре, че няма да гледам.

— Ще вземеш нощното дежурство довечера, нали?

— Да, но на теб ще ти е все едно.

— Ще видим.

— Готово, скъпи. Сега вече си чист отвътре и отвън. Кажи ми, колко жени си обичал?

— Нито една.

— Дори и мен?

— Теб — да.

— И колко други?

— Нито една.

— С колко други си… как му казват… си спал?

— С нито една.

— Лъжеш.

— Да.

— Нищо. Лъжи ме. Точно това искам. Хубави ли бяха?

— Никога и с никоя не съм спал.

— Правилно. Много ли бяха хубави?

— Нямам представа.

— Ти си само мой. Така е и никога на никоя друга не си принадлежал. Но и да не е така, все ми е едно. Не ме е страх от тях. Само че не ми разказвай за тях. А когато един мъж спи с една жена, тя кога му казва каква е цената?

— Не знам.

— Разбира се, че не знаеш. Тя казва ли му, че го обича? Само това ми кажи. Искам да зная!

— Да. Ако той така иска.

— А той казва ли й, че я обича? Моля те, отговори ми. Важно е.

— Ако иска, казва й.

— Но ти нали никога не си казвал?

— Не.

— Наистина ли не си? Кажи честно.

— Не — излъгах аз.

— Не би го и казал. Знаех си аз. О, колко те обичам мили.

Слънцето се бе издигнало над покривите и огряваше стрелите на катедралата. Бях чист отвън и отвътре и чаках да дойде лекарят.

— Значи така — подхвана пак Катрин, — тя казва само каквото той иска.

— Не винаги.

— А аз винаги. Ще ти казвам винаги каквото ти искаш, ще правя каквото ти поискаш и тогава никога няма да пожелаеш друго момиче, нали? — Тя ме гледаше радостно. — Ще правя каквото искаш, ще казвам каквото искаш и ще бъда ненадмината, нали?

— Да.

— Сега, след като си вече готов, кажи ми, какво искаш да направя?

— Ела да легнеш при мен.

— Добре, идвам.

— О, скъпа, скъпа, скъпа.

— Виждаш ли? — каза тя. — Правя каквото поискаш.

— Толкова си добра.

— Боя се, че още не съм добра в онова.

— Обична моя.

— Искам каквото ти искаш. Аз повече не съм аз. Само каквото ти искаш.

— Сладка моя!

— Добра съм, нали? Нали не искаш други момичета?

— Не.

— Виждаш ли? Добра съм. Правя каквото ти искаш.

Глава седемнадесета

Пробуждането ми след операцията не беше завръщане от другаде. Не изчезваш другаде. Само те задушават. Не е като умирането. Просто те задушават с химически газ, да не те боли, а после — сякаш си бил пиян, с тази разлика, че като повръщаш, излиза само стомашен сок и не ти олеква. При краката си в леглото видях торбички с пясък. Те притискаха скобите, които се подаваха от гипса. После видях мис Гейдж, която ме запита:

— Сега как е?

— По-добре — отвърнах аз.

— Той направи чудо с коляното ви.

— Колко време трая?

— Два часа и половина.

— Казах ли някоя глупост?

— Ни думичка. Не говорете. Лежете спокойно.

Повдигаше ми се и Катрин излезе права — беше ми все едно кой ще дежури тази нощ.

 

 

Сега в болницата лежаха още трима пациенти — едно слабичко момче от Джорджия, което беше в Червения кръст и имаше малария, едно симпатично и също слабичко момче от Ню Йорк с жълтеница и малария и едно приятно момче, което се опитало да развинти запалката на един комбиниран шрапнелно-фугасен снаряд, за да си я вземе за спомен. Австрийците използуваха такива снаряди с двойно действие в планините: шрапнелното тяло се взривява във въздуха, а фугасната глава избухва, след като се забие.

Другите сестри обичаха Катрин Баркли заради нейната готовност да поема непрекъснато нощни дежурства. Болните от малария не й създаваха много грижи, а момчето, което развинтило запалката, беше наш приятел и никога не звънеше нощем освен при нужда. А в свободното й време бяхме винаги заедно. Аз я обичах много и тя ме обичаше. Денем спях, а когато бяхме будни, пишехме си бележки, които си пращахме чрез Фъргюсън. Фъргюсън беше добро момиче. Така и не научих нещо повече за нея, освен че имаше един брат в Петдесет и втора дивизия, друг в Месопотамия, и че беше много привързана към Катрин Баркли.

— Ще дойдете ли на сватбата ни, Фърги? — попитах аз един ден.

— Вие никога няма да се ожените.

— Ще се оженим.

— Не, няма да се ожените.

— Защо?

— Ще се скарате, преди да сте се оженили.

— Ние никога не се караме.

— Имате още време.

— Не се караме.

— Тогава ще умрете. Скарват се или умират. Така става с хората. Не се оженват.

Протегнах ръка към нейната.

— Не ме утешавайте — каза тя. — Няма да се разплача. Може би вие двамата ще бъдете щастливи. Но внимавайте да не я вкарате в беда. Ако й се случи нещо лошо, ще ви убия.

— Няма да й се случи нищо лошо.

— И все пак внимавайте. Дано е на добре. Хубаво ви е.

— Хубаво ни е.

— Тогава не се карайте и не й докарвайте неприятности.

— Няма.

— Внимавайте добре. Не искам да я видя с едно от тия военни бебета на ръце.

— Вие сте добро момиче, Фърги.

— Не, не съм. И не се опитвайте да ме ласкаете. Как е кракът ви?

— Много добре.

— А главата?

Тя попипа темето ми с пръсти. Усещането беше същото като да ти е изтръпнал кракът.

— Не ми създава неприятности.

— От такъв удар можеш да станеш невменяем. Не ви ли боли понякога?

— Не.

— Имате късмет, момче. Готова ли е бележката? Слизам.

— Ето я — казах аз.

— Добре ще е да я накарате да поспре за малко с нощните дежурства. Много е уморена.

— Добре, ще я накарам.

— Аз съм готова да дежуря, но тя не иска. Другите са много доволни, че ги замества. Дайте й поне мъничко почивка.

— Добре.

— Мис Ван Кампен говори, че спите до обед.

— От нея може да се очаква.

— Добре ще е да я накарате да не дежури няколко нощи.

— И аз това искам.

— Не искате. Но ако я склоните, ще ви уважавам повече.

— Ще я склоня.

— Не ми се вярва.

Тя взе бележката ми и излезе. Аз позвъних и малко след това влезе мис Гейдж.

— Какво има?

— Просто исках да поговоря с вас. Не мислите ли, че мис Баркли трябва да се освободи за известно време от нощното дежурство? Личи й, че е изморена. Защо да е все тя нощна?

Мис Гейдж ме изгледа.

— Аз съм на ваша страна — каза тя. — Няма защо да ми говорите така.

— Какво искате да кажете?

— Не се правете на глупав. Това ли е всичко, което искахте?

— Ще пиете ли един вермут?

— Добре. Но после веднага си отивам.

Тя извади бутилката от гардероба и донесе една чаша.

— Вие вземете чашата — казах аз. — Аз ще пия от бутилката.

— За ваше здраве — каза мис Гейдж.

— Какви ги е наговорила Ван Кампен за това, че се излежавам сутрин?

— Чеше си езика. Нарича ви „нашия привилегирован пациент“.

— Дяволите да я вземат!

— Тя не е лоша — каза мис Гейдж. — Просто е стара и си има своите чудатости. От самото начало не й харесахте.

— Вярно.

— А аз ви харесах. Аз съм на ваша страна. Не забравяйте това.

— Вие сте наистина чудесна.

— Хайде, хайде, зная коя за вас е чудесна. Но ще бъдем приятели. Как е кракът ви?

— Добре.

— Ще донеса студена минерална вода да го полея. Сигурно ви сърби под гипса. Навън е топло.

— Страшно сте мила.

— Много ли ви сърби?

— Търпи се.

— Ще понаглася пясъчните торбички. — Тя се наведе. — Можете да разчитате на мен.

— Знам.

— Не, не знаете. Но някой ден ще узнаете.

Катрин Баркли си почина три нощи, после пак започна дежурствата. Сякаш всеки от нас се завръщаше от дълго пътешествие, за да се срещнем отново.

Глава осемнадесета

Колко хубаво беше през онова лято! Щом ми позволиха да излизам, направихме си разходка с файтон из парка. Спомням си файтона — конят върви ходом, отпред горе е гърбът на файтонджията с висок лъскав цилиндър, а до мен седи Катрин Баркли. Докоснехме ли се, дори само ръката ми едва да се допреше до нейната, пламвахме целите. После, когато вече можех да се движа с патерици, отивахме да вечеряме в ресторантчето на Бифи или в „Гран Италия“ и сядахме отвън в Галерията. Сервитьорите сновяха навън-навътре, край нас минаваха хора, на покривките имаше свещници с абажури и след като решихме, че най-много ни харесва в „Гран Италия“, главният келнер Жорж всяка вечер ни запазваше маса. Той си разбираше от работата и ние оставяхме на него да се грижи за менюто, а в това време наблюдавахме кой минава в здрача на Галерията или просто се гледахме един друг. Пиехме сухо бяло „Капри“, изстудено в кофичка с лед, макар да опитвахме и много други вина: „Фреза“, „Барбера“, а също и десертни бели вина. Нали беше война, в ресторанта нямаха специален човек да ни препоръчва и поднася напитките и Жорж се усмихваше смутено, когато го разпитвахме за вина като „Фреза“.

— Представяте ли си страна, където правят вино с вкус на ягоди? — каза той.

— Защо не? — попита Катрин. — Звучи чудесно.

— Щом желаете, госпожице, опитайте го — каза Жорж, — но ми позволете да донеса една малка бутилка „Марго“ за господин лейтенанта.

— И аз искам да го опитам, Жорж — казах аз.

— Не ви го препоръчвам, сър. То дори няма вкусна ягоди.

— А ако има? — намеси се Катрин. — Би било чудесно, ако има.

— Ще ви донеса от него — каза Жорж — и когато госпожицата се увери, че съм прав, пак ще го отнеса.

Виното наистина не беше нещо особено. Както бе казал Жорж, дори нямаше вкус на ягоди. Затова пак минахме на „Капри“. Една вечер, когато не ми стигнаха парите, Жорж ми зае сто лири.

— Няма нищо, господин лейтенант — каза той. — Знам какво е. Случва се човек да остане без пари. Ако вие или госпожицата имате нужда, винаги можете да разчитате на мен.

След вечеря се разхождахме из Галерията, минавахме покрай другите ресторанти и магазините със спуснати железни ролетки, спирахме се пред закусвалничката, където продаваха сандвичи — сандвичи със шунка и маруля и сандвичи с аншоа върху лъскави кафяви кифлички, не по-дълги от показалеца. Вземахме ги за когато прегладнеем нощем. После се качвахме на файтон пред входа на Галерията срещу катедралата и се връщахме в болницата. На портала на болницата нашият портиер идваше да ми помогне с патериците. Плащах на файтонджията и се качвахме в асансьора. Катрин слизаше на първия етаж, където бяха настанени сестрите, аз — на по-горния, и опирайки се на патериците, се добирах до стаята си. Понякога се събличах и си лягах, друг път седях на балкона, аз на един стол, кракът ми на друг, гледах лястовиците над покривите и чаках Катрин. Когато дойдеше, беше тъй, сякаш се завръща от дълъг път, тръгвах след нея по коридора с патериците, носех легените и чаках пред вратите или ако болните бяха приятели, влизах с нея и щом тя свършеше каквото имаше да се свърши, сядахме на балкона пред моята стая. После си лягах и когато всички заспяха и беше сигурно, че никой няма да я повика, тя идваше при мен. Обичах да й разпускам косите — тя седеше на леглото, без да мърда, само понякога внезапно се навеждаше, за да ме целуне, а аз продължавах, вадех фибите и ги слагах върху чаршафа, косите и се разхлабваха, аз я гледах как седи неподвижна, после свалях последните две фиби, тя отпущаше глава и косата й ни скриваше като завеса или водопад.

Тя имаше чудно хубави коси и аз често лежах и я гледах как ги прибира на светлината, която идваше от отворената врата, и дори нощем те проблясваха, както проблясва понякога водата, преди да се развидели. Тя имаше чудесно лице и тяло и чудесна гладка кожа. Лежахме един до друг, докосвах с върха на пръстите си страните й, челото, очите, брадичката, шията и казвах: „Гладко като клавиши на пиано“, а тя прокарваше пръст по брадата ми и казваше: „Гладко като шкурка и вредно за клавишите.“

— Толкова ли боде?

— Не, мили, исках само да те подразня.

Нощите бяха дивни, стигаше ни да се докоснем един до друг, и бяхме щастливи. Извън шеметните мигове имахме и безброй дребни начини да се обичаме и когато не бяхме заедно. Опитвахме се да си предаваме мислите от разстояние и понякога като че ли ни се удаваше, навярно защото и без това мислехме за едно и също.

Казвахме си, че сме женени от деня, в който тя пристигна в болницата, и брояхме месеците, изтекли от сватбата ни. Исках да се оженим наистина, но Катрин казваше, че тогава ще я изпратят обратно, че дори само да почнем да уреждаме формалностите, ще следят всяка нейна крачка и ще ни разделят. Трябваше да се оженим по италианския закон, а това означаваше куп формалности. Исках да се оженим, защото ми минаваше през ум, че може да имаме дете, но ние се смятахме за женени и не се тревожехме особено, а и на мен може би ми харесваше да не съм женен. Помня как една нощ заговорихме за това и Катрин каза:

— Но, мили, те ще ме пратят вкъщи.

— Може и да не те пратят.

— Ще ме пратят. Ще ме върнат в Шотландия и ще бъдем разделени до края на войната.

— Ще взема отпуск и ще дойда да те видя.

— Няма да ти стигне времето дори само да дойдеш и да се върнеш. Освен това аз не искам да се деля от теб. За какво ни е да се женим сега? Ние и така сме женени. Няма да станем по-женени.

— Исках го заради теб.

— Няма никакво „мен“. Аз съм ти. Не измисляй отделно „мен“.

— Бях убеден, че всички момичета искат да се омъжат.

— Да, искат. Но аз, мили, съм омъжена. Омъжена съм за теб. Не съм ли ти добра жена?

— Чудесна си.

— Разбираш ли, мили, един път вече чаках да се омъжа.

— Не искам да слушам за това.

— Знаеш, че обичам само теб. Няма никакво значение, че някой друг ме е обичал преди.

— Има значение.

— Не бива да ревнуваш от един умрял сега, когато имаш всичко.

— Така е, но не искам да слушам за това.

— Бедното мило момче! А аз знам, че си бил с всякакви момичета, но ми е все едно.

— Не може ли да се оженим някак тайно? Представи си, че с мен се случи нещо или имаш дете.

— Човек може да се ожени само в църквата или в кметството. А тайно — вече сме женени. Нали разбираш, мили, щеше да означава нещо много за мен, ако бях религиозна, но не съм.

— А защо ми даде свети Антоний?

— Ей тъй, за талисман. Някой ми го беше дал.

— И нашето положение не те плаши, така ли?

— Плаши ме само това, че може да ни разделят. Ти си ми религията. Ти си ми всичко.

— Добре. Но знай, че само да кажеш, ще се оженя за теб още на минутата.

— Не говори тъй, сякаш се чувствуваш длъжен да ме направиш почтена жена, мили. Аз съм почтена. Човек не може да се срамува от онова, което го прави щастлив и горд. Ти не си ли щастлив?

— Но нали няма да ме оставиш заради някой друг?

— Не, мили, никога няма да те напусна заради някой друг. Предполагам, че ще ни сполетят какви ли не беди. Но няма защо да се безпокоиш за това.

— Не се безпокоя. Но аз толкова те обичам, а ти си обичала друг преди мен.

— И какво е станало с него?

— Умрял.

— Да, и ако не беше умрял, никога нямаше да те срещна. Не съм невярна, мили. Имам много недостатъци, но съм вярна. До гуша ще ти дойде от моята вярност.

— Скоро ще трябва да се върна на фронта.

— Няма да мислим за това отсега. Нали виждаш, мили, колко съм щастлива, колко ни е хубаво. Бях забравила какво е да си щастлив и когато те срещнах, бях може би на път да се побъркам. Или може би бях побъркана. Но сега сме щастливи и се обичаме. Нека бъдем просто щастливи. Щастлив си, нали? Има ли нещо, което не ти харесва в мен? Какво да направя, за да бъдещ щастлив? Искаш ли да разпусна косите си? Искаш ли да си поиграем?

— Да, ела легни до мен.

— Добре. Но първо ще наобиколя болните.

Глава деветнадесета

Така премина лятото. Дните не ги помня много, освен че бяха горещи и вестниците непрекъснато пишеха за победи. Имах силен организъм, краката ми оздравяваха бързо, тъй че скоро замених патериците с бастун. После започнах лечебни процедури в „Оспедале Маджоре“: раздвижване на колената, механотерапия, кварцово облъчване в огледална кабина, масажи и бани. Отивах там следобед и на връщане се отбивах в кафенето да пия нещо и да прегледам вестниците. Не скитах из града, от кафенето се прибирах право в болницата. Исках само едно — да съм с Катрин. Останалото време гледах да убия както мога. Сутрините обикновено проспивах, а следобед най-често отивах на конните надбягвания и после на терапия. Понякога се отбивах в англо-американския клуб, настанявах се в меко кожено кресло до прозореца и четях списания. Не ни позволяваха да излизаме заедно, след като захвърлих патериците, защото не прави добро впечатление сама сестра да се разхожда с ранен, който явно не се нуждае от помощ, така че денем не се виждахме много. Понякога излизахме да вечеряме, ако идваше и Фъргюсън. Мис Ван Кампен се беше примирила с това, че сме приятели, понеже Катрин й вършеше много работа. Тя беше убедена, че Катрин е от много добро семейство, и това в края на краищата я бе накарало да си затваря очите. Мис Ван Кампен отдаваше голямо значение на произхода, а и тя самата се гордееше с потеклото си. Освен това в болницата имаше толкова много работа, че поглъщаше цялото й време.

Лятото се случи горещо, имах много познати в Милано, но привечер винаги бързах да се прибера в болницата. Фронтът напредваше при Карсо, бяха превзели Кук на другия бряг на Плава, и настъпваха по платото Байнсица. Новините от Западния фронт не бяха толкова добри. Офанзивата, изглежда, се беше проточила. Сега и ние бяхме влезли във войната, но си мислех, че ще мине поне година, докато прехвърлят достатъчно войски и ги обучат за бой. Следната година можеше да бъде лоша или добра. Италианците даваха много жертви. Не виждах как ще продължава така. Дори и да овладееха платото Байнсица и Монте Сан Габриеле^[30], австрийците имаха още много планини. Бях ги виждал. Високите планини започваха едва зад тях. По Карсо напредваха, но долу, към морето, имаше блата и мочурища. Наполеон би разбил австрийците в равнините. Никога не би се сражавал с тях в планините. Би ги оставил да слязат, за да ги разбие при Верона. Но на Западния фронт все още никой не надделяваше. Дали не беше станало невъзможно да се печелят войни? Дали те не бяха станали безкрайни? Дали не беше започнала нова Стогодишна война? Оставих вестника на мястото му и си тръгнах от клуба. Слязох предпазливо по стъпалата и поех по улица „Манцони“. Пред „Гранд-хотел“ видях стария Майърс и жена му да слизат от един файтон. Връщаха се от конните състезания. Мисис Майърс беше жена с едра гръд, облечена в черна коприна, а мъжът й — дребно беломустакато старче с тромава походка и бастун.

— Как сте? Как сте? — стисна ми тя ръката.

— Здравейте — каза Майърс.

— Е, как минаха надбягванията?

— Добре. Наистина чудесно. Три от моите спечелиха.

— А вашите? — попитах аз Майърс.

— Нормално. Спечелих веднъж.

— А аз, както винаги, не знаех — каза мисис Майърс. — Никога не ми казва.

— Не мога да се оплача — каза Майърс. Стараеше се да бъде любезен. — Трябва да дойдете и вие. — Когато говореше, създаваше впечатлението, че не те гледа или че те взема за някой друг.

— Непременно — обещах аз.

— Ще дойда да ви навестя в болницата — каза мисис Майърс. — Приготвила съм някои неща за моите момчета. Вие всички сте мои момчета. Моите скъпи момчета.

— Ще се радват да ви видят.

— Скъпите ми момчета! Вие също. И вие сте едно от моите момчета.

— Трябва да се прибирам вече — казах аз.

— Поздрави на всички скъпи момчета. Ще им донеса един куп неща. Приготвила съм чудесно вино „Марсала“ и сладкиши.

— Довиждане — казах аз. — Страшно ще се зарадват.

— Довиждане — каза Майърс. — Наминете към Галерията. Знаете къде е моята маса. Всеки следобед сме там.

Продължих по улицата. Исках да купя в „Кова“ нещо за Катрин. Купих й кутия шоколадови бонбони и докато продавачката ми я завиваше, отидох на бара. Там седяха двама англичани и няколко летци. Изпих едно „Мартини“ сам, платих го, взех кутията с бонбоните и тръгнах да се прибирам в болницата. Пред барчето на улицата до „Ла Скала“ видях няколко познати: един вицеконсул, двама, които учеха пеене, и Еторе Морети, италианец от Сан Франциско, доброволец в италианската армия. Седнах на чаша с тях. Единият от певците се казваше Ралф Симънс и пееше под името Енрико дел Кредо. Не го знаех как пее, но той все беше на прага на някакво велико събитие. Беше пълен, а ноздрите и ъглите на устата му — винаги възпалени като на човек, който страда от сенна хрема. Тъкмо беше пял в Пиаченца. Пял в „Тоска“ и бил чудесен.

— Вие, разбира се, никога не сте ме чували да пея — каза той.

— Кога ще пеете тук?

— Тази есен ще гастролирам в „Ла Скала“.

— Обзалагам се, че ще хвърлят пейките отгоре ти — каза Еторе. — Чували ли сте как го замеряха с пейките в Модена?

— Това е долна лъжа.

— Да, замеряха го с пейките — каза Еторе. — Аз самият хвърлих шест.

— Ти си мръсен жабар от Сан Франциско.

— Той няма добър италиански изговор — каза Еторе. — Където отиде, все го замерят със скамейки.

— Пиаченца е най-трудната сцена в Северна Италия — каза другият тенор. — Вярвайте ми, там не се церемонят с певците.

Този тенор се наричаше Едгар Сондърс и пееше под името Едуардо Джовани.

— Как ми се ще да съм там, когато те замерят, че да гледам — подхвана пак Еторе. — Ти не можеш да пееш на италиански.

— Той не е с ума си — каза Едгар. — Замеряли ни били — само това знае.

— И те само това знаят, когато един от двама ви се разпее — каза Еторе. — А като се върнете в Америка, ще разказвате за триумфа си в „Ла Скала“. В „Ла Скала“ няма да ви оставят да изпеете и една нота.

— Аз ще пея в „Ла Скала“ — каза Симънс. — Ще пея в „Тоска“ през октомври.

— Ще отидем, нали, Мак? — каза Еторе на вицеконсула. — Ще им трябва някой да ги пази.

— Може би американската армия ще е там, да ги пази — каза вицеконсулът. — Ще пиете ли още по чаша, Симънс? А за вас, Сондърс?

— Добре — каза Сондърс.

— Чух, щели да ти дадат сребърния медал — обърна се към мен Еторе. — За какви заслуги те предложиха за награда?

— Не знам. Нито знам дали ще го получа.

— Ще го получиш. И да видиш как ще ти се възхищават момичетата от „Кова“! Ще мислят, че си убил двеста австрийци или че сам-самичък си превзел цял окоп. Моите отличия ми отвориха доста работа, повярвай ми.

— Колко имаш, Еторе? — попита вицеконсулът.

— Има ги всичките — каза Симънс. — Той е човекът, заради когото се води войната.

— Два пъти ме предлагаха за бронзов и три пъти за сребърен — каза Еторе. — Но получих само един.

— А останалите?

— Операцията не се разви успешно — каза Еторе. — Не успее ли операцията, не дават отличия.

— Колко пъти са те ранявали, Еторе?

— Три пъти тежко. Имам три нашивки за раняване. Вижте! — Той извъртя ръкава си. На плата над лакътя бяха пришити три успоредни лентички от сребърна сърма на черен фон.

— И ти имаш една — каза Еторе. — Уверявам те, по̀ друго е, като си ги имаш. За мен те значат повече от медалите. Повярвай, момче, три не са малко нещо. За да получиш една лентичка, трябва да имаш такава рана, че три месеца да лежиш в болницата.

— Къде са ти раните, Еторе? — попита вицеконсулът.

Еторе си запретна ръкава.

— Ето тук — показа той дълбок, гладък червен белег. — И тук, на крака. Нея не мога да ви покажа, защото съм с навои. Също на ходилото. В него имам мъртва кост и все вони. Всяка сутрин изчоплям парченца от нея и все вони.

— От какво са ти раните? — запита Симънс.

— От ръчна граната. От ония, дето са като мелачки. Направо ми отнесе едната страна на ходилото. Знаеш ги мелачките, нали? — обърна се той към мен.

— Разбира се.

— Видях го мръсника, като я хвърляше — каза Еторе. — Паднах и си казах — край! Но тия гранати освен взрив нямат нищо вътре. Застрелях го негодника с пушката. Винаги нося пушка, за да не разберат, че съм офицер.

— А той как изглеждаше? — попита Симънс.

— Това му беше единствената граната — продължи Еторе. — Не знам защо я хвърли. Сигурно отдавна му се е искало да хвърли граната. Така и не видя истински бой. Застрелях го мръсника.

— Как изглеждаше, когато го застреля? — запита Симънс.

— Откъде да знам? — отвърна Еторе. — Застрелях го в корема. Боях се, че няма да улуча, ако се прицеля в главата.

— Откога си офицер, Еторе? — попитах аз.

— От две години. Скоро ще стана капитан. А ти отдавна ли си лейтенант?

— Вече трета година.

— Не можеш да станеш капитан, понеже не знаеш достатъчно добре италиански — каза Еторе. — Да говориш можеш, но не знаеш да четеш и пишеш както трябва. За капитан ти трябва образование. Защо не минеш в американската армия?

— Може да мина.

— Как ми се ще и аз да отида. Колко получава един капитан, Мак?

— Не знам точно. Около двеста и петдесет долара, струва ми се.

— Боже мой, колко неща мога да направя с двеста и петдесет долара! Побързай да постъпиш в американската армия, Фред. И виж няма ли начин и мен да вкараш.

— Дадено.

— Мога да командувам рота на италиански. Като нищо ще се науча и на английски.

— Може да те направят генерал — каза Симънс.

— Не, за генерал нямам достатъчно знания. Един генерал трябва да знае какво ли не. Вие, момчета, си мислите, че войната е лесна работа. Нямате ум и колкото за ефрейтор.

— Слава богу, не ми и трябва — каза Симънс.

— Може да ти потрябва, ако ви подберат и вас, цивилните гарги. Ех, да ми паднете в моя взвод. И Мак също. Ще те направя мой ординарец, Мак.

— Ти си чудесно момче, Еторе — каза Мак, — но ми се струва, че си милитарист.

— Ще стана полковник, докато свърши войната.

— Ако не те убият.

— Няма да ме убият. — Той докосна звездите на яката си с палеца и показалеца. — Видяхте ли какво направих? Винаги пипам звездите си, когато някой спомене, че може да ме убият.

— Хайде да си вървим, Симънс — каза Сондърс и стана.

— Хайде.

— Довиждане — казах аз. — И аз трябва да си вървя. — Часовникът зад бара показваше шест без четвърт. — Чао, Еторе!

— Чао, Фред — отговори Еторе. — Чудесно е, че ще получиш сребърния медал.

— Не знам дали ще го получа.

— Ще го получиш, Фред. Чух, че ще се уреди.

— Е, довиждане — казах аз. — И умната, Еторе.

— Не се безпокой за мен. Не пия и не тичам по жени. Не съм нито пияница, нито женкар. Знам докъде и как.

— Довиждане — казах аз. — Радвам се, че ще те произведат капитан.

— Няма защо да чакам да ме произвеждат. Ставам капитан за бойни заслуги. Нали знаеш — три звезди с кръстосани мечове и с корона отгоре. Така съм аз.

— На добър час!

— На добър час. Кога се връщаш на фронта?

— Скоро.

— Пак ще се видим там.

— Довиждане.

— Довиждане. И умната.

Свърнах по една уличка, където между къщите имаше пряк път до болницата. Еторе беше на двадесет и три години. Израсъл беше при чичо си в Сан Франциско и тъкмо бил в Торино да види баща си и майка си, когато обявили войната. Имаше сестра, която заминала заедно с него при чичо им в Америка и която тази година завършваше училище. Беше типичен герой досадник. Катрин не можеше да го понася.

— И ние имаме герои — казваше тя. — Но те, мили, обикновено говорят по-малко.

— Мен не ме дразни.

— И мен нямаше да ме дразни, ако не беше толкова самомнителен и досаден, досаден, досаден…

— За досаден, досаден е.

— Мило е, че го казваш, но няма нужда. Ти можеш да си го представиш на фронта, знаеш, там той е полезен с нещо, но аз просто не обичам такива момчета.

— Знам.

— Много мило, че ме разбираш. Насилвам се да ми стане симпатичен, но той е противен, наистина е противен.

— Днес каза, че щял да става капитан.

— Това е добре — отговори Катрин. — Той сигурно е доволен.

— Не ти ли се иска и аз да имам по-висок пагон?

— Не, мили. Искам само да имаш такъв чин, че да ни пускат в добрите ресторанти.

— Тъкмо такъв чин имам.

— Чудесен чин. Не държа на по-горен. Може да ти замае главата. О, мили; толкова съм доволна, че не си самомнителен. И такъв да беше, пак щях да се омъжа за теб, но толкова е успокоително да имаш съпруг, който не е самомнителен.

Говорехме тихичко на балкона. Луната сигурно беше вече изгряла, но над града имаше мъгла и тя не се виждаше, скоро заръмя и ние се прибрахме вътре. Навън дъждецът премина в дъжд, който забарабани по покрива. Станах и отидох до балконската врата да видя дали не вали вътре, но не валеше и оставих вратата отворена.

— Кого още видя? — запита Катрин.

— Мистър и мисис Майърс.

— Особени хора са те двамата.

— Казват, че в родината си той бил в затвора. Пуснали го да умре.

— И оттогава си живее добре в Милано.

— Не знам колко добре.

— По-добре, отколкото в затвора.

— Тя щяла да донесе нещичко.

— Тя винаги носи чудесни неща. Стана ли милото й момче?

— Едно от нейните мили момчета.

— Вие всички сте нейните мили момчета — каза Катрин. — Има слабост към милите момчета. Чуй как вали.

— Вали силно.

— И ти винаги ще ме обичаш, нали?

— Да.

— Все едно дали вали, или не?

— Да.

— Това е хубаво. Защото се боя от дъжда.

— Защо?

Унасях се. А навън валеше ли, валеше.

— Не знам, мили. Винаги ме е било страх от дъжда.

— Аз го обичам.

— Обичам да вървя в дъжда. Но дъждът не е добър за тези, които се обичат.

— Аз ще те обичам винаги.

— Аз ще те обичам и когато вали дъжд, и когато вали сняг, и когато вали град, и… какво друго вали?

— Не знам. Май че ми се спи.

— Спи, мили. Аз ще те обичам каквото и да вали.

— Наистина ли те е страх от дъжда?

— Когато съм с теб, не.

— А защо те е страх?

— Не знам.

— Кажи ми.

— Не настоявай.

— Кажи.

— Няма.

— Кажи.

— Добре. Страх ме е от дъжда, защото в него понякога се виждам умряла.

— Я стига!

— А понякога виждам теб мъртъв под дъжда.

— Това е по-вероятно.

— Не, не е, мили. Понеже мога да те опазя. Знам, че мога. Но никой не може да помогне на себе си, нали?

— Стига, моля те. Не ставай смахната шотландка тази нощ. Няма да сме заедно още дълго.

— Няма, но съм си шотландка и смахната. Ще престана все пак. Това са глупости.

— Да, глупости са.

— Глупости. Нищо друго освен глупости! Не ме е страх от дъжда. Не ме е страх от дъжда. Боже мой, как искам да не ме е страх.

Тя плачеше. Аз започнах да я утешавам и тя престана да плаче. Но навън продължаваше да вали.

Глава двадесета

Един следобед отидохме на конните надбягвания. С нас дойде Фъргюсън, а също и Кроуел Роджърс, момчето, на което бяха пострадали очите от запалката на снаряда. Докато момичетата се обличаха, Кроуел и аз седяхме на леглото в неговата стая и четяхме в спортния вестник резултатите от предишните надбягвания и предвижданията за следващите. Кроуел беше с бинтована глава и надбягванията не го интересуваха много, но за да убие времето, той четеше редовно спортния вестник и следеше как се представя всеки кон. Казваше, че конете не струват, но това е положението. Старият Майърс имаше слабост към него и му казваше на кои коне да залага. Майърс печелеше почти винаги, но избягваше да дава съвети, понеже това би снижило печалбите му от залаганията. В състезанията се правеха големи мошеничества. Жокеи, изгонени от всички други хиподруми, идваха да се състезават в Италия. Майърс беше винаги добре осведомен, но ми беше неприятно да го разпитвам, понеже той понякога замълчаваше, а отговаряше ли, правеше го с явно нежелание, но, кой знае защо, се чувствуваше длъжен да ни каже истината, а да я съобщи на Кроуел му беше по-малко неприятно. Очите на Кроуел бяха пострадали, с едното беше почти сляп. Майърс също беше зле със зрението, затова симпатизираше на Кроуел. На жена си Майърс никога не казваше на кой кон е заложил. Тя понякога печелеше, по-често губеше и непрекъснато говореше.

Четиримата отидохме с файтон до хиподрума в „Сан Сиро“. Денят беше прекрасен, минахме през парка, после покрай трамвайната линия и по прашния път извън града. Виждаха се вили с железни огради и големи избуяли градини, вади за напояване и прашни зеленчукови градини. Отвъд равнината зеленееха тучни ниви с къщи и напоителни канали, а зад тях, на север, бяха планините. Към хиподрума прииждаха множество файтони и контролата на входа ни пусна, без да проверява картите, понеже бяхме в униформи. Слязохме от файтона и след като си купихме програми, пресякохме моравата и меката изравнена писта към загона. Трибуните бяха дървени и стари, под тях бяха касите на тотализатора и до коневръза имаше още един ред каси. Войници се тълпяха до оградата на пистата, опасваща моравата. В загона имаше доста хора, там разхождаха конете в кръг под дърветата зад трибуната. Видяхме познати, намерихме столове за Фъргюсън и Катрин и започнахме да оглеждаме конете.

Те пристъпяха в кръг, навели глави след конярите, които ги водеха. Един от конете беше мастиленочерен и Кроуел се кълнеше, че е боядисан. Вгледахме се и решихме, че не е изключено. Бяха го извели в последния миг преди камбаната за оседлаване. Потърсихме в програмата номера, който конегледачът му носеше на ръкава си. Беше записан като „вран унгарски“ с име Жапалак. Състезанието беше за коне, които не са печелили по-голям приз от хиляда лири. Катрин беше убедена, че са му променили цвета. Фъргюсън се колебаеше. На мен ми се виждаше съмнителен. Решихме да играем на него и заложихме заедно сто лири. Залозите за него бяха едно към тридесет и пет. Кроуел отиде да купи билетите, а ние останахме да гледаме жокеите, които направиха една последна обиколка под дърветата и после с лек галоп поеха по пистата към стартовата линия.

Качихме се на трибуната, за да гледаме. На „Сан Сиро“ в ония години нямаха еластично въже, стартерът изравни конете — там, в далечния край на пистата, те изглеждаха мънички — и даде знак за тръгване, като изплющя с дългия си камшик. Конете минаха край нас. Враният беше начело, а на завоя вече се откъсна от другите. Проследих ги с бинокъла, докато се носеха по срещуположната дъга на пистата, и видях, че жокеят се мъчи да го задържи, но напразно, и когато се зададоха след завоя, враният беше на петнадесет дължини пред другите. Дори и когато мина финала, конят не спря, а отново пое по дъгата на пистата.

— Колко хубаво! — възкликна Катрин. — Ще получим над три хиляди лири. Изглежда, че е изключителен кон.

— Само да не му се размие боята, преди да са ни платили — каза Кроуел.

— Наистина беше чудесен — каза Катрин. — Интересно дали мистър Майърс е заложил за него.

— Спечелихте ли? — извиках аз на мистър Майърс.

Той кимна с глава.

— Аз не — каза мисис Майърс. — А вие, деца, на кой кон заложихте?

— На Жапалак.

— Наистина ли? За него дават тридесет и пет към едно.

— Хареса ни цветът му.

— На мен не… Стори ми се неугледен. Посъветваха ме да не играя на него.

— Той няма да донесе много — каза Майърс.

— Но ставката за него е едно към тридесет и пет.

— Няма да донесе много. В последния момент на него заложиха маса пари — каза Майърс.

— Кой?

— Кемптън и другите. Ще видите. Няма да даде и две за едно.

— Тогава няма да спечелим три хиляди лири — каза Катрин. — Не обичам такива мошенически надбягвания.

— Ще получим двеста лири.

— Нищо не са. За какво са ни? Аз си мислех, че ще спечелим три хиляди.

— Отвратителни измамници — каза Фъргюсън.

— Вярно, че ако нямаше измама, изобщо нямаше да заложим на него, но ми се щеше да спечелим три хиляди лири.

— Да слезем да пием нещо и да видим какво плащат — предложи Кроуел.

Отидохме при дъската, където окачваха номерата на победителите. Звънецът обяви изплащането и срещу Жапалак се появиха цифрите 18.50 — толкова даваха за минималния залог от десет лири, дори две към едно нямаше.

Отидохме при барчето под трибуната и си взехме уиски със сода. Натъкнахме се на двама познати италианци и Макадамо, вицеконсула, те се присъединиха към нас и всички заедно отидохме при момичетата. Италианците се държаха изискано, Макадамо остана да разговаря с Катрин, а ние слязохме да заложим още веднъж. Мистър Майърс стоеше до касите.

— Попитай го на кой е заложил — казах аз на Кроуел.

— На кой номер играете, мистър Майърс? — попита Кроуел.

— Майърс извади програмата си и посочи с върха на молива номер пет.

— Ще имате ли нещо против, ако и ние заложим на него? — попита Кроуел.

— Залагайте, залагайте, само не казвайте на жена ми, че аз съм ви казал.

— Ще пиете ли нещо?

— Не, благодаря. Никога не пия.

Заложихме сто лири на номер пет и още сто за подреждането по място и отидохме за по още едно уиски със сода. Бях в прекрасно настроение, попаднахме на други двама познати италианци, те и двамата черпиха по чаша, а после се върнахме при момичетата. И тези италианци се държаха изискано и не падаха по-долу от ония, които бяхме довели първия път. По едно време никой не се съгласяваше да седне. Подадох билетите на Катрин.

— На кой кон?

— Не знам. Изборът е на мистър Майърс.

— Дори името ли не знаеш?

— Не. Можеш да го намериш в програмата. Мисля, че е номер пет.

— Твоята доверчивост е трогателна — каза тя.

Номер пет победи, но печалбата беше нищожна. Мистър Майърс се ядосваше.

— Трябва да заложиш двеста лири, за да спечелиш двадесет — каза той. — Дванадесет лири за десет. Не си струва. Жена ми изгуби двадесет лири.

— Ще сляза с теб — каза Катрин.

— Всички италианци скочиха от местата си. Слязохме и тръгнахме към конюшните.

— Харесва ли ти всичко това? — запита Катрин.

— Да, струва ми се.

— Не че имам нещо против — каза тя, — но аз, мили, се изморявам от толкова много хора.

— Не са чак толкова много.

— Вярно е, но този Майърс и онзи другият, от банката, с жена си и дъщерите си…

— Той ми осребрява чековете — казах аз.

— Ако не беше той, друг щеше да е. А тези италианци, дето ги доведе, и четиримата са ужасни.

— Можем да останем тук и да гледаме през оградата.

— Добре, ще бъде чудесно. И знаеш ли, мили, хайде да заложим на някой кон, за който не сме чували и на който мистър Майърс не залага.

— Добре.

Заложихме на кон с име Светлина, който пристигна четвърти от петте. Облегнати на оградата, гледахме как конете минават край нас, тропайки глухо с копита, в далечината се виждаха планините, а отвъд дърветата и полята — Милано.

— Тук се чувствувам някак по-чиста — каза Катрин.

Конете, облени в пот, се връщаха през вратата, жокеите им ги успокояваха и ги насочваха под дърветата, където се спешаваха.

— Да пием по нещо. Тук, както гледаме конете.

— Отивам да донеса.

— Момчето ще ни донесе — каза Катрин.

Тя вдигна ръка и момчето от барчето „Пагода“ до конюшните дотича веднага. Седнахме на една кръгла желязна маса.

— Не ти ли е по-приятно, когато-сме сами?

— Да — казах аз.

— Чувствувах се много самотна, когато бяхме с всички онези хора.

— Тук е много хубаво.

— Да, хиподрумът е приятен.

— Не е лош.

— Няма да ти развалям удоволствието, мили. Поискаш ли, веднага се връщаме горе.

— Не — казах аз, — ще останем тук и ще си пием. После ще отидем при препятствието с водния ров да гледаме стипълчейза.

— Колко си мил с мен — каза тя.

След като поседяхме сами, пак ни беше приятно с другите. Хубаво прекарахме.

Глава двадесет и първа

През септември дойдоха първите хладни нощи, после захладняха и дните, листата в парка почнаха да променят цвета си и ние разбрахме, че лятото си е отишло. На фронта нещата вървяха зле и Сан Габриеле не падаше. На платото Байнсица вече не се биеха, а към средата на месеца престанаха и сраженията за Сан Габриеле. Не можаха да го превземат. Еторе се беше върнал на фронта. Конете ги бяха изпратили в Рим и вече нямаше надбягвания. Кроуел също бе в Рим на път за Америка. В града на два пъти имаше бунтове против войната, а в Торино избухнаха доста сериозни размирици. Един английски майор ми каза в клуба, че италианците били изгубили сто и петдесет хиляди души на платото Байнсица и при Сан Габриеле. А на Карсо дали четиридесет хиляди жертви. Взехме заедно по едно питие и той се разприказва. Нямало да има повече сражения тази година, италианците захапали повече, отколкото можели да преглътнат. Офанзивата във Фландрия взела лош обрат. Ако съюзниците продължавали да дават жертви както тази есен, изпята им била песента още идната година. На всички ни била изпята песента, но нямало значение, докато не сме го забелязали. На всички ни е изпята песента. Важното било да не го признаваме. Ще победи онзи, който последен забележи, че му е изпята песента. Поръчахме по още едно. Не съм ли от някой щаб? Не. А той — да. Всичко било глупост. Бяхме сами в клуба, разположени на едно от големите кожени канапета. Ботушите му бяха от матова кожа, добре лъснати. Много хубави ботуши. Всичко било глупост. Онези горе мислели само за дивизии и попълнения. Карат се за дивизии и щом ги получат, пращат ги да ги избият. На всички ни е изпята песента. Победите все за немците. Това се казва войници! Старият хун — това е войник. Но и на германеца му е изпята песента. На всички ни е изпята песента. Попитах го за руснаците. И на тях им е изпята песента. Скоро самичък съм щял да видя, че им е изпята песента. Също и на австрийците. Ако успеят да получат няколко дивизии хуни, може и да се измъкнат. Смята ли той, че те ще минат в настъпление тази есен? Разбира се. На италианците им е изпята песента. Всички вече знаели това. Немците щели да пробият откъм Трентино^[31] и да прекъснат железницата при Виченца и какво щели да правят тогава италианците? Австрийците опитаха това през деветстотин и шестнадесета година, възразих аз. Да, но без немците. Вярно, съгласих се. Но те едва ли ще го направят, каза той. Много е просто. Ще опитат нещо по-сложно и тогава песента им ще бъде съвсем изпята. Казах, че е време да си вървя. Трябва да се върна в болницата. „Довиждане — каза той. После прибави весело: — Всичко най-хубаво!“ Имаше голямо противоречие между песимистичния му възглед за света и веселия му нрав.

Отбих се в една бръснарница, обръснах се и тръгнах към болницата. Кракът ми беше сравнително добре, повече не можех да искам засега. Преди три дни бях отишъл на преглед. Оставаха ми още няколко процедури от лечението в „Оспедале Маджоре“ и вървях по пряката, като се стараех да не куцам. Под една аркада старец изрязваше силуети. Спрях се да го погледам. Две млади момичета позираха и той изряза силуетите им заедно с бързи движения на ножицата, като ги гледаше, килнал глава настрани. Момичетата се кикотеха. Той ми показа силуетите, после ги залепи на бяла хартия и им ги даде.

— Сполучливи излязоха — каза той. — Сега е ваш ред, господин лейтенант.

Момичетата се отдалечиха. Те разглеждаха силуетите си и се смееха. Хубави момичета бяха. Едната работеше в пивницата срещу болницата.

— Добре.

— Свалете си фуражката.

— Не, искам с нея.

— Няма да излезе толкова хубаво — каза старецът, после лицето му се проясни. — Но ще стане по-войнствено.

Той заизрязва черната хартия, после раздели двата листа, залепи профилите на картон и ми ги подаде.

— Колко?

— Нищо — махна той с ръка. — Подарявам ви ги.

— Но, моля… — подадох му аз няколко монети.

— Не, приятно ми беше да ви ги направя. Дайте ги на вашето момиче.

— Благодаря много и довиждане.

— Дано се видим пак.

Продължих към болницата. Там ме чакаха писма, едно официално и няколко други. Даваха ми три седмици отпуск, за да се възстановя, преди да се върна на фронта. Препрочетох внимателно писмото. Да, така беше. Отпускът започваше да тече от четвърти октомври, когато свършвах лечението. Три седмици — значи двадесет и един дена. До двадесет и пети октомври. Обадих се, че ще поизляза, и отидох в близкия ресторант да вечерям и да прочета писмата си и „Кориере дела сера“. Имаше едно писмо от дядо ми с новини от семейството, патриотични насърчения, чек за двеста долара и няколко изрезки от вестник, едно скучно писмо от свещеника в нашия стол, друго от един приятел летец, който служеше във френската авиация и пишеше как попаднал сред отчаяни смелчаци, една бележка от Риналди, който ме питаше колко време още ще клинча в Милано и какви са новините. Искаше да му занеса грамофонни плочи и беше изредил кои. С вечерята изпих една бутилка „Кианти“, после кафе и чаша коняк, дочетох вестника, пъхнах писмата в джоба си, оставих вестника на масата с бакшиша за момчето и излязох.

В стаята си в болницата се съблякох, сложих си пижамата и халата, спуснах пердетата на балконската врата, седнах на леглото и зачетох купчината бостънски вестници, които мисис Майърс беше изпратила на своите мили момчета в болницата. „Уайт Сокс“ от Чикаго бяха излезли начело в Американската лига, а отборът на нюйоркските „Джайънтс“ бяха първенци на Националната лига. Бейб Рут играеше за Бостън. Вестниците бяха скучни, новините — повечето местни и остарели, новините от войната — също стари. Предъвкваха едно и също за лагерите с новобранци. Добре, че не бях в такъв лагер. Оставаше ми да чета за бейзбола, а той никак не ме интересуваше. Струпат ли се толкова много вестници, няма как да ти е интересно. Не ми беше до четене, но все пак ги прегледах. Интересно дали ще се спрат първенствата, ако Америка се намеси сериозно във войната. Едва ли. В Милано конните състезания продължаваха, макар че на фронта беше от лошо по-лошо. Във Франция бяха спрели състезанията. Оттам беше дошъл нашият Жапалак. Дежурството на Катрин започваше едва в девет. Чух стъпките й, когато пое смяната, и по едно време я зърнах как минава по коридора. Тя обикаляше стая след стая. Накрая дойде и в моята.

— Закъснях, мили — каза тя. — Много работа. Как си?

Разказах и за писмата и отпуската.

— Чудесно. Къде искаш да отидеш?

— Никъде. Искам да си стоя тук.

— Глупости! Избери някое хубаво място и аз ще дойда с теб.

— А как ще го уредиш?

— Все ще успея някак.

— Ти си чудесна.

— Не, не съм. Но животът се опростява, когато няма какво да губиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Помислих си колко малки ми изглеждат пречките, които бяха толкова големи някога.

— Може би няма да е лесно да получиш отпуск.

— Не е тъй, мили. Ако се наложи, просто ще напусна. Но няма да се стигне дотам.

— Къде ще отидем?

— Все ми е едно. Където кажеш. Там, където никого не познаваме.

— Наистина ли ти е все едно къде?

— Да, ще ми хареса където и да е.

Тя изглеждаше разстроена и напрегната.

— Какво има, Катрин?

— Нищо. Нищо няма.

— Не, има нещо.

— Няма нищо. Наистина нищо.

— Знам, че има. Кажи ми, мила. На мен можеш да кажеш.

— Няма нищо.

— Кажи ми.

— Не, не искам. Страх ме е, че ще се разтревожиш.

— Не, няма да се разтревожа.

— Наистина ли? Аз самата не се тревожа, но се боя ти да не се разтревожиш.

— Няма, щом ти не се тревожиш.

— Не искам да го кажа.

— Кажи.

— Толкова ли държиш?

— Да.

— Ще имам бебе, мили. Вече съм почти трети месец. Това не те разстройва, нали? Моля те, недей да се безпокоиш.

— Добре, няма.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Направих всичко. Опитах какво ли не, но не помогна.

— Нима съм се разтревожил?

— Не успях да направя нищо, мили, но не се тревожа. И ти недей да се тревожиш, нито да се огорчаваш.

— Единствено за теб се безпокоя.

— Ето, тъкмо това не искам. Всеки ден се раждат деца. Всички имат деца. Това е нещо естествено.

— Ти си чудесна наистина.

— Не, не съм. Но ти не мисли за това, мили. Ще гледам да не ти създавам грижи. Знам, че те разтревожих. Но не бях ли добро момиче досега? Ти изобщо не забеляза, нали?

— Не.

— И по-нататък ще бъде така. Ти просто не бива да се тревожиш. Виждам, че се тревожиш. Престани. Искаш ли да пиеш нещо, мили? Знам, че пиеш ли, става ти хубаво.

— Не, и така ми е хубаво. А ти си наистина чудесна.

— Не, не съм. Но ще уредя всичко, за да сме заедно. Ти само избери къде да отидем. Сигурно ще е хубаво през октомври. Ще прекараме хубаво, мили, а върнеш ли се на фронта, ще ти пиша всеки ден.

— Къде ще бъдеш?

— Не знам още. На някое прекрасно място. За всичко това ще се погрижа аз.

Притихнахме. Катрин седеше на леглото, аз я гледах, но без да се докоснем. Бяхме разделени като хора, които са смутени, понеже някой внезапно е влязъл в стаята. Тя протегна ръка и хвана моята.

— Не се сърдиш, нали, мили?

— Не.

— Нямаш чувството, че си хванат в капан?

— Може би донякъде. Но не от теб.

— Не исках да кажа, че от мен. Не бъди глупав. Исках да кажа изобщо в капан.

— Човек винаги има усещането, че природата го е хванала в капан.

Тя не помръдна, не дръпна ръката си, но се отдалечи на километри от мен.

— „Винаги“ е грозна дума.

— Извинявай.

— Няма нищо. Но, разбираш ли, никога не съм имала дете, дори не съм обичала досега. И се стараех да бъда такава, каквато ме искаш, а сега ми говориш за „винаги“.

— Искаш ли да си отрежа езика? — предложих аз.

— О, мили! — върна се тя при мен от там, където се бе зареяла. — Не ми обръщай внимание. — Бяхме пак заедно, смущението го нямаше вече. — Ние с теб сме едно и не бива да си придиряме един друг.

— И няма.

— Защото се случва; хората се обичат, а се заловят за някоя казана дума, скарат се и изведнъж престават да бъдат едно.

— Няма да се караме.

— Не бива. Защото на света сме само ние двамата и всички останали са срещу нас. Случи ли се нещо помежду ни, загубени сме, в ръцете им сме.

— Ти си толкова храбра, че няма да им паднем в ръцете — казах аз. — На храбрите никога нищо не се случва.

— И те умират.

— Но само веднъж.

— Не знам. Кой го е казал това?

— Страхливецът умира хиляди пъти, храбрият само веднъж.

— Разбира се. Кой го е казал?^[32]

— Не знам.

— Бил е страхливец навярно — каза тя. — Добре е познавал страхливците, но храбрите — никак. Храбрият умира може би две хиляди пъти, ако е умен. Само че не се издава.

— Кой знае? Трудно е да разбереш какво става в главата на храбрия.

— Да, в това му е силата.

— Щом ти го казваш.

— Прав си, мили. Заслужих си го.

— Ти си храбра.

— Не съм — каза тя. — Но бих искала да бъда.

— И аз не съм. Познавам се вече. Видях достатъчно, за да знам. Аз съм като бейзболист, който избива до двеста и тридесет и знае, че не може повече.

— Какво значи „бейзболист, който избива до двеста и тридесет“? Това звучи ужасно внушително.

— Не е. Ще рече само, че умерва посредствено с бухалката.

— Но все пак умерва — подразни ме тя.

— И двамата сме май с високо самомнение — казах аз. — Но ти си храбра.

— Не съм. Но ще гледам да бъда.

— И двамата сме храбри. Пия ли, винаги ставам много храбър.

— Ние сме прекрасни хора — каза Катрин, отиде до гардероба и донесе коняка и една чаша.

— Пийни, мили. Ти се държа на висота.

— Всъщност не ми се пие.

— Малко.

— Добре.

Налях една трета от водната чаша и я изпих.

— Малко попрекали — каза тя. — Знам, че конякът е питието на героите, но все пак с мярка.

— Къде ще живеем след войната?

— Навярно в някой приют за старци — каза тя. — Три години очаквах с детска наивност войната да свърши до Коледа. Но сега се надявам да свърши, преди нашият син да е станал капитан втори ранг.

— Може да стане генерал.

— Ако войната е стогодишна, ще има време да служи и в армията, и във флота.

— Не искаш ли да пиеш?

— Не. Ти само се развеселяваш, мили, но на мен ми се замайва главата.

— Никога ли не си пила коняк?

— Не, мили, аз съм много старомодна съпруга.

Пресегнах се за бутилката на пода и си налях отново.

— По-добре да наобиколя твоите съотечественици — реши Катрин. — А докато се върна, ти можеш да си дочетеш вестниците.

— Непременно ли трябва да идеш?

— Ако не сега, после.

— Добре. По-добре сега.

— Бързо ще се върна.

— Дотогава ще съм свършил с вестниците.

Глава двадесет и втора

През нощта захладня и на другия ден заваля. Като се връщах от „Оспедале Маджоре“, валеше силно и се прибрах мокър. Горе в стаята ми дъждът плющеше по балкона и шибан от вятъра, се стичаше по стъклената врата. Преоблякох се, пих коняк, но не ми беше вкусен. През нощта се чувствувах зле и на сутринта след закуска ми се повдигаше.

— Няма съмнение — каза главният лекар. — Погледнете бялото на очите му, госпожице.

Мис Гейдж погледна. Дадоха ми огледало и аз да се видя. Бялото на очите ми беше пожълтяло, имах жълтеница. Боледувах две седмици. Така и не можахме да прекараме заедно моя отпуск. Бяхме намислили да отидем в Паланца на Лаго Маджоре. Там есента е много хубава, когато листата на дърветата започнат да жълтеят. Можеш да правиш преходи и да ловиш пъстърва в езерото. За предпочитане е пред Стреза, защото няма толкова хора. Стреза ти е така на път от Милано, че там винаги срещаш познати. До Паланца има едно хубаво селце, оттам с лодка можеш да стигнеш до рибарските острови, а на големия остров има ресторант. Но не отидохме.

Един ден, както си лежах с жълтеница, мис Ван Кампен влезе в стаята ми, отвори гардероба и видя празните бутилки. Бях накарал вратаря да ги изнесе, той беше взел колкото може на едно носене, тя, изглежда, го беше видяла и идваше да провери има ли още. Повечето бяха бутилки от вермут, от „Марсала“, от „Капри“, плетени бутилки от „Кианти“ и няколко шишета от коняк. Вратарят бе изнесъл големите бутилки от вермут и плетените шишета от „Кианти“ и беше оставил за най-накрая бутилките от коняк. Тъкмо тях и една бутилка от „Кюмел“ с форма на мечка откри мис Ван Кампен. Особено я ядоса бутилката като мечка. Тя я взе в ръце. Мечката клечеше с вдигнати лапи, а с предните служеше, стъклената й глава затъкната с тапа и няколко кристалчета полепнали по дъното.

— Това е „Кюмел“ — засмях се аз. — Най-хубавият „Кюмел“ е в такива бутилки. Правят го в Русия.

— А това са все шишета от коняк, нали? — попита мис Ван Кампен.

— Не мога да ги видя всичките. Сигурно.

— И откога продължава това?

— Сам си ги купувах и ги донасях — отвърнах аз. — Често ме навестяват италиански офицери и гледам да има какво да им предложа.

— А вие не пиехте, така ли?

— И аз пиех.

— Коняк! — каза тя. — Единадесет празни бутилки от коняк и това мечешко питие!

— „Кюмел“.

— Ще пратя някого да ги изнесе. Това ли са ви всичките празни бутилки?

— Засега да.

— А аз ви жалех, че имате хепатит. Не сте човек за жалене.

— Благодаря!

— Разбира се, не ви осъждам, че не ви се връща на фронта. Но допусках, че ще измислите нещо по-умно, а не да си докарвате хепатит, като се наливате с алкохол.

— Като какво?

— Като се наливате с алкохол! Много добре ме чухте какво казах.

Не отговорих.

— Ако не измислите нещо друго, боя се, ще трябва да се върнете на фронта веднага щом оздравеете. Не смятам, че след умишлено предизвикан хепатит ви се полага отпуск за възстановяване.

— Не смятате ли?

— Не.

— Боледували ли сте някога от жълтеница, мис Ван Кампен?

— Не, но съм виждала много случаи.

— Забелязали ли сте какво удоволствие е тя за болните?

— Сигурно е за предпочитане пред фронта?

— Мис Ван Кампен — казах аз, — чували ли сте някой да се е ритнал в тестикулите, за да го освободят от военна служба?

Мис Ван Кампен се престори, че не е чула въпроса. Трябваше или да го подмине, или да напусне стаята. Но тя не искаше да си отиде, понеже отдавна искаше да ме хване натясно и сега й бях дошъл на сгода.

— Виждала съм не един войник, самонаранил се, за да се отърве от фронта.

— Не ви питах за това. И аз съм виждал умишлени осакатявания. Питах ви дали сте виждали някога човек, който, за да го освободят от служба, се е ритнал в тестикулите, защото това е най-близкото усещане до жълтеницата, и съм уверен, че малко жени са го изпитали. Затова ви попитах дали някога сте боледували от жълтеница, мис Ван Кампен, защото…

Мис Ван Кампен излезе от стаята. След малко влезе мис Гейдж.

— Какво сте казали на Ван Кампен? Беше готова да ви скалпира.

— Сравнявахме различните усещания. Тъкмо щях да изкажа предположение, че тя никога не е изпитвала родилни болки…

— Вие сте глупак — каза Гейдж. — Готова е да ви скалпира.

— Вече го стори — отвърнах аз. — Изяде ми отпуска и може да ме даде на военен съд. И на това е способна.

— Поначало не ви обича — каза Гейдж. — За какво се разправяхте?

— Бил съм пиянствувал, за да ме хване жълтеницата и да не се връщам на фронта.

— Пфу! — каза мис Гейдж. — Ще се закълна, че капка не сте слагали в уста. Всички ще се закълнат.

— Тя намери бутилките.

— Сто пъти ви казах да ги махнете. Къде са?

— В гардероба.

— Имате ли куфар?

— Не. Сложете ги в раницата.

Мис Гейдж пъхна бутилките в раницата.

— Ще ги дам на вратаря — каза тя и тръгна към вратата.

— Чакайте — каза мис Ван Кампен. — Тези бутилки ще взема аз.

Тя водеше вратаря.

— Отнесете всичко това, моля — каза тя. — Искам да ги покажа на доктора, когато му докладвам.

Тя се отдалечи по коридора. Вратарят взе раницата. Той знаеше какво има вътре.

Не се случи нищо, освен че загубих отпуска си.

Глава двадесет и трета

Вечерта, когато щях да замина за фронта, пратих вратаря да ми запази едно място във влака от Торино. Влакът заминаваше в полунощ. Той се композираше в Торино, пристигаше в Милано към десет и половина вечерта и оставаше на гарата до часа за тръгване. Човек трябваше да е там, когато той пристигне, за да си осигури място. Вратарят взе със себе си един приятел, картечар в отпуск, който работеше в шивашка работилница, и беше сигурен, че двамата ще могат да ми запазят място. Дадох им багажа си и пари за перонни билети. Имах една голяма раница и две платнени торби.

Към пет часа си взех сбогом в болницата и излязох. Нещата ми бяха вече в стаичката на вратаря и аз му казах, че ще бъда на гарата малко преди полунощ. Жена му ме нарече „signorino“ и се разплака. Изтри си очите, стисна ми ръката и пак заплака. Потупах я по рамото, а тя отново се разхълца. Беше ниска, пълничка, засмяна и белокоса; беше ми кърпила чорапите. Когато плачеше, лицето й се сгърчваше до неузнаваемост. Отидох да чакам в кръчмата на ъгъла, гледайки през прозореца. Навън бе тъмно, студено и мъгливо. Платих си кафето и ракията и гледах минувачите край осветения прозорец. Забелязах Катрин и почуках на прозореца. Тя погледна, видя ме и се усмихна. Излязох да я пресрещна. Носеше тъмносиня пелерина и мека филцова шапка. Тръгнахме заедно по тротоара покрай винарните, после през пазарчето нагоре по улицата и през сводестия проход на площада пред катедралата. Имаше трамвайна линия и по-нататък беше катедралата. Тя се извисяваше бяла и мокра в мъглата. Пресякохме трамвайната линия. Вляво от нас, където започваше Галерията, се виждаха магазинчета с осветени витрини. На площада имаше мъгла и когато наближихме мократа каменна фасада на катедралата, тя ни се стори още по-грамадна.

— Искаш ли да влезем?

— Не — отвърна Катрин.

Продължихме. Минахме покрай войник и момичето му в сянката на един от каменните контрафорси. Двамата стояха притиснати до стената и той я бе загърнал с наметката си.

— И те са като нас — забелязах аз.

— Никой не е като нас — каза Катрин. Не го каза в добрия смисъл.

— Поне да имаха къде да отидат.

— Може би така е по-добре за тях.

— Не знам. Всеки трябва да има къде да се подслони.

— Имат на разположение катедралата — каза Катрин.

Бяхме я отминали. Стигнахме до края на площада и погледнахме назад към катедралата. Беше хубава в мъглата. Стояхме пред един магазин за кожени изделия. На витрината имаше ботуши, една раница и скиорски обувки. Всяко нещо беше изложено отделно — раницата в средата, ботушите от едната страна, обувките от другата. Кожата тъмнееше, излъскана като дълго употребявано седло. Отраженията на електрическите светлини грееха върху матовата лъскава кожа.

— Някой път ще отидем на ски.

— След два месеца започва ски-сезонът в Мюрен — каза Катрин.

— Хайде да отидем.

— Хайде — съгласи се тя. Минахме и край други витрини и свихме в една странична уличка. — Никога не съм идвала тук.

— Оттук минавах за болницата — казах аз.

Уличката беше тясна и ние вървяхме от дясната страна. Разминавахме се с много хора в мъглата. Витрините на всички магазини, покрай които минавахме, светеха. Загледахме се в купчината сирена на една витрина. Аз се спрях пред оръжейното магазинче.

— Да влезем за малко. Трябва да купя нещо.

— Какво?

— Пистолет.

Влязохме. Откопчах колана си и го сложих заедно с празния кобур на стъклото. Зад щанда стояха две жени. Те донесоха няколко пистолета.

— Трябва да пасва в кобура — казах аз, като го отворих. Кобурът беше от сива кожа, бях го купил на старо, за да го нося из града.

— Добри пистолети ли са тези? — попита Катрин.

— Всички са почти еднакви. Мога ли да изпробвам този? — запитах аз жената.

— Сега няма къде да стреляте — отвърна тя. — Но пистолетът е много добър. Няма да сбъркате с него.

Отместих предпазителя и дръпнах затвора. Спусъкът не беше мек, но се движеше плавно. Прицелих се и пак дръпнах.

— Употребяван е — каза жената. — Беше на един офицер, отличен стрелец.

— Вие ли му го продадохте?

— Да.

— Как попадна отново при вас?

— Донесе го ординарецът му.

— Може и моят да е тук — казах аз. — Колко струва?

— Петдесет лири. Много е евтино.

— Добре. Искам също два резервни пълнителя и една кутия патрони.

Тя извади всичко изпод витринката.

— Нямате ли нужда от сабя? — попита тя. — Имам саби от втора ръка, много евтини.

— Отивам на фронта — казах аз.

— О, тогава нямате нужда от сабя — каза тя.

Платих пистолета и патроните, заредих пълнителя и го поставих на място, пъхнах пистолета в празния кобур, напълних двата пълнителя и ги поставих в кожените джобчета на кобура, после препасах колана. Той увисна под тежестта на пистолета. Все пак, казах си, по-добре е да имаш пистолет от армейски образец. Винаги ще му намериш патрони.

— Сега сме напълно въоръжени — казах аз. — Трябваше да свърша тази работа. Моя го откраднаха, докато ме пренасяха до болницата.

— Дано този да е добър — каза Катрин.

— Нещо друго да желаете? — попита жената.

— Мисля, че не.

— Пистолетът е с шнур — каза тя.

— Да, забелязах.

Жената искаше да ми продаде още нещо.

— Не ви ли трябва свирка?

— Мисля, че не.

Жената каза довиждане и ние излязохме на улицата. Катрин погледна витрината. Жената ни наблюдаваше отвътре и ни кимна с глава.

— Какви са тези дървени стойки с огледалцата по тях?

— С тях примамват птички. Забиват ги из полето, въртят ги, чучулигите ги виждат и долитат, а италианците ги стрелят.

— Изобретателен народ — каза Катрин. — Вие в Америка не ходите на лов за чучулиги, нали, мили?

— Специално за чучулиги, не.

Пресякохме улицата и тръгнахме по отсрещната страна.

— Сега съм по-добре — каза Катрин. — Когато тръгнахме, бях много зле.

— Винаги сме добре, когато сме заедно.

— Винаги ще бъдем заедно.

— Да, само че в полунощ заминавам.

— Не мисли за това, мили.

Вървяхме по улицата. В мъглата светлините жълтееха.

— Не си ли уморен? — попита Катрин.

— А ти?

— Не съм. Приятно е да походиш.

— Но да не прекалявам.

— Няма.

Свърнахме в една неосветена уличка и закрачихме по нея. Спрях се и целунах Катрин. Докато я целувах, усетих ръката й на рамото си. Тя се бе загърнала с пелерината ми, тъй че и двамата бяхме покрити с нея. Стояхме на уличката, опрени на един висок зид.

— Да отидем някъде — казах аз.

— Добре — отговори Катрин.

Продължихме по уличката и излязохме на друга, по-широка улица, която водеше край един канал. На отсрещната страна имаше тухлен зид и сгради. Пред нас, в дъното на улицата, видях трамвай, който минаваше по един мост.

— На моста можем да вземем файтон — казах аз.

Отидохме на моста и зачакахме в мъглата. Минаха няколко трамвая, пълни с хора, които се прибираха. Зададе се и един файтон, но в него имаше някакъв човек. Заръмя.

— Да вървим пеш или да вземем трамвая — предложи Катрин.

— Ей сега ще дойде някой — казах аз. — Оттук минават много.

— Ето един — каза тя.

Файтонджията спря коня и спусна металния показалец на брояча. Гюрукът беше вдигнат, а по плаща на файтонджията се стичаха капки. Мокрият му цилиндър лъщеше. Седнахме отзад в тъмното под гюрука.

— Къде му каза да кара?

— На гарата. Срещу гарата има един хотел, където можем да отидем.

— Може ли в хотела така? Без багаж?

— Може — казах аз.

Дълго пътувахме под дъжда по разни странични улички.

— Няма ли да вечеряме? — каза Катрин. — Май че огладнявам.

— Ще вечеряме в стаята.

— Нямам нищо за преобличане. Дори нощница нямам.

— Ще купим — казах аз и извиках на файтонджията: — Карайте по улица „Манцони“.

Той кимна и на първата пресечка сви вляво. Като излязохме на главната улица, Катрин се заоглежда за магазин.

— Ето — каза тя.

Викнах на файтонджията да спре. Катрин слезе, прекоси тротоара и се скри вътре. Аз останах да я чакам във файтона. Валеше, лъхаше ми от мократа улица и запотения кон под дъжда. Катрин се върна с един пакет, качи се и продължихме.

— Голяма прахосница съм, мили — каза тя, — но нощницата е хубава.

Пред хотела помолих Катрин да почака във файтона, а аз влязох да говоря с управителя. Стаи имаха колкото искаш. Излязох пак навън, платих на файтонджията и влязохме с Катрин. Пиколото носеше пакета. Управителят с поклон ни покани в асансьора. Накъдето погледнеш — червен плюш и месинг. Управителят ни придружи в асансьора.

— Monsieur и madame в стаята си ли желаят да вечерят?

— Да, изпратете ни менюто, моля.

— Желаете ли нещо по-специално за вечеря? Дивеч, суфле?

Асансьорът изкачи три етажа, прищраквайки на всеки, последно прищракване и спря.

— Какъв дивеч имате?

— Мога да ви предложа фазан или глухар.

— Глухар — казах аз.

Тръгнахме по коридора. Килимът беше протрит. Имаше много врати. Управителят се спря пред една, отключи и я отвори.

— Заповядайте. Чудесна стая.

Пиколото сложи пакета на масата в средата на стаята. Управителят вдигна пердетата.

— Навън е мъгливо — каза той.

Мебелите бяха в червен плюш. Имаше много огледала, два стола и голямо легло с атлазена покривка. Една врата водеше към банята.

— Ще ви изпратя менюто — каза управителят, поклони се и излезе.

Отидох до прозореца и погледнах навън, после дръпнах един шнур и плътните плюшени завеси се спуснаха. Катрин седеше на леглото и гледаше кристалния полилей. Беше си свалила шапката и косите й блестяха на светлината. Тя се видя в едно от огледалата и посегна към косата си. Аз я виждах в три други огледала. Изглеждаше умислена. Пелерината и се свлече на леглото.

— Какво има, мила?

— Досега не се бях чувствувала като уличница — каза тя.

Отидох до прозореца, дръпнах завесите и се загледах навън. Не си го бях представял така.

— Не си уличница.

— Знам, скъпи. Но не е приятно да се чувствуваш такава. — Гласът й беше сух и безизразен.

— Това е най-хубавият хотел, в който можехме да отидем.

Загледах се през прозореца. Отвъд площада бяха светлините на гарата. По улицата минаваха файтони, виждаха се дърветата в парка. Мократа настилка отразяваше светлините на хотела. По дяволите, мислех си аз, защо трябваше тъкмо сега да се караме?

— Ела тук, моля те — каза Катрин. Гласът й отново беше станал естествен. — Ела, аз пак съм добро момиче.

Погледнах към леглото. Тя се усмихваше. Приближих се, седнах до нея и я целунах.

— Ти си моето добро момиче.

— Вярно е, че съм твоя — каза тя.

След като вечеряхме, ни стана добре, а после бяхме много щастливи и за кратко време стаята беше като наш дом. Стаята ми в болницата беше станала наш дом по същия начин.

Докато вечеряхме, Катрин седеше наметната с моята куртка. Бяхме много гладни и храната беше хубава, изпихме една бутилка „Капри“ и една „Сант Естеф“. Аз изпих повечето, но Катрин също пи и се развесели. Поднесоха ни глухар с картофено суфле и пюре от кестени, салата и цабалионе^[33] за десерт.

— Добра си е стаята — каза Катрин. — Чудесна стая. Тук трябваше да изкараме цялото време, откакто сме в Милано.

— Смешна стая. Но е приятна.

— Хубаво нещо е развратът — каза Катрин. — Хората, които му се отдават, изглежда, го правят с вкус. Този червен плюш е наистина много хубав. Съвсем подходящ. И огледалата са чудесни.

— Ти си едно мило момиче.

— Питам се как ли ще е да се събудиш сутрин в такава стая. Но, общо взето, чудесна стая е.

Налях си още една чаша „Сант Естеф“.

— Ще ми се да направим нещо наистина греховно — каза Катрин. — Всичко, което вършим, изглежда тъй просто и невинно. Не мога да повярвам, че вършим нещо лошо.

— Ти си славно момиче.

— Просто съм много гладна. Страшно съм гладна.

— Ти си едно простодушно и добро момиче.

— Наистина обичам простите неща. Ти единствен го разбра.

— Веднъж, току-що се бяхме запознали, си мечтаех цял следобед как отиваме заедно в хотел „Кавур“ и как прекарваме там.

— Доста нахално от твоя страна! Но този хотел не е „Кавур“, нали?

— Не е, там не биха ни приели.

— Един ден ще ни приемат. Ето в какво се различаваме с теб, мили. Аз никога за нищо такова не съм си мислила.

— Съвсем никога?

— Е, съвсем малко — каза тя.

— Ти си чудесно момиче.

Налях си още една чаша.

— Аз съм простодушно момиче — каза Катрин.

— Отначало не ми се стори такава. Мислех те за смахната.

— Наистина бях малко смахната. Но не в смисъл да правя усложнения. Това не те смути, нали, мили?

— Велико нещо е виното — казах аз. — Кара те да забравяш всичко лошо.

— Хубаво нещо е — съгласи се Катрин, — но от него баща ми получи много лоша подагра.

— Ти имаш баща?

— Да — каза Катрин, — и е болен от подагра. Няма да се наложи да се запознаваш с него. А ти нямаш ли баща?

— Не, имам само втори баща.

— Дали ще го харесам?

— Няма да се наложи да се запознаваш с него.

— Така ни е хубаво заедно — каза Катрин. — Вече нищо друго не ме интересува. Толкова съм щастлива че съм ти жена.

Сервитьорът влезе и прибра нещата от масата. Малко след това така се умълчахме, че се чуваше как ръми дъждът. Долу на улицата изсвири автомобилен клаксон.

— „Но подир мен във вечен бяг препуска времето на вихрен впряг“ — издекламирах аз.

— Знам го това стихотворение — каза Катрин. — То е от Марвъл^[34]. Разказва се за едно момиче, което не искало да бъде с мъж.

Чувствувах главата си съвсем бистра и исках да поговорим за някои конкретни неща.

— Къде ще родиш бебето?

— Не знам. Ще търся най-доброто място.

— Как ще го уредиш?

— Колкото мога по-добре. Не се безпокой, мили. Може би ще имаме няколко бебета, докато свърши войната.

— Още малко, и ще трябва да тръгвам.

— Знам. Ако искаш, върви още сега.

— Не.

— Тогава не се притеснявай, мили. Досега беше толкова мил, а ето че почваш да се притесняваш.

— Няма. Ще ми пишеш ли често?

— Всеки ден. Четат ли ви писмата?

— Не знаят английски дотолкова, че да е от значение.

— Ще ги пиша така, че да са неразбираеми — каза Катрин.

— Но да не са съвсем неразбираеми.

— Няма, само малко.

— Май че е време да тръгваме.

— Добре, мили.

— Не ми се тръгва от това наше уютно кътче.

— И на мен.

— Но трябва да вървим.

— Да, устроим ли се някъде, все не е за дълго.

— И това ще стане.

— Ще съм приготвила едно хубаво кътче за теб, когато се върнеш.

— Може много скоро да се върна.

— Възможно е да те ранят съвсем мъничко в стъпалото.

— Или в крайчеца на ухото.

— Не, искам ушите ти такива, каквито са.

— А стъпалата не, така ли?

— Те вече са ранявани.

— Трябва да тръгваме, мила. Наистина.

— Добре. Ти пръв.

Глава двадесет и четвърта

Слязохме по стълбите, вместо да вземем асансьора. Пътеката по стъпалата беше протрита. Бях платил вечерята още в стаята, но сервитьорът, който я беше донесъл, седеше на стол до вратата. Той скочи и се поклони. Влязох с него в канцеларията да платя за стаята. Управителят ме беше посрещнал като приятел и не бе приел да платя предварително, но преди да си отиде, се бе сетил да остави сервитьора на пост пред вратата, за да не се измъкна, без да платя. Сигурно му бяха правили такъв номер. Дори и приятели. По време на война човек има толкова приятели.

Казах на сервитьора да ни повика файтон, той взе от мен пакета на Катрин и излезе с чадър. През прозореца го видяхме да прекосява улицата под дъжда. Стояхме в канцеларията и гледахме навън.

— Как се чувствуваш, Кейт?

— Спи ми се.

— А аз чувствувам стомаха си празен. Гладен съм.

— Взе ли си нещо за ядене?

— Да, в походната торба.

Видях приближаващия се файтон. Той спря, конят беше свел глава под дъжда, сервитьорът слезе, отвори чадъра си и тръгна към хотела. Ние го пресрещнахме на вратата и прислонени под чадъра, прекосихме мокрия плочник и стигнахме до файтона край бордюра. Водата течеше в канавката.

— Пакетът ви е на седалката — каза сервитьорът.

Той ни пазеше с чадъра, докато се качим. Дадох му бакшиш.

— Благодаря и приятно пътуване — каза той.

Кочияшът дръпна поводите и конят тръгна. Сервитьорът се обърна и се упъти под чадъра си към хотела. Поехме по улицата, завихме наляво и спряхме от дясната страна на гарата. Двама карабинери стояха под стряхата близо до фенера при входа. Шапките им лъщяха на светлината. Дъждът изглеждаше чист и прозрачен срещу светлините на гарата. Един носач излезе изпод навеса, свил рамене в дъжда.

— Не — казах аз, — благодаря. Нямам нужда.

Той се върна и пак се подслони под навеса. Обърнах се към Катрин. Лицето й беше в сянката под гюрука.

— Е, да си кажем сбогом.

— Не може ли и аз да вляза.

— Не. Сбогом, Кейт!

— Ще му кажеш ли адреса на болницата?

— Да.

Дадох адреса на файтонджията. Той кимна с глава.

— Сбогом — казах аз. — Грижи се за себе си и за малката Катрин.

— Сбогом, мили.

— Сбогом — казах аз.

Слязох на дъжда и файтонът тръгна. Катрин подаде глава и аз видях осветеното й лице. Тя се усмихна и махна с ръка. Файтонът се отдалечи по улицата. Катрин посочи с пръст навеса. Погледнах, но видях само двамата карабинери. Разбрах, че ми прави знак да не стоя под дъжда. Отидох под навеса и се загледах след файтона, който зави зад ъгъла. Тогава минах през чакалнята и тръгнах към коловоза.

Вратарят ме чакаше на перона. Последвах го във влака и пробивайки си път между хората в коридора, се добрахме до купето, където картечарят ми пазеше място. Вътре беше пълно, той седеше в ъгъла, раницата и торбите ми бяха в мрежата за багаж над главата му. Имаше много хора прави в коридора и тези от купето ни изгледаха, когато влязохме. Нямаше достатъчно места във влака и всички бяха враждебни. Картечарят стана, за да ми отстъпи мястото си. Някой ме потупа по рамото. Обърнах се. Беше един артилерийски капитан, висок и мършав, с червен белег на челюстта. Той бе наблюдавал всичко от коридора през стъклото и бе влязъл.

— Какво има? — попитах аз.

Бях се обърнал с лице към него. Той беше по-висок от мен, лицето му изглеждаше много изпито в сянката на козирката, белегът му лъщеше и изглеждаше пресен. Всички в купето ме гледаха.

— Не може да правите така — каза той. — Не може да пращате войник да ви запазва място.

— А го направих.

Той преглътна и видях как адамовата му ябълка се повдигна и пак се спусна. Картечарят стоеше прав пред мястото. Хората от коридора гледаха през стъклото. Никой в купето не се обади.

— Нямате право да правите това. Аз бях тук два часа преди вас.

— Какво искате?

— Това място.

— Аз също.

Наблюдавах лицето му и усещах, че цялото купе е против мене. Не ги осъждах. Той имаше право. Но не можех да се откажа от мястото. Пак никой не продума.

О, по дяволите! — помислих си аз. После казах:

— Седнете, signor capitano.

Картечарят се отмести и високият капитан седна. Той ме изгледа. Имаше обиден вид. Но бе получил мястото.

— Вземете вещите ми — казах аз на картечаря.

Излязохме в коридора. Влакът беше пълен и аз знаех, че няма никакъв изглед да намеря място. Дадох по десет лири на вратаря и на картечаря. Те минаха по коридора, слязоха на перона и започнаха да се взират в прозорците, но места нямаше.

— Може някои да слязат в Бреша — каза вратарят.

— Там ще се качат още — възрази картечарят.

Казах им сбогом, те ми стиснаха ръката и си тръгнаха. Бяха омърлушени. Когато влакът тръгна, всички, които бяха без места, стояха прави в коридора. Гледах как отминават светлините на гарата и складовете. Продължаваше да вали и скоро стъклата на прозорците бяха тъй мокри, че нищо не се виждаше. По-късно легнах на пода в коридора и заспах, но първо напъхах портфейла с книжата и парите под колана между ризата и панталоните. Спах цялата нощ. Събудих се само в Бреша и Верона, когато във влака се качиха още хора, но пак заспах. Едната торба бях подложил под главата си, другата бях прегърнал, а раницата бях опрял до себе си и който не искаше да ме стъпче, трябваше да ме прекрачи. На пода по целия коридор спяха хора. Други се бяха уловили за дръжките под прозорците или се облягаха на вратите. Този влак беше винаги претъпкан.

Глава двадесет и пета

Беше есен и дърветата бяха оголели, а пътищата кални. От Удине до Гориция пътувах с камион. По пътя разглеждах местността. Срещнахме други камиони. Черничевите дървета бяха голи, полята тъмнееха. Пътят беше покрит с мокрите мъртви листа от редицата оголени дървета, войници запълваха коловозите с натрошен чакъл, струпан на купчини покрай пътя между дърветата. Показа се градът, над него се стелеше мъгла, която скриваше планините. Прекосихме реката и видях, че е много придошла. Беше валяло в планината. Влязохме в града, минахме покрай фабриките, после край къщите и вилите и забелязах, че още къщи са разрушени. В една уличка се разминахме със санитарна кола на английския Червен кръст. Шофьорът носеше кепе, изпитото му лице беше загоряло. Не го познавах. Слязох от камиона на големия площад пред кметството, шофьорът ми подаде раницата, метнах я на гръб, нарамих двете торби и се запътих към вилата. Нямах чувството, че се връщам у дома. Крачех по мокрия чакъл на алеята и гледах вилата през дърветата. Всички прозорци бяха затворени, но вратата беше открехната. Влязох и намерих майора, седнал пред една маса в голата стая с карти и с изписани на машина листове по стената.

— Добре дошли! — посрещна ме той. — Как сте?

Видя ми се състарен и съсухрен.

— Добре съм — отговорих аз. — Как вървят работите?

— Вече всичко свърши. Разтоварвайте се и сядайте.

Сложих раницата и двете торби на земята, а фуражката върху раницата. Примъкнах другия стол, оставен до стената, и седнах пред писалището.

— Лошо лято беше — каза майорът. — Оздравяхте ли напълно?

— Да.

— Получихте ли си наградите?

— О, да. Много ви благодаря.

— Дайте да ги видим.

Аз поразтворих наметката си, за да може да види двете лентички.

— Получихте ли и кутийките с ордените?

— Не, само книжата.

— Кутийките ще дойдат по-късно. За това трябва повече време.

— Какво ще наредите да върша сега?

— Всички коли заминаха. Шест са на север, в Капорето. Били ли сте в Капорето?

— Да — припомних си аз долината, камбанарията, спретнатото градче, хубавата чешма на площада.

— Извозват там. Сега има много ранени. Боевете свършиха.

— Къде са другите?

— Има две в планината и още четири на Байнсица. Другите две санитарни поделения са с Трета армия в Карсо.

— Къде ще ме изпратите?

— Можете да вземете четирите коли на Байнсица, ако искате. Джино доста се застоя там. Не сте били горе, нали?

— Не.

— Там беше много лошо. Изгубихме три коли.

— Разбрах.

— Да, Риналди ви писа.

— Къде е Риналди?

— Тук е, в болницата. Много му се насъбра — и лятото, и есента.

— Мога да си представя.

— Лошо беше — каза майорът. — Не можете да си представите. Често си казвах, че ви провървя, дето ви раниха още в началото.

— Зная.

— Догодина ще бъде още по-лошо — каза майорът. — Възможно е още сега да започнат настъпление. Така се говори, но не ми се вярва. Късно е вече. Видяхте ли реката?

— Да, придошла е.

— Не ми се вярва да започнат настъпление сега, след като дъждовете започнаха. Скоро ще падне сняг. Какво става с вашите съотечественици? Ще видим ли други американци тук освен вас?

— Подготвят десетмилионна армия.

— Дано поне една част пратят насам. Но французите всичко ще грабнат. За нас няма да остане нищо. Както и да е. Сега пренощувайте тук, а утре ще вземете малката кола и отивате да смените Джино. Ще ви дам някой, който знае пътя. Джино ще ви обясни всичко. Там продължават да ни обстрелват, но истинското свърши. Няма да съжалявате, че ви пращам на Байнсица.

— Радвам се, че отивам там. Радвам се, че съм пак под ваше командуване.

Той се усмихна.

— Хубаво е да чуе човек такива думи. Омръзна ми тази война. Струва ми се, че ако замина, повече няма да се върна.

— Толкова ли е лошо?

— Да. От лошо по-лошо. Вървете да се измиете и намерете вашия приятел Риналди.

Излязох и се качих горе с торбите. Риналди го нямаше в стаята, но вещите му бяха там. Седнах на леглото, развих си навоите и свалих дясната обувка. После се изтегнах на леглото. Бях уморен и дясното стъпало ме наболяваше. Стори ми се глупаво да лежа с един събут крак, надигнах се, развързах другата обувка, пуснах я на пода и пак се изтегнах по гръб. В стаята беше душно със затворен прозорец, но бях твърде уморен, за да стана да го отворя. Видях, че всичките ми вещи са в един ъгъл на стаята. Навън се смрачаваше. Лежах на кревата, мислех за Катрин и чаках Риналди. Решил бях да мисля за Катрин само вечер, преди да заспя. Но сега бях уморен, нямах какво да правя, затова лежах и мислех за нея. За нея мислех и когато Риналди влезе. Изглеждаше същият. Беше само поотслабнал.

— Охо, бебчо! — възкликна той.

Приседнах в леглото. Риналди се настани до мен и ме прегърна.

— Добрият стар бебчо! — тупна ме той по гърба, а аз улових двете му ръце. — Моят бебчо! — каза той. — Дай да ти видя коляното.

— Трябва да си сваля брича.

— Сваляй го. Тук сме си наши. Искам да видя как са те закърпили.

Станах и смъкнах брича, свалих и наколенката. Риналди седна на пода и леко раздвижи коляното ми напред-назад. Той опипа белега, опря палци на капачето и притисна коляното с пръсти.

— И повече от това не се прегъва?

— Не.

— Престъпление е, че са те върнали тук. Длъжни са били да изчакат, докато ставата се раздвижи напълно.

— Сега е къде-къде по-добре. Беше като дърво.

Риналди го прегъна по-силно. Гледах го в ръцете. Хубави — ръце на хирург. Гледах главата му, лъскавата, сресана на път коса. Той преви коляното твърде много.

— Ох! — изпъшках аз.

— Трябвало е да ти правят още механотерапия — каза Риналди.

— Сега е по-добре отпреди.

— Виждам, бебчо. Разбирам тези неща повече от теб. — Той се изправи и седна на леглото. — Самата операция е добре направена — приключи той с коляното ми. — А сега ми разкажи всичко.

— Няма нищо за разказване. Живях мирно и тихо.

— Държиш се като женен човек — каза той. — Какво ти е?

— Нищо — отвърнах аз. — А на теб?

— Тази война ме убива — каза Риналди. — Много ме гнети. — Той обхвана коляното си с ръце.

— Виж ти — учудих се аз.

— Какво? Нямам ли право на човешки пориви?

— Не. Личи ти, че не си скучал. Разказвай.

— Цяло лято и цяла есен оперирах. Работя непрекъснато. Върша работата на всички. Най-трудните случаи оставят на мен. Честна дума, бебчо, ставам чудесен хирург.

— Това звучи по-добре.

— Вече не мисля. Не, честна дума, не мисля! Само оперирам.

— Много правилно.

— Но сега, бебчо, край. Свърших да оперирам и е ад. Тази война е ужасна, бебчо. Вярвай, като ти казвам. Но ти ще ми повдигнеш духа. Донесе ли грамофонните плочи?

— Да.

Те бяха в раницата ми, в картонена кутия, загъната в хартия. Бях твърде изморен, за да ги извадя.

— А ти добре ли се чувствуваш, бебчо?

— Отвратително.

— Тази война е ужасна — каза Риналди. — Ще се напием, че да пропъдим черните мисли. Ще ни се върне настроението, ще видиш.

— Преболедувах от жълтеница и не бива да се напивам — обясних аз.

— Ох, бебчо, такъв ли ми се връщаш, сериозен и с болен черен дроб? Казвам ти, тази война е лошо нещо. Защо ли изобщо я водим?

— Хайде да пийнем. Не искам да се напивам, но ще обърна една чаша.

Риналди прекоси стаята, отиде до умивалника и донесе две чаши и бутилка коняк.

— Австрийски коняк — каза той. — Седем звезди. Единственият ни трофей от Сан Габриеле.

— Ти беше ли там?

— Не, никъде не съм бил. През цялото време бях тук и оперирах. Гледай, бебчо, това е старата ти чаша, в която си държеше четката за зъби. През цялото време съм я пазил, да ми напомня за теб.

— И да те подсеща да си миеш зъбите.

— Не, за това си имам моя. Запазих твоята, за да си спомням как сутрин се мъчеше да се очистиш от вкуса на вила „Роса“, как псуваше, гълташе аспирин и проклинаше проститутките. Погледна ли тази чаша, все си спомням как се мъчиш да си очистиш съвестта с четка за зъби. — Той се приближи до леглото.

— Целуни ме и ми кажи, че преставаш да си сериозен.

— Никога няма да те целуна. Ти си маймуна.

— Знам, а ти си добро, непорочно англосаксонче. Момче със съвест си, знам. Очаквам кога англосаксончето ще почне пак да блудствува и после да се пречиства с четката си за зъби.

— Налей ми малко коняк в тази чаша.

Чукнахме се и пихме. Риналди се засмя.

— Ще те напия, ще ти извадя черния дроб и ще ти сложа един хубав италиански дроб, че да те направя пак мъж.

Протегнах чашата за още коняк. Вън се беше стъмнило. С чашата коняк в ръка отидох до прозореца и го отворих. Дъждът беше спрял. Беше захладняло и около дърветата се стелеше мъгла.

— Да не лиснеш коняка през прозореца — предупреди ме Риналди. — Ако не можеш да го пиеш, дай го на мен.

— Върви на… Знаеш къде!

Радвах се, че отново виждам Риналди. Две години ме беше дразнил и никога не му се сърдех. Много се разбирахме.

— Ожени ли се? — запита ме той от леглото.

Стоях облегнат на стената до прозореца.

— Още не.

— Влюбен ли си?

— Да.

— В англичанката?

— Да.

— Бедният ми бебчо! Поне мила ли е с теб?

— Разбира се.

— И доказва ли го на практика?

— Млъкни.

— Ще млъкна, за да се убедиш, че съм крайно деликатен човек. Бивали я за…

— Ринин — казах аз, — моля те, млъкни! Ако искаш да си ми приятел, мълчи.

— Не искам. Аз съм ти приятел, бебчо.

— Тогава млъкни.

— Добре.

Приближих се и седнах на леглото до Риналди. Той държеше чашата си с две ръце и гледаше в пода.

— Нали разбираш сега, Ринин?

— Да, да. Цял живот все на свещени чувства налитам — каза той, забол поглед в пода. — Очевидно и ти ги имаш, макар че не бях забелязвал.

— А ти нямаш ли?

— Не.

— Никак ли?

— Никак.

— Може ли тогава да кажа нещо по адрес на майка ти и на сестра ти?

— И на твоята — добави бързо Риналди.

Засмяхме се.

— Какъв супермен! — казах аз.

— Може би ревнувам — каза Риналди.

— Не, не ревнуваш.

— Не в този смисъл, друго искам да кажа. Имаш ли женени приятели?

— Да.

— Аз нямам — каза Риналди. — Щастливи ли са, престават да са ми приятели.

— Защо?

— Не ме обичат.

— Защо?

— Аз съм змията… Змията на познанието.

— Объркваш нещата. Казва се „ябълката на познанието“.

— Не, змията — живна той отново.

— Не ти отива да си толкова дълбокомислен.

— Ето затова те обичам, бебчо. Започна ли да се правя на велик италиански мислител, ти ме поставяш на мястото. Но аз знам неща, които не мога да изразя. Знам повече от теб.

— Да, знаеш.

— Но ти ще бъдеш по-щастлив. Макар че имаш съвест.

— Едва ли.

— О, да, така е. Дотам съм стигнал, че съм щастлив само когато работя — забоде той отново очи в пода.

— Ще ти мине.

— Няма. Съществуват само още две други неща, които обичам; едното ми вреди и на работата, другото трае само половин час или петнадесет минути, понякога и по-малко.

— Понякога доста по-малко.

— Може да съм напреднал, бебчо. Това не го знаеш. Но аз пък друго не знам освен тези две неща и работата.

— Ще узнаеш и други неща.

— Не, никога нищо не узнаваме. Раждаме се с каквото имаме и повече нищо не научаваме. Никога нищо ново не придобиваме. Завършени сме още от самото начало. Трябва да се радваш, че не си латинец.

— Латинец ли? Няма такова нещо. Има само латинско мислене. Вие така се гордеете с недостатъците си.

Риналди вдигна очи и се засмя.

— Стига, бебчо, изморих се от толкова разсъждения. — Той изглеждаше уморен още когато влезе. — Наближава време за вечеря. Радвам се, че се върна. Ти си най-добрият ми приятел и брат по оръжие.

— Кога ще ядат братята по оръжие?

— Веднага. Само да употребим още малко коняк за черния ти дроб.

— Апостол Павел ли цитираш?

— Не позна. Там се говори за вино и за стомаха. „Употребявай вино заради стомаха твой.“^[35]

— Употреби все едно какво има в бутилката — казах аз. — И заради каквото искаш!

— За твоята приятелка — вдигна чаша Риналди.

— Добре.

— Няма да говоря повече мръсни работи за нея.

— Не се насилвай много.

Той изпи коняка.

— Аз имам чиста душа. Като теб, бебчо. И аз ще си намеря някое английско момиче. Всъщност аз се запознах с нея преди теб, само че беше много висока за мен. „Сестричката ми е малко висока…“ — изтананика той.

— Ти си самата чистота — казах аз.

— Нали? Затова ми викат Риналдо Чистника.

— Риналдо Мръсника.

— Хайде, бебчо, ела да вечеряме, докато душата ми е още чиста.

Измих се, сресах се и слязохме долу. Риналди беше малко пиян. В трапезарията вечерята не беше още готова.

— Ще отида да донеса бутилката — каза Риналди и тръгна нагоре по стълбите.

Аз седнах. След малко той се появи с бутилката и напълни двете конячени чаши до половина.

— Много е — казах аз, като вдигнах коняка си срещу лампата на масата.

— На празен стомах не е много. Дори е чудесно. Изгаря ти стомаха. За теб няма нищо по-вредно.

— Добре де.

— Ден след ден се самоунищожаваш — каза Риналди. — Стомахът ти се поврежда, а ръката ти става несигурна. Подходящо за хирург.

— Препоръчваш ли го?

— Най-горещо. Друго не пия. Глътни това, бебчо, и ще видиш какво са болки.

Изпих половината чаша. В коридора се разнесе гласът на ординареца:

— Чорбата! Чорбата е готова!

Влезе майорът, кимна ни и седна. На трапезата изглеждаше съвсем дребен.

— Само ние ли сме? — попита той.

Ординарецът сложи супника на масата и майорът си сипа в чинията догоре.

— Да — каза Риналди, — освен ако дойде и свещеникът. Да знаеше, че Федерико е тук, щеше да дойде.

— Къде е той? — попитах аз.

— В триста и седма — отвърна майорът. Той съсредоточено изсърба супата. Изтри си устата и внимателно избърса засуканите си сиви мустаци. — Предполагам, че ще дойде. Позвъних и наредих да му предадат, че сте се върнали.

— Колко оживено беше в трапезарията преди — казах аз.

— Да, сега е тихо — съгласи се майорът.

— Веднага ще вдигна шум — каза Риналди.

— Пийте вино, Енрико — каза майорът и напълни чашата ми. Донесоха спагетите и всички се заловихме с тях. Привършвахме ги, когато свещеникът влезе. Беше си все същият — дребен, мургав, спретнат. Станах и се ръкувахме. Той сложи ръка на рамото ми.

— Щом чух, дойдох веднага.

— Седнете — каза майорът. — Закъсняхте.

— Добър вечер, отче — каза Риналди, употребявайки английската дума. Беше я въвел капитанът, които все се заяждаше със свещеника и знаеше малко английски.

— Добър вечер, Риналди — каза свещеникът.

Ординарецът му донесе супа, но той каза, че иска направо спагети.

— Как сте? — запита ме той.

— Идеално. А тук, при вас, как е?

— Пийнете вино, отче — подкани го Риналди. — Употребете малко вино заради стомаха ваш. Казал го е апостол Павел, нали знаете?

— Да, зная — каза свещеникът учтиво.

Риналди му напълни чашата.

— Тоя апостол Павел — каза Риналди, — той е сбъркал работите.

Свещеникът ме погледна и се усмихна. Разбрах, че вече не се засяга от шегите.

— Та тоя апостол Павел бил пияница и женкар — подхвана пак Риналди, — ама като му минало времето, почнал да разправя, че тия неща са греховни. Когато вече не можел, установил правила за нас, дето можем. Не е ли така, Федерико?

Майорът се усмихна. Бяхме минали на задушеното.

— За светци след залез слънце не споря — казах аз.

Свещеникът вдигна очи от чинията си и ми се усмихна.

— Виж го ти какъв набожен станал! — каза Риналди. — Къде отидоха безбожниците? Къде е Кавалканти? Къде е Брунди? Къде е Чезаре? Няма ли ги другите драки, та трябва сам да се заяждам със свещеника?

— Свестен ни е свещеникът — каза майорът.

— Свестен, но все пак свещеник — възрази Риналди. — Опитвам се в трапезарията ни да стане както едно време. Искам да доставя удоволствие на Федерико. Върви по дяволите, отче.

Майорът го изгледа и разбра, че е пиян. Изпитото му лице беше бледо. Косата му се открояваше още по-черна на бялото чело.

— Добре, добре, Риналдо — каза свещеникът.

— Вървете по дяволите и вие, и всичко останало — отпусна се Риналди на облегалката на стола.

— Преуморен е, много му дойде напоследък — обясни ми майорът.

Той дояде месото си и обра соса с късче хляб.

— Пет пари не давам — каза Риналди. — По дяволите всичко.

Той изгледа предизвикателно всички сътрапезници. Очите му блуждаеха, лицето му беше бледо.

— Добре, добре — съгласих се аз. — По дяволите всичко!

— А, не така — не се успокояваше Риналди. — Казвам ви, така не може. Скучни сте, досадни сте. Скука, досада и нищо друго наоколо, казвам ви, нищичко. Разбирам го, щом престана да работя.

Свещеникът поклати глава. Ординарецът вдигна съда със задушеното.

— Защо ядете месо? — захвана се Риналди отново със свещеника. — Не знаете ли, че днес е петък?

— Четвъртък е — каза свещеникът.

— Лъжа̀, петък е. Ядете тялото господне. Месото божие. Знам какво ядете, това е австрийско задушено.

— Бялото месо е офицерско — додадох аз, за да завърша старата ни шега.

Риналди се засмя и отново напълни чашата си.

— Не ми обръщайте внимание — каза той. — Малко съм луд.

— Трябва да вземете отпуск — каза свещеникът.

Майорът поклати глава неодобрително. Риналди погледна свещеника.

— Смятате, че трябва да взема отпуск ли?

Майорът пак направи знак на свещеника. Риналди, който продължаваше да гледа свещеника, не забеляза.

— Както желаете — каза свещеникът. — Не вземайте, ако не искате.

— Вървете по дяволите! — каза Риналли. — Искат да се отърват от мен. Всяка вечер искат да се отърват от мен. Но аз ги слагам на мястото им. Какво, като съм го пипнал? Не съм единственият на този свят. В началото — той продължи с тон на лектор — се появява пъпчица, после забелязваме обрив по гърба. После нищо. Тогава залагаме надеждите си на живака.

— Или на салварсана — отбеляза майорът спокойно.

— И той е живачен препарат — оживи се Риналди. — Но аз знам нещо, два пъти по-добро. Драги ми отче, вие никога няма да го прихванете. Но бебчо ще го прихване. Това е трудова злополука, просто трудова злополука.

Ординарецът донесе десерта и кафето. Сладкишът беше нещо като черен хляб със сиропена заливка. Лампата димеше и черният дим опушваше горната част на лампеното шише.

— Донеси две свещи и махни тази лампа — каза майорът.

Ординарецът донесе две запалени свещи, сложени в панички, взе лампата и я духна, отнасяйки я. Риналди се беше успокоил. Държеше се съвсем нормално. Разговорът продължи, а след кафето всички излязохме в преддверието.

— Фреди, ти сигурно искаш да си поприказвате със свещеника. Аз трябва да отида в града — каза Риналди. — Лека нощ, отче.

— Лека нощ, Риналдо — отговори свещеникът.

— Ще се видим довечера, Фреди — каза Риналди.

— Добре — казах аз, — не закъснявай.

Той направи грнмаса и излезе. Майорът остана с нас.

— Преуморен е и е изтощен — каза той. — Освен това мисли, че има сифилис. Не ми се вярва много, но все пак не е изключено. Прилага си самолечение. Лека нощ. Преди изгрев слънце ли тръгвате, Енрико?

— Да.

— Тогава сбогом. Успех! Педуци ще ви събуди и ще ви придружи.

— Сбогом, signor maggiore.

— Всичко хубаво. Върви приказка, че австрийците готвели офанзива, но не ми се вярва. Дано не е истина. И да нападнат, няма да е тук. Джино ще ви обясни всичко. Сега телефонът работи добре.

— Ще телефонирам редовно.

— Да, моля ви. Лека нощ. И не давайте на Риналди да пие толкова.

— Ще се опитам.

— Лека нощ, отче.

— Лека нощ, господин майор.

Той влезе в канцеларията си.

Глава двадесет и шеста

Отидох до вратата и погледнах навън. Беше спряло да вали, но имаше мъгла.

— Да се качим ли горе? — предложих на свещеника.

— Само че скоро ще трябва да тръгвам.

— Нищо, елате.

Качихме се по стълбите и влязохме в моята стая. Изпънах се на леглото на Риналди. Свещеникът седна на моето, което ординарецът току-що беше оправил. В стаята беше тъмно.

— Е, оправихте ли се съвсем? — попита той.

— Да, тази вечер просто съм уморен.

— И аз съм уморен, без да има защо.

— Какво ще кажете за войната?

— Мисля, че скоро ще свърши. Не зная защо, но имам такова усещане.

— Какво всъщност усещате?

— Забелязахте ли какъв е майорът? Как се е укротил? Е, мнозина са станали като него.

— И аз се чувствувам така.

— Беше ужасно лято — продължи свещеникът. Беше станал по-самоуверен, не го помнех такъв. — Не можете да си представите какво беше. Всъщност можете; който е бил, може да си представи. Много хора едва това лято разбраха какво е война. Офицери, които смятах, че никога няма да разберат, сега разбраха.

— И какво ще стане? — погалих аз завивката.

— Не зная, но мисля, че така не може да продължава дълго.

— Какво ще стане?

— Ще спрат да се бият.

— Кои?

— И едните, и другите.

— Дано — казах аз.

— Не вярвате ли?

— Не вярвам, че двете страни ще спрат да се бият едновременно.

— Да, едва ли. Твърде хубаво е, за да стане. Но като гледам как са се променили хората, мисля, че не може да продължава така.

— Кой спечели от летните действия?

— Никой.

— Спечелиха австрийците — казах аз. — Не дадоха на италианците да превземат Сан Габриеле. Те спечелиха. Няма да спрат да се бият.

— Ако настроението им е като нашето, ще спрат. Видяха не по-малко от нас.

— Няма случай да е спрял онзи, който е започнал да печели.

— Обезсърчавате ме.

— Казвам ви каквото мисля.

— Значи мислите, че така ще продължава до безкрай? И няма никога да стане нещо, което да…

— Не знам. Мисля само, че австрийците, след като са удържали една победа, няма да спрат да воюват. Само поражението ни прави християни.

— Австрийците са християни, като изключим босненците.

— Нямам предвид християнското вероизповедание, а смирението.

Той не отговори.

— Сега сме по-кротки, понеже сме бити. Кой знае какъв ли щеше да бъде Христос, ако Петър го бе избавил в градината!

— Съвсем същият.

— Не съм сигурен — усъмних се аз.

— Вие ме обезсърчавате — каза той. — Аз очаквам и се моля нещо да се случи. Чувствувам го, че е наближило.

— Може и да стане нещо — съгласих се аз. — Но то ще стане само с нас. Друго щеше да е, ако и те мислеха като нас. Но те ни биха. Те са настроени иначе.

— Много от войниците винаги са били настроени така. И то не защото са били бити.

— Те поначало си бяха бити. Още когато ги откъснаха от стопанствата им и ги натикаха в армията, бяха бити. Затова селянинът е мъдър, защото поначало е бит. Дай му власт, пък тогава ще видиш колко е мъдър.

Той не отвърна. Мислеше.

— Напоследък съм потиснат — продължих аз, — затова никога не мисля за тия неща. Не мисля, но заговоря ли, те ми идват наум от само себе си.

— Надявах се на нещо.

— На поражение?

— Не, на нещо повече.

— Повече няма. Освен победата. Но тя може да е още по-горчива.

— Дълго време се надявах на победа.

— И аз.

— А сега не зная кое е по-добре.

— Или едното ще е, или другото.

— Не вярвам вече в победата.

— Нито пък аз. Но и в поражението не вярвам. Макар че то може да е за предпочитане.

— В какво вярвате?

— В спането — казах аз.

Той стана.

— Съжалявам, че стоях тъй дълго. Но така обичам да разговарям с вас.

— И на мен ми е приятно да разговаряме. Това за спането го казах просто така.

Станахме и си стиснахме ръцете в тъмнината.

— Сега спя в триста и седма — каза той.

— Утре рано отивам на поста.

— Ще се видим, като се върнете.

— Ще се поразходим и ще поговорим.

Изпратих го до вратата.

— Не слизайте — каза той. — Хубаво е, че се върнахте, макар че за вас едва ли е хубаво.

Той сложи ръка на рамото ми.

— Защо, тука не се чувствувам зле — казах аз. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Умирах за сън.

Глава двадесет и седма

Събудих се, когато Риналди се върна, но той не ми заговори и аз пак заспах. Сутринта се облякох и тръгнах преди зори. Риналди не се събуди, когато излизах.

Не бях виждал Байнсица и ми беше странно да изкачвам склона, на който преди бяха австрийците, покрай реката отвъд мястото, където ме бяха ранили. Имаше един нов стръмен път и много камиони по него. По-нагоре пътят не беше вече тъй стръмен и през мъглата прозираха гори и скатове. Тези гори ги бяха превзели бързо, без да успеят да ги унищожат. По-нататък, където хълмовете не прикриваха пътя, той минаваше под маскировъчен тунел и свършваше при едно разрушено село. Оттам нагоре започваха позициите. Наоколо имаше много артилерия. Къщите бяха напълно срутени, но всичко беше много добре организирано и навсякъде имаше пътепоказатели. Намерихме Джино, той ни даде кафе, после тръгнах с него, поговорих с този-онзи и огледах постовете. От Джино разбрах, че английските коли работели по-нататък, в Равне. Той се възхищаваше от англичаните. Артилерията продължавала да се обажда от време на време, но нямало много ранени. Тъй като дъждовете започнали, скоро щяло да има много болни. Говорело се, че австрийците ще атакуват, но той не вярвал. И за нас се говорело, че ще атакуваме, но след като не са докарали подкрепления — едва ли, поне засега. С храната били зле, върне ли се в Гориция, ще се наяде като хората. Какво съм вечерял снощи? Казах му и той се възхити. Особено впечатление му направи десертът. Не го описах подробно, казах му само, че съм ял някакво dolce, и той си въобрази, че е било нещо кой знае какво, а не хлебно реване.

Зная ли къде ще го пратят? Отговорих, че не зная, но някои от колите ни са в Капорето. Той се надяваше да го изпратят там. Било приятно градче, харесвали му високите планини околовръст. Той беше добро момче и очевидно всички го обичаха. Каза, че ако някъде е било ад, това било на Сан Габриеле, както и при атаката отвъд Лом^[36], която взела лош обрат. Австрийците имали много артилерия в горите по хребета Тернова над нас и нощем пътищата били под силен обстрел. Имало една батарея от морски оръдия, които му действували на нервите. Щял съм да ги позная по това, че снарядите им не долитат по крива траектория, а са с право мерене. Чуваш изстрела и едновременно с него — свистенето. Обикновено стреляли по две оръдия наведнъж, едно след друго, и при взрива се разлитали огромни шрапнели. Показа ми един — гладко, назъбено парче метал, дълго повече от педя. Металът приличаше на бабит^[37].

— Може да не са чак толкова опасни — каза Джино, — но ме стряскат. Като ги чуеш, все едно, че право към теб идват. Гръм и едновременно с него свистене и експлозия. Какво от това, че си оцелял, след като умираш от страх?

Каза, че в окопите срещу нас имало хървати, а също и маджари. Нашите войски все още били разгърнати за настъпление. Ако австрийците атакуват, нямаме нито телени заграждания като хората, нито тил. Имало добри места за отбранителни позиции по възвишенията около платото, но нищо подготвено. Впрочем как ми се струва Байнсица?

— Представях си местността по-равна, повече като плато. Не очаквах, че ще е толкова пресечена.

— Alto piano^[38] — каза Джино, — но не и piano^[39].

Върнахме се в приземието на къщата, където той живееше. Казах му, че според мен по-лесно е да се отбранява плоскогорие, където имаш някаква дълбочина в тил, отколкото верига от възвишения. Не е по-трудно да атакуваш в планина, отколкото на равнинната местност, настоявах аз.

— Зависи от планините — възрази той. — Ами Сан Габриеле?

— Да, но лошото е станало горе, на равното. Изкачили се сравнително лесно.

— Не чак толкова лесно.

— Да — казах аз, — но там случаят е особен, това беше не планина, а крепост. Австрийците я укрепяваха години.

Мисълта ми беше, че от тактическо гледище, щом имаш придвижване, безсмислено е да задържиш фронтовата линия на верига възвишения, защото могат да те ударят с обход. Трябва да си подвижен, а възвишенията не са. После, стреляш ли от високо, огънят ти обикновено минава над противника и бие зад него. Обходят ли те във фланг, най-добрите ти части остават по височините. На планинска война вяра да нямаш. Добавих, че доста съм размишлявал това. Ти клечиш на една височина, врагът на друга, но стане ли горещо, всеки се смъква долу на равното.

— Ами какво ще правиш, ако имаш планинска граница? — възрази той.

Отговорих, че този въпрос още не съм го решил, и двамата се засмяхме.

— Но в старо време — добавих аз — австрийците винаги са ги били във Веронския четириъгълник^[40]. Оставяли ги да слязат в равнината и там ги отупвали.

— Да — каза Джино, — но ония били французи, а стратегическите проблеми по-лесно ги решаваш, когато се биеш на чужда земя.

— Така е — съгласих се аз. — Към родината си не можеш да подхождаш тъй научно.

— Русите го направиха, за да хванат Наполеон в капана.

— Да, но имат много земя. Отстъпѝ в Италия, за да примамиш Наполеон в клопка, и ще се намериш в Бриндизи.

— Отвратителен град — каза Джино. — Бил ли си някога там?

— Само пътем.

— Патриот съм — каза Джино, — но не обичам нито Бриндизи, нито Таранто.

— А Байнсица обичаш ли?

— Това е свещена земя — каза той. — Само да се раждаха повече картофи. Знаеш ли, като дойдохме тук, намерихме ниви с картофи, засадени от австрийците.

— Толкова ли е зле със снабдяването?

— На мен храната все не ми достигаше, но аз ям много и все пак не умрях от глад. Офицерската храна е средна работа. На предните линии хранят добре, но за останалите няма. Някъде нещо куца. Би трябвало да има достатъчно храна.

— Интендантските плъхове я продават другаде.

— Да, за батальоните от първа линия всичко, а за другите, дето са по-назад, не стига. Изядоха всичките картофи на австрийците и кестените от горите. Трябва да хранят по-добре. Всички сме големи гладници. Убеден съм, че храна има. Лошо е за войниците да не си дояждат. Забелязал ли си, че с празен стомах разсъждаваш по-иначе?

— Да — съгласих се аз, — това няма да ти донесе победа, но поражение като нищо.

— Да не говорим за поражения. Премного такива приказки се чуват. Каквото беше направено през лятото, не може да е било напразно.

Замълчах. Думите „свещен“, „славен“, „жертва“, и „напразно“ винаги са ме притеснявали. Бяхме ги чували, понякога застанали под дъжда и от такова разстояние, че само като изкрещят някоя дума по-силно, тогава стига до слуха ти, бяхме ги чели в прокламации, върху които разлепвачите отдавна бяха налепили други прокламации, и бях видял, че нищо не е свещено и че в славното няма слава, а жертвите са като в чикагските кланици, само че тук месото го погребват. Много думи бяха станали противни да ги слушаш и в края на краищата само названията на места запазваха своето достойнство. И още — някои числа и дати. Само те, заедно с географските названия, все още значеха нещо. Отвлечените понятия като „слава“, „чест“, „храброст“, „свещен“ бяха непристойни в сравнение с неизменните названия на селата, номерата на пътищата и полковете, имената на реките, датите. Джино беше патриот и понякога казваше неща, които ни караха да се чувствуваме чужди, но той беше добро момче и аз разбирах патриотизма му. Той си беше родѐн патриот. Двамата с Педуци потеглиха с колата обратно към Гориция.

Бурята вилня целия ден. Вятърът шибаше дъжда и навсякъде имаше локви и кал. Мазилката на разрушените къщи беше сива и мокра. Привечер дъждът спря и от пост номер две виждах голата и мокра есенна земя, заоблачените възвишения и как капките се стичат по мократа сламена маскировка на пътя. Слънцето се показа и преди да залезе, освети оголените гори зад хребета. Имаше много австрийски оръдия в горите на този хребет, но само някои стреляха. Наблюдавах кълбата шрапнелен дим, които се появяваха в небето, над една полуразрушена селска къща близо до предната линия — пухкави кълба с бледожълтеникав пламък в средата. Светва, гръм, после облачето губи топчестата си форма и вятърът го разсейва. Развалините и пътят край полуразрушената къща, където беше разположен постът, бяха обсипани със шрапнелни парчета, но този следобед поста не го бомбардираха. Натоварихме две коли и се понесохме надолу по пътя през маскировъчния тунел, между чиито пролуки се прокрадваха последните лъчи на слънцето. Докато излезем на открития път зад превала, слънцето залезе. Продължихме спускането по открития път, който описа завой, и когато пак се скри под четвъртития свод от рогозки, отново заваля.

През нощта излезе вятър и в три часа сутринта заваля като из ръкав, започна артилерийски обстрел и хърватите настъпиха през планинските ливади и горички към нашите позиции. Сражаваха се в тъмнината под дъжда и контраатаката на уплашените войници от втората линия ги отхвърли. По цялата линия на фронта избухваха снаряди, излитаха ракети в дъжда, стреляха пушки и картечници. Хърватите не се върнаха повече, наоколо пак притихна и между поривите на вятъра и дъжда долиташе тътенът на силен артилерийски огън далеч на север.

Ранените заприиждаха към пункта — едни на носилки, други вървяха, трети другарите им ги носеха на гръб през полето. Бяха вир-вода и много уплашени. Напълнихме две коли с тежко ранени на носилки, които изнасяха от приземието на превързочния пункт, и когато затворих вратата на втората кола и нагласих скобката, усетих върху лицето си как дъждът се обръща в сняг. Снежинките падаха тежки и бързи в дъжда.

Призори бурята продължаваше, но снегът бе спрял. Беше се стопил, както падаше на мократа земя, и сега пак валеше дъжд. След разсъмване пак ни атакуваха, но без успех. През целия ден очаквахме следващата атака, но тя започна едва по залез слънце. Започнаха да ни обстрелват на южния фланг откъм гористия хребет, където бяха австрийските оръдия. Очаквахме да обърнат огъня и към нас, но нищо не се случи. Стъмваше се. Обадиха се нашите оръдия откъм полето зад селото и снарядите се устремяваха в далечината с успокоително свистене.

Заговори се, че атаката на юг не успяла. Тази нощ неприятелят не атакува, но плъзна слух, че направил пробив на север. През нощта ни съобщиха да се приготвим за отстъпление. Каза ми го капитанът от превързочния пункт. Бил получил сведение от щаба на бригадата. Малко по-късно той се върна от телефона и каза, че не било вярно. Бригадата имала заповед да задържи на всяка цена линията Байнсица. Попитах го за пробива и той ми каза, че според сведенията на бригадния щаб австрийците били пробили фронта на Двадесет и седми армейски корпус в направление Капорето. На север през целия ден се водили ожесточени боеве.

— Ако тези копелета не удържат, спукана ни е работата — каза той.

— Атакуват германци — каза един от лекарите.

Думата германци всяваше страх. Нямахме желание да си имаме работа с тях.

— Дошли са петнадесет немски дивизии — добави лекарят. — Пробили са и ще ни отрежат пътя за отстъпление.

— От бригадния щаб нареждат да задържим тази линия. Казват, че пробивът не е сериозен и ще трябва да удържим фронта от Монте Маджоре през планината.

— Кой им е казал?

— От дивизионния щаб.

— И заповедта да отстъпим е от дивизионния щаб.

— Ние сме под командуването на щаба на армията — казах аз, — но тук съм под ваше командуване. И, естествено, кажете ли ми да тръгна, ще тръгна, но изяснете какви точно са заповедите.

— Заповедите са такива, че ще останем тук. А вие ще превозвате ранените оттук до разпределителния пункт.

— Понякога ги превозваме и от разпределителния пункт до полевите болници — казах аз. — Но понеже никога не съм виждал отстъпление, обяснете ми в случай на отстъпление как се евакуират всички ранени?

— Не се евакуират всички. Вземат се колкото е възможно, а другите остават.

— Какво ще натоваря в колите?

— Болничния инвентар.

— Разбрано — казах аз.

На следващата нощ отстъплението започна. Узнахме, че немците и австрийците пробили фронта на север и слизали от планината към Чивидале и Удине. Отстъпвахме методично, мокри и мрачни. Движехме се бавно в нощта по задръстените пътища, срещахме пехотинци, които вървяха под дъжда, оръдия, конски коли, мулета, камиони — всичко се оттегляше от фронта. Безпорядъкът не беше по-голям, отколкото когато настъпвахме.

Същата нощ ние помагахме да се евакуират полевите болници в по-малко разрушените села по платото, извозихме ранените по крайречния път до Плава, а на другия ден сновахме под дъжда да евакуираме болниците и разпределителния пост от Плава. Валеше безспир и армията от Байнсица се спусна от платото под октомврийския дъжд и премина реката там, където през пролетта същата тази година бяха започнали големите ни победи. Пристигнахме в Гориция на другия ден по пладне. Вече не валеше и градът беше почти празен. Когато минавахме, товареха на един камион момичетата от войнишкия публичен дом. Бяха седем, със шапки и палта, носеха малки куфари. Две от тях плачеха. Едно от другите ни се усмихна, показа си езика и го завъртя. Беше чернооко, със сочни устни.

Спрях колата и отидох да поговоря със съдържателката. От нея разбрах, че момичетата от офицерския дом били тръгнали рано сутринта. Закъде? За Конеляно, обясни тя. Камионът потегли. Момичето с дебелите устни пак се изплези. Съдържателката махна с ръка. Двете други продължаваха да плачат. Останалите любопитно оглеждаха града. Върнах се в колата.

— Трябваше да тръгнем с тях — каза Бонело. — Щяхме да пътуваме весело.

— Пак ще е весело — казах аз.

— Ще бъде отвратително.

— Тъкмо това имах предвид.

Свърнахме по алеята към вилата.

— Ще ми се да съм там, когато тия момиченца се качат и почнат работа, та и аз да кача нещо.

— Така веднага?

— Разбира се. Кой от Втора армия не познава мадам?

Спряхме пред вилата.

— Наричат я майка игуменка — каза Бонело. — Момичетата са нови, но нея всички я знаят. Изглежда, докарали са ги тъкмо преди отстъплението.

— Тяхното не се губи.

— Не, разбира се. Ще ми се някоя да ми падне гратис. Иначе се плаща много. Правителството ни експлоатира.

— Закарай колата на механиците да я прегледат — казах аз. — Смени маслото, провери диференциала. Напълни резервоара и легни да поспиш.

— Слушам, господин лейтенант.

Вилата беше празна. Риналди беше заминал с болницата. Майорът бе отвел медицинския персонал с щабната кола. На прозореца ми бяха оставили бележка да натоваря в колите инвентара, струпан във вестибюла, и да се отправя към Порденоне. Механиците бяха заминали. Върнах се в гаража. Пристигнаха и другите две коли и шофьорите им слязоха. Започваше отново да вали.

— Толкова ми се спи, че от Плава насам три пъти заспивах — каза Пиани. — Какво ще правим сега?

— Ще сменим маслото, ще ги гресираме, ще им напълним резервоарите, после ще ги докараме пред къщата да натоварим този куп вехтории, дето са ни го оставили.

— И веднага тръгваме?

— Не, ще поспим три часа.

— Слава богу, че ще дремнем — каза Бонело. — Едва стоях буден на волана.

— Как е твоята кола, Аймо? — попитах аз.

— Наред е.

— Дайте ми един гащеризон, ще ви помогна за маслото.

— Няма нужда, господин лейтенант, това е дребна работа. Идете да си приготвите нещата.

— Те са готови — казах аз. — Ще отида да изкарам навън инвентара, който са ни оставили. Щом свършите с колите, докарайте ги отпред.

Колите спряха пред входа и ние натоварихме болничното имущество, струпано във вестибюла. Когато го вкарахме всичкото, оставихме трите коли на дъжда под дърветата и влязохме във вилата.

— Накладете огън в кухнята и си изсушете дрехите — казах аз.

— Мокри, сухи, все едно — каза Пиани. — Искам да спя.

— Аз ще легна на леглото на майора — каза Бонело. — Ще спя на възглавницата на началството.

— Все ми е едно къде ще спя — каза Пиани.

— Тук има две легла — казах аз, като отворих вратата.

— Винаги съм се чудил какво ли има в тази стая — каза Бонело.

— Това беше стаята на стария шаран.

— Вие двамата спете тук — казах аз. — Аз ще ви събудя.

— Ако вие се успите, австрийците ще ни събудят, господин лейтенант — каза Бонело.

— Няма да се успя — отвърнах аз. — Къде е Аймо?

— Отиде в кухнята.

— Хайде, лягайте — подканих ги аз.

— Лягам — каза Пиани. — Цял ден спах седешком. Очите ми сами се затваряха.

— Свали си ботушите — каза Бонело, — това е леглото на стария шаран.

— Да си гледа работата старият шаран.

Пиани се изтегна с калните си обувки и подложи ръка под главата. Отидох в кухнята. Аймо беше запалил печката и сложил на нея съд с вода.

— Рекох да направя спагети — каза той. — Ще сме гладни, като се събудим.

— Не ти ли се спи, Бартоломео?

— Не чак толкова. Заври ли водата, оставям я. Огънят сам ще си изгасне.

— По-добре поспи — посъветвах го аз. — Имаме сирене и консерви с месо.

— По-хубаво да има нещо топло за тия двама анархисти. А вие си легнете, господин лейтенант.

— Има едно легло в стаята на майора.

— Спете вие там.

— Не, ще се кача в старата си стая. Искаш ли да пийнеш нещо, Бартоломео?

— Когато тръгнем, господин лейтенант. Сега няма смисъл.

— Ако се събудиш след три часа и аз още не съм станал, ще ме събудиш, нали?

— Нямам часовник, господин лейтенант.

— В стаята на майора има стенен часовник.

— Добре.

Прекосих трапезарията и вестибюла и се изкачих по мраморната стълба до стаята, в която бях живял с Риналди. Навън валеше. Отидох до прозореца и погледнах. Стъмваше се, видях трите коли, наредени под дърветата. Беше студено, по клоните се стичаха капки. Проснах се на леглото на Риналди и потънах в сън.

Преди да тръгнем, ядохме в кухнята. Аймо беше сварил една тенджера макарони с накълцан лук и месо от консерва. Насядахме около масата и изпихме две бутилки от виното, което бяха оставили в избата на вилата. Навън беше тъмно и продължаваше да вали. Пиани клюмаше до масата.

— По̀ е добре да отстъпваш, отколкото да настъпваш — каза Бонело. — Като отстъпваме, пием барберско.

— Сега да, а утре може и дъждовна вода да пием — каза Аймо.

— Утре сме в Удине. Ще пием шампанско. Там са лежачите. Събуди се, Пиани! Утре ще пием шампанско в Удине!

— Буден съм — каза Пиани. Той си сипа макарони и месо. — Не можа ли да намериш доматен сос, Барто?

— Няма — отговори Аймо.

— Ще пием шампанско в Удине — каза Бонело.

Той напълни чашата си с прозрачното червено вино.

— Дано не трябва да пием… докато стигнем в Удине — каза Пиани.

— Хапнахте ли достатъчно, господин лейтенант? — попита Аймо.

— Напълно. Подай ми шишето, Аймо.

— Приготвил съм по една бутилка на всеки за из път — каза Аймо.

— Ти спа ли изобщо?

— Аз спя малко. Подремнах.

— Утре ще спя в Царско легло — каза Бонело. Той се беше развеселил.

— Утре може да спим и в… — каза Пиани.

— Ще спя с царицата — каза Бонело и ме погледна, за да види как приемам шегата.

— Ще спиш с… — прозя се Пиани.

— Това е предателство, господин лейтенант. Не е ли предателство?

— Я мълчете — казах аз. — Пихте по глътка и се забравихте.

Вън дъждът се беше усилил. Погледнах си часовника. Беше девет и половина.

— Време е да потегляме — казах аз, като станах.

— С кого ще пътувате, господин лейтенант? — попита Бонело.

— С Аймо. Ти ще караш след нас, а след теб Пиани. Ще тръгнем по пътя за Кормонс.

— Страх ме е да не заспя — каза Пиани.

— Тогава ще седна при теб. След нас Бонело, после Аймо.

— Най-добре така — съгласи се Пиани, — щото много ми се спи.

— Аз ще карам, а ти ще поспиш.

— Не, мога да карам, щом знам, че някой ще ме събуди, ако заспя.

— Аз ще те събудя. Угаси лампата, Барто.

— Дай да ги оставим! — каза Бонело. — Тук повече няма да се върнем.

— Имам едно сандъче в стаята си — казах аз. — Ще ми помогнеш ли да го свалим, Пиани?

— Ние ще го свалим — спря ме Пиани. — Ела, Алдо.

Той излезе в коридора с Бонело. Чух ги как се качват по стълбите.

— Не ни беше лошо тук — каза Бартоломео Аймо. Той пъхна две бутилки вино и половин пита сирене в раницата си. — Никога няма да намерим такова място. Накъде ще отстъпваме, господин лейтенант?

— Казват, че зад Таляменто. Болницата и щабът ще бъдат в Порденоне.

— Тук е по-хубаво от Порденоне.

— Не познавам Порденоне — казах аз. — Само съм минавал.

— Не е нещо особено — каза Аймо.

Глава двадесет и осма

Когато излизахме от градчето, то пустееше в тъмнината и дъжда, само по главната улица се точеха войници и оръдия. Имаше много камиони, срещаха се и каруци, които през странични улици се стичаха към главния път. Минахме край кожарниците и излязохме на шосето, където в мудна върволица се нижеха войници, камиони, каруци и оръдия. Напредвахме бавно, но безспир под дъжда, радиаторът на колата ни беше почти залепен за задницата на тежко натоварен камион, покрит с мокър брезент. После камионът спря. Цялата колона спря. Потегли отново, придвижихме се още малко и пак спряхме. Слязох и тръгнах напред, като се промъквах между камионите и каруците, под мокрите шии на конете. Задръстването беше някъде по-напред. Свърнах от шосето. Минах по една дъска над канавката и тръгнах през полето. Колкото и да се отдалечавах от пътя, виждах между дърветата само спрели под дъжда коли. Изминах около километър-два. Колоната не мърдаше, но от другата страна, отвъд нея, войниците вървяха. Върнах се при нашите коли. Задръстването може би стигаше чак до Удине. Пиани спеше на волана. Качих се при него и също заспах. След няколко часа чух, че камионът пред нас включва с гъргорене на скорост. Събудих Пиани, тръгнахме, придвижихме се няколко метра, спряхме, пак тръгнахме. Продължаваше да вали.

През нощта колоната спря и повече не мръдна. Слязох и се върнах назад да видя Аймо и Бонело. Бонело беше качил при себе си двама сержанти от инженерните войски. Щом се приближих, те се вдървиха на местата си.

— Оставили ги назад да оправят нещо на един мост — обясни Бонело. — Не могат да си намерят частта, та ги взех.

— Ако господин лейтенантът разреши.

— Разрешавам.

— Господин лейтенантът е американец — каза Бонело. — Всекиго ще качи.

Единият от сержантите се усмихна. Другият попита Бонело от кои италианци съм, от Северна или от Южна Америка.

— Не е италианец, ами е англичанин от Северна Америка.

Сержантите го изслушаха учтиво, но не повярваха. Оставих ги и продължих назад към Аймо. На седалката до него се бяха настанили две момичета, а той се бе свил в ъгъла и пушеше.

— Барто, Барто — казах аз.

Той почна да се смее.

— Поговорете вие с тях, господин лейтенант — каза той, — аз не им разбирам. Ей! — Той сложи ръка върху бедрото на едно от момичетата и дружелюбно го стисна. Момичето придърпа шала си и отблъсна ръката му. — Ей, обяснете на лейтенанта как се казвате и какво правите тук.

Момичето ми хвърли свиреп поглед. Другото упорито гледаше надолу. Това, което ме гледаше, каза нещо на наречие, от което не разбрах нито дума. То беше мургаво, пълно, около шестнадесетгодишно на вид.

— Sorella?^[41] — попитах аз, като сочех другото момиче.

Тя кимна утвърдително и се усмихна.

— Добре — потупах го аз по коляното. Усетих, че настръхна.

Сестра му не вдигаше очи. Изглеждаше към година по-малка. Аймо сложи ръка върху бедрото на по-голямата и тя го отблъсна. Той се засмя.

— Добър човек — посочи той себе си. — И този е добър — посочи и мен. — Няма какво да се плашите.

Момичето го гледаше свирепо. Двете бяха като диви котки.

— Защо се качи при мен, като не й харесвам? — попита Аймо. — Щом им направих знак, веднага се качиха. — Той се обърна към момичето: — Не се плаши, няма да те… — И употреби една груба дума. — Няма място къде да те… — Видях, че тя разбра думата, но не отвърна нищо. Очите й бяха пълни с уплаха. Загърна се в шала си. — Колата е пълна — продължи Аймо, — няма опасност да те… Няма място къде да те…

Всеки път, когато той произнасяше тази дума, момичето настръхваше. Накрая, както седеше и го гледаше, се разплака. Видях как устните й затрепераха, после сълзи се зарониха по пълничките страни. Сестра й, без да вдига очи, я хвана за ръка и двете останаха така, седнали една до друга. По-голямата, която отначало се беше показала тъй свирепа, се разхълца.

— Май че я изплаших — каза Аймо. — Не исках да я плаша.

Бартоломео отвори раницата си и отряза две парчета сирене.

— Ето — предложи им той. — Не плачете.

По-голямата поклати глава и продължи да плаче, но по-малката взе сиренето и отхапа от него. После подаде на сестра си другото парче и двете започнаха да ядат. По-голямата още похълцваше.

— Ей сега ще се успокои — каза Аймо.

После му хрумна някаква мисъл.

— Девица? — попита той съседката си. Тя кимна енергично с глава. — И ти девица? — посочи той сестричката й.

Момичетата кимнаха утвърдително и по-голямата каза нещо на своя диалект.

— Хубаво — каза Бартоломео, — много хубаво.

Двете момичета живнаха.

Оставих ги в колата при Аймо, свит в ъгъла, и продължих назад към Пиани. Върволицата от коли не помръдваше, но пехотинците продължаваха да се точат покрай тях. Валеше все тъй силно и си помислих, че автоколоната може да е спряла, защото на някои коли са им се навлажнили кабелите. Обаче по-вероятно беше причината да са заспали насред пътя коне и хора, но пък и в градовете стават задръствания, макар че там всички са будни. Бедата идваше от това, че транспортът беше смесен — конен и автомобилен. Те взаимно си пречеха. Да не говорим за селските каруци. Добре бяха двете момичета при Барто. На девственици не им е мястото при отстъпващи войници. И то истински девственици. При това навярно набожни. Да не беше войната, сега сигурно всички щяхме да си бъдем в леглата. Полегни си, нани-на, и вихри сън сънувай. Сън — креватен, безвъзвратен и двукатен.^[42] Катрин сега си беше в леглото, между двата чаршафа — един отгоре, един отдолу. На коя ли страна спеше? Може и да не е заспала още. Може би лежи и мисли за мен. Вейте, вейте, вихри ледни! Вееха си те, и още как, и дъждът не беше дъждец, а дъждище. Валя цяла нощ. Валя, не изваля се! Виж го ти! Де да си бях в моето легло пак с моето момиче, а? Вее и вали, а защо не ми довее моята сладка Катрин? Защо не я довалѝ при мен? А де? Ама на, така ни е завъртяло всички и плющи ли, ръми ли — все тая! „Лека нощ, Катрин! — казах аз на глас. — Спи сладко. Ако не ти е удобно, мила, обърни се на другата страна. Имаш една студена вода от мен. Скоро ще съмне и лошото ще попремине. Съжалявам, ако той те измъчва. Опитай се да поспиш, скъпа.“ — „Аз бях заспала — каза тя. — Ти говореше насън. Добре ли си?“ — „Наистина ли си тук?“ — „Тук съм, разбира се. И никъде няма да отивам. Между нас двамата това няма значение.“ — „Ти си тъй, тъй мила, тъй сладка. Няма да си тръгнеш в тъмното, нали?“ — „Разбира се, че няма. Аз съм все тук. Поискаш ли ме, идвам при теб.“

— Да му… — изпсува Пиани. — Пак тръгват.

— Бях се унесъл — казах аз.

Погледнах си часовника. Беше три след полунощ. Пресегнах се за бутилката „Барбера“ зад седалката.

— Говорехте насън — каза Пиани.

— Бълнувах на английски — казах аз.

Дъждът понамаля, напредвахме. Преди зори отново спряхме, а като се съмна, видяхме, че сме на една височинка, а пред нас в далечината се проточва пътят — всичко спряло, само пехотата се провира напред. Отново потеглихме и сега, на дневна светлина, стана ясно, че както бавно пъплим, по-добре да оставим шосето и да тръгнем през полето, ако искаме да се доберем по някое време до Удине.

През нощта много селяни се бяха влели в колоната от странични селски пътища и сега се виждаха каруци, натоварени с покъщнина, с навързани кокошки и патици, с огледала, подаващи се между дюшеците. Имаше една шевна машина под дъжда в каруцата пред нас. Всеки спасяваше каквото има по-ценно. На някои каруци жени се гушеха под дъжда, други вървяха отстрани, току до колелата. Сега в колоната имаше и кучета, които се завираха под колите. Пътят беше разкалян, канавките от двете страни пълни с вода, а полето зад крайпътните дървета приличаше на мочурище и не можехме да го пресечем. Слязох от колата и се запровирах напред, търсейки удобно място да огледам околността за някой междуселски път през полето. Знаех, че странични пътища има много, но се боях да не попаднем на такъв, който не води доникъде. Безброй пъти бяхме профучавали покрай тях, но не ги познавах, а и те всички си приличаха. Трябваше обаче да намерим такъв път, за да се измъкнем. Никой не знаеше къде са австрийците, нито как вървят нещата, но аз бях сигурен, че спре ли дъждът и излетят ли самолетите, с колоната е свършено. Достатъчно ще е един-двама шофьори да побягнат и оставят камионите си или няколко коня да бъдат убити, и всякакво движение по шосето ще стане невъзможно.

Не валеше вече така силно, помислих си, че може и да се проясни. Продължих покрай шосето и когато стигнах до един тесен път с жив плет от двете страни, който водеше през полето на север, реших, че ще е най-добре да тръгнем по него, и побързах да се върна при колите. Казах на Пиани да обърне, после на Бонело и накрая на Аймо.

— Ако излезе, че е задънен, обръщаме и пак се включваме в колоната.

— Какво да ги правим тия двамата? — попита Бонело.

Двамата сержанти седяха до него в кабината. Бяха небръснати, но по войнишки стегнати дори в този ранен утринен час.

— Ще ни помагат да бутаме — казах аз.

Отидох при Аймо и му обясних, че ще сечем през полето.

— Какво да правя с моите девственица? — попита Аймо. Двете момичета спяха.

— Няма да ни бъдат много от полза — казах аз. — По-добре да беше взел някой, който може да бута.

— Можем да ги настаним отзад. Има място.

— Твоя работа — казах аз. — Но вземи и някой с як гръб, да бута.

— Някой берсалиере — засмя се Аймо. — Те имат най-широки гърбове. Мерят им ги. Как се чувствувате, господин лейтенант?

— Добре. А ти?

— И аз. Но съм много гладен.

— Все ще намерим нещо по този път. Тогава ще спрем да ядем.

— Как е кракът ви, господин лейтенант?

— Добре — казах аз.

Стоях на стъпалото и гледах напред. Видях как колата на Пиани обърна и пое по тесния път, мяркайки се между голите клонки на живия плет. Бонело също обърна и го последва. Аймо на свой ред успя да се измъкне от колоната и ние последвахме двете коли по тесния път между плетищата. Той водеше към един чифлик. Настигнахме Бонело и Пиани едва в двора. Къщата беше ниска и дълга, с асма пред входа. В двора имаше кладенец и Пиани тъкмо вадеше вода, за да напълни радиатора си. От дългото каране на първа водата беше извряла. Къщата беше изоставена. Погледнах назад към пътя. Чифликът се намираше на леко възвишение и ние виждахме цялата местност наоколо — пътя, живия плет, нивите, редиците дървета край шосето, по което се нижеше отстъплението. Двамата сержанти се разтършуваха из къщата. Момичетата се бяха събудили и разглеждаха двора, кладенеца, двете големи санитарни коли пред къщата и тримата шофьори до кладенеца. Единият от сержантите излезе от къщата, понесъл стенен часовник.

— Остави го на мястото му — казах аз.

Той ме погледна, влезе в къщата и се завърна без часовника.

— Къде ти е другарят?

— Отиде в нужника.

Той се качи в колата и се настани на седалката. Боеше се да не го оставим.

— А закуска, господин лейтенант? — попита Бонело. — Няма ли да похапнем? Ще стане бързо.

— Как мислиш, дали пътят, който продължава надолу от другата страна, ще ни изведе някъде?

— Сигурно.

— Да ядем тогава.

Пиани и Бонело влязоха в къщата.

— Елате — протегна ръка Аймо на момичетата, за да им помогне да слязат от колата. По-голямата поклати глава. Не искаха да влязат в изоставената къща. Проследиха ни с очи.

— Ей, че са упорити! — каза Аймо.

Влязохме заедно в къщата. Тя беше просторна и мрачна, лъхаше на изоставено. Бонело и Пиани чакаха в кухнята.

— Няма много нещо за ядене — каза Пиани. — Всичко са отнесли.

Бонело разрязваше голямо парче бяло сирене на масивната кухненска маса.

— Къде беше това сирене?

— В зимника. Пиани намери и малко вино и ябълки.

— Става като за закуска.

Пиани извади дървената запушалка на голяма дамаджана. Килна я и напълни една медна кутелка.

— На мирис е добро — прецени той. — Намери чаши, Барто.

Влязоха двамата сержанти.

— Вземете си от сиренето, сержанти — покани ги Бонело.

— Време е да тръгваме — каза единият, докато дъвчеше от сиренето и отпиваше от чашата си.

— Ще тръгнем, не се безпокойте — каза Бонело.

— В армията с празен стомах далече няма да стигнеш — казах аз.

— Какво? — не разбра сержантът.

— По-добре яжте.

— Да, но времето върви.

— Май че тия мръсници са яли вече — каза Пиани.

Сержантите го погледнаха. Мразеха ни.

— Знаете ли пътя? — запита ме единият.

— Не — отвърнах му.

Те се спогледаха.

— По-добре ще е да тръгнем — каза първият.

— Тръгваме — казах аз.

Изпих още една чаша вино. Беше много приятно след сиренето и ябълката.

— Вземете сиренето — казах аз на излизане.

Бонело ме последва с дамаджаната.

— Много е голяма — казах аз.

Той я погледна със съжаление.

— Май че да. Давайте манерките!

Той ги напълни и малко вино се разля по плочника на двора. После взе дамаджаната и я остави точно до вратата.

— Австрийците ще я намерят, без да разбиват вратата — обясни той.

— На път! — подканих ги аз. — Ние с Пиани ще водим.

Двамата от инженерните войски бяха в колата до Бонело. Момичетата ядяха сирене и ябълки. Аймо пушеше. Поехме надолу по тесния път. Обърнах се да погледна двете коли и фермата. Ниската каменна къща беше здрава, добре иззидана, а кладенецът — с красива желязна решетка. Пътят пред нас беше тесен и кален между избуялия жив плет. Другите коли ни следваха плътно.

Глава двадесет и девета

По пладне закъсахме в калта на десетина километра от Удине, доколкото можехме да преценим. Дъждът беше спрял още предобед и три пъти чухме как самолетите приближават, виждахме ги как прелитат над нас, отклоняват се вляво и бомбардират шосето. Лутахме се сред плетеница от междуселски пътища, много от тях задънени — тогава се връщахме заднишком да свърнем отдругаде и така малко по малко наближавахме Удине. Но ето че колата на Аймо, който искаше да я изкара на заден ход от един задънен път, заседна в рохкавата пръст на банкета, колелата забоксуваха, затъвайки все по-дълбоко и по-дълбоко, докато колата се опря на диференциала. Оставаше ни само едно — да изкопаем пръстта пред колелата, да подложим клони, за да могат да захванат веригите, че да я избутаме на пътя. Наобиколихме колата. Двамата сержанти огледаха колелата. После, без дума да кажат, тръгнаха по пътя. Последвах ги.

— Хайде — казах им, — насечете клони.

— Трябва да вървим — отвърна единият.

— На работа! — казах аз. — Насечете клони!

— Трябва да вървим — повтори първият.

Другият мълчеше. Бързаха да се измъкнат. Избягваха да ме погледнат.

— Заповядвам ви да се върнете при колата и да насечете клони — казах аз.

Единият се обърна.

— Трябва да вървим — каза той. — Скоро ще бъдете отрязани. Не можете да ни заповядвате. Не сте наш командир.

— Заповядвам ви да сечете клони! — казах аз.

Те се обърнаха и поеха по пътя.

— Стой! — извиках аз.

Те продължаваха да вървят по калния път с жив плет от двете страни.

— Заповядвам ви да спрете! — извиках аз. Те ускориха ход. Разкопчах кобура, извадих пистолета, прицелих се в този, който бе говорил повече, и стрелях. Не уцелих и те хукнаха. Стрелях още три пъти и повалих единия. Другият се мушна в плета и изчезна. После го зърнах как тича през полето и се прицелих през плета. Натиснах спусъка, но пистолетът беше празен. Сложих нов пълнител. Сержантът беше вече твърде далеч и тичаше през полето с наведена глава. Започнах да зареждам празния пълнител. Дойде Бонело.

— Дайте аз да го довърша — каза той.

Дадох му пистолета си и той отиде до сержанта от инженерните войски, който лежеше по лице на земята. Наведе се над него, опря пистолета до главата му и натисна спусъка. Изстрел не последва.

— Трябва да изтеглиш затвора — казах аз.

Той го изтегли и стреля два пъти. После хвана сержанта за краката и го извлече до крайпътния плет. Върна се и ми подаде пистолета.

— Кучият му син — изгледа той сержанта. — Видяхте ли как го довърших, господин лейтенант?

— Трябва да побързаме да нарежем клони — казах аз. — Дали улучих другия?

— Не ми се вярва — каза Аймо. — Далеч беше за пистолет.

— Мръсна измет — каза Пиани.

Заловихме се да сечем клонак. Разтоварихме всичко от колата. Бонело копаеше пред колелата. Когато всичко беше готово, Аймо запали мотора и включи на скорост. Колелата забоксуваха, полетяха листа и кал. Бонело и аз бутахме така, че ставите ни запукаха. Колата не помръдваше.

— Раздвижѝ я напред-назад, Барто — казах аз.

Той даде заден ход, после преден. Колелата затънаха още повече. Колата пак легна на диференциала, а колелата се завъртяха свободно в дупките, които бяха изровили. Изправих се.

— Ще опитаме с въже — казах аз.

— Едва ли ще стане, господин лейтенант. Как ще теглим в тая кал!

— Трябва да опитаме — настоях аз. — Няма как иначе.

Колите на Бонело и Пиани можеха да се движат само право напред по тесния път. Свързахме ги двете с едно въже и започнахме да теглим. Колелата се въртяха на място в изровените улеи.

— Не става — викнах аз. — Спрете.

Пиани и Бонело слязоха от колите си и дойдоха при нас. И Аймо слезе. Момичетата бяха седнали върху един каменен зид на тридесетина метра нагоре по пътя.

— А сега какво, господин лейтенант? — попита Бонело.

— Да опитаме още веднъж с клони — казах аз.

Гледах към пътя. Грешката беше моя. Аз ги бях докарал тук. Слънцето беше почти съвсем затулено от облаците, тялото на сержанта все така лежеше край плета.

— Да подложим куртката и шинела му отдолу — казах аз.

Бонело отида да ги вземе. Аз режех клони, а Аймо и Пиани копаеха пред и между колелата. Срязах шинела, сцепих го на две и го проснах в калта под колелата, после подпъхнах клони. Ние се приготвихме да бутаме, а Аймо се настани на седалката и запали мотора. Колелата се завъртяха, бутахме… Но напразно.

— Да му… — казах аз. — Имаш ли да вземаш нещо от колата, Барто?

Аймо се качи в колата на Бонело, като взе със себе си сиренето, две бутилки вино и наметката си. Бонело, седнал зад волана, претърсваше куртката на сержанта.

— По-добре изхвърли тая куртка — казах аз. — А какво ще правим с девиците на Барто?

— Могат да се качат отзад — каза Пиани. — Едва ли ще стигнем много далеч.

Отворих задната врата на санитарната кола.

— Хайде — подканих ги аз, — качвайте се.

Двете момичета се качиха и седнаха в ъгъла. Изглежда, не бяха обърнали внимание на изстрелите. Погледнах зад нас. Сержантът лежеше проснат, с мръсна долна фланела с ръкави. Качих се при Пиани и потеглихме. Трябваше да минем през полето. Когато колите навлязоха в изораното, аз слязох и тръгнах напред. Ако можехме да го прекосим, щяхме да излезем на пътя от другата страна. Но не успяхме. Пръстта беше твърде мека и разкаляна. Когато колите затънаха до главините, оставихме ги насред полето и поехме пеш към Удине.

Като излязохме на пътя, водещ към шосето, аз го посочих на момичетата.

— Вървете нататък — казах им. — Там има хора. — Те ме гледаха. Извадих си портфейла и им дадох по десет лири. — Нататък — сочех им аз пътя. — Приятели! Семейство!

Не ме разбраха, но тръгнаха, стиснали здраво банкнотите. Няколко пъти се обръщаха, сякаш се бояха да не си взема парите обратно. Наблюдавах ги как се отдалечават по пътя, загърнати в шаловете си, и плахо поглеждат назад. Тримата шофьори се смееха.

— Колко ще ми дадете и аз да тръгна нататък, господин лейтенант? — попита Бонело.

— Ако ги хванат, по-добре да са с тълпата — казах аз.

— Дайте ми двеста лири и тръгвам право към Австрия — предложи Бонело.

— Ще ти ги вземат — намеси се Пиани.

— Войната може и да свърши дотогава — каза Аймо.

Вървяхме по пътя колкото можем по-бързо. Слънцето се опитваше да пробие облаците. Край пътя растяха черници. През дърветата виждах нашите две коли, затънали в полето. Пиани също поглеждаше назад към тях.

— Ще трябва да построят път до тях, че да ги измъкнат — каза той.

— Ех, да имахме велосипеди… — въздъхна Бонело.

— Карате ли велосипеди в Америка? — полюбопитствува Аймо.

— По-рано, да.

— А тук колело да имаш! — каза Бонело. — Хубаво нещо е велосипедът.

— Ей, да имахме по едно колело — каза Бонело. — Не съм много по вървенето.

— Не се ли стреля? — наострих уши аз. Беше ми се счула стрелба.

— Не знам — каза Аймо и също се ослуша.

— Май че да — казах аз.

— Най-напред ще ни налети кавалерията — обясни Пиани.

— Мисля, че те нямат кавалерия.

— Дано — каза Бонело. — Никак не държа да ме набучи на пиката си някой кавалерист, да му…

— Ама как го застреляхте онзи сержант, а, господин лейтенант! — каза Пиани.

Вървяхме бързо.

— Аз го застрелях — поправи_го Бонело. — Откакто се почна тая война, никого не съм застрелял и мечтата ми беше да си застрелям един сержант.

— Застреля го, ама паднал — каза Пиани. — Едно е да стреляш по вързана птица, друго е, като лети.

— Все едно. Това е нещо, за което винаги ще си спомням. Убих го мръсника.

— Какво ще кажеш на изповедника си? — попита Аймо.

— Благословете ме, отче, убих един сержант.

Те се изсмяха.

— Той е анархист — каза Пиани. — Не ходи на черква.

— И Пиани е анархист — уточни Бонело.

— Наистина ли сте анархисти? — заинтересувах се аз.

— Не, господин лейтенант. Ние сме социалисти. От Имола сме.

— Били ли сте там?

— Много е хубаво, господин лейтенант. Трябва да дойдете след войната, че да ви покажем това-онова.

— Всички ли сте социалисти?

— Всички.

— Градът хубав ли е?

— Чудесен. Никога не сте виждали такъв град.

— И как така всички сте станали социалисти?

— Всички сме социалисти. Там всички до един са социалисти. Открай време сме си социалисти.

— Трябва да дойдете, господин лейтенант. И вас ще направим социалист.

Пътят пред нас извиваше наляво и се изкачваше по едно възвишение край каменния зид на ябълкова градина.

Глава тридесета

После се озовахме на път, който водеше към една река. Дълга върволица изоставени камиони и коли се проточваше до моста. Нямаше жива душа. Реката беше придошла, мостът беше взривен по средата, каменният свод бе рухнал и мътните води го обливаха. Тръгнахме по брега да видим къде да пребродим. Сетих се, че по-нагоре има железопътен мост, по който можем да минем. Пътеката беше разкаляна. Никакви хора, само изоставени камиони и имущество. На самия бряг — ни човек, ни нищо, само мокри храсталаци и кал. Продължихме по брега и най-после видяхме железопътния мост.

— Какъв хубав мост — каза Аймо.

Беше дълъг, обикновен железен мост над едно дере, през повечето време сухо.

— Давайте да минем оттатък, преди да са го взривили — казах аз.

— Няма кой да го взриви — обади се Пиани. — Всички са офейкали.

— Сигурно е миниран — каза Бонело. — Вие ще минете пръв, господин лейтенант.

— Я го вижте тоя анархист! — възмути се Аймо. — Накарайте го той да мине пръв.

— Аз ще мина — казах аз. — Едва ли е така миниран, че да гръмне от тежестта само на един човек.

— Виждаш ли — каза Пиани, — ето какво е да имаш ум в главата си. Не като теб, анархист такъв.

— Ако имах ум, нямаше да съм тук — каза Бонело.

— Добре го рече, а, господин лейтенант? — обади се Аймо.

— Да, добре казано — потвърдих аз.

Бяхме съвсем близо до моста. Небето отново се бе забулило, ръмеше. Мостът изглеждаше дълъг и солиден. Изкачихме се по насипа.

— Давайте един по един — казах аз и тръгнах по моста. Оглеждах траверсите и релсите за жици или друга следа от миниране, но не забелязах нищо. Под краката ми и в междините на траверсите реката течеше бърза и кална. Насреща, отвъд мокрото поле, в дъжда беше Удине. Щом преминахме моста, обърнах се и се огледах. Малко по-нагоре по течението имаше друг мост. Както гледах, по него мина един кално-жълт автомобил. Парапетът на моста беше висок и закри колата. Но продължавах да виждам главите на шофьора, на човека до него и на двамата мъже на задната седалка. И четиримата бяха с немски каски. Автомобилът прекоси моста и се изгуби зад дърветата и изоставените коли. Направих знак на Аймо и на другите да идват по-бързо. Спуснах се по железопътния насип и клекнах. Аймо ме последва.

— Видяхте ли колата? — попитах аз.

— Не, вас гледахме.

— Една немска щабна кола мина по онзи мост.

— Щабна кола ли?

— Да.

— Санта Мария!

Дойдоха и другите и се притаихме в калта зад насипа, като не сваляхме очи от моста, редицата дървета, канавката и шосето.

— Значи мислите, че са ни отрязали пътя, господин лейтенант?

— Не знам. Знам само, че оттук мина немска щабна кола.

— Добре ли сте, господин лейтенант? Как си чувствувате главата?

— Не се шегувай, Бонело.

— Защо не пийнем? — предложи Пиани. — Ако така и така са ни отрязали пътя, по-добре да си сръбнем.

Той откачи манерката и я отпуши.

— Гледайте, гледайте! — посочи към пътя Аймо.

Над каменния парапет на моста се движеха германски каски. Бяха сведени и се плъзгаха напред някак свръхестествено плавно. Когато стигнаха края на моста, видяхме, че са велосипеден взвод. Зърнах лицата на първите двама. Бяха здрави и обветрени. Каските закриваха челата и страните им. Карабините стояха в скобките на велосипедните рамки. На коланите им имаше ръчни гранати. Каските и сивите им униформи бяха мокри, те караха спокойно, оглеждайки се напред и встрани. Начело караха двама, после четирима в редица, после двама, после десетина, след тях още десетина и накрая един сам. Не говореха, пък и нямаше да ги чуем от шумящата река. Скоро се скриха нагоре по пътя.

— Санта Мария! — каза Аймо.

— Бяха немци — каза Пиани, — не австрийци.

— Защо няма кой да ги спре? — възмутих се аз. — Защо не са взривили този мост? Защо няма картечници край насипа?

— Това вие ще ни кажете, господин лейтенант — каза Бонело.

Бях разярен.

— Побъркана работа. Долу хвърлят във въздуха един нищо и никакъв мост. Този тук на главното шосе го оставят. Къде са се дянали? Няма ли поне да се опитат да ги спрат?

— Вие ще кажете, господин лейтенант — повтори Бонело.

Млъкнах. Не беше моя работа. Задачата ми беше да закарам три санитарни коли до Порденоне. Не успях. Оставаше ми да се добера до Порденоне. Навярно нямаше да стигна и до Удине. Хайде де, нямало да стигна! Само спокойствие, и да не ме убият, и да не ме пленят.

— Нали беше отпушил манерката — обърнах се към Пиани.

Той ми я подаде. Отпих една голяма глътка.

— Можем да тръгваме — казах аз. — Макар че няма защо да се бърза. Искате ли да похапнете?

— Да не се застояваме на това място — каза Бонело.

— Добре, да вървим.

— Отсам покрай насипа ли? Така по̀ няма да ни видят.

— По-добре отгоре. Че ако минат и по този мост, да не ни връхлетят, преди да сме ги видели.

Тръгнахме по релсите. От двете ни страни се простираше мократа равнина. Пред нас в края на полето беше удинският хълм. Горе крепостта, в полите й — покриви. Виждаше се камбанарията и кулата на градския часовник. В полето имаше много черници. Видях, че пред нас линията е прекъсната. Освен релсите край насипа лежаха захвърлени и траверсите.

— Скачайте долу! — каза Аймо.

Спуснахме се зад насипа. Още един велосипеден взвод минаваше по моста. Надзърнах иззад насипа и видях, че се отдалечават.

— Видяха ни, но продължиха — каза Аймо.

— Горе ще ни избият, господин лейтенант — каза Бонело.

— Ние не сме им притрябвали — казах аз. — Имат друга работа. По-опасно ще е, ако ни връхлетят, без да сме ги видели.

— Предпочитам да вървя отсам, скрит — каза Бонело.

— Добре — съгласих се аз. — Ние ще караме по релсите.

— Дали ще се измъкнем? — попита Аймо.

— Разбира се, още са малко. Стъмни ли се, минаваме.

— Какво ли правеше тук онази щабна кола?

— Кой знае — отвърнах замислено аз.

Продължихме напред по релсите. Бонело се измори да върви в калта и се качи при нас. Линията зави на юг, отдалечи се от шосето и вече не виждахме какво става там. Стигнахме до разрушен мост над един канал и се прехвърлихме по останките от свода. Чухме да се стреля пред нас.

Продължихме по железопътната линия отвъд канала. Тя водеше право към града, през нивите. Насреща се виждаше друга железопътна линия. На север беше шосето, по което бяхме видели колоездачите, на юг през нивите се отклоняваше тесен път между гъсторасли дървета. Реших, че ще е по-добре да свърнем на юг, да заобиколим града и да зацепим през полето към Кампоформидо и шосето за Таляменто. Можехме да избегнем главната колона на отстъплението, като се движим по междуселските пътища отвъд Удине. Знаех, че през равнината има много такива пътища. Заслизах по насипа.

— Елате — поведох ги аз към междуселския път, за да обходим града откъм юг. Спуснахме се по насипа. Откъм пътя някой стреля срещу нас. Куршумът се заби в калта на насипа.

— Назад! — креснах аз.

Закатерих се по хлъзгавата кал на насипа. Шофьорите бяха пред мен. Изкачих се колкото можех по-бързо. Още два изстрела се разнесоха откъм гъсталака и Аймо, както пресичаше релсите, се олюля и падна по очи. Смъкнахме го от другата страна и го обърнахме по гръб.

— Главата му да е на по-високото, към насипа — казах аз.

Пиани го извъртя. Аймо лежеше в калта, главата му върху насипа, краката надолу и в дъха му на пресекулки къркореше кръв. Тримата наклякахме около него в дъжда. Куршумът бе попаднал в тила, беше се отплеснал нагоре и излязъл под дясното око. Умря, докато се опитвах да тампонирам двете дупки. Пиани отпусна главата му на земята, изтри лицето му с марля от превързочния пакет и го остави.

— Тяхната… — каза той.

— Не бяха германци — казах аз. — Тук не може да има германци.

— Италианци — каза Пиани с такъв тон, че думата прозвуча като ругателство. — Italiani!

Бонело мълчеше. Седеше до Аймо, но не гледаше към него. Пиани вдигна кепето на Аймо, което се бе изтърколило по насипа, сложи го на лицето му и взе манерката.

— Искаш ли? — подаде я той на Бонело.

— Не. Същото можеше да се случи с нас, докато вървяхме по релсите — обърна се към мен Бонело.

— Не, случи се, защото тръгнахме през полето — възразих аз.

— Аймо умря — поклати глава Бонело. — Кой е наред след него, господин лейтенант? Накъде ще вървим сега?

— Италианците стреляха — казах аз, — не германците.

— Ако бяха германци, щяха да ни избият всичките — съгласи се Бонело.

— Сега италианците са по-опасни за нас от немците — казах аз. — Ариергардът се бои от всичко. Немците знаят какво искат.

— Вие му правете разбора, господин лейтенант.

— Сега накъде? — обади се Пиани.

— По-добре да залегнем някъде, докато се стъмни. Ако можем да се промъкнем на юг, добре.

— За да докажат, че не са сбъркали, сега ще гледат да ни избият и тримата — каза Бонело. — Нямам им вяра.

— Ще намерим къде да се скрием по-близичко до Удине и стъмни ли се, преминаваме.

— Тогава хайде — съгласи се Бонело.

Тръгнахме покрай северния склон на насипа. Обърнах глава назад. Аймо лежеше в калта, облегнат на калния склон. Изглеждаше съвсем дребен, ръцете му отпуснати от двете страни на тялото, краката му — с навои и кални обувки — прибрани, кепето върху лицето. Беше наистина мъртъв. Валеше. Такъв като него за никого не го давах. Книжата му бяха в джоба ми, трябваше да пиша на близките му. През полето се виждаше селска къща. Наоколо й — дървета, до нея — пристройки. Чардак на греди.

— Дайте да не сме в група. Ще вървя пръв.

Аз се запътих към къщата. До нея водеше полска пътечка. Както прекосявах полето, питах се дали някой няма да стреля иззад дърветата около къщата или от самата нея. Приближих се и вече я виждах съвсем ясно. Чардакът се съединяваше с плевнята и между подпорите се подаваха снопи сено. От дърветата капеше по плочестия двор. Имаше една голяма празна двуколка, тегличите й стърчаха под дъжда. Влязох в двора, прекосих го и се подслоних под чардака. Вратата на къщата беше отворена, влязох. Бонело и Пиани ме последваха. Вътре беше тъмно. Отидох в кухнята. В голямото огнище имаше пепел. Котлетата висяха над пепелта, но бяха празни. Потърсих нещо за ядене, но не намерих.

— Да отидем да легнем в плевнята — предложих аз. — Ще потърсиш ли нещо за ядене, Пиани? Ако намериш, донеси го горе.

— Ще потърся — съгласи се Пиани.

— И аз — присъедини се към него Бонело.

— Добре — казах аз. — Ще отида да огледам плевнята.

Открих едни каменни стъпала, които започваха от обора долу. В обора лъхаше на сушина и бе уютно под дъжда. Добитък нямаше, навярно го бяха отвели, като са бягали. Плевнята беше наполовина пълна със сено. Имаше две прозорчета на покрива: едното гледаше на север, другото беше заковано с дъски. На пода имаше отвор да пускат през него сено на добитъка. Капакът, под който спират колите със сено, преди стопаните да го хвърлят горе с вили, беше препречен с кръстачка от бичмета. Чувах дъжда по покрива, миришеше на сено, а после, когато слязох долу, на сух тор. Можехме да разковем едната дъска от южното прозорче, за да виждаме двора. Другото гледаше към нивите на север. Отрежат ли ни пътя по стълбата, можехме да излезем на покрива през едно от двете прозорчета или пък да се спуснем през капака. Плевнята беше голяма, можехме да се скрием в сеното, ако чуем някого. Мястото изглеждаше добро. Бях убеден, че ако не бяха стреляли по нас, щяхме да се промъкнем на юг. Невъзможно беше да има немци наблизо, те идваха от север по пътя за Чивидале. Не можеха да дойдат от юг. Опасни бяха по-скоро италианците. Уплашени и стрелят по каквото видят. Предната нощ в колоната по шосето се говореше, че имало немци в италианска униформа, които се били смесили с отстъпващата армия на север. Не ми се вярваше. Какво ли не се приказва, когато е война. Неприятелят все ще ти погоди нещо. А да познаваш някой от нашите да е ходил да всява смут сред немците, преоблечен в немска униформа? Може, но е трудна работа. Немците едва ли ще го правят. Няма защо. За какво им е да създават суматоха в нашето отстъпление? Създаваха я достатъчно струпването, неразборията и недостигът на пътища. И без немци беше достатъчно объркано. И все пак можеха да ни застрелят като преоблечени немци. Застреляха Аймо. Сеното ухае — забравяш годините. И тогава лежахме в сеното, разговаряхме, стреляхме с въздушна пушка по врабците, когато кацаха в триъгълното отверстие под покрива на плевника. Плевника вече го няма, а една година изсякоха и елите и там, дето едно време беше гората, останаха само дънери, сух клонак и върхари за огрев. Назад не можеш да се върнеш. Ако и напред не вървиш, какво ще стане? Никога няма да се върнеш в Милано. А ако се върнеш в Милано — какво? На север, към Удине, се стреляше. Чувах картечници. Оръдейна стрелба нямаше. И това беше нещо. Навярно бяха засекли някаква част по пътя. Напрегнах очи в полумрака на плевника и видях Пиани да стои под капака. Носеше един дълъг суджук и буркан с нещо, а под мишниците му имаше две бутилки вино.

— Качи се — казах аз. — Ето я тук стълбата.

После се сетих, че трябва да му помогна, и слязох. Бях се унесъл в сеното. Почти бях задрямал.

— Къде е Бонело? — запитах го.

— Ще ви кажа — отвърна Пиани.

Качихме се по стълбата. Седнахме в сеното и наслагахме нещата. Пиани извади ножчето си с тирбушона и отпуши една от бутилките.

— Запечатани са с восък — усмихна се той. — Трябва да е хубаво.

— Къде е Бонело? — повторих аз.

Пиани ме погледна.

— Отиде си, господин лейтенант. Щял да се предаде в плен.

Замълчах.

— Страх го беше да не го убият.

Държах бутилката и мълчах.

— Нали разбирате, господин лейтенант, ние така и така не вярваме във войната.

— Защо не отиде и ти?

— Не исках да ви оставя.

— А той накъде тръгна?

— Не знам, господин лейтенант. Тръгна, и толкова.

— Добре — казах аз. — Ще нарежеш ли от суджука?

Пиани ме погледна в полумрака.

— Нарязах го, докато говорехме.

Седяхме в сеното, ядяхме суджук и пиехме вино. Навярно пазеха това вино за нечия сватба. Беше се обезцветило от старост.

— Ти ще наблюдаваш от този прозорец, Луиджи — казах аз, — а аз — от онзи.

Всеки си пиеше от своята бутилка. Взех моята, легнах по корем в сеното и през прозорчето загледах мокрото поле. Не знам какво очаквах да видя, но не виждах нищо друго освен полето и голите черници под дъжда. Изпих виното, но не почувствувах нищо. Бяха го пазили твърде дълго и то беше загубило и вкус, и цвят — нищо не беше останало от него.

Гледах как навън пада мрак. Стъмваше се много бързо. Настъпваше непрогледна дъждовна нощ. Когато стана съвсем тъмно и нямаше смисъл да се наблюдава, отидох при Пиани. Той спеше. Седнах до него, без да го будя. Беше едър мъжага и спеше дълбоко. После го събудих и тръгнахме.

Това беше една много странна нощ. Не знам какво точно очаквах — смърт може би, изстрели в мрака или гонитба, но нищо не се случи. Залегнахме зад канавката, докато мине един немски батальон, после прекосихме шосето и поехме на север. Два пъти бяхме съвсем близо до немците в дъжда, но те не ни забелязаха. Заобиколихме града откъм север, без да видим италианци, после се присъединихме към една от отстъпващите колони и цяла нощ вървяхме към Таляменто. Едва сега разбирах колко гигантско е отстъплението. Не само армията, всичко живо бягаше. Вървяхме цяла нощ, изпреварвайки колите. Кракът ме болеше, бях уморен, но се движехме бързо. Изглежда, Бонело бе постъпил глупаво, като се беше предал. Опасност нямаше. Провряхме се през две армии без произшествия. Ако не бяха убили Аймо, нямаше и да помислим, че е опасно. Бяхме вървели по релсите, без да се крием, и никой не ни обърна внимание. Смъртта беше дошла ненадейно и безсмислено. Питах се къде ли е Бонело.

— Как се чувствувате, господин лейтенант? — попита ме Пиани.

Вървяхме покрай шосе, задръстено от войска и коли.

— Добре.

— Изморих се от това ходене.

— Сега друга работа нямаме. Няма какво да му мислим.

— Бонело сглупи.

— Сглупи.

— Какво ще го правите, господин лейтенант?

— Не знам.

— Не може ли да го доложите като попаднал в плен?

— Не знам.

— Защото, ако войната продължи, семейството му ще си има неприятности.

— Войната няма да продължи — каза някакъв войник. — Връщаме се по домовете си. Войната свърши.

— Всеки се връща вкъщи.

— Всички се връщаме у дома.

— Хайде, господин лейтенант — каза Пиани. Той искаше да ги отминем.

— Лейтенант? Кой е лейтенант? A basso gli ufficiali! Долу офицерите!

Пиани ме хвана за ръката.

— Май по-добре да ви викам на име — каза той. — Да не вземат да се заядат. Някои си застреляли офицерите.

Ускорихме крачка и ги отминахме.

— Ще го докладвам така, че да не пострада семейството — подхванах прекъснатия разговор.

— Ако войната е свършила, ще е без значение — каза Пиани. — Но мисля, че не е. А колко хубаво щеше да е.

— Скоро ще узнаем дали е свършила — казах аз.

— Не вярвам. Всички си мислят, че е свършила, но аз не вярвам.

— Viva la pace!^[43] — извика един войник. — Връщаме се у дома.

— Хубаво щеше да е да се разотидем всички по домовете си — каза Пиани. — На вас не ви ли се ще да си отидете у дома?

— Да.

— Ама няма да стане. Не е свършило още.

— Andiamo a casa!^[44] — извика един войник.

— Хвърлят си пушките — каза Пиани. — Свалят ги и ги захвърлят както си вървят. После викат.

— Не трябва да ги хвърлят.

— Мислят, че като ги хвърлят, не могат да ги накарат да се бият.

Докато вървяхме покрай пътя в тъмнината и дъжда, забелязах, че много войници все още са с пушки. Те стърчаха над наметките им.

— Коя бригада сте? — извика един офицер.

— Brigata di pace — отвърна високо някой. — Бригадата на мира.

— Офицерът не отговори.

— Какво каза той? Какво каза офицерът?

— Долу офицерът! Viva la pace!

— Хайде — побутна ме Пиани.

Отминахме върволица изоставени автомобили, между които две английски санитарни коли.

— От Гориция са — каза Пиани. — Познах ги.

— Стигнали са по-далеч от нас.

— По-рано тръгнаха.

— Къде ли са шофьорите?

— Вероятно някъде напред.

— Немците останаха пред Удине — казах аз. — Всичкият този народ ще мине на другия бряг.

— Да — каза Пиани, — затова мисля, че войната ще продължи.

— Немците можеха да настъпят още — казах аз. — Чудно защо не настъпиха.

— Нямам представа. Нищо не й разбирам на тази война.

— Навярно си изчакват обоза — предположих аз.

— Не знам — каза Пиани.

Насаме с мен той беше много по-кротък. Когато беше с другите, говореше грубиянски.

— Женен ли си, Луиджи?

— Женен съм, нали знаете?

— Затова ли не искаш да те вземат пленник?

— Това е една от причините. А вие женен ли сте, господин лейтенант?

— Не.

— И Бонело не е.

— Женен ли си, или не, още нищо не значи. Но ми се струва, че на женения човек ще му се иска да се върне при съпругата си — продължих аз. Приятно ми беше да говоря за съпруги.

— Да.

— Как са краката ти?

— Болят.

Преди да съмне, стигнахме брега на Таляменто и поехме надолу покрай придошлата река към моста, където колоните се сливаха.

— Сигурно ще могат да удържат при тази река — предположи Пиани.

В тъмнината реката изглеждаше много придошла. Водите се бяха ширнали и правеха въртопи. Дървеният мост беше дълъг малко повече от километър и реката — обикновено няколко тесни потока в широкото каменисто корито далеч долу под моста — се беше покачила близо до дъсчената му настилка. Продължихме по брега, после се мушнахме в навалицата, която минаваше по моста. Напредвайки бавно под дъжда, само на няколко стъпки над водата, притиснат от тълпата до един сандък със снаряди пред мен, гледах настрана към реката. Сега, когато трябваше да равнявам стъпката си с другите, се почувствувах много уморен. Не изпитвах никаква особена радост, че пресичам реката. Мина ми през ума какво ще стане, ако през деня долети някой бомбардировач.

— Пиани — подвикнах аз.

— Тук съм, господин лейтенант.

Беше малко по-напред в навалицата.

Никой не говореше. Всеки гледаше колкото може по-скоро да мине и за друго не мислеше. Почти бяхме стигнали отсрещния бряг. На края на моста, от двете му страни, стояха офицери и карабинери с фенерчета. Силуетите им се открояваха на фона на небето. Като се приближихме, видях как един от офицерите посочи някого в колоната. Един карабинер го настигна и го доведе, сграбчил го за ръката. Отведоха го встрани от пътя. Бяхме се почти изравнили с тях. Офицерите се взираха във всекиго от преминаващите, от време на време си казваха нещо помежду си и отиваха при някого, за да му осветят лицето с фенерчетата си. Тъкмо да преминем, измъкнаха още един. Видях го. Беше подполковник. Забелязах звездите на ръкава му, когато го осветиха. Беше със сива коса, нисък и пълен. Карабинерът го изтика зад редицата офицери. Бяхме срещу тях, когато забелязах, че един-двама ме гледат. После единият ме посочи и каза нещо на карабинера. Видях го, че се насочва, към мен, врязва се в колоната, пробива си път и усетих как ме хваща за яката.

— Какво те прихваща? — казах аз и го ударих в лицето. Видях лицето му под фуражката, засуканите мустаци и кръвта, която потече по бузата му.

Втори карабинер се хвърли към нас.

— Какво ви прихваща? — извиках аз.

Той не отговори. Дебнеше сгодния миг да ме хване. Посегнах отзад към пистолета.

— Не знаеш ли, че офицер не можеш да пипаш?

Първият карабинер ме сграбчи откъм гърба и ми изви ръката до рамото. Извърнах се към него, но другият ме улови през шията. Сритах го през пищяла и забих лявото си коляно между краката му.

— Застреляйте го, ако се съпротивлява — чух някой да казва.

— Какво значи това? — помъчих се да кресна, но гласът ми не прозвуча особено силно. Бяха ме извлекли встрани от пътя.

— Застреляйте го, ако се съпротивлява — каза един от офицерите. — Отведете го отзад.

— Кои сте вие?

— Ще разберете.

— Кои сте вие?

— Полева жандармерия — каза друг офицер.

— Защо не ме повикахте да дойда, ами пращате аеропланите^[45] да ми се нахвърлят?

Те не отговориха. Защо да ми отговарят? Бяха от полевата жандармерия.

— Отведете го отзад при другите — каза първият офицер. — Нали го виждате, говори италиански с чужд акцент.

— Ти също, гадино — казах аз.

— Отведете го отзад при другите — повтори първият офицер. Поведоха ме зад редицата офицери към група хора в една нива до реката. Както вървяхме към тях, чуха се изстрели. Видях огънчетата от дулата и чух гърмежите. Стигнахме до групата. Четирима офицери един до друг, пред тях — човек с по един карабинер от всяка страна; отделно — мъже, пазени от карабинери. Край офицерите от полевия съд стояха четирима други карабинери, подпрени на пушките си. Те бяха от карабинерите с „ширококрилите“ шапки. Двамата, които ме водеха, ме блъснаха при групата на чакащите да бъдат разпитани. Погледнах човека, когото офицерите разпитваха. Беше дребният и дебел сивокос подполковник, дето го бяха извели от колоната. Офицерите задаваха въпросите деловито, хладно и авторитетно — като италианци, които стрелят, когато срещу тях не се стреля.

— Вашата бригада?

Той отговори.

— Полк?

Той отговори.

— Защо не сте с полка си?

Той отговори.

— Известно ли ви е, че офицерът трябва да бъде с войниците си?

Известно му било.

Това беше всичко. Заговори друг офицер.

— Вие и такива като вас допуснахте варварите да газят свещената земя на отечеството.

— Позволете… — каза подполковникът.

— Предатели като вас ни отнеха плодовете на победата.

— Попадали ли сте някога в отстъпление? — попита подполковникът.

— Италианецът не може никога да отстъпва.

Стояхме под дъжда и слушахме всичко това. Бяхме точно срещу офицерите, а арестуваният стоеше пред нас, но малко встрани.

— Ако ще ме разстрелвате — каза той, — моля, разстреляйте ме веднага, без по-нататъшен разпит. Този разпит е идиотски.

Той се прекръсти. Офицерите се съвещаваха. Един от тях вписа нещо в бележника си.

— Изоставил частта си. Подлежи на разстрел — каза той.

Двама карабинери отведоха подполковника към брега на реката. Той се отдалечи под дъжда — старец без шапка между двама карабинери. Не гледах как го разстрелват, но чух изстрелите. Разпитваха следващия. И този офицер се беше отлъчил от частта си. Не му позволиха да обясни причините. Той се разплака, докато му четяха присъдата, вписана в бележника. Когато го разстрелваха, вече разпитваха друг. Гледаха да са много заети с разпита, докато разстрелваха онзи, когото току-що бяха осъдили. Така че да е ясно — вече нищо не могат да направят. Не знаех дали да изчакам реда си да ме разпитат, или да се отскубна още сега. За тях аз очевидно бях германец в италианска униформа. Виждах как разсъждават. Ако изобщо имаха ум да разсъждават. Те всички бяха млади хора и спасяваха родината. Зад Таляменто Втора армия се формираше наново. Екзекутираха офицерите от майори нагоре, които не бяха с частите си. По същата съкратена процедура се разправяха с немските агитатори в италианска униформа. Носеха каски. От нас само двама имаха каски. Някои от карабинерите също бяха с каски. Други носеха „ширококрилки“. Тях наричахме „аероплани“. Чакахме под дъжда един по един да ни повикат, разпитат и разстрелят. Досега бяха разстреляли всички разпитани. Те бяха красиво извисени в своето безпристрастие и преданост към суровата справедливост, каквито са хората, разпореждащи се с чуждия живот, без техният собствен да е в опасност. Разпитваха един полковник от пехотата. При нас доведоха още трима офицери.

Къде бил полкът му?

Погледнах карабинерите. Те гледаха новодошлите. Другите гледаха полковника. Сниших се, блъснах двама и минавайки между тях, хукнах с наведена глава към реката. Досами брега се спънах и пльоснах във водата. Тя беше много студена. Останах колкото мога, преди да се подам. Усещах, че буйното течение ме носи, и останах под водата, докато ми се стори, че изобщо не ще мога да изляза на повърхността. В същия миг, в който изплувах, поех въздух и пак се гмурнах. Не ми беше трудно да се задържам под водата с всичките си дрехи и обувките. Когато за втори път се подадох, видях пред себе си един пън, настигнах го и го улових с една ръка. Заслоних се до него и даже не надзърнах. Нямах никакво желание да видя брега. Стреляха, когато тичах и когато се подадох първия път. Чувах гърмежите, когато главата ми беше близо до повърхността. Сега не стреляха. Пънът се носеше по течението и аз се държах за него с една ръка. Погледнах брега. Той сякаш бягаше. Реката влачеше много клонак. Водата беше много студена. Зададе се обрасло островче. Хванах се с две ръце за пъна и се оставих на течението. Брегът вече не се виждаше.

Глава тридесет и първа

Не знаеш колко време си бил във водата, когато течението е бързо. Струва ти се много, а може да е било съвсем малко. Реката беше студена и придошла и влачеше различни неща, които бе помела от брега при разлива. Имах късмет, че бях докопал тежък пън и хванат за него, се носех в ледената вода, опрял брадичка на пъна, лекичко придържайки се с две ръце. Боях се да не ми се схване крак и се надявах да ме завлече към брега. Носехме се надолу по реката, която описваше широка дъга. Беше се поразвиделило, колкото да различавам крайбрежния храсталак. Отпред се задаваше обрасло с папур островче, течението ни влачеше към брега. Двоумях се дали да не се съблека и да изуя обущата, а после да се добера до брега с плуване, но се отказах. Знаех, че все някак си ще изляза на брега и тогава накъде бос? На всяка цена трябваше да стигна до Местре.

Виждах как брегът се приближава, отдалечава се и пак се приближава. Вече се носехме по-бавно. Брегът беше съвсем близо. Различавах клоните на върбите. Пънът се завъртя бавно, брегът се оказа зад мен и разбрах, че сме попаднали във въртоп. Описахме бавен кръг. Отново видях брега, този път съвсем близо, опитах се, както се държа с една ръка, да доплувам с пъна, загребвайки с другата и ритайки с крака, но брегът не се приближи. Боях се да не излезем от водовъртежа и хванал се с една ръка, опрях крака о̀ пъна и се отблъснах силно към брега. Виждах храстите, но въпреки че се бях оттласнал и плувах с всички сили, течението ме отнасяше. Мина ми през ума, че ще се удавя заради обущата, но се замятах и зацамбурках — вдигнах очи, видях брегът да се приближава и продължих да шляпам отчаяно, теглен надолу от тежките обувки, докато стигнах брега. Хванах се за върбовия клонак и увиснах. Не ми стигаха сили да се изтегля, но знаех, че няма да се удавя. Докато плавах с пъна, и през ум не ми беше минало, че може да се удавя. От усилията ме присви в корема и гърдите, държах се за клоните и изчаквах. Щом ми попремина, пробих си път през клонака и пак спрях да почина, вкопчен в един върбов клон. После излазих от плитчината, проврях се през върбалака и ето ме на брега. Почти се беше съмнало, нямаше никой. Лежах проснат на брега, заслушан в реката и дъжда.

След някое време станах и поех по брега. Знаех, че до Латизана няма мост. Казах си, че насреща сигурно е Сан Вито. Почнах да мисля какво да правя. Пред мен имаше някакъв канал, който се втичаше в реката. Тръгнах към него. Наоколо не се виждаше никой, седнах под едни храсти край канала, събух се и излях водата от обувките. Свалих куртката и извадих от вътрешния джоб портфейла с мокрите книжа и пари, изцедих куртката. Свалих си панталоните, изстисках и тях, после ризата и долните си дрехи. Нашляпах се, поразтрих се и пак се облякох. Нямаше ми кепето.

Преди да облека куртката, отпрах нашивките от ръкавите и ги сложих при парите във вътрешния джоб. А парите само дето бяха мокри. Преброих ги. Имах три хиляди лири и нещо. Мокрите дрехи ми студенееха, взех да се пляскам с ръце, за да усиля кръвообращението. Бях с вълнено бельо, така че движа ли се, едва ли щях да се простудя. Бяха ми взели пистолета на моста, скрих кобура под куртката. Нямах наметка и ми беше студено под дъжда. Тръгнах нагоре покрай канала. Беше се съмнало, местността изглеждаше прогизнала, равна, унила. Нивите бяха голи и разкаляни; на хоризонта зад тях забелязах да се издига камбанария. Излязох на един път. Насреща се зададоха войници. Отбих се встрани, накуцвайки, и те ме подминаха, без да ми обърнат внимание. Бяха отделение картечари и отиваха към реката. Продължих по пътя.

През този ден прекосих Венецианската равнина. Тя е ниска и под дъжда ти се струва още по-плоска. Към морето е блатиста и пътищата са малко. Всички пътища следват устията на реките до морето и ако ще сечеш през равнината — само по пътеките покрай каналите. Извървях равнината от север на юг, прекосих две железопътни линии, много шосета и накрая една пътека ме изведе на железопътна линия при едно блато. Това беше главната линия Венеция-Триест, с висок, солиден насип, широко трасе и двойни релси. Недалеч имаше кантон с неколцина часови. В другата посока се виждаше мост над поток, който се вливаше в блатото. На моста стоеше часовой. Като вървях през нивите на север, бях забелязал влак по тази линия — виждаше се отдалеч сред ниското равно поле — и си бях казал, че може да е влакът от Портогруаро. Издебнах часовите и легнах на насипа, така че да виждам и нагоре, и надолу по линията. Часовоят от моста повървя покрай релсите към мен, после се обърна и закрачи назад към моста. Аз лежах гладен и чаках влака. Онзи, който бях видял, беше много дълъг, локомотивът теглеше бавно и бях сигурен, че ще мога да се кача. Тъкмо когато вече губех надежда, видях да се задава влак. Локомотивът пълзеше към мен и ставаше все по-голям. Погледнах към войника, който пазеше моста — той крачеше по отсамния край на моста, но от другата страна на релсите. Влакът щеше да ме скрие от погледа му. Следях приближаващия се локомотив. Той тежко пуфтеше. Виждах, че тегли много вагони. Във влака трябваше да има охрана, мъчех се да я видя къде е, но така скрит, не можех. Локомотивът почти се изравни с мястото, където лежах. Когато ме отмина, пухтейки дори по равното, и вече нямаше опасност машинистът да ме види, аз се изправих до вагоните. Ако ме забележи охраната, прав по̀ няма да съм подозрителен. Минаха няколко затворени товарни вагона. После видях, покрита с платнище, една от ония ниски платформи, които италианците наричат гондоли. Изчаках и когато задният й край се изравни с мен, скочих, хванах се за задните дръжки и се изтеглих горе. Изпълзях на буфера между гондолата и кабинката на високия товарен вагон зад нея. Едва ли ме бяха видели. Бях се снишил — сграбчил дръжките и стъпил на куплунга. Бяхме се почти изравнили с моста. Сетих се за часовоя. Когато минахме край него, той ме погледна. Личеше, че е съвсем младо момче, и каската му беше голяма. Изгледах го пренебрежително и той отвърна очи. Взе ме за някой от конвоя.

Отминахме. Виждах го, че продължава да гледа гузно преминаващите край него вагони, и се наведох да видя как е прихванато платнището. Капси и през тях провървено въженце. Извадих ножа си, срязах въженцето и пъхнах ръка отдолу. Под платнището, станало кораво от дъжда, имаше нещо твърдо и изпъкнало. Вдигнах глава и погледнах напред. Един войник стоеше на площадката на предния товарен вагон, но гледаше към локомотива. Пуснах дръжките и се мушнах под платнището. Така си ударих в нещо челото, че усетих кръв да се стича по лицето ми, но пропълзях отдолу и легнах по корем. После се обърнах по гръб и прикрепих платнището.

Бях попаднал на оръдия под платнището. Миришеха на масло, грес и на чисто. Лежах и слушах дъжда по платнището и потракването на колелата по релсите. Отвън проникваше слаба светлина и различавах оръдията. Бяха в брезентови чохъли. Навярно се числяха към Трета армия. На челото ми се изду цицина, но аз спрях кървенето, като полежах неподвижен и оставих кръвта да се съсири, после я почистих, но без да пипам самата рана. Дреболия. Нямах кърпичка, но опипвайки с пръсти, измих около раната с дъждовна вода, която капеше от платнището, и накрая се изтрих с ръкава на куртката. Не исках да изглеждам подозрителен. Знаех, че ще трябва да сляза преди Местре, защото там сигурно щяха да проверят оръдията. Нямаха достатъчно оръдия, че да ги губят или забравят. Бях ужасно гладен.

Глава тридесет и втора

Лежах на пода на платформата между оръдията под платнището и бях мокър, премръзнал и много гладен. По едно време се обърнах по корем с глава върху ръцете. Коляното ми се беше повдървило, но не можех да се оплача. Валентини бе свършил добра работа. Така ми го беше направил това коляно, че с него извървях половината път в отстъплението и преплувах част от Таляменто. То беше негово коляно. Другото си беше мое. Лекарите правят разни работи с тялото ти и то престава да бъде твое. Главата ми във всеки случай си беше моя, също и коремът. Глождеше го глад. Усещах го как ме свива. И главата си беше моята, но не за да я употребявам, не за да мисля с нея, а само да си спомням, и то някои неща.

Можех да си спомням за Катрин, но знаех, че ще полудея, ако мисля за нея, без да зная ще я видя ли, така че никакво мислене за нея, само мъничко: трак-трак, бавно потракват колелата, през платнището се прецежда светлина и лежиш с Катрин на пода на платформата. Убиват ти дъските, убива ти и да лежиш, без да мислиш, само да усещаш колко дълго не сте били заедно, дрехите ти са мокри, подът под теб прави трак-трак и ти е празно отвътре, и си сам с мокрите си дрехи и твърдия под за жена.

Не обичаш пода на товарна платформа, нито оръдия под брезентови чохъли и мириса на смазан метал, нито платнище, през което струи дъждът, макар че е хубаво под платнището и приятно до оръдията. Обичаш някого, дето не можеш и да си помислиш, че е при теб, виждаш го ясно и хладно, ама не толкова хладно, колкото ясно и празно. Лежиш по корем и гледаш празно, след като беше там, когато една армия отстъпи и друга настъпи. Изгуби си колите и хората както магазинер си изгубва стоката в пожар. Само че няма застраховка. Измъкна се. Нямаш повече задължения. Ако разстрелваха магазинерите след пожар, понеже говорят с акцент, с какъвто винаги са говорили, не може да се очаква, че те ще се върнат на работа, когато магазина отново го отворят. Ще си потърсят друга работа, стига да има друга работа и да не ги пипне полицията.

Реката отми и гняв, и дълг. Всъщност той се изпари още когато карабинерът ме хвана за яката. Да можех да се отърва от униформата, макар че има ли значение външността? Бях си откъснал звездите, но за удобство. Не беше въпрос на чест. Не бях против тях. Бях приключил. Всичко най-хубаво. Какво пък — сред тях имаше и добри, и смели, и сдържани, и разумни. Но вече не участвувам в комедията и искам само едно — този глупав влак да пристигне в Местре, да се наям и да престана да мисля. Трябва да престана.

Пиани ще им каже, че са ме разстреляли. Те претърсваха джобовете и вземаха книжата на разстреляните. Моите книжа нямаше да получат. Може да ме доложат за удавен. Интересно какво ли ще съобщят в Щатите. Починал вследствие на раните си или нещо подобно. Божичко, колко бях гладен. Какво ли е станало със свещеника от стола? Ами Риналди? Той навярно е в Порденоне. Ако не са отстъпили и по-далеч. Няма да го видя вече. Няма да видя никого от тях. Край на оня живот. Едва ли е имал сифилис. Пък и нали разправят, че ако вземеш мерки навреме, няма страшно. Но той се тревожи. И аз щях да се тревожа на негово място. Всеки би се тревожил.

Не съм направен да мисля. Направен съм да ям. Ами да. Да ям, да пия и да спя с Катрин. Тази нощ може би. Не, невъзможно. Но утре вечер, и едно хубаво ядене, и чаршафи, и никакво заминаване повече, освен заедно. Сигурно ще трябва да изчезна веднага. Тя ще дойде. Знам, че ще дойде. Кога ще тръгнем? Трябва да се обмисли. Стъмваше се. Лежах и мислех къде да отидем. Места много.

Глава тридесет и трета

Скочих от влака в Милано, когато той забавяше ход, наближавайки гарата преди зори. Прекосих линията, минах между някакви постройки и излязох на улицата. Една винарна беше отворена и влязох да пия кафе. Миришеше на утро, на метено със стърготини, лъжички в кафените чаши, мокри кръгове, оставени от винените чаши. Собственикът беше зад тезгяха. На една маса седяха двама войници. Изпих чаша кафе и изядох парче хляб на крак. Кафето ми посивя от млякото и аз обрах каймака с коричка хляб. Съдържателят ме гледаше.

— Искате ли чаша grappa?

— Не, благодаря.

— За моя сметка — каза той, наля в една чашка и я бутна към мен. — Какво става на фронта?

— Не знам.

— Те са пияни — посочи той двамата войници.

Така беше. Виждаше се, че са пияни.

— Кажете ми, какво става на фронта?

— Не знам нищо за фронта…

— Видях ви как се прокрадвахте край зида. Скочихте от влака.

— Има голямо отстъпление.

— Аз чета вестници. Какво ново? Свършва ли?

— Едва ли.

Той доля чашата ми с grappa от едно тумбесто шише.

— Ако имате неприятности — каза той, — мога да ви скрия.

— Нямам неприятности.

— Ако имате, останете тук.

— Къде тук?

— Тук, в къщата. Мнозина остават тук. Който има неприятности, остава тук.

— И много ли са тия, дето имат неприятности?

— Зависи какви неприятности. Вие сте южноамериканец, нали?

— Не.

— Говорите ли испански?

— Малко.

Той изтри тезгяха.

— Сега е трудно да напуснеш страната, но не е невъзможно.

— Нямам намерение да я напускам.

— Можете да останете тук колкото искате. Ще видите какъв човек съм аз.

— Сега трябва да си вървя, но ще запомня адреса и ще се върна.

Той поклати глава.

— Няма да се върнете, щом говорите така. Мислех, че наистина имате неприятности.

— Нямам. Но не е лошо да знаеш, че можеш да разчиташ на приятел.

Сложих на тезгяха банкнота от десет лири за кафето.

— Една грапа от мен — казах аз.

— Не е нужно.

— Пийте, пийте.

Той наля в двете чаши.

— Помнете — каза той, — идвате тук. Не се оставяйте на някой, дето ще ви измами. Тук ще бъдете на сигурно.

— Уверен съм.

— Уверен ли сте?

— Да.

Той ме погледна сериозно.

— Тогава позволете ми да ви кажа нещо. Не се разхождайте повече с тази куртка.

— Защо?

— На ръкава ви съвсем ясно личи къде са били звездите. Сукното има по-друг цвят.

Замълчах.

— Ако нямате документи, мога да ви набавя.

— Какви документи?

— Разрешително за отпуск.

— Нямам нужда от документи. Имам си.

— Много добре — каза той. — Но ако имате нужда, мога да ви доставя каквито пожелаете.

— И колко им е цената?

— Зависи какви са. Цената е умерена.

— Засега нямам нужда.

Той сви рамене.

— Всичко ми е в ред — казах аз.

Когато си тръгвах, той ми напомни:

— Не забравяйте, че съм ви приятел…

— Няма.

— Пак ще се видим.

— Добре — съгласих се аз.

Заобиколих гарата, където имаше военна полиция и край една градинка взех файтон. Дадох на файтонджията адреса на болницата. Като стигнах там, влязох в стаичката на вратаря. Жена му ме целуна. Той ми стисна ръката.

— Върнахте се. Жив и здрав.

— Да.

— Закусили ли сте?

— Да.

— Как сте, господин лейтенант? Как сте? — запита ме жената.

— Много добре.

— Не искате ли да закусите с нас?

— Не, благодаря. Кажете ми, мис Баркли сега в болницата ли е?

— Коя мис Баркли?

— Английската сестра.

— Неговото момиче — потупа ме по рамото жената и се усмихна.

— Не — каза вратарят, — замина.

Сърцето ми се сви.

— Сигурен ли сте? Знаете за коя говоря, нали? За високото русо момиче.

— Сигурен съм. Отиде в Стреза.

— Кога замина?

— Преди два дена с другата англичанка.

— Добре — казах аз. — Ще ви помоля за нещо. Не казвайте никому, че сте ме видели. Много е важно.

— Няма да кажа на никого — отвърна вратарят.

Подадох му една банкнота от десет лири. Той я отблъсна.

— Обещавам ви, че няма да кажа на никого — каза той. — Не искам пари.

— Какво можем да направим за вас, господин лейтенант? — попита жена му.

— Само това — отговорих аз.

— Ще бъдем неми — каза вратарят. — Ако трябва да се направи нещо, ще ми кажете, нали?

— Да. Довиждане. Ще се видим пак.

Те стояха на прага и гледаха след мен.

Качих се във файтона и дадох на файтонджията адреса на Симънс, моя познат, който учеше пеене.

Симънс живееше в другия край на града, при Порта Маджента^[46]. Когато отидох, още не беше станал.

— Много си ранобуден, Хенри — каза той.

— Пристигнах с първия влак.

— Какво означава това отстъпление? На фронта ли беше? Искаш ли цигара? Ето ги там в кутията на масата.

Стаята беше голяма — едно легло до стената, отсреща пиано, също скрин и маса. Седнах на един стол до леглото. Симънс, облегнат на възглавницата, пушеше.

— В голямо затруднение съм, Сим.

— И аз — каза той. — Вечно съм в затруднение. Няма ли да запалиш?

— Не. Как може човек да се прехвърли в Швейцария?

— За себе си ли се интересуваш? Италианците няма да те пуснат.

— Да, знам. Но швейцарците? Те какво ще направят?

— Ще те интернират.

— Знам, но в какво се състои това интерниране?

— О, нищо особено. Много просто — ходиш си навсякъде. Само се разписваш или нещо подобно. Защо? Да не те търси полицията?

— Засега нищо определено.

— Ако не искаш да казваш, недей. Макар че сигурно е интересно. Тук не се случва нищо. Провалих се в Пиаченца.

— Съжалявам.

— Да, много лошо мина. А пях хубаво. Ще се опитам още веднъж тук, в „Лирико“^[47].

— Бих искал да дойда.

— Много си любезен. Нали не си забъркал някоя голяма каша?

— Не знам.

— Не ми казвай, ако не искаш. Защо си тук, а не на онзи глупав фронт?

— Реших, че ми стига толкова.

— Браво, момче. Винаги съм знаел, че имаш ум в главата си. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Ти си толкова зает.

— Ни най-малко, драги ми Хенри. Ни най-малко. Ще се радвам, ако мога да направя нещо за теб.

— Имаш приблизително моя ръст. Можеш ли да отидеш да ми купиш един цивилен костюм? Имам дрехи, но са в Рим.

— Вярно, че живееше там. Отвратителен град. Как си могъл да живееш там?

— Исках да стана архитект.

— Рим не е мястото за това. Не си купувай дрехи. Ще ти дам каквото ти трябва. Да видиш как ще те издокарам. Иди в другата стая. Там има дрешник. Вземи каквото поискаш. Драги приятелю, няма защо да купуваш дрехи.

— Все пак предпочитам да си купя, Сим.

— Драги мой, по-лесно ми е да ти дам един костюм, отколкото да ходя да ти купувам. Имаш ли паспорт? Без паспорт няма да стигнеш далеч.

— Да, паспортът си е у мен.

— Тогава обличай се, драги мой, и напред към старата Хелвеция.

— Не е толкова-просто. Трябва първо да отида в Стреза.

— Още по-хубаво, драги. Оттам направо през езерото с лодка. Да не беше пеенето, щях да дойда е теб. Ще отида някой ден.

— Там ще минеш на тиролски песни.

— Драги мой, един ден и това ще стане. А все пак мога да пея. Ето това е странното.

— Обзалагам се, че можеш да пееш.

Той лежеше и пушеше.

— Не се обзалагай много. Но все пак мога да пея. Смешно е, но мога. И обичам да пея. Слушай. — И той зарева ария от „Африканката“, шията му се изпъна, жилите му се издуха. — Мога да пея — повтори той. — Ако щат, да ме харесват.

Погледнах през прозореца.

— Ще сляза да освободя файтона.

— Върни се веднага, драги, и ще закусим.

Той стана от леглото, изправи се, пое дълбоко дъх и започна да прави гимнастика. Слязох и платих на файтонджията.

Глава тридесет и четвърта

С цивилните дрехи се чувствувах като маскиран. Дълго бях носил униформа и ми липсваше усещането, че съм стегнат. Крачолите ми се мотаеха в краката. В Милано си взех билет за Стреза. Купих си и шапка. Шапките на Сим не ми ставаха, но дрехите му ми бяха като по мярка. Миришеха на тютюн и когато седнах в купето и погледнах през прозореца, новата шапка ми се струваше твърде нова, а костюмът твърде стар. Аз самият бях тъжен като подгизналата ломбардска равнина зад стъклото. В купето имаше летци, на които не направих добро впечатление. Държаха се, сякаш не ме забелязват, искаха да покажат презрението си към един цивилен на моите години. Не им се обидих. Навремето бих ги предизвикал, за да стане бой. Те слязоха в Галарате и аз бях доволен, че отново съм сам. Имах вестник, но не го отворих, защото не исках да чета за войната. Исках да я забравя. Бях сключил сепаративен мир. Чувствувах се отчаяно самотен и се зарадвах, когато влакът пристигна в Стреза.

На гарата очаквах да видя носачите на хотелите, но нямаше нито един. Сезонът отдавна беше свършил и никой не си правеше труда да посреща влака. Слязох от вагона с пътната чанта в ръка — тя беше на Сим и не тежеше никак, понеже в нея имаше само две ризи — и се подслоних от дъжда под навеса, докато влакът потегли. Попитах един от чиновниците кои хотели са още отворени. „Гранд отел“, „Дез ил Бароме“, а и някои по-малки, които работели целогодишно. Нарамих чантата и поех в дъжда към „Дез ил Бароме“. По улицата се зададе файтон и аз направих знак на файтонджията. За предпочитане бе да пристигна с файтон. Спряхме пред входа, портиерът излезе с чадър и беше много учтив.

Взех хубава стая. Беше много голяма и светла, с изглед към езерото. Бяха надвиснали ниски облаци, но в слънчеви дни гледката сигурно беше красива. Казах им, че ще пристигне и жена ми. Имаше едно голямо двойно легло, letto matrimoniale с атлазена покривка. Хотелът беше много луксозен. Минах през дългите фоайета, слязох по широките стълби и през няколко зали се озовах в бара. Познавах бармана, седнах на едно от високите столчета и започнах да ям солени бадеми и пържени картофи. Мартинито беше студено с чист вкус.

— Какво правите тук в borghese^[48]? — попита ме барманът, след като ми наля от шейкъра второ мартини.

— В отпуск съм. За възстановяване.

— Сега тук няма жива душа. Не зная защо държат хотела отворен.

— Ходиш ли за риба?

— Улових няколко великолепни парчета. По това време на годината на блесна можеш да хванеш великолепни парчета.

— Получи ли тютюна, който ти пратих?

— Да. А вие получихте ли картичката ми?

Засмях се. Не бях успял да му намеря тютюн. Той търсеше американски тютюн за лула, но близките ми бяха престанали да ми пращат или може би го конфискуваха. Във всеки случай така и не идваше.

— Ще ти намеря отнякъде — казах аз. — Да си виждал в града две англичанин? Пристигнали са завчера.

— Не са в този хотел.

— Милосърдни сестри са.

— Да, виждах две сестри. Почакайте минута, и ще ги открия къде са.

— Едната ми е жена — казах аз. — Дойдох тук, за да се срещна с нея.

— А другата е моята жена.

— Не се шегувам.

— Извинете ме за глупавата шега — каза той, — не разбрах.

Той излезе и доста се забави. Ядях маслини, солени бадеми и пържени картофи и разглеждах как ми стоят цивилните дрехи в огледалата зад бара. Барманът се върна.

— Те са в хотелчето до гарата — каза той.

— Имаш ли някакви сандвичи?

— Ще позвъня да донесат. Нали разбирате, тук няма нищо, защото няма хора.

— Съвсем никого ли няма?

— Има, но малко.

Донесоха сандвичите, изядох три и изпих още две мартинита. Никога не бях вкусвал нещо тъй хладно и приятно. От мартинито се почувствувах човек. Твърде дълго бях на червено вино, хляб, сирене, лошо кафе и грапа. Седях на високото столче, заобиколен от махагон, месинг и огледала, и не мислех за нищо. Барманът ме запита нещо.

— Да не говорим за войната — казах аз.

Войната беше някъде далеч. Може би нямаше война. Тук поне нямаше. Осъзнавах, че за мен тя е свършила. Но нямах усещането, че наистина е свършила. Чувствувах се като избягал от час ученик, който си мисли какво ли става сега в клас.

 

 

Катрин и Хелън Фъргюсън вечеряха, когато отидох в техния хотел. Видях ги на масата им още от преддверието. Катрин се беше извърнала и аз видях линията на косата, профила й, красивата шия и рамене. Фъргюсън разправяше нещо. Щом влязох, млъкна.

— Господи! — възкликна тя.

— Добър вечер! — поздравих аз.

— Ама това си ти! — възкликна Катрин.

Лицето й светна. Толкова беше щастлива, че не можеше да повярва. Целунах я. Катрин поруменя и аз седнах при тях.

— Каква каша сте забъркали? — каза Фъргюсън. — Защо сте тук? Вечеряли ли сте?

Сервитьорката влезе и аз й казах да донесе един прибор. Катрин не сваляше от мен щастливи очи.

— По какъв случай сте с муфти^[49]? — запита ме Фъргюсън.

— Влязох в правителството.

— Забъркали сте някоя каша.

— Хайде, хайде, Фърджи, успокойте се. Развеселете се малко.

— Не мога да се развеселя, като ви гледам. Зная в каква история забъркахте момичето. Не ми е весело, като ви гледам.

Катрин ми се усмихна и ме настъпи под масата.

— Никой не ме забърква в никакви истории, Фърджи. Аз сама се забърквам.

— Не мога да го търпя — каза Фъргюсън. — Ти пропадна заради долните му италиански номера. Американците са по-лоши и от италианците.

— А пък шотландците са едни нравствени… — каза Катрин.

— Не говоря за това. Говоря, че е пропаднал италианец.

— Пропаднал ли съм, Фърджи?

— Да, дори нещо по-лошо. Вие сте като змия. Змия в италианска униформа, с пелерина на врата.

— Сега не съм в италианска униформа.

— Още едно доказателство колко сте пропаднали. Любихте се цяло лято, направихте бебе на това бедно момиче, а сега сигурно ще се измъкнете.

Усмихнах се на Катрин и тя ми се усмихна.

— Ще се измъкнем заедно — каза тя.

— Една стока сте и двамата — каза Фъргюсън. — Срамувам се от теб, Катрин Баркли. Нямаш ни свян, ни срам и си пропаднала като него.

— Недей, Фърджи — каза Катрин, като я потупа по ръката, — не ми се сърди. Нали знаеш, че се обичаме.

— Махни си ръката! — каза Фъргюсън. Лицето й беше червено. — Ако имаше поне малко срам, щеше да е друго. Но ти си вече кой знае в кой месец, а го вземаш на шега и цялата си се захилила, защото твоят прелъстител се е върнал. Нямаш ни съвест, ни срам — разплака се тя.

Катрин се приближи до нея и я прегърна. Както стоеше права до Фъргюсън и я утешаваше, не забелязах промяна във фигурата й.

— Все ми е едно — хълцаше Фъргюсън. — Ужасно е.

— Хайде, хайде, Фърджи — утешаваше я Катрин. — Ще се засрамя. Не плачи, Фърджи, не плачи, добричката ми Фърджи.

— Не плача — хълцаше Фъргюсън. — Не плача. Само дето изпадна в такова ужасно положение. Мразя ви — изгледа ме тя. — Тя не може да ме спре да ви мразя, мръсен, долен, американски италианец.

Очите и носът й се зачервиха от плач.

Катрин ми се усмихна.

— Не му се усмихвай, когато ме прегръщаш!

— Неразумна си, Фърджи.

— Зная — изхлипа Фъргюсън. — Вие двамата не ми обръщайте внимание. Толкова съм разстроена. Неразумна съм. Зная. Искам двамата да сте щастливи.

— Ние сме щастливи — каза Катрин. — Много си мила, Фърджи.

Фъргюсън пак се разплака.

— Не искам да бъдете щастливи по такъв начин. Защо не се ожените? Да нямате друга жена?

— Нямам — казах аз.

Катрин се разсмя.

— Няма нищо смешно — каза Фъргюсън. — Много от тях са женени.

— Ще се оженим, Фърджи — каза Катрин, — ако това ще те успокои.

— Не за да съм спокойна аз. Вие самите трябва да искате да се ожените.

— Бяхме много заети.

— Да, зная. — Заети да правите деца.

Помислих, че пак ще се разплаче, но тя премина към горчива ирония.

— Доколкото се досещам, тази вечер ще отидеш при него.

— Да — каза Катрин, — ако той ме иска.

— Ами аз?

— Страх ли те е да останеш сама?

— Да, страх ме е.

— Тогава ще остана при теб.

— Не, върви с него. Тръгвай още сега. Не искам да ви гледам нито теб, нито него.

— Да си бяхме довършили вечерята.

— Не, тръгвайте веднага.

— Фърджи, бъди разумна.

— Казвам ти, тръгвай си веднага. Тръгвайте и двамата.

— Да си вървим тогава — казах аз. Фъргюсън започваше да ми омръзва.

— Само това чакате, да си тръгнете. Готови сте да ме оставите дори да вечерям сама. Винаги съм искала да видя италианските езера и ето какво излезе. Ъ, ъ! — разхълца се тя, после погледна Катрин и се задави.

— Ще вечеряме заедно — каза Катрин. — И довечера ще остана с теб, ако искаш. Няма да те оставя сама, Фърджи.

— Не, не. Искам да си вървите. — Тя си изтри очите. — Колко съм неразумна. Моля ви, не ми обръщайте внимание.

Сервитьорката се беше притеснила от толкова сълзи. Поднасяйки следващото блюдо, видя, че работите са се пооправили и, изглежда, изпита облекчение.

 

 

Тази нощ в хотела, в нашата стая, с дългия празен коридор отвън и обувките ни пред вратата, с дебелия килим на пода и рукналия вън зад прозорците дъжд, в стаята е светло, приятно и весело, после светлината угасва, гладките чаршафи в удобното легло са толкова възбуждащи и те обзема чувството, че пак си у дома, не си вече сам и като се събудиш нощем, другият е до теб, не си е отишъл. Всичко друго е недействително. Почувствувахме ли умора, заспивахме, а щом се събудеше единият, другият също се събуждаше и никога не бяхме сами. Често мъжът иска да е сам, момичето също иска да е само и ако се обичат, ревнуват другия от неговото уединение, а при нас наистина нямаше такова нещо. Можехме да се чувствуваме сами и когато сме заедно, сами срещу другите. Случи ми се само веднъж. Бил съм сам, когато съм лежал с други жени, и това е най-голямата самота. Но ние никога не бяхме самотни и никога не се бояхме, когато сме заедно. Знам, че нощта не е като деня: всички неща са различни, нощното е необяснимо денем, понеже денем го няма, и нощта може да бъде страшна за самотните, започне ли самотата им. Но с Катрин почти нямаше разлика нощем, освен че беше още по-хубаво. Онези, които идват с толкова смелост на света, светът трябва да убие, за да ги пречупи, и той, разбира се, ги убива. Светът пречупва всички и после мнозина са по-здрави на счупеното място. Но ония, които не се пречупват, светът ги убива. Много добрите, много милите и много смелите той убива еднакво безпристрастно. Не си ли сред тях, пак ще те убие, само че без да бърза особено.

 

 

Спомням си онази сутрин. Събуждам се, Катрин спи, слънцето влиза през прозореца. Дъждът е спрял. Ставам от леглото, прекосявам стаята, отивам до прозореца. Долу са градини, сега оголени, но пак красиво оформени, чакълести алеи, дървета, каменният зид край езерото и самото езеро на слънчева светлина, а отвъд планини. Стоях до прозореца и гледах навън, а когато се обърнах, видях, че Катрин е будна и ме гледа.

— Как си, мили? — каза тя. — Чудесен ден, нали?

— Добре ли се чувствуваш?

— Много добре. Колко хубаво беше снощи.

— Искаш ли да закусиш?

Тя искаше да закуси, аз също. Закусихме в леглото, ноемврийското слънце влизаше през прозореца, а подносът — на коленете ми.

— Не искаш ли вестник? В болницата все искаше вестниците.

— Не — казах аз, — не искам.

— Толкова ли беше лошо, че дори не искаш да четеш за него?

— Не искам да чета.

— Ще ми се да съм била с теб, че и аз да знам какво е.

— Ще ти го разкажа, щом ми се избистри в главата.

— Няма ли да те арестуват, ако те хванат без униформа?

— Навярно ще ме разстрелят.

— Тогава няма да стоим тук. Ще напуснем страната.

— И аз мислех за нещо такова.

— Ще заминем. Мили, глупаво е да рискуваш. Кажи ми, как се добра от Местре до Милано?

— С влака. Бях в униформа.

— Не беше ли опасно?

— Не много. Имах един стар открит лист. Преправих датите в Местре.

— Мили, тук могат да те арестуват всеки миг. Не съм съгласна. Може ли такива глупости! Какво ще стане с нас, ако те арестуват?

— Да не мислим за това. Изморих се все за това да мисля.

— Какво ще правиш, ако дойдат да те арестуват?

— Ще ги застрелям.

— Виждаш ли колко си глупав. Няма да те пускам да излизаш от хотела, докато не заминем.

— И къде ще отидем?

— Моля те, не бъди такъв, мили. Ще отидем където кажеш. Само те моля, намери някое място, където да отидем веднага.

— На отсрещния бряг е Швейцария. Можем да отидем там.

— Чудесно.

Навън се заоблачаваше, езерото тъмнееше.

— Не ми се иска вечно да живеем като престъпници — казах аз.

— Не ставай такъв. Не си живял чак толкова дълго като престъпник. И не живеем като престъпници. Ще живеем хубаво.

— Чувствувам се като престъпник. Дезертирах от армията.

— Мили, моля те, бъди разумен. Не си дезертьор. Това е италианската армия.

Засмях се.

— Ти си добро момиче. Хайде пак в леглото. В леглото ми е добре.

 

 

Малко по-късно Катрин ми каза:

— Не се чувствуваш престъпник, нали?

— Не — отвърнах аз, — когато съм с теб, не.

— Какво глупаво момче си! Но аз ще се грижа за теб. Нали е чудесно, мили, че не ми се гади сутрин?

— Великолепно.

— Не можеш да оцениш каква добра жена имаш. Но все ми е едно. Ще ти намеря място, където да не могат да те арестуват, и ще живеем хубаво.

— Да отидем веднага.

— Добре, мили. Ще отида където поискаш и когато поискаш.

— Да не мислим за нищо.

— Добре.

Глава тридесет и пета

Катрин тръгна покрай езерото към хотелчето, за да се види с Фъргюсън, аз седях в бара и преглеждах вестниците. В бара имаше удобни кожени кресла, бях се настанил на едно от тях и четох, докато барманът пристигна. Не се бяха задържали при Таляменто. Армията се оттегляше към Пиаве. Спомних си Пиаве. Железницата към фронта пресичаше реката надалеч от Сан Дона. На това място Пиаве беше дълбока, бавна и тясна. По-нататък започваха блата, канали, комари. Имаше няколко хубави вили. Веднъж преди войната, на път за Кортина д’Ампецо, бях вървял с часове нагоре по течението. Там, в планината, Пиаве беше като поток за лов на пъстърва с бързеи и вирове в сянката на скалите. При Кадоре пътят преставаше да следва течението. Чудех се как ли войските там горе ще се спуснат в равнината. Барманът влезе.

— Граф Грефи питаше за вас — каза той.

— Кой?

— Граф Грефи. Не го ли помните, стария господин, когато бяхте тук последния път.

— Пак ли е дошъл?

— Да, с племенницата си. Казах му, че сте тук. Иска да играе с вас билярд.

— Къде е?

— На разходка.

— Как изглежда?

— Младее повече от всякога. Изпи три коктейла със шампанско снощи преди вечеря.

— И как е на билярд?

— Добре. Би ме. Когато му казах, че сте тук, много се зарадва. Няма с кого да играе.

Граф Грефи беше на деветдесет и четири години, съвременник на Метерних, белокос, мустакат старец с изящни маниери. Беше работил като дипломат последователно на австрийска и на италианска служба и приемите, които даваше на рождения си ден, бяха събитие в светския живот на Милано. Канеше се да живее сто години и играеше билярд с увереност и лекота, контрастиращи с почти столетническата му крехкост. Запознах се с него, когато веднъж бях в Стреза след сезона — играхме билярд, пиейки шампанско. Намирах това за чудесен обичай. Той ми даваше петнадесет точки преднина и ме биеше.

— Защо не ми каза, че е тук?

— Забравих.

— Кой друг е тук?

— Не ги познавате. Всичко на всичко шест души.

— Какво ще правиш сега?

— Нищо.

— Хайде за риба.

— За около час може.

— Добре, вземи си въдицата.

Той си облече дрехата и тръгнахме. Слязохме на брега на езерото и взехме лодка. Аз гребях, а той седеше на кърмата и замяташе влакното с блесна за езерна пъстърва и доста голяма оловна тежест. Гребях все край брега. Барманът държеше влакното и от време на време го придърпваше. Откъм езерото Стреза изглеждаше съвсем безлюдна — дълги редици оголени дървета, големи хотели, затворени вили. Загребах към Изола Бела, наближихме брега, където изведнъж става дълбоко и се вижда как стръмната скална стена се спуска в бистрата вода, после продължих към Рибарския остров. Слънцето беше зад облак и водата изглеждаше тъмна, гладка и много студена. Не клъвна нищо, макар и да видяхме няколко пъти кръгове във водата от хранещи се на повърхността риби. Насочих лодката към брега срещу Рибарския остров — там имаше изтеглени лодки и мъже, които кърпеха мрежи.

— Ще пием ли нещо?

— Добре.

Закарах лодката до каменния кей и барманът изтегли влакното, нави го на кълбо, сложи го на дъното на лодката и закачи кукичката с блесната на планшира. Скочих на кея и привързах лодката. Влязохме в едно малко кафене, седнахме на гола дървена маса и поръчахме вермут.

— Уморихте ли се да гребете?

— Не.

— На връщане аз ще греба.

— Обичам да греба.

— Ако вие държите въдицата, може пък да ни провърви.

— Добре.

— Кажете, как върви войната?

— Зле.

— Мен няма да ме вземат. Много съм стар, като граф Грефи.

— Може да стигнат и до твоя набор.

— Моят набор ще го викат догодина, ама няма да отида.

— Какво ще направиш?

— Ще напусна страната. Не искам да ходя на война. Веднъж вече бях в Абисиния. Никога повече. Вие защо отидохте?

— Не знам. От глупост сигурно.

— Още един вермут?

— Добре.

На връщане той греба. Подминахме Стреза, после се върнахме покрай брега. Държах натегнатото влакно и усещах пулсирането на въртящата се блесна, докато гледах тъмните ноемврийски води на езерото и безлюдния бряг. При дългите загребвания на бармана с всяко устремяване на лодката напред влакното затрепкваше. Веднъж ми клъвна и влакното се обтегна — дръпнах и усетих живата тежест на пъстървата, после въдицата пак затрептя свободно. Бях изтървал рибата.

— Едра ли беше?

— Стори ми се, че да.

— Веднъж, когато бях излязъл сам, захапах конеца със зъби. Една като се закачи, без малко да ми отнесе ченето.

— Най-добре е да си го завържеш за крака — казах аз, — хем усещаш, хем няма да ти избие зъбите.

Потопих ръка във водата. Беше много студена. Наближихме хотела.

— Трябва да се прибирам — каза барманът, — че да съм готов за единадесет. L’heure du cocktail.^[50]

— Добре.

Изтеглих влакното и го намотах около дъсчица с клиновиден врез от всеки край. Барманът остави лодката в една малка ниша в каменния зид и я заключи с верига и катинар.

— Когато поискате — каза той, — ще ви давам ключа.

— Благодаря.

Поехме нагоре към хотела и влязохме в бара. Не исках да пия повече толкова рано предобед и се качих в нашата стая. Камериерката тъкмо я бе разтребила, а Катрин още не се бе върнала. Изтегнах се на леглото, като се стараех да не мисля.

Щом Катрин се върна, всичко си дойде на мястото.

Фъргюсън била долу и щяла да обядва с нас.

— Знаех, че няма да имаш нищо против — завърши Катрин.

— Нямам — казах аз.

— Какво има, мили?

— Не знам.

— Но аз знам. Нямаш какво да правиш. Имаш само мен, а аз те оставям сам.

— Вярно.

— Извинявай, мили. Знам, сигурно е много лошо изведнъж да останеш с празни ръце.

— Преди животът ми беше пълен — казах аз. — Сега, без теб ли съм, все едно, че нищичко нямам на света.

— Но аз ще бъда с теб. Нямаше ме само два часа. Не си ли намери какво да правиш?

— Бях за риба с бармана.

— Хубаво ли беше?

— Да.

— Не мисли за мен, когато ме няма.

— Така гледах да правя на фронта. Но там човек е зает.

— Един уволнен Отело — закачи ме тя.

— Отело е бил чернилка — възразих аз. — Пък и не съм ревнив. Просто съм толкова влюбен в теб, че за мен нищо друго не съществува.

— Нали ще бъдеш добро момче и ще се държиш добре с Фъргюсън?

— Винаги се държа добре с Фъргюсън, освен когато ме ругае.

— Бъди любезен с нея. Помисли си колко много имаме ние, а тя нищо.

— Не вярвам да й се иска това, което ние имаме.

— Умно момче си, но не разбираш някои работи.

— Ще бъда любезен с нея.

— Сигурна съм. Ти си тъй мил.

— Но после тя няма да остане с нас, нали?

— Не, ще я отпратя.

— И тогава пак ще се качим тук?

— Разбира се. Какво мислиш, че ми се иска да правя?

Слязохме да обядваме с Фъргюсън. Хотелът и разкошната трапезария й направиха силно впечатление. Поднесоха ни хубав обед с две бутилки бяло „Капри“. Граф Грефи влезе в трапезарията и ни се поклони. Беше с племенницата си, която приличаше малко на баба ми. Казах на Катрин и Фъргюсън кой е той и това направи силно впечатление на Фъргюсън. Хотелът изглеждаше много голям, величествен и празен, но храната беше хубава, виното много приятно и от него накрая всички се почувствувахме много добре. На Катрин вино не й беше нужно, тя и без туй си беше щастлива. Фъргюсън се развесели. Аз също се чувствувах добре. След като се наобядвахме, Фъргюсън се върна в хотела си. Искала да си полегне.

Късно следобед се почука на вратата ни.

— Кой е?

— Граф Грефи пита дали бихте желали да играете билярд с него.

Погледнах си часовника, бях го свалил и го бях мушнал под възглавницата.

— Трябва ли да отидеш, мили? — прошепна Катрин.

— Мисля, че да.

Часовникът ми показваше четири и четвърт.

— Кажете на граф Грефи, че ще бъда в билярдната зала в пет часа — викнах аз през вратата.

В пет без четвърт целунах Катрин и отидох да се облека в банята. Докато си връзвах вратовръзката пред огледалото, пак ми се стори странно, че съм цивилен. Не трябваше да забравям да си купя ризи и чорапи.

— Дълго ли ще стоиш долу? — попита Катрин. Тя изглеждаше прекрасна в леглото. — Би ли ми подал четката?

Наблюдавах я как реши косите си, навела глава тъй, че цялата й коса натежаваше на една страна.

Навън бе притъмняло и лампата на възглавницата осветяваше косите, шията и раменете й. Отидох при нея, целунах я, хванах ръката й с четката и главата й се отпусна на възглавницата. Целунах шията й, раменете й. Премалявах от любов към нея.

— Не искам да отида.

— И аз не искам да отиваш.

— Тогава няма да отида.

— Върви за малко и се върни.

— Ще поръчам да ни качат вечерята тук.

— Върви и бързо се връщай.

Заварих граф Грефи в билярдната. Той упражняваше удари — крехка фигура под светлината, обливаща билярдната маса. Малко встрани от светлината върху една маса за карти имаше сребърна кофичка с лед и от леда се подаваха гърлата и запушалките на две бутилки шампанско. Приближих билярдната маса, граф Грефи се изправи и тръгна към мен.

— Много се радвам, че ви виждам тук — подаде ми той ръка. — Колко любезно от ваша страна, че приехте да играете с мен.

— Колко любезно, че ме поканихте.

— По-добре ли сте вече? Чух, че са ви ранили при Изонцо. Възстановихте се, надявам се.

— Да, по-добре съм. Вие как сте?

— О, аз съм винаги добре. Но остарявам. Започвам да забелязвам признаците на старостта.

— Не мога да повярвам.

— Уви, така е. Ето например сега ми е по-лесно да говоря на италиански. Опитвам се да си наложа, но забелязвам, че когато съм уморен, по-лесно ми идват италианските думи. По това съдя, че съм остарял.

— Тогава ще говорим италиански. И аз съм малко изморен.

— О, но когато вие сте уморен, по-лесно ще ви е на английски.

— Американски.

— Да, американски. Моля ви, говорете американски. Очарователен език.

— Почти не се срещам с американци.

— Сигурно ви липсват. Човек винаги чувствува липсата на съотечествениците си, особено на съотечественичките си. Зная го от опит. Ще играем ли, или сте уморен?

— Не съм уморен. Казах го на шега. Колко точки преднина ще ми дадете?

— Играли ли сте много оттогава?

— Никак.

— Вие играете много добре. Десет точки до сто?

— Ласкаете ме.

— Петнадесет?

— Добре, но пак ще ме биете.

— Да играем ли на нещо? Все искахте да залагаме.

— Да заложим.

— Добре, давам ви осемнадесет точки и ще играем на по един франк точката.

Той играеше толкова хубаво, че когато направи петдесет точки, авансът ми се беше стопил на четири. Граф Грефи натисна звънеца на стената, дойде барманът.

— Отворете една бутилка, моля — каза той, после се обърна към мен: — Да се подкрепим малко.

Виното беше леденостудено, сухо и много хубаво.

— Да минем ли на италиански? Нали не възразявате? Това е моята последна слабост.

Продължихме да играем, отпивахме от виното между ударите и говорехме на италиански, но бяхме така погълнати от играта, че не разговаряхме много. Граф Грефи направи своите сто точки, а аз въпреки аванса стигнах само до деветдесет и четири. Той се усмихна и ме потупа по рамото.

— Сега ще изпием другата бутилка и вие ще ми разкажете за войната.

Изчака ме да седна пръв.

— За всичко друго, само не за това — казах аз.

— Не искате да говорите за войната? Добре. Какво сте чели напоследък?

— Нищо — отвърнах аз. — Боя се, че съм доста затъпял.

— Не сте. Но трябва да четете.

— Какво излезе, откакто е война?

— „Огънят“, от един французин, Барбюс. „Мистър Бритлинг разбира всичко“.

— Не, не разбира.

— Как така?

— Не разбира. Тези книги ги имаше в болницата.

— Значи четете?

— Но на нищо хубаво не попадам.

— Стори ми се, че в „Мистър Бритлинг“ много добре е разкрита душата на средния англичанин.

— Не разбирам нищо от душата.

— Горкото ми момче, никой от нас не я разбира. Croyant^[51] ли сте?

— Нощем.

Граф Грефи се усмихна и завъртя чашата между пръстите си.

— Мислех, че с годините ще стана по-набожен, но не станах. Жалко.

— Иска ли ви се да има живот след смъртта? — попитах аз и веднага осъзнах, че правя грешка, като споменавам смъртта. Но думата не го смути.

— Зависи как ще живееш. Този живот е много приятен. Искам да живея вечно — усмихна се той. — И почти успях.

Седяхме в дълбоките кожени кресла, а между нас — масичката с шампанското в сребърната кофичка и чашите ни.

— Ако доживеете моите години, ще видите колко странни ще ви изглеждат някои неща.

— Не приличате на стар човек.

— Тялото ми старее. Понякога ме е страх да не ми се счупи някой пръст, както се отчупва парче тебешир. А духът не старее и не помъдрява особено.

— Мъдър сте.

— Не, мъдростта на старците е голяма заблуда. Те не стават по-мъдри, а по-предпазливи.

— И това може да е мъдрост.

— Непривлекателна мъдрост. Какво цените най-много?

— Човека, когото обичам.

— Аз също. Това не е мъдрост. Цените ли живота?

— Да.

— И аз. Защото друго нямам. И за да мога да празнувам рождените си дни — засмя се той. — Вие навярно сте по-мъдър от мен. Не давате приеми на рождения си ден.

Отпихме от виното.

— А за войната какво мислите? — попитах аз.

— Че е глупава.

— Кой ще я спечели?

— Италия.

— Защо?

— Те са по-млада нация.

— Винаги ли младите нации печелят войните?

— Общо взето, да, за известно време.

— А после какво става?

— Стават стари нации.

— И казвате, че не сте мъдрец.

— Мило момче, това не е мъдрост, а цинизъм.

— Струва ми се много мъдро.

— А не е. Бих могъл да ви дам примери за обратното. Но не звучи лошо. Изпихме ли шампанското?

— Почти.

— Да пием ли още? После ще отида да се преоблека.

— Може би стига засега.

— Сигурен сте, че не искате повече?

— Да.

Той стана.

— Дано ви провърви да сте много щастлив и много, много здрав.

— Благодаря. А аз ви желая да живеете вечно.

— Благодаря. Така и правя. А решите ли някога да станете набожен, молете се за мен, ако съм умрял. Казах това вече на няколко приятели. Очаквах сам да стана набожен, но не станах.

Стори ми се, че се усмихна тъжно, но не бях сигурен. Беше толкова стар, лицето му тъй сбръчкано и в усмивката му участвуваха толкова много черти и бръчки, че отсенките в мимиката се губеха.

— Може някой ден да стана много набожен — казах аз. — Във всеки случай ще се моля за вас.

— Все очаквах да стана набожен. Всички в рода ни умряха много набожни. Но някак си не успях.

— Още е рано.

— По-скоро е късно. Сигурно съм надживял религиозното си чувство.

— Моето се обажда само нощем.

— Да, но вие сте влюбен. Не забравяйте, че и това е религиозно чувство.

— Мислите ли?

— Разбира се. — Той се приближи до масата. — Много любезен бяхте, че дойдохте да играете с мен.

— Беше ми много приятно.

— Да се изкачим по стълбите заедно.

Глава тридесет и шеста

През нощта имаше буря и аз се събудих от дъжда, който плющеше по стъклата и влизаше през полуотворения прозорец. Някой почука на вратата. Станах и отворих много тихо, за да не събудя Катрин. Беше барманът, с пардесю и с мокра шапка в ръка.

— Мога ли да говоря с вас, господин лейтенант?

— Какво има?

— Работата е много сериозна.

Огледах се. Стаята беше тъмна. Видях локвата вода на пода пред прозореца.

— Влез — поведох го аз към банята, затворих вратата и запалих лампата. Седнах на ръба на ваната. — Какво има, Емилио? Някакви неприятности ли имаш?

— Не аз, вие, господин лейтенант.

— Какви?

— Сутринта ще ви арестуват.

— Така ли?

— Дойдох да ви кажа. Бях в града и чух в едно кафене.

— Разбирам.

Той стоеше с мокрото си пардесю, държеше мократа си шапка и мълчеше.

— И защо искат да ме арестуват?

— Нещо във връзка с войната.

— Знаеш ли какво?

— Не. Но те знаят, че преди сте били тук като офицер, а сега сте без униформа. От отстъплението насам арестуват всички.

Размислих една минута.

— В колко часа ще дойдат да ме арестуват?

— Сутринта. Не знам точно часа.

— Какво да направя, ти как мислиш?

Той сложи шапката си на умивалника. Беше много мокра и от нея капеше на пода.

— Ако няма от какво да се страхувате, едно арестуване не е голяма работа. Но арест ли е, не ми го хвали. Особено пък сега.

— Не искам да ме арестуват.

— Тогава минете в Швейцария.

— Как?

— С моята лодка.

— Има буря.

— Бурята премина. Езерото е развълнувано, но ще се справите.

— Кога трябва да тръгнем?

— Веднага. Могат да дойдат да ви арестуват на разсъмване.

— Ами куфарите?

— Бързо ги пригответе. Нека жена ви се облече. Аз ще имам грижата за тях.

— Къде ще бъдеш?

— Ще чакам тук. Да не ме видят в коридора.

Отворих вратата, затворих я след себе си и влязох в стаята. Катрин беше будна.

— Какво има, мили?

— Нищо, Кейт. Искаш ли още сега да се облечем и да заминем с лодка за Швейцария?

— А ти?

— Не, предпочитам пак да си легна.

— Какво се е случило?

— Барманът каза, че сутринта ще ме арестуват.

— Да не е луд?

— Не.

— Тогава, моля те, скъпи, побързай да се облечеш, за да тръгнем веднага.

Тя седна на ръба на леглото. Още беше сънена.

— Този барман в банята ли е?

— Тогава няма да се мия. Моля те, обърни се на другата страна, мили, и след минута съм облечена.

Забелязах белотата на гърба й, когато си свали нощницата, после извърнах очи както искаше тя. Бе започнала да наедрява от бременността и не искаше да я виждам. Облякох се, а дъждът барабанеше по стъклата. Нямах много неща за прибиране в чантата.

— При мен остана още място, Кейт, ако имаш нужда.

— Почти всичко прибрах — каза тя. — Мили, много съм глупава, но защо барманът е в банята?

— Шшшт, той ще ни свали багажа.

— Колко е мил.

— Той ми е стар приятел — казах аз. — Веднъж почти му изпратих тютюн за лула.

Погледнах през отворения прозорец в тъмната нощ. Не можах да видя езерото, само мрак и дъжд, но вятърът беше поутихнал.

— Готова съм, мили — каза Катрин.

— Добре. — Отворих вратата на банята. — Ето чантите, Емилио — казах аз.

Той взе двете чанти.

— Вие сте много добър, че ни помагате — каза Катрин.

— Дребна работа, госпожо. Винаги ще ви помогна ако не рискувам да си навлека неприятности. Слушайте — каза ми той, — ще сваля багажа по сервизното стълбище и оттам в лодката. Вие излезте, все едно, че отивате на разходка.

— Чудесна нощ за разходка — каза Катрин.

— Много лоша наистина.

— Добре, че имам чадър — каза Катрин.

Минахме по коридора и слязохме по главната стълба с дебелия килим. В подножието на стълбата, до вратата, портиерът седеше зад бюрото си.

— Да не би да излизате, сър? — изненада се той, като ни видя.

— Да — отвърнах аз, — ще погледаме бурята в езерото.

— Нямате ли чадър, сър?

— Не — казах аз, — но това палто е непромокаемо.

Той го погледна недоверчиво.

— Ще ви донеса чадър, сър — каза той, излезе и се върна с един голям чадър.

— Това е голям чадър, сър — каза той.

Дадох му една банкнота от десет лири.

— О, много сте любезен, сър — каза той. — Благодаря ви.

Отвори вратата и ние излязохме в дъжда. Усмихна се на Катрин и тя му отвърна с усмивка.

— Не стойте дълго навън в бурята. Ще се намокрите, сър и лейди.

Беше отскоро нощен портиер и още говореше английски, като превеждаше буквално италианските изречения.

— Скоро ще се върнем — казах аз.

Слязохме по пътеката под огромния чадър и през тъмната мокра градина стигнахме до пътя, пресякохме го и тръгнахме по алеята с пергола покрай езерото. Вятърът духаше откъм брега. Беше студен, влажен ноемврийски вятър и знаех, че в планините вали сняг. Свърнахме по кея и поехме край привързаните с вериги лодки към мястото, където трябваше да е лодката на бармана. Водата край каменния кей чернееше. Емилио излезе иззад дърветата.

— Чантите са в лодката — каза той.

— Искам да ти платя за лодката.

— Колко пари имате?

— Не много.

— Ще ми ги изпратите по-късно. Така ще бъде по-добре.

— Колко?

— Колкото искате.

— Кажи ми, колко?

— Ако се доберете благополучно, изпратете ми петстотин франка. Ако стигнете благополучно, няма да ви се свидят.

— Добре.

— Ето ви сандвичи — подаде ми той един пакет. — Всичко, което се намери в бара. Друго нямаше. А тук бутилка коняк и бутилка вино.

Сложих ги в чантата.

— Поне това да ти платя.

— Добре, дайте ми петдесет лири.

Дадох му ги.

— Конякът е хубав — каза той. — Не се бойте да дадете на вашата госпожа. Тя да се качва.

Той държеше лодката, която се повдигаше и снишаваше до каменния кей, а аз помогнах на Катрин да се качи. Тя седна на кърмата и се загърна в пелерината си.

— Знаете ли накъде?

— Все на север.

— А докъде?

— Докато подминем Луино.

— Ще подминете Луино, Канеро, Канобио и Транцано. Стигнете ли Брисаго, чак тогава сте в Швейцария. Трябва да отминете Монте Тамара.

— Колко е часът? — запита Катрин.

— Едва единадесет — казах аз.

— Ако гребете непрекъснато, ще бъдете там към седем сутринта.

— Толкова ли е далече?

— Тридесет и пет километра.

— Дали няма да се отклоним? В такъв дъжд без компас?…

— Няма. Карате към Изола Бела. После заобикаляте Изола Мадре и все по вятъра. Той ще ви закара до Паланца. Ще видите светлините. После все по брега.

— Вятърът може да се обърне.

— Не, този вятър ще духа три дни. Идва направо от Матароне. Ето и тенекия да изгребвате водата.

— Нека да ти дам още сега нещо за лодката.

— Не, ще рискувам. Ако успеете, ще ми платите колкото можете.

— Добре.

— Мисля, че няма да се удавите.

— Това е добре.

— Все по вятъра.

— Добре.

Качих се в лодката.

— Оставихте ли пари за сметката в хотела?

— Да, в един плик в стаята.

— Добре. Успех, господин лейтенант.

— И на теб. Още веднъж благодаря.

— Няма да има за какво, ако се удавите.

— Какво каза той? — запита Катрин.

— Пожелава ни успех.

— И на вас! Успех — каза Катрин. — Благодаря ви много.

— Готови ли сте?

— Да.

Той се наведе и ни отблъсна. Спуснах греблата на вода и му махнах с ръка. Той ни махна да изчезваме. Виждах светлините на хотела и гребах все направо, докато се скриха. Наоколо водата бушуваше като в море, но ние вървяхме по вятъра.

Глава тридесет и седма

Гребях в тъмнината с лице към вятъра. Дъждът беше спрял, само от време на време преръсваше. Беше много тъмно и вятърът беше студен. Виждах Катрин на кърмата, но не и водата там, където потапях веслата. Те бяха дълги, необковани с кожа, и се изхлузваха от гривните. Изтеглях, вадех ги, полягах напред, усещах водата, потапях и пак изтеглях, стараейки се да греба колкото може по-леко. След загребване не превъртах перата, понеже вятърът беше попътен. Знаех, че ще ми станат мехури по ръцете, и гледах да позабавя това. Лодката беше лека и не се караше трудно. Цепех напред през тъмните води. Не виждах, но се надявах скоро да излезем срещу Паланца.

Така и не видяхме Паланца. Вятърът духаше от юг, в тъмнината подминахме носа, който скрива Паланца, и не видяхме светлините й. Когато накрая забелязахме светлини много по-нататък, досами брега, това беше Интра. Но дотогава дълго време не виждахме нито светлини, нито бряг, гребяхме неотклонно по вълните в мрака. Случваше се някоя вълна да повдигне лодката, тогава загребвах въздуха. Езерото беше доста развълнувано, но аз продължих да греба, докато изведнъж се намерихме край брега — до нас се издигаше скален нос, вълните се удряха о̀ него, политаха нагоре и се сриваха обратно. Натиснах дясното весло, загребвайки обратно с лявото, отдалечихме се от брега, скалата се скри и отново поехме на север.

— Вече сме на другата страна — казах на Катрин.

— Нали трябваше да видим Паланца?

— Пропуснахме я.

— Как си, мили?

— Добре.

— Да се сменим ли малко?

— Не, нищо ми няма.

— Бедната Фъргюсън! — каза Катрин. — Сутринта ще отиде в хотела, а нас ни няма.

— Не това ми е грижата, ами да стигнем Швейцарския бряг преди изгрев, че да не ни види митническата охрана.

— Далеч ли е?

— Тридесетина километра оттук.

 

 

Гребах цяла нощ. Накрая дланите ми така се протриха, че с мъка държах греблата. Няколко пъти едва не се разбихме в брега. Държах се близо до него, понеже се боях да не се заблудя навътре и да изгубя време. Понякога бяхме тъй близо, че се виждаха редицата дървета по крайбрежния път и възвишенията зад тях. Дъждът спря, вятърът разгони облаците и луната се показа. Озърнах се през рамо и видях дългия тъмен нос Кастаниола, езерото с белите зайчета и луната над високите заснежени върхове. После облаците пак забулиха луната, планините и езерото изчезнаха, но беше по-светло отпреди и брегът се виждаше. Виждаше се толкова ясно, че загребах по-навътре, да не би митническата охрана по пътя за Паланца да забележи лодката ни. Когато луната отново се показа, видяхме белите вили по крайбрежния склон и пътя, който се белееше между дърветата. Гребях, без да спирам.

Езерото се разширяваше и на другия бряг, в подножието на планините, забелязахме светлини — навярно Луино. Различих просвет на клиновиден разлом в планините по отвъдния бряг и си казах, че наистина ще да е Луино. Ако е така, добър път бяхме минали. Положих греблата вътре в лодката и се изтегнах по гръб. Бях много, много уморен от гребането. Ръцете, раменете и гърбът ме боляха, а дланите ми бяха в рани.

— Дали да не отворя чадъра? — предложи Катрин. — Вятърът ще ни тегли.

— Можеш ли да управляваш?

— Мисля, че да.

— Вземи това гребло, дръж го под мишница до борда и направлявай, а аз ще държа чадъра.

Отидох при кърмата да й покажа как да държи греблото. Взех големия чадър, който ни беше дал портиерът, седнах с лице към носа и го отворих. Прихванах го от две страни, а дръжката закачих като кука за седалката между краката си. Вятърът изду чадъра и усетих, че лодката се устремява напред. Вкопчих се за двете му страни. Влечеше ни силно. Лодката набра ход.

— Как се носим! — каза Катрин.

Виждах само спиците на чадъра. Той се издуваше, теглеше, чувствувах как ни влече. Запънах крака, за да го удържа, но той изведнъж се прегъна. Усетих как една спица ме перна по челото, опитах се да хвана горния му край, който се беше превил от вятъра, но той целият подаде и аз се намерих яхнал дръжката на един обърнат наопаки отпорен чадър вместо издутото от попътен вятър платно. Откачих дръжката от пейката, оставих чадъра на носа и отидох при Катрин за греблото. Тя се смееше. Хвана ме за ръката и продължи да се смее.

— Какво има? — казах аз и взех греблата.

— Толкова беше смешен с това нещо в ръцете.

— Сигурно.

— Не се сърди, мили. Беше толкова смешно! Ти изглеждаше по-широк, отколкото висок, и така влюбено прегръщаше чадъра… — задави се тя от смях.

— Ще греба.

— Почини си и пийни. Такава хубава нощ, толкова път изминахме.

— Не мога да оставя лодката, ще се извърти на борд към вълните.

— Аз ще ти дам да пиеш. После почини малко, мили.

Вдигнах греблата и тръгнахме по вятъра. Катрин отваряше чантата. Подаде ми бутилката с коняка. Извадих тапата с джобното си ножче и отпих дълга глътка. Конякът беше отлежал, силен и по цялото ми тяло се разля топлина, почувствувах се сгрян и ободрен.

— Чудесен коняк — казах аз.

Луната пак се бе скрила, но брегът се виждаше. В далечината като че ли имаше друг нос, вдаващ се дълбоко навътре в езерото.

— Не ти ли е студено, Кет?

— Много ми е добре. Само съм схваната малко.

— Изчерпи тази вода и ще можеш да си изпънеш краката.

Гребях, вслушвах се как скриптят веслата в гривните и как тенекията за изтребване стърже под задната седалка.

— Ще ми дадеш ли канчето? — казах аз. — Искам да пия.

— Много е мръсно.

— Няма значение, ще го изплакна.

Чух как Катрин го плакне зад борда. После гребна с него вода и ми го подаде. Бях ожаднял от коняка, а водата беше тъй ледена, че ме заболяха зъбите. Погледнах към брега. Бяхме се приближили към дългия нос. В залива пред нас блещукаха светлинни.

— Благодаря — казах аз, като й подадох обратно тенекията.

— Не се стеснявай, ако искаш още — каза Катрин. — Има достатъчно.

— Не искаш ли да хапнеш нещо?

— Не, скоро ще огладнея. Да го оставим за тогава.

— Добре.

Това, което бях взел за нос, се оказа дълъг, висок провлак. За да го заобиколя, влязох навътре в езерото. Тук то доста се стесняваше. Луната отново се бе показала и ако la guardia di finanza наблюдаваше от брега, щеше да забележи лодката ни да се чернее във водата.

— Как си, Кет? — попитах аз.

— Добре. Къде сме?

— Едва ли ни остават повече от десетина километра.

— Колко много имаш да гребеш, бедничкият ми. Жив ли си още?

— Напълно. Само дето ми се ожулиха дланите.

Продължавахме все на север. На едно място планините се снишаваха и десният бряг ставаше равнинен. Това навярно беше Канобио. Гледах да се придържам по-навътре, защото оттук нататък беше най-голямата опасност да се натъкнем на митническата guardia. По-нагоре на отсрещния бряг се издигаше един връх като купол. Бях уморен. Разстоянието не беше голямо, но на нетрениран човек му се струва много. Знаех, че трябва да подмина върха, да продължа поне още седем-осем километра нагоре по езерото и едва тогава ще бъдем в швейцарски води. Луната вече залязваше, но преди да залезе, небето пак се забули и притъмня. Държах се по-далеч от брега, гребях, после почивах с вдигнати гребла, перата им извъртах така, че да улавят вятъра.

— Дай аз да погреба — каза Катрин.

— Мисля, че не бива.

— Глупости, дори ще ми е от полза. Ще се пораздвижа.

— По-добре недей, Кет.

— Глупости. Умерените занимания с гребане са препоръчителни за бременни дами.

— Добре, тогава погреби умерено. Първо аз идвам на твоето място, после ти се преместваш отпред. Дръж се за двата борда, като тръгнеш.

Настаних се на кърмата, вдигнах яката на дрехата си и загледах Катрин как гребе. Гребеше много добре, но веслата бяха твърде дълги за нея. Отворих чантата, изядох два сандвича и отпих от коняка. Стана ми по-добре и отпих още.

— Кажи ми, когато се измориш — казах аз. — И внимавай да не се удариш с греблата в корема — добавих след малко.

— Ако това се случи — каза Катрин между две загребвания, — животът ще стане по-прост.

Отпих още от коняка.

— Как върви?

— Добре.

— Кажи, като се умориш.

— Добре.

Отпих от коняка, после, опирайки се на двата борда, тръгнах към носа.

— Недей, добре съм.

— Иди отзад. Починах си достатъчно.

Известно време, благодарение на коняка, гребях леко, ритмично. После започнах да забивам веслата, преминах на къси загребвания, в устата ми загорча, понеже се бях напъвал на греблата след коняка.

— Дай ми глътка вода — казах аз.

— Вода да искаш… — каза Катрин.

Призори заръмя. Вятърът беше утихнал или може би планините по извивката на езерото пазеха завет. Щом разбрах, че наближава да съмне, настаних се по-удобно и налегнах здраво греблата. Не знаех къде сме и исках по-скоро да стигнем в швейцарски води. Когато почна да се развиделява, бяхме близо до брега. Виждаха се скали и дървета.

— Какво е това? — попита Катрин.

Облегнах се на греблата и се ослушах. Чуваше се моторна лодка. Прислонихме се съвсем до брега и спряхме. Шумът се приближи, забелязахме лодката в дъжда зад нас. На кърмата седяха четирима от guardia di finanza с ниско нахлупени шапки на алпийски стрелци, вдигнати яки и пушки през рамо. И четиримата имаха сънлив вид в ранното утро. Виждах да се жълтеят лентите на шапките им и обшивките по яките на шинелите. Моторницата изпърпори край нас и изчезна в дъжда.

Пак навлязох в езерото. Щом бяхме тъй близо до границата, можеше да ни привика някой патрул от шосето. Държах се на такова разстояние, че да не губя от поглед брега, и гребах още три четвърти час под дъжда. Още веднъж чухме моторница, но и този път се спотаих, докато боботенето заглъхна към насрещния бряг.

— Мисля, че сме в Швейцария, Кет — казах аз.

— Наистина ли?

— Няма как да разберем, докато не сме видели швейцарски войници.

— Или швейцарски моряци.

— Не се шегувай. Тази последната моторница, която чухме, сигурно беше тяхна.

— Ако сме в Швейцария, ще закусим както трябва. В Швейцария имат чудесни кифли, масло и конфитюр.

 

 

Беше вече съвсем светло, ръмеше ситен дъжд. Вятърът все още духаше от юг, бели зайчета се пенеха покрай нас и ни отминаваха. Бях сигурен, че сме в Швейцария. На брега зад дърветата се виждаха къщи, а малко по-нагоре — селце от каменни къщи, няколко вили по склона и черква. Огледах крайбрежния път и не забелязах охрана. После пътят се спусна съвсем близо до езерото и аз видях един войник да излиза от някакво кафене. Беше в сивозелена униформа и каска като немците. Имаше здрав цвят на лицето и мустачки като четка за зъби. Той ни погледна.

— Махни му с ръка — казах на Катрин.

Тя му махна, войникът се усмихна смутено и в отговор също махна. Загребах по-бавно. Движехме се покрай селцето.

— Сигурно отдавна сме пресекли границата — казах аз.

— Нека да не рискуваме, мили. Да не вземат да ни върнат в Италия.

— Границата е далеч зад нас. Това навярно са митническите сгради. Почти съм сигурен, че сме в Брисаго.

— Може да има и италианци. В митниците винаги има хора и от двете страни.

— Не и във военно време. Сега едва ли пускат италианците да минават границата.

Беше хубавичко градче. Покрай кея имаше много рибарски лодки, на рогатките бяха проснати мрежи. Валеше ситен ноемврийски дъжд, но въпреки дъжда всичко наоколо изглеждаше приветливо и чисто.

— Да слезем ли да закусим?

— Добре.

Налегнах лявото гребло да излезем към брега, стигнахме кея и извъртях лодката на борд към него. Прибрах греблата, хванах се за една желязна халка, прекрачих към мокрия камък и стъпих в Швейцария. Привързах лодката и подадох ръка на Катрин.

— Ела, Кет. Чудесно усещане!

— Ами чантите?

— Оставяме ги в лодката.

Катрин стъпи на кея и ние бяхме в Швейцария. Заедно.

— Каква хубава страна! — каза тя.

— Прекрасна е, нали!

— Да отидем да закусим.

— Нали е чудесна тази страна? Как приятно я усещаш под обувките си.

— Така съм вдървена, че още не мога да я усетя толкова добре. Но пак я усещам, че е прекрасна. Мили, разбираш ли, че сме тук, далеч от онова отвратително място?

— Да, наистина. Никога нищо не съм разбирал така добре.

— Погледни къщите. Не е ли прекрасен този площад? Ето къде можем да закусим.

— И какъв чудесен дъжд. Нямат такъв дъжд в Италия. Този е весел дъжд.

— И ние с теб тук, скъпи! Разбираш ли, че сме тук?

Влязохме в сладкарницата и седнахме на една чиста дървена маса. Бяхме се ококорили от възбуда. Една възхитителна чистичка женица с престилка дойде да ни попита какво желаем.

— Кифли, конфитюр и кафе — каза Катрин.

— Съжалявам, но нямаме кифли, нали е война.

— Тогава хляб.

— Мога да ви го препека.

— Добре.

— Аз искам и пържени яйца.

— Колко яйца за господина?

— Три.

— Кажи четири, мили.

— Четири яйца.

Жената се отдалечи. Целунах Катрин и я хванах здраво за ръката. Ту се гледахме един друг, ту се оглеждахме наоколо.

— Мили, кажи, не е ли прекрасно?

— Чудесно е — съгласих се аз.

— Нищо, че няма кифли — каза Катрин. — Цяла нощ си мислих за кифлите. Но нищо. Няма значение.

— Вероятно скоро ще ни арестуват.

— Не мисли за това, мили. Нека първо закусим. Друго е да те арестуват, след като си закусил. Освен това нищо не могат да ни направят. На английските и американските паспорти гледат с уважение.

— Носиш си паспорта, нали?

— Разбира се. О, хайде да не говорим за това. Да се радваме.

— Толкова се радвам, че не може повече — казах аз.

Една дебела сива котка с навирена пухкава опашка се приближи до масата ни и се притисна като дъга около крака ми, мъркайки при всяко потриване. Наведох се да я погаля. Катрин ми се усмихна щастливо.

— Ето го и кафето — каза тя.

 

 

Арестуваха ни след закуската. Поразходихме се из градчето, после слязохме на кея да си приберем багажа от лодката. Един войник я пазеше.

— Ваша ли е тази лодка?

— Да.

— Откъде идвате?

— От долния край на езерото.

— Тогава ще ви помоля да ме последвате.

— Ами чантите?

— Можете да си ги вземете.

Взех чантите и тръгнахме. Катрин вървеше до мен, а войникът зад нас. Поведе ни към митницата. Там един много тънък войнствен лейтенант ни разпита.

— От каква народност сте?

— Американец и англичанка.

— Покажете си паспортите.

Подадох му моя, а Катрин извади своя от ръчната си чанта.

Той дълго ги разглежда.

— Защо влизате в Швейцария по този начин, с лодка?

— Аз съм спортист — казах аз. — Гребането ми е любим спорт. Винаги греба, когато ми се удаде случай.

— Защо идвате тук?

— За зимен спорт. Ние сме туристи и идваме за зимен спорт.

— Тук не е място за зимен спорт.

— Знаем. Искаме да отидем там, където има зимен спорт.

— Какво правехте в Италия?

— Аз следвах архитектура. Братовчедка ми — живопис.

— Защо напуснахте Италия?

— Искаме да се занимаваме със зимен спорт. Във военно време не може да се учи архитектура.

— Моля, почакайте тук — каза лейтенантът, взе паспортите ни и влезе във вътрешната стая.

— Ти си изключителен, мили — възхити се Катрин. — Продължавай в същия дух. Искаш да се занимаваш със зимен спорт!

— Имаш ли някакво понятие от живопис?

— Рубенс — каза Катрин.

— С много месо — допълних аз.

— Тициан — продължи Катрин.

— Тицианови коси — додадох аз. — А Мантеня?

— Няма да питаш за трудните. Но и него го знам: много изтерзан.

— Много изтерзан — повторих аз. — С много дупки от пирони.

— Виждаш ли каква чудесна съпруга ще имаш? — каза Катрин. — Ще мога да говоря за изкуство с клиентите ти.

— Ето го, идва — казах аз.

Тънкият лейтенант се зададе от вътрешността на митницата с паспортите ни в ръка.

— Ще трябва да ви изпратя в Локарно — каза той. — Можете да вземете файтон. Един войник ще ви придружи.

— Добре — казах аз. — А лодката?

— Лодката се конфискува. Какво имате в този багаж?

Той прерови двете чанти и извади бутилката коняк.

— Ще пиете ли една чаша с мен? — предложих аз.

— Не, благодаря. — Той се изправи. — Колко пари имате?

— Две хиляди и петстотин лири.

Това му направи добро впечатление.

— Колко има братовчедка ви?

Катрин имаше над хиляда и двеста лири. Лейтенантът остана доволен и вече не се държеше толкова високомерно.

— Ако търсите място за зимен спорт — каза той, — най-доброто е Венген. Баща ми държи много хубав хотел във Венген. Отворен е през цялата година.

— Чудесно — казах аз. — Ще ми дадете ли името?

— Ще ви го запиша на една картичка.

Той ми подаде картичката много учтиво.

— Войникът ще ви заведе в Локарно. Паспортите ви ще вземе той. Съжалявам, но няма как. Смятам, че в Локарно ще ви дадат виза или разрешение за престой.

Той подаде двата паспорта на войника и с чантите в ръка излязохме от сградата да търсим файтон.

— Хей! — извика на войника лейтенантът и му каза нещо на немски диалект. Войникът метна пушката през рамо и взе чантите.

— Каква чудесна страна — казах аз на Катрин.

— И тъй практична.

— Благодаря много — казах аз на лейтенанта.

— На вашите услуги — махна той с ръка.

Ние последвахме нашия пазач към селото.

Отидохме в Локарно с файтон, войникът се качи на седалката до файтонджията. В Локарно мина добре. Разпитаха ни, но много учтиво, защото имахме паспорти и пари. Едва ли ми повярваха и една дума. И на мен самия тази история ми се струваше глупава, но беше като в съд — не ти трябват разумни доводи, само формална мотивировка, да се закачиш за нея и повече не обясняваш. Имахме паспорти и щяхме да харчим пари. Ето защо ни дадоха временни визи. Винаги можеха да ни ги отнемат. Където и да отидем, трябваше да се обаждаме в полицията.

Можем ли да отидем където поискаме? Да. А къде искаме да отидем?

— Къде искаш да отидеш, Кет?

— В Монтрьо.

— Много приятно място — каза чиновникът. — Сигурен съм, че ще ви хареса.

— Тук в Локарно също е много приятно — каза друг чиновник. — Сигурен съм, че много ще ви хареса в Локарно. Локарно е много хубав град.

— Търсим място за зимен спорт.

— В Монтрьо няма зимен спорт.

— Моля, моля! — намеси се другият чиновник. — Аз съм от Монтрьо. Разбира се, че има условия за зимен спорт по линията Монтрьо — Оберланд — Берн. Нечестно би било да се отрича.

— Не го отричам. Само казвам, че в Монтрьо няма зимен спорт.

— Оспорвам — възрази първият чиновник. — Оспорвам това твърдение.

— А аз го поддържам.

— Оспорвам твърдението ви. Аз съм се спускал с luge по улиците на Монтрьо, и то неведнъж. А luge е безусловно зимен спорт.

Вторият чиновник се обърна към мене:

— Спускане с luge ли имахте предвид, като споменахте зимен спорт, господине? Уверявам ви, че ще се чувствувате много добре тук, в Локарно. Ще видите, че климатът е мек, околностите са красиви. Ще ви хареса много.

— Господинът изказа желание да отиде в Монтрьо.

— А какво е това luge? — запитах аз.

— Виждате ли, господинът дори не е чувал за luge!

Това много зарадва втория чиновник. Той тържествуваше.

— Luge — каза първият — е нещо като тобоган.

— Позволявам си да ви възразя — поклати глава другият. — Тобоганът е нещо съвсем различно от luge. Тобоганите се правят в Канада и са с плоски шини, а luge е обикновена шейна с плъзгачи. Да бъдем точни.

— Не можем ли да се спускаме с тобоган? — попитах аз.

— Разбира се, че ще можете — увери ни първият чиновник. — В Монтрьо се продават чудесни канадски тобогани. Братя Окс предлагат тобогани. Те сами си ги внасят.

Вторият чиновник се извърна.

— За тобоган трябва специална писта — каза той. — Не можеш да се спускаш с тобоган по улиците на Монтрьо. Къде ще отседнете?

— Още не знаем — обясних аз. — Току-що пристигнахме от Брисаго. Файтонът ни чака отвън.

— Няма да сбъркате, ако отидете в Монтрьо — каза първият чиновник. — Там има прекрасен мек климат. И не е необходимо да отивате далеч за зимен спорт.

— Ако искате истински зимен спорт — намеси се вторият, — отивате в Енгадин или Мюрен. Принуден съм да възразя срещу съвета, които ви се дава, да отидете в Монтрьо за зимен спорт.

— В Лез Аван, над Монтрьо, има прекрасни условия за всички видове зимен спорт. — Патриотът от Монтрьо ядосано изгледа колегата си.

— Господа — казах аз, — за съжаление трябва да вървим. Братовчедка ми е много уморена. На първо време отиваме в Монтрьо.

— Поздравявам ви — стисна ми ръката първият чиновник.

— Струва ми се, ще съжалявате, че напускате Локарно — каза вторият. — Във всеки случай в Монтрьо трябва да се обадите в полицията.

— Няма да имате неприятности с полицията — увери ме първият. — Ще видите, че жителите са много любезни и дружелюбни.

— Благодаря много и на двама ви — казах аз. — Вашите съвети ще ни бъдат много полезни.

— Довиждане — каза Катрин. — Благодаря много.

Двамата ни придружиха до вратата и се поклониха, патриотът от Локарно малко по-хладно. Слязохме по стъпалата и се качихме във файтона.

— Боже мили! — възкликна Катрин. — Не можехме ли да се измъкнем по-бързо?

Казах на файтонджията адреса на хотела, който ми бе препоръчал единият от чиновниците. Той хвана юздите.

— Ти забрави армията — подсети ме Катрин.

Войникът стоеше до файтона. Дадох му една банкнота от десет лири.

— Нямам още швейцарски пари — обясних му аз.

Той благодари, козирува и си тръгна. Файтонът потегли към хотела.

— Какво те накара да избереш Монтрьо? — попитах аз Катрин. — Наистина ли искаш да отидеш там?

— Беше първото, което ми хрумна — каза тя. — Там не е лошо. Може да се настаним някъде горе в планината.

— Спи ли ти се?

— Жива заспала съм.

— Сега хубаво ще се наспим. Горката Кет, изкара една дълга и кошмарна нощ.

— Много забавно ми беше дори — каза тя. — Особено когато се бореше с чадъра.

— Вярваш ли, че наистина сме в Швейцария?

— Не, боя се, че ще се събудя и ще излезе, че съм сънувала.

— И аз.

— Не сънувам, нали, мили? Не те изпращам до миланската гара, нали?

— Надявам се, че не.

— Не говори така. Страх ме е. Може би тъкмо там отиваме.

— Толкова съм гроги, че не знам.

— Покажи си ръцете.

Показах й ги. Дланите ми бяха жива рана.

— Дето ме бяха приковали на кръста — казах аз.

— Не богохулствувай!

Чувствувах се много изморен, главата ми беше празна. Повишеното ми настроение се беше изпарило. Файтонът се люшкаше по улицата.

— Горките ти ръце! — каза Катрин.

— Не ги докосвай. Дяволите да ме вземат, ако знам къде сме. Ей, кочияш, къде отиваме?

Файтонджията спря коня.

— В хотел „Метропол“. Нали там искахте да отидете?

— Да — казах аз. — Всичко е наред, Кет.

— Да, мили. Не се тревожи. Ще се наспим и утре няма да си уморен.

— Много съм гроги. Какъв оперетен ден. А може и да съм гладен.

— Просто си уморен, мили. Ще ти мине.

Файтонът спря пред хотела. Някой излезе да поеме чантите.

— Добре съм — казах аз, когато стъпихме на тротоара и тръгнахме към хотела.

— Ще ти мине, просто си уморен. Трябва да си отспиш.

— Във всеки случай сме в Швейцария.

Влязохме в хотела след момчето, което носеше чантите.

Глава тридесет и осма

Тази есен снегът закъсня, Живеехме в една кафява дървена къща сред боровете по планинския склон, нощем падаше слана и сутрин водата в двете кани на скрина беше покрита с ледена корица. Призори госпожа Гутинген влизаше в стаята, за да затвори прозорците и да запали високата кахлена печка. Боровината пращеше и искреше, после огънят започваше да бумти, госпожа Гутинген идваше отново, този път с големи цепеници и кана с гореща вода. Щом стаята се стоплеше, тя ни донасяше закуската. Седнали в леглото, ние закусвахме и гледахме езерото и планините на френския бряг отсреща. Върховете бяха заснежени, а езерото — стоманеносинкаво.

Отвън, пред шалето, минаваше път, водещ нагоре в планината. Следите от колелата бяха твърди като желязо от студа, пътят се изкачваше, опасваше склона и извеждаше до едни ливади с плевници и къщурки в края на гората, с изглед към долината. Долината беше дълбока, в дъното й течеше ручей, който се вливаше в езерото, и когато вятърът духаше откъм долината, донасяше ромона на водата сред камъните.

Понякога се отбивахме от пътя и тръгвахме по една пътека през боровете. Там, в гората, стъпваш на меко, не е както по замръзналия път. На нас не ни пречеше, че пътят е скован от студа, понеже подметките и токовете на обувките ни бяха с кабари, които се забиваха в замръзналите бразди. И беше приятно и освежително да се върви по пътя с алпийски обувки. Но и в гората беше хубаво да вървиш.

От къщата, в която живеехме, планината стръмно се снишаваше към равнинката по езерния бряг и в слънчеви дни ние седяхме на верандата и гледахме пътя, виещ се по склона с терасираните, сковани от зимата лозя в полите на по-ниските хълмове, каменните зидове през полето и отвъд лозята — градските къщи по ивицата равна земя покрай езерото. В езерото имаше островче с две дървета като платна на рибарска лодка. На отвъдния бряг се извисяваха стръмни зъбери и долу, там, където свършваше езерото, в равнината между две вериги започваше долината на Рона, а по-нататък, където планините прорязваха долината, се издигаше Дан дю Миди. Висок заснежен връх, който господствуваше над долината, но беше толкова далеч, че не я засенчваше.

Когато беше слънчево, обядвахме на верандата, но иначе се хранехме горе, в стаичка с дъсчени стени и голяма печка в ъгъла. Купихме си книги и списания от града и един екземпляр от наръчника на Хойл^[52] и научихме много игри на карти за двама. Стаичката с печката беше нашата дневна. Имаше две удобни кресла и една масичка за книгите и списанията, а на масата за ядене, след като я разтребеха, играехме на карти. Господин и госпожа Гутинген живееха долу, чувахме ги понякога да разговарят вечер, изглежда, и те бяха много щастливи заедно. По-рано той бил оберкелнер, а тя камериерка в същия хотел. Спестили пари и купили тази къща. Синът им се готвеше за оберкелнер. Беше в някакъв хотел в Цюрих. На долния етаж имаха мъничка винарна и понякога привечер чувахме на пътя да спират коли и мъже да се качват по стъпалата, за да се почерпят с вино или бира.

В коридора пред дневната имаше сандък за дърва, оттам вземах цепеници да поддържам огъня. Но не оставахме до късно вечер. Лягахме си на тъмно в голямата стая и съблечехме ли се, отварях прозорците, поглеждах нощта, студените звезди, боровете под прозореца и бързо се мушвах в леглото. Колко хубаво беше в леглото — въздухът студен и чист, навън — нощта. Спяхме добре. Събудех ли се, знаех от какво е и полекичка, за да не събудя Катрин, отмятах от себе си пухеника и пак заспивах — достатъчно топло ми беше и под лекото одеяло. Войната ми се струваше далечна, като футболен мач на чужд колеж. Но от вестниците знаех, че още се бият в планините, понеже снегът беше закъснял.

Понякога слизахме пеша до Монтрьо. Имаше пряка пътека надолу, но тя беше стръмна, затова обикновено тръгвахме по пътя и оттам по широкото замръзнало шосе сред полята, после покрай каменните огради на лозята и нататък между къщите на крайпътните селца. Селата бяха три — Шерне, Фонтаниван и още едно, което не си спомням. После минавахме покрай стар четвъртит каменен замък върху една издатина на планински склон с терасирани лозя, всеки корен завързан за придържащ кол, лозите сухи, потъмнели, земята чакаща снега, а езерото долу — гладко и стоманеносиво. От замъка пътят се спускаше полегато, после завиваше надясно и влизаше в Монтрьо стръмен, застлан с калдъръм.

В Монтрьо не познавахме никого. Вървяхме покрай езерото, гледахме лебедите и ятата чайки и бреговици, които — приближехме ли се — отлитаха с крясък, взирайки се във водите под тях. Навътре имаше гмурци, малки и черни, които оставяха бразди във водата, когато плуваха. В града тръгвахме по главната улица и разглеждахме витрините. Много от големите хотели бяха затворени, но повечето магазини работеха и навсякъде ни посрещаха любезно. Имаше един хубав фризьорски салон, където Катрин веднъж отиде да си направи косата. Собственичката, много приятна жена, беше единствената ни позната в Монтрьо. Аз отидох да почакам Катрин в една пивница — поръчах си тъмна мюнхенска бира и прегледах вестниците. Четох „Кориере дела сера“ и английските и американските вестници от Париж. Всички обяви бяха почернени с печатарско мастило вероятно за да не бъдат използувани за предаване на сведения на неприятел. Вестниците ми подействуваха тягостно. Всичко и навсякъде вървеше зле. Седях в един ъгъл пред голяма халба тъмна бира и пакетче соленки, които придаваха хубав вкус на бирата, и четях за разгрома. Очаквах всеки момент Катрин да дойде, но тя не идваше, затова оставих вестника на мястото му, платих си бирата и тръгнах нагоре по улицата да я пресрещна. Беше студен, навъсен, ветровит ден, студенееха и камъните на стените. Катрин беше още в салона. Жената й къдреше косите. Седнах в кабинката да погледам. Вълнувах се, като гледах, Катрин ми говореше и се усмихваше. Понеже се вълнувах, гласът ми беше дрезгав. Машата потракваше приятно, виждах Катрин в три огледала, в кабинката беше топло и уютно. Жената среса косите на Катрин, тя се огледа, леко промени прическата, размествайки фибите, и накрая се изправи.

— Извинявай, че толкова се забавих.

— На господина му беше интересно, нали? — усмихна се жената.

— Да — съгласих се аз.

Излязохме и тръгнахме по улицата. Беше мрачно, духаше студен вятър.

— О, мила, колко те обичам! — казах аз.

— Нали си прекарваме хубаво? — каза Катрин. — Слушай, хайде да отидем някъде да пием бира вместо чай. Добре ще е за малката Катрин, да не наедрее много.

— Малката Катрин ли? — казах аз. — Тази мързеланка!

— Държи се много добре — възрази Катрин. — Почти не ни създава неприятности. Лекарят казва, че за мен бирата е полезна, а на нея няма да й позволи да наедрее.

— Ако й попречиш да наедрее и ако излезе момче, може да стане жокей.

— Сигурно ще трябва да се оженим, ако се роди това дете — каза Катрин.

Седнахме на ъгловата маса в пивницата. Навън се здрачаваше. Беше още рано, но денят беше мрачен и бързо се свечеряваше.

— Да се оженим сега — предложих аз.

— Не, сега е неудобно. Много ми личи. Не искам да се оженя в това положение.

— Да бяхме се оженили по-рано.

— Може би щеше да е по-добре. Но имахме ли време, мили?

— Не знам.

— Аз знам едно: не искам да се омъжа, докато съм такава матрона.

— Не приличаш на матрона.

— Напротив, мили. Фризьорката ме попита дали ни е първото. Излъгах я. Казах й, че имаме две момчета и две момичета.

— Кога ще се оженим?

— Когато и да е, щом изтънея. Искам да си направим хубава сватба и всички да казват: „Каква хубава млада двойка!“

— Не се ли притесняваш така?

— Не, скъпи, защо да се притеснявам? Само тогава в Милано се почувствувах като проститутка, но беше само за седем минути, и то поради обстановката. Не съм ли ти добра жена?

— Прелестна жена си.

— Тогава не се формализирай, мили. Ще се омъжа за теб веднага щом изтънея.

— Добре.

— Как мислиш, дали да не изпия още една бира? Лекарят ми каза, че съм малко тясна в бедрата и колкото по-дребничка е малката Катрин, толкова по-добре.

— Какво друго ти каза? — разтревожих се аз.

— Нищо. Кръвното ми налягане е много добро. Той е във възторг от него.

— Какво каза за това, че си тясна в таза?

— Нищо, съвсем нищо. Каза да не карам ски.

— Правилно.

— Каза, че е късно да започвам, ако не съм карала досега. Каза, че мога да карам, но без да падам.

— Голям шегаджия.

— Беше много мил наистина. Ще повикам него, когато дойде време за бебето.

— Пита ли го дали трябва да се омъжиш?

— Не. Казах му, че сме женени от четири години. Нали разбираш, мили, омъжа ли се за теб, ставам американка, а според американските закони детето е законно, независимо кога сме се оженили.

— Къде го прочете това?

— В нюйоркския Световен алманах в библиотеката.

— Възхитителна си.

— Много се радвам, че ще стана американка. Ще отидем в Америка, нали? Искам да видя Ниагарския водопад.

— Ти си чудесно момиче.

— Имаше още нещо, което исках да видя, само че го забравих.

— Кланиците?

— Не. Не мога да си спомня.

— Небостъргача Улуърт?

— Не.

— Големия каньон?

— Не, но и него искам да видя.

— Какво тогава?

— А, сетих се, моста Голдън Гейт. Него искам да видя. Той къде е?

— В Сан Франциско.

— Тогава там ще отидем. И без това искам да видя Сан Франциско.

— Добре, ще отидем.

— А сега да се качим в планината, искаш ли? Ще хванем влака за Берн, нали?

— Има един в пет и нещо.

— Него да вземем.

— Добре, но първо ще изпия още една бира.

Когато излязохме, прекосихме улицата и поехме по стълбите към гарата, беше много студено. Вееше студен вятър откъм долината. Витрините на магазините бяха осветени, изкачихме се по стръмните стъпала до горната улица, после по друго стълбище до гарата. Електрическият влак, целият осветен, чакаше. На един циферблат беше обозначен часът за тръгване. Стрелките показваха пет и десет. Погледнах часовника на гарата. Беше пет и пет. Когато се качихме във вагона, видях машинистът и кондукторът да излизат от бюфета. Седнахме и отворихме прозореца. Влакът беше с електрическо отопление и във вагона беше душно, но през отворения прозорец нахлу свеж въздух.

— Уморена ли си, Кет? — попитах аз.

— Не, чувствувам се чудесно.

— Пътят не е дълъг.

— Аз обичам да пътувам. Не се безпокой за мен, мили. Добре съм.

 

 

Снегът заваля едва три дни преди Коледа. Една сутрин, като се събудихме, валеше сняг. Печката бумтеше, ние лежахме и гледахме как вали. Госпожа Гутинген изнесе таблите със закуската и сложи още дърва в печката. Навън вилнееше виелица. Госпожа Гутинген каза, че започнала към полунощ. Отидох до прозореца, но не видях нищо освен пътя. Беснееше гъста снежна вихрушка. Върнах се в кревата, лежахме и разговаряхме.

— Ех, да можех да ходя на ски — въздъхна Катрин. — Жалко, че не мога.

— Ще вземем една шейна и ще се спуснем по пътя. Няма да бъде по-опасно от автомобил.

— Няма ли да друса?

— Ще опитаме.

— Дано не друса много.

— След малко ще се поразходим из снега.

— Преди обяд — каза Катрин, — за апетит.

— Аз съм винаги гладен.

— И аз.

Излязохме, но виелицата беше навяла преспи, така че не можахме да отидем далеч. Аз вървях напред и проправях пъртина, но като стигнахме до гарата, не ни се вървеше повече. Снежната вихрушка ни заслепяваше, влязохме в кръчмичката до гарата, почистихме се един друг с метла, седнахме на пейката и си поръчахме вермут.

— Голяма буря — каза сервитьорката.

— Да.

— Тази година снегът закъсня.

— Да.

— Да изям ли един шоколад? — попита Катрин. — Или не остана време до обяд? Непрекъснато съм гладна.

— Изяж, разбира се.

— Искам от онези с лешниците — каза Катрин.

— Те са много хубави — каза момичето. — И аз тях най ги обичам.

— Аз ще изпия още един вермут.

Когато си тръгнахме, снегът беше навял пъртината. От стъпките ни бяха останали само леки вдлъбнатини. Снегът ни заслепяваше. Изтръскахме се и влязохме на обяд. Поднесе го господин Гутинген.

— Утре ще може да се излезе на ски — каза той. — Скиор ли сте, мистър Хенри?

— Не, но искам да се науча.

— Много лесно ще се научите. Момчето ми ще е тук за Коледа и ще ви научи.

— Хубаво. Кога си идва?

— Утре вечер.

След като се наобядвахме, седнахме горе в стаичката до печката и се загледахме как снегът се стеле навън.

— Не би ли искал да отидеш някъде без мен, с мъже на ски? — попита Катрин.

— Не, защо?

— Предполагам, понякога ти се ще да видиш и други хора освен мен.

— Ти искаш ли да виждаш други хора?

— Не.

— Нито пък аз.

— Знам. Но при теб е друго. Аз чакам дете и това ми стига, друго не ми трябва. Знам, че съм ужасно глупава и много говоря, и си мисля дали няма да е по-добре да се махнеш за малко, за да не те отегчавам.

— Искаш да замина?

— Не, искам да останеш.

— Това и ще направя.

— Ела тук, искам да пипна цицината на главата ти. — Тя прокара пръст по нея. — Голяма е. Не искаш ли да си пуснеш брада, мили?

— Ти искаш ли?

— Интересно ще бъде. Искам да те видя с брада.

— Добре, ще си пусна брада. Започвам още сега на минутата. Това е идея. Поне ще имам какво да правя.

— Измъчва ли те, че нямаш какво да правиш?

— Не. Харесва ми. Добре си живея. И ти, нали?

— И на мен ми е приятно. Но се боя, че сега, като съм толкова дебела, те отегчавам.

— О, Кет, ти не знаеш колко съм луд по теб!

— Каквато съм сега?

— Точно каквато си сега. Щастлив съм. Нали си живеем добре така?

— Аз да, но струва ми се, че нещо те човърка.

— Не. Понякога си мисля за фронта и за хора, които познавам, но не се тревожа. Изобщо много-много не мисля.

— За кого се сещаш?

— За Риналди, за свещеника и за разни други, които познавам. Но не мисля много за тях. Не искам да мисля за войната. За мен тя свърши.

— Сега за какво мислеше?

— За нищо.

— Мислеше нещо. Кажи ми.

— Чудех се дали Риналди има сифилис.

— Само това ли?

— Да.

— Наистина ли е хванал сифилис?

— Не знам.

— Доволна съм, че ти нямаш. Имал ли си нещо такова някога?

— Имах гонорея.

— Не искам и да чувам за това. Болезнено ли беше, мили?

— Много.

— Ще ми се и аз да съм имала.

— Глупости.

— Наистина. Ще ми се да съм имала, за да съм като теб. Да съм познавала всички твои момичета, за да се посмеем заедно.

— Чудесна картинка.

— И твоята гонорея е била картинка, нали?

— Така е. А сега гледай как вали.

— Предпочитам да гледам теб. Мили, защо не си оставиш косата да порасте?

— Как?

— Да порасне по-дълга.

— Достатъчно дълга е.

— Не, остави я да израсте още малко, а аз, ще отрежа моята и тогава ще бъдем еднакви, единият рус, другият кестеняв.

— Няма да ти позволя да я отрежеш.

— Ще бъде забавно. Омръзна ми такава. Нощем само ми се мотае из леглото.

— Аз я харесвам.

— Къса няма ли да ти харесва?

— Може би. Харесвам я каквато е.

— Може би ще е по-добре къса. Тогава ще си приличаме. О, мили, толкова те искам, че искам да съм ти!

— Вече си. Ние сме едно.

— Знам. Нощем.

— Нощите са изключителни!

— Искам да се слеем. Не искам да заминаваш. Казах го просто така. Ако искаш, замини. Но бързо се връщай. Мили, аз живея само когато си при мен.

— Никъде няма да замина — казах аз. — За нищо не ставам, когато те няма. Вече нямам свой живот.

— Искам да си имаш. Да имаш хубав живот. Но ще го живеем заедно, нали?

— А сега да престана ли да пускам брада, или да я оставя да расте?

— Остави я, нека расте. Ще бъде забавно. Може би ще порасте до Нова година.

— Искаш ли да играем шах?

— Искам да си играем с теб.

— Не, хайде на шах.

— А после на нашата игра.

— Да.

— Добре.

Взех шахматната дъска и наредих фигурите. Снегът се сипеше все тъй гъст.

Една нощ се събудих и усетих, че Катрин не спи. Луната грееше в прозореца и сянката от неговата рамка падаше върху леглото.

— Буден ли си, мили?

— Да. Не можеш ли да спиш?

— Току-що се събудих и си мислех колко бях смахната, когато се запознахме. Помниш ли?

— Беше мъничко смахната.

— Вече не съм. Сега съм изключителна. Ти тъй хубаво го казваш. Кажи „изключителна“.

— Изключителна.

— Колко си мил. Вече не съм смахната. Само съм много, много щастлива.

— Хайде, спи.

— Добре. Хайде да заспим едновременно.

— Добре.

Но не заспахме заедно. Дълго стоях буден, мислех си разни работи и гледах как Катрин спи с лице, огряно от луната. После и аз заспах.

Глава тридесет и девета

Към средата на януари имах брада и зимата беше низ от ясни, студени дни и изцъклени, студени нощи. Отново можехме да се разхождане по пътищата. Снегът беше утъпкан и изгладен от шейните със сено и трупите, които свличаха от планината. Сняг покриваше всичко наоколо, почти до Монтрьо. Планините от другата страна на езерото бяха целите бели и равната долина на Рона също беше под снежна покривка. Правехме дълги разходки по отвъдния склон към Бен дьо л’Алиа. Катрин носеше подковани обувки, пелерина и алпийски бастун със стоманен връх. Под пелерината не й личеше, че е наедряла, вървяхме, без да бързаме, и умореше ли се, спирахме и посядахме да починем на трупите край пътя.

В гората край Бен дьо л’Алиа имаше една кръчма, където дърварите се отбиваха да пийнат, настанявахме се вътре на топло до печката и пиехме греяно вино с лимон и подправки. Наричат го Glühwein и е добро и за сгряване, и за наздравица. Кръчмата беше тъмна и окадена и после, като излезеш, студеният въздух те срязва в гърдите и ноздрите ти изтръпват, като вдишваш. Погледнеш назад — светлина струи от прозорчетата на кръчмата, конете на дърварите отвън потропват с копита и разтърсват глави на студа, космите по муцуните им заскрежени, а дъхът им прави облачета па̀ра. На връщане пътят до разклона, откъдето довличаха трупите, беше гладък и хлъзгав, а ледът — оранжев от конете. После отново ставаше чисто бял, утъпкан горски сняг. На два пъти, прибирайки се вечер, видяхме лисици.

Хубав край беше и излезехме ли, все беше весело.

— Сега имаш чудесна брада — каза Катрин. — Също като на дърварите. Видя ли онзи човек с малките златни обеци?

— Той е ловец на диви кози. Те носят обеци и казват, че така чували по-добре.

— Наистина ли? Не вярвам. Мисля, че ги носят, за да покажат, че са ловци на диви кози. Има ли диви кози наблизо?

— Да, зад Дан дьо Жаман.

— Интересно беше, като видяхме лисицата.

— Когато спи, завива се с опашката си да й пази топло.

— Сигурно е много хубаво.

— Винаги съм мечтал за такава опашка. Нали щеше да е забавно да имаме опашки като лисиците?

— Няма как да се облечеш.

— Щяхме да имаме съответни дрехи или да живеем в страна, където това няма значение.

— И сега живеем в страна, където много работи са без значение. Не е ли забележително, че не виждаме никого? Нямаш желание да срещаш хора, нали, мили?

— Не.

— Да седнем ли тук за малко? Поуморих се.

Седнахме на трупите близо един до друг. Пътят пред нас се губеше в гората.

— Тя няма да се изпречи между нас, нали? Малкото зверче.

— Не, няма да й позволим.

— Как сме с парите?

— Имаме достатъчно. Осребриха ми последния чек.

— Вашите няма ли да се опитат да те изтеглят, след като вече знаят, че си в Швейцария?

— Вероятно. Ще им пиша.

— Още ли не си?

— Не, само потвърждението за чека.

— Слава богу, че не съм на тяхно място.

— Ще им изпратя телеграма.

— Толкова ли не ги обичаш?

— Обичах ги, но от много караници накрая не остана нищо.

— Мисля, че ще ги харесам. Сигурно много ще ги харесам.

— Дай да не говорим повече, че и тях ще почна да ги мисля.

След малко добавих:

— Да тръгваме, ако си отпочинала.

— Починах си.

Пак поехме надолу по пътя, беше се стъмнило, снегът скърцаше под краката ни. Нощта се бе оцъклила от студ.

— Много ми харесва брадата ти — каза Катрин. — Сполучи с нея. Изглежда такава една наежена, а пък е мека и приятна.

— Така по-добре ли съм, отколкото без нея?

— Мисля, че да. Знаеш ли, мили, няма да си отрежа косата, докато не се роди малката Катрин. Сега съм такава дебела матрона, но щом се роди тя и пак стана тънка, ще си я отрежа и тогава ще бъда за теб като ново момиче. Заедно ще отидем да ми я отрежат. Или не, ще отида сама и ще те изненадам.

Замълчах.

— Няма да ми забраниш, нали?

— Не, мисля, че ще бъде забавно.

— О, колко си мил! И като поотслабна и се разхубавя, може да ти стана толкова интересна, че отново да се влюбиш в мен.

— По дяволите, и сега те обичам достатъчно. Ти какво искаш? Да ме съсипеш ли?

— Да, искам да те съсипя.

— Добре — казах аз, — и аз това искам.

Глава четиридесета

Добре си живеехме. Прекарахме така януари и февруари, зимата беше хубава и ние бяхме много щастливи. Имаше кратки затопляния, когато духваше южен вятър, снегът се размекваше, полъхваше на пролет, но сухият остър студ пак се връщаше и зимата продължаваше. През март зимата за първи път отстъпи. Една нощ заваля дъжд. Валя и цялата сутрин, разми снега на киша, планината стана унила. Заоблачи се над езерото и долината. Горе в планината валеше. Катрин обу галоши, а аз надянах гумените ботуши на господин Гутинген и тръгнахме с един чадър към гарата, през киша и поточета, които отмиваха леда и оголваха пътищата, да се отбием в кръчмата за чаша вермут предобед. Чувахме дъжда навън.

— Как мислиш, дали да не слезем вече в града?

— Ти какво ще кажеш? — запита Катрин.

— Ако зимата е свършила и дъждът продължи, няма да е приятно тук, горе. Колко още, докато дойде малката Катрин?

— Около месец. Може и малко повече да е.

— Да слезем в Монтрьо.

— Защо не в Лозана? Там е болницата.

— Добре. Помислих си само, че е много голям град.

— И в по-голям град можем да сме все така уединени, а в Лозана сигурно е хубаво.

— Кога искаш да тръгнем?

— Все ми е едно. Когато ти кажеш, мили. А ако не ти се заминава, не държа.

— Да видим как ще се обърне времето.

Валя три дни. Не остана никакъв сняг по склона под гарата. Пътят заприлича на пороище от кална вода. Много влажно и кишаво беше, за да се излиза. На третия ден сутринта решихме да слезем в града.

— Не се безпокойте, мистър Хенри — каза Гутинген. — Не е нужно да ме предизвестявате. Не допусках, че ще останете, щом почне лошото време.

— Освен това вече трябва да сме по-близо до болницата заради madame — добавих аз.

— Разбира се — съгласи се той. — Може би по-нататък ще дойдете с малкото.

— Да, стига да имате място.

— През пролетта тук е много хубаво. Елате, ще ви хареса. Ще настаним бебето и бавачката в голямата стая, която сега е затворена, а на вас с госпожата ще дам същата стая с изглед към езерото.

— Ще ви пиша, ако решим да дойдем — казах аз.

Събрахме нещата си и тръгнахме с първия следобеден влак. Съпрузите Гутинген ни придружиха до гарата, той свали багажа ни с шейна през лапавицата. Двамата стояха на гарата под дъжда и ни махаха за сбогом.

— Бяха много мили — каза Катрин.

— Добри хора — съгласих се аз.

В Монтрьо взехме влака за Лозана. От прозореца не можахме да видим къщата, където бяхме живели, защото планината беше забулена в облаци. Влакът спря във Вевей и тръгна отново: от едната страна езерото, от другата — тъмнеещи дъждовни поля, оголели гори и мокри къщи. Стигнахме в Лозана и се настанихме в един средно голям хотел. Когато минахме с файтона по улиците и спряхме пред входа за карети, продължаваше да вали. Портиерът с емблема сърмен ключ на реверите, асансьорът, килимите, белите умивалници с лъснатите кранове, месинговото легло и широката удобна стая — всичко ни се стори голям лукс след шалето на съпрузите Гутинген. Прозорците на стаята гледаха към дъждовна градина със зид с желязна решетка отгоре. Отсреща през стръмната улица имаше друг хотел със същия зид и градина. Гледах как дъждовните капки падат в басейнчето на градинския водоскок.

Катрин запали всички лампи и се зае с багажа. Аз си поръчах уиски със сода и се изтегнах на леглото да прегледам вестниците, които бях купил на гарата. Беше март 1918 година и немците настъпваха във Франция.^[53] Пиех уискито си и четях, докато Катрин вадеше нещата и сновеше из стаята.

— Знаеш ли за какво трябва да се погрижа, мили?

— За какво?

— За бебешки дрешки. Повечето жени приготвят тези неща много по-рано.

— Можеш да ги купиш.

— Знам. Утре това ще ми е работата. Ще разбера какво е нужно.

— Би трябвало да знаеш. Нали беше сестра?

— Да, но в болницата рядко се случваше войник да се сдобие с бебе.

— Ами аз?

Тя ме замери с една възглавница и ми разплиска уискито.

— Ще ти поръчам друго — каза тя. — Извинявай.

— Почти го бях изпил. Ела легни при мен.

— Не, искам тази стая да заприлича на нещо.

— На какво?

— На наш дом.

— Окачи знамената на Антантата.

— О, я млъкни!

— Повтори!

— Млъкни!

— Казваш го тъй деликатно, сякаш те е страх да не обидиш някого.

— Точно така.

— Тогава ела при мен.

— Добре. — Тя дойде и седна на леглото. — Знам, че вече не ти е интересно с мен, мили. Приличам на бъчва.

— Не е вярно, ти си хубава и мила.

— Как можа да се ожениш за такава грозна дебелана.

— Напротив, ставаш все по-хубава.

— Но ще изтънея, мили.

— И сега си тънка.

— Май много пи.

— Само едно уиски със сода.

— Сега ще донесат още едно. Дали да не поръчаме вечерята тук.

— Добра идея.

— Тогава няма да излизаме, нали? Ще си останем тук тази вечер.

— И ще си поиграем — казах аз.

— Аз ще пия вино — каза Катрин. — Няма да ми навреди. Дали ще имат от нашето старо бяло „Капри“?

— Сигурно — казах аз. — В такъв хотел не може да нямат италиански вина.

Сервитьорът почука на вратата. Носеше чаша уиски с лед и до чашата на подноса — малка бутилка сода.

— Благодаря — казах аз, — оставете го там. Моля ви, донесете вечеря за двама и две бутилки бяло „Капри“ в лед.

— Желаете ли да започнете вечерята със супа?

— Искаш ли супа, Кет?

— Да.

— И една супа.

— Разбрано, сър.

Той излезе и затвори вратата. Върнах се към войната във вестниците, сипвайки бавно содата в уискито с лед. Ще трябва да му кажа друг път да не слага леда в уискито, а да го донася отделно. Тогава знаеш колко уиски имаш в чашата, а не изведнъж да видиш, че е станало съвсем рядко от содата. Ще си купя една бутилка уиски и ще си поръчвам да ми носят само лед и сода. Така е по-разумно. Хубавото уиски е много приятно нещо. Едно от най-приятните неща в живота.

— За какво мислиш, мили?

— За уиски.

— Какво точно за уиски?

— Че е хубаво нещо.

Катрин направи гримаса.

— Добре — каза тя.

 

 

В хотела останахме три седмици. Не прекарахме лошо: трапезарията обикновено беше празна, често вечеряхме в стаята. Обикаляхме из града, качвахме се на зъбчатата железница, за да слезем в Ушѝ, и се разхождахме край езерото. Времето се затопли, стана като пролет. Искаше ни се да сме пак в планината, но запролетяването продължи само няколко дни и отминаващата зима отново скова всичко.

Катрин накупи в града каквото беше необходимо за бебето. За да се раздвижа, тренирах бокс в една спортна зала. Обикновено отивах там сутрин, докато Катрин се излежаваше. В дните на лъжливата пролет беше много приятно след бокса и душа да вървя по улиците под пролетния полъх, да поседна в някое кафене и да гледам хората, да чета вестници и да пия вермут, после да се върна в хотела и да обядвам с Катрин. Учителят по бокс беше с мустаци. Имаше много точни, къси движения и притиснеш ли го, изпадаше в паника. Залата беше приятна, с добро проветрение и осветление и аз се занимавах доста сериозно — скачане на въже, боксиране с въображаем противник, упражнения за коремната преса на пода, огрян от слънцето, което влизаше през отворения прозорец, а от време на време посплашвах и треньора, докато се боксирахме. Отначало не можех да загрявам пред дългото тясно огледало, защото ми беше странно да виждам насреща си брадат боксьор. Накрая реших, че е просто смешно. Щом започнах тренировките по бокс, поисках да си обръсна брадата, но Катрин не позволи.

Понякога Катрин и аз се разхождахме с файтон из околността. Тези разходки бяха много приятни при слънчево време и ние открихме две хубави места, където отивахме да обядваме. Катрин вече не можеше да ходи много и аз обичах да кръстосваме с файтон по извънградските пътища. Случеше ли се денят да е хубав, прекарвахме чудесно. Никога не ни беше зле заедно. Знаехме, че детето скоро ще дойде, и това сякаш ни караше да бързаме да изживеем пълноценно всеки час.

Глава четиридесет и първа

Една нощ се събудих към три часа и усетих, че Катрин се върти неспокойно в леглото.

— Добре ли си, Кет?

— Имам малко болки, мили.

— На пристъпи ли?

— Не, не съвсем.

— Започнат ли контракциите, трябва да отидем в болницата.

Много ми се спеше и отново се унесох. След малко пак се събудих.

— Може би все пак ще е добре да позвъниш на доктора — каза Катрин. — Мисля, че започва.

Отидох до телефона и се обадих на доктора.

— На какъв промеждутък идват болките? — попита той.

— На какъв промеждутък са болките, Кет?

— Струва ми се, че на всеки четвърт час.

— Тогава трябва да отидете в болницата — каза докторът. — Аз ще се облека и веднага ще дойда там.

Положих слушалката, после телефонирах в гаража за таксита при гарата. Дълго време никой не отговори. Накрая се обади някакъв човек и обеща веднага да изпрати такси. Катрин се облече. В чантата й беше наредено всичко, от което щеше да има нужда в болницата, вътре бяха и нещата за бебето. На площадката позвъних за асансьора. Никакъв отговор. Слязох долу. Нямаше никого освен нощния пазач. Качих се горе с асансьора, внесох вътре чантата на Катрин, тя влезе и слязохме. Нощният пазач ни отвори вратата, ние седнахме отвън на каменния парапет на стъпалата и зачакахме таксито. Нощта беше ясна, имаше звезди. Катрин беше много развълнувана.

— Радвам се, че започна — каза тя. — Сега скоро всичко ще свърши.

— Ти си едно добро, храбро момиче.

— Не ме е страх, но ми се иска таксито да дойде по-скоро.

Чухме го да се задава отдолу по улицата и видяхме светлината от фаровете. То зави по алеята, аз помогнах на Катрин да се качи, а шофьорът сложи чантата до себе си.

— Карайте в болницата — казах аз.

Излязохме от алеята и поехме нагоре по стръмнината.

Когато стигнахме болницата, аз взех чантата и влязохме. Зад едно бюро седеше жена, която вписа името на Катрин, възрастта й, адреса, сведения за близките и вероизповеданието й. Катрин каза, че е без вероизповедание, и жената драсна черта в графата. Записа се с името Катрин Хенри.

— Ще ви заведа до стаята — каза жената.

Качихме се в асансьора. Когато жената го спря горе, излязохме и я последвахме в коридора. Катрин се бе вкопчила в ръката ми.

— Това е стаята — каза жената. — Ако обичате, съблечете се и си легнете. Ето ви нощница.

— Аз си донесох нощница — каза Катрин.

— По-добре ще е да облечете тази — каза жената.

Излязох и седнах на един стол в коридора.

— Вече можете да влезете — каза жената от прага.

Катрин лежеше в тясното легло, облечена в проста нощница с четвъртито деколте, ушита сякаш от грубо хасе за чаршафи.

— Сега имам хубави болки — усмихна ми се тя.

Жената й държеше китката и отмерваше интервала между болките с часовник в ръка.

— Тази беше много силна — каза Катрин. Личеше си по лицето й.

— Къде е докторът? — попитах аз.

— Спи долу. Ще дойде, когато стане нужда. Сега трябва да направя нещо на madame — каза сестрата. — Бъдете така добър пак да излезете.

Излязох навън. Коридорът беше съвсем гол, с два прозореца и затворени врати по цялата му дължина. Миришеше на болница. Седях на стола, гледах пода и се молех за Катрин.

— Можете да влезете — каза сестрата. Влязох.

— Ето те, мили — каза Катрин.

— Как е?

— Зачестиха. — Лицето й се сгърчи. После се усмихна. — Тази беше хубава. Ще си подложите ли пак ръката под гърба ми, сестро?

— Ако това ви облекчава.

— Върви си, мили — каза Катрин. — Иди да хапнеш нещо. Сестрата казва, че дълго може да продължи все така.

— Първото раждане обикновено е дълго — каза сестрата.

— Моля ти се, иди яж нещо! — настоя Катрин. — Добре съм, наистина.

— Ще постоя.

Болките зачестяваха, после стихваха. Катрин беше много възбудена. Особено силните болки тя наричаше „хубави“. Стихнеха ли, тя оставаше разочарована и засрамена.

— Излез, мили — каза тя. — Неудобно ми е пред теб. — Лицето й се сгърчи. — Ето… тази беше по-хубава. Искам да родя това дете като добра съпруга, без глезотии. Моля ти се, иди да закусиш, после се върни! Мога и без теб. Сестрата е много добра с мен.

— Имате достатъчно време да закусите — каза сестрата.

— Добре, тогава ще отида. Довиждане, сладка моя!

— Довиждане — каза Катрин. — Закуси хубаво и за мен.

— Къде мога да закуся? — попитах сестрата.

— Има едно кафене надолу по улицата до площада. Трябва да е отворено вече.

Навън се развиделяваше. Слязох по пустата улица към кафенето. Прозорците светеха. Влязох, застанах пред обкования с ламарина тезгях и един възрастен мъж ми поднесе чаша бяло вино и кифла brioche. Кифлата беше вчерашна. Натопих я във виното, после изпих едно кафе.

— Какво правите насам толкова рано? — попита ме старецът.

— Жена ми ражда в болницата.

— Така значи. На добър час тогава.

— Дайте ми още една чаша вино.

Той така наклони бутилката, докато сипваше, че ливна вино по тезгяха. Изпих втората чаша, платих и излязох. Навън, надлъж по улицата, бяха извадени кофите за смет в очакване на боклукчийската кола. Някакво куче душеше в една от тях.

— Какво искаш? — попитах го аз и надзърнах в кофата да видя мога ли да му измъкна нещо. Отгоре имаше само употребено кафе, прах и повехнали цветя. — Няма нищо, куче — казах аз.

Кучето прекоси улицата.

В болницата се изкачих по стълбите до етажа, където беше Катрин, и тръгнах по коридора към нейната стая. Почуках на вратата. Никакъв отговор. Отворих вратата — стаята беше празна, само чантата на Катрин върху един стол и домашната й роба на стенната окачалка. Излязох и тръгнах по коридора да потърся някого. Видях една сестра.

— Къде е madame Хенри?

— Току-що отнесоха една жена в родилната зала.

— Къде е тя?

— Ще ви покажа.

Тя ме поведе към дъното на коридора. Вратата беше полуотворена. Видях Катрин, просната на висока маса и покрита с чаршаф. Сестрата беше от едната страна на масата, докторът от другата, до някакви цилиндри. Държеше в ръка каучукова маска с маркуч.

— Ще ви дам престилка и можете да влезете — каза сестрата. — Елате тук, моля.

Тя ми надяна една бяла престилка и я закопча отзад на врата с безопасна игла.

— Сега можете да влезете.

Влязох.

— Ти ли си, мили? — каза Катрин измъчено. — Не върви много.

— Вие ли сте monsieur Хенри? — попита докторът.

— Да. Какво става, докторе?

— Всичко върви много добре. Дойдохме тук, понеже е по-удобно да се дава газ при болките.

— Искам пак — каза Катрин.

Докторът нагласи каучуковата маска на лицето й, завъртя едно кранче с деления и видях Катрин да вдишва бързо и дълбоко. После отблъсна маската. Докторът затвори кранчето.

— Тази не беше толкова силна. Преди малко имах една много силна, но докторът ми даде упойка и съвсем ме замая, нали, докторе? — Гласът й звучеше странно. Произнасяше натъртено думата доктор.

Докторът се усмихна.

— Пак — каза Катрин.

Тя притисна маската до лицето си и задиша учестено. Чух я да стене тихичко. После отмести маската и се усмихна.

— Тази беше силна — каза тя. — Много силна. Не се безпокой, скъпи. Иди си. Иди пак да закусиш.

— Ще стоя — казах аз.

Бяхме дошли в болницата в три часа сутринта. По обед Катрин беше още в родилното. Болките отново бяха постихнали. Тя изглеждаше много изтощена, но въпреки това с висок дух.

— За нищо не ставам, мили. Жалко. Мислех, ще се справя лесно. О, ето пак… — Тя протегна ръка към маската и си я сложи на лицето. Докторът завъртя кранчето, като я наблюдаваше. След малко болката премина.

— Не беше много силна — усмихна се Катрин. — Харесва ми тази упойка. Чудесно нещо.

— Ще си вземем за вкъщи — казах аз.

— Ето, почва пак — каза Катрин бързо.

Докторът завъртя кранчето и си по-гледна часовника.

— Какъв е промеждутъкът сега? — попитах аз.

— Около една минута.

— Не искате ли вече да обядвате?

— След малко ще хапна нещо — каза той.

— Трябва да ядете нещо, докторе — каза Катрин. — Съжалявам, че продължава толкова дълго. Не може ли мъжът ми да ми дава упойка?

— Може, ако искате — съгласи се докторът. — Трябва само да завъртите до цифрата две.

— Разбирам — казах аз. Уредът имаше няколко деления и газът се пускаше с едно кранче.

— Искам пак — каза Катрин.

Тя притисна маската до лицето си. Превъртях кранчето до цифрата две а когато Катрин пусна маската, го върнах обратно. Бях доволен, че докторът ми позволи да върша нещо.

— Ти ли го пусна, мили? — попита Катрин и ме помилва по ръката.

— Да, разбира се.

— Колко си добър.

Беше малко замаяна от упойката.

— Ще хапна набързо в съседната стая — каза докторът. — Можете да ме повикате всеки миг.

Времето течеше — гледах го как яде, след малко го видях, че се изтегна и запали цигара. Катрин все повече се изтощаваше.

— Мислиш ли, че изобщо ще успея да родя това дете? — попита ме тя.

— Разбира се, че ще го родиш.

— Старая се с всички сили. Напъвам се, но то не излиза. О… започва пак. Пускай.

В два часа излязох да обядвам. В кафенето имаше няколко души, пред тях чаши с кафе, кирш, коняк. Седнах на една маса.

— Нещо за ядене? — попитах аз сервитьора.

— Вече е късно за обед.

— Някакво мезе тогава.

— Choucroute, ако искате.

— Дайте ми choucroute и бира.

— Халба или регал?

— Халба светло пиво.

Той сложи пред мен чиния sauerkraut с парче шунка отгоре и една наденичка, заровена в горещото, напоено с вино кисело зеле. Ядях и пиех бира. Бях много гладен. Гледах хората по масите. На една маса играеха карти. Двама мъже на съседната маса разговаряха и пушеха. Кафенето беше задимено. Зад ламаринения тезгях, на който бях закусил сутринта, сега имаше трима души: старецът, една пълна жена, облечена в черно, която седеше на касата и отбелязваше какво се поднася по масите, и едно момче с престилка. Питах се колко ли деца има тази жена и как ли ги е раждала.

Изядох зелето и тръгнах към болницата. Сега улицата беше почистена. Кофите за смет бяха изчезнали от тротоарите. Небето беше забулено, но слънцето се мъчеше да пробие. Качих се с асансьора, излязох от кабината и се запътих по коридора към стаята на Катрин, където бях оставил бялата престилка. Облякох я и я забодох с безопасната на тила. Застанах пред огледалото — приличах на брадат доктор шарлатанин. Тръгнах по коридора към родилната зала. Вратата беше затворена и почуках. Никой не отговори. Натиснах дръжката и влязох. Докторът седеше до Катрин. Сестрата правеше нещо в другия край на залата.

— Ето го съпруга ви — каза докторът.

— О, мили, имам чуден доктор — каза Катрин със странен глас. — Разказваше ми една чудна история и когато болките станаха много силни, ме упои така, че нищо не усетих. Чудесен е. Чудесен сте, докторе.

— Ти си пияна — казах аз.

— Знам — призна Катрин, — но не казвай на никого. Дайте… дайте… — сграбчи тя маската и задиша тъй учестено и дълбоко, тъй запъхтяно, че респираторът прещрака. После въздъхна дълбоко, докторът протегна лявата си ръка и сне маската.

— Тази беше много силна — каза Катрин. Гласът и звучеше особено.

— Вече няма да умра, мили. Минах онова, където се умира. Нали се радваш?

— Не се връщай повече към онова.

— Няма. Но не се боя от него. Няма да умра, мили.

— Няма да направите такава глупост — каза докторът. — Няма да умрете и да оставите съпруга си сам.

— О, не, няма да умра. Не искам да умра. Глупаво е да се умира. Ето пак. Дайте…

След малко докторът каза:

— Излезте за малко, мистър Хенри, трябва да прегледам жена ви.

— Иска да види как върви — каза Катрин. — После можеш пак да влезеш, мили. Нали може, докторе?

— Да — каза докторът, — щом може да влезе, ще пратя да го повикат.

Излязох през вратата и по коридора отидох в стаята, където трябваше да бъде Катрин, след като дойде бебето. Седнах на един стол и огледах стаята. В джоба си имах вестник, който бях купил, когато отидох да обядвам, и го зачетох. Навън започваше да се смрачава и аз запалих лампата, за да мога да чета. После престанах да чета, угасих светлината и загледах как се свечерява. Чудех се защо докторът не праща да ме повикат. Може би е по-добре да не съм там. Сигурно искаше да не му се пречкам. Погледнах си часовника. Не ме ли повика още десет минути, все пак ще отида.

Бедна, бедна моя Кет. Ето каква е цената за това, че бяхме спали заедно. Капанът се беше затворил. Ето какво получават хората за това, че се обичат. Добре, че го има този хлороформ. Какво ли е било, преди да открият анестезията? Почне ли се веднъж, попадаш в мелницата. Катрин беше карала лека бременност. Почти не й беше прилошавало. Не се бе чувствувала зле до последно. Но ето че накрая ще си плати. Винаги те застига разплатата. Глупости — разплата! И петдесет пъти да се бяхме оженили, пак същото щеше да бъде. Ами ако умре? Няма да умре. В днешно време не се умира при раждане. Така се тревожат всички съпрузи. Да, но ако умре? Няма да умре. Просто преживява едно изпитание. Първото раждане обикновено е трудно. Преживява едно изпитание. После ще казва, че не е било чак толкова страшно, като си говорим колко тежко е било. А ако умре? Не може да умре. Да, но ако умре? Не може да умре, казвам ти. Не ставай глупак. Един труден миг, това е всичко. Природата така я е направила, да се поизмъчи. Първото раждане почти винаги е продължително. Да, но ако умре? Не може да умре. Защо ще умира? Какви причини има да умира? Просто трябва да се роди това дете, последица от хубавите нощи в Милано. Причинява ти неприятности, ражда се, грижиш се за него и накрая може би го обикваш. Ами ако умре? Няма да умре. Всичко й е наред. Но ако умре? Не може да умре. Но ако умре? Ей, ами тогава? Ами ако умре?

Докторът влезе в стаята.

— Как върви, докторе?

— Не върви — каза той.

— Какво искате да кажете?

— Каквото казвам. Прегледах я и… — Той описа подробно резултата от прегледа. — После изчаках да видим как ще се развие. Но не върви.

— Какво предлагате?

— Възможностите са две: или раждане с форцепс, при което могат да се получат разкъсвания, а има опасност и за детето, или цезарово сечение.

— Опасно ли е цезаровото сечение? Ами ако умре?

— Не е по-опасно от едно обикновено раждане.

— Вие ли ще го направите?

— Да. Вероятно ще ми трябва около час да приготвя всичко и да повикам хората, от които ще имам нужда. Може би и по-малко.

— Вие какво предлагате?

— Препоръчвам цезарово сечение. Ако беше моя жена, това щях да направя.

— Какви са последиците?

— Никакви. Остава само белег.

— А инфекция?

— Опасността е по-малка, отколкото при изваждане с форцепс.

— А ако изчакаме, без да предприемаме нищо?

— Накрая пак ще трябва да предприемем нещо. Мадам Хенри вече загуби много сили. Колкото по-скоро оперираме, толкова по-добре.

— Тогава оперирайте колкото е възможно по-скоро.

— Ще вървя да дам нарежданията си.

Отидох в родилното. Сестрата беше до Катрин, която лежеше на масата, издута под чаршафа, бледа и много изтощена.

— Даде ли съгласие? — попита тя.

— Да.

— Чудесно. Сега още час, и готово. Не мога повече, мили. Нямам вече сили. Моля те, дай ми. Вече не ми помага. Не помага.

— Дишай дълбоко.

— Дишам, но не мога. Не ми помага.

— Донесете друг цилиндър — казах аз на сестрата.

— Този е нов.

— Каква съм глупачка, мили — каза Катрин. — Но вече не ми действува. — Тя заплака. — Толкова исках да родя това бебе, без да безпокоя никого, а не мога повече, нямам сили и не ми действува. Изобщо не ми действува, мили. По-добре да умра, само да не продължава повече. О, моля те, моля те, мили, направи нещо да спре. Ето пак. Оо, оо, оо! — хълцаше тя, вдишвайки под маската. — Не ми действува вече. Не помага. Изобщо не помага. Не ми обръщай внимание, мили. Моля те, не плачи. Не ми обръщай внимание. Просто нямам вече сили. Бедничкият ми! Толкова те обичам! Пак ще се постарая. Този път ще се постарая. Не може ли да ми дадат нещо? О, да можеха само да ми дадат нещо!

— Ще направя тъй, че да ти подействува. Ще го завъртя докрай.

— Давай сега!

Завъртях до най-горната цифра, тя вдъхна дълбоко няколко пъти и ръката й се отпусна върху маската. Затворих кранчето и вдигнах маската. Катрин бавно започна да се връща от някъде много далеч.

— Колко хубаво беше, мили. Колко си добър!

— Бъди храбра и потърпи, защото не мога да ти давам все така. Може да те убие.

— Не ми остана храброст, мили. Съсипана съм. Те ме съсипаха. Сега вече знам.

— С всеки е така.

— Но е ужасно. Оставят те да се мъчиш, докато те съсипят.

— Още час, и ще свърши.

— Колко хубаво! Мили, кажи ми, нали няма да умра?

— Не. Обещавам ти, че няма.

— Защото не искам да умра и да те оставя, но така се уморих… усещам, че ще умра.

— Глупости. Всички това усещат.

— На моменти знам, че ще умра.

— Няма. Не може.

— И все пак, ако?…

— Няма да те оставя да умреш.

— Дай ми бързо! Дай! — После продължи: — Няма да умра. Няма да се оставя да умра.

— Разбира се, че няма.

— Ще останеш ли при мен?

— Да, но няма да гледам.

— Недей, само искам да си тук.

— Разбира се, ще стоя през цялото време.

— Колко си добър. Бързо, дай! Дай ми повече. Не действува вече.

Завъртях стрелката на три, после на четири. Исках да се върне докторът. Боях се от цифрите над две.

 

 

Най-после дойде един непознат лекар с две сестри. Те прехвърлиха Катрин на носилка с колелца и всички излязохме в коридора. Извозиха носилката бързо до асансьора и я пъхнаха вътре. Трябваше да се притиснем до стената, за да направим място, после спряхме горе, вратата се отвори. И по коридора на каучуковите колелца към операционната зала. Не познах доктора с кепето и маската. Имаше още един лекар и няколко сестри.

— Те трябва да ми дадат нещо — каза Катрин. — Трябва да ми дадат нещо. О, моля ви, докторе, дайте ми достатъчно, за да подействува!

Един от лекарите й сложи маска на лицето. През вратата видях малкия, ярко осветен амфитеатър на операционната.

— Можете да отидете ето там, при вратата, и да поседнете — каза ми една сестра.

Зад парапета имаше скамейки, откъдето да се наблюдава бялата маса под прожекторите. Погледнах Катрин. Лицето й беше под маската, сега тя изглеждаше спокойна. Избутаха носилката напред. Обърнах се и излязох в коридора. Две сестри бързаха към входа на галерията.

— Цезарово сечение — каза едната. — Ще правят цезарово сечение.

Другата се засмя.

— Идваме тъкмо навреме. Какъв късмет.

Те минаха през вратата към галерията. Дойде още една сестра. И тя бързаше.

— Влезте — каза тя. — Влезте.

— Не. Ще остана отвън.

Тя се вмъкна бързо. Закрачих нагоре-надолу по коридора. Страх ме беше да вляза. Погледнах навън. Беше тъмно, но в светлината от прозореца видях, че вали. Влязох в залата в дъното на коридора и започнах да разглеждам етикетите на шишетата в един стъклен шкаф. После излязох в празния коридор и загледах вратата на операционната.

Излезе един лекар, следван от сестра.

В ръцете си държеше нещо, което приличаше на току-що одран заек, бързо се отдалечи с него по коридора и влезе през друга врата. Отворих вратата, през която бяха влезли, и го намерих да прави нещо на едно новородено. Докторът го вдигна да ми го покаже. Държеше го за ходилата и го пляскаше.

— Добре ли е?

— Чудесно е. Ще излезе пет килограма.

Не изпитвах нищо към него. Беше ми чуждо. Не изпитвах бащинско чувство.

— Не се ли гордеете с вашия син? — попита ме сестрата.

Те го миеха и повиваха в нещо. Зърнах тъмното личице, тъмната ръчичка, но не го видях да мърда и не го чух да плаче. Докторът пак започна да му прави нещо. Изглеждаше объркан.

— Не — казах аз. — Щеше да убие майка си.

— Не е то виновно миличкото. Не искахте ли момче?

— Не — казах аз.

Докторът продължаваше да се занимава с него. Държеше го за стъпалата и го пляскаше. Не дочаках да видя по-нататък. Излязох пак в коридора. Сега можех да вляза и да гледам. Минах през вратата към галерията и направих няколко крачки навътре. Сестрите, които бяха седнали до перилото отпред, ми направиха знак да отида при тях. Поклатих глава. Виждах достатъчно и от мястото, където бях.

Помислих, че Катрин е умряла. Имаше вид на мъртва. Лицето й беше белезникаво, поне онази част от него, която виждах. Там долу под светлината докторът зашиваше дългия, разширен от щипците разрез. Имаше и друг лекар с маска — анестезиологът. Две сестри, също с маски, подаваха инструментите. Приличаше на картина от Инквизицията. Разбрах, че съм могъл да изгледам всичко, но така беше по-добре. Сигурно нямаше да мога да ги гледам как режат, но сега гледах как краищата на раната се съединяват в широка изпъкнала ивица под бързия, изкусен, сякаш обущарски шев и бях доволен. Щом затвориха раната, излязох в коридора и пак закрачих нагоре-надолу. След малко докторът излезе.

— Как е тя?

— Добре е. Гледахте ли? — Той имаше уморен вид.

— Гледах ви, докато шиехте. Разрезът ми се стори много дълъг.

— Намирате ли?

— Да. Белегът ще се изглади ли?

— Разбира се.

— След малко се зададоха с носилката и бързо се насочиха към асансьора. Вървях редом с нея. Катрин стенеше. Долу я сложиха на леглото в нейната стая. Седнах на стол в краката й. В стаята имаше една сестра. Изправих се и застанах до леглото. В стаята беше тъмно. Катрин протегна ръка.

— Тук ли си, мили? — каза тя едва-едва.

— Тук съм, мила.

— Бебето какво е?

— Шт, не говорете — каза сестрата.

— Момче. Дълго, едро и мургаво.

— Добре ли е?

— Да — казах аз. — Добре е.

Видях, че сестрата ме погледна особено.

— Страшно съм уморена — каза Катрин. — И много ме боли. Ти добре ли си, мили?

— Добре съм. Не говори.

— Ти беше толкова добър. О, мили, много ме боли. Как изглежда то?

— Прилича на одран заек, със сбръчкано старческо лице.

— Трябва да излезете — каза сестрата. — Мадам Хенри не бива да говори.

— Ще бъда отвън — казах аз.

— Иди да ядеш нещо.

— Не, ще бъда отвън.

Целунах Катрин. Лицето й сивееше, беше слаба и измъчена.

— Може ли да ви питам нещо? — обърнах се към сестрата.

Тя излезе с мен в коридора. Поотдалечих се от вратата.

— Какво е станало с бебето? — запитах аз.

— Не знаете ли?

— Не.

— То не оживя.

— Мъртво ли се роди?

— Не можаха да предизвикат дишане. Пъпната връв се омотала около шията му.

— Значи е мъртво?

— Да. Много жалко, такова хубаво едро момченце. Мислех, че знаете.

— Не — казах аз. — Върнете се при мадам.

Седнах на един стол до масата, отстрани на която висяха защипани карти на пациентите, и се загледах през прозореца. Виждах само мрака и дъжда, който падаше в светлината на прозореца. Ето какво било. Мъртвородено! Затова докторът изглеждаше толкова изморен. Но защо му бяха правили всички ония работи там в стаята? Навярно са мислили, че ще започне да диша и ще оживее. Не бях верующ, но знаех, че би трябвало да се кръсти. Но ако изобщо не бе поело дъх? Както си и беше. Изобщо не беше живяло. Освен вътре в Катрин. Често го бях усещал да рита. Но не и през последната седмица. Може би през цялото това време е било задушено. Бедното хлапенце! Защо не бях се задушил аз. Не, не искам. Макар че така бих си спестил необходимостта да гледам смъртта отново и отново. Сега и Катрин ще умре. Ето как свършваш. Умираш. Без да разбереш за какво. Нямаш време да узнаеш. Хвърлят те в живота, казват ти правилата и в първия случай, щом те хванат със свален гард, те убиват. Или пък те убиват ей тъй, за нищо, като Аймо. Или хващаш сифилис като Риналди. Но рано или късно те убиват. Можеш да си сигурен в това. Стой и чакай да ти дойде редът.

Един ден, като лагерувахме, хвърлих в огъня пън, който гъмжеше от мравки. Щом дървото пламна, мравките защукаха навън и се втурнаха първо към средата, където гореше, после се обърнаха и побягнаха към края. Когато се скупчиха много и там, започнаха да падат в огъня. Някои се измъкваха, телцата им обгорени и сгърчени, и запълзяваха, без да знаят накъде. Но повечето пъплеха ту към огъня, ту към хладния край, където се скупчваха, за да паднат накрая пак в огъня. Помня, тогава си помислих, че това е като края на света и чудесен случай да бъда месия, като извадя пъна от огъня и го захвърля встрани, където мравките да се доберат до земята. Но се задоволих само да плисна върху пъна едно алуминиево канче вода, което исках да изпразня, за да си сипя в него уиски и после да добавя вода. Мисля, че това канче вода, което плиснах върху пламтящия пън, само попари мравките.

Седях в коридора и чаках да ми кажат как е Катрин. След малко, понеже сестрата не идваше, отидох до вратата, отворих я полекичка и надзърнах. Отначало не видях нищо, защото коридорът беше силно осветен, а в стаята беше тъмно. После различих сестрата, седнала до леглото, главата на Катрин върху възглавницата и тялото й, плоско под завивката. Сестрата сложи пръст на устните си, после стана и дойде до вратата.

— Как е тя? — попитах аз.

— Добре е — отвърна сестрата. — Идете да вечеряте, после се върнете, ако искате.

Минах по коридора, спуснах се по стълбите, излязох от болницата и тръгнах по стръмната улица в дъжда към кафенето. Вътре беше силно осветено и имаше много хора по масите. Не видях свободно място. Един сервитьор ме посрещна, взе мокрото ми палто и шапката и ми посочи празен стол срещу възрастен мъж, който пиеше бира и четеше вечерния вестник. Седнах и попитах сервитьора какво е тяхното plat du jour^[54].

— Телешко задушено, но свърши.

— Какво друго мога да поръчам?

— Шунка с яйца, омлет със сирене или choucroute.

— Вече ядох choucroute на обед — казах аз.

— Да, наистина — каза той. — Наистина на обед ядохте choucroute.

Беше човек на средна възраст, с плешиво теме под зализаната коса. Имаше добро лице.

— Какво искате? Шунка с яйца или омлет със сирене?

— Шунка с яйца — казах аз — и бира.

— Demi-blonde.

— Да, халба светло пиво.

— Спомням си, и на обед поръчахте demi-blonde.

Изядох шунката с яйцата и изпих бирата. Шунката с яйцата беше в кръгло блюдо — шунката отдолу, яйцата отгоре. Бяха много горещи и при първата хапка трябваше да отпия от бирата, за да си охладя устата. Бях гладен и поръчах още. Изпих няколко бири. Не мислех за нищо и зачетох вестника на човека срещу мен. Пишеше за пробив на английския фронт. Когато забеляза, че чета гърба на вестника му, мъжът го сгъна. Помислих да поискам вестник от сервитьора, но не можех да се съсредоточа. В кафенето беше топло и въздухът беше застоял. Много от посетителите се познаваха. На няколко маси играеха карти. Сервитьорите сновяха с чаши между тезгяха и масите. Влязоха двама мъже, но нямаше места. Те застанаха срещу масата, на която бях аз. Поръчах нова бира. Не исках още да си тръгвам. Рано беше да се връщам в болницата. Налагах си да не мисля и да остана съвършено спокоен. Двамата мъже постояха, но накрая, понеже никой не си тръгна, излязоха. Изпих още една бира. Пред мен на масата вече имаше цяла купчинка подложки. Човекът срещу мен свали очилата си, прибра ги в калъфчето, сгъна вестника, сложи го в джоба си и заразглежда залата с чаша ликьор в ръка. Изведнъж почувствувах, че трябва да си вървя. Повиках келнера, платих сметката, облякох си палтото, сложих си шапката и излязох на улицата. Извървях в дъжда пътя до болницата.

Горе в коридора срещнах сестрата.

— Тъкмо телефонирах в хотела ви — каза тя.

Нещо в мен се обърна.

— Какво стана?

— Мадам Хенри получи кръвоизлив.

— Може ли да вляза?

— Не, не още. Докторът е при нея.

— Опасно ли е?

— Много е опасно.

Тя влезе в стаята и затвори вратата. Приседнах отвън в коридора. Усещах отвътре само празнота. Не мислех. Не можех да мисля. Знаех, че тя ще умре, и се молех да не умира. Не я оставяй да умре! О, боже, моля ти се, не я оставяй да умре! Ще направя всичко за теб, ако не я оставиш да умре. Боже мили, не я оставяй да умре. Моля ти се, моля ти се, моля ти се, не я оставяй да умре! Господи, моля ти се, направи така, че да не умре. Ще направя каквото кажеш, ако не я оставиш да умре. Ти взе детето, но нея не я оставяй да умре. Нищо, че го взе, но нея нея оставяй да умре. Моля ти се, моля ти се, мили боже, не я оставяй да умре!

Сестрата отвори вратата и ме повика с пръст да вляза. Последвах я в стаята. Катрин не извърна глава, когато влязох. Приближих се до леглото. Докторът стоеше от другата страна. Катрин ме погледна и се усмихна. Наведох се над леглото и се разплаках.

— Бедничкият ми! — каза Катрин съвсем тихо. Лицето й беше безкръвно.

— Няма нищо, Кет — казах аз. — Ще се оправиш.

— Ще умра — каза тя, помълча, после добави: — Не искам!

Хванах й ръката.

— Не ме пипай — каза тя. Пуснах ръката й. Тя се усмихна. — Бедният ми. Пипай ме колкото искаш.

— Ще се оправиш, Кет. Знам, че ще се оправиш.

— Все исках да ти напиша едно писмо, в случай че стане нещо, но така и не го написах.

— Искаш ли да повикам свещеник или някой друг да те види?

— Само ти. — Помълча, после каза: — Не ме е страх. Просто не искам.

— Не бива да говорите толкова — обади се докторът.

— Добре — каза Катрин.

— Искаш ли нещо, Кет? Да ти донеса нещо?

Тя се усмихна:

— Не. — След някое време продължи: — Нашите неща няма да ги правиш с друго момиче и няма да казваш същите работи, нали?

— Никога.

— Макар че искам да имаш момичета.

— Аз не искам.

— Много говорите — каза докторът. — Мистър Хенри трябва да излезе. По-късно може пак да дойде. Няма да умрете. Не ставайте глупава.

— Добре — каза Катрин. — Ще идвам при теб нощем.

Тя говореше с голямо усилие.

— Моля ви, излезте от стаята — каза докторът. — Не бива да говорите.

Катрин ми смигна. Лицето й беше пръстено.

— Ще стоя отвън — казах аз.

— Не се тревожи, мили — каза Катрин. — Никак не ме е страх. Това е само един мръсен номер.

— Милото ми храбро, сладко момиче!

Зачаках в коридора. Чаках дълго. Сестрата се показа на вратата и дойде при мен.

— Мадам Хенри е много зле — каза тя. — Боя се за нея.

— Умря ли?

— Не, но е в безсъзнание.

Изглежда, че получи няколко кръвоизлива един след друг. Не можаха да ги спрат. Влязох в стаята и останах с Катрин, докато умря. През цялото време беше в безсъзнание и скоро умря.

 

 

В коридора се обърнах към доктора:

— Има ли нещо, което мога да направя тази вечер?

— Не. Нямат нищо за правене. Да ви отведа ли в хотела ви?

— Не, благодаря. Ще остана още малко.

— Зная, че приказките са излишни. Нямам думи колко…

— Да — казах аз, — приказките са излишни.

— Лека нощ. Дали все пак да не ви закарам в хотела?

— Не, благодаря.

— Направихме всичко, каквото можеше — каза той. — Операцията мина…

— Да не говорим за това — казах аз.

— Бих желал да ви отведа в хотела ви.

— Не, благодаря.

Той се отдалечи по коридора. Приближих се до вратата на стаята.

— Сега не можете да влезете — каза едната от сестрите.

— Мога.

— Не може още.

— Излезте оттук — казах аз. — И другата също.

Но след като ги изпъдих, затворих вратата и угасих светлината, разбрах, че няма смисъл. Беше все едно да се сбогуваш със статуя. След малко си тръгнах, излязох от болницата и поех към хотела в дъжда.

Глава първа

Както си седяхме в заслона, който ловците от племето уандеробо бяха стъкмили от вейки и клонаци край солището^[55], чухме да приближава камион. Отначало шумът беше далеч и никой от нас не можеше да определи точно от какво е. После затихна и ние си казахме, че само ни се е сторило или сме чули свистенето на вятъра. След това шумът постепенно се приближи, вече съвсем ясно различим, все по-силен и по-силен, и със задъхан, неравномерен пукот камионът мина край нас и продължи нагоре по пътя. Единият от двамата следотърсачи, онзи, който обичаше да се държи като на сцена, се изправи.

— Свършено е! — каза той.

Сложих пръст на устните си и му направих знак да седне.

— Свършено е! — повтори той и разпери широко ръце.

И преди не ми беше много симпатичен, а сега още по-малко.

— Не бързай! — прошепнах аз.

М’Кола поклати глава. Загледах се в черния му плешив череп, а той поизвърна лице така, че виждах редките като на китаец косъмчета над ъглите на устата му.

— Лошо — каза той. — Hapana m’uzuri.

— Чакай малко — спрях го аз.

Той отново сниши глава зад сухите клони. Продължихме да седим в прашния трап, докато се здрачи толкова, че не можех вече да виждам мушката на карабината, но никакво животно не се показа. Емоционалният следотърсач беше нетърпелив и не го свърташе на едно място. Малко преди да се стъмни съвсем, той прошепна на М’Кола, че вече е твърде късно за стрелба.

— Затваряй си устата — сряза го М’Кола. — Бвана^[56] може да стреля и когато ти вече не виждаш.

Другият следотърсач, образованият, отново прояви своята образованост, като написа името си — Абдула — с остра клечка върху черната кожа на собствения си крак. Наблюдавах го без възхищение, а М’Кола гледаше буквите със съвършено безизразно лице. След малко следотърсачът ги заличи.

Накрая проверих за последен път дали в сумрака мога все още да се прицеля, но се оказа, че не се вижда нищо, дори с разширен окуляр на мерника. М’Кола ме наблюдаваше.

— Няма смисъл — казах аз.

— Няма — съгласи се той на суахили. — Връщаме ли се в лагера?

— Да.

Станахме, измъкнахме се от заслона и тръгнахме по глинестата пръст между дървета и шубраци, докато излязохме на пътя. Оттам до колата имаше около километър. Когато наближихме, Камау — шофьорът — запали фаровете.

Камионът ни беше провалил. Този следобед бяхме оставили колата нагоре по пътя и се бяхме приближили много внимателно към солището. Предния ден беше валяло, но не толкова, че да наводни солището, което представляваше просто открито място сред гората, изровено от дълбоки кръгли трапове и прорязано от улеи, където животните бяха лизали солената пръст. Там забелязахме големите пресни сърцевидни следи на четири мъжкара куду^[57], идвали тук предишната нощ, а също и безброй пресни отпечатъци от копитата на по-дребни антилопи. Всяка нощ на солището идваше и един носорог, както личеше от многобройните му следи и от разпиления наоколо сламест тор. Заслонът беше изкопан на хвърлей стрела от солището и както седях свит, снишил глава на равнището на коленете, опрял гръб до стената на пълния с пепел и прах трап, и се взирах през сухите листа и вършини, видях един средно едър мъжкар куду, който излезе от гъсталака, пристъпи към солището и застана неподвижен — сур, красив, с мощна шия и спираловидно завити, лъснали на слънцето рога. Прицелих се в гърдите му, но след това се разколебах и реших да не стрелям, за да не подплаша по-едрите мъжкари, които положително щяха да пристигнат по здрач. Животното долови шума от камиона много преди нас и се стрелна в гората. Острият пукот на мотора подплаши всичкия дивеч наоколо — и животните в шубраците из равнината, и онези, които се спускаха по меките гористи възвишения към солището. Те щяха да се върнат, но чак по тъмно, а тогава щеше да бъде твърде късно.

Така или иначе, сега ми беше добре, колата се движеше по песъчливата ивица на пътя, нощните птици, накацали наоколо, проблясваха с очи на светлината от фаровете и излитаха уплашено миг преди да сме връхлетели върху им, край нас се нижеха огньовете на чергарите, които денем пътуваха на запад, за да оставят зад гърба си гладната местност, ширнала се пред нас, а аз седях, опрял приклада на карабината върху стъпалото и положил цевта в сгъвката на лакътя на лявата си ръка, стиснал бутилката уиски между коленете. Налях си в тенекиено канче, подадох го през рамо в тъмнината на М’Кола да добави вода от манерката, отпих първата си глътка за деня, най-вкусната, и продължих да се взирам в гъсталаците, които отминавахме, гален от свежия нощен полъх, и да вдъхвам уханието на Африка.

След известно време забелязахме край пътя пред нас голям огън и когато вече го отминавахме, различих до него очертанията на камион. Казах на Камау да спре и да върне колата. Докато се приближавахме на заден ход към огъня, видях един нисък кривокрак човек с тиролска шапка, с кожени къси панталони и с разкопчана риза да стои пред вдигнатия капак на мотора, наобиколен от тълпа туземци.

— Можем ли да ви помогнем с нещо? — попитах го.

— Не — каза той, — освен ако сте монтьор. Скарана е с мен. Всички машини са скарани с мен.

— Дали не е делкото, как мислите? Когато минавахте край нас, моторът чукаше както при нерегулирано делко.

— Струва ми се, че е доста по-сериозно. По шума личеше, че е нещо много сериозно.

— Ако можете да се доберете до нашия лагер, там имаме монтьор.

— Далеч ли е?

— Тридесетина километра.

— Ще опитам утре сутринта. Боя се да насилвам машината сега: дави се, като че ли агонизира. Иска да умре, защото ме мрази. Ако е въпрос, и аз я мразя. Само че ако аз умра, на нея ще й е все едно.

— Ще пийнете ли? — подадох му аз бутилката. — Казвам се Хемингуей.

— Кандиски — представи се той и се поклони. — Името Хемингуей ми е познато. Но къде ли съм го срещал? О, да, der Dichter^[58]. Имате ли нещо общо с поета Хемингуей?

— Къде сте чели негови работи?

— В „Querschnitt“.

— Това съм аз — казах крайно поласкан. „Querschnitt“ беше немско списание, в което бяха публикувани няколко мои доста неприлични стихове и един разказ, далеч преди да ми приемат нещо за печат в Америка.

— Това е голяма изненада — възкликна човекът с тиролската шапка. — Кажете какво мислите за Рингелнац?

— Чудесен е.

— Значи харесвате Рингелнац. Добре. А какво мислите за Хайнрих Ман?

— Не струва.

— Наистина ли смятате така?

— Знам едно: не мога да го чета.

— Вярно е, че нищо не струва. Изглежда, за някои неща имаме общ вкус. Какво правите тук?

— На лов съм.

— Надявам се, не за слонова кост.

— Не, за куду.

— Защо трябва човек да убива куду? Интелигентен човек сте, поет, а убивате куду.

— Досега не съм успял да убия нито една — обясних аз. — Но стават вече десет дни, откак сме непрекъснато по следите им. Тази вечер щях да успея, ако не беше вашият камион.

— Нещастната таратайка. Най-добре ловувайте цяла година, че да се наловувате. Ще убиете всякакви животни и после ще се разкайвате. Да се ходи на лов за определен вид животно, е глупаво. Защо го правите?

— Защото ми харесва.

— Е, да, щом ви харесва. Кажете ми какво мислите за Рилке.

— Чел съм само едно нещо.

— Кое?

— „Корнетът“.

— Харесва ли ви?

— Да.

— Аз пък не мога да го търпя. Дразни ме снобизмът му. Виж, Валерѝ е друго нещо. Валерѝ го разбирам, макар че и в него има доста снобизъм. Добре, че поне не убивате слонове.

— Бих убил и слон, стига да е прилично голям.

— Колко голям например?

— С тридесеткилограмови бивни. Или малко по-малки.

— Виждам, че за някои неща няма да се разберем. Все пак радвам се, че срещнах един от хората, които навремето правеха „Querschnitt“. Кажете ми, какво представлява Джойс? Не можах да отделя пари да си го купя. Синклер Луис е нула. Купих си го. Или не, ще ми кажете утре. Нали нямате нищо против да лагерувам близо до вас? С приятели ли сте? Сигурно ви води бял ловец?

— С жена ми съм. Ще ни бъде много приятно. Да, имаме един бял ловец за водач.

— А защо не е с вас?

— Според него на лов за куду човек трябва да ходи сам.

— По-добре е изобщо да не ходи. Какъв е той? Англичанин?

— Да.

— Английски глупак?

— Не, много е приятен. Ще ви хареса.

— Трябва да тръгвате. Да не ви задържам повече. Може би ще се видим утре. Голяма изненада е, че се срещнахме.

— Да — съгласих се. — Утре ще ви прегледат мотора. С каквото можем ще ви услужим.

— Лека нощ — каза той. — И приятен път.

— Лека нощ.

Потеглихме. Мъжът закрачи назад към огъня и махна за нещо с ръка на туземците. Не бях попитал защо води със себе си двадесетина туземци от северния край на страната, нито къде отива. Всъщност не го попитах нищо. Не обичам да задавам въпроси, а и като малък са ме учили, че това е неучтиво. Но ние не бяхме срещали бял човек цели две седмици — откакто оставихме Бабати зад себе си и поехме на юг — и да се натъкнеш на такъв човек по пътя, по който минаваха само подгонените от глада туземци и рядко някой индийски търговец, да налетиш на човек, напомнящ карикатура на Бенчли^[59] с тиролски дрехи, който те знае по име, нарича те „поет“, чел е списание „Querschnitt“, почитател е на Йоаким Рингелнац и иска да говори за Рилке, беше толкова невероятно, че можеш да се сбъркаш. Като венец на всичко, миг след това фаровете на колата осветиха три островърхи димящи купчини на пътя пред нас. Направих знак на Камау да спре, спирачките изсвистяха и колата се закова на място на педя от купчините. Бяха две-три стъпки високи. Посегнах към едната — беше още съвсем топла.

— Tembo — каза М’Кола.

Беше тор от слонове, току-що прекосили пътя: в прохладния нощен въздух той изпускаше пара. Скоро след това пристигнахме в лагера.

Сутринта станах рано и още преди зори потеглихме към едно друго солище. Докато се прокрадвахме между дърветата към солището, забелязахме един мъжкар куду — нададе звук като кучешки лай, само че по-пронизителен и гърлен, и побягна, отначало безшумно, а после, когато навлезе в гъстака — с пукот и трясък. Така и не го видяхме. Нямаше удобен подстъп към това солище. Около оголената площ дърветата растяха така, сякаш животните са в заслон, а ловецът трябва да се прокрадва към тях през откритото. Единственият начин беше човек да изпълзи напред сам, но и тогава не би могъл да стреля удобно поради завесата от сплетени клони. Разбира се, добереш ли се веднъж до прикритието, заслонено от дърветата, имаш чудесен обстрел, защото животните трябва да прекосят откритото пространство от двадесет и пет крачки, което беше съвсем голо. Седяхме до единадесет часа, но нищо не се появи. Загладихме грижливо пръстта на солището с крак, за да можем, когато се върнем, да разберем дали има нови следи, и тръгнахме към пътя, от който ни деляха три километра. Дивечът беше наплашен от ловците и се бе научил да идва нощем и да си отива, преди да се зазори. Беше останал само онзи мъжкар, но след като подплашихме и него, щеше да ни е още по-трудно.

Вече десети ден търсехме да открием по-едра антилопа куду, а все още не бях видял възрастен мъжкар. Оставаха ни само три дни, защото от ден на ден дъждовете се придвижваха на север от Родезия, и не се ли доберяхме до Хандени преди тях, трябваше да прекараме дъждовния сезон по тези места. Бяхме определили датата седемнадесети февруари като последен разумен срок за тръгване. Напоследък небето сутрин се прочистваше бавно — по цял час и дори повече оставаше забулено от тежки валма облаци. Чувствуваше се как дъждът непрестанно се придвижва на север и това личеше така ясно, сякаш го гледаш на метеорологична карта.

Приятно е, когато дни наред вървиш по следите на дивеч, който те влече непреодолимо, когато след всеки изминал ден се чувствуваш изигран и надхитрен, но на следната сутрин тръгваш пак, уверен, че рано или късно щастието ще ти се усмихне и ще ти се представи случаят, който дебнеш. Но не е приятно да знаеш, че дните са броени и ако не попаднеш на търсената антилопа, преди те да са изтекли, друга възможност няма да имаш и може изобщо вече да не видиш живо куду. Не бива да се ловува по този начин. Прилича твърде много на случая с онези младежи, които някога изпращаха в Париж за две години, и през това време те трябваше да проявят способностите си като писатели или художници, а ако не ги проявяха, да се завърнат у дома и да се заловят за работа в бащиното предприятие. Да ловуваш, цял живот да ловуваш, докато има един или друг дивеч — това е истинският лов. Така е и с рисуването — трябва да рисуваш, докато си жив и докато има бои и платно, и с писането — докато си жив и докато имаш молив и хартия или мастило, или пишеща машина, докато има нещо, за което искаш да пишеш. И човек се чувствува глупак и наистина е глупак, ако не следва това правило. Но сега бяхме притиснати от времето, от сезона, от това, че парите ни свършваха, така че, вместо всеки ден да ни бъде приятен, независимо от добрата или лошата слука, изпитвахме отново вълнението, породено от необходимостта да извършиш нещо за по-кратко време, отколкото се полага. Затова при връщането ни в лагера по пладне, след като бях на крак два часа преди разсъмване и знаех, че ми остават още само три дни, се чувствувах неспокоен. На масата, под сенника на палатката, в която се хранехме, седеше Кандиски с тиролските си панталони и бърбореше. Изобщо бях забравил за съществуването му.

— Здравейте, здравейте! — приветствува ме той. — Нямате късмет, а? Нищо ли не излезе? Къде ви е антилопата?

— Изпръхтя и избяга — отвърнах аз. — Как си, моето момиче?

Жена ми се усмихна. Тя също се притесняваше. От ранни зори двамата с Ба̀тето^[60] бяха напрягали слух да доловят пушечен изстрел. Бяха напрягали слух през цялото време, дори и след като бе пристигнал гостът, бяха напрягали слух, докато са писали писма, докато са чели, докато Кандиски е говорил.

— Не можа да я удариш, а?

— Не, дори не можах да я видя.

Забелязах, че и Батето е разтревожен и малко неспокоен. Изглежда доста много се бе приказвало.

— Пийте една бира, полковник! — предложи ми той.

— Вдигнахме една — обясних му аз. — Нямах възможност да стрелям. Дири имаше много. Друга антилопа така и не се появи. А и вятърът непрекъснато си менеше посоката. Питай момчетата.

— Обяснявах на полковник Филипс — започна Кандиски, като намести по-удобно обутия си в къси кожени панталони задник и кръстоса косматите си голи крака с дебели прасци, — че не бива да оставате тук още дълго. Идват дъждовете. Там нагоре има двадесет километра трудно проходима местност — вали ли, не можете да я прекосите. Невъзможно е.

— Наистина, точно това ми обясняваше — обади се Батето. — Впрочем аз съм цивилен. Военните чинове си прикачваме на шега. Не се обиждайте, ако вие наистина сте полковник. По дяволите тези солища — обърна се той отново към мен. — Оставиш ли ги, по̀ може да удариш нещо.

— Те само объркват работата — съгласих се аз. — Но нали ти самият ме убеждаваше, че на солището рано или късно ще ми излезе късметът.

— Поразшетай се из хълмовете.

— Добре, Бате.

— Какво пък толкова да убиеш антилопа куду? Нищо работа — намеси се Кандиски. — Няма защо да се тревожите. За година ще убиете двадесет.

— По-добре не го казвайте в отдел „Ловно стопанство“ — посъветва го Батето.

— Криво ме разбрахте — възрази Кандиски. — Искам да кажа, че за една година човек би могъл да убие двадесет. Не че ще се намери някой толкова безсъвестен.

— Безспорно — съгласи се Батето. — Ако живее в местност, където се въдят тези животни, би могъл. Това са най-често срещаните едроръсти антилопи в тази част на страната. Там е работата, че тъкмо когато искаш да ги намериш, не можеш.

— Аз не мога да убия животно, нали разбирате — каза Кандиски. — Защо не се заемете например да изучавате туземците?

— Изучавахме ги — увери го жена ми.

— Те са наистина интересни. Знаете ли… — И Кандиски започна да й разправя.

— Най-идиотското е — взех да обяснявам аз на Батето, — че когато обикалям по хълмовете, съм сигурен, че тези мизерници са долу на солището. Женските скитат из хълмовете, но не вярвам сега мъжките да са с тях. Привечер, като се върна на солището, намирам им следите. Излиза, че са били на това глупаво солище. Изглежда, ходят там по всяко време.

— Така ще е.

— Сигурен съм, че не са едни и същи мъжкари. Изглежда, не ходят всеки ден на солището. Някои сигурно са наплашени, откакто Карл не можа да свали с един изстрел онова куду, а го гони надлъж и нашир. Поне да се научи да поваля дивеча с един изстрел! Тогава другите антилопи няма да наплашват. Сега не ни остава нищо друго, освен да ги изчакаме. Все ще се появи някоя накрая. Но той наплаши доста дивеч, и то здравата го наплаши.

— Много се настървява, вярно — каза Батето. — Но е добро момче. Когато стреля срещу леопарда, попадението му беше чудесно. За по-точен изстрел не можеш и да мечтаеш. Трябва да изчакаме нещата да се поуспокоят.

— Разбира се. Нали знаеш, че не влагам нищо, когато го ругая.

— Дали не трябваше да дебнеш целия ден в заслона?

— Проклетият вятър взе да се върти в кръг и да разнася миризмата ни накъде ли не. Нямаше смисъл да седим и да оставим всичко живо да ни надуши. Веднъж да спре този вятър. Днес Абдула взе една консервена кутия с пепел.

— Видях го, като тръгвахте.

— Когато започнахме да се промъкваме към солището, нямаше никакъв вятър и беше достатъчно светло за стрелба. През целия ден Абдула пробваше вятъра с пепелта. Оставихме другите назад и тръгнахме тихо двамата с него. Бях с ботушите с филцови подметки, а и почвата там е мека като памук. Но проклетникът ни надуши от петдесет крачки.

— Видя ли му ушите?

— Ушите ли? Че нали ако му бях видял ушите, дерачът вече щеше да се е заловил за работа.

— Проклети животни! — изруга Батето. — Не ми харесва тази работа със солището. Те не са толкова хитри, колкото ги мислим. Бедата е там, че ги дебнем точно по ония места, където знаят всички трикове. Откакто съществува това солище, там винаги са стреляли по тях.

— Точно това му е интересното — казах аз. — Бих ги дебнал цял месец. Ще си кротувам и ще ги чакам. Никакво бързане. Изобщо нищо. Ще си седя, ще ловя мухи и ще ги хвърлям на термитите. Такъв лов обичам аз. Само да не беше това време.

— Да. Работата е там, че нямаме време.

— Така че — обясняваше Кандиски на жена ми — това именно трябва да видите. Големите ngoma. Големите туземни празници с танци. Една истинска ngoma.

— Слушай — обърнах се към Батето, — другото солище, това, на което бях снощи, е чиста работа, там няма грешка. Само дето е близо до пътя.

— Следотърсачите казват, че там се навъртали по-млади куду. На всичко отгоре е и далеч. Сто и повече километра отиване и връщане.

— Знам. Но там забелязах следите на четири големи мъжкара. Работата е в кърпа вързана. Само да не беше снощният камион. Дали да не отида там довечера? Ще хвана нощните часове и утрото, а това солище ще оставим на мира. Там ходи и един голям носорог. Поне дирите му са големи.

— Добре — съгласи се Батето. — Убий и носорога.

Той не обичаше да се стреля по друг дивеч освен по този, за който сме тръгнали, не обичаше допълнителни трофеи, не обичаше да убива заради самото убиване и да стреля по каквото падне. Смяташе, че можеш да убиеш едно животно само тогава, когато желанието ти да го имаш е по-силно от нежеланието да го убиеш, само тогава, когато ти се налага да имаш дадено животно, за да си запазиш името на майстор стрелец. Разбрах, че ми предлага носорога, за да ме зарадва.

— Ще го убия само ако е хубав — обещах аз.

— Убий го проклетника! — Батето превръщаше носорога в подарък.

— Ех, Бате — въздъхнах аз.

— Убий го — повтори той. — Ще ти бъде приятно да го убиеш без чужда помощ. Ако рогът не ти хареса, можеш да го продадеш. В разрешителното си имаш право на още един.

— Е, съставихте ли вече плана за действие? Измислихте как да надхитрите бедните животни, така ли? — намеси се Кандиски.

— Да — отвърнах аз. — Как е камионът?

— С камиона е свършено — отвърна австриецът. — В известен смисъл това дори ме радва. Прекалено много ми напомняше за разни неща. Той беше единственото, което ми остана от моята шамба. Сега нямам повече нищо и всичко е просто и ясно.

— Какво е това „шамба“? — попита П. О. М., жена ми. — Месеци наред чувам тази дума, но ме е срам да питам за неща, които явно са всеизвестни.

— Плантация — обясни той. — Загубих всичко, с изключение на камиона. С него карам работници за плантацията на един индиец, който отглежда сизал^[61]. Аз съм управител в плантацията му. Само индиец може да печели от плантация за сизал.

— Те от всичко печелят — каза Батето.

— Да. Там, където ние не успяваме, където бихме измрели от глад, те печелят. Във всеки случай този индиец е много умен. Цени ме. За него съм олицетворение на организационните способности на европееца. Сега организирах набирането на туземна работна ръка. За това е нужно време. Такова нещо прави силно впечатление. Три месеца не съм се връщал при семейството си. Но организацията е приключена. Работата, ако речеш, ще я свършиш и за седмица, но тогава няма да прави такова впечатление.

— А жена ви? — завита моята.

— Чака ме у дома, в къщата на управителя, с дъщеря ми.

— И сигурно много ви обича — полюбопитствува жена ми.

— Сигурно, иначе отдавна да ме е напуснала.

— Колко е голяма дъщеря ви?

— Неотдавна навърши тринадесет.

— Сигурно е хубаво човек да има дъщеря.

— Нямате представа колко е хубаво. Все едно, че си имаш още една жена. Жена ми вече знае какво мисля, какво ще кажа, в какво вярвам, на какво съм способен и на какво не съм, какъв мога и какъв не мога да бъда. И аз знам всичко за жена си. А ето, сега непрекъснато има едно същество, което не познаваш и което не те познава, което те обича, без да знае защо, и което е непознато и за двамата. Прелестно същество, което едновременно е твое и не е твое и което придава на разговорите ни пикантния вкус… как да се изразя… да, като вашето там, как му викате… кетчъп „Хайнц“, дето го слагате в яденето.

— Това беше много хубаво — казах аз.

— Имаме и книги — продължи той. — Нови сега не мога да купувам, но винаги можем да разговаряме. Разменяме мисли, разговаряме и това е забавно. Обсъждаме всякакви неща. Всичко. Водим много интересен духовен живот. Преди, когато имах плантацията, получавахме „Querschnitt“. Това ни даваше приятното чувство, че не сме откъснати, че сме приобщени към група извънредно умни хора. Хора, с които човек на драго сърце би общувал, ако можеше да избира с кого да общува. Познавате ли ги? Сигурно ги познавате всичките.

— Само никои от тях. Едни от Париж, други от Берлин.

Би било жестоко да руша представите на този човек, затова не се впуснах в подробности за тези умни хора.

— Те са чудесни — излъгах го аз.

— Завиждам ви, че ги познавате. Кажете ми, кой е най-големият писател в Америка?

— Моят мъж — отговори жена ми.

— Не, оставете настрана семейната гордост. Кой наистина? Ъптон Синклер не е. Нито Синклер Луис. Кой е вашият Томас Ман? Кой е вашият Валери?

— Ние нямаме големи писатели — отвърнах аз. — Нещо става с големите ни писатели, щом стигнат дадена възраст. Бих могъл да ви обясня, но това е дълга история и ще ви отегчи.

— Моля ви, обяснете ми — настоя той. — Много обичам да слушам. Това е най-хубавото в живота. Духовният живот. Не е като да убиваш куду.

— Нищо не сте чули още.

— Да, но знам, че е интересно. Трябва да пийнете още една бира, че да ви се развърже езикът.

— Той си е развързан — уверих го аз. — Винаги е бил прекалено развързан. Но вие не пиете нищо.

— Никога не пия. Не е хубаво за ума. И не е нужно. Но разкажете ми, моля ви!

— Ние, американците — започнах аз, — сме имали вещи писатели. Например По. Писал е с невероятна вещина, но мъртво. Имали сме майстори на словото, на които щастието се е усмихвало да видят в чуждо повествование или по време на пътешествията си някои неща такива, каквито са наистина — китовете например, — но тази истина плува в реторика както сливите в компот. Понякога е налице само истината, без компота, и написаното е хубаво. Такъв е Мелвил. Но хората, които го ценят, го ценят заради реториката, а не тя е важното. Виждат в написаното загадъчност, каквато всъщност няма.

— Да, разбирам — каза той. — Но реториката — това е гъвкавостта на ума, неговата дееспособност. Това са сините искри, които излизат от динамото.

— Понякога да. Но в други случаи тя представлява само сини искри, а динамото се върти напразно.

— Така. Продължавайте!

— Забравих си мисълта.

— Не сте. Продължавайте! Не се правете на глупав!

— Ако сте ставали преди зори…

— Всеки ден — прекъсна ме той. — Продължавайте!

— Добре. Други пък са писали като английски колониални заселници, писали са, като са изхождали от духа на Англия, към която никога не са се числили, и са адресирали написаното към една нова Англия, която са изграждали. Безкрайно добри хора с дребнавата, изсушена и превъзходна мъдрост на унитарианци, книжовници, квакери с чувство за хумор.

— Кои са те?

— Емерсън, Хоторн, Уитиър и подобни. Всички наши ранни класици, които не са разбирали, че една нова класика трябва да бъде напълно различна от предидущата. Новата класика може да краде от всичко, което не е класика. Всички класици правят това. Някои писатели са родени само за да помогнат на друг писател да напише едно-единствено изречение. Но тя не може да бъде производна на една предишна класика или да я наподобява. Освен това всички тези хора са били джентълмени или са искали да бъдат. Били са много благопристойни. Не са употребявали думите, които народът редовно употребява, думите, които се запазват в езика. Човек просто се пита дали тези хора са имали тела. Имали са ум — безспорно. Добър, суховат, непорочен ум. Всичко това е много скучно и нямаше да го казвам, но вие настоявахте.

— Продължавайте!

— От ония години има един, когото смятат за наистина голям писател — Торо. Не мога да ви кажа защо — все още не съм успял да го прочета. Но това няма никакво значение, защото аз изобщо не мога да чета природолюбители, освен ако не става дума за природоизследователи. Всеки естественик трябва да работи сам, а някой друг да обобщи след това откритията на всички. Писателят също трябва да работи сам. Може да се среща с други писатели, но не много често, и то само след като е завършил работата си. В противен случай писателите стават като нюйоркските рибарски червеи: натикани в бутилка, мъчат се да извлекат знания и храна от контакта помежду си и от бутилката. Понякога бутилката е формалистично изкуство, понякога икономика, понякога християн-икономика. Но влезли в бутилката, те остават в нея. Извън бутилката се чувствуват самотни. А не искат да са самотни. Боят се да бъдат сами със схващанията си, а и не се намира жена, която да ги обича толкова, че да убият самотата си с нея или да я слеят с нейната, или да направят с тази жена нещо такова, че всичко друго да изгуби значение.

— Но какво ще кажете за Торо?

— Ще трябва да го прочетете. Може би по-нататък и аз ще мога да го прочета. Аз почти всичко мога, щом е за по-нататък.

— Все пак пийнете още малко бира, папа.

— Може.

— А добрите писатели?

— Добрите писатели са Хенри Джеймс, Стивън Крейн и Марк Твен. Това не значи, че ги степенувам в този ред. Добрите писатели не могат да се степенуват.

— Марк Твен е хуморист. Другите не са ми известни.

— Цялата съвременна американска литература води началото си от една книга на Марк Твен — „Хъкълбери Фин“. Ако ще я четете, спрете там, където открадват негъра Джим от момчетата. Там е истинският край. Останалото е измама. Но това е най-хубавата книга, която сме имали. Цялата американска литература произлиза от „Хъкълбери Фин“. Преди това не е имало нищо, след това — нищо така хубаво.

— А другите двама?

— Крейн е написал две хубави повести — „Лодката“ и „Синият хотел“. Втората е по-хубава.

— И какво е станало о него?

— Умрял. Просто умрял. От самото начало е започнал да умира.

— А Твен и Джеймс?

— И двамата са доживели старини, но старостта не ги е направила по-мъдри. Не знам какво всъщност са искали. Както виждате, с нашите писатели стават необичайни работи.

— Не разбирам.

— Погубваме ги по различни начини. Най-напред материално. Спечелват пари. Един писател може да спечели пари само случайно, макар че добрите книги в края на краищата винаги носят пари. Направят ли малко пари, нашите писатели започват да живеят нашироко и се хващат в капана. Тогава вече трябва да пишат, за да поддържат къщите си, жените си и така нататък, и пишат боклуци. Не че искат да пишат боклуци, просто бързат. Понеже пишат, без да имат какво да кажат, без да има вода в кладенчето. Стават амбициозни. А веднъж изневерили на себе си, гледат да се самооправдаят и ви поднасят нови боклуци. Или пък четат критиците. А щом вярват на критиците, когато те ги величаят, трябва да им вярват и тогава, когато им казват, че са некадърни — и ето така изгубват вяра. Сега имаме двама добри писатели, обезверени от много четене на критики. Ако пишеха, ще се случи да напишат и хубави, и по-малко хубави, а понякога и лоши книги, но хубавото щеше да види бял свят. Но те са чели критиките и смятат, че трябва да пишат само шедьоври. Като предишните си шедьоври, както ги определят критиците. Това не са шедьоври, разбира се. Просто хубави книги. А ето че сега тия хора изобщо не могат да пишат. Критиците са ги направили безплодни.

— Кои са тези писатели?

— Имената им няма да ви говорят нищо, а и те може би отново са прописали, после отново са се изплашили и са станали безплодни.

— Но какво всъщност става с американските писатели? Кажете направо.

— Какво е ставало навремето, не знам, не съм го видял с очите си, но сега стават разни неща. Щом стигнат дадена възраст, писателите се превръщат в баби оплаквачки, а писателките — в Жана д’Арк, но без нейната саможертва. Стават водачки. Няма значение кого водят. Ако нямат последователи, изнамират ги. За ония, върху които е паднал изборът им, е безполезно да протестират. Веднага ги обвиняват в нелоялност. По дяволите! Твърде много неща стават с нашите писатели. Това е само едно от тях. Други се опитват да спасят душите си чрез онова, което пишат. Това е лесен изход. Трети се провалят при първия хонорар, при първата нападка, при първия случай, когато откриват, че не могат да пишат, или при първия случай, когато откриват, че не могат да правят нищо друго, или пък се изплашват и влизат в организации, които да мислят вместо тях. Или изобщо не знаят какво искат. Хенри Джеймс искаше да спечели пари. Не успя, разбира се.

— А вие?

— Мен ме интересуват по-други неща. Аз живея хубаво, но трябва да пиша, защото, ако не отделям известно време за писане, не мога да се наслаждавам на всичко останало.

— И към какво се стремите?

— Да пиша толкова добре, колкото мога, и успоредно с това да се усъвършенствувам. Същевременно водя живот, който ми харесва и който наистина е хубав.

— Като например да ходите на лов за куду?

— Да. Това и много други неща.

— Какви други неща.

— Много други.

— И знаете какво искате?

— Да.

— Действително ли обичате да вършите това, което вършите сега, този глупав лов на куду?

— Не по-малко, отколкото да разглеждам Прадо.

— Нима едното може да се сравнява с другото?

— Едното ми е толкова необходимо, колкото и другото. А има и други неща.

— Естествено. Сигурно има. Но нима занимание като това наистина означава нещо за вас?

— Означава.

— И знаете какво искате?

— Абсолютно. И винаги го получавам.

— Но за това трябват пари.

— Винаги съм печелел добре, при това и късметът ми работи.

— Тогава сигурно сте много щастлив?

— Освен когато мисля за другите.

— Значи мислите за другите?

— О, да.

— Но не правите нищо за тях, нали?

— Не.

— Нищичко?

— Може би правя малко.

— Мислите ли, че писането си заслужава труда, че може да представлява цел само по себе си?

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Повече от сигурен.

— Това усещане трябва да е много приятно.

— Да. Единственото напълно приятно нещо в тази професия.

— Разговорът стана ужасно сериозен — намеси се жена ми.

— И въпросът е дяволски сериозен.

— Ето, има нещо, към което той наистина се отнася сериозно — каза Кандиски. — Знаех си, че независимо от антилопите куду има нещо, към което се отнася сериозно.

— Ако в наши дни всеки гледа да избегне тази работа, да отрече значението и да изкара славолюбиви тези, които са се заловили за нея, причината е, че тя е много трудна. Твърде много предпоставки са необходими, за да излезе нещо.

— Сега пък за какво говорите?

— Как да се пише. До какви върхове може да се стигне в белетристиката, ако човек е достатъчно сериозен и съдбата е благосклонна към него. В белетристиката има и четвърто, и пето измерение — въпросът е да ги достигнеш.

— Наистина ли вярвате в това?

— Знам го със сигурност.

— И ако писателят успее да го постигне?

— Тогава останалите неща нямат значение. То е по-важно от всичко друго, на което той е способен. Разбира се, вероятността да не успее е много по-голяма. Но все пак има известна вероятност да успее.

— Вие май говорите за поезията?

— Не, за нещо много по-трудно от поезия. За белетристика, каквато досега не е писана. Но тя може да бъде написана без трикове и без измама. Без неща, които по-късно ще избледнеят.

— А защо не е била написана?

— Защото са необходими твърде много предпоставки. На първо място талант, голям талант. Такъв талант, какъвто имаше Киплинг. След това — самодисциплина. Самодисциплината на Флобер. После — предварителна представа за онова, което ще се пише, и съвършен самоконтрол, неизменен като метър-еталона в Париж, който да не допуска фалшификати. Освен това писателят трябва да бъде интелигентен, безкористен и най-вече да издържа на несгоди. Опитайте се да съчетаете всичко това в един човек и го подхвърлете на влиянията, на които е изложен писателят. Най-трудното е, понеже животът е толкова кратък, той да издържи всички несгоди и да завърши работата си. Ще ми се да имаме такъв писател и да прочетем онова, което той ще напише. Какво ще кажете? Дали да не поговорим за нещо друго?

— Това, което казвате, е много интересно. Естествено, не съм съгласен с всичко.

— Естествено.

— Какво ще кажете за чаша уиски? — попита Батето. — Не мислите ли, че една чашка би помогнала?

— Най-напред кажете ми, кои са нещата, действителните, конкретните неща, които пречат на един писател?

Този разговор все повече заприличваше на интервю и започваше да ме изморява. Затова реших да го превърна в интервю и да го прекратя. Да изразиш с едно изречение стотици неуловими неща на празен стомах предобед беше непосилна задача.

— Политиката, жените, пиенето, парите, празните амбиции. А също липсата на политика, жени, пиене, пари и амбиция — казах дълбокомислено.

— Сега пък започна да отговаря скорострелно — отбеляза Батето.

— Но защо да пречи липсата на пиене? Това не мога да го разбера. Пиенето винаги ми е изглеждало глупаво. Приемам го като слабост.

— Това е един възможен начин да завършиш деня. Има си хубавите страни. Никога ли не ви се е приисквало да си промените възгледите?

— Да пием по една — обади се Батето. — М’Уенди!

Батето никога не правеше грешката да пие предобед и аз разбрах, че се опитва да ме измъкне.

— Хайде да пием всички по чашка — предложих аз.

— Не пия — отвърна Кандиски. — Ще отида до камиона да донеса прясно масло. Не е осолено. Карам го направо от Кандоа. Много е хубаво. А довечера ще имаме специалитет — виенски десерт. Готвачът ми се научи да го прави много добре.

Когато той се отдалечи, жена ми каза:

— Започваш да ставаш много дълбокомислен. Какво беше това за жените?

— Какви жени?

— Нали говореше за жени по едно време.

— Да вървят по дяволите! — отвърнах аз. — Имах предвид жените, с които човек се заплита, когато е пиян.

— Значи такива работи правиш.

— Не.

— Аз не се заплитам с разни хора, когато съм пияна.

— Хайде, хайде — намеси се Батето, — никой от нас никога не се напива. Бива си го за приказки нашия човек, а?

— Щом бвана М’Кумба се разприказва, онзи не можа вече да си отвори устата.

— Вярно, че ме хвана словесна дизентерия — съгласих се аз.

— А камионът му? Ако го вземем на буксир, няма ли да съсипем нашия?

— Няма — каза Батето. — Нека само нашият се завърне от Хандени.

На обед под зеления сенник на палатката в сянката на едно голямо дърво, докато се наслаждавахме на вятъра, на прясното масло, на котлетите от газела с картофено пюре и млада царевица и на фруктовата салата, Кандиски ни обясни защо страната е залята от индийски заселници.

— Както знаете, през войната прехвърлиха индийски части да се бият тук. Гледаха да ги държат по-далеч от Индия, защото се страхуваха от нов бунт. Обещаха на Ага хан^[62], че след като се бият в Африка, индусите ще придобият право да се заселват тук свободно и да си търсят поминък. Обещанието не можеше да се наруши и сега страната все повече се изплъзва от властта на европейците и минава в ръцете на индусите. Те живеят просто с въздух и всичко припечелено изпращат в Индия. Напечелят ли се — заминават си, но преди това докарват тук бедните си роднини, които поемат работата им и продължават да изсмукват страната.

Батето мълчеше. Никога не си позволяваше да влезе в спор с гост, седнал на масата.

— Това е работа на Ага хан — продължи Кандиски. — Нали сте американец, нямате представа за тези машинации.

— Били ли сте под командуването на фон Летов^[63]? — попита го Батето.

— От началото до края — отвърна Кандиски.

— Добър войник беше той — каза Батето. — Възхищавам се от него.

— И вие ли воювахте? — попитате Кандиски.

— Да.

— Не обичам особено фон Летов — каза Кандиски. — Добре се би наистина. В това отношение е ненадминат. Дотрябваше ли ни хинин, заповядваше ни да го набавим от противника. Такова беше и останалото снабдяване. Но иначе пет пари не даваше за хората си. След войната отивам аз в Германия и искам обезщетение за имуществото си. „Вие сте австриец — отговарят ми. — Трябва да се обърнете към австрийските власти.“ Тогава отивам в Австрия. „Защо се бихте? — питат ме там. — Не можете нас да държите отговорни за това. Утре може и в Китай да поискате да се биете. Това си е ваша работа. Не можем да ви помогнем:“ — „Отидох от патриотизъм — упорствувам глупаво аз. — Воювам там, където мога, защото съм австриец и знам дълга си.“ — „Добре — отговарят те. — Много похвално. Но не можем ние да отговаряме за благородните ви пориви.“ И така започнаха да ме прехвърлят един на друг и накрая — нищо. Все пак обичам много тази страна. Загубих всичко, което притежавах тук, но имам неща, каквито никой в Европа няма. За мен тук всичко е интересно. И езикът, и туземците. Имам цели тетрадки със записки. Освен това тук се чувствувам като цар. Много е приятно. Щом се събудя сутрин, протягам единия си крак и слугата ми обува чорапа. После протягам другия и той ми обува и втория чорап. Измъквам се изпод москитовата мрежа и влизам в панталоните си — слугата ми ги държи. Не е ли направо чудесно?

— Чудесно е.

— Като дойдете следващия път, трябва да устроите сафари^[64] с цел да проучите живота на туземците. Без да убивате животни, освен може би за ядене. Гледайте, ще ви покажат един местен танц.

Той запя и заситни около масата приклекнал, приведен, като движеше лакти нагоре-надолу. Вероятно трябваше да се възхитим.

— Това е само един от хилядите подобни — обясни той. — Сега ще си вървя, за да поспите.

— Има време, постойте още.

— Не, не, сигурно ще искате да поспите. Аз също. Ще отнеса маслото да го сложа на хладно.

— Ще се видим на вечеря — каза Батето.

— А сега спете. Довиждане.

Когато той си отиде, Батето каза:

— Не ми се вярва всичко това за Ага хан да е истина.

— Звучи доста правдоподобно.

— Той, разбира се, е огорчен — каза Батето. — И нищо чудно. Фон Летов беше не човек, а звяр.

— Много е умен — обади се жена ми. — Говори така увлекателно за туземците! Но е зле настроен спрямо американките.

— Аз също — отсече Батето. — Той е добро момче. А ти да беше поспал. В три и половина трябва да тръгваш.

— Кажи им да ме събудят.

Моло вдигна задното платнище на палатката и го закрепи на рейките, за да направи течение, а аз си легнах с книга в ръце. Ветрецът довя прохлада под нагретия брезент.

Когато се събудих, беше време за тръгване. По небето пъплеха дъждовни облаци и беше много горещо. За из път бяха приготвили няколко консерви компот, печено месо, хляб, чай, чайник, кондензирано мляко и четири бутилки бира — всичко това натъпкано в каса от уиски. Освен това имаше брезентов мех и едно платнище, което да използуваме за навес. М’Кола тъкмо слагаше пушката в колата.

— Не бързайте да се връщате — каза Батето. — Няма да тръгваме да ви търсим, ще чакаме да се върнете.

— Добре.

— С нашия камион ще изтеглим този веселяк до Хандени. Хората му ще тръгнат преди това пешком.

— Сигурен ли си, че камионът ще издържи? Ако искаш да му услужиш само защото е мой познат, няма смисъл.

— Трябва да му помогнем. Довечера камионът ще се върне.

— Мемсахиб^[65] още спи — казах аз. — Може би ще иска да се поразтъпче и да излезе на лов за токачки.

— Вече станах — обади се тя. — Не се тревожи за нас. И дано ти провърви този път!

— Не изпращай да ни посрещнат на пътя по-рано от другиден — заръчах аз. — Ако изгледите са добри, ще постоим.

— Наслука!

— Всичко хубаво, мила. Довиждане, мистър Дж. Ф.

Глава втора

Напуснахме сенчестия лагер и поехме към превалящото слънце по пътя, който лъкатушеше като пясъчна река сред гъсталаците, сплетени от двете страни в стена от зеленина, а зад нея тук-там се издигаха меки възвишения. По целия път задминавахме групи хора, които се движеха на запад. Някои бяха голи, ако не се смятат мръсните парчета плат, вързани през рамо, и носеха лъкове и колчани стрели. Други държаха копия. По-богатите имаха чадъри и бяха заметнати с надиплено бяло платно, а след тях вървяха жените им, помъкнали гърнета и тенджери. Пътят пред нас беше осеян с вързопи и товари кожи, които туземците носеха на главата. Всички бягаха от глада. Беше горещо. Провесил крака извън колата, за да избягна топлината на мотора, нахлупил ниско шапката, за да заслоня очи от слънцето, аз наблюдавах пътя, хората, оглеждах полянките за дивеч, а колата се носеше на запад.

На едно място сред поразредените туфи на храсталака видях три дребнички женски куду. Сури, с издути кореми и малки глави, дългоухи и дългошиести, те се стрелнаха към гъсталака и мигом изчезнаха.

Слязохме от колата да разгледаме следите, но не открихме дири от мъжкари.

Малко по-нататък ято бързокраки токачки чевръсто прекосиха пътя, заситнили с неподвижни глави като рисаци. Когато скочих от колата и ги подгоних, те излетяха, подвили крака под тежките си тела, и биейки въздуха с къси крила, с крясък се издигнаха над дърветата. Улучих две от тях, те тупнаха тежко на земята и още докато лежаха с пърхащи криле, Абдула им отряза главите — иначе правоверен мюсюлманин не би хапнал от тях. После ги сложи в колата, където М’Кола седеше и се смееше с добродушния си старчески смях над мен и над глупостта на всички ловци на пернат дивеч. Този смях водеше началото си от една моя поредица несполучливи изстрели, които бяха довели мен до ярост, а него — до възторг. Този път бях улучил, но за М’Кола и това беше смешно, също както и стрелянето по хиена — което пък беше най-смешното. Той винаги се смееше, когато ударената птица тупваше на земята, а не улучех ли — избухваше в неудържим смях и клатеше глава.

— Питай го на какво толкова се смее — обърнах се аз веднъж към Батето.

— На бвана — бе казал М’Кола, като се тресеше от смях — и на птиците.

— Според него ти си много смешен — бе обяснил Батето.

— Добре, смешен съм. А той да върви по дяволите.

— Според него си много смешен — бе повторил Батето. — Мемсахиб и аз например никога не бихме ти се смели.

— Тогава стреляй ти.

— Не, признатият птичар си ти.

— Самопризнатият — бе казала жена ми.

И тъй, ловът на птици се бе превърнал в превъзходна шега. Улучех ли, М’Кола се смееше на птиците, клатеше глава, кискаше се и въртеше ръце, за да покаже как птицата се е премятала във въздуха. Не ударен ли, за посмешище ставах аз, той ме гледаше и се тресеше от смях. По-смешни бяха само хиените.

Смешно зрелище беше за него хиената, която посред бял ден се носи в скоклив бяг по равнината и безсрамно влачи натежалия си корем, а когато куршумът я застигне изотзад, прави отчаян скок и се премята. Смешна е хиената, която се спира край някое солено езерце, за да погледне назад от безопасно според нея разстояние, и застреляна в гърдите, се търкулва по гръб с издут корем и вирнала четирите си крка във въздуха. Нямаше нищо по-комично от хиената, която внезапно подава смрадливата си клиновидна муцуна между високите треви и ударена от десет крачки, се понася бясно в кръг, сякаш гони опашката си, след това кръгът се стеснява и на третата обиколка тя пада мъртва.

Смешно му беше на М’Кола да види хиена, застреляна отблизо. Доставяше му удоволствие веселото плясване на куршума и тревожната изненада, с която хиената усещаше смъртта в себе си. Още по-смешно му беше да види хиена, застреляна отдалеч, да я види как се обръща в равнината, над която е припаднала знойна мараня, и като ужилена се понася в безумен кръг, сякаш в надпревара с мъничката никелирана смърт, проникнала в нея. Но най-голямата смешка — и в такива моменти М’Кола размахваше ръце, заливаше се от смях и тръскаше глава, вече засрамен от поведението на хиената, — класическият случай беше, когато, ударена в слабините, хиената започва лудешки да кръжи, да впива зъби в корема си и да дърпа, да дърпа, докато червата й изскочат навън, а после спира на място, започва да се рови в тях и лакомо да ги яде.

„Fisi“ — казваше в такива случаи М’Кола, потресен и едновременно възхитен от това, че на света може да съществува такова гадно животно. Fisi, хиената хермафродит, която се храни с трупове и е готова да се самоизяде, ходи по стъпките на търсещите място за раждане антилопи, прегризва сухожилията на задните крака на животните, дебне да захапе лицето на заспал човек, вие плачливо, преследва като сянка от бивак на бивак пътуващите, противна, воняща твар с челюсти, по-силни от лъвските, тя подскача тромаво с увисналия си корем по кафеникавата савана, извръща назад наглата си като на куче помияр муцуна, после изстрел от малката манлихера — и започва отвратително кръжене! „Fisi — смее се М’Кола, засрамен заради хиената, и клати голямата си черна глава. — Fisi. Сама себе си яде. Fisi.“

Хиената беше гнусна шега, а стрелбата по птици — безобидна шега. Моето уиски беше безобидна шега с безброй разновидности. За някои от тях ще разкажа по-нататък. Мохамеданството и религията изобщо бяха шега. Шега бяха всички вярващи. Другият следотърсач, Чаро, беше нисък, много сериозен и крайно религиозен. По рамазан той тримиреше до залез слънце и не преглъщаше дори слюнката си, а когато слънцето наближаваше заник, започваше да нервничи. Чаро носеше със себе си бутилка отвара от някакви билки, въртеше я в ръце и току поглеждаше към слънцето, а М’Кола го наблюдаваше скришом и се преструваше, че не забелязва — над такива неща той не си позволяваше да се надсмива открито, но гледаше на тях с чувство на превъзходство и се учудваше на човешката глупост. Мохамеданството беше много на мода и всички по-издигнати туземци, които ни придружаваха, бяха мохамедани. Мохамеданството създаваше обществено положение, беше модерно, даваше на човека вяра в нещо и го издигаше над околните, а заради това си струваше веднъж в годината да погладуваш; то създаваше и известен ритуал при яденето — нещо, което аз разбирах, но М’Кола нито искаше, нито можеше да проумее, и той наблюдаваше Чаро с онова каменно изражение, което винаги се изписваше на лицето му, щом влезеше в досег с непонятни за него неща. Преизпълнен с благочестие, Чаро умираше от жажда, а слънцето залязваше много бавно. Погледнах червения диск над дърветата, побутнах Чаро с лакът и той се усмихна. М’Кола тържествено ми подаде бутилката с вода. Поклатих глава отрицателно, а Чаро пак се усмихна. М’Кола запази каменната си маска. Накрая слънцето залезе, Чаро жадно надигна бутилката и адамовата му ябълка лакомо заподскача нагоре-надолу, а М’Кола го изгледа и извърна глава.

В началото, преди да се сприятелим, М’Кола изпитваше недоверие към мен. Станеше ли нещо — налагаше каменната си маска. Тогава Чаро ми се нравеше много повече. Разбирахме се по въпроса за религията, той се възхищаваше при всеки мой сполучлив изстрел, стискаше ми ръката и ми се усмихваше винаги когато успеехме да убием някакъв по-едър дивеч. Това беше приятно и гъделичкаше самолюбието ми. М’Кола гледаше на всички мои първи успехи като на поредица от случайности. Те не значеха нищо за него. Истински ценни трофеи още нямахме и освен това той не беше мой следотърсач, а на мистър Джексън Филипс, който ми го беше заел. Аз нищо не значех за него. Нито ме обичаше, нито ме мразеше. Към Карл се отнасяше с учтиво презрение. Допадаше му само един човек и това беше „мама“, жена ми.

 

 

Вечерта, когато убихме първия лъв, се върнахме в лагера по тъмно. Всичко излезе объркано и не така, както си го бяхме представяли. Никой от нас не беше ходил по-рано на лов за лъвове, а денят преваляше и беше твърде късно за такъв лов, затова се уговорихме така: П. О. М. ще стреля първа, а после всеки има право да си опита късмета. Това беше разумно — слънцето клонеше вече към залез и ако лъвът се скриеше в гъсталака, щеше да се наложи да го търсим по тъмно и можеше да стане нещастие. Спомням си колко огромен ми се стори едроглавият жълт звяр сред нискораслите дръвчета, напомнящи по-скоро фиданки, и когато П. О. М. приклекна да стреля от коляно, ме засърбя езикът да й кажа да залегне, за да вземе по-сигурен прицел. После отекна резкият изстрел на късоцевата манлихера и лъвът побягна вляво, плещест, лекостъп като котарак. Аз го улучих със спрингфилда, той падна, преметна се, натиснах повторно спусъка — прибързано, — куршумът се заби в пръстта до него и вдигна облаче прах. Лъвът лежеше, проснат по корем, слънцето висеше над дръвчетата, тревата беше много зелена, а ние, черни и бели, въоръжени до зъби като хората на шерифа в каубойски филм, пристъпвахме предпазливо напред и се питахме дали лъвът е убит, или само зашеметен. М’Кола го замери с камък. Камъкът удари о хълбока и от звука, който издаде, разбрахме, че животното е мъртво. Бях сигурен, че П. О. М. го е улучила, но открихме само една рана в задната част на туловището, малко под гръбначния стълб — куршумът беше пронизал тялото надлъж и беше спрял под кожата отпред на гърдите. Напипваше се лесно. М’Кола сряза кожата и го извади: беше тежък куршум от моя спрингфилд, разкъсал по пътя си дробовете и сърцето на животното.

Бях толкова изненадан от това, че лъвът падна на мига, повален от изстрела, след като очаквахме да се хвърли отгоре ни, да проявим героизъм и да изживеем драматични моменти, че по-скоро се разочаровах, отколкото се зарадвах. Това беше първият ни лъв, още нищо не разбирахме от тая работа и се чувствувахме измамени — бяхме очаквали нещо по-друго. Чаро и М’Кола стиснаха ръката на П. О. М., след това Чаро се приближи и се ръкува с мен.

— Добър изстрел, бвана — каза той на суахили. — Piga m’uzuri.

— Ти стреля ли, Карл? — попитах аз.

— Не, тъкмо щях да стрелям, и ти ме изпревари.

— А ти, Бате?

— Не, нали щеше да чуеш. — Той дръпна затвора и извади двата големокалибрени патрона.

— Сигурна съм, че не го улучих — каза П. О. М.

— А аз бях сигурен, че го удари. Все още мисля, че ти го удари — настоявах аз.

— Мама го улучи — каза М’Кола.

— Къде? — попита Чаро.

— Улучи — повтори М’Кола. — Улучи.

— Накара го да се претърколи — обърна се Батето към мен. — Бога ми, преметна се като заек.

— Не можах да повярвам на очите си.

— Мама piga — каза М’Кола. — Piga simba.

Когато видяхме лагерния огън в тъмнината пред нас, М’Кола неочаквано започна напевна скоропоговорка на езика уакамба. Той я подемаше ритмично на висок глас и всеки път завършваше с думата „simba“. Някой от лагера нададе вик в отговор.

— Мама! — провикна се М’Кола. Последва нов поток от думи, а накрая пак: — Мама! Мама!

В тъмнината се приближиха всички носачи, готвачът, дерачът, слугите и водачът им.

— Мама! — крещеше М’Кола. — Мама piga simba.

Туземците затанцуваха, като отмерваха ритъма с пляскане на длани и надаваха дълбоки гърлени възгласи, които от време на време преминаваха в нещо като лъвски рев и звучаха приблизително така: „Хей ла мама! Хей ла мама! Хей ла мама!“

Като въртеше очи, дерачът вдигна П. О. М. във въздуха, снажният готвач и слугите я подхванаха, останалите се струпаха да помагат или поне да я докоснат и всички обиколиха огъня и с танцуване се отправиха към нашата палатка. „Хей ла мама! Ух! Ух! Ух! Хей ла мама! Ух! Ух! Ух!“ — пееха те и изпълняваха танца на лъва надавайки пресипнали звуци като астматична кашлица, напомнящи глух лъвски рев. В палатката туземците пуснаха П. О. М. на земята и един по един срамежливо й стиснаха ръката. Слугите казваха: „M’uzuri мемсахиб!“, а М’Кола и носачите: „M’uzuri мама!“, като влагаха много чувство в думата „мама“.

По-късно, когато вече седяхме с чаши в ръка на столове пред огъня, Батето се обърна към жена ми:

— Вие убихте лъва. Ако някой се осмели да каже нещо друго, М’Кола е готов да му извие врата.

— Чувствувам се така, сякаш наистина съм го убила аз — отвърна тя. — Добре, че не го убих аз. Не знам какво щях да правя. Нямаше да мога място да си намеря от гордост. Чудесно е да се чувствуваш герой.

— Милата добра мама! — каза Карл.

— Мисля, че наистина го уби ти — казах аз.

— О, да оставим това настрана! Стига ми просто да се смята, че аз съм го убила. Не съм свикнала да ме носят на ръце у нас, в Америка.

— Там хората не знаят как да се държат — обади се Батето, — ужасно невъзпитани са.

— Ние в Кий Уест например ще те носим — каза Карл. — Бедната добра мама!

— Да не говорим повече за това — предложи П. О. М. — Преливам от радост. Може би е редно да им дам по нещо?

— Те не го правят с такава цел — обясни Батето. — Но не е лошо да им се даде нещо да отпразнуват случая.

— О, иска ми се да дам на всички много пари — каза П. О. М. — Чудесно е да се чувствуваш герой.

— Милата добра мама! — промълвих аз. — Как го уби само!

— Не е вярно, недей ме заблуждава! Остави ме да се наслаждавам на победата си.

Така или иначе, М’Кола дълго време се отнасяше към мен сдържано. Докато не изтече разрешителното на П. О. М., тя бе негова любимка, а ние — фигуранти, които само й пречат да ловува. След като разрешителното й изтече, в неговите очи тя мина в запаса, а когато започнахме да преследваме куду и Батето оставаше в лагера и ни изпращаше сами със следотърсачите — Карл с Чаро и мен с М’Кола, дори Батето стана безинтересен в очите на М’Кола. Това, разбира се, беше само временно. Той си беше човек на Батето, а ние се издигахме или падахме в очите му в зависимост от ежедневните сполуки или несполуки; едва след дълги съвместни скитания чувствата му можаха да станат относително по-трайни. Във всеки случай в нашите отношения беше настъпила някаква промяна.

Глава първа

Това се случи по времето, когато с нас беше Друпи и ние тръгнахме пеша на сафари за носорози в джунглата, след като бях лежал болен в Найроби. Друпи беше истински дивак, красавец, с очи, полузатворени от тежки клепки, с много плавни движения, отличен ловец и чудесен следотърсач. Давах му около тридесет и пет години. Носеше само парче плат, завързано през рамо, и един фес, подарен му от някой ловец. Не се разделяше с копието си. М’Кола носеше стара американска военна куртка с пясъчен цвят, с копчета и всичко останало, която първоначално бяхме донесли за Друпи, но все ставаше нещо и забравяхме да му я дадем. Батето на два пъти я беше изваждал и най-накрая М’Кола я поиска. Батето му я даде и оттогава М’Кола не се раздели с нея. Тази куртка, късите панталони, мръсната жокейка и войнишкият пуловер, който слагаше, когато си переше куртката, бяха единствените дрехи на стария М’Кола, преди да му дам ловджийското си яке. На краката си носеше сандали с подметки от стара автомобилна гума. Имаше източени стройни нозе с хубаво оформени глезени като на Бейб Рут^[66] и аз си спомням как се изненадах, когато за първи път го видях без куртка и забелязах колко е грохнал в горната част на тялото. Напомни ми фотографии на Джефрис и Шарки, позирали пред фоторепортерите тридесет години след слизането от ринга, със старчески бицепси и увиснали гръдни мускули.

— На колко години е М’Кола? — попитах Батето.

— Сигурно над петдесет — отвърна той. — Има големи синове, живеят в туземния резерват.

— Бива ли ги?

— Непрокопсаници. И не го слушат. Опитвахме единия му син като носач, но нищо не излезе.

М’Кола не завиждаше на Друпи. Просто знаеше, че Друпи е по-добър от него — по-добър ловец, по-ловък следотърсач. В него имаше вродено изящество и всяка работа вършеше красиво. М’Кола се възхищаваше от Друпи не по-малко от нас и когато бяхме на лов, съзнаваше, че носи куртката на Друпи, че е бил носач преди да стане следотърсач, преобразяваше се и забравяше, че също е ловец с опит — в такива случаи той и аз ловувахме заедно, а Друпи командуваше парада.

Ловът беше излязъл успешен. След като се устроихме на лагер в ония места, още същия следобед извървяхме пет-шест километра по утъпканата пътека, оставена от носорозите, която се нижеше по тревистите хълмове, покрити с равномерно пръснати като в овощна градина дървета, сякаш беше прокарана от пътен инженер. Пътеката беше дълбока около стъпка, добре вкопана в земята. Изоставихме я там, където тя тръгваше надолу, към дерето, и приличаше на пресъхнал напоителен канал, изкачихме запотени малкия стръмен скат отдясно и приседнахме с гръб към склона да разгледаме местността. Хълмистото подножие на планината беше зелено, приятно, насечено от няколко дерета, които се губеха в гъстораслата гора по склона. Пролази от гората се спускаха надолу и обхващаха част от възвишенията — тъкмо там, в края на гората, очаквахме да се появи някой носорог. Отвърнеш ли глава от гората и планинското подножие, погледът се плъзва по дерета и хълмове чак до полето, където вълнистият терен става плосък като тепсия, тревата — кафява, обжарена от слънцето, а отвъд една източена равнина се червенее Долината на големия разлом и блести езерото Маняра.

Изтегнахме се на склона и внимателно наблюдавахме няма ли да се зададе някой носорог. Друпи бе приклекнал на отвъдния скат и се взираше напрегнато, а М’Кола седеше под нас. Лъхаше прохладен източен ветрец и тревата по склоновете се вълнуваше като море. В небето се носеха големи бели облаци, а високите дървета по планинския склон растяха толкова нагъсто и бяха така сплетени, все едно, че можеш да вървиш върху плътния им листак. Отвъд планината имаше падина, след нея в далечината се синееше друг вълнист хребет.

До пет часа не се появи нищо. Бях свалил бинокъла, когато по едно време забелязах, че нещо се движи по края на една от долчинките към горския склон. Погледнах през бинокъла и видях, че е носорог — очертан съвсем ясно в далечината и обагрен в червено от слънцето, той пристъпваше по склона чевръсто като едър бръмбар. Още три носорога излязоха от гората. Виждаха се само силуетите им, защото бяха на сянка. Два от тях, малки като буболечки в далечината, се биеха, блъскайки се с глави пред един сплетен храст, а ние ги гледахме, докато мръкна. Беше твърде тъмно и нямаше време да се спуснем по хълма, да прекосим дерето и да стигнем до тясната ивица на планинския склон, за да стреляме, затова поехме обратно към лагера. Заслизахме в тъмнината, като забивахме токовете на ботушите си косо по склона. След малко усетихме под краката си пътеката, проправена от животните, продължихме по утъпканата следа, която лъкатушеше между тъмнеещите хълмове, и накрая видяхме огъня да блещука между дърветата.

Нощувахме неспокойно, защото бяхме забелязали носорозите, а на другия ден призори, докато закусвахме преди тръгване, Друпи дойде да съобщи, че видял стадо диви биволи да пасат край гората на около три километра от лагера. Забързахме натам в ранното утро с разтуптени от вълнение сърца, запазили още вкуса на кафе и пушена риба в устата. Туземецът, когото Друпи беше оставил да ги наблюдава, ни обясни, че животните прекосили едно дълбоко дере и се скрили в отвъдната гора. Стадото било от десетина-дванадесет бивола, между които два много едри. Проследихме ги, като пристъпяхме тихо по пътеката, проправена от дивите животни, и отмествахме лианите настрана. Забелязахме следи от копита и пресен тор на няколко места, но при все че навлязохме навътре, където гората беше твърде гъста, за да се стреля, и описахме широк полукръг, нито ги видяхме, нито ги чухме. По едно време чухме крясък на кърлежояди и ги зърнахме да летят, но това беше всичко. В гората имаше много дири от носорози и купчинки сламест тор, но не успяхме да видим нищо друго освен зеленикавите диви гълъби и няколко маймуни. Когато излязохме на открито, бяхме мокри до пояс от росата, а слънцето се беше издигнало вече доста високо. Още не беше духнал вятър, денят беше много горещ и ние знаехме, че носорозите и биволите са навлезли навътре в гъсталака, за да се скрият от жегата.

Другите поеха обратно към лагера заедно с Батето и М’Кола. Останали бяхме без месо и на мен ми се искаше на връщане да обходим местността с Друпи, за да се опитаме да убием нещо за ядене. След прекараната дизентерия чувствувах, че силите ми се възвръщат, и за мен беше удоволствие да вървя по меко нагънатата местност, просто да вървя и да знам, че мога да ловувам, без да съм сигурен какво ще изскочи и с какъв дивеч ще се върнем. Освен това Друпи ми се нравеше и ми беше приятно да го гледам как върви. Той пристъпваше свободно, с леко пружиниране на пръсти, и ми беше приятно да го наблюдавам, да усещам тревата под меките подметки на ботушите си и тежестта на карабината, която бях прихванал за края на цевта, с приклад, опрян на рамо, да усещам слънцето, което вече жареше достатъчно силно, за да те накара да се изпотиш, и сушеше росата по тревата, да вървя из тия места, които напомняха изоставена овощна градина в Нова Англия, и да чувствувам полъха на надигащия се вятър. Знаех, че отново мога да стрелям добре, и ми се искаше да демонстрирам умението си пред Друпи.

От превала забелязахме двойка конгони^[67], които се жълтееха в подножието на хълма на около километър и нещо, и аз направих знак на Друпи да ги проследим. Тръгнахме надолу и в едно голо дере вдигнахме три речни антилопи — един мъжкар и две женски. Знаех, че месото на тези животни не е добро за ядене, а за ловен трофей имах глава на речна антилопа с рога, по-хубави от рогата на мъжкаря пред нас. Взех го на мушка, както се носеше по склона, но отново се сетих за безвкусното месо и за по-хубавите рога на моя трофей и не стрелях.

— Не стреля kuro? — запита Друпи. — Doumi sana. Добър мъжкар.

Постарах се да му обясня, че имам глава с по-хубави рога и че месото не струва.

Той се ухили.

— Piga kongoni m’uzuri.

Piga беше изразителна дума. Звучеше точно като заповед за стрелба или като съобщение за сполучлив изстрел. M’uzuri, което означава добро, хубаво, по-добро, дълго време ми напомняше за щата Мисури и както си вървях, съставях изречения на суахили с Арканзас или Мисури. Но след като свикнах с тази дума, тя вече ми звучеше естествено, не като дума, която трябва да се пише с курсив, а като всяка друга дума, и не виждах нищо странно в нея, както не виждах нищо странно в белезите по тялото, означаващи принадлежност към дадено племе, или в това, че мъжете са въоръжени с копия. Приемах племенните белези и татуировките като естествени и хубави украшения и дори съжалявах, че сам нямам такива отличителни белези. Белезите по моето тяло бяха случайно придобити, неправилни или зле разположени, а някои от тях представляваха просто подутини. Такъв един белег имах на челото си, хората често го вземаха за отток и ме питаха къде съм си ударил главата, а Друпи имаше красиви белези под скулите — симетрично разположени, внушаващи почит резки на гърдите и по корема. Тъкмо си мислех, че имам само един хубав белег — нещо като релеф на коледна елха, но за съжаление на дясното ходило, така че само ми протриваше чорапа, — когато пред нас изведнъж изскочиха два камъшара^[68]. Те закривуличиха между дърветата, спряха се на петдесетина метра, стройният, грациозен мъжкар се извърна назад и аз го ударих високо, малко под плешката. Той подскочи и се стрелна в гората.

— Piga — усмихна се Друпи. И двамата бяхме чули изплющяването на куршума.

— Kufa — уверих го аз. — Убих го.

Когато обаче приближихме, сърцето на животното все още биеше силно, макар че то лежеше като мъртво, проснато по хълбок. Друпи нямаше ловен нож, а аз носех само джобното си ножче. Напипах с пръсти сърцето до плешката и го усетих как бие под козината. Забих ножа, но острието му беше късо и не стигна до сърцето. С пръсти върху дръжката на ножа, усещах сърцето — топло и еластично — и чувствувах как острието се плъзга, без да го прониже. Завъртях острието, налучках главната артерия, прерязах я и топлата кръв обля пръстите ми. След като кръвта изтече, разпорих животното с малкото си ножче и за да покажа умението си пред Друпи, ловко го изкормих, извадих черния дроб, отстраних жлъчката и положих дроба и бъбреците на една тревиста бабунка.

Друпи поиска ножчето. Сега беше негов ред да ми покаже нещо. Той сръчно разпори търбуха, обърна го наопаки, изтръска погълнатата от животното трева на земята, пъхна черния дроб и бъбреците вътре, отряза една жилава вейка от дървото, под което лежеше антилопата, и с нея приши шкембето така, че то образува торба, в която да носим останалите деликатеси. След това отряза една тояга, наниза търбуха на върха й и я нарами като скитника с бохчичката, окачена на тояга, познат ни от детството, по рекламните картинки за мазолек, марка „Блу Джей“. Това беше хубав номер и аз си представих как някои път ще го демонстрирам на Джон Стейб в Уайоминг, как той ще се усмихне с характерната усмивка на глухия (чуехме ли елен да мучи, замеряхме Стейб с камъчета, за да спре) и как ще каже: „Ама че хитра работа, а, Ърнест!“

Друпи ми подаде тоягата, след това свали парчето плат, което беше единствената му дреха, положи антилопата в него като в люлка и я метна на гръб. Исках да му помогна и със знаци му предложих да отрежем един прът, да провесим антилопата по средата и така да я нарамим двамата, но той настояваше да я носи сам. И тъй, поехме към лагера, аз с шкембето-торба на рамо и с провесена карабина, а Друпи — с антилопата на гръб, плувнал в пот, олюляващ се под тежкия товар, но без да забавя крачка. Успях да го накарам да окачи животното на едно дърво и му обясних да чака, докато стигна до лагера и изпратя носачите. Но когато Друпи разбра каква е работата — че искам да го оставя, а не просто да му дам възможност да отдъхне, — той отново метна товара на гръб и така пристигнахме в лагера, където туземците около огъня избухнаха в смях при вида на торбестото шкембе, окачено на нарамената тояга.

Ето какъв лов ми беше по сърце! Никакво возене в кола и не в равнина, а в пресечена местност. Друго не ми трябваше. След прекараната тежка болест сега изпитвах приятното усещане, че от ден на ден укрепвам. Бях под нормалното си тегло и така се бях настървил за месо, че ядях до пукване, но не ми ставаше тежко. Ежедневното потене ме освобождаваше от течностите и алкохола, погълнати вечер край огъня, а често през горещите часове на деня лежах и четях на сянка, облъхван от вятъра, щастлив, че съм освободен от задължението да пиша и че в четири часа отново тръгваме на лов. Едно писмо дори не написах. Единственият човек — без да броим децата, на когото държах, беше с мен и не изпитвах желание да споделям тези мигове с някой, който е далеч; исках само да им се наслаждавам и да усещам здравословна умора. Знаех, че стрелям добре, и бях изпълнен с онова доволство и самоувереност, които е много по-приятно сам да изпитваш, отколкото друг да ти ги описва.

Този ден тръгнахме по-рано — в три, — за да стигнем на хълма към четири часа, но едва към пет видяхме първия носорог, който се зададе в свински тръс откъм гребена на хълма и изчезна в гората почти на същото място, където предишната вечер бяхме видели двата носорога да се бият. Спуснахме се по склона, прекосихме гъсто обраслата урва и поехме по стръмния скат към жълтата акация, която ни служеше за ориентир — там носорогът се бе скрил в гората.

Изкачвайки ветровития склон, без да губя от очи акацията, аз гледах да вървя бавно и затиснах с шапката една носна кърпа на челото си, за да не капе пот по очилата ми. Знаех, че всеки миг може да се наложи да стрелям, и се придвижвах бавно, за да не се запъхтявам. На лов за едър дивеч, щом си добър стрелец, имаш чист обстрел пред себе си и знаеш къде да се мериш, няма опасност да пропуснеш, освен ако си запъхтян от тичане и катерене, ако очилата ти са се замъглили, ако ги счупиш или пък нямаш кърпичка или хартия да ги изтриеш. Най-много ядове ми създаваха очилата, затова носех по четири носни кърпи, които прехвърлях от левия в десния джоб, щом се навлажняваха от пот.

Приближихме се към жълтата акация внимателно като ловци, които пристъпят към ято пъдпъдъци, след като кучето е направило стойка. Носорога обаче го нямаше. Обходихме края на гората, видяхме много дири и пресни следи от носорози, но нашия го нямаше. Слънцето залязваше, ставаше вече тъмно за стрелба, а ние продължавахме да бродим по гористия склон с надежда да видим някой носорог из полянките между дърветата. Когато притъмня още повече и стана почти невъзможно да се стреля, Друпи внезапно се спря и приклекна. Снишил глава, той ни даде знак да се придвижим напред. Допълзяхме до него и видяхме два носорога — единия едър, другия по-дребен, — нагазили до корем в треволяка отвъд долчинката.

— Женска с малко — прошепна Батето. — Не стреляй. Чакай да й видя рога. — И той взе бинокъла от М’Кола.

— Могат ли да ни забележат? — запита П. О. М.

— Не.

— На какво разстояние са?

— Около петстотин метра.

— Ау, колко е голям! — удивих се аз.

— Да, голям е — съгласи се Батето, радостно възбуден при вида на едрия дивеч. — Интересно, къде ли се е дянал мъжкият? Доста се стъмни, можем да стреляме само ако изскочи под носа ни.

Носорозите се бяха извърнали заднишком към нас и пасяха. При тези животни бавни движения няма — или стоят на място, или щукват напред.

— Защо са такива червеникави? — запита П. О. М.

— Защото са се валяли в калта — обясни Батето. — Да не се бавим, че още малко, и съвсем ще се стъмни.

Слънцето се беше скрило, когато излязохме от гората и видяхме отново насрещния хълм, от който бяхме наблюдавали носорозите с бинокъла. Вместо да се върнем по обратния път — да се спуснем надолу, да прекосим оврага и да минем оттам, откъдето бяхме дошли, — дойде ни глупавото хрумване да тръгнем напряко по планинския склон в права линия към лагера. Оказа се, че трябва да се спускаме по стръмни урви, които отдалеч приличаха на обикновени гористи склонове, да се свличаме по сипеи, хващайки се за лианите, да се препъваме, да се катерим, отново да се смъкваме надолу и надолу, след това да се катерим нагоре с невероятни усилия по стръмнината. Гората беше пълна с нощни шумове, чухме ръмженето на един леопард, излязъл на лов за павиани, а аз треперех при мисълта за змии и със страх се докосвах до всеки подозрителен корен или клон в тъмнината.

Спускане и катерене по урвите на четири крака, пак спускане и пак катерене и ето, огрени вече от луната, стъпка по стъпка, стъпка след стъпка с тежките оръжия на гръб, пълзим едва-едва, изкачваме уморени до смърт главоломния планински скат и в индийска нишка излизаме на хребета, където е лесно, и пред нас се стеле окъпаната в лунна светлина долина, после ново изкачване, пак спускане и пак изкачване, след това напряко през вълнистите възвишения, докато най-после изнемощели виждаме да блещукат пред нас лагерните огньове.

И ето ме, седнал край огъня, увит като денк, защото вечер е хладно, пия уиски със сода в очакване да ми съобщят, че брезентовата вана е пълна до четвъртина с гореща вода.

— Къпе, бвана.

— Дяволска работа! Никога вече няма да ходя на лов за диви кози — казах аз.

— Аз изобщо не мога — отзова се П. О. М. — Вие ме накарахте.

— Катериш се по-добре от всички нас.

— Как мислиш, Бате, ще можем ли един ден пак да гоним диви кози из планините?

— Не знам — отговори Батето. — Струва ми се, че работата е да си във форма.

— Лошото е, че се возим на тия идиотски коли, това ни размеква.

— Ако всяка вечер ни се случва по един такъв преход, след три дни изобщо няма да ни прави впечатление.

— Това е вярно. Но дори и цяла година да правим такива преходи вечер, пак ще се плаша от змии.

— С време ще свикнеш.

— Никога. Хвърлят ме в ужас. Помниш ли, когато беше зад дървото и аз, без да искам, докоснах ръката ти?

— И още как — отвърна Батето. — Подскочи като ужилен. Наистина ли толкова се боиш от тях, или само така си приказваш?

— Изпадам в ужас. Такъв съм си открай време.

— Какво ви става на вас двамата? — намеси се жена ми. — Тази вечер още не сте започнали със спомените от войната.

— Изморени сме, затова. Кажи, Бате, воюва ли?

— Не е за мен работа. Къде изчезна това момче с уискито? — И за да ни разсмее, подвикна с тънък фалцет: — Кейти! Хей, Кейти!

— Къпе, бвана? — обади се Моло боязливо, но настоятелно.

— Уморен съм.

— Къпе, мемсахиб? — каза с надежда Моло.

— Да, отивам — каза П. О. М. — А вие двамата не се запивайте много. Гладна съм.

— Къпе! — строго каза Кейти на Батето.

— Върви ти да се къпеш — възнегодува той. — Стига си ме командувал.

Кейти се обърна и се отдалечи, а на осветеното му от огъня лице се мярна усмивка.

— Добре де, добре — каза примирително Батето. — Ще пиеш ли още едно? — обърна се той към мен.

— Само по едно, а после „къпе“ — отвърнах аз.

— Къпе, бвана М’Кумба — каза Моло.

П. О. М. се приближи към огъня със синия си халат и москитовите ботуши.

— Хайде вървете! — подкани ни тя. — А като се изкъпете, може да пиете още по едно. Водата е топла, приятна и мътна.

— Командуват ни — каза Батето.

— Помниш ли, когато бяхме на лов за диви кози, как вятърът ти духна шапката и тя за малко не се надяна на козела? — попитах жена си, тъй като под въздействието на уискито мисълта ми се понесе към Уайоминг.

— Хайде „къпе“ — подкани ме тя. — А аз ще ти налея една чашка.

На другата сутрин станахме преди разсъмване, закусихме и забродихме из дълбоките долини, където Друпи беше забелязал диви биволи преди изгрев слънце. Но не можахме да ги открием. След дълго търсене се върнахме в лагера и решихме да изпратим камионите за носачи и после да тръгнем пешком на сафари към един планински поток — надявахме се, че в горната си част не е пресъхнал и ще намерим вода. Това беше недалеч от мястото, където предишната нощ бяхме забелязали носорозите. Искахме да се разположим там на лагер, защото щяхме да бъдем много по-близо до планината и можехме да обходим цялата местност край гората.

Камионите трябваше да докарат и Карл, който беше останал в стария лагер на лов за куду, но, изглежда, се беше отчаял или уморил, а може би и едното, и другото. Мислехме на следващия ден да го изпратим към Долината на големия разлом, за да убие дивеч за месо или да си опита късмета с антилопите орикс. Ако се натъкнехме на следи от по-едър носорог, щяхме да пратим да го повикат. Нуждаехме се от месо, но решихме да не стреляме, освен при среща с носорог. Тези животни се оказаха много плашливи, а още от Уайоминг знаех как след един-два изстрела плашливият дивеч побягва от удобната за лов местност, била тя долина или низ от хълмове. Взехме това решение, след като Батето се посъветва с Друпи, и изпратихме Дан с камионите да наеме носачи.

Привечер камионите се върнаха с Карл, неговата ловна група и четиридесет мбулуси — снажни диваци, предвождани от своя старейшина, който си придаваше важност и единствен между тях имаше къси панталони. Карл изглеждаше отслабнал и побледнял, а в очите му се четеше умора, едва ли не отчаяние. Беше прекарал там цели осем дни, кръстосвайки упорито хълмовете да търси антилопи, без да има с кого да размени думица на английски, и през цялото това време зърнал само две женски и вдигнал един мъжкар на повече от изстрел разстояние. Неговите водачи твърдяха, че видели още един мъжкар, но Карл решил, че е антилопа конгони — или някой от водачите казал, че е конгони, — но във всеки случай не стрелял. Беше в лошо настроение, а и хората от групата бяха провесили носове.

— Не видях да има рога. Не ми се вярва да е бил мъжкар — твърдеше Карл. Антилопите куду му бяха станали болното място и ние побързахме да променим темата.

— Там, в долината, ще убие някоя антилопа орикс и ще се успокои — каза Батето. — Изнервил се е.

Карл одобри нашия план да се прехвърлим на ново място, а той се отправи към Долината, за да ни снабди с месо.

— Както кажете. Съгласен съм на всичко — беше неговият отговор.

— Ще може да постреля и ще се успокои — реши Батето.

— Ние ще убием носорог. После — и ти. На когото му провърви пръв, тръгва към долината за орикс. Но утре, като търсиш дивеч за месо, сигурно ще се натъкнеш на орикс.

— Както кажете — отвърна Карл.

Осемте дни, прекарани в безплодно катерене по хълмовете под слънчевия пек, не излизаха от ума му. Беше тръгвал преди изгрев слънце, връщал се беше по мрак, преследвайки животно, чието име на суахили не можеше да се запомни, съпровождан от следотърсачи, които не му вдъхваха доверие, хранил се беше сам, без да има с кого да си поговори — жена му, която не беше виждал от три месеца, беше на петнадесет хиляди километра от него, — налегнат от мисли какво ли прави кучето му, какво ли става с работата му, след това беше пращал по дяволите и кучето, и работата — разтревожен само дали няма да пропусне, когато му се открие възможност да стреля, самоуспокояващ се, че няма да пропусне, защото в критичния момент човек никога не пропуска, в това беше сигурен, това беше принцип, опорна точка на вярата му, но все пак разяждан от съмнение какво ще стане, ако пропусне, а освен това защо не получава писма, защо водачът беше казал „конгони“, а не „куду“, така беше казал, именно така, сигурен беше, но всичко това той премълча и промълви само „както кажете“ с малко отчаян тон.

— Хайде, не унивай, обеснико! — опитах се да го ободря аз.

— Не унивам. Какви ги измисляш?

— Пийни малко уиски.

— Не искам уиски. Искам куду.

По-късно Батето отбеляза:

— Струва ми се, че ще се чувствува по-добре сам. Има ли други около него, притеснява се и се смущава. Ще се оправи. Той е добро момче.

— Карл има нужда някой да му казва точно какво да прави, но да не го притеснява, защото тогава се изнервя — казах аз. — За него е истинско мъчение да стреля пред толкова хора. Не е фукльо като мен.

— Ами нали повали леопарда с чудесен изстрел — каза Батето.

— Два бяха — поправих го аз. — Втория път умери не по-зле. Стреля дяволски точно. Ако се състезаваме на стрелбище, всички ни ще удари в земята. Но когато е на лов, нервничи, а аз го притеснявам, защото съм припрян.

— Ти понякога никак не го щадиш — замисли се Батето.

— О, той ме знае какъв съм. Знае, че го обичам. Не се обижда.

— Все пак мисля, че като остане сам, ще се успокои. Ще си възвърне самочувствието. А вярно око не му липсва.

— От всички нас той уби най-хубавия бивол, най-хубавата речна антилопа и най-хубавия лъв — казах аз. — Не виждам от какво може да се оплаче.

— Мемсахиб уби най-хубавия лъв, приятелю. По този въпрос няма място за спор.

— Добре, така да е. Но той също уби чудесен лъв и едър леопард. Всичките му трофеи са хубави. А време — още много. Няма от какво да се оплаква. За какъв дявол е увесил нос?

— Утре ще тръгнем рано, за да стигнем, преди да е станало много горещо за нашата малка мемсахиб.

— Тя е по-бодра от всички.

— Чудесна е. Пъргава като териер.

Следобеда обходихме хълмовете и огледахме цялата местност с бинокъл, но не забелязахме нищо. След вечеря се прибрахме в палатката. П. О. М. се възмути, когато разбра, че я сравняват с териер. Ако трябвало да я сравняват с куче — нещо, което не й харесвало особено, — би предпочела дългокрака изящна породиста хрътка. Смелостта й беше тъй естествена, че представляваше нормалното й състояние, тя изобщо не се замисляше за опасностите, освен това нашата безопасност беше грижа на Батето, а тя го боготвореше и му имаше абсолютно доверие. Батето беше нейният идеал за мъж — смел, деликатен, с чувство за хумор, владеещ нервите си, човек, който е толерантен и влиза в положението на другите, никога не се хвали, никога не се оплаква освен на шега, интелигентен, пие малко повече, отколкото трябва, както се полага на един истински мъж, и поне в нейните очи — много хубав.

— Нали е хубав Батето?

— Не — възразих аз. — Хубав е Друпи.

— Друпи е красавец. А Батето е хубав, не мислиш ли?

— Не, ни най-малко. Харесва ми, рядко ми се е случвало да срещна мъж, който така да ми харесва, но за хубав и дума да не става.

— За мен той е хубав. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Бъди спокойна, и аз го харесвам проклетника.

— Но не го намираш хубав.

— Не… — След малко добавих: — Кажи, кой според теб е хубав?

— Белмонте^[69] и Батето. И ти.

— Само защото съм ти мъж, нали? — възразих аз. — Кажи една красива жена.

— Грета Гарбо.

— Вече не е. Виж Джози — да. Марго — също.

— Вярно е, че са красиви. А аз не съм — знам си го. По-добре да говорим за мистър Дж. Ф. Защо го наричаш Батето? Не ми харесва това, не е изискано.

— Съберем ли се двамата с него, преставаме да бъдем изискани.

— Да, но аз съм изискана с него. Той е чудесен, нали?

— Да, и не изпада в положението да чете книги, написани от жена, на която си помагал да ги издаде, а вътре тя да те описва като страхливец.^[70]

— Това е само от злоба и завист. Не биваше да й помагаш. Има хора, които никога не прощават такива неща.

— Все пак жалко е. Такъв талант, а да избие само в злоба, самомнение и глупости. Наистина е жалко. Трябваше да се запознаеш с нея по-рано, преди да изкукурига. Смешното е, че изобщо не можеше да пише диалог. Излизаше нещо ужасно. Научи се да пише диалог от моите разкази, взе от тях разни работи и ги използува в книгата си. Преди не умееше да пише така. Не можа да ми прости, че е научила нещо от мен, затова реши да ми стане враг. Плитки хитрини всъщност. Но преди да стане амбициозна, беше мила, честна дума! Тогава би ти харесала.

— Съмнявам се — каза П. О. М. — А ние си прекарваме хубаво, нали? Без всичките тези хора.

— Дяволски хубаво. Не си спомням да съм прекарвал някога така добре.

— Но кажи, не е ли чудесен мистър Джексън?

— Да, чудесен е.

— Толкова си мил, че се съгласяваш с мен. Бедният Карл!

— Защо бедният?

— Защото е без жена си.

— Бедният Карл — съгласих се аз.

Глава втора

Сутринта отново тръгнахме на път — ние напред, носачите след нас, — заизкачвахме се и заслизахме направо през хълмовете, прекосихме една дълбока гориста долина, след това поехме пак нагоре по полегат склон, обрасъл с труднопроходима висока трева, после пак ту нагоре, ту надолу, като си отдъхвахме от време на време под сянката на някое дърво, и пак напред под жаркото слънце, едва пробивайки си път през избуялите треви. Облени в пот, вървяхме един след друг — Друпи и М’Кола с тежките си пушки, с походни торби, манерки и фотоапарати, Батето и аз, нарамили обикновените карабини, а най-отзад мемсахиб, която се опитваше да подражава на походката на Друпи, накривила тропическия си шлем на една страна и доволна, че е с нас и ботушите й са удобни. Стигнахме до акациевата горичка над дерето, което прорязваше планинския склон и се спускаше до една рекичка, опряхме карабините на дънерите на дърветата и се изтегнахме под дебелата сянка. П. О. М. извади книгите от походната торба и двамата с Батето зачетоха, а аз тръгнах надолу по дерето към планинския поток и открих пресни лъвски следи и множество дири от носорози, които си бяха проправяли тунели във високата над човешки бой трева. Беше много горещо. С мъка изкатерих обратно сипестото дере, облегнах се удобно на един дънер и зачетох „Севастополски разкази“ на Лев Толстой. От книгата лъхаше младежка жизненост, в нея имаше много хубаво описание на боя, когато французите превземат редута, и аз се замислих за Толстой и за това какво голямо предимство е за един писател да е бил на война. Войната е една от най-важните теми и безспорно най-трудната, ако искаш да пишеш правдиво. Писателите, които не са били на война, винаги таят известна завист към ония, които са били, опитват се да омаловажат военната тематика, наричат я ненормална, нездрава, защото са пропуснали да видят нещо, което е незаменимо за един писател. От града Севастопол се сетих за парижкия булевард „Севастопол“, спомних си как се прибирах вкъщи под дъжда с велосипед от Страсбур, колко хлъзгави бяха трамвайните релси, как карах по лъскавия асфалт и паваж и си пробивах път през градското движение, как за малко не наехме квартира съвсем близо до булевард „Тампл“ — спомних си как изглеждаше апартаментът, как беше подреден, какви бяха тапетите — и как вместо него наехме горния етаж на къщата на улица „Нотр Дам де Шан“ в двора на дъскорезницата (свистенето на банцига, дъхът на стърготини, кестенът, разперил клони над покрива, и лудата на долния етаж), как цялата година ни гонеше безпаричие (разказите, върнати с обратна поща, пликовете, пуснати през процепа на вратата в дъскорезницата, бележките, с които редакциите ме уведомяваха, че разказите са отхвърлени, и никога не ги наричаха разкази, а скици, анекдоти и пр., отхвърляха ги и ние се хранехме с праз и пиехме „Каоре“^[71], разредено с вода), колко хубави бяха водоскоците на площада при обсерваторията (искрящите струи се стичаха по конските гриви, по бронзовите гърди и рамене, зеленясали от водата) и как поставиха бюста на Флобер в Люксембургската градина край алеята, по която минавахме за по-пряко към улица „Суфло“ (Флобер, в когото вярвахме и когото обичахме безусловно — тежък, изваян от камък, както подобава на идол). Той не беше ходил на война, но беше видял революцията и комуната, а една революция е най-поучителното, което можеш да видиш, ако не станеш фанатик, поради това, че всички говорят на един и същ език. За писателя гражданската война е най-полезното, най-пълноценното преживяване. Стендал е видял война и Наполеон го е научил да пише (в ония години той е учил всички, но другите не са се поучили). Достоевски се е изградил благодарение на заточението си в Сибир. Писателите се изковават в несправедливост, тъй както се изковава меч. Замислих се дали, ако бяха изпратили Томас Улф^[72] в Сибир или на островите Драй Тортугас, от него би излязло истински писател, дали това би го раздрусало достатъчно, за да се излекува от своето многословие и да си изгради чувство за мярка. Кой знае? Той беше меланхоличен като Карнера^[73]. Толстой е бил дребен на ръст. Джойс беше среден и със съсипано зрение. В оная нощ, когато се видяхме за последен път, той се беше напил и непрекъснато цитираше Едгар Кине^[74]: „Fraîche et rose comme au jour de la bataille.“^[75] Думите не бяха точно такива, но нищо. И срещнеш ли го, той беше в състояние да продължи някой разговор, прекъснат преди три години. Приятно беше да срещнеш един голям писател съвременник.

А за мен важното беше да работя. Без много-много да ме е грижа какво ще излезе. Вече не приемах живота си особено сериозно, живота на другите — да, но не и моя. Те всички искаха нещо, което аз не исках и щях да получа, без да го искам, стига да работех. Да работиш — това е единственото, което винаги те кара да се чувствуваш добре, а аз живеех собствения си живот и исках да го изживея там, където ми е приятно, и тъй, както ми е приятно. Там, където го живеех сега, ми беше много приятно. Небето беше по-хубаво от италианското. Глупости! Най-хубаво е небето в Италия, в Испания, в Северен Мичиган наесен и в Карибско море, пак наесен. От африканското небе има и по-хубаво, но от африканската земя — няма.

Искам само едно — да се върна в Африка. Още не бяхме я напуснали, но събудех ли се нощем, лежах неподвижен, ослушвах се и вече ми беше мъчно за нея.

И сега, като се взирах през дърветата към падината и в небето над нея, където вятърът гонеше белите облаци, аз обичах Африка и бях така щастлив, както, след като си бил с жена, която наистина обичаш, усещаш празнота, но в същото време отново се изпълваш и нещата са такива, каквито са, и никога не можеш да обхванеш всичко и все пак имаш това, което го има, което в момента можеш да имаш. А ти искаш още и още, искаш да имаш, да бъдеш, да изживееш, да притежаваш сега и отново, и завинаги — онова нескончаемо завинаги, което свършва така внезапно, и тогава времето спира, спира така, че трябва да почакаш малко, за да го чуеш как подема своя ход, как го подема не изведнъж, а малко по малко. Но не си самотен, защото, ако наистина си обичал една жена щастливо, без да правиш от това трагедия, тя те обиква завинаги, където и да отиде след това, когото и да обича, и ще те обича още по-силно. Затова, ако си обичал така някоя жена или някоя земя, ти си щастливец, а по-късно и да умреш, няма значение. Сега, намирайки се в Африка, жадувах да я опозная още повече, да видя смяната на годишните времена, дъждовете, които те задържат на едно място, неудобствата — цена, която си готов да заплатиш, за да почувствуваш страната такава, каквато е, — да запомня названията на дърветата, на животните и птиците, дори и на най-малките, да науча езика й и дълго да бродя из нея. Цял живот съм обичал природата, тя винаги е по-добра от хората. И хора можех да обичам, но само неколцина едновременно.

П. О. М. спеше. Винаги беше хубава, когато спеше. Тя спеше спокойно, свита на кълбо като животинче, но без мъртвешки застиналото изражение на спящия Карл. Батето също спеше спокойно, но се чувствуваше, че на душата му й е тясно в тялото. Тялото му беше станало неуютно за него. Беше се изменило с годините, на места се беше обезформило, на други — отпуснато или загрубяло, беше загубило предишните линии, под очите му имаше торбички, но вътрешно си беше останал млад, строен, снажен и стегнат както в ония времена, когато беше преследвал лъвове в долината на Вами, и спящ, аз го виждах такъв, какъвто П. О. М. го виждаше винаги. Когато спеше, М’Кола беше само един обикновен спящ старец без минало, без нищо загадъчно. Друпи не спеше. Беше клекнал и гледаше кога ще се зададат носачите.

Забелязахме ги в далечината. Най-напред над високата трева се показаха само четвъртитите сандъци, после върволица глави. По едно време се скриха в падината и само едно острие на копие блестеше на слънцето. След това тръгнаха по възвишението и ние видяхме цялото шествие да се приближава към нас. Бяха се отклонили малко наляво и Друпи размаха ръце, за да ни забележат. Пристигнаха и започнаха да разполагат лагера. Батето ги предупреди да не вдигат много шум, ние седнахме под навеса на палатката, изтегнахме се удобно в столовете и побъбрихме. През нощта излязохме на лов, но не видяхме нищо. На сутринта пак тръгнахме и пак нищо, вечерта — същото. Беше много интересно, но резултат — никакъв. Духаше силен източен вятър, вериги от възвишения насичаха местността чак до гората и опитахме ли се да ги превалим, вятърът щеше да разнесе миризмата ни и животните да ни надушат. Залязващото слънце ни заслепяваше, а щом се скри зад тъмнеещите хълмове на запад, наоколо легнаха тежки сенки тъкмо в часа, когато носорозите обикновено излизат от гората, така че вечер беше безсмислено да ловуваме на запад, а по другите места не можахме да открием нищо. Носачите, които бяхме изпратили в лагера на Карл, се завърнаха с месо. Донесоха бутове от газели и антилопи гну, месото беше прашно, отгоре спечено на кора от слънцето. Те весело наклякаха около огньовете с парчета месо, набодени на шишове. Батето се чудеше къде са се дянали носорозите. Колкото повече дни ги търсехме, толкова по̀ ги нямаше, и ние се чудехме дали това е от пълнолунието (може би те излизаха на паша през нощта и се връщаха в гората преди зори), дали ни бяха надушили, дали не бяха дочули глъч от лагера, или пък просто бяха тъй плашливи, че се криеха вдън гората. Правех различни догадки, а Батето остроумно ме опровергаваше — понякога ме изслушваше от учтивост, а понякога с интерес, като например предположението за пълната луна.

Легнахме си рано, през нощта валя, но не истински дъжд, а просто ръсна от близката планина, сутринта станахме преди разсъмване, изкачихме се по стръмния склон на тревистия предел, който се извисяваше над лагера, спуснахме се по дерето към коритото на потока и изкачихме стръмния насрещен бряг, откъдето се разкриваше гледка към хълмистите склонове и гората. Над главите ни прелетя ято диви гъски. Вече се развиделяваше, но в сивата предутринна светлина краят на гората още не се виждаше през бинокъла. На три от околните хълмове дебнеха наши съгледвачи и ние изчаквахме да се просветли, за да видим дали ще ни дадат някакъв знак.

— Гледай го този обесник! — възкликна ненадейно Батето и извика на М’Кола да донесе пушките.

М’Кола заподскача надолу по склона, а на отвъдния бряг на ручея право срещу нас се носеше в тръс един носорог. Той ускори своя бяг и свърна рязко към водата. Беше кално-червеникав, рогът му се открояваше ясно и в бързия му стремителен бяг нямаше нищо тромаво. Бях силно развълнуван.

— Смята да прекоси рекичката — каза Батето. — Ще можеш ли да стреляш?

М’Кола бутна спрингфилда в ръката ми и аз издърпах затвора, за да се уверя, че магазинът е пълен. Носорогът се изгуби от поглед, но аз го следях по разклащането на високата трева.

— Как ти се струва разстоянието?

— Не повече от триста крачки.

— Сега ще го насоля проклетника.

Взирайки се, аз се стараех да се стегна вътрешно, да затисна като с клапа напора на възбудата и да си наложа онова спокойствие, при което най-добре се стреля.

Носорогът отново се показа — тичаше по плиткото каменисто корито на потока. В главата ми имаше само една мисъл: от това разстояние изстрелът не е невъзможен, но трябва да изнеса прицела с достатъчен аванс. Сложих го на равна мушна, после отклоних мерника доста пред животното и натиснах спусъка. Чух характерния плясък на куршума, ударил на месо, и носорогът се хвърли напред. Той нададе хриплив рев и зацепи през водата с грухтене. Стрелях отново и куршумът вдигна струя вода зад него, натиснах спусъка трети път в същия миг, когато той вече се скриваше в тревата, но пак не улучих.

— Piga! — каза М’Кола. — Piga!

Друпи беше на същото мнение.

— Удари ли го? — попита Батето.

— Безспорно. Мисля, че с него е свършено.

Друпи вече се носеше надолу, аз заредих пушката и се затичах след него. Половината туземци от нашия лагер бягаха по хълма, като крещяха и размахваха ръце. Носорогът беше минал точно под тях и беше завил по долината, където гората се спускаше към коритото на потока.

Батето и П. О. М. ни настигнаха. Батето беше с големокалибрената си пушка, а М’Кола — с моята карабина.

— Друпи ще тръгне по следите — каза Батето. — М’Кола се кълне, че си го ударил.

— Piga — потвърди М’Кола.

— Изпухтя като локомотив — рече П. О. М. — Нали беше чудесен, както бягаше?

— Бърза да занесе вкъщи мляко на децата — пошегува се Батето. — Сигурен ли си, че го удари? Разстоянието беше страшно голямо.

— Сигурен съм. Казвам ти, че с него е свършено.

— Ако излезе, че си прав, по-добре си мълчи. Никой няма да ти повярва. Гледай, Друпи е открил следи от кръв!

Под нас в гъстите треви, вдигнал високо ръка, Друпи показваше едно окървавено стръкче. След това се наведе и продължи бързо по кървавата следа.

— Piga — каза М’Кола. — M’uzuri!

— Ще се държим по към билото, за да го видим, ако изскочи към нас — заръча Батето. — Погледни Друпи.

Друпи беше свалил феса от главата си и го държеше в ръка.

— Това са всичките му предпазни мерки. Ние сме тръгнали с ей такива пушки, а той — с една част от облеклото си по-малко.

Под нас Друпи и вторият следотърсач се спряха. Друпи вдигна ръка.

— Чули са го — каза Батето. — Хайде!

Заслизахме надолу. Друпи се приближи до нас и каза нещо на Батето.

— Ей там е — прошепна Батето. — Чули цвърченето на кърлежоядите, а един от туземците твърди, че е чул и самия faro. Ще заобиколим, за да се приближим към него срещу вятъра. Ти върви напред с Друпи. Мемсахиб ще върви след мен. Вземи големокалибрената пушка. Хайде.

Носорогът се криеше зад храстите някъде из високите треви. Когато се приближихме, чухме нисък жаловит стон. Друпи ме погледна през рамо и се усмихна. Звукът се повтори. Този път завърши с хриптене — животното се давеше в кръв. „Faro“ — прошепна засмян Друпи и опря глава на дланта си, за да покаже, че звярът заспива вечен сън. След това пред нас изпърхаха и отлетяха ято остроклюни птичета — кърлежоядите. Вече знаехме къде точно лежи носорогът, приближихме се бавно, разгръщайки високите треви, и го видяхме. Лежеше по хълбок. Мъртъв.

— За по-сигурно стреляй още веднъж — посъветва ме Батето.

М’Кола ми подаде спрингфилда. Забелязах, че ударникът е запънат за стрелба, хвърлих унищожителен поглед към М’Кола, клекнах на коляно и застрелях носорога в тила. Той не помръдна. Друпи стисна ръката ми, същото стори и М’Кола.

— Представи си, носеше спрингфилда със запънат ударник — оплаках се на Батето. Бях извън себе си от яд при мисълта, че М’Кола е вървял след мене със заредено оръжие в ръка.

М’Кола никак не се разтревожи. Той се радваше, галеше рога на убитото животно, мереше го с педи, търсеше дупката от куршума.

— Тя е от онази страна, на която лежи — обясних аз.

— Трябваше да го видиш как пазеше Мама — каза Батето. — Затова беше заредил пушката.

— Може ли да стреля?

— Не, но беше готов да стреля.

— И да ми надупчи гащите! Романтично копеле!

Когато пристигнаха останалите туземци, с общи усилия обърнахме носорога и го закрепихме, сякаш беше коленичил, а после поокастрихме тревата около него, за да направим снимки. Куршумът беше попаднал в плешката малко зад белите дробове.

— Фантастичен изстрел! — отсъди Батето. — Изключителен. Да не си и помислил да разказваш как си го ударил.

— Трябва да ми издадеш удостоверение.

— Тогава и двама ни ще изкарат лъжци. Странна твар, нали?

Носорогът беше пред нас, с дълго кореместо туловище, с вид на праисторически звяр, с кожа като вулканизиран каучук, прозрачно-белезникава, раздрана на едно място от рога на друг носорог, със зле зараснала рана, накълвана от птиците, с дебела, кръгла, изострена опашка, полазен от плоски многоноги кърлежи, с четинести уши, със свински очички, с рог, зеленясал от мъх в основата си. М’Кола го изгледа и поклати глава. Съгласих се с него. Наистина странна твар.

— Какво ще кажеш за рога му?

— Не е лош — отвърна Батето. — Без да е нещо особено. Обаче твоят изстрел беше изключителен.

— М’Кола е много доволен — казах аз.

— И ти не си по-малко доволен — забеляза П. О. М.

— Не съм на себе си от радост. Можеш да бъдеш сигурна. Но не ме карай да започвам. В състояние съм да се събудя довечера и цяла нощ да се възхищавам от себе си.

— Освен това си отличен следотърсач и нямаш равен на себе си в стрелбата по птици — намеси се Батето. — Кажи какво следваше по-нататък.

— Стига си се заяждал! Това го казах само веднъж, когато бях пиян.

— Веднъж! — възкликна П. О. М. — Та нали всяка вечер само за това говориш!

— А не е ли вярно, че стрелям добре по птици?

— Изумително — каза Батето. — Добре, че ми припомни. И какво още можеш?

— О, я върви по дяволите!

— Трябва да внимаваме, че ако си даде сметка какво представлява този изстрел, ще стане непоносим — обърна се Батето към П. О. М.

— Ние с М’Кола си даваме много добра сметка — отвърнах аз.

— M’uzuri, бвана — каза М’Кола, като се приближи. — M’uzuri sana.

— Той си мисли, че попадението ти съвсем не е случайно — рече Батето.

— Да не си посмял да го разубеждаваш.

— Piga m’uzuri — продължаваше М’Кола. — M’uzuri.

— Струва ми се, че се гордее не по-малко от теб — каза Батето.

— Той ми е истински приятел.

— Личи си.

По обратния път към лагера видях един камъшар на около двеста крачки от нас, вдигнах пушката на шега и стрелях почти без да се меря. Куршумът попадна точно в тила и пречупи гръбначния му стълб. М’Кола беше много доволен, а Друпи се възхити.

— Време е да го спрем — обърна се Батето към П. О. М. — Къде се прицели, кажи истината.

— В шията — излъгах аз. Всъщност се бях прицелил в плешката.

— Прекрасен изстрел — каза П. О. М.

Куршумът беше ударил със звук на бейзболна бухалка, която връща силно запратена насрещна топка, и антилопата се беше проснала, без да помръдне.

— Според мен той е безсъвестен лъжец — реши Батето.

— Ние, великите стрелци, оставаме неоценени приживе. Ще видиш какво ще се говори, когато си отидем.

— Според него да го оценим, значи да го носим на ръце — каза Батето. — Този изстрел по носорога съвсем му замая главата.

— Добре, ще видим отсега нататък. А не стрелях ли добре и досега?

— Имаше там някаква история с една газела, доколкото си спомням — подразни ме Батето.

Аз също я помнех. Цял предобед бях преследвал една хубава газела, издебнах я с пълзене под палещото слънце, стрелях, без да я улуча, после отново я дебнах, докато накрая я изгубих от очи. Тогава припълзях до един мравуняк, за да стрелям по друг, не толкова хубав екземпляр, взех опора, стрелях от петдесет метра и не улучих, газелата остана съвсем неподвижни, загледана в мен с навирена муцуна, натиснах отново спусъка и я ударих в гърдите. Тя се строполи на земята, но когато се приближих, скочи на крака и се отдалечи, залитайки. Приседнах, изчаках я да спре — тя очевидно не беше в състояние да тича, — преметнах ремъка през рамо за по-голяма стабилност, прицелих се в шията бавно и старателно и осем пъти подред стрелях неточно, обхванат от безсилен гняв, като упорито се мерех все на едно и също място, без да коригирам прицела; носачите на пушките се смееха, приближи се камионът с останалите туземци и развеселените негърски физиономии се умножиха. Батето и П. О. М. мълчаха, а аз седях, бесен от яд, и упорствувах — решил бях да прекърша врата на газелата, боейки се, че ако стана и тръгна към нея, тя може да побегне и аз ще трябва да се мъкна подире й по горещата като пещ равнина, трепкаща от омарата на обедното слънце. Всички се бяха смълчали. Протегнах ръка към М’Кола за още патрони, прицелих се внимателно, стрелях, пак не улучих и на десетия изстрел прекърших проклетата й шия. Тръгнах си, без да я погледна.

— Горкият папа — промълви П. О. М.

— Светлината беше лоша и имаше вятър — каза Батето. Тогава още не се познавахме отблизо. — Всички куршуми попадаха на едно и също място, виждах ги как вдигаха праха.

— Постъпих като идиот — признах аз.

Във всеки случай сега стрелях добре. Вървеше ми, идваха ми на помощ и щастливите случайности.

Наближихме лагера и извикахме. Не се показа никой. Най-накрая от палатката излезе Карл — показа се само за миг, върна се вътре и отново излезе.

— Ей, Карл! — провикнах се аз.

Той ми махна с ръка и пак се скри в палатката. След малко излезе и тръгна към нас. Трепереше от възбуда и аз забелязах, че току-що си е мил ръцете от кръв.

— Какво ударихте?

— Носорог — отвърна той.

— Да не се е случило нещастие?

— Не, убих го.

— Браво! Къде е?

— Ето там, зад онова дърво.

Запътихме се нататък. Под дървото лежеше току-що отрязаната глава на носорог, и то какъв носорог! Два пъти по-едър от моя. Малките очички бяха затворени и в ъгълчето на едното като сълза се червенееше капка кръв. Главата беше грамадна, а рогът — дълъг и красиво закривен. Кожата, един пръст дебела, стърчеше като качулка зад отрязания врат и се белееше като прясно обелен кокосов орех.

— Колко е дълъг рогът? Седемдесет сантиметра?

— О, не, няма толкова — възрази Батето.

— Но много хубав, мистър Джексън — рече Дан.

— Да, хубав е — съгласи се Батето.

— Къде го убихте?

— Тук, до самия лагер.

— Беше се заврял в храстите. Чухме го да сумти.

— Отначало помислихме, че е бивол — обясняваше Карл.

— Много хубав — повтори Дан.

— Страшно се радвам, че ти е провървяло — казах аз.

Тримата стояхме безпомощно, искахме като добри приятели да поздравим Карл за този носорог, чийто малък рог беше по-голям от големия рог на нашия, за този обезглавен приказен великан с кървава сълза под окото, а се държахме като пасажери на кораб секунда преди пристъп на морска болест или като хора, току-що претърпели тежка финансова загуба. Срамувахме се от себе си, но бяхме безсилни. Исках да кажа на Карл нещо мило и сърдечно, а вместо това го попитах:

— Колко пъти стреля?

— Не знам. Пет или шест пъти, не броих точно.

— Мисля, че пет — обади се Дан.

Бедният Карл, ние го гледахме като попарени и докато приемаше поздравленията ни, радостта му се изпари.

— И ние убихме един носорог — съобщи П. О. М.

— Чудесно! — зарадва се Карл. — По-голям ли е?

— Ами, недоносче.

— Жалко — каза Карл просто и искрено.

— Защо трябва да съжаляваш, след като имаш такъв хубав носорог? Истински красавец. Чакай да донеса апарата да го снимам.

Запътих се към палатката, а П. О. М. тръгна с мен и ме хвана под ръка.

— Папа, моля те, опитай се да се държиш човешки — рече тя. — Бедният Карл. Караш го да се чувствува ужасно.

— Знам. Старая се доколкото мога.

Батето ни настигна и поклати глава.

— Държах се като задник — призна той. — Но това ми дойде като удар под лъжичката. Разбира се, радвам се на успеха му.

— И аз. Знаеш, че дори предпочитам да ме бие в трофеите. Наистина. И все пак не можа ли да убие някой хубав екземпляр, но рогът му да не е повече от четири-пет сантиметра по-дълъг от моя, хайде да са десет. Защо трябва така да ме удря в земята? В сравнение с неговия нашият е направо смешен.

— Можеш да бъдеш горд с изстрела си — това поне ще ти остане.

— По дяволите изстрелът! Това си беше някаква идиотска случайност. Боже мой, какъв хубав носорог.

— Слушай, я да дойдем на себе си и да се държим като цивилизовани хора.

— Бяхме ужасни — каза П. О. М.

— Знам — съгласих се аз. — През цялото време се мъчех да изглеждам радостен. И ти много добре знаеш, че от душа се радвам на неговата сполука.

— О, да, много се зарадвахте. И двамата.

— А видя ли какво направи М’Кола? — попита Батето.

М’Кола беше погледнал кисело към носорога, беше поклатил глава и се беше отдалечил.

— Носорогът е чудесен — каза П. 0. М. — Трябва да се държим човешки, за да не се чувствува неудобно Карл.

Но беше късно. Не можахме да развеселим Карл, а дълго време не можахме и ние да се развеселим. Носачите ни се върнаха в лагера и ние видяхме как те и останалите туземци се запътиха към сянката, където лежеше главата на носорога. Всички се бяха смълчали. Единствен дерачът се зарадва, като видя такъв лов в лагера.

— M’uzuri sana — обърна се той към мен и започна да мери рога с педя. — Kubwa sana!

— N’Dio, M’uzuri sana — съгласих се аз.

— Бвана Кабор ли го уби?

— Да.

— M’uzuri sana.

— M’uzuri sana — съгласих се аз.

Дерачът се оказа единственият джентълмен в лагера. Бяхме се старали да не превръщаме лова в съперничество. Карл и аз винаги си отстъпвахме представилия се добър случай. Изпитвах най-добри чувства към него, а и той беше чужд на всякакъв егоизъм и готов да се пожертвува за мен. Знаех, че стрелям по-добре от него, че съм по-издръжлив на ходене, и въпреки това той трупаше един след друг трофеи, пред които моите бледнееха. Няколко пъти се беше изложил пред очите ми като стрелец, а аз се бях посрамил всичко на всичко два пъти — когато стрелях по газелата и когато не можах да умеря една чапла в равнината — и въпреки това Карл ме биеше във всички по-важни трофеи. Отначало се шегувахме на тази тема, а аз не се съмнявах, че ще го догоня. Но не го догоних. Сега, в лова на носорози, бях решил да си опитам късмета в необходена местност. Бяхме изпратили Карл да убие нещо за ядене и бяхме тръгнали сами. Не че постъпихме зле с него, но не бяхме постъпили и много добре. А той ме би. Това, че ме би — нищо. Но моят носорг изглеждаше така смешно дребен в сравнение с неговия, че в никакъв случай не можех да окача главата му на стената в дома си в малкия град, където живеехме и двамата. Моят беше нищо пред неговия. Не ми оставаше друго, освен да си спомням за сполучливия изстрел, това поне никой не можеше да ми отнеме, но той беше дотам сполучлив, че предварително знаех — рано или късно, въпреки цялата си самоувереност, щях да започна да се съмнявам дали не е бил просто една случайност. Да, Карл беше ударил всички ни в земята. Сега си седеше в палатката и пишеше писмо.

Ние с Батето обмисляхме под сенника какво да правим по-нататък.

— Така или иначе, той вече си има носорог. Това ни спестява време. Ти не можеш да се задоволиш с този, който имаш — разсъждаваше Батето.

— Не мога.

— Но из тия места нищо няма да направим. Не ми вдъхват доверие. Друпи знаел една хубава местност — три часа път с камионите и още час пеша с носачите. Можем да тръгнем привечер само с няколко души, ще изпратим камионите обратно и Карл ще може да отиде на лов за антилопи орикс заедно с Дан към Мутот Умбу.

— Добре.

— Освен това не е изключено тази вечер или утре сутринта той да издебне някой леопард при трупа на носорога. Дан каза, че дочул ръмжене на леопард. Ние ще се опитаме да намерим някой носорог из тия места, за които говори Друпи, после ще се върнем при тях и ще тръгнем за куду. Не е зле да ни остане повече време за куду.

— Добре.

— Дори ако не ни провърви с орикса. Все някога ще се натъкнем на орикс.

— Готов съм да мина и без орикс. Ще го оставим за друг път. Но искам куду.

— Куду ще имаш. Бъди сигурен.

— Един да е, но хубав! Пет пари не давам за носорозите, при тях само гонитбата е интересна. Все пак ще ми се да имам носорог, който да не бледнее толкова пред този негов носорог мечта.

— Напълно си прав.

Казахме на Карл какво смятаме да правим. Той се съгласи:

— Разбира се, както кажете. Пожелавам ви да намерите носорог два пъти колкото моя.

— Говореше искрено. Настроението му се беше оправило, нашето — също.

Глава трета

След дълго пътуване под жаркото слънце сред червеникави хълмове, обрасли с шубраци, стигнахме привечер местността, за която ни бе говорил Друпи, но тя ни се стори отвратителна. Наоколо всички дървета бяха с обрязани дънери — така по тия места прогонват мухата цеце. Разположихме се на лагер срещу прашното и мръсно туземно село. Червеникавата почва беше така изветряла от ерозията, че изглеждаше сипкава като брашно. Палатките ни бяха на един ветровит склон под оскъдната сянка на няколко изсъхнали дървета край рекичка, недалеч от кирпичените колиби на туземците. Преди да се стъмни, ние с Друпи и двама местни водачи заобиколихме селото и се изкачихме по полегатия склон на един зъбер, под който се простираше дълбок пролом, почти ждрело. Отсреща се виждаха неравни долчинки, които се спускаха стръмно към пролома. Те бяха обрасли с високи дървета, отделени една от друга от тревисти седловини, а нагоре по хълмовете започваше бамбуков гъсталак. Проломът се спускаше към Долината на големия разлом и създаваше илюзията, че се стеснява в далечината — там, където разсичаше скалната стена. Отвъд, над тревистите седловини и склонове, се извисяваха планини, покрити с гъста гора. Местността изглеждаше крайно неподходяща за лов.

— Ако видиш някакъв дивеч ей там, отсреща, ще трябва да се спуснеш до дъното на пролома. И след това, като прехвърлиш тези дяволски урви, да се изкатериш до гората. През това време губиш дивеча от очи, а по стръмнината можеш да се пребиеш. На пръв поглед нищо и никакво дере, но е също като онова, в което се навряхме оная нощ на връщане.

— Да, не предвещава нищо добро — съгласи се Батето.

— Ходил съм на лов за елени по едни точно такива места — южния склон на Тимбър Крийк в Уайоминг. Склоновете са много стръмни. Ужас! Само възвишения и върли урви. Утре ще изплезим език.

П. О. М. не каза нищо. Батето ни беше довел, той щеше да ни изведе. Единствената й грижа беше да не й убиват ботушите. Бяха започнали да й стягат и това я безпокоеше.

Аз продължих да се вайкам над предстоящите трудности и ние се върнахме в лагера по тъмно мрачни, загубили вяра в Друпи. Огънят гореше буйно, раздухван от вятъра. Седяхме около него, гледахме как изгрява луната и слушахме хиените. След няколко чаши уиски местността престана да ни се струва толкова страшна.

— Друпи се кълне, че мястото е хубаво — обясняваше Батето. — Всъщност не искал да ни доведе точно тук, а по-нататък. Но се кълне, че и тук не е лошо.

— Аз обичам Друпи — каза П. О. М. — Имам му пълно доверие.

Друпи се приближи към огъня, придружен от двама туземци с копия в ръка.

— Какво става? — попитах аз.

Туземците заговориха нещо, след това Батето каза:

— Единият от тези смелчаци твърди, че днес го гонил огромен носорог. Разбира се, всеки носорог, който те гони, ще ти се стори огромен.

— Питай го колко дълъг е бил рогът му.

Туземецът показа, че рогът бил дълъг колкото ръката му. Друпи се засмя.

— Хайде, върнете — пусна ги Батето.

— Къде е станало това?

— О, ей там — отвърна Батето. — Нали знаеш: ей там. Малко по-нататък. Там, където винаги стават тези неща.

— Чудесно. Тъкмо натам сме се запътили.

— Утешителното е, че Друпи никак няма вид на отчаян — каза Батето. — Изглежда напълно уверен в себе си. В края на краищата сега той командува парада.

— Да, но ние ще опъваме по урвите.

— Защо не се опитате да го ободрите? — обърна се Батето към П. О. М. — Става ми жал, като го гледам такъв.

— Да поговорим ли за това, какъв добър стрелец е?

— Рано е още. А и нямаш нужда от ободряване. Виждал съм такива места и преди. Ще бъде полезно за нас. Ще ти се стопи малко шкембето, шефе.

На другия ден открих, че съвсем не съм бил прав да ругая местността.

Закусихме рано и тръгнахме преди зори. Заизкачвахме се по хълма зад селището в индийска нишка — най-отпред местният водач с копие, след това Друпи с големокалибрената ми пушка и манерка, след него аз със спрингфилда, Батето с манлихерата, после П. О. М., както винаги доволна, че не носи нищо. М’Кола с големокалибрената пушка на Батето и с още една манерка и най-отзад двама от местните туземци с копия, мехове с вода и сандъка с провизиите. Бяхме решили да пладнуваме под някоя сянка и да се върнем в лагера чак вечерта по тъмно. Приятно беше да вървиш по хълма в утринния хлад — съвсем различно от предната вечер, когато с мъка се влачехме по същия този път, а скалите и земята излъчваха насъбраната през деня топлина. Пътеката беше добре утъпкана от добитъка и покрита с дебел слой прах, сега леко навлажнен от росата. Имаше много следи от хиени, а когато излязохме на един сив щръкнал зъбер — отляво и отдясно стръмни урви — и след това извихме по ръба на пролома, видяхме пресни следи от носорог на една прашна площадка под скалите.

— Току-що е минал — каза Батето. — Изглежда, шарят из тези места нощем.

Под нас, в дъното на пролома, се виждаха върхарите на високи дървета, а на едно място, където стволовете редееха, проблясваше водна повърхност. Отвъдният склон на пролома беше стръмен, насечен от деретата, които бяхме огледали предната вечер. Друпи и местният водач, същият, когото носорогът беше гонил, си казаха нещо шепнешком, след което заслизаха по лъкатушна пътечка към дъното.

Спряхме. Не бях забелязал, че П. О. М. накуцва, и изведнъж започна семейна престрелка, шепнешком се размениха упреци и, разбира се, всеки от нас беше прав, направи се кратък исторически преглед на носените в миналото неудобни ботуши и обувки и по-специално на тези, които са убивали. Ботушите станаха малко по-удобни, след като отрязахме пръстите на дебелите вълнени чорапи, които П. О. М. носеше върху обикновените чорапи, а след като изобщо хвърлихме дебелите чорапи, нещата се пооправиха. Испанските ловни ботуши й убиваха на палците, когато трябваше да слиза по стръмното, и ние подновихме стария спор колко трябва да са дълги ботушите и дали обущарят — чиято страна взех най-напред неволно, защото превеждах думите му, а накрая прегърнах изцяло теорията му, според мен напълно логична — не е скъсил дължината на ходилото, като е уплътнил форта. Но, така или иначе, сега ботушите убиваха, тази логика беше по-силна и никак не помогнаха уверенията ми, че мъжките ботуши винаги убиват, седмици наред, докато станат удобни за носене. Сега без вълнените чорапи заслизахме бавно, за да видим ще продължат ли носовете да притискат пръстите. Спорът свърши, тя не искаше да има страдалчески вид и вървеше редом с нас, за да не разочарова мистър Дж. Ф. Аз изпитвах срам, че се държа като магаре, че не падам на гърба си и се изкарвам прав, когато другия го боли, че изобщо все се изкарвам прав, поспрях се да й го кажа на ухото, двамата се засмяхме. Без дебелите чорапи всичко беше добре, много по-добре, ботушите включително, и аз мразех всички типове, които винаги се изкарват прави, особено един отсъствуващ приятел американец — себе си току-що бях отписал от тази категория, сигурен, че никога вече няма да упорствувам, че съм прав. Гледах как Друпи върви начело на колоната и тъй продължихме да се спускаме по дългата стръмна пътека към ждрелото, което отгоре приличаше на тесен прорез, а сега се оказа корито на поток с гористи брегове.

Спряхме под сянката на дървета с мощни гладки дънери, впили в земята жилести, надути като артерии корени. Жълтозелените стволове ми напомняха измита от есенния дъжд гора някъде във Франция. Но тук дърветата бяха с разкошни корони и сочен листак, а под тях, на слънце, в коритото на ручея растяха като папирусова трева и гъсти като житна нива тръстики, високи до два човешки боя. Покрай ручея имаше пътека, прокарана от дивите животни. Друпи се беше надвесил над следите и ги разглеждаше. М’Кола се присъедини към него, също се вторачи в земята, двамата се поотдалечиха, спряха се приведени над дирите, след това се върнаха при нас.

— Nyati — прошепна М’Кола. — Бивол.

Друпи обясни нещо на Батето, който преведе тихо с гърления си, дрезгав от уискито глас:

— Надолу по реката са минали стадо биволи. Друпи казва, че между тях има няколко много едри. Не са се върнали.

— Да ги проследим — предложих аз. — Предпочитам един бивол вместо носорог.

— Има не по-малка вероятност да се натъкнем и на носорог — обясни Батето.

— Боже мой, каква дивна местност! — възкликнах аз.

— Възхитителна — съгласи се Батето. — Да не се надяваш.

— Дърветата са като в картините на Андре^[76] — каза П.О. М. — Каква красота! Вижте зеленината. Както у Масон^[77]. Да можеше един добър художник да види тия места!

— Как са ти ботушите?

— Добре.

Тръгнахме бавно и безшумно по биволските следи. Нямаше вятър, но знаехме, че задуха ли, ще бъде източен и ще духа срещу нас. Вървяхме по пътеката на дивите животни край речното корито и тревата ставаше все по-висока. На два пъти трябваше да пълзим и тръстиките бяха толкова гъсти, че не виждахме на две педи от носа си. Друпи откри пресни следи на носорог в калта. Започнах да си мисля какво ли ще стане, ако в този тунел през растителността насреща ни се зададе като локомотив някой носорог. Какво ще правим ние и какво ще прави носорогът. Интересно като хрумване, но като вероятност не ми харесваше. Мястото много ми приличаше на капан, а с нас беше и П. О. М. Скоро рекичката направи завой, ние излязохме от гъсталака, продължихме по брега и аз съвсем осезателно подуших дивеч. Не пуша и няколко пъти в Щатите ми се е случвало да подуша лосове през брачния им период, преди да съм ги видял. Случвало ми се е също да подуша горското леговище на стар мъжкар. Лосът мирише на мускус, силна, но приятна миризма, която ми е добре позната, а мирисът, който сега надушвах, ми беше непознат.

— Надушвам нещо — прошепнах на Батето. Той не се усъмни в думите ми.

— Какво?

— Не знам, но миризмата е силна. Не усещаш ли?

— Не.

— Попитай Друпи.

Друпи кимна и се усмихна.

— Те смъркат енфие — каза Батето. — Съмнявам се дали имат чувствително обоняние.

Навлязохме отново в тръстиките, които се извисяваха над главите ни — пристъпвахме безшумно, крачка след крачка, като насън, или тъй, както се движат хората на филм, пуснат на бавен ход. Миризмата стана още по-осезателна и аз я усещах непрекъснато, кога по-силно, кога по-слабо. Това никак не ми харесваше. Намирахме се край брега, а пътеката водеше право в едно дълго тресавище, обрасло с тръстика, още по-висока от тази, през която бяхме минали.

— Усещам ги съвсем наблизо — прошепнах на Батето. — Не се шегувам. Наистина.

— Вярвам ти. Дали да се покатерим по брега и да заобиколим това място? Да минем отгоре?

— Хайде!

Когато се изкачихме, казах:

— Доста страх брах в тоя гъсталак. Не ми се ловува на такова място.

— А представи си, че си на лов за слонове в подобна местност.

— Щях да се откажа.

— Нима може да се ходи на лов за слонове в такива гъсталаци? — попита П. О. М.

— Случва се — отвърна Батето. — Качваш се на гърба на някого и стреляш.

„Може да има хора, които ще го направят, но аз — не! Не е за мен работа“ — помислих си.

Продължихме по тревистия десен бряг, излязохме на терасовидна издатина и заобиколихме едно тресавище, обрасло с високи, сухи тръстики. На отсрещния бряг растяха големи дървета, а над тях се извисяваше стръмната стена на пролома. Рекичката се беше скрила. От нашата страна местността беше хълмиста, тук-там обрасла с храсти. Пред нас, отвъд блатните тръстики, коритото се стесняваше и клоните на мощните дървета почти затуляха рекичката. Изведнъж Друпи ме дръпна и двамата се снишихме. Той ми подаде тежката пушка, а сам взе спрингфилда и посочи напред, където рекичката извиваше. На завоя видях да се подава глава на носорог с великолепен дълъг рог. Главата се полюляваше и аз успях да разгледам свинските очички и наострените уши, които помръдваха — животното се ослушваше. Отместих предпазителя и направих знак на Друпи да залегне. В същия миг М’Кола каза „Toto! Toto!“ и ме сграбчи за ръката. „Manamouki! Manamouki!“ потвърди с бърз шепот Друпи — и двамата отчаяно ми обясняваха, че не бива да стрелям, защото това е женска с малкото си. Сведох оръжието, а носорогът изгрухтя, втурна се през тръстиките и изчезна. Така и не видях малкото. Известно време тръстиките се полюляваха там, където двете животни си пробиваха път през тях, после всичко утихна.

— Жалко — прошепна Батето. — Имаше такъв хубав рог.

— За малко щях да го надупча — казах. — Не забелязах, че е женски.

— М’Кола видя малкото.

М’Кола шепнеше нещо на Батето и настойчиво кимаше с глава.

— Разправя, че там имало още един носорог — обясни Батето. — Чул го да грухти.

— Да се изкачим по-нагоре, оттам се вижда по-добре, и ако вдигнем нещо, ще можем да стреляме — предложих аз.

— Добра идея — съгласи се Батето. — Може би мъжкият още се крие там.

Изкачихме се на една височина на брега, с обстрел към камъша. Батето приготви пушката си, аз също вдигнах предпазителя на моята, а М’Кола запрати една тояга към мястото, откъдето беше чул сумтенето. Нещо изпръхтя и се раздвижи, но тръстиките не помръднаха. После малко по-нататък се разнесе пращене и тръстиките се залюляха под напора на животно, което си пробиваше път към насрещния бряг. Едва сега различих черния гръб и широките островърхи рога на бивол, който пъргаво се изкачваше по стръмния бряг. Той тичаше по наклона с изпъната шия, навирил глава, увенчана с тежки рога, изгърбен в плешките като биковете, отглеждани специално за арените. Прицелих се между врата и плешката, но Батето ме спря.

— Не е особено едър — каза той тихо. — На твое място не бих го убивал освен за ядене.

Но на мен ми се струваше едър. Той стоеше ребром, извърнал към нас глава и навирил муцуна.

— Имам още три бивола в разрешителното, а тук няма да останем дълго — възразих аз.

— Месото е много вкусно — прошепна Батето. — Добре тогава, стреляй! Но имай предвид, че след изстрела може да изскочи носорог.

Приклекнах, усещайки в ръцете си непривичната тежест на големокалибрената пушка, прицелих се в плешката и натиснах до болка спусъка, но изстрел не последва. Мекият плавен спусък на спрингфилда действуваше безотказно, а ударникът на тази пушка заяде и усетих как метал опира о метал. Като в кошмарен сън, когато искаш да стреляш, а не можеш. Не успях да дам изстрел, а и от натискането бях отклонил прицела. Затаих дъх, натиснах отново спусъка — силен откат и оглушителен гръм. Биволът не падна, а свърна наляво и се понесе нагоре по склона. Стрелях отново, но куршумът само вдигна прах и камъчета, които поръсиха задницата на животното. Преди да успея да заредя двуцевката, биволът се скри от погледа ми и в същия миг чухме сумтене и шум от чупещи се тръстикови стъбла — от долния край на тресавището изскочи още един носорог и се понесе към огромните дървета на нашия бряг, но туловището му се мярна пред очите ни само за миг.

— Това беше мъжкият — каза Батето. — Избяга надолу по рекичката.

— N’Dio. Doumi! Doumi! — уверяваше ни Друпи, че носорогът бил мъжки.

— Ударих проклетия бивол — казах аз. — Но дявол знае къде. Ех, тия тежки пушки! Твърдият спусък обърка работата.

— Да беше със спрингфилда, щеше да го убиеш — каза Батето.

— Поне щях да знам къде съм го ударил. Мислех, че с голямата двуцевка или ще го пропусна, или ще го убия, а то какво излезе — раних го.

— Нямаше вид да е ранен тежко — обясни Батето. — Добре е да го изчакаме по-дълго.

— Боя се да не съм го ударил в търбуха.

— Не се знае. Въпреки че избяга тъй бързо, може да е паднал мъртъв на стотина крачки.

— По дяволите тия двуцевки — не мога да стрелям с големокалибрена пушка. Като натискаш спусъка, все едно, че отваряш кутия сардели.

— Да вървим — предложи Батето. — Тук гъмжи от носорози.

— А бивола?

— Има време, ще го потърсим по-късно. Трябва да изчакаме да загуби сили и да падне.

— Представяте ли си, ако се бяхме наврели долу в тоя зверилник!

— Ужас — съгласи се Батето.

Говорехме шепнешком. Погледнах П. О. М., тя имаше вид на човек, който се наслаждава на приятен спектакъл.

— Не забеляза ли къде го ударих?

— Не. Как мислиш, дали има още да се крият в тръстиките?

— С хиляди. Е, Бате, а сега?

— Биволът може да е току зад завоя — отвърна Батето. — Хайде да го потърсим.

Тръгнахме по брега с опънати нерви и когато стигнахме до тесния край на тръстиковия гъсталак, нещо тежко се втурна през високите стъбла. Вдигнах пушката и изчаках да видя какво ще изскочи, но не се показа нищо — само шумоленето на тръстиките продължаваше. М’Кола ми направи знак да не стрелям.

— Малкото — каза Батето. — Изглежда, че са били два. Къде ли се е дянал проклетият мъжкар?

— Как разбрахте, че е малкото носорогче?

— По шума се познава, че е по-дребно животно.

Стояхме, оглеждахме рекичката и сенчестия бряг с високите дървета надолу по течението, когато М’Кола внезапно посочи нагоре към склона от дясната ни страна.

— Faro — прошепна той и ми подаде бинокъла.

Застанал на хълма, обърнал глава направо към нас и навирил уши, тромав и черен, един носорог поклащаше глава и душеше въздуха. През оптическите лещи ми се стори огромен. Батето също го наблюдаваше през своя бинокъл.

— Не е по-голям от този, който уби — каза той тихо.

— Мога да го улуча точно в тилната издатина!

— Имаш право само на един още. И ти трябва хубав екземпляр!

Предложих бинокъла на П. О. М., но тя отказа:

— Виждам го и така. Доста голям е!

— Може да ни нападне — предупреди Батето. — В такъв случай, щеш не щеш, трябва да стреляш.

Както се бяхме загледали, иззад едно дърво с переста корона се показа още един носорог — значително по-дребен.

— Боже милостиви, това е малкото, а онова там — майката — възкликна Батето. — Добре, че не стреля. Можеше да ни нападне. Като нищо!

— Същата женска ли е? — попитах шепнешком аз.

— Не. Онази имаше страшен рог.

Бяхме обхванати от нервна възбуда и малко като пияни от неочакваното, почти нелепо свръхизобилие на дивеч. Такова чувство може да породи всеки дивеч или риба, които обикновено се срещат рядко, а изведнъж се появяват в невероятно, чак смешно количество.

— Погледни я. Усеща, че нещо не е в ред, но не може нито да ни види, нито да ни подуши.

— Нали е чула изстрелите.

— Усеща, че наоколо има хора. Но не може да разбере къде.

Женската беше толкова грамадна и комична, беше застанала толкова удобно, че аз се прицелих в гърдите й.

— Удобен изстрел.

— Повече от удобен — съгласи се Батето.

— А сега какво ще правим? — попита П. О. М. Тя беше по-практична от нас.

— Ще я заобиколим — отвърна Батето.

— Ако държим долу, покрай брега, смятам, че няма да ни надуши, преди да сме се отдалечили.

— Не се знае. Дано не ни нападне!

Носорогът не ни нападна, само сведе глава и се заизкачва по стръмнината, следван от стигналото почти нормален ръст носорогче.

— Сега нека Друпи отиде напред да огледа следите от мъжкия. А ние можем да поседнем — каза Батето.

Седнахме на сянка, а Друпи и местният водач тръгнаха по двата бряга. Когато се върнаха, съобщиха, че мъжкият се е отдалечил надолу по течението.

— Някой поне можа ли да види какъв му е рогът? — попитах аз.

— Друпи твърди, че бил хубав.

М’Кола се бе изкачил на склона малко над нас. Сега, приклекнал, ни правеше знаци.

— Nyati — засенчи той очи с длан.

— Къде? — попита Батето.

М’Кола посочи с ръка, смъкна се малко надолу и когато ние се покатерихме при него, ми подаде бинокъла. Животните бяха надолу, по течението, далеч от нас, върху издадения хребет на един от стръмните ридове в отсрещния край на пролома. Преброихме шест, след това осем бивола — черни, с яки вратове и с лъскави рога, застанали до самия връх на зъбера. Едни пасяха, други стояха с вдигнати глави и се оглеждаха.

— Онзи там е мъжки — каза Батето, гледайки през бинокъла.

— Кой?

— Вторият отдясно.

— На мен всички ми изглеждат мъжки.

— От такова разстояние винаги може да се излъжеш. Този отдясно е хубав. Хайде сега да пребродим реката, да заобиколим и да се опитаме да излезем над тях.

— Дали ще останат там?

— Не, щом стане горещо, сигурно ще се спуснат към водата.

— Да вървим.

Прехвърлихме се през рекичката по дънерите на две паднали дървета и там, по средата на склона, намерихме добре утъпкана от дивите животни пътека, която вървеше успоредно на брега под гъстия шумак на дърветата. Тръгнахме по нея бързо и безшумно, зелената завеса почти закриваше от погледа ни рекичката под нас. Още беше ранно утро, но вече се надигаше вятър и листата шумоляха над главите ни. Прекосихме едно дере, което се спускаше към реката, скрихме се в гъстата растителност, снишавайки глави зад клоните, излязохме на една полянка и под прикритието на ската на дерето се измъкнахме нагоре, за да можем да излезем над биволите. Спряхме се зад зъбера; облян в пот, подложих една носна кърпа под тропическия шлем на челото си и изпратих Друпи напред да разузнае. Скоро той се върна и каза, че биволите се скрили. Отгоре не можехме да ги открием, затова прекосихме дерето и склона с надежда да им пресечем пътя към реката. Съседният рид беше обгорял от пожар, а в подножието му се сивееше изпепелен гъстак. В пепелището личаха следите на биволите, които бяха прекосили откритото място и се бяха скрили в гъстата джунгла на поречието. Тук растителността се издигаше в плътна стена и беше омотана в такава плетеница от лиани, че беше невъзможно да проследим биволите. Надолу по реката нямаше следи и ние предположихме, че биволите са на онова място от брега, което бяхме видели от пътеката. Батето каза, че щом са там, няма какво да се прави. Джунглата беше така гъста, че дори да ги подгонехме, нямаше как да стреляме. А и не бихме могли да различим женските от мъжките, обясни той. Старият мъжкар е сив, но един хубав бивол от стадото би могъл да бъде и черен като биволица. При това положение нямаше смисъл да ги гоним.

Часът беше вече десет и горещината се усилваше. Слънцето жареше, спряло като заковано на небето, а вятърът въртеше около нас пепелта на пожарището. В тоя час всичко се изпокриваше на сянка. Решихме и ние да намерим някое сенчесто място, за да се изтегнем и почетем на хлад, след това да обядваме и така да убием горещите обедни часове.

Оставихме зад себе си пожарището, спуснахме се към ручея и спряхме запотени под сянката на едни много големи дървета. Измъкнахме от багажа кожените якета и мушамите си, разстлахме ги на тревата под клоните, близо до дънерите, за да можем да се облягаме, П. О. М. извади книгите, а М’Кола накладе малък огън и кипна вода за чай.

Подухна вятър и зашумя във високите клони. На сянка беше хладно, но подадехме ли си носа на слънце или изместеше ли се сянката, докато четем, лъчите жареха безмилостно. Друпи беше тръгнал на разузнаване надолу по реката, а ние лежахме и четяхме. Усещах как настъпва знойното пладне, как суши росата, нагрява шумата и затопля водата на рекичката.

П. О. М. четеше „Испанско злато“ от Джордж А. Бърмингам. Не била хубава книга, обясни тя. Аз продължавах със „Севастополски разкази“ на Толстой и в същия том прочетох хубавата повест „Казаци“. В повестта се усещаха комарите и жегата, чувствуваше се гората в различните годишни времена и реката, прекосявана от татарите при техните набези, и аз отново се пренесох в някогашна Русия.

Мислех си колко е реална за мен тази Русия от времето на нашата гражданска война, не по-малко реална от който и да било край в Мичиган или от прерията северно от нашия градец и горите около ловното стопанство на Евън, как благодарение на Тургенев бях живял там, тъй както бях живял в семейство Буденброкови, както се бях вмъквал и измъквал през „нейния“ прозорец в „Червено и черно“, както бяхме пристигнали при вратите на Париж и бяхме видели да разчекват с коне Салсед на площад „Грев“. Всичко това беше пред очите ми. Аз бях този, когото пожалиха на колелото за изтезание, защото бях проявил учтивост към палача, когато искаха да ни убият с Коконас, спомних си Вартоломеевата нощ и как убивахме хугенотите, как тогава ме заловиха в „нейната“ къща и нищо не беше по-реално от чувството, изпитано, когато открих, че вратата на Лувъра е заключена, или когато погледнах надолу и видях тялото му във водата, където беше паднал от мачтата. Или в Италия — по-хубава от всяка книга — лежа в кестеновата горичка, после в леката есенна мъгла отвъд Флорентинската катедрала прекосявам града към „Оспедале Маджоре“ и подкованите ми ботуши звънтят по плочника, в планината внезапно руква пролетен дъжд, а миризмата на полка напомня вкуса на медна монета в устата. После влакът спира в горещината на Деценцано и ето го Лаго ди Гарда, ония войници насреща са от Чешкия легион, а следния път вали, следния път е тъмно, следния път го минаваме, натоварени на камион, следния път идваме от някъде другаде, следния път идваме, крачейки в тъмнината откъм Сермионе. Защото сме били там в книгите и извън книгите — а там, където сме били, ако ни бива като разказвачи, можете и вие да отидете, тъй както ние сме ходили. С годините земята изветрява от ерозията и вятърът отнася праха, хората измират и никой не оставя трайна следа, освен ония, които са се занимавали с изкуство, а сега и те не искат да вършат работата си, защото е самотна, защото е тежка и не е на мода. Едно хилядолетие превръща икономиката в глупост, а произведението на изкуството е вечно, но да го създадеш е трудно, а сега това не е и на мода. Хората не искат повече да творят изкуство, защото се боят, че ще изглеждат старомодни и че въшките, полазили литературата, няма да ги похвалят. При това изкуството е много трудна работа. Тогава? Тогава ще продължавам да си чета за реката, която татарите прекосявали при набезите си, и за пияния стар ловец, и за момичето, и за това как е било тогава през различните годишни времена.

Батето четеше „Ричард Карвъл“. Бяхме взели със себе си каквото можеше да се купи в Найроби, но вече бяхме изчели почти всичко.

— Чел съм я и преди — каза Батето. — Хубава е.

— Едва си я спомням. Но помня, че ми хареса.

— Моята е ужасна — намеси се П. О. М. — Едва се чете.

— Искаш ли тази?

— Без излишни жестове — отвърна тя. — Предпочитам да довърша тази, която съм зачела.

— Хайде! Вземи я!

— Ще ти я върна веднага.

— Ей, М’Кола, бира! — извиках аз.

— N’Dio — каза той изразително и извади от сандъка с провизиите, който един от туземците беше носил на главата си, немска бира в бутилка, оплетена отвън със слама — една от ония шестдесет и четири бутилки, които Дан бе донесъл от германския търговски пункт. Гърлото й беше обвито със станиол, а на черно-жълтия етикет бе изобразен конник с рицарска броня. През нощта се беше изстудила. Отворих я и плътното пиво се запени тежко в трите чаши.

— За мен не — отказа Батето. — Вредно е за черния дроб.

— Хайде, хайде!

— Е, добре.

Пихме всички, но когато М’Кола отвори втората бутилка, Батето отказа категорично.

— Пий сам, ти обичаш бира повече. Аз ще подремна.

— Мама?

— Съвсем малко.

— Какво да се прави, остава за мен.

М’Кола усмихнат поклащаше глава, като ни гледаше да пием бира. Седях, облегнал гръб на дървото, гледах как вятърът носи облаците и пиех бавно направо от бутилката. Така беше по-студена. Превъзходна бира. Батето и П. О. М. скоро заспаха, а аз отново се залових за „Севастополските разкази“ и препрочетох „Казаци“. Прекрасна повест!

Когато се събудиха, хапнахме хляб, филе и горчица, изядохме един компот от сливи и изпихме третата и последна бутилка бира. След това отново почетохме и легнахме да спим. Събудих се жаден и тъкмо отварях манерката, чух как един носорог изгрухтя и изшумоля в храстите край рекичката. Батето, който се беше събудил, също го чу, двамата взехме пушките и без дума да разменим, тръгнахме към мястото, откъдето идваше шумът. М’Кола откри следите: вървейки нагоре по течението, носорогът ни беше надушил едва от тридесетина метра и беше побягнал. Не можехме да тръгнем по дирите му, тъй като вятърът духаше в гърба ни, затова се отклонихме от потока, заобиколихме пожарището и внимателно тръгнахме през гъстия храсталак на брега. Но не го намерихме. След дълги търсения Друпи откри, че се беше прехвърлил на другия бряг и бе поел към хълмовете. Доколкото можеше да се съди по следите, не беше особено едър.

Бяхме се отдалечили най-малко на четири часа път от лагера, а освен това през по-голямата част от обратния път трябваше да се катерим по склона, за да се измъкнем от клисурата; предстоеше ни да свършим и с ранения бивол, затова, като излязохме отново на пожарището, решихме да вземем П. О. М. и направо да продължим. Беше все още горещо, но слънцето вече се спускаше и по-голямата част от пътя минаваше по сенчестата пътека край потока. Когато се върнахме, П. О. М. се престори на възмутена, че сме тръгнали и сме я оставили сама, но това беше само шега.

Друпи и туземецът с копието ни поведоха по сенчестата пътека, осеяна със слънчеви петна тук-там, където лъчите се провираха през листака. Вместо свежият лъх на утринната гора блъсна ни в носа тежка воня, напомняща котешки нечистотии.

— Каква е тази смрад? — попитах шепнешком Батето.

— Павиани — отвърна той.

Малко преди нас беше минало цяло стадо от тези маймуни и бяха изпоцапали всичко с мръсотиите си. Стигнахме до мястото, на което носорозите и биволът бяха изскочили от тръстиките, и аз определих къде според мен се е намирал биволът в момента на изстрела. М’Кола и Друпи затърсиха наоколо като хрътки. На петдесетина крачки нагоре по склона Друпи вдигна един лист и го размаха.

— Намерил е кръв — каза Батето.

Приближихме се. По тревата имаше много следи от почерняла кръв и беше лесно да се проследи дирята. Друпи и М’Кола я следваха от двете страни и тържествено посочваха с дълги стръкове трева всяко кърваво петно. Винаги ми се е струвало, че би било по-добре единият следотърсач да върви бавно по дирята, а другият да я търси напред, но те вървяха един до друг с наведени глави и сочеха с дългите стръкове всяко петно засъхнала кръв, а когато отново намираха следата, след като я бяха загубили, навеждаха се да откъснат някое окървавено стръкче трева или лист. Вървях подире им със спрингфилда, след мене идваше със заредена пушка Батето и на опашката П. О. М. Бях поверил големокалибрената си двуцевка на Друпи. М’Кола носеше манлихерата на П. О. М. Всички мълчахме като хора, погълнати от сериозна работа. На едно място, където биволът беше вървял между високи треви, открихме кървави следи по стръковете от двете страни на дирята — това показваше, че куршумът е пронизал животното и е излязъл от другата страна. По едно време се обнадеждих — рекох си, че съм го прострелял през дробовете, макар и да не бях сигурен, защото кръвта беше загубила първоначалния си цвят, — но по-нататък видяхме по камъните окървавен тор, след това навсякъде, където биволът се бе изкачвал по стръмнина, имаше такъв тор. Очевидно куршумът беше пронизал или червата, или търбуха. Все по-срамно ми ставаше.

— Ако се хвърли към нас, не се безпокой за Друпи и останалите — прошепна Батето. — Те ще отскочат встрани. А ти стреляй.

— Право в муцуната!

— Не опитвай никакви фокуси — предупреди ме той.

Следите вървяха все нагоре и нагоре по стръмнината, след това описваха осморка и известно време лъкатушеха безцелно между скалите. По-нататък се спускаха към реката, прекосяваха един малък приток, пак се връщаха на брега и продължаваха нагоре между дърветата.

— Струва ми се, че ще го намерим мъртъв — казах тихо на Батето. Безцелните криволици ме караха да мисля, че тук биволът е бил вече омаломощен, готов всеки миг да се строполи.

— Дано — каза Батето.

Но дирята продължаваше нагоре, където тревата редееше, и търсенето ставаше все по-трудно и по-бавно. Следи от копитата вече не виждах, правехме догадки каква посока е следвало животното, и само тук-там някое лъскаво петънце спечена кръв по камъните потвърждаваше предположенията ни. Няколко пъти напълно изгубвахме следата и тогава тримата започвахме да я търсим в кръг, докато някой я намереше отново и кажеше тихо „Dami!“, после пак тръгвахме напред. Накрая дирята се спусна по един каменист склон, огрян от последните лъчи на слънцето, наближи коритото на реката и потъна в широк пояс от такива високи сухи тръстики, каквито досега не бяхме виждали. Тук тръстиката беше по-висока и по-гъста, отколкото при тресавището, където биволът беше изскочил сутринта, и в нея имаше няколко пътеки, проправени от дивите животни.

— Малката мемсахиб по-добре да не влиза вътре — предупреди Батето.

— Да остане тук с М’Кола — съгласих се аз.

— По-добре е да не влиза — повтори Батето. — Чудя се защо изобщо я взехме с нас.

— Може да почака тук. Друпи настоява да продължим.

— Прав си. Да хвърлим един поглед.

— Почакай тук с М’Кола — пошепнах аз на П. О. М. през рамо.

Тръгнахме след Друпи през гъстата висока растителност, която се извисяваше още един човешки бой над нас, крачехме предпазливо по пътеката и надничахме напред със затаен дъх.

Спомних си как веднъж убихме три бивола, как най-старият изскочи от храстите, запенен и олюляващ се, как видях рогата, роговия израстък на челото, изпънатата напред муцуна, очите, набъбналата гърбица от мускули и тлъстина под сивата, рядко окосмена шия — в него се таеше могъща сила и ярост, гледахме го с възхищение, дори с уважение, но той не можеше вече да се движи бързо и след всеки изстрел чувствувах, че с него е свършено. Сега положението беше различно: не ни предстоеше да обсипем с куршуми един зашеметен бивол, когато излиза на открито. Сега дори не го виждахме. Повтарях си, че ако се спусне към нас, трябва да запазя самообладание и да стрелям право в изпънатата напред муцуна, той, разбира се, ще сведе надолу рога като всеки бик, който се готви да намуши жертвата си, тогава ще се открие уязвимото място, така добре известно на тореадорите, аз ще отправя последния изстрел тъкмо там, ще отскоча встрани в тревите и тогава ще дойде ред на Батето, освен ако съм отскочил, без да изпусна пушката. Уверен бях, че ще ми се удаде да стрелям в уязвимото място зад тила и ще успея да отскоча — само да мога хладнокръвно да изчакам да сведе глава. Знаех, че ме бива за такова нещо и че изстрелът ще го убие, но докога щях да го чакам? Там беше работата. Докога щях да го чакам? Аз се промъквах напред, като съзнавах, че той е тук, и изпитвах радост, най-приятната от всички радости — радостта, че ти предстои да действуваш, че ти предстои нещо, в което не можеш да бъдеш безучастен, което не можеш да проумееш докрай — да убиеш, без да се боиш, без страх и чувство за отговорност, без да опечалиш някого, да извършиш само това, на което се чувствуваш способен. Продължих безшумно напред, забол очи в гърба на Друпи, без да забравям да избърсвам потта от очилата си, но изведнъж чух шум зад нас и се извърнах. П. О. М. и М’Кола ни следваха.

— На какво прилича това! — скара се Батето. Беше извън себе си от гняв.

Изведохме жена ми обратно от гъсталака и на брега се постарахме да й обясним, че трябва да стои там. Оказа се, не била разбрала, че не бива да ни следва. Чула ме как съм прошепнал нещо, но помислила, че й казвам да върви след М’Кола.

— Здравата се изплаших! — признах на Батето.

— Следва ни като малък верен териер. Но не бива така.

Взряхме се отново през стъблата.

— Друпи иска да продължим — казах аз. — Няма да се откажа пръв, ще вървя докъдето той реши. Каже ли „стига“ — връщаме се. В края на краищата аз прострелях бивола в корема.

— Само без глупости!

— Ще го сваля с един изстрел! Само да изскочи, за да мога да стрелям — разбъбрах се аз, защото все още не можех да се успокоя от страха, който брах заради П. О. М.

— Хайде, тръгваме — подкани Батето.

Водени от Друпи, продължихме навътре, където растителността ставаше все по-гъста и по-гъста. Не знам как се чувствуваше Батето, но по едно време аз смених спрингфилда с двуцевката, приготвих я за стрелба и сложих пръст на спусъка — до такава степен бяха напрегнати нервите ми, когато Друпи спря, поклати глава и пошепна: „Hapana.“ Растителността беше толкова гъста и преплетена, че не виждахме на педя от носа си. Положението беше лошо, особено видимостта — слънцето осветяваше само склона на хълма. Двамата бяхме доволни, че Друпи сам реши да прекрати преследването, и аз въздъхнах облекчено. В този гъсталак всичките ми планове за някакъв много специален изстрел бяха чиста глупост и аз си дадох сметка, че можехме да разчитаме само на едно — Батето да убие бивола с големокалибрената си пушка. Аз едва ли щях да направя нещо с глупавата си двуцевка, която не владеех и в чиито качества — като не смятаме оглушителния й трясък — нямах вече никаква вяра.

На връщане изведнъж чухме носачите да крещят от рида и се хвърлихме през тръстиките, за да излезем на високо място с чист обстрел. Носачите махаха с ръце и крещяха, че биволът излязъл от тресавището и минал край тях, след това М’Кола и Друпи започнаха да сочат нещо, а Батето ме хвана за ръкава и ме задърпа встрани, откъдето можехме да видим какво става: в светлината на залязващото слънце, което сега огряваше само каменистия връх на рида, видях два бивола. Бяха черни и лъскави, единият много по-едър от другия — помня как си помислих, че това е нашият бивол, който е срещнал биволицата и тя го е увлякла след себе си. Друпи ми даде спрингфилда, аз пъхнах ръка под ремъка, прицелих се — сега цялото животно се виждаше в оптическия мерник, — затаих дъх, взех го на мушка право в плешката, но тъкмо когато започнах да натискам спусъка, той се затича, аз изместих прицела пред главата му и стрелях. Биволът наведе глава и подскочи като необязден кон, аз изхвърлих гилзата, върнах ръкохватката и тъкмо когато се скриваше от погледа ми, стрелях още веднъж. Уверен бях, че с него е свършено. Затичахме се двамата с Друпи и аз чух дрезгаво мучене. Спрях и подвикнах към Батето:

— Чуваш ли? С него е свършено, бога ми.

— Да, удари го — отвърна Батето.

— И то смъртоносно, казвам ти. Чу ли го как изрева?

— Не.

— Слушай!

Ослушахме се и до нас долетя протяжно жално мучене.

— Прав си — съгласи се Батето. Мученето беше неимоверно тъжно.

М’Кола сграбчи ръката ми. Друпи ме потупа по рамото. Всички засмени се затичахме по склона и плувнали в пот, се закатерихме по скалите между дърветата. Сърцето ми туптеше неудържимо, затова спрях да си поема дъх, избърсах потта от лицето си и изтрих очилата.

— Kufa! Мъртъв! — каза М’Кола. Той произнесе думата така, че тя прозвуча като изстрел. — N’Dio! Kufa!

— Kufa! — засмя се Друпи.

— Kufa! — повтори М’Кола и отново ми стисна ръката.

Продължихме нагоре по склона и скоро видяхме бивола — той се беше обърнал по гръб, почти увиснал на рогата си, които се бяха заклещили в едно чаталесто дърво. М’Кола пъхна пръст в дупката, през която беше влязъл куршумът, точно в средата на плешката, и кимна доволен с глава.

Пристигнаха Батето и П. О. М., а след тях и носачите.

— Честна дума, по-хубаво е, отколкото си мислех — рекох аз.

— Този не е същият бивол. Това се казва екземпляр! А са него сигурно вървеше нашият бивол.

— Помислих, че с него върви биволица. Но от такова разстояние не може да се каже.

— Имаше най-малко четиристотин крачки. Ама ти наистина умееш да стреляш с тази играчка.

— Когато го видях как мушна глава между предните крака и подскочи, разбрах, че с него е свършено. Светлината падаше много удобно.

— Разбрах, че го удари и че не е същият бивол. Казах си, че сега ще трябва да се оправяме с два ранени бивола. Отначало не чух мученето.

— Удивителна впечатление прави този тъжен рев! — каза П. О. М. — Като призив на горски рог.

— На мен ми прозвуча весело — възрази Батето. — Заслужава да се почерпим по този случай. Това се казва изстрел! Защо не каза, че си знаел да стреляш?

— Върви по дяволите!

— А известно ли ви е, че освен това той е незаменим следотърсач и изключителен ловец на пернат дивеч? — обърна се Батето към П. О. М.

— Но този бивол е истински красавец, нали? — продължи да се възхищава жена ми.

— Хубав е. Не е стар, но има хубава глава.

Опитахме се да фотографираме животното, но носехме само малкия апарат, блендата засече и даде повод за ожесточен спор. Денят преваляше, аз нервничех, бях раздразнителен, отправих укори от позициите на своята непогрешимост и преувеличих бедата, ядосан, че ще останем без снимка. Човек не може да се задържи дълго на висотата на радостната възбуда, която бях изживял днес в тръстиките — след като убиеш живо същество, пък било то и бивол, изпитваш чувство, което не е за споделяне с околните, затова отпих глътка вода и се извиних на П. О. М., задето се държах така глупаво. Тя отвърна, че всичко е наред, и наистина всичко беше наред — стояхме един до друг и гледахме как М’Кола дере кожата на главата, аз обичах жена си и тя мен и всичко бе изяснено, недоразумението и всичко останало. Отпих глътка уиски, но ми се стори безвкусно и недостатъчно силно.

— Ще пийна още една — казах аз. Втората глътка подействува.

Гоненият от носорога туземец ни поведе към лагера, а Друпи остана да одере кожата от главата и да помогне на другите туземци да отделят хубавите парчета месо и да ги окачат на високите клони, където няма да ги достигнат хиени. Беше опасно да се връща по тъмно, затова му оставих двуцевката. Друпи каза, че знае да стреля, и аз извадих гилзите, сложих предпазителя и го подканих да опита. Той опря приклада на рамо, примижа — но не с това око, с което трябваше, натисна силно спусъка, след това още веднъж и още веднъж. Показах му как да освободи предпазителя, накарах го да свали и вдигне няколко пъти, обясних му как да зарежда. М’Кола го гледаше много отвисоко, докато той се мъчеше да стреля с пуснат предпазител, а Друпи сякаш се смали. Оставих му пушката с два патрона, туземците се заловиха да режат месото, а ние тръгнахме подир водача с копието по дирите на по-дребния бивол, които бяха чисти, без следи от кръв. Вървяхме по тях, докато излязохме от рътлината, а оттам поехме към лагера. Вече се здрачаваше. Превалихме хълмове, прекосихме урви и дерета и накрая излязохме на главния хребет, който изглеждаше тъмен и студен в мрака. Луната още не беше изгряла и ние с мъка влачехме крака, капнали от умора. По едно време М’Кола, който се беше натоварил с тежката пушка на Батето, няколко манерки, бинокли и чантата с книгите, изригна по адрес на забързалия се водач поток от думи, явно ругатни.

— Какво казва? — попитах аз Батето.

— Казва му да не се перчи толкова с издръжливостта си, защото между нас има стар човек.

— Кого има предвид, теб или себе си?

— Нас двамата.

Над кафявите хълмове се издигна мътна червеникава луна. Отправихме се към мъжделивите, трепкащи светлинки на селото, минахме покрай затворените кирпичени колиби, дъхащи на овце и кози, след това пребродихме рекичката и тръгнахме нагоре по голото бърдо към огъня, накладен пред палатките ни. Нощта беше хладна и ветровита.

Сутринта отново излязохме на лов, попаднахме на следи от носорог край един извор, поехме по тях и така обходихме цялото обрасло в храсти плато, след това хванахме по една долчинка, която се спускаше като улей в пролома. Беше много горещо и П. О. М. вървеше трудно, защото предишния ден тесните ботуши й бяха набили краката. Тя не се оплакваше, но виждах, че й убиват. Бяхме приятно изморени и отпуснати.

— Да вървят по дяволите тия носорози! Не ми трябва друг, освен ако е някой много едър — казах на Батето. — А такъв може цяла седмица да не намерим. Да се задоволим с този, който имаме, и да отидем при Карл. Там ще тръгнем за орикси и куду. Освен това ще се снабдим и с кожи от зебра.

Седяхме под дървото на върха, пред нас се стелеха хълмовете и проломът, който се спускаше към Долината на големия разлом и езерото Маняра.

— Няма да е лошо да вземем само най-необходимото и да тръгнем с носачи към долината и езерото. Ние ще ловуваме напред, а те ще ни следват — предложи Батето.

— Чудесна идея! А камионите ще заобикалят и ще ни чакат в… как му беше името?

— Мажи-Мото.

— Вярно, защо да не направим така? — присъедини се П. О. М.

— Ще попитаме Друпи какво представлява тази долина.

Друпи каза, че не знае, но местният водач с копието ни обясни: мястото било много труднопроходимо, особено там, където реката се спуска към клисурата. С коли не можело да се мине. Отказахме се от плана си.

— Все пак заслужава си да направим такъв преход — подхвана пак Батето. — При това носачите са по-евтини от бензина.

— Не може ли да направим подобни преходи, когато се върнем? — предложи П. О. М.

— Може — съгласи се Батето. — Но ако искаме да намерим едър носорог, трябва да се изкачим на планината Кения. Там е царството на носорозите. А по тия места се въди главно куду. Ако тръгнем натам, ще трябва да се изкачим към Калал. После ще имаме време да се спуснем към Хандени за черна антилопа.

— Хайде да тръгваме! — казах аз и продължих да се изтягам.

Отдавна бяхме престанали да завиждаме на Карл. Дори се радвахме на сполуката му и нещата се бяха оправили. Може би той вече е успял да се сдобие и с орикс. Искрено се надявахме да е така. Карл беше чудесно момче и аз се радвах на хубавите му трофеи.

— Как се чувствува милата добра Мама?

— Прекрасно. Ако говорите сериозно за тръгване, предпочитам най-напред да си почина. Болят ме краката. Но такъв лов ми харесва.

— Хайде да се върнем, да хапнем, да вдигнем лагера и още довечера — в равнината.

Още същата вечер се върнахме при нашия стар бивак в Муту-Умбу под високите дървета недалеч от пътя. Тук бяхме устроили първия си лагер в Африка. Дърветата бяха все така високи, кичести и зелени, потокът — бърз и прозрачен, местността — все така хубава, както първия път. Само нощите бяха станали по-горещи, прахът по пътя сега стигаше до осите на колелата, а междувременно бяхме видели много нови места — това беше разликата.

Глава четвърта

За да се доберем до Долината на големия разлом, минахме по един червеникав песъчлив път, който пресичаше високото плато, след това нагоре и надолу по рътлините, където нискостеблените дръвчета растяха като в овощни градини, обходихме един горист склон, който се изкачваше до стената на клисурата, и оттам пред нас се откриха равнината, гъсталакът и дългото, блеснало на слънцето полупресъхнало езеро Маняра, порозовяло на отвъдния край от хиляди и хиляди петънца — ята фламинго. По-нататък пътят се спускаше косо по стената на пролома, навлизаше в гората, продължаваше по дъното на долината през обработени полета с бананови насаждения, зелени царевичаци и непознати за мен дървета, минаваше край гората, която се издигаше като стена, след това покрай магазинчето на един индиец и куп колиби, прехвърляше по две мостчета бистрите бързи потоци, отново навлизаше в гората, която там започваше да редее, прорязваше голи склонове и описваше широк завой, за да навлезе в друг път, прашен, издълбан от дълбоки коловози, и през обрасла с храсти местност извеждаше до сенниците на лагера ни в Муту-Умбу.

По-късно, след вечеря, чухме ята фламинго да летят в мрака. Въздухът се изпълни с пърхане на крила, напомнящо патици, вдигнали се преди разсъмване, но по-бавно, по-равномерно и стотици пъти по-силно. Ние с Батето бяхме малко пияни, а П. О. М. — капнала от умора. Карл отново беше изпаднал в лошо настроение. Ние му бяхме отровили радостта, когато уби носорога. При това тази сполука беше вече минало и той се боеше да не се изложи с антилопите орикс. На всичко отгоре когато отишли на сутринта при трупа на убития носорог, намерили не леопард, а великолепен лъв, огромен и тъмногрив, който не побягнал, но въпреки това не можело да го убият, защото местността била нещо като резерват.

— Много неприятно! — казах аз и се опитах да му съчувствувам, но ми беше така хубаво, че не бях в състояние да си разваля настроението заради чужди неприятности. Капнали от умора, двамата с Батето седяхме, пиехме уиски със сода и разговаряхме.

На другия ден тръгнахме на лов за орикс в сухата прашна Долина на големия разлом и накрая открихме едно стадо чак край гористите хълмове на отсрещната страна, над едно селце на племето масаи. Антилопите орикс поразително приличаха на местните магарета, ако изключим изумително дългите красиви, растящи косо назад черни рога. На пръв поглед всички имаха еднакво хубави глави за трофеи. Когато се взрях внимателно, видях, че две-три са по-хубави от останалите, приседнах, избрах най-хубавото животно и щом стадото се източи във верига, прицелих се и стрелях. Чух, че куршумът удари на месо, антилопата кривна встрани, отдели се от другите и се понесе в кръг. Разбрах, че няма нужда да стрелям повторно.

Излезе, че Карл взел на прицел същия орикс. Не знаех това, но от егоизъм бях избързал да стрелям пръв, за да съм сигурен, че поне този път ще взема по-хубавия трофей. Впрочем Карл успя да свали една не по-лоша антилопа, преди стадото да изчезне от очите ни сред облак сив прах. Ако не бяха чудесните рога, ловът на орикси би бил не по-интересен от стрелба по питомни магарета. Камионът пристигна, М’Кола и Чаро одраха главите, нарязаха месото и ние тръгнахме към лагера през облаци прах, от който лицата ни бързо посивяха, а долината заприлича на безкраен зноен мираж.

Останахме в лагера два дни. Трябваше да се снабдим със зеброви кожи, които бяхме обещали на приятели в Америка, а на дерача беше необходимо време, за да ги обработи както трябва. Ловът на зебри се оказа скучен — сега, когато тревата беше изсъхнала, равнината ни изглеждаше еднообразна, гореща и прашна. Спомням си как седях, опрял гръб на един мравуняк, в далечината се носеше стадо зебри сред облаци прах в трептящата мараня, равнината жълтееше, осеяна тук-там с някое бяло петно, над което се виеха птици, а отзад, вдигнал пушилка, се приближаваше камионът, натоварен с дерачи и с местни хора, които идваха да отнесат месото в селцето. Поради омарата стрелях няколко пъти несполучливо по една газела — дерачите доброволци ме бяха помолили да я убия за ядене. Стрелях три-четири пъти, без да улуча, след това я ударих, както се носеше по равнината, и трябваше да я преследвам чак до пладне, докато я издебна и доубия.

Същия ден следобед тръгнахме с колата по пътя, минаващ през селцето и покрай дюкянчето на индиеца — той ни се усмихна хем раболепно, хем дружелюбно с надежда, че ще купим нещо от него, — свърнахме наляво до една просека през храстите към гъстата гора, прекосихме потока по разнебитеното дървено мостче и продължихме натам, дето гората редееше и постепенно отстъпваше място на тревистата савана, която се простираше до камъша и тръстиките по изсъхналия бряг на езерото, чиито води блестяха сега далеч навътре, порозовели от фламинго. В края на гората, под сянката на дърветата, се гушеха сламени рибарски колиби, тревистата савана се вълнуваше под поривите на вятъра, оголеното засъхнало дъно на езерото сивееше пред нас и множество животни, подплашени от колата, пробягваха по спечената кал. Това бяха камъшари, които в далечината изглеждаха смешни и тромави, но отблизо — стройни и грациозни. Завихме, навлязохме в гъстата ниска трева и продължихме по сухото дъно на езерото. Навсякъде, отляво и отдясно, където се спускаха ручеи и образуваха тръстиково блато с лабиринт от разливи към оттеглилото се езеро, се вдигаха патици, а забелязахме и големи ята гъски, накацали на тревистите островчета сред блатото. Дъното беше сухо и твърдо, но по-нататък започна да става влажно и меко. Слязохме от колата и се уговорихме: Карл с Чаро и аз С М’Кола да тръгнем от двете страни на блатото, да подплашим птиците с изстрели, а Батето и Мама да ги изчакат във високата тръстика на левия бряг на езерото, където се стичаше друг ручей и също образуваше гъсто обрасло блато — според нашите предвиждания патиците трябваше да прелетят именно там.

Двамата тръгнаха по откритото — едрата обемиста фигура с избеляло кадифено сако наред с крехкия силует в панталони, пясъчножълто яке, ботуши и широкопола шапка, — след това се шмугнаха и изчезнаха в сухите тръстики. Тръгнахме и ние, но щом стигнахме до ручея, разбрахме, че нищо няма да излезе от този наш план. Внимателно оглеждахме терена, преди да стъпим, и въпреки това затъвахме до колене в студената тиня. По-нататък дъното ставаше все по-несигурно, а тревистите хълмчета още по-мочурливи — там няколко пъти затънах до пояс. Патиците и гъските отлитаха, преди да сме ги наближили на един изстрел разстояние, а когато първото ято премина над скривалището на нашите ловци и отекнаха двата последователни изстрела от малката двуцевка на П. О. М., част от патиците описаха широк завой и се насочиха към езерото, а останалите на малки ята полетяха заедно с гъските към откритата водна площ. Ято черни ибиси, които със заострените си клюнове приличаха на едри гмурци, се вдигнаха над тръстиките откъм страната на Карл, описаха кръг високо над нас и се върнаха в блатото. То беше пълно с бекаси, черни и бели дъждосвирци и като разбрах, че няма да успея да се приближа до патиците, започнах да стрелям бекаси за най-голямо възмущение на М’Кола. Прегазихме тресавището, пребродихме една рекичка — водата стигна до раменете ми и трябваше да държа над главата си пушката и ловното яке с патроните в джоба, — след това се опитахме да намерим брод към мястото, където бяха П. О. М. и Батето, и прекосихме дълбока река, над която летяха бърнета. Стрелях и убих три. На отсрещния бряг, където започваше спечената кал на езерното дъно, открих Батето и П. О. М. Вече мръкваше, водата беше твърде дълбока, за да я прегазим, а дъното — тинесто, но накрая намерих добре утъпкана пътека, проправена от хипопотамите, която водеше към рекичката. Зацапах през нея — дъното й беше твърдо, а водата стигаше до гърдите. Когато се измъкнах на тревата, целият мокър, над мен стремително се понесоха бърнета, коленичих за стрелба, но в същия миг стреля и Батето и три птици тупнаха тежко във високата трева. Дълго ги търсихме в здрача. Сачмите ги бяха застигнали в бърз полет и птиците се оказаха по-далеч, отколкото предполагахме. Беше вече почти тъмно и ние се запътихме към колата по сивата изсъхнала кал на езерното дъно. Бях мокър до кости, водата шльопаше в ботушите ми. П. О. М. се радваше на бърнетата — първите след лова в Серенгети. Не бяхме забравили колко са вкусни. Колата се чернееше като буболечка в далечината, зад нея се стелеше ранната, спечена, напукана кал, отвъд — тревистата савана, а после гората.

На другия ден ходихме на лов за зебри, на връщане през равнината колата вдигаше облаци прах, които вятърът навяваше върху нас, и ние се прибрахме в лагера целите в прах и пот. П. О. М. и Батето бяха останали в лагера — нямаше смисъл да идват с нас и да гълтат прах, — а ние с Карл прекарахме целия ден под слънчевия пек в прашната равнина и няколко пъти се впускахме в ония спорове, които започват така:

— Защо не стреля?

— Защото бяха далече.

— Отначало не бяха.

— Аз пък ти казвам, че бяха.

— Като не стреляш навреме, сега иди ги гони.

— А защо не стреля ти?

— Имам достатъчно. Трябват ни всичко на всичко дванадесет кожи. Хайде, размърдай се!

След това преждевременен изстрел — стрелящият иска да покаже, че го притесняват, — после напуска прикритието зад мравуняка и ядосан тръгва към другаря си, който го пита насмешливо:

— Какво става?

— Нали ти казах, че са далече — идва отчаяният отговор.

Насмешливият казва снизходително:

— Гледай!

Зебрите, побягнали след изстрела, са забелязали приближаващия се камион с дерачите, подплашили са се, свърнали са обратно и сега стоят с хълбок към ловците на смешно близко разстояние.

Другият мълчи и е толкова ядосан, че не иска да стреля. След това процежда през зъби:

— Хайде, стреляй ти!

Но насмешливият, по-принципен от всякога, отказва.

— Твой ред е — възразява той.

— Не, аз повече няма да стрелям — отвръща другият. Той знае, че както е ядосан, има вероятност да не улучи, и подозира, че са го изиграли. Той винаги подозира, че са го изиграли тогава, когато трябва да се действува не по предначертания план, когато са му дали неизчерпателни наставления, в които не всички подробности са уточнени, когато трябва да се стреля пред погледите на други хора или прибързано.

— Имаме вече единадесет — каза насмешливият. Той вече се разкайва, съзнава, че не е трябвало да притеснява приятеля си, че е трябвало да го остави на мира, не да го притеснява; съзнава също, че отново се е проявил като самовлюбен и самодоволен простак. — Винаги можем да убием още една. Да се връщаме. Ей, Бо, дай колата насам!

— Не, да продължим! Ти стреляй!

— Не, хайде да си вървим!

Двамата се качват в камиона, тръгват по прашната равнина, раздразнението се изпарява и остава само приятното усещане, че времето лети така бързо.

— За какво мислиш сега? Че съм отвратителен тип, нали?

— За днешния следобед — отвръща другият, усмихва се и спечената корица от прах и пот по лицето му се набръчква.

— И аз.

Накрая следобедът идва и — отново на път.

Този път обувам ниски платнени ботуши, които по-лесно ще мога да измъквам от калта, придвижвам се от едно затревено хълмче към друго, газя през водата и опипвам дъното, затъвам във вадите, а патиците, както и предния ден, отлитат навътре в езерото, но аз тръгвам надясно, описвам широк полукръг, навлизам в самото езеро, уверявам се, че дъното е твърдо, а водата е до колене, и се приближавам към големите ята. Изстрел. Снишавам се, М’Кола също, въздухът около мен се изпълва с пърхане на крила, свалям две, после още две, после една високо в небето над мен, пропускам една, която минава съвсем близо в бръснещ полет над водата от дясната ми страна, свистящото ято отново се завръща — тъй бързо, че нямам време да заредя и да стрелям, — ранявам няколко патици за мамци, след това стрелям по избор, защото знам, че трябва да сваля само толкова, колкото мога да нося. Прицелвам се в една, която прелита високо, точно над главата ми, насочвам пушката нагоре, извил глава назад, това е coup de roi^[78] — и голямата черна патица плясва във водата до М’Кола, който се превива от смях. В това време четирите мамци се отдалечават, плавайки, решавам да ги доубия и отивам да ги прибера. Затичвам се през водата, която стига до коленете ми, за да настигна последната патица, подхлъзвам се и цамбурвам с главата напред, после сядам на дъното успокоен, че най-накрая съм мокър целият, усещам отдолу студената кал, изтривам си очилата, накланям пушката да се изтече водата от цевта и се сещам, че трябва да изстрелям патроните, преди гилзите да са се раздули, а М’Кола ми се смее. Без да изпуска ловното яке, сега пълно с патици, той бързо се снишава — стадо гъски прелита съвсем ниско, а аз се мъча да напъхам мокрия патрон в цевта. Накрая успявам, но гъските са вече далеч, а след изстрела във въздуха се издигат облак огрени от слънцето фламинго и небето над езерото порозовява. Те се спускат надолу и кацат. После след всеки изстрел извръщам глава към слънцето, блеснало над водната повърхност, за да видя как невероятният облак от птици се издига и отново се спуска плавно към езерото.

— М’Кола! — викам и показвам с ръка.

— N’dio — отвръща той, гледайки птиците. — M’uzuri. — И ми подава още патрони.

И по-рано ми се беше случвал щастлив лов, но никога по-изобилен от лова в езерото, и после, докато пътувахме, три дни ядохме студени бърнета, а това са най-вкусните патици — угоени, със сочно крехко месо. Ядяхме ги студени с червено вино и кисели краставички, купени в Бабати — веднъж насядали край пътя, в очакване да дойдат камионите, после — на сенчестата веранда в малкия хотел в Бабати, после — късно през нощта, след като камионите бяха вече пристигнали и ние отседнахме в къщата на един приятел на наши приятели, кацнала на високия хълм (впрочем самия собственик го нямаше). Нощта беше хладна и ние се настанихме около масата, облекли топлите си якета — тъй дълго бяхме чакали камиона, претърпял авария по пътя, че пихме твърде много и изпитвахме вълчи глад, — П. О. М. танцуваше с управителя на кафеената плантации и с Карл под звуците на грамофона, аз се бях нагълтал с емитин, главата ме болеше до пръсване, та лекувах болката с уиски, седнал с Батето на верандата, а навън в мрака духаше силен вятър. Най-после поднесоха на масата димящите, току-що извадени от фурната патици, гарнирани с пресен зеленчук. Токачките също са отлично ядене и аз бях сложил една кутия за провизии в багажника на колата, за да има какво да си хапнем през нощта, но от бърнетата по-вкусно няма.

От Бабати бяхме тръгнали през хълмовете и гористата равнина към подножието на планините, където се гушеха куп колиби, а по-нататък — мисионерско поселище. Тук устроихме лагер. Смятахме да тръгнем на лов за антилопи куду, които — обясниха ни — се въдели по гористите хълмове и падини чак до откритата равнина.

Глава пета

Лагерът ни се гушеше под оскъдната сянка на сухите дървета, чиито дънери бяха обрязани околовръст заради мухите цеце. По хълмовете, покрити с гъсторасли храсти, беше трудно да се ловува, те бяха стръмни, разделени един от друг с дълбоки дерета, докато в гористата равнина беше много по-лесно и там човек се разхождаше като из еленов парк. Но мухите цеце проникваха навсякъде — виеха се на рояци около нас и хапеха жестоко по врата, през ризата, по ръцете или зад ушите. Винаги си носех по една клонка, с която пропъждах мухите от врата си — не се разделих с нея цели пет дни. Бродехме от сутрин до вечер, прибирахме се след залез слънце уморени до смърт, но доволни, че във вечерната прохлада мухите не хапеха. Ловувахме ту по хълмовете, ту из равнината и Карл изпадаше във все по-мрачно настроение, въпреки че успя да убие много хубава петниста антилопа. В лова на куду той влагаше някаква особена лична амбиция и както винаги при неуспех, виновни му бяха или водачите, или избраният маршрут, или хълмовете. Смяташе, че всичко се е съюзило против него. Хълмовете го изморяваха, а на низината гледаше с недоверие. Молех се час по-скоро да удари куду и атмосферата да се разведри, но от ден на ден неговите амбиции все повече ни усложняваха живота. Той не беше в особено добра форма и стръмнините не му бяха по силите. За да го пощадя, гледах аз да взема маршрута с повечето планински преходи, но изморен от безплодни търсения, той започваше да си внушава, че си губи времето в равнината и че антилопите са по високото.

През тези пет дни ми се случи веднъж да видя повече от десетина женски куду и веднъж млад мъжкар със стадо женски. Женските бяха едри, сури, с хълбоци на ивици, със смешно малка глава, с големи уши, бързоноги, коремести. Щом ме видяха, хукнаха подплашени и се скриха в гората. Младият мъжкар имаше едва покарали рога и когато притича недалеч от нас в здрача — трети поред в стадото, — тои приличаше на мъжкар толкова, колкото недорасло сръндаче може да прилича на едър черногрив стар лос тръбач с могъща шия, кафява козина и мускули като на артилерийски кон.

Веднъж, когато се връщахме по залез и слънцето се спускаше над една стръмна долчинка между хълмовете, водачите ни посочиха две тичащи животни със сива козина на бели ивици. Бяха на върха на склона, огрян от слънцето, и между дърветата се мярнаха само хълбоците им. Според водачите това бяха мъжки антилопи куду. Не можахме да им видим рогата, а когато се изкачихме на ръта, слънцето беше вече залязло и не открихме следите им по каменистата почва. Все пак успяхме да забележим, че имат по-дълги крака от женските, така че може би наистина бяха мъжки. Пребродихме околните скали, докато се стъмни съвсем, но не успяхме да ги зърнем отново. На другия ден изпратихме там Карл, но и на него не му провървя.

Често подплашвахме водни козли и веднъж, докато обикаляхме същата камениста местност, видяхме на дъното на една урва воден козел, който само ни беше чул, без да успее да ни надуши. М’Кола ме дръпна за ръката и ние се заковахме неподвижни: козелът стоеше на десетина крачки от нас, красив, с тъмна козина, настръхнала като грива по силния врат — вдигнал високо рога, той целият трепереше и душеше въздуха с разширени ноздри. М’Кола се усмихна, стисна ме за китката и ние продължихме да наблюдаваме едрия мъжкар, който трепереше пред опасността, без да може да разбере откъде иде тя. След това ехото донесе далечния гръм на старовремска пушка на туземен ловец, животното хукна, за малко не се блъсна в нас и запраши нагоре по склона. Друг път — тогава с нас беше и жена ми — стигнахме до края на гористата равнина и когато тръгнахме през полето, обрасло с храсти и сансевиерии^[79], чухме басово ръмжене. Погледнах М’Кола.

— Simba — каза той загрижено.

— Wapi? — пошепнах аз. — Къде?

Той посочи.

— Лъв — обясних тихо на П. О. М. — Сигурно е същият, който чухме рано тази сутрин. Отдръпни се към онези дървета.

Бяхме чули лъвски рев малко преди зори, когато ставахме.

— Предпочитам да остана с теб.

— Забрави ли какво обеща на Батето? Върни се там и чакай.

— Добре. Но нали ще внимаваш?

— Ще стрелям само ако дойде насгода и застане неподвижен.

— Добре.

— Хайде — дръпнах аз М’Кола.

Той се беше намръщил, положението очевидно не му харесваше.

— Wapi simba? — попитах го шепнешком.

— Там — отвърна той мрачно и показа към туфите гъста трънлива зеленина.

Дадох знак на един от водачите да се върне заедно с П. О. М. и изчакахме да се отдалечат на двеста-триста крачки към гората.

— Да вървим — заповядах.

М’Кола поклати мрачно глава, но се подчини. Тръгнахме бавно, като се вглеждахме в гъстата зеленина, без да видим нищо. В същия миг чухме глухото ръмжене, този път малко по-далеч и вдясно от нас.

— Не! — запротестира М’Кола. — Hapana, бвана!

— Хайде! — настоях аз. Сложих показалец на врата си и го завъртях като тирбушон. — Kufa! — добавих шепнешком, за да му обясня, че ще ударя хищника във врата и ще го убия на място.

М’Кола поклати глава. По напрегнатото му лице избиха капки пот.

— Hapana! — настоя той шепнешком.

Пред нас имаше висок мравуняк, изкачихме се по спечената пръст и се огледахме от върха. Нищо не можеше да се види от зелените, прилични на кактуси растения. Напразна беше надеждата ми, че ще ни се удаде да зърнем лъва от върха на мравуняка. Слязохме и изминахме около двеста крачки сред лабиринта от трънливи сансевиерии. Пред нас отново се разнесе познатият хриплив звук, а след малко — дебело ръмжене. Ентусиазмът ми се беше вече изпарил. Преди да се изкачим на мравуняка, хранех надежда, че ще видим звяра отблизо и ще мога да стрелям сигурно и точно — много ми се искаше да убия поне един лъв без Батето и дълго бих се радвал на такъв успех. Бях решил да стрелям само при абсолютна сигурност, че изстрелът ще бъде успешен. Зад себе си вече имах три лъва, но сега се бях запалил така, както никога през цялото пътешествие. Без колебание бих стрелял по този лъв и без помощта на Батето, стига да имах възможност за безпогрешен изстрел. А сега ставаше ясно, че ни заплашва опасност. Докато ние се приближавахме, лъвът се отдалечаваше, но много бавно. Той отстъпваше явно с нежелание — сигурно се беше наял рано сутринта, когато го бяхме чули да реве, а сега искаше да се наспи. Това приключение никак не се нравеше на М’Кола. Трудно беше да преценя какво го плашеше повече — дали отговорността за моя живот пред Батето или съзнанието за собствената му безпомощност в този опасен лов, — но той беше много разстроен. Накрая сложи ръка на рамото ми, приближи се до лицето ми и три пъти поклати отривисто глава.

— Hapana! Hapana! Hapana, бвана! — запротестира той тъжно и умолително.

В края на краищата защо трябва да се навирам в това опасно място, когато нямам изглед за добър изстрел? — помислих си аз, реших, че е време да се връщаме, и сам изпитах облекчение.

— Добре — казах.

Тръгнахме по обратния път, прекосихме откритото поле и стигнахме до дърветата, където ни чакаше П. О. М.

— Успяхте ли да го видите?

— Не — отвърнах. — Чухме го да ръмжи няколко пъти.

— Страшно ли беше?

— Малко, само накрая — признах след известна пауза. — Но бих дал всичко на този свят, само и само да го убия.

— Ох, как се радвам, че се върнахте!

Извадих разговорника от джоба си и съставих едно изречение на развален суахили. Нужна ми беше само думата „обича“.

— М’Кола обича лъв?

М’Кола си беше възвърнал способността да се усмихва и редките му като на китаец мустачки се раздвижиха.

— Hapana — каза той и размаха ръка пред лицето си. — Hapana!

— Hapana значи „не“.

— Да стреляме куду, а? — предложих аз.

— Добре, хубаво — отговори той радостно на суахили. — По-добре. Много по-добре. Tendalla! Да! Tendalla!

През цялото ни пребиваване в този лагер обаче не можахме да зърнем нито един мъжкар куду. След два дни потеглихме към Бабати, а оттам към Кондоа, за да прекосим страната в посока на Хандени и крайбрежието.

Още от началото гледах с недоверие на този лагер, на водачите и на самата местност. Бях с убеждението, че дивечът из тия места е изтребен и наплашен. Известно ни беше, че тук се въдят антилопи куду и уелският принц се е сдобил със своя трофей куду край същия този лагер, но през сегашния ловен сезон тук бяха идвали вече три групи ловци, а и туземците ловуваха под претекст, че защищават посевите си от павианите. Срещахме туземци на петнадесет километра от техните шамби да обикалят със старовремски пушки из хълмовете, където се въдят куду. Явно не бяха тръгнали да бият павиани. Настоявах да напуснем тия места и да си опитаме късмета другаде, около Хандени, където никой от нас не беше ходил.

— Да вървим тогава — съгласи се Батето.

В представите ни новите места бяха ловен рай. Виждахме мислено как антилопи куду се разхождат из откритите поляни, а ние си седим на земята и чакаме да се появи някой много едър мъжкар, избираме си животното с най-хубави рога и едва тогава стреляме. Освен това знаехме, че в съседство се въдят черни антилопи, и решихме: който пръв се сдобие с глава от куду, да се запъти към царството на черните антилопи. Чувствувах се на седмото небе. Карл също се ободри пред изгледите за тази нова, приказна местност, където животните са така доверчиви, че просто да ти е съвестно да ги убиваш.

Щом се съмна, тръгнахме на път без носачите, които трябваше да вдигнат лагера и да ни последват с два камиона. Спряхме в Бабати, отбихме се в малкия хотел над езерото, купихме си още буркани с кисели краставички и седнахме на студена бира. След това поехме на юг. Пътят тук беше хубав и равен и водеше през гористите хълмове над жълтите масайски савани, след това навлизаше в обработената равнина, където стари жени с изсъхнали гърди и сбръчкани старци, на които се броят ребрата, копаеха царевичните ниви. Така изминавахме километър след километър по прашния път, после се спуснахме в една обжарена от слънцето долина, където вятърът гонеше стълбове прах по изветрялата от ерозията почва, и стигнахме до образцовото немско гарнизонно градче Кандоа Иранги, чиито варосани стени приветливо се белееха под мамещите сенки.

Казахме на М’Кола да чака на кръстопътя и да задържи камионите, когато пристигнат, оставихме колата под една сянка и отидохме да видим военното гробище. Искахме да посетим местните власти, но хората бяха на обяд. Решихме да не ги безпокоим и се задоволихме да разгледаме военното гробище, което беше чисто и добре поддържано, от което на мъртъвците не им беше нито по-зле, нито по-добре, отколкото в което и да е друго гробище, после пихме бира под сянката на едно дърво — тук беше приятно прохладно след палещото слънце, което жареше така безмилостно, че чувствувахме тежестта на лъчите му по врата и плещите си. След това подкарахме колата и излязохме на кръстопътя, за да вземем камионите, а после се отправихме на изток — към новите места.

Глава шеста

Тия места бяха нови за нас, но носеха много от чертите на най-древните земи. Утъпкан от керваните и стадата рогат добитък, пътят се изкачваше по каменисти склонове и стъпаловидни тераси, продължаваше към хълмовете между два реда дървета и навлизаше в осеян с едри камъни пущинак. Местността толкова приличаше на Арагон, че все ми се струваше като да съм в Испания, само дето вместо мулета с дисаги срещу нас се зададоха десетина босоноги, гологлави туземци, загърнати с бели платна, прихванати на рамото като римски тоги. Щом те се скриха от погледа ни обаче, отново се пренесох в Испания — вече бях минавал по тоя каменист планински път под високите дървета, вперил очи в мухите, безжалостно накацали около подопашния ремък на коня пред мен. Същите камилски или, иначе казано, конски мухи намирахме тук, впити в хълбоците на лъвовете. В Испания, ако такава муха ти влезе под ризата, трябва да се съблечеш, за да я убиеш. Иначе запълзява по гърба ти, впива се под мишницата, полазва по корема, продължава към пъпа и ако не успееш бързо да се отървеш от нея, тъй ловко ще пропълзи надолу, че ще те накара да се съблечеш съвсем гол, защото е твърда и не можеш я смаза през дрехата.

Споменът за този ден, когато бях гледал мухите, накацали под опашката на коня, ме хвърляше в ужас, защото сам бях патил от тях. Единственото ми по-неприятно преживяване беше, когато постъпих в болница със счупена дясна ръка — костта беше строшена под рамото, ръката се беше отметнала назад и висеше безпомощно, провиснала на гърба, а острите ръбове на строшената кост бяха разкъсали мускула така, че мястото се поду, възпали се и образува гноен отток. Пет седмици не спах от болки и една нощ — това беше през петата седмица, както лежах сам с болката си, изведнъж си помислих какво ли изпитва еленът хлопатар, успял да избяга с надробена от куршума гръдна кост. Лежах и си представях всичко, което животното изпитва, от началния удар на куршума до агонията, и тъй като имах треска, помислих си, че може би ме е настигнало възмездие за греховете на всички ловци. След това, като оздравях, реших, че ако е било наказание, аз съм го понесъл и занапред поне ще знам какво върша. Няма да правя това, което не искам другите да правят с мен. Бяха ме простреляли, бях лежал схванат и безпомощен, след това бях оздравял. Бях свикнал с мисълта, че едно или друго нещо може да ме убие, и това вече не ме тревожеше. И тъй като все още обичах да ходя на лов, реших да ловувам дотогава, докато стрелям добре и мога да убивам животните, без да ги карам да се мъчат, а щом загубя умението си, ще спра.

Ако в ранни младини си платил своята дан на идеята за общество, демокрация и други такива, а след това откажеш да се обременяваш с неща от този род и решиш да отговаряш само пред себе си, ти заменяш задушевната и задушна атмосфера на приятелството срещу нещо, което можеш да изпиташ единствено ако си сам. Нещо, което все още не можеш точно да определиш, но го чувствуваш, когато пишеш хубаво и вярно нещо с вътрешна убеденост, и макар че ония, на които плащат да четат и коментират написаното, не го харесват и казват, че то е измама, ти си абсолютно сигурен в неговата стойност. Или когато вършиш нещо, което хората не смятат за сериозно занимание, а ти знаеш, уверен си, че то е важно и винаги е било, че не е по-малко важно от всички модни неща. Или когато си сам с това нещо в морето и знаеш, че Гълфстриймът, с който живееш, който обичаш, който познаваш и за който искаш да научиш повече си тече, както е текъл, откак свят светува, и е мил бреговете на този дълъг, красив, нещастен остров, преди Колумб да го е видял, и не нещата, които научаваш за него, и тези, които винаги са били в него, са нетленни и стойността им е непреходна, защото това морско течение ще тече така, както е текло след индианците, след испанците, след англичаните, след американците и след кубинците и всички различни системи на управление, ще тече, след като богатството и бедността, мъченичеството и саможертвата, продажността и жестокостта си отидат, отнесени като купищата смет — зловонни, яркоцветни, осеяни тук-там с нещо лъскаво, — които общинският шлеп изтърсва в синята вода, тя потъмнява на десетина метра дълбочина, по-тежкото потъва, по-лекото остава на повърхността и течението го подхваща — палмови клонки, тапи, бутилки, изгорели електрически крушки, някой презерватив или корсет, носещ се в дълбочината, откъснати страници от учебник, подут труп на куче, плъх, обезобразена котка, а събирачите на остатъци са тук с лодките си и подбират боклука както овчари стадото си, бъркат във водата с дългите куки и вадят интересни находки, заинтригувани, съсредоточени и точни като историци — това са хора с гледна точка, които преценяват. Течението е незабележимо, но отнася по пет такива товара боклук дневно, когато нещата вървят добре в Хавана, а на десет мили по-нататък водите му са пак тъй чисти, сини и неизменни, каквито са били и преди влекачът да е докарал на буксир шлепа с боклука. И палмовите клонки на нашите победи, изгорелите електрически крушки на нашите открития и просветления, празните презервативи на голямата ни любов плават безсмислено по течението, което единствено е непреходно.

Седях до шофьора, мислех за морето и земите, след малко „Арагон“ остана след нас и ние се спуснахме по брега на една пясъчна река — почти километър широка, златиста, със зелени дървета по бреговете и острови от дървета сред пясъчното течение. В тази река водите текат под пясъка, животните идват на водопой нощем, изкопават с островърхите си копита трапчинки, които се напълват с вода, и тогава пият. Когато прекосихме реката, беше превалило вече пладне и по пътя срещнахме много хора, които напускаха гладната местност пред нас. Встрани се редяха недорасли дървета и гъсти храсталаци, пътят се изкачваше и навлизаше сред сини хълмове, стари, престарели гористи възвишения, по които растяха дървета като буки, а по склоновете им се гушеха колиби, носеше се мирис на дим, пастирите караха стада овце и кози, виждаха се царевични ниви.

— Също като Галисия — споделих с П. О. М.

— Вярно — съгласи се тя. — Днес минахме през три испански провинции.

— Наистина ли? — учуди се Батето.

— Без разлика — отвърнах аз. — Само къщите са различни. А онзи край, където ни заведе Друпи, приличаше на Навара. Същите оголени варовици от нагънати и назъбени пластове, същият релеф, същите дървета край реките и изворите.

— Удивителна е тази способност на човек да заобича някоя страна — забеляза Батето.

— Вие двамата сте много дълбокомъдрени — обади се П. О. М. — Но къде ще лагеруваме?

— Може и тук — отвърна Батето. — Не е ли все едно? Само да има вода.

Устроихме лагера под сянката на дърветата край три големи кладенеца, където местните жени идваха за вода, двамата с Карл хвърлихме жребий кой в коя посока да ловува и тръгнахме към двата близки хълма зад пътя над туземното селище — аз към единия, той към другия.

— Тук навсякъде може да срещнете куду — предупреди ни Батето. — Внимавайте на всяка крачка.

Но в гората видях само масайски говеда, поразтъпках се с удоволствие, след като бяхме пътували цял ден с кола, и се върнах по тъмно в лагера, където никой още не спеше. П. О. М. и Батето седяха по пижами край огъня, а Карл още го нямаше.

Той се върна ядосан неизвестно защо — може би защото не беше намерил куду, — блед, мълчалив и навъсен.

По-късно, когато се присъедини към нас край огъня, ме попита къде сме ходили с моята група и аз му обясних, че сме обиколили подножието на нашия хълм и когато водачът ни е чул неговата група, ударили сме право към върха, спуснали сме се по другия склон и оттам — обратно в лагера.

— Какво значи чул ни е?

— Така каза — че ви чул. Също и М’Кола.

— Нали теглихме жребий кой накъде ще ходи.

— Теглихме — съгласих се аз. — Но едва като ви чухме, разбрахме, че сме наближили вашия периметър.

— А ти самият чу ли ни?

— Дочух нещо. И тъкмо когато се ослушах с ръка на ухото, водачът каза нещо на М’Кола, а той отговори: „Бвана.“ — „Какъв бвана?“ — питам го аз, а той отвръща: „Бвана Кабор“ — тоест ти. Разбрахме, че сме стигнали до края на нашия периметър, свихме нагоре и поехме обратно.

Карл не каза нищо, но личеше, че е много ядосан.

— Недей се ядосва — опитах се да го успокоя.

— Не се ядосвам. Просто съм уморен.

Повярвах му, защото едва ли можеше да се намери по-великодушен, отзивчив и самопожертвувателен човек от Карл, но антилопата куду беше станала за него идея-фикс и той вече не приличаше на себе си.

— Дано по-скоро се сдобие с куду — каза П. О. М., когато Карл се прибра в палатката си да се изкъпе.

— Ти да не влезе в неговия периметър? — попита ме Батето.

— Как ще съм влязъл?

— Нищо, там, където отиваме, ще удари куду. Дано му падне трофей с един метър рога.

— Дано. Но, да ти призная, и на мен ми се ще хубав трофей.

— Бъди спокоен. Ти си стар вълк. Не се съмнявам, че ще успееш.

— Не се съмняваш, но ни остават само десет дни.

— Ще намерим и черни антилопи, ще видиш. Веднъж да ни потръгне, после е лесно.

— Случвало ли ти се е да ги търсиш дълго, макар местата да са добри?

— Понякога може три седмици да търсиш и да не видиш нито една глава. А може и в първите няколко часа да ти се надене на мушката. Лов е това! Както ловът на елени в Америка.

— Тука ми харесва — рекох аз. — Но защо все така не ми върви, а, Бате? Той случи на по-хубав бивол, по-хубав носорог, по-хубав воден козел.

— Ти пък ще убиеш по-хубав орикс.

— Ориксът е нищо.

— Ще видиш колко красиви са рогата му, като ги окачиш в къщи.

— Шегувам се.

— А каква импала само имаш и каква газела! Водният ти козел също е чудесен. Леопардът ти не е по-лош от неговия. Но опре ли работата до късмет, винаги ще те бие. Върви му, дяволски му върви. И е свястно момче. Но напоследък е нещо разстроен.

— Знаеш, че го обичам. Нямам нищо против него. Но защо трябва да си разваля настроението? Какъв смисъл има да ходиш на лов, ако се ядосваш?

— Бъди спокоен. На следващия бивак ще убие куду и ще бъде на седмото небе.

— А аз съм отвратителен тип.

— Напълно съм съгласен — каза Батето. — Но защо не пиеш още една чашка?

— Правилно — съгласих се.

От палатката излезе Карл, вече успокоен, благ и приветлив.

— Нали ще бъде хубаво, като отидем на тия нови места — рече той.

— Чудесно ще бъде — уверих го аз.

— Разкажете нещо за тях, мистър Филипс — обърна се той към Батето.

— Не съм ходил там. Но разправят, че било много приятно за лов. Животните си пасели на открито. Един стар холандец ме уверяваше, че се намирали забележителни екземпляри.

— Пожелавам ти да удариш антилопа с рога колкото човешки бой — обърна се Карл към мен.

— Ти ще бъдеш този, който ще я удари.

— Не се подигравай — възрази Карл. — Каквато и да е — ще съм доволен.

— Сигурен съм, че ще попаднеш на нещо изключително — каза Батето.

— Не се шегувай. Знам, че за всичко досега трябва да благодаря на късмета си. Ще се задоволя с каквото ми падне. Само да е мъжкар.

Той се държеше много мило, явно беше, че чете нашите мисли, великодушно ни прощава и ни разбира.

— Добрият ни Карл! — възкликнах аз, разпален от уискито, взаимното разбирателство и добрите чувства.

— Чудесно си прекарваме, нали? — въодушеви се Карл. — Къде е милата добра Мама?

— Тук съм — обади се П. О. М. откъм сянката. — Мълча си както винаги.

— Вярно, че сте мълчалива — съгласи се Батето. — Но щом вашият човек започне да се увлича, моментално го засичате.

— Такива сме ние неотразимите жени — отвърна П. О. М. — Направете ми още един комплимент, мистър Джексън.

— Смела сте като малък териер. (Батето, както впрочем и аз, тази вечер май беше пийнал повече, отколкото трябва.)

— Колко мило! — П. О. М. се отпусна в стола си, обгърнала колене с ръце. На светлината на огъня синият й халат изглеждаше златист, а пламъците хвърляха отблясъци по черната й коса.

— Най обичам, когато я докарате до териера. Тогава знам, че разговорите за войната скоро ще започнат. Кажете, господа, да сте били случайно на война?

— Аз не — отвърна Батето. — Но мъжът ви е един от най-отчаяните смелчаци, известни в историята, освен това е изключителен в лова на птици и първокласен следотърсач.

— Най-после се напи и каза истината — усмихнах се аз.

— Да вечеряме — предложи П. О. М. — Умирам от глад.

На разсъмване потеглихме с колата, отминахме селцето, прекосихме гъсталаците, стигнахме до равнината, забулена в предутринна мъгла, и забелязахме пасящи антилопи, които ни се сториха неимоверно едри в сивата светлина на утрото. Спряхме колата край храстите, седнахме на земята с биноклите и забелязахме още по-близо до нас цяло стадо конгони, а сред тях единствен орикс, досущ като охранено кафяво масайско магаре, ако не бяха великолепните черни, прави, полегнали назад рога, които виждахме всеки път, когато животното вдигнеше глава от тревата.

— Ще си опиташ ли късмета? — попитах Карл.

— Не. Върви ти.

Знаех, че пред нас ще му е неприятно да се опита да издебне животното и да стреля, затова се съгласих. А също и от егоизъм, който беше чужд на Карл. При това отдавна бяхме привършили прясното месо.

Тръгнах по пътя, без да гледам животните, преструвайки се на равнодушен, с пушката през лявото рамо и с цевта надолу, така че да не се забелязва. Те продължиха да пасат — не личеше да са ме забелязали, но знаех, че тръгна ли към тях, веднага ще се отдалечат, затова, щом видях с крайчеца на окото си, че ориксът свежда глава към тревата, приседнах, пъхнах ръка през ремъка и тъкмо когато животното трепна и започна да се отдалечава, прицелих се в плешката и натиснах спусъка. Ловецът обикновено не чува попадението, но аз отчетливо долових звука на куршума, ударил на месо, в същия миг антилопата се понесе надясно и цялата равнина, озарена от лъчите на изгрева, оживя: като люлеещи се дървени кончета се понесоха в скоклив галоп смешните дългоноги конгони, следвани от другите по-едри антилопи и от втория орикс, който едва сега забелязах. Обхваната от суматоха, равнината се отдалечаваше пред очите ми, образувайки жив фон, на чийто преден план виждах само животното, по което бях стрелял — то бягаше в ситен тръс, с навирени рога. Изправих се, за да стрелям отново, изравних мушката със смаляващата се в далечината фигура, прицелих се високо и малко напред, натиснах спусъка и антилопата се строполи, ритайки, преди звукът от удара на куршума в костта да стигне до мен. Вторият изстрел се оказа още по-сполучлив, бях стрелял от голямо разстояние и куршумът бе пречупил задния крак на животното.

Затичах се, но след това продължих ходом, без да бързам — боях се да не би антилопата да скочи на крака и да побегне. Заварих я мъртва от първия куршум, който бе попаднал в плешката. При втория изстрел бях чул така отчетливо звук от строшена кост, че се бях уплашил да не съм повредил рогата. Сега забелязах, че животното е паднало, защото изстрелът е пречупил задния крак. Приближиха се останалите и Чаро заби ножа си в трупа — правоверен незаклано не яде.

— Къде се прицели втория път? — попита Карл.

— Никъде. Високо и отпред.

— Беше много красив изстрел — похвали ме Дан.

— Довечера ще започне да разправя, че се е мерил именно в задния крак — каза Батето. — Че това е един от триковете му. Не ви ли е обяснявал — любимият му изстрел.

Докато М’Кола дереше главата, а Чаро отделяше месото, към нас се приближи един длъгнест тънък масай с копие, поздрави, застана на един крак и взе да наблюдава работата. След това започна да ми обяснява нещо надълго и нашироко. Извиках Батето и масаят му повтори същото.

— Интересува се дали смяташ да убиеш още животни — преведе Батето. — Искал да събере кожи, но не от орикс. Твърди, че нищо не стрували. Иска да знае няма ли да убиеш едно-две конгони или степни газели. Такива кожи му трябвали.

— Кажи му, че като се върнем.

Батето преведе тържествено. Масаят ми стисна ръка.

— Кажи му, че винаги може да ме намери в бар „Харис“ в Ню Йорк.

Масаят каза още нещо и почеса единия си крак с другия.

— Той пита защо си го стрелял два пъти.

— Кажи му, че в нашето племе сутрин винаги стреляме животните по два пъти. Следобед ги стреляме по веднъж. Вечер самите ние се изпозастрелваме. Кажи му, че винаги може да ме намери в „Ню Станли“ или „Тор“.

— Пита защо ти са рогата.

— Кажи му, че в нашето племе подаряваме рогата на най-богатите си приятели. Слагаме им рога. Кажи му, че това е много интересно, и понякога гоним съплеменниците си с празни пистолети из прерията. Обясни му, че може да ме намери в указателя.

Батето каза нещо на масая и двамата отново си стиснахме ръце и се разделихме с най-добри чувства. В далечината забелязахме още няколко масаи, които крачеха с пружинираща походка по пътя. Землистокафявите им силуети се открояваха в утринната мъгла, а копията проблясваха под първите слънчеви лъчи.

Ето ни обратно в колата, главата на орикса е завита с парче зебло, месото, вързано на калника, се изцежда от кръвта и се покрива с прах. Равнината е вече зад нас, червеникавата лента на пясъчния път се вие между храстите, изкачваме се по някакви хълмове и стигаме до малкото селище Кибая, където има бяла странноприемница, магазин и просторни обработваеми земи наоколо. Тъкмо тук Дан седял веднъж върху купа сено да издебне някоя антилопа, привлечена от царевицата, а в същото време един лъв припълзял тихомълком откъм гърба му и Дан се отървал на косъм от смъртта. Ето защо селището Кибая имаше за нас обаянието на историческо място и тъй като още беше хладно и слънцето не беше изсушило росата по тревата, предложих да изпием бутилка от немската бира с увито в станиол гърло и жълто-черен етикет, изобразяващ конник в рицарски доспехи, за да запомним завинаги и да оценим по-добре това място. Речено-сторено. После, след като оказахме необходимата почит на тази историческа местност, се осведомихме дали пътят по-нататък е проходим, помолихме да предадат на шофьорите на камионите да ни следват на изток и продължихме към крайбрежието — в царството на антилопите куду.

Докато слънцето се издигаше на небосклона и горещината се усилваше, ние дълго се движехме по местност, която Батето нарече „милион километри африканска пустош“ — така се изрази той, когато го попитах какво ни очаква на юг. От двете страни на пътя се издигаше стена от непроходима, гъсто сплетена, макар и невисока растителност.

— Тук има много едри слонове — обясни Батето. — Но е невъзможно да се ловува. Затова са толкова едри. Логично, нали?

След дълъг преход през тия „милион километри“ започнаха да се мяркат сухи песъчливи, заобиколени от храсталаци савани, които по-нататък се превръщаха в истинска пустиня, обжарена от слънцето, осеяна тук-там, където имаше вода, с островчета от растителност. Батето каза, че тия места много напомняли безводните райони край северната граница на Кения. Оглеждахме се за дългошиестите жирафови газели, които с особената си стойка приличат на богомолки, и за дребноръсти куду, за които знаехме, че се навъртат из тези пустинни места, но слънцето беше вече високо и не видяхме нищо. Накрая пътят започна отново да се изкачва по възвишения, отделени едно от друго с обширни пространства редки храсталаци, а в далечината се извисяваха като планини два високи хълма, обрасли с гъсти гори. Те бяха от двете страни на пътя и там, където червеникавата пясъчна ивица се стесняваше, настигнахме стадо от стотици глави рогат добитък, подкарвано от сомалийски търговци. Най-главният търговец вървеше отпред — висок, живописен с белия си тюрбан и носия от крайбрежието, с чадър в ръка — символ на общественото положение. Едва се измъкнахме от стадото, минахме през една местност като парк, продължихме между двата хълма и на неголямото плато около километър по-нататък забелязахме кирпичени туземни колиби с тръстикови покриви. Оттук хълмовете изглеждаха много красиви, склоновете им покрити с гъсторасла гора, в горната си част прорязани от нагънати варовикови пластове и осеяни със зелени морави.

— Това ли е?

— Да — каза Дан. — Ей сега ще открием къде е мястото за лагеруване.

Иззад една от кирпичените колиби се зададе стар съсухрен туземец с рядка сива брадичка, загърнат с мръсно бяло платно, прихванато на рамото като римска тога. Той ни поведе обратно по пътя, след това наляво към едно много удобно място за стануване. Имаше ужасно отчаян вид, а след като Батето и Дан поговориха с него, той с още по-отчаян вид се запъти обратно към селцето да извика водачите, чиито имена имахме записани на парче хартия — беше ги препоръчал някакъв холандски ловец, голям приятел на Дан, идвал по тия места преди година.

Извадихме седалките на колата, за да ги използуваме за маса и пейки, разстлахме якетата си и обядвахме под сянката на едно голямо дърво, след това пихме бира, спахме и четохме в очакване на камионите. Те още не бяха пристигнали, когато старият туземец се завърна, придружен от възможно най-кльощавия и хилав представител на племето уандеробо, който през цялото време стоеше на един крак и се почесваше по врата. Беше въоръжен с копие, лък и колчан стрели. На въпроса дали това е същият водач, чието име имахме записано, старчето призна, че не бил същият, и вече със съвсем отчаян вид се върна обратно да извика препоръчаните от холандеца туземци.

По-късно, когато се събудихме, той беше довел двамата професионални водачи, облечени „официално“ в панталонки със землист цвят, и двама полуголи местни жители. След продължителни преговори по-възрастният от официално облечените показа акредитивните си писма — кратка бележка, адресирана до „евентуално заинтересуваните“, удостоверяваща, че приносителят е надежден човек, способен следотърсач, който познава добре местността. Документът беше подписан от някакъв професионален ловец, когото двамата следотърсачи наричаха бвана Симба — Господаря на лъвовете, — прозвище, което ни вбеси.

— Някой кретен, комуто веднъж в живота се е случило да убие лъв — предположи Батето.

— Кажи му, че аз съм бвана Физи — Ужаса на хиените — обърнах се към Дан. — Обясни му, че ги удушавам с голи ръце.

Дан му каза очевидно нещо друго.

— Питай ги искат ли да видят бвана Жаба, който е измислил жабите, и мама Тциги, повелителката на скакалците.

Дан не ми обърна внимание. Доколкото можах да разбера, разговорът се беше насочил към парите. След като се разбрахме за надницата, Батето им обеща, че ако някой от нас двамата убие куду, водачът ще получи петнадесет шилинга.

— Искате да кажете една лира^[80] — възрази старшият водач.

— Не са глупави, знаят какво искат — каза Батето. — Да ви призная, този джентълмен не ми се нрави въпреки препоръките на неговия бвана Симба.

Впрочем по-късно разбрахме кой е тоя бвана Симба — той се оказа отличен ловец, който се ползуваше с добро име по крайбрежието.

— Да ги разделим по двойки и да теглим жребий — предложи Батето. — Вие ще вземете един гол и един панталонлия, ние също. Аз лично предпочитам гол туземец за водач.

Но когато предложихме на двамата панталонлии с акредитивните писма да си изберат по един гол партньор, разбрахме, че от това нищо няма да излезе. Устатият туземец — техният финансов експерт и както вече се убеждавахме, театрален гений, прекъсна продължителната пантомима (с многобройни жестове той описваше до най-малки подробности как бвана Симба убил последната си антилопа куду) и заяви, че ще тръгне само с Абдула, ниския субект със сплескан нос, който при това беше грамотен. Абдула бил неговият следотърсач. На лов ходели винаги заедно. А той самият не бил специалист в следотърсачеството. След това поднови пантомимата, изобразяваща бвана Симба, още един персонаж, именуван бвана Доктор, и рогатите твари.

— Тогава да ги разделим иначе: двамата голи заедно и тези оксфордски възпитаници като втора двойка — предложи Батето.

— Този, театралния, не мога да го понасям — казах аз.

— Може би си знае работата — обади се несигурно Батето. — Освен това нали ти самият си майстор следотърсач. Старият негър казва, че другите двама били добри.

— Благодаря! По дяволите. Дръж сламките да теглим жребий.

Батето нагласи две стръкчета трева между пръстите на свития си юмрук.

— Дългата е за Дейвид Гарик^[81] и неговия приятел — обясни той. — А късата — за двамата джентълмени нудисти.

— Ще теглиш ли пръв?

— Карайте вие — отстъпи Карл.

Изтеглих стръкчето за Дейвид Гарик и Абдула.

— На мен се пада проклетият трагик.

— Може да излезе много добър — опита се да ме успокои Карл.

— Искаш ли да се сменим?

— Не. Но може да е чудо следотърсач.

— Сега да теглим жребий кой накъде ще тръгне. Който изтегли дългата сламка, има право да избира пръв — обясни Батето.

— Добре, теглете.

Карл изтегли късата.

— Какъв маршрут да изберем? — попитах Батето.

Започна безкраен разговор, нашето театрално дарование се впусна да ни обяснява с мимики и жестове как бил убил пет-шест антилопи куду от различни засади с издебване, с прибежки и пълзене по открито поле и в гонитба през храстите.

Накрая Батето каза:

— Доколкото разбирам, имало нещо като селище, където антилопите отивали да ближат сол, там ги избивали с хиляди. Освен това излиза, че е достатъчно да се поразходиш зад онзи хълм — и започваш да стреляш едва ли не от упор по нещастните животни. А ако сте в добра форма, може да се изкачите по скалите — оттам ги бият, когато излизат на паша.

— Избирам солището.

— Но помни — ще стреляш само по най-едрите — заръча Батето.

— Кога тръгваме? — попита Карл.

— На солище се ходи рано сутрин — отвърна Батето. — Но нашият Хем може да отиде да хвърли един поглед още тази вечер. Осем километра надолу по пътя, а оттам нататък пеша. Той взема колата и тръгва пръв. А вие можете да поемете към хълмовете, когато искате, само да превали слънцето.

— А мемсахиб? — попитах аз. — Да дойде ли с мен?

— Не бих те съветвал. Когато тръгваш за куду, колкото по-малко хора, толкова по-добре.

Тази вечер М’Кола, театралът, Абдула и аз се върнахме късно и приближихме възбудени лагерния огън в настъпилия нощен хлад. Почвата на солището се бе оказала разровена, осеяна с дълбоки и пресни следи от куду, между които личаха отпечатъци от копитата на няколко едри мъжкара. Прикритието беше много удобно за засада и аз бях така уверен, че ще убия куду на сутринта, сякаш ми предстоеше да стрелям по патици от добра пусия, след като имам хубави мамци, времето е студено и ятата непременно ще прелетят.

— Няма как да не успеем. Слепи да сме — ще ударим. Толкова е лесно, че чак ми е съвестно. Туземният сценичен талант, как му беше името — Бут, Барет, Макълоу, сети се де…

— Чарлс Лотън — подсказа Батето, смучейки лулата си.

— Да, именно! Фред Астер, местната и световна знаменитост. Истински ас! Веднага намери прикритието. Оказа се, че знае къде е солището. Определи посоката на вятъра просто като хвърли прах във въздуха. Чудо водач. Личи си, че е минал през ръцете на бвана Симба. В кърпа са ни вързани. Единствената ни грижа е как да запазим месото и да изберем най-едрите животни. Утре ще убия два мъжкара на това солище. Граждани, чувствувам се добре!

— Какво си пил?

— Капка не съм сложил в устата си! Извикай Гарик! Кажи му, че ще го наглася в киното. Имам предвид една роля. Малък жест на благодарност — хрумна ми на връщане. Може и да не стане, но ми харесва сюжетът. Отело, или Венецианският мавър. Харесва ли ти? Замисълът е чудесен. Този тип Отело се влюбва в онова момиче, което изобщо не се е мяркало пред очите ни, и затова я наричаме Дездемона. Харесва ли ти? От години ми правят предложения да го разработя в сценарий, но им казах, че сегрегация не ща — искам цветнокож актьор. Да отиде човекът, да направи име. Хари Уилс е страшен. Но Паулино го би. И Шарки. Демпси пък би Шарки. Карнера го свали в нокаут. Никой не видя как го удари. Но има ли значение? Та докъде бяхме стигнали? Впрочем Хари Греб почина.

— Тъкмо бяхме стигнали до триумфалната арка и ти очакваше да те понесат на ръце. От радост забрави какво искаш да кажеш.

— Спомням си — каза П. О. М. — Защо не го накарахте да приеме сегрегацията, мистър Джексън Филипс?

— Изморен бях.

— Във всеки случай имате много изискан вид. Какво ще правим с нашия по-прост спътник?

— Ще му отпуснем едно питие, дано се успокои.

— Вече съм спокоен — уверих ги аз. — И съм пълен с радостни предчувствия за утре.

Кой, мислите, се появи в лагера в същия миг? Разбира се, нашият мил Карл с двама голи туземци и с дребничкия Чаро, набожния мохамеданин оръженосец. На светлината на огъня лицето на Карл беше пръстенобелезникаво. Той мълчаливо свали тропическия си шлем.

— Е, уби ли нещо? — осведоми се той.

— Не. Но видях следи. А ти какво направи?

— Ходих по тоя загубен път. Как ще намериш куду край пътя? Там е пълно с хора и добитък.

Той не изглеждаше добре. Мина ми през ума да не е болен. Карл се беше появил сред нас като призрак по време на пир точно когато ни беше най-весело, и аз станах груб.

— Нали теглихме жребий?

— Разбира се — потвърди той с горчивина. — И значи трябва да вървим по пътя. Как ти се струва, има ли някаква вероятност да видиш нещо край пътя? Така ли се ходи на лов за куду?

— Сутринта ще намерите куду при солището — обърна се весело към него П. О. М.

Допих уискито си и се чух да казвам весело:

— Да, сутринта сигурно ще удариш куду при солището.

— Сутринта при солището сте вие — каза Карл.

— Не, ти си. Аз нали вече бях там тази вечер. Малка смяна. Нали така се разбрахме. Нали, Бате?

— Точно така — потвърди Батето.

Избягвахме да се гледаме в очите.

— Пий едно уиски, Карл — предложи П. О. М.

— Добре — съгласи се Карл.

На вечеря почти не говорихме. Когато си легнахме в палатката, попитах жена си:

— Откъде-накъде ти хрумна това той да ходел на солището утре заран?

— Не знам. Исках да кажа едно, а излезе друго. Обърках се. Да не говорим за това.

— Аз спечелих жребия. Срещу жребий не се рита. Това беше единственият шанс да се изравним — досега все на него му вървеше.

— Да не говорим за това.

— Той не е добре, не е на себе си. Така са го хванали нервите, че утре на солището само ще наплаши животните.

— Моля ти се, престани.

— Ще престана.

— Добре.

— Във всеки случай успокоихме го.

— Едва ли. Не ми се вярва. Но, моля ти се, престани.

— Ще престана.

— Добре.

— Лека нощ — каза тя след малко.

— По дяволите всичко — отвърнах аз. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Глава седма

Сутринта Карл и неговите хора се отправиха към солището, а Гарик, Абдула, М’Кола и аз прекосихме пътя, свърнахме в едно сухо дере зад селото и поехме нагоре по стръмнината, забулена в утринната мъгла. Вървяхме по чакълестото, осеяно с балвани дъно на пресъхнала река. По двата бряга се издигаше плътна стена от лиани и храсталаци, които се сплитаха в зелен навес над главите ни. Ризата ми и фланелката полепнаха от потта по гърба и когато излязохме на склона и се спряхме да погледнем долината, загърната с облачно покривало, утринният ветрец така ме прониза, че се принудих да облека ловното яке, преди да вдигна бинокъла. Бях много изпотен, та не исках да сядам и дадох знак на Гарик да продължим. Изкачихме още един склон по криволичещата пътека и превалихме върха. Слънцето беше поизсушило мократа ми риза, но тук отново беше сенчесто. Спирахме се край всяка тревиста долина, за да я огледаме с бинокъла. Накрая излязохме над дълбока падина с форма на купа, чиито полегати склонове бяха покрити със сочна трева, малък ручей прорязваше котловинката, а на отсрещния скат започваше гората. Потърсихме завет от вятъра под сянката на скалите и взехме биноклите. Слънцето се издигна и огря насрещните склонове. Видяхме две женски антилопи куду, които пасяха край гората с малките си. Те пристъпваха предпазливо, вдигаха глави и се оглеждаха — когато пасат в гора, животните са винаги боязливи. В равнините е по-друго — там те виждат надалеч, чувствуват се сигурни и не са така плашливи, както в гората. Различавахме белите вертикални ивици по сивите им хълбоци. Приятно беше да седиш на върха и да ги гледаш отвисоко в ранното утро. Изведнъж проехтя глух тътен. Най-напред помислих, че някоя скала се е откъртила и затъркаляла по склона, но М’Кола тихо ми обясни:

— Бвана Кабор! Piga!

Ослушахме се, но втори изстрел не последва и аз реших, че Карл най-после е успял да се сдобие с куду. Антилопите, които наблюдавахме, застанаха неподвижни с наострени уши, ослушваха се още някое време, после продължиха да пасат. Спомних си старата поговорка на индианските ловци: „Един изстрел — месо. Два изстрела — може би. Три изстрела — среден пръст“ — и извадих разговорника да я преведа на М’Кола. Не знам какво излезе, но той се засмя и закима с глава. Продължихме да оглеждаме долината, докато сянката се измести и слънцето ни огря, после заобиколихме склона, излязохме край друга хубава котловина и видяхме мястото, където другият бвана — „бвана Доктор“, както го наричаха туземците — бил повалил един много хубав мъжкар куду. Докато се взирахме в долината под нас, по отсрещния склон се зададе някакъв масай и аз си дадох вид, че се готвя да стрелям по него. Гарик се разтревожи и започна драматично да ми обяснява, че това е човек, човек, човек!

— Не се ли стреля по човек? — попитах го аз.

— Не! Не! Не! — възкликна той и закри очи с дланта си.

Неохотно свалих пушката — разигравах тази комедия за М’Кола, който се усмихваше скришом. Беше вече много горещо. Тръгнахме през избуялата до колене трева, която гъмжеше от едри скакалци с розови мрежести крилца, излитащи изпод краката ни и около нас с жужащ, съскащ звук. Поехме нагоре по меките възвишения, спуснахме се по един стръмен склон и завихме обратно към лагера и долината, където скакалците се вдигаха на рояци. В лагера заварихме Карл с ловен трофей — антилопа куду.

Когато минах край палатката на дерача, той ми показа отрязаната глава на антилопата с провиснала като качулка кожа зад врата и съсирена кръв там, където черепът се е съединявал с гръбначния стълб. Беше някакво странно и жалко животно. Хубава изглеждаше само кожата около муцуната — сива, на бели капки, а също дългите изящни уши. По замъглените вече очи бяха накацали мухи, а рогата стояха тежки, груби и вместо да се вият спираловидно нагоре, образуваха тромав полукръг и се извиваха странично. Главата беше неестествена, масивна и уродлива.

Батето седеше под сенника, където се хранехме, и четеше с лула в уста.

— Къде е Карл? — попитах го аз.

— Сигурно е в палатката си. Вие какво направихте?

— Обходихме хълма. Видяхме две женски.

— Много се радвам — подвикнах аз пред входа на палатката на Карл. — Разкажи как стана.

— Както се спотайвахме в скривалището, туземците ми направиха знак да залегна, а като вдигнах глава, тои беше съвсем наблизо. Стори ми се много едър.

— Чухме изстрела. Къде го удари?

— Най-напред в крака, струва ми се. След това го проследихме и стрелях още няколко пъти, докато го сваля.

— Аз чух само един изстрел.

— Стрелях три-четири пъти.

— Сигурно сте минали зад склона и планината е заглушила изстрелите. Рогата са масивни и широки.

— Благодаря. Дано ти да удариш по-красив. Водачите разправят, че имало още един мъжкар, но не можах да го видя.

Върнах се в нашата палатка при Батето и П. О. М. Те никак не бяха възхитени от трофея на Карл.

— Защо сте такива? — учудих се аз.

— Видя ли главата? — попита П. О. М.

— Да, разбира се.

— Ужасна е! — каза тя.

— Е, все пак е куду. По-добре това, отколкото нищо.

— Чаро и следотърсачите разправят, че там имало още един мъжкар — едър, с чудесни рога.

— Много добре! Аз ще го убия.

— Ако изобщо се върне.

— Добре, че успя да се сдобие с трофей — рече П. О. М.

— Обзалагам се, че утре ще удари най-едрия мъжкар на света — казах аз.

— Утре ги изпращам двамата с Дан за черни антилопи — обади се Батето. — Такава ни беше уговорката: който пръв убие куду, тръгва за черна антилопа.

— Точно така!

— А убиеш ли и ти куду — тръгваме след тях.

— Хубаво.

Глава първа

Всичко това ми се струваше като да е било преди година. А днес колата вече ни носи към солището, което е на четиридесет и пет километра от лагера, следобедното слънце блести в очите ни, преди малко съм убил една токачка, въпреки че през последните пет дни щастието не ми се е усмихвало — нито при солището, където Карл се беше сдобил със своя трофей, нито по хълмовете, които бях обходил до един — и ниските, и високите, а преди тях — със същия успех — и равнината, предишната нощ камионът на австриеца ми е попречил да стрелям при солището и сега знам, че ми остават само два дни до заминаването. М’Кола също знае, че нямаме време, и двамата вече си помагаме в лова — нито той, нито аз изпитваме чувство на превъзходство и единствената ни мисъл е, че времето лети, че не познаваме местността и сме зависими от тези некадърници, местните водачи.

Шофьорът ни, Камау, беше от племето кикую: тих тридесет и пет годишен мъж с оръфано яке, захвърлено от някой ловец, с кърпени на коленете и отново скъсани панталони и с парцалива риза. И въпреки това — елегантен. Скромен и мълчалив, Камау беше чудесен шофьор и сега, когато слязохме на пустинната равнина, по която растяха само съсухрени храсти, аз отново се загледах в него и още веднъж се зачудих как може да изглежда така елегантен с оръфаното си яке, закопчано с безопасна игла, и си спомних как този човек, чиято неизменна приветливост, скромност и професионално умение го издигнаха в очите ми, едва не умря от треска по време на първото ни пътешествие и как тогава се боях само от едно — че ако умре, ще остана без шофьор. Сега дълбоко бих се натъжил, ако Камау умреше, независимо къде и кога. Прогоних сантименталните мисли за далечната и малко вероятна кончина на Камау и си казах, че с най-голямо удоволствие бих насолил със сачми задника на нашия Дейвид Гарик, когато се перчи като велик ловец, само за да го видя каква физиономия ще направи. Тъкмо в този момент се натъкнахме на още едно стадо токачки. М’Кола ми подаде двуцевката, но аз поклатих отрицателно глава. „Да! Да!“ — закима той енергично, но аз наредих на Камау да продължи. Това хвърли Гарик в недоумение и той ми изнесе цяла реч. Нима не искаме токачки? Та това са токачки! Много хубави токачки! Не му обърнах внимание — следях километража и пресметнах, че до солището остават по-малко от пет километра. И през ума не ми минаваше да стрелям. Знаех, че ако там се навърта някой мъжкар, ще се подплаши и ще избяга, както младите антилопи бяха побягнали от солището, щом доловиха шума от камиона.

Спряхме под едни нискорасли дървета на три километра от солището и тръгнахме по песъчливата пътека към първото солище в равното вляво от пътя. Бяхме изминали абсолютно безшумно около километър и половина в индийска нишка — отпред Абдула, после аз, след мен М’Кола и накрая Гарик, — когато забелязахме, че пътят пред нас става кален. Там, където пясъкът образуваше само тънък слой върху глината, имаше локви, а напред — същата кал. В първия момент не си дадох сметка колко неприятно е това за нас, но Гарик разпери широко ръце, вдигна глава към небето и се озъби яростно.

— Лошо — прошепна М’Кола.

Гарик започна шумно да излива яда си.

— Затваряй си устата, глупако! — наругах го аз и сложих пръст на устните си.

Той продължи, без да понижава глас, като сочеше ту небето, ту размития от дъжда път, и аз се заех да търся в разговорника израза „затваряй си устата“. Не можах да го намеря и му запуших устата с ръка. Дойде му така неочаквано, че зяпна от изненада.

— М’Кола! — извиках аз.

— Да?

— Какво разправя тоя?

— Солището лошо.

— Аха.

Ето какво било. Пък аз си мислех, че дъждът само улеснява работата на следотърсача.

— Кога е валяло? — попитах аз.

— Снощи — отвърна той.

Гарик отново заломоти нещо и аз пак му затиснах устата.

— М’Кола!

— Да?

— Другото солище? — посочих аз с ръка към голямото горско солище. Знаех, че е доста по-високо от първото — когато ходехме там, се изкачвахме по стръмен горист склон. — Другото солище добро ли е?

— Може.

М’Кола каза тихо нещо на Гарик, който имаше вид на дълбоко засегнат, но повече не си отвори устата и ние продължихме по пътя, заобикаляйки локвите, към дълбоката падина, където солището, естествено, се оказа заблатено. Шепнешком Гарик се опита да се впусне в нов монолог, но М’Кола го пресече.

— Отбий! — казах аз и ние тръгнахме след М’Кола по влажния пясък на речното корито към горския овраг, който извеждаше на горното солище.

Изведнъж М’Кола замръзна на място, наведе се да разгледа влажния пясък и прошепна:

— Човек!

Наистина имаше стъпки.

— Shenzi — обясни той. Това значеше „див човек“.

Продължихме по стъпките, като се прокрадвахме бавно между дърветата, за да заобиколим безшумно солището, и стигнахме до прикритието. М’Кола поклати глава:

— Лошо! Хайде!

Излязохме на солището. Там всичко се четеше като на книга. По влажния склон отвъд солената пръст личаха отпечатъците на три едри мъжкара куду, които бяха дошли да ближат сол. След това изведнъж започваха дълбоки, ясни като изрязани с нож дири — животните се бяха впуснали в бяг, подплашени от внезапния звън на тетивата на лъка, по-нататък отчетливите отпечатъци продължаваха нагоре по склона на значително разстояние един от друг и водеха към гъсталака. Проследихме дирите на трите животни, но около тях човешки стъпки не забелязахме: въоръженият с лък човек се беше върнал с празни ръце.

— Shenzi — повтори злобно М’Кола.

Проследихме стъпките на човека с лъка — те се връщаха към пътя. Спотаихме се в прикритието. Накрая се здрачи и закапа дъжд. Нито една антилопа не се появи. Тръгнахме назад към камиона под дъжда. Дивият ловец беше подплашил мъжкарите и вече не можехме да се надяваме на това солище.

Камау измайстори палатка от голямото брезентово платнище, което служеше за постилане, опъна москитовата мрежа под заслона и нагласи походното легло. М’Кола внесе продуктите под сушината. Гарик и Абдула запалиха огън и се заловиха да приготвят вечеря заедно с Камау и М’Кола. Те смятаха да спят в камиона. Ръмеше. Съблякох се, обух тънките ботуши против комари, сложих топла пижама, седнах на походното легло, вечерях печено бяло месо от токачка и изпих две тенекиени канчета наполовина уиски, наполовина вода.

Влезе М’Кола, сериозен и загрижен, движейки се предпазливо в тясната палатка, взе дрехите ми, които бях сгънал така, че да ми служат за възглавница, ската ги по най-невъзможен начин и ги напъха под одеялото. След това донесе три консерви да ме пита искам ли да ги отвори.

— Не — спрях го аз.

— Чай?

— Никакъв чай!

— Не иска чай?

— Уиски по-хубаво.

— Да — съгласи се той съчувствено. — Да.

— Чай сутрин. Преди слънцето.

— Да, бвана М’Кумба.

— Спи тук. Навън дъжд — посочих сушината под платнището, по което барабанеше дъждът. За ония, които живеят на открито, няма по-приятен звук от почукването на дъждовните капки. Приятно ми беше да слушам дъжда, макар да не ни предвещаваше нищо добро.

— Да.

— Хайде, яж!

— Да. Чай?

— Никакъв чай!

— Уиски? — попита той с надежда.

— Уискито се свърши.

— Уиски — повтори той настойчиво.

— Добре. Хайде, нахрани се — поканих го аз, сипах уиски до половина в канчето, долях вода, промъкнах се под москитовата мрежа, намерих си дрехите и отново ги сгънах като възглавница, след това се излегнах по хълбок и опрян на лакът, отпих бавно от уискито, оставих канчето на земята, опипах под леглото, за да проверя дали спрингфилдът е на мястото си, прибрах електрическото фенерче до себе си под одеялото и заспах, вслушан в ромоленето на дъжда. Събудих се за малко, когато М’Кола влезе и взе да си приготвя постелята. Втори път се събудих през нощта и го чух да диша до мен, но сутринта, когато отворих очи, беше станал и вече беше успял да ми приготви чая.

— Чай — каза той и дръпна леко одеялото ми.

— Стига с този чай — промърморих и седнах в леглото още сънен.

Сиво, влажно утро. Дъждът беше престанал, но по полето се стелеше мъгла и когато отидохме на солището, то се оказа наводнено, а наоколо — ни една следа. Тогава тръгнахме през мокрите храсти към равнината с надежда да открием дири по подгизналата пръст и да вървим по тях, докато открием животното. Но напразно. Прекосихме пътя и поехме край гъсталака към едно мочурище. Надявах се да намерим носорога. Видяхме пресен тор, но следи — не, дъждът ги беше заличил. По едно време чух цвърченето на кърлежояди, вдигнах глава и ги видях да летят на север над гъстораслите храсти. Описахме широк полукръг в същата посока, но не открихме нищо освен пресни следи от хиена и една диря от куду — женска. М’Кола ми показа череп, очевидно на млад мъжкар куду, с един-единствен красив вит рог, забит в един дънер. На тревата под него намерихме другия рог и аз го наместих в черепното отверстие.

— Shenzi — поясни М’Кола и имитира човек, който опъва лък.

Черепът беше съвсем чист, но в кухите рога беше останала влажна разложена тъкан, която вонеше непоносимо. Престорих се, че не съм усетил вонята, и подадох главата на Гарик, който, без да трепне, мигом я прехвърли на Абдула. Абдула смръщи сплескания си нос и поклати глава. Рогата наистина миришеха отвратително. Двамата с М’Кола се засмяхме, но Гарик, невъзмутим, продължи да гледа невинно.

Мина ми през ума да тръгнем с колата по пътя, оглеждайки се за куду, и да обходим всички поляни, които даваха някаква надежда. Качихме се в колата и потеглихме. На няколко места спирахме и търсехме, но напразно. В това време слънцето изгря, а пътят се оживи, по него засноваха пътници — някои с бели наметки, други полуголи. Решихме да се върнем в лагера. На връщане спряхме и се промъкнахме до другото солище. Там заварихме една газела — слънчеви лъчи се процеждаха през листака и светливи петънца играеха по червеникавата козина. Наоколо имаше много следи от куду. Заличихме ги и поехме по пътя към лагера. Над нас небето потъмня от скакалци, които летяха на запад. Въздухът над главите ни свистеше от хилядите крилца и трепкаше на ивици като изтъркана кинолента, само че не сива, а розова. П. О. М. и Батето излязоха да ни посрещнат. И двамата бяха много разочаровани — в лагера не беше капнала капка дъжд и те се бяха надявали, че няма да се върнем с празни ръце.

— Какво стана с литературния ми приятел, замина ли?

— Да, тръгна за Хандени — отвърна Батето.

— Поговорихме си с него за американките — каза П. О. М. — Бедничкият ми Папа, сигурна бях, че този път ще успееш. Този мръсен дъжд!

— Е, какво си казахте за американките?

— Той смята, че са ужасни.

— Трезвомислещ човек — забеляза Батето. — Кажи ми какво правихте днес.

Седнахме под сенника и им разказах.

— Бил е туземец уандеробо — каза Батето. — Те са слаби стрелци. Лош късмет.

— Мисля си да не е бил някой от тия скитащи туземци, които срещаме по пътя с лъкове през рамо. Може да е забелязал солището от пътя, а след това по пътеката да се е добрал до другото.

— Едва ли. Те носят лъкове и стрели за самозащита. Не са ловци.

— Все едно какъв е бил, хубав номер ни скрои.

— Лош късмет. На всичко отгоре и дъждът. Изпратих съгледвачи из околните хълмове, но не са видели нищо.

— Няма да се предаваме до утре вечер. Кога трябва да тръгваме?

— Вдругиден.

— Този проклет дивак!

— Карл сигурно е изтребил всички черни антилопи там долу.

— Няма вече къде да се дене човек в лагера от неговите рога. Чу ли изстрели?

— Не.

— Дадох обет — няма да пуша шест месеца, за да убиеш куду — каза П. О. М. — Вече престанах.

Обядвахме, след това се прибрах в палатката, изтегнах се и зачетох. Знаех, че все още има надежда да успея на солището утре заран, и гледах да не нервнича. Но въпреки това нервничех, боях се да не заспя, защото след сън човек е вял и отпуснат. Излязох от палатката, седнах на един от походните столове под сенника и започнах да чета животописа на Карл II. От време на време вдигах глава и поглеждах скакалците. Летящата напаст представляваше интересно зрелище, все още не можех да свикна с нея.

Накрая заспах на стола, опрял крак върху касетка от консерви, а когато се събудих, видях до мене глупавия Гарик с украса от дълги люлеещи се черни и бели щраусови пера на главата.

— Махай се! — викнах му на английски.

Той не помръдна от мястото си и продължи да се усмихва самодоволно, след това се обърна настрани, за да мога да го видя в профил.

В това време Батето излезе от палатката си с лулата в уста.

— Виж какво си имаме! — обърнах се към него.

Той погледна, промърмори „Боже!“ и се скри в палатката.

— Ела, ела! — извиках го аз. — Ще се правим, че не го забелязваме.

Батето седна до мен с книга в ръка и двамата започнахме разговор без да обръщаме внимание на Гарик, който продължаваше да позира с украсата от щраусови пера на главата си.

— На всичко отгоре е пиян негодникът — възмутих се аз.

— Вероятно.

— Оттук го надушвам.

Без да погледне Гарик, Батето тихо му каза няколко думи.

— Какво му каза?

— Да отиде да се облече човешки и да бъде готов за тръгване.

Гарик се отдалечи, като поклащаше перата на главата си.

— Моментът съвсем не е подходящ за щраусови пера — забеляза Батето.

— Някои хора сигурно ги харесват.

— Тъкмо там е работата. И започват да го снимат.

— Безобразие!

— Ужас! — съгласи се Батето.

— Ако и последния ден се върнем с празни ръце, ще му насоля със сачми задника.

— Могат да станат големи неприятности. Ако насолиш единия, трябва да насолиш и другия.

— Не, само Гарик.

— Тогава по-добре недей. Имай предвид, че мен ще вкараш в разправии.

— Шегувам се.

Появи се Гарик без украсата си, а след него Абдула. Батето размени с тях няколко думи.

— Те предлагат да излезете зад хълма по друг път.

— Чудесно! Кога?

— Може още сега. Изглежда, ще вали. Не е лошо да побързаш.

Изпратих Моло да ми донесе ботушите и мушамата. М’Кола взе спрингфилда от палатката и двамата тръгнахме към колата. Денят беше облачен, само сутринта и по пладне слънцето успя да пробие за малко облачната пелена. Дъждовете вървяха по петите ни. Сега заръмя и скакалците се изпокриха.

— Още съм сънен — обърнах се към Батето. — Ще пийна нещо.

Стояхме край лагерния огън, а дъждът ръмеше и шумолеше в листата над главите ни. М’Кола донесе бутилка уиски и тържествено ми я подаде.

— Искаш ли? — предложих на Батето.

— Защо не?

Пихме двамата и Батето промърмори:

— Дявол ги взел!

— Дявол ги взел! — съгласих се аз.

— Възможно е да попаднеш на следи.

— Ще претършуваме всяко кътче.

Завихме надясно по пътя, минахме край едно селце с кирпичени колиби, отбихме се вляво и поехме по добре утъпкан коловоз от червеникава глина, който опасваше подножието на хълмовете. От двете страни на пътя имаше гъста гора. Дъждът се беше засилил, затова карахме бавно. Глината беше песъчлива и колата не занасяше. Изведнъж Абдула, който седеше на задната седалка, скочи възбуден и дръпна Камау. Камау закова спирачките, колата се плъзна по глината и спря. Наскачахме и тръгнахме назад. По влажната глина видяхме пресни следи от куду. Антилопата беше минала оттук най-много преди пет минути — ръбовете на дирите бяха остри, а пръстта, разрита от копитата, още не беше размита от дъжда.

— Doum! — рече Гарик, отметна глава и разпери ръце, за да изобрази какви огромни рога е имало животното. — Kubwa sana!

Абдула се съгласи, че това е било мъжкар и при това едър.

— Да вървим! — казах аз.

Дирята беше лесна за следване, освен това знаехме, че животното не е далеч. В дъжд или сняг ловецът много по-лесно издебва дивеча и аз бях уверен, че ще успеем. Следите минаваха през гъсти храсти и извеждаха на една полянка. Спрях се да избърша навлажнените стъкла на очилата си и оптическия мерник на спрингфилда. Дъждът се беше усилил и аз нахлупих шапката, за да не се мокрят очилата ми. Заобиколихме полянката и изведнъж чух шум от чупещи се клонки — през храстите пред нас се стрелна животно със сива козина на бели ивици. Вдигнах пушката, но М’Кола ме хвана за ръката.

— Manamouki! — спря ме той. Беше женска.

Приближихме се към мястото, откъдето беше изскочила, и видяхме, че няма други следи освен нейните. Ясно беше, че от пътя дотук бяхме следвали нейната диря.

— Doumi kubwa sana! — обърнах се злобно към Гарик и с жест изобразих грамадни рога зад ушите.

— Manamouki kubwa sana! — промърмори той огорчено с примирителен тон. — Каква грамадни женска!

— Глупак, накичен с щраусови пера! — казах му аз на английски. — Manamouki! Manamouki! Manamouki!

— Manamouki — потвърди М’Кола и кимна с глава.

Извадих речника, но не успях да намеря нужните ми думи и със знаци обясних на М’Кола, че ще се върнем по околен път, за да видим няма ли други следи. Описахме широк полукръг, измокрихме се до кости, но не открихме нищо. Когато се върнахме при колата, дъждът беше започнал да намалява. Пътят все още изглеждаше надежден и ние решихме да продължим, докато се стъмни. По склона лазеха облачни валма, от дърветата капеше. Внимателно се вглеждахме, но не видяхме антилопи, никъде — нито по откритите полянки, нито там, където храстите започваха да редеят, нито по зелените рътлини. Накрая се стъмни и си тръгнахме обратно. Спрингфилдът ми беше целият измокрен и когато слязохме от колата, заръчах на М’Кола да го почисти и смаже. М’Кола кимна с глава, а аз влязох в палатката, съблякох се под светлината на фенера, изкъпах се в брезентовата вана и приятно отпочинал, заех мястото си край огъня по пижама, халат и леки ботуши против комари.

П. О. М. и Батето седяха вече на столовете си около жаравата. П. О. М. стана да ми приготви уиски със сода.

— М’Кола вече ми разказа — рече Батето, без да помръдне от мястото си.

— Да се чудиш — такава голяма женска! За малко не я гръмнах. Какво ще кажеш, накъде да тръгнем утре сутринта?

— Мисля, че е най-добре към солището. Изпратих съгледвачи около хълмовете. Нали си спомняш стария негър от селцето? Отиде да види какво е положението в равнината отвъд възвишенията. Заедно с ония от племето уандеробо. Тръгнаха преди три дни.

— Защо да не си опитаме късмета пак при солището — нали там провървя на Карл? Нищо, че не успяхме — един ден може да не успееш, на другия — да успееш.

— Разбира се.

— Лошото е, че имаме само един ден още. Както е тръгнало, солището ще се заблати от дъждовете. А заблати ли се — свършено е. Става само кал.

— Така си е.

— Иска ми се поне да видя някой мъжкар.

— Видиш ли, внимавай да не избързаш. Не стреляй отдалеч. Стреляй, когато си сигурен, че няма да го пропуснеш.

— Бъди спокоен.

— Хайде да говорим за нещо друго — предложи П. О. М. — Тези разговори ме изнервят.

— Жалко, че онзи с кожените гащи не е с нас — поде Батето. — Това наричам аз събеседник. Когато беше тук, и на нашия човек му се развърза езикът. Няма ли още веднъж да се изкажеш за съвременните писатели?

— Гледай си работата.

— Защо не водим повече интелектуален живот? — попита П. О. М. — Вие като мъже да обсъдите парливите световни проблеми. Защо ме държите в неведение и не знам какво става?

— Световното положение е отчайващо — заяви лаконично Батето.

— Направо ужасно.

— Какво става в Америка?

— Да пукна, ако знам. Всичко върви така, като че ли хората от ИМКА^[82] са взели нещата в ръцете си. Любителите на красиви жестове харчат, а глупаците плащат. Половината град е напуснал работа и живее с помощите за безработни. Всички рибари станали дърводелци. Както в Библията, само че обратното.

— Как вървят работите в Турция?

— Ужасно. Накарали ги да хвърлят фесовете. Обесили доста хора. Но Исмет все още се крепи.

— Да си бил напоследък във Франция?

— Не ми хареса. Адска скука. В последно време никак не е интересна.

— Изглежда, че е така, доколкото може да съди човек по вестниците — съгласи се Батето.

— Но решат ли да се бунтуват, излиза бунт както трябва. Имат си традиция хората.

— Беше ли в Испания през революцията?

— Бях, но пристигнах късно. Чакахме да станат още две, но не станаха. После пропуснахме трета.

— А видя ли кубинската^[83]?

— От самото начало.

— Как беше?

— Възхитително. След това отвратително. Не можеш да си представиш колко отвратително.

— Стига — намеси се П. О. М. — И аз познавам тези събития. Бях се скрила зад една маса с мраморен плот, когато започнаха да стрелят в Хавана. Пристигнаха с коли и започнаха да стрелят по всеки, който им се изпречи пред очите. Преди да се скрия, си взех чашата — много бях доволна от себе си, че не я забравих и не я разлях. Децата ме питаха: „Мамо, може ли да излезем следобед да гледаме как стрелят?“ Толкова се бяха възбудили, че се наложи да не споменаваме пред тях думата революция. Бъмби така кръвожадно се беше настървил против М.^[84], че започна да сънува кошмари.

— Невероятно — каза Батето.

— Не ми се подигравайте. Не искам и да чуя за революция. Виждаме само революции, слушаме само за революции. Омръзнаха ми.

— Но нашият човек ги обича.

— На мен ми омръзнаха.

— Всъщност аз никога не съм виждал революция — призна Батето.

— Революциите са нещо чудесно. Наистина. За известно време. След това се извращават.

— Много са интересни — каза П. О. М. — Съгласна съм. Но са ми омръзнали. Честна дума, вече никак не ме вълнуват.

— Направих си труда да се позанимая с тях.

— И какво откри? — попита Батето.

— Всяка една е различна от останалите. Но има и неща, които можеш да съпоставиш. Ще се опитам да напиша студия по този въпрос.

— Би било много интересно.

— Стига да има достатъчно материал. Човек трябва да познава доста добре събитията от миналото. Освен това много е трудно да се добереш до истината, ако не си видял нещата със собствените си очи, защото за победения няма кой да каже добра дума, а победителите ужасно лъжат. Освен това можеш да разбереш събитията само в страната, където говориш езика. Не знаеш ли езика, това те ограничава. Затова никога няма да отида в Русия. Ако не си в състояние да разбереш случайно дочутите разговори, няма смисъл. Получаваш само трохи от истината — официалните съобщения. И тогава не ти остава друго, освен да гледаш всичко с очите на турист. Във всяка страна ония, които говорят чужд език, най-вероятно ще те излъжат. Най-добре ще разбереш нещата, като говориш с хората, а щом не можеш да говориш с тях или да подслушваш какво си говорят, ще разбереш само неща, които нямат друга стойност освен вестникарска.

— Иначе казано, залягай да учиш суахили.

— Залягам.

— И да го научиш, пак няма да можеш да подслушваш, защото те си говорят на племенните наречия.

— Ако някога напиша нещо за тази страна, то ще бъде само природоописание. Едва когато наистина науча нещо за нея, може да си позволя да опитам и с другото. Първите ти впечатления от една страна са особено ценни. Лошото е, че са ценни по-скоро за теб, отколкото за всички останали. Но ако искаш да пишеш, започваш с тях. Иначе нищо няма да излезе.

— Повечето от книгите за сафари са безкрайно отегчителни.

— Ужасни са.

— Досега само една ми е харесала, тази на Стрийтър. „Цивилизована Африка“, така ли се казваше? Кара те да усетиш страната. Тя е най-хубавата.

— На мен ми харесва книгата на Чарли Къртис. Не хитрува и ти рисува ясна картина.

— А у Стрийтър има много смешни работи. Спомняш ли си, когато отива на лов за конгони?

— Вярно, че беше смешно.

— Но не съм чел никой, който да е усетил страната така, както ние я усещаме. Или се отплесват по светския живот в Найроби, или започват да пишат глупости — как са ударили антилопа с такива дълги рога, каквато никой преди тях не е ударил. Или пък се увличат да ти обясняват колко било опасно.

— Ще ми се да напиша нещо за страната и за животните, да опиша какво изпитва човек, когато за първи път идва тук.

— Защо не опиташ? Не виждам какво лошо може да има. Впрочем аз написах един дневник за пътешествие през Аляска.

— Бих искала да го прочета — рече П. О. М. — Не знаех, че пишете, мистър Дж. Ф.

— Излишно е да си правите труда — каза Батето. — Все пак, ако настоявате, ще кажа да изпратят един екземпляр. Това си е просто дневник — какво сме правили всеки отделен ден и как изглежда Аляска през очите на един англичанин от Африка. Ще ви отегчи.

— Щом вие сте я написали, няма.

— Тази женичка ни прави комплименти — отбеляза Батето.

— Само на теб, не на мен.

— Негови неща съм чела — каза тя. — Искам да видя как пише мистър Дж. Ф.

— Но нашият човек наистина ли е писател? — попита я Батето. — Не съм видял нищо, което да ме убеди. Сигурна ли сте, че не ви издържа със следотърсачество и стрелба по патици?

— О, да, пише. Когато писането му върви, е много приятен. Но преди да започне, е невъзможен. За да се залови да пише, трябва най-напред да си развали настроението. Вземе ли да говори, че никога повече няма да пише, знам, че вече е готов да се залови за работа.

— Трябва да го накараме да се разговори на литературни теми. Но в това успя само онзи с кожените гащи. Я разкажи някой анекдот от живота на писателите.

— Добре, слушай. Последната вечер, преди да тръгнем от Париж, току-що се бяхме върнали от имението на Бен Галахър в Солон, където бяхме отишли предишния ден. Бен беше организирал ferméè — нали знаеш как го правят: слагат една ниска подвижна ограда, когато зайците излизат от зайчарника да пасат. Сутринта бихме зайци, а следобеда ходихме за фазани. Аз ударих един сръндак.

— Не виждам нищо литературно в това.

— Не бързай. Та последната вечер дойдоха на вечеря Джойс и жена му. Ядохме фазан и бут от сръндак и ние с Джойс се напихме, защото на другия ден заминавах за Африка. Ех, каква вечер изкарахме!

— Първокласен литературен анекдот, няма що! — каза Батето. — Кой е тоя Джойс?

— Много добро момче — обясних аз. — Този, който написа „Одисей“.

— Омир е написал „Одисей“ — възрази Батето.

— А кой е написал „Есхил“?

— Омир. Не се опитвай да ме хванеш натясно. Знаеш ли още много литературни анекдоти?

— Да си чувал за Паунд^[85]?

— Не, абсолютно нищо.

— Мога да ти разкажа много интересни неща за него.

— Сигурно как двамата сте яли някакъв ловджийски специалитет, а после сте се напили.

— Колко пъти!

— Изглежда, литературният живот е много весел. Мислиш ли, че от мене би излязло писател?

— И още какъв!

— Значи зарязваме всичко — обърна се Батето към П. О. М. — Ставаме писатели и двамата. Разкажи още някоя забавна история.

— Да си чувал за Джордж Мур^[86]?

— Онзи симпатяга, който е написал „Ала преди да си отида, стакан голям ще вдигна с вас за сетен път“, той ли?

— Именно.

— И какво?

— Умря.

— Много печален анекдот. Този път не си във форма.

— Веднъж го видях в една книжарница.

— Това е по-добре. Виждате ли го какви весели неща може да разказва?

— Веднъж в Дъблин отидохме да го потърсим двете с Клара Дън — обади се П. О. М.

— И какво стана?

— Не си беше вкъщи.

— Удивително — възкликна Батето. — Знаех си аз че литературният живот няма равен на себе си. Това се нарича професия!

— Не мога да понасям Клара Дън — рекох аз.

— И аз — присъедини се Батето. — Какво е писала?

— Писма. Познаваш ли Дос Пасос^[87]?

— Не съм и чувал за него.

— Двамата си пиехме греяна вишновка зиме.

— И после какво стана?

— Накрая ни излезе лошо име.

— Единственият писател, когото съм виждал, е Стюарт Едуард Уайт — каза Батето. — Безкрайно се възхищавах от книгите му. Чудни. Но като го видях, не ми хареса.

— Налучкваш тона — одобрих аз. — Ето, виждаш ли, литературните анекдоти не са толкова трудни.

— Защо не ви хареса? — попита П. О. М.

— Трябва ли да обяснявам? Нима анекдотът не е завършен? Нали и нашият човек така ги разказва.

— Хайде, обясни!

— Прекалено много се правеше на стар вълк. Очи, привикнали към безкрайната шир и така нататък. Убил не знам колко си лъва. Може ли толкова много? Не може — все някой ще те разкъса. Пише много хубави работи в „Сатърди Ивнинг Поуст“ за оня — как му беше името — Анди Бърнет. Хубави. Стана ми много неприятен. Видях го в Найроби, с тия негови очи, привикнали към безкрайните простори. Беше най-оръфаният човек в града. Чудесен стрелец, всички така разправят.

— Та ти си само за литературния свят! — възхитих се аз. — Това се казва анекдот!

— Чудесен е — съгласи се П. О. М. — Няма ли да вечеряме?

— Забравих, че не сме яли — рече Батето. — Заплеснах се. Литературни анекдоти. Край нямат.

След вечеря поседяхме малко край огъня, после отидохме да спим. Нещо се въртеше в главата на Батето и преди да вляза в палатката си, той ме предупреди:

— Отдавна дебнеш сгодния случай. Представи ли ти се, бъди спокоен, като стреляш. Не се вълнувай. Достатъчно бърз стрелец си, не бъди припрян.

— Добре.

— Ще поръчам да ни събудят рано.

— Добре. Много ми се спи.

— Лека нощ, мистър Дж. Ф.! — обади се П. О. М. от палатката.

— Лека нощ — отвърна Батето.

Той тръгна към своята палатка със смешно вдървена походка. Пристъпяше в тъмнината така внимателно, сякаш бе отворена бутилка и се боеше да не се разплиска.

Глава втора

Сутринта Моло подръпна одеялото и ме събуди, аз се облякох набързо, излязох от палатката, измих си очите и едва тогава се събудих напълно. Още беше съвсем тъмно. Пред огъня се открояваше тъмният гръб на Батето. Приближих се към него с обичайната утринна чаша чай с мляко, още много горещ за пиене.

— Добро утро!

— Добро утро! — отвърна той с дрезгавия си шепот.

— Наспа ли се?

— Да. Ти във форма ли си?

— Спи ми се.

Допих чашата и изплюх чаените листенца в огъня.

— Можеш да си погледаш^[88] — каза Батето.

— Бъди спокоен.

Закусихме под светлината на фенера компот от кайсии — хлъзгави в хладния си сок, — кълцано месо, подлютено и залято с доматен сос, две пържени яйца и няколко чаши топло, живително кафе. При третата чаша Батето запали лулата, загледа се замислено и каза:

— Помнѝ — главното е да си спокоен.

— Безпокоиш ли се?

— Малко.

— Аз пък не — раздвижа ли се, ще се оправя. Не се тревожа — успокоих го аз.

— С какви идиотски анекдоти се занимавахме снощи. Мемсахиб сигурно е решила, че съвсем сме оглупели.

— Ще измисля още някой.

— Най-доброто лекарство е глътка уиски.

— Няма нищо по-хубаво от пиенето. Не ми е ясно защо човек трябва да се чувствува зле после.

— Ти зле ли си?

— Не много.

— Малко сода?

— Всичко е от това проклето друсане в колите.

— Днес е решителният ден.

— Не забравяй, че трябва да запазиш хладнокръвие.

— Наистина ли се тревожиш?

— Мъничко.

— Недей. Аз съм съвсем спокоен. Наистина.

— Добре. Време е да тръгвате.

— Най-напред трябва да отида на едно място.

Изправен пред брезентовия походен клозет, погледнах нагоре, както всяко утро, към неясния рой звезди, които романтиците астрономи наричат Южния кръст. Всяка сутрин от това място гледах Южния кръст — този навик се беше превърнал в малък обред.

Заварих Батето при колата. Седнах на предната седалка и поех спрингфилда от М’Кола. Трагикът и неговият следотърсач заеха задната седалка. М’Кола се качи и седна при тях.

— Наслука! — каза Батето.

Откъм палатките някой се приближаваше към нас. Беше П. О. М. със синия си халат и ботушите против комари.

— Наслука! Дано успеете.

Махнах с ръка, фаровете осветиха пространството, което ни отделяше от пътя, и потеглихме.

На пет километра от солището слязохме от колата и запристъпвахме тихо към него, но всичките ни старания останаха напразни — не заварихме нищо. Чакахме цяла сутрин. Не дойде никакво животно. Седяхме, снишили глави в заслона, и всеки от нас наблюдаваше свой участък през струпаните клони. Надявах се всеки миг да се появи приказен мъжкар куду, да се зададе величествен и прекрасен откъм храстите и да пристъпи към сивата пръст на солището, изровена от стотици копита, изблизана от стотици езици. Към това място водеха много пътеки, по всяка от тях можеше да се зададе мъжкар. Но нищо не се зададе. Когато слънцето се вдигна и ни напече приятно след хладното мъгливо утро, аз се наместих по-удобно в заслона, седнах в дълбоката част и опрях гръб о стената — от това положение пак можех да гледам през пролуката между клоните. Сложих спрингфилда на скута си и в същия миг забелязах, че в цевта се червенее ръжда. Бавно вдигнах пушката и се вгледах внимателно. Да, отвътре цевта беше покрита с ръжда.

Този тип М’Кола изобщо не я е почистил снощи след дъжда, помислих си аз ядосан, вдигнах зъбеца и извадих затвора. М’Кола следеше движенията ми с наведена глава. Другите двама продължаваха да наблюдават наоколо. Вдигнах оръжието с една ръка и му показах цевта, след това поставих затвора на мястото му и бавно го превъртях с пръст на спусъка, за да не става нужда да зареждам.

М’Кола забеляза ръждясалата цев. Изражението на лицето му не се промени, а и аз не казах нито една дума, макар че бях дълбоко възмутен. По такъв начин обвинителният акт, представянето на веществените доказателства и присъдата — всичко мина в пълно мълчание. Продължихме да седим — той с наведена глава, така че се виждаше само голото му теме, аз — облегнат на стената, вперил очи в процепа. Вече не бяхме приятели, хубавото другарство беше изчезнало. Солището продължаваше да пустее.

В десет часа източният вятър измени посоката си и разбрахме, че няма смисъл да чакаме повече. Сега вятърът разнасяше миризмата ни във всички посоки и прогонваше животните като мощен прожектор, чийто лъч се върти в мрака. Излязохме от заслона и тръгнахме да търсим следи по солището. Почвата беше влажна от дъжда, но все пак неразмита. Видяхме дири от няколко дребни антилопи куду, които бяха идвали вероятно още предната вечер, а също тесните сърцевидни следи от копитата на едър мъжкар куду, оставил дълбоки отпечатъци.

Тръгнахме по дирите и ги следвахме два часа по влажната червеникава почва сред храсталаците, които ми напомняха покарало сечище. Накрая навлязохме в непроходим гъсталак и трябваше да се откажем. Още не ми беше минал ядът за непочистената карабина и въпреки това с радостно вълнение очаквах да вдигнем мъжкар куду в храстите и да го застрелям. Но не намерихме нищо. Настъпи горещо пладне, описахме три широки кръга около едни хълмове и излязохме на поляна, където пасяха дребни гърбави масайски говеда. По-нататък сянка нямаше и ние се запътихме към колата под лъчите на обедното слънце.

Оказа се, че както си седял в колата, Камау видял един мъжкар да минава на стотина метра от него. Животното вървяло към солището. Това станало около девет часа, когато вятърът беше променил посоката си — по всяка вероятност антилопата ни беше надушила и беше свърнала обратно към хълмовете. Уморен, изпотен и по-скоро потиснат, отколкото ядосан, седнах до Камау и той подкара към лагера. Оставаше ни само една вечер още и нямахме никакво основание да предполагаме, че тя ще ни донесе нещо по-добро от досегашните. Когато стигнахме в лагера, сгушен под прохладната сянка на високите дървета, извадих затвора и подадох спрингфилда на М’Кола. Не му казах нищо, дори не го погледнах. Затвора хвърлих през процепа на палатката върху леглото си.

Батето и П. О. М. седяха под сенника.

— Не върви, а? — попита предпазливо Батето.

— Никак. Един мъжкар минал покрай колата и тръгнал към солището. Сигурно ни е надушил. Изплезихме език от ходене.

— Нищо ли не видяхте? — попита П. О. М. — По едно време ни се стори, че чухме изстрел.

— Гарик е изстрелял някоя тирада. Съгледвачите не са ли забелязали нещо?

— Нищо. Въпреки че имаме постове и на двата хълма.

— Карл няма ли го още?

— Ни вест, ни кост от него.

— Поне да бяхме видели нещо — казах аз. Бях изморен и чувствувах как изпадам в отчаяние. — Дяволите да ги вземат! А и той — защо трябваше още първата сутрин да прогони всичкия дивеч от солището — прострелял нещастното животно в търбуха, после тръгнал да го доубива и наплашил всичко живо наоколо! Сега иди ги гони!

— Мръсници! — присъедини се към мен П. О. М., макар да беше ясно, че не съм прав. — Гадини!

— Милото ми момиче. Всичко е наред. И да не е, ще се оправи.

— Така ми е мъчно за теб — рече тя. — Бедничкият ми Папа!

— Пийни си — предложи Батето. — Имаш нужда.

— Бог ми е свидетел, че се старая, Бате. Не жаля сили. И ми е приятно. До днес не се давах да ме хванат нервите, сигурен бях, че ще успея — толкова много следи наоколо! Но какво да правя, като не видях нито един? Кой знае дали ще можем да дойдем тук отново.

— Ще дойдете, не се отчайвай. Хайде, пийни си!

— Хленча като баба, но, кълна се, че днес за пръв път ме хванаха нервите.

— Няма смисъл да се хленчи — каза Батето. — Стегни се!

— Какво става с обеда? Сигурно сте прегладнели? — попита П. О. М.

— Не ми се мисли за ядене. Разбираш ли, Бате, цяла вечер не видяхме нито един, после обиколихме хълмовете — пак нищо. Остава ми само тази нощ. Изглежда, че нищо няма да излезе. Три пъти ми бяха в ръцете, но Карл, австриецът и туземецът уандеробо ми ги измъкнаха изпод носа.

Наобядвахме се хубаво и тъкмо когато привършвахме, Кати дойде да ни съобщи, че някой търсел Батето. Отначало видяхме две сенки на платнището, след това посетителите заобиколиха палатката и се приближиха към нас. Единият от тях беше старият негър, който ни беше посрещнал първия ден. Сега се беше натъкмил като ловец с дълъг лък и колчан стрели. Изглеждаше още по-стар и съсухрен и вдъхваше още по-малко доверие. Приличаше на човек, който се е маскирал като ловец. Придружаваше го хилавият мръсен уандеробо с разцепени, навити като кравайчета уши. Той държеше главата си килната встрани, стоеше на един крак, а с другия се почесваше зад коляното. Лицето му имаше дразнещо глупаво изражение.

Старият негър гледаше Батето право в очите и му обясняваше нещо, бавно и сериозно, без всякакви жестикулации.

— Какво е намислил? Решил е да се предреши, за да ни смъкне малко пари като съгледвач, а? — започнах аз.

— Чакай — спря ме Батето.

— Погледни ги каква двойка са: този полуумен уандеробо и стария измамник до него. Какво ти разправя?

— Още не е свършил.

Накрая старият негър каза каквото имаше да казва и застана, облегнат на маскарадния си лък. Двамата имаха много изморен вид, но тогава ги мислех за двойка мошеници.

— Бил намерил една местност, където имало куду и черни антилопи. Стояли там три дни. Знаели къде се навъртал един едър мъжкар куду и оставили човек да го следи.

— Дали е вярно? — изведнъж изтрезнях аз. Умората ми мигом изчезна пред обхваналата ме възбуда.

— Дявол знае — поколеба се Батето.

— Далеч ли са тия места?

— Един ден път пеша. Сигурно три-четири часа с колата. Разбира се, ако има откъде да мине.

— Дали ще може да мине?

— Път нямало, но той мисли, че ще може.

— Кога са оставили човека да следи мъжкаря?

— Рано сутринта.

— А къде са черните антилопи?

— Пак там, из хълмовете.

— Как ще стигнем дотам?

— Нямам представа. Разбрах само, че трябва да прекосите равнината, да заобиколите планината и оттам да хванете на юг. Разправя, че из ония места ловци не ходели. Той бил ловувал там на младини.

— Дали казва истината?

— Някои туземци са отвратителни лъжци, разбира се, но този говори така убедително, че не знам.

— Тогава тръгвам.

— Да, не губи време. Докъдето е възможно, карайте с колата, след това я използувай за база и почвай лова. Ние с мемсахиб утре сутрин вдигаме лагера и заедно с водачите тръгваме към Дан и мистър Т. Прехвърлим ли чернозема, нататък не е страшно — и да завали, пътищата остават проходими. А вие ще ни догоните. Ако не можете да се измъкнете от калта, ще изпратите колата през Кандоа, а камионите — по околния път през Танга.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не. На такъв лов — най-добре сам. Колкото повече хора, толкова по-малко дивеч. На лов за куду се ходи сам. Аз ще прекарам багажа и ще имам грижата за малката мемсахиб.

— Добре — съгласих се аз. — А Гарик и Абдула също няма да вземем, нали?

— Не, разбира се. Ще вземеш М’Кола, Камау и тия двамата. Ще кажа на Моло да ти приготви нещата. Вземи само най-необходимото.

— Кажи, Бате, дали е вярно това, което разправят?

— Не знам. Ще трябва да рискуваме.

— Как казват на черната антилопа?

— Tarahalla.

— Добре. Ще го запомня от Валхала^[89]. А женските имат ли рога?

— Имат, но няма как да сбъркаш: мъжките са черни, а женските — кафяви. Не можеш да ги сбъркаш.

— М’Кола виждал ли е черна антилопа?

— Едва ли. Разрешителното ти е за четири. Така че, щом видиш нещо по-хубаво — стреляй!

— Трудно ли се убиват?

— Да, яки са. Не са като куду. Свалиш ли някоя, приближавай се внимателно.

— Как ще се разберем за времето?

— Вече трябва да се измъкваме оттук. Гледай да се върнеш утре вечер, ако можеш. Сам ще прецениш. Струва ми се, че идва решителният час. Ще се сдобиеш с куду.

— Знаеш ли на какво ми прилича това? Напомня ми за времето, когато като деца чухме, че зад Стърджън и Пиджън в боровинковите равнини имало река, където никой рибар още не бил ходил.

— И какво излезе?

— Изпотрепахме се, докато се доберем дотам, стигнахме едва привечер и видяхме дълбок вир, а нататък реката, права и без завои, водата — ледена, ръката ти се схваща, като я потопиш. Хвърлих угарката от цигарата и към нея се стрелна една едра пъстърва, скупчиха се и други, започнаха да налапват угарката и да я плюят, докато от нея не остана нищо.

— Едри ли бяха?

— По-едра пъстърва не съм виждал.

— Сега я наредихме. И после какво стана?

— Размотах влакното и заметнах, а вече беше съвсем тъмно, наблизо прелетя козодой, стана още по-мразовито и аз измъкнах три риби една след друга — закачаха се в същия миг, щом мухата докосне водата.

— И успя да ги извадиш?

— И трите.

— Голям лъжец си.

— Кълна се, че е истина.

— Вярвам ти. Ще ми разкажеш останалото, като се върнеш. Едри ли бяха?

— По-едри пъстърви не съм виждал.

— Бог да ни е на помощ. Изглежда, ще имаш куду. Хайде, тръгвай!

Намерих П. О. М. в палатката и й обясних.

— Наистина ли?

— Да.

— Тогава бързай. Не губи време. Хайде, на път!

Взех си мушамата, резервни ботуши, чорапи, халат, шишенце с хининови таблетки, ситронела^[90], бележник, молив, патрони, фотоапаратите, походната аптечка, нож, кибрит, чиста риза и фланелка, една книга, две свещи, пари, бутилката…

— Какво още?

— Взе ли сапун? Сложи си гребен и кърпа за лице. Да не забравиш носните кърпи.

— Добре.

Моло подреди всичко в раницата, аз взех бинокъла, М’Кола — артилерийския далекоглед на Батето и манерка с вода, а Кати донесе касата с провизиите.

— Вземи повече бира — посъветва ме Батето. — Можеш да я оставиш в колата. Уискито е на привършване, но има още една бутилка.

— Ами ти?

— Не се тревожи. В другия лагер има още. Изпратихме там две бутилки по мистър К.

— Ще взема само в плоското шише. Дай да си поделим бутилката — предложих аз.

— Тогава вземи повече бира. Имаме колкото искаш.

— Какво търси тоя тук? — попитах аз, като видях, че Гарик се качва в колата.

— Казва, че вие с М’Кола няма да можете да се разберете с местните жители. Щял да ви трябва преводач.

— Само той ми липсваше!

— Ще имаш нужда някой да ти превежда от туземното наречие на суахили.

— Добре. Но кажи му, че трябва да си знае мястото и да не дрънка много.

— Ще дойдем с теб до върха — каза Батето. — Ще минем през селото да вземем стареца.

Туземецът уандеробо скочи на стъпенката и колата потегли. Всички от лагера излязоха да ни изпратят.

— Взехте ли достатъчно сол?

— Да.

В селото се наложи да почакаме, докато старият негър и Гарик излязат от колибите си. Преваляше пладне и небето се заоблачаваше. Поглеждах ту към П. О. М. — мила, спокойна апетитна в ловния си костюм, ботушите и накривения тропически шлем, — ту към Батето — тромав и грубоват, с яке без ръкави от едротъкан памучен плат, избелял от слънце и пране.

— И умната, П. О. М.!

— Не се тревожи. Жалко, че не мога да дойда с вас.

— Това не е за много хора — каза Батето. — Отиваш бързо, свършваш работата и също тъй бързо се измъкваш. Дори трябваше още по-малко хора да бъдете.

Старият негър се приближи и седна отзад до М’Кола, който беше облякъл старата ми ловна куртка, онази за лов на пъдпъдъци.

— М’Кола облякъл куртката на нашия човек — каза Батето.

— Обича да слага разни неща в джобовете — обясних аз.

М’Кола разбра, че говорим за него. Вече бях успял да забравя за непочистената карабина. Сега си спомних за тази случка и казах на Батето:

— Питай го откъде има новата куртка.

М’Кола се засмя и каза нещо.

— Разправя, че била негова.

Аз също се усмихнах, а М’Кола закима с голямата си глава и двамата мълчаливо се разбрахме, че историята с непочистената карабина е забравена.

— Къде се е запилял Гарик? — попитах аз.

Накрая той се зададе с одеялото в ръце и се качи отзад до М’Кола и стареца. Негърът уандеробо седна отпред, между мен и Камау.

— Какъв интересен приятел си имаш — каза П. О. М. — И ти умната!

Целунах я за довиждане и си прошепнахме няколко думи.

— Стига нежности — прогърмя Батето. — Противна гледка.

— Довиждане, стари разбойнико.

— Всичко хубаво, тореро.

— Довиждане, мила.

— Довиждане и наслука!

— Имате достатъчно бензин, а и тук ще оставим малко — подвикна след нас Батето.

Махнах им с ръка и колата се понесе през селото надолу по склона, след това излезе на тесния път, който водеше по сухата, обрасла с храсти равнина в подножието на двата големи сини хълма.

Докато се спуснахме надолу, погледнах назад и видях двете фигури с тропически шлемове — едната едра и тромава, другата малка и стройна, — които крачеха назад към лагера. След това се обърнах напред, към сухата пустинна равнина.

Глава първа

Пътят беше тесен, а равнината, по която пътувахме, доста унила. Само веднъж се случи да видим няколко мършави газели, които се белееха на фона на прегорялата трева и сивите дънери. Радостната ми възбуда се изпари при вида на тази широка пустош и всичките ми надежди заприличаха на неосъществими романтични блянове. От негъра уандеробо лъхаше силна миризма. Започнах да разглеждам ушите му, разтеглени в долната си част и грижливо подвити, странното му, съвсем не негроидно лице с тънки устни. Като забеляза, че го гледам, той се усмихна дружелюбно и се почеса по гърдите. Извърнах се към задната седалка: М’Кола спеше, Гарик седеше изправен като глътнал бастун, а старият негър протягаше шия да види пътя пред колата.

Път вече нямаше, той се беше превърнал в пътека, утъпкана от копитата на стадата говеда, но за щастие наближаваше краят на равнината. Скоро тя остана зад гърба ни, пред нас се показаха високи дървета и ние попаднахме в най-очарователния кът на Африка, който бях виждал. Тревата беше като зелен килим — ниска, сякаш току-що окосена морава, дърветата грамадни, с високи дънери, без издънки наоколо, а само свежа зелена трева като в английски парк, в който се редуват сенки и слънчеви полянки. Следвахме едва забележимата пътека, която ни показваше негърът уандеробо. Просто не вярвах на очите си, като гледах тази райски красива местност. Такива места могат да ти се присънят само във вълшебен сън и за да се убедя, че не сънувам, протегнах ръка и докоснах ухото на негъра уандеробо. Той подскочи от изненада, а Камау прихна да се смее. На двадесетина метра от нас, навирил зурла, със святкащи очи и наежена четина на гърба, с извити дълги зъби, ни гледаше едър глиган. Направих знак на Камау да спре колата и започнахме да се гледаме: ние — глигана, той — нас. Вдигнах пушката и се прицелих в гърдите му. Той продължаваше да ни гледа, без да помръдне. Подканих с жест Камау да подкара колата. Заобиколихме надясно от глигана, но той пак не помръдна и не показа никакви признаци на страх.

Забелязах, че Камау е възбуден, а зад мен М’Кола одобрително кимаше. За първи път виждахме глиган, който да не побегне в ситен тръс с навирена опашка. Бяхме попаднали в девствена местност, закътана встрани от пътищата, прорязващи милионите километри африканска пустош. С удоволствие бих станувал тук.

Наоколо се разстилаше най-красивата местност, а ние продължавахме напред, заобикаляйки огромните дървета по вълнистия тревен килим. Скоро отпред и малко вдясно се показа високата ограда от гъсто набити колове на едно масайско село. Селото беше сравнително голямо. Насреща ни се зададоха с плавен бяг тълпа дългоноги тъмнокожи мъже — те всички изглеждаха на една възраст и носеха косите си сплетени в тежки плитки, които се мятаха по раменете им. Те наобиколиха колата със смях и весел глъч. Всички бяха високи, с хубави бели зъби, а косите им, боядисани кафеникавочервено, се спускаха като бретон над челото. Те до един носеха копия и бяха красиви и весели, без следа от надменността и студенината на северните масаи. Искаха да знаят за какво сме дошли. Негърът уандеробо, изглежда, им обясни, че сме тръгнали на лов за куду и бързаме. Но те така ни бяха обградили, че колата нямаше как да си пробие път. Един от тях каза нещо, неколцина от останалите го подкрепиха и Камау преведе, че днес били видели два мъжкара куду на пътеката.

Не може да бъде, казах си аз. Не може да бъде.

Наредих на Камау да подкара и бавно взехме да си пробиваме път през тълпата туземци, които със смях и викове се опитваха да спрат машината, без да се боят, че тя може да ги прегази. Това бяха най-едрите, добре сложени, красиви, при това безгрижни и жизнерадостни хора, които виждах в Африка. Накрая, когато успяхме да се измъкнем от тълпата, те се спуснаха да тичат редом с колата. Викаха усмихнати — очевидно искаха да ни покажат какви добри бегачи са, — а когато колата набра скорост и пое по лекия наклон нагоре по ручея, започна истинско състезание, но един след друг те започнаха да отпадат, като махаха с ръце и се смееха, и само двама дългоноги бегачи с горда осанка и плавни движения продължаваха да ни съпровождат. Поддържаха темп като за дълго бягане, въпреки че носеха и копията си. Трябваше да завием надясно, оставихме зад себе си зелената, равна като игрище за голф долина и навлязохме в хълмиста местност. Превключихме на първа скорост и запълзяхме нагоре, а в това време тълпата от бегачи отново ни настигна. Те се смееха и си даваха вид, че не са запъхтени. Из храсталаците изскочи зайче, закриволичи ужасено и удари на бяг. Масаите го подгониха с всички сили, настигнаха го и най-високият бегач догони колата и ми го подаде. Поех животинчето и почувствувах как бие сърчицето му под меката пухкава козина. Погладих го, а масаят приятелски ме потупа по рамото. Хванах зайчето за ушите и му го върнах. Не, не, това било подарък. Зайчето било за мен. Подадох го на М’Кола, но той не прие сериозно подаръка и го върна на друг масай. Продължихме пътя си, а масаите отново се спуснаха след нас. Този, който държеше зайчето, се спря, остави го на тревата и когато то побягна да се спасява, всички се разсмяха. М’Кола поклати глава. Всички бяхме възхитени от масаите.

— Масай добър — каза трогнат М’Кола. — Масай много добитък. Масай не убива да яде. Масай убива човек.

Негърът уандеробо се тупна по гърдите.

— Уандеробо — масай! — гордо каза той, искайки да обясни родството между двете племена. Ушите му бяха подвити по същия начин както техните. Като ги гледахме как бягат, колко са весели и красиви, развеселихме се и ние. Никъде не бях срещал такова естествено и безкористно дружелюбие, такива хубави хора.

— Масай добър — повтори М’Кола и изразително кимна. — Добър, добър масай.

Единствен Гарик не изглеждаше възхитен. Струваше ми се, че въпреки ловния си костюм и препоръчителното писмо от бвана Симба, той стоеше като на тръни. Масаите бяха наши приятели, не негови. Те го плашеха. Но към нас те се държаха наистина приятелски. Срещнеш ли такива хора, чувствуваш се като между братя, по неуловим начин те мигновено и от все сърце те приемат като масай, откъдето и да си родом. Такова отношение към хората е присъщо само на най-добрите англичани, най-добрите унгарци и най, най-добрите испанци, то е било отличителният белег на благородниците от ония времена когато е имало благородници. Подобно отношение е наивно и ония, на които то е присъщо, не преуспяват в живота, но малко неща са така приятни, както да срещнеш такива хора.

Зад колата отново тичаха само двамата най-добри бегачи, но и те вече изоставаха. Тичаха все тъй бързо и леко, с разгъната, свободна крачка, но машината е жесток съперник. Наредих на Камау да ускори рязко хода, за да се откъснем изведнъж. По-неприятно би им било, ако изостанеха малко по малко. Те се понесоха напред с всички сили, не успяха да ни догонят, засмяха се, ние се изправихме и им замахахме, а те се облегнаха на копията си и също замахаха. Продължавахме да сме приятели, но вече се бяхме разделили — сега бяхме отново сами, пред нас нямаше път, знаехме само посоката, която трябваше да следваме под кичестите дървета на зелената долина.

Скоро гората се сгъсти и приказната страна остана зад гърба ни. С мъка следвахме едва забележимата пътека, провирайки колата през храстите. От време на време трябваше да спираме, за да отстраним или дори да прережем стъбло или клон, който препречваше пътя на колата. Понякога трябваше да се изтегляме на заден ход от храстите и да търсим обходен път, за да излезем отново на пътеката. Провирахме се напред с помощта на дълги ловни ножове, наречени панга. Негърът уандеробо беше несръчен с ножа, а и Гарик не го биваше повече. М’Кола — ловък с всякакво хладно оръжие — сечеше сръчно, с бърз, силен, настървен замах. Аз бях неумел с пангата. Тя изискваше опитна ръка и не беше лесно да се научиш да я въртиш както трябва — китката бързо се схваща и острието сякаш натежава. Искаше ми се да имам подръка една наточена като бръснач мичиганска двуостра секира и да се развъртя с нея, а не да размахвам пангата като кавалерийска сабя.

Стигнехме ли препятствие, пробивахме си път с ножовете, имаше ли откъде — заобикаляхме. Камау караше изкусно, ориентираше се чудесно и благодарение на него преодоляхме трудната част от пътя и излязохме на открито. Вдясно в далечината се открояваше верига от хълмове. Но за беда тук наистина беше паднал пороен дъжд и трябваше да си отваряме очите на четири, за да не попаднем в някое мочурище. Поляната беше заблатена на места, тук-там гумите затъваха и колата почваше да боксува в рядката кал. Сечехме храстите, на два пъти се наложи да се залавяме за лопатите и след като се убедихме от опит, че е по-разумно да не се доверяваме на ниските места, заобикаляхме откъм горния край на поляните и пак се впускахме през гората. Полутахме се, докато намерим проходимо място, и излязохме на брега на един поток. Тъкмо пред нас коритото беше завирено — бентът ми приличаше на бобров яз. На другия бряг се жълтееше царевичак, ограден с трънаци и осеян с пънове, по-нататък се издигаха още няколко огради от трънлив жив плет и образуваха кошари за добитък. В оградената площ имаше колиби от плет, измазан с глина. Очевидно това бяха изоставени кошари. Вдясно от плета се подаваха конусовидни сламени покриви. Всички слязохме от колата, защото беше ясно, че няма да можем да пребродим потока, а и да успеехме, щяхме да излезем тъкмо в царевичака на склона с пъновете.

Старият негър каза, че било валяло предобед. Призори, когато минали оттук с негъра уандеробо, водата не преливала над яза от струпан клонак. Настроението ми се развали. Да минеш през чудесната девствена гора, където масаите са забелязали куду по пътеката, за да се спреш безпомощен пред някакво жалко поточе срещу нечий царевичак! Не бях очаквал никакви царевичаци и изпитвах ненавист към нивата, която жълтееше пред мен. Не ни оставаше нищо друго, освен да поискаме разрешение да прекараме колата през царевицата, разбира се, ако успеехме да се доберем до отсрещния бряг. Събух се и прегазих потока, за да видя какво е дъното. Струпаните храсти и клони се бяха сплъстили и образуваха надеждна настилка — реших, че при достатъчно бърз ход колата ще може да мине. М’Кола и Камау бяха на същото мнение и тримата се изкачихме на брега да огледаме мястото оттам. Стръмният бряг се беше разкалял, но под влажната пръст почвата беше суха и можеше да се предполага, че ако успеем да минем през дънерите, нататък ще си проправим път с лопатите. Но преди това, разбира се, трябваше да разтоварим колата.

Откъм колибите се зададоха двама мъже и едно момче. Когато се приближиха, аз ги поздравих с „Jambo.“ „Jambo“ — отвърнаха те и поведоха разговор със стареца и негъра уандеробо. М’Кола се извърна към мен и поклати глава: не разбирал ни дума. „Сигурно нашите искат разрешение да минем през царевичната нива, помислих си аз.“ Когато старият негър замлъкна, двамата мъже се приближиха и се ръкуваха с нас.

Никак не приличаха на негрите, които бях виждал по-рано. Бяха светлокафяви, по-възрастният изглеждаше около петдесетгодишен, с тънки устни, почти гръцки нос, високи скули и големи умни очи. Държеше се със спокойно достойнство и правеше впечатление на човек с буден ум. По-младият беше около тридесет и пет годишен и имаше същите черти — реших, че са братя. Младежът беше хубав като момиче, държеше се свенливо и малко глуповато. В първия момент го взех за момиче, защото и тримата носеха наметки от неизбелено платно, прихванати на рамото като тоги, които скриваха напълно очертанията на тялото.

Те продължаваха да говорят с нашия старец и сега, като ги видях един до друг, забелязах, че има някакво сходство между него и тях. Той беше сбръчкано, съсухрено подобие на собственика на шамбата с класическия профил също както нашият уандеробо масай беше хилава карикатура на красивите масаи, които видяхме в гората.

Спуснахме се всички заедно към потока, аз помогнах на Камау да стегне гумите с въжета вместо с вериги, а римският старейшина и останалите разтовариха багажа и изнесоха по-тежките неща на стръмния бряг. Засилихме колата, понесохме се през потока сред пръски вода и като бутахме с всички сили, изкачихме брега до половината и спряхме безпомощни. Насякохме клонки, изринахме пръстта под колелата и накрая изкарахме машината догоре, но пред нас беше царевичакът и аз се чудех как ще продължим.

— Сега накъде? — попитах римския старейшина.

Гарик преведе въпроса ми, но Римлянина не разбра нищо и старият негър се притече на помощ.

Римлянина показа към плътната стена от трънлив жив плет, край гората вляво.

— Да, но колата не може да мине оттам.

— Бивак — отвърна М’Кола, искайки да обясни, че там ще стануваме.

— Лошо място — възразих аз.

— Бивак! — настоя твърдо М’Кола и всички кимнаха, за да го подкрепят.

— Бивак! Бивак! — повтори старият.

— Тук нашият бивак! — тържествено възвести Гарик.

— Ти си гледай работата — срязах го добродушно.

Тръгнах към ограденото място заедно с Римлянина, който говореше непрекъснато на непонятен за мен език. М’Кола ме последва, останалите натовариха багажа в колата, качиха се в нея и ни настигнаха. Бях чел някъде, че не е препоръчително да се лагерува близо до изоставени туземни колиби, защото по такива места имало кърлежи и други паразити, и щом си спомних това, реших твърдо да се противопоставя на предложението да се устроим тук. Промъкнахме се през едно разградено място — сред двора се издигаше колиба от греди и колове, забити в земята и преплетени напречно с клони. Приличаше на голям курник. С широк жест Римлянина ни покани да се чувствуваме като у дома си и продължи да говори.

— Буболечки — обърнах се неодобрително на суахили към М’Кола.

— Не — отвърна той категорично, — не буболечки.

— Лоши буболечки. Много буболечки. Болест.

— Не буболечки — каза той твърдо.

В края на краищата надделя становището, че няма буболечки, и докато Римлянина продължаваше да говори и да забавлява гостите си — така поне предполагах, — колата се приближи, спря под едно голямо дърво на петдесетина крачки от трънливия плет, туземците наслязоха и започнаха да разтоварват всичко необходимо за лагера. Моята палатка с дъно опънаха между едно дърво и курника, а аз седнах на една бензинова туба и поведох с Римлянина, стария негър и Гарик разговор за лова. В това време Камау и М’Кола устройваха лагера, а негърът уандеробо стоеше на един крак с отворена уста.

— Къде куду?

— Там — последва отговор и показване с ръка.

— Големи?

Римлянина разпери ръце да покаже колко са грамадни рогата им и ме заля с нов поток от думи.

След усилено ровене в речника попитах:

— Къде е онова куду, което сте следили?

Вместо отговор — дълга реч, чийто смисъл очевидно се свеждаше до това, че те са следили всички животни. Слънцето вече клонеше към запад, а небето се заоблачаваше. Бях мокър до пояс, а чорапите ми изкаляни. Освен това се бях изпотил от сеченето с ножа и бутането на колата.

— Кога започваме?

— Утре — отвърна Гарик, без изобщо да си направи труда да преведе въпроса ми на Римлянина.

— Не — възразих аз. — Тази вечер!

— Утре — настоя Гарик. — Сега късно. Още един час, и тъмно. — И отмери с пръст един час по циферблата на часовника ми.

Отново запрелистих речника:

— Лов — тази вечер. Последен час — най-добър час.

Гарик даде да се разбере, че животните са доста далеч. Че е невъзможно да отидем на лов и да се върнем навреме — всичко това с жестове, а на глас само:

— Лов утре.

— Негодник! — казах на английски.

През това време Римлянина и старият негър мълчаха. Потръпнах от студ — слънцето се беше скрило зад облаци и наоколо се захлади въпреки задухата, настъпила след дъжда.

— Старче! — обърнах се към стария негър.

— Да, бвана.

— Ловим куду тази вечер. Последен час — най-добър час. Куду близо? — попитах аз, търсейки внимателно всяка дума в речника.

— Може близо.

— Ловим сега?

Те започнаха да се съвещават.

— Лов утре — намеси се Гарик.

— Затваряй си устата, актьор такъв — скастрих го аз. — Слушай, старче: лов малко сега?

— Да — съгласи се старецът, а Римлянина кимна. — Малко, да.

— Добре — отвърнах аз и отидох да си извадя чиста риза, бельо и чорапи.

— Лов сега — казах на М’Кола.

— Добре — отвърна той. — M’uzuri.

Сложих чиста риза и чорапи, смених ботушите и се почувствувах освежен. Седнах на тубата и изпих едно уиски със сода, докато чаках да се върне Римлянина. Предчувствувах, че тази вечер ще ми се представи случай да стрелям по куду, и пиех, за да се отпусна и да не бъда нервен в решителния момент. А също за да се предпазя от простуда. И освен това — просто така, защото обичам уиски, и макар да се чувствувах добре, знаех, че като пийна, ще се почувствувам още по-добре.

Щом видях, че Римлянина се връща, издърпах нагоре циповете на ботушите, проверих дали е зареден магазинът на спрингфилда, свалих защитния сенник на мушката и продухах отвора на мерника. След това допих остатъка в тенекиеното канче, изправих се и проверих дали са на мястото и двете носни кърпи в джобовете на ризата.

Появи се М’Кола с ловния си нож и големия бинокъл на Батето.

— Ти стой тук — наредих на Гарик.

Той нямаше нищо против. Беше сигурен, че вършим глупост, като тръгваме на лов толкова късно, и още отсега тържествуваше, уверен, че ще излезе прав. Негърът уандеробо пожела да дойде.

— Много станахме — казах аз и дадох знак на стария да остане в лагера.

Излязохме от ограденото място — начело Римлянина с копие, после аз, следван от М’Кола с бинокъла и заредената манлихера, и накрая негърът уандеробо, също с копие в ръка.

Минаваше пет часа, когато прекосихме царевицата, спуснахме се към потока, прегазихме го на едно тясно, обрасло с високи треви място, на стотина метра над яза. Изкачихме се бавно и внимателно по тревистия овраг и се измокрихме до пояс в буйните треви и папрати. Не бяха минали и десет минути, когато Римлянина ме сграбчи за ръката и почти насила ме накара да залегна до него — още незалегнал аз издърпах ръкохватката и заредих пушката. Със затаен дъх Римлянина посочи към отсрещния бряг, където досами гората се беше спрял сур, напет и виторог едър мъжкар куду с бели ивици по хълбоците. Стоеше ребром към нас с вирната глава — ослушваше се. Вдигнах пушката, но един храст отпред ми пречеше да се прицеля. За да стрелям, трябваше да се изправя.

— Piga! — прошепна М’Кола.

Заплаших го с пръст и запълзях напред да заобиколя храста, треперейки от страх, че животното ще се скрие, преди да съм успял да стрелям. Спомних си съвета на Батето: „Не избързвай!“ Когато се уверих, че имам чист обстрел, изправих се на коляно, прицелих се, като не преставах да се възхищавам на големината на животното и да си повтарям, че не трябва да се вълнувам, а да стрелям както всеки друг път, уверих се, че мушката е изравнена точно с горната част на плешката, и натиснах спусъка. Разнесе се изстрел, животното подскочи и се хвърли към храстите, но аз знаех, че съм го ударил. Стрелях още веднъж по посока на сивото петно, което изчезна между дърветата.

— Piga! Piga! — развика се М’Кола, което означаваше: „Ударен е! Ударен е!“

Римлянина ме тупна по рамото, заметна тогата около врата си и хукна напред гол, а ние тримата се спуснахме след него като хрътки, прецапахме през водата, изкатерихме оврага и с Римлянина начело се втурнахме през храстите. Римлянина спря, наведе се, показа ми един лист, изпръскан с прясна алена кръв, и ме тупна отново по гърба, а М’Кола извика: „Damu! Damu!“ („Кръв! Кръв!“) Малко по-нататък намерихме дълбоко врязаните в земята дири, които се отклоняваха надясно. Заредих тичешком и заедно с другите продължих лудешкия си бяг из тъмнеещата гора. По едно време Римлянина загуби следата, затърси наоколо, отново намери кръв, сграбчи ме за ръката и ме накара да залегна. Всички лежахме със затаен дъх — животното стоеше на една полянка на стотина метра от нас, както ми се стори, тежко ранено, наострило уши, едро, със сива козина на бели ивици по хълбоците и с чудесни рога. Извърнало глава през рамо, то гледаше право към нас. Казах си, че този път трябва да стрелям абсолютно точно, защото се здрачаваше, затаих дъх и стрелях малко зад плешката. Чухме удара на куршума и видяхме как животното подскочи напред, навело глава като овен.

— Piga! Piga! Piga! — развика се М’Кола.

Антилопата пак изчезна от погледа ни и ние отново се спуснахме като хрътки, но едва не се спънахме в нещо — беше нашият огромен, прекрасен мъжкар, паднал мъртъв по хълбок, с рога, които се виеха в широки, тъмни спирали, хубаво раздалечени и невероятно красиви. Беше се повалил едва на пет крачки от мястото, на което стоеше когато стрелях. Гледах го: едър, дългокрак, с гладка сива козина на бели ивици, с вити, красиво наклонени назад рога, тъмни като полиран орех, а накрая остро източени и бели като слонова кост, с дълги уши и гъста грива, с бяло клиновидно петно между очите и бяла муцуна; наведох се и го докоснах, за да се уверя, че не сънувам. Лежеше на същата страна, от която го беше ударил куршумът, и рана не се виждаше. Миришеше приятно като набозало се теленце или дъхава мащерка след дъжд.

Римлянина се хвърли на врата ми, М’Кола започна да крещи нещо с неочаквано тънък напевен глас, а негърът уандеробо ме тупаше по рамото и подскачаше от радост. След това всички един по един се ръкуваха с мен по особен начин, който виждах за пръв път: сграбчваха здраво палеца ми, друсаха и дърпаха, след това отново го сграбчваха енергично и през цялото време ме гледаха право в очите.

Отново започнахме да се любуваме на трофея, а М’Кола коленичи, прокара пръсти по рогата, измери с ръце колко са разперени, без да престава да подпява „оо-оо, иии-иии“, като от време на време възторжено квичеше и галеше муцуната и шията на животното.

Тупнах Римлянина по гърба, а той отново започна церемонията с дърпането на палеца. И аз го хванах за палеца и започнах да дърпам. Прегърнах негъра уандеробо, той ме задърпа за палеца силно и с много чувство, удари се по гърдите и каза гордо:

— Уандеробо масай — много добър водач!

— Уандеробо масай — много добър масай! — потвърдих аз.

М’Кола продължаваше да клати глава, гледаше животното и издаваше странни тихи звуци. След това каза:

— Doumi, doumi, doumi! Бвана Кабор kidogo, kidogo! — Това значеше, че пред нас е царят на виторогите куду и в сравнение с него трофеят на Карл е нищо.

Всички се досещахме, че вторият мъжкар лежи някъде наблизо, а този, убитият, е първият, но това нямаше значение, защото виждахме пред себе си истинско чудо. Все пак пожелах да видя и другия.

— Хайде да потърсим другия — предложих аз.

— Той е мъртъв — каза М’Кола. — Kufa!

— Хайде!

— Този най-хубав.

— Хайде!

— Да премери! — каза умолително М’Кола.

Изтеглих стоманената лента на ролетката по извивката на единия рог, а М’Кола я придържаше към основата. Беше повече от метър и двадесет. М’Кола ме гледаше нетърпеливо.

— Голям! Голям! — успокоих го аз. — Два пъти колкото на бвана Кабор.

— Иии-иии! — възхити се той.

— Хайде! — подканих го аз. Римлянина беше вече изчезнал в гората.

Забързахме към мястото, където бяхме видели мъжкаря преди изстрела, и веднага забелязахме окървавената зеленина на височината на гърдите му. След стотина метра го намерихме мъртъв. Не беше толкова едър, колкото първият. Рогата му бяха доста дълги, но по-тесни. И все пак той не беше по-малко красив от първия, проснат по хълбок, подвил на земята клоните на храста, върху който беше паднал.

Пак започнаха ръкостисканията с дърпане на палеца — очевидно този поздрав изразяваше най-високата степен на възторг.

— Това askari — обясни М’Кола. Искаше да каже, че този мъжкар е бил страж, телохранител на по-едрия. Изглежда, че е бил в гората, когато сме видели първия, тичал е с него, след това се е спрял, недоумявайки защо по-едрият се бави.

Исках да направим снимки и казах на М’Кола да отиде заедно с Римлянина в лагера и да донесат всичко — фотоапарата, кинокамерата и електрическото фенерче. Знаех, че лагерът е на същия бряг, надолу по течението, и се надявах, че Римлянина ще хване по някой пряк път и двамата ще се върнат преди залез слънце.

Те тръгнаха, а ние с негъра уандеробо разгледахме втория мъжкар под ко̀сите лъчи на слънцето, което тъкмо се беше подало зад облаците, измерихме рогата му и вдъхнахме хубавия му мирис, по-приятен дори от мириса на газела, погалихме го по шията, по носа, по плешката, възхищавайки се на дългите уши, на гладката и чиста козина, разгледахме копитата, дълги, тесни и пружиниращи — затова животното вървеше така напето, и пъхнахме ръка под плешката, за да намерим раната от куршума. След това още веднъж се ръкувахме, негърът уандеробо отново ми обясни какъв мъж е, аз го уверих, че отсега нататък двамата сме приятели, и му подарих най-хубавото си ножче с четири остриета.

— Хайде, уандеробо масай, да отидем да погледнем първия — предложих на английски.

Той ме разбра прекрасно, кимна с глава и двамата се върнахме на края на полянката, където лежеше едрият мъжкар. Заобиколихме го, отново се полюбувахме, после негърът уандеробо пъхна ръка под хълбока, докато аз повдигнах плешката, намери раната от куршума и пъхна пръст вътре. След това сложи окървавения палец на челото си и произнесе дълга реч на тема „уандеробо масай — най-добрият водач“.

— Уандеробо масай, царят на водачите — обявих аз. — Уандеробо масай мой приятел.

Бях вир-вода от пот, затова облякох мушамата, която М’Кола беше донесъл, и вдигнах яката. Неспокойно поглеждах слънцето — виждах, че ще залезе, преди да са пристигнали фотоапаратите. След малко дочух шум в гората и се провикнах, за да може М’Кола да се ориентира къде сме. Той отвърна на вика ми, ние пак се обадихме. Вече се чуваше как си пробиват път през храстите и разговарят. Отново нададох вик, защото слънцето залязваше. „Тичайте, тичайте!“ — подканих ги аз, когато приближиха, и посочих с ръка към залязващото слънце. Но не им бяха останали сили да тичат след изкачването по оврага през гъстите храсти. Взех апарата, нагласих го с широка бленда и насочих обектива към животното. Слънцето осветяваше само върхарите на дърветата. Направих десетина снимки, а когато го изтеглиха на по-светло място — пуснах кинокамерата. След това слънцето се скри, да се снима повече беше невъзможно и аз прибрах камерата в калъфа. Задълженията ми се бяха свършили и заедно с настъпването на тъмнината потънах в безотговорното блаженство на победителя. Имах само една грижа — като одира кожата на главата, М’Кола да остави достатъчно дълъг „нашийник“. Той сръчно си служеше с ножа и винаги обичах да го гледам как одира животните, но тази вечер, след като му посочих къде да направи първия разрез — в долната част на гърдите, там, където започват краката, почти до корема, и на гърба, зад плешките, — се дръпнах настрани, решен да не гледам, за да запомня животното такова, каквото го бях видял в първия миг, и тръгнах в полумрака към второто животно. Когато към мен се присъединиха туземците с фенера, сетих се, че винаги съм одирал сам или съм гледал как другите одират убитото от мен животно и въпреки това си спомням всяко едно от тях тъй, както съм го видял във всеки отделен миг, че един спомен не може да измести друг спомен, че ми е хрумнало да не гледам само защото ме мързи, и постъпвам като ония домакини, които оставят мръсните чинии на умивалника за другата сутрин. Поех фенера да светя на М’Кола, който се беше заловил за второто животно, и въпреки умората наблюдавах с удоволствие, както винаги, неговите сигурни, точни движения, докато той отдели кожата от шията, заби ножа между черепа и гръбначния стълб, хвана рогата и вдигна главата заедно с тежко увисналата като мокра качулка кожа на нашийника, влажна и лъскава под светлината на фенера, който осветяваше окървавените ръце и мръсната платнена куртка на М’Кола. Негърът уандеробо, Гарик, Римлянина и брат му останаха с газения фенер да отделят месото, а М’Кола с главата на първото животно, старият негър с главата на второто и аз с електрическото фенерче и двете пушки поехме към лагера.

В тъмнината старият се спъна и падна, а М’Кола се засмя. След това навитата през рогата кожа на нашийника се разви и се нахлузи върху лицето на стария така, че той едва не се задуши. Двамата с М’Кола се засмяхме, старият — също. После М’Кола на свой ред падна, а ние със стария негър се смяхме. Малко по-нататък кракът ми попадна в една яма — капан за дивеч — и аз забих лице в пръстта. М’Кола се задави от смях, а старият се закиска.

— На какво прилича това? Стана като Чаплинова комедия — обърнах се към тях на английски.

Двамата продължаваха да се заливат от смях. Накрая, след кошмарния път през гората, забелязахме лагерния огън и М’Кола много се развесели, когато старецът се спъна и падна отново при преминаването през трънливата ограда. Светнах му с фенера, за да види къде е проходът през живия плет, той се изправи, проклинайки, и с мъка вдигна главата на антилопата.

Когато спряхме при огъня и старият негър остави трофея до колибата, видях, че лицето му е окървавено. М’Кола остави другата глава, посочи с пръст лицето на стареца и избухна в неудържим смях. Погледнах стария негър. Изглеждаше съсипан от умора, лицето му — силно издраскано, цялото в кръв и кал, но той щастливо се смееше.

— Бвана падна — каза М’Кола и започна да ме имитира как съм полетял с главата напред.

Двамата се заливаха от смях.

Престорих се, че искам да го ударя, и казах:

— Shenzi!

Той отново почна да ме имитира как съм паднал, но в същия миг се появи Камау. Той мило и почтително ми стисна ръката и каза: „Добре, бвана! Много добре, бвана!“ След това се приближи към главите, коленичи с блеснали очи и започна да милва рогата и ушите, издавайки същите напевни звуци „Ооо-ооо! Иии-иии“, които бях чул от М’Кола.

Влязох в палатката — вътре беше тъмно, защото бяхме оставили фенера на тези, които носеха месото, — измих се, свалих мокрите дрехи, напипах раницата в мрака и извадих пижамата и халата. Преоблякох се, обух тънките ботуши против комари и отидох при огъня. Камау простря мокрите ми дрехи да съхнат, а ботушите надяна на две пръчки със стъпалата нагоре, достатъчно далеч, за да не се опекат от топлината.

Седнах в осветения кръг — на бензиновата туба, опрял гръб о дънера зад мен. Камау ми донесе бутилката с уиски, наля ми в едно канче, аз го допълних с вода от манерката и започнах да пия, загледан в огъня, без да мисля за нищо, в пълно блаженство, усещайки как приятната топлина на уискито се разлива по тялото ми и алкохолът ме оправя така, както сутрин човек оправя смачкания чаршаф на леглото си. Камау донесе различни консерви и попита какво ще искам за вечеря. Имахме три кутии със специално „коледно задушено“^[91], три кутии сьомга, три с фруктова салата, различни шоколадови кейкове и една кутия коледен пудинг със сливи. Върнах ги обратно, недоумявайки защо ли Кати е сложил и коледното задушено. Кой знае за какво го беше помислил. А пудинга със сливи търсехме напразно от два месеца.

— Къде е месото? — попитах аз.

Камау донесе голямо парче печено филе от газела, която Батето беше убил, докато ние бяхме на далечното солище, даде ми и хляб.

— Бира!

Той донесе една от големите еднолитрови бутилки с немска бира и я отвори.

Не беше особено удобно да се седи на бензиновата туба, затова постлах мушамата близо до огъня, където земята беше изсъхнала, изтегнах крака и се облегнах на един сандък. Старият негър си печеше месо на шиш. Беше си избрал някакво парче и го бе донесъл загънато в тогата си. Скоро започнаха да пристигат един след друг и останалите туземци, натоварени с месото и двете кожи. Лежах на земята, пиех бира и гледах огъня, а те разговаряха оживено и набождаха парчета месо на дървени шишове. Застуди се, нощта беше ясна, наоколо миришеше на печено месо, на дим, на кожа от ботушите ми, които се сушаха и изпускаха пара, и към всичко това се прибавяше миризмата на нашия мил уандеробо масай, клекнал недалеч от мен. Но все още си спомнях приятния мирис на антилопата, просната в гората.

Всеки от туземците държеше над огъня шиш с голямо парче месо или няколко по-малки парчета. Въртяха ги над огъня и не преставаха да говорят. От колибите излязоха двама непознати, придружени от младежа, когото бяхме видели през деня. Започнах да ям парче горещ, току-що опечен дроб, което бях свалил от шиша на негъра уандеробо, и се чудех къде ли са се дянали бъбреците. Дробът беше извънредно вкусен. Тъкмо се питах струва ли си труда да стана и да намеря речника, за да попитам за бъбреците, когато М’Кола се обади.

— Бира?

— Давай.

Той донесе бутилката, отвори я, аз се надигнах и я преполових на един дъх. Вървеше отлично с печения дроб.

— Така се живее! — споделих с него на английски.

— Още бира? — засмяно попита той на суахили.

Една от невинните шеги между нас двамата беше да му говоря на английски.

— Гледай — казах аз, надигнах бутилката и изсипах останалото съдържание право в устата си. Това беше стар фокус — бяхме го научили в Испания, където хората пият вино от мехове и изсипват струята право в гърлото си, без да преглъщат. Римлянина остана поразен. Той се приближи, приклекна до мушамата и започна да говори. Дълго време не спря.

— Абсолютно вярно — съгласих се на английски. — А после може да върже кънките.

— Още бира? — предложи М’Кола.

— Виждам, че искаш да ме напиеш.

— N’Dio — да — отвърна той, давайки вид, че разбира английски.

— Гледай, Римлянино!

Започнах да изсипвам бирата в устата си, но забелязах, че Римлянина ме е зяпнал, преглъща и адамовата му ябълка подскача, задавих се, едва не се задуших и оставих бутилката.

— Стига толкова. Повече от два пъти на вечер не мога: вредно е за черния дроб.

Римлянина продължи да говори нещо на своя език. Два пъти го чух да казва „simba“.

— Simba тук?

— Не. Там — махна той с ръка към мрака. Разказваше някаква история, но не можах да я разбера. Изглежда, беше интересна.

— Аз много simba — казах аз. — Страшен съм на simba. Питай М’Кола.

Усещах, че както всяка вечер започва да ме сърби езикът да се хваля, но ги нямаше Батето и П. О. М. да ме слушат. Не е така приятно да се хвалиш, когато околните не те разбират какво им казваш, но е все пак по-добре от нищо. Да, досърбял ме беше езикът да се хваля, макар че бях пил само бира.

— Поразително — рекох на Римлянина. Той продължаваше разказа си. На дъното на бутилката беше останало малко бира.

— Старче — извиках аз. — Mzee!

— Да, бвана — отвърна старецът.

— Има малко бира за теб. Стар си вече и няма да ти навреди.

Бях забелязал, че старецът ме гледа с жадни очи как пия, и се досещах, че е от нашето братство. Той пое бутилката, допи всичко до последната капка, изсипа в устата си останалата пяна и седна до шишовете си, притиснал нежно бутилката до себе си.

— Още бира? — попита М’Кола.

— Да — отвърнах аз. — И патроните.

Римлянина още бърбореше. Очевидно неговите истории бяха по-дълги дори от онези, които разказваше Карлос в Куба.

— Това е страшно интересно — уверих го аз. — Ти си направо изключителен. И двамата сме изключителни. Слушай сега!

М’Кола донесе още една бутилка бира и ловното ми яке с патроните в джоба. Отпих една глътка, забелязах, че старецът ме гледа жадно, бръкнах в джоба и наредих на земята шест патрона.

— Сърби ме езикът да се похваля — заявих аз. — Няма как, ще трябва да ме изтърпиш. Гледай!

Започнах да докосвам с пръст патроните един след друг:

— Simba, simba, faro, nyati, tendalla, tendalla. Как ти се струва? Ако щеш, вярвай. Гледай, М’Кола! — И отново изредих шестте патрона: — Лъв, лъв, носорог, бивол, куду, куду.

— Айяй! — ахна развълнувано Римлянина.

— N’Dio — тържествено потвърди М’Кола. — Да, вярно е.

— Айяй! — възкликна отново Римлянина име сграбчи за палеца.

— Бог ми е свидетел — казах аз. — Просто невероятно, нали?

— N’Dio — повтори М’Кола и сам ги изброи: — Simba, simba, faro, nyati, tendalla, tendalla!

— Можеш да го кажеш и на другите — продължих аз на английски. — Не е малка хвалба. Начесах си крастата за тази вечер.

Римлянина отново ми заговори. Слушах го внимателно и в същото време се залових за второто парче печен дроб, М’Кола работеше: дереше главите на антилопите и показваше на Камау как да му помогне. Камау се опитваше да одере втората глава, поне на по-лесните места. Работата им не беше лека — на светлината на огъня двамата внимателно отделяха кожата окото очите, муцуната и хрущялната част на ушите и за да не се развали, остъргваха внимателно всяко късче месо или тъкан. Работеха старателно и грижливо. Не си спомням кога легнахме да спим и легнахме ли изобщо. Помня само, че извадих речника и казах на М’Кола да попита момчето има ли сестра, а М’Кола твърдо и сериозно каза:

— Не, не.

— Питам просто така, без задни мисли. От любопитство.

Но М’Кола беше непоколебим.

— Не — отсече той и поклати глава. — Hapana! — Със същия тон беше казал „не“, когато вървяхме по следите на лъва между трънливите сансевиерии.

И така, след като стана ясно, че няма възможности за светски живот, аз потърсих думата „бъбрек“ в речника, братът на Римлянина ми даде един бъбрек от своя шиш, аз го сложих между две парчета черен дроб и започнах да го пека над жаравата.

— Чудесно е за закуска — уверих ги аз. — Много по-хубаво от всякакви консерви с кълцано.

След това започнахме дълъг разговор за черните антилопи. Римлянина не ги наричаше „tarahalla“ и тази дума въобще не му говореше нищо. В началото не можехме да се разберем, защото Римлянина упорито повтаряше „nyati“, но както се оказа по-късно, искал да обясни, че са черни като биволи. След това започна да рисува върху пепелта и стана ясно, че говори именно за черни антилопи с рога, извити назад, като ятагани.

— Мъжки? — попитах аз.

— Мъжки и женски.

С помощта на стареца и Гарик, които превеждаха, разбрах, че наблизо се навъртали две стада.

— Утре?

— Да — отвърна Римлянина. — Утре.

— Кола — казах аз, — днес куду. Утре — черна антилопа, бивол, лъв.

— Hapana nyati! — поклати той глава. — Hapana simba!

— Ние с уандеробо масай — бивол — продължавах аз.

— Да, да — радостно потвърди негърът уандеробо.

— Наблизо има много едри слонове — намеси се Гарик.

— Утре — слонове — подразних аз М’Кола.

— Hapana слонове? — отсече той. Разбираше, че нарочно го дразня, но не искаше и да чува такива неща.

— Слонове — продължих аз. — Бивол, лъв, леопард.

Негърът уандеробо радостно кимаше.

— Носорог — добави той.

— Hapana — клатеше страдалчески глава М’Кола.

— По тия хълмове много биволи — преведе старецът думите на Римлянина, който скочи на крака възбуден, показвайки някъде зад колибите.

— Hapana! Hapana! Hapana! — каза решително М’Кола с тон, който не търпи възражения. Той остави ножа си. — Още бира?

— Добре, добре. Не се сърди. Шегувам се.

М’Кола приседна до мен и започна да ми говори. Два пъти произнесе името на Батето — изглежда, искаше да ми обясни, че той ще му се сърди, ако допусне такова нещо.

— Шегувах се — успокоих го на английски. След това добавих на суахили: — Утре черна антилопа?

— Да — съгласи се с готовност той. — Антилопа.

След това водихме дълъг разговор с Римлянина. Аз говорех на испански, а той на своя език, но въпреки това се разбрахме чудесно за утрешния лов.

Глава втора

Не помня спахме ли тази нощ, спомням си само как седях край огъня в сивата предутринна дрезгавина с чаша горещ чай в едната ръка, а в другата с шиша със закуската, която сега нямаше особено привлекателен вид и беше посипана с пепел от огъня. Римлянина се беше изправил до мен, ораторствуваше и показваше на изток, където небето светлееше. Помня как с учудване се запитах дали този бърборко беше продължил да дрънка през цялата нощ.

Одраните от главите кожи бяха разстлани на земята и добре осолени, а черепите с рогата — опрени до стената на дървената колиба. М’Кола вече сгъваше кожите. Камау ми донесе консервите и аз му казах да отвори кутия компот. Беше още студен от нощния хлад — смесените плодове и студеният още сок сами се плъзгаха в гърлото. Изпих още една чаша чай, влязох в палатката, облякох се, преобух се и бяхме готови за тръгване. Римлянина беше казал, че ще се върнем по пладне.

Водач щеше да ни бъде неговият брат. Доколкото разбрах, самият Римлянин беше решил да проследи едното стадо черни антилопи, докато ние дебнем второто. Тръгнахме. Отпред вървеше братът на Римлянина, облечен в тога и с копие в ръка, след него аз със спрингфилда на рамо и малкия цайсов бинокъл в джоба, след това М’Кола с големия бинокъл на Батето, провесен през едното рамо, и с манерката вода през другото, с ловния нож, камъка за точене, резервната кутия с патрони и шоколади в джобовете, с голямата пушка на рамо, после старецът с фотоапарата и Гарик с кинокамерата, а на опашката негърът уандеробо с копие, лък и стрели.

Сбогувахме се с Римлянина, провряхме се през пролуката в трънливия плет и в същия миг между хълмовете се показа слънцето и огря царевицата, колибите и сините хълмове в далечината. Денят обещаваше да бъде хубав и безоблачен.

Братът на Римлянина ни поведе през гъсти храсти и дрехите ни веднага се измокриха, след това минахме през рядка гора и по един стръмен склон, докато излязохме почти на върха на хълма, който се извисяваше край равнината, където беше нашият лагер. Оттук нататък имаше удобна равна пътечка, която навлизаше в неогрените от слънцето възвишения. Все още сънен, аз се наслаждавах на прохладното утро и крачех машинално. Започна да ме безпокои мисълта, че групата ни е твърде голяма и сигурно ще подплашим дивеча, макар че всеки от нас се стараеше да се движи безшумно.

В този миг двама души се зададоха насреща ни по пътечката. Бяха мъж и жена, мъжът — хубав и снажен, с черти като на нашия Римлянин, но не така благородни, загърнат в тога, въоръжен с лък и колчан стрели, а след него жена му — много миловидна, свенлива и женствена, с кафява кожена дреха, медни гривни на шията, китките и глезените. Спряхме се, поздравихме се с „Jambo“ и водачът ни заговори с мъжа, който очевидно беше негов съплеменник. Той имаше деловия вид на бизнесмен, който се е запътил към кантората си. Докато двамата си разменяха бързо въпроси и отговори, аз разглеждах младата, очевидно отскоро омъжена жена: тя стоеше малко в профил към мен, имаше островърхи гърди, стройни шоколадови нозе и приятно лице. Мъжът й изведнъж се извърна към нея, каза й рязко няколко думи, добави още нещо с тих, но заповеднически тон, тя мина покрай нас, забола очи в земята, и продължи по пътеката, откъдето бяхме дошли. Всички я изпратихме с поглед. Разбрах, че мъжът й възнамерява да се присъедини към нас. Сутринта бил забелязал черни антилопи и сега, малко подозрителен към нас, явно недоволен, че остава без надзор красивата си жена, която всички бяхме изпили с очи, ни поведе надясно, по една друга, добре утъпкана пътека през гората.

Местността ми напомняше есен в Америка и неволно очаквах всеки миг да изскочи изпод краката ни яребица, да изпърха с криле и да литне към съседния хълм или да се спусне като камък в долината. И действително вдигнахме едно ято. Докато го гледах как отлита, си мислех, че всички местности по света са еднакви, а и ловците са едни и същи. Скоро забелязах пресни следи от куду край пътеката, а по-нататък, в пробуждащата се гора, първите слънчеви лъчи пронизваха върхарите. Попаднахме на слонски следи, на които човек никога не може да се начуди — широки колкото обхвата на две ръце, една педя дълбоки в меката горска почва. От размерите личеше, че оттук, малко след дъжда, е минал мъжки слон. Докато гледах следите, които се нижеха в красивата гора, помислих си за мамутите, живели някога по нашите земи, оставяли също такива следи по хълмовете на Южен Илинойс. Но Америка е по-стар континент от Африка и едрия дивеч вече го няма.

Продължихме известно време по живописното плато, зад което се стелеше долина и зелена ливада, опасана с гора в отвъдния край, още по-нататък — полумесец от хълмове, а вляво — друга долина. Спряхме на хълма, там, където свършваше гората, и огледахме близката долина, която в насрещния край образуваше стръмен тревист склон, преди да се слее с рътлината. Вляво от нас се издигаха стръмни, заоблени гористи хълмове, на места оголени и прорязани от варовикови ридове, които продължаваха до самото начало на долината, където се извисяваха други зъбери. Вдясно, под нас, местността беше неравна и насечена, осеяна с хълмове и полянки, след това започваше гористо покривало, чак до сините предпланини, които бяхме видели на запад, отвъд колибите на нашия Римлянин и неговите съплеменници. Реших, че лагерът е право под нас, около седем-осем километра северозападно в гората.

Съпругът говореше с брата на Римлянина и сочеше отсрещния склон на тревистата долина, където бил забелязал стадо черни антилопи. Те били тръгнали или нагоре, или надолу по долината. Седнахме под дърветата и изпратихме негъра уандеробо да потърси следи в долния край на долината. Той се върна и съобщи, че по склона и западно от него няма следи. Ясно беше, че животните са тръгнали нагоре.

Сега въпросът беше да се придвижим умело, като използуваме релефа на местността, и да издебнем стадото, оставайки незабелязани. Слънцето се издигаше над хълмовете и ни заслепяваше, а долината тънеше в плътна сянка. Наредих на спътниците си да останат на това място, а М’Кола и съпруга на красавицата реших да взема със себе си. Без да излизаме от гората, се изкачихме нагоре, за да огледаме скритата от погледа ни част от дъговидната котловина.

Ще попитате как сме се разбирали, не ни ли е попречила езиковата бариера, как сме обсъдили положението и сме избрали план за действие. Честна дума, разбрахме се така бързо, сякаш бяхме кавалерийски патрул от войници, говорещи един и същ език. Всички бяхме ловци освен може би Гарик, така че разменихме мисли, разбрахме се и се споразумяхме, използувайки единствено показалеца си, за да сочим посоката, и длан, което значеше — трябва да се внимава. Оставихме другите и тръгнахме внимателно по гористия склон, за да наберем височина. След като изминахме значително разстояние, изпълзяхме до едни скали и се скрихме зад тях. Заслоних с шапка бинокъла си, за да не блесне на слънцето — като видя това, М’Кола изсумтя одобрително, — и огледах отсрещната страна на долината, включително горния й край: антилопите бяха там. М’Кола ги беше забелязал миг преди мен и ме дръпна за ръкава.

— N’Dio — казах аз и затаих дъх, без да откъсвам очи от тях. Всички животни ми изглеждаха съвършено черни, едри, дебелошиести, с полегато извити назад рога. Бяха доста далеч от нас. Едно от тях стоеше изправено, а другите лежаха в тревата. Изброихме седем.

— Къде е мъжкарят? — прошепнах аз.

М’Кола протегна лявата си ръка и сви последователно четири пръста. Мъжката антилопа лежеше заедно с другите във високата трева. Животното беше по-едро от останалите, с по-дълги и по-извити рога, но утринното слънце блестеше в очите и ни заслепяваше. Зад стадото склонът на долината беше прорязан от дълбоко дере.

Сега знаехме какво да правим: трябваше да се върнем обратно, да прекосим долината в долния й край, за да не ни видят антилопите, да навлезем в гората и под прикритието на дърветата да се промъкнем зад тях. Но трябваше да не се натъкнем, без да искаме, на други антилопи, докато минаваме през ливадата и гората.

Наплюнчих палеца си и го вдигнах. Усетих хлад и разбрах, че вятърът духа от горе на долу по долината. М’Кола вдигна стиска сухи листа и ги хвърли. Паднаха малко към нас. Вятърът беше на наша страна, оставаше да огледаме внимателно околността с биноклите.

— Hapana — каза накрая М’Кола.

Аз също не бях забелязал нищо, въпреки че ме заболяха очите да се взирам през осемкратно увеличаващия бинокъл. Сега оставаше да се опитаме да прекосим към гората. Имаше опасност да се натъкнем на някое животно и да подплашим антилопите, но без риск не можеше — трябваше да обходим горния край и да излезем над тях.

Върнахме се долу по същия път и казахме на другите какво ще правим. Там, където те ни чакаха, можехме да прекосим падината, незабелязани от антилопите. Снех шапката си и всички заедно тръгнахме през високата трева, спуснахме се по брега на потока, който прорязваше дълбоко скалния склон, излязохме на отвъдния бряг и продължихме по тревата, като се придържахме към прикритието на дърветата и закътаната извивка на склона. Оттам нататък продължихме през гората, снишени един зад друг, за да излезем над антилопите.

Движехме се бързо, но безшумно. Неведнъж бях имал случай да дебна диви кози и знаех, че докато обходиш мястото, за да излезеш над тях, те продължават да се движат и когато подадеш глава от отсрещния склон, оказва се, че ги няма. Затова не се надявах антилопите да останат на същото място и исках да излезем над тях колкото може по-бързо, но все пак не толкова бързо, че ръцете ми да треперят от умора и да не мога да стрелям както трябва.

Манерката, която М’Кола носеше през рамо, дрънчеше, блъскайки се в патроните в джоба му — спрях го и му казах да я даде на негъра уандеробо. Ловната ни група беше многочислена, но всички се промъкваха безшумно като змии и аз бях уверен, че ще успеем, сигурен бях, че антилопите няма да ни видят в гората, нито ще ни надушат.

Накрая реших, че сме достатъчно високо и стадото е пред нас, встрани от онова място, където слънцето блестеше през редките дървета, в долната част на склона, до самото подножие. Проверих дали е чист мерникът, избърсах очилата, изтрих потта от челото си и сложих употребената кърпа в левия джоб, за да не я използувам повторно и да зацапвам с нея стъклата на очилата. М’Кола, аз и съпругът запълзяхме към края на гората и стигнахме до ръба на откоса. Още няколко дървета ни отделяха от тревистия склон под нас, ние се скрихме под храстите зад едно паднало дърво, надигнахме глави и видяхме антилопите на триста метра от нас — те се чернееха и изглеждаха много едри под гъстата сянка. Докато ги гледахме, две от тях се изправиха на крака и обърнаха глави към нас. Можех да стрелям, но от това разстояние не бях сигурен, че ще улуча, затова не се реших. Както лежах и гледах, усетих нечия ръка на рамото си — Гарик беше изпълзял до мен и хрипкаво ми шепнеше: „Piga! Piga, бвана! Doumi! Doumi!“, което означаваше: „Стреляй, това е мъжкар!“ Обърнах се назад и видях целия отряд припълзял зад мен, кой легнал по корем, кой приклекнал, а негърът уандеробо разтреперан от вълнение като ловджийско куче. Разсърдих се и им дадох знак всички да залегнат.

Мъжкар! Какъв мъжкар беше това? Двамата с М’Кола бяхме видели много по-едър от този сред легналите животни. Двете антилопи гледаха към нас и аз сниших глава, страхувайки се да не би очилата ми да блестят на слънцето. След това внимателно повдигнах глава и заслоних очи с ръка. Двете антилопи бяха престанали да се взират и сега пасяха. Но ето че едно от животните вдигна глава и нервно се заоглежда: беше тъмната едра антилопа с извити като ятагани рога.

Никога не бях виждал черна антилопа. Не знаех нищо за нея, понятие нямах какво е зрението й — остро като на планински козел, който те вижда от голямо разстояние, или слабо като на елен, който и на двеста крачки няма да те види, освен ако не помръднеш. Не знаех и колко едри са тези животни, но ми се струваше, че са на триста крачки от нас. Знаех, че ще умеря, ако стрелям от коляно или лежешком, но не можех да бъда сигурен къде точно ще попадне куршумът.

— Piga, бвана, piga! — зашепна отново Гарик.

Обърнах се и с жест му дадох да разбере, че ще го цапна през устата. Бих го сторил с удоволствие. В началото на лова бях спокоен, но сега Гарик ми действуваше на нервите.

— Далече? — прошепнах на М’Кола, който бе припълзял до мен.

— Да.

— Да стрелям?

— Не. Бинокъл.

Вдигнахме внимателно биноклите и започнахме да се взираме. Виждах само четири, а по-рано бяха седем. Ако животното, което Гарик бе показал, беше мъжко, тогава това бяха все мъжкари. В сянката всички тъмнееха. Рогата им изглеждаха еднакво дълги. Знаех, че дивите козли до късна зима ходят на отделни стада и едва напролет се събират с козите, а елените също се отделят и едва през брачния период се присъединяват към кошутите. В Серенея бяхме видели стадо мъжки импали, което наброяваше поне двадесетина глави. Дори всички да бяха мъжкари, искаше ми се да избера най-хубавия екземпляр и се мъчех да си спомня нещо, което бях чел за черните антилопи, но в паметта ми изплува само глупавата история за човека, който всяка сутрин забелязвал един рогач на едно и също място и той всеки път му се изплъзвал. Спомних си също чудесния чифт рога, които бяхме видели в Ловното управление в Аруша. Но сега имах пред себе си живи черни антилопи и трябваше да внимавам, за да се сдобия с най-хубавия трофей. Можех ли да предполагам, че Гарик никога не е виждал черни антилопи и знае за тези животни не повече от М’Кола или мен?

— Далече са — казах на М’Кола.

— Да.

— Хайде! — подканих го аз.

Дадох знак на останалите да не мърдат от местата си, а ние двамата запълзяхме към подножието на хълма. След това залегнахме зад едно дърво и аз надникнах иззад дънера. Сега различавах отчетливо през бинокъла рогата на животните и можах да видя и останалите три. Едното от тях, легнало на земята, беше явно по-едро от другите и рогата му ми се сториха по-дълги и по-извити. Бях толкова развълнуван, че не можех да се радвам.

— Бвана! — чух да шепне М’Кола.

Свалих бинокъла, извърнах се и видях Гарик, който пълзеше на лакти и колене към нас, без да си прави труд да използува прикритието на храстите. Махнах му с ръка да се сниши, но той не ми обърна внимание и продължи да лази към нас. Набиваше се в очи не по-малко от човек, който върви на четири крака по улицата. Забелязах, че една от антилопите гледа към нас или по-скоро към него. Три от животните се изправиха. Едрата антилопа също стана на крака и обърна глава към нас. В същото време Гарик припълзя до мен и зашепна:

— Piga, бвана! Piga! Doumi! Doumi! Kubwa sana.

Нямах избор — животните явно бяха разтревожени. Залегнах удобно, проврях ръка под ремъка, наместих лактите си на земята, забих върха на десния си ботуш в тревата, прицелих се в центъра на плешката и натиснах спусъка. Още не беше откънтял изстрелът и разбрах, че куршумът е минал твърде високо. Лошо! Антилопите подскочиха, спряха на едно място и се заоглеждаха. Не можеха да разберат откъде е дошъл изстрелът. Стрелях повторно, куршумът удари в земята до мъжкаря, засипа го с пръст и стадото удари на бяг. Изправих се, стрелях отново и антилопата падна. След това пак се изправи, улучих я, но тя не падна и с няколко скока настигна стадото. Стрелях още веднъж, но не улучих. Дадох нов изстрел, който попадна в целта, животното забави своя бяг и аз разбрах, че е тежко ранено. М’Кола подаваше патрони, а аз, без да откъсвам очи от антилопата, която пресичаше потока, я обсипвах с дъжд от куршуми, блъскайки припряно патрони в оръжието, ядосан, че тъкмо в този момент магазинът намери да заяде. Антилопата вече не можеше да се измъкне, виждах, че е тежко ранена. Стадото се отдалечаваше към гората. На отсрещния, огрян от слънцето склон козината на антилопата ми се стори доста по-светла, включително и на мъжкаря, който бях ранил. Сега животните ми изглеждаха тъмнокафяви, а раненото — почти черно. Нито едно от тях нямаше съвсем черна козина и аз усетих, че нещо не е наред. Натиках в магазина последния патрон и Гарик вече посягаше да ме сграбчи за ръката, да ме поздрави, когато на откритото място под нас, там, където заслоненото от погледа ни дере се спускаше в долината, изскочи цяло стадо и се понесе с всички сили.

Боже милостиви! — мислено възкликнах аз. Всички антилопи бяха досущ като онази, която бях ударил. Исках да избера някоя по-едра, всички бяха с еднакъв ръст и бягаха заедно. В този миг се появи истински мъжкар. Още докато беше в сянката, видях, че е съвсем черен, а щом излезе на слънцето, козината му заблестя лъскавочерна. Рогата му бяха дълги, тъмни и извити. Спускаха се като полумесеци към гърба. Това беше мъжкар! И то какъв!

— Doumi — прошепна в ухото ми М’Кола. — Doumi!

Стрелях и той падна. След това скочи на крака и се понесе след стадото, което ту се разтягаше в нишка, ту се събираше. Загубих го от очи. После отново го открих — носеше се през високата трева нагоре по долината, — раних го повторно и той отново падна. Сега цялото стадо тичаше по десния склон на долината, изкачваше се все по-високо и по-високо и бързо се скриваше зад дърветата. След като бях видял истински мъжкар, знаех, че всички други антилопи са женски, включително първата, която бях ударил. Мъжкарят повече не се показа, но аз бях сигурен, че ще го намерим там, където беше паднал сред високите треви.

Всички туземци скочиха на крака, ръкуваха се с мен и ме дърпаха за палеца. Затичахме се надолу през дърветата, прекосихме дерето и излязохме на поляната. Очите ми, умът ми, всичко в мен беше омагьосано от чернотата на мъжкаря и от извитите дълги рога. Благодарих на бога, че се сетих да заредя пушката, преди да изляза от прикритието. Но не бях съумял да запазя хладнокръвие и се срамувах от припряната стрелба — бях стрелял прибързано, само и само да раня антилопата, без да се прицеля в уязвимото място. Затова пък всички останали бяха опиянени от успеха. Ако останеше на мен, бих предпочел да вървим бавно, но беше невъзможно да ги удържа, те тичаха напред като стадо хрътки. Прекосихме ливадата, на която бяхме видели първото стадо от седем антилопи, и стигнахме мястото, където се беше скрил мъжкарят. Оказа се, че тук тревата е по-висока от човешки ръст, и всички забавихме крачките си. Натъкнахме се на две издълбани от дъждовете, дълбоки по четири-метра дерета, които се спускаха към потока. Бяхме очаквали равна тревиста поляна, а излезе, че мястото е неравно и насечено, доста коварно с буйната си трева, която стигаше ту до пояс, ту над главите ни. Бързо намерихме кървавата диря, която водеше наляво през потока и по-нататък по склона на хълма към горната част на долината. Помислих, че това са следите на първата ранена антилопа, макар да се досещах, че тя не беше описала такъв широк кръг, когато я наблюдавахме отгоре. Обиколих наоколо, но не можах да открия следи от мъжкаря, защото местността беше много неравна, осеяна с падини и обрасла с висока трева, а освен това имаше дири от много животни.

Всички от групата настояваха да вървим по кървавата диря и беше трудно да ги разубедя: все едно да се опиташ да накараш недресирани кучета да търсят убитата птица, когато те искат да подгонят отлитащото ято.

— Doumi! Doumi! — казах аз. — Kubwa sana! Мъжкарят! Големият мъжкар.

— Да — съгласиха се всички. — Ето! Ето! — сочеха те кървавата диря, която прекосяваше потока.

Накрая склоних да тръгнем по тази следа, надявах се да намерим и двете антилопи, но на различни места, тъй като знаех, че женската е тежко ранена, а мъжкарят сигурно е имал сили да продължи по-нататък. Освен това допуснах, че може би греша, че кървавата диря може да е наистина от мъжкар — не беше изключено той да е свърнал във високата трева и да е прекосил потока на това място, докато сме тичали надолу. Спомних си, че и по-рано съм грешил.

Заизкачвахме се бързо по склона и когато навлязохме в гората, разбрахме, че животното е кървяло обилно — дирята завиваше надясно и продължаваше нагоре по стръмнината. Минахме край високи скали, от които изскочи черна антилопа и заскача по каменистия рът. Веднага разбрах, че не е ранена. Имаше тъмни, извити назад рога, но тъмнокафявата козина я издаваше, че е женска. Съобразих едва в последния момент — за малко щях да стрелям, — пръстът ми беше вече на спусъка.

— Manamouki — казах аз. — Женска.

М’Кола и двамата римляни се съгласиха. А едва не бях стрелял. Не бяхме направили и пет крачки, когато изскочи друга черна антилопа. Тя отчаяно махаше глава и не можеше да прескача камъните. Беше тежко ранена. Прицелих се внимателно, без да бързам, и прекърших врата й.

Приближихме се към антилопата — тя лежеше на камъните, едра, тъмнокафява, почти черна, с черни, красиво извити назад рога, с бяло петно на муцуната и зад очите, с бял корем. Но не беше мъжкар.

М’Кола, който все още се съмняваше, опипа малкото, недоразвито виме.

— Manamouki — тъжно поклати глава той.

Това беше първата антилопа, за която Гарик беше ме уверявал, че е мъжкар.

— Мъжкарят — там долу — посочих аз.

— Да — съгласи се М’Кола.

Реших, че е по-добре да изчакаме животното да загуби сили — ако е действително ранено — и след това да се спуснем да го потърсим в долината. Наредих на М’Кола да направи разрезите, че да може старецът да одере кожата на главата, докато ние търсим мъжкаря.

Отпих няколко глътки вода от манерката. Бях жаден след тичането и изкачването на стръмнината. Слънцето се беше издигнало високо и жегата започваше да ме мъчи. Спуснахме се до отсрещния склон и започнахме да търсим дирите на мъжката антилопа сред високата трева. Не намерихме нищо.

Антилопите бяха минали оттук една след друга и беше трудно да се различат следите на едно отделно животно. Забелязахме петна от кръв в тревата, там, където го бях ранил отначало, след това петната изчезнаха и отново се появяваха на онова място, дето кървавата диря на женската антилопа се отклоняваше встрани. Но по-нататък следите се разпръсваха ветрилообразно — тук животните се бяха насочили към горния край на долината и хълмистите възвишения. След малко, петдесет крачки по-нагоре, открих пръски кръв в тревата и откъснах окървавеното стръкче, но веднага съжалих. Трябваше преди това да ги извикам да го видят: всички, с изключение на М’Кола, вече не вярваха, че съм ранил мъжкаря.

Не го намерихме. Беше изчезнал. Потънал в земята. Може би изобщо не беше съществувал. Нима някой можеше да докаже, че бе истински мъжкар? Ако не бях откъснал окървавеното стръкче, бих могъл да ги убедя. То щеше да послужи като доказателство. Но след като го бях откъснал, то нямаше никакво значение освен за мен и М’Кола. Не можах да намеря други кървави пръски и сега туземците търсеха без особено усърдие. Оставаше едно: да претърсим всяка педя от високата трева, всеки метър от деретата. Жегата беше голяма и туземците само си даваха вид, че търсят.

Гарик се приближи.

— Всички женски. Няма мъжка. Просто голяма женска. Ти уби най-голяма женска. Намерихме я. По-малката избягала.

— Слушай, идиот такъв! — казах аз и започнах да броя на пръсти: — Седем женски антилопи. После петнадесет женски и една мъжка. Мъжката ранена. Тук.

— Всички женски — упорствуваше Гарик.

— Една голяма женска ранена. Една мъжка антилопа също ранена. — Говорех с такъв уверен тон, че всички се съгласиха и се заловиха да търсят, но не мина много време и ги видях, че губят надежда. „Ех, да имах едно добро куче! — помислих аз — Само едно добро куче!“

Гарик отново се приближи.

— Всички женски. Много големи крави.

— Ти си крава — отвърнах аз. — Много голяма крава.

Думите ми разсмяха негъра уандеробо, който беше добил такъв мъченически вид, че приличаше на олицетворение на страданието. Личеше си, че братът на Римлянина вярва само наполовина в съществуването на мъжкаря. Съпругът вече не вярваше на никого от нас. Струваше ми се, не вярваше и за снощното куду. Впрочем след днешната си стрелба не можех да го осъждам.

М’Кола се приближи към мен.

— Hapana — каза той мрачно. При това добави: — Бвана, удари ли мъжкаря?

— Да — отвърнах аз, но за миг се усъмних дали животното беше съществувало.

След това пред очите ми изплуваха тежките като извити саби рога, гъстата, лъскаво-черна козина, спомних си как той тичаше сред стадото черен като дявол и с една педя по-висок от другите, и М’Кола също го видя във въображението си, през мъглата на недоверието, присъщо на дивака, който трудно вярва в онова, което не е вече пред очите му.

— Да — съгласи се М’Кола. — Аз видях. Ти рани.

Отново започнах да броя:

— Седем женски. Убих най-голямата. Петнадесет женски и един мъжкар. Мъжкарят ранен.

Сега всички повярваха и започнаха да търсят, но вярата бързо се изпари под жаркото слънце, сред полюляващите се високи треви.

— Всички женски — обяви отново Гарик.

Негърът уандеробо кимна с отворена уста. Чувствувах, че спасителното и успокояващо неверие завладява и мен. Много по-лесно беше да махнеш с ръка и да престанеш да търсиш по стръмния склон без нито една сянка, под която да се скриеш от безпощадните лъчи на слънцето. Казах на М’Кола, че ще огледаме двата края на долината, после ще свършим дрането на главата и ще се върнем двамата да намерим мъжкаря. При такова неверие от страна на спътниците ми беше невъзможно да продължа търсенето с тях. Дисциплина — никаква, а да ги уча, нямах нито възможност, нито време. Ако нямаше закони, мислех си аз, бих застрелял Гарик и тогава останалите или ще избягат, или ще търсят с мен. По-вероятно ще търсят. Не обичах особено Гарик. Впрочем никой не го понасяше.

Двамата с М’Кола се спуснахме обратно в долината, прекосихме я надлъж и шир като ловджийски кучета, огледахме и проверихме всяка следа. Мъчеше ме горещината и жаждата. Слънцето печеше не на шега.

— Hapana — каза М’Кола.

Търсенето се оказа напразно. Мъжка или женска — не намерихме антилопата.

Може да е била женска. Може би просто съм се хванал на въдицата, започнах да се самоутешавам. Решихме да огледаме стръмнината вдясно от нас, след това да зарежем търсенето, да отнесем главата на женската антилопа в лагера и да разберем дали Римлянина е открил нещо. Умирах от жажда и пресуших манерката. В лагера имаше вода в изобилие.

Тръгнахме нагоре по хълма и от храстите пред нас изскочи още една антилопа. Миг преди да натисна спусъка, разбрах, че и тя е женска. Колко добре се прикриват! — помислих си аз. Трябва да извикаме нашите хора и още веднъж да претършуваме всичко.

Изведнъж дочухме крясъци. Викаше старецът — с всички сили.

— Doumi! Doumi! — пищеше той пронизително.

— Къде? — извиках аз и се затичах към него.

— Там! Там! — крещеше старецът и показваше към гората от другата страна на долината. — Ето! Ето! Ето — бяга.

Хвърлихме се с всички сили нататък, но животното вече се бе скрило между дърветата по склона на долината. Старецът уверяваше, че бил голям черен мъжкар с дълги рога, който минал на десет крачки от него. Бил ранен на две места — в корема и горната част на плешката, но въпреки това бягал бързо, прекосил долината, прекосил едрите обли камъни и тръгнал нагоре по стръмнината.

Значи съм го пронизал през търбуха, помислих си аз. А след това, когато се отдалечаваше, куршумът го е застигнал отзад и го е ранил над плешката. После е паднал на земята и ние сме го подминали. Скрил се е и когато сме се отдалечили — скочил е на крака.

— Хайде — изкомандувах аз.

Всички бяха възбудени и готови да ме следват. Старият негър непрекъснато говореше за мъжкаря. Той сгъна кожата от главата на женската антилопа, сложи я на своята глава и всички потеглихме през камъните, за да обходим хълма. Там, където показваше старецът, открихме големи следи от копита на антилопа — отпечатъците бяха широки и ясни, а наоколо имаше много кръв. Дирята водеше към гората.

Тръгнахме бързо по следите с надеждата да настигнем антилопата и да я доубием. Преследването беше лесно — мястото беше сенчесто, наоколо имаше много пръски кръв. Но дирята продължаваше нагоре и нагоре. Вървяхме, следвайки неизсъхналите още капки кръв, но все не успявахме да настигнем животното. Гледах непрекъснато напред, надявах се всеки миг да видя антилопата спряла, с извърната към нас глава, или да се носи надолу по гористия склон. М’Кола и Гарик търсеха следата, подпомагани от всички освен стареца, който се олюляваше на опашката под тежестта на кожата и черепа върху посивялата си глава. М’Кола му беше дал и празната манерка, а Гарик го беше натоварил с кинокамерата. Не му беше леко на стареца.

По едно време стигнахме до място, където антилопата беше отпочивала, разгледахме внимателно следите и открихме локвички кръв на камъните зад едни храсти, където бе стояла. Проклинах вятъра. Ясно беше, че при това положение не ще можем да я изненадаме — вятърът разнасяше миризмата ни напред и прогонваше всичко живо по пътя ни. Помислих си дали да не заобиколим с М’Кола, за да пресечем пътя на беглеца, а да оставим другите да следват дирята. Но сега се движехме бързо. Капките кръв аленееха ярко по окапалите листа, по тревите и камъните. Склоновете бяха твърде стръмни, та ми се струваше, че е невъзможно да ни се изплъзне.

По-нататък следата ни отведе в камениста, прорязана от сипеи и дерета местност — тук преследването беше трудно, непрекъснато трябваше да се катерим. Ей сега ще изскочи от някоя падина, помислих си аз. Но пръските кръв не бяха вече така ярки — те заобикаляха едрите камъни, продължаваха по склона и накрая ни отведоха до един стръмен скален подстъп. Нагоре беше извънредно стръмно — антилопата сигурно беше поела надолу. Само надолу — друг път нямаше. Надолу, но на коя страна, по кое дере? Изпратих туземците да огледат три възможни пътя и се върнах към подстъпа с надеждата да забележа антилопата от високото. Отначало не намерих никакви следи, след това негърът уандеробо, който беше долу и вдясно от нас, извика, че вижда кръв. Спуснахме се по склона, видяхме с очите си кървавите пръски на една скала и отново тръгнахме по дирята. Капките кръв засъхваха, редееха по стръмния склон и излизаха на поляната под нас. Поободрих се и поведох групата през гъстата, висока до колене трева. Да се следва дирята отново, не беше трудно, защото коремът на животното беше опирал в тревата. За да видим отпечатъците от копитата, трябваше да се навеждаме и да се ровим в нея, затова пък кървавата диря ни улесняваше много. Но кръвта беше вече спечена и тъмна — бяхме загубили доста време, докато се мотахме около скалистия подстъп.

Накрая дирята прекоси сухата рекичка недалеч от мястото, откъдето за първи път зърнахме поляната сутринта, после ни поведе към полегатата тревиста площ на отвъдния склон, осеян тук-там с дървета. По небето нямаше никакви облаци и слънцето едва се търпеше. Страдах не от горещината, а по-скоро от непоносимата оловна тежест, която притискаше главата ми. Освен това бях много жаден. Слънцето жареше силно, но ме мъчеше не жегата, а тежестта му.

Гарик беше престанал да търси сериозно. Само от време на време, когато двамата с М’Кола загубвахме дирята, той с театрален жест демонстрираше умението си и посочваше някоя новооткрита кървава пръска. Беше се отказал да търси упорито и системно следата, предпочиташе да си почива и само от време на време да тръгва по дирята. От негъра уандеробо полза нямаше и аз казах на М’Кола да му даде големокалибрената пушка, та поне да носи нещо. Братът на Римлянина явно не беше ловец, а съпругът не проявяваше особен интерес. Изглежда, и той не беше ловец. Изсушената от слънцето земя беше твърда и спечена, кървавите капки се бяха съсирили и образуваха черно-кафяви петна по ниската трева. Докато ние бавно продължавахме по дирята, братът на Римлянина, Гарик и негърът уандеробо един след друг се спряха и седнаха под сянката на разпръснатите дървета.

Палещото слънце беше непоносимо и тъй като търсех следите приведен, усещах пулсираща болка в главата си въпреки кърпичката, която си бях сложил на врата.

М’Кола вървеше по следата, без да бърза, със съсредоточено внимание, изцяло погълнат от работата си. Плешивата му, незащитена от шапка глава лъщеше от пот. Когато потта се стичаше в очите му, той откъсваше някое стръкче трева и го прокарваше по челото и голото си теме, опънал го с две ръце.

Напредвахме бавно. Често бях уверявал Батето, че съм по-добър от М’Кола в търсенето на следи, но сега разбрах, че подобно на Гарик само съм заемал позата на следотърсач, хвалил съм се с някой случаен успех, а сега, когато трябваше да се върви търпеливо под жаркото слънце, под непоносимата тежест на безмилостните лъчи, с чувството, че мозъкът ти се сварява, когато трябваше да се търсят следите по суха и твърда почва, в ниската трева, където кръвта се е превърнала в малки черни петънца по тревните стръкчета и тези петънца се забелязват трудно (след като намериш едно, откриваш следващото понякога двадесет крачки по-нататък и единият ловец остава на мястото на първото петънце да чака, докато другият открие следващата капчица спечена кръв, а после двамата тръгват от двете страни на следата), когато следотърсачите пестят излишните приказки и си показват един на друг петната със стрък трева, а когато дирята изчезне, обикалят наоколо, внимавайки да не загубят последното петънце, и се разбират един друг със знаци, защото трудно се говори с пресъхнала уста, когато над земята трепти мараня и с болка изправяш превития гръб, за да разкършиш схваналия се врат — сега разбрах, че М’Кола стои много по-горе от мен като човек и следотърсач. Трябва да кажа това на Батето, мина ми през ум.

Точно в този миг М’Кола намери сили да се пошегува. Устата ми беше така суха, че едва можех да говоря.

— Бвана — обърна се към мен М’Кола, когато се изправих и отметнах глава назад, за да се разкърша.

— Да?

— Уиски? — протегна ми той манерката.

— Ах ти, негоднико! — възмутих се на английски, а той се засмя.

— Hapana уиски?

— Дивак! — казах на суахили.

Продължихме по-нататък. М’Кола още се подхилваше, доволен от шегата си. Скоро навлязохме във висока трева и стана по-лесно да се следва дирята. Прекосихме осеяната с дървета като парк местност, която бяхме видели сутринта от склона, продължихме надолу и дирята отново навлезе във високата трева. Открих, че с полузатворени очи забелязвам ясно дирята от полегнали стръкчета, където е минало животното, и за голямо учудване на М’Кола тръгнах бързо напред, без да търся петна кръв. Но скоро излязохме на камениста почва, покрита със съвсем къса трева, и тук беше далеч по-трудно.

Антилопата почти беше престанала да кърви — раните й бяха, изглежда, засъхнали от слънцето и горещината и само от време на време намирахме някоя мъничка звездовидна пръска по камъните.

Гарик ни настигна, направи няколко блестящи открития, намирайки отново загубената диря, след това седна под едно дърво. Под друго дърво се беше настанил нещастният негър уандеробо, който за първи и, изглежда, за последен път изпълняваше ролята на следотърсач. Под сянката на трето дърво се беше разположил старецът, натоварен с манерки и други предмети, до главата на антилопата, която стоеше до него като зловещ символ. Двамата с М’Кола с мъка продължихме нагоре по дългия каменист склон, излязохме на близката полянка, по която растяха няколко дървета, прекосихме я и видяхме едно дълго поле с купчини камънак по края. По средата на това поле загубихме дирята и трябваше да обикаляме почти два часа, докато отново я намерим.

Откри я старецът недалеч от скупчените камъни, около седем-осемстотин метра вдясно. Той се беше насочил нататък, след като сам бе размислил и преценил накъде най-вероятно е тръгнала антилопата. Да, нашият старец беше истински ловец!

Крачка по крачка изминахме още километър и половина по твърдата камениста почва и накрая окончателно изгубихме дирята. При оголената твърд не личаха никакви следи от копита, капчици кръв също не можехме да намерим. Всеки от нас правеше различни догадки накъде е тръгнало животното, търсехме в различни посоки, но резултат — никакъв. Страна голяма — пътеки много. Не ни провървя.

— Лошо — каза М’Кола.

Протегнах се да разкърша схванатия си гръб и седнах под сянката на голямо дърво. Тук беше прохладно като във вода и вятърът приятно полъхваше през мократа ми от пот риза. Не можех да се отърва от мисълта за антилопата и се проклинах, че я бях ранил. По-добре беше изобщо да не бях стрелял! Какво направих — раних я и я загубих! Тя вероятно продължаваше да се движи и се беше отдалечила на километри от нас. Нито на едно място дирята не криволичеше — вървеше все направо. През нощта щеше да умре и хиените ще я изядат или — още по-лошо — ще прегризат сухожилията на задните й крака, а след това, докато е жива още, ще задърпат червата й. Първата хиена, която попадне на кървавата диря, ще върви след нея, докато я настигне. След това ще нададе вой и ще докара други. Чувствувах се несръчен глупак — само я бях ранил, без да я убия. Не ме гризеше съвестта, когато убивах с един удар — всички тези животни рано или късно щяха да умрат, а моето участие в ежедневните убийства беше капка в морето и аз не изпитвах никакво чувство на вина. Месото изяждахме, кожите и рогата запазвахме. Но черният мъжкар ме накара да се разстроя. Освен това исках да го имам, дори пред себе си не признавах колко много искам да го имам. Но бях проиграл шанса си. Удобният момент беше в началото, когато животното падна. И аз го пропуснах. Благоприятният миг беше отлетял. Впрочем не — най-добрата възможност, единствената възможност, която един стрелец има правото да желае, ми се беше предоставила тогава, когато стрелях, и стрелях по животното къде да е, вместо да се премеря точно в уязвимото място. Сам си бях виновен. Проявих се като последен глупак и го прострелях през търбуха. Ето какво става, когато човек е прекалено самоуверен и като върши нещо, отминава с лека ръка една от подробностите. Така или иначе — бяхме го изпуснали. Едва ли имаше на света куче, което би могло да надуши дирята му в тази жега. Но това беше единствената ни възможност. Извадих речника и запитах стареца има ли кучета в шамбата на Римлянина.

— Не — отвърна старият негър.

Описахме широк кръг, а брата на Римлянина и съпруга изпратихме да търсят в обратна посока. Не намерихме нищо — ни следа, ни кръв, и аз предложих на М’Кола да се връщаме в лагера. Братът и съпругът тръгнаха да донесат месото от убитата женска антилопа. И така, признахме се за победени.

М’Кола и аз начело, а след нас останалите, прекосихме нажежената от слънцето гола пустош, която трептеше от маранята, минахме по сухата река, поехме нагоре и навлязохме в гората под благодатната сянка. Пътеката, осеяна от слънчеви петънца, пружинираше от слегналата шума. Тръгнахме напряко през гората, за да си спестим два завоя, когато изведнъж видяхме на стотина крачки пред нас цяло стадо черни антилопи. Те стояха сред дърветата и ни гледаха. Заредих спрингфилда и започнах да избирам най-хубавия чифт рога.

— Doumi! — прошепна Гарик. — Doumi, kubwa sana!

Погледнах какво ми сочи. Беше много едра женска антилопа, тъмнокафява, с бели петънца по муцуната, бял корем, силно тяло и хубави извити рога. Стоеше ребром към нас, извърнала глава, и ни гледаше. Разгледах внимателно всички антилопи. Бяха все женски; очевидно беше същото стадо, чиито мъжкар бях ранил, а след това загубил — животните бяха превалили хълма и тук отново се бяха събрали заедно.

Към лагера — изкомандувах на М’Кола.

Щом тръгнахме, антилопите побягнаха и прекосиха пътеката пред нас. При всяко животно с по-хубави рога Гарик повтаряше: „Мъжкар, бвана, голям, голям мъжкар! Стреляй, бвана, стреляй, о, стреляй!“

— Всички женски — казах аз на М’Кола, когато подплашеното стадо отмина и се скри зад изпъстрените със слънчеви петна дънери.

— Да — съгласи се той.

— Старче! — извиках аз.

Старият негър се приближи.

— Дай това на водача да го поноси — наредих аз.

Старият остави на земята главата на черната антилопа.

— Не! — запротестира Гарик.

— Да! — възразих аз. — Да, и още как!

Продължихме през гората към лагера. Настроението ми се беше оправило, чувствувах се много добре. През целия ден нито веднъж не се бях сетил за убитите антилопи куду. А ето сега се връщахме и те ни чакаха.

Обратният път ми се стори много по-дълъг, макар че, когато си минал по нов път, на връщане обикновено разстоянието ти се струва по-късо. Чувствувах се разглобен от умора, мозъкът ми беше заврял от слънцето и ме мъчеше такава жажда, каквато не бях изпитвал през живота си. Изведнъж усетихме, че в гората захладява. Слънцето се беше скрило зад облак. Излязохме на открито, спуснахме се към равнината и видяхме трънливата ограда. Слънцето се беше скрило зад купеста грамада от облаци, а скоро цялото небе се забули, притъмня и се навъси. Може би това беше последният ясен и топъл ден. Преди да завали, често става необикновено горещо. Да беше валяло малко по-рано, помислих си отначало аз, по земята щяха да останат следи от копитата и щяхме да намерим черния мъжкар. Но като погледнах тежките облачни валма, които така бързо покриха цялото небе, спомних си, че трябва да догоним нашите хора, а след това да прекосим петнадесет километра лепкав чернозем до Хандени и реших, че е по-добре да тръгнем незабавно. Посочих към небето.

— Лошо — съгласи се М’Кола.

— Да отидем в лагера при бвана М’Кубва?

— По-добре. N’Dio! N’Dio! — одобри той енергично моето решение.

— Да вървим!

Минахме през оградата, насочихме се към колибата и бързо вдигнахме стана. Чакаше ни един вестоносец, изпратен от предишния лагер — беше донесъл моята москитова мрежа и една бележка, която П. О. М. и Батето бяха написали, преди да тръгнат. Бележката беше съвсем кратка, двамата ми желаеха успех и съобщаваха, че потеглят. Отпих малко вода от един от нашите брезентови мехове, седнах на бензиновата туба и загледах небето. Не, ако имах малко чувство за отговорност, не можех да поема риска да стоя повече. Застигнеше ли ни дъждът тук, изобщо нямаше да можем да излезем на пътя, нямаше да можем да се доберем до крайбрежието преди настъпването на сухия сезон. И австриецът, и Батето ме бяха предупредили, трябваше да тръгвам.

И тъй, решено — какъв смисъл имаше да съжалявам и да се колебая. Умората ми помогна да се реша по-лесно. Туземците натовариха всичко в колата и започнаха да свалят парчетата месо от шишовете, забучени в земята край огъня.

— Не искаш ли да ядеш, бвана? — попита ме Камау.

— Не — отвърнах аз. После добавих на английски: — Капнал съм от умора.

— Яж, гладен си.

— После, в колата.

Край нас, приведен под товара си, мина М’Кола. Широкото му плоско лице отново беше безизразно. То се оживяваше само по време на лов и когато М’Кола се шегуваше. Намерих тенекиеното канче край огъня, извиках на М’Кола да ми донесе уиски и каменното му лице мигом се оживи, около очите и устата му се появиха весели бръчки и той извади бутилката от джоба си.

— По-добре с вода — посъветва ме той.

— Ах ти, чернокож китаецо!

Всички наоколо работеха бързо. Две жени от семейството на Римлянина се приближиха и спряха на известно разстояние от нас да погледат как товарим багажа в колата. И двете бяха красиви, добре сложени, срамежливи, но любопитни. Римлянина още го нямаше. Беше ми много неприятно, че си тръгвам, без да се сбогувам с него и да му обясня защо трябва да бързам. Този Римлянин много ми харесваше и аз наистина го уважавах.

Отпих от уискито и загледах двата чифта рога от куду, опрени до стената на приличащата на курник колиба. Рогата се извисяваха в плавни спирали над белите, добре очистени черепи, раздалечаваха се встрани, описваха извивка, после втора, а връхчетата им бяха тънко източени и гладки като слонова кост. Единият чифт беше по-тесен и по-висок — личеше си, както стоеше опрян на стената. Другите рога достигаха почти същата височина, но бяха по-широко разклонени и по-масивни. Имаха приятен за окото цвят, тъмнокафяви, почти черни, като полиран орех. Прекрачих и опрях спрингфилда на стената до тях. Източените връхчета превишаваха цевта на оръжието. Когато наблизо мина Камау, казах му да донесе фотоапарата и да застане до тях, а аз снимах. След това Камау ги пренесе в колата, всяка глава поотделно — толкова тежки бяха.

Гарик говореше високо с жените на Римлянина и се перчеше като петел. Доколкото успях да разбера, той им предлагаше празните бензинови туби в замяна на нещо друго.

— Ела тук! — извиках го аз. Той се приближи, все още със самодоволен вид. — Слушай — казах му аз на английски, — ще бъде истинско чудо, ако до края на това сафари не те набия. Като те цапна веднъж, ще ти разбия мутрата. Ясно ли е?

Той не разбра думите, но така му стана по-ясно, отколкото ако се бях заел да ги търся в речника. Изправих се и с жест обясних на жените, че могат да вземат празните бензинови туби и касите. След като не можех да имам нищо с тези жени, защо пък ще му позволявам на него да се занася с тях, да го вземат дяволите!

— Качвай се в колата — наредих аз. — Не, качвай се! — повторих категорично, когато той понечи лично да връчи една от тубите. Гарик се подчини.

Натоварихме всичко и бяхме готови за път. Витите рога стърчаха привързани зад втората седалка. Оставих малко пари за Римлянина, а една от кожите дадох на момчето. Заехме местата си в колата. Седнах отпред до негъра уандеробо. На задната седалка се настаниха М’Кола, Гарик и вестоносецът, който беше жител на крайпътното селце, откъдето беше и старецът. Старецът се сви под самия покрив върху багажа зад втората седалка.

Замахахме с ръце и потеглихме. Минахме покрай домочадието на Римлянина, по-скоро край по-възрастните и по-грозните от това домочадие, които бяха наклякали около накладен край пътя огън и си печеха месо на шишове, след това продължихме през царевичака към реката. Пребродихме я благополучно — водата беше спаднала, а бреговете изсъхнали. Обърнах се и погледнах колибите, оградата, зад която бяхме станували, сините хълмове, които тъмнееха под намръщеното небе, и отново ми стана мъчно, че не можах да видя Римлянина и да му обясня защо трябва да бързаме.

След това тръгнахме през гората по познатия път. Искахме да се доберем до откритото, докато е светло. Два пъти затъвахме в мочурищата, Гарик изпадна в истерия и започна да командува кой какво да прави, докато ние разчиствахме пътя с лопати и сечехме клони. Така ми досади, че усещах как ме сърбят ръцете да го набия. Търсеше си боя като самозабравило се дете. Камау и М’Кола му се смееха, а той играеше ролята на вожд победител, който се връща с групата си след успешен набег. Липсват му само щраусовите пера! — помислих си аз.

Веднъж, като затънахме и аз разчиствах пътя с лопата, Гарик до такава степен се самозабрави в съветите и разпорежданията си, че се наведе над главата ми. Уж без да искам, извъртях дръжката на лопатата така, че я забих в корема му и той се тръшна на задника си. Направих се, че нищо не съм забелязал, но тримата с М’Кола и Камау не смеехме да се погледнем в очите, за да не се разсмеем.

— Боли — удиви се той и се изправи.

— Като видиш човек да копае, не се завирай — казах на английски. — Опасно е.

— Боли! — повтори Гарик, държейки се за корема.

— Разтрий го — посъветвах го аз и му показах как.

Когато седнахме отново в колата, стана ми жал за този жалък театралничещ некадърник, затова казах на М’Кола, че ми се пие бира. Той извади бутилка от багажника, отпуши я и аз бавно отпих. Минавахме през онази местност, която много приличаше на еленов парк. Обърнах се и видях, че на Гарик вече нищо му няма — устата му мелеше непрекъснато. Разтриваше си корема и, изглежда, обясняваше на другите какъв здравеняк е — дори не го заболяло. Докато пиех бирата, усещах върху себе си очите на стария негър, свит отзад при багажа.

— Старче!

— Да, бвана.

— Подарък — протегнах му аз бутилката, в която беше останало малко бира и пяна.

— Още бира? — попита М’Кола.

— Може, да го вземат дяволите! — казах аз.

Понеже си мислех за бира, в главата ми изплуваха спомени как вървяхме една пролет по планинския път към Бен дьо л’Алиа — бяхме участвували в състезание по надпиване с бира, но бяхме успели да спечелим приготвеното за награда теле. Беше вечер и се връщахме вкъщи покрай планинския склон, по поляните цъфналите нарциси се белееха на лунната светлина, вървяхме със замаяни глави и си говорехме как би могъл да се опише бледият светлик. Спомних си черната бира на дървените маси под глициниите при Егъл — бяхме дошли през Ронската долина, преди това бяхме ходили за риба край Щьокалп, дивите кестени бяха цъфнали, двамата с Чинк говорехме за писане и спорехме може ли да се употреби за цъфналите кестени израз като „восъчни канделабри“. Боже мой, колко много говорехме за литература тогава, големи литературомани бяхме след войната! Спомних си как в полунощ се събирахме на хубава бира в „Лип“ след мач Маскар — Леду в зимния стадион или Рути — Леду, или след какъвто и да било друг голям боксов мач, от който излизахме с прегракнали гърла, твърде възбудени, за да се приберем направо у дома. И все пак най-много бира изпихме в следвоенните години с Чинк, при това в планината. „На ездача дай му кон, на офицера — пагон, пушка за гренадира, а на мене — бира.“ Това беше цитат от Робърт Грейвс, който Чинк имаше навик да повтаря. Някои страни ни ставаха тесни и отивахме в други, но бирата си беше все така хубава. Изглежда, и старият негър знаеше тази истина; още първия път, когато го забелязах, че ме наблюдава как пия, прочетох това в очите му.

— Бира — предложи М’Кола и отвори бутилката.

Седях и гледах приличащата на парк местност, усещах топлината на мотора под краката си и миризмата на негъра уандеробо до мен. Камау гледаше старите следи от колелата по зелената трева, аз провесих извън колата обутия си в ботуш крак, че се беше нагрял от мотора, отпих от бирата и съжалих, че добрия ми приятел Чинк го няма. Капитан Ерик Едуард Дорман-Смит, кавалер на военния кръст, от състава на Пети стрелкови на негово кралско величество полк. Ако беше тук, можехме да си поговорим как би трябвало да се опише тази местност — дали като еленов парк и дали изразът еленов парк говори достатъчно. Батето и Чинк много си приличаха. Батето беше по-стар и толерантен заради годините си, но като събеседник много приличаше на Чинк. От Батето научавах различни неща, а с Чинк заедно бяхме открили значителна част от света и след това пътищата ни се бяха разделили.

Пак се ядосах за черната антилопа. Защо не я убих! Защото стрелях по движеща се цел. Тя тичаше и при това положение не можех да се премеря там, където трябва. Така ли, некадърник такъв? А женската, която не улучи два пъти, макар че стоеше неподвижно, обърната с хълбок към теб? И тя ли беше подвижна цел? Не. Ако се бях наспал предишната нощ, нямаше да стане така. А ако бях изтрил маслото от цевта, първият изстрел нямаше да попадне тъй високо. Тогава нямаше да коригирам преди втория изстрел и да сниша прицела така, че да пронижа животното през търбуха. Ако си човек на място, трябва да си признаеш, когато си виновен. Бях си въобразил, че съм по-добър стрелец, отколкото съм в действителност. Доста пари бях пропилял, за да докажа това. Все пак, хладно и трезво, като безпристрастен наблюдател знаех, че мога да стрелям не по-зле от когото и да е. Мога ами! И какво излезе? Прострелях черната антилопа през търбуха и я оставих да избяга. Бях ли наистина такъв добър стрелец, за какъвто се мислех? Разбира се. А тогава защо не улучих и женската антилопа? Е, с всеки може да се случи. Нищо не те извинява. Ами ти кой си бе? Да не си съвестта ми? Виж какво, аз съм начисто със съвестта си. Много добре знам какъв негодник съм, имам представа какво мога и какво не. Ако не се налагаше да бързам с тръгването, щях да убия черен мъжкар. Римлянина си го бива като ловец. Имаше и още едно стадо. Защо трябваше да претупам всичко? Така ли се ловува? Не, разбира се. Но нищо, ще намеря начин да спечеля малко пари, после ще се върнем, ще стигнем до селцето на стария негър с камиони, а оттам нататък с носачи — няма да се разправям пак с някаква глупава кола и да се тревожа ще затъне ли, няма ли да затъне. После ще отпратим носачите, ще си направим лагер в гората, нагоре по течението на потока над шамбата на Римлянина, и ще ходим на лов, без да бързаме, всеки ден по малко; ще си живеем там, понякога мога да прекъсвам за седмица, за да попиша, или ще пиша по половин ден, или през ден и ще опозная местността тъй, както познавам езерния бряг, край който съм израсъл. Ще гледам биволите как пасат, а когато по хълмовете се зададат слонове, ще се спотаим и ще ги гледаме как трошат клоните, ще се заравям в окапалата шума и ще гледам антилопите куду, но няма да стрелям, освен ако случайно не попадна на някое животно с по-хубави рога от тези, които имах отзад в колата, и вместо да преследвам по цял ден простреляната през търбуха черна антилопа, ще се скрия зад някоя скала, ще гледам антилопите на отсрещния склон, ще ги наблюдавам дотогава, докато останат в мен завинаги. Стига само Гарик да не доведе тук своя бвана Симба с кола, че да пропъдят дивеча. Но и да го пропъдят, мога да отида по-нататък, отвъд хълмовете — винаги ще се намери нова местност да живееш и да ходиш на лов, само да имаш време да живееш и да ходиш на лов. Другите отиват навсякъде, където може да се отиде с кола. Но сигурно има много кътчета като това тук, неизвестни никому, закътани встрани от пътищата. Хората ходят все на едни и същи места.

— Бира? — попита М’Кола.

— Да.

Разбира се, да се препитаваш тук не можеш. Не един и не двама ми бяха обяснявали това. Кога скакалци ще налетят и ще опустошат реколтата, кога пък дъждовният сезон ще се забави, посевите ще прегорят, растителността ще пожълтее и ще изсъхне. Добитъкът или измира от ухапването на мухата цеце, или ще го налегнат кърлежи, комарите разнасят малария, ако ли не малария, ще хванеш блатна треска. Добитъкът ще измре или цените на кафето ще спаднат и няма да изкараш нищо. Трябва да си индиец, за да можеш да печелиш от сизал, а по крайбрежието всяка кокосова плантация е собственост на хора, станали жертва на илюзията, че могат да спечелят пари от копра. Не е лесно и да си бял ловец — работиш три месеца през годината, а уиски пиеш дванадесет месеца. Правителството превръща страната в плячка на индусите и туземците и я съсипва. Поне така разправяха хората. Сигурно беше вярно. Но аз не исках да печеля пари, исках едно — да живея тук и да имам време за лов. Прекарал бях вече една от тукашните болести: знаех какво значи да си принуден безброй пъти дневно да измиваш със сапун и вода немалка част от дебелото си черво и после да го напъхваш обратно на мястото му. И за това си имаше лекове. Струваше си да премина през подобно изпитание, за да видя онова, което бях видял. Пък и се бях заразил не тук, а на мръсния кораб, с който пътувахме рт Марсилия. П. О. М. не беше боледувала нито един ден. Карл също. Обичах тая страна, чувствувах се в нея като у дома си, а когато човек се чувствува у дома си някъде, макар да се е родил на друго място, това значи, че там е предопределен да отиде. А нима по дядово време щат Мичиган не е бил маларичен ад? Наричали са маларията треска или друсаница. В Тортугас, където бях прекарал месеци, веднъж хиляда души измряха от жълта треска. Новите континенти и острови се опитват да те сплашат с болести — приличат на съскащи змии. Случва се понякога змията да излезе отровна. Хората изтребват змиите. Дяволска работа — болестта, която бях прихванал преди месец, би ме уморила, ако живеех в някогашните времена, когато още не е имало лекарства. А може би щях да надвия болестта и да оцелея.

По-лесно е да си запазиш здравето в една добра страна, като вземаш някои прости предпазни мерки, отколкото да се самозалъгваш, че една страна, с която вече е свършено, е все още добра.

Дойдем ли ние, всеки континент бързо остарява. Туземните живеят в хармония с него. Но чужденецът руши, изсича горите, тогава влагата изчезва, водният резерв намалява, после палешникът обръща орницата и суховеят започва да разяжда почвата както във всяка страна, както напоследък и в Канада. Експлоатираш ли земята, тя се уморява. Земята бързо се изтощава, освен ако човек не я подхранва с тора на животните и със своя собствен. А когато престане да използува животни и ги замени с машини, земята скоро го наказва. Машината не може да възпроизвежда, не може да подхранва почвата и изяжда онова, което сама не може да произведе. Земята е създадена да бъде такава, каквато я заварваме. Ние сме неканени гости и след като умрем, може вече да сме я съсипали, но тя пак си е там и ние не знаем какви изменения ще претърпи по-нататък. Предполагам накрая всички земи ще свършат като Гоби в Монголия.

Да, ще дойда в Африка, но не за да си вадя прехраната от нея. За това ми стигат два молива и неколкостотин листа от най-евтината хартия. Ще дойда тук, където ми харесва да живея, наистина да живея. Не просто да гледам как животът ми изтича. Нашият народ е отишъл в Америка, защото тогава тя е била примамлива страна. Била е хубава страна, но ние сме я направили на нищо и сега аз ще отида някъде другаде — винаги сме имали правото да бъдем някъде другаде и винаги сме отивали. Да се върнеш, можеш винаги. Нека другите идват в Америка, ония, които не знаят, че са закъснели. Нашият народ я видя тогава, когато беше най-хубава, и се би за нея, когато си струваше човек да се бие за нея. А сега аз ще отида някъде другаде. Навремето винаги сме отивали някъде другаде, а все още има места, където да отидеш.

Когато видя хубава страна, оценявам я. В Африка имаше и дивеч, и птици, хората ми харесваха. Тук можех да стрелям и да ходя за риба. А освен това да пиша, да чета, да гледам хубави пейзажи — какво друго ми трябва. А после можех да си припомням тези хубави пейзажи. Имаше и други неща — неща, които обичах да гледам, но същевременно обичах и да върша. Също да ходя на ски. Но краката ми вече не бяха някогашните, пък и не си струва труда да губиш време да търсиш добър сняг. А сега на ски срещаш прекалено много хора.

Колата сви на завоя на реката, после пресякохме една зелена морава и пред нас се показа масайското селце.

Щом ни видяха, масаите се затичаха към нас, ние спряхме под самата ограда на селото и те ни заобиколиха. Бяха същите млади воини, които се бяха надбягвали с колата ни, но сега и жените, и децата им наизлязоха да ни видят. Всички деца бяха малки, а мъжете и жените изглеждаха все на една възраст. Старци нямаше. Всички се държаха много приятелски, а ние ги почерпихме и хляб — имаше за всеки по един залък; ядоха първо мъжете, после жените, заливайки се от смях. Тържеството премина в много задушевна атмосфера. Накарах М’Кола да отвори две консерви кълцано месо и пудинга със сливи, разпределих всичко на малки порции и го раздадох. Бях слушал и чел, че масаите се хранят само с кръв от добитъка си, смесена с мляко, а кръвта източват от вратната жила, като я пробиват със стрела, изстреляна почти от упор. Но тези масаи охотно ядяха хляб, консервирано месо и пудинг със сливи, при това им беше много смешно. Един красив и снажен масай ми заговори нещо. Към него се присъединиха още петима-шестима. Не можех да разбера ни дума. Искаха ми нещо, при това много настойчиво. Накрая снажният масай направи странна гримаса и заквича като прасе, което са налегнали да колят. Едва сега съобразих: той искаше да разбере дали имаме онова, което издава такъв звук. Натиснах клаксона. Децата побягнаха с вик, а воините едва не изпопадаха от смях. Камау отстъпи пред общото желание, натисна клаксона отново и отново, а по лицата на жените се изписа неописуем възторг. Те изпаднаха в екстаз — бяха така запленени от клаксона, че Камау стига да искаше, би могъл да има всяка една от тях.

Време беше да потегляме: раздадохме празните бирени бутилки, етикетите на бутилките и накрая капачките, които М’Кола събра от пода. Тръгнахме, натискайки клаксона, хвърляйки жените в екстаз, децата в паника, а мъжете в неудържимо веселие. Воините дълго тичаха след колата, но ние трябваше да бързаме, пътят през еленовия парк беше хубав и скоро замахахме на последните масаи, които останаха опрени на копията си, стройни и снажни, заметнати с кафяви кожи, със сплетени коси, и гледаха след нас с усмихнатите си, боядисани в червено лица.

Слънцето беше почти залязло и тъй като не знаех пътя, отстъпих предното място на вестоносеца, който седна до негъра уандеробо, а аз се настаних до М’Кола и Гарик. Беше още светло, когато излязохме от еленовия парк и тръгнахме по сухата, покрита с редки храсти равнина. Извадих си нова бутилка немска бира и като гледах наоколо, изведнъж забелязах, че всички дървета са отрупани с бели щъркели. Може би бяха кацнали да си починат след дълъг прелет, а може би следваха рояците скакалци. В здрача бяха много красиви и разчувствуван от тази гледка, аз дадох на стария негър останалата бира — цели два пръста на дъното на бутилката.

При следващата бутилка забравих за стареца и я изпих цялата. Дърветата наоколо все още бяха покрити с щъркели, а вдясно от нас забелязахме малко стадо газели. Един сивкав като лисица чакал заситни през пътя. Наредих на М’Кола да отвори още една бутилка, а през това време равнината остана зад гърба ни и ние поехме нагоре по дългия склон към селото. Оттук се виждаха двата високи хълма, вече се мръкваше и ставаше хладно. Подадох бутилката на стареца, той я взе при себе си, горе под чергилото, и я прегърна нежно.

Беше вече тъмно, когато спряхме на пътя край селцето, платих на вестоносеца толкова, колкото ми бяха написали в бележката, а на стареца — както ми беше заръчал Батето и малко отгоре. След това започна спор между туземците. Гарик трябваше да дойде с нас в главния лагер и там да си получи парите. Абдула искаше също да дойде, защото нямаше доверие в Гарик. Негърът уандеробо жално се молеше да го вземем, сигурен беше, че другите ще го измамят, и мисля, че беше прав. А тук ни чакаше, оставен за нас, резервен бензин — да го използуваме в случай на нужда, ако не — просто да го натоварим в колата. Машината беше претоварена, а не знаех какъв път ни чака. Реших, че ще можем да вземем Абдула и Гарик, като сместим по някакъв начин и негъра уандеробо. И дума не можеше да става да вземем и стареца. Той си получи парите, остана доволен от възнаграждението, но не искаше да се раздели с нас. Сви се върху багажа, вкопчи се за въжетата и каза:

— Аз отивам с бвана.

— М’Кола и Камау го накараха насила да пусне въжетата, извлякоха го на пътя, за да натоварят тубите с бензин, а той продължи да крещи:

— Искам с бвана!

Докато те нареждаха багажа в тъмното, той се вкопчи за ръката ми и тихо ми заговори на език, който не разбирах.

— Получи си шилингите, нали? — попитах го аз.

— Да, бвана — отвърна той.

Работата не беше в парите. Когато тръгнахме към колата, той се завтече отзад и започна да се катери върху багажа. Гарик и Абдула го смъкнаха долу.

— Не, не може. Няма място.

Той отново започна да ми говори жално и умолително.

— Няма място.

Сетих се, че имам малко джобно ножче, извадих го от джоба си и го сложих в ръката му. Той го отблъсна:

— Не, не.

Старецът замлъкна и остана на пътя. Но когато потеглихме, спусна се след колата и в тъмнината чувах виковете му:

— Бвана! Искам с бвана!

Карахме по осветения от фаровете път и ни изглеждаше широк като булевард след гъсталаците, през които се бяхме провирали. Въпреки тъмнината минахме благополучно деветдесет километра. Бодърствувах, докато се изниза лошата част от пътя — мекият чернозем, а след това заспах, като се събуждах от време на време и виждах ту стена от високи дървета, осветена от фаровете, ту някой гол склон, ту — когато моторът започваше да вие на първа скорост по стръмнината — навирените косо нагоре лъчи на фаровете.

Накрая, когато броячът показваше, че сме изминали към осемдесет километра, спряхме до някаква колиба. М’Кола събуди стопанина туземец и го попита откъде да хванем за лагера. Отново заспах, а когато се пробудих, вече свивахме встрани от пътя и между дърветата проблясваха лагерните огньове. Щом фаровете осветиха зеления брезент на палатките, аз нададох вик, развикаха се и другите, надуха клаксона, аз стрелях във въздуха, пламъкът от пушката проряза тъмнината и изстрелът отекна в нощта. Колата спря и видях Батето — той изскочи от палатката си, загърнат в халат, приближи се тромаво, сложи ръце на раменете ми, нарече ме „проклет тореро“, а аз го тупнах по гърба.

— Погледни ги, Бате.

— Видях ги! Заели са половината място в колата.

След миг здраво прегръщах П. О. М., усещах миниатюрната й фигура през широкия пухкав халат и двамата започнахме да си шепнем разни неща.

— Здрасти, Карл — казах аз, когато и той се появи.

М’Кола вече беше свалил рогата от колата и двамата с Камау ги държаха край огъня, за да ги видят всички.

— А ти удари ли нещо? — попитах Карл.

— Едно от тези… как им казвахте… tendalla.

— Чудесно! — възкликнах аз. — Надявах се, че и неговият трофей е хубав, защото бях сигурен, че не може да бъде по-хубав от моите. — Колко са дълги?

— О, метър и четиридесет и пет — отвърна Карл.

— Дай да ги видим.

Усетих как нещо ме преряза и целият изстивам.

— Ето ги там — посочи Батето и всички се приближихме. Това бяха най-големите, най-широко разклонените, най-тъмните, най-масивните, най-красиво извитите и най-невероятните рога от антилопа куду на света. Отровен от завист, не исках вече да погледна моите. Никога, никога.

— Браво, чудесно! — Думите ми прозвучаха весело като гарванов грак. Направих още един опит: — Чудесно! Кажи как го издебна.

— Бяха три — обясни Карл. — И трите с рога като тези. Не можех да реша кой е с най-големи рога. Просто се объркахме. Стрелях четири-пет пъти, докато го сваля.

— Рогата са чудо! — Този път думите ми прозвучаха малко по-искрено, но не толкова, че да заблудя някого.

— Много се радвам, че и ти се връщаш с трофеи — каза Карл. — Страшно са хубави! Утре ще ми разкажеш всичко от игла до конец. Знам, че сега си изморен. — Лека нощ.

Деликатен както винаги, той си отиде, за да можем да си поговорим.

— Ела да пийнем по чаша — извиках след него.

— Не, благодаря. Отивам да спя. Наболява ме главата.

— Лека нощ, Карл.

— Лека нощ. На милата Мама също лека нощ.

— Лека нощ — отговорихме ние в един глас.

Насядахме около огъня с чаши уиски и сода в ръце и аз заразказвах надълго и нашироко.

— Може би ще намерят черната антилопа — предположи Батето. — Ще обявим награда за този, който я намери. Ще кажем да изпрати рогата в Ловното управление. Колко дълги са по-големите рога?

— Метър и тридесет.

— Измерени по извивката?

— Да. Може би малко повече.

— Сантиметрите нямат значение. Рогата са чудесни.

— Вярно е. Но защо все така става, че ме удря в земята?

— Върви му. Боже мой, какъв екземпляр! Само веднъж в живота си съм виждал рога, по-дълги от метър и двадесет. Това беше в Калал.

— Още преди да напуснем предишния лагер, знаехме, че Карл е убил куду. Съобщи ни го шофьорът на неговия камион — каза П. О. М. — През цялото време съм се молила да успееш. Питай мистър Дж. Ф.

— Нямаш представа как се зарадвахме, като видяхме тези хубави рога, щръкнали извън колата — рече Батето. — Ах ти, бандит такъв!

— Чудесни са! — извика П. О. М. — Хайде да отидем да ги видим още веднъж.

— Винаги ще си спомняш за този лов. Това е, което ти остава — каза Батето. — Рогата са наистина хубави.

Но аз бях огорчен и цяла нощ не можах да се успокоя. Мина ми едва към сутринта. Веднъж завинаги.

Двамата с Батето отидохме да погледаме рогата преди закуска. Беше студено, небето сиво и облачно. Дъждовете идваха.

— И трите чифта са чудесни — рече Батето.

— Сега, като ги гледам, не се губят пред неговите — съгласих се аз.

Странно, но наистина беше така. Вече се бях примирил с успеха на Карл и дори му се радвах. Редом едни до други трите чифта рога изглеждаха много добре. Всички бяха дълги.

— Радвам се, че ти поолекна. И на мен ми е по-добре.

— Наистина се радвам за Карл — казах аз искрено. — Моите ми стигат.

— У всички ни дремят първобитни инстинкти. Поддаваме се на съперничеството — кой да излезе по-напред. Това разваля всичко.

— Мина ми веднъж завинаги — обясних аз. — Сега всичко е наред. Да знаеш какъв преход направихме!

— Представям си.

— Кажи, Бате, какъв е този обичай у туземците, като се ръкуват, да те хващат за палеца?

— Нещо като побратимяване, но без кръвна церемония. Кой те е дърпал за палеца?

— Всички освен Камау.

— Охо, станал си популярна личност. Африканците те смятат за свой човек. И как няма, като си изключителен следотърсач и стрелец?

— Върви по дяволите!

— М’Кола също ли те хвана за палеца?

— Да.

— Тъй, тъй. А сега да извикаме малката мемсахиб и да закусим. Макар че, право да си кажа, не съм гладен.

— Аз пък съм гладен. Нищичко не съм хапнал почти два дни.

— Но бира си пил, нали?

— Разбира се.

— Алкохолът е храна.

Извикахме мемсахиб и Карл и закусихме весело.

 

 

След месец П. О. М., аз, Карл и жена му, която се беше присъединила към нас в Хайфа, седяхме на слънце до една каменна стена край Галилейското езеро, обядвахме, пиехме бутилка вино и гледахме гмурците, накацали във водата. Хълмовете хвърляха сенките си върху водната повърхност, която беше така неподвижна, че изглеждаше застинала. Гмурците кацаха във водата и около тях плъзваха концентрични кръгове. Опитвах се да ги преброя и се чудех защо за тях не се споменава в Библията. Реших, че тия, които са я писали, не са били природолюбители.

— Нямам намерение да ходя по водата — рече Карл, загледан към безжизненото езеро. — Няма да бъда първият!

— Знаете ли — започна П. О. М., — вече нищо не помня. Дори лицето на Дж. Ф. А то е така красиво! Мисля, мисля за него и все не мога да си го представя как изглеждаше. Ужасно! На снимките ми се вижда съвсем различен. Току-виж, минало още малко време, и съвсем съм забравила лицето му. И сега вече смътно си го спомням.

— А аз си го спомням — казах аз. — Някой път все ще напиша нещо и ще разкажа за него.

Глава първа

Да знаете каква е Хавана в ранна утрин, когато скитниците още спят покрай стените и дори фургоните с лед за баровете още не са се задали. Е добре, вървим ние от пристанището през площада към „Перлата на Сан Франциско“ да пием кафе, а на площада само един просяк — събудил се и пие от чешмата. Но когато влязохме в кафенето и седнахме, ония тримата ни чакат.

Щом седнахме, единият се приближи.

— Е? — вика той.

— Не мога — казвам му аз. — Искам да ви услужа, но казах ви снощи — не мога.

— Сам определете цената.

— Не е там работата. Не мога. Това е.

Другите двама се бяха приближили и гледаха огорчени. Хубави момчета. Да можех да им услужа, ама на̀.

— По хиляда на глава — рече онзи, дето говореше добре английски.

— Не ме измъчвайте — отвърнах му. — Истината е, че не мога.

— Един ден, когато нещата се променят, това ще значи много нещо за вас.

— Зная. Аз съм за вас. Но не мога.

— Защо?

— С лодката си вадя хляба. Загубя ли я, губя си хляба.

— С парите ще си купите друга.

— Не и в затвора.

Явно ме бяха взели за човек, дето трябва да го убеждаваш, защото онзи продължи:

— Ще получите три хиляди долара, а те ще ви свършат добра работа после. Ясно ви е, че това, дето е сега, няма да трае много.

— Чуйте — казах аз, — не ме интересува кой е президент тук. Но в Щатите не пренасям нищо, дето може да говори.

— Искаш да кажеш, че ще се разприказваме? — намеси се единият, дето още не се беше обаждал. Беше ядосан.

— Казах: нищо, дето може да говори.

— Да не ни мислиш за lenguas largas?

— Не.

— Знаеш ли какво е lengua larga?

— Да. Човек с дълъг език.

— А знаеш ли как постъпваме с тях?

— Недей да се ежиш — казах аз. — Вие сте тия, дето искате. Аз нищо не съм ви предлагал.

— Затваряй си устата, Панчо — сопна се на ядосания онзи, който беше говорил преди.

— Той каза, че сме щели да се раздрънкаме — рече Панчо.

— Слушайте — прекъснах ги аз, — казах ви, че не пренасям нищо, дето може да говори. Кашоните с ром не могат да говорят. Дамаджаните не могат да говорят. Има и други неща, дето не могат да говорят. Но хората могат.

— Китайците могат ли да говорят? — клъвна ме Панчо.

— Могат, ама не им разбирам — отвърнах му аз.

— Значи не щеш, а?

— Вече ви казах снощи: не мога.

— А ти няма ли да се разприказваш? — заяждаше се Панчо.

Беше ме разбрал криво и от това злобееше. Сигурно и защото го бях разочаровал. Изобщо не му отговорих.

— А ти не си lengua larga, така ли излиза? — не мирясваше той.

— Мисля, че не.

— И какво? Заплашваш ли?

— Слушай — рекох му аз, — я недей да ми се ежиш толкова рано сутрин. Сигурно си голям главорез. Не съм си пил кафето още.

— Значи смяташ, че съм главорез, а?

— Нищо не смятам — отвърнах аз. — И пет пари не давам. Не можеш ли да говориш по работа, без да беснееш?

— Сега съм бесен — каза той. — И ми се ще да те убия.

— До гуша ми дойде — рекох аз. — Говори по-малко.

— Оставѝ го, Панчо — обади се първият. После се обърна към мен: — Много съжалявам. Надявах се да ни вземете.

— И аз съжалявам. Но не мога.

Гледах ги как се отправят към вратата тримата. Хубави момчета бяха и добре облечени — без шапки, а джобовете им май бяха тъпкани с пари. Поне като ги слушаш как говорят, и то на такъв английски, с какъвто си служат богатите кубинци.

Двамата трябва да бяха братя, а третият, Панчо, беше малко по-висок, също хубаво момче. Един такъв строен, добре облечен, с лъскава коса. Едва ли беше толкова зъл, колкото излизаше, като го слушаш. Сигурно не му издържаха нервите.

Тъкмо излязоха и свиха вдясно, видях как един автомобил с вдигнат гюрук се задава откъм площада и се изравнява с тях. Пръсна се стъклото на витрината и куршумът се заби между редицата бутилки вдясно. Разнесоха се още изстрели — дан-дан-дан — и подредените край стената бутилки станаха на парчета.

Скочих зад стойката на бара вляво, та да надзърна какво става. Колата беше спряла и до нея бяха приклекнали двама мъже — единият с автомат „Томпсън“, другият с ловна пушка със срязани цеви. Тоя с томпсъна беше чернилка. Другият — с бял шофьорски комбинезон.

Едно от момчетата се беше свлякло по очи на тротоара, точно пред строшената витрина. Другите двама бяха зад фургона за лед с надпис „Пиво Тропикана“, спрял пред входа на съседния бар „Кунард“. Единият кон на фургона за лед лежеше на земята и риташе, както си беше с хамута, другият неистово мяташе глава.

Едно от момчетата стреля иззад фургона и куршумът рикошира на тротоара. Негърът с томпсъна залепи лице за земята — аха да пробие паважа, — даде един откос нагоре към задницата на фургона и, разбира се, свали единия. Той се пльосна до тротоара с глава на бордюра и остана да лежи там, закри глава с ръце, а шофьорът стреля с ловната пушка, докато негърът зареждаше нов дисков пълнител, но му беше далеч. Сачмите се посипаха по тротоара като сребърна градушка.

Другият изтегли за краката ранения зад прикритието на фургона, а негърът пак заби лице в паважа, за да даде нов откос. Тогава видях как моят приятел Панчо обхожда фургона да се прикрие зад коня, който беше на крака. Показа се иззад коня, лицето му бяло като мръсен чаршаф, и застреля шофьора с тежкия си пистолет „Люгер“, стиснал го с две ръце за устойчивост. После, без да се спира, стреля срещу негъра — два пъти над главата му, третия — ниско.

Проби гума — видях как въздухът засвистя, вдигна прах от улицата и когато Панчо беше вече на десетина крачки от негъра, онзи го уцели в корема със своя томпсън, изглежда, с последния си патрон, защото видях, че хвърли автомата на земята, а приятелчето Панчо седна тежко и политна напред. Още стискаше люгера и се мъчеше да се изправи, ама не можеше да си вдигне главата и тогава черният взе ловната пушка от земята до колелото, където беше паднал шофьорът и пръсна черепа на Панчо. Страхотен негър!

Гаврътнах от първото отворено шише, което ми попадна — и досега не зная какво пих. Цялата история никак не ми хареса. Както бях зад бара, промъкнах се през кухнята в задния двор и излязох на улицата. Заобиколих отдалеч площада, без изобщо да се обръщам да погледна тълпата, която бързо се натрупваше пред кафенето, минах през входа на пристанището, излязох на кея и се качих в лодката.

Онзи тип, дето ни беше наел, чакаше там. Разказах му какво стана.

— Къде е Еди? — запита ме Джонсън, работодателят ни.

— След престрелката никакъв не съм го виждал.

— Да не е ранен, а?

— Глупости. Нали ви казах, че всички куршуми, които влязоха в кафенето, отидоха във витрината. Това беше, когато колата приближаваше зад тях. Когато застреляха първото момче точно пред витрината. Влизаха под ъгъл, ей така…

— Много си сигурен — рече той.

— Гледах — отвърнах аз.

И тогава, като вдигнах очи, видях Еди да върви по кея. Изглеждаше по-дълъг и по-отпуснат от всякога. Вървеше като разглобен.

— Ето го.

Еди изглеждаше зле. Не че някога е изглеждал добре рано сутрин, но сега имаше наистина лош вид.

— Къде беше? — попитах го аз.

— На пода.

— Видя ли нещо? — запита го Джонсън.

— Не говорете за това, мистър Джонсън — му рече Еди. — Става ми лошо само като си помисля за него.

— Добре ще е да пийнеш нещо — предложи Джонсън. После се обърна към мен: — Е, ще тръгваме ли?

— Както кажете.

— Какъв ще бъде денят?

— Горе-долу като вчерашния. Може и по-добър.

— Хайде тогава.

— Добре, само да донесат стръвта.

Три седмици, откакто водехме тая птица на риболов по Гълфстрийма, а не бях видял ни цент от него, освен стоте долара, които ми даде, преди да отплаваме за Куба, да платя на консула, също за разрешително, храна и гориво. Риболовните принадлежности пак от мен, бяхме се разбрали за тридесет и пет долара на ден. Спеше в хотела и всяка сутрин идваше на пристанището. Еди ми беше намерил тоя клиент, затова трябваше да взема и него. Давах му по четири долара на ден.

— Ще трябва да заредим — казах аз на Джонсън.

— Добре.

— Но за това ще ми трябват пари.

— Колко?

— Двадесет и осем цента галонът. Трябват ни четиридесет галона. Това прави единадесет долара и двадесет цента.

Той извади петнадесет долара.

— Съгласен ли сте да мина остатъка от парите за бира и лед? — попитах го аз.

— Добре — съгласи се той. — Приспадни от сумата, която дължа.

Мислех си, че три седмици са доста време да го возя, без да ми плаща, но щом има пари, все едно. Трябваше да ми плаща поне на седмица. Но някои съм возил така по месец и пак съм си получавал парите. Сам си бях виновен, но отначало бях доволен, че имам клиент. Чак през последните няколко дни започна да ме изнервя, но гледах да си мълча, за да не го настроя против себе си. Ако накрая си плати честно, колкото по-дълго време се задържи, толкова по-добре за мен.

— Бутилка бира? — предложи ми той, като отваряше сандъка с бирата.

— Не, благодаря.

Тъкмо тогава по кея се зададе негърът със стръвта и казах на Еди да отшвартова. Негърът се качи на борда със стръвта, ние поехме към изхода на пристанището, негърът взе две скумрии, прокара куката през устата им, извади върха през едната страна на крилете, мушна го през другата страна и намота повода така, че стръвта да не се откъсне и да е плътно по стъблото на куката, и със затворена уста, че да се влачи плавно, без да се върти.

Той беше истински черен негър, сръчен и тъжен, с амулет от сини мъниста на шията под ризата и стара сламена шапка. Любимото му занимание на лодката беше да спи и чете вестници. Но иначе беше пъргав и умееше да поставя стръвта.

— Капитане, ти можеш ли да нагласяваш стръвта като него? — попита ме Джонсън.

— Да, сър.

— И защо ти е тогава този негър?

— Като налетим на някоя голяма риба, ще видите — отговорих аз.

— Какво ще видя?

— Негърът ще се справи по-бързо от мен.

— Еди не може ли?

— Не, сър.

— Според мен излишни разноски.

Негърът получаваше от него един долар дневно и нощите му бяха безкрайна румба. Виждах, че вече му се доспива.

— Нужен е — настоях аз.

Подминахме мауните пред Кабаняс, с които извозваха улова на буксир, а също рибарските лодки на дрейф, с които вадеха риба от скалистото дъно към форт Моро, и насочих лодката натам, където се открояваше тъмната линия на залива. Еди извади двете големи блесни, а негърът постави стръв и на трите въдици.

Течението стигаше почти до плитчините и като го наближихме, водата биеше на виолетово и правеше въртопи. Полъхна източен ветрец и вдигнахме ято хвърчащи риби, от ония големите чернокрилки, дето излитат като Линдберг на кинопрегледа, когато прекосява Атлантика.

Големите хвърчащи риби са най-добрият знак. Докъдето ти поглед стига, все тия жълтеникави водорасли като повехнали туфи, което означава, че главното течение е в дълбочина, а пред нас се виеха птици над пасаж дребен тон. Виждахме как тончетата подскачат — и все дребни, около килограм.

— Вече можете — казах аз на Джонсън.

Той се препаса с ремъците и пусна зад борда голямата въдица с макара „Харди“: петстотин метра корда номер тридесет и шест. Погледнах назад и видях, че стръвта му се носи добре, леко се полюшва по вълните, а двете блесни изскачат и пак се гмурват. Движехме се с подходяща скорост и аз насочих лодката право към течението.

— Опрете петата на пръта в гнездото под столчето — казах му аз. — Така по̀ няма да ви тежи. Освободете кордата, че да пусне влакно, като дръпне. Ако налапа на натегната контра, ще ви издърпа през борда.

Всеки ден трябваше да му го напомням, но не се дразнех. От петдесет души ще се намери един, дето да разбира от риболов. Той пък ще излезе всезнайко и ще иска по-тънко влакно, дето няма да издържи.

— Какъв ден се очертава? — поиска да знае той.

— От хубав по-хубав — уверих го аз. Беше си самата истина.

Дадох щурвала на негъра, казах му да държи все на изток по края на течението и се върнах при Джонсън, който седеше и гледаше как стръвта се люлее върху вълните.

— Да пусна ли още една въдица? — попитах аз.

— Няма нужда — спря ме той. — Искам сам да я засека, сам да я изтегля.

— Добре — рекох аз. — Ако искате. Еди само ще я пусне, а дръпне ли — дава я на вас сам да засечете.

— Не, предпочитам да има само една въдица във водата.

— Добре.

Негърът държеше курс навътре, проследих погледа му и видях, че е забелязал ято хвърчащи риби пред нас, малко встрани на течението. Погледах назад и видях Хавана, красиво огряна от слънцето, а от пристанището зад Моро излизаше параход.

— Мисля, че днес все ще ви се удаде да се преборите с някоя, мистър Джонсън — насърчих го аз.

— Крайно време е. Колко дни, откакто излизаме?

— Днес стават три седмици.

— За риболов е много време.

— Тя е особена риба — казах аз. — Като няма — няма. А излезе ли — колкото щеш. По това време винаги идва. Ако сега не се появи, въобще няма да дойде. Луната е благоприятна, течението е наред и се надига хубав бриз.

— Първия път, като излязохме, имаше от по дребните.

— Да — потвърдих аз, — нали ви казах. Дребни, после още, но все по-нарядко, после нищо и тогава идват големите.

— Вие, капитаните на наемни яхти, все тая песен си пеете. Или ще е много рано, или много късно. Я вятърът не бил подходящ, я пък луната не била благоприятна. Но парите си ги вземате.

— Това му е лошото — обясних аз, — че наистина е или много рано, или много късно, пък много често и вятърът е неблагоприятен. А зададе ли се ден, дето е тъкмо за риболов, стоиш си на брега без клиенти.

— Но каза, че днес няма да е празен ден, нали?

— На мен вече доста ми се струпа за днес — отвърнах аз. — Бас държа обаче, че и вие няма да скучаете.

— Дано — каза той.

Приготвихме се за чакане. Еди отиде към носа и се изтегна. Аз стоях прав и гледах няма ли да се мерне опашка. Поглеждах и към негъра — главата му клюмаше. Какви ли ги вършеше нощем!

— Ще ми подадеш ли бутилка бира, капитане? — обърна се към мен Джонсън.

— Да, сър — бръкнах аз в леда да му извадя една по-студена бира.

— Ти не искаш ли?

— Не, сър. Ще изчакам до довечера.

Отворих бутилката и тъкмо му я подавах, когато зърнах един голям тъмен марлин, а мечът му по-дълъг от ръката ти: разпори водата, подаде се и се нахвърли на скумриите. Дебел като дънер.

— Отпуснете въжето! — креснах аз.

— Още не я е налапал — рече Джонсън.

— Тогава изчакайте.

Беше изплувал от дълбокото и не видя стръвта.

— Бъдете готов да му пуснете въже, щом я докопа.

Тогава го видях как се устремява нагоре зад нас, разперил плавници като виолетови криле, с виолетови ивици по кафявото тяло. После изплува като подводница, гръбната му перка се подаде и запори водата. Заплува зад стръвта, мечът цял над водата, сякаш го размахваше.

— Оставете го хубаво да я налапа — обадих се аз.

Джонсън освободи макарата, тя се завъртя, едрият марлин се изви, гмурна се — виждах го целия, блеснал като сребро, когато полегна ребром и заплува бързо към брега.

— Запънете контрата — казах аз. — Но не много.

Той я попристегна.

— Не много — повторих аз. Видях, че въжето се изпъва.

— Сега рязко законтряте. Той непременно ще скочи.

Джонсън запъна контрата и пак улови пръта.

— Рязко! — казах аз. — Да се забие! Пет-шест пъти!

Той законтри още два пъти, прътът се огъна, макарата заскърца и — хоп! — марлинът скочи, блесна като сребро на слънцето и се гмурна с такъв плясък, сякаш кон се е хвърлил от скала в морето.

— Отпуснете — казах аз.

— Избяга! — съобщи Джонсън.

— Как не! Освободете докрай контрата!

Видях как въжето се отпуска; когато отново скочи, марлинът беше зад нас и плуваше навътре в морето. След малко пак се показа — водата под него закипя — и видях, че куката се е забила косо в устата му. Ивиците по тялото му ясно личаха. Беше чудесен марлин, блеснал като сребро, на морави черти и дебел като дънер.

— Избяга — рече Джонсън.

Връвта увисна.

— Обери въжето — наредих му аз. — Куката се е забила здраво. След това креснах на негъра: — Пълен напред!

Тогава марлинът скочи, после пак и пак — изпънат като греда, литваше цял право към нас, вдигайки фонтани от пръски, когато падаше във водата. Въжето се опна и видях, че марлинът се отправя отново към брега — явно завиваше.

— Сега ще се опита да ни избяга — предупредих аз. — Понесѐ ли се — гоним го. Не натягайте. Имаме достатъчно въже.

Едрият марлин пое на северозапад като всяка голяма риба, и как само пое! Скок — плясък, скок — плясък, лети по вълните като скутер. Завихме след него и го гонихме около четвърт миля. Държах щурвала и не преставах да крещя на Джонсън да не натяга въжето, но и да не го оставя необрано. Изведнъж видях, че прътът подскочи и въжето се отпусна. Който не разбира, няма да познае, защото въжето и без това прави коремче във водата. Но аз знаех.

— Избяга — обясних му аз.

Рибата продължаваше да се отдалечава на скокове, докато я изгубихме от очи. Хубав марлин беше наистина.

— Но аз усещам, че още тегли — недоумяваше Джонсън.

— Това е тежестта на въжето.

— Едва го навивам. Може да е умрял.

— Виж го! Още скача.

На половин миля от нас марлинът продължаваше да хвърля фонтани от пръски.

Проверих контрата на макарата. Беше я затегнал докрай. Въжето не можеше да се изтегля. Как нямаше да се скъса!

— Колко пъти ви казах да запъвате леко!

— Но той изтегляше още и още въже.

— Е?

— Затова я запънах.

— Слушайте — казах му аз, — закачи ли се риба на куката, ако не отпускате въже, ще го скъса. Няма въже, дето да удържи риба марлин. Затова тегли ли — отпускате. Контрата да запъва едва-едва. Рибарите, дето това им е занаятът, дори с въже за харпун не могат да ги удържат. Работата е да подгониш рибата с моторницата, за да не се изниже цялото въже, като почне да бяга. Спре ли да бяга, забива надолу и чак тогава запъваш контрата, та да я придърпаш обратно.

— Значи, ако не се беше скъсало въжето, щях да го уловя?

— Възможно е.

— Но той не можеше да продължава все така, на подскоци.

— Марлинът може още много други неща. Като свърши гонитбата, чак тогава почва борбата.

— Добре, хайде да опитаме пак.

— Първо ще трябва да навиете въжето.

Закачихме рибата, изпуснахме я, а Еди все спеше. Сега дойде на кърмата.

— Какво има? — осведоми се той.

В годините, преди да се пропие, Еди беше добър моряк, но вече не го биваше. Гледах го — изправил се пред мен, висок, с хлътнали страни и отворена уста, очите му гурелясали, косата изрусяла от слънцето. Знаех, че се е събудил, защото умира от жажда.

— По-добре пий една бира — казах му аз.

Той извади една бутилка от сандъка с лед и я изпи.

— Сега, мистър Джонсън, мисля да си доспя — каза той. — Благодаря за бирата, сър.

Такъв си е Еди. Ще уловим ли риба, няма ли — все му е едно.

По пладне закачихме друг марлин, но и той избяга. Когато се отскубна, куката с въжето отскочи на десетина метра във въздуха.

— Сега пък какво сбърках? — учуди се Джонсън.

— Нищо — казах аз. — Рибата просто се изскубна.

— Ех, мистър Джонсън, мистър Джонсън — обади се Еди, който се бе събудил за втора бира, — никак не ви върви. Може пък да ви върви с жените. Мистър Джонсън, я кажете къде ще отидем довечера.

После се върна да си легне.

Към четири следобед, тъкмо се връщаме покрай брега срещу течението, а то като воденичен улей, слънцето в гърба ни, и най-големият черен марлин, който съм виждал, налапа въдицата на Джонсън. Бяхме уловили четири тончета на чипарѝ и едно от тях негърът постави на куката за стръв. Тегнеше малко надълбоко, но пък припляскваше добре в дирята ни.

Джонсън откачи коланите от макарата, за да сложи пръта на колене, защото му бяха отмалели ръцете да го държи все изправен. Понеже се беше уморил да дърпа срещу напора — нали голямата стръв оказваше по-силно съпротивление във водата, — беше ме издебнал да завинти контрата, когато не гледам. Не бях разбрал кога. Неприятно ми беше да го гледам как държи пръта, но ми бе омръзнало все да му правя забележки. Пък и нали го беше измъкнал от гнездото, въжето щеше да се развие, така че нямаше опасност. Само че разпасана работа.

Аз бях на щурвала, водех лодката покрай течението срещу старата циментова фабрика, където има дънна яма досами брега, и там, дето върти, винаги гъмжи от дребна риба. Изведнъж плисна като от дълбоководен взрив, видях меча, окото, зейналата долна челюст и голямата моравочерна глава на черен марлин. Цялата му гръбна перка се подаде, направо колкото корабно ветрило, показа се и сърповидната опашка, когато той се нахвърли на тончето. Мечът му беше дебел като бейзболна бухалка и се вирна нагоре, щом той налапа стръвта и запори океана. Беше моравочерен, а окото му — като супена чиния. Едър. Да го хванеш, ще има четири-петстотин килограма.

Отворих уста да извикам на Джонсън да му пусне въже, но докато го изрека, видях как той се издига във въздуха, все едно, че под стола му има пневматичен крик, после прътът се изви като лък, с дебелия си край се заби в корема му и всичко излетя зад борда.

Джонсън беше затегнал контрата и когато рибата налетя, изтръгна го от столчето и той не можа да задържи ни прът, ни макара. Докато седеше, бе прехвърлил пръта през скута си и затиснал основата му с единия си крак. Ако не беше свалил коланите, и той щеше да литне зад борда.

Спрях двигателя и се върнах на кърмата. Джонсън седеше и се държеше за корема, където го беше ударила основата на пръта.

— Смятам, че за днес стига — казах аз.

— Какво беше това? — недоумяваше той.

— Черен марлин — отговорих аз.

— Как стана?

— Сам ще си отговорите. За макарата съм дал двеста и петдесет долара. Сега струва повече. За пръта — четиридесет и пет долара. И още към петстотин метра въже номер тридесет и шест.

В този миг Еди го тупна по рамото.

— Мистър Джонсън — вика му той, — нямате късмет, и това си е. Да ви кажа, такова нещо през живота си не съм виждал.

— Млъквай, пиянде такова — срязах го аз.

— Казвам ви, мистър Джонсън — продължи Еди, — това е най-невероятното нещо, което съм виждал.

— Какво щях да правя, ако ме беше повлякла такава риба? — тюхкаше се Джонсън.

— Нали искахте единоборство. — Бях станал зъл, но имаше защо.

— Много са големи — каза Джонсън. — Че то ще е цяло наказание.

— Слушайте — казах аз, — риба като тази ще ви убие.

— Нали ги ловят.

— Ония, дето знаят как. Но не мислете, че го правят безнаказано.

— Виждал съм снимка на момиче, което хванало марлин.

— Може — казах аз, — защо не. Рибата глътва стръвта, изтръгват й стомаха, тя излиза на повърхността и умира. Аз говоря за това да я уловиш, когато куката се е забила в устата й.

— Е, добре — рече Джонсън, — много са големи тия риби. Що за удоволствие и отде-накъде ще се занимавам с тях?

— Правилно, мистър Джонсън — обади се Еди. — Щом не е удоволствие, откъде-накъде? Ето, това вече е приказка. Щом не ви е приятно, тогава защо?

Още не бях дошъл на себе си от тая риба и загубата на пръта и макарата, затова не можех да ги слушам. Казах на негъра да свърне към форт Моро. Не им говорех, а те така си и седяха — Еди на единия стол с бутилка бира в ръка, Джонсън на другия.

— Капитане — обърна се той след малко към мене, — може ли едно уиски със сода?

Приготвих му го мълчешком, после налях и на себе си, почти чисто. Мислех си — гледай го тоя Джонсън, петнадесет дни излиза на риболов, накрая закачва риба, дето някой истински рибар година от живота си ще даде да я улови, изпуска я, оставя ме без въдица и си седи доволен, глупакът му с глупак, че и се налива с тоя пияница.

Когато стъпихме на кея и негърът щръкна в очакване, аз го запитах:

— А утре?

— Едва ли — каза Джонсън. — Риболов като този започна да ми омръзва.

— Ще платите ли на негъра?

— Колко му дължа?

— Един долар. Ако искате, може да му дадете и бакшиш.

Джонсън му даде един долар и две монети по двадесет кубински цента.

— Това пък за какво е? — попита ме негърът, показвайки монетите.

— Бакшиш — казах му аз на испански. — Приключихме. Това ти го дава отгоре.

— Утре да не идвам?

— Не.

Прибира си негърът кълбото за връзване на стръв и черните очила, слага си сламената шапка и си тръгва, без едно довиждане да каже. Беше от тези негри, дето пет пари не дават за нас.

— Кога искате да си оправим сметките, мистър Джонсън? — запитах го аз.

— Ще отида в банката утре сутринта. Сметката ще уредим следобед.

— Знаете ли за колко дни?

— Петнадесет.

— Не, днес беше шестнадесетият ден и като прибавим един за отиване и връщане, прави точно осемнадесет. Освен това прътът, макарата и въжето от днес.

— Ти си носиш риска за принадлежностите.

— Не, сър. Когато вие ги изтървате в морето, не.

— Нали всеки ден ти плащам наем и за тях? Значи рискът си е твой.

— Не, сър — обясних аз. — Ако рибата беше отнесла въжето не по моя вина, щеше да е друга работа. Но вие сам изтървахте всичко поради небрежност.

— Рибата ми ги изтръгна от ръцете.

— Защо бяхте затегнали контрата и не държахте пръта опрян в гнездото?

— Отде-накъде ще ми искаш пари за това?

— Ако вземете под наем кола и я хвърлите в някоя пропаст, не трябва ли да я платите?

— Ако съм в нея, не — отсече Джонсън.

— Хубаво го казахте, мистър Джонсън — възхити се Еди. — Не се ли сещаш, капитане? Ако е бил в колата, няма да е жив. Значи няма да плаща. Добре го каза.

Не обърнах внимание на пияницата.

— Дължите ми двеста деветдесет и пет долара за пръта, въжето и макарата — казах на Джонсън.

— Не е справедливо — възрази той, — но щом си рекъл, ще разделим сумата наполовина.

— За да купя нова въдица, сега ми трябват поне триста и шестдесет долара. Не ви вземам пари за въжето. Такава риба може да ви отмъкне цялото въже и вие да нямате никаква вина. Да беше тука някой друг, а не тоя пияница, щеше да ви каже, че сметката е съвсем честна. Знам, вижда ви се много, ама и въдицата много ми струва. За такъв риболов ми трябва от всичко най-доброто.

— Мистър Джонсън, тоя вика, че съм бил пияница. Може и да съм. Но ви казвам, че е прав. Прав е и не ви иска скъпо — каза Еди.

— Добре, няма да се караме повече — съгласи се най-сетне Джонсън. — Ще ви платя, макар че не ме убедихте. Значи осемнадесет дни по тридесет и пет долара плюс още двеста деветдесет и пет.

— Дадохте ми сто — казах аз. — Ще ви представя списък какви разходи съм направил и ще приспадна неупотребените продукти. Вашите разходи за провизии също ще ги приспаднем.

— Така е справедливо — рече Джонсън.

— Слушайте, мистър Джонсън — каза Еди, — да знаехте как скубят тука чужденците, щяхте да видите, че той ви иска съвсем умерено. Умерено не, ами направо евтино. Капитанът се отнася с вас, все едно, че сте му родна майка.

— Утре ще ида в банката и ще дойда при вас следобед. Вдругиден отплавам.

— Можете да се върнете с нас и да спестите парите за билета.

— Не — рече той, — с корабния рейс ще спестя време.

— Е — казах аз, — сега ще се почерпим ли?

— Отлично, — съгласи се Джонсън. — Обидени няма, нали?

— Не, сър — отвърнах аз.

И така, настанихме се на кърмата с по чаша уиски в ръка.

На другия ден работих на лодката цялата сутрин — имах да сменям картерното масло и сума други дреболии. После отидох в града, да хапна в един китайски ресторант, дето ти дават цял обяд за четиридесет цента. Накупих и разни подаръци, да ги нося на жена ми и трите дъщери. Нали знаете, парфюм, две ветрила и три от ония големите гребени. Щом свърших тая работа, отбих се при Донован, пих една бира, поговорихме си с него и тръгнах обратно към док „Сан Франциско“, спирайки тук-там за по една бира. Почерпих Франки в бар „Кунард“ и се качих на лодката в много добро настроение. Имах в джоба си само четиридесет цента. Франки се качи с мен и докато чакахме Джонсън, изпихме няколко студени бири от сандъка с лед.

Еди не се беше мяркал нито снощи, нито днес, но знаех, че свърши ли му кредитът, ще довтаса. Донован ми каза, че снощи по някое време Еди се черпил с Джонсън на вересия. Продължавахме да чакаме Джонсън. Почнах да се питам защо го няма никакъв. Бях поръчал на пристанището да му кажат да се качи на лодката и да ме чака, ако дойде преди мен, но ми казаха, че не бил идвал. Все пак, мислех си, пил е до късно снощи и сигурно е спал до обед. Банките бяха отворени до три и половина следобед. Към пет часа видяхме как самолетът излетя и скоро увереността ми се изпари и здравата се разтревожих.

В шест часа изпратих Франки до хотела да провери дали Джонсън е там. Допусках, че може пак да е забил нанякъде или пък още е в леглото и не може да се оправи от снощи. Ставаше късно, а аз чаках ли, чаках. Тревожех се много, защото ми дължеше осемстотин двадесет и пет долара.

След половин час и нещо се зададе Франки. Вървеше бързо и клатеше глава.

— Заминал със самолета — съобщи той.

Добре се наредих. Консулството е вече затворено. Имам само четиридесет цента, а самолетът е вече в Маями. Дори една телеграма не мога да изпратя. На̀ ти сега един мистър Джонсън! Ама аз си бях виновен. Трябваше да се досетя.

— Е — казах на Франки, — станалото станало, ами да пием по една студена бира. Мистър Джонсън ги е купувал.

Бяха останали само още три бири „Тропикана“.

Франки беше огорчен не по-малко от мен. Не знам защо, но така изглеждаше. Все ме потупваше по гърба и клатеше глава.

Това е положението. Фалирах. Загубих петстотин и тридесет долара наем, а за въдица ми трябваха още триста и петдесет най-малко. Как ли ще се зарадват някои от пристанищните плъхове. Ония бараби, кончосите^[92], ще злорадствуват. А като си помисля, че вчера отказах три хиляди долара, за да откарам ония тримата до островите край Флорида. Дори не и до островите — просто да ги измъкна от Куба.

Добре, ами сега какво да правя? Контрабанден товар не мога да взема — нямам пари да го купя, пък и алкохолът вече не е доходна работа. Градът е залян от него, всеки предлага, никой не купува. Ама човек да не съм, ако се върна вкъщи без пукната пара, та да гладувам цяло лято. Нали имам и семейство. Разрешителното за излизане от пристанището го платих на идване. Корабните агенти обикновено първо си получават парите и тогава ти уреждат документите. Дявол да го вземе, нямах пари дори за гориво. Ама че положение! На̀ ти сега един мистър Джонсън!

— Трябва да превозя нещо, Франки — казах аз. — Трябва да изкарам малко пари.

— Ще уредим работата — рече Франки.

Той се навърташе около пристанището, работеше каквото му падне, недочуваше и се напиваше всяка вечер. Но не познавах човек, по-предан от него и с по-добро сърце. Знаех го от времето, когато започнах тези рейсове. Много пъти ми е помагал да намеря товар. После, когато престанах да превозвам забранена стока и взех да давам лодката под наем за улов на риба-меч край Куба, често го виждах по пристанището и в кафенетата. Изглежда глуповат и обикновено се усмихва, вместо да говори, но то е, защото недочува.

— Ще прекараш ли каквото и да е?

— Разбира се — казах аз. — Сега не мога да избирам.

— Каквото падне?

— Да.

— Ще потърся нещо — каза Франки. — Къде ще бъдеш?

— В „Перлата“. Трябва да хапна.

В „Перлата“ можеш да се нахраниш доста добре за двадесет и пет цента. Всичко е по десет цента, а супата е пет. Франки ме изпрати дотам, аз влязох, а той продължи. Преди да се разделим, ми стисна ръката и пак ме потупа по рамото.

— Не се тревожи — каза той. — Франки е насреща. При Франки — много политика. Много бизнес. Много пиене. Малко пари. Но много приятелство.

— Довиждане, Франки — рекох аз. — И ти не се тревожи, приятелче.

Глава втора

Влязох в „Перлата“ и седнах. Бяха сменили строшеното стъкло и подредили витрината. Няколко gallegos^[93] пиеха на бара, други ядяха. На една маса вече играеха на домино. Поръчах си чорба от черен фасул и телешко с картофи за петнадесет цента. И бутилка бира „Хатюей“ — всичко двадесет и пет цента. Когато запитах сервитьора за престрелката, той смутолеви нещо — явно бяха много уплашени.

Наядох се, отпуснах се назад и запуших. Ами сега накъде? Тогава видях да влиза Франки — водеше някакъв човек. Жълта стока, помислих си. Е, жълта — жълта!

— Това е мистър Синг — усмихна се Франки.

Бързо бе успял да намери клиент и си го знаеше.

— Приятно ми е — рече мистър Синг.

Не бях виждал такава хлъзгава личност. Китаец, ама говори като същински англичанин. С бял костюм, копринена риза, черна връзка и панамка от ония по сто двадесет и пет долара.

— Желаете ли чаша кафе? — ме попита той.

— За компания може.

— Благодаря — каза мистър Синг. — Насаме ли сме тук?

— Ако не броим всички други в кафенето, да — отбелязах аз.

— Няма значение — замаза нещата мистър Синг. — Нали имате моторна лодка?

— Дванадесетметрова. Двигател сто коня.

— Виж, представях си нещо по-голямо!

— Двеста шестдесет и пет каси товар вози като нищо.

— А ако ви предложа да я наема изцяло?

— При какви условия?

— Вие няма да идвате. Имам си и капитан, и екипаж.

— Не — казах аз, — където лодката, там и аз.

— Ясно. Може ли да ни оставите насаме? — обърна се той към Франки.

Франки го изгледа разбиращо и му се усмихна.

— Той недочува — казах аз. — И почти не знае английски.

— Ясно — каза мистър Синг. — Вие говорите испански. Кажете му да дойде малко по-късно.

Направих знак на Франки с палеца си. Той стана и отиде на бара.

— А вие не говорите ли испански? — запитах го аз.

— Говоря, разбира се — потвърди той. — Кажете ми сега какви обстоятелства ви заставят да… проявите интерес към…

— Останах без пари.

— Ясно. Има ли неуредени сметки по лодката? Могат ли да я сложат в черния списък?

— Не.

— Така. А колко от нещастните ми съотечественици можете да качите?

— Да взема на борда?

— Да.

— Докъде?

— Един ден път.

— Не знам — казах аз. — Мога да взема десетина-дванадесет, ако са без багаж.

— Без багаж ще са.

— Къде трябва да слязат?

— Вие ще решите.

— Какво? Къде да ги сваля ли?

— Ще ги качите за Тортугас, където ще ги чака една шхуна.

— Слушайте — казах му аз, — при Тортугас, точно на Логърхед Кий, има фар и радиотелефон.

— Така е — съгласи се мистър Синг. — И ще бъде много глупаво да ги стоварим там.

— Тогава какво?

— Казах, че ще ги качите за там. Това е официалната версия.

— Така.

— А ще ги свалите, където вие решите.

— Шхуната ще ги чака ли в Тортугас?

— Не, разбира се — каза мистър Синг. — Що за глупости.

— По колко на глава?

— Петдесет долара.

— Не става.

— Какво ще кажете за седемдесет и пет?

— Вие по колко им вземате?

— Това няма нищо общо с нашия разговор. Работата ми по издаването на билети е твърде сложна, да речем — има различни страни. Не се изчерпва дотук.

— Да, а това, дето аз трябва да го свърша, не струва пари, така ли?

— Напълно ви разбирам — съгласи се мистър Синг. — Тогава, да речем, по сто долара на човек.

— Чуйте — казах аз, — знаете ли колко затвор ме чака, ако ме хванат?

— Десет години — рече мистър Синг. — Най-малко девет години. Но няма да се стигне до затвор, драги капитане. Рискувате само в момента, когато вземате пасажерите на борда. За всичко останало имате пълна свобода на действие.

— Ами ако пак ви увиснат на шията?

— Много просто. Ще им кажа, че сте ме измамили. Ще им върна част от парите и ще ги натоваря на друг кораб. Те съзнават, че не е лесно да се уреди такова пътуване.

— А мен какво ще ме правите?

— Предполагам, ще се оплача от вас в консулството.

— Разбирам.

— Хиляда и двеста долара не са за пренебрегване в тия времена, капитане.

— Кога ще получа парите?

— Двеста, когато си дадете съгласието, и хиляда, когато качите хората.

— Ами ако взема тия двеста и изчезна?

— Няма да мога да ви спра, разбира се — усмихна се той. — Но зная, че не бихте направили такова нещо, капитане.

— Имате ли у себе си двеста долара?

— Разбира се.

— Сложете ги под чинията.

Той ги сложи.

— Добре — казах аз. — Ще взема открит лист от пристанищния надзор сутринта и ще отплаваме по тъмно. Къде ще ги качим?

— Какво ще кажете за Бакуранао?

— Добре. Уредено ли е всичко?

— Разбира се.

— Сега относно качването — продължих аз. — Ще запалите две светлини, една над друга. Видя ли ги на носа, идвам. Ще дойдете с лодка и ще ги натоварим направо от нея. Парите ще ми донесете лично. Докато не ги получа, не качвам никого.

— Не — възрази той, — половината, когато почне прехвърлянето, а другата половина, когато се качат всички.

— Добре, и така може — съгласих се аз.

— Значи разбрано?

— Мисля, че да. И никакъв багаж, нито оръжие. Никакви пистолети, ножове или бръсначи — нищо. За това трябва да съм сигурен.

— Капитане — каза господин Синг, — нямате ли ми доверие? Не виждате ли, че интересите ни съвпадат?

— Ще проверите ли?

— Моля ви, не ме поставяйте в неудобно положение. Нима не виждате, че интересите ни се покриват?

— Добре — съгласих се аз. — По кое време ще бъдете там?

— Преди полунощ.

— Хубаво. Смятам, че това е всичко.

— Как искате парите?

— Добре ще е да са по сто.

Той стана и аз го изпратих с очи. Франки му се усмихна. Мистър Синг не го и погледна.

Доста хлъзгав ми се виждаше тоя Синг. Страхотен китаец!

Франки дойде на масата ми.

— Е? — попита той.

— Откъде познаваш мистър Синг?

— Превозва китайци — каза Франки. — Голям бизнес.

— Отдавна ли го познаваш?

— Тук е две години — рече Франки. — Един друг ги прекарваше преди него. Някой го уби.

— Някой ще убие и мистър Синг.

— Разбира се — съгласи се Франки. — Защо не? Голям бизнес.

— Няма що! — казах аз.

— Голям бизнес — настоя Франки. — Китайци не се връщат. Някои пишат писмо, казват всичко наред.

— Чудесно.

— Такива китайци не знаят да пишат. Китайци, дето пишат, все богати. Такива китайци нищо не ядат. Живеят на ориз. Тука — хиляди китайци. Само три китайки.

— Защо?

— Правителство казва не.

— Ама че положение — учудих се аз.

— Ти правиш бизнес с него?

— Може би.

— Добър бизнес — каза Франки. — По-добър от политика. Много пари. Много голям бизнес.

— Пий една бира — предложих му аз.

— Няма вече грижи?

— Не, разбира се. Добър биэнес. Много съм ти задължен.

— Добре — потупа ме Франки по рамото. — Толкова се радвам, не може повече. Искам само ти щастлив. Китайци добър бизнес, а?

— Чудесен.

— Радвам се — каза Франки.

Видях, че още малко, и ще се разплаче от радост, дето всичко се е подредило, затова аз го тупнах по гърба. Миличкият Франки!

Първата ми работа сутринта беше да намеря агента да извади открит лист. Поиска ми списъка на екипажа, а аз му казах, че екипаж няма.

— Сам ли сте, капитане?

— Да.

— А помощникът ви?

— На запой е — казах аз.

— Опасно е сам.

— Само деветдесет мили са. А тоя пияница — и с него, и без него все едно.

Насочих лодката към дока на „Стандард Ойл“, зад отсрещния кей, и напълних двата резервоара. Побираха почти двеста галона. Двадесет и осем цента за галон. Не ми се даваха, но не знаех докъде ще плаваме.

Откакто се срещнах с китаеца и взех парите, все нещо ме човъркаше за тоя бизнес. През нощта спах доста зле. Когато върнах яхтата на кея „Сан Франциско“, там ме чакаше Еди.

— Здравей, Хари — махна ми той.

Подхвърлих му въжето, той го затегна и дойде на борда. Беше по-дълъг, по-унил и по-пиян от всякога. Не му казах нищо.

— Ама и тоя Джонсън, какъв човек, а? Офейква, и толкова. Как ти се струва, Хари?

— Марш оттук — сопнах му се аз. — Не мога да те гледам.

— Братче, да не мислиш, че по-малко ме е яд от теб?

— Слизай от борда — отвърнах му аз.

Той само се изтегна на стола и изпружи крака.

— Разбрах, че днес ще отплаваме — каза той. — И правилно. Няма какво да правим повече тук.

— Само че без теб.

— Какво ти става, Хари? Няма смисъл да ми се сърдиш.

— Няма ли? Слизай от лодката!

— Я недей да се тровиш.

Ударих го по лицето, той стана и се качи на кея.

— Не бих ти направил такова нещо, Хари — каза той.

— Оставаше да ми направиш! Но няма да те взема. Това е.

— А защо трябваше да ме удряш?

— За да го проумееш.

— Какво да правя? Да остана и да гладувам ли?

— Глупости, ще гладуваш! Можеш да се качиш на рейсовия кораб. Ще се хванеш на работа и така ще се върнеш.

— Не постъпваш честно с мен — рече той.

— Ами ти, пияница такъв, с кого си бил честен, а? И родната си майка ще измамиш.

Така си беше. Но се разкаях, че го ударих. Знаеш как се чувствуваш, когато удариш пиян. Но както се бяха завъртели нещата, и да исках, не можех да го взема.

Той тръгна по дока, дълъг като ден без закуска. После се обърна и пак дойде при мен.

— Можеш ли да ми дадеш два долара, Хари?

Дадох му една петдоларова банкнота от парите на китаеца.

— Знаех си аз, че винаги си ми бил приятел. Защо не ме вземеш, Хари?

— Щото си беля човек.

— Само се тровиш — рече той. — Нищо, приятелче, когато пак се видим, ще ми се зарадваш.

Сега, като имаше пари, тръгна по-бързо, ама не ти е работа да го гледаш. Върви, като че ли ставите му са завинтени наопаки.

Отидох в „Перлата“, където беше агентът, взех от него открития лист и му платих едно питие. Тъкмо обядвах, и дойде Франки.

— Един ми каза да ти дам това — връчи ми той нещо, навито на тръба, загънато в хартия и привързано с червен шнур. Стори ми се, че е снимка, докато го развивах. Сигурно някой е заснел лодката ми от кея, викам си.

Добре, ама излезе друго: снимка до кръста на мъртъв негър, гърлото му прерязано от едното ухо до другото, после зашито, а на гърдите му бележка и на нея написано на испански: „Така постъпваме ние с lenguas largas.“

— Кой ти го даде? — попитах Франки.

Показа ми едно докерче — туберкулозно испанче. Беше застанало до закуските.

— Повикай го.

Момчето дойде. Каза, че двама младежи му го дали към единадесет часа. Питали го познава ли ме. Казало, че да. После го връчило на Франки, да ми го донесе. Дали му един долар за услугата. Били добре облечени.

— Политика? — попита Франки.

— Да — казах аз.

— Мислят, съобщил си на полицията за ония момчета, дето се срещнахте оная сутрин?

— Да.

— Политика лоша — каза Франки. — Хубаво, че заминаваш.

— Нещо друго за мен? — попитах испанчето.

— Не — рече то, — само това.

— Потеглям — казах на Франки.

— Политика лоша — повтори Франки. — Много лоша.

Събрах накуп всичките документи, които ми бе извадил агентът, платих, излязох от кафенето, минах през площада и входа на пристанището и с облекчение тръгнах покрай магазията към дока. Което си е право, наплашиха ме тия момчета. Бяха достатъчно глупави, за да мислят, че съм изпортил ония другите. Също като Панчо. Озверяват от страх и колко му е да те убият.

Качих се на лодката и пуснах двигателя. Франки ме гледаше от дока. Усмихваше ми се със странната усмивка на глухите. Приближих се към него.

— Слушай — казах аз, — да не вземеш да се забъркаш в тая работа!

Не ме чу. Трябваше да му крещя силно.

— Моя политика добра! — каза Франки и отшвартова въжето.

Глава трета

Махнах на Франки, който запрати хвъргалото на борда, излязох от пристана и легнах на фарватера. Един английски товарен кораб тъкмо излизаше. Задминах го. Газеше дълбоко със захарния си товар, обшивката му ръждива. Един лимон^[94] в стар син пуловер ме гледаше от юта как ги задминавам. Излязох от пристанището, минах покрай Моро и легнах на северен курс за Кий Уест. Оставих щурвала и отидох на носа да намотая швартовото въже, после се върнах и изправих курса. Хавана се изнизваше зад кърмата, потъвайки под планините.

Моро се изгуби, после изчезна хотел „Насионал“ и остана само капитолийският купол^[95]. Нямаше силно течение в сравнение с предишния ден, когато бяхме на риболов, лъхаше лек бриз. Видях две рибарски мауни, връщаха се в Хавана от запад — значи течението беше слабо.

Изключих газта и спрях мотора. Защо да хабя бензин? Да ни носи течението. Стъмни ли се, мога да се ориентирам по маяка Моро, а ако ни отнесе още по-далеч — по светлините на Кохимар, и оттам да взема курс към Бакуранао. Като гледах какво е течението, направих си сметката, че по мрак лодката ще е изминала на дрейф дванадесетте мили до Бакуранао и ще видя светлините на Баракоа.

И така, отнех газта и се качих на бака да хвърля един поглед. Виждаха се само двете рибарски лодки на запад, които се прибираха, а отвъд, на брега, се белееше куполът на Капитолия. Течението носеше жълти водорасли, над водата кръжаха птици, но не бяха много. Поседнах на рубката и загледах водата, но не видях риба, освен ония, кафявичките, дето се навъртат около жълтите водорасли. Братко, не ги слушай тия, дето казват, че от Хавана до Кий Уест било хвърлей място. Бях едва в началото на пътя.

След малко слязох в кубрика и заварих там Еди.

— Какво има? Какво стана с мотора?

— Повреди се.

— Защо не си вдигнал люка?

— По дяволите! — изругах аз.

Сещате ли се какво беше направил? Върнал се, промъкнал се в каютата през предния люк и легнал да спи. Донесъл си и две бутилки уиски. Влязъл в първата bodega^[96], купил ги и се върнал на лодката. На тръгване се събудил от мотора и пак заспал. Сега, понеже го спрях, течението като носи лодката, тя се полюлява и той се събудил.

— Знаех си, че ще ме вземеш, Хари — каза ми той.

— Ще те вземат дяволите. Та ти и в пътния лист не си вписан. Що ли не те накарам да скочиш през борда!

— Голям си шегаджия, Хари — рече той. — Ние, старите моряци, трябва да се държим един за друг, че иначе лошо.

— Ти ли бе, с тоя твой език! Кой ще ти затвори устата, като се почерпиш?

— Можеш да разчиташ на мене, Хари. Изпитай ме и ще видиш, че съм сигурен човек.

— Дай ми двете бутилки — наредих аз. Мислех си за друго.

Той ги донесе, аз отпих от отворената, после ги оставих долу пред щурвала. Погледнах го, както си стоеше насреща ми. Стана ми мъчно — и за него, и защото знаех, че няма как — трябваше да го направя. По дяволите, знаехме се от времето, когато още беше човек.

— Какво му е на мотора, Хари?

— Няма му нищо.

— Тогава какво има? Защо ме гледаш така?

— Братко — казах му аз и ми беше много жал за него, — да знаеш, че много зле си се насадил.

— Какво имаш предвид, Хари?

— Не знам още — отвърнах аз. — Сам не знам.

Двамата поседяхме така, но не ми се щеше да говоря. Като премислих, още по̀ не ми се говореше. После слязох долу, взех автомата и уинчестъра калибър 30/30, който винаги държах в кабината, и без да им свалям чохлите, ги напъхах под тавана на рубката, където обикновено слагахме прътовете на щурвала, че да са ми подръка. Държа ги в чохли от овча кожа — вълната от вътрешната страна подстригана и напоена с масло. На лодката само така можеш да ги предпазиш да не ръждясат.

Проверих затвора на автомата движи ли се свободно напред-назад, сложих му пълнители и вкарах патрон в цевта. Заредих и унчестъра и му напълних магазина. После измъкнах изпод дюшека 38-калибровия „Смит енд Уесън“, дето ми беше от времето, когато бях в полицията в Маями, почистих го, смазах го, заредих го и го окачих на колана.

— Какво става? — попита Еди. — Кажи, какво става?

— Нищо — казах аз.

— Защо ти е тоя арсенал?

— Винаги нося оръжие на борда. Да стрелям птиците, дето нападат стръвта, или акули, пък и за всеки случай — какво ли не става в крайбрежни води?

— Я ми кажи, да те вземе дяволът, какво има? — запита Еди. — Какво има?

— Нищо — отговорих аз. Старият „Смит енд Уесън“ ме пошляпваше по бедрото, когато лодката се заклащаше. Гледах Еди и си повтарях: не сега. Още ми трябва.

— Имаме да свършим една работа — казах аз. — В Бакуранао. Когато дойде времето, ще ти обясня какво трябва да правиш.

Не исках да му казвам предварително, защото наплаша ли го, после каква полза от него?

— От мен по-верен човек няма да намериш, Хари — увери ме той. — Нямаш друг приятел като мен. Винаги съм с теб.

Погледнах го — дълъг, трепери, едва гледа — и не казах нищо.

— Слушай, Хари, дай да опъна само веднъж — помоли ме той. — Колкото за кураж.

Дадох му и зачакахме да се стъмни. Залезът беше хубав, повя вечерникът и щом слънцето наближи да се скрие, пуснах мотора и бавно подкарах към брега.

Глава четвърта

Спряхме на около миля от брега в тъмното. След залеза течението се беше засилило и забелязах, че тегли по към брега. Фарът Моро беше останал на запад, виждаше се сиянието на Хавана, срещу нас блещукаха Ринкон и Баракоа. Поех срещу течението, отминахме Бакуранао и наближихме Кохимар. Оставих я на дрейф. Тъмно като в рог, ама знам къде сме. На лодката нито една светлинка.

— Какво ще става, Хари? — обади се Еди. Страхът му пак заговори.

— А ти какво мислиш?

— Не знам — отвърна той. — Плашиш ме.

Аха-аха да се затресе от страх, а като се приближи към мен, дъхът му като на лешояд.

— Колко е часът?

— Ще сляза да видя — рече той. Върна се и каза: — девет и половина.

— Гладен ли си? — запитах го.

— Не знам. Знаеш, че така не мога да ям, Хари.

— Добре — казах аз. — Глътни едно.

Като отпи, попитах го как е. Каза, че бил добре.

— После пак ще ти дам — успокоих го. — Знам, че хич те няма, като си сух, а само това ни е пиенето на борда. Така че не се засилвай.

— Кажи, каква е работата?

— Слушай — казах аз в тъмното. — Отиваме в Бакуранао да качим дванадесет китайци. Като ти дам знак, ще застанеш на щурвала и ще правиш каквото ти казвам. Ще качим дванадесетте китайци и ще ги заключим долу в каютата. Сега иди да залостиш носовия люк отвън.

Той стана, силуетът му се открои в мрака.

— Хари, може ли сега да глътна малко?

— Не — казах аз. — Ще се подкрепяш колкото за кураж. Иначе не ми вършиш работа.

— Върша, Хари. Ще видиш.

— Ти си спиртосан — казах аз. — Слушай, един китаец ще ги доведе, тия дванадесетте. Дойде ли, дава ми пари. Като се качат всички, дава ми още. Видиш ли го, че почне да ми дава пари втори път, палиш и пълен напред към морето. Може да стане едно-друго, ама ти не обръщаш внимание. Каквото и да става, пълен напред. Разбра ли?

— Да.

— Излезем ли в морето, ако някой китаец насили люка да се измъкне от кабината, вземаш автомата и който се подаде — стреляш. Оправяш ли се с автомат?

— Не. Ще ми покажеш.

— Няма да запомниш. А с уинчестъра можеш ли?

— Просто презареждаш с ръкохватката и стреляш.

— Точно така — казах аз. — Само не прави пробойни в дъното.

— Нали сега може другата глътка, дето каза?

— Добре, ще ти дам малко.

Дадох му да си глътне хубавичко. Знаех, че както е изплашен, не може да се напие. Но и уискито щеше да го държи само до някое време. Сега, като пийна, Еди почти се развесели.

— Ще превозваме китайци значи. Бога ми, винаги съм казвал, че закъсам ли, ще возя китайци.

— Ама досега не беше закъсвал, а? — подхвърлих аз. Еди винаги ще те развесели.

Давах му още три пъти за кураж, преди да стане десет и половина. Забавен беше да го гледаш и ме отвличаше от мислите ми. Това чакане не го бях предвидил. Мислех си, стъмни ли се — готово, само да не попаднем в лъча, и излизаме при Кохимар.

Като наближи единадесет, видях двете светлини на носа, както се бяхме разбрали. Изчаках малко и потеглих. Бакуранао е делта, където едно време товарели пясък. Като придойде от дъждовете, рекичката пробива пясъчния праг и се влива в морето. Зиме северният вятър отлага нанос и заприщва устието. Преди там влизаха кораби да товарят гуава^[97], имаше и селище. Ама го съсипа ураган. И сега нищо, само една къща, построили я някакви gallegos с материали от порутените колиби, та да се събират там в неделя, когато дойдат от Хавана да прекарат деня край морето. Има още една къща — на надзорника, ама е по-навътре.

На всяко такова местенце си има по един от бреговия надзор, но предполагах, че китаецът му е запушил устата и сигурно използува и лодката му. Като наближихме, усетих мириса на водорасли и онзи сладък дъх на зеленина, дето вее откъм сушата.

— Иди на бака! — казах на Еди.

— Тук няма на какво да се натъкнем — каза той. — Прагът се пада откъм другата страна, на влизане.

Досетихте се, нали, добър моряк е бил едно време.

— Следи за курса — наредих му аз и насочих лодката там, където знаех, че ще ни забележат. Нямаше прибой, значи щяха да чуят мотора. Не исках да чакаме и да гадаем дали са ни видели, затова включих за миг бордовите светлини — зелена и червена — и веднага ги угасих. Завих, така че да сме с носа към морето, и спрях пред устието на залива — моторът на празен хоп. Така закътани, почти не усещахме вълните.

— Ела — казах на Еди и му дадох да отпие една добра глътка.

— Трябва първо да натегнеш петлето, нали? — прошепна той.

Сега Еди беше на щурвала, а аз се пресегнах, отворих двата чохъла и издърпах прикладите наполовина.

— Точно така.

— Еха!

Невероятно наистина как му действува алкохолът и колко бързо.

Стояхме на място, сред храсталака мъждукаше светлинката от къщата на надзорника. Видях как двете сигнални светлини се спускат от носа, после едната се появи от другата му страна. Изглежда, бяха угасили другата.

След някое време към нас откъм залива се зададе лодка — гребецът я караше с кърмовото весло. Личеше си по движенията му, че гребе с дългото кърмово весло. Това ме успокои. Щом гребат с кърмовото весло, значи има само един гребец.

Лодката се изравни с нас.

— Добър вечер, капитане — поздрави мистър Синг.

— Елате зад кърмата и дайте лодката на борд — казах му аз.

Той нареди нещо на момчето с веслото, но то не можеше да даде заден ход с кърмовото весло, затова аз я хванах от планшира и я изтеглих на борд при кърмата. В лодката имаше осем души. Шестима китайци, мистър Синг и момчето, което гребеше. Докато я изтеглих наведен, очаквах всеки миг нещо да ме удари по главата, но всичко мина благополучно. Изтеглих ги така, че мистър Синг да се хване за кърмата.

— Първо да си уредим сметките — казах аз.

Той ми подаде парите и аз отидох при Еди на щурвала. Включих нактоузната светлина^[98] и ги огледах внимателно. Сториха ми се редовни; угасих светлината. Еди трепереше.

— Пийни — казах аз.

Видях как посегна към бутилката и я надигна.

Върнах се на кърмата.

— Добре — казах аз. — Шестимата да се качват.

Мистър Синг и кубинчето, което гребеше, придържаха лодката — можеше да се блъсне в нашия корпус, макар че морето беше сравнително спокойно. Мистър Синг каза нещо на китайски и всичките китайци започнаха да се катерят от лодката на кърмата.

— Един по един — спрях ги аз.

Той пак им каза нещо и шестимата един след друг се качиха на кърмата. Бяха от всички ръстове и размери.

— Вкарай ги отпред — наредих на Еди.

— Оттук джентълмени — каза Еди и аз разбрах, че е дръпнал добра глътка.

— Заключи кабината — казах аз, когато всички влязоха.

— Слушам, сър — рапортува Еди.

— Ще се върна с останалите — съобщи мистър Синг.

— Добре — съгласих се аз.

Отблъснах лодката и момчето заработи с веслото.

— Слушай — обърнах се аз към Еди, — я пусни тая бутилка. Вече насъбра кураж.

— Слушам, шефе — съгласи се Еди.

— Какво става с теб?

— Много ми харесва тая работа — каза Еди. — Значи казваш, просто запъваш петлето с палец.

— Пияница такъв! — сопнах му се аз. — Дай и на мен една глътка.

— Свърши се — каза Еди. — Жалко, капитане.

— Слушай! Сега само гледаш — дадѐ ли ми парите, пълен напред.

— Слушам, капитане.

Пресегнах се за другата бутилка, взех тирбушона и изтеглих запушалката. Отпих една голяма глътка, върнах се на задната палуба, набих запушалката в бутилката и я оставих зад двете дамаджани с вода.

— Ето го и мистър Синг — казах аз на Еди.

— Тъй вярно, сър! — отсече той.

Лодката, тласкана като гондола, приближаваше.

Изравниха се с кърмата ни. Този път ги оставих те да се държат за борда. Мистър Синг се хвана за скарата, по която изтегляхме големите риби.

— Да се качват един по един — наредих аз.

Нов комплект китайци се изкатери на кърмата.

— Отворѝ и ги вкарай в кабината — казах аз на Еди.

— Слушам, сър!

— Заключѝ!

— Слушам, сър!

Видях го, че е вече на щурвала.

— Добре, мистър Синг. Давайте останалото — казах аз.

Той бръкна в джоба си и ми подаде парите. Протегнах ръка и го сграбчих за китката, както ги държеше, а като политна към кърмата, хванах го с другата ръка за гушата. Усетих как тръгваме и порим напред. Бях твърде зает с мистър Синг, който ми създаваше доста труда, но виждах кубинчето да стои с весло в ръка на тяхната кърма, докато ние се отдалечавахме с мятащия се като риба на сухо мистър Синг. Наистина се мяташе като златоперка на въдица. Извих му ръката зад гърба, ама прекалих — усетих как подаде. Когато се счупи, той издаде смешен звук, изметна се напред и както го държах за гушата, ме ухапа по рамото. Като усетих, че ръката му подаде, пуснах я. Не беше вече опасна. Сграбчих го с две ръце за гърлото и да видиш как само се замята оня ми ти мистър Синг, същинска риба, а едната му ръка виси като откачена. Ама аз го поставих на колене и с два палеца на гръкляна така му превих назад тиквата, че изпука. Вярвай, не вярвай, ама на̀ — изпука.

Подържах го така, докато притихна, и го проснах на кърмата. Лежи си той по гръб, мирничък, с хубав костюм, краката му в кубрика. Така го и оставих.

Вдигнах парите от пода, отидох в рубката, включих нактоузната светлина и ги преброих. После поех руля и казах на Еди да потърси на кърмата едни железа, дето ми служеха за закотвяне, като ходехме за дънна риба или по каменисти плитчини, дето не искаш да си загубиш котвата.

— Нищо няма да намеря — каза той. Разбрах, че го е страх да слезе при мистър Синг.

— Поеми руля — казах аз. — И дръж курса.

В кабината се разшаваха, ама това не ме плашеше.

Намерих две железа, каквито ми трябваха, бях ги докопал от стария док за въглища при Тортугас, взех и две кълбета връв и завързах по една хубава тежест на двата глезена на мистър Синг. После, на около две мили от брега, го пуснах зад борда. Той бавно потъна в морето. Дори не му прерових джобовете. Не ми се занимаваше с него.

На палубата имаше малко кръв, дето му бе потекла от носа и устата, гребнах кофа вода от морето — за малко да литна през борда при тоя бърз ход, — измъкнах четката изпод кърмата и почистих палубата.

— Намали хода — казах аз на Еди.

— Ами ако вземе, че изплава? — попита Еди.

— Пуснах го на около седемстотин фадъма^[99]. Това не е малка дълбочина, братче. Като се надуе, ще се изкачи нагоре, но дотогава течението отдавна да го е отнесло и рибите да са го изяли. Дяволите да те вземат, не се безпокой за мистър Синг!

— Какво имаш против него? — запита ме Еди.

— Нищо — отвърнах аз. — По-лесен човек, с който да въртиш бизнес, не съм срещал. Все си мислех, че ми е скроил нещо.

— И защо го уби?

— За да не трябва да убивам другите дванадесет китайци.

— Хари — рече той, — трябва да ми дадеш една глътка, защото ми се повдига. Като видях как му клюмна главата, аха-аха да ми прилошее.

Дадох му.

— Ами китайците? — попита Еди.

— Трябва да ги разкарам колкото се може по-бързо. Преди каютата да е завоняла.

— Къде ще ги свалиш?

— Ще ги закараме на пясъчната ивица — обясних аз.

— Да свърна ли?

— Да, само че полека.

Приближихме се бавно към рифа, пред нас се белееше пясъчният бряг. Рифът е доста под водата, а зад него — равно песъчливо дъно чак до брега.

— Марш на бака и казвай дълбочината!

Той пусна футщока във водата и ми направи знак да дам още напред, после пак. Накрая се върна и ми направи знак да спра. Включих на заден.

— Имаме към метър и половина.

— Котвата — казах аз. — Ако се случи нещо, срязваме въжето или направо късаме.

Еди започна да пуска котвата и когато тя опря на дъното, натегна въжета. Лодката се извърна с кърмата към брега.

— Дъното е пясък, ще знаеш — рече той.

— Колко е под кърмата?

— Да има най-много метър, метър и нещо.

— Вземи уинчестъра — заповядах му аз. — И внимавай.

— Да дръпна веднъж — примоли се той. Голям страх го гонеше.

Дадох му да отпие и свалих автомата. Отключих вратата на каютата, отворих я и извиках:

— Излизайте!

Никакъв отговор.

После един китаец подаде глава и като видя Еди с уинчестъра, шмугна се обратно.

— Излизайте! Никой няма да ви закача — казах аз.

Пак нищо. Само каканижене на китайски отвътре.

— Марш навън! — изкомандува Еди. Бога ми, пак е докопал бутилката значи.

— Оставяй тая бутилка — казвам му, — че ще те бумна през борда.

— Хайде, излизайте — викнах им — или ще стрелям.

Гледам, един наднича иззад вратата. Явно беше видял брега, защото пак взеха да каканижат на китайски.

— Хайде — повтарям аз, — че ще стрелям.

Излизат.

Честна дума, голям мръсник трябва да си, за да изтрепеш ей така тия китайци, а и много работа, остави, че мръсна.

Излязоха те, страшно уплашени, вярно — нямат оръжие, ама са дванадесет души. Отстъпих към кърмата, както държах автомата.

— Скачай през борда! — заповядах аз. — Няма един бой вода.

Не мърдат.

— Скачай!

Пак не щат.

— Ей, жълти плъхоядци — закани се Еди, — хайде, хоп през борда!

— Затваряй си пиянската уста — спрях го аз.

— Не можеш плуваш — продума един китаец.

— Няма нужда плуваш — казах аз. — Не е дълбоко.

— Хайде, скачайте — викна им пак Еди.

— Ела тук на юта — рекох на Еди. — Дръж пушката с една ръка, с другата футщока и им покажи колко е дълбоко.

Той им показа, вдигайки високо намокрената в долния край летва.

— Няма нужда плуваш? — запита ме същият китаец.

— Не.

— Истина?

— Да.

— Къде ние?

— Куба.

— Проклет лъжец! — изруга той, като се прехвърли през борда, отначало увисна на ръце и после се пусна. Главата му потъна, но след това се подаде — водата му стигаше до брадичката.

— Проклет лъжец! — повтори той. — Мръсен лъжец!

От яд му беше дошла голяма смелост. Каза нещо на китайски и останалите почнаха да скачат от кърмата.

— Готово — казах на Еди, — вдигай котва.

Когато поехме към морето, луната се показа и ги освети — подали глави над водата, напредват към брега, той се белее, а зад него храсталаци.

Отминахме рифа, погледнах още веднъж назад — бряг, а зад него започват да се очертават планините. Взех курс към Кий Уест.

— Сега да поспиш — казах на Еди. — Не, почакай, слез долу и отвори всички илюминатори да се измирише кабината. И ми донеси йода.

— Защо ти е? — попита ме той, като го подаде.

— Порязах си пръста.

— Ако искаш аз да управлявам.

— Поспи — казах аз. — Ще те събудя.

Той се изтегна на койката в кубрика над резервоара с горивото и скоро заспа.

Глава пета

Придържайки руля с коляно, разкопчах ризата си да погледна където ме беше ухапал мистър Синг. Здравата ме беше ухапал и му сложих йод. Седя аз на руля и си мисля дали е отровно китайското ухапване, а лодката на добър, плавен ход, порим водата и си викам — не, не може да е отровно. Такъв като мистър Синг сигурно си мие зъбите два-три пъти на ден. Китайски номера. Да му се не види и бизнесменът. Пък и може да е бил добър бизнесмен тоя китаец. Може просто да ми се е доверил. Иди, че го разбери.

Сега всичко е просто, само да не беше Еди. Дойде ли на градус, ще се разприказва. Стоя аз на щурвала, гледам го и си мисля, това неговото така и така не е живот, пък аз ще изляза на чисто. Още като го открих на борда, реших, че ще трябва да го пречукам, ама после, нали така добре потръгна всичко, не ми даваше сърце. Само че като го гледаш как е легнал, изкушава те. После си казвам — да, ама ще разваля цялата работа, защото след това ще съжалявам. Добре, но се сещам, че не ми е вписан в открития лист и ще трябва да плащам глоба, дето съм го докарал. Ха сега де!

Време има много — ще мисля. Лежа аз на курса и от време на време отпивам от бутилката, дето я донесе Еди. В нея нямаше много и като го допих, отворих единствената, дето ми беше останала, и ти казвам, хубаво си ми е на щурвала, пък и една нощ — тъкмо за път. В края на краищата излезе успешен рейс, макар че на няколко пъти тръгваше на зле.

Когато разсъмна, Еди се събуди. Каза, че се чувствува ужасно.

— Поеми малко руля — викам му. — Искам да хвърля едно око на лодката.

Отидох на кърмата и плиснах няколко кофи вода. Но палубата беше идеално чиста. Минах една четка на планшира. После изпразних оръжията и ги занесох долу на мястото им. Но револвера оставих на колана си. Долу всичко беше наред, нито миризма, нито нищо. Само дето беше плиснала вода през илюминатора на десния борд, та се понамокрила една койка. Затворих го. Никой митничар не би подушил, че на борда е имало китайци.

Видях разрешителното за отплаване и другите документи от пристанищния надзор, които, щом се качих на борда, пъхнах в мрежата под рамкираното удостоверение за капитанска правоспособност, и сега ги извадих да ги разгледам. После се качих в кубрика.

— Слушай — казах аз, — как стана така, че си в списъка на екипажа?

— Срещнах корабния агент, когато тръгваше за консулството, и му казах, че идвам с теб.

— Бог пази пияниците — казах аз, свалих револвера и го скрих долу.

После направих кафе, качих се горе и поех щурвала.

— Долу има кафе — казах на Еди.

— Братко, кафето няма да ми помогне.

Да го съжалиш наистина. Личеше, че му е зле.

Към девет часа сутринта видяхме право пред нас фара на Санд Кий. Често се разминавахме с танкери, поели срещу течението.

— След два часа пристигаме — казах аз. — Ще ти платя по четири долара на ден, все едно, че Джонсън не ни е излъгал.

— Колко взе за снощи? — попита той.

— Само шестстотин.

Не знам повярва ли ми, или не.

— Нямам ли и аз дял?

— Толкоз ти е делът, колкото ти казах. И само да науча, че си отворил уста за снощи, ще те пречукам.

— Знаеш, че няма да пропея, Хари. Не съм такъв човек.

— Спиртосал си се. Ама колкото и да си на градус, проговориш ли — край!

— Защо ми приказваш така? Не съм такъв човек.

— Такъв си, че и спиртоварна ще пресушиш — срязах го аз.

Но много-много не се тревожех, защото кой ли ще му повярва? Мистър Синг няма да се оплаче. Нито китайците, нито пък кубинчето. Защото и себе си ще натопи. Еди рано или късно ще се раздрънка, но кой вярва на пияници? Пък и може ли някой нещо да докаже? Разбира се, много повече приказки щеше да има, като видеха името на Еди в списъка на екипажа. Ей, провървя ми. Можех да кажа, че е паднал зад борда, ама щеше да има приказки. Пък и на Еди му провървя. Изобщо — късмет.

Излязохме от течението, водата престана да синее, стана прозрачно зеленикава, пред нас се издигаха крановите стрели на източните и западните кейове „Драй Рокс“, радиомачтите на Кий Уест, хотел „Ла Конча“ се извисяваше над останалите сгради, някъде димеше запалено сметище. Фарът на Санд Кий беше близко, виждаха се хангарът за яхти и малкият док при фара. Знаех, че ни остават само четиридесет минути. Хубаво ми е — връщам се и знам, че няма да съм с празен джоб през лятото.

— Какво ще кажеш да се почерпим, а, Еди?

— Ей, Хари, винаги съм знаел, че си приятел.

Същата вечер седях в дневната, пушех пура, пиех уиски с вода и слушах Грейси Алън^[100] по радиото. Момичетата бяха отишли на забава, седях си, унасях се в полудрямка и ми беше хубаво. Някой почука на пътната врата и Мария, жена ми, стана от мястото си да види кой е. Върна се и каза:

— Дошъл е онзи пияница Еди Маршал. Трябвал си му.

— Кажи му да се маха, преди да съм го изхвърлил.

Тя се върна и седна, а аз, както се бях настанил с крака, опрени на прозореца, видях Еди да крачи под уличния фенер с някакъв друг пияница — кой знае къде го беше намерил. Двамата се олюляваха, а сенките им под светлината на уличната лампа се люлееха още повече.

— Горките пияници — рече Мария. — Мъчно ми е за тях.

— Той е щастлив пияница.

— Няма щастливи пияници — рече Мария. — Сам го знаеш, Хари.

— Няма — казах аз, — май че няма.

Глава шеста

Пристигнаха през нощта, духаше силен северозападен вятър. Когато слънцето се показа, той видя един танкер да се задава от залива — ама като се бялнал в студения въздух, такава грамада, ще речеш, небостъргач изплавал от морето. После се обърна към негъра:

— Къде, по дяволите, се намираме?

Черният се надигна да огледа.

— Няма такова нещо в тая част на Маями.

— Какво Маями бълнуваш? — сряза той негъра.

— Казах само, че такива здания няма на никой от островите край Флорида.

— Държим курс за Санд Кий.

— Значи трябва да го видим. Него или американската коса.

След малко той видя, че това е танкер, а не сграда. Не мина час и зърна фара на Санд Кий — стърчи, като че от морето изникнал, висок, тъмен и точно там, където си е бил винаги.

— Трябва да си по-уверен в себе си — каза той на негъра.

— Аз съм си уверен — каза черният. — Но както потръгна това пътуване, изпари ми се увереността.

— Кракът ти как е?

— Боли непрекъснато.

— Няма му нищо — каза мъжът. — Ще гледаш да не се замърси, слагаш му превръзки и сам ще мине.

Сега той държеше западен курс, за да се мушнат в мангровия гъсталак при Умън Кий, дето няма кой да ги види, като се срещнат с лодката.

— Ще ти мине — успокои той черния.

— Не знам. Много ме боли.

— Щом стигнем, ще се погрижа за теб — каза той. — Раната е лека, не е страшно. Стига си се тревожил.

— Да, ама е рана — каза черният. — Никога досега не са стреляли по мен. Както и да ме ударят, все е страшно.

— Просто се уплаши.

— Не, сър. Простреляха ме. Боли. Цяла нощ ме тресе.

Черният продължи да се оплаква, не се стърпя и сне превръзката да види раната.

— Остави я на мира — му каза мъжът на руля.

Черният лежеше в кубрика сред торбите — те приличаха на бутове шунка и бяха пълни с бутилки. Той се беше сврял между тях и помръднеше ли, чуваше се звук на строшено стъкло, миришеше — ромът беше олял всичко. Мъжът на руля държеше курс към Умън Кий, вече го виждаше.

— Боли — каза черният, — все повече боли.

— Съжалявам, Уесли — каза мъжът. — Но не мога да оставя руля.

— Държиш се с човека като с куче — каза черният. Започваше да се озлобява. Но на мъжа въпреки това му беше мъчно за него.

— Ще се погрижа за теб, Уесли. Сега лежи спокойно.

— Хич не те интересува какво ще стане с мен — хленчеше черният. — Не си човек, не.

— Ще направя каквото трябва. Само лежи спокойно.

— Нищо няма да направиш.

Мъжът на руля — казваше се Хари Морган — не отвърна, защото какво друго да направи, освен да го удари, а го обичаше и не можеше да го удари. Негърът не преставаше:

— Защо не спряхме, когато започнаха да стрелят?

Мъжът не отговори.

— Не струва ли животът на човека повече от един товар ром?

Мъжът беше погълнат от управлението.

— Какво толкова, спираме и ни вземат товара.

— Не е така — възрази мъжът. — Щяха да вземат и товара, и лодката, а нас да ни тикнат в затвора.

— Срещу затвора не възразявам — упорствуваше черният. — Ама да ме ранят — това не ща.

Той започваше да дразни мъжа и на мъжа започна да му дотяга да го слуша.

— Кой, по дяволите, е по-тежко ранен? — запита го той. — Ти или аз?

— Ти — съгласи се черният. — Ама на мен ми е за първи път. Не съм си правил сметката да ме стрелят. Така не сме се пазар‡или. Не искам да ме стрелят.

— Успокой се вече, Уесли. Няма да ти стане по-добре от тия приказки.

Наближаваха острова. Нагазиха в плитчините — трябваше да следва фарватера, а водата блестеше на слънцето и заслепяваше очите. Черният все се молеше, говореше безспир или бълнуваше от болки.

— Защо им трябва да пренасят стока сега? Сухият закон е отменен. За какво им е тая контрабанда? Не можеха ли да го натоварят на кораба?

Мъжът на щурвала се взираше във фарватера.

— Защо хората не са честни и почтени и не се препитават с честен труд?

Мъжът видя как водата се къдри при пясъчния нанос, преди да е видял наноса — слънцето му блестеше в очите, — и зави. Рязко завъртя щурвала с една ръка, навлязоха в канала и той бавно поведе лодката към мангровия лонгоз. Даде малко на заден и остави двата мотора на празен ход.

— Мога да хвърля котвата — каза той. — Но сам няма да мога да я изтегля.

— Аз не мога да се помръдна — промълви негърът.

— Знам, че ти е зле.

Трудно му беше да изтегли, да вдигне и хвърли малката котва, но той успя да я прехвърли през борда и отпусна доста въже, така че лодката легна на дрейф, докато мангровият клонак влезе в кубрика. Той се спусна в кубрика. Там цареше безпорядък.

Цялата нощ, след като бе превързал раната на негъра, а негърът бе превързал раната на рамото му, той следеше внимателно компаса и кормилото. Когато се развидели, зърна негъра, проснат между чувалите в средата на кубрика, но и тогава не откъсна поглед от компаса и морето, за да намери пътя към Санд Кий. Така че досега не бе имал възможност да огледа грижливо състоянието на лодката. Всичко беше в безпорядък.

Негърът лежеше сред торбите с бутилки, вдигнал крак. Дъските на кубрика бяха сцепени от осем пробойни от куршуми. Предното стъкло бе строшено. Той не знаеше колко от стоката е пострадала, имаше и кръв — или на черния, или негова. Но в състоянието, в което беше, най-неприятното бе миризмата на алкохол. Всичко се бе напоило с ром.

Сега лодката беше на завет в мангровия лонгоз, но той още усещаше вълнението, което цяла нощ ги бе люляло в открито море.

— Ще направя кафе — каза той на черния. — После ще ти сменя превръзката.

— Не ща кафе.

— Аз пък искам — отвърна Хари.

Но долу му се зави свят и той се върна на палубата.

— Май ще минем без кафе — каза той.

— Искам вода.

— Добре.

Той наля чаша вода от една дамаджана и даде на черния.

— Защо ти трябваше да бягаш, когато почнаха да стрелят?

— А те защо стрелят? — възрази мъжът.

— Искам доктор — каза черният.

— Това, дето докторът щеше да направи, вече го направих.

— Докторът ще ме излекува.

— Ще идеш на доктор — довечера, като дойде лодката.

— Не ща да чакам никаква лодка.

— Добре — каза мъжът. — Сега ще пуснем стоката на дъното.

Той започна да изхвърля през борда, но не беше работа за човек с една ръка. Торбите не тежаха повече от двадесетина килограма едната, ала щом изхвърли няколко, пак му се зави свят. Приседна в кубрика, после легна.

— Ще се погубиш — рече черният.

Мъжът лежеше спокойно на дъските, облегнал глава на една от торбите. Мангровият клонак беше заслонил кубрика и му правеше сянка. Той чуваше вятъра в листака на лонгоза и виждаше как във високото студено небе тъмнеят перестите облаци, подгонени от северняка. Кой ли ще ти излезе в тоя вятър, мислеше си той. Както е задухало, хич няма и през ум да им мине, че сме тръгнали.

— Дали ще излязат, а? — попита черният.

— Разбира се — увери го мъжът. — Защо не?

— Гледай какъв вятър.

— Търсят ни.

— Как не, в такова време! Що ме лъжеш? — мърмореше черният, устата му почти навряна в една торба.

— Спокойно, Уесли — рече мъжът.

— И той ми вика спокойно — продължи черният. — Спокойно. За какво спокойно? Спокойно, че умирам като куче ли? Ти ме навря тука. Измъкни ме сега!

— Спокойно — повтори кротко мъжът.

— Хич няма да дойдат — рече черният. — Знам, че няма. Студено ми е, казвам ти. Не издържам повече на тая болка и на тоя студ, чуваш ли?

Мъжът приседна, усетил слабост и празнота. Очите на черния го проследиха как се надигна на коляно, дясната му ръка увиснала, как я хвана с лявата и я намести между коленете си и после, като се улови за дъската, закована в планшира, се изправи и изгледа черния, дясната му ръка все тъй мушната между краката. Мислеше си, че едва сега разбира какво е болка.

— Като я държа изправена, ей така, по не боли — каза той.

— Дай да я превържем през рамо — предложи черният.

— Не ми се огъва лакътят — отвърна мъжът. — Вцепенил се е.

— Какво ще правим?

— Ще изхвърлим рома — каза мъжът. — Я опитай да прехвърлиш тия торби, дето ги достигащ, а, Уесли?

Черният понечи да хване една торба, изохка и пак легна.

— Май много те боли, а, Уесли?

— Майчице! — изстена негърът.

— Ами ако се пораздвижиш, може и да попремине, а?

— Раниха ме — каза черният. — Хич не мърдам. Ама че човек! Ранен съм, пък той вика да изхвърлям бутилки.

— Спокойно.

— А̀ си го казал още веднаж, а̀ съм пощурял.

— Спокойно — повтори мъжът, без да повишава тон.

Черният нададе вой, затършува и измъкна бруса изпод комингса^[101].

— Ще те убия — закани се той — и ще ти изтръгна сърцето.

— С бруса няма да стане — рече мъжът. — Спокойно, Уесли.

Черният зарови лице в една торба и се разрида. Мъжът продължи бавно да вдига торбите с бутилки и да ги пуска през борда.

Глава седма

Както пускаше торбите през борда, той чу шума на мотор и като се огледа, видя, че към тях се приближава лодка — по фарватера покрай носа. Беше бяла, с жълта кабинка и защитно стъкло.

— Лодката идва — каза той. — Ставай, Уесли.

— Не мога.

— Оттук нататък ще помня всичко — каза мъжът. — Преди беше друго.

— Добре де, помни. Ама и аз няма да забравя.

Мъжът бързо заработи, по лицето му изби пот; без да поглежда към бавно приближаващата лодка, той вдигаше торбите с бутилки със здравата си ръка и ги прехвърляше през борда.

— Отмести се! — посегна той към торбата под главата на черния и я пусна зад борда. Черният приседна.

— Ей ги — рече той.

Лодката се беше почти изравнила с тях.

— Това е капитан Уили — каза черният. — Вози излетници.

На юта на бялата лодка двама мъже в анцузи и с бели шапчици седяха на рибарски столчета със спининги в ръце, а на руля един възрастен мъж с мека шапка и винтяга водеше лодката право към контрабандистите при мангровия лонгоз.

— Какво става, Хари? — провикна се възрастният мъж, докато минаваха покрай тях.

Мъжът, който се казваше Хари, махна със здравата си ръка вместо отговор. Лодката ги отмина. Въдичарите изгледаха контрабандистите и казаха нещо на възрастния мъж. Хари не можа да чуе какво.

— Ще завие при устието и ще се върне — каза Хари на черния. Слезе в каютата и се върна с едно одеяло. — Чакай да те завия.

— Браво, че се сети. Те няма как да не са видели какво возим. Ами сега.

— Уили е човек на място — рече мъжът. — Той ще каже на когото трябва в града, че сме тук. А тия, въдичарите, няма да ни направят нищо. Изобщо не ги интересуваме.

Прималя му и той приседна на кормчийския стол, стиснал дясната ръка между краката си. Коленете му трепереха, треперенето се предаваше на ръката и той усети как краищата на строшената надлакътна кост стържат един о друг. Разтвори колене, изтегли ръката си и тя висна. Седеше така, с увиснала ръка, когато лодката отново се размина с тях на връщане. Двамата мъже на рибарските столчета разговаряха. Бяха оставили прътовете, единият гледаше към него с бинокъл. Бяха твърде далеч, за да ги чуе какво си приказват. Пък и да ги беше чул, каква полза?

На борда на моторната лодка „Южна Флорида“, която се носеше по пролива при Умън Кий, понеже океанът бе твърде развълнуван, за да могат двамата излетници да пуснат въдиците си при рифа, капитан Уили Адамс си мислеше: „Значи Хари снощи е направил курс. Мъжко момче! Минал е през бурята. Мореходна му е черупката, наистина. Чудно как ли е разбил предното стъкло. Не можеш ме накара да правя курс в такава нощ. Нито да прекарвам пиене от Куба. Сега го носят от Мариел. Разправят, там сега било съвсем свободно.“

— Какво казахте, капитане?

— Каква е тази лодка? — повтори единият от мъжете на рибарските столчета.

— Оная ли?

— Да, оная.

— А, това е лодка от Кий Уест.

— Питах чия е?

— Не знам, капитане.

— Рибар ли е собственикът?

— Рибар бил.

— Какво искаш да кажеш?

— Прави по малко от всичко.

— Не му ли знаеш името?

— Не, сър.

— Ти го нарече Хари.

— Няма такова нещо.

— Чух те, като му каза Хари.

Капитан Уили Адамс изгледа внимателно човека, който му говореше. Видя високоскулесто, червендалесто лице с хлътнали сиви очи и презрително тънки устни, което го гледаше изпод бялата платнена шапка.

— Сигурно съм сбъркал — отвърна капитан Уили.

— Човекът явно е ранен, докторе — обади се другият, подавайки бинокъла на спътника си.

— Виждам и без бинокъл — отвърна онзи, когото другият нарече доктор. — Кой е този човек?

— Отде да знам — каза капитан Уили.

— Добре, ще те накарам да се сетиш — каза мъжът с презрителната уста. — Запиши му номера.

— Готово, докторе.

— Ще отидем да хвърлим един поглед — рече докторът.

— Доктор ли сте? — запита капитан Уили.

— Не съм доктор по медицина — отвърна сивоокият.

— Щом не сте лекар, няма да карам към тях.

— Защо не?

— Ако имаше нужда от нас, той щеше да ни даде знак. Щом не ни вика, значи нямаме работа там. Тук в нашия край всеки си гледа своята работа.

— Добре, тогава и ти си гледай твоята. Карай към онази лодка.

Капитан Уили продължи по фарватера под равномерното кашляне на двуцилиндровия „Палмър“.

— Чу ли какво ти казах?

— Да, сър.

— Защо не изпълняваш нареждането ми?

— Кой сте вие, че ще нареждате?

— Това не те засяга. Прави каквото ти казах.

— За какъв се мислите?

— За твое сведение аз съм един от тримата най-важни хора в Съединените щати днес.

— Тогава какво търсите в Кий Уест?

Другият се наклони напред.

— Това е Фредерик Харисън — каза внушително той.

— Никога не съм го чувал.

— Спокойно, ще чуеш — каза Фредерик Харисън, — и ти, и цялото ви вмирисано градче. Така ще направя че камък върху камък да не остане.

— Вие сте приятен човек — каза капитан Уили. — Как станахте толкова важна клечка?

— Той е един от най-големите хора в правителството — поясни другият.

— Балони — рече капитан Уили. — Ако е такъв какво търси в Кий Уест?

— На почивка е — обясни секретарят му. — Той ще бъде административен управител на…

— Достатъчно, Уилис — спря го Фредерик Харисън. — Сега ще ни откараш ли до кораба? — усмихна се той. Имаше специална усмивка за такива случаи.

— Не, сър.

— Слушай, малоумен рибарю, ще ти направя живота черен…

— Е, и? — каза капитан Уили.

— Ти не знаеш кой съм аз.

— Все едно ми е — каза капитан Уили.

— Този човек е контрабандист, нали?

— Вие как мислите?

— Сигурно е обявена награда за залавянето му.

— Съмнявам се.

— Той е закононарушител.

— Той има семейство, трябва да яде и да храни децата си, ама такива като вас го подяждат, защото тия на държавна служба в Кий Уест работят за шест и половина долара седмично.

— Той е ранен. Значи се е замесил в нещо.

— Освен ако не се е наранил сам, за удоволствие.

— Можеш да си спестиш духовитостите. Сега обръщаш към него и ще предадем човека и лодката му на полицията.

— Къде?

— В Кий Уест.

— Полицаи ли сте?

— Обясних ти кой е той — рече секретарят.

— Добре — каза капитан Уили.

Той така рязко превъртя щурвала, че лодката мина досами брега и винтът изхвърли въртоп мътилка. После запърпори към мангровата горичка, където стоеше другата лодка.

— Имаш ли някакво огнестрелно оръжие на борда? — обърна се Фредерик Харисън към капитан Уили.

— Не, сър.

Двамата мъже в спортни дрехи стояха прави и гледаха лодката с контрабандния алкохол.

— Това е по-забавно от риболова, а, докторе? — каза секретарят.

— Риболовът е глупост — отсече Фредерик Харисън. — Ако хванеш една риба-меч, какво ще я правиш? Можеш ли да я изядеш? А това вече е интересно. И хубавото е, че участвувам лично. Както е ранен, човекът не може да избяга. В открито море е бурно. Знаем и номера на лодката му.

— Наистина, залавяте го без странична помощ — възхити се секретарят.

— И то с голи ръце — допълни Фредерик Харисън.

— Без никакви ченгета — каза секретарят.

— Едгар Хувър^[102] вече прекали със саморекламата — отсече Харисън. — Достатъчно му отпуснахме юздите. Приближи се плътно — нареди той на капитан Уили.

Капитан Уили изключи съединителя и лодката продължи по инерция.

— Хей — викна капитан Уили към другата лодка. — Не се показвайте!

— Какво значи това? — разгневи се Харисън.

— Млъквай — каза капитан Уили. — Хей! — провикна се той към другата лодка. — Слушай! Бягай в града и се покрий. Зарежи лодката. Ще я конфискуват. Хвърляй товара и право в града. Тук при мен има един, дето донася право във Вашингтон. Бил по-важен и от президента. Иска да те хване. Мисли, че си контрабандист. Записа ти номера на лодката. Не съм те виждал и не те знам кой си. Да те срещна, няма да те позная… — Отдалечаваха се от другата лодка. Капитан Уили продължи да вика: — Не знам и къде е това място, дето съм ви видял. Няма да знам как да го намеря пак.

— Окей! — чу се глас от другата лодка.

— Тоя азбучник^[103] ще го разхождам за риба до тъмно — изкрещя капитан Уили.

— Окей!

— Той обича да ходи за риба! — така изкрещя капитан Уили, че прегракна. — Ама кучият син вика, че не ставала за ядене.

— Благодаря, братче — се чу гласът на Хари.

— Той брат ли ти е? — попита Фредерик Харисън, почервенял от яд, но все така ненаситен за нови сведения.

— Не, сър — каза капитан Уили. — Повечето моряци така си викаме.

— Сега ще отидем право в Кий Уест — каза без особена увереност Фредерик Харисън.

— Не, сър — каза капитан Уили. — Наехте ме за цял ден и няма да ви метна. Нарекохте ме малоумен, ама аз даром пари не вземам — ще ви возя цял ден.

— Откарай ни в Кий Уест — каза Харисън.

— Добре, сър — каза капитан Уили. — Но по-късно. Чуйте сега: рибата-меч става за ядене, не пада по-долу от марлина. Когато ги продавахме на Риос за хаванския пазар, хващаха ни ги по двадесет цента килото, колкото и марлинът.

— Затваряй си устата — каза Фредерик Харисън.

— Мислех, като сте човек на правителството, ще се интересувате от тия работи. Не сте ли и вие в тая комбина по цените на яденето? Нали знаете? Дето уж така, пък иначе. Колкото по на безценица ти го купуват, толкова по-скъпо ти го продават.

— О, я си затваряй устата! — рече Харисън.

Глава осма

Хари бе изхвърлил последната торба през борда.

— Подай ми канджата — каза той на негъра.

— Загуби се.

Хари натисна стартерите и пусна двата мотора. Втория беше монтирал, когато през време на кризата клиентите му за спортен риболов изчезнаха и той пак се залови с контрабанда на алкохол. Взе секирчето с лявата си ръка и преряза котвеното въже върху шпила. Котвата ще остане на дъното, пък като дойдат да извлекат товара, ще я намерят, мина му през ума. Сега подкарвам лодката към залива Гарисън Байт — пък ако я вземат, да я вземат. Трябва ми лекар, че да не остана и без ръка, и без лодка. Товарът струва колкото лодката. Строшеното не е много. Поразлее се малко, а като се размирише, ще кажеш, здрава бутилка не е останала.

Той освободи левия съединител и понесен от прилива, се отдалечи от лонгоза. Моторите работеха равномерно. Лодката на капитан Уили беше на две мили от тях и държеше курс към Бока Гранде. Приливът вече позволява да се мине през езерата, каза си Хари.

Той освободи десния съединител, увеличи газта и двигателите зареваха. Усети как носът на моторницата се надигна, видя как мангровата зеленина се совна покрай борда и засмуканата вода се заплиска в оголените подмоли. Дано не ми вземат лодката, каза си наум. Дано ми оправят ръката. Можех ли да допусна, че при Мариел ще вземат да стрелят срещу нас, след като половин година ходехме и се връщахме най-свободно. Кубинска им работа.

— Ей, Уесли — подвикна той назад към кубрика, където негърът лежеше, навит с одеялото. — Как си?

— Боже — измънка Уесли, — толкова лошо, че по-лошо не може.

— Ще видиш, че може, когато докторът започне да ти прочиства раната — рече му Хари.

— Ти не си човек — каза негърът. — У тебе няма нищо човешко.

Няма грешка при стария Уили, мислеше си Хари. Това се вика човек на място, Добре, че тръгнахме, вместо да чакаме. Глупаво щеше да е да чакаме. Така бях замаян и ми прилоша, че не можех да разсъждавам.

Пред тях вече се белееше хотел „Ла Конча“, виждаха се мачтите на радиопредавателя и къщите на града. Хари различаваше фериботите пред дока „Тръмбо“, който трябваше да заобиколи, за да завие към Гарисън Байт. Бива си го стария Уили, мислеше си той. Направи ги на луди. Що ли за птици возеше? Ей, ама страшно ми е зле. Добре направихме, че дойдохме. Добре стана, че не чакахме.

— Мистър Хари — рече негърът, — съжалявам, че не помогнах да изхвърлим товара.

— Негър раниш ли го, за нищо не става. Ама ти не си лош негър, Уесли.

През рева на моторите и силния плясък на лодката по водата той усещаше странния, прималял припев на сърцето си. Винаги го чуваше, завръщайки се от морето. Дано ми оправят ръката, каза си той. Ще ми трябва тая ръка.

Глава девета

Разказва Албърт

Събрали сме се ние всички в кръчмата на Фреди и влиза оня високият тънък адвокат и казва:

— Къде е Хуан?

— Още не се е върнал — вика някой.

— Знам, че се е върнал, и трябва да го видя.

— Така де, ти го натопи да го съдят, пък сега си му защитник — каза Хари. — Няма какво да се навърташ и да питаш къде е. Виж да не е в джоба ти.

— Майната ти — вика адвокатът. — Имам една работа за него.

— Върви го търси другаде — вика Хари. — Няма го тука.

— Казвам ти, че имам една работа за него — настоява адвокатът.

— Ти и работа. Ти най-много да отровиш на някого живота.

Тъкмо тогава влиза оня старец с дългата побеляла коса на тила, дето продава — как им викаха на ония гумени хитрини — май презервативи. Иска четвъртинка и Фреди му налива, той натиква тапата и изскача на улицата.

— Какво ти е на ръката? — адвокатът пита Хари.

На Хари ръкава му забоден с безопасна на рамото.

— Не си я харесвах, та я отрязах — каза му Хари.

— Ама ти или някой друг ти я отряза?

— Двамата с доктора — вика Хари. Доста беше изпил вече.

— Аз кротувам, той реже. Ако режеха всяка ръка, дето бърка в чужд джоб, да знаеш колко щяха да са без ръце, че и без крака.

— Какво стана, та трябваше да ти я отрежат? — пита го адвокатът.

— Не е твоя работа — срязва го Хари.

— Не, сериозно. Какво се случи, къде беше?

— Върви да досаждаш на някой друг — пъди го Хари. — Знаеш къде съм бил и знаеш какво е станало. Затваряй си устата и не ми досаждай.

— Искам да си поговорим — настоява адвокатът.

— Казвай.

— Не тук, ей там отзад.

— А аз не искам да говоря с тебе. Добро от тебе никой не е видял. Ти си отрова.

— Имам те предвид за нещо. Нещо на сметка.

— Добре, този път ще те изслушам — съгласява се Хари. — За какво става дума? За Хуан ли?

— Не, не е за Хуан.

Минават те зад бара, влизат, дето са сепаретата, и остават там доста време. Докато ги няма, идва дъщерята на Люси Дебелата с онова момиче от тяхното заведение, дето са все заедно двете, сядат на бара и си поръчват кока-кола.

— Казаха ми, нямало да дават на момичетата да се движат по улиците след шест часа вечерта, нито в баровете — вика Фреди на дъщерята на Люси Дебелата.

— Така разправят.

— Ама че град ще стане — рече Фреди.

— Не ми разправяй… Подадеш си значи носа навън за един сандвич и кока-кола: арестуват те и петнадесет долара глоба.

— Само такива ловят сега — каза дъщерята на Люси Дебелата. — Дето са хора на живота. И не ходят намръщени.

— Не се ли случи нещо да промени живота в тоя град, ще стане лошо.

Тъкмо тогава Хари и адвокатът излизат и адвокатът казва:

— Значи ще бъдеш там, нали?

— Защо не ги доведеш тука?

— Не, няма да искат да дойдат. Там ще чакаш.

— Добре — казва Хари и отива на бара, а адвокатът излиза.

— Какво ще пиеш, Албърт? — пита ме той.

— „Бакарди“.

— Два пъти „Бакарди“, Фреди.

После се обръща към мен и ме пита:

— Какво работиш сега, Ал?

— В социалното подпомагане^[104].

— Какво правиш?

— Копая канавки, вадя стари трамвайни релси.

— Колко получаваш?

— Седем и половина.

— Седмично ли?

— Ами ти как мислиш?

— Тогава откъде пари за пиене?

— Пия сега, защото ме почерпи — казвам му аз.

Той се наведе малко към мен:

— Искаш ли да дойдеш на един рейс с мен?

— Зависи какъв.

— Ще поговорим за това.

— Добре.

— Ела в колата — казва той. — Довиждане, Фреди.

Дишаше малко задъхано — като пие, той така си диша. Та вървим нагоре по улицата към разкопаното, дето бяхме работили цял ден, и стигаме до ъгъла при колата му.

— Влизай — вика той.

— Къде отиваме? — питам го аз.

— Не знам — казва той. — Ама ще разбера.

Поемаме нагоре по улица „Уайтхед“, той мълчи, а на кръстовището свива наляво, пресичаме градския център, излизаме на другия край на „Уайтхед“ и оттам тръгваме към брега. Хари все си мълчи, взема по прекия път през пясъка и излизаме до булеварда. Като излязохме на булеварда, спря до тротоара.

— Едни хора ми искат лодката за някаква работа — казва той.

— Нали митничарите ти взеха лодката?

— Ония са чужденци и не знаят.

— Каква ще е тая работа?

— Казват, искали да прехвърлят един човек, дето трябвало да отиде до Куба за нещо си, ама не можел да пътува нито със самолет, нито с кораб. Каза ми го Устатия.

— Вървят ли такива курсове?

— Разбира се, колкото щеш след революцията^[105]. Това не е нещо нередно. Много хора пътуват сега така.

— Ами лодката?

— Ще трябва да я откраднем. Знаеш, че не са демонтирали запалването, така че мога да я подкарам.

— Нали е в базата за подводници, как ще я изведеш оттам?

— Ще я изведа.

— И как ще се върнем?

— Още не съм измислил. Ако не искаш да дойдеш, кажи ми.

— Защо да не дойда, щом ще изкарам някоя пара?

— Слушай — казва той, — сега получаваш седем и половина долара седмично. Имаш три деца, дето се връщат гладни от училище. Имаш семейство, дето му прималява от глад, а пък ето — аз ти давам възможност да изкараш малко пари.

— Не казваш колко. Когато рискуваш, трябва поне да знаеш има ли за какво.

— Сега, както и да рискуваш, много пари не се изкарват, Ал — казва той. — Виж мен. През риболовния сезон развеждах любители и изкарвах по тридесет и пет долара дневно. Стреляха ме, останах без ръка и без лодка заради един мизерен товар ром, дето я да е струвал колкото лодката, я не. Ама ще ти кажа едно — няма да си оставя децата да им къркорят червата и няма да копая държавните канали за една надница, дето не мога да ги нахраня с нея. То сега така и така не мога да копая. Не знам кой е направил тия закони, ама знам, че няма закон, който казва, че трябва да ходиш гладен.

— Аз стачкувах против тези надници — викам аз.

— И се върна на работа. Обвиниха ви, че стачкувате против благотворителността. Ти винаги си работил, така ли е? От никого не си искал милостиня.

— Няма работа — казвам му. — Сега никъде не можеш да намериш такава работа, че да караш на една надница.

— Защо?

— Не знам.

— И аз не знам — казва той. — Но докато има сити хора, и моето семейство ще бъде сито. Вас, бедняците, с глад ще ви прогонят. Ще ви изгорят бараките, ще построят хотели и ще направят Кий Уест курортен град. Така чувам аз. Чувам — купували парцели и после, когато гладът прогони бедняците да отидат да гладуват другаде, ще дойдат да правят райско кътче за туристите.

— Говориш като радикал — викам му.

— Никакъв радикал не съм — казва той. — Само ме е яд. Отдавна събирам яд.

— Как няма да събираш, като остана без ръка!

— Майната й на ръката. Станалото станало. Случват се и по-лоши неща от това да изгубиш ръка. Имаш две ръце и две други работи, дето те правят мъж. И да не са чифт, пак си мъж. И с една ръка си мъж. По дяволите, не искам да говоря за това. — Помълча, помълча, пък продължи: — Ама ония още са ми две. — После подкара колата и каза: — Хайде, да ги видим тия що за хора са.

Продължихме по булеварда — беше се надигнал бриз, разминавахме се с други коли, миришеше на водорасли, изхвърлени от прилива по укрепения бряг. Хари караше с лявата ръка. Винаги ми е бил симпатичен, безброй пъти сме плавали заедно, ама стана друг, откак си изгуби ръката и му взеха лодката и след като оня от Вашингтон даде клетвена декларация, че го видял да стоварва алкохол. На борда ли е, добре му е, слезе ли от лодката — не го бива. Май си търсеше оправдание да я открадне. Знаеше, че не може да си я върне, но поне ще изкара малко пари. На мен пък пари ми трябваха — да не ти разправям, ама не исках да се натапям.

— Хари, знаеш, че не искам да се насаждам — викам му.

— Ти така си се насадил, че няма накъде повече. От това да гладуваш по-лошо има ли?

— Не гладувам — казвам аз. — Защо, дявол да го вземе, все за глад ми говориш?

— Ти може би не, ама децата ти?

— Я стига — викам му аз. — Ще работя с теб, ама няма да ми говориш така.

— Добре — казва той. — Но ако не искаш, не се залавяй. Желаещи много.

— Приемам — викам аз. — Казах ти, че приемам.

— Тогава погледни по-бодро на живота!

— Ти гледай бодро. Взе да ми говориш като някой радикал.

— Горе главата — рече той. — Нямате дух вие, барабите.

— А ти откога не се броиш за бараба?

— От когато за първи път се нахраних като хората.

Зъл език има, от малък го знам такъв — жалост към никого. Ама и себе си никога не жали.

— Добре — съгласявам се аз.

— И спокойно — вика той.

А пък вече виждаме, че пред нас нещо свети.

— Тук ще се срещнем с тях — обяснява Хари. — И няма да си отваряш устата.

— Върви на…

— Спокойно — казва Хари, както завиваме по алеята на черния вход.

Хари си беше побойник и цапнат в устата, ама винаги ми е бил симпатичен.

Спираме ние колата пред черния вход и влизаме в кухнята. Жената на съдържателя готви на печката.

— Здрасти, Фреда — казвай Хари. — Къде е Устатия?

— Ей го вътре, Хари. Здравей, Албърт.

— Здравейте, мис^[106] Ричардс — казвам аз.

Познавах я още от времето, когато дойде в джунглата^[107], но две-три от най-работливите омъжени жени в града преди са били от занаята като нея и повярвайте — работлива жена е.

— Как са вашите вкъщи? — пита ме тя.

— Добре са.

През кухнята минахме в задната стая. Там заварихме насядали около масата Устатия и четирима кубинци.

— Седнете — казва на английски единият. Свиреп, набит, с голяма глава, с дебел глас и явно пийнал. — Как се казвате?

— А ти? — вика Хари.

— Добре — казва тоя кубинец, — твоята да е. Къде е лодката?

— При яхт-клуба — отговаря Хари.

— Кой е този? — пита го кубинецът и ме гледа.

— Помощникът ми — казва Хари.

Кубинецът ме мери с очи, а другите гледат и двама ни.

— Вижда ми се изгладнял — хили се кубинецът.

Другите не се засмяха. — Ще пиеш ли?

— Съгласен — казва Хари.

— Какво? „Бакарди“?

— Каквото пиете вие — казва Хари.

— Помощникът ти пие ли?

— Ще взема и аз едно — намесвам се в разговора.

— Никой не ти е предложил още — вика големият кубинец. — Просто питаха дали пиеш.

— Престани, Роберто — казва един от кубинците, младичък, почти момче. — Не можеш ли, без да се заяждаш?

— Защо пък да се заяждам? Само питах дали пие. Като наемаш някого, не го ли питаш пие ли?

— Налейте му — казва другият кубинец. — И дайте да говорим по работа.

— Колко искаш за лодката, приятелче? — обръща се към Хари кубинецът с дебелия глас, дето му викат Роберто.

— Зависи за какво ви е — отговаря Хари.

— Да ни закараш четиримата до Куба.

— Къде в Куба?

— В Кабаняс. Близо до Кабаняс. На брега малко под Мариел. Знаеш ли го къде е?

— Разбира се — казва Хари. — Само да ви закарам, така ли?

— Друго нищо. Закарваш ни и ни сваляш на брега.

— Триста долара.

— Много е. Какво ще кажеш за това — плащаме на ден и гарантираме за две седмици?

— По четиридесет долара дневно плюс хиляда и петстотин залог, ако се случи нещо с лодката. Трябва ли да вадя открит лист?

— Не.

— За масло и гориво плащате вие — казва Хари.

— Даваме двеста долара да ни закараш и да ни свалиш на брега.

— Не става.

— Колко искаш?

— Вече казах.

— Много е.

— Не е — казва Хари. — Не ви знам какви хора сте, какви са ви намеренията, кои са ви враговете. Зима е, а ще правя двоен курс — отиване и връщане. Така или иначе, рискувам лодката. Ще ви закарам за двеста долара, стига да броите хиляда долара гаранция за всеки случай, ако стане нещо с лодката.

— Това е справедливо — казва им Устатия. — Повече от справедливо.

Кубинците взеха да говорят помежду си на испански. Не им разбирах, но знаех, че Хари разбира.

— Добре — рече едрият кубинец, дето му викаха Роберто. — Кога може да тръгнем?

— Утре вечер — няма значение в колко часа.

— Може да поостанем до другиден — рече един от тях.

— Ваша работа — казва Хари. — Само трябва да ме предупредите навреме.

— Лодката наред ли е?

— Разбира се — каза Хари.

— Красавица — потвърди младият кубинец.

— Къде сте я виждали?

— Мистър Симънс, адвокатът тук, ми я показа.

— Аха — рече Хари.

— Ще пиеш ли? — предложи друг кубинец. — Бил ли си често в Куба?

— Няколко пъти.

— Говориш ли испански?

— Така и не го научих — каза Хари.

Видях как Устатия го погледна, ама той е такъв мръсник, че му е по-приятно да слуша лъжи, отколкото истини. Например, когато дойде да уговаря Хари за тая работа, не му каза направо. Уж искал да види Хуан Родригес, един пристанищен плъх, дето и майка си ще окраде. Устатия пак го беше натопил, за да му бъде после защитник.

— Мистър Симънс говори добре испански — каза кубинецът.

— Той е образован човек.

— Разбираш ли от навигация?

— Колкото да отида и да се върна, да.

— Рибар ли си?

— Да, сър — рече Хари.

— А как ловиш риба с една ръка? — запита онзи с голямата глава.

— Ловя двойно по-бързо — отговори Хари. — Нещо друго?

— Не.

Всички заговориха на испански.

— Щом е тъй, тръгвам — каза Хари.

— Аз ще ти обадя за лодката — рече Устатия на Хари.

— Да внесат гаранцията — каза Хари.

— Това ще уредим утре.

— Добре, лека нощ — каза Хари.

— Лека нощ — отвърна му младежът с приятния глас. Едроглавият не каза нищо. Другите двама приличаха на индианци и цяла вечер не продумаха, освен на испански, когато говореха на онзи, главанака.

— Ще се видим после — рече Устатия.

— Къде?

— При Фреди.

Излязохме пак през кухнята и там Фреда попита:

— Как е Мария, Хари?

— Сега е добре. Вече се успокои и излезе — отвърна Хари.

Настанихме се в колата, той потегли към булеварда и се умълча. Мислеше нещо.

— Вкъщи ли да те закарам?

— Да.

— Сега живееш на шосето, нали?

— Да. И какво, тръгваме ли?

— Не знам — казва Хари. — Не знам ще го правим ли изобщо тоя рейс. Утре ще се видим.

Сваля ме той и аз още влязъл-невлязъл, моята ме подбра — пак закъсняваш, пак пиеш, пак не си навреме да седнеш с нас на масата. Питам я аз мога ли да пия, като нямам пари, а тя — бил съм пиел на вересия. Питам я кой ще ми дава на кредит, като ме знаят, че съм на обществените строежи, а тя все това си знае — не можела да ми понася пиянския дъх и да съм седнел на масата. Седнах, децата ги нямаше, отишли да гледат бейзбол, а тя ми носи вечерята и не ми говори.