Ърнест Томпсън Сетън
Уинипегският вълк

Борис Дамянов
Правдив певец на животинското царство

Предлаганият сборник разкази на известния канадски писател и природоизпитател Ърнест Томпсън Ситън (1860–1946) включва 14 от най-интересните му разкази, издадени в три отделни книги: „Животни герои“ (1905), „Дивите животни, които познавах“ (1898) и „Биографията на една сива мечка“ (1899).

Трудно може да се каже кое качество преобладава у Ърнест Томпсън Ситън — писателят, ученият или художникът. Като писател той си е спечелил световна известност, като учен е получил най-високото отличие в САЩ — златния медал „Елиът“, а освен това е известен като даровит илюстратор на собствените си книги.

Една характерна особеност обаче преобладава в цялото му творчество — това безспорно е дълбоката му и искрена любов към представителите на животинското царство, които познава извънредно добре и които изобразява правдиво.

В своята автобиографична книга „Следата на един художннк-естественик“ (1940) Ситън пише:

Без съмнение тази книга^[1] поставя началото на ново, реалистично направление в литературата за животни. В нея за пръв път правдиво е обрисувано поведението им. Досега бяха известни само басни, приказки и разкази за животни, в които те разговарят и се държат така, сякаш са живи хора, преоблечени в кожите на животни.

В творбите на Ърнест Томпсън Ситън пулсира ежедневието на неспокойната гора, на безбрежната прерия и на дивите им обитатели, бушуват страсти, проявяват се мъжество и благородство, подлост и мерзост, така както в отношенията между хората. Задълбоченият познавач на животните е съумял да надникне зад тяхното външно поведение и да мотивира убедително постъпките им. Така пред очите на читателите израстват не само физическият образ на животното и характерните особености на неговия живот, а и истинският и задълбочен образ на едно същество със свой собствен мир, усещания и реакции. Наистина, някои критици са склонни да обвиняват писателя в известни увлечения, които намалявали художествената стойност на творчеството му, но съвременният културен читател лесно ще разбере творческите похвати на автора и ще го следва с удоволствие през сложната и противоречива плетеница от характери и постъпки на различните животни.

Повечето от разказите завършват трагично („Арно“, „Мустангът раванлия“, „Уинипегският вълк“ и др.), но такава е и действителността. Писателят сам казва: „Нито едно животно не умира от естествена смърт. Неговият живот рано или късно завършва трагично. Въпросът е само колко дълго ще устои то на своите неприятели.“ Такава е безмилостната логика в живота им, която не се скрива или идеализира. Любимите герои загиват, но симпатиите към тях остават. В това се крие и друга характерна черта в творчеството на Ърнест Томпсън Ситън — хората не бива да унищожават безразсъдно дивите животни и тяхната естествена среда, защото невинаги дивото животно е синоним на жестокост и необузданост. Писателят призовава към любов и търпимост към животните, чиито постъпки понякога ни карат да се ужасяваме, без да знаем истинската им причина. Уинипегският вълк е всявал ужас сред възрастните, но такъв са го направили хората с бездушието и жестокостта си, защото до края на живота си той остава най-добър и нежен приятел на децата, единствено, чрез които успява да почувствува голямата сила на истинската любов.

Ърнест Томпсън Ситън сочи недвусмислено, че и на дивите животни са присъщи много положителни качества, които сме свикнали да приписваме изключително на себеподобните си. Лисицата от Спрингфийлд проявява рядко майчинско чувство и себеотрицание към своето пленено дете. Мустангът раванлия предпочита смъртта на гордия и свободен дух пред смиреността и покорството на роба, пощенският гълъб Арно е готов на саможертва в името на родината и семейството.

Така неусетно за читателя Ърнест Томпсън Ситън прави големи жизнени обобщения от общочовешко значение. Заедно с голямата познавателна стойност в разказите му се прокрадва и тънък художествен замисъл: привързаността към родния край, силата на любовта, стремежът към свободата и др.

Дивите животни, тяхното съществуване, отношението към заобикалящата ги действителност и помежду им намират в лицето на Ърнест Томпсън Ситън един от първите ентусиазирани и искрени тълкуватели, затова художествените творби на писателя се четат с увлечение и интерес от всички любители на литературата за животни.

Котката от копторите

Живот първи

Живот втори

Живот трети

Живот четвърти

Арно
Историята на един пощенски гълъб

I

През една странична врата влязохме в голяма конюшня, която се намираше на Западната 19-а улица. Едва доловимата миризма на добре поддържани отделни боксове се губеше в приятния аромат на сеното. Изкачихме се по някаква стълба и се озовахме в дълго таванско помещение. Южният му край беше ограден и познатото „ку-у, куу-у, рук-ат-а-ку“, примесено с „уирр, уирр, уирр“ на криле, ни даде да разберем, че се намираме в гълъбарник.

Тук живееха знаменити птици и днес предстоеше състезание между 50 млади гълъба. Собственикът на гълъбарника ме покани като безпристрастна страна за съдия на състезанието.

За младите птици това състезание беше тренировъчно. Два-три пъти ги бяха извеждали навън и от кратки разстояния ги бяха пускали заедно с родителите да се върнат у дома. Сега им предстоеше първият самостоятелен полет. Разстоянието от старта, градчето Елизабет, до тук беше сериозно изпитание за техните неукрепнали още криле.

— Работата е в това — обясняваше дресьорът, — че по този начин се избавяме от глупавите птици. Само най-добрите се завръщат, а ние повече и не желаем.

Състезанието имаше и друга страна. В същност то щеше да е между онези птици, които щяха да се върнат. Всички собственици на гълъби, както и няколко съседи любители се интересуваха от един или друг пощенски гълъб. За победителя беше определена награда, а на мен предстоеше важната задача да го посоча. Печелеше не първата завърнала се, а първата пристигнала в гълъбарника птица, защото върналата се близо до своето жилище, но непоявила се незабавно в къщи птица няма качества на писмоносец.

Гълъбите, които пренасят съобщения, се наричат домашари^[7], понеже винаги се завръщат у дома. Те не се отличават с някаква специална окраска, лишени са и от причудливите украшения на показваните по изложбите свои събратя. Домашарите не се отглеждат заради красотата им, а заради тяхната бързина и умствени способности. От тях се изискват привързаност към бащиното огнище и способност да се завръщат безпогрешно при него. Сега се смята, че центърът на чувството за ориентиране се намира в ушния лабиринт на птицата. Няма същество с по-развито чувство за посока от добрия домашар; единствените видими доказателствата това са големите издутини от двете страни на главата, точно над ушите, и великолепните криле, с които птицата се подчинява на благородния импулс за любов към родната стряха. Сега щяха да се проверят умствените и физическите качества на последната група млади птици.

Макар и да имаше много свидетели, сметнах за най-добре да затворя всички вратички на гълъбарника, с изключение на една, която щях да хлопна моментално зад първия пристигнал гълъб.

Никога няма да забравя вълнението през този ден. Предупредиха ме, че „тръгват в 12 часа и че трябва да са тук в 12,30, но внимавайте, идват като вихър. Виждат се едва като връхлетят в гълъбарника“.

Наредихме се край стената от вътрешната страна на гълъбарника и всеки прилепи очи към някоя пролука или полузатворена вратичка, като се взираше нетърпеливо в югозападна посока, когато някой извика:

— Внимавайте, идват!

Приличаха на бял облак, плувнал над покривите на града, който заобиколи някакъв голям фабричен комин, и след две секунди птиците се втурнаха при нас. Появяването на белия облак, пърхането на крилете, всичко стана така внезапно, така бързо, че макар и подготвен, не успях да съобразя веднага какво да правя. Само аз стоях до единствената отворена вратичка. Край мен профуча синя мълния, докосна ме с крайчеца на крилете си и отмина. Едва успях да затворя малката вратичка след нея, когато всички мъже извикаха в хор:

— Арно! Арно! Не ви ли казвах, че ще победи! Милият, само на три месеца, а вече победител! Миличкият ми!

И собственикът на Арно започна да танцува, зарадван не толкова на спечелената сума, колкото на успеха на птицата.

Мъжете насядаха или наклякаха и започнаха да съзерцават с нескрито уважение гълъба, който гълташе жадно водата, а после се обърна към паничката с храна.

— Погледнете очите, крилете! Виждали ли сте някога такива гърди! О, да, той е истински смелчага!

Така бърбореше неговият собственик на утихналите мъже, чиито птици бяха победени.

Това беше първият подвиг на Арно. Той се оказа най-добър измежду 50 чудесни птици; бъдещето му се чертаеше в най-блестящи краски.

Арно получи сребърния пръстен, с който награждават най-добрите птици. Пръстенът носеше номер 2590 С, номер, който и днес говори много на всички, които се занимават с гълъби из целия свят.

При този пробен полет от Елизабет се завърнаха само 40 птици. Почти винаги става така. Някои изостанаха поради слабост, други се отклониха поради глупост. По този прост начин собствениците на гълъби непрестанно усъвършенствуват качествата на птиците. От десет птици пет изчезнаха безследно, а другите пет се завърнаха много късно още същия ден, и то не наведнъж, а поотделно; последният беше един едър и непохватен син гълъб. Работникът в гълъбарника забеляза:

— Ето го празноглавия Синушко, на който заложи Джек. Мислех, че няма да се върне; хич и не ме е грижа за него, според мен гушата му е много голяма.

Големия Синушко, наричан още Ъгловатия, понеже се роди в едно ъглово гнездо, отначало беше показал необикновена жизненост. Макар и всички да бяха приблизително на една и съща възраст, той израсна по-бързо, стана по-едър, а между другото и по-красив, въпреки че познавачите ценяха малко това качество. Синушко явно се гордееше със своето превъзходство и отрано показа склонност към тормозене на своите по-малки събратя. Неговият собственик му предсказваше голямо бъдеще, но Били, работникът от конюшнята, не се доверяваше на неговия дълъг врат, голяма гуша, тромавост и преголям ръст.

— Та може ли гълъб с такива размери да цепи бързо въздуха? Тези дълги крака са страшно тежки, а и врат като неговия е беля работа — мърмореше пренебрежително Били, като почистваше сутрин гълъбарника.

II

След първия полет тренировката на птиците продължи систематично. Разстоянието от старта до дома се разтягаше ежедневно с 25–30 мили, като посоката непрестанно се менеше, докато домашарите опознаха околността на Ню Йорк на разстояние 150 мили. От първоначалните 50 останаха само 20 птици, защото суровият подбор отстраняваше не само слабите и неприспособяващите се, но и онези, които изпитваха временно неразположение, изпадаха в беда или преяждаха преди старта. Имаше много чудесни птици, широкогърди, яснооки и дългокрили създания, родени за изключително бързи полети, водени от някаква подсъзнателна сила; те бяха предопределени да служат на човека като пощальони в случай на сериозна нужда. Окраската им беше предимно бяла, синя или кафява. Нямаха никакви отличителни белези, но всеки от останалите избраници имаше блестящи очи и издутини над ушите — доказателство за най-чиста порода домашари. И най-добрият от всички, почти винаги пръв в полетите, беше малкият Арно. Той не се отличаваше от останалите гълъби в къщи, защото сега цялата група притежаваше сребърни пръстени, но във въздуха моментално се проявяваше; когато отворената врата даваше команда „Тръгни!“, Арно винаги излизаше пръв; той не смяташе за необходимо да се издига високо, за да изключи влиянието на околността, а отгатваше веднага пътя към къщи и тръгваше по него, като не се спираше нито да яде, нито да пие, нито да се развлича.

Независимо от лошите предсказания на Били Големия Синушко от ъгловото гнездо беше сред 20-те избраника. Той често се бавеше по пътя, никога не пристигаше пръв, а понякога, когато се прибираше цели часове след останалите, ставаше абсолютно ясно, че не е нито гладен, нито жаден — сигурни белези, че някъде по пътя е безделничил. Въпреки това той се завръщаше и сега носеше като останалите на крачето си сребърно пръстенче с номер, белег на спечелена слава. Били го презираше и го сравняваше с Арно, но собственикът му отговаряше:

— Дайте му възможност, бе хора. Бързото куче слепи ги ражда. Забелязал съм, че най-добрата птица най-късно се проявява.

Ненавършил и една година, Арно постави рекорд. Най-трудно се лети над море, защото няма възможност за ориентиране по земни предмети, а още по-трудно в мъгла, когато даже и слънцето е затулено и няма абсолютно никакъв ориентир. Когато паметта, зрението и слухът станат безсилни, у домашаря все пак остава нещо, в което именно се крие неговата голяма сила: това е вроденото му чувство за посока. Само едно нещо може да го унищожи — страхът, затова между чудесните криле трябва да тупти и мъжествено сърце.

В процеса на тренировките Арно беше поставен заедно с двама негови приятели на презокеански параход, който пътуваше за Европа. Изгубеше ли се брегът от погледа, щяха да го пуснат, но падналата гъста мъгла обърка всички сметки. Параходът ги отведе със себе си, като щеше да ги върне със следващия рейс. След 10-часово плаване двигателят неочаквано се повреди; над морето тънеше непрогледна мъгла и течението понесе безпомощния параход като отсечено дърво. Оставаше единствено да се подават звукови сигнали за помощ, но резултатите щяха да са същите, както ако се използуваше сигнализацията със знаменцата. Изведнъж се сетиха за гълъбите. Изборът падна на Старбек, 2592 С. Върху непромокаема хартия написаха бележка за помощ, завиха я на руло и я привързаха от долната страна на опашката. Подхвърлиха го във въздуха и гълъбът се изгуби от погледа. След половин час изпратиха с писмо и Големия Синушко от ъгловото гнездо, 2600 С. Той излетя, но почти в същия миг се върна и кацна на вантите. Целият трепереше от страх; сега нищо не можеше да го накара да напусне кораба. Толкова се беше уплашил, че го хванаха съвсем лесно и позорно го тикнаха отново в клетката.

Извадиха и третия гълъб — малка, но здрава птица. Моряците не я познаваха, но от пръстенчето на крачето научиха името и номера: Арно, 2590 С. Това обаче не означаваше нищо за тях. Морякът, който държеше гълъба, забеляза, че сърцето му не тупка така силно, както на предишната птица. Свалиха съобщението от Големия Синушко. В него пишеше:

10 часа сутринта, вторник.

На 210 мили от Ню Йорк счупихме вала на двигателя; носим се безпомощни в мъглата. Изпратете колкото може по-бързо влекач. Всеки 60 секунди изсвирваме един дълъг и един кратък сигнал.

Адресираха бележката до Параходното дружество. Навиха я на руло, загънаха я в непромокаема хартия и я прикрепиха под средното перо на опашката на гълъба.

Когато го хвърлиха във въздуха, Арно направи един кръг над кораба след това още един много по-нависоко и още по-нагоре и по-нагоре, докато се изгуби от погледа. Той продължи да се издига, докато престана да вижда кораба. Сега беше лишен от всички чувства, освен от едно — чувството за посока, и му се довери напълно. Обладало го всецяло, това чувство беше лишено от влиянието на кръвожадния деспот, наречен СТРАХ. Както стрелката на компаса сочи винаги север, така се насочи сега и Арно — без колебание, без съмнение. Минутка след освобождаването от клетката той се носеше като светлинен лъч право към гълъбарника, в който беше роден — единственото място на света, където се чувствуваше най-добре.

Този ден в гълъбарника дежуреше Били. Изведнъж той чу пърхане на бързокрила птица; в гълъбарника проблесна син лъч, спря до коритцето с вода. Гълъбът поемаше глътка след глътка водата, когато Били изведнъж зяпна учудено:

— Я, та това си бил ти, Арно, хубавецо мой!

След това с уверения маниер на човек, който се занимава с гълъби, измъкна джобния си часовник и отбеляза времето: 2,40 часа следобед. В този миг погледът му се спря върху връвчицата на опашката. Били затвори вратата и бързо спусна мрежата върху главата на Арно. Миг след това той държеше книжната тръбичка в ръце, а след две минути вече бързаше към канцеларията на компанията, предвкусвайки тлъстия бакшиш. Там узна, че Арно е прелетял 210 мили в мъгла над морето за 4 часа и 40 минути. За по-малко от час на злополучния параход беше изпратена исканата помощ.

Двеста и десет мили над морето, в мъгла, за 4 часа и 40 минути! Това беше чудесен рекорд. Нанесоха го, както подобаваше, в летописите на Клуба на гълъбарите.

Държаха Арно на ръце, когато секретарят на клуба записа с гумен щемпел и неизтриваемо мастило върху едно от снежнобелите пера на дясното му крило неговия подвиг, датата и собствения му номер.

За другия гълъб — Старбек, не се чу нищо. Без съмнение беше загинал в морето. А синия от ъгловото гнездо докараха с влекача.

III

Това беше първият официален рекорд на Арно, но скоро последваха и други, така че в стария гълъбарник се разиграха няколко любопитни сцени, в които той изпълняваше главната роля. Един ден до конюшнята спря карета; от нея слезе беловлас господин, изкачи се по прашните стъпала и остана цялата сутрин в гълъбарника с Били. Той поглеждаше през златните си очила ту към купчината книжа, ту над покривите на къщите и чакаше ли чакаше, но какво? Новини от едно малко местенце, което се намираше на по-малко от 40 мили — новини с огромна важност, известия, които щяха да го спасят или да го погубят, известия, които трябваше да пристигнат по-бързо от телеграфа, защото телеграмата се задържаше поне по един час във всеки един от двата края. Какво можеше да пристигне по-бързо? В онези дни имаше само едно средство — първокласният пощенски гълъб. Спечелеше ли, това нямаше да може да се плати с пари. Човекът искаше най-доброто, независимо от цената и изборът падна на Арно със седемте рекорда, записани върху перата на крилете му. Мина час, втори, започна трети и изведнъж синият метеор се втурна в гълъбарника, свистейки с криле. Били хлопна вратата и го хвана. Той разряза ловко конците и подаде свитата на руло бележка на банкера. Старият човек побеля като платно, едва я разгъна и лицето му веднага възвърна обичайния си цвят. „Благодаря ти, боже!“ — въздъхна той и забърза за заседанието на управата, хванал вече здраво положението в ръцете си. Малкият Арно го беше спасил от гибел.

Банкерът поиска да купи гълъба, като смътно чувствуваше, че трябва да прояви благодарност и обич към него, но Били му обясни всичко много ясно:

— Има ли смисъл? Не можете да купите сърцето на един домашар — единственото, което можете да направите, е да го превърнете в затворник; нищо на света обаче няма да го накара да забрави стария гълъбарник, в който е роден.

Така Арно си остана на № 211 на Западната 19-а улица. И все пак банкерът не го забрави.

Има много негодници, които смятат летящия пощенски гълъб за лесна плячка може би защото е далеч от къщи или просто защото е трудно да се открие престъплението. Не един благороден домашар, литнал с вест за живот или смърт, е бил прострелван от такива злодеи и безмилостно е бил превръщан в месна плънка за баница. Арнолф, братът на Арно, с три чудесни рекорда, е бил убит по този начин, когато беше изпратен спешно да вика лекар. Като падал в предсмъртна агония в краката на стрелеца, неговите великолепни криле се разтворили и показали списъка на победите му. На крачето му блестяло сребърно пръстенче и ловецът изпитал угризение на съвестта. Той изпрати веднага съобщението и върна умрялата птица на Клуба на гълъбарите, заявявайки, че я бил „намерил“. Собственикът на птицата отиде при него. Ловецът не издържал на кръстосания разпит и признал, че самият той е застрелял гълъба, но че сторил това заради един беден и болен съсед, който мечтаел за баница с гълъбово месо.

В очите на разгневения гълъбар проблеснаха сълзи:

— Моята птица, моят красавец Арнолф донесе 20 пъти изключително важни съобщения, постави три рекорда, спаси два човешки живота, а вие сте го убили заради една баница с месо. Бих поискал да ви накажат по закона, но сърцето не ми позволява да се заема с такова жалко отмъщение. Ще ви моля само за едно: ако някога имате друг съсед, комуто се прииска баница с гълъбово месо, елате, ще му дадем млади гълъби. Ако у вас все пак е останала капка чест, никога, никога вече не убивайте, забранявате и на другите да убиват нашите благородни и безценни вестоносци.

Всичко това се случи по времето, когато банкерът идваше често в гълъбарника и милееше за гълъбите. Той беше влиятелен човек и непосредствен плод на подвига на Арно беше приетия в Олбъни закон за защита на гълъбите.

IV

Били изобщо не изпитваше симпатии към Синушко от ъгловото гнездо с номер 2600 С. Независимо от това гълъбът продължаваше да се числи към списъка ма Сребърния орден. Били беше убеден, че това е второкласен гълъб. Случката с парахода потвърди, че Синушко е страхливец, а всъщност си беше и побойник.

Една сутрин Били влезе в гълъбарника и завари голяма врява и безредие: два гълъба — един голям и един малък, се кълвяха и се боричкаха върху пода, а във въздуха хвърчаха перушина и облаци прах. Когато успя да ги раздели. Били разбра, че малкият е Арно, а големият Синушко. Арно се беше сражавал храбро, но беше победен, защото Синия беше два пъти по-тежък.

Много скоро се изясни, че причината за раздора е една прелестна малка гълъбица с най-чиста домашарска кръв. Големия Синушко отдавна проявяваше с непристойно държание лошите си чувства към Арно, но към смъртоносната схватка ги тласна именно тази малка госпожичка. Били нямаше право да извие врата на Големия Синушко, но направи всичко, за да помогне на своя любим Арно.

Сватбите между гълъбите се уреждат донякъде както при хората. Първото нещо е създаването на близост: принудете двойката да прекара известно време заедно и природата си знае работата. Ето защо Били затвори Арно и малката госпожичка за две седмици в отделен „апартамент“, а за да е абсолютно сигурен, затвори също за две седмици Големия Синушко с една подходяща дама в друг „апартамент“.

Нещата се развиха точно както предполагаше. Малката госпожичка се предаде на Арно, а подходящата дама — на Големия Синушко. Свиха се две гнезда и всичко предсказваше „щастлив брак“. Големия Синушко обаче беше много красив. Той можеше да пъчи шия и да се перчи на слънцето, а около шията му се появяваше такава дъга, пред която не устояваше и най-вярната гълъбица.

Макар и добре сложен, Арно беше дребен и не особено красив. Само очите му блестяха чудно. Освен това той често отсъствуваше по важни работи и Големия Синушко нямаше какво друго да прави, освен да се върти нагоре-надолу из гълъбарника и да показва своите лишени от надписи криле.

Моралистите обичат да сочат по-низшите животни, особено гълъбите, като пример за любов и вярност и, общо взето, са прави, но уви, съществуват изключения. Пороците не са характерни само за хората.

„Съпругата“ на Арно от самото начало беше очарована от Големия Синушко и в края на краищата веднъж, когато „съпругът“ отсъствуваше, се случи ужасното събитие.

Арно се завърна от Бостън и откри, че Големия Синушко, без да се откаже от своята собствена „подходяща дама“ в ъгловото гнездо, си беше присвоил и неговото собствено гнездо и жена. Последва безумна битка. Единствените свидетели бяха двете съпруги, които обаче запазиха пълно „равнодушие“. Арно се сражаваше със знаменитите си криле, но те не ставаха по-добри оръжия от това, че на тях сега имаше записани 20 рекорда. Човката и краката му бяха малки като на всички добри пощенски гълъби, а смелото му сърце не можеше да компенсира теглото. Нещата не се развиваха в негова полза. Жена му седеше безучастно в гнездото, като че всичко това не я засягаше ни най-малко и по всяка вероятност Арно щеше да загине, ако Били и този път не беше влязъл навреме. Той се разгневи толкова, че щеше да извие врата на Синушко, но побойникът успя да се измъкне от гълъбарника. В продължение на няколко дни Били се грижи нежно за Арно. Към края на седмицата Арно беше добре и след десет дни отново тръгна на път. Очевидно беше простил на своята „невярна съпруга“, защото продължаваше да живее в същото гнездо без някакви особени вълнения. През този месец Арно постави още два нови рекорда. Той донесе съобщение от десет мили за осем минути и прелетя разстоянието Бостън — Ню Йорк за четири часа. Във всеки един момент по пътя го водеше голямата му любов към дома. Завръщането в къщи не беше приятно, ако жена му вземаше изобщо участие в мислите му, защото той отново откри, че тя флиртува с Големия Синушко. Въпреки умората си Арно поднови дуела, който отново щеше да продължи докрай, ако не се беше намесил Били. Той разтърва бойците и после затвори Синия в клетка, решен да се отърве по някакъв начин от него. Междувременно наближаваше „Състезанието на всички възрасти“ на разстоянието от Чикаго до Ню Йорк — 900 мили. Арно беше записан за него още преди шест месеца. Заложената за него сума беше много голяма и независимо от „семейните му неприятности“ неговите приятели смятаха, че трябва да участвува на всяка цена.

Изпратиха птиците с влак до Чикаго. Там щяха да ги пускат на интервали, според особеностите им. Арно го пуснаха последен. Гълъбите не губиха време и извън Чикаго няколко от тези първокласни летци инстинктивно образуваха ято, което се движеше из въздуха по един и същ невидим път. Домашарят може да следва права линия, като се осланя на своето общо чувство за посока, но движи ли се по познат път, той следва добре познатите му земни знаци. Повечето от птиците бяха тренирани по пътя, минаващ през Кълъмбъс и Бъфалоу. Арно знаеше пътя не само през Кълъмбъс, но и през Детройт, затова след езерото Мичиган полетя по права линия към Детройт. По този начин той спечели голямо предимство. Детройт, Бъфалоу, Рочестър останаха назад с познатите кули и комини; наближаваше Сиракуза. Беше късен следобед; Арно беше прелетял 600 мили за 12 часа и без съмнение беше пред всички останали. Изведнъж той почувства обичайната за летците жажда. Плъзгайки се над покривите на къщите, той забеляза един гълъбарник, спусна се на два-три големи кръга от височината, на която се беше издигнал, тръгна след гълъбите, влезе в гълъбарника и започна да пие жадно от коритцето с вода, както често беше правил досега и както всеки любител на гълъби дава възможност на вестоносците да се ползват от тези услуги. Собственикът на гълъбарника се случи там и погледът му падна върху непознатата птица. Той пристъпи внимателно встрани, откъдето можеше да я наблюдава по-добре. Един от неговите гълъби реши да се спречка с непознатия и както правят гълъбите, Арно разпери за защита едното си крило и по този начин показа дългия списък на своите рекорди. Човекът разбираше от гълъби. Той се заинтригува много, дръпна въженцето, което затвори вратичката, и след няколко минути Арно беше негов пленник.

Похитителят разпери изписаните криле, прочете един след друг рекордите и като погледна сребърния пръстен (той трябваше да бъде златен), прочете името му и възкликна:

— Арно, Арно! О, чувал съм за теб, красавецо, и съм много доволен, че те хванах.

Той свали бележката от опашката, разгъна я и прочете:

Арно напусна Чикаго тази сутрин в 4 часа. Той участвува в големия полет на птиците от всички възрасти до Ню Йорк.

— 600 мили за 12 часа! Боже господи, та той е рекордьор! — и крадецът на гълъби нежно, почти благоговейно постави пърхащата птица в една подплатена клетка. — Добре — добави той — зная, че е безсмислено да те задържам, но мога да отгледам твое поколение и да запазя някои от твоите наследници.

Така Арно беше затворен в един голям и удобен гълъбарник с няколко други затворника. Мъжът, макар и крадец, обичаше много пощенските гълъби и осигури на своя пленник удобство и безопасност. В гълъбарника го държа три месеца. Отначало Арно не вършеше нищо, но цял ден вървеше нагоре-надолу покрай телената мрежа и търсеше начин да избяга; на четвъртия месец като че се отказа от тези опити и наблюдателният тъмничар предприе втората част от своя план. Той въведе при Арно свенлива млада гълъбица, но Арно не й обърна никакво внимание и се държа твърде невъзпитано с нея. След известно време тъмничарят изведе женската птица и Арно бе оставен сам-самичък в продължение на цял месец. Сега въведоха друга гълъбица, но и от това не излезе нищо. Така му представяха разни чародейки цяла година. Арно или яростно ги отблъскваше, или оставаше презрително безразличен като от време на време старото желание да се върне в къщи го обземаше с двойна сила и той се спускаше нагоре-надолу покрай телената мрежа или се хвърляше с всички сили върху нея.

Когато Арно сменяше перата си, неговият тъмничар ги запазваше като скъпоценни вещи и с порастването на всяко ново перо възстановяваше историята на славните му подвизи върху него.

Бавно изминаха цели две години; тъмничарят премести Арно в нов гълъбарник и пусна при него нова госпожица. По една случайност тя приличаше много на оставената вкъщи неверница и Арно започна да се навърта около нея. Веднъж на тъмничаря се стори, че неговият прославен пленник оказва едва доловимо внимание на чародейката и… да, той видя как тя започна да подготвя своето гнездо. Като реши, че двамата са постигнали пълно взаимно съгласие, тъмничарят за пръв път отвори вратичката и Арно се оказа на свобода. Обхвана ли го страх? Прояви ли съмнение? Не, нито за миг. В момента, в който вратата се отвори и откри пътя му, той се стрелна мигновено навън, разпери великолепно украсените си криле и без да мисли повече за своята прелъстителка, се втурна далеч от омразния затвор, все по-далеч и по-далеч.

V

Нямаме средства, с които можем да надникнем в мозъка на гълъба; можем да сгрешим, ако се осланяме на своето въображение относно дълбочината на неговата любов към дома; сигурни сме обаче в едно, че не сме в състояние достатъчно силно да опишем и да оценим тази удивителна, подхранвана от човека любов към домашното огнище, горяща с неугасващ пламък у благородната птица. Наречете я, както щете — прост инстинкт, изработен съзнателно от човека за задоволяване на егоистичните му цели, обяснявайте я, ако желаете, направете й напречен разрез, назовете я погрешно, тя ще продължава да съществува като изумителна неугасваща сила дотогава, докато са живи крилете и малкото смело сърце.

Дом, дом, скъпи дом! Никой не е обичал своя дом по-силно от Арно. Всички изпитания и скърби се стопиха в тази сила, обладала цялото му същество. Нито годините зад решетките, нито последната любов, нито страхът пред смъртта можеха да я отслабят и ако Арно имаше дарба да пее, положително би запял така, както пее героят по време на най-голяма радост. Той изхвръкна и започна да се издига нагоре в кръг, стремително, теглен от единствения инстинкт, на който се подчиняват тези удивителни криле — нагоре, нагоре, във все по-широки и по-високи кръгове, разперил белите изписани с рекорди криле, докато заприлича на бяла точка, нагорен напред, теглен от любовта си към родното огнище, верен на своя дом и на невярната си съпруга. Затворил, както казват, очи, затворил, както твърдят, уши, изличил, както мислим всички, от ума си преживяното през последните две години на живота си, на половината свое съществуване той се носеше стремително в синевата, отпочивайки си като светец в своето собствено съзнание, отдаден напълно на това най-съкровено ръководство. Той беше капитанът на кораба, но кормчията, картата, компасът беше неговият дълбоко вкоренен инстинкт. На хиляда фута над дърветата се чуваше неразбираемо пърхане и с бързината на стрела Арно се носеше на югоизток. Белите проблясъци на крилете се изгубиха и благочестивият похитител от Сиракуза не го видя повече.

Долу из долината се движеше бърз влак. Той беше далеч напред, но Арно го настигна и го задмина също като дива птица, задминаваща плуващ бобър. Той преминаваше високо над долините, после ниско над хълмовете на Ченанго с разлюлените от бриза брегове.

От гнездото си в дъба тихо изскочи ямайски мишелов. Забелязал гълъба, той го беше определил за своя жертва. Арно не се обръщаше нито наляво, нито надясно, не се вдигаше нагоре, не слизаше надолу, не губеше нито един замах на крилете си. Ямайският мишелов чакаше в една теснина, но Арно профуча край него също както елен в разцвета на силите си преминава край чакащата в засада мечка. Към дома! Към дома! Това беше единствената пламтяща мисъл, погълналият всичко стимул.

Замах, замах, замах, светкавично замахваха крилете по познатия вече път. След час съгледа Кетскилс, а след още час летеше вече над него. Стари познати места пробягваха под него и вливаха нови сили в крилете му. Към дома, към дома — пееше без думи сърцето му. Подобно на умиращ от жажда пътник, съгледал отдалеч зелените палми, неговите блестящи очи съгледаха в далечината пушелаците на Манхатън. От върха на Кетскилс се спусна ястреб. Най-бърз от всички грабливи птици, горд със своята сила, горд със своите криле, той се наслаждаваше на достойната си плячка. Безброй гълъби попадаха в неговото гнездо и сега той се рееше на вятъра, заспуска се, като пазеше сили, очаквайки удобния момент. О, колко добре знаеше кога настъпва най-подходящият момент! Надолу, надолу, подобно на летяща стрела се спусна сега той; нито дивата патица, нито соколът можеха да му убегнат, защото това беше ястреб. Върни се, гълъбче, спаси се, заобиколи опасните хълмове! Свърна ли от пътя си гълъбът? Нито на косъм, та това беше Арно. Към дома, дома, дома — беше едничката му мисъл. Като се спасяваше от ястреба, той просто удвои скоростта си; скитникът ястреб се спусна стремглаво, но върху какво? — върху проблеснала светлина и се прибра без нищо. Арно прорязваше въздуха на долината подобно на изхвърлен от прашка камък: първо беше белокрила птица, после петно с трептящо сияние и накрая нищожна точка. Ето милата Хъдсънова долина, добре известния път; не беше ги виждал цели две години! Спусна се по-ниско, тъй като духна северният вятър и разбуни реката под него. Към дома! Дома! Дома! Ето ги вече и градските кули! Дома! Дома! Край големия мост на Поукипси се плъзна над повърхността на реката до самите й брегове. Сега по-ниско, защото вятърът се усили. Ниско, уви! Твърде ниско! Кой зъл дух съблазни ловеца да се спотайва през юни в покрайнините на този хълм? Какъв дявол насочи погледа му върху мяркащото се бяло петно, изплувало от синевата на север? О, Арно, Арно, литнал толкова ниско, не забравяй ловците! Ниско, много ниско минаваш над този хълм. Твърде ниско и твърде късно! Проблясък, изстрел; смъртоносен град литна след Арно, настигна го, изсипа се върху него, но не го повали. От размахващите се криле се посипаха начупени пера с изписани върху тях рекорди. „Нулата“ от морския му рекорд изчезна. Сега се четяха 21, а не 210 мили. О, безсрамен грабеж! На гърдите му се появи тъмно петънце, но Арно продължаваше пътя си напред. Към дома, дома! Опасността остана назад. Той се носеше както преди право към къщи, но изумителната му скорост намаля, а в наранените криле вятърът засвири някак непривично. Петното на гърдите обясняваше намалялата сила, но въпреки това Арно продължаваше да лети право напред. Домът, домът вече се виждаше и болката в гърдите беше забравена. Високите кули на града ясно се очертаваха пред острия му поглед, докато се плъзгаше край високите скали на Джърси. Напред, напред, крилото можеше да отслабне, погледът можеше да се замъгли, но любовта към родната стряха изгаряше все повече.

Той прелетя на завет край високите хълмове, над блещукащата вода, под гнездото на соколите, точно под замъка на пиратите, които надничаха като маскирани разбойници, дебнещи приближаващия гълъб. Арно ги познаваше отдавна. Много непредадени съобщения оставаха в това гнездо, много пера с нанесени по тях рекорди се посипваха по земята. Арно обаче се беше срещал с пиратите преди и сега приближаваше както обикновено, напред, напред, бързо, но все пак не така бързо както преди. Смъртоносното оръжие беше изстискало силите му, беше намалило бързината му. Напред, напред. В уречения миг соколите излетяха като две стрели; силни и бързи, те излязоха срещу едно слабо и уморено гълъбче.

Има ли смисъл да разказвам какво се случи по-нататък? Защо да описвам отчаянието на едно малко смело сърчице, зърнало дълго мечтания дом? Всичко завърши само за минутка. Соколите нададоха зловещ тържествуващ писък. Все още писукайки, те се вдигнаха към своето гнездо, сграбчили в ноктите си едно телце — последните останки от безстрашния малък Арно. Там, на скалите, клюновете и ноктите на пиратите почервеняха от кръвта на героя. Нямащите равни на себе си криле бяха разкъсани, а изписаните с рекорди пера се пръснаха наоколо. Убийците бяха убити на свой ред и крепостта им беше опустошена. И никой нямаше да узнае съдбата на Арно — тази несравнима птица, ако дълбоко сред праха и остатъците на това разбойническо свърталище отмъстителят не намери между другото и един сребърен пръстен — свещения орден на първокласните пощенски гълъби, с многозначителния надпис:

Арно, 2590 С

Момчето и рисът

Момчето

Той току-що беше навършил 15 години. Обичаше много лова и се беше пристрастил необикновено много, особено за един начинаещ, към него. Цял ден над лазурното езеро Кейгеонул прииждаха ята диви гълъби, накапваха в редица по изсъхналите дънери край малките горски полянки, които приличаха на паметници, издигнати в чест на огъня, и стояха като изкушаващи мишени. Той обаче напразно ги преследваше с часове. Птиците като че знаеха от какво разстояние бие неговата старомодна пушка и всеки път преди той да се приближеше на достатъчно разстояние, шумно се вдигаха във въздуха. Най-сетне едно малко ято се пръсна между зелените дървета край потока близо до дървената колиба и като се прикриваше зад нея, Торбърн пристъпи внимателно напред. Погледът му се спря върху един гълъб, кацнал недалеч; прицели се внимателно и гръмна. Почти в същия миг отекна и друг изстрел и птицата падна мъртва на земята. Торбърн се втурна да я вземе, но изведнъж се появи някакъв висок младеж и я вдигна.

— Хей, Корни! Птицата е моя!

— Твоят ли! Твоята излетя ей там? Видях ги как кацат тук, и реших да гръмна една.

Внимателното оглеждане показа, че гълъбът е ударен едновременно от куршум и от сачма. Стрелците се бяха мерили по една и съща птица. И двамата се смяха от сърце на това съвпадение, макар шегата да имаше и сериозна страна. Храната и бойните припаси не достигаха в този горски дом.

Корни, млад и чудесно сложен ирландец от канадски произход, висок около метър и осемдесет, живееше сега в дървената колиба, където липсата на удобства и суровият живот бяха постоянни източници на жизнерадост. Колтови, макар родени и израснали в лесовете на Канада, не бяха изгубили нищо от онзи дух, превърнал ирландската кръв из цял свят в синоним на искреност и остроумие.

Корни беше първородният син на голямо семейство, заселило се в Питърсей на 25 мили на юг. Беше изявил желание сам да изгради своя дом в горите на Финбанк и неговите пораснали вече сестри — Маргит, уравновесена и сериозна, и Лу, жизнерадостна и духовита, се заеха с домакинството му. Торбърн Олдър им гостуваше. Току-що беше оздравял от много сериозна болест, затова го бяха изпратили да поводи малко „по-суров живот“ из горите с надежда да придобие поне малко от жизнеността на своите домакини. Техният дом беше построен от неизбичени дървета, без дюшеме, покрит с чимове с избуяли по тях треви и бурени. Девствената гора наоколо се пресичаше на две места: едното, където на юг водеше най-обикновена пътека до Питърсей, и другото, където върху чакълестия бряг плискаше водите си изумрудено езеро и откъдето можеше да се види къщата на най-близкия съсед, която се намираше на около четири мили през водата.

Ежедневието им беше монотонно. Корни ставаше при изгрев-слънце да запали огъня, викаше сестрите си и докато те приготвяха закуската, той хранеше конете. В 6 часа закусваха и Корни отиваше на работа. По обед, чието настъпване Маргит познаваше по сянката на едно дърво върху ручея — ясен белег, че трябва да донесе прясна вода за трапезата, Лу окачваше бяла кърпа върху един прът и Корни, забелязвайки сигнала, се връщаше за обед, изгорял и заруменял, истинско олицетворение на мъжка сила и честен труд. Понякога Тор се губеше по цял ден, но привечер, когато отново се събираха край масата, той се прибираше от езерото или от някой далечен планински хребет и вечеряше онова, което беше ял на обед и на закуска, защото менюто, както и дните винаги се повтаряха: свинско, хляб, картофи и чай, понякога яйца, които снасяха дузината кокошки, подслонени в малката конюшня, и много рядко дивеч, понеже Тор не беше ловец, а Корни нямаше време за нищо друго, освен за фермата.

Рисът

Една огромна липа караше старините си в гората. Смъртта проявяваше към нея голямо великодушие, защото й изпрати три предупреждения: липата избуя над всички свои посестрими, децата й пораснаха и най-сетне цялата беше куха. Зимната фъртуна пречупи ствола й надве и там, където трябваше да се намира сърцето й, се откри голяма дупка. Сега липата лежеше сред слънчевата поляна като дълга дървена хралупа и се превърна в прекрасен дом на един рис, който търсеше удобно място за бъдещето си поколение.

Майката рис беше стара и измършавяла, защото и годината беше трудна за рисовете. Предната есен мор унищожи главния им източник за храна — зайците, зимъс наваля дълбок сняг, а неочакван мраз изтреби почти всички яребици. Безконечната дъждовна пролет погуби малкото излюпили се яребици и препълни толкова блатата и потоците, че рибите и жабите станаха недостъпни. Нашата позната страдаше не по-малко от всички свои посестрими.

Малките рисчета, полугладни още преди раждането си, й бяха сега допълнителна тежест, понеже й отнемаха време, което можеше да посвети на лов.

Северният заек е любимата храна на риса. В добри години тя беше убивала понякога по 50 само за един ден, но сега не можеше и да мечтае за това. Чумата беше свършила много добре своята работа.

Веднъж тя улови червена катеричка, вмъкнала се в хралупа с капан, а друг път — вонящ черен смок, който остана единствената й храна за през деня. Последва ден изобщо без храна и малките жално писукаха, защото млякото не им достигаше. Един път тя забеляза голямо черно животно, което издаваше неприятна, но позната миризма. Хвърли се мълниеносно и безшумно отгоре му. Удари го веднъж по носа, но таралежът прикри глава, опашката му щръкна нагоре и майката рис беше прободена на десетина места от малките му остри стрелички. Извади ги със зъби, защото се беше „запознала с таралежа“ още преди години, но само острата нужда я принуди сега да го нападне наново.

Този ден успя да хване всичко на всичко само една жаба и на следващия предприе дълъг и уморителен лов из най-отдалечените кътчета на гората. До ушите й долетя странен зовящ глас. Никога не го беше чувала досега. Тръгна внимателно към него, срещу вятъра, и долови много нови миризми и няколко неизвестни звука. Силният и ясен зовящ глас се повтори, когато майката рис излезе на една горска полянка. Там се издигаха две грамадни къщи, вероятно на ондатри или на бобри. Такива големи къщи тя не беше виждала никога досега. Бяха изградени отчасти от съчки и се намираха не сред блато, а върху суха земя. Около тях се разхождаха няколко яребици, по-скоро птици, които приличаха на яребици, само че по-едри и разноцветни: червени, жълти и бели.

Тя се разтрепери от възбуда — храна, храна, изобилна храна, и старата ловджийка се сниши. Гърдите й опряха земята, а лактите щръкнаха над гърба й, когато започна да дебне по най-хитър и ловък начин. Трябваше на всяка цена да услови една от тези яребици. Налагаше се да използува всякаква хитрост, не биваше да допусне нито една грешка, даже за това да бяха необходими часове или цял ден. Трябваше да се приближи толкова, че да осигури победата, преди плячката да отлети.

От мястото, където се криеше, до голямата къща на ондатрата я деляха само няколко скока, но тя премина това разстояние пълзешком за цял час. От дънер до храсталак, от ствол на дърво до стръкче трева се промъкваше тя, почти разстлала се върху земята, и яребиците не я забелязваха, а продължаваха да се хранят. Чуваше се само острият писък на една от тях, който беше долетял най-напред до ушите на майката рис. Веднъж като че усетиха опасността, но дългото очакване разсея страха им. Сега се намираха само на една крачка и тя потръпна от нетърпение, каквото изпитва сърцето на всеки ловец, но също така и от глад. Погледът й се спря върху една бяла птица, не най-близката, но някак привличаща я с окраската си.

Къщата на ондатрата се намираше на открито място, след това се простираха високи бурени с пръснати навсякъде съчки. Бялата птица се навърташе из буренаците, а червеникавата певица със силния глас подхвръкна към върха на могилката на ондатрата и запя както преди. Майката рис се сниши още повече. В песента като че се долавяха тревожни нотки, но не, бялата продължаваше да стои на мястото си. Ловджийката виждаше как крилете й проблясват между стъблата на бурените. Сега пред нея се простираше откритото пространство. Сплескана като изсушена кожа, тя запълзя бавно и тихо зад дънера на едно дърво, не по-дебело от врата й. Само да се добере до онези стръкчета трева, тогава ще се промъкне незабелязано до буренаците, откъдето ще може и да скочи. До носа й достигна миризмата на птицата — разкошният и силен аромат на живота, на плътта и на кръвта, от който крайниците й просто се вцепениха, а очите й заблестяха.

Яребиците продължаваха да рият земята и да кълват; една от тях подскочи върху купчинката, но бялата продължаваше да стои на мястото си. Още пет безшумни крачки и майката рис се озова зад бурените, зад които проблясваше бялата птица. Тя прецени разстоянието, опита почвата под себе си, размърда задните си крака, за да изчисти някои от нападалите съчки, после скочи с всички сили напред. Бялата птица не разбра от каква смърт умира. Фатална сива сянка връхлетя отгоре й, бързите и смъртоносни нокти свършиха светкавично своята работа и преди останалите птици да забележат неприятеля и да отлетят, майката рис изчезна с бялата птица в уста, която размахва отчаяно криле.

Като ръмжеше от вродената си ярост и споходилото я щастие, тя се понесе със скокове из гората и забърза радостно към къщи. Последният трепет замря от топлото тяло на нейната жертва, когато дочу пред себе си тежки стъпки. Тя скочи върху един дънер. Крилете на плячката пречеха на погледа й, затова постави трупа на птицата на земята, като го притисна здраво с едната си лапа. Шумът се приближи, храстите се огънаха и оттам изскочи едно момче. Старият рис познаваше хората и ги мразеше. Той ги беше наблюдавал нощем, ходил беше по следите им, на свой ред беше преследван и раняван от тях. За миг застанаха лице срещу лице. Ловджийката изръмжа в знак на предизвикателство, грабна птицата и скочи от дънера в спасителните храсти. До леговището й оставаха около една-две мили, но тя не спря никъде да се храни, докато не зърна обляната от слънце поляна и голямата повалена липа. Тогава тихото „прр, прр“ подкани малките да излязат от дупката и да започнат да пируват с вкусната храна.

Домът на риса

Отначало Тор, израсъл в града, не се решаваше да влезе по-навътре в гората от мястото, до което долитаха ударите от брадвата на Корни. С всеки нов ден обаче той проникваше все по-навътре, като не се ориентираше по измамния мъх на дърветата, а по слънцето, компаса и разни предмети. Целта му беше по-скоро да изучава дивите животни, отколкото да ги изтребва, но природоизследователят винаги е близък роднина на ловеца, затова не се разделяше с пушката си. Единственото животно на разчистеното от тях място беше тлъстият мармот^[8]. Дупката му се намираше под един дънер, на около стотина ярда от колибата. В слънчеви утрини мармотът обичаше да се припича върху дънера. Постоянната бдителност се отплаща за всяко добро в гората. Той винаги беше нащрек и Тор напразно се опитваше да го улучи или да го хване с капан.

— Знаете ли какво — каза една сутрин Корни, — време е да хапнем малко прясно месо.

Той свали пушката си, старовремско оръжие с тясна цев, напълни я с присъщото за опитните стрелци внимание, насочи я през отворената врата на колибата и гръмна. Мармотът се килна назад и застина. Тор се втурна към него, после се върна тържествуващ с животното, като викаше:

— Точно в главата, от 120 ярда!

Корни успя да прикрие самодоволната усмивка, припламнала на ъгълчетата на устните му, но блестящите му очи за миг засвяткаха по-ярко.

Това не беше убийство заради убийството, защото мармотът опустошаваше всичко около своята дупка. С вкусното му месо семейството можа да се нахрани два пъти, а освен това Корни показа на Тор как се обработват кожи. Отначало той държа кожата в продължение на двадесет и четири часа в пепел от дърва. В резултат на това падна цялата козина. След това три дни топи кожата в сапунена вода и я обработва с ръце, докато изсъхна и се превърна в здрава бяла кожа.

Тор странствуваше все по-далеч, търсейки приключения, които винаги го удивяваха. Много от дните бяха съвсем безцветни, други изобилствуваха от събития; неочакваното винаги е било отличителна черта на ловуването, както и негова неотлъчна прелест. Един ден той отиде далеч зад хребета, в съвсем нова посока, и мина през широката горска поляна, където лежеше поваленият ствол на огромната липа. Нейните размери го поразиха. Той отмина поляната и се упъти към езерото, което беше на около миля на запад, но след двадесетина минути изведнъж спря. Погледът му падна върху огромно черно животно, покачило се на около 30 стъпки от земята на разклонения ствол на една ела. Мечка! Най-сетне! Ето го изпитанието на нервите, което беше очаквал през цялото лято. Отдавна се чудеше как щеше да се държи при подобно изпитание загадката, наречена „аз“! Стоеше като вкаменен. Дясната му ръка се плъзна в джоба, извади три-четири едри сачми, които носеше за спешни случаи, изсипа ги върху поставените вече в цевта дребни сачми и втикна тампонче, за да не се изръсят.

Мечката стоеше все така неподвижно и момчето не можеше да види главата й, но сега започна да я изучава внимателно. Не беше голяма, напротив малка, да, много малка, истинско меченце. Меченце! Това означаваше, че наблизо се намира и майката. Тор се озърна уплашено и като не видя никой, освен малкото мече, насочи пушката и стреля.

За негова най-голяма изненада животното тупна мъртво на земята. Оказа се, че не е мечка, а огромен таралеж. Тор го заразглежда с удивление и съжаление, защото нямаше никакво желание да убива подобно безобидно същество. Той откри върху странното му лице две-три дълбоки драскотини, които доказваха, че той не е бил единственият му неприятел. Тор се обърна да си върви, но забеляза кръв по панталоните си, а след това откри, че лявата му ръка кърви. Беше се наранил сериозно от бодлите на животното, без сам да забележи как. Той остави таралежа с нежелание. Когато научи за случилото се, Лу изрази съжаление, че не е одрал животното, и каза, че имала нужда от подплатена с кожа шапка за през зимата.

Друг път Тор излезе без пушка, тъй като имаше намерение да събира само необикновени растения, които беше видял. Намираха се близо до сечището. Той познаваше мястото по един повален бряст. Когато го наближи, до ушите му долетя странен звук. Очите му съзряха два предмета върху ствола, които се движеха. Тор повдигна един клон и различи ясно главата и опашката на огромен рис. Рисът също го беше забелязал и сега впери очи в него и заръмжа. Под едната си лапа притискаше върху ствола бяла птица. Тор разпозна в нея една от собствените им безценни кокошки. Колко свиреп и жесток му изглеждаше сега звярът. Тор го намрази с цялата си душа. Той скръцна със зъби от досада, че именно сега, когато му се беше удала най-добрата възможност, се оказа без оръжие. Достраша го. Стоеше като вцепенен и не знаеше какво да предприеме. Рисът изръмжа по-яростно. Размърда гневно силната си опашка, после сграбчи жертвата си, скочи от дървото и изчезна.

Лятото се оказа много дъждовно и по прогизналата земя младият ловец откриваше следи, които в сухо време трудно би открил и опитен ловец. Един ден Тор се натъкна в гората на следи, като че оставени от прасе. Бяха пресни, а и поройният дъжд, паднал преди два часа, беше заличил всички други следи. След около половин миля те го отведоха до някаква клисура. Като стигна до стръмния й склон, видя да проблясват бели петна. Острият поглед на младежа откри сърна с нейното изпъстрено с точки сърненце, вперили любопитни погледи в него. Макар и да беше дошъл тук по техните следи, Тор остана удивен. Гледаше ги с отворена уста. Майката се обърна, вдигна сигнала за опасност — своята бяла опашка, и се отдалечи с леки крачки, последвана от малкото. Тя прескачаше без усилия повалените дървета или се промъкваше с котешка пъргавина под тях, когато позволяваха това.

Нито веднъж не му се удаде възможност да стреля по тях, макар че още няколко пъти се натъкна на същите следи, поне така му се струваше, защото кой знае защо сърните се срещаха много по-рядко в тази гъста гора, отколкото следващите години, когато я осеяха със сечища.

Тор повече не видя сърните заедно, но веднъж срещна майката, поне му се стори, че беше тя. Животното душеше в гората земята. Нервна и нетърпелива, сърната търсеше нещо. Тор си спомни една уловка, която беше научил от Корни. Наведе се внимателно, откъсна широк стрък трева, постави го между палците си и духайки през тази проста свирка, издаде рязко, отривисто блеене, наподобяващо гласа на малко, което търси своята майка. Макар че беше далеч, сърната пристигна с големи подскоци. Тор хвана оръжието си, за да я убие, но очите й доловиха това движение. Тя замря на мястото си. Козината й едва доловимо настръхна. Тя подуши и го погледна въпросително. Големите й кротки очи трогнаха сърцето му, задържаха ръката му. Сърната пристъпи внимателно, долови миризмата на своя смъртен враг, скочи зад едно голямо дърво и изчезна, преди още да беше угаснало състраданието му.

— Бедната! — каза си Тор. — Сигурно е загубила малкото си.

Момчето срещна още веднъж риса в гората. Половин час след срещата си с осиротялата сърна той пресече дългия хребет, който се намираше на няколко мили северно от колибата. Беше отминал вече полянката с голямата повалена липа, когато пред него неочаквано се появи някакво животно, което приличаше на огромна котка с пухкава опашка. Котето отправи безобиден поглед към Тор. Той вдигна както обикновено пушката си, но то само наклони встрани глава и продължи да го оглежда безстрашно. След това второ коте, което не беше забелязал досега, започна да си играе с първото, тупкаше братчето си с лапи по опашката и го подканяше да се преборят.

Наблюдавайки веселите им подскоци, Тор съвсем забрави своето оръжие, но мисълта за старата вражда отново го завладя. Беше почти насочил пушката си, когато го стресна ужасен рев, разнесъл се току до самия него. На десетина фута от себе си той видя старата майка рис, огромна и свирепа като тигрица. Да стреля сега в малките беше истинска глупост. Момчето напъха с нервни движения няколко едри сачми в пушката, докато ръмженето ту се усилваше, ту отслабваше. Преди да успее да стреля, рисът вдигна нещо, което беше оставил пред краката си. Момчето успя да зърне кафява козина с бели петна — бездушното телце на току-що убита малка сърничка. След това майката рис изчезна. Малките я последваха и Тор повече не я видя до минутата, когато се наложи да премерят силите си в смъртен двубой.

Страшилището на горите

Изминаха шест седмици в обичайни ежедневни занимания, когато един ден младият левент Корни започна да се движи необичайно унило. Красивото му лице бе помръкнало и тази сутрин той не отвори уста да изпее нещо.

Двете момчета спяха на едно легло в ъгъла на най-голямата стая. През нощта Тор се буди на няколко пъти от бълнуването и неспокойния сън на своя приятел.

На сутринта Корни се събуди както обикновено, нахрани конете, но докато сестрите му приготвяха закуската, отново легна. После се надигна с мъка, отиде на работа, но се върна рано. Трепереше целият. Независимо от топлия летен ден не можеше да се стопли с нищо. Няколко часа по-късно Корни вдигна висока температура. Сега на всички стана ясно, че се е разболял от горска треска. Маргит излезе и набра в полата си чадърчевидна зимолюбка, свари чай и накара Корни да пие често.

Независимо от всички билки и грижи младежът се чувствуваше все по-зле. Изминаха десет дни и той отслабна много, а за работа и дума не можеше да става. В един от „добрите дни“, които са типични за хода на болестта, той каза:

— Слушайте, момичета. Повече не мога. Мисля, че най-разумно ще е да си отида в къщи. Днес се чувствувам по-добре и ще мога да карам колата, поне донякъде. Ако ми стане по-лошо, ще се излегна в нея и конете сами ще ме откарат в къщи. За една седмица мама ще ме вдигне на крака. Ако останете без храна, докато се върна, отидете с лодката до Елертън.

Момичетата впрегнаха конете и Корни, слаб и блед, я подкара по дългия неравен друм. Всички изпитваха чувството, че се намират върху изоставен остров, откъдето откарват единствената лодка.

Не минаха и няколко дни и горската треска повали на легло и Маргит, Лу и Тор.

Докато „добрите дни“ на Корни идваха през ден, тримата изобщо нямаха такива дни и в колибата сега цареше пълно униние.

Изминаха седем дни и Маргит не можеше вече да става от леглото, а Лу едва-едва се движеше из къщичката. Тя беше смела девойка, надарена с чувство за хумор, който поддържаше бодростта на духа у останалите, но нейните най-забавни шеги сега звучаха неприятно от изнуреното й и измършавяло лице. Макар слаб и болен, Тор имаше най-много сили от всички и всеки ден готвеше и поднасяше оскъдната храна. Те хапваха много малко, което може би беше добре дошло, тъй като провизиите се привършваха, а Корни нямаше да се върне поне още една седмица.

Скоро единствено Тор можеше да става от леглото. Една сутрин, когато едва се примъкна да отреже обичайния къс от станалия вече безценен бекон, той откри с ужас, че парчето е изчезнало. Без съмнение някое диво животно го беше задигнало от малкото сандъче, поставено в сенчестата страна на къщата, където го пазеха от мухите. Сега оставаха само на брашно и чай. Обзе го отчаяние. Изведнъж погледът му се спря върху кокошките в конюшнята. Но каква полза от тях? В трескавото му състояние хващането на една кокошка беше равносилно на хващането на сърна или на ястреб. Изведнъж си спомни за пушката и след малко чистеше вече една тлъста кокошка. Свари я цялата и супата беше единствената вкусна храна, която имаха за известно време.

Изкараха три тягостни дни благодарение на тази кокошка и когато я свършиха, Тор отново откачи пушката, която сега му се струваше тежка като олово. Той пропълзя до конюшнята, но беше толкова слаб и така трепереше, че едва след няколко изстрела успея да застреля една кокошка. После прибра пушката и мунициите, останали само за още три зареждания.

Тор се изненада, че бяха останали само три-четири кокошки. Преди бяха повече от дузина. След три дни предприе ново нападение. Намери една-единствена кокошка, която успя да свали с последния заряд.

Сега ежедневието му се превърна в монотонен ужас. Утрините, когато се чувствуваше по-добре, приготвяше малко храна за всички и се тъкмеше за изгарящата нощ, като поставяше до всяко легло ведро с вода. Към един часа с ужасяваща точност се проявяваше треската; Тор трепереше като лист от глава до пети, тракаше със зъби от студ, студ, пронизващ го отвътре и отвън. Нищо не можеше да го затопли, огънят като че беше загубил своята сила. Не оставаше нищо друго, освен да лежи, да трепери и да понася бавното мъчение на треперенето и на мръзненето до смърт, което продължаваше цели шест часа. Към това мъчение се прибавяше и ужасното гадене. Около седем-осем часа вечерта настъпваше промяна: започваше пристъпът на изгарящата температура и никакъв лед не беше в състояние да я охлади; вода, вода, нищо друго не му трябваше и Тор пиеше, пиеше до три-четири сутринта, когато треската поутихваше. Тогава заспиваше от пълно изтощение.

„Ако останете без храна, отидете с кануто до Елертън“ — бяха последните думи на Корни. Кой обаче можеше да тръгне с кануто?

Сега между тях и гладната смърт оставаше само половината от сварената кокошка, а от Корни нямаше и следа.

Вече три безконечни седмици се точеше този гибелен начин на живот. Всичко вървеше не на добре, а на зле, тъй като болните непрестанно слабееха. След някой и друг ден момчето също нямаше да може да напуска вече постелята. Какво ги очакваше тогава?

Обзе ги отчаяние. Всеки мислеше ужасен: „Господи, кога най-сетне ще се върне Корни?“

Домът на момчето

Цялата сутрин в деня, в който предстоеше да изядат останалата част от последната кокошка, Тор пренася вода за посрещане на новите пристъпи на треската. Разтресе го много по-рано от обикновено, и то много по-силно, отколкото досега.

Той пиеше жадно и начесто от ведрото до главата си. Напълнил го беше догоре и в него не остана почти нищо, когато към два часа през нощта треската позатихна и той заспа.

В сивия здрач го събуди някакъв странен, идващ някъде отблизо звук от плискаща се вода. Тор обърна глава и току пред себе си видя две блестящи очи. Някакъв голям звяр лочеше водата от ведрото до леглото му.

За миг Тор го погледна ужасен, после затвори очи, убеден, че му се присънва някакъв кошмар от Индия и че до леглото му е застанал тигър, но лоченето продължаваше. Повдигна глава; животното все още стоеше там. Опита се да извика, но от гърлото му изскочи само слабо бълбукане. Голямата мъхната глава трепна, под блесналите очи се дочу пръхтене и животното, каквото и да беше, се отпусна на предни лапи, премина през хижата и се мушна под масата. Тор се разсъни напълно, надигна се бавно на лакти и едва-едва извика: „Ш-ш-шт!“ Огнените очи отново се появиха под масата и сивата фигура пристъпи напред. Тя премина със спокойни крачки, мушна се под най-долната греда, където беше останала дупката от едно картофено гнездо, и изчезна.

Какво беше това животно? Болното момче трудно можеше да се досети — без съмнение някой хищен звяр. Смелостта му го напусна. Целият трепереше от страх и чувство за безпомощност. През нощта спа на пресекулки, събуждаше се внезапно и отново търсеше в тъмнината ужасните очи и огромната сива, покриваща се сянка. На сутринта беше почти сигурен, че е бълнувал, но за всеки случай положи големи усилия да запуши отвора с няколко дърва за горене.

И тримата почти нямаха апетит, но трябваше да обуздават и него, защото им оставаше само едно парче от кокошката, а Корни очевидно предполагаше, че са ходили до Елертън и че са взели всички необходими провизии.

Изнемощял и задремал от преминалия пристъп на треската през нощта, Тор се събуди от някакъв шум в стаята — сякаш се чупеха кости. Огледа се и пред малкия прозорец забеляза очертанията на голямо животно, покачило се върху масата. Тор извика и се опита да хвърли едната си обувка върху натрапника. Звярът скочи леко на земята и се промъкна през дупката, която зееше отново.

Сега Тор разбра, че всичко това не е сън, разбраха го и момичетата. Те не само чуха животното, но и разбраха, че парчето кокошка, последната им храна, беше изчезнала.

Бедният Тор почти не стана този ден от леглото. Жалбите на болните момичета най-сетне го принудиха да се надигне. Долу край извора той намери няколко ягоди и тримата ги разделиха помежду си. Тор направи обичайните приготовления против студа и жаждата, но прибави още едно — край леглото си постави стар рибарски харпун, единственото оръжие, което успя да открие (пушката сега беше съвсем безполезна), борова подпалка и няколко клечки кибрит. Знаеше, че звярът щеше да се върне отново, при това гладен. Храна нямаше да намери, а какво по-естествено от това, мислеше си Тор, да посегне на живата плячка, легнала безпомощно пред него? И пред очите му се появи безжизненото кафяво телце на малката сърничка, сграбчено от същите тези жестоки челюсти.

Тор отново барикадира дупката с дърва за горене и нощта премина както обикновено, само че без посещение на свирепия звяр. Храната им този ден се състоеше само от брашно и вода и за да го свари, Тор се принуди да използува част от дървената барикада. Лу опита да се пошегува, като заяви, че можела да лети, толкова била олекнала, и пожела да стане, но успя да се повдигне само до ръба на леглото. Направиха обичайните приготовления и изкараха и тази нощ, но рано сутринта Тор отново беше събуден грубо от шума на плискаща се вода край леглото и отново видя искрящите очи, голямата глава и сивия силует на фона на процеждащата се през прозореца светлина на зората.

Тор напрегна всички сили да извика смело, но се разнесе немощен писък:

— Лу, Маргит! Рисът, рисът пак е тук!

— Нека господ да ти е на помощ, ние не можем да сторим нищо.

— Ш-ш-шт! — Тор отново се опита да прогони звяра. Рисът скочи върху масата до прозореца и заръмжа, застанал под безполезната вече пушка. Тор помисли, че ще скочи през стъклото, защото за миг се взря в прозореца, но хищникът се обърна и впи святкащите си очи в него. Момчето се изправи с мъка и се помоли господ да му даде сили; чувствуваше, че е настанало време да убие или да бъде убит. Драсна клечка кибрит и запали боровата подпалка, вдигна я в лявата ръка, а в дясната стисна стария рибарски харпун; имаше намерение да се бие, но изпитваше такава голяма слабост, че просто се подпря на него. Огромният звяр продължаваше да стои върху масата, но сега малко се сниши, като че се готвеше за скок. На светлината на борината очите му излъчваха кървави отблясъци. Опашката му се мяташе насам-натам, а ръмженето стана по-остро. Коленете на Тор се подкосяваха, но той вдигна харпуна и го размаха слабо към звяра. В същия миг рисът скочи, но не върху него, както си помисли в началото — запалената факла и смелостта на момчето му бяха въздействували, а прелетя над него, падна на земята и моментално се вмъкна под леглото.

Това беше минутно поражение. Тор закрепи факлата на гредите и стисна с две ръце харпуна. Борбата се водеше на живот и смърт и той съзнаваше това. До ушите му достигнаха тихите молитви на момичетата. Той виждаше само блестящите очи под леглото и чуваше усилващото се ръмжене, което говореше, че хищникът се готви за атака. Полагайки огромни усилия, Тор се закрепи здраво на крака и с цялата тежест на тялото си натисна харпуна напред.

Оръжието се заби в нещо меко, разнесе се ужасен рев. Момчето натискаше с всички сили върху харпуна; звярът се мъчеше да го сграбчи, Тор чувствуваше как зъбите и ноктите на риса дращят по дървената дръжка и въпреки усилията му все повече го наближават. Мощните лапи и нокти вече го докосваха; нямаше да издържи дълго. Тор напрегна всички останали в него сили. Рисът се хвърли, ръмжейки, разнесе се трясък, харпунът се огъна, изгнилият му връх се счупи, звярът се хвърли, профуча край момчето, без да го докосне, пъхна се през дупката и не се видя повече.

Тор падна върху леглото и изгуби съзнание.

Не знаеше колко време беше лежал така, но слънцето блестеше ярко, когато го разбуди силен и весел глас:

— Хей, хей! Измрели ли сте? Лу! Тор! Маргит!

Нямаше сили да отвърне, но дочу конски тропот, тежки стъпки, после вратата се отвори и вътре влезе Корни, красив и здрав както преди. При вида на утихналата колиба върху лицето му се изписаха ужас и болка.

— Мъртви! — изпъшка той. — Кой е умрял, къде сте? Тор? — След това. — Кой е мъртъв? Лу? Маргит?

— Корни, Корни — разнесе се тих глас откъм леглото. — Вътре сме. Много сме болни. Нямаме нищо за ядене.

— Какъв глупак съм бил! — занарежда Корни. — Сигурен бях, че сте ходили до Елертън и че сте взели всичко необходимо.

— Не можахме, Корни. И тримата се разболяхме едновременно веднага след като ти замина. После дойде рисът, очисти кокошките и всичко, което беше останало в къщи.

— Но ти си разчистил сметките си с него! — забеляза Корни и посочи кървавите следи по пода, губещи се под гредата.

Благодарение на силната храна, грижите и лекарствата скоро всички се вдигнаха на крака.

След един-два месеца, когато момичетата поискаха нова бъчва, Тор каза:

— Зная къде ще намерим куха липа, същинска огромна бъчва.

Отидоха заедно с Корни до поляната и когато отрязаха необходимото им парче, в края на кухия дънер откриха изсушените тела на два малки риса и на майка им, в чието тяло стърчеше върхът на рибарски харпун със счупена дръжка.

Малкото бойно конче
Приключенията на един заек

I

Малкото бойно конче познаваше лично всички градски кучета. На първо място едно огромно кафяво куче, преследвало го безброй пъти, от което винаги се отърваваше, като се мушваше през дупките на някоя дървена ограда. След това, онова малко енергично куче, което също можеше да се провира през дупките. От него се измъкваше, като прескачаше един напоителен канал с отвесни стени и бързо течение, широк 20 фута. Кучето не можеше да се реши на такъв скок. Това беше истинско „лекарство“ против този неприятел и момчетата все още наричат мястото „скока на стария Джек“. Имаше обаче една хрътка, която скачаше по-добре от него. Тя не можеше да се провира през оградата след Джек, затова я прескачаше. Хрътката опитва няколко пъти смелостта на Бойното конче и Джек успяваше да се спаси единствено с бързия си бяг, докато се добереше до един от живите плетове, където хрътката се предаваше. Освен тях в града гъмжеше от малки и големи кучета, които също представляваха известна опасност, но които на открито не можеха да се мерят по бързина с него.

Всяка ферма извън града имаше куче, но Бойното конче се страхуваше само от едно дългокрако, свирепо, бързо и настойчиво черно куче, което на няколко пъти едва не донесе гибелта му.

На градските котки не обръщаше никакво внимание, в същност само веднъж-дваж го бяха заплашили истински. Един огромен котарак, горд с многобройните си подвизи, се беше промъкнал една лунна нощ до мястото, където се хранеше. Джек Бойното конче забеляза черния звяр със святкащите очи и миг преди да скочи, се извърна с лице към него, изправи се на задните си крака, изтегна се с цял ръст — широките му уши сега се вдигнаха с цели шест инча по-високо, — издаде едно силно „чър-чър“, което беше най-сполучливият му опит да изреве, скочи пет фута напред, падна точно върху главата на котарака и впи острите си нокти. Старият котарак избяга ужасен от странния двуног великан. Джек използува няколко пъти този трик, и то с голям успех, но два пъти резултатът беше твърде печален за него: първия път попадна на котка с малки котенца и спаси живота си чрез бягство, а втория връхлетя по погрешка върху един скункс^[9].

Най-опасният му неприятел все пак си оставаше хрътката и Бойното конче положително щеше да стане нейна жертва, ако не се беше случило едно необикновено приключение с щастлив край за него.

Хранеше се нощно време, тогава се навъртаха по-малко неприятели и беше много по-лесно да се крие. Една зимна утрин, след като се беше въртял цялата нощ из една копа люцерна, той тръгна през затрупана със сняг поляна на път за най-любимото си местенце, когато за зла беда срещна хрътката, тръгнала на разходка из покрайнините на града. Снегът и настъпващият ден не му даваха възможност да се скрие. Не оставаше нищо друго, освен да бяга по мекия сняг, което за него беше много по-трудно, отколкото за хрътката.

Превъзходните бегачи се спуснаха с всички сили напред. Те се носеха върху снега и всеки път, когато го докосваха с чевръстите си крака, във въздуха се вдигаха малки бели облачета: „пъф-пъф-пъф“. Всичко беше в полза на кучето: празният стомах, студеното време, мекият сняг, докато заекът се беше натъпкал до насита с люцерна. Краката му пуфкаха из снега така бързо, че във въздуха се появиха по няколко снежни облачета едновременно. Преследването продължи на открито. Наблизо не се виждаха никакви приятелски плетища, а всеки опит на Джек да се добере до някоя ограда беше остроумно осуетяван от хрътката. Ушите му не стърчаха вече така бойко, сигурен белег за снижен дух и за умора, когато изведнъж щръкнаха отново подобно на вдигнати нагоре знамена като от някакъв внезапен прилив на енергия. Бойното конче напрегна всички сили да се добере до плетищата не на север, а на изток, през откритата равнина. Хрътката го последва и след 15 ярда Джек побягна встрани, за да обърка жестокия си преследвач. Още при първото отклонение обаче отново се обърна на изток и така, като криволичеше и хитруваше, се насочи право към следващата ферма, която имаше много висока ограда с дупка, където минаваха кокошките и където живееше другият негов омразен неприятел — голямото черно куче. Един плет задържа хрътката само за миг, но и това беше достатъчно за Джек, за да се промуши през дупката и да се сгуши в единия край на двора. Хрътката връхлетя върху ниската врата, прескочи я и се озова точно сред кокошките, които се разхвърчаха и разкудкудякаха. Заблеяха силно овце. Техният законен пазител — голямото черно куче, се втурна на помощ. Бойното конче се пъхна обратно през дупката, през която беше влязъл. От кокошарника зад него се разнесоха ужасни звуци на давещи се кучета, а не след дълго се чуха и човешки гласове. Той не разбра, нито пък направи опит да научи как завърши всичко това. Чудно наистина, но оттогава бързата хрътка от Нючъсен не го безпокоеше повече.

II

Трудни и по-леки години се редуваха и се посрещаха съвсем естествено, но напоследък зайците от щата Каскадо имаха цяла поредица от забележителни успехи и поражения. В миналото те водеха безкрайни борби с хищни зверове и птици, със студ и зной, с болести и мухи, чиито ухапвания предизвикваха отвратителни зарази, и въпреки това успяваха да се запазят. Заселването на фермери по този край донесе много нови промени.

Благодарение на кучетата и оръжието намаляха койотите, лисиците, вълците, язовците и ястребите — неприятели на зайците, затова само за няколко години те се разплодиха невероятно много. Но сега избухна мор, който почти претопи редиците им. Оцеляха само най-силните и най-приспособените. За известно време зайците станаха голяма рядкост. Точно тогава настъпи още една промяна. Насадената навсякъде маклура^[10] предлагаше убежище и сега безопасността на заека зависеше не толкова от неговата бързина, колкото от съобразителността му. Когато го преследваше някое куче или койот, умният заек се втурваше към най-близката маклура, мушваше се през някоя малка дупка и се изплъзваше, докато в същото време неприятелят му търсеше подходяща дупка, за да го последва. Койотите също разбраха в какво се състои цялата работа, и започнаха да ходят на лов по двама. Единият оставаше в едното поле, а другият — в другото и когато заекът преминаваше през маклурата, те действуваха от двете страни и обикновено хващаха своята жертва. Спасението на заека се състоеше в това да забележи навреме втория койот, да се откаже от преминаването на маклурата и да си плюе здравата на петите, за да се изплъзне от първия преследвач.

След успешното си размножаване и последвалия мор зайците отново започнаха да се размножават и онези, които бяха останали — оцелелите след стотиците тежки преследвания, бяха в състояние да благоденствуват там, където предшествениците им не биха изкарали и един сезон. Техните любими места си оставаха не широките, открити поляни на големите ферми, а сложно преградените малки ферми, разположени толкова близо една до друга, че приличаха на голямо разпръснато село.

Едно от тези села израсна край железопътната станция Нючъсен. Околността гъмжеше от новата подобрена порода зайци. Сред тях живееше и малката зайка, наречена Ясноглазка заради блестящите й очи. Отлична бегачка, тя се отличаваше особено при преследването около маклурата, където винаги измамваше койотите. Ясноглазка сви гнездото си на открито в едно пасище — незасегнато още местенце девствена прерия. Тук се родиха и израснаха нейните малки. Едното от зайчетата наследи блестящите й очи, сиво сребристата й козина и отчасти чевръстия й ум, а у другото се появи рядката комбинация на всички майчини достойнства с най-доброто от новата порода зайци.

Това беше и заекът, чиито приключения следим, заекът, който по-късно спечели на хиподрума прозвището Малкото бойно конче и по-сетне се прослави из целия свят.

Той възстанови древните хитрости на своите събратя и започна да ги прилага по съвсем нов начин. Със старите неприятели свикна да се сражава със съвършено нови методи.

Още съвсем малък той измисли една хитрост, достойна за най-мъдрите зайци от Каскадо. Преследваше го едно ужасно жълтеникаво кученце. Малкото бойно конче напразно се опитваше да се отскубне, като криволичеше из полята и между фермите. Тази тактика беше много подходяща срещу койот, защото фермерите и кучетата, без сами да съзнават това, често помагат на заека, като се нахвърлят върху койота. Но сега тази тактика съвсем не беше уместна, защото кучето успяваше да се мушне след него през оградите, и Джек Бойното конче, още съвсем малък и слаб, започна да губи сили. Ушите му вече не стърчаха право нагоре, а се огъваха назад и просто полягаха на гърба му от време на време, когато профучаваше през някоя съвсем малка дупка на маклурата, и веднага разбираше, че неговият пъргав неприятел, без да губи и секунда, върши същото. Джек съзря сред полето малобройно стадо крави с малко теленце.

В минути на отчаяние дивите животни се доверяват на първия срещнат непознат. Те чувствуват добре, че неприятелят зад тях означава сигурна смърт. Съществува надежда, и то единствена, че непознатият може да се окаже приятел. Именно тази последна отчаяна надежда насочи Бойното конче към кравите.

Без съмнение кравите щяха да останат невъзмутими свидетелки на трагедията на заека, ако не изпитваха вродена омраза към кучетата, затова, когато видяха как рижият се приближава с подскоци към тях, вирнаха опашки и муцуни, запръхтяха гневно, скупчиха се и водени от майката на телето, се нахвърлиха върху кучето. В това време Джек потърси убежище под нисък трънлив храст. Кучето свърна встрани, кравата помисли, че иска да нападне телето, и го погна така свирепо, че то едва успя да спаси кожата си.

Тактиката се оказа превъзходна. Без съмнение тя водеше началото си от онези дни, когато бизонът и койотът са играли ролята на кравата и на кучето. Джек запомни всичко това много добре и по-късно благодарение на тази тактика спаси няколко пъти живота си.

По окраска и ум той представляваше истинска рядкост.

Животните са оцветени по два начина: едни имат „защитна“ окраска, благодарение на която се сливат със заобикалящата среда и могат да се скрият, а други имат „насочваща“ окраска, която ги прави видими по няколко причини. Зайците се отличават с това, че са оцветени и по двата начина. Когато лежат в леговището си, в храсти или на земята, ушите, главата, гърбът и хълбоците им са сиви. Животните се сливат със земята и се виждат едва когато ги наближите — оцветени са „защитно“. Но в момента, в който заекът разбере, че приближаващият неприятел ще го открие, той скача на крака и тръгва да бяга. Сега той сваля цялата си окраска, сивотата сякаш изчезва безследно, настъпва мълниеносна промяна: вече ушите му са снежнобели, с черни връхчета, краката — бели, а опашката — черно петно върху ослепително бял фон. Сега заекът е станал черно-бял. Окраската му вече е „насочваща“. Как става това? Много просто. Предната част на ушите му е сива, а задната — черно-бяла. Черната опашка, окръжаващото я бяло петно и краката са прилепнали до земята. Заекът седи върху тях. Когато той седне, сивият плащ се разпростира и някак се уголемява, но щом животното скочи на крака, плащът изведнъж се свива и се появяват всички бели и черни петна и докато преди цялата му окраска шепти: „Аз съм бучка пръст“, сега тя вика с пълен глас: „Аз съм заек!“

Защо заекът прави всичко това? Защо трябва едно плашливо създание, което крепи живота си единствено на своята бързина, да оповестява по такъв начин съществуването си на целия свят, вместо да се скрие? Сигурно има уважителна причина за това. Положително съществува известна полза, инак заекът не би се държал така. Работата е в това, че ако го изплаши някой от неговите сънародници, т.е. ако тревогата се окаже лъжлива, заекът мигновено разсейва заблудата, като показва истинската си окраска. От друга страна, ако непознатият се окаже койот, лисица или куче, те моментално забелязват, че имат работа със заек, и „разбират“, че няма смисъл да си губят времето да го преследват. В същност те си „говорят“ Така: „Това е заек, а на открито не мога да го хвана“. Те се отказват от преследването и това, разбира се, спестява на заека много излишно припкане и безпокойство. Черно-белите петна са „националният мундир“ и „флаг“ на зайците. При по-слабите зайци тези петна са по-матови, а при силните са много по-големи и по-ярки. И Бойното конче, сиво, когато седеше в леговището си, бляскаше като черен въглен в сняг, когато предизвикваше лисиците или мамеше койотите, и без усилие им убягваше, първоначално изпъстрено в бяло и черно, след малко превърнало се в бяло петно и накрая — в бяла перушина, която изчезва в далечината.

Много от фермерските кучета разбраха, че сив заек все пак може да се хване, докато хващането на заек с ярки черни и бели петна е невъзможно. Те понякога, разбира се, подгонваха и такъв заек, но това беше само за разнообразие. Нарастващата сила на Бойното конче често го караше да търси подобно преследване заради приятната възбуда и така да се излага на риск, който по-малко надарените от него избягваха внимателно.

Като всички останали диви животни и Джек се навърташе в един район, който смяташе за свой дом и от който рядко се отдалечаваше. Районът се ширеше на около три мили и се простираше в източна посока от центъра на селото. Из него бяха пръснати многобройните леговища, или „жилища“, както ги наричаха тук, на Бойното конче. Просто дупки под някой бухнал храст или стръкче трева без постеля, ако не се смятат случайно нападалите тревички или издуханите листа. Все пак не беше забравен и комфортът. Някои бяха „предназначени“ за горещо време — гледаха на север, бяха хлътнали леко в земята и бяха малко повече от обикновено сенчесто място. Леговищата за студено време представляваха дълбоки ями с южно изложение, а жилищата за дъждовно време бяха покрити с треволяк и гледаха на запад. В едно от тези леговища Бойното конче прекарваше през деня, а нощно време излизаше да търси храна заедно със събратята си. Те скачаха и лудуваха през лунните нощи като кученца, но на разсъмване се прибираха и се пъхаха на сигурно място в най-подходящото за сезона „жилище“.

Най-безопасно за зайците беше мястото между фермите, където не само маклурите, но и наскоро поставените огради с бодлива тел издигаха безброй пречки пред евентуалните им неприятели. Най-вкусната храна се намираше близо до селото и около зеленчуковите градини — най-вкусната храна, но и най-голямата опасност! Тук липсваха някои от заплахите на прерията, но затова пък се увеличаваше рискът от хората, оръжията, кучетата и непроходимите огради. Въпреки това онези, които познаваха най-добре Бойното конче, не се изненадаха ни най-малко, когато разбраха, че си е направил леговище в средата на един бостан. Тук го дебнеха безброй опасности, но имаше също и безброй необикновени удоволствия и безчет дупки в оградата, през които можеше мигновено да избяга в случай на нужда.

III

Нючъсен беше типичен за Запада град. Всички положени за него усилия ужасно го загрозяваха. Правите и обрасли с трева улици нямаха нито една чупка, нито едно красиво за окото място. Евтини и жалки, къщите представляваха паянтови дървени постройки с насмолена хартия и нямаха даже смелостта да признаят грозотата си. Всяка къща се стараеше да изглежда нещо повече, отколкото беше в действителност. Една имаше фалшива фасада, та да изглежда на два етажа, друга беше боядисана така, че приличаше на кирпичена, а трета се представяше за мраморен храм.

Всички обаче бяха единодушни, че това са най-грозните постройки. Във всяка една можеше да се долови тайната мисъл на собственика да потърпи още една-две години в нея, докато се премести някъде другаде. Единствената украса на града, при това най-непреднамерената, бяха дългите редици дървета, засадени заради сянката и загрозени до безкрайност от варосаните стволове и подстриганите корони, но все пак смятани за обичани, развиващи се живи същества.

Единствената що-годе живописна сграда беше зърнохранилището. Не беше нито гръцки храм, нито шведска вила, а просто един солиден, груб и честен силоз. На края на всяка улица се откриваше обширен изглед към прерията с нейните ферми, вятърни мелници и дълги редици маклури. Поне тук имаше нещо интересно — сиво-зелените живи плетове, гъсти, здрави и високи, пъстрееха от златисти плодове, негодни за ядене, но пожелани по тези места от дъжда в пустините, защото красивите кръгли плодове, увиснали на дългите жилави клонки, образуваха чудесна цветна гама с бледозелените си листа, която радваше уморените от еднообразието очи.

Попаднал в такъв град, човек мисли само как час по-скоро да се измъкне от него. Така мислеше и пътникът, озовал се тук за два дни в края на зимата. Той се заинтересува от забележителностите. Препарираното тяло на една бяла къртица, поставено в стъклен шкаф в кръчмата, старият Беки Булип, скалпиран преди 40 години от индианците, и лулата, с която някога е пушил Кит Карсън, му се сториха не така привлекателни и той пое към прерията, все още покрита със сняг.

Сред многобройните кучешки следи очите му съзряха и следите на голям заек. Той попита един случаен минувач дали в градчето има зайци.

— Не, мисля, че няма. Поне аз не съм виждал зайци — последва отговор.

Един работник от мелницата отвърна по същия начин, но малко момченце с вързоп вестници каза:

— Бас давам, че има. В прерията е пълно. Много идват и в града. Знаете ли, един ей такъв огромен заек живее в бостана на Си Калб, ей, ама наистина огромен заек ви казвам, такъв един нашарен в черно и бяло, същинска шахматна дъска! — и с тези думи накара непознатия да тръгне в източна посока.

Този „наистина огромен заек“ беше ни повече, ни по-малко самото Бойно конче. В същност той не живееше в бостана на Калб, а го навестяваше само от време на време. И сега го нямаше, гушеше се в едно от своите западни леговища, понеже духаше източен вятър. Намираше се на изток от Медисън авеню и когато непознатият се насочи нататък, заекът не го изпущаше от поглед. Докато човекът вървеше все по пътя, Джек беше спокоен, но пътят свиваше на север и непознатият го изостави, като закрачи направо през полето. Тогава Джек разбра, че опасността приближава. В момента, в който човекът свърна от отъпкания път, той скочи от леговището си, извърна се и се стрелна право на изток през прерията.

Бягащият от своя неприятел заек обикновено изминава с един скок 8–9 фута. На всеки пет-шест скока той прави своето поредно наблюдение, като скача високо във въздуха, над тревите и храстите, за да се ориентира. Младият и неопитен заек скача високо на всеки четири скока и така губи изключително много време. Умният заек „се задоволява“ с един скок на всеки осем или девет, което му е напълно достатъчно за ориентиране. А Бойното конче, понесло се с всички сили напред, получаваше „необходимите му сведения“, подскачайки нагоре през 12 скока, като при всеки от тях изминаваше до 14 фута. Освен това в следата след себе си той оставяше още една отличителна особеност. Други породи диви зайци повдигат при бягане така опашка, че изобщо не докосват с нея снега. При бягане големият северен заек провисва опашка и върхът й е или изправен, или подвит според индивидуалните му особености. При някои опашката сочи право надолу и по такъв начин често между отпечатъците на лапите върху снега остава плитка чертичка. Черната като катран опашка на Бойното конче беше необикновено дълга и при всеки подскок оставяше дълга следа в снега, толкова дълга, че само този единствен белег беше почти достатъчен да подскаже от кой заек е следата.

Много зайци не биха се изплашили кой знае колко, ако видеха човек без куче, но Бойното конче помнеше как веднъж един ловец го бодна отдалеч с оръжието си; затова, когато неприятелят наближи на 75 ярда, Джек побягна. Той се понесе ниско над земята и пое на югоизток към една ограда, простряла се в източна посока. Той мина през нея като литнал ниско ястреб и миля след това се добра до друго свое леговище, където полегна да си отдъхне, след като, разбира се, огледа местността, изправил се на задни крака.

Почивката му не трая дълго. След двадесетина минути големите му уши, почти долепени до земята, доловиха монотонно повтарящия се звук от тежките стъпки на човека: „хрус, хрус, хрус“. Джек подскочи и видя как човекът с блестящата пръчка се приближава към него.

Бойното конче отново се втурна с подскоци към оградата. Нито веднъж не направи „разузнавателен скок“, докато между него и неприятеля не остана оградата от стълбове и тел; една съвсем ненужна предпазна мярка, тъй като човекът вървеше по следата и даже не забеляза заека.

Джек се носеше все напред, долепил се ниско до земята, като същевременно внимаваше и за други неприятели. Сега знаеше, че човекът върви по следите му, и старият инстинкт, породен от наследствените борби с невестулките, без съмнение му подсказа да направи двойни следи. Той побягна по права линия, докато стигна една отдалечена ограда, след което продължи да бяга още около 50 ядра от другата й страна, после се върна по старата следа и побягна в друга посока, докато не стигна до следващото си леговище. Цялата нощ беше шетал нагоре-надолу и сега много му се искаше да си почине, още повече че и слънцето блестеше ярко и се отражаваше в снега. Но едва успя да се позатопли в леговището, когато ново „хрус, хрус, хрус“ извести приближаването на неприятеля. Той отново хукна да бяга.

След половин миля Джек спря върху едно възвишение и като забеляза, че човекът продължава да върви след него, с няколко опита замаскира чудесно следите си и те заприличаха на плетеница от стъпки, която би затруднила повечето преследвачи. След това пробяга стотина ярда край едно от любимите си леговища, върна се пак при него, този път от противоположната му страна, и полегна да си почине, напълно убеден, че най-сетне е заблудил своя неприятел.

Не толкова бързо както преди, но ето отново познатото „хрус, хрус, хрус“.

Джек се пробуди, но не мръдна от мястото си. Човекът продължаваше да се движи по следите и когато наближи на около стотина крачки, Джек скочи незабелязано, разбрал добре, че случаят е необикновен и че се налага да „измисли“ нещо съвсем ново. Двамата обходиха в огромен кръг територията на Бойното конче и сега се намираха на по-малко от миля от фермата, където живееше черното куче. Именно там беше онази чудесна дървена ограда с удобно разположената дупка за кокошки. Джек помнеше това място с добро: неведнъж беше извоювал тук своята победа, тук беше измамил и хрътката.

Без съмнение ръководен именно от такива подбуди, а не от някакво специално намерение да надхитря своя неприятел, Бойното конче заскача открито през снега към оградата на голямото черно куче.

Дупката за кокошките беше затворена. Учуденото Бойно конче започна да търси друга, но безуспешно. Както се суетеше, той забеляза, че вратата е широко отворена, а вътре върху някакви дъски спеше голямото куче. Кокошките се гушеха в най-топлия ъгъл на двора. Котката предпазливо притичваше от хамбара до кухнята, когато Бойното конче спря на прага.

Черната фигура на преследвача се движеше по бялналата се прерия. Джек се вмъкна безшумно в двора. Дългокрак петел, вместо да гледа собствената си работа, зърна заека и започна да вдига врява. Излегналото се на слънце куче повдигна глава, изправи се и животът на Джек увисна на косъм. Той приклекна ниско и моментално се превърна в сива буца пръст. Постъпката му беше много разумна, но въпреки това нямаше да му помогне да спаси кожата си, ако не беше котката. Неволно, без да иска, тя го изтръгна от голяма беда. Черното куче направи три крачки към Бойното конче, макар и да не беше разбрал, че е там, и сега препречваше единствения път за бягство от двора, когато котката се появи неочаквано от ъгъла на къщата, подскочи на перваза на прозореца, бутна една саксия и тя се претърколи долу. С тази своя непохватност котката наруши неутралитета, съществуващ между нея и кучето. Тя хукна към хамбара, а бягащият неприятел, разбира се, винаги кара кучето да „взема“ войнствени „решения“. Те профучаха само на тридесетина фута от приклекналия заек. Веднага щом отминаха, Джек се обърна, и без да каже дори: „Благодаря ти, писанке!“, изхвръкна от двора и пое по отъпкания път.

Стопанката на дома спаси котката от преследвача. Кучето отново се изтягаше върху дъските, когато пристигна човекът, тръгнал по следите на Джек. Той не носеше никаква пушка, а дебела тояга, която понякога наричат „лек против кучета“ и която именно охлади намерението на кучето да се нахвърли върху този нов неприятел.

Тук свършваха следите на заека. Умишлена или не, измамата се оказа успешна и заекът се отърва от опасния преследвач.

На другия ден непознатият отново направи опит да намери Джек, но вместо него пак откри следите му. Позна ги по белега, оставен от опашката, големите скокове и няколкото разузнавателни скока, но с тях или до тях личаха и следите на по-дребен заек. Ето тук са се срещали, тук са се гонели; никъде не личаха следи от борба; тук са се хранили или са сядали заедно на слънце, тук отново са се движели един до друг, после отново са бягали, но винаги неразделни. Всичко беше ясно: настъпил беше любовният период на зайците. Следите бяха от заешка двойка — от Малкото бойно конче и от неговата женска.

IV

Следващото лято се оказа истински рай за зайците. Според един глупав закон даваха награда за всеки убит ястреб или бухал, вследствие на което тези пернати полицаи бяха почти изтребени. В резултат на това зайците се разплодиха толкова много, че заплашваха с опустошения цялата околност.

Тогава фермерите, които най-много страдаха от създадения от самите тях закон, замислиха голяма хайка за зайци. Цялото местно население беше поканено да се яви в определен час на главния път, северно от графството. Щяха да претърсят цялата околност, движейки се във верига срещу вятъра. Така щяха да вкарат зайците в една огромна кошара, оградена с гъста телена мрежа. Кучетата не участвуваха, тъй като нямаше да могат да ги направляват. И оръжие не взеха; сред много хора беше опасно. Всеки мъж и всяко момче трябваше да носи по две дълги пръчки и торба, пълна с камъни. Жените следваха с коне или с двуколки, много от тях с плющалки, рога или тенекии, за да вдигат шум. Зад много от двуколките щяха да дрънчат завързани със сиджимки стари канчета, а на спиците на колелата щяха да тракат летвички, за да усилват и без това оглушителния грохот. Тъй като зайците имат удивително чувствителен слух, неприятният даже за човека шум сигурно щеше да им подействува подлудяващо.

Времето беше ясно и в осем часа на уречения ден прозвуча сигналът за започване на хайката. Отначало веригата на преследвачите се разгъна на цели пет мили, като на всеки 30–40 ярда имаше по един мъж или момче. Двуколките и ездачите по неволя се придържаха изключително по пътищата, но онези, които вдигаха шум, вървяха напред и поддържаха веригата неразкъсана. Хората напредваха приблизително по трите страни на правоъгълника. Всеки вдигаше колкото може по-голям шум и удряше с пръчките всеки храст по пътя. Напред побягнаха няколко заека. Някои се хвърляха към преследвачите, но моментално ги посрещаше дъжд от камъни. Един-два успяха да се мушнат и да избягат, но повечето подскачаха пред преследвачите. В началото се виждаха малко зайци, но след три мили просто закипя от мятащи се във всички посоки зайци. След около пет мили, които бяха изминати за около три часа, беше даден сигнал да се свият двата края на веригата. Хората намаляваха разстоянието помежду си, докато се приближиха на около десетина фута един от друг. Цялата верига на участниците от двата направляващи края се съедини с краищата на голямата кошара и огради напълно зайците. Хората усилиха хода си. Десетки зайци пробягваха близо до тях и намираха моментално смъртта си; земята се покри с труповете им, но броят им като че непрестанно растеше. А накрая, преди жертвите да бяха натъпкани в кошарата, ограденото пространство от два акра представляваше кипнала вълна от скачащи, бягащи и мятащи се зайци. Те непрестанно се въртяха в кръг и търсеха някакъв начин за спасение, но неумолимата тълпа ставаше все по-гъста и по-гъста, а кръгът непрестанно се свиваше, тъй че цялата заешка маса беше притисната и принудена да влезе в ограденото място, където някои клекнаха глуповато в средата, други побягнаха край оградата, а трети затърсиха прикритие по ъглите или се пъхнаха под други зайци.

А Малкото бойно конче — къде се намираше по време на хайката? Тя подгони и него и той беше между първите, които влязоха в ограденото място. Любопитен е приложеният план за подбора на животните. Кошарата трябваше да се превърне в лобно място за зайците, освен за най-умните и най-силните. А хилави имаше много. Който смята всички диви животни за образец на съвършенство, би се учудил колко много сакати и болни се оказаха в ограденото място, където попаднаха 4–5 хиляди заека.

Резултатът от хайката приличаше на римска победа — предстоеше избиването на зайците. Най-добрите щяха да запазят за арената. За арената? Да, за жокейския клуб.

Край оградата на предварително подготвеното оградено място разположиха много, някъде около 500, сандъчета, големи колкото да се побере един заек.

Първи в ограденото място пристигнаха най-бързите зайци. Някои наистина бяха бързоноги, но и глупави. Влезли веднъж в ограденото място, те не преставаха да бягат около оградата. Други бяха и бързи, и умни; те без колебание търсеха подслона, предложен им от малките сандъчета, които сега бяха пълни до едно. По този начин бяха подбрани 500 най-бързи и най-умни заека. Методът, разбира се, не беше безпогрешен, но се оказа най-прост и най-удобен. Тези 500 заека бяха определени за обучението на хрътки по преследване. Вълнуващата се маса от над 4 хиляди заека беше безпощадно изтребена. Още същия ден натовариха на влака 500-те малки сандъчета с 500 яснооки заека. Сред тях се намираше и Малкото бойно конче.

V

Зайците понасят леко превратностите на съдбата и не трябва да смятаме, че затворниците в сандъчетата „изпитваха“ кой знае какъв ужас, след като беше отшумяло голямото клане. Когато пристигнаха на хиподрума, близо до големия град, ги извадиха един по един много внимателно, да, наистина много внимателно. Пазачите се грижеха за своите затворници, понеже отговаряха за тях. Зайците нямаше от какво да недоволствуват, те се озоваха в голямо оградено място без неприятели и с изобилна храна.

Тренировката започна още на сутринта. Отвориха двадесетина вратички, които водеха към друго, много по-обширно поле, към самия хиподрум. Няколко заека се промъкнаха през тях, но се появиха група момчета и ги погнаха обратно, като вдигаха голям шум, и зайците отново се събраха в по-малкото поле, наречено Убежището. След неколкодневни подобни упражнения зайците „разбраха“, че когато ги подгонят, могат да намерят сигурно спасение, като се мушнат през някой от отворите, водещ към Убежището.

Тогава започна вторият урок. Подгониха цялата група зайци през една странична врата към тясна и дълга поляна около трите страни на хиподрума, която водеше до друго оградено място в противоположния край. Там беше стартът. Неговата врата към арената, тоест към хиподрума, беше отворена и зайците минаха през нея, след което тълпа момчета и кучета връхлетяха върху тях и ги подгониха из полето. Цялата заешка сюрия се втурна с подскоци напред, като някои от по-младите правеха по навик и разузнавателни скокове. Почти прилепен до земята, пред всички се носеше великолепен черно-бял заек. Със своите стройни крака и блестящи очи той беше привлякъл вниманието още когато го бяха хванали, а сега на полето водеше без усилие цялата група. Изпреварил я беше толкова, колкото тайфата зайци беше изпреварила сюрията обикновени кучета.

— Я го вижте този! Не е ли истинско малко бойно конче? — извика едно грозновато конярче ирландче и този прякор така си и остана.

Когато стигнаха до средата на полето, зайците изведнъж си спомниха за Убежището и връхлетяха като снежна виелица в него.

В това се състоеше и вторият урок — да се стремят право към Убежището, след като ги пуснат от старта. Само за една седмица всички зайци „научиха“ урока и бяха готови за тържественото първо състезание на жокейския клуб.

Малкото бойно конче беше добре известно както на конярите, така и на посетителите. Обикновено окраската му го отличаваше ясно от всички останали, а дългоухата орда, която бягаше заедно с него, го призна за свой водач. В разговорите и залаганията той заемаше място наравно с кучетата.

— Интересно дали старият Дигнам ще пусне тази година Минки?

— Пусне ли го, ловя се на бас, че Малкото бойно конче ще тури всички останали кучета в торбата.

— Басирам се три към едно, че моят стар Джен ще разкъса Бойното конче, преди още да минат край главната трибуна — промърмори един собственик на куче.

— Приемам баса — отвърна Мики, — нещо повече, обзалагам се на месечната си заплата, че нито едно от тукашните кучета няма да може да накара Бойното конче да се отклони от своя път.

Така спореха и гадаеха, но с всеки изминат ден, когато гонеха зайците през полето, се увеличаваше и броят на онези, които вярваха, че у Бойното конче са открили превъзходен бегач, който щеше да предложи на най-добрите хрътки рядка възможност — стремглаво преследване от старта, пред главната трибуна, та чак до Убежището.

VI

Утрото в деня на състезанието беше ясно и обещаващо. Главната трибуна се изпълни с градска публика. Започна обикновената суетня. Тук-там се виждаха мъже, които водеха с каишка отделни хрътки или двойка хрътки, покрити с одеяла; под одеялата се виждаха мускулести крака, тънки заешки вратове и красиви глави с дълги челюсти и блестящи подвижни жълти очи — хибриди от първична сила и човешка находчивост, най-удивителните бързоноги машини, създадени някога от плът и кръв. Пазачите им ги вардеха като скъпоценни камъни и се грижеха за тях като за бебета: внимаваха животните да не ядат каква да е храна, да не душат непривични предмети и да не допускат непознати хора до себе си. За тези кучета се залагаха големи суми, но понякога коварно приготвена храна, къс специално приготвено месо, да, даже с изкусно подправена миризма, превръщаха някой превъзходен бегач в апатичен лентяй, което носеше разорение за собственика. Кучетата участвуват по двойки, защото всяко състезание се смята за двубой. Победителите в първите серии после отново се разделят по двойки. При всяко изпитание от старта се пуска по един заек. Наблизо, завързани с каишка и държани от стартера, стоят и двете кучета съперници. Когато заекът се отдалечи на достатъчно разстояние, стартерът поставя кучетата едно до друго на една линия и ги пуска заедно. На полето, яхнал хубав кон и облечен в червени дрехи, ги посреща съдията, който после се движи след тях. Заекът бяга светкавично през полето и спомняйки си наученото от тренировките, се насочва към Убежището пред погледите на зрителите от главната трибуна. Кучетата, разбира се, го следват. Когато първото от тях се доближи на опасно разстояние, заекът започва да хитрува и да променя посоката. При всяка промяна на посоката се начисляват точки в полза на кучето, като за крайна победа се смята убиването на заека.

Понякога кучето разкъсва заека на стотина ярда след старта. Това показва, че заекът не е добър. Най-често това се случва точно пред главната трибуна. В редки случаи заекът успява да пробяга през полето половин миля, като от време на време бяга ту насам, ту натам, и накрая се скрива в Убежището. Преследването може да завърши по четири начина: светкавично разкъсване на заека, бързо добиране на заека до Убежището, смяна на кучетата, застрашени от разрив на сърцето поради огромното напрежение при продължителния им бяг под палещите лъчи на слънцето, и накрая за зайците, които дълго време се въртят, без да се дават на изморените кучета, но не се връщат и в Убежището, винаги има готова заредена пушка.

В едно подобно надбягване, както и на конните състезания съществуват толкова мошеничества и толкова много опити за измама, че съдията и стартерът трябва да са извън всякакво съмнение.

В деня преди следващото състезание един мъж с диамантени пръстени срещна „случайно“ ирландеца Мики. Видя се само как той го почерпи с пура, обвита в зелена хартия^[11], махната, преди да я запали.

— Ако те поставят утре стартер и провалиш Дигнамовата Минки, ще получиш още една пура.

— Сложат ли ме стартер, мога да завъртя така работата, че не само Минки, но и нейният партньор да не получат нито една точка.

— Така ли? — човекът с диамантите видимо се заинтересува. — Добре, направиш ли така, ще имаш не една, а две пури.

Стартерът Слаймън винаги работеше честно и беше отхвърлил немалко съблазнителни предложения. Това беше известно на всички. Много хора му имаха доверие, но се намираха и недоволни, ето защо, когато един човек с безброй златни висулки по себе си се обърна към управителя и отправи своите сериозни и добре обосновани обвинения против Слаймън, волю-неволю трябваше временно да го отстранят, поне до изясняване на случая. Ето как Мики Ду зацарува на неговото място.

Мики беше беден и не чак толкова почтен. Сега му се удаде случай да спечели за една минута толкова, колкото беше годишното му възнаграждение. Той не виждаше в това нищо лошо. От тази работа нямаше да пострадат нито кучетата, нито заекът.

Всички зайци, поне външно, си приличат. Това е известно на всички; въпросът следователно се свеждаше до това да се подбере най-подходящият заек.

Първите състезания завършиха. Бяха пуснати и убити 50 заека. Мики изпълни добре своите задължения; всички двойки бяха пуснати без нарушение на правилата. Той запази мястото си на стартер.

Дойдоха финалните състезания за купата — за купата и за големите залагания.

VII

Стройни и изящни кучета чакаха реда си. Минки и съперникът й бяха първи. Всичко до този момент се извършваше добросъвестно, а кой можеше да твърди, че в онова, което последва, имаше някакво мошеничество? Мики можеше да пусне всеки заек, който пожелаеше.

— Номер трети — подвикна той на своя помощник. Навън изскочи Малкото бойно конче с големите черно-бели уши. Всеки негов скок беше 5 фута. Той огледа уплашено непривичната за него тълпа и направи поразително висок разузнавателен скок.

— Хр-р-р! — извика стартерът, а помощникът му забарабани с пръчка по решетката. Скоковете на Бойното конче се удължиха до 8–9 фута.

— Хр-р-р! — и те станаха 10–12 фута. Когато пробяга 30 ярда, пуснаха хрътките — едновременно, макар и някои да смятаха, че това можеше да стане, когато заекът беше пробягал 20 ярда.

— Хр-р-р! Хр-р-р! — и Бойното конче правеше вече скокове от цели 14 фута, без нито един разузнавателен скок.

— Хр-р-р!

Чудесни кучета! Как бягаха по полето! Но далеч отпред като бяла чайка или като малко, подгонено от вятъра облаче се носеше Бойното конче. Напред, край главната трибуна. А кучетата, намаляваха ли разстоянието? Да го намалят ли? Напротив, то се увеличаваше. За по-кратко време, отколкото е необходимо да се опише, това черно-бяло пухче се мушна през вратата на Убежището, която толкова много напомняше старата добра дупка за кокошки. Хрътките спряха сред гръмките насмешки на публиката. Всички се възхищаваха от Малкото бойно конче. А как се смя Мики! Как руга Дигнам! А журналистите пишеха ли, пишеха!

На другия ден всички вестници писаха:

Великолепно постижение на един заек. Малкото бойно конче, както го наричат всички, направи на пух и прах две от най-известните хрътки…

И т.н.

Между собствениците на кучета избухна разгорещен спор. Тъй като нито едно куче не спечели точки, на Минки и на нейния съперник разрешиха да бягат отново, но в пробяганата вече половин миля те бяха хвърлили толкова усилия, че не можеха да претендират повече за купата.

На следващия ден Мики срещна „диамантения“ човек, разбира се, пак „случайно“.

— Искаш ли пура, Мики?

— Благодаря, господине. Толкова са хубави, че ще взема две. Благодаря, господине.

VIII

Оттогава Малкото бойно конче стана гордостта на ирландчето. Стартерът Слаймън се завърна на старата си длъжност с почести, а Мики го понижиха до длъжността стартер на зайци. Това просто го накара да прехвърли симпатиите си от кучетата върху зайците, или по-точно върху Бойното конче. От 500-те заека, които докараха след хайката, единствен той спечели известност. Няколко заека успяваха да пробягат полето и на следващия ден отново ги пускаха, но единствен той беше преминал цялото разстояние, без даже да се обърне назад. Състезанията се провеждаха два пъти седмично, като всеки път загиваха 40–50 заека. От 500-те заека не остана почти нито един; хрътките ги изядоха на полето.

Бойното конче участвуваше във всяко състезание и всеки път пристигаше благополучно в Убежището. Мики изпадаше в неописуем възторг от таланта на своя любимец. Той искрено обичаше дългоногия бегач и решително твърдеше, че е истинска част за всяка хрътка да бъде посрамена от такъв заек.

Много рядко някой заек успяваше да пробяга цялото поле, ето защо, когато Джек направи това шест пъти, без да промени и посоката, вестниците писаха за това и след всяко състезание се появяваше дописка:

Днес Бойното конче отново пробяга цялото разстояние. Старите специалисти твърдят, че това е белег, който показва как нашите кучета започват да губят своите качества.

След шестата победа всички пазачи на зайци останаха възхитени, а Мики, командир на цялата бригада, ликуваше бурно.

— Дявол да го вземе, той има право да бъде пуснат на свобода. Заекът заслужи своята свобода не по-лошо, от който и да е американец — казваше той, като смяташе, че ще повлияе върху, патриотизма на главния организатор на състезанията, в същност истинския собственик на зайците.

— Добре, Мики. Ако заекът успее да пробяга разстоянието тринадесет пъти, можеш да го отведеш обратно в родното му място — беше отговорът.

— Точно така, а не бихте ли го пуснали още сега, господине?

— Не, не, той ми е нужен, за да посмачка малко фасона на някои от новопристигналите кучета.

— Значи, решено, господине — тринадесет пъти и той е свободен!

По това време пристигна нова пратка зайци и един от тях приличаше много на Бойното конче по окраска. Той не можеше да бяга толкова бързо, но за да изключи всякаква грешка, Мики хвана своя любимец, вкара го в едно от подплатените сандъчета и с клещите, които взе от вратаря, започна да маркира ушите му. Острите клещи отпечатваха ясно изрязана звездичка и Мики възкликна:

— За всяко преминаване на разстоянието ще получаваш по една.

И върху едното му ухо той постави ред звездички.

— Сега всичко е наред, Бойно конче. Събереш ли тринадесет, свободен си. Когато сме се освободили, и на нашето знаме е имало тринадесет звезди.

Само за една седмица Бойното конче победи новите хрътки и събра толкова звездички, че на дясното ухо нямаше вече място. След още една седмица тринадесетте звезди бяха събрани — шест на лявото и седем на дясното. Това даде нов материал на вестниците.

— Охо-хо! — тържествуваше Мики. — Ти, Бойно конче, вече си свободен заек. Тринадесет винаги е било щастливо число. Никога не ме е лъгало.

IX

— Да, спомням си какво обещах — каза главният организатор. — Иска ми се обаче да го пусна още веднъж. Заложих за него срещу едно от новите кучета. Това никак няма да му навреди. Ще се справи. Е, Мики, не се опъвай. Ще бяга днес още веднъж. Кучетата бягат по два-три пъти на ден, защо и един заек да не може!

— Кучетата не рискуват живота си, господине!

— О, я се махай!

В ограденото място докараха нови зайци — големи и малки, мирни и размирни. Един голям мъжки с диви нрави, забелязал тазсутрешното стремително нахлуване на Бойното конче в убежището, използува случай да се нахвърли отгоре му.

В друго време Джек щеше да го пухне по главата, както постъпи веднъж с онази котка, и да уреди на часа целия въпрос, но сега дрязгата продължи по-дълго и на него самия му нанесоха доста силни удари. Следобеда го безпокояха една-две драскотини и толкова засъхнали рани, разбира се, несериозни, но достатъчни, за да намалят бързината му.

Състезанието не се отличаваше от досегашните. Бойното конче се носеше леко напред, прилепен плътно до земята, с щръкнали право нагоре уши. Вятърът духаше в тринадесетте му звезди.

Минки и Фанго, новото куче, припкаха изпълнени с желание след него и за най-голяма изненада на стартерите разстоянието между тях и него непрестанно намаляваше. Бойното конче намали скоростта си и точно пред главната трибуна старата Минки го принуди да промени посоката. Собствениците на кучета възторжено закрещяха, защото познаваха добре бегачите. Следващите 15 ядра Фанго също успя да отклони заека и сега състезателите се насочиха към старта. Там бяха Слаймън и Мики. Заекът лавираше, но хрътките го наближаваха. Изход нямаше никакъв и точно когато гибелта изглеждаше неминуема, Бойното конче скочи право към Мики и в следващия миг се сгуши в ръцете му; ирландчето започна да гони с ритници разярените кучета. Едва ли Джек смяташе Мики за свой приятел. Той само откликна на стария инстинкт да бяга от неприятеля към някой неутрален или към възможен приятел и по щастлива случайност направи сполучлив разумен скок. Публиката от трибуните зашумя радостно, когато Мики тръгна със своя любимец на ръце. Но собствениците на кучетата започнаха да протестират: „Не е честно. Състезанието трябва да продължи докрай.“

Те се обърнаха към главния организатор, който беше заложил за Джек срещу Фанго. Разгневен, той нареди да пуснат отново животните.

Едночасовата почивка беше единственото, което успя да издействува Мики за заека. После всичко започна отначало — заекът напред, а Фанго и Минки след него. Сега Джек изглеждаше по-спокоен и бягаше почти както преди, но малко след главната трибуна първо Фанго, а после и Минки го отбиха от посоката. Той скачаше обезумял назад, встрани, насам-натам и се отскубваше от своите неприятели. Така продължи няколко минути. Мики забеляза как ушите на Джек клюмнаха. Новото куче скочи. Джек се промуши почти под него и побягна, но връхлетя на другото. Сега и двете му уши полегнаха. Хрътките обаче също се измориха. Бяха изплезили езици. Устата и хълбоците им се покриха с пяна. Ушите на Бойното конче щръкнаха наново. Като че тяхната неволя му вдъхваше нови сили. Той се стрелна право към Убежището. Но бягането в права посока беше много по-лесно за хрътките. Само след стотина ярда те отново го принудиха да се отклони и отчаяната игра на зигзаг започна отново. Собствениците на кучетата се уплашиха за здравето на своите животни и пуснаха две нови, от починали хрътки. Те трябваше да доведат състезанието докрай. Трябваше, но не успяха. Първите две кучета бяха победени и останаха задъхани назад, а новите две наближаваха. Бойното конче напрегна всички сили. Той изостави първите две кучета много назад и почти приближи Убежището, когато пристигнаха вторите две кучета.

Нищо друго не можеше да го спаси сега, освен лавирането. Ушите му увиснаха, сърцето му биеше лудо по ребрата, но самообладанието му не го напусна. Джек се хвърли в необуздан зигзаг. Хрътките се препъваха една в друга. Непрестанно им се струваше, че в следващия миг ще го хванат. Една от тях успя да отхапе връхчето на дългата му черна опашка. Въпреки това Бойното конче пак се изплъзна, но не можа да се добере до Убежището. Щастието му изневеряваше. Против волята си той отново се озова близо до главната трибуна. Наблюдаваха го хиляди дами. Определеното за състезанието време изтече. И вторите кучета започнаха да се уморяват, когато Мики пристигна тичешком, крещейки и проклинайки като обезумял:

— Долни мошеници! Подли мерзавци!

Той се нахвърли яростно да бие кучетата.

Разтичаха се служители, загълчаха и измъкнаха Мики, който се дърпаше и обсипваше и кучета, и хора с най-оскърбителните ругатни, които можеше да измисли:

— Честна игра! Такава е вашата честна игра, лъжци, долни измамници, мръсни страхливци!

Измъкнаха го от полето. Последното нещо, което успя да види, бяха четирите облени в пяна кучета, които уморено преследваха един слаб, изнемощял заек, и съдията на коня, даващ знак на човека с пушката.

Вратата се хлопна зад Мики и до ушите му долетяха два изстрела, някакъв необичаен вик, примесен с кучешки вой, и той разбра, че към Малкото бойно конче са приложили вариант № 4.

Мики винаги беше обичал кучетата, но сега чувството му за чест се разбунтува. От мястото, където се намираше, той не можеше нито да влезе, нито да види какво става. Затича се към Убежището, надявайки се, че оттам ще може да наблюдава по-добре, и пристигна точно навреме, за да види… Малкото бойно конче, което тъкмо влизаше в Убежището с клюмнали уши. Изведнъж Мики разбра, че човекът с пушката не е улучил и че изстрелът е засегнал друг, защото зрителите от трибуните гледаха към двама мъже, които носеха ранена хрътка, докато ветеринарният лекар в същото време се суетеше около друга, която лежеше на земята и дишаше тежко.

Мики се огледа, взе едно малко сандъче, постави го в ъгъла на Убежището, внимателно вкара вътре умореното същество и затвори капака. Със сандъчето под мишница премина през оградата, незабелязан от никого във всеобщата бъркотия, и изчезна.

Все едно, във всеки случай изгуби вече работата си.

Мики напусна града, взе влака от най-близката гара и след няколко часа се озова в родното място на заека.

Слънцето отдавна беше залязло и над равнината беше паднала звездна нощ, когато сред фермите, маклурите и люцерната Мики отвори сандъчето и извади внимателно Малкото бойно конче.

С усмивка на уста Мики каза:

— Сигурно не за пръв път стара Ирландия с гордост пуска на свобода тринадесетте звезди.

За момент Малкото бойно конче се озърна в недоумение и направи три-четири големи, а после един разузнавателен скок, за да огледа местността. След това изпъна пъстрата си снага, наостри ушите с почетните знаци и пристъпи към толкова трудно извоюваната свобода. Нощта на неговата родна равнина го приюти в прегръдките си.

Оттогава често го виждаха в Каскадо. В този край организираха много често хайки, но той, изглежда, „изобрети“ някакъв нов метод, защото сред хилядите зайци, които хващаха в оградените места, никой не зърна нито веднъж обсипаните със звезди уши на Малкото бойно конче.

Снап
Историята на един бултериер^[12]

I

Сумракът падаше, когато го видях за пръв път. Рано същата сутрин бях получил телеграма от моя съученик Джек:

Спомняй си за мен. Изпращам ти изключително кученце. Бъди мил с него, напълно безопасно е.

Джек има един такъв характер, че може да ви изпрати адска машина или див пор и да ги нарече „кученце“, затова зачаках пратката с любопитство. Когато пристигна, видях, че има надпис „Опасно“. При най-малкото движение се чуваше силно ръмжене отвътре. Надникнах през телената мрежа и вместо тигърче видях бяло бултериерче. То се опитваше да захапе мен и всеки, който се държеше по-рязко или се намираше по-близо, и почти през цялото време ръмжеше неприятно. Кучетата ръмжат по два начина: ниско и гърлено, което е вежливо предупреждение или изпълнен с достойнство отговор, и силно и остро, което е последната дума преди самото нападение. Като опитен с кучетата смятах, че знам всичко за тях, затова освободих носача, измъкнах универсалния си нож, който заместваше голяма чекия, кама, чук, комплект инструменти и ръжен, специалитет на нашата фирма, и махнах телената мрежа. Разбира се, че познавах добре кучетата. Малката фурия изръмжаваше силно при всеки удар на инструмента и когато обърнах сандъка настрани, се хвърли мигновено в краката ми. Ако едната му лапа не се беше закачила за мрежата и не беше спряла устрема му, положително щях да пострадам; явно кучето не се шегуваше. Скочих веднага върху близката маса, откъдето се опитах да го вразумя. Винаги съм твърдял, че с животните трябва да се разговаря. Убеден съм, че долавят нещичко от нашето намерение, макар и да не разбират думите. Въпреки това кучето ме взе за лицемер и отвръщаше с презрение на всеки мой опит за сближаване. Отначало то зае позиция под масата и се оглеждаше внимателно, да не би да се опитам да спусна краката си. Бях сигурен, че ще успея да го подчиня на волята си, стига да можех да го погледна в очите, но това не ми се удаваше и така си и оставах прикован върху масата. Позволявам си да се полаская, че съм много хладнокръвен човек; в същност аз съм представител на фирма за железарски изделия и по хладнокръвие ние не отстъпваме никому, освен може би на онези любознателни господа, които продават готови дрехи. Извадих пура и запуших, кръстосал крака върху масата, а малкият тиранин под мен продължаваше да дебне долните ми крайници. Извадих телеграмата и я прочетох отново:

Изключително кученце. Бъди мил с него, напълно е безопасно.

Струва ми се, че по-скоро моето хладнокръвие, отколкото любезността ми свърши работа, защото след половин час ръмженето престана. След час кучето не се хвърляше вече и върху вестника, който спусках внимателно, за да проверявам неговото настроение; по всяка вероятност раздразнението, предизвикано от престоя в клетката, позатихваше и когато запуших третата си пура, кучето се отмести, без да бърза, към камината и легна край нея; то обаче не ме беше забравило. Нямах основание да се оплача от неуважение от негова страна. Наблюдаваше ме с едно око, а аз с двете, не него, а късата му опашчица. Завъртеше ли се опашчицата, щях да почувствувам, че съм победител. Тя обаче стоеше неподвижна. Присегнах се за една книга и останах върху масата, докато краката ми изтръпнаха и огънят в камината догоря. Към 10 часа вечерта стана студено, а в 10,30 огънят угасна напълно. Моят „подарък“ се приповдигна на крака, прозя се, протегна се и после се пъхна под леглото, където откри застлана кожа. Преминах леко от масата върху бюфета, оттам върху рамката на камината, та в леглото, съблякох се много тихо и се мушнах под завивките, без да предизвикам никакво възражение от страна на моя повелител. Не бях успял още да заспя, когато чух леко дращене и почувствувах как някой „туп, туп“ стъпва по леглото — отначало по стъпалата, а после нагоре по краката ми. Снап очевидно смяташе, че долу е твърде студено, и беше решил да се възползува от най-доброто, което можеше да му предостави моята къща.

Той се сви в краката ми, което крайно много ме притесняваше. Намислих да се настаня по-удобно, но едва помръднах палеца на крака си и Снап така яростно се впи в него, че ако не беше дебелата вълнена завивка, щеше да ме осакати за цял живот.

В продължение на един час придвижвах краката си малко по-малко, докато накрая се настаних по-удобно и успях да заспя. Няколко пъти през нощта кучето ме събуждаше с яростното си ръмжене, предполагам, защото се осмелявах да мърдам с пръсти без негово разрешение, макар и, струва ми се, веднъж да го направи, защото започнах да хъркам.

Сутринта бях готов да стана преди Снап. Виждате ли, нарекох го Снап^[13], съкратено от Джинджерснап^[14]. Някои кучета трудно се наименуват, а други чисто и просто не се нуждаят от това — те сами избират имената си.

Бях готов да стана в седем. До осем Снап не се приготви, затова станахме едва в осем. Той не се обади, докато разпалвах огъня. Разреши ми да се облека, без да става нужда да правя това върху масата. Когато тръгнах да излизам от стаята, за да приготвя закуската, отправих към Снап следната забележка:

„Снап, приятелю мой, някои биха предпочели да те наложат, но струва ми се, че зная по-добро средство. Лекарите сега обичат да предписват «лечение без закуска». Ще го изпробвам с теб.“

Наистина беше жестоко, но целия ден го оставих без храна. В резултат на това се наложи да пребоядисам отново вратата, по която беше драскал, но вечерта прояви желание да приеме малко храна от ръцете ми.

След седмица станахме вече добри приятели. Сега Снап спеше в моето легло и ми разрешаваше да мърдам с крака, без да се нахвърля върху тях, за да им нанесе сериозни повреди. Системата „лечение без закуска“ извърши чудеса; след три месеца ние станахме неразделни и той оправда напълно определението в телеграмата, с която ми го бяха изпратили.

 

 

Снап като че не познаваше чувството на страх. Доближеше ли го някое малко куче, той изобщо не му обръщаше внимание; ако кучето беше по-голямо, той изправяше късата си дебела опашчица и започваше да го обикаля, да рие надменно земята със задните си крака, да поглежда към небето, в далечината, към земята, навсякъде, но не и към въпросното куче, и отбелязваше неговото присъствие, като често ръмжеше пронизително. Ако непознатият не си отидеше веднага, Снап започваше бой, след което изчезваше много бързо. Понякога губеше битките, но от горчивия опит не се научи да се държи по-внимателно. Веднъж, по време на изложението на кучета, Снап пътуваше в една карета, когато погледът му падна върху огромно санбернарско куче, излязло на разходка, чиито размери предизвикаха в гърдите на дребното кученце такъв възторг, че то се хвърли от прозореца на каретата, за да поведе бой с него, но счупи крака си.

Страхът очевидно липсваше в характера му; неговото място беше заето от допълнителния му плам. Снап се различаваше от всички познати ми дотогава кучета. Ако някое момченце хвърлеше например камък върху него, той моментално се втурваше, но не встрани, а върху момчето, а ако момчето повтореше лошата си постъпка, Снап го наказваше; така всички изпитваха страх от него. Само носачът от нашата кантора и аз, изглежда, виждахме доброто у него и единствени бяхме удостоени с високата чест да бъдем негови лични приятели, чест, която постепенно започвах да ценя все по-високо. Към средата на лятото Карнеги, Вандербилт и Астър^[15] не биха могли да съберат достатъчно пари, за да купят и една четвърт от моя малък Снап.

II

Макар и да не пътувах често по служба, есента трябваше да замина. Снап и хазайката останаха сами с мрачни изгледи за бъдещето. От него лъхаше презрение, а от нея страх. И двамата се мразеха много.

Аз продавах бодлива тел в Северните щати. Писмата пристигаха веднъж седмично. Хазайката на няколко пъти ми се оплаква от Снап.

Когато пристигнах в Мендоса, Северна Дакота, намерих много добър пазар за телта. Разбира се, сключвах сделки с големи търговци, но се движех и сред фермерите, за да проуча нуждите им. Така попаднах в кравефермата на братя Пенруф.

Невъзможно е да останете задълго в животновъдна област, без да слушате надълго и нашироко за злодействата на лукавия и кръвожаден сив вълк. Беше минало времето, когато вълците можеха да се тровят, и сега те се бяха превърнали в сериозна напаст за фермерите. Братя Пенруф, както много други разумни скотовъдци, се бяха отказали от отровите и от капаните и бяха започнали да отглеждат разни породи кучета, надявайки се, че така ще извлекат поне малко удоволствие от задължението да изтребват вредителите.

Фоксерите се оказали твърде слаботелесни за решителни схватки, договете пък били тромави, а дивите хрътки не можели да преследват жертвата си, ако не я виждали пред себе си. Всяка порода притежаваше някакъв основен недостатък, но скотовъдците се надяваха да успеят с някоя смесена порода и когато в Мендоса ме поканиха да участвувам в хайка за вълци, останах удивен от голямото разнообразие на кучета. Имаше няколко мелеза, както и чистокръвни кучета, по-точно няколко руски хрътки, които вероятно струваха немалко пари.

По-големият брат — Хилтън Пенруф, „господарят на хрътките“, се гордееше необикновено много с кучетата си и очакваше велики подвизи от тях.

— Сивите хрътки имат нежна кожа за борба с вълци, договете са бавни, ще видиш само как ще полетят във въздуха вълчите кожи, когато се спуснат руските хрътки.

И така, сивите хрътки бяха преследвачите, договете осигуряваха силният тил, а руските хрътки трябваше да изнесат върху плещите си истинското сражение. Имаше и два-три фоксера, на чието остро обоняние се осланяха, в случай че изгубеха вълците от поглед.

Представлявахме знаменито зрелище, когато в този октомврийски ден се придвижвахме между хълмовете на Бедланд. Въздухът беше прозрачен и чист и независимо от късния сезон още нямаше нито сняг, нито слана. Конете кипяха от сили и веднъж-дваж видях как едно-две понита направиха опит да се отърват от ездача.

Кучетата очакваха с нетърпение срещата и ние се насочихме в равнината към едно-две сиви петна, които Хилтън взе за вълци или койоти. Кучетата се понесоха напред със силен лай, но до вечерта, ако не се смяташе раната на плешката на една сива хрътка, нямаше никакви други белези, че са преследвали вълци.

— Според мен, Хил, твоите прехвалени руски хрътки не ги бива за нищо — каза Гарвин, малкият брат. — Ще пусна малкия черен дог срещу глутницата, макар и да е дребен и нечистокръвен.

— Нищо не разбирам — мърмореше Хилтън. — От сивите хрътки не може да убегне нито един койот, да не говорим за вълците. Фоксерите могат да вървят по следа, оставена отпреди три дни, а договете ще се справят даже и със сива мечка.

— Аз мисля — обади се баща им, — че могат да бягат, могат да търсят следи, могат да се справят и със сива мечка, но истината е, че не искат да имат нищо общо с вълците. Цялата проклета сюрия е уплашена, по-добре да не си бяхме давали парите за тях.

Така роптаеха и спореха мъжете, когато на тръгване се сбогувах с тях. Неуспехът като че можеше да се обясни само с едно. Макар че бяха бързи и силни, кучетата се ужасяваха от вълци. Те нямаха достатъчно кураж да се изправят лице срещу лице с тях, затова всеки път вълците успяваха да се изплъзнат. Така моите мисли ме пренесоха при малкото безстрашно куче, с което делях легло вече цяла година. Как ми се искаше сега да е тук. Тогава всички тези тромави гиганти щяха да имат водач, чийто кураж не би го изоставил в критичния момент.

Когато спрях в Барока, получих цяла връзка писма, включително две от моята хазайка; в първото тя пишеше, че „това чудовищно куче се държи безобразно в моята стая“, а в другото, по-настоятелното, искаше веднага да го махна.

„А защо да не го изпратят по влака до Мендоса? — помислих си аз. — Пътят е двадесет часа. Всички ще му се радват. На връщане мога да си го взема.“

III

Моята следваща среща с Джинджерснап не се различаваше от първата, както може да си помисли някой. Той скочи върху мен, престори се, че нека да ме ухапе, като ръмжеше непрестанно, но това беше дълбоко гърлено ръмжене, и не преставаше да мърда късата си опашчица.

Братя Пенруф бяха сменили няколко хрътки, откакто се видяхме за последен път, и страшно се ядосваха, че нямат никакъв успех с тях. Почти всеки път, когато излизали на лов, кучетата откривали по някой вълк, но не успявали да го убият и хората просто недоумяваха защо става така.

Старият Пенруф сега беше напълно убеден, че „в цялата проклета сюрия няма нито едно по-смело от заек куче“.

На следващия ден тръгнахме при изгрев; същата процесия от чудесни коне и превъзходни кучета — големи бързоноги, жълтеникави, петнисти; имаше само една промяна — малкото бяло куче, застанало близо до мен. Не само всички останали кучета, но и конете, които се приближаваха до него, моментално биваха изненадвани от зъбите му. Снап се скара с всички хора, коне и кучета от околността, с изключение на един бултериер, собственост на хотелиера в Мендоса. Това беше единственото по-дребно от него куче и те станаха много добри приятели.

Никога няма да забравя този ден. Намирахме се на един от онези големи заоблени хълмове, от които се открива чудесна гледка, когато Хилтън, оглеждащ ширналата се пред нас равнина, възкликна:

— Виждам го! Бяга към ручея, Скълк. Прилича на койот!

Най-важното нещо сега беше да се накарат сивите хрътки да видят жертвата си. Това не беше никак лесна работа, тъй като не можеха да си служат с бинокъл, а земята беше обрасла с пелин, избуял над главите на кучетата.

Хилтън обаче подвикна: „Дандър, тук!“ — и се наведе край седлото, като едновременно с това протегна напред крака си. С лек скок Дандър скочи върху седлото и се задържа отгоре, докато Хилтън му сочеше:

— Ето го, Дандър! Дръж, дръж, там!

Кучето внимателно гледаше нататък, накъдето сочеше неговият господар, след това, изглежда, забеляза вълка, скочи с леко скимтене на земята и бързо се устреми напред. Останалите кучета го последваха, като колоната им непрестанно се разтегляше. Ние правехме усилие да яздим колкото може по-бързо, но губехме доста време, защото земята беше насечена от трапове, изровени от прерийни кученца^[16], тук-там камениста и обрасла с висок пелин, така че бързата езда можеше да завърши печално.

Всички изостанахме, най-много, разбира се, аз, защото не бях свикнал със седлото. Няколко пъти съгледахме кучетата, литнали из равнината; те ту изчезваха от погледите ни, хлътнали в някой дол, ту се появяваха отново. Сивата хрътка Дандър беше всепризнатият водач и след като изкачихме едно друго възвишение, пред очите ни се откри цялото бойно поле — койотът бягаше с всички сили, кучетата го следваха на четвърт миля, но все повече го приближаваха. Когато го видяхме отново, койотът лежеше мъртъв, а кучетата седяха задъхани около него, всички, с изключение на два фоксера и на Джинджерснап.

— Закъсняхте за битката — забеляза Хилтън, обърнал поглед към фоксерите. След това потупа с гордост Дандър. — Все пак не стана нужда от твоето кученце.

— Голяма работа! Десет огромни псета срещу един дребен койот — насмешливо подхвърли баща му. — Почакай да попаднем на истински вълк, пък тогава говори.

На следващия ден излязохме отново на лов. Бях решил да видя всичко докрай.

От една височина съгледахме сиво петно, което се движеше. Движеща се бяла точка означава антилопа, червена — лисица, а сива — вълк или койот, които от своя страна се познават по опашките: ако през бинокъла забележите, че опашката е надолу, това е койот, а ако е нагоре — омразният вълк.

Както вчера показахме жертвата на Дандър и той поведе по същия начин пъстрата колона — сиви хрътки, хрътки, фоксери, догове, бултериери, конници. За миг зърнахме картината на преследването. Наистина беше вълк, който сега подскачаше далеч пред кучетата. Стори ми се, че първите кучета не бягаха сега така силно както след койота. Никой обаче не знаеше как ще завърши ловът. Едно по едно кучетата се върнаха при нас и повече не видяхме вълка.

Ловците започнаха да си разменят взаимни обвинения и саркастични забележки.

— Ех! Страхливци, просто страхливци! — промърмори с възмущение бащата. — Много лесно можеха да го настигнат, а той само се извърна към тях и те беж да ги няма. Пфу!

— А къде е оня неземен, безстрашен и героичен бултериер? — попита презрително Хилтън.

— Не зная — отвърнах аз. — Струва ми се, че той изобщо не забеляза вълка. Ако някога го види, обзалагам се, че ще се бие до победа или смърт.

През тази нощ до самата ферма бяха убити няколко крави и ние отново се отправихме на лов.

Той започна почти както последния път. Късно следобед забелязахме на по-малко от една миля сив звяр с вдигната нагоре опашка. Хилтън извика Дандър върху седлото. Последвах примера му и повиках Снап върху моето. Краката му бяха толкова къси, че се наложи да подскочи няколко пъти, докато накрая му помогнах с крак, и той успя да се качи горе, драскайки с нокти. Сочех към вълка и му виках: „Дръж!“ около една минута, докато най-сетне той го видя и се втурна изпълнен с многообещаваща настойчивост след тръгналите вече сиви хрътки.

Този път преследването ни отведе не към обраслото с храсти корито на реката, а към откритата равнина: причините станаха ясни малко по-късно. Всички се изкачихме заедно на хълма в момента, когато на около половин миля пред нас Дандър настигна вълка и го захапа за крака. Вълкът се обърна, готов за бой. По две, по три, кучетата се приближаваха, заставаха в кръг около него и започваха да лаят, докато накрая връхлетя и малкото бяло куче. То не губи времето си в лай, а се хвърли право към гърлото на вълка, но успя да захапе носа му. Десетте големи кучета се нахвърлиха върху вълка и за две минути го довършиха. Ние яздехме много бързо, за да не изпуснем края, и макар и да ни делеше доста голямо разстояние, все пак видяхме добре, че Снап оправда напълно хвалебствената телеграма и моите препоръки.

Сега беше мой ред да ликувам и аз не пропуснах тази възможност. Снап им показа как се ловят вълци, и кучетата на Мендоса най-сетне успяха да убият вълк без помощта на хората.

Две неща обаче помрачиха радостта от победата. Първо, вълкът беше млад, почти вълче. Ето защо така глупаво беше избрал равнината. Второ, Снап беше ранен, вълкът беше остави дълбока рана на плешката му.

Когато вървяхме гордо към къщи, забелязах, че Снап понакуцва.

— Тук! — извиках аз. — Снап, тук!

Той опита веднъж-дваж да се покачи на седлото, но не успя.

— Хилтън, повдигни го малко — помолих аз.

— Благодаря. Предоставям ти сам да се докосваш до тази твоя гърмяща змия — отговори той, защото всички знаеха, че никак не е безопасно да имат работа със Снап.

— Тук, Снап, дръж! — подканих го аз и протегнах дръжката на камшика.

Той я хвана със зъби, аз го повдигнах до предната част на седлото и така го заведох до дома. Грижех се за него като за бебе. Той беше показал на скотовъдците от Мендоса къде е слабото място на техните кучета. Фоксерите може да са добри, сивите хрътки — бързи, руските хрътки и договете — чудесни бойци, но всички те не струват пукната пара без величавата морална сила на смелостта, която никой не проявява така ярко, както бултериерът. В този ден скотовъдците разрешиха вълчия проблем. Лесно ще се убедите в това, ако отидете в Мендоса. Във всяка добра група кучета има и по един бултериер, предимно от снапо-мендоска порода.

IV

На следващия ден имаше голям религиозен празник точно тогава се навършваше и една година от моето запознанство със Снап. Времето беше ясно, слънчево и немного студено. Сняг още нямаше. Обикновено мъжете отбелязваха този ден с лов на някакъв дивеч, но сега, разбира се, вълците бяха най-много „на мода“. За всеобщо разочарование Снап все още беше зле. Той спеше както обикновено в краката ми и там сега винаги имах следи от кръв. Снап не беше в състояние да води каквото и да е сражение, но ние решихме на всяка цена да отидем на лов за вълци, затова го подмамихме в една барака и го заключихме в нея, докато заминем. Чувствувах, че е надвиснало някакво нещастие. Знаех, че без моето куче ще се провалим, но не можех и да си представя колко големи щяха да бъдат последиците.

Бродехме по хълмовете на ручея Скълк, когато в избуялия пелин заподскача бяла топка. След малко, като ръмжеше и размахваше късата си опашчица, при моя кон се появи Снап. Не можех да го върна обратно; нямаше да се подчини на подобна заповед, даже и да беше моя. Раната му изглеждаше зле. Извиках го, подадох му пак дръжката на камшика и го вдигнах на седлото.

„Тук — мислех си аз — ще бъдеш на сигурно място, докато се върнем в къщи.“ Да, така си мислех аз, но не и Снап. Хилтън извика: „Дръж, дръж!“, с което ни извести, че е видял вълк. Дандър и Райли, неговият съперник, скочиха едновременно към указаната точка, блъснаха се и паднаха върху обраслата с пелин земя. Снап също беше наблюдавал внимателно и беше съзрял вълка, който се намираше немного далеч от нас, и преди да разбера какво става, скочи от седлото и заподскача на зигзаг в и над пелина, право към неприятеля, начело на цялата сюрия. Той ги води, разбира се, само няколко минути. Големите сиви хрътки забелязаха движещото се петно и познатото шествие отново се заниза из равнината. Ловът обещаваше да бъде интересен, защото вълкът се намираше на около половин миля пред тях, а и всички кучета, изглежда, се бяха заинтересували от него.

— Свърнаха към Мечешкото дере — извика Гарвин. — Да минем отсам и ще излезем пред тях.

Обърнахме се и пришпорихме конете край северната страна на Хълмер, докато преследвачите минаваха по всяка вероятност откъм южната.

Изкачихме се на върха и щяхме вече да се спускаме, когато Хилтън извика:

— Боже мой, ето го! Натъкнахме се право на него.

Той скочи от коня си, пусна юздата и побягна напред.

Аз направих същото. Един огромен сив вълк се носеше срещу нас по откритата поляна. Главата му беше отпусната, опашката изпъната по права линия, а на петдесетина ярда зад него два пъти по-бързо се носеше Дандър, който приличаше на ястреб, литнал току над самата земя. След миг той настигна вълка и отвори уста, но отскочи веднага назад, защото вълкът се обърна към него. Сега те се намираха точно под нас, на по-малко от 50 фута. Гарвин измъкна револвера си, но в един съдбоносен миг Хилтън го възпря:

— Не, не! Да видим всичко докрай.

Само след няколко секунди пристигна и втората сива хрътка, а след нея, едно след друго, и останалите кучета. Всяко беше войнствено настроено, решено да се хвърли и да разкъса сивия вълк на парчета, но въпреки това свиваше встрани и започваше да лае и да подскача на безопасно разстояние. След малко пристигнаха и руските хрътки — чудесни големи кучета. Без съмнение имаха намерение да се хвърлят право върху стария вълк. Но безстрашният му вид, мускулестата му гръд и смъртоносните му челюсти им внушаваха страх дълго преди да го наближат, и те също се присъединяваха към кръга, а в това време разбойникът в средата поглеждаше ту насам, ту натам, готов да се бие с всяко куче поотделно или с всички заедно.

Пристигнаха и договете, дългокраки зверове, всеки един, от които тежеше колкото самия вълк. Дочух запъхтяното им дишане, което преминаваше в застрашително хриптене, докато се носеха напред, изгарящи от желание да разкъсат неприятеля на парчета. Когато го видяха един такъв мрачен, безстрашен, с мощни челюсти, с неизтощаеми лапи, готов, ако се наложи, да умре, но уверен, че няма да загине сам, тези огромни кучета, и трите заедно, както и всички останали внезапно се засрамиха; да, те биха се спуснали веднага, но не сега, нека първо отдъхнат, не че се страхуваха от вълка, о, ни най-малко! Долавях разколебаната им смелост по гласовете им. Те разбираха отлично, че първият, който се хвърлеше върху него, щеше да си изпати сериозно, но засега това нямаше значение, щяха да полаят още малко за кураж.

Докато десетте големи кучета подскачаха около смълчания, но готов за бой вълк, в далечината се дочу пращене и след това с подскоци се появи бяла гумена топка, която след малко прие очертанията на малък бултериер. Снап, най-бавният и последен от цялата сюрия, пристигна запъхтян, толкова запъхтян, че едва си поемаше дъх. Той премина откритото място, устремен право към подвижния кръг около стария разбойник, когото никой не смееше да погледне право в очите. Поколеба ли се? Нито за миг. Той разкъса пръстена от ръмжащи животни и се хвърли право към гърлото на тиранина, който отвърна със своите двадесет ятагана. Но малкото куче скочи отново на крака и трудно мога да кажа какво се случи по-нататък. Всички животни се скупчиха. Струва ми се, успях да зърна как малкото бяло куче се беше вкопчило за носа на вълка. Цялата сюрия кучета ги беше заобиколила и сега нямаше начин да им помогнем. Те обаче не се нуждаеха от помощ. Имаха водач с несъкрушима смелост и когато след малко битката свърши, на земята пред нас лежеше сивият вълк, истински гигант, а на носа му, още вкопчено, стоеше малкото бяло куче.

Застанахме само на петнайсетина фута, готови да се притечем на помощ, за което в същност нямахме възможност. Накрая всичко свърши.

Вълкът беше мъртъв и аз подвикнах на Снап, но той не мърдаше. Наведох се над него:

— Снап, Снап, всичко свърши, ти го уби.

Кучето продължаваше да стои неподвижно и едва сега забелязах двете дълбоки рани на тялото му. Опитах се да го вдигна.

— Остави го, приятелю, всичко е свършено!

Той изръмжа немощно и пусна вълка. Загрубелите мъже приклекнаха около него. Старият Пенруф промърмори с треперещ глас:

— Не бих го дал и за двадесет бика.

Взех го на ръце, извиках го по име и го помилвах по главата. Той изръмжа едва-едва, очевидно за прощаване, защото ме лизна по ръката и замлъкна завинаги.

Върнахме се опечалени в къщи. Носехме кожата на огромния вълк, но това не ни радваше. Заровихме безстрашното куче в хълма зад фермата. До ушите ми долетяха думите на изправения до мен Пенруф:

— За бога, това се казва храброст, истинска храброст! Без храброст и ние не можем да отглеждаме животни.

Уинипегският вълк

I

За пръв път срещнах уинипегския вълк по време на голямата снежна виелица през 1882 г. В средата на март тръгнах от Сент Пол, като се надявах за двадесет и четири часа да пресека прерията и да стигна в Уинипег, но царят на ветровете беше решил друго и изпрати леден източен вятър. Час след час снегът връхлиташе яростно и упорито върху земята. Никога през живота си не бях виждал такава виелица. Целият свят изчезна под снега — сняг, сняг, сняг, беснеещ, лют, хапещ, поривист сняг — и пухтящият, чудовищен локомотив беше принуден да спре по заповед на пухестите ефирни кристалчета с непорочна чистота.

С изящно надиплените снежни преспи, които препречваха пътя ни, се заеха много силни ръце и малко по малко локомотивът се придвижваше напред само за да се натъкне малко по-нататък на друга преспа. Работата беше ужасна, ден след ден, нощ след нощ ние ту затъвахме, ту се отривахме, а снегът продължаваше да се вие и да танцува около нас.

„Двадесет и два часа до Емерсън“ — беше казал кондукторът, но изминаха почти две седмици в непрестанно разриване, преди да стигнем Емерсън и областта с тополите, които спираха целия напор на снега. Оттам влакът тръгна по-бързо, тополовите гори ставаха все по-гъсти и после в продължение на цели мили се движехме през гъсти гори, тук-там пресечени от някое открито място. Когато наближихме Сент Бонифейс, източната покрайнина на Уинипег, пресякохме бързо малка полянка, широка около 50 ярда, и там станах свидетел на сцена, която ме потресе до дъното на душата.

Ясно се виждаше огромна сюрия кучета, големи и малки, черни, бели и рижави, които се въртяха неспокойно в кръг и подскачаха насам-натам; едно малко рижаво куче се беше проснало безжизнено на една страна върху снега; от външната страна на кръга се мяташе и лаеше огромно черно куче, което обаче през цялото време оставаше по-назад от останалите. А в средата стоеше грамаден, зловещ вълк, център и причина на всичко това.

Вълк ли? Та той приличаше на лъв! Стоеше сам-самичък, решителен, с настръхнала козина, стъпил здраво с разкрачени крака, и поглеждаше ту тук, ту там, готов да посрещне нападение от всички страни. Свитите му устни наподобяваха презрителна усмивка, но предполагам, че това идваше от войнственото ръмжене и озъбване. Водена от куче, което приличаше на вълк и което трябваше да се срамува от подобна постъпка, сюрията кучета се нахвърлиха върху него, без съмнение най-малко за двадесети път. Но огромното сиво тяло се метна насам-натам и ужасните челюсти затракаха: трак, трак, трак. Самотният вълк не издаваше никакъв звук, но от редиците на неприятелите му се разнасяше не един предсмъртен стон, незасегнатите кучета отскачаха назад и го оставяха както преди неукротим, невредим, изпълнен с презрение към всички тях.

Много ми се искаше в този момент влакът отново да се натъкне на снежна преспа, както често ни се беше случвало дотогава; цялото ми сърце остана при сивия вълк, копнеех да му се притека на помощ. Но засипаната от снега поляна отмина бързо край прозорците, стволовете на тополите закриха гледката и ние продължихме към крайната цел на нашето пътуване.

Това е всичко, което видях, и то е твърде малко. Само след няколко дни обаче разбрах, че съм имал честта да бъда свидетел на рядко зрелище; бил съм видял на дневна светлина едно необикновено и чудесно същество — самия уинипегски вълк.

Съдбата му е много странна — той предпочитал града пред гората, минавал равнодушно край овцете, за да избива кучетата, и винаги ловувал сам-самичък.

Като разказвам историята на Гару, както го наричаха някои, споменавам всичко, което е известно на местните жители, но твърде вероятно е много от гражданите и да не са чували за него. До ушите на самодоволния бакалин от главната улица например не беше стигнало нищо до деня на последната схватка край кланицата, когато пренесоха трупа на огромния вълк до магазина на Хайк за препариране на животни. Окачиха го там, а малко по-късно го показаха на световното изложение в Чикаго, за да бъде за съжаление унищожен по време на пожара, който превърна през 1896 г. училището на Малви в купчина пепел.

II

Един ден през юни 1880 г. Пол Свирчото, красивият безделник, който предпочиташе да ходи на лов, отколкото да се залови за някаква работа, бродеше с пушка из залесените брегове на Червената река, близо до Килдонан. Изведнъж той видя как от една дупка на брега изскочи сив вълк, гръмна наслуки и го уби. Пол изпрати кучето да разузнае и като се убеди, че в леговището няма друг голям вълк, пропълзя вътре и за свое най-голямо удивление и радост откри осем малки вълчета. Девет премии по десет долара! Колко ли прави всичко това? Навярно цяло състояние. Той заудря силно с една сопа и с помощта на своя рижав пес изби всички вълчета, освен едно. Съществува поверие, че убиването на последния член от животинска челяд носи нещастие. И така, Пол се упъти към града с кожите на старата вълчица и на седемте малки вълчета и с последното живо вълче.

Кръчмарят, в чийто джоб потънаха заменените срещу кожите долари, скоро получи и живото вълче. То израсна завързано за една верига, но гърдите и челюстите му се развиха толкова, че нито едно куче от града не можеше да се мери с него. Държаха го в двора, за да развлича посетителите, а развлечението обикновено се състоеше в това да насъскват кучетата да хапят затворника. Младият вълк биваше изпохапван и изподраскван до смърт, но винаги се оправяше, а с всеки месец броят на кучетата, които се осмеляваха да излизат насреща му, намаляваше. Животът му беше ужасно труден. В него проблясваше само едно-единствено пламъче на доброта и това беше растящата дружба между него и малкия Джими, сина на кръчмаря.

Своенравен малък пакостник, Джим държеше винаги на своето. Той обикна вълка, понеже уби едно куче, което го беше ухапало. Оттогава започна да храни вълка и да го гали, а вълкът отговори на всичко това, като му разрешаваше някои волности, които никой не дръзваше да проявява.

Бащата на Джим не беше образцов родител. Обикновено глезеше сина си, но понякога изпадаше в ярост и го биеше жестоко за най-малкото нещо. Детето бързо научи, че го бият не защото е направило беля, а защото е ядосало баща си. Ако следователно не му се мяркаше пред очите, докато му минеше гневът, нямаше от какво да се страхува. Един ден, когато бягаше пред баща си и търсеше къде да се скрие, Джим се втурна в колибата на вълка и неговият сив приятел, събуден най-безцеремонно, се обърна към вратата, показа два реда белоснежни зъби и съвсем ясно каза на бащата: „Да не смееш да го докоснеш!“

Хоган беше в състояние да застреля вълка и щеше да го стори, но имаше опасност да убие и сина си, затова ги остави на мира и след половин час вече се заливаше от смях. Оттогава, изпаднеше ли в опасност, малкият Джим се втурваше в колибата на вълка и като го видеха скрит зад гърба на свирепия пленник, хората разбираха, че е направил някоя пакост.

Първият принцип на Хоган беше: „По-голяма икономия в помощната работа.“ Ето защо имаше за „бюфетчик“ китаец. Той беше кротък и безобиден човечец, затова Пол де Рош го тормозеше без ни най-малко угризение на съвестта. Един ден, когато Хоган беше излязъл някъде, и китаецът работеше сам, пийналият вече Пол поиска да глътне нещо на кредит, но Тунг Линг, спазвайки нарежданията на господаря си, отказа да му даде. Неговото добродушно обяснение: „Не хубаво, кога не плаща“, вместо да изглади положението, накара Пол да се отдръпне с несигурни крачки от бара, за да отмъсти за нанесената му обида. Китаецът положително щеше да си изпати здравата, ако застаналият наблизо малък Джим не спъна изкусно Свирчото с една дълга сопа и не го просна на земята. Пол се изправи с мъка на крака, като се кълнеше, че Джим ще заплати за това с живота си. Детето се намираше близо до задната врата и веднага потърси убежище в колибата на вълка.

Като видя, че момчето има защитник, Пол взе дългата сопа и започна да дразни с нея вълка от почтително разстояние. Сивият звяр беснееше на края на желязната верига и макар че избягваше доста от жестоките удари, като улавяше сопата със зъби, много от тях попадаха отгоре му. Изведнъж Пол забеляза, че Джим, чийто език не преставаше нито за минутка да бърбори, опитва с неспокойни пръсти да отвърже вълка; той щеше скоро да успее, но му пречеше силата, с която вълкът опъваше веригата, инак да го бе развързал досега.

Мисълта, че може да се окаже сам в двора с огромното животно, което беше раздразнил толкова много, накара храбрия Пол да изтръпне от ужас.

До ушите му долетя гальовният глас на Джим:

— Потърпи, вълчо, дръпни се само мъничко назад и ще го получиш за обед. Само мъничко, добро вълче си ти!

Това беше напълно достатъчно. Свирчото изхвръкна моментално навън и затвори внимателно след себе си всички врати.

Така дружбата между Джим и неговия любимец укрепваше и колкото по-голям ставаше вълкът и усъвършенствуваше чудесните си природни качества, толкова по-често даваше доказателства за смъртната си омраза към дъхащите на уиски мъже и към всички кучета, причина за страданията му. Тази особеност, съчетана с голямата му любов към детето, а, изглежда, и към всички останали деца, растеше заедно с него и се превръщаше в характерна черта на неговия живот.

III

По това време, тоест през есента на 1881 г., фермерите от Ку Апел недоволствуваха силно от това, че има много вълци в околността и че плячкосат стадата им. Отровата и капаните се оказаха безсилни и когато в уинипегския клуб се появи знатен немски гост и съобщи, че води няколко кучета, които много лесно можели да очистят цялата околност от вълците, всички го заслушаха с необикновен интерес. Скотовъдците много обичат лова и идеята да облекчат своята собствена работа, като сформират група кучета за преследване на вълците, им се струваше много примамлива.

Скоро немецът доведе два великолепни дога като представители на останалите му кучета, единият — бял, а другият — светло белезникав, изпъстрен с черни петна със странни разводнени очи, които допълваха впечатлението за изключителната му жестокост. Всяко едно от тези огромни кучета тежеше приблизително по 200 фунта^[17]. Имаха мускули като на тигри и когато немецът каза, че само тези две кучета са предостатъчни за най-големия вълк, всички му повярваха. Той обясни по следния начин метода им на ловуване:

— Трябва само да им покажете следата. Даже и да е от предния ден, веднага се спускат по нея. Нищо не може да ги заблуди. Колкото и да хитрува и да се крие вълкът, скоро го откриват. После приближават до него. Вълкът хуква да бяга, тогава белезникавият го захапва за крака, метва го ей така — и немецът подхвърли във въздуха късче хляб — и преди да падне отново на земята, бялото куче го хваща за главата, а другото за опашката и после го разкъсват надве, ей така.

Това звучеше много добре и всички изгаряха от желание да проверят кучетата на практика. Няколко от местните жители казаха, че най-вероятно сив вълк може да се открие при Асинибоин, и затова ловът беше организиран там. Търсиха обаче напразно цели три дни и когато мислеха да се откажат, някой подхвърли, че кръчмарят Хоган държи вързан за верига вълк, който може да купят евтино — колкото е наградата за убит вълк. Макар и малка по-голям от година, той беше напълно подходящ, за да може кучетата да покажат на какво са способни.

Цената на вълка веднага се покачи, когато собственикът разбра важността на случая, а освен това и „съвестта не му позволявала“. Съвестта му обаче моментално престана да говори, когато приеха предложената от него цена. Първата му грижа беше да отстрани малкия Джим от пътя си, като го изпрати с някаква поръчка до баба му, след което вкараха вълка в неговия сандък и го заковаха вътре. Натовариха го на фургон и го откараха в откритата прерия.

Едва удържаха кучетата, те просто напираха за бой веднага щом подушиха вълка. Няколко здравеняци ги държаха за каишките, докато откарат фургона на половин миля и изкарат с мъка вълка от сандъка. Отначало той стоеше уплашен и объркан. Не се опитваше да хапе, а само гледаше да се скрие. Когато разбра, че е свободен и че му дюдюкат и викат, той се спусна крадешком на юг, където местността беше по-разнообразна. В този миг пуснаха и кучетата. С яростен лай те се спуснаха след младия вълк. Мъжете ги окуражаваха със силни викове и препускаха след тях върху конете си. Още от самото начало пролича, че вълкът няма изгледи за спасение. Кучетата бягаха много по-бързо от него; бялото се носеше като същинска хрътка. Немецът беше ужасно доволен, че кучето хвърчеше като фурия през прерията и че с всяка секунда се приближаваше все повече до вълка. В полза на кучетата се предлагаха много басове, но нямаше кой да ги приеме. Единствените басове, които се приемаха, бяха за едното против другото куче. Сега младият вълк бягаше бързо, но след една миля бялото куче, което го следваше по петите, почти се изравни с него.

— Гледайте сега — извика немецът — как вълкът ще полети във въздуха!

Един миг двете животни бягаха едно до друго. После изведнъж се отдръпнаха, без някой да излети във въздуха, но бялото куче се претърколи на земята с ужасна рана на плешката; беше вече извън борбата, ако не и убито. След малко, разтворило уста, долетя и белезникавото куче. И тази схватка беше мигновена и загадъчна като първата. Животните едва се докоснаха. Сивият звяр отскочи встрани и главата му със светкавично движение се скри за миг. Белезникавото куче се олюля и показа окървавената си страна. Подтиквано от мъжете, то отново се хвърли в атака, но получи втора рана, която го научи да се държи настрани.

В това време се появи помощникът на немеца с четири още по-големи кучета. Пуснаха и тях, а въоръжените със сопи и ласа мъже приближиха да помогнат в унищожаването на вълка, когато през равнината пристигна малко момче, възседнало пони. То скочи на земята, промъкна се през образувалия се кръг от мъже и прегърна вълка през шията. Наричаше го „мили вълчо“, „скъпи вълчо“, а вълкът го ближеше по лицето и въртеше доволно опашка. Тогава детето обърна мокрото си от сълзи личице към тълпата и каза… Но по-добре да не споменавам какво каза. Беше едва на девет години, но много грубо, защото беше израснало в проста кръчма и беше усвоило успешно отвратителния език на този род заведения. То ругаеше мъжете поотделно и общо, ругаеше цялото им потекло, като не пощади дори и собствения си баща.

Ако някой възрастен мъж си позволеше такъв възмутителен и оскърбителен език, той неминуемо би бил линчуван. Но какво да се прави, когато всичко излизаше от устата на едно дете? В края на краищата мъжете постъпиха най-разумно. Те започнаха да се смеят силно, но не на себе си, защото никой не обича да се присмива на себе си, не, всички до един се надсмиваха на немеца, чиито великолепни кучета бяха сразени от един още недорасъл вълк.

Джим пъхна изпоцапания си, все още мокър от сълзите юмрук в момчешкия си джоб и между топчетата и дъвката, смесени с тютюн, кибритени клечки, патрони от пистолет и разни други контрабандни вещи, намери късо тънко въженце и го завърза на врата на вълка. След това, като не преставаше да хлипа, възседна понито и тръгна към къщи, повел вълка след себе си. Той се обърна и отправи последната заплаха и проклятие към немския аристократ:

— За два цента го насъсквам срещу теб; като нищо ще ти види сметката.

IV

В начелото на зимата Джим се разболя. Вълкът виеше жално в двора — липсваше му малкият приятел, и накрая по настояване на момчето го пуснаха в стаята. И тук огромното диво куче, защото вълкът не е нищо друго, освен диво куче, продължи да дежури вярно край постелята на своя приятел.

В началото болестта изглеждаше невинна, затова всички останаха поразени от внезапно настъпилото усложнение. Три дни преди Коледа Джим почина. Никой друг не го оплака по-искрено от неговия Вълчо. Огромното сиво животно отвръщаше с жален вой на църковните камбани, когато на Бъдни вечер вървеше след погребалната процесия до гробището в Сент Бонифейс. Скоро се върна в двора зад кръчмата, но когато се опитаха да го завържат отново за веригата, прескочи дървената ограда и изчезна.

Към края на същата зима в една малка дървена къщичка на брега на реката се пресели старият ловец Рено заедно със своята красива дъщеря мелез Нинет. Той не знаеше нищо за Джим Хоган и затова остана много учуден, когато от двете страни на реката между Сент Бонифейс и Форт Гери откри всички следи. Той слушаше с любопитство и съмнение разказите на служителите от компанията на залива Хъдсън за заселилия се наоколо огромен сив вълк, който вечер влизал даже в самия град и особено обичал горичката около църквата на Сент Бонифейс.

Следващата година на Бъдни вечер, когато се разнесе камбанен звън както на погребението на Джим, от гората долетя самотен и печален вой, който почти убеди Рено в правотата на всички разкази. Той познаваше добре вълчите стонове: призива за помощ, любовната песен, самотния вой и рязкото предизвикателство за борба. Сега се носеше самотният вой.

Ловецът отиде до самия бряг на реката и отвърна със същия вой. Една тъмна сянка се отдели от отсрещната гора, прекоси заледената река и се насочи към седналия неподвижно на едно повалено дърво човек, сякаш сам превърнат сега в дърво. Сянката се доближи, започна да се върти около него и да го души, после в очите й блеснаха пламъчета, тя изръмжа като разсърдено куче и потъна отново в мрака.

Така Рено, а не след дълго и много други жители на града узнаха, че из улиците броди огромен сив вълк „три пъти по-голям от онзи, който държаха вързан за верига в двора на кръчмата на Хоган“. Същинска напаст за кучетата, той ги изтребваше при всеки възможен случай; говореше се даже, макар и никога да не беше доказано, че бил изял и не един пияница.

Ето какъв бил уинипегският вълк, който бях видял през онзи ден в заснежената гора. Тогава много ми се искаше да му се притека на помощ, като смятах, че всички шансове са против него, но онова, което научих впоследствие, промени становището ми. Не зная как е завършила тогава схватката, но зная добре, че след това са го виждали много пъти, докато от някои кучета не е останала и следа.

Нито един вълк не е имал такъв странен живот. Свободен да избере гората или прерията, той беше избрал пълния с ежедневни опасности живот в града — поне веднъж всяка седмица се намираше на косъм от смъртта, а смели дела извършваше всеки ден и отдъхваше от време на време само за минутка. Изпълнен с омраза към хората и с презрение към кучетата, той всеки ден гонеше кучетата и ги убиваше, независимо от това, дали бяха много, или сами, тормозеше пияниците, избягваше въоръжените хора, изучи капаните, а така също я отровите, по какъв начин, не може да се каже, но безспорно ги изучи, защото винаги успешно ги отбягваше или се отнасяше с презрение към тях.

Нямаше улица в Уинипег, която не познаваше; нямаше полицай в Уинипег, който да не беше виждал неговата бързо движеща се и подобна на сянка фигура в сивия утринен полумрак; нямаше куче в Уинипег, на което козината да не беше щръквала от ужас, когато предателският вятър носеше доказателства, че старият Гару се навърта някъде наблизо. Той водеше безкрайна война, а неприятел му беше целият свят. Но в тази потресаваща и полумистична хроника имаше едно нещо, което неизменно се повтаряше: „Гару никога не се държи зле с децата.“

V

Нинет се роди в пустинята също като своята майка индианка, а сивите си очи наследи от баща си, който беше нормандец. Сега беше прелестна шестнадесетгодишна девойка, първа красавица в цялата околност. Само да искаше, можеше да се омъжи за най-богатия и най-улегнал мъж, но своенравна като всички жени, тя направи избраник на сърцето си онзи нехранимайко Пол де Рош. Голям красавец, добър танцьор и нелош цигулар, Пол Свирчото получаваше покани за всички веселия, но си беше непоправим пияница, а даже се говореше, че надолу из Канада имал жена. Ето защо Рено постъпи правилно, като го прогони, когато поиска ръката на дъщеря му, макар и да не постигна нищо с това. Покорна във всичко друго, Нинет не искаше да се откаже от своя любим. В същия ден, в който баща й го прогони, тя обеща на Пол да се срещнат в гората, на отсрещния бряг на реката. Като добра католичка тя лесно уреди срещата, защото пътят до църквата през леда беше много по-къс от обиколния през моста. Докато прекосяваше заснежената гора за мястото на срещата, тя забеляза, че зад нея се движи огромно сиво куче. То й се стори съвсем дружелюбно и детето (защото тя все още беше дете) не се уплаши, но когато пристигна до мястото, където я чакаше Пол, сивото куче заръмжа и се хвърли напред. Пол хвърли бърз поглед и разбра, че това е огромен сив вълк, а после побягна като последен страхливец, какъвто в същност си и беше. По-късно обясняваше, че бил изтичал да си вземе пушката. Изглежда, не си спомняше къде е, тъй като се покатери на най-близкото дърво да я търси. Междувременно Нинет изтича обратно през леда да съобщи на приятелите на Пол за надвисналата над него опасност. Като не откри никакво огнестрелно оръжие горе на дървото, храбрият любовник измайстори копие, като привърза ножа си към един клон, и така успя да нанесе болезнена рана върху главата на вълка. Сивият звяр изрева ужасно, но се отдръпна на почтително разстояние, като не скриваше намеренията си да чака, докато мъжът не слезе от дървото. Приближаващата тълпа обаче промени решението му и той си отиде.

За Пол беше по-лесно да обясни своето поведение на Нинет, отколкото, на когото и да е друг. Той все още беше неин любим, но така безвъзвратно развали отношенията си с баща й, че решиха да се оженят тайно веднага след като той се върне от Форт Александър, където го пращаше с шейна и с кучета компанията. Собственикът се гордееше много със своите тренирани кучета — три впрегатни кучета с рунтави и завити опашки, големи и силни като телета, но жестоки и необуздани като пирати. Пол трябваше да превози с тях от Форт Гери до Форт Александър няколко важни пакета. Беше опитен в каране на шейна с кучета, което обикновено говори за коравосърдечност. Рано сутринта той се спусна радостен надолу по реката, като изпи обичайните си няколко чаши уиски. Пол смяташе да се забави една седмица и после със спечелените двадесет долара да извърши замислената тайна сватба. Той се носеше бързо по замръзналата река. Едрите кучета теглеха бързо, но с нежелание шейната, а Пол размахваше дългия бич и викаше:

— Allez, allez, marchez^[18]!

Те профучаха край колибата на Рено и като плющеше с бича и бягаше зад шейната, Пол махна с ръка на застаналата до вратата Нинет. Шейната с намусените кучета и с пияния водач се скри зад завоя и повече никой не видя Пол Свирчото.

Едно по едно кучетата се завърнаха още същата вечер във Форт Гери. Бяха опръскани със замръзнали капки кръв и ранени на няколко места. Странно наистина, но никак не бяха гладни.

По следите се отправиха хора и скоро откриха пакетите, разхвърляни непокътнати върху леда. Останките от шейната се пилееха на около миля и повече нагоре по реката; недалеч от пакетите се намериха части от дрехите на Свирчото.

Стана съвсем ясно, че кучетата бяха убили и изяли своя водач.

Собственикът им се развълнува ужасно от произшествието, което можеше да му струва всичките кучета. Той не повярва на това, което се говореше, и реши сам да провери обстоятелствата. Избраха Рено да го придружава и само след три мили Рено посочи големи следи, които пресичаха реката от източния към западния бряг и вървяха непосредствено след шейната. Рено ги проследи по източния бряг, на около една миля назад, и забеляза, че животното се е движило бавно, когато кучетата са се движели бавно, и е бягало, когато кучетата са бягали. После се обърна към собственика на кучетата и каза на развален английски език:

— Голямо вълк, цялото време ходело след шейна!

Тогава тръгнаха по следата към западния бряг на реката. На две мили над Килдонанските гори вълкът беше спрял да тича и с по-бавни крачки беше изминал няколко ярда по оставените от плазовете на шейната следи, след което беше поел към гората.

— Пол изпуснал тук нещо, може би пакет, и вълкът подушило. Той разбрало, че в шейна седи Пол, който разцепил му главата.

На една миля по-нататък вълкът вече беше бягал непосредствено зад шейната. Тук следата на човека изчезваше, защото се е метнал на шейната и е подгонил кучетата с бича. Точно тук е изхвърлил и пакетите, за да облекчи шейната. Ето защо всичко беше пръснато върху леда. Как само са подскачали кучетата под ударите на бича! Ето и ножа на Свирчото в снега. Сигурно го е изпуснал, когато се е опитвал да се защити от вълка. А тук, какво е това! Вълчите следи се губеха, макар и шейната да беше продължила лудешкия си бяг напред. Вълкът е скочил върху шейната. Обзети от ужас, кучетата са се понесли още по-бързо напред, но в шейната зад тях се е извършвало едно възмездие. Всичко е свършило за миг; двамата са се претърколили в снега; следите на вълка отново се появяваха откъм източната страна и този път водеха към гората. Шейната се е отклонила към западния бряг, където след половин миля се е закачила на един корен и се е разбила.

Снегът разказа също така на Рено как кучетата, заплетени в тегличите, са се спречкали помежду си, после са разкъсали тегличите, пръснали са се на различни страни по замръзналата река, събрали са се отново при тялото на своя бивш тиранин и без много да му мислят, са го изяли.

Това говореше твърде лошо за кучетата, но все пак свалиха от тях обвинението за убийство. Явно, че всичко беше дело на вълка. Като се поокопити от обзелия го ужас, Рено въздъхна с облекчение и каза:

— Това Гару. Той спасило моя малка дъщеричка от този Пол. Винаги бил добро към деца.

VI

Това именно беше причината за последната голяма хайка, която организираха на Коледа, точно две години след смъртта на малкия Джим. Като че бяха събрали кучетата от цялата околност. Там бяха и трите впрегатни кучета (собственикът им смяташе тяхното участие за съществено), имаше догове, ловджийски кучета и цяла сюрия овчарски кучета и кучета без определена порода. Цяла сутрин претърсваха безуспешно гората на изток от Сент Бонифейс. По телефона обаче се получи известие, че следата, която търсеха, била забелязана близо до Асинибоинските гори, западно от града, затова след един час кучетата джавкаха по пресните следи на уинипегския вълк.

Всички се носеха устремно напред: сюрията кучета, пъстрата тълпа конници, сбирщината от пешаци — мъже и момчета. Гару не се страхуваше от кучетата, но знаеше, че хората имат пушки и са опасни. Той се отправи към тъмната линия на Асинибоинските гори, но конниците се разгърнаха из равнината и го принудиха да се върне назад. Той тръгна по дола на Колони Крийк и успя да избегне свистящите вече край него куршуми. После се упъти към една ограда от бодлива тел и като я премина се отърва за момент от конниците, но трябваше отново да следва дола, за да се пази от куршумите. Кучетата го наближиха. Всичко, което може би желаеше в момента, беше да го оставят насаме с тях — четиридесет или петдесет срещу един, както бяха сега, той не отказваше да се заеме с тях. Една източена като върлина хрътка, разчитайки на своята бързина, бягаше сега край него, но Гару я захапа отстрани и тя се търкулна върху снега. Конниците се принудиха да заобиколят доста, но сега гонеха вълка към града, затова към хайката непрестанно се присъединяваха нови хора и кучета.

Вълкът се насочи към кланицата, добре познато му място, и стрелбата престана, понеже къщите и хората се намираха много наблизо. Кучетата оградиха вълка така плътно, че вече не можеше да избяга. Той се огледа наоколо, търсейки прикритие на тила си за последната схватка, и като забеляза едно дървено мостче през някаква яма, скочи върху него, готов да посрещне кучетата. Мъжете донесоха лостове и разрушиха моста. Вълкът скочи долу, уверен, че краят му вече е настъпил, готов да го посрещне, изпълнен единствено с желание да умре достойно. Той стоеше за пръв път на дневна светлина пред всички свои неприятели — загадъчният палач на кучетата, безплътният глас на горите на Сент Бонифейс, легендарният уинипегски вълк.

VII

Най-сетне, след цели три дълги години на битки, той стоеше пред тях, сам срещу повече от четиридесет кучета, подпомогнати и от въоръжени мъже. Гледаше ги обаче безстрашно както в деня, когато го видях за пръв път в заснежената гора. Същата презрителна гримаса на устата, мускулестите му страни едва-едва се повдигаха, само жълто-зеленикавите му очи сякаш изпускаха искри. Кучетата наближиха, предвождани не от огромните впрегатни кучета, те явно помнеха старата среща, а от един градски булдог. Чу се тропот от много крака; глухо ръмжене замени джавкането на кучетата; светкавично движение на розово-сивите челюсти и кучетата отстъпиха мигновено назад, а мрачният стар разбойник отново остана сам и готов за отбрана. Три пъти връхлитаха и три пъти отстъпваха. Най-смелите се валяха в снега около него. Пръв падна булдогът. Това поохлади желанието на останалите и обезкуражени, те се държаха настрани; здравото тяло на вълка не проявяваше никакви белези на умора. Като почака малко, той пристъпи нетърпеливо няколко крачки напред и така, уви, даде дългоочакваната възможност на стрелците. Проехтяха три изстрела и Гару падна на снега, завършил своя боен път.

Той направи сам своя избор. Животът му беше кратък, но изпълнен с остри схватки. Гару избра нов, стръмен и кратък път. Той изпи чашата на живота на един дъх, после я захвърли и тя се пръсна на хиляди парченца, но направи името си безсмъртно.

Кой може да надникне в душата на вълка? Кой може да обясни мотивите на неговото поведение? Защо настояваше да живее на място, където беше изпитал толкова много страдания! Едва ли затова, че не познаваше други райони; областта е огромна, храна има навсякъде, а славата му се носеше далеч отвъд Селкирк. Не го задържаше и отмъщението. Нито едно животно няма да посвети целия си живот на отмъщението; това чувство се среща само у хората. Животните търсят спокойствието.

Тогава остава само една връзка, която би могла да го държи прикован за града, и тази връзка е най-силната, която притежава човекът, най-властната от всички сили на света — любовта.

Вълкът загина. Последните му останки изчезнаха завинаги в пепелищата на изгорялото училище, но и до ден-днешен клисарят на църквата в Сент Бонифейс твърди, че в отговор на една от коледните камбани винаги се носел неземен и тъжен вълчи вой откъм гробището, където бяха заровили малкия Джим, единственото същество на света, което научи вълка на истинска любов.

Легенда за белия северен елен

Скол! Скол! За норвежкия Скол!

Пей песента за домашния Трол.

Когато се скривам,

норвежкото щастие

на Сторбък отива

да язди, да язди.^[19]

Пуст, мрачен, дълбок и студен е Утрованд — продълговата вдлъбнатина с ледникова вода, пукнатина в земята, гънка във високите планини на Норвегия, заприщена от друга планина; залята с мразовита вода и разположена на три хиляди фута над морето майка, но въпреки това останала далеч от слънцето баща. Край безжизнените му брегове расте пояс от недоразвити дървета, от които се отделя дълга опашка, изтъняваща нагоре по стръмната долина, докато се превърне в редки шубраци и мъх, както и някъде до средата на гранитните хълмове, оградили езерото и вдигнали чела на хиляди фута височина. Това е пределът на дърветата, краят на горската растителност. Брезата и върбата са последните бойци от дългата борба с мраза. От техните миниатюрни корони струят гласове на дроздове, бъбрици и бели яребици, но колкото по-високо се изкачваме към горното плато, толкова по-назад остават те и се срещат само сенките на скалите и вятърът. Студеният Хойфелд остава далеч, накъсана скалиста равнина с големи преспи сняг в по-дълбоките ровове; далечината е заприщена от щръкнали заснежени върхове, преливащи един в друг от своя бял блясък, докато на север, мрачен и блестящ, се изправя Йотунхейм, свърталище на духове, глетчери и постоянен сняг.

Незалесеният простор е явно свидетелство за силата на топлината. Всяко отклонение на слънцето с един градус е отбелязано с по-низша степен на живот. Северният склон на всеки дол е по-безжизнен от южния. Борът и смърчът са изчезнали отдавна, след тях и самодивското дърво и само брезата и върбата се изкачват до средата на склона. Оттам нататък растат само пълзящи растения и мъх. Самата равнина е бледо сиво-зеленикава огромна шир от еленов мъх, стоплен тук-там от оранжевия политрикум и от по-масленозеления цвят на огряваните от слънцето места. Пръснатите навсякъде канари са нежно лилави, но всяка е изпъстрена със сиво-зеленикави лишеи с разрошени краища, с пукнатинки с оранжев прашец или с черни петънца. Тези канари задържат много повече топлината, ето защо всяка една е оградена от малък пояс топлолюбиви растения, които инак не биха могли да виреят толкова високо. Срещат се и дребни представители на брезата и върбата, притиснати плътно о топлата канара като стар френски habitant^[20], сгушен през зимата до своята печка, и разпрострели клонки над канарата, вместо да ги извисят в ледения въздух. Само на една крачка встрани се вижда по-хладен пояс, а малко по-нататък е по-студеният, където не може да расте нищо, освен всемогъщия сиво-зелен еленов мъх, придал цвета на високата местност. Вдлъбнатините все още са пълни със сняг, макар и да е вече юни. Снегът обаче се смалява и се превръща в леденостудени поточета, които някак си достигат езерото. Тези sno-flacks^[21] не сочат никакви белези на живот, даже и оцветеният в червено сняг, около който се вижда кръг гола пръст, показваща, че животът и топлината не могат да бъдат никога разделени.

Сиво-зеленикавата, затрупана тук-там със сняг пустош без птици и друга растителност се простира между линията, до която достигат дърветата, и линията, до която започва снегът и над която зимата никога не си отива. По на север и двете се спускат надолу, докато линията на дърветата се изравни с морето. Цялата земя в този лишен от дървета пояс се нарича тундра — домът на северния елен, царството на еленовия мъх.

I

То ту се гмуркаше във водата, ту излиташе отгоре, ту във водата, ту отгоре, докато кошутата — водач на еленовото стадо, пристъпваше по запролетилите се вече брегове. То непрекъснато си пееше за „един бял северен елен и голямото щастие на Норвегия“, сякаш беше надарено с някаква необикновена проницателност.

Когато старият Свегум построи яза по долното течение на Хойфелд, точно над Утрованд, и постави своите воденични камъни, той предполагаше, че е единственият владетел на всичко това. Но преди него беше идвал и друг. И този друг се гмуркаше и изскачаше от бълбукащия поток и пееше песни, които подхождаха както на мястото, така и на времето. Той подскачаше и вършеше много неща, които Свегум отдаваше единствено на щастието — каквото и да е то. Някои казваха, че щастието на Свегум бил един трол^[22], водно вълшебно същество с кафяво палто и с бяла брада, което според желанието си живеело ту на сушата, ту във водата.

Повечето от съседите на Свегум обаче виждаха само един фосекал, малък воден дрозд, който се появяваше всяка година, танцуваше в потока и се гмуркаше в дълбоките места. И, изглежда, всички бяха прави, защото някои от най-старите селяни ще ви кажат, че вълшебният трол може да приема образа на човек или птица. Само че тази птица живя такъв живот, какъвто никаква птица не можеше да живее, и пя песни, неизпети от никого в Норвегия. Тя притежаваше удивително пророчество и виждаше такива неща, които човек не можеше да види никога. Ето защо дроздът строеше гнездото си пред нея, а лемингът хранеше малките си пред самите й очи. А погледът й беше остър. Тъмното петънце върху Сулетинд, което човек едва ли бе забелязал, беше северен елен с полуподменена козина, а замазаното зелено петно на Вандрен — красиво зелено пасище.

О, човекът е толкова сляп и става толкова омразен! Фосекал не причиняваше обаче никому вреда, затова и никои не се страхуваше от него. Той само пееше и понякога в песните му имаше насмешка и пророкуване, а даже и леко презрение.

От върха на брезата той наблюдаваше как потокът Ванд тече край селцето Нистуен, а после се губи в мрачните води на Утрованд, или извисен във висок полет, се взираше през оголеното плато, проснало се на север до Йотунхейм.

Всичко се пробуждаше. Пролетта беше дошла вече в горите; долините пулсираха от живот, от юг прииждаха нови птици, появиха се събудилите се от зимен сън животни и из платата отново щяха да се появят елените, прекарали зимата в разположените на по-малка височина гори.

Великаните на мраза не отстъпваха без бой местата, които толкова дълго бяха под тяхна власт, водеше се люта битка, но бавно и сигурно слънцето печеше и ги прогонваше в техния Йотунхейм. Те спираха във всяка вдлъбнатина и сенчесто място и нощно време се промъкваха обратно в отстъпените места, но претърпяваха все нови и нови несполуки. Ударите им бяха силни, в боя проявяваха упоритост и не една гранитна скала се пропука и се изрони от ударите им в тази дръзка борба, разкривайки разноцветните си багри и проблясвайки меко сред сиво-зеленикавите канари, пръснати в равнината като огромно стадо елени. Такива скали могат да се видят из всяко полесражение. По склона на Сулетинд бяха разпилени на разстояние половин миля. Но знаете ли, те се движеха! В същност не бяха скали, а живи същества.

Макар и безразборно, те се придвижваха напред срещу вятъра. По едно време изчезнаха в една падинка, но после се появиха отново на ръба на отсамния склон в гъсти редици, открояващи се на фона на небето. Забелязахме разклонените им рога и разбрахме, че това са владетелите на тези места — северните елени.

Животните приближаваха към нас; те пасяха като овцете и пръхтяха така, както могат да пръхтят само елени. Всеки елен си намираше местенце и оставаше там, докато опасеше всичко, а след това побягваше пред всички, като чаткаше с копита, и намираше друго място. Така стадото непрекъснато менеше своя ред и форма. Един елен обаче стоеше винаги начело или в челните редици — това беше голяма и грациозна кошута. Както и да се пръснеше стадото, тя винаги оставаше начело и наблюдателят скоро откриваше белези, които говореха за влиянието й върху общото движение — всъщност тя беше водачът. Даже едрите мъжки със своите огромни и облечени в кадифе разклонени рога се примиряваха с този наложен контрол и ако някой от тях, обладан от духа на независимостта, му хрумнеше да поведе нанякъде стадото, той твърде скоро се оказваше неприятно изолиран. През последните една-две седмици кошутата водач оставаше със стадото край линията, до която стигаха дърветата, като всеки ден се изкачваше към голите плата, от които снегът сега се отдръпваше и където вятърът прогонваше еленовите мухи. Тъй като зоната на пасището се беше издигнала, тя я следваше в своята ежедневна паша, а при залез се връщаше в гостоприемната гора, понеже и дивите животни се страхуват от ледения нощен вятър не по-малко от човека. Но сега гората гъмжеше от еленови мухи, докато каменистият склон на хълма предлагаше топли кътчета за нощен бивак, затова гората беше изоставена.

Водачът, на която и да е групи животни вероятно не се „гордее“ с водачеството си, но въпреки това му е неприятно, когато не го следват. При всеки обаче има моменти, когато се стреми към усамотение. Кошутата беше угоена и изкара добре зимата, но въпреки това сега стоеше безжизнена и се суетеше с отпусната глава, докато стадото пасеше край нея и я отминаваше.

Понякога спираше с втренчен поглед и несдъвкан наръч мъх, провиснал от устата й, после се стряскаше и както преди отиваше начело, но все по-дълго гледаше втренчено, а желанието й да остане сама се усилваше. Тя сви надолу да търси брезовата горичка и цялото стадо свърна след нея. Кошутата спря онемяла, с приведена глава; останалите елени пасяха и отминаваха с пръхтене, а тя продължаваше да стои като вкаменена на фона на хълма. Когато всички отминаха, тя се прокрадна тихо встрани — пристъпяше по няколко крачки, оглеждаше се, преструваше се, че пасе, душеше земята, поглеждаше след стадото и оглеждаше хълмовете, а после се упъти надолу към гостоприемната гора.

Веднъж надзърна от склона към един бряг и забеляза друга кошута, която също се луташе сама. Но нашата кошута не се „нуждаеше“ от компания. И тя самата не знаеше защо, но „чувствуваше“ само, че трябва да се скрие някъде.

Тя остана неподвижна, докато другата отмина, после свърна встрани и тръгна с по-бързи и сигурни крачки надолу покрай малкия поток, който обгръщаше ribesten на стария Свегум, докато пред очите й се появи Утрованд. Над яза тя прегази кристално бистрия поток, защото инстинктът у дивото животно да оставя между себе си и онези, от които бяга, течаща вода е много по-силен и сигурен. След това на отсрещния бряг, все още гол, но леко раззеленил се, тя сви встрани, запромъква се между разклонените дървета и се отдели от шумния поток Ванд. Спря на едно възвишение малко по-нататък, огледа се, продължи още малко напред, после се върна и тук, заобиколена отвсякъде от леко оцветени скали и едва нагиздени от пролетта брези, изглежда, реши да отдъхне. Все пак на кошутата не й беше до почивка, защото стоеше неспокойно, прогонваше накацалите по краката си мухи и не обръщаше внимание на наболата трева, мислейки, че се е скрила от целия свят.

Нищо обаче не убягваше от погледа на фосекала. Седнал на една великолепна скала, надвиснала над кошутата, той видя как тя се отдели от стадото, запя, сякаш очакваше всичко това и знаеше, че съдбата на народа може да се промени от онова, което ставаше в тази далечна долчинка. Той пееше така:

Скол! Скол! За норвежкия Скол!

Пей песента за домашния Трол.

Когато се скривам,

норвежкото щастие

на Сторбък отива

да язди, да язди.

В Норвегия няма щъркели и въпреки това след един час до кошутата лежеше чудесно малко еленче. Тя четкаше козината му и го лижеше нежно, горда и щастлива, като че това беше единственото малко еленче, което се появяваше на бял свят. Може би през този месец в стадото се бяха родили стотици еленчета, но вероятно нямаше нито едно като него, защото беше снежнобяло, а песента на певеца от оцветената скала редеше:

На добър час, на добър час,

елена Сторбък викам аз.

като че предвиждаше ясно онази роля, която щеше да играе бялото еленче, когато пораснеше.

Случи се още едно чудо. Преди да беше изтекъл нов час на бял свят се появи още едно малко еленче, този път кафяво. Странни неща се случват и жестоки, когато се наложи. След два часа кошутата изведе малкото бяло еленче от мястото, но кафявото вече го нямаше, от него бяха останали само няколко раздърпани парчета месо, примесени с еленова козина.

Майката беше достатъчно умна: по-добре едно здраво еленче, отколкото две хилави. След няколко дни кошутата отново водеше стадото, а край нея подскачаше бялото еленче. Тя се съобразяваше с него винаги, така че всъщност то определяше скоростта на движението на стадото, което беше много удобно за всички майки с малки еленчета. Кошутата беше силна и умна и се гордееше със своята сила, но това бяло еленче беше върхът в разцвета на нейните сили. То често подскачаше пред своята майка, която водеше стадото напред. Рол ги срещна един ден и се разсмя с цяло гърло при вида на преминаващото стадо — стари и млади, пълни кошути и елени с разклонени рога, голямо кафяво стадо, поведено сякаш от малкото еленче.

Те се оттеглиха във високите планини, където щяха да прекарат цялото лято.

— Отиват да се учат от духовете, дето живеят там, където черният Лун се киска из леда — каза Лиф от долното течение на Дейл.

Свегум обаче беше живял непрестанно сред елените и беше на друго мнение:

— Ще ги учат техните майки, така както са ни учили нашите.

Когато настъпи есента, старият Свегум забеляза в далечината неподвижно sno-flack, откроено върху голите кафяви хълмове, но тролът видя елен годинак. Нареждаха ли се елените край Утрованд да пият вода, застиналото отражение чертаеше формите на бялото еленче, макар че то се открояваше ясно на фона на тъмните хълмове и сред останалите елени.

През тази пролет се родиха много малки еленчета, после се пръснаха из обраслата с мъх пустош и повече не се видяха. Едни бяха слаби, други глупави, трети изкапаха из пътя, такъв е законът, а четвърти не изучиха правилата и загинаха. Бялото еленче обаче беше най-силно между тях; не му липсваше и ум, него дължеше на майка си, най-умната сред стадото. Еленчето научи, че тревата откъм огряваната от слънцето страна е сладка, макар че приличаше досущ на онази, набола из тъмните вдлъбнатинки, която не струваше никак. То научи също, че когато копитата на майка му започнат да чаткат, трябва веднага да скача и да бяга, а зачаткат ли копитата на всички елени от стадото, това означава опасност и трябва да се държи близо до майка си. Това чаткане е като пърхането на крилете на патицата, то означава, че всички трябва да се съберат на едно място. Еленчето научи, че там, където тревите накланят своите мъхнати кичурчета, има опасно тресавище, че резкият крясък на тундровата яребица означава, че някъде наблизо има орли, които са опасни както за малките еленчета, така и за птиците. Научи още, че малките кръгли топчета, които приличаха на боровинки, са смъртоносни, че когато мухата вера започне да го щипе, трябва да търси убежище в някоя снежна пряспа и че от миризмите на всички животни може да има доверие единствено на миризмата на своята майка. Еленчето разбираше, че расте. Стана вече на една година и плоските му бедра и плещите се изпълниха, а малките рогца, които набодоха на челото му още когато стана на две седмици, сега се превърнаха в твърди остри шипчета, с които можеше вече да се печелят и битки.

Неведнъж елените надушваха онзи страхотен разбойник на севера, който хората наричат росомаха. Един ден съвсем неочаквано се появи опасната му миризма, а после някаква огромна ръмжаща тъмнокафява топка скочи с всички сили от една издатина на скалата право върху бялото еленче. Очите на еленчето доловиха светкавичното движение на извилата се космата маса, блестящите зъби и очи, пламтящия дъх и жестокостта. Козината му настръхна от ужас, ноздрите се разшириха от уплаха. Преди да побегне обаче, в него се надигна друго чувство — гняв към смутителя на неговия мир, чувство, което заличи целия му страх, изпъна краката му, накара го да изправи войнствено рогцата си. Кафявият звяр се стовари отгоре му с дълбок гърлен рев, но беше посрещнат от острите шипчета на младия елен. Те го прободоха дълбоко, но ударът при сблъсъка беше извънредно силен и повали белия елен; вероятно той щеше на часа да умре, ако неговата майка, винаги наблизо и нащрек, не посрещна нахвърлилото се чудовище. По-тежка и по-добре въоръжена, тя се нахвърли отгоре му и го прикова с рогата си към земята. А бялото еленче също се нахвърли върху него с някакъв демоничен блясък в инак кроткия му поглед. Даже когато росомахата беше вече космата купчина месо и майка му продължи отново да пасе, то се върна, пръхтейки от гняв, и отново започна да боде с рогцата си омразното същество, докато снежнобялата му глава се обагри с кръвта на неговия неприятел.

По този начин белият елен показа, че под спокойната му външност се крие кръвожадно чудовище, че прилича на северняк — груб, недодялан, спокоен, който рядко избухва, но веднъж разгневен, започва да „гледа на кръв“.

Когато елените се подреждаха заедно край езерото тази есен, фосекалът запя своята стара песен:

Когато се скривам,

норвежкото щастие

на Сторбък отива

да язди, да язди.

Той като че беше очаквал това, после изчезна нанякъде, но никой не знаеше къде. Старият Свегум го виждаше как прелита над потока така, както птиците летят във въздуха, или как пристъпва по дъното на някое дълбоко блато, също както тундровата яребица се разхожда по скалите, изобщо виждаше, че води живот, какъвто нито една птица не може да води. Сега старецът заяви, че той просто е заминал да прекара зимата на юг. Свегум не знаеше нито да чете, нито да пише. Откъде ли научаваше всичко това?

II

Всяка пролет, когато елените преминаваха през воденичния яз на Свегум при придвижването си от разположените по-ниско гори до оголения бряг на Утрованд, фосекалът стоеше там и пееше за белия елен, който всяка година все по-настойчиво се налагаше като водач на стадото.

Първата пролет беше малко по-висок от заек. Когато през есента дойде на водопой, гърбът му се извисяваше над скалата, където потокът на Свегум се влива в Утрованд. На другата година едва се промъкваше под недораслата бреза, а на третата седналият на оцветената скала фосекал поглеждаше нагоре към него, а не надолу, когато минаваше край него. Това беше през есента, когато Рол и Свегум тръгнаха към Хойфелд да завардят своето полудиво стадо и да подберат най-силните, та да ги впрегнат да теглят шейни. За белия елен всички бяха единодушни. По-висок от останалите, по-тежък, бял като сняг, с грива, докосваща наветите преспи, с гръден кош като на кон и с рога като разклонен дъб, той беше истински цар на стадото. Лесно можеше да стане и цар на пътищата.

Съществуват два вида дресьори на елени, както и два вида обездвачи на коне. Едните опитомяват и обучават животното и в резултат спечелват смел и приятелски настроен помощник, а другите се стремят да пречупят духа му и получават само навъсен роб, готов винаги да се бунтува и да търси отдушник на омразата си. Не един лапландец и не един норвежец са заплащали с живота си за грубото отношение към своите елени; дните на Рол също бяха преброени. Свегум беше с по-благ характер. На него именно се падна да тренира белия елен. Вървеше бавно, защото мъжкият отхвърляше всички волности на човека, както и на събратята си. Силата, която го опитоми обаче, не беше страхът, а добротата. Когато се научи да се подчинява и започна да се слави по състезанията с шейни, от вида на голямото бяло животно с благ поглед, устремено надолу по безбрежния снежен простор на Утрованд, и с ноздри, изпускащи пара, се излъчваше нещо внушително. Снегът се трошеше отпред като разбиващи се в носа на кораб вълни и шейната, водачът и еленът биваха обгръщани от летящия бял прашец.

После дойдоха панаирът и състезанията по леда. Утрованд отново се оживи. Смръщените околни хълмове отразяваха ехото от веселите подвиквания. Първо се състояха състезанията с елени. Ужасните несполуки на някои от състезателите предизвикваха силен смях. Рол също беше тук с най-бързия си впрегатен елен — висок, тъмен, петгодишен, в разцвета на своите сили. Нетърпелив, по-жесток, отколкото е необходимо, Рол просто тормозеше мрачния си, но великолепен роб, докато в средата на състезанието, току-що осигурил победата си, той нанесе своя жесток удар и потърси убежище под преобърнатата шейна, върху която еленът изля гнева си. Така Рол изгуби състезанието и победител стана младият бял елен, който спечели след това и състезанието от пет мили край езерото. При всяка победа Свегум окачваше по едно малко сребърно звънче на юздата му, така че сега той бягаше и печелеше, съпровождан от весела музика.

После дойдоха и конните състезания — състезания по бърза езда, защото елените бягаха само тръс — и когато окичиха Болдър, коня победител, с панделка, а собственикът му получи кесията с парите, се появи Свегум, понесъл на ръце всички награди.

— Хей, Ларс — обърна се той. — Конят ти е чудесен, но моят Сторбък е по-добър. Да съберем наградите и да се състезаваме за всичко, всеки със своето животно.

Елен срещу ездови кон! Подобно състезание дотогава не беше виждал никой. И двете животни политнаха напред след изстрела на пистолета.

— Хайде, Болдър! Давай, давай, Болдър!

Като пусната стрела излетя красивият кон, а еленът заподскача в по-бавен тръс и остана назад.

— Давай, Болдър! Хайде, Сторбък!

Как крещяха само хората, когато конят скачаше с всички сили напред и печелеше вече състезанието! Той обаче започна да намалява темпото, докато Сторбък постепенно го увеличаваше, бягайки по-бързо и по-бързо! Сега конят се движеше равномерно. Бяха изминали една миля, когато разстоянието между животните започна да намалява. Понито се беше пресилило на самия старт, а Сторбък току-що започваше да бяга и сега се носеше равномерно, бързо, даже увеличаваше бързината си, докато Свегум му подвикваше окуражително: „Давай, Сторбък! Добър Сторбък!“ или го приканваше с леко подръпване на юздите. На мястото, откъдето животните трябваше да започнат да се движат в обратна посока, те бягаха вече едно до друго, след което понито, макар и да го караха добре и да беше подковано, както трябва, се подхлъзна върху леда; от този момент като че от страх да не падне то не напрягаше много силите си и така еленът профуча напред. Понито и неговият стопанин се намираха твърде назад, когато спонтанният вик на всички присъствуващи във Фойлфелд оповести преминаването на белия елен през финала и победата му в състезанието. И всичко това, преди белият елен да беше достигнал разцвета на своите сили и бързина!

Още веднъж през този ден Рол опита да кара елен — този път Сторбък. Те тръгнаха с подходяща скорост, белият елен беше отзивчив на юздата, кротките му очи се премрежваха от дългите клепки. Под влияние на навика да се държи жестоко Рол го удари, без каквато и да е причина. Сторбък се промени само за миг. Скоростта на състезанието се измерваше и четирите крака на животното се носеха напред, когато то спря, спуснатите клепки се повдигнаха и в очите му блесна зелена светлина. Еленът изпръхтя три пъти през ноздрите си. Рол извика, разбра надигащата се опасност, преобърна бързо шейната и се скри под нея. Сторбък се извърна, готов да се нахвърли върху шейната, и започна да души и да рови снега с копита, но малкият Кнут, синът на Свегум, се завлече към него и обви шията му с ръце. Гневът веднага угасна в погледа на елена. Той разреши на детето да го заведе спокойно до старта. Внимавай, водачо! И еленът също може да „гледа на кръв“.

Това беше първото запознаване на белия елен с жителите на Фойлфелд.

През следващите две години той се прослави из цялата околност като елена на Свегум. Приписваха му невероятни подвизи. Той можеше да превози Свегум из дългия шест мили бряг на Утрованд само за 20 минути. Когато лавина затрупа цялото село Холакер, не друг, а Сторбък занесе вестта за помощ до Опдалстоун и се върна отново през дълбокия сняг за седем часа — цели 40 мили, за да прекара ракия, храна и обещание за незабавна помощ.

Когато изключително смелият млад Кнут Свегумсен пропадна в новия тънък лед на Утрованд, викът му за помощ доведе Сторбък, най-добрия от всички негови събратя, готов винаги да се отзове.

Еленът измъкна благополучно давещото се момче на брега и когато преминаха потока Ванд, тролът отново запя:

На добър час, на добър час,

с елена Сторбък в сняг и мраз!

След това изчезна за няколко месеца, без съмнение се спусна в някоя подводна пещера да пирува през зимата, макар Свегум да не вярваше в това.

III

Колко често съдбата на царствата се е намирала в ръцете на деца или пък е била поверявана на животно! Вълчица откърмила Римската империя. Казват, че едно мушитрънче, като закълвало трохички върху изпънатата кожа на един барабан, повдигнало Оранжевата армия, която сгромолясала режима на Стюърт в Англия. Не е за учудване тогава, че съдбата на Норвегия беше поверена на един прекрасен елен и че тролът върху воденичното колело имаше основание за своята песен.

Трудни бяха онези времена за Скандинавия. Зли хора, предатели по душа, сееха разкол между двама братя: Швеция и Норвегия. „Долу съюзът!“ се превърна във всеизвестен лозунг.

О, неразумни люде! Ако можехте само да се озовете край воденичното колело на Свегум и да чуете песента на трола:

Лъвът и Гарванът Мечока

на разстояние държаха;

но той и с двамата се справи,

понеже те се горещяха.

Из цяла Норвегия се носеха заплахи за гражданска война, за борба, за независимост. Пререждаха се повече или по-малко тайни събрания и на всяко от тях се появяваше словоохотлив човек с пълни джобове, който раздухваше грешките на страната и обещаваше помощ от някаква чужда и непобедима страна, ако хората покажеха, че смятат да се бият за свободата. Никой не споменаваше открито тази сила. Не беше и необходимо; тя се чувствуваше и се разбираше навсякъде. Истинските патриоти започнаха да вярват в това. Страната им беше онеправдана. Ето човека, който можеше да я оправи. Хора, чиято чест беше под всякакво съмнение, станаха тайни агенти на тази сила. Държавата беше разединена и подкопана; обществото се заплете в заговори. Кралят стоеше безпомощен, макар и единственото му желание да беше благоденствието на народа. Честен и праволинеен, какво можеше да направи той срещу тези големи машинации? Самите му най-близки съветници се корумпираха чрез криворазбрания патриотизъм. Мисълта, че може да са играчка в ръцете на чужденеца, разбира се, никога и не мина през главата на тези лековерници — поне на обикновените хора. Един-двама изпитани, избрани и купени от изпечения неприятел знаеха истинската цел, която се преследваше. Всичко оглавяваше Боргревинк от Нордланд. Човек с необикновени качества, член на Стортинга^[23], роден водач, той отдавна можеше да стане министър-председател, ако не съществуваше недоверието, вдъхвано от няколко безпринципни връзки. Озлобен от недооценяването, заслепен от своето честолюбие, той беше като заредено оръжие, когато го откри чуждият агент. В началото неговият патриотизъм трябваше да се разводни, но тази грижа се размина с продължението на играта и по всяка вероятност от цялата, стигнала твърде далеч конспирация единствен той беше готов да нанесе удар по Съюза за изгода на чужденеца.

Плановете се доизпипваха, офицерите от армията тайно се заблуждаваха и се вербуваха с благовидни разговори за „грешките в тяхната страна“ и всеки успех все по-сигурно изтикваше напред Боргревинк, докато между него и „спасителя“ се разрази остър спор по въпроса за възнаграждението. Те можеха да поделят несметни богатства, но кралската власт — никога. Спорът се изостряше. Боргревинк продължаваше да посещава всички събрания, но се стремеше непрестанно да концентрира цялата власт в свои ръце и даже беше готов, ако се наложеше, да сподели и възгледите на поддръжниците на краля, само и само да осъществи своята амбиция. Измяната на неговите последователи щеше да заплати собствената му сигурност. Трябваха му доказателства и той се запретна да събира подписи под една декларация, която просто беше открито признание за предателство. Преди събранието в Лерсдалсорен той беше измамил вече много водачи да я подпишат. Те се срещнаха в началото на зимата, около двадесет патриоти, някои от тях хора с положение, всички умни и силни. Тук, в малкия и задушен салон те крояха планове, разискваха, разпитваха. В затопленото помещение се изказваха велики надежди, предвиждаха се велики дела.

Навън в зимната нощ до оградата беше впрегнат в шейна голям бял елен. Той лежеше с извита назад глава, спокоен, без да мисли за нищо, също като заспало добиче. Кой щеше да реши съдбата на нацията: големите мислители в стаята или заспалото отвън „добиче“? Кое изглеждаше по-важно за Израел: брадатите съветници в шатрата на цар Саул или чистосърдечното овчарче, хвърлящо камъчета през потока при Ветлеем? В Лерсдалсорен стана това, което се случва навсякъде. Подмамени от красноречивата правдоподобност в думите на Боргревинк, всички пъхнаха главите си в торбата и предадоха живота и страната си в негови ръце. В това предателско чудовище всички виждаха истински ангел на себеотрицателен патриотизъм. Всички ли? Не, не всички. Там присъствуваше и старият Свегум. Той не умееше нито да чете, нито да пише. Така се извини, загдето не подписа. Той не можеше да прочете и една буквичка, но знаеше да разчита сърцата на хората. Когато събранието свърши, той пошушна на Аксел Танберг:

— И неговото име ли е на тази хартийка?

— Не е — отвърна Аксел и трепна при тази мисъл.

— Не вярвам на този човек — рече тогава Свегум. — В Нистуен трябва да узнаят за това.

Там щеше да се състои истински важното събрание. Как да им се съобщи? Боргревинк заминаваше веднага за там със своите бързи коне.

Свегум запримига и кимна към завързания за оградата Сторбък. Боргревинк скочи в шейната и тръгна бързо. Енергичен човек си беше.

Свегум свали звънчетата от юздата, отвърза елена и седна в шейната. Той опъна юздата, подвикна на Сторбък и също се отправи към Нистуен. Бързоногите коне биха тръгнали с голяма скорост още от самото начало, но преди да изкачат източния хълм, Свегум трябваше да понамали ход, за да не ги настигне. Изчака, докато стигнаха завоя зад гората при Маристуен, после кривна встрани от пътя и подгони елена нагоре по замръзналата река. Този път беше по-дълъг, но единствено по него можеше да пристигне преди тях.

„Друс, хрус, хрус, хрус“ — се чуваше равномерно изпод големите копита на елена, придружено от също така равномерното свистене на издишвания от гърдите му въздух. Високо отляво до ушите им долитаха песента на окачените на конете звънчета и подвикванията на кочияша на Боргревинк, който по заповед караше много бързо към Нистуен.

Шосето беше широко и гладко, а пътят през речното корито — дълъг и неравен. Когато обаче Боргревинк пристигна в Нистуен след четири часа, там сред тълпата имаше един човек, който беше видял току-що в Лерсдалсорен. Човекът сякаш не му обръщаше внимание, макар че нищо не убягваше от погледа му.

В Нистуен никой не желаеше да подпише. Някой ги беше предупредил. Това беше много сериозно и в такъв критичен момент можеше да се окаже фатално. След като обмисли всичко, Боргревинк насочи подозренията си към Свегум, стария глупак, който не можеше да напише името си в Лерсдалсорен. Но как се беше добрал дотук преди него, след като разполагаше с такива бързи коне!

Тази нощ в Нистуен имаше танци. Необходими бяха, с тях маскираха събранието. Именно по време на събранието Боргревинк научи за бързия бял елен.

Пътуването му до Нистуен се беше провалило благодарение на скоростта на белия елен. Сега Боргревинк трябваше да пристигне в Берген, преди и там да беше отишла същата вест, инак всичко пропадаше. Съществуваше само един сигурен начин да се отиде там, преди който и да е друг. Не беше чудно вече да бяха изпратили вест от Лерсдалсорен. Въпреки всичко Боргревинк можеше да замине и ако се наложеше, да се спаси с цената на цяла Норвегия само при условие, че тръгне с белия елен. Не успяха да му откажат. Не беше от онези, които се отказват от взетото решение, макар че се наложи да използува цялото влияние, което все още имаше, за да склони стария Свегум. Еленът спеше спокойно в обора, когато Свегум влезе да го изведе. Той се изправи лениво, първо със задните крака, изпъна единия, после и другия крак и през цялото време се удряше с опашката по гърба, след това отърси попадналото сено върху огромните му, подобни на клони рога и тръгна бавно след Свегум със затегнат оглавник. Толкова муден и сънен беше, че Боргревинк го ритна нетърпеливо, в отговор, на което еленът изръмжа късо. В същото време и Свегум го препреди най-откровено, но Боргревинк се отнесе надменно към двамата. Нанизът звънчета отново беше поставен, но Боргревинк поиска да ги свалят. Искаше да се придвижва тихо. Свегум не можеше да остане назад, когато любимият му елен вървеше напред, затова му определиха място в шейната, теглена от конете, която щеше да ги следва. Кочияшът на тази шейна получи тайно нареждане от своя господар да кара колкото може по-бавно.

След това с документи, които му даваха право да реши съдбата на много заблудени хора, със сатанински намерения в душата и със сили да ги изпълни, грабнал съдбините на Норвегия в ръцете си, Боргревинк се чувствуваше съвсем сигурен в шейната зад белия елен. На разсъмване той се понесе напред с гибелното си намерение.

По заповед на Свегум белият елен тръгна с няколко подскока, които подхвърлиха Боргревинк назад. Това го разгневи, но той преглътна своя гняв, като видя, че шейната с конете остана назад. Той подвикна и еленът побягна с равен ход. Широките му копита кънтяха при всяка крачка. В мразовитата утрин от ноздрите му излизаха струи пара. Предницата на шейната загреба на два пъти сняг и той се разпиля над човека и шейната и те побеляха. Големите очи на краля на елените блестяха радостно от удоволствието, което му доставяше движението, както и от надпреварата, тъй като песента на конските звънчета отзад постоянно заглъхваше.

Даже и опитният Боргревинк гледаше с възхищение благородното животно, което му беше създало толкова неприятности предната нощ, а сега предостави бързината си на неговите цели. Възнамеряваше да пристигне по възможност часове преди шейната с конете.

Те се носеха по виещия се нагоре път, също като че се спускаха надолу. Настроението на водача се повиши от чудесната скорост. Снегът свистеше непрестанно под носа на шейната, а хрускането под копитата на литналия елен наподобяваше скърцане с огромни зъби. Стигнаха равното място между хълма на Нистуен и къщата на Деилкарл и когато профучаха в зората на деня, малкият Карл, надникнал случайно през прозореца, зърна огромния бял елен впрегнат в бяла шейна с бял водач, също както в приказките за великаните, плесна с ръце и възкликна:

— Ах, колко интересно!

Но когато неговият дядо съгледа за миг бялото чудо, което премина, без да се отрони и звън от звънче, почувствува как по гърба му полазиха тръпки, затова се върна и запали свещта, която държеше до прозореца, докато слънцето се изкачи високо на небето. Това без съмнение беше Сторбък от Йотунхейм.

Еленът профуча напред, а водачът опъваше юздите и мислеше единствено за Берген. Той плесна белия елен със свободния край за юздата. Еленът изръмжа три пъти силно, направи три големи скока и побягна още по-бързо. Когато минаваха край Дирскаур, изправен като същински каменен гигант, челото му се булеше в облаци, което предвещаваше скорошна буря. Еленът разбра това. Той подуши и погледна с неспокоен поглед небето, даже понамали малко скоростта си, но Боргревинк изкрещя на бягащото животно, макар че то се движеше като никое друго, и го заудря един, два, три пъти… Шейната подскочи като малка лодка, попаднала в кипналата диря на презокеански параход. Очите на елена кървясаха и Боргревинк едва успяваше да се държи в шейната. Милите просто се топяха под тях, когато се показа мостчето на Свегум. Задуха буреносен вятър и изведнъж се появи тролът. Никой не знае откъде дойде, но той стоеше там, подскачаше върху камъка и пееше:

Норвежката участ и норвежкото щастие,

на домашния Трол и елена прекрасен.

Те се появиха по криволичещия път. Когато минаваха завоя, шейната се поднесе. Дочул гласа от моста, еленът отпусна уши и забави ход. Боргревинк не разбра нищо и го удари жестоко. В очите на Сторбък блесна кървава светлина. Той изпръхтя гневно, разтърси огромните си рога, но не спря, за да отмъсти за удара. Имаше други, много по-големи възможности за отмъщение. Той продължи да бяга както преди, но от този момент Боргревинк загуби всякакъв контрол над него. Гласът, в които трябваше да се вслушва еленът, остана назад. Те връхлетяха встрани от пътя, преди още да стигнат моста. Шейната се преобърна, но после се изправи и Боргревинк неминуемо щеше да бъде изхвърлен и убит на място, ако не бяха коланите. Като че цялото проклятие на Норвегия се беше струпало върху шейната. Изподраскан и понатъртен, Боргревинк се поизправи. Тролът от моста скочи леко върху главата на елена, хвана се за рогата и започна да подскача и да пее своята стара и все пак нова песен:

Най-сетне! О, ден честит,

позорът норвежки изтрит!

Ужас и безумие обзеха Боргревинк. Той зашиба още по-яростно елена, заподскачал в навалялия сняг, и непрестанно се опитваше да го подчини на волята си. От страх изгуби присъствие на духа. Извади ножа си, за да пререже сухожилията на елена, но един удар на копитата го изби от ръката му. По пътя те се бяха движили много по-бавно, отколкото сега. Еленът не бягаше в равен тръс, а с бесни подскоци, огромни скокове, докато жалкият Боргревинк, завързан за шейната, сам и безпомощен в скроения от него план, крещеше, проклинаше и се молеше. Еленът бягаше лудешката с кървясали очи, устремен нагоре по скалистия склон, нагоре към назъбения буреносен Хойфелд, прехвърляше хълмовете, както буревестникът прелита над разпенените вълни, плъзгаше се леко по равните места, както птицата се рее над брега. Той следваше пътя, по който беше вървял след своята майка с още неукрепналите си крачка, нагоре от яза на Ванд. Следваше познатия стар път, по който беше вървял цели пет години, където белокрилата Райп отлита встрани, където се издига черната скала, побеляла на върха, почти заприщила небето, там „където северните елени намират отговор на своите загадки“.

Напред, подобно на малки снежни цветчета, които изпраща буреносният вятър, преди да се разрази бурята, напред, подобно на виелица над плещите на Сулетинд, над коленете на Торхолменбра — гигантите, които седят до вратата. По-бързо, отколкото би могъл да тръгне подире му човек или животно — нагоре, нагоре и пак нагоре. Никой не ги видя, освен един гарван, който се спусна към тях. Летя така, както не е летял досега нито един на гарван и трола, същия трол, който някога пееше край яза на Ванд, а сега пееше и танцуваше между рогата:

За Норвегия щастие, щастие —

белият Сторбък да язди!

Те преминаха Твиндехог като подгонена от вятъра мъгла над голи бърда, напред в мъглявата долина, напред към Йотунхейм, свърталището на злите духове, царството на вечния сняг. Следите им моментално се заличаваха от бушуващата буря, затова никой не разбра какво стана с тях.

Норвежците се разбудиха като от ужасен кошмар. Националната катастрофа беше избягната, нямаше осъдени на смърт, понеже нямаше и доказателства.

Единствената земна следа, останала от онова време, е нанизът сребърни звънчета, които Свегум беше свалил от шията на елена — звънчетата на победата, всяко едно летопис на триумфална победа. Когато разбра за случилото се, старият човек въздъхна и окачи на наниза последното звънче, най-голямото от всички останали.

Нищо повече не се чу, ни се видя от човека, който едва не продаде своята родина, нито от белия елен, които му попречи да стори това. Независимо от всичко онези, които живеят близо до Йотунхейм, говорят, че в бурни нощи, когато снегът лудува и вятърът вилнее из горите, понякога минавал със страхотна скорост огромен бял елен със страшни очи, повлякъл след себе си снежнобяла шейна с един нещастник, крещящ и побелял от нападалия отгоре му сняг. На главата на елена, между рогата, стоял белобрад трол, облечен в кафяви дрехи. Той се клатушкал, усмихвал се приятно и пеел:

За норвежкото щастие

и елена бял.

Същата песен като онази, която с пророческо прозрение беше пял край яза на Свегум в онзи далечен ден, когато брезите се кипреха в пролетна премяна и когато дойде голямата кошута с кротките очи, за да си отиде с едно малко бяло еленче, пристъпващо бавно и кротко край нея.

Сребърното петънце
Историята на един гарван

I

Колко ли хора са успели да опознаят някога, което и да е диво животно? Нямам пред вид просто да са се срещали веднъж-дваж с него или да са го държали в клетка, а да го опознаят истински, за дълго време, както си живее на воля, да са надникнали в неговия вътрешен мир, в неговото минало. Обикновено е трудно да се отличи едно животно от неговите събратя. Една лисица или гарван толкова много приличат на събратята си, че когато срещнем животното втори път, рядко сме сигурни дали е същото, което сме видели преди това. От време на време се ражда някое животно, по-силно и по-умно от своите събратя, което става велик вожд; то е, както бихме казали ние, гений и ако е по-голямо или притежава някакъв белег, по който да може да се отличава, скоро се прочува из цялата страна и ни показа, че съществуването на дивото животно може да е много по-интересно и по-вълнуващо от съществуването на много хора.

Такива са били Куртан, вълкът с късата опашка, който в началото на XIV в. е тероризирал цял Париж в продължение почти на десет години, Клабфут, куцата сива мечка, която е записала такива ужасни приключения в Сен Джоакин, Калифорнийската долина, Лобо, кралят на вълците в Ню Мексико, който в продължение на пет години е изтребвал ежедневно по една крава, и накрая пантерата Сене, която за по-малко от две години е изтребила почти триста души. Такава знаменитост беше и Сребърното петънце, чиято история, доколкото успях да я науча, ще разкажа накратко тук.

Сребърното петънце беше просто един умен гарван. Името си спечели от голямото колкото малка монета сребристобяло петънце, лепнато от дясната му страна, между окото и човката. Благодарение на това петънце го различавах от останалите гарвани и свързах в едно отделните части на неговата история.

Както сигурно знаете, гарваните са нашите най-интелигентни птици. Неслучайно има пословица: „Умен като стар гарван.“ Гарваните познават значението на организацията и в същото време се обучават като войниците, даже много по-добре от някои войници. В същност те винаги са на пост, винаги са във военно положение, винаги са зависими един от друг в безопасността на своя живот. Водачи са им не само най-старите и най-мъдрите от орляка, но и най-силните и най-храбрите, защото трябва да са готови по всяко време с безусловна сила да смажат всеки нахалник или бунтовник. Обикновената маса се състои от младоците и от гарваните без специални качества.

Сребърното петънце беше водач на голямо ято гарвани, избрали Кесъл Франк, близо до Торонто, Калифорния, за свое местообитание. Това е обрасъл с борове хълм откъм североизточната страна на града. Ятото наброяваше около двеста птици и по някаква причина, която изобщо не успях да разбера, не нарастваше. При меки зими птиците се навъртаха по бреговете на Ниагара, а при сурови отлитаха много по на юг. Всяка година през последната седмица на февруари старикът Сребърното петънце свикваше своите последователи и смело пресичаше водното пространство от 40 мили между Торонто и Ниагара. Той не летеше обаче по права линия, а винаги правеше една извивка на запад, като по този начин не изпускаше никога от погледа си планината Дъндас, докато не се покажеше и самият обрасъл с борове хълм. Всяка година пристигаше със своето ято и за около шест седмици се заселваше около хълма. Сутрин гарваните се разделяха на три отряда и тръгваха да търсят храна. Единият отряд отлиташе на югоизток към залива Ешбридж, другият — на север, до Дон, а последният, най-многобройният, поемаше на северозапад, нагоре по дефилето. Последният отряд водеше лично Сребърното петънце. Кой предвождаше останалите два отряда, изобщо не успях да разбера.

В тихи утрини птиците излитаха нависоко и право нагоре. Когато обаче духаше вятър, ятото летеше ниско и търсеше прикритие в дефилето. Моите прозорци гледаха към това дефиле и ето как през 1885 г. забелязах за пръв път стария гарван. Из тези места бях пристигна неотдавна, но един стар жител ми каза, че „този стар гарван лети нагоре-надолу из дефилето повече от двайсет години“. Имах възможност да наблюдавам дефилето и Сребърното петънце. Той винаги се придържаше точна към стария път и макар че дефилето беше осеяно с къщи и двата му склона бяха съединени с мостове, скоро го разпознавах много добре. Два пъти на ден през март и част от април и после на края на лятото и през есента той минаваше на отиване и на връщане край мен и по този начин можех да наблюдавам неговите движения и да слушам заповедите му към ятото; така малко по малко разбрах, че макар и малки, гарваните имат големи умствени способности, свой език и обществен строй, удивително близък на човешкия в много от основните му моменти, а в други даже и по-добър от него.

Един ветровит ден стоях на високия мост над дефилето, когато старият гарван, повел разтеглилата се и разпръснала се група, летеше към къщи. От половин миля чувах щастливия вик: „Всичко е наред, летете напред!“

както бихме казали ние или както го казваше той, а помощникът му го препредаваше към опашката на ятото. Летяха много ниско, за да не попаднат в силния вятър, трябваше да се издигнат малко по-нагоре, за да преминат моста. Сребърното петънце забеляза, че съм застанал там и не му хареса, че го наблюдавам внимателно, забави полета си, извика: „Внимавайте!“

и се издигна много по-високо. Когато видя, че не съм въоръжен, той прелетя на около 20 фута над главата ми; същото направиха и останалите гарвани и след като преминаха моста, се заспускаха отново на предишната височина.

На другия ден стоях на същото място и когато гарваните наближиха, вдигнах нагоре бастуна си и го насочих към тях. Старият гарван моментално кресна: „Опасност!“

и се издигна на 50 фута по-високо, отколкото преди. Едва като видя, че не държа пушка, той се осмели да прелети над моста. На третия ден обаче наистина взех със себе си пушка и той веднага извика: „Голяма опасност — пушка!“

Помощникът му повтори вика и всички гарвани започнаха да се издигат нагоре и да се пръскат встрани, докато излязоха далеч извън обсега на изстрела. Така те прелетяха над моста и после отново се спуснаха на безопасно разстояние в прикритието, което предлагаше долината. Веднъж, когато дългата, разтеглена верига на ятото се зададе по долината, на едно дърво близо до набелязания от птиците път кацна червеноопашат мишелов. Водачът извика: „Мишелов, мишелов!“

и забави своя полет. Същото повтаряше всеки гарван, който го наближеше докато всички се събраха в масивна група. Сега, без да се страхуват повече от мишелова, те преминаха. Четвърт миля по-нататък отдолу се появи човек с пушка и викът: „Голяма опасност, пушка, пушка! Пръскайте се, ако ви е мил животът!“

моментално ги накара да се пръснат панически и да се извисят на безопасна височина. По време на дългите ми наблюдения научих много от заповедите и разбрах, че понякога и най-малкият нюанс в звука придава огромна разлика в смисъла. Така например, докато № 5 означава „Мишелов!“ или която и да е голяма и опасна птица, № 7 означава „Завъртете се!“

и е очевидно комбинация от №5, чиято основна мисъл е опасността, и №4, чиято основна мисъл е отстъплението.

№ 8 е просто „Здравей!“, отправено към някой приятел, прелитащ на голямо разстояние.

№ 9 обикновено се отнася до всички членове на ятото и означава „Внимание!“

В началото на април сред гарваните настъпи голяма суматоха. Изглежда, имаше някаква нова причина за вълнение. Вместо да се хранят от сутрин до вечер, те прекарваха половината от деня сред боровете. Виждах ги как се гонят по двама-трима и как от време на време се перчат с разни изкусни полети. Любими забавления бяха внезапното спускане от голяма височина към някой кацнал на клон гарван и бързото отскачане във въздуха в последния момент, на косъм разстояние от него и то с такава бързина, че крилете на спусналата се птица изпърхваха със звук, наподобяващ далечна гръмотевица. Друг път някои гарван току навеждаше глава, наежваше пера и като приближеше друг гарван, изгъргорваше продължително:

Какво означаваше всичко това? Скоро разбрах. Настъпил беше любовният период и птиците се разделяха на двойки. Мъжките се перчеха пред женските с мощта на крилете и гласовете си. И това очевидно се оценяваше високо, защото към средата на април всички се разделиха по двойки и се пръснаха из страната да прекарат медения си месец. Мрачните стари борове на Кесъл Франк осиротяха и заглъхнаха.

II

Хълмът Шугър Лоуф^[24] се издига самотен в долината на река Дон. Той все още е покрит с гори, които се съединяват с горите на Кесъл Франк. В гората между двата хълма се издига бор, на чийто връх има изоставено ястребово гнездо. Всички ученици от Торонто знаят това гнездо, но никой не е забелязал каквито и да е признаци на живот около него, с изключение на една черна катеричка, която застрелях веднъж на края на гнездото. Гнездото така си и стоеше години наред: раздърпано, старо, рухнало, но колкото и странно да изглежда, то никога не се разпадна, както става с други стари гнезда.

Рано сутринта през един майски ден излязох в гората. Изпокапалите листа бяха толкова влажни, че не се чуваше никакво шумолене. Когато минах под старото гнездо, с учудване забелязах, че от едната му страна се подава навън черна опашка. Ударих силно ствола на дървото и от гнездото излетя гарван. Тайната беше разкрита. Отдавна подозирах, че двойка гарвани гнездят всяка година някъде из боровете. Сега разбрах, че това са Сребърното петънце и неговата другарка. Те живееха в старото гнездо, но бяха твърде умни и не го подновяваха и почистваха всяка пролет. Те гнездяха тук отдавна, макар че въоръжени с пушка мъже и момчета, жадуващи да стрелят по гарвани, минаваха всеки ден под техния дом. Повече не ми се удаде да изненадам стария гарван, макар че го зърнах няколко пъти през моя далекоглед.

Един ден, когато извършвах наблюденията си, видях как един гарван пресече долината на река Дон с нещо бяло в човката си. Той стигна устието на ручея Роуздейл, след което литна до близкия голям бряст. Там пусна белия предмет и се огледа; познах моя стар приятел Сребърното петънце. След малко гарванът вдигна белия предмет — една мидена черупка, тръгна край извора и тук, сред блатната трева, изрови от земята купчинка мидени черупки и някакви други бели блестящи предмети. Той ги нареди на слънцето, обърна ги, вдигна ги един по един с човката си, пусна ги отново долу, после полегна отгоре им, като че бяха яйца, и се позабавлява с тях, попивайки ги просто с поглед като стар скъперник. Това беше неговото „увлечение“, неговата „слабост“. Той, разбира се, не би могъл да обясни защо му харесват, както момченцето не може да обясни защо събира пощенски марки, а девойчето — защо предпочита перлите пред рубините. Във всеки случай очевидно му доставяха удоволствие. След половин час отново зари с пръст и с листа всичко, включително и новия предмет, и отлетя. Моментално отидох там и разгледах неговото имане. Имаше около две шепи предмети — главно бели камъчета, мидени черупки и парченца тенекийки. Сред тях съзрях и една порцеланова дръжка, по всяка вероятност „бисера“ на колекцията. Повече не видях съкровището. Сребърното петънце беше разбрал, че съм го открил, и моментално го беше преместил. Къде, не успях да разбера.

За времето, през което го наблюдавах отблизо, той преживя доста приключения, от които успя да се отърве благополучно. Веднъж бе жестоко изподраскан от един ястреб — врабчар. Често го преследваха и безпокояха кралските мухоловки. Не че му причиняваха кой знае каква беда, но бяха такава шумна напаст, че той избягваше компанията им колкото можеше по-бързо, също както възрастен човек отбягва спора с някое шумно и нахално момченце. Сребърното петънце имаше обичай всяка сутрин да обикаля гнездата на малките птици и да изяжда прясно снесените яйца така редовно, както лекарят посещава своите болни. Не трябва да го виним, понеже ние вършим абсолютно същото с яйцата на кокошките.

Често проявяваше голяма съобразителност. Един ден го видях да лети надолу по дефилето с голямо парче хляб в човката. По това време строяха покрито тухлено корито на потока под него и една част от около 200 ярда беше вече напълно готова. Точно когато гарванът летеше над водата, хлябът падна от човката му, течението го понесе и го скри от погледа му. Птицата се спусна и занаднича в тъмния отвор, след това като че по някакво щастливо хрумване прехвръкна до долния край на тунела и зачака да се появи носеният от течението хляб. Когато го съгледа, гарванът го грабна отново и го отнесе тържествуващ.

Сребърното петънце беше необикновен гарван. В същност беше щастлива птица. Живееше в местност, която въпреки опасностите изобилствуваше от храна. В старото непоправено гнездо отглеждаше всяка година със своята другарка по едно поколение, което впрочем никога не успях да отлича от останалите гарвани. Когато птиците се събираха наново, той пак беше техен признат водач.

Гарваните се събират към края на юни. Младите гарванчета — с къси опашчици, с меки крилца и с пискливи гласчета, приличат на своите родители, с които са почти еднакви на ръст. Те биват представяни на обществото в старата борова гора, тяхна крепост и училище. Тук многочислеността им и високите, защитени клони осигуряват тяхната безопасност и те започват да учат и да овладяват всички тайни на успеха в живота на гарваните. А в живота на гарваните най-малкият пропуск не означава просто, че всичко може да започне отново. Той носи гибел.

Първите една-две седмици след като пристигнат, младите гарвани използуват да се запознаят, понеже всеки трябва да „познава“ лично всички гарвани от ятото. Родителите им междувременно си отдъхват малко след усилията по тяхното отглеждане, защото младите могат вече да се изхранват сами и започват да се редят по клоните на дърветата също като възрастните.

След една-две седмици настъпва сезонът за смяна на перушината. По това време старите гарвани обикновено са раздразнителни и неспокойни, но това не им пречи да започнат обучението на малките, които, разбира се, не са очаровани от наказанията и мъмренията, изсипващи се върху главите им така скоро, след като са били галени мамини дечица. Всичко това, както се казва, е за тяхно добро, а и старикът Сребърното петънце беше превъзходен учител. Понякога като че им произнасяше речи. Не зная какво им говореше, но ако се съди по начина, по който го възприемаха, вероятно е било изключително остроумно. Обученията се провеждаха всяка сутрин и младите птици естествено, се разделяха на две-три отделения в зависимост от възрастта и силата си. През останалата част от деня се хранеха заедно с родителите си.

Настъпването на септември носи големи промени. Гъмжилото от малки глупави гарванчета е станало вече по-разумно. Нежно синият ирис на очите им, белег на глуповатостта, е отстъпил място на тъмнокафявия цвят на възрастните. Те вече са овладели всичко и са научили правилата на бдителността. Познават пушките, капаните, „преминали са специален курс“ по отровни насекоми и по насекоми за ядене. Те знаят, че пълната жена на стария фермер е по-безопасна от нейния 15-годишен син, макар и да е по-едра от него, и се научиха да отличават момчето от неговата сестра. Знаят, че чадърът не е пушка, могат да броят до шест, предостатъчно за малките гарванчета, макар че Сребърното петънце може да брои близо до сто. Опознават и миризмата на барута, научават коя е южната страна на елите, и постепенно започват да се смятат за най-важните гарвани на света. При кацане винаги свиват по три пъти криле, за да се уверят, че всичко е направено, както подобава. Знаят как да дразнят лисицата, докато измъкнат половината от обяда й, а когато кралските мухоловки или градските ластовички се нахвърлят отгоре им — да се пъхат моментално в някой храст, защото е невъзможно да се сражават с тези малки неприятели, както е невъзможно на пълната продавачка на ябълки да хване малките палавници, връхлитащи върху кошницата й. Младите гарванчета знаят всички тези неща, но все още не са „вземали уроци“ по търсене на яйца, понеже и сезонът не е настъпил. Те още не познават мидите, не са вкусвали конски очи, не са и виждали узряла пшеница, не знаят нищичко за пътешествията, най-възпитателното от всички средства. Преди два месеца всичко това и през ум не им беше минавало, но после се позамислиха и зачакаха, докато заякнат.

Септември носи големи промени и за възрастните гарвани. Сезонът за смяната на перушината е отминал. Сега те са с нови пера и се перчат с красивата си премяна. Здравето им отново е добро, а това повишава и тяхното настроение. Даже старецът Сребърното петънце, строгият учител, се развеселява, а младите, отдавна навикнали да се отнасят към него с уважение, започват истински да го обичат.

Той ги възпита добре, научи ги на всички сигнали и команди и сега е истинско удоволствие да ги видите в ранна утрин.

— Отряд първи! — вика старият командир на езика на гарваните и първи отряд отговаря със силен крясък.

— Летете! — и предвождани от него, всички се устремяват напред.

— Нагоре! — и за миг всички политат стремително нагоре.

— Събирайте се! — и всички се събират в плътна маса.

— Пръскайте се! — и те се пръскат като подгонени от вятъра сухи листа.

— Стройте се в колона! — и те се подреждат за обикновен полет в дълга колона.

— Спускайте се! — и всички се снишават почти до земята.

— Хранете се! — и те накацват по земята и се пръскат наоколо да се хранят, докато двама от постоянните часови заемат своите постове — единият върху някакво дърво отдясно, другият върху някакво възвишение в най-отдалечения ляв край. След малко Сребърното петънце се провиква: „Човек с пушка!“ Часовите повтарят този вик и цялото ято изхвърчава колкото може по-бързо към дърветата. След това птиците отново се подреждат спокойно в една линия и се отправят към своята родна гора.

Задълженията на часовите не се поемат поред от всички, а само от определени гарвани, чиято наблюдателност неведнъж е била доказвана и които в същност са постоянните часови. Те трябва едновременно да наблюдават и да се хранят. На нас това ни се струва доста трудно, но всичко си е съвсем естествено. Всички птици приемат организацията на гарваните за най-съвършена.

Най-сетне всеки ноември под ръководството на умното Сребърно петънце птиците се отправят на юг да изучат нови начини на живот, нови страни и нови храни.

III

Гарванът се държи глупаво до един определен момент, и то само нощем. И само една птица ужасява гарвана — бухалът. Когато тези две злини дойдат заедно, това вещае сигурна смърт на злощастните птици. Едва доловимият крясък на бухала след падането на мрака е достатъчен да ги накара да извадят глави изпод крилете си, да се разтреперят и да останат обезверени чак до сутринта. При много студено време, когато птиците излагат по този начин главата си, може да замръзне едното, а понякога и двете очи. Следва пълна слепота, а следователно и смърт. Болници за гарвани няма.

С настъпването на утрото смелостта им се възвръща. Ободрени, те претърсват гората на цяла миля, докато открият бухала, и не успеят ли да го убият, го измъчват почти до смърт и го прогонват на 20 мили.

През 1893 г. гарваните пристигнаха както обикновено в Кесъл Франк. Няколко дни след това минавах през гората и попаднах случайно на следите на заек, който беше препускал с всички сили по снега и се беше промъквал на зигзаг през дърветата, като че някой го беше преследвал. Колкото и да е странно, не открих никакви следи от преследвачи. Тръгнах по следите на заека и скоро открих капки кръв върху снега. Малко по-нататък се натъкнах и на полуизядените останки на малко сиво зайче. Убиецът си оставаше истинска загадка, докато след внимателно оглеждане не зърнах върху снега голяма следа от два пръста и красиво изписано кафяво перо. Всичко се изясни — вирджински бухал! Половин час след това, когато минах отново през същото място, на едно дърво, само на десетина крачки от костите на своята жертва, стоеше с кръвожаден поглед самият бухал. Убиецът все още се навърташе наоколо. Очевидните доказателства не поставяха под съмнение неговото престъпление. Когато се приближих, той издаде едно гърлено „гррр-оо“ и отлетя да обиколи голямата мрачна гора, като размахваше бавно криле.

Два дни след това на разсъмване настана голяма суматоха сред гарваните. Излязох рано, за да видя какво става, и върху снега зърнах няколко носени от вятъра черни пера. Тръгнах точно срещу вятъра и скоро забелязах окървавените останки на гарвана и голямата двойна следа, която ми подсказа, че убиецът отново е онзи бухал. Наоколо личаха белези от борбата, но свирепият убиец явно е бил по-силният. Нещастният гарван е бил смъкнат от дървото през нощта, когато в тъмнината е бил лишен от възможността да се отбранява.

Обърнах останките, по една случайност изрових главата от снега и възкликнах със съжаление. Уви! Това беше главата на Сребърното петънце. Угасна дългият живот на Сребърното петънце, толкова полезен за своя род, но накрая покосен от бухал, от който беше научил стотици млади гарвани да се пазят.

Сега старото гнездо при Шугър Лоуф е пусто. Гарваните пак долитат през пролетта при Кесъл Франк, но без своя знаменит водач. Те намаляват и скоро няма да се мяркат повече из старата борова гора, в която заедно със своите прародители са живели и са се учили векове наред.

Съдраното ушенце
Историята на едно сиво зайче с бяла опашка

Съдраното ушенце, или Съдранко, се наричаше едно малко зайче с бяла опашка. Името си дължеше на раздраното ухо, доживотен белег, получен при първото му приключение. Зайчето живееше заедно с майка си в мочурището на Олифънт, където се запознах с тях и където по стотици различни начини събрах малките доказателства и случки, които в края на краищата ми дадоха възможност да напиша този разказ.

Хората, които познават добре животните, може да кажат, че им приписвам твърде много човешки качества, но други, живели близо до тях и опознали част от техния начин на живот и поведение, положително няма да си помислят така.

Зайците наистина не си служат с разбираем за нас език, но те имат начин на изразяване чрез цяла система от звуци, следи, миризми, докосвания с мустачки и движения, изпълняващи ролята на говоримия език. Не трябва да се забравя, че, макар и при разказването на тази история да „превеждам“ свободно от „заешки“, не прибавям нищо „неказвано“ от самите тях.

I

Гъста трева се свеждаше и прикриваше уютното гнездо, в което майката беше скрила Съдраното ушенце. Тя го беше покрила с част от постелята и както винаги последната й заръка беше „да лежи плътно до земята и да не казва «гък» каквото и да се случи“. Макар и пъхнато в леглото, зайчето беше съвсем будно и светлите му очички гледаха в една точка от неговия малък зелен свят, разположен точно над него. Една синя сойка и една червена катеричка, и двете добре известни обирачки, сега се обвиняваха гръмогласно за някаква кражба и по едно време гъсталакът, в който беше домът на зайчето, се превърна в арена на тяхната борба. Жълта щръклица сграбчи синя пеперуда само на десетина сантиметра от носа му, а рубиненочервена калинка, напръскана с черни точки и размахала спокойно топчестите си пипалца, направи дълга разходка нагоре по една тревичка, спусна се по друга, после пресече гнездото и пропълзя по лицето на Съдранко, но въпреки това той нито трепна, нито мигна.

Не след дълго до ушите му долетя странното шумолене на листата от близкия гъсталак. Особен, продължителен звук идеше ту оттук, ту оттам, даже се приближи, но независимо от това нямаше шум от стъпки. Целият си досегашен живот Съдранко беше прекарал в мочурището (а беше само на три седмици), но въпреки това чуваше подобно нещо за пръв път. Любопитството му, разбира се, силно се изостри. Неговата майка го беше предупредила да лежи плътно до земята, но това важеше само в случаите на опасност. В този странен звук сигурно нямаше нищо страшно.

Тихото стържене се чу отблизо, после отдясно, отдалечи се и като че замря. Съдранко почувствува, че знае какво трябва да направи, не е бебе я, негов дълг беше да разбере какво е това. Той повдигна бавно топчестото си телце върху късите си пухкави крачета, изправи малката си кръгла главица над навеса на своето гнездо и надникна към гората. Звукът секна в момента, в който се раздвижи. Не видя нищо, затова пристъпи крачка напред, за да огледа по-добре, и в същия миг се озова лице срещу лице с огромен черен смок.

„Мамо!“ — писна зайчето в смъртен ужас, когато чудовището се хвърли отгоре му. Той напрегна всичката сила на своите крехки крачета и направи опит да избяга. Бърз като светкавица, смокът се вкопчи в едното му ухо и се заусуква около него, изпълнен със злорадство към безпомощното малко зайче, което си беше определил за обяд.

„Ма-мо! Ма-мо!“ — пищеше задъхан бедният малък Съдранко, докато свирепото чудовище започна бавно да го души. Писукането на малкото зайче щеше много скоро да секне, но майка му се носеше през гората с бързината на стрела. Тя не беше вече онази боязлива и безпомощна зайка, готова да побегне при най-малкия шум. Майчината любов гореше силно в сърцето й. Писъкът на нейното чедо я изпълни със смелостта на героите. Хоп, и тя се намери върху отвратителното влечуго. Фрас, и го удари с острите нокти на задните си лапи. Ударът беше толкова силен, че смокът започна да се гърчи от болка и да съска от гняв.

„Ма-мо-о!“ — едва-едва се обади мъничкото зайче. Майката се нахвърляше и нанасяше все по-силни и жестоки удари, докато влечугото отпусна ухото на зайчето и се опита да захапе зайката, която се хвърляше отгоре му. След всяко захапване обаче устата на смока се пълнеше с вълна, а жестоките удари на зайката даваха вече резултат. Дълги кървави драскотини разсичаха люспестата броня на черния смок.

Смокът беше вече много зле. Когато посрещаше следващото нападение, той отпусна обръча около малкото сиво зайче, което моментално изхвръкна от кълбото и се мушна в гъсталака, останало без дъх и ужасно изплашено, но напълно невредимо, ако не се смята лявото му ухо, доста разкъсано от зъбите на страхотния смок.

Зайката постигна онова, което желаеше. Нямаше намерение да се бие за слава или за отмъщение. Тя побягна към гората, а малкото сиво зайче последва блестящата светлина на снежнобялата й опашка, докато го отведе в един безопасен ъгъл на мочурището.

II

Мочурището на стария Олифънт представляваше неравно, обрасло с къпини широко място с мочурливо блато и с поточе, което течеше по средата. Сред него все още стърчаха опърпаните останки на стара гора, а няколко ствола се търкаляха изсъхнали из шубраците. Земята около блатото беше от онези обрасли с върби и с острица местности, които се отбягват от котките и конете, но от които не се боят говедата. По сухите места бяха избуяли с бяло изтравниче и с млади фиданки. Най-външният кръг, граничещ с полята, се състоеше от чудесни млади дървета със смолисти стволове, чиито игли, изпълнени с живот и изправени във въздуха или изпокапали върху земята, предлагаха възхитителен аромат за ноздрите на минувача и задушаваха онези разсади, които искаха да се мерят с тях в нищо неструващата пустош, където растяха.

Докъдето стигаше погледът, се ширеха равни поля и единствените следи на диво животно, пресичали някога тази местност, бяха от една лоша и безсъвестна лисица, която живееше наблизо.

Главните обитатели на блатото бяха зайката и Съдранко. Най-близките им съседи бяха на голямо разстояние, а най-близките им роднини бяха измрели. Това беше техният дом, тук живееха заедно, тук Съдранко получи образованието си, което после му донесе успехите в живота.

Моли беше добра малка майка и го отгледа грижливо. Първото нещо, което научи Съдранко, беше „да лежи долу и да мълчи“. Приключението му със смока го накара да извлече поука от това и той никога не забрави този урок. Той вършеше онова, което му казваха, затова и всичко останало вървеше много по-гладко.

Вторият урок беше „замръзването“. Той произлезе от първи урок и Съдранко го изучи едва когато умееше да бяга.

„Замръзване“ означава да не правиш нищо, а чисто и просто да се превърнеш в статуя. При среща с неприятел добре обученият сив заек спира изобщо да се движи, независимо от това, какво върши, защото обитателите на горите имат окраската на предметите в гората и погледът ги открива само при движение. Така че, когато животните се срещнат случайно, онова, което първо забележи другото, се старае да остане незабелязано чрез „замръзване“ и така си запазва всички предимства, за да избере най-удобния момент за нападение или за бягство. Само онези, които живеят в гората, знаят цената на това качество. Всяко диво животно и всеки ловец трябва да го изучат. Всички животни го правят добре, но никой не превъзхождаше зайката в това отношение. Майката учеше Съдранко на тази хитрост с нагледни примери. Когато бялата пухкава възглавничка, която носеше винаги със себе си, за да има на какво да сяда, се понасяше с подскоци през гората, Съдранко, разбира се, побягваше с всички сили след нея, за да не изостава. Щом зайката спираше и „замръзваше“, естественото чувство да й подражава го караше да върши същото.

Най-добрият урок от всички, които Съдранко научи от своята майка, беше тайната на дивата роза. Тази тайна е много стара и за да я разберете, трябва да чуете първо защо дивата роза се скара с животните.

Преда много-много години розите растели по храсти без тръни. Катеричките и мишките обаче се катерели по тях, добитъкът ги прекършвал с рогата си, опосумът^[25] ги изтръгвал с дългата си опашка, а еленът ги тъпчел с острите си копита. Тогава дивата роза се въоръжила с бодли, та да предпазва своите рози, и обявила вечна война на всички същества, които се катерела по дърветата и имали рога, копита или дълги опашки. Така дивата роза си отдъхнала от всички, освен от сивия заек, който не умее да се катери по дърветата, няма рога или копита и едва ли може да се каже, че притежава някаква опашка.

Всъщност сивият заек никога не бил вредил на дивата роза. Тъй като има толкова много неприятели, дивата роза го взела под свое специално покровителство и затова, когато над главата на бедния заек надвисне опасност, той полетява като стрела към най-близката дива роза, сигурен, че тя е готова да го защити с безбройните си остри и отровни ками.

Така че ето каква тайна научи зайчето от своята майка: „Дивата роза е твоята най-добра приятелка.“

Повечето време през този сезон Съдранко прекарваше, за да запомни профила на землището и лабиринтите на къпините и на дивите рози. Той ги изучи толкова добре, че можеше да обиколи блатото по два различни пътя и никъде да не се отдели на повече от пет подскока от приятелските храсти.

Не след дълго неприятелите на сивите зайци разбраха с възмущение, че хората донасят нов сорт бодлива къпина, която засаждат в дълги редици през цялата околност. Стъблата им бяха толкова здрави, че никое животно не можеше да ги прекърши, и толкова остри, че пробиваха и най-дебелите кожи. Всяка година се появяваха все нови храсти и всяка година положението на дивите животни ставаше все по-сериозно. Зайката обаче не се страхуваше ни най-малко от тях. Неслучайно беше отраснала сред дивите рози. Кучета и лисици, говеда, овце, а даже и самият човек можеха да се одерат на тези ужасни тръни, но Моли ги познаваше, живееше и преуспяваше сред тях. И колкото повече се разпростираха тези къпини, толкова по-безопасна ставаше цялата област за сивия заек. Тази нова и опасна къпина се наричаше ограда от бодлива тел.

III

Моли нямаше други деца на главата си, затова отдаваше всичките си сили на Съдранко. Необикновено бързо и живо зайче, а така също и силно, то имаше рядко щастлива съдба и се развиваше изключително добре.

Целия сезон Моли го учеше как да маскира следите си, какво да яде и да пие и до какво да не се докосва. Ден след ден тя го обучаваше. Учеше го малко по малко, внушаваше му стотици мисли, които нейният собствен живот или ранно обучение бяха наслоили в нея, и така го въоръжи със знания, които правят възможен живота на зайците.

Застанал близо до майка си в полето с детелина или в гъсталака, той й подражаваше, когато тя пъхаше нос „да подуши по-добре“, дърпаше наръча от устата му или се докосваше до устните му да се увери, че и той се храни със същата трева. Все като й подражаваше, Съдранко научи как да четка с нокти ушите си, как да приглажда козината си, как да чисти със зъби бодилчетата от кожухчето и краката си. Научи също така, че няма друго по-подходящо питие за заека от кристалните капки роса от къпините, тъй като водата, веднъж докоснала земята, положително добива някакъв дъх. Така той започна да изучава живота в гората, най-старата от всички науки.

Когато Съдранко порасна толкова, че можеше вече да излиза сам, неговата майка го запозна с правилата на сигнализацията. Зайците си телеграфират един на друг, като тупкат със задни крака. Звукът се предава надалеч по земята. Едно тупкане на шест фута от земята няма да се чува на 20 ярда, докато по самата земя ще се чуе поне на 100 ярда. Зайците имат много остър слух и долавят това тупкане от 200 ярда, колкото е и разстоянието от единия до другия край на блатото на Олифънт. Едно тупване означава „Внимание!“ или „Замръзване!“. Бавното „туп, туп“ означава „Ела!“, бързото — „Опасност!“, а много бързото „туп, туп, туп“ — „Бягай, ако ти е мил животът“.

Веднъж времето беше чудесно, сините сойки се караха помежду си, сигурен белег, че наблизо няма неприятели, и Съдранко започна да се занимава с нещо ново. Моли сви уши и даде знак за клякане. После избяга далеч в гъсталака и подаде тупкащия сигнал: „Ела!“ Съдранко се завтече натам, но не успя да я открие. Той тупна с крак. Не последва никакъв отговор. Съдранко се зае да търси старателно. Откри дъха на краката й, последва този странен водач, който всички животни познават много добре, а човекът никак, тръгна по следите и откри къде се е скрила. Така той получи първия урок по разчитане на следи и криеницата, на която играеха, се превърна в школовка за истинското преследване, което запълни по-голямата част от по-сетнешния му живот.

Преди да приключи този първи сезон на обучение, той беше изучил всички основни трикове, чрез които един заек успява да живее, и по много въпроси се оказа истински гений.

Беше голям специалист по маскиране на следи, след което скачаше върху някой дънер и замираше на него, както и по движение по стари следи, които правеше неразгадаеми. Всичко това вършеше толкова сполучливо, че не се нуждаеше, от каквито и да е други хитрости. Не беше опитвал, но знаеше как да прилага и „номера с бодливата тел“, нова хитрост от най-висша категория. Занимаваше се и със специални проучвания на пясъка, който унищожава всякаква миризма, проявяваше изключителна опитност в „заблуда на преследвача“, в „прикриване“, в „криволичене“, а също и във „вмъкване в дупки“, която хитрост изисква по-дълго наблюдение, и въпреки всичко никога не забравяше, че „лежането плътно до земята“ е началото на всички мъдрости и че „дивата роза“ е хитрост, на която винаги може да разчита със сигурност.

Той беше обучен да разпознава всички свои неприятели и да ги заблуждава. Защото ястребите, бухалите, лисиците, хрътките, псетата, норките, невестулките, котките, скунксовете, миещите мечета и човекът, всички имат свои собствен начин на преследване. И така, за всяко зло беше научил по един лек.

При приближаване на неприятел Съдранко се научи да се осланя предимно на себе си и на своята майка и после на сойката — „Никога не отминавай предупреждение — сойката — казваше Моли, — тя е беляджийка, бърка се във всичко, краде по всяко време, но нищо не й убягва. Няма да се подвоуми, когато реши да ни навреди, пречи й само дивата роза, но нейните неприятели са и наши неприятели, затова добре е да се вслушваме в нея. Ако кълвачът те предупреди, можеш да му вярваш, честен е, но в сравнение със сойката е глупав. Макар че сойката често лъже, та да може да направи някое зло, по-добре е да й вярваш, когато ти донесе лоши новини.“

Хитростта с бодливата тел изисква здрави нерви и силни крака. Мина дълго време преди Съдранко да се осмели да я приложи, но когато навлезе в разцвета на своите сили, тя се превърна в едно от любимите му удоволствия.

„Играта е чудесна за онези, които умеят да я играят — говореше Моли. — Първо повеждаш право напред кучето, което те гони, позагряваш го малко, като го оставяш а-а, да те хване. После се държиш само на една крачка пред него и го повеждаш с всички сили право към високата ограда с бодливата тел. Виждала съм как по този начин осакатяват много кучета и лисици, а една голяма хрътка направо умря. Виждала съм обаче и не един заек, заплатил с живота си този опит.“

Съдранко разбра твърде рано, че някои зайци изобщо не научават нищо, че „пъхането в дупки“ не е чак такава голяма хитрост, колкото изглежда. Тя може да осигури безопасността на мъдрия заек, но рано или късно се превръща в смъртоносна клопка. Младият заек винаги мисли първо за нея, докато възрастният никога не прибягва до нея, преди да е опитал всичко останало. Така можеш да се избавиш от човека, кучето, лисицата или грабливата птица, но ако неприятелят се окаже пор, норка, скункс или невестулка, дупката носи сигурна смърт.

Из мочурището имаше само две дупки. Едната беше на Слънчевия бряг — суха, заслонена могилка в южния край. Беше открита и обърната към слънцето. В ясни дни сивите зайци правеха тук слънчеви бани. Те се просваха върху ароматните борови иглички, протягаха се в странни котешки пози и се обръщаха бавно, сякаш се печаха и искаха да се опекат еднакво добре от всички страни. Тогава те мигат, дишат тежко и се гърчат като че в ужасни мъки. Независимо от всичко това е едно от най-големите удоволствия, които познават.

Точно под самия връх имаше голям боров дънер. Чудноватите му корени се огъваха над жълтеникавия пясъчен бряг като същински дракони. Под тяхна защита един стар намусен мармот си беше издълбал много отдавна леговище. С всеки изминат ден той ставаше все по-кисел и злонравен, докато веднъж, вместо да се пъхне в леговището, се сдърпа с кучето на Олифънт, и така час по-късно в неговото леговище се настани Моли.

След това дупката в коренаците на бора много хладнокръвно беше завладяна от един самонадеян млад скункс, който с по-малко храброст би се радвал на много по-голямо дълголетие, но си въобразяваше, че даже и въоръженият с пушка човек ще отстъпи пред него. Вместо да държи Моли настрани от леговището, той приключи с царуването си като стар еврейски цар след седем дни.

Другата дупка се намираше в папратов гъсталак, близо до поляната с детелината. Малка и влажна, от нея нямаше кой знае каква полза, освен за крайни случаи. Дело беше също на един мармот, добронамерен и приятелски настроен съсед, но един вятърничав младеж, чиято кожа под формата на камшик усилваше сега тягата на работните коне на Олифънт.

„Просто справедливост — ще рече старецът, — защото тази козина е израснала от крадена храна, която лесно се превръща в енергия.“

Сега сивите зайци оставаха единствените собственици на дупките и гледаха да не се навъртат много около тях, да не би да се образува някаква пътека, която да предаде тези сигурни убежища на неприятеля.

Разполагаха също и с кухото дърво, което, макар и почти повалено, все още се зеленееше; голямото му предимство се състоеше в това, че имаше отвори и от двата си края. Тук дълго време живееше една мечка, самотна стара миеща мечка, чието привидно задължение беше гоненето на жаби и за която се предполагаше, че се въздържа от ядене на месо като старите монаси. Допускаше се обаче много основателно, че чака сгоден случай, та да се подслади с някое зайче. Накрая тя беше убита през една тъмна нощ, когато беше нападнала кокошарника на Олифънт. С чувство на безкрайно удоволствие Моли си присвои нейното уютно гнезденце, без да изпитва и капка съжаление.

IV

Ярка слънчева светлина заливаше блатото в августовските утрини. Всичко сякаш беше пропито от топлия блясък. Едно малко кафяво блатно врабче се полюшваше връх у дълъг папур в блатото. Под него се простираше открито пространство от кална вода, която тук-там отразяваше синьото небе и заедно с жълтата водна леща се превръщаше в изящна мозайка с малка гравюра на птичка в средата. Брегът отзад беше покрит с буйна растителност от златистозелени бурени, които хвърляха гъста сянка върху кафявата блатна туфа.

Очите на блатното врабче не са пригодени да възприемат тази цветна феерия, но то забелязва онова, което ние положително бихме пропуснали. Две от многобройните листнати кафяви бучки под широките листа на бурените бяха живи космати маси с носове, които непрестанно мърдаха нагоре-надолу, макар че всичко наоколо беше потънало в безмълвие.

Това бяха Моли и Съдранко. Те се протягаха под буренаците не защото харесваха тяхната воня, а защото крилатите кърлежи не можеха да я понасят и тук ги оставяха на мира.

Зайците нямат определено време за уроци. Непрестанно се учат. Урокът зависи от това, какво е напрежението в момента, а то може да настъпи, преди още да се разбере напълно. Те бяха дошли да си отдъхнат на спокойствие, но неочаквано една предупредителна нотка в гласа на наблюдателната сойка накара след малко Моли да надигне нос, да наостри уши и да прилепи опашка към гърба. През мочурището право към тях идваше черно-бялото куче на Олифънт.

— А сега — каза Моли — клекни долу! Ще отида да видя този глупак да не ни направи някоя беля.

Тя тръгна да го посрещне, като безстрашно се втурна да пресече пътя му.

„Бау-ау-ау!“ — излая кучето и се хвърли след Моли, но тя се държеше на една крачка пред него; доведе го нататък, където милионите мечове нанасяха бързи и дълбоки рани, докато ушите му се изподраха, и го насочи накрая към една скрита бодлива тел, където то така се изпонаряза, че се върна в къщи, ревящо от болка. След като направи малък кръг и кръстоса следите си за всеки случай, да не би кучето да решеше да се върне отново, Моли отиде при Съдранко и видя, че изпълнен от нетърпение, той се беше изправил с цял ръст и наблюдаваше всичко с изпънат врат.

Това непокорство така я разгневи, че тя го ритна със задния си крак и го катурна в блатото.

Както се хранеха един ден на близката поляна, обрасла с детелина, отгоре им връхлетя червеноопашат мишелов. Моли ритна със задните си крака, като му се присмя по този начин, и се пъхна в дивата роза, израснала върху една от старите пътеки, където мишеловът, разбира се, не можеше да я последва. Това беше главната пътека от гъсталака Крийксайд до гората Стоувпайк. През нея сега се прехвърляха няколко пълзящи издънки на петолистен бръшлян и Моли, като не сваляше едното си око от мишелова, започна да почиства пътеката от тях. Съдранко я наблюдаваше, после изтича напред и отскубна няколко други, които бяха поникнали върху пътеката.

— Точно така — каза Моли, — винаги поддържай пътеките чисти, защото често ще имаш нужда от тях. Пътеките не трябва да са широки, но почистени. Почиствай всичко, което прилича на пълзящо растение, и някой ден ще разбереш, че си премахнал истински капан.

— Какво? — попита Съдранко и почеса дясното ухо с левия си крак.

— Капанът е нещо, подобно на пълзящо растение, но той не расте и е по-зъл от всички мишелови в света — отвърна Моли, като погледна към червената опашка, отдалечила се вече доста от тях, — защото се крие ден и нощ под пътеката, докато дойде време да те хване.

— Не вярвам да хване мен! — отвърна Съдранко, изпълнен с гордостта на младостта, и се изправи на пети да потърка брадата и мустачките си о една висока гладка фиданка. Той не съзнаваше какво върши, но неговата майка го видя и разбра, че това е знак както промяната в гласа на момчетата — който сочеше, че нейното малко зайче вече е пораснало и че скоро ще стане истински голям сив заек.

V

В течащата вода има някакво вълшебство. Кой не го познава, кой не го е почувствувал? Строителят на железопътни линии без страх издига своя насип върху широко мочурище или езеро, даже край самото море, но и към най-значителното поточе се отнася много внимателно, изучава неговите капризи и неговия път и му дава всичко, което то сякаш си пожелава. Изгарящият от жажда пътник сред отровно солените пустини отстъпва, изпълнен със смъртен страх от обраслите с острица блата, докато намери такова, чийто център прилича на тънка прозрачна линийка, с едва доловимо течение, белег за течаща, жива вода, и тогава пие, изпълнен с радост.

В течащата вода има вълшебства и никакво заклинание не може да го развали. Том О’Шептър^[26] доказа нейното могъщество по време на най-крайна нужда. Обитателят на девствената гора, преследван от неуморния си смъртен враг, усеща приближаващата гибел и изпитва ужас. Силите му секват, опитал безуспешно всяка хитрост, докато милостивото небе го изведе до водата, течащата, живата вода. Той се хвърля в нея, тръгва по хладния поток и после с възстановени сили отново се отправя към гората.

В течащата вода има вълшебство. Хрътките пристигат до самото място, спират се и се оглеждат напразно. Техният нагон е притъпен от веселия поток, а дивото животно продължава да си живее.

И това е една от най-великите тайни, която Съдранко научи от своята майка: „След дивата роза водата е твоят най-добър приятел.“

Една топла и задушна августовска нощ Моли поведе Съдранко през гората. Снежнобялата възглавничка, която носеше под своята опашка, проблясваше отпред и му служеше като фенер, макар че угасваше в момента, в който спираше и сядаше отгоре й. След няколко прибежки и спирания, през които се ослушваха, те пристигнаха на брега на блатото. Върховете на дърветата над тях шепнеха: „Спете, спете!“, а някъде далеч, върху потънало в дълбоката вода дърво, крякаше голяма подпухнала жаба, потопена до брадата в хладката баня.

„Върви тихо след мен!“ — каза Моли на заешки език и „клок“ — цопна в блатото и загреба към дървото в средата. Съдранко се дръпна уплашено, после цопна във водата като издаде само едно „Ох!“ Задушаваше се, клатеше бързо носа си, но все пак подражаваше на майка си. Същите движения, които правеше на земята, го придвижваха и във водата и така откри, че може да плува. Съдранко продължи напред, докато стигна потопеното дърво, и се покатери по високия му сух край, до майка си, от която се изцеждаше вода, заобиколени отвсякъде от шавар и вода, която никога не разказваше нищо. След това, в топлите тъмни нощи, когато онази лисица от Спрингфийлд се появяваше дебнешком през блатото, Съдранко търсеше мястото, откъдето се носеше крякането на жабата, защото в случай на изключителна нужда то щеше да се окаже пътят към безопасността. И оттогава думите от песента, която пееше жабата, редяха: „Ела, ела, при опасност, ела!“

Това беше последният урок, който Съдранко научи от своята майка. Това в същност беше курс за усъвършенствуване, защото много малки зайчета изобщо не го научават.

VI

Нито едно диво животно не умира от естествена смърт, а рано или късно завършва трагично живота си. Въпросът е само колко ще устои срещу своите неприятели. Животът на Съдранко обаче беше доказателство за това, че веднъж преминал своята младост, заекът вероятно може да доживее до последната част от живота си, която наричаме старост.

Сивите зайци са оградени отвред от неприятели. Тяхното ежедневие представлява низ от бягства. Защото кучета, мухи, котки, скунксове, миещи мечета, невестулки, норки, смокове, мишелови, бухали и хора, а даже и насекоми — всички замислят тяхното унищожение. Зайците преживяват стотици приключения, като най-малко веднъж на ден им се налага да бягат, за да спасят кожата си, и успяват да сторят това благодарение на краката и ума си.

Неведнъж ги подгонваше онази омразна лисица от Спрингфийлд и те търсеха убежище край потока, под останките на една кочина, оградена с бодлива тел. Веднъж мушнали се там, те гледаха вече спокойно как лисицата дращи с нокти в безполезните си опити да ги хване.

Веднъж-дваж, когато го преследваха, Съдранко противопоставяше хрътката на скункса, който изглеждаше опасен колкото кучето.

Веднъж попадна в плен на един ловец с хрътка. Съдранко обаче имаше късмет и успя да избяга следващия ден, изпълнен с още по-голямо недоверие към леговищата, издълбани в земята. Котката на няколко пъти го кара да се потапя във водата, а мишелови и бухали го преследваха безброй пъти, но за всяка опасност си имаше предпазна мярка. Неговата майка го беше научила на най-важните хитрости и той извлече поука от тях, а постепенно започна да измисля и много нови. И колкото по-голям и по-умен ставаше, толкова по-малко доверяваше своята сигурност на краката си, разчитайки повече на съобразителността си.

Рейнджър се наричаше една млада хрътка от околността. За да я тренира, нейният собственик я пущаше по следите на някой сив заек. Тя почти винаги гонеше Съдранко. Младият заек обичаше тези преследвания, понеже опасността им придаваше особена привлекателност.

— Мамо — обичаше да казва той, — кучето идва отново. Иска ми се да побягам малко.

— Прекалено си смел, синко мой — отвръщаше тя. — Страхувам се, че някой ден ще си навлечеш беля от това тичане.

— Но, мамо, чудесно забавление е да дразниш това глупаво куче, а, от друга страна, тренировката е много добра. Ако ме хване натясно, ще ти потропам, тогава ела и го подмами, докато аз си поема дъх.

Той тръгваше, а Рейнджър хващаше следата и го преследваше, докато на Съдранко му омръзнеше. Тогава или изпращаше чрез тупкане телеграма за помощ, в резултат на което Моли се заемаше с кучето, или се отърваваше от него с някоя умно скроена хитрост. Ето една от тях, която показва колко добре беше изучил Съдранко изкуството да живее в гората.

Той знаеше, че миризмата му се долавя ниско над земята и че е най-силна, когато тялото му е затоплено.

Ако можеше да се откъсне от земята, да бъде оставен на спокойствие за около половин час, за да изстине тялото му и следата му да поизветрее, тогава, знаеше, щеше да остане невредим. Когато следователно преследването му омръзнеше, той се отправяше към дивите рози на Крийксайд, където започваше да бяга в зигзаг, докато образуваше такава начупена линия, че кучето се бавеше много. После се отправяше нагоре в гората към „Г“, като минаваше на един скок от високия дънер „Д“ по посока на вятъра. Като спираше при „Г“, той се връщаше обратно по следите си до „Е“, където скачаше встрани и побягваше към „Ж“, след това, връщайки се по своите следи до „К“, изчакваше, докато хрътката минеше по неговата следа до „И“. Тогава Съдранко побягваше по своята стара следа до „З“ и вървеше по нея до „Д“, където с един голям скок стигаше големия дънер, притичваше до най-високия му край и оставаше там като вкаменен.

Рейнджър губеше много време в лабиринта сред къпините, а миризмата вече едва се долавяше, когато отидеше до „Г“. Тук отново се объркваше и трябваше да се върти в кръг, за да открие отново следата. Кръговете ставаха все по-големи, докато накрая минаваха точно под дънера със Съдранко. В студени дни миризмата обаче слиза твърде много към земята. Съдранко не мърдаше, не смееше даже да мигне и хрътката отминаваше.

После отново се появяваше. Този път пресичаше долния край на дънера и спираше да го подуши: „Да, мирише на заек“, но миризмата едва се долавяше. Независимо от това кучето се покатерваше по дънера.

Съдранко това беше момент на върховно изпитание, защото голямата хрътка се приближаваше, душеща по ствола. Нервите обаче не му изневеряваха. Вятърът беше благоприятен. Съдранко решаваше, че ще побегне, ако Рейнджър преминеше половината разстояние до дънера. Но той не го преминаваше. Рижаво псе би забелязало сгушилия се заек, но не и хрътка, а и миризмата изглеждаше стара, затова Рейнджър скачаше от дънера и Съдранко излизаше победител.

VII

Съдранко никога не беше виждал заек, освен своята майка. Наистина, едва ли се беше замислял дали съществуват и други като тях. Сега все по-дълго се отделяше от Моли и въпреки това не се чувствуваше самотен. Зайците не мечтаят за компания. Един декемврийски ден беше се зареял сред шубраците на кучешкия дрян, където прокарваше нова пътека към големия гъсталак на Крийксайд, когато на фона на небето над Слънчевия бряг изведнъж забеляза главата и ушите на странен заек. Новодошлият имаше вид на доволен откривател и скоро заподскача към Съдранко, по една от неговите пътеки, към неговото блато. Облада го някакво ново чувство, кипналата смесица от гняв и омраза, наречена ревност.

Непознатият спря до едно от дърветата, о което се триеше Съдранко, дърво, срещу което той имаше навика да се изправя на задни крака и да трие брадата си на най-голямата височина, до която можеше да стигне. Той си мислеше, че върши това просто понеже му харесва, но всички мъжки зайци го правят по няколко причини. Първо, дървото става заешко и другите зайци разбират, че това блато вече е на някакво заешко семейство и не могат да се заселват в него. Второ, това дава възможност на новия заек да разбере по миризмата дали последният посетител на дървото е негов познат, или не. Височината от мястото, където се е търкал заекът, показва колко висок е той.

Съдранко забеляза с възмущение, че новодошлият е с една глава над него и при това едър и набит мъжки. Преживяването беше съвсем ново и изпълни Съдранко с непознати досега чувства. В сърцето му се прокрадна духът на убийството. Той започна да дъвче силно с уста, макар и в нея да нямаше нищо, после подскочи напред до едно равно място с твърда почва и без да бърза, потропа.

„Туп, туп, туп.“ Това е заешка телеграма, която гласи „Пръждосвай се от моето място или ела да се бием!“

Новодошлият наостри уши във формата на буквата V, остана изправен за малко, после се спусна на предните лапи и изпрати по земята едно много по-гръмко „туп, туп, туп.“ Така си обявиха война.

Те се приближиха изкосо, с кратки прибежки, като се стремеше да вземе дъха на другия и гледаше да открие някакво предимство. Непознатият, едър и тежък мъжки, пращеше от мускули, но една-две дреболийки — известно тъпчене при обръщане и неумение да се приближи веднага до Съдранко, когато клечеше ниско до земята, сочеха, че не беше много умен и че разчиташе само на голямата си тежест. Накрая той се нахвърли и Съдранко го посрещна като малка фурия. Те се счепкаха, отскочиха и се ритнаха със задните крака. „Туп, туп“ и бедният малък Съдранко се търкулна на земята. Само след миг непознатият се озова върху него, захапа го със зъби и преди да успее да се изправи наново, Съдранко изгуби няколко снопчета вълна от козината си. Той отново нападна, но отново беше съборен и жестоко изпохапан. Не беше равностоен на противника си и скоро всичко се сведе до това да спасява собствения си живот.

Ранен, той побягна, а след него с всички сили се понесе и непознатия, който искаше да го убие или да го прогони от родното блато. Съдранко имаше бързи крака и достатъчно въздух в дробовете си. Големината и тежестта скоро накараха непознатия да се откаже от преследването. Това беше добре дошло за бедния Съдранко, защото раните му пречеха, а и умората вече си казваше думата. От този ден започна истински терор за Съдранко. Бяха го обучавали против бухали, кучета, невестулки, хора и тъй нататък, но какво трябваше да прави, когато го преследваше друг заек, не знаеше. Известно му беше, само че трябва да лежи долу, докато го открият, а после да си плюе на петите и да бяга.

Бедната малка Моли беше също тероризирана. Не можеше да помогне на Съдранко и търсеше само къде да се скрие. Едрият мъжки обаче скоро я откри. Тя се опита да му избяга, но не притежаваше пъргавината на Съдранко. Непознатият не направи опит да я убие, но се влюби в нея и понеже тя го мразеше и се опитваше да го избягва, той започна да се държи безобразно с нея. Ден след ден я измъчваше, като се мъкнеше навсякъде след нея, а често, озлобен от нестихващата й омраза, я събаряше на земята, скубеше със зъби меката й козина, докато гневът му позатихнеше, и я оставяше за малко на спокойствие. Негова цел обаче си оставаше да убие Съдранко, чието бягство беше безнадеждно. Друго блато за преселване нямаше и където и да дремеше сега, трябваше да е готов всеки миг да побегне, ако искаше да спаси кожата си. Десетки пъти на ден едрият непознат се промъкваше до мястото, където спеше Съдранко, но всеки път бдителният заек се събуждаше навреме и успяваше да избяга, но не и да се избави. Той наистина спасяваше живота си, но, о, колко ужасно стана сега съществуването му. Просто подлудяващо е да си толкова безпомощен, когато ежедневно бият и разкъсват собствената ти слаба майка, да гледаш любимите си пасища, уютните кътчета, пътеките, градени с толкова труд, всичко присвоено насилствено от този омразен грубиянин. Нещастният Съдранко разбра, че плячката принадлежи на победителя, и го намрази повече, отколкото мразеше лисиците или поровете.

Как щеше да завърши всичко това? Тичането, бодърствуването и лошата храна му се отразяваха зле, а силите на дребната Моли и духът й се огъваха от това безкрайно преследване. Непознатият беше готов на всичко, само и само да унищожи бедния Съдранко. Накрая прибягна до най-злостното престъпление, известно между зайците. Колкото и да се мразят помежду си, всички добри зайци забравят своите вражди пред лицето на общия враг. Въпреки това един ден, когато огромен ястреб кокошкар връхлетя върху блатото, непознатият, прикрил добре себе си, непрестанно правеше опити да изтика Съдранко на открито.

На един-два пъти ястребът едва не пипна Съдранко; спаси го дивата роза. Едрият мъжки се отказа от този начин да унищожи противника си, когато едва не сграбчиха и него самия. Съдранко отново избяга, но това не оправи положението. Той беше решил да напусне мястото още на следната нощ, по възможност заедно с майка си, да тръгне из света да търси нов дом, когато до ушите му долетя душенето на Тандър, ловджийското куче, което търсеше нещо из околностите на блатото. Тогава се реши на отчаяна постъпка. Съвсем преднамерено той изскочи пред кучето. Започна бързо и яростно преследване. Обиколиха три пъти блатото, докато Съдранко се увери, че майка му се е скрила на сигурно място и че неговият омразен неприятел се намира в обичайното си леговище. След това се втурна право в това леговище, хвърли се връз заека, премина през главата му и го ритна със задния крак.

— Жалък глупак, ще те убия! — изкрещя непознатият, скочи на крака, но се оказа между Съдранко, кучето и всичките рискове на преследването.

Кучето връхлетя със силен лай след прясната миризма на заек. Тежестта и размерите на мъжкия представляваха голямо предимство в борбата с другите зайци, но сега се оказаха фатални. Като се изключат объркването на следите, лъкатушенето и криенето по дупките, известни на всяко малко зайче, той не знаеше други хитрости. Кучето бягаше твърде близо, за да прилага объркването на следите или лъкатушенето, а къде бяха дупките, не знаеше.

Преследването се водеше по права линия. Приятелката на всички зайци — дивата роза, направи каквото можеше, но всичко се оказа безполезно. Кучето лаеше бързо и непрестанно. Чупенето на храстите и скимтенето на кучето всеки път, когато дивите рози раздираха нежните му уши, се чуваха и от мястото, където се криеха двата заека. Изведнъж всички звуци секнаха, последва някакво боричкане, а после силен и ужасен писък.

Съдранко разбра какво означаваше той, и по цялото му тяло полазиха тръпки, но скоро забрави всичко, ликувайки, че отново е господар на любимото старо благо.

VIII

Старият Олифънт едва ли имаше право да изгори всички грамадни храсталаци на източната и южната страна на мочурището и да прочисти останките от стария, ограден с телена мрежа свинарник точно край извора. В не по малка степен това беше жестоко и по отношение на Съдранко и неговата майка. В храсталаците се намираха различните им жилища и предни постове, а свинарникът беше тяхната най-голяма крепост и сигурно убежище.

От толкова дълго време владееха мочурището и чувствуваха всяка негова част и храст собствени, включително земите и постройките на Олифънт, че биха възнегодували против появяването на всеки заек даже около съседния обор.

Претенциите им — това, че дълго и успешно са обитавали земята, бяха абсолютно същите както онези, въз основа на които повечето нации владеят своята земя, и трудно би било да се намери друго, по-добро право.

По време на януарското затопляне Олифънт изсече остатъка от голямата гора около блатото и намали владенията на зайците от всички страни. Те продължаваха обаче да се държат за смаляващото се мочурище, понеже беше техен дом, и нямаха желание да отиват на друго място. Животът им мина в борба с ежедневните опасности, но те все още бяха бързоноги издръжливи и остроумни. Напоследък малко ги безпокоеше една норка, която скиташе нагоре по потока около тяхното тихо кътче. Едно малко благоразумно ориентиране насочи нежелания гост към кокошарника на Олифънт. И все пак зайците не бяха съвсем сигурни, че следят норката, както трябва. Ето защо за известно време се отказаха да използуват земните леговища, които, разбира се, бяха опасни задънени алеи, и повече от всякога се придържаха към останалите диви рози и гъсталаци.

Първият сняг се стопи напълно и времето се задържа ясно и топло. Моли, почувствувала пристъпи на ревматизъм, се пилееше някъде из долните гъсталаци и търсеше мичела^[27]. Съдранко седеше на слабата слънчева светлина на брега откъм източната страна. Пушекът от познатия островръх комин на Олифънт излизаше на пресекулки и образуваше светлосиня мъглявина между дърветата, която на фона на ясното небе изглеждаше тъмнокафява. Позлатеният от слънцето островръх комин беше пресечен по средата от бреговете, обрасли с диви рози, на сянка розови, а сега на светлината блестящи в ослепително пурпурно и златисто. Оборът зад къщата със своите стени и покрив, привлекателен като къщата, се изправяше като Ноев ковчег.

Звуците, които идваха оттам, и особено възхитителната миризма, примесена с пушек, подсказваха на Съдранко, че хранят животните със зеле. Устата на Съдранко се пълнеше със слюнки при мисълта за това пиршество. Той душеше благоуханията и мигаше ли, мигаше; страшно много обичаше зеле. Миналата нощ беше посетил обора за няколко хапки люцерна, а никой умен заек не ходи две нощи поред на едно и също място.

И той постъпи най-разумно. Придвижи се до място, от което не можеше да долавя аромата на зелето, и вечеря с наръч сено, издухано от копата. Малко по-късно, когато тъкмо се канеше да си ляга, при него дойде Моли, която беше изгълтала плодовете на мичелата, а след това беше хапнала скромничко от сладката бяла бреза близо до Слънчевия бряг.

Слънцето замина някъде по своя работа и отнесе златото и блясъка със себе си. Откъм изток се надигна голям черен плащ, заиздига се все по-нависоко, разпростря се върху цялото небе, затули светлината и превърна света в много тъжно място. После, възползувал се от отсъствието на слънцето, на сцената се появи нов интригант — вятърът, и започна да крои разни беди. Студът непрестанно се усилваше. Стана като че още по-лошо от времето, когато земята беше покрита със сняг.

— Не е ли ужасно студено? Как ми се иска да си имаме още онзи храст, който приличаше на комин! — каза Съдранко.

— Нощта е само за дупката в корените на боровете — отвърна Моли, — но още не сме видели окачена на обора кожата на онази норка. Докато не я видим, опасно е да ходим там.

Хралупата беше изчезнала. В същност, в същия този момент поваленият ствол беше подслонил норката, от която се страхуваха. Ето защо сивите зайци заподскачаха към южния край на блатото, избраха си шубрак, мушнаха под него и се сгушиха да прекарат нощта, обърнати към вятъра, но насочили носове в различни посоки, за да тръгнат в случай на тревога по различни пътища. Постепенно вятърът ставаше по-силен и по-студен, а към полунощ малки ледени снежинки затрополиха по сухите листа и зашумоляха из храсталака. Нощта може и да изглеждаше неприятна за ловуване, но онази стара лисица от Спрингфийлд излезе навън. Тя се движеше срещу вятъра и се подслони при блатото. Така се случи, че попадна на завет при шубраците и подуши спящите зайци. Тя спря за миг, после приближи, като дебнеше безшумно, към храста, под който, носът й подсказа, бяха приклекнали зайците. Воят на вятъра и заспалите зайци й позволиха да се приближи доста, когато Моли дочу слабото пращене на едно сухо листо под лапата й. Тя докосна мустачките на Съдранко и двамата се събудиха в момента, в който лисицата се хвърли отгоре им. Зайците винаги спят с крака, готови за скок. Моли се стрелна моментално във вилнеещата буря. Лисицата не беше преценила добре скока си, но се спусна след Моли, докато Съдранко полетя встрани като стрела.

За Моли оставаше само един път, точно срещу вятъра. Като скачаше с всички сили, тя успя да се откъсне малко напред по все още незамръзналата кал, по която лисицата затъваше, докато стигна до брега на блатото. Възможност за връщане нямаше. Трябваше да продължи напред.

Цоп! Цоп! Тя прецапа през буренаците и се хвърли в дълбоката вода.

Лисицата скочи също, но това беше твърде много за нея в една подобна нощ, затова се върна назад. Моли не виждаше друг изход, затова си запробива път през тръстиката към дълбоката вода и оттам към отсрещния бряг. Духаше силен насрещен вятър. Малки леденостудени вълнички се разбиваха над главата й, докато плуваше, а водата, натежала от снежинки, препречваше пътя й. Тъмната линия на отсрещния бряг изглеждаше далечна, твърде далечна, а там може би вече я чакаше лисицата!

Моли сви уши, за да не ги брули вятърът, и храбро напъна всичките си сили срещу вятъра и течението. След дълго и уморително плуване в ледената вода почти достигна отсрещната тръстика, когато голяма маса плаващ сняг препречи пътя й, после вятърът от брега издаде странни, лисичи звуци, които я обезкуражиха напълно, и тя беше отнесена далеч назад, преди да успее да преодолее плувналата преграда.

Тя отново загреба, но бавно, о, колко бавно! Когато най-сетне достигна на завет при високата тръстика, крайниците й се вкочаниха, силата й се изчерпа, а малкото и храбро сърчице едва-едва тупкаше. Вече не се тревожеше дали лисицата е там, или не. Успя да се промъкне през тръстиката, но когато стигна буренаците, започна да движи все по-бавно и несигурно, безжизнените й удари не я придвижваха към сушата, около нея започна да се образува лед, който накрая препречи напълно пътя й. След малко вледенените и отслабнали крайници престанаха да се движат, връхчето на нослето на дребната зайка спря да мърда, смъртта затвори нежно кафявите й очи.

Никаква лисица не чакаше да я разкъса с ненаситните си челюсти. Съдранко отби първата атака на неприятеля и когато си възвърна цялата съобразителност, изтича обратно до мястото, където се бяха разделили, за да помогне на майка си. Той срещна старата лисица, която заобикаляше блатото, за да пресрещне Моли, и я отведе далеч встрани, след като я остави с рана на главата от една бодлива телена мрежа. После се върна до брега, затърси наоколо следи, тупка по земята, но всичките му усилия отидоха напразно. Не успя да открие своята дребна майка. Никога повече не я видя и никога не разбра къде отиде, защото тя спеше непробуден сън в ледените прегръдки на своята приятелка Водата, която никога не разказва нищо.

Бедната малка Моли! Тя беше истинска героиня, и то една от милионите, живели скромно, без да мислят за геройство, вършили всичко по силите си в своя малък свят. Тя се бори храбро в битката на живота. Беше изтъкана от безсмъртна материя. Съдранко беше плът от плътта й и кръв от кръвта й. Тя живееше в него и чрез него завеща по-съвършени фибри на себеподобните си.

Съдранко продължи да живее в мочурището. Старият Олифънт умря през онази зима и неговите разточителни синове престанаха да прочистват мочурището и да поправят оградите с бодлива тел. Само за една година то се превърна отново в пущинак. Пораснаха нови дървета и храсталаци, а рушащите се огради съграждаха безброй заешки замъци и сигурни убежища, които кучетата и лисиците не смееха да нападат. Съдранко живее там и до ден-днешен. Сега е израснал голям и силен и не се страхува от никакви съперници. Има многочислена челяд и красива сива женичка, която и аз не зная откъде успя да намери. Тук без съмнение ще процъфтяват и той, и децата на неговите деца още много, много години. Можете да го видите там всяка слънчева вечер, ако научите сигналите им и ако изберете подходящо място и знаете как и кога да тупнете върху него.

Лисицата от Спрингфийлд

I

Кокошките изчезваха тайнствено повече от месец и когато си отидох за лятната ваканция в Спрингфийлд, трябваше аз да открия причината. Справих се за кратко време. Птиците изчезваха една по една, преди да влязат в кокошарника или като излизаха оттам, което сваляше подозренията от скитниците и от съседите. Не ги смъкваха и от високите прътове, което изключваше участието на миещи мечки и бухали; не оставаха отчасти неизядени, значи не бяха виновни и невестулките, скунксовете и норките. Следователно обвинението падаше без всякакво съмнение върху лисицата.

Голямата борова гора на Иъриндейл се простираше на отсрещния бряг на реката и като огледах внимателно около по-долния бряг, открих няколко лисичи следи и едно ивичесто перо от наша плимутрокска кокошка. Заизкачвах се по отсрещния бряг, за да подиря повече доказателства, и дочух някъде зад мен силно грачене на гарвани. Обърнах се и видях как птиците връхлитаха върху нещо при брода. Погледнах от по-удобно място. Старата позната история. Крадецът викаше: „Дръжте крадеца!“ По средата на брода се виждаше лисица, която държеше нещо в устата — сигурно се връщаше от нашия двор с нова кокошка. Гарваните, макар и самите да са безсрамни крадци, са винаги първите, които крещят: „Дръжте крадеца!“ При това винаги са готови да вземат „подкуп“ под формата на дял от плячката, за да държат езика си зад зъбите.

Това беше сега техният дивеч. За да си отиде в къщи, лисицата трябваше да пресече реката, където беше изложена изцяло на главния удар на гарвановата сюрия. Тя се втурна към брода и без съмнение щеше да премине реката със своята плячка, ако не се включих и аз в атаката; лисицата изпусна кокошката, която беше вече умряла, и изчезна в гората.

Това голямо и редовно снабдяване с провизии, които носеха цели-целенички, можеше да означава само едно: пълна къща с малки лисичета. Заех се да ги открия. Същата вечер преминах реката с Рейнджър, моето ново куче, и навлязох в гората Иъриндейл. Веднага след като кучето започна да кръжи, дочухме от едно гъсто обрасло дефиле близо до нас краткото, остро лаене на лисица. Рейнджър веднага се спусна, попадна на прясна миризма и се понесе живо напред, докато гласът му се изгуби в далечината зад възвишението.

След около час се върна задъхан и запотен — августовската нощ беше топла, и легна в краката ми.

Почти в същия миг близо до нас се дочу същото лисиче „яп-юр-р-р“ и кучето се хвърли моментално отново.

Рейнджър потъна в тъмнината, залаял гръмогласно като ерихонска тръба, и се насочи право на север. Силното „бау-бау“ се превърна в „ау-ау“, после в едва доловимо „у-у“, докато най-сетне изчезна пълно. Сигурно се бяха отдалечили много, защото даже когато прилепих до земята ухото си, не долових нищо, макар че една миля не беше нищо особено за гръмогласния Рейнджър.

Докато чаках в тъмната гора, до ушите им долетяха мелодичните звуци на капеща вода: „тинк-танк-тенк-тинк, та-тинк — танк-тенк-тонк“.

Не знаех, че толкова близо има извор. В топлата вечер това беше приятно откритие. Звукът ме отведе до клона на един дъб, където открих причината. Каква нежна и мелодична песен, изпълнена с очарователен намек в една подобна нощ:

Тонк-танк-тенк-тинк,

та-тинк-а-тонк-а-танк-а-тинк-а,

та-та-тинк-танк-та-та-тонк-тинк.

Това беше „водната песен“ на бухала.

Неочаквано чух дълбоко хрипкаво дишане и шумолене на листа, по което разбрах, че Рейнджър се е върнал. Беше пребит от умора: езикът му висеше почти до земята, целият бе покрит с пяна, хълбоците му се надигаха и отпускаха, а от гърдите и от страните му се ръсеха капки пяна. Той спря за миг тежкото си дишане, лизна предано ръката ми и се отпусна тежко върху листата. Всички звуци се удавиха в шумното му дишане.

Но онова пълно с лъжливи надежди „яп-юр-р-р“ отново се чу на няколко крачки от нас и изведнъж неговото значение ми стана ясно.

Намирахме се близо до леговище с малки лисичета и възрастните се опитваха по ред да ни отпращат встрани.

Падна късна нощ и ние се прибрахме в къщи с чувството, че почти сме открили загадката.

II

Знаеше се, че някаква стара мъжка лисица живее с домочадието си някъде из околността, но никой не очакваше, че са толкова близо.

Наричаха лисицата Белязания поради белега, който започваше от окото и стигаше чак до ухото й, останал вероятно от някаква ограда с бодлива тел при преследване на заек; и тъй като космите след оздравяването на раната бяха пораснали бели, белегът винаги личеше ясно.

Срещал бях лисицата миналата зима, когато добих представа за нейната хитрост. Ловувах на открито, след като беше паднал снегът, и току-що бях пресякъл откритото поле до края на обраслата с храсти падина на гърба на старата воденица. Когато излязох пред падината, зърнах я; спускаше се бързо по отсрещната страна, като пресичаше пътя ми. Мигновено спрях: нито въртях глава, нито се навеждах, за да не привлека погледа й с някое движение, докато тя се изгуби в гъсталака в дъното на падината. Веднага скочих и се затичах да я изпреваря на откритото от другата страна. Пристигнах навреме и зачаках, но не се появи никаква лисица. Огледах внимателно земята и открих пресни следи от лисица, която беше изскочила от гъсталака, проследих ги с очи и видях Белязания далеч зад мен. Седнал на задните си крака, той се „хилеше“, сякаш всичко това много го забавляваше.

Проучих следата и всичко ми стана ясно. Той ме е бил забелязал в същия момент, в който го бях забелязал и аз, но като истински ловец е скрил това, придавайки си равнодушен вид до момента, в който се скри. След това е побягнал с всички сили да спасява кожата си, заобиколил ме е отзад и сега се „забавляваше“ с моя неуспех.

Напролет отново можах да се убедя в неговата хитрост. Вървях с един приятел по пътя над високото плато. Минавахме на тридесетина фута от едно хълмче, върху което стърчаха няколко големи сиви и кафяви камъни. Когато ги наближихме, моят приятел каза:

— Третият камък ми прилича на приклекнала лисица.

Аз обаче не успях да видя нищо и ние отминахме. Не след дълго върху същия камък подухна вятър и той се „наежи“ като кожата на диво животно.

— Сигурен съм, че това е заспала лисица — подхвърли пак моят приятел.

— Веднага ще разберем това — отвърнах аз и се обърнах. Едва направих обаче една крачка извън пътя, когато изскочи Белязания, защото това беше той, и побягна. Средата на пасището беше унищожена от пожар, оставил широк черен пояс. Белязания премина през него и отиде до необгорялата пожълтяла трева. Там приклекна и се скри от погледа ни. През цялото време ни бе наблюдавал и нямаше да мръдне, ако се бяхме движили само по пътя.

Удивителното в случая е не че е наподобявал кръглите камъни и сухата трева, а че е съзнавал всичко това и че беше готов да го докаже.

Скоро узнахме, че Белязания и неговата жена Свадливка са превърнали нашите гори в свой дом, а двора ни в снабдителна база.

На следната утрин проучването в иглолистната гора ни доведе до голяма купчина пръст, която беше натрупана за няколко месеца. Вероятно беше от някаква дупка, макар че не се виждаше нищо подобно. Добре известно е, че при прокопаване на ново леговище действително хитрата лисица изхвърля цялата пръст край първата направена дупка, но прокопава тунел до някой отдалечен храсталак. След това маскира първата добре очертана врата, а използува само скрития в шубраците вход.

Ето защо, след като потърсих малко от другата страна, открих истинския вход и сигурното доказателство, че вътре има леговище с малки лисичета.

Над храстите откъм страната на хълма се издигаше голяма, доста наклонена и проядена отвътре липа. В основата й имаше голям отвор, а на върха й друг, по-малък.

Като деца често играехме при дървото. Ние дълбаехме стъпала в меката му изгнила кора, а после се спускахме долу през хралупата. Сега дървото се оказа много подходящо място за наблюдения. След като се позатопли, отидох там. От височината на липата скоро зърнах интересното семейство, заселило се в близкото леговище. Имаше четири малки. С мъхнати кожухчета, дълги здрави крачета и невинни изражения, те приличаха поразително много на агънца. Въпреки това, когато човек зърнеше втори път техните широки, остроноси муцунки с остър поглед разбираше, че тези невинни създания са рожби на стара и хитра лисица.

Лисичетата играеха наоколо, приличаха се на слънце или се боричкаха, докато някакъв слаб шум ги накара да се пъхнат под земята. Тревогата им се оказа лъжлива, защото я беше причинила майка им. Тя пристъпи от храстите с друга кокошка — доколкото си спомням седемнадесетата. Малките лисичета се отзоваха на тихото й повикване и изскочиха от дупката, като се побутваха и се премятаха. Последва възхитителна сцена, на която моят чичо ни най-малко не би се зарадвал.

Лисичетата се нахвърлиха върху кокошката, блъскаха се и се боричкаха с нея, докато майката следеше зорко за неприятели и ги наблюдаваше с радостно възхищение. Изразът на лицето й беше забележителен. Преди всичко това беше една радостна усмивка с обичайната необузданост и лукавство, без да липсват жестокостта и безпокойството. Над всичко обаче безпогрешно се налагаха майчината гордост и любов.

Долната част на моето дърво беше скрита в храсти и се намираше много по-ниско от могилката с леговището, така че можех да идвам и да си отивам, без да плаша лисичетата.

Дни наред ходех там и се запознах с голяма част от възпитанието на малките. От ранна възраст те се научават да застиват на местата си при всеки непознат звук, а когато го чуят отново или открият друга причина за страх — да бягат да търсят убежище.

Някои животни изпитват такава силна майчина любов, че тя прелива и облагодетелствува и други. Очевидно при старата лисица не беше така. Развлечението й с малките лисичета я караше да прилага безкрайна жестокост. Тя често носеше живи мишки и птици и със сатанинска нежност внимаваше да не ги нарани сериозно, за да може малките да имат по-голяма възможност да ги измъчват.

В овощната градина на хълма живееше мармот. Не беше нито красив, нито интересен, но знаеше как да се грижи за себе си. Беше си изкопал дупка между корените на стар боров дънер, така че лисиците не можеха да го преследват, копаейки под земята. Те обаче не обичат трудностите в живота, понеже смятат, че остроумието дава повече от тежката работа.

Този мармот обикновено се приличаше всяка заран на слънце върху дънера. Зърнеше ли наблизо лисица, слизаше до входа на своето леговище. Ако неприятелят се намираше много близо, тогава влизаше вътре и оставаше, докато опасността преминеше.

Една сутрин Свадливка и нейният съпруг, изглежда, решиха, че е време децата да научат нещо ново относно обширния въпрос за мармотите и че именно този мармот може да послужи чудесно за показен урок.

И така, незабелязани от изтегнатия върху своя дънер мармот, двамата се промъкнаха до оградата на овощната градина. Тогава Белязания се показа в градината и се упъти бавно по права линия, сякаш да мине на известно разстояние край дънера, като нито веднъж не извърна глава, нито даде възможност на винаги предпазливия мармот да разбере, че го е забелязал. Когато той навлезе в полето, мармотът се спусна безшумно до входа на леговището си. Там изчака, докато лисицата премина, но реши, че благоразумието в края на краищата е за предпочитане, и се пъхна в дупката.

Точно това целяха и лисиците. През цялото това време Свадливка не се мярна пред погледа му, но сега прибяга бързо до дънера и се скри зад него. Белязания продължаваше да върви бавно и право напред. Мармотът не се уплаши. Не след дълго той надникна между корените и се огледа. Онази лисица все още се отдалечаваше. Смелостта на мармота се възвръщаше. Той се измъкна повече и като се убеди, че наоколо няма никаква опасност, се покатери върху дънера. Свадливка го сграбчи с един скок и го раздруса, докато се просна безчувствен. Белязания наблюдаваше с крайчето на очите си и сега приближи тичешком. Свадливка обаче грабна мармота с уста и се отправи към леговището и той разбра, че не е необходим.

Свадливка се върна при леговището; носеше така внимателно плячката си, че когато пристигна там, мармотът беше в състояние да се съпротивява. Едно тихо „у-уф“ пред леговището изкара малките навън, които също като ученици излязоха да си поиграят малко. Тя им подхвърли раненото животинче и те връхлетяха отгоре му като четири малки фурии. Ръмжаха и захапваха по детски напрягаха цялата сила на немощните си още челюсти, но мармотът се бореше за живота си, хапеше ги и бавно се придвижваше, накуцвайки, до един шубрак, където потърси подслон. Малките го преследваха като сюрия ловджийски кучета, дърпаха го за опашката и хълбоците, но не можеха да го издърпат назад. Тогава Свадливка го настигна с няколко скока и отново го издърпа на открито, за да може децата да продължат да го тормозят. Тази груба игра продължи, докато мармотът ухапа силно едно от малките и изпълненият му с болка писък накара Свадливка да се надигне, да сложи край на изтезанията на мармота и още в същия миг да го „сервира на масата“.

Недалеч от леговището имаше падина, обрасла с жилави треви, игрище на цяла колония полски мишки. Първият урок, който малките лисичета получиха по горски лов извън своето леговище, се проведе именно в тази падина. Тук минаха първия курс по мишки, най-лесната от всички плячки. Главното при обучението беше примерът, подпомогнат от дълбоко залегналия инстинкт. Старата лисица боравеше с един-два сигнала: „Лежете мирно и наблюдавайте“, „Елате и правете онова, което правя аз!“ и тъй нататък, и често ги използуваше.

И така, една тиха вечер развеселената групичка отиде при същата падина и майката накара малките да легнат безшумно на тревата. Скоро леко писукане показа, че дивечът се е раздвижил. Свадливка се изправи и тръгна на пръсти из тревата. Не се снишаваше, а се изправяше толкова, колкото й беше възможно, понякога и на задни крака, като че да огледа още по-добре. Пътечките на мишките са скрити под тревната плетеница и единственият начин да откриете мишка е да забележите лекето поклащане на тревата. Ето защо мишки се ловят само в безветрени дни.

Тънкостта се състои в това първо да откриете и да заловите мишката, а след това да се справите с нея. Не след дълго Свадливка скочи. В средата на сграбчения наръч трева се оказа и една полска мишка, която изписука за последен път.

Мишката беше погълната веднага и четирите непохватни малки лисичета се опитаха да подражават на майка си. Когато накрая най-голямото за пръв път през живота си хвана плячка, то цялото потръпна от възбуда и впи малките си бисерни млечни зъбки в мишката с такъв изблик на вродена свирепост, който сигурно е учудил и самия него.

Другият домашен урок се проведе с червената катеричка. Наблизо живееше едно от тези шумни и простички създания, което имаше навика да пилее част от ежедневието си с хокане по лисиците от сигурно и високо място. Малките лисичета правеха много несполучливи опити да я хванат, когато притичваше през тяхната горска полянка, минавайки от едно дърво до друго, или когато им се караше злобно само на около една крачка от мястото, което те не можеха да достигнат. Старата Свадливка обаче разбираше от естествена история. Тя познаваше природата на катеричките и когато му дойде времето, взе случая в свои ръце. Тя скри децата и се излегна по средата на горската полянка. Безочливата и подла катеричка пристигна и както обикновено започна да се кара. Лисицата обаче не помръдна и едно мускулче на тялото си. Катеричката се приближи и най-сетне се надвеси точно над главата й.

— Чудовище такова, чудовище, чудовище! — закрещя тя.

Свадливка обаче лежеше като истукана. Всичко това беше твърде объркващо и катеричката се спусна надолу по ствола на дървото, огледа се, после се стрелна припряно през тревата до друго дърво, та да може отново да гълчи от безопасна височина.

— Чудовище ненужно, чудовище, скар-р-р-р, скар-р-р-р-р!

Свадливка лежеше безжизнено отпусната на земята. Това прекалено много измъчваше катеричката. Любопитна и склонна към приключения по природа, тя отново се спусна на земята и профуча през полянката, само че по-близо от първия път.

Лисицата продължаваше да лежи като мъртва, „разбира се, че беше мъртва!“ И малките лисичета започнаха да се питат да не би пък майка им да е заспала!

А катеричката полудя от любопитство. Тя хвърли парченце кора върху главата на лисицата, използува целия си запас от ругатни и даже ги повтори, но не изтръгна нито един признак на живот. След няколко втурвания през полянката тя най-сетне се осмели да мине на няколко фута от всъщност дебнещата я лисица, която внезапно скочи и я сграбчи.

„А малките си хапнаха от кокалите, у-ха-а!“

Така беше поставено началото на тяхното образование, а по-сетне, когато станаха по силни, ги отведоха по-далеч в полето, та да започнат по-сложните занимания по разгадаване на следи и миризми.

За всяка плячка ги учеха на специален начин на преследване. Всяко животно притежава някаква голяма сила, без която не би могло да живее, а също така и някоя голяма слабост, иначе останалите животни не биха могли да съществуват. Слабостта на катеричката се криеше в глупавото й любопитство, а на лисицата в това, че не умее да се катери по дървета. Цялото обучение на малките лисичета се оформяше във възползуването от слабостта на другите и в прикриването на своята собствена чрез ловка игра, в която те са особено силни.

От своите родители те научиха главните истини за лисичия свят. По какъв начин, това е трудно да се каже, но че научиха това от тях, е безспорно. Ето някои истини, на които ме научиха лисиците, без да произнесат и една думица:

„Никога не заспивай върху попадналата ти права следа!“

„Носът ти стои пред очите, вярвай тогава първо на него!“

„Само глупакът тича по посока на вятъра!“

„Щом поточетата не мълчат, болести тогава могат да церят!“

„Никога не излизай на открито, ако можеш да останеш на скрито!“

„Никога не оставяй права следа, ако имаш възможност да я объркаш!“

„Непознато ли е, вражеско е!“

„Прахът и водата изгарят миризмата!“

„Никога не преследвай мишки в заешка гора и зайци в кокошарник!“

„Отбягвай тревата!“

Частици от същината на всичко това вече попиваха в съзнанието на малките лисичета. Така например в правилото „Никога не преследвай онова, което не можеш да подушиш!“ има мъдрост. Не можеш ли да подушиш нищо, значи вятърът духа от такава посока, че непременно ще подушат теб.

Едно по едно лисичетата изучиха животните от родната гора, а после, когато можеха вече да ходят и по-далеч със своите родители, се запознаха и с нови животни. Започнаха да мислят, че познават миризмите на всичко, което можеше да се движи. Една вечер майка им ги заведе в гората и там на земята съгледаха странен плосък предмет. Тя нарочно ги заведе да го подушат. Още при първото вдишване козината им настръхна и те се разтрепериха, без да разберат нищо. Като че нещо плъзна по кръвта им и ги изпълни с инстинктивна омраза и страх. След като видя целия този ефект, лисицата им каза:

— Това е миризмата на човека!

III

Междувременно кокошките продължаваха да изчезват. Не бях издал леговището на малките лисичета. В същност повече мислех за малките пакостници, отколкото за кокошките. Чичо обаче ужасно се разгневи и отправи най-пренебрежителни забележки относно моите ловни познания. За да му доставя удоволствие, един ден заведох ловното куче в гората, седнах върху един дънер на открития склон и заповядах на кучето да продължи. Само след три минути то залая с глас, познат много добре на всички ловци: „Лисица! Лисица! Лисица! Надолу по долината!“

След малко ги чух да се връщат. После видях лисицата — Белязания, как скача леко към коритото на реката. Той се вмъкна във водата и се понесе бързо напред по плиткото, пробяга около 200 ярда, после излезе от водата и се отправи точно към мен. Макар че го виждах ясно, той не ме забеляза и се заизкачва по хълма, поглеждайки през рамо към кучето. На около десет фута той се изхвърча с гръб към мен, изпънал врат, целият погълнат от онова, което вършеше кучето. Рейнджър бягаше със силен лай по следата, докато стигна течащата вода, убиеца на миризмата, и спря озадачен. Оставаше му само едно — да върви нагоре-надолу по двата бряга и да открие къде лисицата е излязла от водата.

Лисицата започна да наблюдава лутането на кучето с интерес. Намираше се толкова близо до мен, че успях да видя как козината й малко настръхна, когато кучето се изпречи пред нейния поглед. Виждах как пулсира сърцето й, как блести жълтеникавото й око откъм моята страна. Когато кучето се заблуди напълно от приложената хитрост с водата, гледката беше твърде комична. Белязания не можеше да си намери място. Той подскачаше радостно нагоре-надолу по склона и се изправяше на задни крака, за да вижда по-добре объркалото се здравата куче. С уста, разтворена почти до ушите, ни най-малко уплашен, той дишаше тежко или по-скоро се смееше ликуващо точно както се смее и кучето, когато се озъбва и започва да диша тежко.

Белязания се въртеше на всички страни страшно доволен, докато кучето блъска главата си дълго време и когато най-сетне откри следата, тя беше толкова изветряла, че едва я улавяше и съвсем не беше уверено в нея.

Веднага щом кучето започна да се изкачва нагоре по хълма, лисицата се вмъкна тихичко в гората. Седях на откритото само на десетина фута, но вятърът духаше към мен, а аз стоях съвсем безшумно и лисицата така и не разбра, че животът й в продължение на двадесет минути се е намирал във властта на неприятеля, от когото се страхуваше най-много. Рейнджър също щеше да мине точно край мен, без да ме забележи, но аз му подвикнах и малко възбуден, той се отказа от следата и легна послушно в краката ми.

Тази малка комедия се разиграваше с малки вариации вече няколко дни, но се виждаше добре от къщата през реката. Чичо, комуто беше дошло до гуша от ежедневните загуби на кокошки, един ден излезе сам, седна на откритото хълмче и когато старата лисица изтича до наблюдателния си пункт да гледа заблуденото куче е реката под себе си, най-безмилостно я застреля в гърба в момента, когато тя с усмивка на уста се наслаждаваше на поредния си триумф.

IV

Кокошките продължаваха обаче да изчезват. Чичо побесня от ярост и реши да поведе сам войната. Той поръси цялата гора с отровни хапки, като се осланяше на чистата случайност да не се натъкнат на тях и нашите собствени кучета. Той се впусна в презрителни забележки по адрес на моето ловно изкуство и вечер излизаше с пушка и с две кучета, та да види какво може да изтреби.

Свадливка познаваше много добре отровните хапки. Тя или ги отбягваше, или се отнасяше към тях с презрение. Една от хапките спусна в дупката на стария неприятел скункса, който повече не се и видя. Преди Белязания беше винаги готов да се заеме с кучетата и така предпазваше семейството от беди. Сега обаче върху плещите на Свадливка падна цялото бреме по отглеждане на малките; тя не можеше вече да отделя време за маскиране на всяка следа до леговището и невинаги се намираше там, та да посрещне и заблуди неприятелите, които идваха твърде близо.

Краят лесно можеше да се предвиди. Рейнджър вървеше по една прясна следа към леговището и Спот, фокстериерът, обяви, че семейството си е в къщи, а после се помъчи да влезе вътре.

Цялата тайна излезе наяве и лисичето семейство беше обречено на гибел. Наетият за случая човек пристигна с кирка и лопата, за да ги открие, докато ние стояхме с кучетата встрани. Старата Свадливка не закъсня да се покаже в близката гора и веднага поведе кучетата след себе си надолу към реката, където в подходящ момент се отърва от тях, като чисто и просто се метна на гърба на една овца. Уплашеното до смърт животинче пробяга светкавично неколкостотин ярда, после Свадливка скочи на земята, уверена, че вече съществуваше непреодолима преграда по отношение на миризмата, и се върна при леговището. А кучетата, объркани от изчезналата следа, скоро също се върнаха и отново откриха Свадливка, която се въртеше отчаяна наоколо и напразно се опитваше да ни подмами надалеч от своите съкровища.

Междувременно Ирландеца размахваше енергично кирката и лопатата. Жълтеникавият чакълест пясък се натрупваше от двете страни и раменете на здравия копач се скриха под земята. След като копа един час, развеселен от неистовите втурвания на кучетата след лисицата, Ирландеца извика:

— Ето ги, господине!

В края на дупката, свити колкото може по-навътре, се гушеха четирите пухкави лисичета.

Преди да успея да се намеся, лопатата нанесе смъртоносен удар, а внезапното втурване на свирепия малък фокстериер отне живота на трите лисичета. Четвърто най-малкото, спасихме, като го хванахме за опашката и го вдигнахме високо над главите на възбудените кучета. Лисичето издаде кратък писък и майка му веднага се отзова. Тя започна да обикаля толкова наблизо, че неминуемо щеше да бъде застреляна, ако по една случайност не я предпазиха кучетата, които винаги попадаха по средата и които още веднъж бяха отклонени в безполезно преследване.

Поставихме лисичето в торба, където то се сви, без да гъкне. Неговите нещастни братчета хвърлиха обратно в собственото им легло и насипаха отгоре им няколко лопатки пръст.

Ние виновниците се върнахме в къщи и скоро след това завързахме малкото лисиче с верига в двора. Никой не разбра защо го оставихме живо. Овладя ни особено чувство, при което мисълта за убийство остана без последовател.

Лисичето беше много хубаво; като че беше кръстоска между лисица и агне. Пухкавото му личице и тяло приличаха странно много на агне; от тях се излъчваше невинност, но в жълтеникавите му очи проблясваха хитрост и жестокост, съвсем непривични за агнето.

Докато някой се навърташе около него, то се свиваше безмълвно и уплашено в своята колибка. Мина цял час след като остана само, преди да се осмели да надникне навън.

Прозорецът ми сега замести кухата липа. Около лисичето се въртяха много кокошки от породата, която то познаваше много добре. Късно същия следобед веригата неочаквано издрънча, малкото лисиче се хвърли върху най-близката кокошка и положително щеше да я сграбчи, ако не беше веригата, която го дръпна рязко назад. То се изправи на крака и отново пропълзя в своята колибка; след това се хвърли още няколко пъти, но така пресмяташе своя скок, сякаш да спечели или да изгуби в рамките, определени му от веригата, че нито веднъж не беше повалено от нейното жестоко дръпване.

Когато падна нощта, малкият приятел се развълнува много; измъкваше се от колибката, но се прибираше при най-малката опасност, повлякъл веригата след себе си. От време на време я захапваше яростно, застъпил я с предните лапи. Изведнъж застина неподвижно, като че се ослушваше, после повдигна нагоре малкото си черно носле и издаде кратък жалостив писък.

Това се повтори веднъж-дваж, като използуваше промеждутъците да захапва веригата и да тича наоколо. Тогава дойде отговорът — далечното „яп-юр-р-р“ на старата лисица. След малко на купчината дърва изникна тъмна сянка. Малкото се примъкна в своята колибка, но се върна моментално и се втурна да посрещне майка си, изпълнено с цялата радост, която може да изрази една лисица. Бърза като светкавица, тя го сграбчи и се обърна да го отнесе със себе си по пътя, по който току-що беше дошла. В момента, в който веригата се изпъна, малкото лисиче беше изтръгнато безмилостно от устата на майката, а тя, уплашена от отворения в момента прозорец, пробяга по купчината дърва.

Час по-късно лисичето престана да се върти наоколо и да писука. Надникнах навън. На светлината на луната зърнах очертанията на майката; беше се опънала с целия си ръст на земята край малкото и гризеше нещо — металните звуци ми подсказаха, че това пак е онази жестока верига. А Тип, малкото лисиче, се гощаваше през това време с топло мляко.

Излязох навън и тя избяга в тъмната гора, но там, край колибката, имаше две малки, плувнали в кръв и все още топли мишки, храна за лисичето, която преданата майка беше донесла. Сутринта установих, че веригата около врата на малкото беше излъскана цялата.

На път през гората към разрушеното леговище отново открих следи от Свадливка. Бедната и съкрушена майка беше идвала и беше изровила изцапаните с пръст тела на малките си лисичета.

Трите малки лисичета лежаха на земята, всички изблизани и спретнати, а край тях, току-що убити, се търкаляха две от нашите кокошки. Новоизкопаната пръст беше осеяна с лесно четливи следи, следи, които ми разказаха, че тук, край трупчетата на мъртвите си деца, тя е наблюдавала подобно на Рицпа^[28]. Тук тя им е донесла ежедневната храна, плячката от нощното си ловуване. Тук е лежала край тях и изпълнена с копнеж да ги нахрани и да ги стопли както преди, напразно им е предлагала тяхната естествена храна, но е намирала само бездушни малки телца, увити в меки кожухчета, малки хладни нослета, безчувствени и неотзивчиви.

Дълбоки отпечатъци от лактите, гърдите и задните й крака сочеха местата, където е лежала, изпълнена от скръб, взирала се е дълго в тях и е тъгувала така, както едно диво животно майка може да тъгува за своите малки. След това не беше стъпвала повече в разрушеното леговище, понеже вече знаеше със сигурност, че малките й са мъртви.

V

Тип, пленникът, най-слабичкото от всички лисичета, наследи сега цялата й любов. Пуснаха кучетата да пазят кокошките. Наетият от чичо човек имаше нареждане да застреля старата лисица в момента, в който я зърне, също и аз, но аз реших никога да не я видя. Кокоши глави, каквито лисиците обичат много, а кучетата не се и докосват до тях, бяха разхвърляни и напръскани с отрова из гората. Единственият път към двора, където стоеше вързан Тип, след като се преодолееха всички други препятствия, минаваше през купчината дърва. И въпреки това всяка нощ старата Свадливка идваше да кърми своето малко и да му носи току-що убити кокошки и дивеч. Виждах я отново и отново. Сега тя идваше, без да чака недоволния писък на пленника.

На втората нощ от пленничеството дочух дрънчене на верига и разбрах, че старата лисица е пристигнала, и че сериозно се е захванала да копае дупка край колибката на малкото. Когато дупката я скриваше до половината, тя напъха в нея цялата хлабава част от веригата и после я затрупа с пръст. След това, смятайки, че е успяла да се отърве от веригата, тя сграбчи малкия Тип за врата и се извърна да се втурне нагоре по купчината дърва, но уви, лисичето отново й беше грубо изтръгнато.

Бедното малко лисиче! То заскимтя тъжно и пропълзя обратно в колибката. След половин час сред кучетата настана голяма олелия. По техния далечен лай откъм гората разбрах, че преследват Свадливка. Те отидоха на север, по посока на железопътната линия, и гласовете им престанаха да се чуват. На следната утрин ловното куче не се върна. Скоро узнахме защо. Лисиците отдавна бяха разбрали какво представлява железопътната линия, и за кратко време измислиха няколко начина да се възползват от нея. Единият от тях е да бягат дълго по траверсите, докато се появи влакът. Миризмата, която винаги слабо се задържа върху желязото, се унищожава напълно от влака, като винаги съществува възможност кучето да бъде убито от локомотива. Другият начин е по-сигурен, макар че е и много по-труден за изпълнение: кучетата се водят по траверсите на някой висок мост непосредствено пред самия влак. Тогава локомотивът ги застига на моста и там те със сигурност стават на парчета.

Тази хитрост е била приложена много умело. Долу под моста открихме разкъсаните останки на стария Рейнджър и разбрахме, че Свадливка най-сетне си беше отмъстила.

Още същата нощ лисицата се върна в двора, преди още изморените крака на кучето Спот да го бяха довели до вкъщи, уби нова кокошка, занесе я на Тип и легна запъхтяна до него, за да утоли жаждата му. Тя смяташе, че той няма друга храна, освен тази, която му носеше.

Именно тази кокошка издаде на чичо нощните й посещения.

Бях на страната на Свадливка и нямаше да участвувам в никакви нови планове за убийство. На следната нощ чичо сам дежури в продължение на цял час с пушка в ръка. После застудя, луната се скри зад облаците, той си спомни за някакви други важни работи и остави Ирландеца на мястото си. Ирландецът „се кокореше“, защото тишината и задължението му действуваха на нервите. Силното „банг-банг“ час по-късно ни показа, че барутът е отишъл напразно.

Сутринта установих, че и тази нощ Свадливка не беше пропуснала да навести малкото. Следната нощ отново завари чичо на пост, защото беше задигната още една кокошка. Скоро след като падна мракът, се чу един-единствен изстрел, но Свадливка изпусна дивеча, който носеше и избяга. Новият й опит тази нощ предизвика нов изстрел. Въпреки всичко на другия ден разбрах по блесналата част от веригата, че отново е идвала и че напразно се е мъчила часове наред да прегризе омразните окови.

Подобна смелост и непоколебима вярност бяха достойни за уважение, ако не и за нещо повече — във всеки случай следващата нощ нямаше никакъв ловец и царуваше пълна тишина. Имаше ли всичко това някакво значение? Дали, след като беше отпъждана на три пъти с изстрели щеше да направи нов опит да нахрани или да освободи своето пленено малко лисиче?

Щеше ли да се опита? У нея имаше майчина любов. През тази четвърта нощ, когато след неуверения вой на малкото се появи приличният на сянка силует върху купчината дърва, наблюдавах само аз. Сега не виждах да носи кокошки или някаква друга храна. Нима хитрата ловджийка най-сетне се беше предала? Дали не можеше вече да преследва дивеча за това свое единствено лисиче, или се научи да се осланя на храната на неговите тъмничари?

Не, тя беше далеч от всичко това. Великодушието и омразата на дивото животно майка бяха истински. Единствената й мисъл беше да го освободи. Тя беше изпитала всички познати средства, беше преодоляла всички опасности, за да се грижи за него и да му помогне да се освободи. Но всичко беше пропаднало.

Появи се като сянка и след миг изчезна. Тип се зае с нещо, което му беше донесла, приклекна, захруска и задъвка с апетит. Още докато ядеше, го проряза остра болка и той изпищя. Последва моментално гърчене и малкото лисиче умря.

Свадливка имаше силно развито майчино чувство, но една нейна мисъл беше по-силна. Тя познаваше много добре силата на отровата, познаваше отровните хапки и щеше да научи и малкото, ако беше доживяло, да ги познава и да се предпазва от тях. Накрая, когато трябваше да избира между окаяния му затворнически живот и внезапната смърт, тя заглуши майчиното чувство в гърдите си и го освободи чрез единственото останало средство.

 

 

Само когато земята се покрие със сняг, проверяваме жителите на гората. Настъпилата зима ми разказа, че Свадливка не кръстосва вече горите на Иъриндейл. Снегът не ми каза къде с отишла, а само че вече я няма.

Вероятно беше заминала в някое далечно леговище, оставила зад себе си спомените за убитите деца и другар. Или нарочно беше заминала далеч от тъжния живот като много други майки, след като напразно беше използувала всички средства да освободи своето малко лисиче, последното от всичките си деца.

Мустангът раванлия^[29]

I

Калон тръшна седлото си върху прашната земя, пусна конете на свобода и като подрънкваше с шпори, влезе в къщата.

— Какво става с обяда? — попита той.

— След седемнадесет минути — отвърна готвачът и погледна часовника си с вид на началник-гара, макар че този изблик на точност никога досега не беше изразяван на дело.

— Как вървят работите в Перико? — попита приятелят на Джо.

— Като по масло — отговори Джо. — Добитъкът изглежда екстра, телетата са много.

— Видях онова стадо мустанги, което ходи на водопой при Антилопските извори. Имаше и две жребчета. Едното малко и черно, истински красавец, роден раванлия. Преследвах ги една-две мили, а той през цялото време водеше стадото и все бягаше в тръс. Така за развлечение подгоних конете и, кълна ти се, не успях да го накарам да промени хода си.

— А по пътя не сръбна ли нещичко? — попита недоверчиво Скарт.

— Я стига, Скарт. При последния бас нали ти лази на четири крака! Пак ще имаш тази възможност.

— Обяд! — извика готвачът и разговорът секна.

На другия ден подкараха добитъка към други пасища и забравиха мустангите.

Следващата година отново минаха през същите места на Ню Мексико и отново видяха стадото мустанги. Черното жребче сега беше вран годинак с тънки, стройни крака и лъскави хълбоци и много от мъжете видяха със собствените си очи неговата чудноватост — мустангът беше роден раванлия.

Джо също беше там. Внезапно му хрумна мисълта, че няма да е лошо да притежава кончето. За някой жител на Изтока тази мисъл не би прозвучала изумително или чудновато, но на Запад, където необязденият кон струва 5 долара, а обикновеният ездови — 15–20, през ума на обикновения каубой и не минава мисълта да поиска да притежава мустанг. Мустангите трудно се хващат, а когато ги хванеш, си остават просто диви животни, напълно безполезни и неопитомяеми докрай. Немалко скотовъдци даже стрелят по всеки срещнат мустанг, защото те не само че са излишно бреме за пасищата, но обикновено подмамват домашните коне, които свикват бързо с дивия живот и след това остават завинаги загубени.

Дивият Джо Калон познаваше превъзходно конете и всички техни особености.

— Никога не съм виждал — казваше той — бял кон да не е кротък, дорестият да не е нервозен, а червено-кафявият да не е добър, ако е обязден, както трябва, но враният кон е здрав като чилик и лош като дявол. Да имаше нокти, щеше да е по-зъл от всичките лъвове на пророк Данаил.

И така, ако мустангът е безполезно и вредно животно, а черният мустанг — десеторно по-лош и безполезен, тогава приятелят на Джо не виждаше никакъв смисъл в желанието му да хване годинака, както, по всичко изглеждаше, искаше да направи сега. През тази година обаче на Джо не се удаде възможност да опита.

Като прост кравар той получаваше 25 долара на месец и през цялото време беше зает. Като повечето свои другари и той мечтаеше за ранчо и собствено стадо. Неговото клеймо със зловещ вид на решетка беше вече регистрирано в Санта Фе. От рогатия добитък обаче го носеше единствено една стара крава, което му даваше законното право да поставя своето клеймо на всяко недамгосано животно (т.е. животно без клеймо), което можеше да намери.

Всяка есен, след като се разплащаха, Джо не устояваше на изкушението да прескочи заедно с момчетата до града и да се позабавляват, „докато стигнат парите“. Ето защо цялото му имущество се състоеше единствено от постелята и старата крава. Той се надяваше да направи някой сполучлив ход, който да му даде възможност за бързо забогатяване, и когато го осени мисълта, че враният мустанг ще му донесе щастие, той зачака удобен случай „да се опита“.

С говедата обикаляха чак до Канадската река, а есента се върнаха край хълмовете Дон Карлос, така че Джо не видя повече мустанга раванлия, макар и навсякъде да чуваше да се говори за него, защото кончето, вече силен почти тригодишен кон, се беше прочуло из цялата област.

Антилопските извори се намират точно в средата на голяма открита равнина. Когато водата е в изобилие, тя се разлива в малко езерце, оградено от пояс острица, а когато спадне, наоколо остава широка плоска ивица от черна кал, на места с бели петна сол, и изворчето остава в средата като гьолче вода. В него нищо не се влива, от него не изтича и нищо, но въпреки това водата е много хубава. Това е единственото място за водопой на цели мили разстояние.

Тази равнина, или прерия, както биха я нарекли горе на север, беше любимото пасище на врания жребец, макар че тук пасяха много стада домашни коне и говеда. Най-често срещаното клеймо по животните беше кръстосаното L с F. Управителят и притежателят на тези земи — Фостър, беше предприемчив човек. Той смяташе, че ако развъжда по-добра порода говеда и коне в областта, и доходите ще са по-високи. Един от големите му рискове бяха десетте кобили мелези, добре сложени и с очи на сърни. Пред тях дребните понита изглеждаха жалки и недохранени представители на изродена и съвсем различна порода.

Една от кобилите стоеше в конюшнята, за да я използуват, а останалите девет, след като отбиха жребчетата, тръгнаха да обикалят свободно наоколо.

Конят притежава превъзходен инстинкт да открива пътя към най-добрите пасища и деветте кобили се отправиха, разбира се, към прерията и Антилопските извори, които се намираха на 20 мили в южна посока. Когато към края на лятото Фостър отиде да ги наобиколи, лесно намери деветте кобили, но с тях, охраняващ ги с чувство, много по-голямо от обикновеното приятелство, се навърташе чер като въглен жребец. Той се изправяше на задни крака и кръжеше майсторски около стадото. Смолисто черната му кожа контрастираше силно на златисти кожи на кобилите от неговия харем.

Кротките кобили много лесно можеха да се подкарат обратно към къщи, ако я нямаше тази нова и неочаквана пречка. Враният жребец като че побесня. Той зарази със своята дивост и кобилите и като летеше насам-натам, подкара цялото стадо в галоп в желаната от него посока. Те профучаха напред и без усилие изоставиха зад себе си дребните понита с качилите се върху тях хора.

Мъжете се вбесиха и накрая вдигнаха пушки и зачакаха удобен момент да застрелят „проклетия жребец“. Това не им се удаваше, защото шансът да застрелят някоя кобила беше 9 към 1. Целият ден премина в безплодни опити. Раванлията, понеже точа беше той, държеше цялото си семейство вкупом и скоро изчезна сред пясъчните дюни на юг. Скотовъдците се отправиха към къщи върху изморените си понита, като намираха слабо удовлетворение в клетвата да отмъстят на виновника за своите неуспехи.

Най-неприятното беше това, че един-два подобни случая положително щяха да накарат кобилите да подивеят като мустанга, а по всичко личеше, че няма начин да ги предпазят от него.

Учените са на различно мнение по въпроса за силата на красотата и на смелостта сред низшите животни при спечелване на женското възхищение. Но дали възхищението или смелостта са основни, не се знае; сигурно е само, че някое диво животно с необикновени дарби скоро спечелва много последователки от харемите на своите съперници. Големият вран кон с мастилената глава и опашка и с блестящо зелените очи се разпореждаше пълновластно в тази област и непрестанно увеличаваше своите последователки от най-различни стада, докато стадото му започна да наброява около 20 кобили. Повечето бяха кротки женски понита, но сред всички се открояваше чудесната група на деветте кобили. Животните от това стадо се държаха винаги вкупом и се охраняваха така енергично и ревниво, че хората смятаха всяка попаднала в него кобила за окончателно изгубена. Скотовъдците скоро разбраха, че в тяхната област се е заселил мустанг, който им нанася повече вреди, отколкото всичко останало, взето заедно.

II

Настъпи декември 1893 г. Все още бях нов из тези места, когато тръгнах с фургон към Канадската река от ранчото в Пиняветитос. Фостър ме изпрати със следната забележка:

— Ако ви се удаде случаи, не пропускайте да се прицелите и да надупчите проклетия мустанг!

Така за пръв път чух за мустанга и докато яздехме напред, моят водач Бърнс ми разказа историята му. Завладя ме страшно любопитство да зърна прочутия тригодишен кон и много се разочаровах, когато на втория ден пристигнахме при Антилопските извори, без да видим нито мустанга, нито неговия харем.

На следващия ден обаче тъкмо когато пресичахме Аламоса Аройо и отново се заизкачвахме към хълмистата прерия, Джек Бърнс, който яздеше начело, изведнъж се прилепи до гривата на своя кон, върна се до фургона при мен и каза:

— Вземете си пушката, ето го оня жребец!

Грабнах пушката и забързах към една височинка, откъдето се откриваше добър изглед. Долу в низинката видях стадо коне, на единия край, на което стоеше големият вран мустанг. Беше дочул шума от нашето приближаване и беше усетил опасността. Стоеше с изправена глава и опашка, с широко издути ноздри, образец на конско съвършенство и красота, най-благородното от всички животни в прерията, и мисълта да превърнем това великолепно създание в купчина мърша ми се стори отвратителна. Въпреки увещанието на Джек да стрелям незабавно аз се бавех и увеличавах по този начин напрежението. Винаги невъздържан и буен, Джек се разсърди на мудността ми и измърмори:

— Дайте ми пушката!

Когато сграбчваше оръжието, аз обърнах цевта нагоре и пушката „случайно“ изтрещя.

Цялото стадо долу веднага се разтревожи. Големият черен водач изпръхтя, изцвили и се втурна около него. Кобилите се скупчиха, после препуснаха, чаткайки с копита сред облаци прах.

Жребецът бягаше ту от едната, ту от другата страна и като внимаваше за всяка кобила, ги отведе надалеч. Гледах, докато ги изгубих от поглед. През цялото време мустангът бягаше по един и същ начин.

Джек подхвърляше ехидни забележки по мой адрес, пушката и мустанга, но аз се възхищавах от силата и красотата на раванлията и не бих повредил неговата блестяща кожа дори за всички кобили от стадото.

III

Съществуват няколко начина за улавяне на диви коне. Единият от тях се състои в това да драснете с куршум задната част на врата на животното, да го зашеметите за миг и тогава да хвърлите отгоре му ласото.

— Да! Виждал съм стотици пребити конски вратове, когато са се опитвали да ги ловят така, но нито веднъж досега не съм виждал мустанг да е бил зашеметяван така — забеляза критично Джо.

Понякога, ако разрешава местността, стадото може да бъде вкарано в оградено място. Друг път мустангите могат да се стигнат с помощта на допълнителни и хубави коне, но най-простият начин, колкото и да изглежда невероятен, е дивите коне да се изтощят чрез непрестанно ходене.

Славата на жребеца, който никой не беше виждал да се движи в галоп, непрестанно растеше. За неговия вървеж, бързина и издръжливост се разказваха невероятни истории и когато старият Монтгомъри, който притежаваше добитъка с триъгълното клеймо с чертичка отдолу, заяви неочаквано в хотел „Уелс“ в Клейтън, и то в присъствие на свидетели, че дава хиляда долара за мустанга, затворен във фургон, при условие че всички тези истории отговарят на истината, десетки млади каубои пламнаха от желание да напуснат работа след изтичане на договорите им и да спечелят обещаната сума. Дивият Джо обаче отдавна беше хвърлил око на мустанга. Време за губене нямаше. Пренебрегвайки всички свои задължения, той шета цяла нощ нагоре-надолу в приготовления.

Когато обремени още повече и без това прекалено обременената си кредитна сметка и попрекали с прекалената си щедрост към своите приятели, той екипира експедиция, която се състоеше от 20 добри ездови коня, кухненски фургон и провизии за две седмици за трима души — за себе си, своя приятел Чарли и готвача.

Потеглиха от Клейтън с твърдото намерение да изтощят чрез ходене великолепния и бърз див кон. На третия ден пристигнаха при Антилопските извори и тъй като беше някъде по обед, не се учудиха, като видяха врания раванлия да се спуска към водата, повел след себе си цялото стадо. Джо се скри, докато дивите коне се напиха до един, защото жадното животно винаги бяга по-добре от натъпкалото се с вода. После се придвижи спокойно напред с коня си. Раванлията се разтревожи и когато Джо приближи на половин миля, той поведе стадото си и всички изчезнаха по обраслото с храсти плато на югоизток. Джо ги последва в галоп, докато ги зърна отново, после се върна обратно и даде указания на готвача, изпълняващ и длъжността кочияш, да се отправи на юг към Аламоса Аройо. После тръгна на югоизток след дивите коне. След около една-две мили отново ги зърна и продължи спокойно с коня си, докато дойде толкова близо до тях, че те се уплашиха и завиха на юг. След едночасова езда, но не по следите, а напреки, където очакваше да ги намери, Джо ги съгледа наново. Той пак приближи спокойно стадото и пак предизвика уплаха и бягство. Така в непрестанно движение на юг премина целият следобед и когато слънцето слезе ниско до хоризонта, те се озоваха, както предполагаше и Джо, недалеч от Аламоса Аройо. Стадото отново се намираше близо. Джо подплаши животните още веднъж и отиде при фургона, а неговият другар, който дотогава си беше почивал, продължи гонитбата с нов кон.

След вечеря фургонът пое към горния брод на Аламоса, както се бяха уговорили по-рано, и там прекараха нощта.

Междувременно Чарли следваше стадото по петите. Конете не побягнаха толкова надалеч както в началото, защото техният преследвач не проявяваше никакви агресивни намерения, и започнаха да привикват с присъствието му. С падането на мрака те се откриваха много по-лесно благодарение на една снежнобяла кобила от стадото. Новата луна помагаше много и като се осланяше на коня, Чарли го остави да върви спокойно след стадото, което сега се познаваше само по призрачно бялата кобила. Накрая всички потънаха в нощта. Тогава Чарли слезе от коня, разседла го, завърза го за едно забито в земята колче, зави се с одеялото и бързо заспа.

При първия проблясък на зората той стана. Едва беше изминал половин миля, когато откри отново стадото по снежнобялата кобила. Щом се приближи, острото изцвилване на Раванлията превърна стадото в летящ ескадрон. На първото високо плато конете спряха и се обърнаха да видят какво представлява този техен упорит преследвач и какво иска от тях. За един миг те застинаха на фона на небето с вперени в него очи и след това решил, че е узнал всичко, което му е необходимо, черният метеор развя грива на вятъра и се понесе със своя неуморим, равен ход, последван от проточилите се в колона кобили.

Те се понесоха напред, устремени този път на запад. И след като на няколко пъти се повтори същата игра — бягство, преследване, настигане и отново бягство, около обед преминаха край Биволската скала, старо възвишение, което апахите са използували за наблюдение. Тук стоеше на стража Джо. Дългото и тънко стълбче дим подсказа на Чарли, че може да се прибере в стана. Той светна в отговор с джобното си огледалце.

Възседнал отпочинал кон, Джо тръгна напред и преследването отново продължи. Чарли се върна в стана да се нахрани и да си отпочине. После щеше да се придвижи нагоре по течението.

През целия този ден Джо следваше дивите коне и когато беше необходимо, успяваше да накара животните да се движат, като описват голяма окръжност, по диаметъра, на която се движеше фургонът. При залез-слънце наближиха кръстовището Верд, където чакаше Чарли с нов кон и храна, и Джо продължи по същия спокоен и упорит начин. Той вървя след стадото цялата вечер и през голяма част от нощта, тъй като животните някак започнаха да привикват с присъствието на незлобливите странници и преследването стана по-лесно. Освен това непрестанното пътуване ги беше уморило. Вече не се намираха сред тучните пасища, не се хранеха с овес, както преследващите ги коне, и най-важното — лекото, но продължително нервно напрежение започна явно да им се отразява. То повлия върху апетита им и усили жаждата им. Мъжете им разрешаваха, а когато имаше възможност, дори ги подтикваха да пият колкото може повече. Влиянието на голямото количество изпита вода върху бягащото животно е добре известно — краката му се вдървяват, а дишането се затруднява. Джо пазеше най-внимателно своя кон от излишни количества вода и той, и конят му бяха свежи, когато се спряха на стан тази нощ по следите на изтерзаните мустанги.

На разсъмване Джо лесно ги откри наблизо и макар че в началото тичаха, те скоро преминаха в ход. Битката изглеждаше вече почти спечелена, понеже главната трудност в това преследване е стадото да не се изпусне в първите два-три дни, когато конете са още бодри.

Цялата сутрин Джо не изпускаше стадото от очи и почти непрестанно се намираше близо до него. Към 10 часа Чарли го смени близо до връх Хозе. През този ден мустангите бяха само на четвърт миля; за разлика от предишния ден не бяха вече така бодри и сега отново се насочваха на север. През нощта Чарли получи отпочинал кон и продължи преследването.

На следващия ден мустангите вървяха с ниско отпуснати глави и въпреки усилията на врания Раванлия от време на време се намираха на по-малко от стотина ярда пред своя преследвач.

Четвъртият и петият ден преминаха по същия начин; стадото се намираше отново близо до Антилопските извори. Досега всичко протичаше по набелязания план. Мустангите се движеха в един голям кръг, а фургонът ги следваше от вътрешната страна, в по-малък кръг. Дивото стадо се върна изтощено до мястото, откъдето беше тръгнало; завърнаха се и ловците, но бодри и върху отпочинали коне. Не разрешиха на мустангите да пият до късно следобед, после ги подгониха към изворите да се напият до пресита. Сега вече беше настъпил моментът опитните каубои с добре назобените коне да се приближат и да хвърлят ласата си, защото внезапното и обилно поене е истинска гибел за конете, почти парализа на краката и дишането, и вече не беше никак трудно животните да се хванат едно по едно с ласо и да им се сложат букаи.

Целият план имаше само едно слабо място. Враният Раванлия, целта на преследването, като че беше от желязо. Неговият неуморим и полюляващ се ход беше бърз и енергичен както сутринта, в която беше започнало преследването. Той бягаше надолу-нагоре, обикаляше стадото и подканяше мустангите с глас и с личен пример да избягат. Но те бяха изтощени. Старата бяла кобила, която така беше помагала на каубоите да ги откриват нощно време, изостана с часове от другите, измъчена до смърт. Другите, нечистокръвните кобили, изглежда, изгубиха всякакъв страх от конниците. Цялото стадо попадна във властта на Джо. Жребецът обаче, който представляваше и наградата за цялото преследване, си оставаше недостижим както преди.

Тук се криеше и загадката. Другарите на Джо го познаваха добре и нямаше да се учудят, ако във внезапен изблик на гняв направеше опит да застреля жребеца. Джо обаче нямаше такова намерение. По време на тази уморителна седмица той всеки ден го наблюдаваше как бяга, но нито веднъж не го видя да галопира. Възхищението на конника от благородното животно непрестанно растеше, докато накрая Джо по-скоро би застрелял най-добрия си кон, отколкото това великолепно животно.

Джо даже се запитваше дали си струва да вземе чудесната сума, предложена като награда. Такова животно представляваше цяло състояние, тъй като можеше да създаде потомство от отлични бегачи.

Но все още предстоеше наградата да се спечели. Дойде време да се приключи ловът. Докараха най-добрия кон на Джо — кобила с източна кръв, но израснала в прерията. Джо никога не би могъл да я има, ако нямаше една слабост. В този край растеше отровен бурен, наречен локо. Добитъкът никога не се докосва до него, но някои животни хапват понякога и се пристрастяват към него. Буренът действува като морфин и макар че животното дълго време се държи нормално, страстта му към тази билка остава и накрая то полудява и умира. За животно с такива наклонности се казва, че се е „локализирало“. В очите на най-добрия кон на Джо проблясваше онзи див блясък, по който специалистът открива болестта.

Тъй като беше бърза и силна, Джо я избра за внушителния завършек на преследването. Сега беше извънредно лесно кобилите да се хванат с ласо, но това не беше вече необходимо. Те можеха да се отделят от врания им водач и да се закарат в конюшнята, но от водача им все още се излъчваше необуздана сила. Изпълнен със задоволство от достойния противник, Джо тръгна напред с коня си, та да премери сили с него. Той хвърли ласото на земята, после го изтегли, за да няма гънки, и като яздеше напред, го нави внимателно върху дланта на лявата си ръка. След това, за пръв път в това преследване, пришпори коня си и се насочи право към жребеца, застанал на около четвърт миля. Той побягна напред, а Джо след него, всеки напрегнал до крайност силите си. Изнурените кобили се пръснаха наляво и надясно и ги пропуснаха да минат. Отпочиналият кон препусна в галоп в откритата прерия, а жребецът пред него, както и в началото, не нарушаваше своя прославен ход.

Просто невероятно! Джо пришпори още коня си и той просто полетя, но не намали и с инч разстоянието помежду им. Враният жребец профуча през равнината, премина обраслото с бурени плато, спусна се в една предателска песъчлива долчинка, после премина тревиста поляна, откъдето се дочу църкане на прерийни кученца, и се скри някъде долу, а Джо се носеше след него, едва вярвайки на очите си. Разстоянието между него и жребеца непрестанно растеше и той започна да проклина късмета си; подвикваше и пришпорваше своя кон, докато бедното, неуверено животно изпадна в състояние на крайно възбуждение — очите му започнаха да блуждаят и главата му се замята от една страна на друга. Кобилата вече не избираше пътя си и кракът й попадна в една дупка от язовец; тя рухна на земята, а Джо полетя след нея. Макар и здравата понатъртен, той се вдигна на крака и се опита да вдигне животното, което си беше изгубило ума. Но всичко беше свършено; бедната кобила си беше счупила предния крак. Оставаше да се направи само едно. Джо разхлаби коланите, застреля кобилата, за да й спести страданията, и отнесе седлото в стана. През това време Раванлията продължаваше да фучи напред, докато се изгуби от поглед.

Все пак това не беше пълно поражение, защото всички кобили останаха в техни ръце. Джо и Чарли ги закараха внимателно до обора с клеймото — кръстосано L с F, и поискаха тлъстичко възнаграждение. Но повече от всякога Джо мечтаеше да притежава жребеца. Той беше видял всички негови качества, оценяваше ги все по-високо и се мъчеше да измисли по-добър план за залавянето му.

IV

Готвач при това пътуване беше Бейтс — мистър Томас Бейтс, както се наричаше самият той в пощата, където ходеше редовно за писма и парични записи, които никога не пристигаха. Каубоите го наричаха Том Пуешката следа по неговото клеймо за говеда, което беше регистрирано в Денвър и което според него било поставено на безброй говеда и коне из равнините на непознатия им Север.

Когато му предложиха да се включи като съдружник, той отправи няколко саркастични забележки по отношение на конете, тъй като се продавали по 12 долара дузината, което беше абсолютно вярно за тази година, и предпочете да получава, макар и малка, заплата. Но никой, зърнал веднъж бега на Раванлията, не можеше да остане равнодушен към него. Същото се случи и с Пуешката следа. Сега и той желаеше да притежава мустанга. Как щеше да стане всичко това, не знаеше и самият той, докато един ден в ранчото се отби някой си Бил Смит, по-известен като Били Подковата, наречен така по формата на неговото клеймо. След като ядоха чудесно прясно говеждо и хляб, пиха отвратително кафе, а после ядоха сухи праскови и меласа, Били Подковата забеляза, като думите едва излизаха от претъпканата му с хляб уста:

— Днеска видях Раванлията. Така близо, че можех да го пипна за опашката.

— И не стреля?

— Не, ама насмалко да го направя.

— Не прави такава глупост — отвърна един каубой от другия край на масата, който имаше клеймо с формата на двойно Н. — По мои сметки още преди новолуние този жребец ще носи моето клеймо.

— Трябва да побързаш, защото ще намериш триъгълник с точка отстрани на бута му, когато решиш да го дамгосаш.

— Къде го срещна?

— Ето как се случи това. Минавам с коня си край Антилопските извори и гледам в изсъхналата кал, оградена от острицата, лежи нещо. Друг път не съм виждал там такова нещо, та се приближавам, като мисля, че е някоя от нашите крави, и гледам един излегнал се в цял ръст кон. Вятърът духаше от него към мен, затова успях да се приближа и гледам — Раванлията, лежи като мъртъв. Ама не изглежда подут или ранен, пък и не вони и аз не знам какво да мисля; изведнъж гледам, че мръдна едното си ухо, на което имаше кацнала муха, и веднага разбирам, заспал е! Свалям ласото, навивам го и гледам, че е едно старо и протрито такова, а седлото ми се държи само с един колан. Понито тежи около 700 фунта, а жребецът сигурно около 1200, па си казвам: „Няма смисъл, само ще скъсаш подпруга, ще те хвърли конят и ще изгубиш седлото!“ Удрям с дръжката на бича по ръба на седлото и да бяхте видели отнякъде мустанга. Скочи цели шест фута във въздуха и запръхтя като локомотив. Очите му като че щяха да изхвръкнат. Понесе се право към Калифорния и досега да е пристигнал там, ако е вървял със същия ход. И кълна ви се, нито веднъж не смени хода си.

Случката не беше предадена така гладко, а беше прекъсвана от преувеличения и от началото до края се прецеждаше повече или по-малко през пълната уста на Бил, здрав и млад мъж, който не страдаше от излишен срам. Разказът обаче беше пълен и всички повярваха. Човек можеше да се довери на Бил. От всички, които чуха случката, Пуешката следа говореше най-малко, но умът му работеше най-трескаво. От това, което чу, му хрумна нова идея.

Докато пушеха следобедната лула тютюн, той обмисли плана си, но реши, че не може да го изпълни сам. Сподели го с Били Подковата и двамата се споразумяха да направят нов опит да се пипне Раванлията, или, с други думи, да се спечелят петте хиляди долара, които са предлагали за него — хванат жив и затворен в кола.

Антилопските извори продължаваха да бъдат обичайното място, където ходеше да пие вода Раванлията. Водата беше спаднала и между нея и острицата се образува пояс от суха черна пръст, който се прекъсваше на две места от добре очертани пътеки, направени от животните, които идваха на водопой. По тези пътеки минаваха обикновено конете и дивите животни, докато рогатият добитък предпочиташе по-краткия път през острицата.

Двамата мъже се заловиха с кирката и с лопатата и напреки на най-използуваната пътека изкопаха яма, дълга 15 фута, широка 6 и дълбока 7 фута. Наложи се да работят упорито около двадесет часа. Ямата трябваше да се изкопае във времето между два водопоя на мустанга. Към края работата страшно много измори мъжете. Те покриха ямата, замаскираха я с пръти, храсти и земя и се скриха в специално изкопани дупки.

Раванлията пристигна към обед. Сега, след пленяването на харема му, той се движеше сам. Пътеката срещу пояса изсъхнала кал малко се използуваше и старият Том нахвърли отгоре й прясно накъсан папур, за да е сигурен, че на жребеца няма да му хрумне да мине по нея.

Какъв е този бодър дух, който винаги е нащрек и се грижи за дивите животни? Въпреки всички очаквания Раванлията мина по тази пътека. Подозрителният папур не го спря и мустангът най-спокойно се приближи до вадата. Сега за ловците оставаше само един начин, за да не се провалят напълно. Когато Раванлията се наведе за втори път да пие вода, както винаги правят конете, Бейтс и Смит изскочиха от своите скривалища и побягнаха към него по пътеката, а когато той вдигна глава, Смит стреля в земята зад него.

Раванлията се понесе със своя знаменит ход право към ямата. Само миг и ще падне в нея. Ето го — бяга по пътеката. Ловците чувствуваха, че вече е в ръцете им. Но с него беше добрият дух на животните. Мустангът като че беше предупреден и прелетя с могъщ скок над коварната яма. Риейки земята с копита, той изчезна невредим в далечината и оттогава не стъпи повече на тези две пътеки при Антилопските извори.

V

Дивият Джо никога не страдаше от липса на енергия. Беше си наумил да пипне мустанга и като научи, че и други са си поставили същата цел, той незабавно се зае да изпробва най-добрия и неизползуван от него начин — начина, по който койотът хваща бързоногия заек, а качилият се на коня индианец — още по-бързоходната антилопа, начина на „преследване със смяна на конете“. Районът на мустанга образуваше триъгълник от 60 мили и граничеше на юг с Канадската река, на североизток от нейния приток Пинаветитос Аройо, и на запад с възвишенията Дон Карлос и с каньона Ути Крийк. Предполагаше се, че Раванлията никога не напуска този район и че за главна квартира по всяко време му служат Антилопските извори. Джо познаваше много добре този район — всички водоеми, местата, където се пресичаха каньоните, а така също всички пътища на мустанга.

Ако можеше да вземе 50 коня, би ги разпределил така, че да контролира всички места, но той разполагаше само с 20 коня и с 5 добри ездачи.

Две седмици храниха конете с овес, после ти изпратиха напред; всеки получи указания, какво да прави, и всички заеха местата си един ден преди започване на преследването. В определения ден Джо отиде с фургона при равнината около Антилопските извори, установи се на стан далеч в малка долчинка и зачака.

Най-сетне черният като катран кон се показа иззад пясъчните дюни на юг, както винаги сам. Той дойде спокойно до изворите и ги обиколи, като не преставаше да души, да не би да има скрит неприятел. После приближи водата оттам, откъдето нямаше никаква пътека, и започна да пие.

Джо го наблюдаваше и му се искаше да погълне цяла бъчва. Но мустангът едва се обърна да пощипне тревата и Джо пришпори коня си. Раванлията чу тропота на копитата, после забеляза коня и без да се бави миг повече, потегли напред. Насочи се на юг през равнината, като неговият знаменит алюр го позабави малко в началото. Сега се понесе сред пясъчните дюни и увеличавайки бързината, се отдалечи доста, а тежко натовареният кон на Джо се запромъква през пясъка, копитата му затънаха и той започна да изостава на всяка крачка. След това излязоха на равно и открито място, където конят на Джо като че понавакса малко, но после при един дълъг наклон той не посмя да бяга с всички сили и така отново започна да изостава на всяка крачка.

Те продължиха напред и Джо не жалеше нито камшика, нито шпорите. Една миля, втора, трета и в далечината се появиха скалите на Ариба.

Джо знаеше, че там го чакат нови коне, и продължи да се носи напред. Но тъмната като нощ грива, развята на вятъра, се отдалечаваше все повече.

Най-сетне стигнаха каньона Ариба. Дежурният наблюдател се дръпна встрани, защото не биваше да отклонява мустанга, и Раванлията премина, стрелна се надолу, пресече каньона и се заизкачва по отсрещния склон, като продължаваше да бяга с неизменния си ход, единствения, който познаваше.

Джо пристигна върху покрития с пяна кон, метна се веднага върху новия и го погна надолу по склона и после нагоре по оставената следа; по самото възвишение отново го пришпори и препускаше, препускаше, препускаше, но разстоянието между тях не намаляваше и с една крачка.

Га-луп, га-луп, га-луп, чаткаха равномерно копитата! Мина час, втори, трети и пред тях се показа Аройо Аламоса, където чакаше новата смяна. Джо подвикна на коня, без да престава да го пришпорва. Враният жребец се носеше точно към определеното място, но последните две мили някакво странно предчувствие го накара да свърне вляво. Джо разбра веднага, че така мустангът може да му се изплъзне, и пришпори изнурения си кон, за да насочи на всяка цена мустанга отново в първоначалното направление. Досега надпреварата беше тежка, но сега идваше най-трудното. Джо едва си поемаше дъх, кожата на седлото скърцаше при всеки изпълнен с мъчение скок. Той мина напред и като че доближи мустанга, извади револвера си и започва да изстрелва куршум след куршум, за да вдигне прах и да накара жребеца да измени посоката; така го принуди отново да тръгне надясно.

Започнаха да се спускат надолу към реката. Жребецът прецапа, а Джо скочи на земята. Конят му окончателно беше изчерпал силите си, изминал беше цели 30 мили. Джо също не се чувствуваше по-добре. Очите му се бяха възпалили от праха на солената почва и той не виждаше почти нищо, затова махна с ръка към своя „съдружник“ да кара напред към брода на Аламоса.

Конникът изхвръкна с нов, отпочинал кон и се понесе напред, нагоре и надолу по хълмистата равнина след покрития със снежнобяла пяна вран кон. Повдигащият се гръден кош и тежкото дишане сочеха и неговото състояние, но той продължаваше да бяга напред и напред.

Том като че посъкрати разстоянието между себе си и мустанга, но после започна да изостава, когато след час стигнаха до дългия наклон към Аламоса. Тук нов, отпочинал ездач продължи преследването на запад. Минаваха край цели поселища от прерийни кученца, през бодливи храсти и кактуси и изподраскани, продължаваха да препускат напред. Покрит с прах и пот, враният жребец стана пъстрокафяв, но въпреки това продължаваше да бяга по един и същ начин. Младият Карингтън, който го преследваше, пресили коня още от самото начало, подгонвайки го много силно. Сега го пришпорваше и му подвикваше да прескочи едно дълбоко и тясно дере, което мустангът беше заобиколил. Една погрешна стъпка и ездачът и конят полетяха към земята. Момчето се отърва, но понито загина, а враният кон продължи да се носи напред.

Това се случи близо до ранчото на стария Галего, където отпочиналият Джо чакаше да продължи преследването. След по-малко от половин час той отново препускаше лудо по следите на мустанга.

Далеч на запад се виждаха възвишенията Карлос. Джо знаеше, че там го чакат отпочинали конници и коне. Непоколебимият ездач се стараеше да насочи мустанга нататък, но в изблик на внезапна прищявка, а може би и от някакво вродено предчувствие Раванлията се извърна и се устреми право на север. Джо, изкусният каубой, яздеше, крещеше и стреляше в земята около мустанга, но дивият чер метеор летеше надолу по хълма и на преследвача не оставаше нищо друго, освен да го следва. Тук настъпи най-тежката част на преследването. Жесток към мустанга, Джо се отнасяше още по-жестоко към своя кон и даже към самия себе си. Слънцето печеше немилостиво, разкаляната равнина беше обвита от трептяща мараня, очите и устните на Джо горяха от соления пясък, но въпреки това преследването продължаваше. Единственият шанс за успех се криеше в това да подгони мустанга назад към големия брод на Аройо. Сега за пръв път Джо забеляза признаци на умора у врания кон. Гривата и опашката му не се развяваха както по-рано и разстоянието от половин миля, което ги разделяше, сега се намали почти наполовина, но той продължаваше да се държи отпред и бягаше, бягаше, бягаше.

Мина час, втори, а те препускаха както преди. Все пак промениха посоката и когато стигнаха големия брод на Аройо, нощта вече падаше. Бяха изминали цели 20 мили! Енергичният Джо веднага се метна върху чакащия го кон. Конят, от който слезе, отиде задъхан до водата и пи дотогава, докато не падна мъртъв.

Джо почака малко с надеждата, че и покритият с пяна вран кон ще пие вода. Но Раванлията беше умен, отпи една-единствена глътка, прецапа през брода и продължи напред, следван по петите от Джо. Преди да се скрият от погледа, враният кон отново беше далеч напред, а след него подскачаше конят на Джо.

На сутринта Джо се върна пешком до стана. Историята му беше кратка: осем умрели коня, петима пребити от умора мъже, а превъзходният Раванлия — невредим и свободен.

— Нищо не става, не може да се хване. Яд ме е само, че когато имах възможност, не надупчих дяволското му туловище — рече Джо и се отказа да преследва повече мустанга.

VI

Готвач по време на последното пътуване беше старикът Пуешката следа. Той следеше преследването с не по-малък интерес от когото и да било и когато то завърши с неуспех, той се усмихна надвесен над тенджерата и промърмори:

— Да бъда проклет, ако този мустанг не стане мой! — после прибягна към Свещеното писание, както си имаше навика, и продължи обърнат към тенджерата. — Смятам, че филистимляните нямаше да уморят Самсон, ако не беше естествената му слабост. И Адам щеше да си остане в рая, ако не допусна малка грешница, за която всички знаем. А тия пет хиляди долара всякак ще ги пипна!

От постоянното преследване мустангът подивя още повече. Но това не го накара да напусне Антилопските извори. Това си оставаше единственият водопой на абсолютно открито място, на цяла миля наоколо нямаше къде да се скрие, който и да е враг. Мустангът идваше тук почти всеки ден по обед и след като оглеждаше внимателно, приближаваше водата.

След залавянето на неговия харем мустангът живя сам цялата зима и Пуешката следа знаеше това много добре. Един приятел на стария готвач имаше чудесна малка кафява кобила, която щеше да му свърши добра работа. Той взе чифт от най-здравите букаи, лопата, запасно ласо и един дебел кол, метна се на кобилката и се отправи към прочутите извори.

Няколко антилопи се плъзнаха бързо по равнината пред него в ранната и свежа утрин. Наоколо лежаха говеда, а от всички страни се носеше силната и благозвучна песен на полска чучулига. Ясната и безснежна зима на високите плата си беше отишла, настъпваше вече пролетта. Тревата зеленееше и като че цялата природа мислеше само за любов.

Това настроение се чувствуваше във въздуха и когато завързаха дребната кафява кобилка, за да пасе, тя от време на време надигаше глава и изцвилваше дълго и пронизително, което положително представляваше нейната любовна песен, ако това можеше да се нарече песен.

Старецът провери откъде духа вятърът, и се огледа. Ето я ямата, която бяха изкопали по-рано. Тя беше пълна с вода, в която плаваха удавени прерийни кученца и мишки. Край ямата се виждаше новата пътека, която животните бяха прокарали по принуда. Той избра едно гъсто, обрасло с острица място близо до равна, зелена морава, заби първо здраво кола, после изкопа дупка, голяма колкото да се побере в нея, и просна вътре одеялото си. После скъси въжето, с което беше завързал малката кобилка, така че тя едва можеше да се движи, разтвори по средата ласото си, завърза дългия му край за кола, нахвърли върху въжето пръст и трева и се пъхна в скривалището си.

Около обед след дълго очакване любовният зов на кобилката получи ответ от височинката далеч на запад. Там, черен на фона на небето, стоеше прославеният мустанг.

Той се спусна надолу със своя полюляващ се раван, но станал по-ловък от дългото преследване, спираше често, оглеждаше се и изцвилваше. Изцвилването на кобилката по всяка вероятност намираше отговор в сърцето му. Той приближи, изцвили отново, но изведнъж го обзе безпокойство и описа голям кръг да подуши въздуха за евентуални неприятели. Като че нещо се двоумеше. Добрият дух на животните му шепнеше: „Недей Да отиваш!“ Кафявата кобила отново се обади. Той описа още един кръг, този път по-близо до нея, и отново изцвили. Отговорът, изглежда, заглуши целия му страх и накара сърцето му да трепне.

Мустангът подскочи по-близо и докосна носа на Сали със своя. Отзивчивостта й му хареса и той се отърси от всички опасни мисли, отдавайки се на удоволствието от нейното завладяване. Но както се изправяше на задни крака, едното му задно копито остана за миг в зловещия обръч на ласото. Едно сръчно и бързо дръпване, клупът се сви и мустангът беше хванат.

Той изпръхтя от ужас и скочи във въздуха. Това даде възможност на Том да затегне втори път въжето. Клупът проблесна по въжето и се уви като змия около яките копита.

За миг страхът удвои силите на коня и той скочи, но въжето се опъна и мустангът падна победен на земята, най-сетне превърнат в безнадежден роб. Грозната, малка и изкривена фигурка на стария Том изскочи от ямата, за да затвърди победата си над голямото великолепно създание, чиято огромна сила се оказа безпомощна пред остроумието на дребния стар човечец. С пръхтене и отчаяни скокове, които свидетелствуваха за огромната му сила, голямото животно се мъчеше да се освободи, но напразно. Въжето го държеше здраво.

Том хвърли ловко второто ласо и хвана предните му крака, после с едно изкусно движение ги стегна заедно. Разяреният мустанг политна надолу и миг след това лежеше безпомощен на земята. Той продължи да се съпротивлява, докато напълно се изтощи. Тялото му се разтърсваше от конвулсии, от очите му потекоха сълзи.

Старият каубой стоеше и наблюдаваше, но в душата му бушуваше някакво странно чувство. Цялото му тяло трепереше от глава до пети; това не му се беше случвало, откакто беше хванал с ласо първия си бик. За известно време не можеше да предприеме нищо, само гледаше втренчено в своя огромен пленник. Овладялото го чувство обаче скоро премина. Той оседла Далила^[30], взе второто ласо, хвърли го върху врата на коня и остави кобилата да придържа главата на жребеца, докато му постави букаите. Свърши бързо работата и сигурен, че мустангът вече няма да му убегне, старият Бейтс реши да поохлаби въжетата, но някаква внезапна мисъл го накара да промени решението си. Съвсем беше забравил едно важно обстоятелство, за което не беше се подготвил. Според законите на Запада мустангът става собственост на първия човек, който постави върху него собственото си клеймо. А как да го постави сега, когато най-близкото място за дамгосване беше на цели 20 мили?

Старият Том отиде при кобилата, повдигна едно по едно копитата й и разгледа внимателно подковите. Да, едната се клатеше. Той подпъхна лопатата, разкърти подковата и я свали. Наоколо имаше в изобилие суха трева и той накладе бързо огън. Не след дълго подковата почервеня от едната страна. Той уви другата й страна в чорапа си и изобрази върху левия хълбок на безпомощния мустанг груба пуешка следа — своето клеймо, използувано всъщност за пръв път. Когато горещото желязо се допря до тялото му, животното потрепери, но всичко свърши много бързо и прочутият мустанг не беше вече безстопанствен.

Сега оставаше само да го откара в къщи. Том разхлаби въжетата; мустангът почувствува това, помисли, че е свободен, и скочи веднага на крака, но падна на земята. Двата му предни крака бяха здраво завързани един за друг и той можеше да се движи само с подскоци; опиташе ли се да побегне с така неестествено стегнати крака, неизбежно падаше на земята. Възседнал лекото си пони, Том се мъчеше да го води след себе си, дърпаше силно въжето, заплашваше, лавираше и измисляше какво ли не да принуди своя покрит с пяна и побеснял пленник да се движи на север към Пиняветитос. Дивият кон обаче не желаеше да пристъпя, не се подчиняваше. С уплашено пръхтене или с ядовити и безумни скокове той непрекъснато се опитваше да се отскубне. Борбата беше дълга и жестока. Блестящите му хълбоци се покриха с гъста тъмна пяна, пропита с кръв. Безбройните падания и големите мъки го изтощиха така, както не беше го изтощило целодневното преследване. Поривистите му скокове насам и натам вече не бяха така силни, при тежкото му издишване от ноздрите излизаше кървава пяна. А неговият победител, неумолим, властен и хладнокръвен, непрестанно го принуждаваше да се движи напред. Като се сражаваха на всяка крачка, те се спуснаха по склона към каньона и стигнаха началото на пътеката, която водеше надолу до единственото място, където можеше да се пресече каньонът, най-северната граница на предишните владения на мустанга.

Оттук се виждаха първият обор и първата къща. Човекът ликуваше, а мустангът събра всичките си останали сили за още един отчаян опит. Той се понесе нагоре по обраслия с трева склон, без да обръща внимание на разрязващото месата му въже и на изстрелите във въздуха, напразен опит да го отбият от неговия изпълнен с безумие път.

Мустангът се изкачваше нагоре и все нагоре към отвесната скала, после скочи напред в празното пространство и започна да пада надолу, надолу, докато се озова сред камъните и остана там безжизнен, но свободен.

Ули
Историята на едно жълто куче

Ули беше малко и обикновено жълто кученце. Впрочем не е необходимо жълтото куче да има непременно жълта козина. То не е просто и от онази порода кучета, чиито капиляри са богати с жълт пигмент. Издънка е от съюза на всички мелези, най-обикновена смесица от всякакви кучета, плод на разните породи кучета, само че не принадлежи към никоя порода. Въпреки всичко е от по-стара и по-добра порода от всички свои аристократични роднини, защото е опит на природата да възстанови древния чакал, вероятния прародител на някои породи домашни кучета.

В действителност научното наименование на чакала (Canis aureus) означава „жълто куче“ и немалко от чертите му се срещат в неговия домашен представител. Това куче плебей е хитро, дейно, решително и много по-добре приспособено за борбата за съществуване, от който и да е свой „чистокръвен“ родственик.

Ако оставим жълто домашно куче, хрътка и булдог на някой необитаем остров, кое от тях ще остане след шест месеца живо и здраво? Без съмнение презряното жълто псе. То не притежава бързината на хрътката, но не носи също зародиши на белодробни и на кожни болести. По сила и безразсъдна смелост отстъпва на булдога, но за това притежава нещо, което е хиляди пъти по-ценно — здрав разум. Здравето и разумът са важни качества в борбата за съществуване, а когато хората „управляват“ кучешкия свят, те никога не изневеряват на жълтото куче и винаги му дават възможност да остава единственият триумфален победител.

От време на време възвръщането към чакала е по-пълно и жълтото куче се ражда с щръкнали и остри уши. Пазете се тогава от него. Кучето е хитро и смело и може да хапе като вълк. В природата му има и една странна, дива черта, която поради жестокост или дълги лишения може да се развие в най-ужасно предателство, независимо от прекрасното отношение, което лежи в основата на любовта на човека към кучето.

I

Малкият Ули се роди в далечния град Чивиот. Оставиха него и едно друго куче от котилото. Брат му запазиха, защото приличаше на най-доброто куче от околността, а него — понеже беше малък жълт красавец.

Ранното си детство Ули прекара като овчарско куче, в компанията на опитно шотландско овчарско куче, което го обучаваше, и на стар овчар, който едва-едва ги превъзхождаше по ум. Когато навърши втората си година, Ули беше вече напълно зряло куче, преминало цялостен курс по овцезнание. Познаваше всички овце от стадото от глава до пети и накрая старият Робин, неговият господар, толкова се доверяваше на проницателността му, че често оставаше по цяла нощ в кръчмата, докато Ули пазеше косматите идиотчета из баирите. Използуваха образованието му много умело и в повечето случаи той се проявяваше като много умно малко куче с голямо бъдеще. Въпреки това не можа да се научи да презира празноглавия Робин. Старият овчар с всичките си недостатъци и с постоянния си стремеж към своето най-възвишено състояние — пълното опиянчване, и към своя изобщо глуповат живот, рядко се държеше жестоко с Ули и кучето му се отплащаше с изключително боготворене, към което напразно би се стремил най-великият и най-мъдър човек на Земята.

Ули не можеше да си представи по-велик човек от Робин и въпреки това цялата жизнена енергия и умствени способности на господаря му бяха предоставени за пет шилинга на седмица на услугите на един немного състоятелен скотовъдец, истински собственик на стадото, което се пазеше от Ули. Когато този човек, нищожество в сравнение със съседния земеделец, нареди на Робин да откара стадото му на пазарищата в Йоркшир, от всичките 376 живи същества Ули беше най-заинтересуваният и същевременно най-интересният.

Пътешествието през Нортумберланд мина без приключения. Превозиха овцете през река Тайн с ферибота и слязоха благополучно в изпълнения с дим град Саут Шийлдс. Огромните фабрични комини тъкмо започваха да бълват дим и търкалящи се кълба от сивкав, като че просмукан от олово пушек, който затъмни слънцето и надвисна като буреносен облак ниско над улиците. Овцете помислиха, че се надига необикновено силна чивиотска буря, и се уплашиха. Независимо от усилията на своите пазачи те се разбягаха из града в 374 посоки.

Робин се възмути до дълбините на своята дребна душица. Той погледа с тъпо изражение след овцете, а после заповяда:

— Ули, събери ги!

След това умствено напрежение той седна, запали лула, извади плетивото и се зае с до половина изплетения чорап.

За Ули гласът на Робин беше глас божи. Той се спусна в 374 различни посоки, настигна и върна 374 различни бегълци, после ги докара до пристана при Робин, който тъкмо свършваше чорапа и сега гледаше тъпо около себе си.

Най-после Ули, а не Робин, даде знак, че всички овце са събрани. Старият овчар започна да ги брои: 370, 371, 372, 373.

— Ули — каза той с укор, — не са всичките. Една не стига.

Ули потъна в земята от срам, после скочи да претърсва целия град и да търси липсващата овца. Не след дълго едно малко момченце обърна внимание на Робин, че всички 374 овце са налице. Този път Робин изпадна в чудо какво да прави. Бяха му наредили да бърза за Йоркшир, а знаеше много добре, че гордостта на Ули няма да му позволи да се върне без овца, даже и ако се наложи да открадне някоя. Такива неща се бяха случвали и преди и бяха предизвиквали неудобни усложнения. Как да постъпи? Петте му шилинга на седмица увисваха на косъм. Ули беше добро куче и жалко, ако го загубеше, но нареждането на господаря си беше нареждане, пък и ако Ули откраднеше някоя овца, та да попълни числото, тогава какво щеше да стане, и то в чужд град? Той реши да изостави Ули и продължи сам с овцете. Какво стана по-нататък с него, не знае никой, пък и не е интересно.

Междувременно Ули пробяга цели мили по улиците, търсейки напразно изгубената овца. Той търси през целия ден, а привечер, гладен и уморен, се замъкна засрамен на пристана, където разбра, че неговият господар и овцете бяха заминали. Толкова се натъжи, че просто беше жално човек да го гледа. Той обиколи наоколо със скимтене, пресече реката с ферибота и започна да търси Робин навсякъде. После отново се върна в Саут Шийлдс и търси и там; даже остатъка от нощта прекара в търсене на своя злочест идол. Следващия ден продължи да търси, като се прехвърли безброй пъти през реката. Той душеше всеки, който се качваше на ферибота, и със забележителна проницателност търсеше непрестанно своя господар и в съседната пивница. На другия ден също се труди систематически, като душеше всеки, който се качваше на ферибота.

Фериботът прави петдесет рейса дневно, средно със сто пасажери на рейс. Въпреки това Ули не напусна нито веднъж своя пост на мостика и подуши всички крака, които преминаха по него — пет хиляди чифта, или десет хиляди крака, провери Ули през този ден. Така продължи и на следващия ден, и на по-следващия, и през цялата седмица; той стоеше на своя пост, като не обръщаше внимание даже на собствената си прехрана. Много скоро гладът и безпокойството си казаха думата. Той отслабна и стана много раздразнителен. Никой не можеше да го докосне, а и всеки опит да му се попречи при неговото ежедневно занимание — подушването на краката, го караше да излиза извън кожата си от гняв.

Ден след ден, седмица след седмица Ули чакаше своя господар, който не идваше и не идваше. Екипажът започна да се отнася с уважение към верността на Ули. Отначало кучето се отнасяше с презрение към предлаганата му храна и подслон и живееше бог знае как, но накрая отстъпи, започна да приема подаръците и се научи да понася дарителите. Макар и озлобен против целия свят, сърцето му оставаше вярно на неговия нищо и никакъв господар.

Четиринадесет месеца след това се запознах с него. Той все още продължаваше да дежури неотклонно на своя пост. Беше възстановил добрия си вид. Бялата грива и щръкналите уши правеха още по-привлекателно откритото му и умно лице и кучето „хващаше око“ навсякъде. След като се увери, че краката ми не са онези, които търсеше, той не ме удостои с втори поглед и въпреки моите приятелски опити да се сближа през следващите десет месеца, той продължи със своите наблюдения и аз не спечелих доверието му повече от всеки друг непознат.

Цели две години това предано куче посещаваше ферибота. Само едно нещо го възпираше да се върне у дома сред планините и това не беше голямото разстояние, нито опасността да не се изгуби, а убеждението, че Робин, божественият Робин, искаше той да остане край ферибота. И той стоеше.

Ули отиваше обаче с ферибота на отсрещния бряг винаги когато му се струваше, че това може да послужи на неговата цел. Таксата за превоз на куче беше едно пени. Когато Ули прекрати своето дирене, изчислиха, че дължи стотици лири на компанията. Той не беше пропуснал да подуши нито един чифт крака, които бяха минали по мостчето — пресметнаха, че този експерт е проверил шест милиона крака. И всичко това без никаква полза. Неговата вярност не се разколеба нито веднъж, макар че под влияние на това продължително напрежение явно се беше озлобил.

Изобщо не разбрахме какво стана с Робин, докато един ден някакъв як джелепин^[31] се спусна от ферибота и Ули по привичка подуши непознатия. Той подскочи неочаквано, като козината му настръхна, разтрепери се, заръмжа тихо и насочи цялото си същество към джелепина.

Един работник от ферибота, без да разбере какво става, подвикна на непознатия:

— Ей, я не закачай нашето куче!

— Кой го закача, бе глупчо! По-скоро той закача мен.

Повече обяснения обаче не бяха необходими. Ули се промени неузнаваемо. Той започна да се умилква около джелепина и завъртя бързо-бързо опашка, което се случваше за пръв път през тези години.

Всичко се изясни с няколко думи. Дорли, джелепинът, се познавал много добре с Робин, а ръкавиците и вълненото шалче, които носеше, били изработени от самия Робин и по-рано принадлежали към неговия гардероб. Ули откри следите на своя господар и отчаян, че някога може да види по-отблизо своя изгубен идол, напусна поста си край ферибота и ясно изрази своето намерение да остане със собственика на ръкавиците. Дорли охотно отведе Ули в своя дом сред възвишенията на Дербишиър, където той отново стана овчарско куче, което пазеше овце.

II

Монсалдейл е една от най-известните долини в Дербишиър, а „Прасето и свирката“ единствената, но прочута странноприемница, чийто собственик Джо Грейторекс беше хитър и здрав йоркширец. Природата го тъкмеше за жител на пограничните райони, но обстоятелствата го направиха кръчмар и неговите вродени наклонности го караха да… но това не е важно; достатъчно е да се каже, че в тази област се бракониерствуваше извънредно много.

Новият дом на Ули се намираше на възвишението източно от долината, точно над странноприемницата на Джо, и този факт имаше своето значение за отиването ми в Монсалдейл. Дорли, новият господар на Ули, имаше в низината малко стопанство, но из бърдата пасяха многочислените му овце. Именно тях пазеше Ули със своята стара прозорливост, докато пасяха, а вечер ги закарваше до кошарата. Той беше необщителен и твърде зает и веднага показваше зъбите си на непознатите, но така неуморимо се грижеше за стадото, че през тази година Дорли не изгуби нито едно агне, макар че съседните фермери дадоха обичайната дан на орлите и лисиците.

По тези места трудно се ловят лисици. Каменистите хребети и високите отвесни скали и пропасти са твърде многобройни и не радват ездачите, а скалите изобилствуват с хубави скривалища, че просто да се чуди човек защо лисиците не са „залели“ Монсалдейл. Но това е факт! До 1881 г. не съществуваше такава опасност, когато една хитра стара лисица се засели сред тучните пасища както мишка в сирене и започна да се присмива над хрътките на ловците и над обикновените кучета на фермерите.

На няколко пъти я преследваха хрътки, но тя им се изплъзваше, като се вмъкваше в Дяволската дупка. Попаднала веднъж в тази теснина, където пукнатините в скалите се простираха кой знае докъде, лисицата се чувствуваше сигурна. Местното население започна да вижда нещо повече от сполука в това, че тя винаги се изплъзваше при Дяволската дупка, и когато веднъж една от хрътките, която за малко не хвана Дяволската лисица, побесня, никой вече не се съмняваше в родствените връзки на въпросната лисица с дявола.

Тя продължи да плячкосва, като правеше дръзки набези, и животът й често висеше на косъм, докато накрая, както постъпват много стари лисици, започна да убива просто от любов към убийството. Ето как Дигби изгуби за една нощ десет агнета, а Карол — седем през следващата нощ. По-късно езерцето за патици на свещеника беше напълно унищожено и рядко минаваше нощ, без някой да се оплаче от убийството на птици, агнета или овце, а накрая даже и на телета.

Разбира се, цялото това злодейство се приписваше на лисицата от Дяволската дупка. Знаеше се само, че лисицата е много голяма, поне не оставяше много големи следи. Никой не беше я виждал добре, даже и ловците. Правеше също впечатление, че Тандър и Бел, най-смелите хрътки от сюрията, отказваха да лаят и да вървят по следата, когато преследваха лисицата.

Когато лисицата се прочу като бясна, собственикът на най-добрите хрътки започна да отбягва областта. Фермерите от Монсалдейл, предвождани от Джо, се споразумяха помежду си, че ако открият следите й върху снега, ще се съберат заедно, ще претърсят цялата област и напук на всички ловни правила ще се отърват от тази „побъркана“ лисица, по какъвто и да е начин. Сняг обаче все не падаше и кръвожадната лисица продължаваше да си живее както преди. Независимо от нейната лудост не й липсваше методичност. Тя никога не нападаше две нощи поред една и съща ферма. Никога не ядеше там, където убиваше, и никога не оставяше следа, издаваща пътя на нейното отстъпление. Нощните й следи обикновено се губеха върху торфа или някой път.

Веднъж я видях. Връщах се късно вечерта пешком в Монсалдейл от Бейкуел. Имаше силна буря. Когато свърнах край ъгъла на кошарата на Стед, проблесна силна светкавица. Пред очите ми се откри картина, която ме накара да настръхна. Край пътя, на около 20 ярда пред мен, седеше на задните си крака голяма лисица, втренчила в мен зловещ поглед, и се облизваше многозначително. Повече нищо не видях и вероятно щях да го забравя или да смятам, че така ми се е привидяло, ако на сутринта там не откриха труповете на двадесет и три агнета и овце и безпогрешните следи; приписваха това престъпление на добре известния мародер.

Само един човек не се оплакваше от лисицата — Дорли. И това беше най-чудното, защото той живееше в центъра на района и само на миля от Дяволската дупка. Верният Ули доказа, че е по-ценен от всички кучета в околността. Вечер след вечер той довеждаше овцете, без да изгуби нито една. Бясната лисица можеше да се навърта колкото ще около фермата на Дорли, но Ули, умният, смелият, дейният Ули не беше по силите й; той не само че успяваше да опази стадото на своя стопанин, но и сам оставаше напълно невредим. Всички хранеха дълбоко уважение към него и той положително щеше да бъде всеобщ любимец, ако не беше неговият нрав; досега не беше проявил веселост и ставаше все по-раздразнителен. Той като че обичаше само Дорли и Хилда, най-голямата му дъщеря, умна и красива девойка, която в качеството си на главна домакиня на къщата беше и специален покровител на Ули. Другите членове на семейството Ули се научи да понася, а целия останал свят — хора и кучата, ненавиждаше.

Неговото странно отношение се потвърди добре при моята последна среща с него. Крачех по пътеката през пущинака зад къщата на Дорли. Ули лежеше на прага на вратата. Когато наближих, той се надигна и заподскача по пътеката, после спря на около десетина ярда пред мен. Стоеше неподвижно, гледаше съсредоточено в далечината на пущинака и само едва-едва настръхналата му козина сочеше, че не се е превърнал внезапно в камък. Не се и помръдна, когато го наближих, и тъй като нямах намерение да се карам, заобиколих току под носа му и продължих пътя си. Ули моментално напусна мястото си, пробяга със същото зловещо мълчание двайсетина фута напред и отново се спря на пътеката. Отново го наближих, стъпих встрани на тревата и минах на косъм от носа му. Мигновено, без да издаде и звук, той ме захапа за лявата пета. Ритнах със свободния крак, но той избяга. Понеже не носех тояга, хвърлих към него голям камък. Ули се хвърли напред, но камъкът го застигна удари го по бедрото и го повали в една дупка. При падането си той изръмжа злобно, но изпълзя от дупката и избяга, като понакуцваше.

Враждебен и свиреп към целия свят, Ули се отнасяше винаги ласкаво към овцете на Дорли. За подвизите му се говореше много. Не едно злощастно агне, паднало в някое блато или дупка, би загинало неминуемо без неговата навременна и далновидна помощ. Не една овца беше спасил той, когато острият му поглед съзираше, а непоколебимата му смелост прогонваше всеки навъртащ се наблизо орел.

III

Фермерите от Монсалдейл все още продължаваха да плащат своята нощна дан на бясната лисица, когато късно през декември падна снегът. Бедната вдовица Джелт изгуби цялото си стадо от двадесет овце и още на сутринта се разгоря борбата. Без да крият пушките си, плещестите фермери тръгнаха да проследят докрай предателските следи в снега, следи на голяма лисица, без съмнение на кръвожадния престъпник. На известно разстояние следите бяха достатъчно ясни, но при реката животното беше проявило своята вродена хитрост. Лисицата беше се спуснала под остър ъгъл на течението и беше скочила в плитката, все още незамръзнала вода. На отсрещната страна нямаше никакви следи и след дълго търсене на четвърт миля нагоре по течението мъжете откриха мястото, където беше излязла от водата. След това следите водеха към високата каменна ограда на Хенли, където нямаше сняг. Старателните ловци не разбраха нищо, но продължиха да упорствуват. Когато следата пресече равния сняг между стената и пътя, мненията се разделиха. Едни ловци настояваха, че следата води нагоре, а според други тя водеше надолу по пътя. Но Джо прекрати спора и след ново продължително търсене откриха мястото, където очевидно същата следа, макар и според някои да беше по-голяма, влизаше в една кошара. Без да нанесе каквато и да е вреда на нейните обитатели, лисицата беше стъпвала по следите, оставени от някой минувач, и се беше добрала до пътеката през пущинака, по която беше отишла право във фермата на Дорли.

Този ден поради снега овцете си бяха в къщи и Ули, свободен от обичайното си задължение, се излежаваше на слънце върху някакви дъски. Когато ловците наближиха къщата, той се разлая злобно и побягна при овцете. Джо Грейторекс приближи мястото, където Ули беше пресякъл пресния сняг, погледна и се спря като вкаменен, после посочи към отдалечаващото се куче и каза развълнувано:

— Момчета, тръгнали сме по следите на лисицата, но ето го къде е убиецът на овцете на вдовицата!

Едни се съгласиха с Джо, други припомниха съмненията за следите при пътя и настояваха да се върнат и да проследят отново дирята. В този критичен момент от къщата излезе самият Дорли.

— Том — обърна се към него Джо. — Това твое куче снощи е изтребило двадесет овце на вдовицата Джелт. На мен не ми се вярва това да му е за пръв път.

— Слушай приятелю, да не си полудял! — отвърна Том. — Никога досега не съм имал по-добро овчарско куче, пък на всичкото отгоре той обича овцете.

— Как ли не! Видяхме какво е направил снощи с тях! — възрази Джо.

Напразно ловците се опитваха да му обяснят! Том се кълнеше, че това е заговор на завистници, за да му отнемат Ули.

— Ули спи всяка вечер в кухнята. Никога не го пускаме навън, освен когато пази овцете. Слушай, човече, той е с нашите овце през цялата година и през това време не сме загубили нито една от тях.

Том се раздразни много от този отвратителен опит да се посегне върху доброто име и живота на Ули. Джо и неговите другари бяха ядосани не по-малко от него и само умното предложение на Хилда успя да ги усмири.

— Тате — каза тя, — тази нощ ще спя в кухнята. Ако Ули излиза по някакъв начин, ще разбера. Не излезе ли, а убият някъде наоколо овца, ще имаме доказателство, че не е той.

Тази нощ Хилда легна на дивана, а Ули се пъхна както обикновено под масата. Посред нощ той стана неспокоен. Започна да се върти в постелята си, веднъж-дваж се надигна, протегна се, погледна към Хилда и отново легна. Към два часа, изглежда, вече не можеше повече да устоява на някакъв странен подтик. Надигна се безшумно, погледна към ниския прозорец, после — към неподвижното момиче. Хилда лежеше, без да мърда, и дишаше равномерно, като че спеше. Ули бавно се приближи, подуши я и духна в лицето й. Тя не мръдна. Побутна я леко с нос, а след това, наострил уши и наклонил на една страна глава, започна да изучава спокойното й лице. Пак не забеляза нищо. Тогава пристъпи тихо към прозореца, покачи се безшумно върху масата, пъхна нос под леката рамка на прозореца и бутна лапа в отвора. После отново пъхна нос, повдигна рамката, колкото да се промъкне, като я подпираше върху гърба и опашката със сръчност, която говореше за дълга практика, и потъна в тъмнината.

Хилда го следеше изумена от леглото. Като изчака известно време, за да се увери, че действително е излязъл, тя стана да повика баща си, но после поразмисли и реши да изчака. Тя впери очи в тъмнината, но не видя и следа от Ули, после постави още дърва в огъня и отново легна. Повече от час лежа будна, слушаше кухненския часовник и при най-малкия шум се стряскаше, като продължаваше да се пита какво прави кучето в момента. Дали пък наистина не беше избил овцете на вдовицата? После си спомни неговата доброта към техните овце и недоумението й нарасна.

Бавно мина още един час. До ушите й долетя слаб шум откъм прозореца и сърцето й заудря силно в гърдите. Чу се драскане, после рамката се повдигна и Ули влезе отново в кухнята.

На трептящата светлина на огъня Хилда видя едно странно същество с див плам в очите, чиито лапи и снежнобели гърди бяха опръскани с пресни капки кръв. Кучето успокои дишането си и погледна изпитателно момичето. Понеже то не се помръдваше, той легна долу и започна да лиже лапите и муцуната си, като на два-три пъти изръмжа, сякаш си спомняше за току-що преживяното.

Хилда беше видяла достатъчно. Вече нямаше никакво съмнение в правотата на Джо, даже нещо повече. В чевръстия й ум проблесна нова мисъл. Тя разбра, че тайнствената лисица от Мансал се намира пред очите й. Хилда се повдигна от леглото, погледна право към Ули и възкликна:

— Ули! Ули! Значи всичко е истина! О, Ули, та ти си ужасен звяр!

Нейният изпълнен с упрек глас прокънтя силно в тихата кухня и Ули отстъпи, като че го бяха ударили, после хвърли отчаян поглед към затворения прозорец. Очите му заблестяха, козината му настръхна. Той се сниши под погледа на момичето и запълзя по пода, като че молеше за прошка. Бавно се приближаваше, сякаш искаше да я близне по крака; когато се приближи съвсем, се хвърли към гърлото й с яростта на тигър, без да издаде какъвто и да е звук.

Момичето не беше очаквало това. То едва успя да вдигне ръката си и дългите и блестящи зъби на Ули се впиха в плътта й чак до костите.

— Помощ! Помощ! Тате! — изпищя тя.

Ули не беше тежък и тя го отхвърли. В намеренията му обаче нямаше никакво съмнение. Положението беше сериозно; сега ставаше въпрос за неговия или за нейния живот.

— Тате! Тате! — пищеше момичето, а жълтата фурия, изпълнена с желание да убива, хапеше и разкъсваше беззащитните ръце, които толкова често го бяха хранили.

Хилда напразно се мъчеше да отблъсне кучето и то скоро щеше да я захапе за гърлото, ако Дорли не беше се втурнал в кухнята.

Ули скочи право върху него по същия ужасен и мълчалив начин. Той дереше неистово, докато един смъртоносен удар с ръжена го обезвреди и го повали задъхан и треперещ върху каменния под, останал без всякаква надежда, омаломощен, но упорит докрай. Втори светкавичен удар пръсна мозъка му върху каменното домашно огнище, на което доскоро беше служил предано, и Ули, умният, свирепият, верният, коварният Ули, трепна за миг, после се протегна и застина завинаги.

Редръф
Историята на една яребица от долината Дон

I

Яребицата майка водеше надолу по залесения склон на хълма Тейлър своите малки; надолу към кристалночистия поток, който кой знае защо се наричаше Калната рекичка. Малките й бяха едва на един ден, но вече пристъпваха бързо, затова ги водеше да пият за пръв път в живота си вода.

Тя пристъпваше бавно, навеждаше се ниско при своето придвижване, тъй като гората гъмжеше от неприятели. Издаваше тихи и кратки къткания, зов към малките, изпъстрени с петънца топчета, които щапукаха след нея с дребничките си розови крачка, писукаха тихичко и жаловито, дори и да изостанеха с няколко сантиметра, и бяха толкова нежни, че пред тях синигерите изглеждаха огромни и груби. Бяха дванадесет, но мама Яребица ги наблюдаваше до едно, оглеждаше всеки храст и дърво, а така също цялата гора и небето отгоре. Тя като че се оглеждаше винаги за неприятели — приятелите бяха твърде малко, за да ги търси, — а виж, неприятел винаги можеше да открие. Далеч отвъд равната поляна на бобрите живееше жестока лисица. Тя идваше по техния път и само след малко положително щеше да ги подуши или да попадне на следите им. Време за губене нямаше.

„Кррр! Кррр!“ (Скрийте се! Скрийте се!) — извика майката с нисък и решителен глас и малките живи топчици, малко по-едри от жълъди, се пръснаха далеч (на няколко сантиметра) встрани, за да се скрият. Едно се пъхна под лист, друго — между два корена, трето се сви в огъната брезова кора, четвърто — в една дупка и така нататък, докато всички се изпокриха, с изключение на едно, което не намери никъде подслон, затова приклекна върху широко и пожълтяло късче дърво, притисна се о него и стисна здраво очички, убедено, че сега никой няма да го види. Те престанаха да писукат и всичко потъна в тишина.

Мама Яребица литна право към страшното животно, кацна смело на няколко крачки от него, свлече се на земята, запляска с криле, сякаш беше ранена, и закуца — така ужасно закуца, — пък и захленчи като тъжно кученце. Дали молеше за милост от кръвожадната и жестока лисица? О, мили мои, ни най-малко! Не беше толкова глупава. Човек често чува за лукавствата на лисицата. Почакайте да видите каква глупачка е лисицата в сравнение с мама Яребица. Въодушевена от така ненадейно попадналата пред нея плячка, лисицата рязко се извърна и улови — не, не, за малко не улови птицата, която по една случайност изпърха с криле само на крачка пред нея. Лисицата я последва с нов скок и този път съвсем сигурно щеше да я пипне, ако някаква фиданка не се изпречи помежду им; яребицата се прокрадна с мъка напред и се пъхна под един пън, но голямото животно щракна с челюсти и прескочи пъна, докато яребицата, която сега явно не куцаше толкова, направи нов тромав подскок напред и се претърколи по един склон, а Рейнард^[32], следвайки я ревностно, за малко не я сграбчи за опашката, но странно, колкото и бързо да тичаше и да скачаше, яребицата все беше малко по-бърза от нея. Колко необикновено! Ранена в крилете яребица, а той Рейнард, Бързоногия, още не успяваше да я залови — след петминутно преследване. Това наистина беше срам и позор. При всеки напън на лисицата яребицата като че придобиваше нови сили и след гонитба, продължила половин миля, гонитба, отвела ги далеч от Тейлър Хил, по необясними причини птицата се почувствува съвсем добре, извиси се с подигравателно пърхане, прелетя над гората и остави напълно слисаната лисица сама да разбере, че е станала за смях, и което е най-лошото, да си припомни едва сега, че не за пръв път й прилагаха тази хитрост, макар и никога да не разбра причината за нея.

Междувременно мама Яребица направи голям кръг й по околен път се върна обратно при малките мъхнати топчици, които беше оставила скрити в гората.

Със силната памет на дивите птици за ориентиране тя отиде до самото последно стръкче трева, върху което беше стъпила, и спря за момент, изпълнена с нежност да се полюбува на абсолютната тишина, която пазеха малките й деца. Дори и при нейните стъпки нито едно от тях не помръдна, а малкото върху треската, скрило се в края на краищата много зле и нешавнало през цялото време, не шавна и сега, само притвори малко повече клепачи, докато майка им каза: „К-риит!“ (Елате, деца!). В същия миг като в приказка от всяка дупка се показа по едно новоизлюпено яребиче, а дребничкото върху треската, всъщност най-едрото от всички останали, отвори очички и изтича да се подслони под широката опашка на майката с приветливо мъничко „пийп, пийп“, което никой неприятел не би могъл да чуе дори от три крачки, но което майка му не можеше да сбърка и от три пъти по-голямо разстояние, докато всички останали мъхнати капчици се присъединиха ужасно шумно, но без съмнение много щастливи.

Слънцето вече напичаше. По пътя към водата трябваше да пресекат едно открито пространство и след като се огледа внимателно за неприятели, майката събра малките си под сянката на разперената си ветрилоподобна опашка и отстранила така всяка опасност от слънчасване, ги заведе до трънаците край потока.

Оттук изскочи едно сиво зайче и ужасно ги уплаши. Бялото знаме на примирието обаче, което носеше отзад, им беше предостатъчно. Това беше стар приятел; освен другите неща през този ден малките научиха, че Бъни винаги бяга под знамето на примирието и живее също според него.

След това започна пиенето на най-чистата от всички води, макар и глупави хора да я бяха нарекли Калната рекичка.

В началото малчуганите не знаеха как да пият, но те подражаваха на своята майка и скоро се научиха да пият като нея и да благодарят след всяка глътка. Те стояха на ръба на водата, дванадесет мънички кафяви и златисти топчици, върху двадесет и четири мънички розови, извити навътре крачета с пръстчета и с дванадесет сладки малки златисти главички, които се навеждаха важно и отправяха благодарности по подобие на своята майка.

После, с кратки почивки, като ги държеше непрестанно на сянка, тя ги отведе до най-отдалечения край на поляната на бобрите, където се намираше едно тревисто хълмче. Майката го беше забелязала преди известно време. Необходими са няколко такива хълмчета, за да се отгледа едно люпило яребичета. В същност това се оказа мравуняк. Най-голямото яребиче се покатери на върха, огледа се за момент и разрови няколко пъти енергично с нокти. Рохкавият мравуняк се разчупи и земните галерийки се търкулнаха надолу по склоновете му. Мравките се скупчиха и започнаха да се карат помежду си, понеже не можеха да измислят нещо по-добро. Някои започнаха да обикалят много енергично, но почти безцелно хълмчето на мравуняка, докато други, по-благоразумните, запренасяха едри бели яйца. Старата яребица обаче се приближи до малкото, вдигна едно от тези сочни на вид торбички, закътка и го пусна, вдигна го още няколко пъти, продължи да кътка и накрая го глътна. Малките стояха наблизо, след това дребното жълтичко яребиче, същото, което се беше покатерило върху тресчицата, вдигна едно от яйцата на мравките, изпусна го на няколко пъти, след което под влияние на някакъв внезапен подтик го глътна, и така се научи да се храни. За около двадесетина минути дори и най-малкото се научи да яде, след което ги обзе весело настроение и те се заблъскаха за вкусните яйца, щом майка им разкриеше нови мравешки галерийки и ги спускаше заедно със съдържанието им надолу по склона, докато всяко яребиче така натъпка малката си гушка, че просто се обезформи и не можеше вече да поема нищо.

След това всички се отправиха предпазливо нагоре по потока и на едно песъчливо място на брега, добре прикрито от къпинови храсти, се излежаваха целия следобед и научиха колко е приятно да чувствуваш прохладния ситен пясък между затоплените си пръстчета. Със силната си склонност да подражават те лежаха на една страна като майка си, драскаха с дребните си крачета и биеха с крилца, макар че нямаха още криле, с които да бият, а единствено по една малка ципичка надолу от двете си страни, които сочеха къде щяха да пораснат истинските криле. Същата вечер майката ги заведе в един сух гъсталак и там, сред хрускавите и сухи листа, които не даваха възможност, на който и да е неприятел да се приближи тихо по земята, и под преплетеното бяло изтравниче, което ги пазеше от всякакви врагове откъм въздуха, тя ги приюти в тяхната детска стая от птичи пера и чакъл, ликувайки от майчинско щастие при вида на мъничките, притиснали се едно до друго дребосъчета, които писукаха на сън, прилепени доверчиво до топлото й тяло.

II

На третия ден пиленцата се държаха по-здраво на краката си. Вече не се налагаше да заобикалят жълъдите; можеха дори да се катерят по шишарки, а по малките ципи, които отбелязваха местата на крилете им, сега се забелязваха сини чертички от изпълнени с кръв, наболи пера.

Началото на живота им се свързваше с една добра майка, с чифт здрави крака, с няколко инстинкта, на които можеха да разчитат, и със зародиш на някакъв разум. Инстинктът, тоест вроденият навик, ги учеше да се крият при всяка думичка на своята майка; учеше ги да я следват, но именно разумът ги караше да се пъхат на сянка под опашката й, когато слънцето ги поразяваше с палещите си лъчи; от този ден разумът навлизаше все повече в разцъфтяващия им живот.

На следващия ден от изпълнените с кръв наболи връхчета се показаха перата. Още по на следващия перата се показаха напълно и след една седмица цялото семейство от оперушинени пиленца можеше вече да лети.

И все пак не всичките… бедният малък Рънти беше болнав от самото начало. Той носи часове наред върху гърба си половинката от черупката на яйцето, след като се излюпи от него, тичаше по-малко, пиюкаше повече от братята си и една вечер, когато ги нападна някакъв скункс и майката извика „Куит, куит!“ (Летете, летете!), Рънти изостана, а когато тя събра своето люпило върху обраслия с борове хълм, той не се появи и повече не го видяха.

Междувременно обучението продължаваше. Малките научиха, че най-сочните скакалци се срещат най-често из високата трева край потока; че от храстите с френско грозде падат закръглени зеленикави червеи, че хълмчето на един мравуняк, издигнал се на фона на далечните гори, е същински рог на изобилието, че ягодите, макар и да не са насекоми, са не по-малко вкусни от тях, че огромните пеперуди данаиди са хубава и безопасна плячка, стига да можеш да ги уловиш, и че късчето кора, паднало от някой изгнил ствол положително изобилствува от всевъзможни прелестни неща; узнаха също така, че е много по-добре да не закачат осите, червеите с власинки и стоножките.

Настъпи юли, сезонът на ягодовите плодове. Пиленцата пораснаха и заякнаха изумително през последния месец и сега бяха толкова едри, че за да ги подслони всичките, майката трябваше да стои цяла нощ права.

Те правеха ежедневните си бани в прахта, но напоследък се преместиха на ново място, малко по-високо на хълма. Тук идваха много и различни други птици и в началото майката не хареса тази второкласна баня. Прахта обаче притежаваше много чудесии и приятни качества, а децата тръгваха напред с такъв възторг, че тя забрави подозренията си.

След две седмици малките се оклюмаха, а и майката не се чувствуваше добре. Винаги бяха гладни и макар да ядяха огромни количества, непрестанно слабееха. Яребицата се разболя последна. Почувствува страшен глад, трескаво главоболие и безкрайна слабост. Изобщо не успя да разбере причината. А и откъде да знаеше, че прахта на така много използуваната баня, към която вроденият й инстинкт я караше отначало да се отнася с подозрения и да я отбягва дори и сега, е заразена от паразитни червен и че цялото й семейство се е заразило от тях.

Няма безцелен естествен подтик. Лечебните познания на майката се състояха единствено в това да следва вродения си подтик. Огромното желание, трескавият копнеж за нещо, което и тя самата не знаеше, я караше да яде или да опитва от всичко, което изглеждаше за ядене, и да търси по-прохладни горички. И точно там откри смъртоносната смрадлика, натежала от отровните си плодове. Преди месец нямаше да я забележи, но сега опита от непривлекателните й плодове. Щипещият и парлив сок, изглежда, задоволи някаква непонятна нужда на тялото й; тя яде до насита заедно с малките, които се включиха в странния пир с това лекарство. Нито един хуманен лекар нямаше да предпише по-добро лекарство; то се оказа силно и драстично очистително, страшният прикрит неприятел беше повален, опасността — преодоляна. Но не за всички — Природата, тази прастара медицинска сестра, пристигна твърде късно за две от яребичетата. Най-слабите отпаднаха по неумолимия закон. Лекарството се оказа твърде силно за изтощените им тела. Те пиха безспир вода от потока и на следващата сутрин останаха неподвижни, когато другите тръгнаха след майка си. Те си отмъстиха обаче по най-необикновения начин — един скункс, същият, който можеше да каже къде се намира Рънти, откри и изяде телата им, а после умря от погълнатата от тях отрова.

Седем малки яребичета се подчиняваха сега на зова на своята майка. Характерите им се проявиха рано и сега бързо се развиваха. Хилавите загинаха, но имаше глупави и мързеливи. Майката полагаше еднакви грижи за всички, но все пак най-любимо яребиче за нея си оставаше най-едрото, същото, което се беше покатерило веднъж върху сухата коричка, за да се скрие. То беше не само най-едрото, най-силното и най-красивото от цялото люпило, но и най-доброто и най-послушното. Предупреждението на майка му „Ррррр!“ (Опасност!) невинаги успяваше да отклони останалите от опасната стъпка или от съмнителната храна, но послушанието му изглеждаше естествено и яребичето винаги се отзоваваше на мекото „К-риит!“ (Ела!) и затова получи най-голямата награда — жизненият му път се оказа най-дълъг.

Август, сезонът на смяната на перушината, отмина; малките станаха три пъти по-големи. Знаеха вече достатъчно, за да се мислят за удивително умни. Когато бяха малки, налагаше се да спят по земята, за да може майка им да ги пази, но сега станаха твърде големи и не се нуждаеха повече от това; ето защо майка им започна да ги подготвя за живота на големите. Настана време да спят по дърветата. Малките невестулки, лисичета, скунксове и норки започнаха вече да притичват насам-натам. Всяка нощ земята ставаше все по-опасна, така че веднъж при залез-слънце мама Яребица извика „К-риит!“ и излетя на едно ниско дърво с гъста корона.

Малките я последваха, с изключение на едно упорито глупаче, което настояваше да спи както досега на земята. Тази нощ всичко мина благополучно, но на следващата братчетата му се събудиха от неговите викове. Чу се леко боричкане, после настъпи тишина, нарушавана единствено от ужасния звук на трошене на кости и мляскане на устни. Те надникнаха надолу в страшния мрак, където близо едно до друго блестяха две очи, а особената миризма им подсказа, че убиецът на техния глупав брат е една норка.

Вечерно време седяха в един ред вече шест малки яребичета, по средата с майката, макар че понякога някое от тях, чиито крака бяха премръзнали, се покатерваше върху гърба й.

Обучението им продължаваше; дойде време да се научат на „летене с пърхане“. При желание яребицата може да излита много тихо, но от време на време летенето с пърхане е много важно, поради което малките се учат как и кога да излитат с оглушителен шум на крилете. Това пърхане цели много неща. То предупреждава всички яребици наоколо, че е надвиснала някаква опасност, дразни ловеца или отвлича вниманието на неприятеля, докато в това време останалите се измъкват тихо и незабележимо или приклякват на земята, без да бъдат забелязани.

За поговорка на яребиците може да служи следното изречение: „Всеки сезон идва със своя неприятел и със своята храна.“ Настъпи септември със семенцата и зрънцата, заместили ягодовите плодове и мравешките яйца, а на мястото на скунксовете и норките се появиха ловците.

Яребиците познаваха добре лисицата, но не бяха виждали куче. Те знаеха, че лесно могат да измамят лисицата, като излетят на някое дърво, но когато през ловния сезон Къди приближи веднъж дебнешком през дефилето, следван от подскачащ рижав пес, майката зърна кучето и извика: „Куит! Куит!“ (Летете, летете!) две от яребичетата си помислиха със съжаление, че майка им губи вече лесно присъствие на духа пред една лисица, изпитаха голямото удоволствие да покажат по-високо самообладание и подскочиха на едно дърво въпреки настойчиво повтаряното „Куит! Куит!“ и нагледния й пример да се отдалечат бързо с безшумно летене.

Междувременно необикновената лисица с подрязана опашка дойде под дървото и заджавка безспирно към тях. Псето, както майка им и останалите им братя ги развеселиха дотолкова, че яребичетата въобще не обърнаха внимание на шумоленето на храстите, когато се раздаде силно „Банг! Банг!“ На земята паднаха две окървавени и пляскащи с криле яребичета, сграбчени начаса и разкъсани от рижавия пес, а от храстите дотича ловецът да спаси онова, което остана от тях.

III

Къди живееше в една порутена колиба близо до долината Дон, на север от Торонто. Той представляваше онова, което гръцката философия би окачествила като съвършено съществуване. Къди нямаше пари, не плащаше данъци и нямаше никакви претенции към обществото и никакво имущество, с което да се хвали. Животът му протичаше в много малко работа и в много занимания, като живееше толкова извън дома, колкото пожелаеше. Той се смяташе за истински спортист, тъй като беше „влюбен до полуда в лова“, и като стреляше с пушката, изпитваше чувство на облекчение да види как животинките се претъркулват в калта. Съседите говореха за него, че се е настанил незаконно на тази земя, и чисто и просто го смятаха за скитник. Той ловуваше през цялата година и разнообразяваше по необходимост дивеча си според сезона; били го чували да казва, че познавал месеца по „вкуса на яребиците“, ако случайно не го е знаел по календара. Без съмнение това говореше за остра наблюдателност, но същевременно беше злочесто доказателство за нещо не дотам похвално. Ловният сезон за яребици започва по закон от 15 септември, но никой не би се учудил, ако Къди излезеше поне две седмици по-рано на лов. Въпреки всичко години наред се измъкваше от наказание и дори беше успял да се представи за интересен човек чрез едно интервю във вестниците.

Къди рядко стреляше по птици по време на полет; предпочиташе да стреля отблизо, което не беше никак лесно, след като се разлистеха дърветата; ето защо люпилото в третото дефиле се движеше необезпокоявано толкова дълго време; възможността обаче други ловци да открият птиците го подтикна да тръгне подир „някоя група птици“. Той не беше чул шумното пляскане на криле, когато майката поведе четирите си оживели яребичета, затова прибра двете, които беше убил, и се върна в колибата.

По този начин малките яребичета научиха, че кучето не е лисица и че с него трябва да се постъпва другояче; старият урок се запечата още по-дълбоко в съзнанието им: „Подчинението означава по-дълъг живот.“

Останалата част от септември измина в безшумно странене от пътищата на ловците и от някои стари неприятели. Яребиците продължаваха да спят сред най-гъстия листак на дългите и тънки клони на широколистните дървета, който ги предпазваше от въздушни неприятели, а височината ги пазеше от земни. Те нямаше от какво да се страхуват, освен от миещи мечета, чиито бавни и тежки стъпки по гъвкавите клони обаче ги предупреждаваха винаги навреме. Листата започнаха да капят… всеки месец със своите неприятели и своята храна. Настана времето на лешниците и на кукумявките. От север връхлитаха все повече рояци кукумявки. Нощите ставаха мразовити, а миещите мечета по-безопасни, ето защо майката премести мястото на нощувките сред най-гъстите бодли на една канадска ела.

Само едно яребиче не се подчини на предупреждението „Криит, криит!“ То остана на полюшващото се и сега почти голо клонче на елата и една огромна кукумявка с жълти очи го отнесе на разсъмване.

Сега останаха само майката и три от малките, но те бяха големи вече колкото нея; едно обаче, най-голямото, яребичето от изсъхналата тресчица, беше най-едрото. Започнаха вече да се показват и яките им — само върховете, за да подскажат какви ще станат, като пораснат, и яребичетата изпитваха немалка гордост.

Яката на яребицата е това, което за пауна е опашката — главното й украшение и гордост. При женската е черна, с лек зеленикав блясък, а при мъжката е много по-голяма и по-черна и блести с по-ярък тъмнозелен цвят. От време на време се излюпва яребица с необикновени размери и сила, чиято яка не само е по-голяма, но поради някакъв специален начин на усилване е и тъмно бакъреночервена и дъгоцветна, с виолетови, зелени и златисти тонове. Такава птица е истинско чудо за всички, които я видят, и на малкото яребиче, което някога беше приклекнало върху сухата тресчица и винаги изпълняваше онова, което му казваха, преди отминаване на месеца на жълъдите му порасна чудна яка от златисти и бакърени пера; затова го нарекоха Редръф^[33], прочутата яребица от долината Дон.

IV

Един ден към края на месеца на жълъдите, тоест към средата на октомври, когато дивите кокошки се грееха с пълни гуши близо до поваления ствол на огромен бор в огрения от слънчевите лъчи край на поляната на бобрите и до ушите им долетяха далечните изстрели на пушка, Редръф изведнъж подскочи, подтикван сякаш от някакъв вътрешен импулс, върху поваления ствол, премина важно няколко пъти нагоре-надолу, след което, отдаден на повишеното настроение, идващо от призрачно ясния и ободряващ въздух, запляска с шумно предизвикателство с криле. След това, давайки по-силен отдушник на този израз на сила, точно както жребчето, което подскача, за да покаже колко добре се чувствува, той запляска дори още по-силно с криле, докато неволно откри, че може вече да барабани, зарадва се от откриването на тази своя способност и заблъска отново въздуха, докато не изпълни гората със силното барабанене на напълно пораснала мъжка яребица. Неговият брат и сестра чуха това и погледнаха с възхищение и изненада; така постъпи и неговата майка, но тя започна вече малко да се страхува от него.

В началото на ноември настъпи месецът на съдбоносния зложелател. По някакъв странен закон на природата, не съвсем без паралел сред хората, всички яребици полудяват през първия ноември от своя живот. Обзема ги безумния копнеж да се запилеят нанякъде, без значение накъде. И най-умните от тях вършат всевъзможни глупости по време на този период. Те се носят нощем с мълниеносна бързина, разрязват се надве от телеграфните жици, блъскат се във фарове или в светлините на локомотивите. През деня могат да се открият из най-невероятни места: по сгради, из блата, по телефонните жици на някой голям град, дори по палубите на крайбрежните кораби. Тази лудост, изглежда, е останка от отдавна забравения навик за миграция и има поне една добра страна, че разрушава семействата и осуетява постоянното съешаване помежду им, което наистина би се оказало пагубно за техния род. Това състояние обзема страшно много винаги младите през първата им година; те могат да го изпитат отново и през втората, защото е много заразително, но на третата го забравят напълно.

Майката на Редръф разбра, че това състояние наближава още щом откри, че замръзналите гроздови зърна започнаха да чернеят, а кленът да става тъмночервен и златист. Нямаше друго какво да прави, освен да бди над тяхното здраве и да ги държи в най-спокойната част на гората.

Първите признаци се появиха, когато едно отправено на юг ято диви гъски премина с крясъци над главите им. Дотогава младите яребици никога не бяха виждали такива дълговрати ястреби и се уплашиха от тях. Но когато видяха, че майка им не изпитва никакъв страх, те се окопитиха и започнаха да ги наблюдават с нарастващ интерес. Дали ги развълнува дивият им и звънлив крясък или това беше единствено вътрешният подтик, който се показа най-сетне на повърхността? Младите бяха обзети от странен копнеж да ги последват. Те наблюдаваха как тези стреловидни тръбачи се смаляват на юг, и подскочиха на по-високите клони, за да могат още малко да ги погледат, след което нещата тръгнаха по-различно. Ноемврийската луна пожълтяваше и когато настъпи пълнолуние, обзе ги ноемврийската лудост.

Най-слабите от люпилото бяха най-силно засегнати. Малкото семейство се разпръсна. Самият Редръф предприе няколко продължителни и хаотични нощни пътешествия. Подтикът го караше да се движи на юг, но там се простираше безбрежната шир на езерото Онтарио, затова се върна и в края на безумния месец се намери отново в долчинката на Калната рекичка, но този път беше напълно сам.

V

С наближаването на зимата храна ставаше все по оскъдна. Редръф оставаше край старата клисура и обраслите с иглолистни гори страни на хълма Тейлър, но всеки сезон със своята храна и своите неприятели. Месецът на безумието носи лудост, самота и грозде. Месецът на снега идва с пъпките, а Месецът на бурите носи брезови фиданки и сребърни бури, които обшиват горите с лед и затрудняват задържането по клоните и късането на замръзналите пъпки. Човката на Редръф се протри ужасно от работа, така че дори когато беше затворена, в дъното й оставаше малък отвор. Природата обаче го подготви за ходене върху хлъзгава повърхност; от толкова тънките му и изящни през септември пръсти израснаха остри и бодливи връхчета, така че първият сняг го завари с обуща за сняг и с шипове за лед. Студеното време прогони повечето от ястребите и кукумявките и почти беше невъзможно четириногите му неприятели да се приближат незабелязано, така че нещата почти се уравновесиха.

Полетите му за търсене на храна го водеха ежедневно все по-надалеч, докато откри и проучи Роуздейл, по чиито брегове растеше сребърна бреза, хълма Кесъл Франк с гроздето и с плодовете на калината, а също и гората Честър, където извиваха клони мушмули, петолистен бръшлян и диво грозде, а под снега проблясваха плодовете на гаултерията^[34].

Скоро Редръф научи, че поради някаква странна причина хора с пушки не посещават високите места на Кесъл Франк. Той заживя там, като откри нови места и нови храни и ставаше по-умен и по-красив с всеки изминат ден.

Беше съвсем сам, доколкото се отнасяше до кръвните връзки, но това едва ли можеше да се нарече затруднение. Където и да отидеше, срещаше жизнерадостни синигери, които се боричкаха весело наоколо, и той си спомни времето, когато те му се струваха огромни и важни. Това бяха най-смешните и най-веселите създания в гората. Преди есента да беше отминала напълно, те започнаха да пеят своята прочута песен: „Скоро идва пролетта“

и не престанаха да я пеят от сърце и душа през най-ужасните зимни бури докато най-сетне плахо настъпи Месецът на глада, нашият февруари, който сякаш наистина придаде някакъв смисъл на песенчицата, и те удвоиха оптимистичното си съобщение към света с нотка на „Какво ви казвахме, а?“ Пристигна и сигурно подкрепление, тъй като слънцето набра сили, стопи снега по южния склон на хълма Кесъл Франк и разкри огромни пространства от ароматична гаултерия, чиито плодове представляваха същинско пребогато пиршество за Редръф — те сложиха край на трудната работа по откриването на замръзналите фиданки и дадоха необходимата възможност на човката му да израсте и да придобие отново нормалния си вид. Много скоро след това над главата му запрелитаха първите сини дроздове и докато той се рееше във въздуха, те чуруликаха: „Идва пролетта!“ Слънцето продължаваше непрестанно да се засилва и един ден рано сутринта, още по мрак, в събуждащия се март се чу силно „Кау, кау“ — старият Силвърспот^[35], царят на гарваните, пристигна от юг начело на своите войски и обяви официално: „Пролетта настъпи!“

Цялата природа като че откликна на това съобщение, на тази птича Нова година, и въпреки това в същност като че раздвижи нещо в птиците. Синигерите просто полудяха. Те запяха толкова настойчиво своята песен „Пролет е, пролет е… пролет е, пролет е“, че всички се чудеха как им остава време да живеят.

Редръф също почувствува, че всичко това го наелектризира. Той подскочи с жизнерадостно барабанене: „Тъмп, тъмп, тъмп, тъндъррррррррр“, което предизвика глух тътен, докато се носеше във въздуха, и обяви всегласно радостта му от настъпването на пролетта.

В същата долина се намираше колибата на Къди. Той чу барабаненето в тихия утринен въздух, „направи си сметката, че има за улавяне една мъжка яребица“, и се запромъква дебнешком нагоре по клисурата с пушка в ръка. Но Редръф се отдалечи тихо и не си даде почивка, докато не стига отново долчинката на Калната рекичка. Там се изкачи върху същия пън, където беше барабанил за пръв път, и заизпраща наново своето гръмогласно барабанене, докато едно момченце, тръгнало към воденицата по една пряка пътечка през гората, дотича ужасно изплашено в къщи и съобщи на майка си, че индианците сигурно са започнали отново война, тъй като в дефилето барабаните им думкали за война.

Защо щастливото момче крещи? Защо въздиша самотният младеж? Те нямат и понятие, че Редръф знаеше вече защо се качва всеки ден на някой пън и барабани безспир в гората; след това той започваше да се перчи и да се възхищава от разкошните си якички, които проблясваха като скъпоценни камъни на слънчевата светлина, и отново започваше да барабани. Откъде идваше сега странното желание някой друг да се възхити на перата му? И защо никога не му беше хрумнало подобно нещо преди Месеца на върбата?

тъмп, тъмп, тъндър-р-р-р-р-р-рррр

тъмп, тъмп, тъндър-р-р-р-р-р-рррр

тътнеше той отново.

Редръф търсеше ден след ден своя любим пън; над ясните му и проницателни очи порасна ново, красиво и червено като роза гребенче, а грубите обуща за сняг паднаха напълно от краката му. Якичката му стана по-хубава, очите по-блестящи, въобще целият му външен вид стана великолепен, той пристъпваше наперено и проблясваше на слънцето. Но… ох! Колко самотен се чувствуваше сега!

И въпреки всичко какво друго можеше да направи, освен да дава напосоки отдушник на своя копнеж чрез този ежедневен парад на барабанене, докато един ден, в началото на май — най-прекрасния месец, когато змиярникът^[36] украси неговия пън със сребърни звезди и след като беше барабанил и копнял и после пак барабанил, острият му слух долови някакъв шум, леки стъпи в храстите. Той замръзна на мястото си и впи поглед нататък; знаеше, че го бяха наблюдавали. Възможно ли беше това? Да! Ето я… някакви очертания… една срамежлива дребна женска яребица се мъчеше стеснително да се скрие. Той се озова за миг до нея. Цялата му природа се изпълни с нови чувства… изгаряше от жажда… пред очите си виждаше прохладен извор. Как само разпери внушителната си премяна и проблесна с нея! Откъде знаеше, че тя може да доставя удоволствие? Той се накокошини и съумя да застане така, че да улови слънчевите лъчи, напери се и издаде ниско, меко къткане, което наподобяваше „милите безсмислици“ на една друга раса, защото стана ясно, че сърцето й беше спечелено. Спечелено, наистина спечелено, и то още преди няколко дни, само че той откъде можеше да знае това. Цели три дни тя се отзоваваше на силното барабанене, свенливо му се възхищаваше отдалеч и се чувствуваше малко засегната, че още не я беше открил, след като се намираше толкова близо до нея. Никак не беше случайност това, че долови със слуха си тези малки стъпки. Сега тя сведе кротко глава в мила и покорна благосклонност… пустинята беше премината, изгарящият от жажда странник намери най-сетне извора.

О, това бяха безоблачни, щастливи дни в прекрасната долчинка с не дотам прекрасното име. Никога дотогава слънцето не беше блестяло така ярко, боровият въздух беше по-благоуханен и от най-сладките мечти. Огромният и благороден Редръф се качваше всеки ден върху своя пън, понякога с нея, а понякога съвсем сам и барабанеше просто от радост, че е жив. Защо понякога сам? Защо невинаги със своята дребничка невяста? Защо тя стоеше с часове да пирува и да играе с него, след което се възползуваше от някоя тайна възможност, за да му се изплъзне и да не го види после с часове или до следващия ден, когато тържествената му музика от пъна й съобщаваше за обзелото го безпокойство и за желанието му да се върне бързо при него? Тук имаше някаква тайна на гората, която той не можеше да разгадае. Защо престоите й при него ставаха все по-кратки, докато се сведоха до няколко минути, а един ден тя не се яви. Нито на следващия, нито на по-следващия и Редръф, обезумял, се стрелна като светкавица, забарабани върху стария пън, после нагоре по потока върху друг пън, прелетя над хълма до друга долчинка. На четвъртия ден обаче, след като пристигна и започна да я вика силно, както при първите им срещи, той чу шум в храстите досущ както първия път и пред него се появи неговата изчезнала дребничка невяста, повела десет малки писукащи яребичета след себе си.

Редръф се намери веднага до нея, уплаши ужасно светлооките мъничета и остана малко слисан, като разбра, че люпилото имаше изисквания, които се оказаха много по-високи от неговите. Той обаче прие много скоро промяната и оттогава се присъедини към люпилото. Започна да се грижи за малките така, както собственият му баща не беше се грижил никога за него.

VI

Добрите бащи са рядкост в живота на яребиците. Женската строи гнездо и мъти без чужда помощ. Тя дори крие местонахождението на гнездото от бащата и се среща с него единствено върху пъна, където той барабани, и на мястото за хранене, а дори и на мястото на прашните бани, което играе ролята на клуб на яребиците.

Когато малките на Брауни^[37] се появиха на бял свят, те изпълниха всичките й мисли, тя дори забрави великолепния им баща. На третия ден обаче, когато заякнаха достатъчно, при зова на бащата тя ги взе със себе си.

Някои бащи не проявяват никакъв интерес към своите малки, но Редръф моментално се присъедини към тях, за да помогне на Брауни в отглеждането на люпилото. Те се научиха да се хранят и да пият така, както беше се учил и техният баща, и щапукаха след своята майка, докато баща им стоеше наблизо или ги следваше отдалеч.

На следващия ден, когато се придвижваха в разтеглена върволица надолу по склона на хълма към поточето като наниз, с най-едрите зърна от двата му края, някаква рижава катеричка надникна иззад ствола на един бор и забеляза шествието на мъничетата и крайно изостаналия Рънти^[38]. Много по-назад от него Редръф чистеше перата си върху един висок пън и поради това убегна от погледа на катеричката, чийто странен и извратен копнеж за кръв от малка птичка се пробуди от тази наистина рядка възможност. Тя се хвърли с кръвожадното намерение да пресече пътя на изостаналия скитник. Брауни я видя твърде късно, но не и Редръф. Той литна към рижавия убиец; за оръжие му служеха юмруците, тоест изпъкналите стани на крилете, а какъв удар можеше да нанесе с тях! Още при първата атака перна катеричката по основата на носа, която е най-слабото й място, и я накара да залитне. Катеричката беше зашеметена; тя се мушна в едни храсти, в които възнамеряваше да отмъкне яребичето, и остана там задъхана и с червени капки, процеждащи се надолу към злонамерената й муцунка. Яребиците я оставиха да лежи под храста, а какво се случи после с катеричката, те не научиха, тъй като тя повече не ги обезпокои.

Семейството продължи към водата, но някаква крава беше оставила дълбоки следи в песъчливата пръст. Едно пиленце падна в една от тях и записука, след което разбра, че не може да се измъкне оттам.

Същински затвор. Дори старата яребица, изглежда, не знаеше как да постъпи; всички затъпкаха безцелно по краищата на вдлъбнатината; песъчливата почва хлътна и потъвайки, образува дълъг наклон. Малкото изтича бързо нагоре по него и се присъедини към своите братчета под широката веранда на мамината опашка.

Брауни беше будна, нежна и дребна, но умна и чувствителна майка; денем и нощем тя стоеше нащрек и се грижеше за любимите си дечица. Колко гордо пристъпваше и как къткаше под надвисналите като арка дървета, следвана от нежните си пиленца; как изпъваше малката си кафява опашка и образуваше полукръг, за да им осигури повече сянка, как не трепна никога при вида, на какъвто и да е неприятел, а беше винаги готова да се бие или да полети, ако го налагаше доброто на малките!

Преди пиленцата да се научат да летят, те се срещнаха със стария Къди. Макар че беше юни, той беше излязъл вече с пушката си. Къди се упъти нагоре по третото дефиле, а Тайк, неговото куче, което припкаше отпред, приближи на толкова опасно разстояние люпилото на Брауни, че Редръф се втурна да го посрещне и със старата, но винаги сигурна хитрост го накара да го преследва глупаво далеч от долината на Дон.

Но се случи така, че Къди мина точно край тях и се натъкна на люпилото. Брауни сигнализира на малките „Кррр, кррр!“ (Крийте се, крийте се!) и се върна да отклони Къди така, както нейният съпруг беше отклонил кучето. Изпълнена с предана майчинска любов, изкусна в познанията си за гората, тя се приближи тихо почти до него, после разпери шумно криле, преметна се върху листата и започна така да се преструва на куца, че за миг успя да измами бракониера. Когато обаче повлече крило, застена пред краката му и се затътри бавно встрани, той разбра какво означава това — хитрост, с която искаше да го отклони от своето люпило, и затова замахна да й нанесе жесток удар; но дребната Брауни реагира бързо, отбягна удара и подскочи зад една фиданка, после отново запляска с болезнено страдание и създаде впечатление за такова окуцяване, че Къди направи нов опит да я удари с тоягата. Брауни обаче се отмести навреме. Тя го отклоняваше смело и непоколебимо от своите безпомощни пиленца, после се хвърли пред него, удари слабичките си гърди о земята и застена, като че молеше за милост. След като отново пропусна да я удари, Къди вдигна пушката, изстреля с нея заряд, достатъчен да убие цяла мечка, и превърна бедната, смела и предана Брауни в трептящи, кървави парченца.

Този въоръжен звяр знаеше, че сигурно малките се крият някъде наблизо, затова се огледа, за да ги открие. Нито едно обаче не помръдна, не изписка. Къди не зърна никакво пиленце, но докато крачеше небрежно с омразните си крака, той премина на няколко пъти през техните скривалища и неколцина от смълчаните дребни страдалчета бяха стъпкани и загинаха, но той не разбра нищо, пък не го и интересуваше.

Редръф отведе рижия звяр далеч надолу по течението и се върна на мястото, където беше оставил своята другарка. Убиецът си беше отишъл заедно с нейните останки, за да ги хвърли на кучето. Редръф затърси наоколо и откри изцапаното с кръв място, на което бяха останали няколко разпилени пера, перата на Брауни, и сега разбра значението на онзи изстрел.

Кой може да каже какъв ужас и скръб изпита той? Външните белези бяха малко, няколко минути той наблюдава безмълвно мястото с отчаян и изтерзан поглед, после мисълта му се насочи към безпомощните малки. Той се върна на мястото, където се криеха, и извика познатото „Криит, криит!“ Дали всеки гроб се отвори, за да освободи своя малък обитател при тази магическа дума? Не, само шест от тях и шест малки пухкави топчици отвориха своите блестящи очички, скочиха на крака и се втурнаха насреща му. Четири покрити с перца мънички телца обаче намериха своя гроб там. Редръф повтори неколкократно своя зов, докато се убеди, че всички, които можеха да се отзоват на него, са пристигнали, и ги отведе от страховитото място, далеч, далеч нагоре по потока, където огради от бодлива тел и от къпинови гъсталаци предлагаха не дотам приятен, но по-сигурен подслон.

Тук люпилото растеше и получаваше същите уроци от баща си, каквито той беше получавал от своята майка, макар че неговите по-обширни познания и опит му даваха много предимства. Редръф познаваше толкова добре околностите и всички места за хранене, знаеше как да посреща несгодите, които тормозят живота на яребиците, и затова лятото отмина, без нито едно от пиленцата да загине. Те растяха и заякваха, а когато настъпи Месецът на ловеца, бяха вече семейство от шест пораснали яребици начело с Редръф, великолепен със своите блестящи бакърени пера. Той престана да барабани през лятото, след загубата на Брауни, но барабаненето за яребицата е онова, което е пеенето за чучулигата; когато е нейната любовна песен, тогава е израз и на повишено настроение, породено от доброто здраве. Когато периодът на смяната на перушината отмина, а септемврийската храна и време възстановиха великолепните му пера и възвърнаха бодрото му настроение, духът му се възкреси и един ден, озовал се близо до стария пън, той се покачи инстинктивно върху него и отново забарабани.

Оттогава барабанеше често, докато децата му стояха наоколо, а едно от тях, метнало се на баща си, се покачваше на друг близък пън или камък и разтърсваше въздуха със собственото си силно барабанене.

Настана времето на черното грозде и на Безумния месец. Децата на Редръф обаче бяха здрави; тяхното добро здраве означаваше и силна воля, затова, макар и да изпаднаха в безумното състояние, то премина за седмица, като само три от тях отлетяха да търсят щастието си.

Редръф остана да живее в долчинката с останалите три, когато заваля снегът. Валеше на парцали и тъй като времето не беше много студено, семейството остана да нощува под ниските хоризонтални клони на един кедър. На следващия ден обаче бурята продължи, застудя и цял ден се трупаха преспи. През нощта снегът престана, но студът се засили още повече, затова Редръф отведе своето домочадие до една бреза, точно над някаква дълбока преспа, пъхна се в снега и другите го последваха. Вятърът надуха сняг в образувалите се дупки и подреди чисто белите завивки; така завити, яребиците спаха удобно, тъй като снегът е топла завивка, а въздухът преминава достатъчно свободно през него, за да може да се диша. На следната сутрин пред всяко яребиче се издигаше здрава ледена стена, образувана от издишания топъл въздух, но те лесно се обърнаха на една страна и излетяха при утринния зов на Редръф: „Криит, криит, куит!“ (Елате, деца, елате, деца, летете!)

Те спаха за пръв път в живота си в снежна преспа, макар това да беше отдавна известно на Редръф, затова на следващата нощ се пъхнаха отново щастливи в леглата си и северният вятър пак ги затрупа както първия път. Времето обаче се промени. Нощният вятър се обърна на изток. Падащият на парцали сняг отстъпи място на суграшицата, а тя — на сребристия дъжд. Целият свят беше скован в лед, а когато яребичетата се събудиха и се опитаха да напуснат леглата си, установиха, че са приковани от огромен пласт ужасен гладък лед.

По-дълбокият сняг беше все още мек, затова Редръф проби път до върха, но там твърдият бял покрив изсмука силата му. Той удряше и се бореше безуспешно, но изподраска само крилете и главата си. Животът му се състоеше от силни радости и тежки затруднения, с чести, внезапни и отчая: и изпитания, но това изглеждаше най-трудното от всички, тъй като часовете минаваха, силите му намаляваха, а той не се доближаваше до свободата. До ушите му долитаха ударите на неговите деца, понякога ги чуваше как го викат за помощ с продължително и жаловито „п-и-и-и-и-и-т, п-и-и-и-и-и-т“.

Те бяха скрити за много от своите неприятели, но не и за спазмите на глада, а когато падна нощта, уморените затворници, изтощени от глад и безуспешни усилия, замлъкнаха обезнадеждени. В началото се страхуваха да не ги намери лисицата, но когато и втората нощ изтече бавно, те престанаха повече да се безпокоят и дори им се искаше да дойде, да разчупи заледения сняг и да им даде поне възможността да не се предават без бой.

Когато обаче лисицата пристигна наистина и запристъпя меко върху замръзналата преспа, дълбоко залегналата любов към живота се възвърна и яребичетата се свиха в пълно мълчание, докато тя отмина. Втория ден се изви ужасна буря. Северният вятър изпрати снежните си коне и те зацвилиха и запрепускаха по побелялата земя, отмятаха и завяваха белите си гриви и връхлитайки, вдигаха снега. Продължителното и силно триене на гранулирания сняг, изглежда, изтъни ледената кора, защото тя започна да просветлява. Редръф кълва цял ден откъм долната й страна, докато го заболя главата и човката му се изтъпи, но към залез-слънце му се стори, че ще се измъкне. Нощта премина както предишната, с изключение само на това, че отгоре не мина никаква лисица. На сутринта той поднови кълването, макар почти да нямаше сили; гласовете и усилията на останалите престанаха повече да се чуват. Когато стана по-светло, той видя, че в резултат на дългите му усилия в снега над него имаше по-ярко петно, и затова продължи немощно да кълве. Снежните коне отвън продължаваха да галопират цял ден, ледената кора действително изтъняваше под техните копита и късно следобед човката му изскочи на открито. В него се вля нов живот и той закълва отново; малко преди залез-слънце издълба дупка, колкото да преминат главата и прекрасните му якички. Едрите му рамене бяха твърде широки, но сега можеше да се изхвърли отдолу, което му даваше четворно повече сили; ледената покривка бързо се натроши и не след дълго той изскочи от своя леден затвор и се озова на свобода. А малките! Редръф прелетя до най-близкия склон, изгълта набързо няколко червени шипки, после се върна до ледения затвор, закътка и затропа с крака. Отговори му само едно слабо „пиит, пиит“. Той загреба отънялата ледена покривка с острите си нокти, скоро я проби и от дупката с мъка изскочи Грейтейл^[39]. Но останалите, пръснати кой знае къде в преспата, не отговаряха и не даваха признаци на живот и Редръф се принуди да ги изостави. Когато напролет снегът се разтопи, телата им се показаха: кожа, кости и пера… нищо повече.

VII

Мина много време, докато Редръф и Грейтейл възстановят напълно силите си, но храната и пълната почивка са сигурни лекарства и един свеж и ясен ден по средата на зимата оказа необикновено въздействие върху жизнения Редръф и той забарабани на пъна. Дали това барабанене или издайническите следи на снежните им обуща върху вездесъщия сняг не ги предаде на Къди? Той отново пристигна дебнешком нагоре по дефилето с кучето и с пушката, решен да залови яребиците. Те отдавна го познаваха, сега той идваше да ги опознае по-добре. Тази огромна, оцветена в бакъреночервено мъжка яребица започна да става известна из цялата долина. По време на Месеца на ловеца много хора се опитаха да сложат край на прекрасния й живот точно както една нищо и никаква отрепка е търсила слава, запалвайки Ефеския храм^[40]. Редръф обаче познаваше добре гората. Той знаеше къде точно да се скрие, кога да се издигне с безшумен полет, кога да приклекне, докато го отминат, кога да излети със силен плясък на крилете само на метър пред опасността, да се скрие миг след това зад някое могъщо дърво и бързо да се отдалечи.

Къди обаче не престана да преследва с пушката си този мъжки с червени якички; много пъти се опита да го застреля, но винаги улучваше някое дърво или друга някоя преграда, а Редръф живееше, преуспяваше и барабанеше.

Когато настъпи Месецът на снега, той се премести с Грейтейл в горите на Кесъл Франк, където имаше достатъчно храна и величествени стари дървета. Точно там, на източния склон, сред пълзящия бучиниш се издигаше великолепен бор. Стъблото му беше дебело около шест фута, а най-ниските му клони започваха оттам, докъдето стигаха върховете на останалите дървета. През лятото върхът му беше прочуто убежище за американската сойка и неговата другарка. Точно тук, далеч от обсега на изстрелите, по време на топлите пролетни дни, мъжката сойка пееше и танцуваше пред своята другарка; разперваше ярката си синя перушина и пееше най-нежната песен за страната на самодивите, толкова нежна и звучна, че малко са я чували, с изключение на онази, за която е предназначена, но в книгите не е писано нищо за това.

За Редръф, който живееше сега наблизо с единственото си останало дете, този огромен бор беше особено важен, но той се интересуваше от основата му, а не от високо издигналата се корона. Навсякъде около основата на дървото растеше бучиниш, а сред него яребича лоза и гаултерия, така че сладките черни жълъдчета можеха лесно да се измъкват изпод снега. Нямаше по-добро място за прехрана, а когато пристигнеше онзи ненаситен ловец и ги подгонеше, тук Редръф много лесно можеше да притича сред бучиниша до огромния бор, след това да се издигне с подигравателно бръмчене зад неговия ствол, а като държеше огромния ствол на една линия със смъртоносната пушка, да се измъкне от опасността. Поне десетина пъти борът го беше спасявал по време на законния ловен сезон и точно тук, знаейки навиците им за хранене, Къди постави нова уловка. Той се промъкна незабелязано и започна да наблюдава от засада, докато един друг съучастник заобиколи от другата страна, за да подгони птиците. Той прегази ниските гъсталаци, където се хранеха Редръф и Грейтейл, и дълго преди да беше се приближил на опасно разстояние, Редръф предупреди с тихо „Ррр-ррр!“ (Опасност!) и тръгна бързо към огромния бор, в случай че се наложеше да излетят.

Грейтейл се намираше малко по-нагоре по склона, когато изведнъж зърна наблизо нов неприятел — върху него връхлиташе рижавият пес. Застаналият много по-далеч Редръф не го виждаше от храстите и Грейтейл ужасно се обезпокои.

„Куит, куит!“ (Лети, лети!) — извика Грейтейл и се затича надолу по хълма, за да излети. „Криит, к-р-р-р“! (Насам, крий се!) — извика по-спокойно Редръф, тъй като забеляза, че мъжът с пушката навлиза в техния район. Редръф стигна до огромния ствол, пъхна се зад него, спря за миг и извика настойчиво на Грейтейл: „Оттук, оттук!“ Той чу лек шум пред себе си и усети засадата. Разнесе се ужасният вик на Грейтейл, когато кучето се хвърли отгоре му. Грейтейл се издигна във въздуха и се плъзна леко зад защитата на ствола на бора, избегна застаналия на открито ловец, но попадна точно на мушката на ужасната отрепка, която лежеше в засада.

„Бръм“ — избръмча във въздуха и се издигна нагоре красива, чувствителна и величествена птица.

„Бум“ — и тя падна долу… смазана и окървавена, и остана да лежи върху снега, превърната в мърша.

Мястото беше опасно за Редръф. Нямаше възможност да излети безопасно, затова приклекна ниско долу. Кучето приближи на десетина фута от него, а непознатият, който отиде при Къди, премина само на пет фута, но Редръф дори и не помръдна, докато не му се удаде възможност да се пъхне зад огромния ствол на бора и да се освободи от двамата ловци. После се издигна благополучно във въздуха и полетя към усамотената долчинка край хълма Тейлър.

Смъртоносната и жестока пушка покоси един след друг всичките му близки и той отново остана сам. Месецът на снега бавно отмина и Редръф много пъти едва успяваше да спаси живота си. Сега всички знаеха, че той е единствената оцеляла птица от този вид, подложиха го на безмилостно преследване и от ден на ден той ставаше все по-неспокоен.

Накрая всички разбраха, че просто си губят времето, като го преследват с пушка, затова, щом падна най-дълбокият сняг и храната стана най-оскъдна, Къди намисли нов план. Точно над мястото за хранене, сега почти единственото, той зареди през Месеца на бурите няколко капана. Един стар приятел — сивият заек, прегриза някои от тях с острите си зъби, но други останаха и Редръф, зървайки веднъж едно далечно петно, което можеше да се окаже ястреб, стъпи точно върху един от капаните и в следващия миг беше изхвърлен във въздуха и увисна хванат за единия крак.

Дивите животни нямат ли морални и законни права? Какво право има човекът да причинява такава дълга и ужасна агония на някое създание просто защото то не говори на неговия език? Целия ден с непрестанно усилващи се и изстискващи всичките му сили болки бедният Редръф вися надолу и пляска с огромните си и силни криле, правейки напразни опити да се освободи. Цял ден, цяла нощ, със засилващи се мъчения, докато накрая закопня единствено за смъртта. Никой обаче не идваше. Зората се пукна, денят настъпи, той продължи да виси, да чака бавното настъпване на смъртта и да проклина силата си. Втората нощ бавно запълзя, в първите часове на мрака една огромна кукумявка, привлечена от слабото пърхане на крилете на някаква умираща птица, прекрати страданията й и това беше напълно правилно.

Вятърът духаше през долината откъм север. Снежните коне препускаха по нагънатия лед, по долината на Дон, по блатата, та чак до езерото, целите бели, тъй като това бяха наветите преспи сняг, но разпръснати върху тях, се развяваха пухкави късчета от яребичи якички… прочутите якички с цветовете на дъгата. Те се носеха тази вечер със зимния вятър, далеч, далеч на юг, над тъмното и неспокойно езеро, в мрака, с полета на Месеца на безумието, докато най-сетне потънаха, последните следи на една от последните яребици в долината на Дон.

Сега в Кесъл Франк не идват вече яребици. На горските птици липсва церемониалният пролетен поздрав, а старият боров пън в дефилето на Калната рекичка, върху който барабанеше яребицата, вече не се използуваше и спокойно си изгни.

Сивата мечка

Детството на Уаб

Уаб^[41] се роди преди много години в най-пустия край на Дивия запад — при изворите на река Литъл Пайни, където сега се намира ранчото Полет.

Майка му беше най-обикновена сива мечка със сребриста козина. Тя водеше онзи тих и спокоен живот, който обичат всички мечки, гледаше работата си, изпълняваше дълга си към семейството и не искаше нищо друго, освен да я оставят на мира. Когато настъпи юли, тя поведе своето изключително семейство надолу по Литъл Пайни към река Грейбули, за да им покаже как изглеждат ягодите и къде могат да ги намират.

Независимо от мнението на майка им мечетата не бяха особено едри и умни, но това не пречеше на семейството да бъде изключително, тъй като мечетата бяха четири, а една сива мечка обикновено не може да се похвали с повече от две мечета. Пухкавите малки създания прекарваха чудесно времето си, наслаждавайки се на прекрасното планинско лято и на изобилието на вкусни неща. Майка им обръщаше всеки дънер или плосък камък, който се изпречваше на пътя им, и още преди да успее да го помести, мечетата се втурваха под него като прасенца и започваха да облизват с език скритите там мравки и червейчета. И през ум не им минаваше, че силата на майка им може да й изневери и огромният камък да се стовари отгоре им в момента, в който се пъхат отдолу, нито пък мислеха какво би станало, ако тази огромна ръка и това силно рамо увиснеха безпомощно под сребристия кожух. Не, не, тази ръка никога нямаше да остане без сили. Малките мечета вярваха в това. Ето защо те се блъскаха и мушкаха под всеки току-що повдигнат пън. Всяко искаше да е първо — пискаха и ръмжаха, като че бяха прасенца, кученца или котенца, вплетени в живо кълбо.

Те познаваха много добре обикновените малки кафяви мравки, които се криеха под пъновете в планината, но сега за пръв път срещаха едрата, тлъста и вкусна горска мравка, затова се скупчиха и зачакаха само някоя от тях да се покаже, за да я лапнат веднага. Скоро мечетата установиха, че в устата им попадат повече бодли от планински кактус и песъчинки, отколкото мравки. Тогава майка им каза на техния мечешки език:

— Ей сега ще ви покажа как се ядат мравки.

Тя разрови върха на един мравуняк, подържа огромната си лапа отгоре, докато ядосаните мравки се налепиха по нея, с едно облизва не на езика ги напъха в устата си и започна да ги дъвчи, без да налапа нито една песъчинка, нито един бодил. Мечетата скоро се научиха да правят същото. Всяко пъхаше и двете си малки кафяви лапички, така че около върха на мравуняка се образува кръг от мечешки лапички. Стояха като деца, увлечени в интересна игра, и облизваха първо дясната, а след това лявата лапичка. От време на време някое от тях плясваше през ушите братчето си, загдето облизва чужда лапичка. Така те прочистиха целия мравуняк и бяха готови да се захванат с нещо друго.

Мравките са кисела храна и мечетата скоро ожадняха, затова старата мечка ги поведе надолу към реката. След като пиха и цапаха с крачка във водата до насита, те поеха край брега и стигнаха до един вир, където острият поглед на майката съзря няколко скупчени на дъното риби. Между отделните дълбоки вирчета водата беше плитка, а дъното — каменисто и реката образуваше бързейчета, затова майката прошепна на своите деца:

— Стойте мирно на брега! Сега ще научите нещо ново.

Тя отиде първо на долния край на вира и оттам се вдигна мътилка, която бавно плъзна из водата и после се проточи като дълга опашка надолу по бързея. След това мечката мина тихо по брега и започна да вдига голям шум в горния край на вира. При тази неочаквана атака събралите се там риби изпаднаха в паника и се втурнаха слепешката в мътния поток. От петнадесетина риби винаги ще се намерят глупачета и наистина десетина се стрелнаха през мътилката към бързея и преди да разберат какво става, се замятаха из покритата с чакъл плитчинка. Старата мечка започна да изплисква водата заедно с рибата на брега, а малките меченца се нахвърлиха върху тези смешни, къси змийчета, които не бягаха от тях, и започнаха лакомо да лапат, да лапат докато малките им коремчета се издуха като балончета.

Нахраниха се до насита, а слънцето започна да пари толкова силно, че на всички страшно им се прииска да подремнат. Старата мечка ги заведе до едно глухо и тихо място и въпреки че умираха от горещина, мечетата се притиснаха до нея и заспаха, свили малки сиви лапички и забили черни муцунки в козината на майка си, като че беше ужасно студен ден.

След около час-два мечетата взеха да се прозяват и да се протягат, с изключение на Фъз, най-малкото. То повдигна за миг острата си муцунка, после отново се сгуши удобно между големите лапи на майка си. Фъз беше нежно и слабо меченце. Най-едрото мече, по-късно станало известно като Уаб, се изтегна по гръб и започна да се ядосва на един корен; заръмжа, захапа го, а после го тупна с лапичка заради това, че не искаше да се мръдне от мястото си. В това време Муни, немирникът, започна да дърпа Фризъл за ушите, за което получи здрава плесница. Двамата се сборичкаха, вплетоха се в малка топка от сребриста вълна, запремятаха се върху тревата и преди да разберат какво става, се търкулнаха надолу към реката и изчезнаха от погледа.

В същия миг малките борци нададоха вик за помощ. В гласовете им звучеше истинска уплаха, в това нямаше никакво съмнение. Грозеше ги някаква страшна опасност.

Нежната майка начаса скочи на крака и се превърна в същински демон. Тя се втурна към брега. И точно навреме, защото един огромен бик тъкмо се канеше да набучи на рогата си неканените гости. Само миг и Фризъл щеше да бъде загубен, защото се препъна и падна на брега. Но в същия миг отекнаха тежки стъпки. Разнесе се рев, който стресна даже и грамадния бик. Майката връхлетя върху него като огромна подскачаща топка. Какво можеше да уплаши него, водача на стадото и господаря на равнината? Той нададе боен вик и се втурна да прикове към брега старата мечка. Но когато сведе глава, за да набучи мечката на блестящите си рога, тя му нанесе страшен удар и преди още да се беше опомнил от него, тя се озова отгоре му и започне да го дере с ужасните си нокти.

Бикът изрева от гняв, напъна се и я понесе със себе си. След това се хвърли тежко надолу по склона, но мечката се освободи навреме от него, за да спаси собствената си кожа. Бикът се търкулна и падна в реката.

Имаше късмет, че мечката не пожела да го преследва. Той се измъкна от водата на отсрещния бряг и като ревеше от гняв и болка, пое към своето стадо.

Старият полковник Пикет, кралят на скотовъдците, излезе да наобиколи с кон околността. Предната нощ той видя как новата луна залезе зад бялата корона на връх Пикет и си каза: „Видях старата луна зад връх Франк и цял месец щастието ме отбягваше. Струва ми се, сега е ред на моя късмет.“

На следната утрин щастието наистина му се усмихна. От Вашингтон пристигна писмо: удовлетворяваха молбата му за откриване на пощенска станция на територията на неговото ранчо. Писмото съдържаше и следното любезно запитване:

Какво име ще предложите за новата пощенска станция?

Полковникът свали от рамо новата си карабина. „Всичко се случва — каза си той. — Този месец е мой.“ След това пришпори коня нагоре по Грейбули, за да нагледа стадата.

Когато мина край Римрок, до ушите му достигна далечен рев. Като че се биеха бикове. Това не му направи никакво впечатление, докато не излезе на открито. В равнината долу той видя голяма част от своето стадо. Животните риеха земя с копита и мучаха. Те правеха така само когато подушеха кръвта на някой свой събрат. Не след дълго полковникът откри, че големият бик — водачът на стадото — е целият в кръв. Гърбът и хълбоците му като че бяха разкъсани от пума, а главата му — смазана от друг бик. „Това е работа на сивата мечка“ — извика полковникът, защото познаваше добре планината. Той веднага откри откъде идваха следите на бика, и пришпори коня си към една височинка, откъдето се откриваше добър изглед. Височинната се намираше точно срещу песъчливия брод на Грейбули, там, където се вливаше в Литъл Пайни. Конят прецапа студената вода и се заизкачва чевръсто по отсрещния бряг.

В момента, в който главата на ездача се подаде над върха, той стисна здраво карабината в ръка. Точно пред себе си видя пет сиви мечки — една голяма и четири малки.

„Бягайте в гората“! — изрева старата мечка, защото знаеше, че хората винаги носят пушки. Тя не се страхуваше за себе си, но настръхваше при мисълта, че нейните любими мечета може да пострадат. Искаше да ги опази, затова ги накара да се мушнат бързо в гъсталака на Лоуър Пайни. В същия миг започна ужасна и убийствена канонада.

„Бум!“ — и старата мечка почувствува как я пронизва смъртоносна болка.

„Бум!“ — и бедната малка Фъз изпищя от болка, претърколи се и застина.

Майката се хвърли върху неприятеля с рев, изпълнен с омраза и ярост.

„Бум!“ — и тя самата се свлече в предсмъртна агония, парализирана от болка. А трите малки мечета, като не знаеха какво да правят, изтичаха при майка си.

„Бум! Бум!“ — и Муни и Фризъл паднаха като подкосени до нея. Само Уаб, ужасен и обезумял от страх, се суетеше около тях. После, без сам да знае защо, се обърна, шмугна се в гъсталака и изчезна точно когато последното „бум“ го прониза болезнено и счупя задния му крак.

Ето как пощенската станция беше наречена „Четирите мечки“. Полковникът остана много доволен и, разбира се, не забрави да се похвали.

Същата нощ високо в горите на Андерсеновия връх можеше да се срещне едно малко куцо сиво мече. То се луташе насам-натам, куцукаше и оставяше кървава диря всеки път, когато се опитваше да стъпи със задния си крак. То скимтеше жално: „Мамо, майчице! О, майчице, къде си?“ Беше гладно, трепереше от студ и изпитваше остра болка в крака. Но майка му не идваше, а то не смееше да се върне там, където я остави, затова продължи да се скита безцелно сред боровете.

Изведнъж до носа му достигна някаква страна миризма. Отекнаха тежки стъпки. Тъй като не знаеше какво друго да направи, мечето се покатери на едно дърво. Едва беше стигнало горе и под дървото нахълта цяло стадо големи, дълговрати и тънкокраки животни, по-високи от майка му. Мечето беше видяло веднъж такива животни, но не беше се уплашило, защото беше с майка си. Сега обаче седеше на дървото и не смееше да шавне. Големите животи доближиха, спряха за миг да откъснат по стръкче трева, после изпръхтяха и изчезнаха.

Мечето остана на дървото до разсъмване и така се вкочани от студ, че едва успя да слезе. Скоро изгря топлото слънце, мечето се почувствува по-добре и затърси ягоди и мравки, защото го глождеше ужасен глад. След това се върна при Литъл Пайни и потопи ранения си крак в леденостудената вода.

Искаше му се да хване отново планината, но нещо все го теглеше към мястото, където беше оставило майка си, братчетата и сестричето си. Когато следобед съвсем се затопли, мечето тръгна край реката, накуцвайки, прекоси гората, мина край Грейбули и стигна мястото, където вчера се бяха гощавали с риба. То се нахвърли настървено и начаса излапа главите и останките от рибата. Вятърът донесе някаква странна и противна миризма, която го уплаши. Колкото повече се приближаваше към мястото, където видя за последен път своята майки, толкова по-отвратителна ставаше миризмата. Мечето погледна внимателно към мястото и видя няколко вълка, които ръфаха нещо. То не разбра какво, не видя и майка си и понеже не можеше да понася вече миризмата, която го изпълваше с отвращение и страх, тихо се обърна, тръгна към гъсталака на Лоуър Пайни и повече не се върна да търси своето изчезнало семейство. Мечето изпитваше повече от всякога нужда от своята майка, но нещо му подсказваше, че няма никакъв смисъл да я търси.

Когато падна студената нощ, мечето почувствува още по-силно нейното отсъствие. То хълцаше и куцукаше. Бедното, самотно сираче! То не беше се загубило в планината, защото не търсеше никакъв дом, но беше толкова болно и самотно. Пък и тази остра болка в крака и празният стомах, зажаднял за онази храна, която нямаше повече да вкуси!

Тази нощ мечето откри една хралупа, пропълзя вътре и се опита да си представи, че отново е в големите пухени прегръдки на своята майка. После се сви на топка и заспа.

Уаб и преди си беше навъсено малко мече, но поредицата нещастия, които го сполетяха точно когато се формираше неговият характер, го направиха повече от всякога унил и мрачен.

Като че всички се опълчиха против него. Той гледаше да не привлича вниманието на никого в горното течение на Литъл Пайни. Денем търсеше храна, а нощем спеше в празната хралупа. Една вечер откри там таралеж, който беше голям колкото него. Таралежът настръхна и се превърна в същински кактус. Уаб не успя да се справи с него и се принуди да напусне хралупата и да потърси ново убежище.

Един ден той се спусна към Грейбули, за да търси онези коренчета, които, знаеше от майка си, бяха добри за ядене. Едва беше започнал да рови и от една дупка в земята изскочи някакво сивкаво животинче, което се втурна със съскане и ръмжене към него. На Уаб не му минаваше и през ум, че това е язовец, но животното изглеждаше свирепо и голямо колкото него. Болен и с ранен крак, Уаб закуцука и се спря чак когато стигна до следващата клисура. Тук обаче го зърна един вълк. Той се стрелна с големи скокове към него, като същевременно зовеше и своите събратя да му правят компания в това приятно развлечение. Наблизо се намираше едно дърво и Уаб побърза да се покатери по него. Вълците пристигнаха тичешком и захванаха да вият под дървото, но скоро подушиха, че са преследвали едно малко сиво мече. Те решиха, че щом мечето е на дървото, някъде наблизо сигурно ще е и майка му, и затова постъпиха разумно, като го оставиха на мира.

След като вълците си отидоха, Уаб слезе от дървото и се върна при Литъл Пайни. При Грейбули имаше по-хубава храна, но там като че всички го преследваха, особено сега, когато беше останал без своя любим пазач. При Литъл Пайни поне от време на време цареше спокойствие, а освен това тук растяха и много дървета, на които можеше да се покатери, ако го нападнеше някой неприятел.

Счупеният крак се оправи, но не можа да се изцери напълно. Раната зарасна и болката премина, но остана една вдървеност, вследствие на която Уаб малко понакуцваше, а зарасналото стъпало се различаваше от останалите. Това му пречеше, особено когато се налагаше да се катери по някое дърво или да бяга бързо. Неприятелите непрестанно се увеличаваха, а приятел нямаше нито един. Със смъртта на майка си той изгуби единствения си и най-добър приятел. Тя щеше да го научи на много повече от онова, което трябваше да учи сега от горчив опит, и щеше да му спести голяма част от бедите, които го сполетяха в неговото детство, беди, толкова многобройни и толкова ужасни, че ако природата не го беше дарила с естествена издръжливост, той нямаше да успее да ги преодолее.

Тази година кедрите дадоха обилен плод и вятърът брулеше големи зрели плодове. Животът стана малко по-лесен за Уаб. Здравето и силата му се подобряваха, а животните, които срещаше ежедневно, не смееха повече да го закачат. Но една сутрин, както лапаше обрулените от бурята кедрови плодове, надолу по склона се спусна черна мечка. „В гората приятели няма“ — това беше мъдростта, която Уаб беше вече научил, и потърси помощта на най-близкото дърво. В първия миг черната мечка се поуплаши. До носа й беше достигнала миризмата на сива мечка, но когато разбра, че това е само малко мече, тя се окуражи и последва Уаб. Черната мечка умееше да се катери по дърветата не по-зле от Уаб, затова тръгна по петите му. Когато Уаб стигна до най-високото и най-тънко клонче, което можеше да го издържи, черната мечка раздруса яростно дървото и Уаб тупна на земята, изподраскан, натъртен и полузашеметен. Той се изправи с пъшкане на крака и единствената причина, поради която черната мечка не пожела да тръгне след него, а вероятно и да го убие, беше страхът да не би наблизо някъде да е майка му. Така Уаб беше изгонен надолу по течението на реката, далеч от хубавите кедрови дървета.

Край бреговете на Грейбули сега не се намираше много храна. Ягодите и къпините се привършиха, а риби и мравки не можеше да намери. Наскърбен, самотен и нещастен, Уаб скиташе насам-натам и по едно време се озова край реката Мититси.

От гъсталака изскочи вълк и тръгна по петите му. Уаб се опита да избяга, но напразно, вълкът скоро го настигна. Изведнъж в изблик на отчаяна храброст Уаб се извърна и се озъби на своя неприятел. Удивеният вълк изджавка от страх и побягна с подвита опашка. Така Уаб се научи, че за мира трябва да се воюва.

Храната тук беше оскъдна, понеже наоколо сновеше много добитък. Уаб се упъти да търси други кедрови гори в дефилето на Мититси и изведнъж попадна на човек точно като онзи, когото беше срещнал в страшния ден. В същия миг до ушите му долетя едно „бум“ и върху гърба му се поръсиха отломки от шумки и клонки. Непоносимата смрад и ужасът на онзи ден блеснаха отново в ума му и Уаб се затича така, както не беше тичал през живота си. Скоро се озова до едно дере, което го изведе в някаква клисура. Една пукнатина в скалите, изглежда, му предлагаше удобно прикритие, но едва се приближи и към него се насочи крава, която застрашително наведе глава. Той отскочи встрани върху едно полегнало дърво, по което можеше да се покатери нагоре по склона, но от горния му край се появи рис и го предупреди да се връща назад. Време за дрязги нямаше. Уаб разбра с горчивина, че светът гъмжи от неприятели. Той се обърна и започна да се изкачва по отсрещния каменист склон към кедровите гори около Мититси.

Катеричките не харесаха този гост и креснаха гневно. Те се безпокояха за своите запаси от кедрови орехи, защото знаеха, че мечокът е дошъл да краде. Те следяха зорко неговото движение от дърветата, ругаеха и наскърбяваха с такива крясъци, че някой привлечен от шума неприятел спокойно можеше да тръгне по следите му, което в същност и целяха.

Никой не тръгна подир него, но всичко това караше Уаб да се чувствува несигурен и неспокоен. Той продължи нагоре, докато стигна пояса на боровите дървета. Там храната беше оскъдна, но и неприятелите бяха по-малко. Едва тук, където започваха пасищата на планинските кози, той можеше да си отдъхне най-сетне на спокойствие.

Уаб никога не проявяваше мекушавост като своята малка сестричка и преследванията, на които го подлагаха неговите многобройни неприятели, го озлобяваха от ден на ден все повече. Защо не го оставеха сам с неговото нещастие? Защо всички се бяха опълчили срещу него? Ах, защо я нямаше сега майка му? Ако можеше само да смаже тази черна мечка, която го прогони от неговата гора? И през ум обаче не му минаваше, че някой ден самият той щеше да порасне. И този злобен рис, и той го изгони, а човекът се опита да го погуби. Той запомни всичките и ги намрази от дън душа.

Уаб установи, че новият му район е много добър, защото годината беше плодородна. Той разбра онова, от което най-много се страхуваха катеричките, защото обонянието му го отведе точно до малките складчета, където бяха струпани много кедрови орехи за през зимата. Катеричките се сърдеха, но за Уаб това беше огромно щастие. Та орехите са много вкусна храна! И когато дните започнаха да стават по-къси, а нощите студени, косъмът му се позаглади и разположението на духа му се пооправи.

Уаб сновеше сега по цялото дефиле, спеше из високите части на гората, а от време на време слизаше да търси храна чак до реката. Една нощ, както обикаляше край дълбоката вода, носът му долови нещо особено. Приятна миризма примами Уаб и той стигна до самата вода. Изглежда, миризмата идваше от едно потопено във водата дърво. Той посегна към него, но изведнъж „клик“ И в една от предните му лапи се впи силен стоманен капан.

Уаб изрева, дръпна се с всички сили и счупи кола, за който беше закачен капанът. Опита се да се отърве, но като не успя, побягна с него в гъсталака. Захапа го със зъби, но капанът продължаваше да стои на лапата му — студен, силен и неподвижен. Час през час Уаб впиваше в него зъби и нокти или го удряше силно о земята. После го зарови и се покачи на един дънер, като смяташе, че капанът ще остане под земята, но той продължаваше да си стои както преди впит в лапата.

Уаб се отправи към своята гора, после седна на земята и се опита да разреши загадката. Не разбираше нищо, но малките му зеленикавокафяви очички, изпълнени с болка, уплаха и яд, гледаха втренчено и се мъчеха да проумеят що за нов неприятел е това.

Той легна под храстите. Изпълнен с решителност да разчупи странния предмет, той го затисна с едната лапа от единия край и захапа другия. Неочаквано скобите се разтвориха и освободиха лапата. Едновременното натискане на двете пружини беше, разбира се, чиста случайност. Уаб не разбра как стана всичко това, но не забрави случката. В главата му се зароди следната смътна мисъл: „Край водата се крие и дебне ужасно малко създание. Миризмата му е странна. То се впива здраво в лапата ти, а не дава да отхапеш нищо от него. Можеш да се отървеш, като го притиснеш силно.“

Повече от седмица малкото сиво мече не можеше да си служи с притиснатата лапа, но това не му пречеше много, щом не се катереше.

Настъпи сезонът, когато лосовете зареваха из планината. Уаб ги слушаше по цели нощи, а веднъж-дваж се наложи да се покатери бързо на съседното дърво, за да избегне рогата на едно от големите животни. Над главата му кряскаха диви патици. Дойде и ловният сезон и ловците също плъзнаха из планините. В гората се появиха няколко нови, непознати миризми. Уаб тръгна към една от тях и се озова на едно място с натрупани съчки. Изведнъж се примеси и друга миризма, която той ужасно мразеше. Уаб я помнеше още от времето, когато загуби майка си. Той започна да души внимателно наоколо, защото тя едва се долавяше, и откри, че ужасната миризма идва от едно колче точно пред него, а приятната, която караше от устата му да текат лиги, беше зад колчето, изпод някакви съчки. Уаб заобиколи, разрови съчките и пипна наградата — парче вкусно месо. В момента, в който го сграбчи, предното колче падна с тежък звук: „Щрак!“ Той подскочи от уплаха, но успя да отмъкне месото. В мозъка му се зароди нова мисъл и заедно със старата затвърди общото му заключение: „Където и да подушиш онази миризма, тя винаги ще означава опасност.“

Със застудяване на времето Уаб ставаше все по-муден, а когато стана мразовито, той се пробуждаше едва привечер. Мечето не спеше на едно и също място. То знаеше няколко сухи местенца в скалите, където се приличаше при слънчеви дни, и един-два покрити заслона за бурно време. Уаб си избра сега много удобно местенце — под коренищата на едно дърво, и когато вятърът задуха и във въздуха затанцуваха бели снежинки, той се промъкна под тях, сви се на топка и заспа. Бурята виеше навън.

Снежната пелена ставаше все по-дебела. Снежинките украсяваха боровете, трупайки се отгоре, дърветата свеждаха клони и после ги отърсваха, а снежинките отново се трупаха върху тях. Снегът засипа клисурите, а вятърът непрестанно оголваше върховете на скалите и пълнеше със сняг дупките, докато земята най-сетне се изравни. Снегът се трупаше и върху леговището на Уаб и пречеше на студа да проникне вътре, а той спеше ли, спеше.

Цялата зима Уаб спа дълбок сън, защото така правят всички мечки, но когато пукналата се пролет го пробуди, той знаеше, че е спал дълго време. Не беше се променил кой знае колко, ако не се смята това, че се беше поиздължил и поотслабнал. Уаб чувствуваше силен глад и като си проби път през голямата пряспа сняг, която все още затуляше леговището му, тръгна да търси храна.

Сега нямаше кедрови плодове, нито ягоди и мравки, но обонянието му го отведе нагоре по дефилето до трупа на един убит през зимата лос. Уаб се нагости богато, след което зарови останките, за да има какво да яде и занапред.

Всеки ден се връщаше при останките от лоса, докато изяде всичко. През следващите месеци храната стана много оскъдна и когато се свърши и месото на лоса, Уаб отслабна много. Един ден той прехвърли билото и се отправи към долината Уорхаус. Там беше слънчево и топло, а растителността — по-буйна, затова намери доста храна. Той стигна долу чак до гъстата гора и скоро подуши присъствието на друга сива мечка. Миризмата се усилваше и го доведе до едно самотно дърво, на което сивата мечка беше оставила своя отпечатък. Уаб се изправи на задни крака и подуши дървото. То миришеше силно на мечка, а по кората му имаше полепнала кал и сиви мечи косми на височина, до която той не можеше да достигне. Уаб разбра, че о дървото се е чесала някаква много голяма мечка, и се разтревожи. Как му се беше искало да срещне някой свой събрат! А сега, когато му се удаде тази възможност, потръпна от уплаха.

В своя самотен живот, останал без родителска подкрепа, той срещаше само омраза и сега не знаеше как ще се държи тази стара сива мечка. Докато се двоумеше, той я съзря. Тя вървеше бавно по склона, като от време на време спираше да изрови някой корен или дива ряпа.

Стори му се цяло чудовище. Инстинктивно Уаб изпита някакво недоверие към нея, промъкна се през гората и се покатери на една скала, откъдето можеше да наблюдава по-добре.

Голямата сива мачка попадна на следите на Уаб и нададе силен ядовит рев. Следите я отведоха до дървото. Тя се изправи на задните си крака и раздра с нокти кората на дървото високо над мястото, до което беше стигнал Уаб, после се втурна бързо да го догони. Уаб обаче разбра всичко. Той прехвърли отново билото и пак се озова в дефилето на Мититси. Беше схванал по свой странен мечешки начин, че там има по-голямо спокойствие, понеже и храната за мечките е много оскъдна.

С настъпването на лятото козината му започна да пада. Кожата ужасно го засърбя и му доставяше голямо удоволствие да се търкаля в калта и да чеше гърба си о някое дърво. Той не се катереше вече по дърветата. Ноктите му станаха много дълги, а предните крайници, независимо че наедряваха и ставаха по-силни, губеха от своята предишна гъвкавост на лапите, която прави малките сиви мечета и черните мечки големи катерачи. Той съвсем непринудено започна да прилага мечешкия навик да се изправя на задни крака и колкото може по-високо да трие нос о ствола на дървото.

Може и да не забелязваше, но всеки път, когато след една-две седмици се изправяше до някое дърво, той стигаше все по-нависоко Уаб растеше бързо и наближаваше разцвета на своите сили.

Веднъж ходеше до единия край на района, който смяташе за свой собствен, а друг път — до другия, но често чешеше гърба си ту о това, ту о онова дърво и по този начин успя да маркира своя район с дърветата, които носеха неговия подпис.

В края на лятото Уаб откри във владенията си лъскава черна мечка и ужасно се разгневи. Когато черната мечка приближи, Уаб забеляза тъмночервеното й лице, бялото петно на гърдите и разцепеното ухо, а лекият ветрец донесе и миризмата й. Без съмнение това беше същата миризма. Беше онзи черен страхливец, който го беше прогонил твърде отдавна от Литъл Пайни. Колко се беше смалил! Преди изглеждаше истински гигант. Уаб чувствуваше, че сега може да го смаже само с едната си лапа. Отмъщението е сладко, въпреки че той не го формулира точно така, когато се нахвърли върху мечката. Черната мечка моментално се покатери като катерица по едно малко дърво. Уаб се опита да я последва, както някога тя беше направила с него, но не успя. Той нямаше понятие как да се справи с натрапника, затова след известно време изгуби интерес към него и се оттегли, въпреки че черната мечка няколко пъти обръща глава към него и му се присмиваше. Късно следобед същия ден Уаб мина отново край същото дърво, но от мечката нямаше и следа.

С отминаването на лятото храната във високите места стана оскъдна, затова една нощ Уаб се осмели да слезе надолу и да проучи долната част на Мититси. Лекият ветрец косеше приятни благоухания и като тръгна към тях, Уаб се натъкна на трупа на млад бик. На известно разстояние от него дебнеха няколко дребни вълка, същински джуджета в сравнение с онези, които беше виждал по-рано. Точно до тялото на убития бик на лунната светлина се мяташе по много особен начин друг вълк. Странно, но като че нещо му пречеше да избяга. Старата неприязън на Уаб изведнъж го възпламени и той се хвърли напред. Вълкът светкавично го ухапа няколко пъти, но със страшен удар на голямата си лапа Уаб го превърна в купчина кожени дрипи, след което с две-три захапвания начупи всичките му ребра. Колко приятна беше топлата кръв, която рукна в устата му.

Вълкът се беше хванал в капан. Уаб ненавиждаше миризмата на желязо, затова заобиколи трупа на бика, където тя не се чувствуваше толкова силно, но преди да успее да преглътне първата хапка — „щрак!“, и една от предните му лапи остана притисната във вълчия капан, който не беше забелязал.

Уаб си спомни, че преди, когато го беше сполетяло същото нещастие, успя да се освободи, като натисна силно капана. Той стъпи със задните си лапи на пружините и ги притисна; те се разхлабиха и освободиха лапата. Около трупа на бика се носеше онази миризма, която, Уаб знаеше, принадлежеше на човека, затова се оттегли и започна да броди около реката. Все по-често носът му долавяше ужасната миризма, затова той й обърна гръб и се върна в своята тиха клисура.

Дни на величие

През третото лято от своя живот Уаб стана голяма мечка, въпреки че все още не беше достигнал разцвета. Сега козината му стана много светла, затова Спауот, индианец от племето шошоните, който го преследваше отдавна, го нарече Бялата мечка, или по-кратко Уаб.

Спауот беше добър ловец и когато в горната част на Мититси откри едно от дърветата, на което се беше трил Уаб, разбра, че е попаднал във владенията на голяма сива мечка. Той изследва всички шубраци из долината изгуби много време, преди да му се удаде възможност да стреля. Така Уаб беше ранен много лошо в рамото. Той изрева силно и като че желанието за борба го напусна, затова се отправи нагоре, прехвърли няколко малки хълмчета, докато стигна до едно тихо местенце, и легна на земята.

Познанията му по лекуване на рани бяха чисто инстинктивни. Той лижеше раната и мястото около нея, като търсеше непрестанно спокойствие. При облизването от раната падаше калта, а правеният по този начин масаж намаляваше възпалението. Козината се сплъстяваше върху раната като превръзка и я предпазваше от въздуха, нечистотиите и микробите.

Индианецът обаче го дебнеше по петите. Не след дълго миризмата предупреди Уаб, че неприятелят е наблизо, и той тихичко се придвижи по-нагоре на друго удобно за почивка място. Но индианецът не го остави на мира и там, затова Уаб отново избяга. Това се повтори няколко пъти, докато накрая се разнесе нов изстрел и Уаб отново беше лошо ранен. Той побесня от гняв. Нищо друго не го плашеше така много, както ужасната миризма на човек, желязо и барут, които помнеше от деня, в който изгуби майка си. Сега обаче този страх изчезна. Той тръгна с мъка нагоре из планината, мина под една скала, заобиколи я и се скри зад нея. След малко се появи и индианецът, въоръжен с кама и пушка. Чевръсто и бързо се движеше той по следите, като при всяко кърваво петно злорадствуваше, защото разбираше ужасната болка на ранената мечка. Индианецът се намираше точно под пропуканата скала, зад която чакаше освирепелият от болка Уаб. Упоритият ловец се прокрадваше, като очите му проучваха кървавите петна, оглеждаха гората отпред, но не се досещаше да ги повдигне нагоре към скалата. А Уаб, виждайки олицетворението на безпощадната смърт, която непрестанно го дебнеше по петите, и подуши отново отвратителната миризма, се подпря върху треперещата си и осакатена лапа и остана така, докато настъпи подходящият момент. Тогава с цялата си мощ и с цялата си омраза той нанесе ужасен и съкрушителен удар със здравата си лапа. Без да издаде звук, индианецът падна като подкосен, претъркулна се и изчезна от погледа. Уаб се надигна и тръгна да търси спокойно кътче, където да цери раните си.

Така той се убеди, че спокойствието се постига чрез сила, защото повече не срещна индианеца и по този начин си осигури достатъчно време за почивка и възстановяване на силите.

Годините минаваха както преди, но с тази разлика, че всяка зима Уаб спеше по-малко дълбоко, а всяка пролет се събуждаше все по-рано; вече установяваше, че е станал по-голям, а неприятелите, които се осмеляваха да излязат насреща му — по-малобройни. Когато стана на шест години, той се превърна в голяма, силна и навъсена мечка, неизпитала нито веднъж след онзи злокобен ден в Литъл Пайни сладостта на приятелството и на любовта.

Никой не чу Уаб да е имал някога другарка. Никой не би и повярвал, че изобщо е имал. Любовният период на мечките идваше и си отиваше всяка година, но Уаб винаги си оставаше сам както в своята младост. В нито едно отношение не е хубаво една мечка да е сама. Неговата обичайна навъсеност растеше успоредно със силата му и всеки, който би имал възможност да го срещне, би го нарекъл опасна сива мечка.

Той се засели в дефилето на Мититси още от момента, в който попадна в него, а нравът му се оформи под влияние на безбройните дребни приключения с капаните и с дивите планински съперници. Той не се страхуваше вече от тях, а познанията му бяха съвсем достатъчни, за да избягва успешно капаните. Силната миризма на човек и желязо му служеше като постоянно предупреждение, особено след едно събитие, което го сполетя на шестата му година.

Обонянието, на което вярваше винаги, му подсказа, че в гората лежи убит лос. Уаб тръгна срещу вятъра и скоро откри едрото вкусно тяло, раздрано вече на най-апетитното място. Вярно, тук отново усети онази ужасна миризма на човек и желязо, но тя беше едва доловима, а гощавката — така примамлива! Уаб обиколи лоса, изправи се на задни лапи и го огледа от височината на своя близо десетфутов ръст. После предпазливо пристъпи напред. Почти в същия миг лявата му лапа беше притисната от огромен мечешки капан. Той изрева от болка и започна да се дърпа разярен. Но това не беше бобров капан, а голям четирифунтов мечешки капан, който държеше здраво Уаб за лапата.

Устата на Уаб се запени от гняв. Обезумял, той хапеше капана със зъби. Изведнъж си спомни своите предишни познания. Той постави капана между задните си крака, после стъпи върху двете пружини и ги притисна с цялата си тежест, обаче тя се оказа недостатъчна. Той отмъкна капана заедно с букаите и като подрънкваше из пътя, се отправи нагоре из планината. Непрестанно се опитваше да освободи лапата си, но все не сполучваше, докато едно повалено дърво не му прегради пътя. То се беше опряло така, че можеше да се мине и под него. Дали беше просто щастлива случайност, не се знае, но във всеки случай мечката се мушна под дървото, опря гръб о него и направи нов опит. Стъпил със задните си лапи върху двете пружини и опрял мощни рамене о дървото, Уаб натисна капана с огромна сила. Големите стоманени пружини се огънаха, челюстите се разхлабиха и той освободи лапата си. Така Уаб успя отново да се спаси, независимо от това, че изгуби големия си пръст, който беше почти премазан още когато се затвори капанът.

Сега Уаб отново щеше да лекува болезнена рана и тъй като беше левак — това ще рече, че когато искаше да обърне някой голям камък, се подпираше на дясната си лапа и работеше с лявата, — трябваше за известно време да се лиши от онези лакомства, които може да се намерят само под камъните и падналите стволове на дърветата. Раната зарасна, но Уаб никога не забрави преживяното. Оттогава острата миризма на човек или на желязо, даже и когато не беше примесена с миризма на барут, винаги го вбесяваше.

Големият му опит го научи, че при подушване или при дочуване отдалеч на ловеца най-разумно е да бяга; открие ли го обаче съвсем близо до себе си, трябва да се бие с всички сили. И горските пастири скоро разбраха, че в горната част на Мититси властвува мечка, с която е най-разумно да не се занимава човек.

Един ден след дълго отсъствие Уаб наобиколи долната част на своето владение и с голяма изненада забеляза едно от онези дървени леговища, които хората правят за себе си. Като се завъртя, за да установи откъде духа вятърът, той долови онази миризма, която го караше винаги да беснее. Миг след това до ушите му долетя едно „бум“ и той почувствува, че нещо го рязна в задния ляв крак, който от едно време си беше останал малко неподвижен. Уаб се извърна и забеляза как един човек се завтече към новопостроената къщурка. Ако куршумът беше попаднал в рамото, щеше да е напълно безпомощен. Сега обаче случаят беше друг.

Какво представлява смъртоносната пушка пред могъщите рамене, способни да премятат борови трупи като съчки, пред лапите, които с един удар повалят най-едрия бик в околността, и пред ноктите, които къртят огромни камъни от планинския склон!

Същата вечер, когато приятелят на стрелеца се прибра, той откри своя съдружник до окървавената врата на колибата. Останалата отвън кървава следа и написаната с трепереща ръка бележка върху парче вестник разкри цялата истина.

Това е дело на Уаб. Забелязах го край извора и го раних. Опитах се да се добера до колибата, но той ме настигна. Господи, колко боли! Джек.

Това беше обаче напълно справедливо. Човекът беше нахлул във владенията на мечката, беше се опитал да отнеме нейния живот, но беше загубил собствения си. Приятелят на Джек даде клетва да отмъсти.

Той тръгна нагоре по дефилето, спеше в гората и дебнеше непрестанно мечката; зареждаше примамки и капани и най-сетне един ден дочу трясък, тропот и глухи удари, после един огромен камък полетя надолу по склона към гората и подплаши стадо елени, които се пръснаха мигновено на всички страни. В първия миг Милър помисли, че се свлича земята, но скоро разбра, че това е Уаб, който беше откъртил огромния камък вероятно заради скритите под него две-три мравки.

Вятърът не го издаде, затова, като се взря през гъсталака, Милър забеляза грамадната мечка, която се хранеше. Тя се стараеше да не стъпва на задния си крак и глухо ръмжеше, когато някое невнимателно движение й причиняваше болка. Милър се изправи спокойно и си каза: „Или аз нея, или тя мен!“ После изсвири пронизително с уста. Мечката спря да се храни и наостри уши. Човекът стреля в главата й.

Точно в този миг обаче огромната космата глава мръдна и куршумът й нанесе незначителна драскотина, която я вбеси. Останалото след изстрела облаче дим издаде човека и освирепелият Уаб се хвърли със светкавична бързина към своя неприятел.

Милър хвърли пушката и мигновено се покатери на първото изпречило му се голямо дърво. Уаб напразно изля гнева си върху ствола. Той раздра кората на дървото със зъби и нокти, но не успя да направи нищо на Милър. Дебна го цели четири часа, после се отказа, оттегли се бавно през гъсталака и изчезна от погледа. Милър следеше мечката от дървото, но остана още около час горе, за да се убеди напълно, че наистина си е отишла. След това се спусна на земята, прибра пушката и се отправи към своя стан. Уаб обаче беше по-хитър. Той само се беше престорил, че си отива, защото се върна крадешком и започна да дебне своята жертва. След като човекът се отдалечи толкова от дървото, че не можеше вече да се върне бързо до него, Уаб се втурна по петите му. Въпреки раните се движеше много бързо. Само след четвърт миля… Впрочем Уаб направи точно това, което мъжът се беше заклел да направи с него.

Дълго след това приятелите на Милър откриха пушката и достатъчно доказателства за онова, което се беше случило.

Незаконно построената край Мититси колиба се разпадна на съставните си части. Нови хора не потърсиха в нея подслон, защото никой не се осмеляваше да навлезе в местност, в която примамките бяха твърде малко да заличат лошата й слава и в която властвуваше една ужасна и войнствено настроена мечка.

Когато в горната част на Мититси откриха злато, златотърсачите започнаха да пристигат по двойки, пръснаха се из чуките, зачоплиха земята и размътиха поточетата. Повечето бяха посивели старци, които прекарваха живота си из планините и сами се бяха превърнали в сиви мечки. Златотърсачите чоплеха и дълбаеха навсякъде не за да преживяват, не заради сладки корени, а заради този блестящ прах, който не ставаше и за ядене. Живееха като истински мечки и не искаха нищо друго, освен да ги оставят на мира.

Те като че разбираха Уаб най-добре. Първия път, котата се натъкна на двама златотърсачи, Уаб се изправи на задни лапи и в малките му очи засвяткаха зеленикави пламъчета. По-възрастният мъж се обърна към помощника си:

— Остави я на мира и няма нищо да ни направи.

— Ама че грамада! — възкликна нервно другият.

Уаб щеше да се нахвърли върху тях, но нещо го възпря, нещо особено, без връзка с неговите намерения, което идваше от това, че хората останаха спокойно по местата си, нещо, което както при мечките, така и при хората е по-умно и от най-висшата им мъдрост и което сочи изход дори при най-съмнителните и неясно пресичащи се и криволичещи следи.

Уаб, естествено, не разбра какво си казаха мъжете, но схвана, че тук става нещо по-различно от всеки друг път. Обонянието му отново долови миризмата на хора и желязо, но в нея липсваше онова, което друг път го караше да беснее от гняв и да си припомня черните дни на своето детство.

Мъжете стояха неподвижно. Уаб изръмжа приглушено, отпусна се на четири лапи и продължи пътя си.

Към края на същата година Уаб се натъкна отново на червеноносата чернуша. Колко се беше смалила! Той можеше сега с един удар да я запрати чак през Грейбули.

Черната мечка явно нямаше желание да му предостави тази възможност. Тя се закатери с тлъстото си и тумбесто тяло по едно дърво с такава енергия, че цялата се задъха. Уаб се изправи и достигна на около 10 фута височина. С един замах на огромните си нокти той раздра кораба чак до бялата сърцевина на дървото и направи резки до земята. Черната мечка трепереше и стенеше от ужас при вида на тези страхотни нокти, които раздираха ствола по ужасяващо красноречив начин.

Какво възбуждаше така Уаб при вида на черната мечка? Дали отдавна забравените спомени от горното течение на Пайни или някакви асоциации за гора с изобилна храна?

Уаб изостави разтреперилата се като лист черна мечка високо горе на дървото и без някакво особено обмислено намерение се заклати край горния край на Мититси, после надолу по Грейбули и край Римрок. Няколко часа по-късно се озова в гъсталака на долното течение на Пайни сред познатите му от онова време малини и мравуняци.

Той беше забравил колко чудесна е земята край Пайни: изобилна храна, ни следа от мътещи потоците златотърсачи, никакви дебнещи на всяка крачка ловци, никакви мухи и комари, а безброй широки слънчеви поляни и гостоприемни гори, защитени от високи нрави скали, които спираха студените ветрове. Тук не се подвизаваха никакви сиви мечки, нямаше даже и следа от случайни минувачи, а черните мечки, които се мяркаха тук-там, не влизаха в сметките.

Уаб остана много доволен. Той потопи огромното си тяло в една биволска локва, после се изправи на два крака до едно дърво точно там, където се събираха реките Пайни и Грейбули, и постави върху него своя отпечатък на близо 10 фута от земята.

През следващите дни той се скиташе все по-близо до назъбените върхове на Шошоните и завладяваше нови участъци. Откри маркировките на няколко черни мечки и ако те бяха върху малки изсъхнали дървета, Уаб просто ги поваляше на земята с един замах на гигантската си лапа. Ако дърветата бяха зелени, той слагаше своя собствен печат над чуждия и го правеше ясно видим, като разсичаше кората на дърветата с големите си железни нокти. Черните мечки от дълго време се разпореждаха в гората част на Пайни, затова катеричките се бяха отказали да складират повече запасите си из хралупите на дърветата. Те използуваха за тази цел местата под големите плоски камъни, където черните мечки не можеха да се доберат до тях. Ето защо Уаб установи, че земята е богата. Всеки четвърти или пети камък в боровите гори представляваше покрив на катеричи склад с храни. Ако малкият стопанин се оказваше вътре, когато ги повдигнеше, без да се двоуми, Уаб го цапваше с лапа и го поглъщаше като апетитна добавка към собствените му припаси.

Където и да отидеше, Уаб оставяше визитната си картичка:

„Минувачи, пазете се!“

Имаше я по дърветата на височината, до която успяваше да достигне. По миризмата в полепените косми всеки разбираше, че става дума за огромната сива мечка Уаб.

Ако майка му беше останала жива, Уаб щеше да научи, че добрият през пролетта район може да се окаже съвсем неподходящ за лятото. От натрупания опит той разбра, че промяната на местожителството едновременно с промяната на годишното време е най-доброто нещо. В ранна пролет районите, из които се движат добитъкът и лосовете, са осеяни с трупове на умрели през зимата животни и предлагат пребогата трапеза. В началото на лятото най-много храна се намира из огретите от слънцето склонове, по които растат вкусни корени и дива ряпа. Към края на лятото малинажите край реките пращят от плод. През есента боровите гори дават прекрасна възможност за натрупване на мазнини за през зимата. Така всяка година той разширяваше своите владения. Уаб не само прочисти Пайни и Мититси от черни мечки, но и се прехвърли оттатък билото и уби онзи стар приятел, който някога беше го прогонил от долината Уорхаус. Освен това той държеше на своите владения. Веднъж разгроми стана на едни новаци, които търсеха място за ранчо по средното течение на Мититси. Той разгони конете им и изпотъпка всичко в стана. По този начин всички животни и хората разбраха, че районът от Франк Пик до шошонските върхове е притежание на владетел, който е в състояние успешно да го отбранява. Владетелят се наричаше Уаб от Мититси.

Всяко същество, чиито ограничени сили го поставяха извън възможностите на откритата борба, отстъпваше на Уаб и по остроумие. Уаб никога не забрави това, което беше научил за капаните. За него стана закон никога да не се приближава там, където миришеше на човек и на желязо, и по тази причина никога повече не се хвана в капан.

Уаб продължаваше да води самотен живот, ходеше прегърбен из планините и докато търсеше ежедневната си храна, разхвърляше като черупки и кибритени клечки огромни камъни и стволове на повалени дървета. Горските и полските зверове скоро узнаха за всичко това и се разбягваха от страх при вида на Уаб, преследваното по-рано от всички малко сиво мече. Много черни мечки заплатиха с живота си за провиненията си от онова далечно минало. Много рисове бягаха ужасени пред него и търсеха убежище по дърветата. Ако дърветата се окажеха стари и сухи, Уаб ги поваляше на земята и тогава и дървото, и рисът ставаха на парчета. Даже и гордият със своята красива шия жребец, водач на стадото мустанги, сметна веднъж за разумно да отстъпи пред Уаб. Старите сиви горски вълци, а дори и планинските лъвове изоставяха току-що убитите от тях жертви и с изпълнени от страх сърца бягаха при появяването на Уаб. Прегазеше ли с тромави стъпки чакълестия брод на реката, плахите антилопи се разбягваха като пилци и ако го пресрещнеше тогава някой плещест бик, твърде млад, за да прояви разум, и твърде едър, за да се уплаши, с един-единствен удар на своята гигантска лапа. Уаб натрошваше черепа му и го подреждаше така, както преди няколко години щеше да го подреди него самия бодливата крава.

Природата винаги дарява своите създания както с добри, така и с лоши дни. Тежките мъки в детството на Уаб изградиха неговото мощно тяло. Всички най-обикновени удоволствия в живота на една сива мечка бяха недостъпни за него, но за това природата го беше надарила със сила за двама.

Така минаваха годините. Животът на Уаб не се разведряваше от другарка или от приятели и той се движеше навъсен, като не изпитваше страх от нищо и беше готов за схватки, но желаеше само едно — да го оставят сам, съвсем сам. Уаб изпитваше едно-единствено голямо удоволствие в своя мрачен живот, обвит от ореола на нямащата равна на себе си сила. Това беше дребното, но никога неувяхващо чувство на радост при вида на унищожения неприятел или на разчупените огромни камъни, които също отстъпваха пред неговата удивителна сила.

Всеки предмет има своя собствена миризма за онзи, който умее да я долавя. Уаб изучаваше разни миризми през целия си живот и познаваше повечето миризми в планината. Като че всеки предмет притежаваше собствен глас. Всеки знае, че един добър нос е много по-ценен от очите и ушите, взети заедно. И всеки един от тези безчетни гласове го канеше: „Ето ме!“

Плодовете на хвойната, шипките, ягодите, всички имаха малки сладки гласчета, които зовяха: „Ето ни, ягодки, ягодки!“

Мощният глас на гъстите борови гори се чуваше отдалеч: „Това сме ние, боровете!“ Когато потъваше сред тях, Уаб долавяше и тихите приятни гласчета на кедровите плодове: „Ето ни и нас, орехчетата!“

Духнеше ли вятърът през май, сладките коренчета подемаха в един глас: „Сладки коренчета, сладки коренчета!“

Когато попаднеше сред коренчетата, Уаб долавяше гласчетата им поотделно. Всяко коренче съобщаваше по нещо особено на носа му: „Ето ме, аз съм голямо сладко коренче, сочно и узряло!“ Или чуваше тихо, но остро гласче: „Ето ме и мен, сухото малко коренче, което не става за нищо!“

Есенес широкополите и сочни гъби зовяха със силен глас: „Аз съм голяма и полезна гъба!“, докато отровната аманита мърмореше: „Аз съм аманитата. Остави ме на мира, инак ще легнеш болен!“ Нежните камбанки, избуяли по склона на клисурата, също пееха своя песенчица, нежна като стъбълцата им и изящна като синия им цвят. Но специалистът по миризмите знаеше, че не бива да им обръща внимание, защото те и милиони подобни не представляват интерес за него.

Така всяко живо същество, всяко цветенце, скала, камък и всеки предмет на земята без изключение разказваше своя живот и изпяваше своето кратко минало на неговия нос. Денем и нощем, при мъгла и слънце неговият голям и влажен нос му казваше повечето от онова, което искаше да узнае, като пропускаше незначителните неща. Така Уаб започна все повече да се осланя на него. Ако ушите и очите едновременно му съобщаваха нещо, той им се доверяваше едва след като се обадеше и носът „Да, така е!“

Но това е въпрос, който човекът не може да разбере, защото отдавна е жертвувал унаследеното качество на своя нос пред привилегиите, които му предлага животът в градовете.

Докато приятните миризми за Уаб бяха стотици, на хиляди той не обръщаше никакво внимание; неприятните бяха също доста, но да беснее от яд го караха само няколко.

Той често забелязваше, че щом западнякът духнеше, когато беше в началото на дефилето на Пайни, до него винаги достигаше някаква странна и нова миризма. Понякога той не й обръщаше никакво внимание, друг път му се струваше отвратителна, но никога не тръгна към нея. Други дни севернякът духваше откъм билото и донасяше най-ужасната за него миризма. Тя не приличаше на никоя друга и той гледаше час по-скоро да се отърве от нея.

Бързо преваляха годините на младостта и Уаб скоро започна да чувствува болки в толкова често раняваният заден крак. След някоя студена нощ или продължително влажно време той почти не можеше да си служи с него. Един ден, когато изпитваше остра болка, западнякът свирна през клисурата и донесе до носа му странна вест. Уаб не можа да я разгадае веднага, но тя като че го мамеше: „Ела!“ Същевременно нещо в самия него го подтикваше: „Иди!“ Ароматът на храната примамва гладното животно и отвращава ситото. Човекът знае, че желанието се поражда от нуждата на тялото. И така, Уаб почувствува влечение към онова, което дълго време го отвращаваше. Той тръгна бавно нагоре по една планинска пътека, като от време на време ръмжеше сам на себе си и нанасяше яростни удари по онези клонки, които шибаха лицето му.

Странната миризма се усили. Тя го отведе до мястото, което не беше посещавал досега. Горе над един откос от белезникав пояс имаше тераска със същия цвят, залята от неприятна на вид вода, която се стичаше надолу, а от някаква дупка се виеха изпарения във въздуха. Уаб надигна подозрително нос. Що за странна миризма! После се изкатери до тераската.

В пясъка пред него пропълзя змия, Уаб я смаза с един удар, от който близките дървета трепнаха, а един опрян точно до ръба на склона камък полетя надолу. Уаб нададе мощен рев, който отекна към долината като далечен тътен. После пристъпи към димящата дупка. Тя беше пълна с вода, която едва се поклащаше и изпущаше топла пара. Уаб я опита с лапа и установи, че е топла и приятна. После стъпи с двете лапи. Така малко по малко потопи цялото си туловище и водата от малкото басейнче започна да прелива от всички страни. Накрая Уаб се излегна с цял ръст в топлия или по-скоро горещ серен извор, като почти се задушаваше в зеленикавите води. Над главата му вятърът разгонваше скупчилите се изпарения.

Из Скалистите планини има безброй серни извори, но този се оказа единственият във владенията на Уаб. Мечката лежа така повече от час, след което почувствува, че е достатъчно, привдигна огромното си тяло и се изкатери на брега. Тук усети изключителна бодрост, а тялото си удивително гъвкаво. От неподвижността в задния крак не беше останала и следа.

Уаб отърси водата от рунтавата си козина. Една огряна от слънцето широка издатина на скалата го примами и той се изтегна върху нея да се изсуши. Но преди това Уаб се изправи до едно дърво и постави върху него своя познат на всички знак. Вярно, върху дървото имаше и други бележки, поставени от разни животни, които също използуваха сярната баня за лекуване на своите болести, но какво от туй? От този момент дървото щеше да има следния текст, който беше написан с езика на калта, мечешките косми и миризмата и който можеше да прочете всяко планинско създание:

Банята е моя. Стойте настрани от нея!

Уаб

Уаб лежа по корем, докато гърбът му се изсуши напълно, след това се обърна нагоре с краката и се изви тромаво, докато палещите лъчи на слънцето изсушиха напълно тялото му. Той усети, че сега наистина се чувствува прекрасно. Разбира се, не можеше да каже: „Тази неприятна болест, наречена ревматизъм, ми причинява силни болки, но серните бани ще я излекуват“, но каза: „Чувствувам ужасни болки. Потопя ли се в тази миризлива вода, става ми много добре.“

Оттогава, щом болките започваха, той се връщаше при извора и всеки път излизаше излекуван от него.

Залезът

Годините минаваха. Уаб вече не растеше, не беше и необходимо, но за това козината му ставаше все по-светла, а нравът му — по-зъл. Сега владението му наистина беше огромно. Всяка пролет, след като зимните бури унищожаваха оставените от него бележки, той тръгваше да ги подновява. Това беше много естествено, защото оскъдната храна го принуждаваше да обикаля цялото си владение. През този сезон обикновено имаше много разкаляни локви и тъй като зимният му кожух оредяваше и кожата го засърбяваше много, търкалянето в топлата, размекната пръст му беше особено приятно, а леката болка, след като се начесваше до насита, беше едно от големите удоволствия, които познаваше. Така че независимо от причините резултатът винаги беше един и същ: всяка нова пролет бележките се подновяваха. Но ето че в долното течение на Литъл Пайни беше основано ранчото „Полет“ и мъжете скоро се запознаха със „старото страшилище“. Когато го видяха, пастирите решиха, че е по-добре да не му се мяркат пред очите и да го оставят да си гледа работата.

Те не го виждаха твърде често, въпреки че следите и бележките му се срещаха навсякъде. Собственикът на ранчото, ловец по природа, се заинтересува много от Уаб.

Той научи нещо за миналото на старата мечка от полковник Пикет, като сам успя да разбере много повече от онова, което знаеше полковникът.

Той разбра, че районът на Уаб се простира на юг чак до горното течение на Уигинс, а на север до Стинкинг уотър и от Мититси чак до Шошоните.

Освен това откри, че Уаб знае повече за мечешките капани и от някои ловци. Той или отминаваше капаните, или разбутваше примките и измъкваше стръвта, без да доближава капана. Случайно или нарочно, но понякога Уаб затваряше капана с едно от колчетата, които го придържаха. Собственикът на ранчото откри също така, че всяка година точно през най-големите летни горещини Уаб изчезва от своето владение така, както по време на зимния си сън.

Преди много години едно предвидливо правителство беше определило горните райони на Йелоустоун за вечен резерват на дивите животни. В границите на тази голяма страна на чудесата животните нямаше да се преследват и да се плашат. Никакво насилие нямаше да се упражнява, към което и да е животно. Влизането в девствените гори с брадва се забраняваше, а потоците щяха да текат вечно, без опасност да бъдат замърсявани от воденици или от мини. Цялата обстановка щеше да свидетелствува за онова, което е представлявал Западът преди нахлуването на белия човек.

Дивите животни бързо разбраха всичко това. Те скоро опознаха този неограден парк и както всеки знае, започнаха да се държат съвсем различно в свещените му граници. Животните не отбягваха повече хората, не се страхуваха от тях и не ги нападаха. В тази гостоприемна страна те станаха даже и по-търпими едни спрямо други.

Мирът и изобилието са гаранция за добър живот на Земята. Открили ги тук, дивите животни прииждаха в парка от съседните области в такова количество, каквото не може да се види никъде.

Особено много са мечките около хотел „Фаунтин“. На около една миля от него на равно и открито място в гората управителят на хотела е наредил остатъците от храната да се дават на мечките всеки ден. Човекът, който върши тази работа, се е превърнал в главен разпоредител на мечешкия пир. Храната се носи всеки ден, а мечките се увеличават с всяка измината година. Там сега е съвсем обичайно да срещнете по едно и също време около дузина мечки. Те са най-различни — черни, кафяви, светлокафяви, сиви, сребристи, големи и малки, цели семейства и отделни животни, пристигнали от всички околни огромни територии. Животните сякаш разбират, че всякакво насилие в парка е забранено, затова тук и най-свирепите от тях имат примерно поведение. Независимо от това, че тук се скитат десетки мечки и че понякога се поскарват помежду си, нито една от тях не е посягала на човек.

Всяка година те редовно идват и си отиват. Гостите имат възможност да ги видят, а служителите от хотела познават добре много от тях. Те знаят, че мечките се появяват всяко лято по време на краткия сезон, през който работи хотелът, и че изчезват отново, без никой да знае откъде идват и къде отиват.

Един ден през парка мина собственикът на ранчото „Полет“. По време на престоя си в хотел „Фаунтин“ той навести банкетната зала на мечките по време на пир. Няколко черни мечки се хранеха, но към залез-слънце изведнъж се отдръпнаха и направиха място на една огромна мечка със сребриста козина.

Човекът, който развеждаше гостите, каза:

— Това е най-голямата сива мечка на парка. Извънредно е кротка, инак господ знае какво би станало.

Сивата мечка се приближи с тежки стъпки и се извиси на поляната подобна на копа сено.

— За тази мечка ли говорите? — възкликна удивен чифликчията. — Ако това не е Уаб от Мититси, да не ме наричат повече ловец. Това е най-кръвожадната сива мечка из нашия край.

— Не е възможно — отвърна водачът, — мечката идва всяко лято през юли и август. Струва ми се, че живее някъде наблизо.

— Ето къде е отговорът на загадката — отвърна чифликчията. — Точно през юли и август ние губим следите й. Вие сами можете да се убедите. Тя понакуцва със задния си крак, а от предната й лява лапа липсва един пръст. Сега зная къде прекарва лятото. Не предполагах само, че този стар негодяй може да се държи така добре, когато отиде някъде на гости.

Огромната сива мечка ставаше много известна в парка през лятото. Впрочем тя се държа зле само веднъж, и то по време на първото си посещение, преди още да беше успяла да се запознае напълно с реда в парка.

Един ден Уаб се отправи към хотела и се вмъкна вътре през предната врата. Той изправи своя близо десетфутов ръст в хола и посетителите, ужасени, се разбягаха. След това влезе в канцеларията.

— Добре, щом имаш нужда повече от мен от канцелария, преотстъпвам ти я — изрече бързо чиновникът и като прескочи преградата, се заключи в телефонната кабина. Оттам той позвъни на управителя на парка.

— В канцеларията нахлу една сива мечка, изглежда кандидатства за длъжността управител на хотела. Разрешавате ли да стреляме?

— Стрелянето в парка е забранено. Използувайте противопожарния маркуч!

Така и сториха. Мечката изгуби ума и дума от изненада, след това на свой ред се прехвърли през преградата и като топуркаше тежко с лапи и драскаше с нокти по пода, тръгна назад по пътя, по който беше дошла. На минаване през кухнята Уаб отмъкна голямо парче говеждо месо.

Това беше единственият случай, когато Уаб се държа лошо, въпреки че веднъж една друга мечка го принуди да наруши примирието. Това беше голяма женска черна мечка, известна на всички драка. Тя имаше лошо и болнаво мече, с което ужасно се гордееше, толкова много, че непрестанно се спречкваше с другите заради него. А то, като всички разглезени деца, ставаше причина за много неприятности. Много едра и зла, мечката тормозеше всички останали черни мечки. Когато веднъж се опита да изтика стария Уаб, той така я цапна с лапа, че тя се претърколи като футболна топка. Той я последва и вероятно щеше да я убие, защото именно тя беше нарушила примирието в парка, но мечката се отскубна и се покачи на едно дърво, от чийто връх скимтеше тревожно с всички сили нейното нещастно малко мече. Така свадата приключи. Черната мечка започна да отбягва Уаб, а той се прослави като миролюбив и добър. Много хора смятаха, че идваше от някои далечни планини, където не беше виждал и пушки, и капани, та затова не е зъл и отмъстителен.

Всеки знае, че сивите мечки от Битърууд са лоши. Хребетът Битърууд е най-суровата част на планината. Земята навсякъде е разсечена от дълбоки дефилета и е обрасла с гъсти преплетени шубраци.

Там е невъзможно да се минава на кон и човек трудно си служи с пушка, но за това мечките намират разнообразна храна. Ето защо тук винаги има много мечки и много ловци, които зареждат капани.

„Рунтавелките“, така се наричат сивите мечки от Битърууд, са много остроумни и свирепи животни. Една възрастна „рунтавелка“ знае за капаните повече от половин дузина обикновени ловци, а по знанията си за растенията и за корените съперничи с цял институт ботаници. Тя знае със сигурност точно кога и къде може да намери каквато и да е гъсеница или червей. Само от едно полъхване на вятъра разбира дали ловецът, дебнещ по следите й на миля разстояние, си служи с пушка, отрова, кучета, капани или с всичко това, взето заедно. Тя спазва едно основно правило, причина за безкрайни удивления от страна на ловците: „Когато решиш да направиш нещо, върши го бързо и докрай“. Затова когато се срещнат ловец и „рунтавелка“, мечката моментално решава дали да бяга с всички сили, или да се нахвърли отгоре му и да се бие докрай.

Сивите мечки от Бедланд не постъпват така. Те предпочитат да запазят достойнство, изправят се на задни крака и заревават гръмогласно. Така дават добра възможност на ловците да си послужат със своите смъртоносни светкавици. А този род светкавици са много по-страшни от бурята. Хората свикват с рева на животните и с тяхната близост дотолкова, доколкото им стига куражът, но мечките не навикнаха на смъртоносните куршуми, затова и всички сиви мечки от Бедланд са избити.

И така, ловците се убедиха, че не могат да отгатнат как ще постъпи една „рунтавелка“. Знаеха само, че изпълнява моментално своето намерение.

Въпреки всичко тези мечки са разрешили чудесно въпроса за запазването на своя род. Независимо от белите хора те се увеличават в дивите си селения.

Много естествено е дадена местност да не може да издържа неограничено количество мечки. При своето размножаване мечките се изтикват взаимно. Ето защо, когато едно стройно и младо „рунтавелче“ разбра, че не може да остане повече в района, в който му се искаше, то го напусна волю-неволю и се запъти да търси своето щастие из широкия свят.

Мечето беше малко, инак нямаше да го изтикат от района, но то имаше много добра подготовка и достатъчна съобразителност, за да се справи с всяка ситуация.

Как мечето се скита из планината Семън и не му хареса местността, как пътува, докато стигна до оградената с телена мрежа равнина Снейк и, разбира се, не успя да остане там, как чистата случайност го възпря да продължи на изток до Йелоустоунския парк, където можеше да си почине добре, как се запъти към планината Снейк и намери повече ловци, отколкото къпини и малини, как навлезе в Тетонските гори и огледа с отвращение претъпканото с хора селище Джексън Хоул, не се отнася до историята за Уаб. Но когато пресече хребета на Грос Вентър и се прехвърли към изворите на река Грейбули, малкият Рунтавко вече навлезе и в самата история точно така, както във владенията и в живота на сивата мечка от Мититси.

Рунтавко не откри никакви човешки следи, откакто напусна Джексън Хоул. Тук той попада в истинско царство на изобилието. Опитваше от всички деликатеси на сезона и се наслаждаваше на хубавата околност. Изведнъж се натъкна на едно от дърветата, носещо бележка на Уаб. „Пътниче, пази се!“ — гласеше лаконично тя. Рунтавко се изправи на задни лапи. „О, ужас! Каква огромна мечка!“ Бележката, оставена от Уаб, се намираше на една глава и едни плещи по-високо от мястото, до което стигаше Рунтавко. След подобно откритие всяка обикновена мечка би се оттеглила безшумно, но Рунтавко смяташе, че планините са длъжни да му осигуряват храна и подслон. А това място му харесваше. Само дано успееше да не се мярка пред очите на своя много по-голям събрат. Той започна да души около мястото и като внимаваше да не се появи собственикът, лапаше с удоволствие попадналите му вкусни неща.

На една-две крачки от това злокобно дърво се търкаляше стар боров пън. В Битърууд под такива пънове често се срещат гнезда на мишки, затова Рунтавко го катурна, за да провери. Пънът се претърколи и се опря о дървото с бележката на Уаб. Рунтавко все още не мислеше за него. Но точно в този миг неговият хитър мозък роди една мисъл. Мечето обърна глава на една страна, после на друга. Малките му остри очички огледаха пъна и бележката. След това съвсем преднамерено се покатери върху пъна, изправи се на задните си лапи с гръб към ствола и лепна своята бележка поне с една глава над бележката на Уаб. Той търка дълго и силно гърба си о дървото, после забеляза една локва, изтъркаля се в нея, върна се отново при дървото и направи голяма и ясно различима бележка. Лепна я нависоко и я подчерта с нокти, като остави големи драскотини върху кората. Така мисълта стана прекалено ясна — предизвикателство към сегашния владетел от страна на чудовищен завоевател, готов, какво ти, горящ от нетърпение да се бие до смърт за покоряване на тази чудесна страна.

Може да беше случайност, а може би не, но когато скочи, пънът се търкулна встрани. Рунтавко продължи своя път надолу по дефилето, като продължаваше да следи зорко за своя неприятел. Не след дълго Уаб откри следите на натрапника и цялата свирепост на характера му, когато се намираше извън парка, се възвърна.

Един-два пъти Уаб вървя цели мили по следите. Но малкото мече беше пъргаво както в краката, така и в главата и затова не се показа нито веднъж. То обаче навестяваше всяко дърво с бележка от Уаб и ако имаше някаква възможност за мошеничество, лепваше своята бележка по-високо. То влагаше цялата си енергия в това и поставяше голям, ясно различим знак. Нямаше ли възможност да постави такъв знак, не се приближаваше много до дървото, а търсеше друго, подходящо дърво наблизо — с дънер или с камък, върху който можеше да стъпи.

Така Уаб скоро откри бележките на натрапника, поставени високо над неговите. Това очевидно беше някаква чудовищна мечка, с която даже и той комай нямаше да се справи. Уаб не беше страхливец. Решен да се бие до смърт, какъвто и да беше неприятелят, той тръгна да обикаля владението си и да търси нашественика. Ден след ден го търсеше, готов всеки миг за сражение. Ежедневно откриваше следите му и все по-често забелязваше бележките, лепнати високо над неговите. Вятърът често донасяше миризмата му до ноздрите на Уаб, но въпреки това неприятелят оставаше скрит за очите му. Очите на старата сива мечка бяха загубили остротата на зрението си през последните години. На няколко крачки от него предметите изглеждаха на Уаб като сенки. Непрестанно надвисналата опасност не можеше да не предизвика безпокойство у него. Сега той беше стар, а зъбите и ноктите му — изхабени и притъпени. Старите рани го безпокояха повече от всякога и независимо от това, че всеки момент може да се надигне и да се бие с колкото и да е и каквито и да е големи мечки, непрестанното опасение и мисълта, че всеки момент трябва да е готов за бой с това младо чудовище, тегнеха на душата му и започнаха да оказват влияние и върху здравето му.

Рунтавко живееше в постоянен страх, винаги готов да побегне. Той обръщаше непрестанно глава назад и се местеше от едно място на друго, за да избегне срещата с Уаб, която щеше да доведе до неминуемата му гибел. Неведнъж той видя от едно скрито място огромната мечка и се разтрепери от страх да не би вятърът да го издаде. На няколко пъти Рунтавко се спаси само благодарение на дързостта си. Попадна и в задънени клисури. Веднъж успя да избяга, като се покатери на дългата пукнатина на една скала, която се оказа недостъпна за огромното тяло на Уаб. Независимо от всичко Рунтавко продължи с налудничава последователност да бележи дърветата в този район.

Накрая мечето подуши сярната баня и се отправи към нея. И самото то не знаеше защо. Миризмата не го привличаше, но натам водеха следите на истинския собственик. Подтикван от желание да върши пакости, Рунтавко нахвърли кал в извора, а след като откри дървото, о което се беше чесал Уаб, се покатери върху скалата до него и така успя да лепне своята бележка на цели пет фута над бележката на Уаб. После скочи припряно долу, разтича се и продължи да замърсява водата, като същевременно отваряше очите си на четири. Изведнъж някъде от гората под него се разнесе шум. Мечето моментално застана нащрек. Сега шумът се чуваше по-близо, а не след дълго и вятърът потвърди неговото предположение. Уплашен, Рунтавко се обърна и побягна в гората.

Показа се Уаб. Здравето му напоследък се влошаваше. Старите болки отново се появиха. От задния крак преминаха и в дясното рамо, в което все още имаше два куршума. Чувствуваше се ужасно зле. Всяка крачка му струваше големи усилия. Куцайки силно, Уаб се приближи до познатия извор. Изведнъж долови миризмата на своя неприятел и видя следите му в калта. Очите му казваха, че са от малка мечка. Но можеше ли да вярва на премрежения поглед? Носът, безпогрешният нос, му казваше: „Ето ги следите на огромния нашественик“. После видя дървото със собствената си бележка, а там, високо над нея, без съмнение се мъдреше бележката на неговия неприятел. Очите и носът този път бяха единодушни. Нищо повече. Те му съобщиха, че неприятелят е някъде наблизо и че може всеки момент да се появи.

Болката го караше да се чувствува слаб и болен. Сега не му беше до отчаяни схватки. Борбата с подобни странници би била истинска лудост. Затова той се отказа този път от лечението, обърна се и тръгна надолу по посока, далеч от посоката, в която се беше упътил неговият неприятел. За пръв път от своето детство се отказваше от борбата.

Разтреперано като лист, почти залепено за земята, изгубило ума и дума от страх, мечето се беше свило на една полянка между скалите като в същински естествен капан само на петдесетина ярда от извора. Ако беше тръгнал по следите на странника, Уаб щеше да открие малкия мерзавец и да го направи на пихтия. Ако се беше изкъпал в извора, силата и куражът му щяха да се върнат и ако не друго, щеше да открие своя неприятел навреме и неговият по-нататъшен живот щеше да протече по съвсем различен начин. Но той отстъпи. Това беше повратният момент в жизнения път на Уаб, но той, разбира се, не можеше да знае това.

Уаб закуцука надолу край ниските възвишения на Шошоните и скоро усети известната му от години отвратителна миризма. Понеже не беше ходил никога към нея, затова не я познаваше. Миризмата идваше точно оттам, накъдето се беше насочил. Скоро стигна до една малка оголена клисура, осеяна със скелети и с някакви тъмни предмети. Като минаваше край тях, Уаб долови вонята на най-различни животни и разбра, че всички лежат мъртви в тази гола дупка, където не растяха дръвчета и тревици. От една пукнатина в горния край на скалите излизаше смъртоносен газ, невидим, но тежък, който изпълваше малкото дълбоко дере. На долния край преливаше някаква течност. Уаб разбираше само, че вонята го замайва и приспива, затова бързо се измъкна от дерето и с удоволствие напълни дробовете си с чист боров въздух.

След като веднъж беше отстъпил, втората крачка назад се оказа много по-лесна, но резултатът донесе двойно по-голяма беда. Защото, след като владението на сярната баня беше преотстъпено на огромния странник, Уаб почувствува, че най-доброто, което можеше да направи, е да не стъпва повече там. Понякога се натъкваше на следите на своя неприятел и отново го обземаше старата смелост. Той надаваше стария гръмогласен рев и се устремяваше с болезнени куцукания по следата, за да разреши веднъж завинаги този въпрос. Но никога не успяваше да настигне този мистериозен гигант. Ревматизмът се изостри много, още повече че престана и да го лекува. От ден на ден Уаб ставаше все по-неспособен за тичане и бой.

Случваше се да усети приближаването на своя неприятел, когато се намираше на неудобно за битка място. Тогава Уаб отлагаше боя за друг път. Но когато условията бяха благоприятни, все не му се удаваше да го наближи. Добре известно е, че предимството е на страната на онзи, който умее да издебне. Някои дни се чувствуваше толкова зле, че би било истинска лудост да рискува всичко в един двубой, а щом се почувствуваше добре, — странникът като че потъваше вдън земя.

Уаб скоро разбра, че следите на странното животно — се срещат по-често при Уорхаус и на западния бряг на Пайни, най-богатата с храна област. Когато чувствуваше, че не е в състояние да се бие като равен, той, естествено, отбягваше тези места и тъй както много или малко болката не го оставяше никога на мира, той се видя принуден да отстъпи на своя неприятел и най-добрата част от владението си.

Времето минаваше. Уаб мислеше да намине отново към своята баня, но не го направи. Болките станаха нетърпими и той просто окуця както с предната, така и със задната дясна лапа.

Напрежението от дългото очакване на битката го направи неспокоен. Неспокойството прерасна в загриженост, която с отпадане на силите убиваше и смелостта му, както е обикновено, когато смелостта се дължи на физическа сила. Ежедневната му грижа сега се състоеше в това не да срещне и да се бие със завоевателя, а да го избягва дотогава, докато се почувствува по-добре.

Ето как първото отстъпление прерасна в общо отстъпление. Уаб се принуди да слиза все по-ниско по Пайни, за да предотврати евентуална среща. Всеки ден се хранеше по-зле, слабееше и ставаше все по-трудно да побеждава враговете си.

Той живееше и се криеше по долното течение на Пайни, същото място, където едно време майка му го беше завела заедно със сестричката и братчетата. Сегашният му живот почти не се различаваше от живота, който водеше след ужасния ден. Вероятно поради същите, причини. Ако имаше семейство, може би всичко щеше да е по-различно. Като куцукаше една сутрин сред оголените трепетлики и търсеше храна или червиви ягоди, които бяха толкова малко, че не привличаха вниманието даже и на катеричките, той дочу как един камък се търкулна надолу по задния склон и изчезна в гората. Малко по-късно вятърът донесе ужасната миризма. Уаб нагази в ледените води на Пайни и по краката му плъзна остра болка, която го бодна чак в сърцето. Той отстъпи отново. Сега накъде? Като че оставаше само един изход — към новото ранчо. Уаб долови признаци на някаква бъркотия дълго преди да беше зърнал ранчото. Неговият верен приятел, носът, му подшушна: „Назад, назад! Бързо в планината!“ И Уаб се обърна, даже с риск да срещне своя ужасен враг. Той закуцука покрай северния бряг на Пайни, като непрестанно търсеше малките котловинки и дървета. Опита се да се покатери по една скала, която на младини изкачваше на един дъх. Някъде по средата се препъна и се претърколи тежко надолу. Единственият начин беше да заобиколи скалата, защото трябваше да върви напред, само напред. Но къде? Изглежда, нямаше друг избор, освен да предостави целия район на ужасния странник. И като почувствува, доколкото може да чувствува една мечка, че е повален, победен и свален от власт, че е изгонен от собствените му владения от една силна мечка, с която не можеше да мери сили, той кривна по западния ръкав на потока и така жребият беше хвърлен. Силата и бързината изчезнаха от мощните му някога крайници. Изкачването на всеки познат хребет му отнемаше три пъти повече време, отколкото преди. Той хвърляше от време на време поглед назад, за да се убеди, че никой не го следи. Встрани от извора на този малък приток се изправяха голите и сурови Шошони. Там нямаше никакви неприятели. Зад тях се простираше Йелоустоунският парк. Напред, само напред! Но след като прехвърли с треперещи крака и несигурни крачки билото, западният вятър донесе вонята на Долината на смъртта, онази малка долина, където всичко беше мъртво, където и самият въздух беше смъртоносен. Преди вонята го отвращаваше и пропъждаше надалеч, но сега Уаб долови нещо, което го привличаше. Долината на смъртта се намираше на пътя му и той се заспуска към нея. Приближаваше се бавно, докато най-после стигна до самия вход. Един лешояд се спусна и започна бавно да се унася в сън, кацнал върху неначенатия труп на някаква птица. Уаб повдигна побелялата си глава. Така омразната воня сега го привличаше. Във въздуха се долавяше нещо странно и остро. Тялото му копнееше за него. Този въздух успокои болките му и той почувствува, че му се приспива също както в деня, когато дойде за пръв път на това място.

Далеч под него, отдясно и отляво и напред, далеч, далеч, докъдето стигаше погледът, се простираше огромното царство, което някога му беше принадлежало, където беше прекарал годините на разцвета си, където никой не беше дръзвал да се срещне очи в очи с него. Нито едно място на Земята не можеше да се мери по красота с него. Но Уаб не беше мислил за неговата красота. Той съзнаваше, че земята е била добра за живеене, че някога му е принадлежала, но че сега беше изгубена, защото и силата му беше изчезнала, и че търсеше място, където да си почива и където да не го безпокои никой.

Наистина, далеч над Шошоните минаваше пътят, който водеше за Йелоустоунския парк, но той сега му се струваше далеч, страшно далеч, а краят му — неопределен, подобно на дългото неясно пътешествие, което беше предприел. Защо да ходи толкова далеч? В тази малка клисура имаше всичко, което търсеше — и спокойствие, и тих сън. Той разбра всичко това, защото неговият нос, неговият безпогрешен нос казваше: „Тук! Остани сега тук!“

Уаб спря за момент на входа на клисурата и в същия миг изпаренията започнаха своето коварно дело. Пет бяха верните пазачи на неговия живот и най-добрият, най-верният от тях — обонянието, отвори широко вратата, която дълго не беше разрешавала да се отваря. Уаб постоя неуверено още един миг. Неговият телохранител — носът, сега мълчеше. Той беше предал вече своя пост. Вътре Уаб откри обаче нещо друго. Там беше застанал добрият дух на дивите животни и му махаше от малката долинка. Уаб не разбра нищо. Със слабото си зрение той не забеляза нито сълзите в очите му, нито горчивата усмивка на устните му. Той не виждаше и самия него, но чувствуваше настоятелния му зов.

В немощните му гърди нахлу старата смелост. Уаб свърна и пристъпи в малката клисура. Смъртоносните изпарения нахлуха в носа му, в огромния му гръден кош и оттам в мощните крайници. Той полегна кротко върху скалистата безплодна земя и заспа тихо както преди много години край Грейбули в прегръдките на своята майка.

Допълнителна информация

$id = 4613

$source = Моята библиотека

Издание:

Ърнест Томпсън Ситън. Уинипегският вълк

 

Рецензенти: Петър Съмналиев, Рита Ханджиева

Редактор: Юлия Илиева

Художник на корицата: Петър Кръстев

Художник-редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Катя Шокова

Коректор: Юлиана Трендафилова

ИК „Земиздат“