Иван Събчев
Чешит-парад от стария град Казанлък

Груйчо Адвоката

Едва ли има и сега възрастен кореняк казанлъчанин, който да не си спомня за една от популярните личности от стария Казанлък — Груйчо Адвоката. Неговото присъствие навремето се набиваше в съзнанието на всеки, който го познава, пък и на този, който за първи път го срещне.

В регистрите на общината беше записан Грую Л. Груев, но едва ли някой би казал, че познава такава личност.

Груйчо Адвоката — така беше известен той! И то с право! Защото по професия беше адвокат, познаващ и владеещ добре занаята си и с богата клиентела.

Но неговата популярност се дължеше не толкова на професията му, колкото на качествата му като колоритна личност.

Срещнеш ли го на улицата не може да не го изгледаш от глава до пети!

Винаги издокаран. Обикновено облечен в бял или в светъл костюм и съответно такава мека широкопола шапка на главата. С бастунче в ръка. Движеше се с елегантна стъпка. Главата му плавно се въртеше наляво — надясно с леко поклащане. Белите му загладени мустаци придаваха особен чар на винаги полусериозното, полуусмихнато лице. Маниерите му бяха много изискани и фини, особено поклоните и реверансите, които правеше при поздрав с познат. И нещо, с което той си остава най-забележителен — на левия ревер на сакото му през цялата година, и зиме, и лете, имаше затъкната китка цвете.

По тези цветя, казваха, можеш да се ориентираш безпогрешно за годишните сезони.

За времето си домът му (сега е запазена част от него) беше един от хубавите на улица „Хр. Ботев“. Състоеше се от няколко приземни стаи, потънали в зеленината на големия му двор, в който се влизаше през врата на голямата дървена порта. Ледени струи вода се изливаха от устата на издялана от мрамор глава на лъв на мраморна чешма, строена през 1925 година.

Груйчо беше голям сладкодумец. За него казваха, че от девет баира вода може да ти докара.

Не му липсваше и чувство за хумор.

— На този свят — казваше ми Груйчо — говори за него около 85-годишен негов сродник — съществуват три злини: адвокатът, докторът и попът. Адвокатът ти гледа делото, докато ти вземе имота, и ти от притеснение се разболееш. Като болен те поема докторът, който те лекува, докато те умори. Последен, след смъртта ти, поема щафетата попът, който те скубе до девето коляно.

Забележително събитие в иначе спокойния живот на Груйчо бе сватбата на дъщеря му Радослава — жена едра, с големи черни очи, с дълга смолиста коса, с една дума — хубавица.

Приготовленията за нея Груйчо започва отдалече. Казанлъшки зевзек по този случай съчинява песен, която се пееше дълги години, пък и днес още я знаят кореняците казанлъчани.

Доколкото си спомням, съдържанието й (може би е непълно) е, следното:

Груйчо Адвоката

жени дъщерята.

Жени Радослава,

сал за чест и слава!

Груйчо се разшета,

приготви кюфтета,

шишета с ракия —

за цяла софия. (трапеза)

И понеже женихът предявява претенции за голяма зестра, което разсърдва Груйчо и той иска да развали сватбата, песента завършва със следния куплет:

Радослава плаче.

Груйчо го не рачи.

— Туй да не е крава

пазарлък да става!

И все пак сватбата се състоя.

За времето си, известните ловци в града, дето се вика, се брояха на пръсти. Един от тях и то много запален беше Груйчо — първи председател на казанлъшкото ловно-стрелческо дружество. На лов ходеше също така издокаран в пълна ловна униформа. Ударения заек не го слагаше в раницата, а го носеше на ръка, а останалият пернат дивеч: яребици, пъдпъдъци и други висяха на ресните на патрондаша му. И разбира се, пътят му при тези случаи на връщане от лов винаги минаваше през площада. До него на синджир вървеше любимото му ловно куче-пилчар с име Барон, с ловните качества на което той се гордееше много.

Това куче беше много зло и затова портата им беше винаги затворена.

Веднъж край тях минава млад мъж, неподозиращ нищо. Кучето се спуска през забравената отворена врата и му разкъсва панталоните.

Груйчо вижда това, не отвръща с нищо на оплакванията и ругатните на мъжа, влиза вкъщи, взема ловната си пушка, вика кучето и изпразва в него двете цеви.

Такъв беше Груйчо. Строг и справедлив и спрямо най-близките си.

А и до деня, в който с китка цвете на ревера си напусна този свят, си остана непроменен.

Казанлъшкият Кръстьо Сарафов

Не знам с какво беше придобил тази голяма популярност в града ни. Може би с професията си? Тогава фотографите се брояха на пръсти. А може би с талантливите си изяви на сцената на читалище „Искра“? Но фактът си е факт! За него говореха с уважение и млади и стари, а същевременно интимно го наричаха „бай Петър“.

И сега сякаш го виждам изправен пред фотографското му ателие. Едър, плещест, възпълен, с ниско подстригана коса, с наметнато на едното му рамо палто. Презрамки придържаха широките му панталони. Правеше впечатление на потомък на Любен Каравеловите чорбаджии. А той беше и си остана, както сам казваше на приятеля си Буко Давидов:

— Буко. Буко, толкова, ама толкова сме бедни, че не можем да разберем, че сме бедни!

Роден през 1879 година в Казанлък, изкласил до трети прогимназиален клас, бай Петър Арнаудов отрано се ориентира в професията си. Учи фотографското изкуство при известен за времето си казанлъшки фотограф, отваря ателие и до края на живота си остава верен на занаята си. А и го владееше до съвършенство. Беше истински фотограф-художник. В едно списание го сравняваха с френските фотографи. Но… разбира се като владеещ това изкуство, а не като изпълнител на поръчките.

За него Чудомир казваше, че някой се фотографирал като бебе, но получил снимките си, когато сам имал бебе. И понеже приличало на него; не станало нужда да го снимат. За тия, които бързат и го притесняват, бай Петър имаше лек. Предлагаше им цял куп снимки, от които да си изберат тази, с на която най-много си приличат. Веднъж негов клиент избрал една с брада.

— Защо бе? — запитал го бай Петър.

— Защото тъй повече се харесвам! — бил отговорът му.

Когато отсъстваше от ателието, слагаше табела: „След 15 минути се връщам!“.

Много са го чакали с часове и пак не са го дочаквали.

Ателието му беше дървена барака. Разположена беше на една височинка до сегашната книжарница до кино „Искра“.

Това ателие доколкото му служеше да фотографира, дотолкова служеше за средище на културната мисъл на тогавашния Казанлък. Тук са се раждали и обсъждали много културни събития в града. Бай Петър беше допълнил учението и знанията си с четене на всестранна литература, а наред с любовта към професията имаше и втора голяма любов — театралното изкуство.

Самоук актьор. Първата му изява е на импровизирана сцена в двора на негов съмахленец. Първото му излизане на градска сцена е в „Съвременен театър“ на Матей Икономов.

Някои считаха, че той като актьор е предимно комик. В това амплоа той е в стихията си в „Службогонци“, „Златната мина“, „Големанов“, „Ревизор“ и много други. Но той е в стихията си и в драмата. Образите, които създава в „Боряна“, „Майстори“, „Хъшове“ и други драматични произведения потвърждават това.

За актьора Петър Арнаудов, Иван Генов казва:

— „Мисля си, при това широко амплоа на сцената, което притежаваше и вродените заложби, не би било смелост да се каже, че при други условия, то той би бил вторият Кръстьо Сарафов на сцената“.

Но бай Петър е в стихията си и като рецитатор на утрата и вечеринките, които бяха постоянно явление в нашия град. На новогодишните вечеринки неговият годишен отчет-хроника (така нареченото новогодишно огледало), предаден под формата на безобиден хумор, в който се бичуваха обществените и лични недъзи, беше кулминацията на представлението.

На една новогодишна вечеринка бай Петър излезе на сцената със стърчащ над главата му гръмоотвод. От отчета му разбрахме, че женен мъж казанлъчанин правил любов в Крънската кория и върху него паднал гръм.

— За да не стават такива произшествия, отправи съвет бай Петър към публиката — женените мъже в такива случаи да ползват гръмоотвод!

— Куленската махала — казваше той — е предавателят, а Долната (Калпакчийската) махала е разпространителят на новините в Казанлък.

Но и бай Петър понякога попадаше в устата на негови събратя-хумористи.

Един от тях в злободневка, изнесена на вечеринка, каза за него:

На бай Петър в ателието

често спуща се пердето!

Нещо скърца, стърже даже.

— Апарата стягам! — каже.

Хуморът на бай Петър просто бликаше от само себе си. И в най-сериозните събития в живота му не го е изоставял.

Беше нещо се поразболял. Среща Буко Давидов и му вика:

— Буко, то че ще се мре, ще се мре, ама много ме е дерт, че ей там някъде из студеното и мрачно гробище ще ме заровят. А мене ми се ще…

— Какво ти се ще? — озадачил се Буко.

— Ще ми се да ме заровят на „Стъргалото“ (площада).

— Защо бе, Петре?

— Как защо? Ами, както съм положен по гръб в ковчега, цял ден ще мога да гледам хубавите казанлъчанки като се разхождат над гроба ми.

Дни преди смъртта си обаче той събира близките си и им казва последното си желание:

— Паметник или дървен кръст ще издигнете на гроба ми — не е важно за мене. Важното е на него да пишете:

Бай Петър почина в 1960 година на 84-годишна възраст.

Чапкъна

Навремето някои казваха, че Тотьо Чапкънов е най-големият шегаджия.

Та те, неговите шеги и закачки, бяха толкова много!

Дълги години бе учител в първоначалното Калпакчийско училище (сега „Екзарх Антим I“).

Ръст към два метра, тънковат, със слабо лице.

Живееше на ул. „Скобелев“. И нали домът му е на път, пък и черпнята му е винаги дежурна, мнозина и неканени не го отминаваха.

Веднъж идват му такива гости. Той ги поканва на масата, навежда се и изважда изпод кревата едно нощно гърне. Тупнал го пред тях и ги кани:

— Ха, заповядайте! Хапнете и пийнете си!

Гостите надникнали в гърнето и само за миг един през друг изхвръкнали навън от стаята.

Бръкнал тогава той в гърнето, извадил един кренвирш, отхапал си, отпил от ледената бира, налята в него, и ухилен до уши, дълго слушал, как отвън дворната му ограда гостите изпразват стомасите си.

За Тотьо Чапкънов се приказваше, че бил добър педагог, умеел да печели сърцата на малките си възпитаници, като към немарливите и слаби ученици прилагал своя „методика“.

На един ученик, който веднага заспивал на чина, като почнел часът, затъквал китка на ухото.

— За здрав сън! — казвал той.

А на друг, който и бъкел не знаел, пъхал в ухото му фуния, направена от листове на учебник, та буквите да се излеели в главата му.

Не само в цивилния живот, но и като мобилизиран на военна служба, шегата съпътствала Чапкъна.

Бил комендант на някаква военна част. Научил се, че жена му може да го посети. За да вдигне рейтинга си на верен съпруг, нарежда на часовия пред комендантството:

— Като ме търси жена, която и да е, каквато и да е, и каквото да те увещава, не я пускай и казвай: „Леки жени началството не приема!“

Идва жена му. Настоява, моли, казва, че е съпругата му, часовият си знае едно и все него повтаря:

— Началството леки жени не приема!

И тя си отишла.

Първата световна война не отминала и Чапкъна. Но нали си е шегаджия, пък и късметлия, та на фронта и куршум не го лови. Не го уловил и когато при една престрелка с французите излязъл извън окопа с трима от войниците си, които в ръцете си, вместо пушки, държали музикални инструменти. Засвирили игриви мелодии, а Чапкъна ги дирижира.

Отсреща французите спрели стрелбата, наскачали по окопите си и бурно заръкопляскали.

То неговите край нямат! Де да можеха да говорят: турският хамам — какви голи кючеци се хвърляли около търкалото му по време на къпане, царската чешма — за двуметровата самодива, наметната с бял чаршаф, играла хоро посред нощ около нея, стаята в дома му — в която върху орехи се е играла ситна ръченица…

Веднъж обаче Чапкъна заболял и постъпил на лечение в Старозагорската окръжна болница. Не минала и седмица и от името на лекуващия го лекар, жена му получава телеграма:

Бог да прости Тотьо Чапкънов. Посрещнете покойника на гарата!

До идването на влака тъжната новина обикаля близките и приятелите му. До един те изпълват перона на гарата. Жена му — забулена в черно, останалите — с траурни лентички на реверите.

Влакът едва спрял и от него скача ухилен до уши Чапкъна:

— Разбрах, какви сте ми приятели! — вика той отдалеч и маха ръце към посрещачите си.

Всички ахват. Не знаят да плачат ли, да се смеят ли или да ругаят.

Телеграмата пратил сам Чапкъна.

Този случай обаче така се запечатал в съзнанието на посрещачите му, че когато след години клепнала камбаната на умряло и се разнесло, че Тотьо Чапкъна умрял, повечето от тях не повярвали. Не повярвали и когато се изправили пред ковчега му.

Даже един го посръгал лекичко и пошепнал на ухото му:

— Тотьо, ставай, че ще изпуснеш печените костенурки на Чорито!

Но… уви! Този път не било поредната му шега!

Учителят по физика — „чичко“ Рохлин

Свикнали сме да възприемаме, че преди всичко физически внушителните фигури се ползват с авторитет и всяват респект. Може да има нещо вярно в това, но то важи за впечатленията от пръв поглед. Защото учителят по физика в Казанлъшката смесена гимназия Виктор Рохлин беше направо дребно човече, но въпреки това всяваше всред учениците солиден респект и се ползваше с голям авторитет. Беше нещо като онези оловни войничета, но не само като фигура — малък със строен ръст, но и изпълнен със съдържанието на всички духовни и морални качества, които притежава един войник: честен в отношенията си, дисциплиниран в учителската си професия, точен и безкомпромисен в оценките си на знанията на учениците.

А колкото до неговите знания по предмета, който преподаваше — физиката, може спокойно да се каже, че беше професор в науката си.

Следва в Московския университет, специалност физика. Едва завършил, по време на Октомврийската революция, два пъти е воден на разстрел и толкова пъти — на обесване. Баща му — руснак, е известен лекар, майка му — еврейка, е акушерка. Емигрира в Цариград, оттам идва в България, за кратко време е учител във Видинската гимназия, откъдето идва и се устройва в Казанлък като учител по физика.

Със солидните си знания, с практичен ум, който е наследил от майка си, той се утвърждава като много добър преподавател. Говореше със слабо изразен руски акцент, бавно и разбрано. И сякаш ти наливаше знанията в главата, за което учениците го уважаваха много. Уважаваха го, въпреки че той често ползваше много тънки, остроумни иронии към някои техни прояви, които попадаха точно на мястото си.

Един наш съученик много се гордееше, че имал високо чело и не знам по какъв случай, но се похвалил и пред Рохлин за това. Последният го оглежда, мери с педя челото му и иронично процежда през зъби:

— Е, да! И овни имат високо чело!

Веднъж в час по физика, когато ни предаваше урок и пишеше формули на черната дъска, отвън се понесе проточен и силен магарешки рев. Целият клас започнахме да се смеем, а близкоседящите до прозорците, наскочиха да гледат през тях. По улицата жена водеше магаре.

Рохлин сложи тебешира на дъската, обърна се към нас и, както винаги, през зъби каза:

— Е, какво?… Чухте един роднински глас, стана ви радостно и се закикотихте!

Рохлин обичаше да онагледява преподавания материал.

Бяхме в кабинета по физика. Той влезе. В ръцете си носеше колба, от гърлото на която стърчаха две закривени стъклени пръчки.

— Е, ученици, това, което нося, на какво ви прилича?

Пею Мръвката, да не го изпревари някой, бързо отсече:

— На овенска глава с рога!

— Е, да — обърна се към него Рохлин — Вие вероятно имате предвид Вашата!

Останал съм с впечатление, че в характера на учителя Рохлин нямаше нито грам желание да прави зло. Той никого, видял го в нарушение на училищния ред и дисциплина, не е представял за наказание. Единственото наказание, което прилагаше, е да изпита нарушителя на другия ден по физика.

Видял, че нашият съученик Моис излиза в късните вечерни часове от кино „Искра“ на другия ден го изправя до черната дъска.

— Но аз съм освободен от изпитване за днес — запротестира Моис. — Бях ангажиран с оперетата, която представя нашата гимназия.

— Е, и вие пеете?… Аз, доколкото познавам гласовите ви способности, мисля, че може да Ви използуват само за имитиране в някой цирк ръмжене на лъвове!

И все пак Моис отърва изпитването. Отърва, но и сам не остана длъжен на Рохлин. Посвети му в издавания от нас хумористичен ученически вестник „Абитуриент“ няколко стихчета, между които:

— Чарлстон ще имам панталон

по господин Рохлинов фасон!…

… С тесни панталони, кой се пери —

знайте, че е от старите ергени!…

Не мисля, че Рохлин беше женомразец, но той си беше стар ерген и си остана такъв. Наистина често иронизираше жените, но и ги приемаше като казваше по техен адрес: — „Ела зло, че без тебе по-зло!“

По тоя повод, ученик беше написал за него фейлетон в стихове, който завършваше така:

— Да, в този фейлетон —

чичко е на пансион:

на квартира, храна, осветление,

а вечер и на „затъмнение“!

„Чичко“ — така между учениците беше известен Рохлин. И той не се обиждаше от това.

— Значи — разсъждаваше той — щом ви викат „чичко“, чувстват ме близък и ме обичат!

А той мечтаеше за обич, за топлота. Носталгията по Родината не го напуска до края на живота му. И тази носталгия той запълва с колекциониране на пощенски марки, след учителството, филателията заема голям дял в ежедневието му.

Веднъж обаче като тренирахме прескок на „кон“, „чичко“ дойде при нас с куфарче със сложен в него спортен екип. И, разбира се, веднага хвърли дежурната си реплика към току-що прескочилия „коня“.

— Е, вие отскачате от трамплин като скоклива жаба, а се изсипвате от „кон“, като брашнян чувал!

От този ден и редовните физкултурни занимания се вместиха в ежедневието му.

— Е, решил съм — каза той — да премахна тази надута колба! — и сочи доста обемистото си коремче.

Последните години, вече като пенсионер, „чичко“ прекарва в една таванска стаичка — забравен, обиден от живота емигрант, неосъществил лелеяната през целия му живот мечта. В завещанието, с което оставя марките си на човека, полагал грижи за него през последните години от живота му, пише: „Завещавам ти тези марки и нека с тях един ден ти да осъществиш това, което беше моя мечта — да направиш околосветско пътуване“.

Но и заветникът не можа да изпълни тази му заръка, защото завещанието — марките, не достигат до него.

Рохлин напуска този божи свят през 1959 година на 68 годишна възраст.

Жоро

Бай Петър Арнаудов като починал, неговите колеги — старите актьори, споминали се преди него, му устройват тържествено посрещане на „оня свят“. И първият въпрос, който му задали, бил:

— Петре, ти като идваш при нас, кого остави за свой заместник на земята в Казанлък?

— Жоро Николов! — без каквото и двоумение отговорил бай Петър.

И не се излъгал в избора си!

Жоро Николов, един от основателите през 1955 година на естрадно-сатиричната самодейност в Казанлък и по-късно неизменен ръководител на сатиричния театър при читалище „Искра“, наистина притежаваше артистичната обаятелност на бай Петър. Към нея прибави и голяма доза от хумора на Чудомир, с кого той често беше в контакт и към когото интимно се обръщаше с „чичо Чудо!“.

Естрадно-сатиричната дейност на Жоро започва от фабрика „Роза“ (сега „Севт“), където работи като икономист. За него още тогава казваха, че добре си гледал сметките, но имал навик, със съдействието на самодейците-сатирици във фабриката, да вижда и „сметката“ на някои слабости и недостатъци в производството. Това именно го импулсира да разшири мащаба на дейността си и го направи своего рода „доморасъл“ режисьор на сатирата в читалище „Искра“. Програмата на новата формация — сатирата, той очерта с написаните още тогава от него две куплетчета:

Ний сме млади хумористи —

врагове на всяка скука!

И метлата ни ще чисти

всичко, що е за боклука!

За да бъде чист града ни

и на рози да ухае,

чиста да е съвестта ни —

това всеки нек го знае!

И не отстъпва от нея.

Заглавията в репертоара на сатирата: „Не съм от тях“, „Който се познае — нека си признае“, „Мед и жило“, „Студен душ“, „Бай Ганьо не важи“, „Пунтовете“ и още редица други твърдо потвърждават това.

В подбирането на репертоара Жоро изхождаше от едно пожелание на Чудомир към казанлъшката публика: „Нека често да се смеем, ний — на вашите грешки и недостатъци, вий — на нашите, та повече смях да се чува, отколкото плач!“

И това наистина се осъществява. Затова и всички представления на сатиричния театър се превръщаха в празник на града.

Талантът на Жоро се проявяваше не само в режисурата, но и в изпълнението на главни роли. В спектакъла „Бай Ганьо не важи“ той се превъплъщаваше в осем съвсем различни образа и това не му представляваше никаква трудност. Беше и голям импровизатор. И от най-заплетените неприятни ситуации, създали се на сцената, успяваше да се измъкне.

Негов актьор в една от сценките трябва да прегърне партньорката си. Да, но на първия ред на публиката вижда жена си и се сепва. Гледа я втренчено и стои като гръмнат. Провалът на сценката виси на косъм.

— Прегръщай бе, Мухльо! — вика зад кулисите Жоро — Не зяпай жена си!

И без да чака, бързо излиза на сцената, хваща актьора за ръката и му вика:

— Бягай, търсят те от министерството!

И прегръща партньорката му.

Прегръща я, но нали и жена му знае съдържанието на сценката, дълго време Жоро прегръщал вкъщи само възглавницата.

— Видиш ли я! — вика ми веднъж той и сочи жена си — Покрай нея, покрай името й Райна, намразих всичко, което започва с буквата „Р“. Откакто съм се оженил, нито риба, нито раци съм ял!

А той беше силно привързан към семейството си. Но за него и то беше сцена, затова и тук хуморът шестваше.

Беше вече се разболял. В разговор в дома му, между другото, той сподели, че е осигурил жена си и децата си и може спокойно да отлети от този свят.

— Да, Жоро! — прекъсна го жена му — ти да умреш, ще ти е радостно, защото целият град ще те изпрати, а пък аз да умра, едва ли някой ще се сети за мене!

— Не се притеснявай, Райне! — усмихнато побърза да отговори Жоро — Ти умри, че да видиш, какво погребение ще ти направя! И владиката от Стара Загора ще докарам и военната музика ще ти свири и грамадно шествие ще се проточи.

И болен, Жоро не преставаше да бичува непорядките в ежедневието. В стихотворението за новата 1973 година той пише:

Да имаме редовно нафта,

край на стоките „под рафта“.

В рестото да няма „мента“ —

богат да е асортимента!…

И това бе и последната му творба.

След около четири месеца, в разгара на творческия си талант, едва 47-годишен, той почина.

Наньо Багера (Къртицата)

За по-младите беше известен под името Наньо Багера, за по-възрастните, понеже на времето не е имало багери — като Наньо Къртицата. Но и едните, и другите имаха право. Защото Наньо копаеше мощно като багер и настойчиво като къртица.

А истинското му име беше Наньо Кичуков.

Завършил средно образование. Чантата и моливът не го подмамили. Грабнал копача и лопатата и така — цял живот.

Едва ли има в стария Казанлък дом, в който Наньо да не е влязъл да копае: де яма, де кладенец, де канали за водопровод и отточни води. Постройки стари да се събарят — пак Наньо търсят. И защо? Защото Наньо така ще ти изпипа работата, че да й се радваш за чудо и приказ. И то без да повреди каквото и да било и повечето пъти — завършена предсрочно от договореното. Затова него го търсеха много и в сегашно време и то не само частни стопани, а и държавни учреждения и предприятия, обществени и други организации.

Наньо обичаше извънредно много работата си. Сърцето му трепереше за нея. И си я вършеше сам.

По едно време беше си взел помощник. След около десетина дена гледам го пак сам копае. Викам му:

— Нанка, да не си дал отпуска на помощника?

— Ами, изгоних го!… Че то неговото работа ли е? Като чуе, че тропнат женски токчета, като лалугер изскача над рова и кокори очи. То не стига, че той си губи времето, но и аз го губя да го надзиравам.

За Наньо сезон нямаше. И лете в най-големия пек и зиме в най-големите студове работеше. Почивка не знаеше. И затова често ми викаше:

— Какви са тия, дето ходят по курорти? Хляб се пече, земята плаче за работа, а те…!

Но едно лято и той отиде на курорт на морето.

Като се върна викам му:

— Е, Нанка, каква стана тя?… Едно приказваме, а друго вършиме! Пекна си телесата по плажовете, пооплакна си очите в курортистките и сигурно бая пара̀ си изръсил?

А той копае и слуша. Като свърших, остави копача, погледна ме и ми заговори:

— На мене курортът ми е без пари!

— А! — викам му — сигурно на някоя чужденка се е харесала кльощавата ти физика (Наньо беше среден на ръст и слаб като фигура) и е поела издръжката ти?

— Ами! — тръска отрицателно глава той — По време на курорта наех и изкопах две ями, та си изкарах масрафа.

Че с Наньо други не може да дели мегдан в работата, потвърждава и следният случай:

Застроил си вила на „Тюлбето“. За превозване на тухлите наел циганин-талигаджия. Още при първия курс, конят, целият запенен, едва изкачил височината до вилата и тупнал до нея.

— Повече не карам, чорбаджи! — рекъл циганинът на Наньо. Не ща да си отивам само с конска кожа. Халал да ти е и превозът. И си отишъл.

Наньо наел магаре. Качил два чувала тухли на гърба му, друг чувал — на своя и поел нагоре. Като преполовили разстоянието, магарето спряло, разтреперило се, изревало два-три пъти и рухнало на земята.

Та Наньо изнесъл и неговия товар.

Старите постройки Наньо събаряше не срещу заплащане в пари, а за материала, паднал от тях. В големия двор на дома си беше натрупал толкова строителен материал: греди, прозорци, дъски, врати, тухли, керемиди и други, колкото дето се вика имаше по онова време в склада на „Топливо“. Тук нуждаещият се можеше да си закупи и такъв материал, който е дефицитен.

Въпреки и пенсионер, до последния си дъх Наньо копа дълбоко в земята, събаря стари постройки.

— Именно тази ми работа, казваше ми той — която ми дава възможност да намирам стари предмети, събуди в мене големия интерес към старините.

Било около 1960 година, Наньо копал основите на къща и намерил три старинни монети и два глинени съда. Прибрал ги. Запалил се и не след дълго колекционирането на старинни предмети става, след работата, втората му голяма любов.

С течение на годините в колекцията на Наньо намират място няколко стотици старинни предмети, подредени в две големи и две по-малки стаи на стара жилищна сграда в дома му. Тук са всякакъв вид предмети и сечива, свързани с бита и живота на старите казанлъчани: бакърени съдове — от малкото менче и тавичка до грамадните ператни медници и розоварни казани, тави за варене на мармалад, съд за съхранение на прочутия на времето си казанлъшки орехов шарлан, конкуми за розово масло, всякакви глинени съдове — гърнета, делви, стомни, тенджери, пахарки, сахани, захлупци, домакински уреди, чекрък, чепкало за вълна, чутури за жито, буталка за масло, кантари, вретена, селскостопански предмети и сечива, стари монети и накити, ракли и сандъци, много оригинални национални носии, десетки старинни часовници, безброй стари снимки на несъществуващи вече къщи, занаятчийски работилници, розоварни и други от стария Казанлък, дикани за вършитба и т.н., и т.н.

Повечето от предметите, освен намерените при разкопките, Наньо е закупил, но не за малка част е работил на притежателите им. Ходил е да закупува такива и в други населени места в страната ни.

— И нито парите, нито трудът ми се свидят — казваше той. — Боли ме само, когато нещо старо се зяноса.

Желанието му беше да създаде истински квартален музей, който да остане за поколенията от кв. „Новенски“, дето и той е отрасъл и живял. Тази си мечта обаче той не можа да осъществи. През 1990-та година почина на 75-годишна възраст.

Мъников — учителят по музика

Помня го като днес, въпреки че това беше преди повече от петдесет години. Застанал върху най-горното стъпало от стълбището на главния вход на гимназията „Св.св. Кирил и Методий“ в града ни, в тъмен костюм, с папионка на бялата си риза, разчорлен, да дирижира грамадния хор, състоящ се от целия ученически състав на гимназията. А във въздуха се носи песен с мелодия и думи, които проникват дълбоко в сърцето и те карат целия да тръпнеш:

Не ще умрат героите ни смели,

за бащин край положили живот,

догдето има български предели —

догде живее български народ…

Композитор на тази песен беше той — диригентът, учителят Христо Мъников.

Завършил Музикалната академия, за Мъников пътят е един — учителството. И той върви по него неотклонно. С изключение, когато за една година учителства в българското училище в Цариград и за кратък период — в гр. Ямбол, той неизменно е учител в казанлъшката гимназия „Св.св. Кирил и Методий“. Преподава пеене, а наред с това дирижира училищния хор и духова музика и ръководи всички музикални прояви.

Бай Христо Мъников — така го наричаха помежду си учениците, нещо, която рядко се среща. Защото, да наречеш някого „бай“, значи че много го уважаваш. И не само учениците, но и родителите им, пък и всички, с които контактуваше, го почитаха и уважаваха за неговото благородство, доброта, човешки отношения.

Веднъж, при излизане от кръчмата „Рибарска среща“, се спъва на прага й.

— Кьорав ли си, бе, човек? — сопнала му се кръчмарката.

— Че кьорав съм я! — казал той и посочил дясното си око, с което не вижда и заради което носеше тъмни очила.

Тази жена така се бе разстроила и дълго време все се тюхкаше:

— Да обидя такъв добър човек!… Боже, прости ми!…

В периода на войната бях в едно интендантско поделение и бай Христо, като мобилизиран, кацна при мене за „суха храна“.

Колко съм се отсрамил, не знам, но като се върна от командировката си в Ямбол, ми вика:

— Иване, твоите мезелъци стигнаха за цяла седмица да не излезем от една изба и да докапчим до дъно едно сто и двадесетлитрово буре с вино.

За оценяване успеха на учениците по пеене бай Христо прилагаше собствена методика.

Едни от учениците получаваха бележките си по право, други — според късмета си, а трети — за трудова дейност, извършвана за него.

От последните бях и аз. В часа по пеене ме пращаше да му пазаря тикви, ряпа, боб…, а друг мой съученик — да му храни ловното куче. И на двама ни шестиците бяха в кърпа вързани.

По право шестици пишеше на всички музиканти, хористи и артисти.

Всички останали влизаха в групата на късметлиите — на кой, каквато бележка се падне: шест, шест, пет; шест, шест, шест, пет и т.н. по този ред с тези две оценки.

Да, но един срок да вземе да изпусне музикантите от групата по право и те да минат с калабалъка. И на трима, нали не били късметлии, паднали им се петици.

И те направиха ефективна стачка.

А бе, то без кларнет и флигорна музика може, инструменти други, колкото щеш, но без тъпан — къде ти!

Та наложи се бай Христо да бие тъпана на едно състояло се наскоро училищно тържество.

И бай Христо, като всички, си имаше хоби. Само че неговите бяха две: едното — да се разтоварва психически, като се почерпи, а другото — да укрепва физиката и здравето си — авджилъка.

Изглежда че авджилъкът го бе направил закачлив и шегаджия.

Докато не накарал една своя колежка да отреже от полата си „едно парцалче“, както той се изразил, за да го сложи в джобчето на белия си костюм, не кандисал.

Е, той се издокарал с цветна своего рода кърпичка, а колежката му без време се включила в модата на мини полите.

Може би повечето познават учителя Мъников. Но сред музикалните среди, а Казанлък се слави с музикалните си традиции, той беше еднакво популярен и като учител, и като диригент, и като композитор.

Наред с училищните хорове, към читалище „Искра“ се създава общоградски хор, който в периода на тридесетте и четиридесетте години достига своите върхове и се нарежда между първите в страната, особено когато е под диригентството на Христо Мъников.

Мъников дирижира и градския симфоничен оркестър, поставените на казанлъшка сцена опери — „Камен и Цена“ и „Запорожци зад Дунава“. Един от първите е и при създаването на оперетни спектакли — първо в училището, а после на градска сцена. Сам той композира музиката на оперетите „Лиляна“ и „Овчарова жалба“, които през периода 1945/46 година се поставят на сцената под негово диригентство.

Мъников беше сърцевед. Умееше да работи и с оркестранти, и с хористи, и с артисти. И затова всички те, го чувстваха не само като талантлив диригент, но и като сърдечен приятел.

При една манифестация хористите от хора на читалище „Искра“, след като отминават трибуната с официалните лица, продължават по главната улица, спират пред дома му и спонтанно и ентусиазирано запяват неговата песен — „Не ще умрат героите ни смели!“.

Болен, той става от леглото, изправя се до прозореца, маха с ръце и леко, едва забележимо, с кърпичка бърше здравото си око.

Не след дълго той почива на 59-годишна възраст.

Боршука

Боршука — така бе известен в града ни. А гражданското му име е Иван Енев Боршуков. Кореняк казанлъчанин. По професия железничар. Бил е чиновник движение на гара Казанлък, първият началник-гара на гара Сахране при откриването на новата жп линия за София и т.н., за да дочака пенсия като началник-гара Тулово.

Но Боршука беше далеч по-малко известен като железничар, отколкото като особняк, зареден с много хумор. И то толкова много, та понякога е ставал и негова жертва.

Бил началник на гара Тулово. И нали дяволът си нямал работа, подшушнал на Боршука да направи нещо забележително. И той го направил.

Хванал едно магаре, сложил на главата му червената шапка на чиновник движение и го изтипосал на перона да посрещне влака от Стара Загора.

Влакът спрял до магарето и пристигащите пътници отначало останали в недоумение, но след това по целия перон на гарата паднал голям смях.

Паднал, но не от смях, и Боршука. Още на другия ден го снели в длъжността, която отредил на приятеля си Марко — чиновник-движение.

Но това обаче не снело чувството му за хумор.

Един известен с пословичната си свидливост туловец трябвало да пътува за София, но пари за път не му се давали. Примолил се на Боршука като железничар да го вреди някак си да пътува безплатно.

Боршука му обещал, че ще го „оправи“, като му дал и съответната инструкция:

— Зададе ли се към тебе кондукторът, почваш да въртиш палците на ръцете си напред и тихичко запяваш — До-ре-ми-фа-сол!

Туловецът направил така, както го научил Боршука и безплатно благополучно пристигнал в София.

На връщане повторил същия номер, но кондукторът бил непреклонен. Не само, че му откъснал билет, но и го скрепил със солидна глоба.

Още със слизането си на гара Тулово, разгневеният туловец нахълтал в канцеларията на Боршука и му кряснал:

— Боршук, защо ме изигра?

Боршука не му отвърнал, запазил спокойствие и го накарал да му разправи всичко, какво е станало и на отиване и на връщане. И като го изслушал, зацъкал с език и рекъл:

— Че толкова ли си тъп и будала, бе? Нали се връщаш, че нали пътуваш в обратна посока. Ами и обратно трябваше да въртиш палците, а и нотите да ги пееш обратно — сол-фа-ми-ре-до!

И повече не се разправял. Пък и бързал, че жена му му изпратила телеграма:

Днес си пристигам. Чакай ме на гарата! Нося багаж.

Боршука тръгнал с магарето да я посрещне, понечва да прекоси линията и излезе на перона. В това време влакът се задал и магарето запънало крака, заревало, а под корема му се проточило нещо дълго.

Боршука като го видял, грабнал една тояга и почнал да го налага:

— Бе, твойта мама магарешка!… Ти ли получи телеграмата или аз?…

Безпаричието било постоянен спътник на Боршука. Нали не му се услаждало сам да се черпи, та парите му бързо се стопявали с приятели.

И затова станал, тъй да се каже, щатен клиент на Казанлъшката популярна банка, от която теглил заеми.

Един заем обаче Боршука просрочил и директорът на банката Мандаджиев го повикал, заедно с двамата му поръчители — Маньо Кеманаджиев и Петър Панов, в канцеларията си. Взел да го съветва:

— Може ли бе, Боршук, да не си връщаш заема?… Ето, като върнеш парите, ще ги дадем на други и той да си свърши работата и т.н. все в този дух.

Боршука слушал, слушал, кимал с глава и накрая, Мандаджиев като свършил, изправил се пред поръчителите си и им рекъл:

— Видите ли, какво хубаво ви говори човекът. Не се ослушвайте, ами плащайте борча и хайде да не си губим времето!

И без да чака веднага излязъл.

Този случай Боршука увековечил и в приживе издадения за себе си некролог, озаглавен — „СКРЪБНО-РАДОСТНА ВЕСТ“.

В него, между другото, четем:

… Да застанат на почетна стража:

Маньо Кеманаджиев и Петър Панов!

Солидни гаранти.

Когато полицата се протестира — покойника дезертира.

А Маньо и Петър в банката на касата платиха парсата!

С тоя некролог Боршука сякаш е предугаждал своя край, защото след написването му, само 57-годишен, той почива.

Камбанен звън над града се разнесе,

черен облак се надвеси…

Гръм удари и… ехото замлъкна.

Бай Иван Боршука в… часа издъхна.

Така започва „Скръбно-радостната вест“.

Чорито

Пълното му име е Иван Димитров Чорев. Роден в 1873 година в град Казанлък. Завършил Казанлъшкото педагогическо училище, по липса на учителски места в Казанлъшкия край, започва да учителства в с. Газурници, Габровско, а после в с. Александрово, Казанлъшко, за да се прости след три години завинаги с учителската професия. Баща му е парализиран и той поема кръчмата му, находяща се (запазена и сега) в края на ул. „Мирска“, срещу входа на „Тюлбето“.

Още като ученик в педагогическото училище, Чорито проявява артистични и музикални заложби и увлечения. Актьор е в основното по него време в Куленската махала културно-просветно дружество „Извор“. Като такъв той се изявява и в местата, където учителства, а също така и на сцената на читалище „Искра“. Любовта му към изкуството по-късно под влиянието на Емануил Манолов, пред когото просто благоговее, прераства в любов към музиката, каквато и сам твори. Музиката за него — това е животът.

— За музиката и душата му можеш да извадиш — споделят негови близки. Всичко, което изкарваше, отиваше за тържества, представления, печатане на афиши, за гуляи с приятели — артисти и музиканти. Чуе ли песен, забравя всичко.

Било по пладне. Някаква група хористи пеели на „Тюлбето“, а песента се носела над Куленската махала и достигнала до ушите на Чорито. Той веднага тряснал каната, от която в момента наливал вино в чаши, върху тезгяха, зарязал и клиенти и кръчма и така, както бил по тиранти, хукнал нагоре. Останалите в кръчмата негови постоянни клиенти си отпили на корем. При завръщането му, скупчени до вратата, те отдалеч запяват негова популярна песен. Силно развълнуван и поласкан, той заявява високо:

— Каквото сте яли и пили — платили!

Строг и взискателен към своите, той се разтапяше от умиление към артисти, художници, певци и музиканти, каквито бяха много от клиентите му.

Почине някой от тях, ял и пил на вересия, Чорито вади големия кръчмарски тефтер, удря кръст на борча, прекръства се и каже: „Бог да го прости!“ и толкоз.

Като ловец един зимен ден отстрелял цял кабриолет диви патици и ги раздал до една на приятели.

За него кръчмата не била заведение за печалба, а основно за привличане в нея на музиканти, писатели, художници и просветители, без които животът му би бил непълен и скучен.

Но Чорито в душата си остана верен и на учителството.

— За мене учителството — казваше той — е най-милото, най-святото нещо!

Израз на тая му голяма обич бе организирваната от него всяка година в края на месец август Макавейска вечер. С нея се ознаменуваше заминаването на учителите по местата, където учителстват.

На тази вечер пред кръчмата му се събираха всички учители от града и много граждани. Откриването й ставаше с „Учителски марш“ от Емануил Манолов и песента „Макавей, прощавай!“ по музика на Иван Чорев и текст на Иван Захариев. Същата завършваше с куплета:

Учителю благ, о жрец просветен,

ще тръгнеш ти на дълъг път!

С тъга в сърцето, с’сълзи в очите:

— Сбогом, прощавай, мой роден кът!

Вечерта продължаваше до късно с изпълнението на много други литературни и музикални номера, които обхващаха песни с музика, написана от Чорито, по чужд или собствен текст: маршът „Стъргало“, „Ловен завет“, тангата „Мадона“, „Мили спомени“, „Моята гълъбица“, куленска ръченица и т.н.

Завършваше с веселие за изпълнителите. Разходите за него бяха изцяло за сметка на Чорито. На това веселие, както при всички други такива, непременно присъстваха и прочутите Чоревски гювечи. За тях се говореше, че всеки, който ги е вкусил, поне месец след това никакво друго ядене не му се услаждало.

Чорито почина през 1947 година на 74-годишна възраст. Погребаха го тържествено с военна музика и залп от колегите му ловци. Вместо венец, негов съратник написа и изпрати на семейството му стихотворение, озаглавено

На бай Иван Чорев

Кой със песен жарка,

гологлав по тиранти

ще посреща в парка

артисти, музиканти?

Кой ще ни занася

с маршове и речи?

Кой ще ни поднася

хубави гювечи?…

Алтабана

Кога, как и откъде се е допилял в нашия град Пеньо Алтабана, един Бог знае. Беше пришелец. Заврян зет в стар казанлъшки род.

Водеше се на щат в общината като началник служба „Чистота“, но те, неговите длъжности, край нямаха. И въпреки това, той ги изпълняваше така, че и днес, които го познават и помнят, говорят:

— Ех, де го Алтабана!

Беше среден на ръст, с обло червендалесто лице, с гола глава. Пълен и набит. Облечен бе с тъмносиня куртка, с плетени пагони от сърмен ширит, на гърдите с екселбанти и обут в брич. На главата му — фуражка с тока отпред. До блясък излъскани ботуши, със закопчани на тях лъскави шпори, довършваха тоалета му. Яздеше бял охранен кон, от който слизаше, само когато влизаше в сградата на общината. В ръцете си премяташе изработен по негова поръчка бич.

Минавайки през Казанлък, германците го вземат за тяхно голямо началство и отдалеч здраво удрят крак и му козируват.

Удряха крак и му козируваха и неговите подчинени: персоналът на около двадесетината конски гальоти (каруци на две колела) за събиране на отпадъците от домовете и поддържане чистотата в града, конярят на катафалката, пазачът на общинския бик, петимата пъдари на полските имоти в района.

Всички те бяха униформени и Алтабана беше ги поставил на военна нога. Командите и нарежданията му се изпълняваха безпрекословно.

Ха си се опънал нещо и мно-о-о-го ще гледаш службата си в общината чак от „Тюлбето“.

Строг и справедлив, той много често сам раздава правосъдието, което на часа привежда в изпълнение.

Извършилия кражба от полски имот, с вързани отзад ръце и конвоиран от пъдар с пушка в ръце, го прекарваше през площада и всички махали в града, като на по-големите кръстовища го заставяше високо да вика:

— Хора-а-а, аз вече няма да крада!

И го пускаше по-живо по-здраво.

Пускаше го, но той, а и близките му, дълго време не смееха да се покажат пред хората.

Всичките мероприятия от градски мащаб, на ветеринарната и здравна служби обезателно се провеждаха с участието и съдействието на Алтабана.

Предстои да дойдат големци или гости в града, кметът вика Алтабана. Само след минутка той изскача зафундарен от кабинета му в заден вървеж, козирува два-три пъти и се понася надолу по стълбището. Секунди след това гальотите от служба „Чистота“ летят в галоп, предвождани от Алтабана на белия кон и спират на площада. Ваксаджиите, които обикновено заемаха района около царската чешма, в паника се разбягват, а след тях хвърчат четки, кутии, бои.

Акцията по почистването започва под прекия надзор на Алтабана, който препуска с коня от единия до другия край на площада и дава разпореждания. Няма и половин час и площадът е очистен и преметен.

Дали заради мероприятията, които провеждаше с негово съдействие ХЕИ в циганската махала, дали не той решаваше там много спорове между родовете им по Соломоновски, дали поради външния му вид, но обитателите от махалата се отнасяха към Алтабана не само със страхопочитание, а направо със страх.

Разбере ли се, че Алтабана тръгва към махалата им, и те научаваха това не по телефонно обаждане, къде ти по онова време телефон в частен дом, а още повече в цигански, а по виковете отдалеч:

— Алтабана иде-е-е-е!… Алтабана… — табана… — табана — се носи ехото към махалата.

И всичките й обитатели си плюят на табаните: едни се прибират в къщите, а други, по-гузните, хващат лозята и нивята.

Мероприятието се провежда тихомълком без всякакви инциденти.

Затова всички в града, а и потърпевшите, уважаваха Алтабана. Та нали той провеждаше акцията по тровене на безстопанствените кучета, между които загинаха и много други, но кой ти връзва кусур!

Дали от обич към конете, или по финансови съображения, но Алтабана, така да се каже, въртеше и втора професия — джамбазлък (покупко-продажба на коне).

Но то едни коне! — стари кранти, купени на безценица, които едва се държат на краката си, подкрепяни от две дървета под корема им, завързани за гредите на тавана на обора му с въжета и които той охранваше по собствена технология.

Един такъв кон, след охранването му, Алтабана доведе у нас. Нагизден, с плетена опашка, с мъниста на юлара, с голям шарен пискюл на челото.

— Стояне, какво ще кажеш, ще хване ли око за продан? — обърна се той към баща ми.

— Не само, че ще хване, а и ще цапнеш голяма пара̀, Пеньо, но…

— Какво но, бе Стояне?

— Ами ще трябва да го заведеш на зъболекар да му сложи изкуствени ченета!…

Алтабана почива през 1946 година от удар на ток от неизправна електрическа инсталация в обора на негов имот в с. Ягода.

Буко

Буко Давидов е един от малцината останали от най-старото поколение живи искристи, преминали в третата възраст.

Завършил Казанлъшкото педагогическо училище, Буко не се отдава нито на учителската професия, нито пък го влече и блазни професията, която повече от неговите сънародници евреи практикуват — търговията. Въпреки че в последната има възможност да се включи като наследник на баща си. Но затова пък и досега си остава човек от средна ръка, без да се е стремял никога към материално благополучие и богатство. В замяна на това пък е и с много богата душевност.

Още от младежките години сърцето му го влече към прояви в културния живот на града. В него той се включва активно и му остава верен и до днес.

За обогатяване и повишаване на културата си чете всестранна литература, участва в много и най-различни културни прояви в града ни. Става член на настоятелството на читалище „Искра“, по-късно и негов секретар.

Тук той проявява добър организаторски талант както в самото администриране, така и в организацията на театрални представления, концерти и други културни прояви на местни и външни състави, като всяка неудача на последните изживява силно.

Веднъж вървях по ул. „Искра“ и малко преди да стигна до читалището гледам Буко, застанал на входа му, ми маха с ръце да отида при него. Беше много разтревожен:

— Иване, след десетина минути Варненската филхармония започва концерта си, а в салона има само двадесетина човека публика. Развърти се нагоре-надолу и каквото видиш, води го.

„Развъртях се“ аз по площада, но повече от десетина човека допълнителна публика не можах да осигуря.

Концертът все пак се състоя, публиката ръкопляска, но Буко как е преживял празния салон, сам си знае.

С особено голям успех Буко стъпва и дълги години се подвизава на театралната сцена. Образите, които пресъздава, особено в неговото амплоа — драмата и трагедията, се запаметяват завинаги.

А какъв рецитатор беше!

С театралната си фигура и маниери, с мелодичния си и приятен глас и дикция, с майсторското си изпълнение той просто приковаваше публиката да го слуша със затаен дъх и вълнение.

Освен български и еврейски, Буко владее добре и френски, немски, испански и турски.

Той, може би, е един от малцината преводачи в страната ни, дръзнал да преведе булевардна литература, забранена навремето си за разпространение. От френски превежда романа „Мулен Руж“. Книгата е из живота на френския художник-импресионист Тулуз Лотрек. В съдържанието й са предадени сценки из нощния Париж.

Малцина обаче са имали възможността да прочетат тази книга, тъй като същата се отпечатва на пишеща машина само в три екземпляра. Предавала се е от ръка на ръка само на най-близките му приятели.

А такива му бяха известни казанлъчани — хора на перото, на театралната сцена, на четката.

Пръв приятел му е Чудомир и то до последния ден на живота на големия български писател-хуморист.

Понякога, като позакъснеели в пивницата на известната кака Дешка, където си даваха среща културните дейци и която се намираше наблизо до дома на Буко, Чудомир се обаждал по телефона на съпругата си:

— Маро, спуках гума! Оставам на гараж у Букови.

Веднъж Буко и Чудомир отиват на гости в Шипка.

По улицата за манастира гледат отдалеч, че се задава срещу тях известният навремето си шипченски зевзек дядо Петърчо. Чудомир дръпнал Буко настрана и му рекъл:

— Да се чупим, догдето не ни е сбарал, че не можем се отърва!

— Не! — опънал се Буко. Дай да се срещнем с него! Все ще научим нещичко.

— Добре! — съгласил се Чудомир и се обърнал към Петърчо, който бил вече до тях:

— Петърчо, можеш ли да ни кажеш една рима?

Петърчо се спрял, огледал ги и отсякъл:

— Ако бяхте трима,

щях да ви кажа рима!

Но тъй като сте двама —

да … вашта мама!

И отминал.

— Хак ми е! — рекъл Буко на Чудомир. Сам си го изпросих като не те послушах!

Буко не можеше да се види по улицата да върви бавно. Все е забързан, изправен. Ходеше гологлав, с ниско остригана коса, с очила. А бялото му лице е винаги усмихнато.

Контактен, духовит, остроумен, Буко притежаваше високо чувство за хумор и приемаше всичко, даже и неблагоприятното за него, откъм хубавата му страна.

Веднъж получил фин костюм от Израел. Но нали си беше със закръглени нестандартни размери, не можал да го облече и да му се порадва. Късмет имал негов приятел. За Буко останало само удоволствието, че „поляли“ костюма в пивницата — една барака на ул. „Искра“, кръстена от самия него „Златни пепели“, и че зарадвал свой добър приятел.

Защото Буко обичаше да помага на изпадналите в беда, да се застъпва за утвърждаване и стабилизиране на хора на изкуството.

Буко понастоящем живее с близките си в София. Но и далеч от Казанлък, той все още не е забравен и тези, които го познават, с уважение споменават името му.

Поп Костадин

Какъвто беше едър и мощен, бутни в ръцете му една пушка бойлия, запаши го с остра сабя френгия, затъкни в коланя и един кремъклия пищов и ето ги го цял-целеничък — войвода.

Не само като фигура, но и като характер поп Костадин беше стабилен и внушителен.

Дълги години свещеник в църквата „Св. Троица“ в Новенската махала на града ни, той беше спечелил симпатиите и уважението на енориашите си. А с голямата си словоохотливост, закачливост и общителност беше станал известна личност в целия град.

А как служеше!

Като застане пред дверите на олтара, че като отвори оня ми ти мелодичен и гръмък глас, църквата кънти, та чак полилеите се люлеят.

И затова и от другите махали на града идваха на богослужението му.

Дойде заради него и една леля на майка ми. И цяла седмица не пропусна нито утреня, нито вечерня.

Не пропусна и поп Костадин още в понеделника на следващата седмица да довтаса у нас и още от вратата да занарежда на майка ми:

— Минке… Минке, откъде дотътра този бабишкел? Като го зърна в черквата, цял настръхвам и главата ми се замае. Ако е от други град, за първа класа жп билет ще й платя, в спален вагон ще я кача, само да се махне!

Да се махне, защото тя още от първия ден му направила бележка, че прескачал в богослужението, а през следващите дни и при самото богослужение се заобаждала:

— Отче, прескочи!

А той си знаеше! Претупа надве, натри утрените и вечерните и бяга да върши житейските си работи.

Но светиня му — и той душа носи, и той има нужди човешки и проблеми.

Било по пладне, след харман. Него ден воденичното кречетало на Чаралъшката воденица запяло от сутринта за първи път с жито от новата реколта, изведнъж замлъкнало. Воденичарят изскочил навън и гледа водата във воденичната вада я няма никаква. Грабнал една дървена вила и хукнал нагоре по нея.

Отдалеч насред вадата нещо голямо се белее.

— Добитък ще е! — помислил си воденичарят. — Я крава, я прасе или пръч!

И дигнал вилата.

А то какво било?

Поп Костадин се връщал от обиколка на църковната нива, проснала се над воденицата. И нали било голяма жега, хвърлил расото, дрехите и калимавката си и гол-голеничък се насадил във воденичната вада да разхлади телесата си. Заприщил я и водата преляла в близката царевична нива.

Добре, че воденичарят бил вярващ, защото какъвто бил сертлия, от брадата на поп Костадин нямало да остане нито косъм.

Веднъж пък, като служил вечерня, в олтара влязъл ученик от началното училище до църквата с десетлитрова дамаджана в ръце.

— Дядо попе, — обърнал се той към поп Костадина — учителите ме пратиха да ми напълниш дамаджаната със светена вода!

Поп Костадин огледал ученика — душичка ангелска, поогледал дамаджаната — че то през цялото богослужене по празниците толкова светена вода, като съдържанието й, няма да се набере. Помислил, помислил, преглътнал и нищо не рекъл, а капнал в дамаджаната половин канче от запасите светена вода.

После се разбрало.

В двора на черквата имало мраморна чешма и учителите поръчали на ученика:

— Иди донеси от черквата студена вода!

А той, малчуганът, разбрал — светена.

Но стават такива недоразумения! Но и такова да не е било, поп Костадин понасяше шегите, защото и сам беше шегаджия.

А бе то неговите не можеш да ги разбереш, дали на шега да ги вземаш, дали за истини или пък със задни помисли!

Например той често съветваше таз-оназ от неговите енориашки:

— Знай, булка!… Помни от поп Костадина:

От коня — пази се отзад,

на крава — пази се отпред,

а от дяда си попа — пази се отвред!

А и на умряло, и на венчавка, съветите му бяха все едни такива, че да не знаеш — да плачеш ли или да се смееш!

Двама, любили се на младини и не се взели, след смъртта на половинките им, се събират на стари години.

Венчавката поп Костадин извърши в една приземна стаичка в дома на над седемдесетгодишната младоженка. При това хем пее и благославя и хем от време на време подмята:

— Е, булка, изпъчи се де!… Изпъчи се да изпъкнат съблазните ти!…

И тя се пъчи, като опъва ръцете си назад, напъва се да се изправи, та чак се запотява, но нали е прегърбена и брадата й опира на колената, нищо не излиза…

И уж поп Костадин минаваше за оправен, а то изглежда, че е било само за другите, защото себе си не можа да оправи. През последните години така се объркаха нещата около него, че продаде къщата си и заживя под наем, после подляха му вода в службата и той се изсели в София.

Учителят и композиторът Широв

Широв — така го знаят повечето казанлъчани. За нас, съучениците му в гимназията, беше Тренчо, а при дружбата ни като студенти го именувахме Бебо. Беше най-малкият сред нас.

Учителят и композиторът Иван Генчев Широв беше нисък на ръст, набит, с усмихнато замечтани очи. Като ученик в отделенията на ръце обикаля Къренското училище. Пак тогава проявява и музикалните си интереси и способности.

Един ден учителят Нешо Семерджиев води малките си ученици на разходка към Абаята. От отворен прозорец се разнася мелодия от цигулка. Малкият Иванчо се заслушва, машинално излиза от строя и тръгва, занесен, по посока на музиката и се блъсва в един електрически стълб. Вече като ученик в прогимназията стъпва на сцената на читалище „Искра“. С брат си Петър, който е по-голям от него, свирят с устни хармонички. Пак с него, но вече като гимназист, правят нощни серенади. Иван свири на цигулка, а брат му — на флейта.

Може да се каже, че тези серенади и една несподелена ученическа любов пробуждат у Широв композитора. Наред със серенадата на Шуберт и на други класици-музиканти, в тихи нощи се носи вече и нежната мелодия на една от първите песни на начеващия композитор Широв, станала по-късно много популярна в страната — „Среднощна серенада“:

Мари, чуй среднощната песен!

Чуй как отлитат нежните мечти!

О, Мари, чуй как страдам без тебе —

свидетели са тез звезди…

И започват да се трупат изписани нотни листове в дома на композитора.

Разнообразно е музикалното творчество на Широв. Сътворил е близо двадесет танга и бавни валсове; оперетите — „Червената шапчица“, „Унгарска рапсодия“, „Студентката“ и „Чудната свирка“; детските ученически песни „Учителката“, „Куклата“, „Цветя за мама“; няколко оркестрови пиеси; повече от тридесет хорови песни и други.

Повечето от тангата и бавните валсове са по негови текстове.

Творчеството му е много емоционално, с хубава мелодична линия. Музиката му е чувствена. И всичко това е плод на изживяно, загнездило се дълбоко в сърцето му и пресъздадено.

Но Широв е не само композитор, той е много уважаван и обичан от учениците си учител по пеене и диригент на ученически, читалищни и квартални хорове и оркестри.

Контактен, непринуден, находчив в отношенията и разговорите си с другите, той беше приятен събеседник. Обичаше да разправя вицове и подхвърляше и малки шегички, главна фигура в които обикновено беше той.

Като студенти в София (той следваше и завърши Музикалната академия) се хранехме в едно малко квартално ресторантче.

Един ден, гледам го, застанал на вратата му, ми маха с ръце да бързам:

— Идвай!… Идвай, че ръцете ми се откъснаха да се разправям по немски с ей този Дойчо — сочи ми той седналия на една маса в ресторанта немски войник. — Хайде, сменяй ме! Ти имаше по-висок успех по немски език в гимназията.

Веднъж пък ме спира на улицата и разтревожено започва:

— Знаеш ли, от КАТ ми се заканили да ми съставят акт. Вече няколко леки коли пукат гуми от рибените кости, разхвърляни край нас. Велосипедистите, за да не пукат гуми, носят колелата си на рамо!

Не знам какъв рибар бе и колко е помирисал риба, хваната от него, но от това, че често заедно бяхме край язовира и че знаех улова му, бях си извадил заключението, че рибите са консумирали по количество повече стръв: кюспе, хляб, червеи, тахан халва, кашкавал, „Нивеа“ крем от него, отколкото той — риба. Пък и самият той, винаги като хвърляше въдицата в язовира, се провикваше:

— Елате, хиляди шарани,

Ширата да ви нахрани!

Освен рибарлъка, хоби му беше да се хваща на бас, който в повечето случаи губеше.

Веднъж беше се басирал с наш колега-студент, оня ако изяде 22 броя пасти, да му ги заплати.

И този, пред смаяния му поглед, пък и на нас — журито, не само, че ги излапа, но и си поръча още три броя — да си доядял. А Бебо, нарушил студентския си бюджет, цяла седмица нагъваше само бобена чорба.

Широв беше с нежна, чувствена душа. И най-малкото нещо силно изживяваше. Не търсеше материалното. От другите той искаше само обикновено човешко отношение и внимание.

Ходи по издателства и прави постъпки за издаване на творбите му. Добре го посрещат и още по-добре го изпращат. Но… само с обещания. Записват му само три творби на грамофонни плочи: тангата — „Нежен цвят“, „Само теб“ и „Прости, прости!“ и му публикуват в списания песните: „Камбанен звън“, „Пролет моя“, „Първомайска песен“ и „Малка ръченица“.

Разочарованието му от всичко това е голямо. Това ярко прозира в стихотворението, което той написва, но до последните дни на живота си не го прави достояние даже и на най-близките си. Озаглавено е „Орис“.

На никого ненужен,

от никой не разбран!

В живота поетичен —

Уви! — Не си желан.

За слава не поглеждай

в мечтаните дворци!

Отдавна там се перчат

„големите“ творци!

А ти върви ненужен,

от никой не разбран!

Върви по пътя труден —

от теб е той избран!

Широв почива през месец февруари 1988 година на 63 годишна възраст.

Генчо Сладкия

Казват, че преди да се залови със сладкарството, Генчо Димитров Генев въртял някаква търговия. Казват, но казанлъчани си го знаят и помнят само в тази му професия — производител на сладкарски изделия и закуски. И оттам вероятно са му лепнали и името Сладкия.

Сладките Генчо правеше във фурната, която се помещаваше в безистена на площада. Вадеше кифли, краваи — сладки и сусамени, соленки, ореховки, банички и то едни такива, че и да ти е надут коремът като гайда, ще ти се доще да ги схрускаш. Както ще ти се доще да схрускаш и майстора им Генчо, като го видиш с тази лъчезарна усмивка.

Като излезе рано сутрин на площада, висок, строен, със слабо усмихнато лице и живи закачливи очи, облечен в бяло сако, препасан с белоснежна престилка, че като се провикне:

— Сладки!… Сладки!… Ври, ври… па̀ри, ври! Кой ме вика?

Площадът сякаш се променя, оживява се и колоритът му се обогатява.

Сладките нареждаше и носеше в голяма плетена кошница. Продаваше ги по площада и училищата в града. Пък и добър търговски подход имаше!

Мине ли край него майка с дете, той лекичко и тихо пошепне на ухото на детето, загледано в кошницата:

— Плачи!… Плачи!… Търкаляй се, тръшкай се на земята майка ти да ти купи кравайче!

Детето понякога отнася кавгата, но в повечето случаи хруска вкусната сладка.

Друг път скришом подаде кравайчето на детето, майката като го види, че хруска кравайчето, помисля си, че само го е грабнало от кошницата, заизвинява се на Генчо.

— Нищо, нищо, госпожо — заутешава я Генчо — Дете е, дояло му се е! Нека яде! С едно кравайче няма да фалирам!

Но посяга ръка да вземе парите, които тя му подава.

Генчо, както ние казанлъчани си го знаем, си беше голям майтапчия. Душичката му трепереше да си направи майтап навън, пък и вкъщи.

На втори февруари всяка година правеше малки кравайчета, които пускаше в продажба.

Да, но на 2 февруари 1946 година майтапчийската му душичка се изкушила и в калабалъка той пуснал, ей тъй, безплатно, едно кравайче в джоба на милиционера на кръстовището на площада, а друг закачил на задника на виден казанлъчанин.

Не знам кой от двамата се жалвал, но Генчо получил призовка за дело.

И нали за пръв път му се случва да ходи на съд, поизплашил се и затова писал популярните казанлъчани Петър Арнаудов и Митьо Цанев, които да свидетелстват, що за човек е!

В деня на процеса обаче свидетелите му закъсняват, но въпреки това съдията Стефан Стоков дал ход на делото. По едно време на вратата на съдебната зала се подала главата на Петър Арнаудов, който се обърнал към съдията:

— Стефане, да не вземеш да осъдиш Генчо!… Той е сладък човек! — и си заминал.

Все пак съдът произнесъл присъда. И тя гласяла:

Осъжда се Генчо Димитров Генев, нарицаем Сладкия, да не произвежда и продава кравайчета с малък диаметър на дупката!

Един ден жена му и квартирантите му, а той имаше доста такива, се стреснали насериозно, когато той от втория етаж силно се развикал:

— Доче… Доче, тичай, тичай, че нещо стана!

Жена му, помислила, че нещо лошо му се е случило, хуква през две стъпала по стълбището. И докато се изкачи, Генчо вече със спокоен и тъжен глас промърморил:

— Нещото, каквото стана, няма го вече, Доче! Друг път по-бързо се качвай по стълбите, за да го свариш. Вече не сме млади!

И Генчо, както всяка жива душичка, си имаше и слабости. Мине ли край кръчмата на Тончо Попов, не може да устои на мамещите погледи на ротативките. Все ще остави в ненаситните им гърла по някой друг лев.

Но един ден щастието му се усмихнало. Изсипала се градушка от монети, та чак по пода се разпръснали. Събрал ги в престилката си и се понесъл в галоп към къщи. Отдалеч се развикал:

— Доче, Доче, идвай, душо, армаган голям ти нося! И сбогом, сиромашийо.

И нали това се случило преди Нова година, решил че и на Новогодишната нощ ще му провърви късметът.

Компанията се събрала у тях на карти. Преди да удари дванадесет часа Генчо бил отръскан до шушка. Казват, че проиграл и прасето, но не знам. Знам само, че малко след полунощ из махалата се разнесло квичене на прасе, после миризма на пърлена свинска козина, после на печени пържоли и накрая се разнесла популярната песен за „Кирчо на чердак седеше…“, но с малко изменен текст:

Генчо на чардак седеше-е-е,

печени пържоли ядеше-е-е!

И не само, че оплюскали кажи-речи четвърт от прасето, но и половин буренце вино му изпили.

Но такъв си беше Генчо! Хич не му се свидеше! Срещне ли го някой на площада, тъкмо излязъл от фурната и продал десетина гевречета и кифлички, и му поиска пари на заем, той му даде цялата продажба, извади извън джобовете си, тръска ги и му вика:

— На̀!… Гледай! — … Няма!… Това е всичко!

Пък и да не мислите, че записва на кого, какво е дал! Ами! А и не търсеше борча си! Платиш ли го — добре дошло!

Не знам, но защо Господ, между лошите, наказва и добрите и весели хора. Генчо никого не е обидил, на никого лоша дума не е рекъл. Десет години бе на легло и си отиде от този Божи свят тихомълком.

Димо Вестникаря

Той не беше писател, нито важен политик, нито тежък търговец, нито виден индустриалец. И въпреки това беше известен в целия град, пък и в цялата бивша Казанлъшка околия. Защото той беше единствен. Единствен разпространител на местния и централен печат в Казанлъшкия край.

Димо Колев Драганов — така е записан в гражданските регистри на Казанлъшката община. Но съгражданите му си го знаеха Димо Вестникарят.

Роден през 1884 година в Казанлък в бедно семейство, още при завършване на основното му образование баща му го дава да учи медникарския занаят. Малкото чираче чука с мерак бакърените съдове, но едновременно с това проявява любов към просветата и знанието. През свободното си време чете, просвещава се и мечтае за по-добра работа, отколкото западащия бакърджилък.

Една случайност го събира със студенти, с които в 1908 година отива в София.

И какво е правил там! С кого се е срещал! Кой го е насочил, но идва си в Казанлък важен-важен. Зер от нея година той е представител за разпространението на няколко вестника.

И то, какво му е представителството, като през тези години сам ходи до гара Тулово да ги получава (тогава още няма железница до Казанлък) и после само неговият глас кънти из улиците на града ни:

— Вестници!… Вестникарят!… Пресни новини от всички страни!…

В годината на празнуването на четвъртвековното му труженичество в разпространението на българския печат — 1932-ра, Димо взема дейно участие в образуването на дружество „Куриер“, а по-късно и на агенция „Стрела“.

„Агенция «Стрела»“ — беше изписано на фирмата, закачена на дюкяна му на площада. На дъска пред агенцията бяха забити с габърчета новите за деня вестници.

Справедлив и строг, Димо не обичаше, както казваше самият той, да го „минават“ за каквото и да било. Грамадното стъкло на прозореца си счупил, като чукал по него, и се заканвал на клиент, „пробутал му“ в калабалъка пробит лев и бързал да изчезне.

През четиридесетилетието в Казанлък се разпространяваха около три хиляди броя вестници, между които ежедневниците „Утро“, „Зора“, „Заря“, „Свободна реч“, „Слово“, „Знаме“ и други; няколко седмичника — „Илюстрована седмица“, „Щурец“…

Голямата част от тези вестници достигаха до читателите чрез разносна продажба. Нея Димо така беше я организирал, че в най-отдалечените кътчета на града, в кината, по сладкарниците, халите и къде ли не още, ще ти проглушат ушите с:

— „Утро-о-о“!… „Зора-а-а“!… „Заря-я-я“!

Пък ербап и гласовити разпространители имаше, между които най-известни и с дългогодишен стаж бяха: бат Рашо (Рашо Илиев), Калутката (Иван Папазов), Лечето (Иван Лечев), Шейтана и други.

Вестниците разпределя между тях веднага след пристигането им, като едновременно с това им дава инструктаж какво да викат, за да възбудят интерес у читателите. А то беше, според негова преценка, най-интересното от заглавията им.

През този репертоар на заглавия преминаха:

— Английският крал не слуша майка си!

— Кемал паша олду (умрял)!

— Демократическият сговор бере душа!

— Стават големи работи!

Да, ама едно е да даваш инструктаж, друго е да го изпълняваш! Изпълнението винаги може да ти донесе някаква изненада.

Така се случило и с Калутката.

Него ден, в дните преди войната, инструктажът бил да викат:

— Мирише на барут!…

И Калутката, зафундарен от бързане, влиза в сладкарница „Бялата роза“ на площада, шари край масите и вика:

— „Утро“… „Зора“… „Заря“… — а като излязъл пред сладкарницата, изпъчил се и ревнал с цяло гърло:

— Мирише на барут!

И догдето се усети, някой го сграбчил за врата и почнал да го налага с бастун по гърба и вика:

— Мирише не на барут, бе, копеле, а на лобут (бой)!

Това бил околийският управител Злати Гаргов, когото Калутката в залисията си не видял, че е седнал на външна маса.

Е, всяка професия си носи рискове!

Рискове носеха и всички останали разпространители. Те не само че изпълняваха инструкциите на шефа си, но и сами си съчиняваха заглавия.

Така бат Рашо на площада един ден дере гърло:

— Ще се ударят!… Ще се ударят!…

И след като го запитали:

— Кои бе, Рашо?

Той само извърнал глава и отсякъл:

— Де да знам!… Кои да е! — и продължил да вика.

През летния сезон, нали денят е голям, вестниците, получени с влака в шест часа вечерта, Димо ги задържа и пуща в продажба след осем, по тъмно, за да си ги купели повече читатели. По видело се четяли гласно навън и то с много слушатели на един вестник.

През 1957 година разпространението на вестниците се поема от градска търговия. Димо остава като продавач на павилион, но не се задържа за дълго и се пенсионира. След шест години, при слизане по стълбището на блока, в който живее, пада и почива на 79-годишна възраст.

Моис

Да речеш, че е евреин, не е! Макар че на сватбата му, като попитали едного — Кой се жени? оня отговорил: — „Един евреин“.

Само името, по-право прякорът му, е еврейски. Е, разбира се, и физиономията му — скулесто лице с типичен еврейски нос и бързото му бърборене. Та нали те го запознаха с хубавата ученичка-еврейка!

Представил й се, че бил полуевреин — баща му българин и майка му — еврейка. А последната, не само че беше чистокръвна българка, но коренът й е от рода на войводата Стефан Караджа. От това запознанство му остана само името — Моис, което ние, съучениците, му лепнахме и което замести през целия му живот гражданското му име Стефан Димитров Хаджистефанов.

И в училището, и в живота, и в службата Моис беше добродушният веселяк, зевзекът, неудачникът, човекът с дълбоко вродена в душата му черта — милосърдие.

Ученик дойде от друг град в класа ни. Беше зима и кишаво време, а той — обут с галоши почти без подметки. Моис го завежда в джамията, избира му едни нови галоши по мярка на крака му от тия, оставени от молещите се вътре. Кражба, разбира се, няма, а само подмяна. Пък и турчинът сигурно е останал доволен, защото има една такава турска поговорка: „Каквото Аллах даде, все е хубаво!“

Както всички, така и Моис беше малко суеверен. Черна котка минеше ли му път или пък срещнеше ли поп, него ден го приютяваше „Тюлбето“.

Точно пред гимназията с него срещнахме поп Костадин и Моис побърза да ме тупне по гърба и както си е гръмогласен, изрева: „Предавам ти попа!“

Той го предаде, ама поп Костадин го хвана здраво за ушите и го заведе право при директора. То не стига, че му намалиха поведението с три единици, но и оттогава си остана с щръкнали уши!

Това злощастно съприкосновение с църквата обаче не му попречи и не го спря да кандидатства и да бъде приет като редовен студент в Богословския факултет — София.

И тук обаче нали си е християнска душа, се ръководил от Божата заповед: „Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си!“

Но Моис сам нямал две ризи, та посегнал да вземе от ония, дето ги имат. Посегнал при служене в църквата „Александър Невски“ на Божи дар, оставен пред икона — чифт чорапи и ги дал на беден състудент. За това му прегрешение след заверени вече два семестъра е изключен от факултета. С това църквата загубва един добър бъдещ Божи служител с гръмогласен басов глас. Затова пък железниците спечелват един много добър професионалист-железничар.

Но и тук потвърждава, че е неудачник.

При първата жп маневра объркал сигнала на свирката и вместо да даде сигнал „Спри“, надул я до пръсване със сигнала „Лашка“, та изкарал два товарни вагона извън релсите и ги посадил като музейни жп експонати в градинката на гарата.

Като чиновник на Сточна гара — Казанлък той служи дълги години.

Но нали си е всезнаещ и лесно се кандърдисва, та де има дупка все с него я запушват.

За няколко месеца го командироват за началник-гара Павел баня.

Една нощ обаче, махмурлия ли бил или що, но чул в просъница, когато влакът изсвирил наблизо. Скочил от леглото като опарен и тъй както си бил по бели долни гащи и гимнастьорка фанелка, само нахлупил червената шапка, грабнал показалката и изскочил на перона. Спрял влака и не го пускал заради някакви колети. И даже когато от прозореца на първа класа се обадил мъж: „Защо влакът не тръгва?“, Моис му се озъбил:

— Ти си гледай работата!… И прибирай физиономията си в купето!

Гледай си работата! Да, но… мъжът бил министърът на железниците, та Моис едва не изпуснал своята. Отървал кожата с намаление на заплатата му.

То той това намаление и не го почувствал много, защото и без това заплатата му не била изплащана няколко месеца.

Именно това задържане на заплатата му го изпраща малко по-късно зад решетките.

Изплатили му я наведнъж. Много пари! И, разбира се, заслужава си почерпката в кръчмата „Бяло агне“. И нали си е с широки пръсти и се раздава на ближните, порядъчно почерпен вече, влиза в сладкарница „Савоя“ на площада, плаща пасти и тава баклава, слага ги на маса и поканва всички присъстващи в сладкарницата да се черпят.

— Само на ей оня мушморок не давам — посочил той седналия мъж на маса в сладкарницата, негов съсед-съмахленец.

Да!… Ама нали и оня отдавна му имал зъб и му търсил цаката! Изскочил от сладкарницата и право в милицията.

До вечерта Моис го прибират в ареста, за да установят, отгде има толкова пари, за да харчи с широка ръка.

По него време е обрана Новенската църква!

Та Моис, догдето се оправи, гледа няколко нощи звездите през решетките на ареста.

Някъде по това време се и оженва. Оженва се късно и става баща в дните, когато абитуриентският ни випуск празнува 25-годишен юбилей.

Затова, когато синът му бил вече в детската градина и той отишъл да го прибере, една лелка рекла на детето:

— Митко, тичай, лелиното, че дядо ти идва да те вземе!

Моис обаче нямаше щастието да стане действителен дядо — да дочака внуци. Почина в годината на пенсионната си възраст, когато Митко бе още ученик.

Баща ми — Събчоолу

Събчоолу-касапина. Така беше известен в града баща ми Стоян Събчев. Кореняк казанлъчанин, той имаше голяма клиентела, между която и почти всички евреи в града и много турци. На евреите единствен той продаваше „кашер“ месо. Месо от добитък, който преди да се заколи първо леко се приколва в кланицата от техния равин (свещеник). Заради клиентите си мохамедани в магазина си не продаваше свинско месо.

Месарниците, няколко дървени бараки, разположени от кръстовището на площада към военният клуб някъде до пресечката за халите, бяха построени над вадата, която се изтичаше от Царската чешма надолу по улицата. Месото: цели агнета, овце, говежди бутове и предници — висеше на ченгели. Цял ден около месарниците клечаха безброй кучета. От време навреме някое току заквичи и хукне надолу по улицата, а зад него дрънка празна газена тенекия, завързана на опашката му от касапите за майтап.

Майтапчия беше и баща ми. Душичката му трепереше да си направи шега. И то така я курдисваше, че иди и не му вярвай!

Веднъж, по орехи, прати Цочо с един циганин да обрусят орех на нивата ни до Лъджанския път. Въртели се те там двамата, зверили се, но освен стари изкорубени върби, орех не открили. Разбрали, че е шега, но седнали под върбовата сянка, сложили до тях гювеча с месо, който баща ми им дал, и докато не облизали дъното му не станали. И след това ни лук яли, ни лук мирисали!

Да, но една година такава една шега му излезе доста соленичка.

Обещал на двама каруцари да им даде цяла овца да оберат царевицата на наша нива в Търниченските ливади. Обяснил им и точно къде се намира, като подчертал, че местоположението й е отляво на пътчето, което минава край нея.

Стигнали те там, поели по пътчето, както го описал, но нали забравили — отляво на него ли била царевицата, или отдясно. Заспорили. Но накрая постигнали консенсус, защото отляво се простирали само ливади. Обрали царевицата отдясно и вечерта ухилени довтасаха с две пълни каруци с царевица у нас. А ние нея година въобще не бяхме сяли такава.

А бе то овцата баща ми я прежали и не му се досвидя! Ама догдето оправи царевицата със собственика й, бая зор видя. С една дума — за да не се иде до съд, заплати толкова, че кочаните царевица му станаха златни.

Добитък лично той не колеше. Имаше си колачи. Обичаше животните много. Ставаше и нощно време, за да храни коня и кравите ни.

Веднъж пътувахме с бричката ни — аз, брат ми и той. На един завой по пътя брат ми го помоли да спре. Скочи на земята, прекоси канавката и спря пред едно малко повалено дръвче. Изправи го, затъпка корените му и го заоглежда.

— Разбирам — замърмори баща ми — да е ко-о-он, крава, та даже и магаре и овца, да му се радва, а то — едно келяво дърво.

През целия си живот той не е палил цигара, не е слагал нито капка алкохол в устата си и кракът му в кръчма не е стъпвал. Че даже и в сладкарница не влизаше. А обичаше много сладките работи, но се задоволяваше със сладките, които майка ми правеше.

Но веднъж не можал да откаже на търговец на добитък, с който направили добър пазарлък, влезли в една сладкарница и оня дал поръчката си.

Навремето практика бе сладкарят да поднесе на масата цяла табличка с най-различни пасти. Консумираш по избор и само консумацията плащаш.

Да, ама баща ми, нали за пръв път влиза в сладкарница и не му знае реда! Че като се напънал!… За да не става зян!… Пари се е давало!… Ял… ял… ял… и всичките пасти излапал пред погледа на смаяния търговец.

И докато сам не консумираше алкохол, обичаше много да черпи. Всяка година варяхме ракия от сливи и пълнехме едно черничево буренце. Ракията, престояла в него, ставаше жълта като кехлибар.

Вкъщи почти всеки ден идваха гости, но все майка ми ги посрещаше и изпращаше.

Но за беля, един ден у нас нямало никого и се наложило баща ми сам да обслужи гостенина си, бай Дончо от с. Баяслии (Дунавци).

Извадил от долапа шишето с ракия и почнал да го черпи. А бай Дончо, нали му се усладило, бързо я докапчил. Бързо докапчил и малкото кехлибарена течност-скоросмъртница от второто шише и си заминал по живо, по здраво.

На другия ден майка ми не намери в долапа маята за сирене, за да подсири издоеното сутринта мляко, и тогава разбрахме, че баща ми е черпил гостенина си и с нея (понеже маята е с цвета на ракията).

— Бре, майка му стара! — стресна се той — Отрових човека!…

И впрегнал-недовпрегнал коня в бричката, запраши към Баяслии (Дунавци).

По целия път карал коня в галоп, а когато наближил селото, заслушал се, дали селската камбана не бие на умряло. И чак, когато се метнал на дувара и видял, че бай Дончо шари из двора си, камък паднал от сърцето му.

Разбрал, защо е кукнал толкова рано в тях, бай Дончо се засмял и рекъл:

— А бе то, Стоене, комай нищо ми няма. Само дето цяла нощ не съм мигнал и час по час бягах към клозета на двора да не напълня гащите. Бая ме назорваше!

Баща ми продава месо доста години и в новопостроените сегашни хали (цялата търговска площ тогава, както на северната и южната стени, така и в средата, беше заета от малки месарски магазинчета, направени от желязна конструкция) и почина на 67 годишна възраст.

Изглежда, че тези, на които е отказвал да сръбне и се черпи, или са му завиждали, или са го кълнели, че е трезвеник, защото умря от болест, присъща на алкохолиците.

Балканският шампион

Цвятко Георгиев — име, което едва ли има казанлъчанин от старото поколение, пък и от по-младото, да не го познава. Име на спортиста-легенда, колоездача, донесъл много слава на родния спорт и на града ни, където за първи път са качва на колелото.

Това било през 1932 година. Младежът Цвятко гледа колоездачни състезания. И нали лесно се пали, качество, което и по-късно му помага, но и понякога му вреди, решава и си купува обикновено колело. Слага му бегачно кормило и ето го новоизкалъпения бегач на колодрума. Тайно върти до късна доба, никой да не го види, нали си бил тогава и малко стеснителен. Добре, че са били истински добри приятели от „Арсенал“, където работи, иначе заради тази негова стеснителност Казанлък сигурно нямаше да може да се гордее със свой Балкански шампион.

Та те едва го склоняват в 1933 година да участва в състезанието по колоездене за юноши от цялата страна. Печели с лекота бързината, а на издръжливостта побеждава с една обиколка преднина.

И оттук започва блестящата състезателна кариера на Цвятко, която го извежда на най-високите върхове. През 1936 година става шампион на България по бързина, в която дисциплина остава непобедим до края на кариерата си. Две години е държавен първенец на колокрос. Два пъти е шампион на издръжливост и два пъти — на шосе. Участвува и печели много състезания. Най-големия си успех обаче Цвятко постига на Балканското първенство по колоездене, което се провежда през 1940 година в Букурещ. Става двоен балкански шампион — на спринтовата дисциплина бързина и състезанието на шосе. Особено оспорвано протича шосейното състезание.

На лъскавия асфалт на Букурещкия булевард на старт застават двадесет колоездачи от България, Румъния, Гърция и Турция. По време на състезанието опит за откъсване правят няколко колоездача, между които и Цвятко, но безуспешно. Шампионската титла фактически се решава в последните четиристотин метра. Превит на две над кормилото, вложил в действие всичките си нерви и мускули, напред от групата излиза Цвятко, следван от румънец и друг българин. Започва изключителна борба между тримата до самия край, където Цвятко със страхотен спринт пресича пръв финалната лента.

Запитан след завръщането му в Казанлък как е станал балкански шампион, Цвятко вяло отговаря:

— И аз не зная!

Многото състезания, контактите с много и различни хора, славата правят от стеснителния Цвятко истински спортист, който всячески, но с изключителна честност и откровеност, навсякъде защитава правотата. За него напълно важи популярната поговорка „Право куме, та в очите!“.

Да, но на едно състезание в София за купата „Чинцано“ за нарушение правилата срещу него, вместо да каже за това на съдиите право в очите, хвърли колелото си и… бе декласиран.

Наскоро му напомних за този случай, на който и аз бях очевидец, а той се затюхка:

— Остави!… Остави!… И днес все още не мога да си го простя. Със спечелването на това състезание ставах носител на купата за трети път и тя ставаше моя… Как ти се струва? Лесно ли се понася да изпуснеш купа от чисто сребро, която на тогавашните пари струваше цели петнадесет хиляди лева!…

Силата на Цвятко беше в неговия феноменален спринт, който той използваше най-рационално не само в бързината, но и в силовата дисциплина — издръжливостта.

И имаше защо.

И в миналото при колоездачните състезания се проявяваха спонсори. Обявените от тях дарения-награди се печелеха на премийните спринтове. Почти през цялото време на състезанието по издръжливост кънтеше гласът на говорителя:

— На спечелилия единадесетата обиколка, Петър Матев дава награда живо прасе по избор!

Цвятко, който по това време е почти на края на колоната, настръхва, скача на педали и се понася в неудържим спринт. Публиката, изпълнила до краен предел колодрума, става права и с възторжени възгласи следи, как той по най-високата част на пистата се носи като вихър, как с лекота преминава покрай цялата колона и пресича пръв финалната лента.

И, разбира се, след време, прави кочина и угоява избраното от него прасе.

В резултат на такива награди Цвятко пари за бръснене и подстригване не дава; по месец без стотинка да плати яде печени кебапчета и сърба шкембе чорба осигурява си безплатна поправка на обувките, печели много парични премии и т.н., и т.н.

Многото спортни отличия — медали, купи, грамоти и други, с които е бил награждаван Цвятко, говорят красноречиво за един голям спортист, за човек, който е отдал цялата си душа и сърце на колоездачния спорт, за един наистина голям Балкански шампион.

Цочо

В ателието на фотографа бай Петър Арнаудов — популярна личност в миналото, висеше табло със снимки с надпис „Казанлъшки знаменитости“.

Това бяха онеправдани от природата чудаци, които целият град познаваше, обичаше ги и им помагаше. В тях всеки откриваше много правда и човещина. Те създаваха една добра и топла атмосфера, създаваха колорита на града. Живееха от добротата на казанлъчани, от тяхното състрадание към по-слабите и онеправданите.

Между тези „знаменитости“ беше и той — Цочо, за когото едва ли би се сетил някой, че е той, ако към името му се прикачаха и фамилните му имена — Иванов Петров.

Цочо беше, така да се каже, храненик и човек за обща работа на известната навремето си кака Дешка, в пивницата на която интелектуалците в града си даваха среща. Но едновременно с това той имаше и някои други обекти, които ползваха услугите му.

Един от тях беше аптеката на Цани Козлев.

Веднъж последният спазарил Цочо да му почисти клозетната яма. Плащането било уговорено на бройка кофа. Всяка кофа Цочо отбелязвал с чертичка от тебешир на лопатата си. Накрая, какво е станало, чертичките ли са се изтрили, но Цочо твърдял, че кофите били 14, а Козлев — 12 и толкова му платил. Цочо, разсърден, изхвръкнал от аптеката и дълго време, де кого срещне по площада, викал:

— Пък Цани Козлев ми изяде цели две кофи лайна!

В тази негова рубрика „Обществена гласност“ попаднах и аз.

Ежегодно, навръх Великден, Цочо рано-рано сутринта цъфваше у нас. Майка ми му даваше козунак и яйца. Нея година Цочо пожела да опита боряците си. Чукахме се и аз навих, но Цочо не ми се разсърди. Още същия ден обаче ми казаха, че Цочо вървял по площада и викал:

— Пък на Събчоолу момчето ми счупи и двете яйца!

Не се разсърди Цочо и на баща ми, когато го прати с циганин да брусят орех на нивата ни до Лъджанския път.

Въртели се те там двамата, зверили се, но освен стари изкорубени върби, орех не открили. Разбрали, че е шега. Но седнали под върбовата сянка, сложили до тях гювеча с месо, който баща ми им дал, и докато не облизали дъното му и не изяли близо два килограмовия бял хляб, не станали.

После, като го закачили за това му произшествие, Цочо само леко се подсмихвал и викал:

— Де да има още такива луди като бай Стоян, да ми направят гювеч и каваците в „Чаралъка“ ще „обруся“!

Цочо проявяваше интерес към всичко. Все ще го видиш — де двама, той трети. Но като го запиташ какво е видял и какво знае, обикновено отговаряше: „Нищо!“

Запитали го веднъж:

— Цочо, какво работят в Арсенала?

— Знам ли!… Виждам сутрин влизат в него калабалък мъже и жени, пък вечер от портала му изкарват камион, пълен с деца! (В завода имаше детска градина).

Цочо беше услужлив и добър. Обичаше да върши работа, но в нея си беше малко неудачник. Уж все за хубаво прави нещо, пък то…

Негов покровител купил кебапчета, увил ги в хартия и му ги дал да ги отнесе в дома му. Цочо обаче, като минавал край читалището се отбил да пийне вода от чешмата в двора му. И как е държал кебапчетата, как се е навел, та всичките ги изсипал в коритото й. Затюхкал се и взел да ги събира. До него се спрял минувач и го запитал риба ли лови?

— Баба ти риба! — троснал му се Цочо. — Не видиш ли? Ловя кебапчета!

Не знам как, но Цочо един ден се беше озовал в психиатричната болница в Карлуково. Но… не минали и две седмици се завърна.

После се разбра, че лекарите не намерили в него никакви признаци, за да имат основание да го задържат в такава болница.

На втората седмица след пристигането му там, го подложили на проверка. Нарисували на стената една стълба и накарали Цочо да се качва по нея.

— Да не съм луд, бе докторе, по рисувана стълба да се качвам — рекъл Цочо.

После му дали кофа и го накарали с нея да пълни едно буре без дъно.

— Докторе — троснал се Цочо сърдито на лекаря — ти, ако си луд, на̀ го пълни! — и му тикнал кофата в ръцете.

Още на другия ден го изписали.

По тоя повод, като се завърнал, го запитали, дали му е харесало в болницата, на което Цочо отговорил категорично:

— При луди доктори още веднъж не отивам!

Цочо ходеше и лете, и зиме с дълго палто, обикновено гологлав, с ниско остригана рядка коса. Движеше се малко приведен напред и току все се озърташе.

По едно време гледам го изтупан с костюм, риза, даже и с връзка.

По-късно разбрах, че председателят на „Химкооп“ го прибрал на работа в кооперацията.

Не след дълго обаче Цочо си замина от този Божи свят тихо и кротко, както беше се и появил на него.

Абраша

Оприличавам Георги Абрашев, втория ас от „казанлъшките знаменитости“ на бай Петър Арнаудов, с литературния герой на Мигел де Сервантес — Санчо Панса, защото и Георги като Санчо, беше голям наивник и мечтател, с ограничени умствени способности, а по външен образ — пълно негово копие.

Ръст — между нисък и среден, възпълничък, с месести бузи и засмени миши очички, Георги Абрашев се ползваше с голяма известност в града ни. Кръстосваше с типичната си люлееща се походка всички махали, облечен с куртка, панталони и фуражка с козирка, кривната винаги на една страна. През рамото му беше преметната торбичка, в която се мъдреше къса пръчка. От време на време я вадеше, вдигаше я до устата си като свирка и си тананикаше: „Цигу-мигу!“, с което потвърждаваше и второто си фамилно име — Цигуларев.

Преживяваше от обичта, добротата и състраданието на казанлъчани. Който го види, извика го да му свърши някоя работа — я насечени дърва да пренесе в избата му, я да почисти двора му…

И Георги вършеше всичко с голямо старание и добросъвестно. Получената храна за труда си отнасяше до някое подходящо местенце в двора, разгръщаше една шарена кърпа, слагаше яденето на нея и почваше сладко, сладко да яде. Нахранеше ли се, останалия хляб и ядене връщаше с думите:

— Георги се наяде!

И нищо не беше в състояние да го накара да ги вземе със себе си.

Беше крайно ученолюбив, но неговите умствени способности му бяха голяма спирачка. Най-голямо удоволствие му доставяше да бъде в компания с ученици. Просто цял сияеше и ги питаше това-онова за учението.

Георги направо боготвореше Тотьо Чапкънов — главен учител на Калпакчийското начално училище. Той му беше дал буквар. То беше радост неописуема! Де кого срещнеше, де кого видеше, вадеше буквара от торбичката и му го сочеше:

— Георги има буквар!

А връх на неговата радост бе, когато Чапкънов му връчи свидетелство за завършен клас. Той го размахваше из целия град, прегръщаше го, милваше и пак го размахваше и викаше:

— Георги има свидетелство!… Георги минава…

А на свидетелството пишеше

Георги Абрашев Цигуларев, редовен ученик в Калпакчийското начално училище, преминава с ОТЛИЧЕН от Четвърто в Първо отделение (клас).

Следваха подпис и печат.

Голямо желание имаше Георги да бие камбаната на Новенската църква „Св. Троица“, което аз един ден удовлетворих.

Качихме се с него на камбанарията точно по обяд и над затихналия град се понесоха мелодичните и призивни звуци на камбаната.

Казвам призивни, защото навремето, понеже почти в никоя къща нямаше телефон, когато възникнеше пожар, пожарната се известяваше с камбанен звън. И наистина, само след минути, пожарната кола и няколко двуколки с бурета, пълни с вода, теглени в галоп с коне (тогава пожарната беше с конска тяга) спряха до камбанарията и зачакаха да получат информация къде е пожарът. Под камбанарията довтаса и поп Костадин, гологлав, размахващ заканително кръст в ръка.

Е, аз отнесох кавгата, но Георги беше на седмото небе. Дълго време след това, де кого срещнеше, го спираше с думите:

— Пък Георги би Новенската камбана! Бим-бам!… Бим-бам!…

Никога не съм виждал Георги разтревожен. Но един ден, гледам го настроен войнствено, крачи маршово по улицата за Новенската църква и удря един в друг като чинели два големи капака от бакърени тенджери. От време навреме се спира и вика:

— Поп Костадин има голям грях!

По-късно се разбра, че Георги си отмъщавал на поп Костадин, защото не искал да му издаде ново кръщелно свидетелство.

За около месец-два Георги изчезваше от града. Казваха, че ходел в някои далечни села. И понеже нямаше средства за пътни, Тотьо Чапкънов му беше издал удостоверение, което Георги показваше наляво-надясно, със следното съдържание:

Настоящето удостоверение се дава на Георги Абрашев Цигуларев в уверение на това, че има право да пътува безплатно по всички държавни шосета в страната и извън нея!

При едно изчезване обаче Георги не се завърна. По-късно се узна, че е прехвърлил Балкана, поседял известно време в Габрово и после се запилял, не се разбра защо, из Габровските села. И там вече следите му се губят.

Примадамата на казанлъшкото стъргало

Казват, че от някаква история — на поругана ли, на несподелена ли любов, е получила силен стрес, та до края на живота си се носи на крилатите мечти на любовта. Казват… Но Надка Мандаджиева си беше с добра мисъл, говореше умни приказки и с нищо не показваше, че е с умствено и психическо нарушение.

Заговориш ли я обаче за любов и особено ако споменеш думата „авиатор“, тя веднага се пренасяше и почваше да лети в страната на фантазиите.

Беше висока, стройна жена, с хубави големи черни очи, със смолисточерна коса и чаровна усмивка. С една дума — хубавица. Движеше се малко приведена напред, с елегантна стъпка.

Живееше самотна. Но сигурно не чувстваше самотата, защото през целия ден кръстосваше надлъж и шир града. А вечер, слънцето още не залязло, тя е кукнала на стъргалото и не го напускаше, догдето и последната двойка не си отиде.

Стъргалото, където казанлъчанки и казанлъчани си правеха вечер разходки за отмора и срещи, обхващаше пространството от Царската чешма някъде до пощата.

Тук Надка бе в стихията си. Движеше се сама, като мяташе наляво и надясно замечтани погледи. Беше с голямо самочувствие на примадама, което се подсилваше и от факта, че почти през вечер се показваше с нова шапка. Беше нещо като подвижна рекламна витрина и манекенка на шапките на прочутата навремето казанлъшка шапкарка Радка Курдова.

Надка живееше с фиксидеята, че в нея са влюбени всички авиатори в града ни, които тогава се котираха най-високо от мъжкото съсловие между женския елит в Казанлък.

— Оле, бай Цаньо, — говори тя на аптекаря Цани Козлев, аптеката на който беше едно от постоянните й свърталища — един авиатор дере земята за мене, пък аз се двоумя дали да дам съгласието си!

Дойде ли в града ни някой нов авиатор, Надка веднага сяда и му пише писмо. В него, след като го приветства с „Добре дошъл!“, в следващите редове го залива с любовни излияния. На писмото връзва синя панделка и сама го пуска в дома му.

Луда беше особено по един.

— Той — говореше тя — е безумно влюбен в мене и сигурно някой ден ще ме насили да се женим!…

И понеже се опасяваше, че когато този неин принц на мечтите й дойде да я отнесе в страната на любовта, може да я завари неподготвена да му пристане, тя, де що има дрехи и малкото, което смяташе за чеиз, свиваше в две шарени бохчички, които държеше на канапето в стаята си.

Нелепа съдба сполетя летеца. Падна със самолета си някъде край Сливен.

Надка, облечена в черно траурно облекло, дълго време го жали.

Е, накрая го прежали, защото, казва тя:

— Мъката не трябва да загасява любовния пламък в душата ми!… Аз горя от любов и любовна страст! Това ме подмладява и затова никога няма да остарявам!…

По това време авиаторите бяха много галантни кавалери. Стигаше се дотам, че някои от тях летяха със самолетите си ниско над къщите на любимите си и им хвърляха букети цветя.

— Тези букети — казва Надка — ги хвърлят на мене!

И тичаше по домовете, където са паднали, и дигаше големи скандали, за да й ги дадат.

Голям скандал бе вдигнала веднъж и в аптеката на Цани Козлев. Засекли се там с Цочо, също постоянен посетител на аптеката. Последният, като я слушал да се хвали, че много авиатори я любят, неблагоразумно промърморил под носа си:

— Ами!… Ша я любят!… Прилича на крантавата кобила на Алтабана!…

Едва не му издрала очите и като заявила, че под достойнството й е не само да приказва, но даже и да стои в едно и също помещение с него, си излязла.

Цочо, цял разтреперан, замолил Козлев:

— Бай Цаньо, бе, дай на Нада от онези хапчета, дето ги даваш на Алтабана да трови кучетата, та да мирясаме от нея!

Както всички простосмъртни, и Надка напусна този Божи свят, но не от хапчетата на Цани Козлев. Отиде си тихомълком, без никой да узнае на колко години е. Дали на седемдесет или на осемдесет. Защото рождената си дата на никого не бе казала.

Любо Моржа

Любомир Димитров Нанчев, роден в Казанлък, завършил учителски институт, е назначен за учител в училището за глухонеми в град Пловдив. Учителската професия му допада и той с любов се отдава на нея.

Минали са три години. Младият учител Любо е на екскурзия с учениците си в Родопите. Близо до тунел учениците му са се пръснали по жп линията. Изведнъж се чува силен грохот.

— Влакът! — проблясва като мълния в ума на Любо и той хуква като луд към децата, които, като глухонеми, не чуват нищо, а спокойно си вървят по линията. Започва да ги изблъсква от двете страни на трасето и когато с последното дете пада извън релсите, влакът профучава само на метър от двамата.

Влакът отминава, но ужасът, който преживява Любо, оставя доживотна следа в младия учител. Психически, нервно и умствено той е напълно разстроен и… любимата му професия наскоро е прекъсната. Пенсионират го, а той е едва на двадесет и пет години.

За случилото се с Любо се научават всички в града ни и затова казанлъчани го приемат със състрадание при завръщането му в родния град.

Любо бе приятен събеседник. Ако не го познаваш, не можеш разбра, че го е сполетяла такава нелепа съдба. Приказваше съвсем нормално. Приказките му бяха умни, изпъстрени с мъдри мисли и с вмъкнат в тях типичен негов хумор. Появи ли се на площада, веднага около него се образуваше тумба от слушатели, над които се извисяваше главата му.

Беше висок на ръст, едър, широкоплещест, закръглен. Ходеше винаги прилично облечен. На краката си носеше сандали с подметки от дебела автомобилна гума.

— Любо, — питам го веднъж — какви ти са такива сандалите?

— Марка „ДКЖ“ — усмихнато и бързо ми отговаря той и добавя — до края на живота!

Любо бе търсен и желан събеседник. В компания с турци — беше турчин, с цигани — циганин. Говореше добре и турски, и цигански.

Слушам го един ден, застанал всред пъстрото си обкръжение, да се възмущава.

— А бе тя е баш проститутка, пък някои казват, че била полова работничка, демек трудяща се — пролетариат. Ами!

Друг ден, наредил се на опашка в халите, слуша спор — в който плод и зеленчук има най-много витамини и кой продукт е най-калоричен?

— А бе, толкова ли сте прости и будали? — намесва се авторитетно Любо. — Най-много витамини и калории съдържат мангизите (парите)!

Не знам защо, но Любо имаше отрицателно отношение към ТОТО-то.

— ТОТО-то — казваше той — е ежеседмично преброяване на будалите в България!

За лекуване разстроените си нерви Любо прибягваше до самолечение. Къпеше се и лете, и зиме в р. Тунджа. Зиме, когато реката е замръзнала, разбиваше леда. И с това Любо постави началото на моржуването в Казанлък. Оттам му излезе и прякорът — Моржа.

Всеки ден — и в най-големия пек, и когато дърво и камък се пукат от студ, гол до кръста, обут само в едни къси шарени гащи, той се придвижваше пеша до реката. В ръцете си държеше листо, което въртеше трепетливо между пръстите си.

— Нося го — казваше той — то да трепери, а не аз!

— Само един морж в Ленинград — заключили руските военни лекари след изследването на Любо, извършено с неговото съгласие в медицинското заведение на „Арсенал“ — може да му съперничи!

Любо никога не се движеше сам. Придружаваше го отначало едно куче вълча порода с име Рефлекс, а по-късно — четири-пет малки.

Не знам дали беше женомразец, но когато го запитваха, защо гледа толкова кучета, той отговаряше:

— Предпочитам да гледам и храня и петстотин кучета, отколкото една жена, чийто лай се равнява най-малко на хиляда такива!

Когато отиваше на пазар, пъхаше в устата на голямото куче да носи празната му кошница. Пълната си носеше сам. „За да не се изкушава — казваше той — от продуктите и придобие човешки навици — да захапва кокала“.

— Моите кучета — говореше Любо — са много претенциозни към храната! Хранят се в ресторант „Москва“.

От този ресторант Любо им събираше остатъци от храна.

Последните пет години от живота си Любо прекарва в дома за стари хора в гр. Шипка, където през октомври 1976 година почива на 65-годишна възраст.

Ръжана

Казанлък, между другите забележителности, се славеше и с многото си махленски фурни, някои от които бяха и „профилирани“ — за печене на ишлеме: домашен хляб, гювечи и други; за собствено производство — на хляб, банички, милинки, сладки и, разбира се, специалитети на фурната.

С особена популярност се ползваха фурнаджиите: Христо Главанака, който печеше най-вкусни гювечи; Руси Ройдев — за бюреците, които се топяха в устата; Тачо Фурнаджията — със специалитетите си — тула симид и алъ чурек. Ненадминат обаче в сусамените гевреци и милинки си остана фурнаджията Васил Ръжанов, който между другото беше и човек с широка душа и ларж.

Като се напиеше, хващаше два файтона — в първия тръшваше собствените си телеса, а във втория се возеше шапката му.

Гевреците продаваше пътьом от фурната до гарата. Оттам обаче, догдето се върне с празната табла обратно по маршрута си, пропиваше по кръчмите всичко, каквото е припечелил.

Как е станало, къде и как са го увещавали приятелите му, но един ден Ръжана се заклел пред тях, че няма вече да пие.

И тръгнал по обратния път на маршрута си. Стигнал до кръчмата на Тодор Мицов. Спрял се и аха да хлътне в нея, когато съзрял приятелите си и завъртял глава:

— Не!… Клетва съм дал! — и запрашил нагоре по главната улица.

И дали по навик, или що, но ударил спирачките пред кръчмата на Бончо Калчоолу, но… не влязъл, защото зърнал преследвачите си, а само отсякъл:

— Не може!… Клетва съм дал!

А бе, то него ден спирките му по кръчмите се увеличили двойно и то с доста заобикалки: от „Червен рак“, през „Бяло агне“, „Рибарска среща“, кака Деша…

Чак когато преминал Старата река и поел към фурната, преследвачите му го изоставили.

Камък паднал от сърцето му, ухилил се до уши, ударил шапката си в земята и викнал:

— Браво бе, душо!… Удържа на клетвата си!… За това ти геройство, хайде сега да те почерпя!

И хлътнал в кръчмата на Иван Чорито, последната по маршрута му, за която приятелите му забравили.

Не минало и час и Ръжана се заклатушкал нагоре по улицата за Тюлбето, като ревял с цяло гърло:

— Носят ма, мамо, влачат ма! Пак пиян, мамо, пак залян!…

А бе, то неговите са много… Но даже и това, че една сутрин го намерили накиснат в коритото на външната манастирска чешма полуизтрезнял, не можа да засенчи славата му на най-добър майстор-фурнаджия на гевреци и милинки.

Фокера

Едва ли, ако запиташ някого от старите казанлъчани, дали познава Христо Минков Ганчев, ще каже „Да“, но добавиш ли — Фокера, не може да не поклати утвърдително глава.

На казанлъшка земя 23-годишният Христо стъпва през 1929 година, идвайки от с. Страхилово, Великотърновско.

По това време се строи пътят за връх Столетов. И той с брат си Антон започват с каруци да превозват материали.

Колко време Христо е карал каруцарлъка, не знам, но вече в тридесетата и четиридесетата години го виждам като търговец на плодове и зеленчуци. И то един от солидните в града.

Отначало имаше дървена сергия, а после магазин от южната страна на улицата под халите, срещу тогавашната кръчма на Стефан Картаджиев (сега месопродавница).

В магазина обикновено продаваше жена му, а той сключваше сделки в кръчмата.

— На този свят — казваше той —

имаш ли вуйчо владика,

шише, пълно с мастика,

хубава булка, красива —

всичко, знай, се добива!

Христо обаче си нямаше вуйчо владика, а булката си я имаше само за магазина.

— Затова — казваше той — се закачих за шишето!

В търговската дейност и в работата си Христо рискуваше и беше много инициативен. Изпъдиш ли го от едната врата, влизаше в другата, плюеш ли го — смее се и вика: „Вали дъжд“. Вкопчи ли се в някого, в някоя работа, пивница можеш ли я откъсна, та и него. Пък и много бърз и експлозивен беше.

По време на кампанията за зеленчуци и плодове обявили търг за такива в гр. Стара Загора. От Казанлък конкуренцията му в търга тръгнала с влак, а той се качил на бричката (каруца с ресори) и запрашил по шосето.

Дали заради това, че влакът навремето дълго чакаше връзка за Стара Загора на Туловската гара, но когато конкуренцията дошла на мястото на търга, Христо бил вече там.

— А бе ти — рекли му те — като самолет „Фокер“ (стара марка самолети) си се движил!

И оттогава му остава прякорът Фокера.

Освен на дребно, Фокера сключваше сделки и въртеше търговия на едро. Това му налага и често да отскача до София. Но и там никога не ходи с „празни ръце“. Домашната ракия, за която „софиянци умират“ казваше той, му е неотклонен спътник и помощник в сделките.

Веднъж обаче едва не провалил една сделка.

Пътувал с влака за София. Да, ама нали се събрали в купето все като него акрани, пък и той нали си е ларж, да вземат да докапчат до София и трите му шишета с ракия.

— Ами сега! — затюхкал се Фокера като слязъл на Софийската гара. — Накъде без домашна ракия!…

Но нали главата му чатка, измислил го. Купил три шишета „сливова“ от Софийските хали, отскочил до минералната баня, накиснал ги в горещата вода и отлепил етикетите. Посдъвкал със зъби тапите им, за да добият вид на стари, купил три вестника, поомачкал ги, завил с тях ракията и… на обекта.

Сделката не само че станала, но и участващите в нея, като се черпели, викали:

— Ей това се казва ракия, а ние ходим по хоремаците да пием химия!

А бе те неговите похвати в търговията, а по-късно като участник със собствен товарен камион в системата на СОАТ, като снабдител на ДАП и други, край нямат: и за политзатворник се е представял, и за баща на седем деца, и за какво ли не щеш!

Но до кончината си — 1987 година, нещо, с което да се е захванал и да не е свършено докрай — няма!

Стратката

Казват, че Иван Стратев, известен на казанлъчани като Стратката, е супер чешит. И може би е вярно.

Баща му беше собственик на известната навремето транспортна фирма „Стратев“.

— Да добавим „и син“ — предложил му Стратката.

— Как не! — отрязал го баща му — Не стига, дето постоянно бъркаш в чекмеджето ми, но и ортак на капитала ми искаш да станеш, че и него да пребараш!

И имал право.

На път за Магдебург, Германия, където по-късно баща му го праща да се изучи за авиотехник, Стратката остава за няколко дни в София. И тук по рецептата, както казва самият той, на гангстера Ал Капоне, бръкнал по-надълбоко в джоба на баща си. От една телефонна кабина на централната поща говори последователно с фирми, с които баща му работи.

— Обажда ви се Минчо Стратев от Казанлък — имитира той гласа му. — Синът ми Иван заминава за Германия. Бройте му… (посочва сума според възможностите на фирмата) и задължете сметката ми!

Обсебил солидна сума и тогава, мале мила!

Пазвата на певицата Кева в циганското кабаре в Коньовица всяка вечер в продължение на една седмица едва побирала хилядарките, които Страткатката й пъхал, когато хвърляла гюбеци край него и пеела:

Дай ми, Ванко, двата вола,

та да видиш Кева досущ гола!…

В Германия Стратката се задържа кажи-речи, догдето взел да чатка немския език и свършил-недовършил кацва на казанлъшка родна земя.

Тук заварил втора майка и то много по-млада от баща му. Първата му почива от удар, получен, когато го вижда качил се по гръмоотводната жица на върха на кубето на камбанарията на Новенската църква.

Как са протекли отношенията с втората му майка, закачил ли я, ревност ли се загнездила в баща му, но Стратката за известно време е квартирант на камбанарията, след това — на стаичката за празни ковчези. После — жени се за една, че за втора, за трета, за четвърта жена, догдето един ден ни събра в кварталния клуб…

Баща му обявява, че продава къщата им. Срещу това Стратката предизвика квартален другарски съд. Държа такава трогателна реч, че и юрист да му завиди. Само накрая, като каза:

— Баща ми искаше да ме прати да уча в немския колеж — София, с което целеше да ме направи фашист, но аз отказах!… — събуди в присъстващите бурен смях, защото знаех, че от малък на горкия хич не му се учи.

Къщата е продадена, с което фактически той е обезнаследен.

И все пак Стратката получава наследство!

Когато местят старото гробище на сегашното му място, той не премества паметника на майка си, а го продава. Събира тайфата си приятели и докато не изпили за „Бог да прости“ всичките пари от това „наследство“, не кандисали.

Казват, че всеки си имал втора любов. И Стратката си имаше такава — любов към футбола, но само тя, както казва той, му била първата.

Че, ако не беше така, щеше ли да зареже жена и деца и да запраши с каруцата си на футболен мач чак в Ямбол. Играели казанлъшкият „Торпедо“ и „Лъсков“ — Ямбол.

Днес Стратката, отдавна нагазил в третата възраст, отказал се от алкохола, всеки ден лете и зиме, качен на колело, обикаля района на Тунджа.

— Там ходя аз — казва той — дето някога течеше бистра като сълза реката.

Казанлъшко утро

То започваше с първите слънчеви лъчи, които пробляскваха по кубетата на камбанариите в града, спускаха се от покривите на най-високите двуетажни къщи в центъра му, прокрадваха се измежду големите орехови, кестенови и други дръвчета, под които бяха потопени дворовете на четирите махали: Новенска, Къренска, Куленска и Калпакчийска, и зашарваха по белосаните стени на къщичките в тях. И сякаш това бе сигнал. Далеч някъде изведнъж се извисява силен глас на петел:

— Ку-ку-ри-гу-у-у!…

— Ку-ку-ри-гу-у-у! — обажда се втори, но с по-висока тоналност. Последва го трети, после четвърти и само миг след това въздухът заехтява от кукуригането на безброй петли. (В тези години рядко имаше двор в махалите без кокошки и петли). Тук-там се хлопват врати, измучава крава, изскърцва порта и на улицата изтрополява каруца.

— Мляко!… Прясно краве мляко! — проточва глас млекар, застанал на кръстовището на две улици, с два гюма в ръце и с надежда оглежда от някоя портичка да излезе стопанка със съдина в ръце.

По това време по три улици — една в горния край, другите две — на долния край на града, се движат, като дигат пушилек след себе си, десетки крави и биволици, а зад тях току подтичват говедарите, удрят ту таз, ту оназ по гърбовете с дълги сопи и от време на време се провикват:

— Говедаря-я-ят!… Де!… Де-е-е!

От някой друг двор на улицата и от дворовете на страничните улички на нея изкарват нови, които се вливат в общото стадо.

По онова време не само земеделските стопани, но и с много други професии отглеждаха по домовете си крави, за пасенето на които заплащаха на говедари.

В града имаше три чарди с по около стотина говеда всяка.

Едва отминали чардите и въздухът се оглася от свирката на „Арсенал“. Улиците веднага оживяват със забързани жени и мъже, които се движат по посока на фабриките: „Братя Стайнови“ („Катекс“), Макаряната („България“), „Филтис“ („Филтекс“) и други.

Тръгва и потокът от велосипедисти за „Арсенал“. Тогава хиляди велосипеди се ползваха като превозно средство до него. Казанлък се славеше като град с най-много велосипеди на глава от населението от всички градове в страната.

По това време, известни на времето фурнаджии, са изпекли най-разнообразни апетитни закуски и с кошници в ръце или дървени табли на главите си шарят из улиците на града и ги предлагат топли-топли.

— Алъ чурек! — вика Тачо Фурнаджията из Новенската махала.

— Ври-и-и… ври!… Па̀ри, ври! Кой ме вика? — усмихнато подканя минувачите Генчо Сладкия по площада. А Ръжана подава топли сусамени гевречета и милинки на клиентите си в чаршията. Тук занаятчиите вече са напръскали с вода улицата пред дюкяните си и я премитат. Оживено е и пред някои от фурните, които пекат на ишлеме. От тях на талази се носи приятна и апетитна миризма от печените през нощта гювечи. Много от домакините, които ходят рано на работа, ги предават вечер приготвени за печене.

Слънцето вече е огряло целия град, когато от долния му край се провиква гръмовит глас:

— Риба-а-а!… Прясна риба!

— Жива мърда… Тунджанска мряна!… Хайде на карабалъците! — приглася му друг писклив.

Това са Арменеца и Цванчо, известните казанлъшки рибари на тунджанска риба.

Награбили по една калайдисана тава, в която блести със сребърните си люспи прясно наловената риба, те се надпреварват, отправяйки се към центъра на града, с такава бързина, че едва не се сблъскват с Иванчо Бозаджията, който, навел глава, едва мъкне пълната дървена кофа с боза и проточено непрекъснато вика:

— Боза-а-а! Леденостудена, сладко-кисела боза!

И той е последният вестител на утрото, защото градът вече напълно се е разбудил.

Започнал е новият ден.

На пикник край река Тунджа

Да. На пикник! И то край р. Тунджа, до моста на реката по шосето за с. Бузовград. Но… това беше отпреди повече от половин век. Защото сега на това място не само че не може да се проведе пикник, но не е и приятно да минаваш през него, тъй като е замърсено, а водите на реката се влачат като пътна вада.

А беше време, когато почти целият град неделен ден се изнасяше в тази местност.

От ранна утрин по пътя за Бузовград на тубми, на тумби се движи върволица хора. Едни пеша, натоварили се с раници, други с кошници, трети теглят багажа си с ръчна количка, някои с каруци и волски коли. С дървена табла на главата, обсипана с червени захарни петлета, шарени захарни пръчки и сусамена халва върви и си подсвирква халваджията. И всички весели, жизнерадостни. Глъч, песни, провиквания на кучета.

Но ето я и Тунджа. Буйна зеленина се разстила от моста по южния й, десен бряг. Стари върби, надвесили клони над реката, сякаш искат да се освежат от хладните й и бистри води. Високи разклонени каваци са пръснати като букети по целия зелен килим, който се разстила догдето очи видят. Утринен ветрец разклаща клоните им. Шумят трепетликите със сребърно-зелените си листа. И сякаш по команда, тая зеленина на вълни, на вълни се залива с голям поток от хора, каруци, кучета. Оттам с крясъци излитат ята птици, жабите в реката спират сутрешния си концерт, за да отстъпят място на човешката гълчава на участниците в пикника, които бързо се разполагат под дебелите сенки на тази природна хубост.

По това зелено поле, под всяко дърво вече са застлани шарени черги и китеници. По тях насядали мъже и жени с по-напреднала възраст, баби и дядовци дишат с пълни гърди чистия като кристал въздух.

По-младите и децата вече са край реката. Гонят се по ситния, жълт като злато пясък, цамбуркат се в бистрите й и хладки води. А там, в по-голямата дълбочина плуват лодки, корита, водно колело, а още по-надолу, по завоя, клечат въдичари с прътове, отсечени от върба.

Тогава Тунджа беше пълноводна. Нямаше го язовира, от който по няколко канала сега се излива по-голяма част от водите й.

На това място, от бряг до бряг, реката беше широка около 30 до 40 метра. Дълбочината й около моста достигаше близо до два човешки боя. Водата й беше бистра като сълза. Погледнеш ли от моста, виждаш как по дъното й шарят на ята риби.

Наближава обяд. По самия бряг на реката тук-там лумват огньове. И скоро от тях започва да се разнася апетитна миризма на печена наденица, пържоли, риба. В мокрия пясък са изкопани малки кайначета, пълни със студена вода, в която се изстудяват шишета с лимонада, айран, прясно мляко.

Обяд е. Над реката трепти лека мараня. Почти всички излетници са насядали под дърветата и изпразват по шарените черги и китеници съдържанието на кошниците си.

Тишина е легнала над букета от зеленина. Само проточеният глас на бозаджията нарушава това мълчание.

— Боза-а-а, сладко-кисела, леденостудена боза! — вика той.

След опустошението на всичко онова, което се носи за ядене, гълчавата пак се възобновява. Сега всички са по реката. И млади и стари.

Денят вече е превалил. Жаркото слънце се готви да се скрие зад Балкана. Всички почват да събират багажа си. Започва обратното преселение към града.

Местността опустява. Птичките ято по ято се връщат и кацат по дърветата. Плахо започва и жабешкият концерт.

А по шосето, от Тунджа до града, се проточил народ. И пак глъч, олелия, песни, провиквания и… много, много пожелания за следващия неделен пикник.

На баня

В ранните години на миналото в града ни имаше само една баня — турският хамам.

Тогава имаше и един такъв лаф: „Ще идеш на хамама на търкалото!“

И наистина в къпалнята на хамама имаше изградено нещо като търкало, наречено по турски — „гюбек ташъ“ (пълен камък). На него се слагаха хавлиите.

Потилня, чиито стени и под се загряваха с дърва, и няколко курни бяха на разположение на къпещите се. Мъжете се къпеха със заметнати от кръста им надолу цветни пищимали (чаршафи). Престоят в хамама траеше кажи-речи цял ден. Защото, освен че се къпеха, но на одърите в съблекалнята, под свежите пръски на малко шадраванче, къпещите се, както са голи, си хапваха сладко-сладко от ядене, което си носеха от къщи. Други се черпеха, трети пиеха кафета, а казваха, че Тотьо Чапкъна пък, с компания, устройвал големи мохабети, на които се хвърляли голи гюбеци и играела ситна гола ръченица.

Не знам защо, но казанлъчани не посещаваха много турската баня. Предпочитаха да ходят и се къпят в Казанлъшките бани (баня Овощник), Чанакчийските (бани Ягода) и Павел баня.

По пътя за Казанлъшките бани (Лъджата) през целия неделен ден се проточваше върволица от каруци, волски коли, пешеходци. Едни отиваха за баните, други, окъпани, се връщаха.

Тогава съществуващата стара баня се намираше непосредствено от западната страна на сегашната рехабилитационна база. Билетите се продаваха в бюфета. От него се влизаше в съблекалнята. В басейна, иззидан от камък, се слизаше по няколко стъпала. Беше устроен дълбоко в земите и се пълнеше по естествен път с минерална вода. Около басейна имаше курни. Банята се редуваше — мъжка и женска.

Препълнени бяха неделен ден жп вагоните на ранния влак за Тулово с пътници, натоварени с бохчи, черджета, чанти. Тая навалица се изсипваше на Туловската гара и в хладните утринни часове поемаше пеша под вековните дървета на Туловската кория към Чанакчийските бани. След къпане народът се пръскаше по прохладните сенчести брегове на р. Тунджа. Надвечер всички поемаха обратния път и с вечерния влак, ободрени, се прибираха по домовете си.

По-малко бяха тия, които ходеха на Павел баня. Пътят до там беше дълъг. Пътуваше се с каруци. Тогава нямаше железница.

Дали защото в града имаше само една баня — турският хамам, дали че по-рядко се ходеше на баня, или че се пътуваше на дълги разстояния, или пък от останала стара традиция, но ходенето на баня се възприемаше като голямо събитие. Като се върнеш от баня, съмахленците ти се извървяват да те поздравяват:

— Честита баня!

— Да ти се връща! — отвръщаш им ти гордо-гордо.

А че казанлъчани обичат да ходят на баня, говори следният факт:

Сестрите Анна и Нада получават телеграма от мъжа на Анна да отидат спешно при него в София. Двете набързо събират багажа си в два големи куфара и две пазарски чанти. И когато вече да тръгват, по-голямата Анна дръпва Нада за ръката:

— Ма, Надо, знаеш ли каква баня има в София?

— Нима ма, како?

— Да!… И водата й била много хубава!… Я хайде да си вземем хавлиите, че да се окъпем!

Двете награбват по една хавлия, два калайдисани бакърени таса, сапун, кисии за кир, налъми. Свиват ги в две шарени домашнотъкани бохчи и с другия багаж едва се дотътрят до гарата.

Във влака Нада сръгала сестра си:

— Ох, мари, како, то бати бая ще ни се зарадва, като ни види с тия бохчи!… Ти к’во ще речеш?

— К’во да река!… Най-много да припадне!

По-късно нуждата от баня в града се запълва с построяването на новата — Лальо Ялъмовата баня в Новенската махала. По него време, освен с курни и душове, мъжкото и женското й отделения бяха окомплектовани и с потилня (сауна). В мъжкото имаше и басейн, за който се плащаше отделна такса.

Последователно се разкриха и други малки махленски бани, като Кърпачевата, Паприковата, Рачовата, еврейската, а в по-нови дни и общинската.

Аз — авторът
Послеслов

Родил съм се една година след първата световна война. Един вид, войнишко производство съм. Затова съм жилав и не се давам. Че как инак може да се обясни, че и сега още газя майката-земя, когато:

На шест годишна възраст (нали съм закърмен с мляко), пък съм и боазлия, понечих да суча направо от вимето на кравата ни. А тя такъв ритник ми даде, че ме намерили прострян чак във вътрешния ни двор.

Като черга в леденостудената вода на „Кайнарджа“ ме потопили, за да ме свестят, когато паднах от един орех.

През главата на галопиращ кон се преметнах, но за мой късмет, забих главата си в азмак и не я пръснах.

И в морето се давих, та на живо бяха ме оплакали.

Между другото, гърмян съм от пишман авджия с ловно чифте, стреснал се от изскочил му заек, та теглото ми се увеличи с десетина оловни сачми.

Ял съм гумен бой, с гумени обувки по главата ми, които скъсах още първия ден, след като ми ги купиха, дрянов бой — че отрязах едно дряново дръвче и т.н.

Зодия Дева съм, затова от малък съм си срамежлив. В гимназията, в час по български език, повече от минута се потих пред учителката си как да й обясня с ръце, че Омировата Андромаха е в положение, срамувайки се да кажа „бременна“.

Първата ми изява на страниците на официален печатен орган е една дописка, публикувана във в. „Искра“ през 1941 година, редактирана от Чудомир.

Оттогава са се изминали точно 53 години, през който период сътрудничех, сътруднича и сега и на много централни вестници и списания. В резултат на това петдесет и три години съм „тормозил“ читателите си да четат публикуваните мои стотици материали: дописки, статии, информации. На бял свят се пръкнаха и мои литературни произведения, между които и няколко спектакъла, които стъпиха и на театрална сцена, а един се изфука и се ококори и от екрана на българска телевизия.

Допълнителна информация

$id = 274

$source = Моята библиотека

Издание:

Иван Събчев. Чешит-парад от стария град Казанлък

Редакция на вестник „Искра“, Казанлък, 1994

Редактор: Йордан Йорданов

Художник: Теню Пиндарев