Федерико Гарсия Лорка, Рафаел Алберти, Мигел Ернандес
Славеи на покрусата
Испанска поезия

Елипсата на един вик

о планините

се удря.

Там, над маслините,

ще прилича на черна дъга

върху синята нощ.

        Ах!

От вика като под лък на виола

затрептяха

далечните струни на вятъра.

        Ах!

(Хората в пещерите

гасят своите свещи.)

        Ах!

Чуй, сине мой, тишината.

Тишината, подобна на шум от вълни,

тишината,

където долините и ехото чезнат,

свела скръбен лик

към земята.

Лабиринтите,

сътворени от времето,

чезнат.

(Пустинята само

остава.)

И сърцето,

този извор на всички желания,

чезне.

(Пустинята само

остава.)

И мечтата по изгрева,

и целувките

чезнат.

Пустинята само остава.

Вълните

на вечна пустиня.

Суха земя,

тиха земя

на нощите

безмерни.

(Вятър в маслините,

вятър над хребета.)

Стара земя

на треперещи свещи

и мъка.

Земя

на езерата подземни.

Земя

на стрелите летящи,

земя

на безоката смърт.

(Вятър в полетата.

Ветрец в тополите.)

На голото било планинско —

параклис.

Кристални води

и столетни маслини.

Минават по тесните улички

хора с наметки,

а на кулата горе

ветропоказател върти се,

върти се там

вечно.

О, ти, затънтено село

сред мойта Андалусия разплакана!

Разкъсан съм от небесата в този град,

от улиците му, напомнящи змия,

и там, където всичко се превръща на кристал,

там ще оставя да порасне моята коса.

Като нямото дърво с отсечените клони,

като детето с бледен лик, подобен на яйце.

Като вопъла сподавен на разбитото лице

И зад стъпките ми сухи — тези парцаливи локви.

Като обръча на безграничната умора

и удавената пеперуда на мастилницата ми сега.

И всеки ден с лицето си различно сблъсквам се

                                                                        отново.

Разкъсан съм от небесата в този град!

Имах син, който се наричаше Хуан.

Имах син.

Изгуби се под арките на храма на един Велики петък.

Видях го на последното стъпало на олтара

да хвърля тенекиено ведро в сърцето на свещеника.

Тропах аз по всички гробове. Сине мой! Сине мой! Сине мой!

Грабнах един кокоши крак иззад луната и след това

разбрах, че моята любов се бе превърнала на рибка

там, където талигите изчезват.

Имах аз една любов.

Имах една мъртва рибка под пепелта на кадилниците.

Имах аз едно море. За какво? Боже мой! Едно море!

Покачих се камбаните да бия, но плодовете бяха пълни с червеи

и изгорелите кибритени клечки

поглъщаха пролетните пшеници.

Видях прозрачния щъркел на алкохола

да кълве почернелите глави на умиращи войници,

видях брезентови палатки,

където предаваха в кръг чаши, пълни със сълзи.

В анемониите на причастието ще те намеря, сърце мое,

когато свещеникът вдигне вола и мулето в своите силни ръце,

за да изплаши нощните жаби, кръжащи над студената чаша.

Имах син като великан,

но мъртвите са по-силни — те могат да погълнат и небето на парчета.

Ако беше мечка моят син,

не бих се страхувал от тайната на кайманите,

нито бих гледал морето, о дърветата вързано,

за да го покварят и ранят във военния хаос.

Ако беше мечка моят син!

В този твърд брезент ще се скрия да не усещам студа на мъха.

Зная много добре, че ще ми подарят ръкав или вратовръзка,

но ще счупя кормилото по средата на службата и тогава

ще кацне на камъка лудостта на пингвини и чайки,

ще накара да кажат всички, които спят или пеят на ъгъла:

той имаше син.

Син! Син! Син,

който беше само негов, защото бе негов син!

Негов син! Негов син! Негов син!

Никой няма да заспи под това небе. Никой. Никой.

Никой няма да заспи.

Децата на луната бдят и обикалят своите колиби.

Ще дойдат живи игуани да ухапят хората, които тук не спят,

и бягащият със разкъсано сърце на ъгъла ще срещне

един невероятен крокодил, безучастен към плахия протест

                                                                                        на звездите.

Никой няма да заспи днес на света. Никой. Никой.

Никой няма да заспи.

В най-далечното гробище един мъртвец

вече три години се оплаква,

че сухи все остават коленете му —

погребваха дете там тази сутрин, и то плачеше така,

че трябваше да свикат кучетата да го заглушат.

Животът не е сън. Бийте тревога! Тревога! Тревога!

Ние падаме от стъпалата, за да захапем влажната земя,

или се изкачваме по острието на снега с букет от мъртви гергини.

Но няма тук забрава, нито сън,

а живо тяло. Целувките сплитат устата

в нов възел от вени,

и който се страхува от смъртта, на раменете си навеки ще я носи.

А един ден

конете ще навлязат в кръчмите

и яростните мравки

ще нападнат жълтото небе, скрито в очите на кравите.

А в някой друг ден

ще видим как възкръсват изсушени пеперуди,

през пейзажа на сивите гъби и немите кораби

ще видим как блести нашият пръстен и рози падат от езика ни.

Бийте тревога! Тревога! Тревога!

Всички, които пазят още следите на лапите и на проливния дъжд,

и онова момче, което плаче, защото не знае за моста,

или онзи мъртвец, който вече има само глава и обувки,

всички тях трябва да доведем до стената,

където чакат игуани и змии,

където чака мечата челюст,

където чака изсушената като мумия ръка на детето

и камилската кожа настръхва от синята тръпка на жестокия студ.

Никой няма да заспи под това небе. Никой. Никой.

Никой няма да заспи.

Но ако все пак затвори очи —

бийте го с камшици, мои деца, бийте го с камшици!

Нека израсне гора от разтворени очи

и горестни горящи рани.

Никой няма да заспи днес на света. Никой. Никой.

Аз вече казах.

Никой няма да заспи.

Но ако на някого през нощта мъхът по слепоочията се сгъсти,

отворете люковете, за да види под луната

фалшивите чаши, отровата и черепите на театрите.

Водата не ще се влее в морето.

                                                        Тя замря на място,

дишайки тежко с всички свои цигулки без струни,

по стълбите на мъките и мъртвите подземия.

Водата, която не ще се влее никога в морето!

Пленник в тази кула,

пленник бих останал.

(Четири прозореца към вятъра.)

— Кой зове на север, приятелко?

— Реката се мята в клисурата.

(Вече три прозореца към вятъра.)

— Кой стене на юг, приятелко?

— Безсънният вятър тъгува.

(Вече два прозореца към вятъра.)

— Кой въздиша на изток, приятелко?

— Ти качваш се мъртъв във кулата.

(Само един прозорец към вятъра.)

— Кой плаче на запад, приятелко?

— На гроба ти идвам, погубена.

— Никога в тази кула

пленник не бих останал!

Аз те каня във въздуха,

мрак на двайсет столетия,

в светлината на въздуха,

въздуха, въздуха, въздуха.

Не излизаш, мрак, никога —

в пещерата все криеш се:

не се върна пак шепота,

който ти бе даден от въздуха,

от въздуха, въздуха, въздуха.

Мрак без лъчи, галерия

страшна в земните пластове,

в двайсет гроба зазидани,

двайсет столетия без въздуха,

без въздуха, въздуха, въздуха.

Литни към върховете, мрак,

в светлината на въздуха,

на въздуха, въздуха, въздуха!

Дълбоко във сърцето се отварят

широките и дълги коридори,

които всмукват всичките морета.

Прозорци,

които всички улици огряват.

Фенери,

които всички кули приближават.

Опразнените градове далечни

внезапно се заселват. И без релси

повредените влакове отново

потеглят.

Вълните носят корабокрушенци.

И светлината във вода се мокри.

Камбани!

Сега по-бързо въздухът върти се.

Светът, макар че свят си все остава,

днес във ръката на едно момиче

се вмества.

Камбани!

От небесата слезе един ангел.

През вековете, отдалеч,

през пустотата на света,

безсънен, аз те търся.

Незрим, витаеш ти зад мен,

без да докосваш раменете ми,

мой страж, мой мъртъв ангел.

Кажи ми, мрак стаен,

къде е Раят?

Въпрос в пустиня

и градове без отзвук,

реки без говор, върхове

без ехо и морета онемели.

Не знае никой. На брега

изправени и вцепенени хора

стоят край гробове разкрити.

Не ме съзират. Тъжни птици,

окаменели песни,

в екстазен блясък ослепели.

Не, не знаят нищо.

Застиналите древни ветрове,

без слънце дълги пътища

изминали, ще се възземат,

и втвърдени в зной ще паднат

по гръб, почти безмълвни.

Безформени, размили истината,

в тях стаена,

от мене бягат небесата.

Едва на края на Земята,

над зъбера последен

свободно погледът се рее

и мъртвата надежда в мен —

далечен зелен портик —

из пропастите черни диря.

О, каньон, стъмен от сенки!

О, гневен клокот на света!

Какво стълпотворение от векове!

Назад! Назад! Далеч,

о, ужас, мрак безгласен!

Душата ми погина!

О, мъртъв ангел, съживи се.

Къде си? Освети

с лъча си моето завръщане.

Безмълвие. Стаена тишина.

Усещам пулса неподвижен

на нощния безкрай.

О, рай изгубен!

Изгубен, аз те търся,

завинаги без светлина.

Роби,

стари слуги от моето детство,

протекло сред винари и рибари,

с отворени към брега

врати на винарските изби;

приятели,

верни кучета,

градинари,

колари,

клети надничари;

настъпва часът

да откриете новата ера за света,

аз ви изпращам привет

и ви наричам другари.

Елате със мен,

възкръснете,

мои първи пазачи, отдавна изчезнали.

Не слушате гласа на моя дядо,

нито гласа на някакъв друг господар.

Припомнихте ли си?

Кажете ми.

— Какво ви казвам за народа

Още не е подготвен.

Ах, тези хора, тези хора!

Тези бедни, бедни хора!

Не им стига образование.

Те още не са подготвени.

Вижте там един зидар.

Е, а аз какво ви казвам:

Не му стига образование.

Той още не е подготвен.

Вижте тук един селянин.

Не му стига образование.

Той още не е подготвен.

Вижте там един дърводелец.

Така е с всеки работник.

Е, а аз какво ви казвам:

Не им стига образование

Те още не са подготвени.

Господи, колко са много,

и всички — еднакво нещастни!

Те биха могли да се учат.

Биха могли да се подготвят.

Но как да ги научиш,

щом не са подготвени?

Те няма да дойдат, не бойте се.

Можете да спите спокойно —

те още не са подготвени.

Не им стига… Вие знаете…

Нали ви казвам… Но…

Гледайте, гледайте те идват.

Къде отиват? Колко са много…

И всички — еднакво нещастни…

Приближават се… Бедните хора!

Те ме знаят… Уважават ме…

Мога да поговоря с тях… Господа!

Те са все по-близо, по-близо… Приятели!

Все по-близо, по-близо… Другари!

Какво казвате? Аз да се боя?

Да се боя? Аз? Защо?

Не им стига образование…

Какво? Казвате, че целият треперя?

Назад! Назад! На помощ!

Аз още не съм подготвен.

Но аз имам образование…

Аз да умра! Боже мой!

Но аз не бях подготвен!

Пее:

Дами и господа-а-а,

за господа, пода-айте

милостиня на стареца-а-а!

За господа бога, милостинка за стареца!

Милостинка за стареца, за господа бога!

Ще ми дадат или не, за господа бога?

За господа бога, ще ми дадат или не?

Подайте на бедния старец

милостинка, за бога!

За бога, подайте

милостинка на бедния старец!

Нима никой няма да даде милостиня

за господа бога, на бедния старец?

За господа бога нима никой

няма да даде милостиня на бедния старец?

За бедния старец, който умира от студ,

нима няма да се намери подаяние?

Нима никой няма да подхвърли подаяние

на бедния старец, който умира от студ?

За господа бога, подайте милостинка!

За господа бога, подайте!…

За господа бога!…

За господа!… За бога, за душата, за майката!

Ах, колко кучи синове има на света!

— Ето, дойде генералът.

Какво иска генералът?

— Шпага иска генералът.

— Вече няма шпаги, генерале.

Какво иска генералът?

— Кон иска генералът.

— Вече няма коне, генерале.

Какво иска генералът?

— Още една битка иска генералът.

— Вече няма битки, генерале.

Какво иска генералът?

— Любовница иска генералът.

— Вече няма любовници, генерале.

Какво иска генералът?

— Голяма бъчва с вино иска генералът.

— Вече няма нито бъчва, нито вино, генерале.

Какво иска генералът?

— Вкусна мръвка иска генералът.

— Вече няма добитък, генерале.

Какво иска генералът?

— Да се напасе с трева иска генералът.

— Вече няма пасбище, генерале.

Какво иска генералът?

— Да се напие с вода иска генералът.

— Вече няма вода, генерале.

Какво иска генералът?

— Да заспи в леглото иска генералът.

— Вече няма нито легло, нито сън, генерале.

Какво иска генералът?

— Да се изгуби на земята иска генералът.

— Вече няма земя, генерале.

Какво иска генералът?

— Да пукне като куче иска генералът.

— Вече няма кучета, генерале.

Какво иска генералът?

Какво иска генералът?

Май генералът онемя.

Май вече го няма генералът,

да, и дори не като куче пукна генералът,

и в разрушения свят го няма генералът,

и светът започна отново, но без този генерал.

За да усети как ухае карамфилът,

момчето пада на колене.

Карминов пламък. А ароматът

преде свойте сенки червени.

За да го упои цветът на портокала,

момчето стъпва на кокили.

Пяна от клони. А ароматът

по-бял е от снежна коприна.

За да почувства корените как миришат,

момчето ничком се простира.

Нокти в земята. А ароматът

по-син е от басмата синя.

Жълтият лимон

е изворът на мойта треска.

О, лимон

жълтеникав,

ако във въздуха

те подхвърля,

ще ми върнеш

като подарък

мълния!

Ако с върха

на пръстите

те хвана,

лимон

жълтеникав,

ще станеш

китайче

със плитчица,

и дори Китай цял

ще станеш,

какъвто

го виждат

ангелите.

Ако впия зъби

във теб,

приятелю мой

горчиви,

в отговор

ще ми дариш

миг от морето!

Ти хвърли ми лимон горчив,

с ръка тъй топла и невинна,

че целия го съхрани —

горчивия му вкус опитах.

Пробудена от сладък сън,

кръвта ми кипна в треска страстна —

усетих в тоя удар жълт

гръд островърха и корава.

Но щом погледнах те, съзрях

усмивката ти тъй далечна

на мойта страст неутолима;

отново в мен кръвта заспа,

гръдта златиста и гореща

просветна в болка с хлад пронизващ.

Сърцето ти е леден портокал,

с недра от мрак и смолести наслади;

под тънката му златна кожа спят

за погледа загадки обещани.

Сърцето ти е пламнал в треска нар,

пурпурен сноп, от восъка запален;

огърлици от нежност праща в дар —

на мойта обич знака постоянен.

Така е скръбен моят земен дял:

пронизващ студ в сърцето ти откривам —

през преспите напразно пътя търся.

Кръжи безспир над моя горък плач,

с надежда свойта жажда да насити,

изсъхналата ми от мъка кърпа.

Зова се кал, макар Мигел да се наричам.

Калта за мене занаят е и съдба —

да цапам винаги това, което лижа.

Нищожно сечиво съм, хвърлено на пътя.

Аз съм език, разстлан под чуждите крака —

и нежно ги обиждам, и ги боготворя.

Като среднощен вол, бдящ над вода и угар,

който жадува страстно ласка и любов,

аз хвърлям се в праха под твоите обувки,

килим безкраен съм от нишки и целувки

под твойта хулеща пета, с цветя безброй.

Подлагам кротко свойта плът изнемощяла

под твойта хапеща пета, в праха прострян,

забързан, вечно стъпката ти изпреварвам,

за да стъпчеш с безчувствени нозе

огромната любов, която ти поднасям.

Когато зимата прозореца затваря

и задълбай стъклото резецът на студа,

на своя скръбен плач, обгърнат в плаща влажен,

аз — ястреб наранен, — пред тебе ничком падам,

сърце от пръст понесъл, и с кървави крила.

Под твойте ходила съм клон, от обич скършен,

с изтекъл сладък сок; към тебе се стремя —

насам сърцето ме влече, макар отхвърлен,

подобно водорасло в морската вълна.

Напразно, кал, на мак властта обличам,

напразно, кал, ръце към теб простирам аз,

напразно, кал, петата твоя хапя,

с крилата си те удрям безпощадно

и хвърлям жаби като сгърчени сърца.

Крака ти лек с походка волна на сърна

невидимата си следа над мен оставя;

раздира се на гроздовия сок оста,

устата ми изпълнил; в мен плътта трептяща

се моли с всяка чиста своя клетка

все тъй крака ти да я тъпче леко.

На стона кипва пухкавата пяна,

плачът разтърсва мозъчния лабиринт.

Явяваш се и чезнеш пак в мъглата

и зимния си восък в залеза топиш —

имане скръбно, дар за кръговрата.

Но щом калта под колело се покори,

ножовете кръстосващи проблясват;

пази се — тя чудовища поражда,

с разкапала се кожа и със нокти зли.

Пази се някой ден калта да не придойде,

пази се да не се превърне във вълна;

ревнив, да не залее с гъста кал прибоя

нозете ти изящни, с нежен аромат,

и като стълб издигнат, чѐлото да стигне.

Пази се да не се извие урагана,

дошъл на зимата от меката земя,

да не протътне гръм, пороен дъжд да падне —

суров и нежен, да се влее във кръвта.

Пази се от обидената пяна,

от удара, любовен трус познал.

Преди часът последен да удари —

калта и теб да не превърне в кал.

Побягнаха в ужас полята,

видели с каква ярост дива

човек на човека се хвърля.

Разцепи се с трясък земята —

маслини и хора разлъчи.

Животното с нежната песен,

животното, плач тих познало,

в земята отвек вкоренено,

си спомни за своите лапи.

Надмогва ги, скрити дълбоко,

И с нежност, и с цветни покрови,

но ето — най-после оголи

безкрайната своя жестокост —

ръцете си аз тъй оголих.

Пази се и бягай, мой сине!

В телцето ти крехко и леко

се готвя нокти да забия.

В друг век аз се върнах — лют тигър.

Пази си живота от мене!

Любов е смъртта. Като дивеч

човекът преследва човека.

(Из стихосбирката „Човекът дебне“, 1939)

Които се сражават със омраза,

не за любов и нежност,

са нещастни.

Които истината си доказват

с меч, не с откровеност,

са нещастни.

Нещастни са — облени в кръв се давят,

не от любовен шемет

са нещастни.

Гробище до къщата ни има.

И от спалнята се виждат

светлосините агави^[3]

и лазурните нопали^[4].

Чуваш как крещят децата,

призрак зърнали в мъглата.

Между мъртвите и нас —

слънце, злато и лазур.

Гробището край дома —

крачки няколко оттук.

Златен, лазурен и светъл,

там навеки синът ни е легнал.

Слънце, роза и дете

ражда първата зора.

Пак ще дойдат утре те —

слънце, рози и деца.

Щом увехне някой цвят,

друг го сменя начаса.

Няма да изчезна аз,

ако помни ме света.

Крехкият цветец е скрил

бездна в своите листца:

мълнията — цветен взрив,

вечността — цвят на мига.

Моят син заспа в цветя.

Сред цветята аз съм сам.

Целувката бе тъй дълбока и силна,

че мъртвите в мрака на гроба прониза.

Глъбинна и страстна, тя пак се завърна

и живите устни от треска разтърси.

И тъй непомерна за устните нежни,

Прониквайки тръпна, сама го усети.

Целувка всесилна, която успява

умрели да вдига и живи засява.

Тръстиката глухо шуми

в покоя безбрежен

със своите листи — ресници,

прониква в съня и звучи

под полъха нежен —

в сърцата надежди открива.

И мирна да бъде нощта —

без рев оръдеен,

без зверския пристъп на хора,

захапали ножа с уста.

В съня безметежен

човек за пръстта е достоен.