На басейна
в средата,
натопил се
във водата
и разхлажда си се там
стар,
дебел
хипопотам.
За това, че той е там,
викат му
ХИ-ПО-ПО-ТАМ,
а когато дойде тук,
той ще е
ХИ-ПО-ПО-ТУК!
Кафявата мечка
седи, сълзи рони:
— Деца, подхвърлете
ми малко бонбони!
Обичам ги много,
че страшно са вкусни!
Ох, дайте на Меца
от тях да си хрусне!
В гората намирах
червени малини,
похапвах си дренки
и черни къпини.
И даже
на горски пчели
от медеца
си близваше сладичко
баба ви Меца…
А тука все няма,
и няма, и няма…
Нима ще се храня
с трева и със слама?
Кенгуруто е скокливо,
като заек е страхливо,
а пък доста е голямо:
като се протегне само
листи хрупка от дървото.
Казват — много е добро то.
Кенгурицата самичка
носи в своята торбичка
малко кенгурче, юначе.
Да не писка, да не плаче,
там на топличко живее,
майка му си го люлее…
Но като порасне?
Ясно:
вътре ще му бъде тясно.
И тогава, няма как,
ще излезе то все пак,
ще напусне то торбичката
и ще хукне по тревичката.
Фламингото
защо ли
е с розови пера?
Дали се къпе сутрин
във розова зора?
А шията му дълга
на панделка прилича.
Дали ще мога с нея
и аз да се накича?
Днес на Попка, папагала,
дадох шепа слънчоглед.
Той закряска:
— Ала, бала!
Ти си влязла без билет!
— Аз не съм ти „ала, бала“
а пък ти си късоглед,
щом не виждаш,
че съм дала
две парички за билет…
Ала Попка:
— Ала, бала,
ала, бала, ала, бал…
Що да сторя?
Папагалът
си остава
ПА-ПА-ГАЛ!
Гледам марабуто.
Тъжно все стои.
Мрачно и надуто,
страшен план крои:
във торбата кожена,
дето е под клюна му,
има сабя сложена,
там е и бастуна му.
Ще извади сабята,
ще заколи жабата.
А с бастуна —
пата-кюта —
ще натупа
всички марабута…
Сърди ми се марабуто,
че е още необуто.
— Крокодил, крокодил,
я кажи къде си бил?
— Аз ли?
Някога край Нил
всяка сутрин чай съм пил.
Идеш ли край Мисисипи,
леля леща ще ти сипе.
Чичо ми пък се препича
край реката Амазонка.
Видиш ли го — той обича —
дай му хрупкава бонбонка.
Братовчедка ми в Янгце
най обича млечице…
— Лъжеш, хитрьо-хитроват!
Лъжеш, зъбльо-зъбзъбат!
Знам, роден си от яйце,
но не си ти птичка.
Хрускаш лакомо месце,
хрускаш до костичка…
Стой си там във тая клетка
зад дебелата решетка!
Паунът разпери
огромно ветрило
и бляскат по него
мънички слънца.
Паунът се пери,
от ярост трепери.
Недейте се плаши
от него, деца!
Той тъй се преструва,
надува
кълвун…
Такъв е дебелият
глупав паун…
Бялата мечка
се къпе редовно.
Бялата мечка
се мие грижовно.
Облечена сякаш
е в бяла престилка.
Я дайте й вий
санитарна носилка,
че бялата мечка
е много добра.
Тя ще ни стане
медицинска сестра.
Затуй окачете
на бялата мечка
през рамо
една
медицинска
аптечка!
Снимах
едногърбата камила,
но, изглежда,
мръднала е тя.
Кака тая снимка
проявила
и ми я показа вечерта.
Гледам:
едногърбата камила
с втора гърбица
се е сдобила…
— Хей, Жирафке,
дълговрата,
я си наведи главата —
да ти кажа на ушето
нещичко за чичо Слон…
Чуваш ли ме?
— Чувам аз,
но не пътувам
по шосето
със файтон…
— Чуваш!
Само се преструваш.
Стана чичо Слон
файтон…
Ясно!
Трябва телефон!
— Носорог,
рогонос!
Имам аз един въпрос:
за какво ти трябва рог?
— За какво ли?
Че без рог
няма да съм
но-со-рог!
— Ах, вие мили,
котета галени!
Ах, вие мили,
писета шарени!
Защо пък и вас
са ви сложили в клетка,
защо сте и вий
зад желязна решетка?
— Защото не сме
нито котета галени,
защото не сме
нито писета шарени.
Че тигри свирепи
са татко и мама,
по-страшни от тях
и всред джунглата няма.
И няма какво и защо
да се крие —
пораснем ли,
ТИГРИ ще станем и ние!